Седем ключа на вода

В офицерския салет ще има просветно събрание. Старши камериерът Виктор ми казва, че екипажът се е събрал, мога да сляза. Бавя се минута-две. Това е краткото време, когато заставяш другите да те чакат и утвърждаваш авторитета си. Ето, всички са се събрали и те чакат. Ти ще влезеш, ще махнеш небрежно делово с ръка да не стават… Но всички се надигат от местата си, столовете скърцат, ти се вслушваш в това скърцане и ти е приятно…

Спускам се на долния етаж, на вратата на салета се сблъсквам с домакина на кораба Станев. Станев е бивш военен летец, на младини е летял, после гледал другите как летят. Сега е сменил небето с морето. Вика ми:

— Рибата поема сол до едно време, аз съм на четиридесет и седем години.

— Зависи от рибата — обажда се Виктор. — Постната поема повече от тлъстата!

Станев вдига пръст и ми изнася своята просветна лекция:

— Един мъж до двайсет и пет години не се ли изучи, до трийсет — не се ли ожени, до четирийсет не направи ли къща, до шейсет — не умре ли, значи не е живял!…

— Бях на гемията „Левски“ — разказва боцманът Кольо Добрев. Той е пийнал, споменът го разнежва. — После на „Резово“. Това беше преди трийсет години. Безработица. Помина се баща ми и през март ме уволниха от казармата като глава на семейство… Исках да стана моряк… Железни корита бяха тогава само „Добруджа“, „Рила“, „Пирин“, А гемии — „Балкан“, „Левски“, „Болярин“, „Милка“, „Щастливец“ и „Тритон“. После я прекръстиха „Ударник“. Всичките — частна собственост.

Въртяхме се с Митко Сома около пристанището. Мечтата и на двамата — да плаваме!

Веднъж, гледам аз, „Резово“ ще товари каси с джам за Цариград. Спазарихме се, отидох. Натоварихме и тръгнахме — сърцето ми ще изскочи! Стигнахме надвечер Босфора. Дойде агентът и най-първо поръчахме бял хляб и халва. Нашия хляб тогава, като го режеш, кал вади ножът. Донесоха ни едни бели сомуни — ела гледай как ядем!…

Следобед разтоварихме джама. Агентът каза, щом свършим, да слезем в бухтата на Златния рог, там ще товарим паламуд за Варна. Е, хубаво! Влизаме там сутринта, заставаме. Гледам едни нови бурета на стиф — пирамида. Добрито вика (само аз и Добрито сме вънкашни, само ние сме мучовци, останалите са собственици): „Дай да дигнем довечера пет бурета, ще съберат по сто чифта паламуд…“

Отиваме през нощта — жив човек няма край буретата. Наблизо, от дъжд на вятър, се обажда пазвантин, да стряска апашите: „Бакоурум! Бакоурум!“ Демек: виждам, виждам … Обаче ние... Взехме пет бурета и ги скрихме в гемията. Както бе нареден стифът — калъч стана.

Сутринта докараха лед. И — долу на пайола: у-уррр, изсипаха леда, почнаха да носят паламуд.

Настлаха педя паламуд, с кошове го хвърляха. Лед — паламуд, лед — паламуд, до горе! Надрусаха гемията — нито смятат бройки, нито мройки, нищо. Чорбаджията ни даде по двайсет чифта. Паламуд, ама есенен!… (Добрев псува. Благословията му е израз на възхищение).

— И — викаме на чорбаджията — сега малко сол дайте!

Посочи ни един куп морска сол, набухахме два чувала.

Преди да тръгнем, дойдоха няколко души да оформят документите. Колко риба — толкоз. Агент, пилот — всичко вътре в сметката. И на края отдолу — двайсет и пет лири. Капитанът пита: „Какви са тия двайсет и пет лири?“ „За петте бурета“.

Подписа.

Още като излязохме от Босфора, почнахме да солим. Аз обаче подпитах как се соли. Казаха ми — това е есенен паламуд, мазен. Колкото и сол да му хвърлиш, в сол го зарови, ще си поеме толкова, колкото му трябва. Набухахме каците — шик! Тогава един паламуд струваше бая пара. С този паламуд се гичиних цяла зима. Заплата няма, продавах го на познати … Даже редакторът на „Народно дело“ Петър Чуклев от мене вземаше. И на Гошкин, журналиста, и на Пресиян Мирчев, дето умря — и на тях съм носил…

Питам:

— Добрев, кое му беше хубавото на това отминало време, освен че си бил млад?

Той замълчава, гледа ме с тъжни, предано сини очи.

— Луди глави бяхме, мечтаехме да плаваме. Де да знам какво да ти кажа!… Много разглезени са сега… Преди ний постъпвахме моряци, идвахме да търсим занаят. На работа идвахме, на работа! Да работим! А сега ми се струва, че повече идват да си купят туй-онуй, разни джиджафки и по един маг-нет „Акаи“ … Аз като постъпвах, нямаше „западни“ линии, нямаше „средиземноморски“, да не говоря за Далечния Изток. Плавахме в Черно море, рядко в Средиземно. Получавахме върху заплатата си двайсет и пет процента валута. Петнайсет-двайсет дни воаяж — две-три английски лири … Работехме, корабите светеха. Нито кавги, нито завист, нищо. И пийването в събота беше празник. Съберем се двама-трима души, пийнем, попеем и всичко е наред. В неделя си починем, тогава нямаше кина по корабите…

Един капитан — избягвам името му, за да не дразня сеирджиите — преди да се отправи на далечно плаване, загрижен за бъдещия товар и ротацията, взема експреса, лашка се цяла нощ и на сутринта пристига в търговското предприятие в София, което осигурява товари за корабите.

Влиза комендантът в сградата, качва се горе, почуква, отваря вратата:

— Добро утро.

— Добро утро, капитане!

От най-близкото бюро се надига гримирана жена. Впрочем гримът й отива, гримът подчертава синьозелените дълбини на погледа, които могат да смутят и объркат дори и един опитен капитан. Жената се надига, подава ръка и казва:

— А, ето кой ще почерпи с хубави английски цигари. Чернооките мъже са отзивчиви!

За беда, залисан в разправиите на кораба и в къщи преди отплаването, комендантът не е взел повече цигари, а тези, които е имал, изпуши през нощта. На гарата е успял да купи само пакетче „Стюардеса“. Той вади пакетчето, почуква го, колкото да се покаже филтърът на цитарата и подава. На устните му трепти виновна хубава усмивка.

— Вие искате да ме разочаровате?… — интимничи служителката и комендантът с горчивина си помисля за няколкото месеца самота, която му предстои в морето.

Минават два часа. В стаята влизат и други служители, водят се разговори за това, какво бельо подхожда на мургавата жена и какво — на светлата. Бельото „Триумф“ е най-доброто … Новата сервитьорка в „София“ се носела твърде екстравагантно!… Тогава да мръднем до барчето на „София“…

Минават още два часа. За всичко друго се говори, но не и за търговия и товари. Сервитьорите в бара ги познават…

— Идва ли Сузи? (служителка в търговската кантора).

— Да, с Чарли (също служител). — Заминаха някъде…

— А, станало дванайсет! Да бързаме да си вземем чантичките, ще затворят!

Че плавали в океана корабите празни — да плават. Ние сме богата държава и всичко можем да си позволим! Че десет хиляди тона фосфат имат навло десет хиляди долара, а само петстотин тона какао — петдесет хиляди, голяма работа!… Свиркай си и не го вземай много навътре, капитане…

Комендантът се връща угнетен в Параходството. Споделя с началниците си. Какво му отговарят те?

Първият:

— Барба, толкова добре се познаваме, че е излишно да ти обяснявам…

Вторият:

— Виж какво, таман е ракиено време, я ела да пием по едно…

After a God that is the captain!…1

— Готвачът на спасителния влекач „Нептун“ — обяснява ми капитан Джсри — дойде веднъж на кораба със сина си Веско, малко момче тогава. Донесоха едно пале. Ние го зачислихме, така да се каже, към екипажния списък. Кръстихме го Джина. Тогава Джина Лолобриджида изгряваше и ние, меко и за пред хора казано, бяхме влюбени в нея.

От палето порастна подла кучка — кръстоска между гърмяща змия и тигър. Пък може да е била само с характер: за едни подлостта е подлост, за други — възмездие и добродетел…

Излизаме веднъж с Геча, сега е боцман, и до входа на пристанището Джина се спусна към един авер и го ухапа. Оня изрева: „Брех, мама й кучка, преди два месеца я цапнах с едно дърво и на, сега ми го върна!“

Когато е на трапа, никой не може да се качи на кораба — цял вацман! Между другото тя спаси един моряк Данчо Орманкебапа. Търсят го по телефона някакви мадами. Тръгнал нашият да се обажда, но бил пиян и паднал от сходнята. В момента вацманът Стамат беше дошъл при нас, ние играехме табла, беше много студено… „Кво става, Стамате?“ „На, замръзнах, рекох да се стопля.“ И в това време Джина почна да лае бясно, сърцераздирателно. Стамат изскочи и викна: „Човек зад борда!“

Изхвръкнахме ние — Данчо Орманкебапа с шубата и тежките обувки във водата. Стамат се сети, хвърли едно въже и го измъкнахме. Викам му: „Даньо, на тая кучка всеки ден да й купуваш кебапчета!“ Купи й — трици! Ти ми кажи, ама честно, по-неблагодарно животно от човека има ли?… Остави другото, ами ако беше глътнал вода и се бе удавил, после щяхме да изпишем кофа мастило, да обясняваме какво знаем за случая…

Друго искам да ти кажа. Близо две години ме нямаше, бях в Етиопия. В къщи се обаждах рядко. Веднъж получавам писмо от жена си — съобщава ми, че видяла по улица „Аврам Гачев“ Джина. Макар че две години не я виждала, Джина я познала, притичала, скачала, радвала се. И, представи си, Нелито ми написа: „Кучето не ни забрави, ти ни забрави!…“

Южен Атлантик — тринадесетия градус южно от екватора. Септември, горещини, измъчено време. Пътуваме с кораб „Вежен“ от испанския град Билбао до Рио Гранде и вече десет денонощия ни люлее океанът. Но има и по-лошо: снощи влязох в радиостанцията — радистът току-що бе приел радиограма от кораб „Васил Друмев“, за да я предаде на Параходството:

„ВМФ 32. 18. 09., 02, 30 часа. Ураган «Елоиза» с координати Гуантанамо в полунощ се движи на чист запад със скорост 150 възла. Натоварени две хиляди тона захар, стоенето в пристанище Сантяго невъзможно, излизам в океана.

Капитан Петков.“

Корабът излезе в Караибско море да щурмува, инак ураганът би го разбил на кея. След време научих, че са щурмували три денонощия, на края корабът се довлякъл до кея в Сантяго де Куба като пребито куче…

Септемврийска нощ, вятърът свири във филистрина. Изгасям лампата, заглеждам се навън, постепенно свиквам с тъмнината — на траверса сияе град Салвадор. В душата ми се люлее неповторимият и изящен силует на кораб „Васил Друмев“, на чийто борд оставих година и половина от живота си… От вахта слиза рулевият Василис Хрисафис. Каня го на чаша уиски.

Черни блестящи очи в сянката на рунтави вежди; мустачки, като черно конче на горната устна; сребърно зъбче; кадифена бенчица вдясно от носа; трапчинка в брадата — това е Василаки.

— Преди години — казва ми той — с капитан Главанов на „Перелик“ карахме апатит от Мурманск. Зима. След Норвегия ни почна. Капитанът каза да се затвори климатичната инсталация и вратите — времето лошо. Вълните вече прехвърляха борда и минаваха над хамбарите. Същият ураган нанесе много поразии на брега — изкорени дървета, а нас ни закачи с периферията си. И в Северно море ни хвана здраво. И — аз на руля, продължаваме по курса. Да, ама ни бие по десния борд. И — паднахме на шест мили в час. Да, ама вятърът взема вълната, блъска я в мостика, той се напълни с вода. И — три удара отдясно, един след друг. И — казвам: „Другарю капитан, край, отиваме!“ „Ти да мълчиш, гледай си там руля!“

Корабът ляга на вълните, скарите от мостика изхвърчаха в морето. Капитан Главанов на радара. Каза: „Дай срещу вълната, дясно на борд!“

Вървяхме тъй десет часа, отиваме на плитчини. „Легни на курса!“—легнах на курса. Още двайсет часа щурмувахме. Скоростта се дигна на осем възла. Като беряхме душа, три кораба край нас даваха SOS. После радистът Румен Йончев каза, че руснаците спасили единия екипаж. Другите два кораба потънаха барабар с хората. Механикът, бог да го прости, Буюклиев, възрастен човек, не излезе от машината. До Биская ни търкаля…

Василис се умисли, мълчахме. През деня се бях пекъл на летния мостик и тялото ми пламтеше. Станах, спрях до филистрина — прохладният вятър ме обливаше като вода…

През тази нощ Василис разказа одисеята си. Бил партизанин две години. Отрядът обикалял планините Али ботуш, линията Метаксас, Леля, Бозда Серон. В отряда били и четиримата му братя. В първото партизанско движение на ЕЛАС участвували като ятаци. След това ги попарила измамата: Сантос ги предал след войната и докарал крал Константин и генералите му от Англия. Излъгали ги да предадат оръжието. Почти всеки от ЕЛАС си целунал пушката и я занесъл. И влезли в капана. Джелатите почнали да бастисват клубовете на партията, да гонят комунистите. Почнало второто партизанско движение. Генерал Маркос го повел. Казал: „Само гората!“

— Ние имаме идеята от баща ми — каза Василис. — Бяхме малки, пък той отмяташе глава и пееше: „Волга, Волга ста не расо! Волга, Волга сагапо…“ Той ни сложи на тоз път. Мама му думаше: „Остави поне децата!“ Баща ми беше възрастен, но го убиха фашистите — прегазиха го с кола… И нас предадоха. У дома беше скрита партийната печатница. И излязохме всички в отряда. Най-малкият нямаше още четиринайсет и пушката беше по-висока от него. Стоя една седмица в отряда, но нощем го беше страх и ревеше. И ний го върнахме. Отрядът закъса за провизии и пратиха най-големия брат по селата. Там го предадоха и го хвърлиха в крепостта Юра край Солун. Средния брат при едно сражение го плениха и мъчиха…

Срещу тях хвърлят редовна войска и почва изтребването. Тогава идва заповедта на генерал Маркос да емигрират… В Петрич видял бъдещата си жена Триядица. Тя била от друг отряд, донесли я ранена … (Тя и сега накуцва). Ранили я в Бозда Серон и на катър я докарали в Петрич. Била в несвяст, а той я харесал…

Колата се движеше с бясна скорост и човекът зад волана се умълча. Беше мургав бразилец, с черни очи и гъвкаво тяло.

Преди да тръгнем за Грамадо, той отби колата до дома си в Порту Алегри — спретната едноетажна къщичка с всички удобства: климатична инсталация, махагонова библиотека в хола, кожени фотьойли. Към всичко това — милоока жена и две русоляви момченца. Голямото се казваше Клаудио.

Бразилецът се гордееше с дома си. Имаше го срещу сравнително добрата си служба в морската агенция. На него му бе провървяло — други с подобни дипломи и опит чакаха без работа или търкаха лакти из деловодствата на тъмните канцеларии, а той бе пробил, агентираше кораби и без да бъде кабалейро, срещу труда си ползуваше елементарни удобства.

Когато излязохме от Порту Алегри и колата започна да се катери по планината Сиера до Map, горещият ден малко се поразведри. Беше краят на септември и бразилската пролет започваше. От лампата дъхна свежест — едва сега видях, че дърветата са цъфнали. Бразилският кампос е неповторим — високи треви, акация, палми и боабаб с корони като чадър, причудливи и обречени.

След час и нещо бяхме в Грамадо — сто и тридесетте километра не се усетиха. Слязохме на площадчето — в центъра му растяха огромни уродливи кактуси, нажежени от обилното бразилско слънце. Разкършихме рамене, спогледахме се и влязохме в страноприемницата отсреща. Докато се насладим на уютната сянка, сервитьорът ни донесе бира „Полар“.

Бирата беше ледена, в заведението влезе млада жена в джинси, които стягаха и подчертаваха твърдо задниче. Нежното и силно тяло се носеше плавно към бара и ние се размърдахме — столовете под нас заскърцаха. Старши помощникът изпъшка:

— Ах, Габриела, Габриела!…

Погледът му овлажня и омекна — от зеления ирис на присвитите очи се излъчваше топлота и възхищение…

Продължихме към Канела и Алвес, „шофьорът“, се извърна:

— През юни тук валя сняг!

Ние не се учудихме кой знае колко и Алвес се изненада, но премълча невежеството ни. После аз купих цветна картичка и на нея го имаше този сняг — синкав върху зелената трева, тънък и прозрачен.

Когато отминахме Канела и стигнахме парка „Каракол“, Алвес спря, за да плати пет крузейро — вход за колата. Продължихме по алеята и в края й слязохме — пред нас беше водопадът.

Стояхме на ръба на пропастта, водата излиташе от зелената селва, величествено падаше от седемдесет метра височина и долу димеше сребърна и могъща. Звезден грохот отекваше в душите ни. Встрани от нас две млади пияни американки се замерваха с фъстъци. Красив негър ги наблюдаваше…

Беше късен следобед и ние усетихме глад. Свърнахме назад и влязохме в малка „чайна“. В парче срязан дънер с бронзови букви бе вбито името й: „Колониал“.

Хубаво планинско заведение — поднесоха ни кафе, мляко, сметана, шест вида конфитюр, четири вида колбаси с пикантен привкус, два вида шунка, кашкавал, кекс, щрудел, пълно панерче с бисквити и бишкоти. Сервираше ги ниско, пълничко и тромаво момиче с кафява блузка, едър нос и закачливи зелени очи. Казваше се Хелена. Благодарихме й и се нахвърлихме на закуската…

Като хапнахме, се огледахме. Наоколо бе плъзнал пъстър женски свят и старши помощникът отново запъшка:

— Ах, Габриела, Габриела!…

Това с курортна Бразилия, подстригана и опитомена. Истинската Бразилия е долу, в пристанищните квартали на милионния град.

Преди два дни, още с влизането в Рио Гранде, срещу нашия кораб се зададе пилотския катер „Елизабет“. Пилотът — млад, с шушляково яке и изтъркани дънки, като котка се изкатери по щормтрапа, ръкува се с всички на мостика и поиска чаша кафе.

Цял ден плавахме в лагуната Патус. Следобед почна да вали, вдясно пред нас изскочи малък остров. Потърсих го на картата — не беше отбелязан. До него от кафявата вода се подаваше мостик на потънал кораб. Тъжна гледка — ръжда гризеше гордата стомана… Вляво надникна устието на малка река, над куршумената гладка вода висеше масленозелена и кафява растителност. По брега — еднокатни къщички, боядисани в зелено, синьо, жълто, с червени керемиди, малки прозорчета, безлюдни и нерадостни — немотията се долавя от пръв поглед… Това е Бразилия: с лодките, изтеглени на брега; с рибарите, завързали раменете си в мрежите, забили боси нозе в пясъка. Те теглеха мрежата, а зад гърба им чакаха два „пикапа“, за да отнесат сиромашкия улов … И къщичките не приличаха на къщата на Алвес — Алвес е държавна администрация, Алвес е корумпирана фасада, а тия тук вадят риба за богатите ресторанти и супермаркети и примитивният им труд довечера ще разнообрази трапезата на такива като Алвес…

Бразилия е интересна страна, страна на контрастите и очакванията. Огромната потенциална мощ на природата все още дреме, но тук и там, особено по крайбрежието — Рио де Жанейро, Масейо, Ресифи, Натал, Форталеза, Сан Луис, Сантуш, — експанзията е налице. По територия тя е близо седемдесет и осем пъти по-голяма от България, с деветдесет и три милиона население. Огромна площ — девствени шапади и кампос, населени с редки хищници, едър дивеч и отровни змии, с все още неизследвани подземни богатства, с все още необяздена и невпрегната в земеделие земя. Само една трета от площта на страната се обработва. Но и тук нещо куца — земеделието е с феодален характер — още съществуват частните поземлени владения, наречени латифундии. Селянинът е без земя.

Бразилия е страната на кафето… Половината от световното производство тръгва оттук. Но самочувствието и мнителността хвърлят сянка — никъде в малките и големите магазини не можеш да си купиш кафе на зърна. Мелят го пред очите ти … за да не правиш бизнес с него!

Необятна земя, ощастливена от топлата ласка на климата — ражда като бразилката, без особени грижи. Какао, памук, соя, захарна тръстика, ориз, царевица — продукти с минало и с перспектива.

Когато португалците стъпват тук през шестнадесети век, туземното население било индианци. Поголовно избиване, дългогодишна кървава жестокост. Белият човек и тук е вдигал като знаме израза: „Най-добрият индианец е мъртвият индианец!“ На мястото на избитите, за обработване на скалпираните плантации, докарват роби — няколко милиона чернокожи от Африка.

Но чергарският живот, мнимото пионерство, законите на джунглата, траперството, гладът за жени, човешките страсти смесили бялата и черната кръв. Така се е създала бразилската нация.

В началото на миналия век Бразилия получава независимост — пак падали глави на светли народни чеда и след още шестдесет години страдания и надежди най-сетне тя става федеративна република. Едва тогава се премахва законното робство. След това в страната нахлуват американските капитали, които и до днес са впити в тялото на Бразилия като огромни тлъсти пиявици. Късният пубертет на държавата и тук си казва думата — националното самосъзнание забавя развитието си.

Ще се събуди Бразилия. Никога и никъде не съм виждал толкова унила беднота и толкова нахален разкош на едно място. А те съществуват заедно и няма начин бедните да не си зададат някои въпроси и да им поискат отговор. Тези въпроси ще втресат „младото“ и привидно спокойно „общество“. Тогава няма да помогне нито войската, нито добре поддържаната и „безкомпромисна“ полиция, която сега продава фасони наляво и надясно.

Една вечер се разхождахме с капитан Монев из пристанищния квартал. Мръсни улици и складове, изровен асфалт, лепкав прах след профучаващите фолксвагени, евтини проститутки с мургава кожа, непознаваща бельото, но със спечен, на пластове грим около очите; кресливи негърки сред дворовете, мрачни кръчми. Пред складовете — дремещи алести коне, впрегнати в товарни двуколки, с подстригани гриви, скопени и отчаяни.

Влязохме в малка семейна гостилничка. Донесоха ни единственото ястие, което приготвят — лютив стар фасул в гърне, облажен с овчи дребулии и карначета. В ъгъла на гостилничката работеше телевизор — говорителят, красавец мулат, ръкомахаше и с южен темперамент четеше някакви реклами… На съседната маса двама негри мързелуваха пред бутилка бира „Атлантик“.

От Грамадо се връщахме през Тагуара. Движехме се на югозапад и зад далечните хребети на Сиера до Map слънцето залязваше. Лъчите му огряваха насрещните хълмове и самотните палми по тях се очертаваха като свещички, набучени на шоколадова торта. По радиото предаваха мач и спортният коментатор с неистов глас беснееше пред микрофона. Бразилия е родината на Пеле, а футболът — хроническият грип на нацията.

Заговорихме за Жоржи Амаду — бяхме в неговата страна и очарованието на блестящата му проза сега добиваше плът…

— Да, живее си в Байа — каза Алвес. — Тези дни издаде нов роман.

Неочаквано пред нас изскочи разкошен морскосин шевролет — ние го следвахме неотстъпно. Вътре в него, освен шофьора, солиден господин, седяха шест млади монахини.

— Ах, Габриела, Габриела!… — през зъби процеди капитан Монев.

Те бяха млади, обръщаха се назад и фаровете ги осветяваха… Лицата им, обвити в бяло плуваха пред нас — монахините се извръщаха и ние виждахме само големи тъмни очи, бяла кожа и гъвкави ръце.

И ние бяхме млади, изстъргани от самотата в морето и настървени за ласка, напоследък спяхме лошо, защото преди няколко месеца бяхме напуснали домовете си, а вечерта ни поднасяше мъчително-сладкото видение от шест загадъчни и невероятни монахини.

В бавното свечеряване светът бе несправедлив и аз шепнех:

— Ах, Габриела, Габриела!…

Планината потъваше във вечерта, а фаровете на колата дълбаеха мрака. Пред нас се полюшкваше морскосинпят шевролет, в мене се надигаше скръб и гняв, и господи, прости ми грешната мисъл, но стоповете на тази кола пред нас ми приличаха на червени фенери…

Ах, Габриела, Габриела!…

— Тя се казваше Марлен Ломбарде — доверява ми вахтеният моряк. — Беше дребничка, миньонче. Ако не ме е излъгала, когато я попитах, на двайсет и две години е.

Запознахме се в едно барче „Лъв стори“. „О“ — тата на фирмата му бяха нарисувани като сърца и устни.

Когато влязох, вътре имаше няколко мулати — седяха в ъгъла, без да мръднат. Като статуи. Момичетата бяха четири — трите бели и една мулатка. Мулатката стана и ми поиска цигара. Дадох й и тя седна до мене. Когато й поднасях огънчето от запалката, тя докосна ръката ми — пръстите й бяха студени. Казах й това. Тя пипна лявата си гръд и се усмихна: „Сърцето ми е горещо!“

Случваше ми се за първи път и почнах да треперя. Поръчах й едно питие: джин с кока кола и парче лед. Сервитьорката го донесе и й подаде зелено жетонче — явно в коктейла нямаше джин. Това, изглежда, е за наем, дето ползува заведението.

Попитах я колко иска. Тя каза. Не беше много. За хотела трябваше да платя отделно. Гризеше ме срам и любопитство. Не бях сигурен в себе си и си помислих, че нищо няма да излезе от цялата работа… Но тръгнахме — хотелът, не беше далече. Там платих на някакъв негър и той ми даде ключа. Тя го взе от мене и тръгна по коридора. Беше в дънки и син пуловер — мохер.

Когато влязохме в стаята, тя заключи и ме прегърна. Постояхме така и аз продължавах да треперя. Съжалих, че не бях пил никакъв алкохол.

Огледах стаята — вратата на гардероба зееше и оттам се подаваше шарена завивка. Вляво — масичка с огледало. На масичката — две кърпи. Леглото — двойно, подът — застлан с тютюнев мокет.

Отидох до банята и надникнах — тя бе облицована с розовя плочки. Когато се обърнах, мулатката беше гола. Тя мина на пръсти покрай мен, влезе в банята и пусна душа. Сребърните зрънца на водата се плъзгаха по стегнатото й канелено тяло. Аз легнах и влажна н топла, ухаеща на сапун, тя се пъхна при мен…

След десет минути нямаше какво да си кажем. Все пак говорехме. И двамата знаехме по няколко думи от няколко езика. Каза, че има две деца — момченце и момиченце. Казах й, че не съм женен. „Ти си нежен и трябва да се ожениш“ — посъветва ме тя. Съгласих се тогава, но сега знам, че няма да се оженя скоро. И я целунах — за първи път.

Когато станахме, аз оставих парите на масичката — бяха три банкноти. Тя ги взе, преброи ги, извади портмоне от чантичката си, върна ресто и поиска гребен. Дадох и.

Тогава си помислих и ме обзе срам и отвращение от себе си: колко сито съм гледал жените, които са идвали при мене, как не съм ги ценил и обичал, и как подло не съм ги искал! … И се сетих и още повече ме досрамя за мъжкото перчене, за мъжката консумативност и неграмотност. А аз знам какво е любов. Обичах. Но тя се помъкна с един чех, вчерашен хлапак. Приятелят ми ги видял, като се целуват и, изглежда, за да не ми каже, отишла и легнала с него…

Излязохме от хотела, спряхме на средата на улицата. Изведнъж момичето ми стана близко, наведох се и отново го целунах. Тя ми благодари. Под уличната лампа кадифената й кожа блестеше.

Тръгнах и на ъгъла хвърлих гребенчето. После видях такси и махнах с ръка. Седнах в колата, отпред на стъклото шофьорът си бе залепил гола жена — изрезка от списание. Беше майсторска снимка, загледах я и за да не повърна, свалих страничното стъкло — отвън ме лъхна свеж въздух и аз задишах с отворена уста…

Минаваме през пролива Йоресун — Копенхаген светлее в далечината зад нас. Вълните прииждат на валове, между гребените им — петнадесет-двадесет метра разстояние. Връхчетата им се пречупват, наоколо Северно море е сив меланж, около бордовете на кораба пяната е снежнобяла и само на няколко метра водата е масленозелена, раздвижена и гладка като огромна буца стъкло. Вятърът насновава бели нишки перпендикулярно на валовете. На моменти масленозеленото се прояснява, стапя се, придобива цвят на мента.

С всеки изминат час силата на вятъра се увеличава, корабът среща все по-тежко вълнение. Но напред е още по-лошо — под Норвегия Северно море ври.

Вечерта влизаме във фиордите. Изведнъж корабът се укротява, става тихо, необичайно. Наоколо — сурова природа: снежни планини, голи причудливи скали, наметнати само с тънка корица лед, като с тензух. По островчетата — спретнати къщички. Над кораба неподвижно стои чайка и ти се натрапва мисълта, че човек би живял щастливо сред тази природа, в мир с нея и с една добра и разбрана жена — ще ходи за риба и за дърва през деня, а тя ще гледа децата, ще го чака…

На вратата се чука, влиза морякът Веско. Вчера Веско се втурна в приемната ми, а подир него — майстор-готвачът Досю, запъхтян, с черпак в ръка, налита на бой. Застанах между двамата — дайте да се разберем бе, хора! Разбрахме се: камериерът сервирал супа на Веско. На вратата на кухнята стоял майстор Досю и нали човек живее за една добра дума, чакал похвала за усталъка си … Веско сръбнал лъжица, примляснал като дегустатор, сръбнал втора, после внимателно отблъснал чинията и рекъл:

— А бе, майсторе, ти краката ли си миеш и тази чорба?…

Майстор Досю попремигнал-попремигнал, отворил уста, сякаш въздухът не му достигал, и изревал:

— Аз на майка ти краката ще умия!

Връцнал се, грабнал черпака и … ето ги пред мене. Аз съм като футболен съдия, само публиката я няма. Всъщност има я — тя чака развръзката долу в салета, Чувството ми за справедливост е подложено на изпитание. Сега трябва да връча жълт картон на единия, да създам ред на терена. Връчвам го на Веско — пред младия човек е живота и затова той по-лесно претърпява несправедливостта, когато го засяга лично. Младият човек е по-чувствителен към несправедливостта, която засяга другите…

Сега Веско стои на прага, усмихва се загадъчно.

— Кажи…

Той вади от джоба си две набръчкани червени чушлета и ги поставя на бюрото. Гледам чушлетата, въображението ми заработва: виждам ги как плуват в горещата супа, себе си виждам как чупя едри залци, за да затисна лютото в гърлото си и въпреки че усешам как тая работа избива малко на рушвет, казвам:

— Благодаря, момчето. Голям да пораснеш!

— Само това ли? — присвива очи Веско.

— Тогава да ти порасне заплатата!

— Аз не плавам за пари.

— Най-хубавото момиче да си вземеш…

— Да ви са златни устата!

Когато стъпих на Мурманска земя, първото нещо, което направих, бе да открия закусвалня за пелмени.

Навън бе минус тридесет и шест градуса, а вътре, в закусвалнята — топло. От огромния излъскан казан, където се варяха пелмените, извираше ароматна пара. Усетих познатата миризма, станах нетърпелив. Поръчах си три порции — едната с лимонтузу, другата с масло, третата — със сметана. Поръсих ги с чер пипер, изгълтах ги за нула време като гларус, светна ми пред очите … Две неща не бях виждал през последните три години: сняг, защото плавах все в тропиците, и пелмени — откакто свърши прелестното ми студентство в Москва.

Излязох навън сит и стоплен, полярната нощ бе паднала. Всъщност слънцето се показваше като през завеса нейде към обяд и след час и половина-два се скриваше. Спрях пред кафе-сладкарница „Юност“ с намерение да изпия една бутилка портвайн, за да уважа пелмените, но вътре имаше сватба и от радиоуредбата гърмеше гласът на Муслим Магомаев. В кафе-сладкарница „Уют“ пък не се пуши, а щом не се пуши, значи няма никакъв уют. Отидох на кино. Беше краят на декември, мало и голямо мъкнеше елхи.

Натовариха ни с апатит за една нощ. Когато си тръгвахме, в пристанището влизаше кораб „Павел Пономарьов“ — идеше от Арктика. Отдалече приличаше на айсберг, който се движи. От двете му страни — влекачи. Като деца, увиснали на ръцете на вуйчото, току-що върнал се от гурбет… Или пък от служебна командировка, за да бъдем по-съвременни.

Горе, на хълма над града, се очертаваше силуетът на четиридесетметровия Альоша. В нозете му — вечен огън. Небето стана алено, почна да моравее — само след половин час щеше да бъде нощ и пилотът припираше с маневрата. Срещу кораба се движеха едри ледени блокове, влачеше ги реката Кола. Барометърът показваше налягане седемстотин и единадесет.

Пред Норкап — най-северната точка на континента, вълните стигнаха вече до командния мостик. От време на време носът на кораба пропадаше над петнадесет метра. „Вежен“ се зариваше като подводница. На моменти аха, да не изплава … Срещу нас се движеха два урагана единият с център в Гренландско море, а другият около остров Ян Маен. Единственото спасение останаха фиордите … За да ме успокои, изглежда, капитан Монев започна да ми разказва следната история:

— Преди години плавах от Варна за Лондон с кораб „Карлово“. Беше декември. От Лондон тръгнахме за Ротердам. Двама моряка си купиха коли „Опел“ и „Пежо“. Поставиха ги на палубата, обвързаха ги здраво. Бискайският залив беше добър, обаче на края — оставаха шейсет-седемдесет мили да излезем от него, като почна да духа, като каза: „Ха сега! …“ Не можем да хванем нос Финистер, няма и къде да се скрием. Решихме да се приберем в Лисабон. И почнахме — давай, давай … Държим ляво на борд, корабът обратно — отива надясно — ей такова едно време, идиотско!…

Пратих радиограма до Параходството, че ще се опитам да вляза в Лисабон. Оказа се, че Лисабон е закрит.

Продължихме.

Сутринта към осем часа спря главният двигател.

Спря за няколко минути и отново го пуснаха. На малък ход.

Дойде на мостика главният механик Атанас Малев: „Другарю капитан, нямаме масло!“ — „Стана тя!“ — „От лявата страна на главния двигател маслото бълва, продънил се е картерът. Още два-три часа можем да караме на най-малък и… край!“

Ами сега?… Ние сме на десет мили от нос Синус, между Лисабон и Сен Винсент. Не можем да се удържим, а трябва на всяка цена да се скрием зад Сен Винсент, иначе отиваме…

Почнахме да драпаме — отчаяна работа. Съобщих за аварията в Параходството. Със „светкавица“ ми отговориха, че наблизо няма български кораб. Кораб „София“ е в Гибралтар, ще тръгне на помощ. Но „София“ не слуша, не можахме да се свържем…

Минахме Сен Винсент — брегът висок, отвесен. Вълните се катерят по него, драпат с нокти да се задържат, но ноктите им се чупят в твърдите скали и те с неистови стонове се сгромолясват долу — зловеща красота!

Изведнъж огромна вълна ни удари отзад. За секунда се сепнах: „Отидохме!“

Но се измъкнахме. Към четири часа на съмване вълните отнесоха пежото. Опелът го сплескаха и го набиха в палубата. От мостика изглеждаше като огромна станиолова обвивка на шоколад, настъпена от някого…

Излезе от строя и брашпилът — можехме само да отдадем котвите — нищо повече. Чиста работа!

Добрахме се до Гибралтар, скърпихме кораба и пак тръгнахме…

„Мейн стрийт“ е главната улица на Гибралтар.

На нея има едно магазинче, на чиято фирма и раираните тенти с български букви е написано: „Маноло“. Маноло е индус, довеян от ветровете на живота тук. След затварянето на Суецкия канал Гибралтар се оживи, корабите, които спират тук за вода и гориво, се увеличиха, търговията потръгна, Маноло забогатя. В малкото му магазинче се намира всякаква моряшка стока: дънки, чорапогащи, бикини, тревира, запалки, велурени палта, дамски лачени ботуши, ножчета за бръснене, дъвки, фъстъци, сервизи, японски чадъри, плюш. Маноло научи за няколко години български и нашите моряци, спрели за час-два в Гибралтар, пазаруват най-вече при него.

Веднъж по времето, когато Маноло още не знаел български, в магазинчето му влиза наш моряк. Жена му заръчала да купи плюшен ковьор, на който елен пие вода... Нашият човек криво-ляво, за половин час, обяснил, че иска да купи ковьор за стена. Но какъв да бъде? Води се следният диалог:

Маноло:

— Мяу-мяу?

— Ноу!

— Бау-бау?

— Ноу!

— Ромео-Джулиета?

— Ноу!

— Амур-амур?

— Ноу!

Загубен е още половин час. Маноло вдига рамене — сори, мистър! … Но как нашият човек ще се прибере на кораба без ковьор. Той се оглежда, вдига пръсти към челото си, разперва ги — това са рогата на елена. Навежда глава, прави движение напред и промучава:

— Му-у-у!

После сваля ръцете, енергично насочва палец към устата си и казва:

— Скоч дринг!

— О’кей — светва Маноло, влиза в складчето и след секунди изнася ковьора. На ковьора — горска поляна, през нея тече река, а над реката — рогат елен пие вода…

Риека е примамливо градче с две главни улици, а на тях — шарени витрини и загадъчно луксозни барчета. Но ние, хора с крайбрежно възитание и морски характер, предпочитахме кръчмата на Коста Гърка — особено вечер, когато там свиреше оркестър. Пееха две лепотици — едната черноока, вакла, зряла и сладка като смокиня, а другата — строга, но струва ми се, достъпна. В наша чест пееха руски романси и собственикът Гърка сядаше на нашата маса. Това, естествено, ни издигаше в очите на публиката… Сервираха ни дивеч, пикантни мезета, препечена сливовица и бялото люблянско вино „Ей, старче“. До входа на кръчмата висеше табелка: „Ценени гости, ако нещо не ви хареса, кажете на нас. Ако ви хареса, кажете на другите“. На мен, като тънък познавач на въпроса и ценен гост, особено ми допадна и ето, макар и с няколко години закъснение, използувам случая да сторя рекламата…

В заведението често влизаха тъжни войници с весели кепета, подпъхнати под пагона. Те си поръчваха по чашка препеченица, гаврътваха я „в залп“, изпушваха цигара и си отиваха. Лепотиците бяха благосклонни към тях. И към нас — понякога се случваше да метем заведението, т.е. да си тръгнем последни.

И близката Опатия помня, крайбрежната и улица с двата хотела — „Славия“ и „Адриатика“. „Славия“ — стар, с бели кепенци. Приличаше на възрастен, полузабравен актьор. Заради блестящото му минало на сцената, сега от кумова срама са го поканили за новата премиера — курортния сезон. А „Адриатика“ — млада, ефектна и разглезена актриса, предпочитана не само на сцената…

И палмите по булеварда помня, и майското слънце в едрите им листа като от зелен балатум, и сенките по асфалта — под тях елегантни старчета с избелели папионки продаваха картини.

Картините бяха, разбира се, цапаници, рисувани от местни художници и въпреки че клиенти нямаше, старчетата от сутрин до вечер дремеха по булеварда. И залива, и плажа със загражденията против акулите, и барчетата по цялото протежение на градчето и едно от тях — „Мали рай“, часовете, изседя-ни в него пред порция гамбари и бутилка бира „Юнион“.

Етикетът на бутилката се набиваше в очи — триглав орел в средата и годината 1864-та, в която е основана фирмата за производство на пиво. Е, бирата беше блудкава, но все пак се харчеше — курортът бе пренаселен от възрастни стройни немкини с повяхнала кожа и ярък маникюр.

Помня и дафиновата гора, през която вървяхме с капитан Атанас Петков—Корсара, тъжен и светъл през този ден. Вълнуваха ни почти едни и същи неща — често се улавяхме, че мислим еднакво.

И тогава се чуха три продължителни изсвирвания на корабна сирена. Беше късен следобед и сенките ни се удължаваха върху асфалта, когато в залива се показа корабът…

Той се придвижваше бавно и в интервали от няколко минути сирената му тревожно зовеше. На мачтата му бяха вдигнали флагове; искам пилот, медицинска комисия, незабавна контрола…

Красив беше този кораб, нещо гордо имаше във вида му. И тържествено. Бордовете му бяха червени от ръжда — проплавал е най-малко два океана, преборил се е с ураган или циклон и сега се завръща у дома с още незаздравели рани, но със спокойната и предостойна умора на победителя.

Сирената му зовеше — три удължени изсвирвания: зовящи, тъмни, страстни. Корабът приближаваше и тогава ние видяхме, че флагът му е леко приспуснат — на борда имаше мъртвец…

Корсара побледня, усетих железните му пръсти над лакътя си, очите му ме гледаха някак странно, стори ми се, че в гласа му има дълго напластявана горчивина:

— Морето колкото повече те ограбва, толкова повече ще те привързва към себе си…

За капитана от далечно плаване Атанас Петков — Корсара са писали няколко души. Повечето от тях са подхождали към него с предварително подготвена скица на очерка, с предварително ушит костюм. Корсара не е удобен за конфекция. Затова тези, които го познават и общуват с него, не могат да не отминат с насмешка подобни писания. Аз ще си позволя само няколко щрихи към протрета му… Едро, удължено лице, малко дълъг, поизгьрбен от бокса на младини нос; плътни устни, особено долната; прошарена, грижливо гледана брада; рядка, но слънчева усмивка. Когато се усмихне, очите му се приспиват — и те се смеят. При гняв, въпреки че е човек, който отлично контролира природата си, от същите тези очи излитат черни пламъци. Ръцете му са нервни и силни, походката — котешка.

Виждал съм го на снимка с коса — къдрава, черна. Тази коса се е свличала на кичури след осем-дневно щурмуване в Северния Атлантик, когато ураганът е помитал всичко наоколо…

Опитен навигатор, познавач на морето и морската търговия, ученик на комендантите Георги Дюлгеров и Иван Станчев — и двамата стълбове на българското корабоплаване, — Корсара владее литературно шест езика. Неговите служебни писма и радиограми са лаконични, ясни и изчерпателни. Те респектират корабните агенти. Документацията му е образцова и това не е любов към „бумагата“, а уважение и знаене цената на документа, който ще защити кораба и товара, ако това се наложи. В работата си е всеотдаен, известен е с голямото си усещане на морето. Дълбоко помни неправда.

Начинът, но който той говори за морето, за прочетена книга, за музика; начинът, по който ще погледне жената, която отминава; начинът, по който се надига от стола, за да играе сиртаки, самата забрава в играта — това са очарования, които никой друг мъж не притежава.

Случвало се е да срещам хора, които го недолюбват. След разговор с тях съм усещал, че го обичам още повече, а онова прекрасно време, когато плавахме заедно, сега ми се струва недостижимо…

Веднъж Корсара ми разказа безпощадната история на един норвежки капитан. Много пъти се решавах да напиша разказ по нея, почвах, но след първата страница се отказвах. Тази история е толкова завършена, че просто звучи като измислена. Години наред я носих в себе си и сега, след като ме е бил в лицето вятърът хамсин, след като съм плавал в Червено море и съм видял Суец — мястото, откъдето започва случаят, аз се реших да я опиша така, както той ми я разказа в една далечна януарска нощ на борда на кораб „Васил Друмев“.

Африканският вятър хамсин, който духал вече втори месец през оная пролет, ги ударил още в Червено море. Той се заражда в пустинята и топлите му пулсиращи талази носят ситен кафяв прах. Този прах прониква навсякъде — в корабната машина и радиостанцията, в навигационната апаратура на мостика и в каютите, зачервява очите, набива се между зъбите. От него пресъхват гарафите за вода, а слюнката в устата е гъста и бодлива. За няколко дни той променя моряците, гласовете им стават дрезгави и меланхолични — непоносима тъга изпълва нощите им. Корабът идвал отдалече, екипажът бързал да се прибере в България, но в Суецкия канал вилнеела пясъчна буря, каналът бил временно затворен и в залива пред Суец се събрали над сто кораба. Моряците следели прогнозата с тревога — на всеки от тях отдавна изтекъл „гаранционният срок“. Хвърлили котва след един „норвежец“ — стар кораб със средна надстройка, строг и изящен, наредили се в конвоя след него и зачакали.

На третия ден от пилотската станция съобщили, че керванът ще потегли на разсъмване. По радиото гласът на диспечера-арабин бил мазен, сякаш докато говори, човекът лижел сметанов сладолед. Денят превалял.

Когато се задал катерът — той трябвало да събере желаещите да посетят за няколко часа града, капитанът разрешил на втория помощник и на Корсара да отидат в Суец.

Още щом слезли от катера и тръгнали по улицата, задухата отведнъж натежала, но те продължили да вървят: нищо, ще се отбият в някое барче с климатична инсталация, ще се разхладят.

Но в бара, в който влезли, нямало места. Поспрели пред тезгяха, огледали още веднъж заведението и когато тръгнали към изхода, от съседната маса се чул глас:

— Господа!…

Погледнали натам — възрастен човек ги канел на масата си. Благодарили и седнали.

— Вие сте от българския кораб — казал човекът и Корсара се взрял в него. Бил с бели коси и изпито северно лице, а очите му — сини и детски, както могат да бъдат само очите на възрастен капитан от разказ на Джоузеф Конрад.

— Аз съм капитанът на „Ачернар“, корабът пред вас — казал той на великолепен английски. — Видях ви, като слизахте в лодката. Името ми е Кнуд Ерихсон.

Откъм мюзик-бокса се носел весел шлагер — двама пийнали дългокоси малайци пускали по няколко монети наведнъж в касичката на бокса и блокирвали една и съща мелодия. В задния джоб на единия стърчала вилица. Капитанът на „Ачернар“ вдигнал лявата си ръка — уж подпирал глава, а всъщност затискал ухото си да не слуша.

— Бих желал да ви почерпя — казал той и се усмихнал. Въпреки изкуствените зъби усмивката му била приветлива, стеснителна, всеопрощаваща. — Имам повод!

Двамата се спогледали: сигурно на стареца са съобщили, че му се е родил внук и сега те, слезли за няколко часа на брега, за да отдъхнат, ще трябва да изслушат цяла пледоария за сина или дъщерята — колко са добри, колко са възпитани и надарени. Когато сантименталничат, северняците са непоносими.

Изглежда капитан Ерихсон усетил опасенията им, засмял се късо и горчиво, а после се загледал към изхода … Отдавнашна печал синеела в очите му и Корсара разбрал, че има мигове в живота, когато случайно срещнатият човек ти става близък.

— Извинете — казал той. — Ние просто се отбихме да се разхладим. А какъв е поводът?

Капитанът се извърнал към тезгяха и оттам се задала сервитьорката — арабкиня със силна гръд и матова кожа. Той им поръчал двойни порции уиски.

— Благодаря ви за компанията — казал Ерихсон, когато донесли чашите. — Това е последното ми пристанище. „Ачернар“ е последният ми кораб. А вие сте последните моряци, с които разговарям — моите момчета не влизат в сметката, те са ми работници.

— Как да разбираме това, „последните моряци“? — попитал вторият помощник.

Капитан Ерихсон отново се усмихнал, повече с очите си.

— Вчера получих радиограма от моя корабособственик. Аз служа на фирмата четиридесет години. Пенсионирват ме … Пенсията е добра, а и аз не съм беден, няма кой да ми харчи парите — все на море съм…

Ситуацията обещавала банално развитие, но Корсара се сепнал: четиридесет години на море! … Четиридесет години синята бездна под тебе; величествени небеса и дива самота; ревящи ветрове и мятащо се сред жестоката подла вода желязо; изгарящо, тропическо слънце и глад за ласка. И внезапни пристанища, след които се усещаш още по-самотен … Той плавал от няколко години и зад гърба си имал носталгията и солта на шест-седем далечни рейса, а човекът срещу него прекарал един живот на море. На такъв се пада в краката!…

— Плавал съм навсякъде — казал им капитан Ерихсон. — На младини имах и приятели … Сега ще си купя едно малко имение недалече от Ставангер. Харесъл съм си го от много години … То е на самотно островче в началото на фиордите.

— Нямате ли семейство?

— Нямам — тихо отвърнал капитанът. — За жалост … Морякът трябва да има семейство. Трябва да има някой да ни чака, иначе морето ще ни ожесточи … — Ерихсон помълчал и внезапно заговорил: — Някога учих пиано. Предричаха ми бъдеще! Когато завърших музикалното училище, изнесох самостоятелен концерт. Свирих Феликс Менделсон — Бартолди. И, разбира се, Григ… Какво помня от тази вечер? Горещи ръкостискания, цветя и нея, Деви Сандвиг, годеницата ми. Стоеше пред мен — прибрани бакърени коси, огромни кафяви очи, безброй златни лунички по бледото личице: тях най-много обичах… Целуна ме по челото, сбогуваше се. Трябвало да замине за Осло с бъдещия си съпруг. Жените винаги намират някого, когато си отиват от нас — следващата сутрин изтеглих спестяванията си и купих пианото, на което бях изнесъл първия си и единствен концерт. След месец постъпих в Марината, завърших висшата мореходна школа и оттогава съм на море. Пианото нося със себе си, от кораб на кораб.

Докато разказвал, капитан Ерихсон гледал пред себе си, но няколко пъти млъквал, търсел очите им, сякаш се колебаел дали да продължи. Често повтарял:

— Ние, норвежците, сме мълчаливи хора … Простете бъбривостта на стария човек, но това е последното ми пристанище, последния ми кораб, последните моряци, с които сядам на маса…

Двамата мълчали. Малайците си отишли неусетно.

Когато се качили на катера и след малко той се доближил до норвежкия кораб, капитан Ерихсон им подал ръка. Десницата му била топла, костелива и силна. Пожелали си щастливо плаване.

Отведнъж духнало, водата почерняла. Нерадостно предчувствие стегнало Корсара, извърнал се — от югозапад като кафява стена бавно се придвижвал хамсинът. След десетина минути той щял да връхлети върху тях…

Катерът се люлеел, Корсара стоял прав, силно разкрачен, за да пази равновесие, гледал приближаващата се пясъчна стена и с ожесточение си мислел, че може би така е връхлетяла несподелената любов върху младия Кнуд Ерихсон, за да го хвърли за цял живот в морето. Ерихсон се разминал с любимата жена, съпротивявал се на скръбта, скитал по белия свят, изтърпял земни и неземни мъки, но не можал да я прежали и пренесъл през горчивия ден на живота си спомена за краткото и задъхано щастие. В Порт Саид корабите им се разделили. Нашият кораб следвал курс Триполи, товарът бил за там. След седмица отплавали за Варна. На траверс на Бенгази, малко след полунощ, слизайки от вахта, Корсара се отбил в радиостанцията да изпуши цигара — последната преди лягане.

Когато влязъл вътре, от приемника се носело силно пращене. Радистът му направил знак да седне — работел в момента. Корсара се отпуснал на изтъркания диван, запушил.

— В Биская потъна кораб — казал радистът, свалил слушалките и добавил: — Биская ври, а нашият получи пречупване на корпуса. За четири минути стана всичко. Не можаха да пуснат дори спасителните лодки.

Корсара придърпал дневника, започнал да чете, но редовете се сплитали пред очите му — сигналите за бедствие били излъчени от борда на кораб „Ачернар“ с капитан Кнуд Ерихсон.

— Загинали са — казал радистът и Корсара усетил, че го намразва.

Дочел страницата и излязъл навън. Времето било измъчено и ясно. В бездънното черно небе, вдясно над кораба, като пламъче на свещ трепкала Юпитер. Стоял дълго в нощта, подпрян на леерите, а от сърцето на Африка, от горестта и утробата й, се носел жестокият хамсин…