Един от последните ярки пирати е Канарис. Канарис е грък, с младо и силно тяло, изплетено сякаш не от мускули, а от корабни въжа. Той знае морето и небето като петте си пръста — от Гибралтарската врата до Дарданелите флотилиите треперят от него. Канарис се появява внезапно като морски ястреб и докато замирише на барут, чуждият кораб е взет на абордаж, нагорещената му палуба лепне от моряшката кръв, златото и ценният товар са прехвърлени, а ако имало жена на борда — пиратската паплач е минала през нея, след туй — в морето…
Канарис си избира момчетата из таверните по начина, по който пият. На черния му флаг със сърма са извезани следните думи: „То сой му архизи апо мена“ — „Моят род започва от мене“. Канарис има един закон — беси на фокмачтата всеки, който се влюби или прости някому живота.
Но ето че и Канарис се влюбва. Да се самообесва, не става. Слага на планцира палеца си, замахва със сабята и го отсича — имало е обич, вече няма обич…
Като повечето диктатори, и Канарис си има социална платформа: той е грък, расъл е по островите, а какво са островите?… Солена каменна белота, мъртъв кипарис, горчива маслина, плач на бузуки, жестоко слънце и мъка. На островите живеят хубави девойки. Хубави, но тъжни. Канарис не може да понася тази тъга, убива и граби злато, за да го раздава по островите … Но как раздава и колко раздава, никой не знае…
Както става обикновено, на края англичаните го хващат. За пиратите присъдата е една — сатърът. Строяват екипажа му на палубата. Той е начело, първо него ще обезглавят, после останалите. Канарис гледа весело на тая работа — хиляди мъже са умирали като пилци в нозете му, сега е дошъл неговият ред. Години наред над главата му, която след малко ще бъде отсечена е плющял флаг с извезаните думи: „То сой му архизи апо мена“. Моят род започва от мене и свършва с мене…
Англичаните са великодушни над врага, питат го за последното му желание. Канарис спира да се усмихва — родът не започна от него и не бива да свърши с него… Поисква едно: когато му отсекат главата, той ще хукне да бяга. Колкото души отмине, да им подарят живота…
Англичаните се съгласяват. Палачът замахва, тялото на Канарис се втурва и пада в краката на тринадесетия пират…
Вторият, ах, вторият, който гледаше на живота весело и нагазваше с немигащо кокоше око в гората за мечки; който изяждаше по две шепи лютиви чушлета на обяд, вече не яде … След Матапан погледът му се съсредоточи, лявата му буза набъбна и лъсна — абцес … Капитан Младенов скърца със зъби, пуфтя, колеба се, най-сетне поиска разрешение от Параходството да спрем в Гибралтар. И за какво? Зъб да вадим! … Директорът разреши в радиограмата великодушието му прозвуча като ругатня…
Час по час се качвах на мостика:
— Боли ли?
— Боли…
Но Гибралтар не отговаряше. Едва в самия залив, когато насреща се бялна скалата, зададе се пилотският катер.
— Радистите стачкуват — рече пилотът и отказа кафето.
Стачкуват — друг път. Заливът бе задръстен от английски военни кораби. Вдясно от нас — самолетоносач. Самолетите по палубата му са наредени като играчки в детска градина рано сутринта, преди да са дошли децата…
— Капитане — каза пилотът на Младенов, — зъбоболът се лекува бързо, сега Европа има всичко. След два часа ще ви върнем втория офицер…
Вкиснат и укротял, Джери се качи в катера, а ние останахме да стискаме палци и да го мислим. Европа и този път не се изложи, зъболекарските клещи спасиха реномето й и след два часа капитан Джери наистина се върна — напразно в Дърбан чиновникът от корабната агенция се изежи:
— Европа, като парната машина, си изпя песента. Сега имат думата другите континенти!…
След Гибралтар океанът беше тава: ни вълничка, ни бръчица — мравките вода пият от него. Вахтите се въртяха: животът е кратък, вахтата — вечна… Джери отново прояде лютивите си чушлета, отново нагази с немигащо кокоше око в гората…
Едва срещу Сенегал лъхна ветрец. Сутрин обикалях кораба — все нещо нередно щях да открия, да смъмря някого, да напомня за себе си. Около кораба играеха афали. Като ми омръзнеше играта им, влизах при боцмана. Кольо Добрев се надигаше, откачваше от стената парче сушено филе от акула, нарязваше тънки филийчици от него, слагаше ги в алуминиева чинийка, ливваше отгоре им малко спирт, драсваше клечка кибрит — след минута филето омекваше. Тогава, като се озърташе, сякаш извършваше злодеяние, Добрев изваждаше от шкафа две бутилки бира — денят започваше…
След екватора духнаха насрещни ветрове, влагата проникна навсякъде и дупките на солничките се запушиха. Камериерът Виктор почна да слага в тях оризови зърна, тъй като и на него му „писна“ — кой отдето се откачи, все му мърмори … Не напразно на времето солта често е ставала причина за кръвопролития и войни…
Екипажът се омърлуши, под „натиска“ на йодните изпарения кръвното почна рязко да пада, около очите ни „зажужаха“ мушици — и докторът ни, млад и чувствителен човек, препоръча да се пие повече кафе. Това все пак бе началото — пред нас беше Виетнам, а там влагата е наистина влага. Сутрин изнасяхме от гардеробите дрехите си зелени от плесен, следобед, преди да залезе слънцето, отупвахме от тях зеления прах и ги прибирахме. Така — три месеца.
Срещу Намибия вълнението се усили и механикът се застрахова — намали с пет оборотите. Преходът до Хайфон щеше да се проточи два месеца, а само за две седмици досега губехме петстотин мили.
— Ако се случи — утешаваше ни той — да ни подгони някоя мечка в Индийския океан и трябва да бягаме, тогава ще надуя. Иначе няма да насилвам машината.
На масичката му лежеше адресиран плик. Да първото пристанище имаше още две седмици, но той бе написал вече писмото до жена си и заложил директивите на семейния живот за предстоящите осем месеца.
До четвърти хамбар стои Кутьо, профсъюзният „бос“ на кораба. Видял ме е, чака да се поздравим. Вчера го беше „стегнала шапката“, пита ме:
— Знаеш ли, че съветските профсъюзи забраняват на кораби без климатична инсталация да плават в тропика?
— Знам — сопнах се, — а ти сливи ли имаш в устата си, като отидеш в Параходството?
— Ами — пали се Кутьо, — ония дойдоха цяла комисия, украсата на кораба оглеждаха… Теб те нямаше. Зле, викат, сте с нагледната агитация. Добре изпълнявате плана, но нагледната ви агитация не мобилизира … Пиха по едно кафе и духнаха… Лястовичка ми оставиха, лястовичка с десет точки; лозунгите да се подменят, две агиттабла да се направят, стенвестник, обещания да наредим … Деветдесет и девет работи. В срок от двайсет дни да станат, а ние ще се върнем след двеста…
— Ти си спал накриво — казвам му. — Рано те „хвана желязото“.
— Не бе, другарю помполит, ама един да беше споменал за бъдещия рейс. Ами че тук имаме хора, дето вече двайсет години се търкалят по параходите, а още жилище нямат, една карта за курорт не са взели, та да стигнат за чиновничките…
Срещу мене, като върти опашка, тича Спаска. Рижата й козина блести — снощи рулевият Цветан я е къпал с шампоан. Преди няколко месеца, когато я донесоха на кораба, беше като мишле. Донесе я морякът Никола Янчев.
Преди двайсетина години Янчев служил на границата, карал школа за кучкари, оттам и прякорът му — Кольо Кучето. Той е сух и прошарен, „чайникът“ му кипва бързо, щом се ядоса и моряците избягват да се закачат с него. Има един милион професии и каквото похване — прави го.
Когато бяхме в Хавана, по кораба тръгна приказка: жена му го ритнала от играта, взела си куфарите и — в живота… Няколко часа преди да хвърлим котва във Варненския залив, го викам при себе си. Кольо идва, сяда на дивана в приемната, аз почвам да го усуквам:
— Тъй и тъй, май имаш хър-мър с жена си?
— Всеки има. Да не би ти да нямаш? … — И ти си прав. Един аперитив?
— Ще тласна сто грама.
— Виж какво…
— Сечи направо!
— Дигнала си е чуковете, заминала … Жена ти, де. Да не вземеш сега…
Той мълчи, кръвта се оцежда от лицето му, наболата брада потъмнява, чашата затреперва в шепата му. Кольо се навежда над нея — така мъжете крият очите си и след малко бавно и старателно изпива ромът-бакарди. Дръпвам се, гледам през филистрина. Зная ли как са живели? … От добро ли е избягала тази жена и кой знае истината за двамата?…
След седмица го викам отново. Пътуваме за Туапсе — правим междинен рейс, докато ремонтират хладилната инсталация, след това ще товарим за Хайфон.
— Ще идваш ли във Виетнам?
— Де ще ходя.
— Рейсът няма да бъде по-малко от девет месеца. Помисли!
— Кажи защо да оставам? Имам някой лев вързан на книжка, ще го профукам по кръчмите … Ще я срещна някъде, беля ще стане … Няма какво да мисля.
В Туапсе малко преди полунощ заставам на трапа, чакам отпускарите. Те се точат на групи, подават ми паспортите си. Няма го само Янчев. Стискам зъби, за да не избухна пред другите. В това време далече по кея се задава човек. В тъмнината отгатвам — той е. Янчев идва, стъпва на парадния трап, но ме вижда и спира — ни напред, ни назад. От лявата страна сакото му е издуто, той крие нещо.
— Идвай, идвай — цедя думите. — Какво криеш?
Янчев приближава, от пазвата му се показват две ококорени очички, жълти лисичи ушленца, черна влажна муцунка. Той изважда палето — то е като катеричка, няма още и двайсет дни. Телцето му трепери, палето скимти жално.
— Виж го бе, другарю помполит, очите му са като на детенце!
Кольо ме гледа умолително, гневът се стопява в мене, казвам грубо:
— Влизай!
В юлското куршумено утро между редките облаци пробяга бледа луна. На фона на кенийския бряг се очертаха силуетите на два заседнали кораба.
Пилотският катер се зададе, направи красив завой и тръгна с нас. Беше с климатична инсталация и носеше звучното име „Помбо“. На палубата му двама африканци се боксираха на шега. Но шегата загрубя и ги разделиха. Насреща джунглата пъстрееше като войнишки маскировъчен халат.
Качи се пилотът, строен африканец в бяло — бяла риза с капитански галуни на раменете, бели гащета, бели чорапи три четвърти, бели обувки. И гласът му беше бял и отривист като на новобранец, а Таф, малкото кученце на капитана — порода пекинес, за всеобщо учудване не го залая.
Луната отново пробяга между облаците, дори спря малко, колкото да видим, че прилича на медальон с изображението на зодия „Дева“. Полека-лека наближавахме брега и тук-там между гъстата тропическа растителност почнаха да се различават постройки. Вдясно вълните се разбиваха и пяната на прибоя се наслагваше върху пясъка като дантела. Над палмите се белееше хотел „Океаник“. Само на осмия му етаж жълтееше прозорец навярно успалият се обитател трескаво се подготвяше за предстоящето сафари.
Когато вече влизахме в пристанището на Мамбаса, зад нас за секунди слънцето изскочи от водата - ален балон, а пред нас прекосяваха фериботи, натоварени с коли и хора.
Фериботът „Сафина“ бе почти претъпкан, но към него напираха работници. Просветнаха червени лампи, лиснаха звънци и фериботът се отдели от кея — закъснелите са закъснели, ще почакат двайсетина минути до връщането му.
Гръцкият кораб „Аспис“ бе вързан на кея и пилотът обясни, че трябва да се завъртим и да застанем зад него. И за да помогне на тая работа, заповяда:
— Отдай лява котва!
Дублираха командата и след малко откъм носа се чу стържене на желязо в желязо — веригата течеше през клюза. Тя течеше силно във водата, пилотът поиска да я спрат, но боцманът нещо не успяваше и за секунди във водата изтекоха над сто метра, т.е. четири ключа.
Маневрата се протакаше, фериботът отиде до отсрещния бряг и се върна. На пристанището се бе събрал доста народ, чинно чакаше в сянката на силозите на циментовия тръст „Боабаб“. Забелязах че в обратната страна фериботът е почти празен и от картата на залива разбрах, че пътниците са от предградието Ликони и отиват в Момбаса — север, където са заводите.
Нов проблем — мястото, на което трябва да застанем, е по-малко от сто шестдесет и два метра, дължината на нашия кораб. На помощ дойдоха влекачите „Тива“ и „Хухунг“ — все пак пилотът бе решил да ни натика в тази дупка.
Кеят се приближаваше и по парлангото се чу тревожният глас на втория помощник Богданов:
— Мостик, ще ударим кърмата във вързания ферибот!
Погледнах и изтръпнах — разпиляхме ги! … Нотам се разтичаха, дадоха ход и се дръпнаха.
Нерви.
Десният пагон на пилота се скъса и увисна на рамото му, гласът на новобранеца стана глас на „стара служба“.
Зад нас, в отвора на лагуната, светлееше океанът. Там някъде се люлееше пилотският катер „Помбо“ — отиваше да посрещне друг кораб. Той вече излизаше на открито, скачаше и се зариваше във вълните. От слънцето прозорците на „Океаник“ блестяха…
В този хотел през декември хиляда деветстотин тридесет и пета година отсяда Хемингуей. Той пътува с втората си жена Полина Пфайфер на борда на параход „Генерал Метцингер“ от Марсилия за Момбаса. Пристига на осми декември и отсяда в „Океаник“, за да тръгне след седмица към Найроби, а оттам — за кратера Нгоро Нгоро. Той е вече богат, нищо не му струва едно сафари, което после ще опише в книгата си „Зелените хълмове на Африка“ … Но погледът му към света вече с болезнен. Вече е Хемингуей, този, когото знаем и обичаме. До окопите на Мадрид остава по-малко от година…
В дъждовната вечер на двадесет и пети септември хиляда деветстотин двадесет и втора година пред главния вход на Лионската гара в Париж спира такси. Шофьорът е пийнал и шумен, дрезгавият му глас кара забързаните пътници да се озъртат…
Докато клиентът отброява франковете, за да плати, шофьорът вади от багажника спретнат куфар и къде залитайки, къде демонстративно, го хвърля на тротоара. Вътре в куфара нещо прозвънва, но глъчката поема този звън. Снажният млад мъж се измъква от таксито, подава три банкноти, тръгва, слива се с другите пътници. Този мъж се казва Ърнест Хемингуей. Той е на двадесет и три години, пълен с идеи и предчувствия за големите дела, които му предстоят да извърши.
Преди седмица той се е върнал от Шварцвалд, където е карал ски, а в парижката му квартира го чакало съобщението от редакцията на канадския вестник „Торонто стар“, чиито кореспондент е той да замине за Константинопол, да отрази войната между Турция и Гърция. В Шварцвалд той вече е научил за изгарянето на Смирна.
Както се случва обикновено, младата съпруга не е съгласна с това пътуване нещо повече: тя заявява, че няма да му говори три дни, ако все пак той реши да пътува. Те се обичат, затова той решава да пътува, тя — изпълнява заканата си…
Когато влакът спира в София, Хемингуей слиза на гарата, остава едно денонощие в българската столица. От нея изпраща пощенска картичка на Хедли и статия до „Торонто стар“, написани на ръка — на Лионската гара пияният шофьор е строшил пишещата машинка „Корона“ — подарък от Хедли.
В Константинопол Хемингуей отсяда в стария хотел „Делондрес“. Няколко дни след това заболява от малария и се премества в луксозния хотел „Монреал“. Силното му тяло се съпротивява на треската.
Хемингуей остава на крака. От Константинопол отива в Солун. Цялото пътуване трае двадесет дни. Когато се прибира в Париж, чисто по Хемингуеевски спи непробудно една седмица.
Веднъж пътувах с такси от пристанището Хайдър Паша през новия мост над Босфора, отивах до търговския квартал „Пера“. Колата мина покрай пасажерския кей на бухтата Златния рог, сви вдясно, спря пред метрото — най-късото и най-старото в Европа. Преди да сляза, казах на шофьора, че преди повече от петдесет години, тук е идвал един американец и е написал следното за Истамбул: „Константинопол е шумен, могилест, мръсен и красив… Пълен е с униформи и слухове.“
— Анджък2 — съгласи се шофьорът. — И сега е такъв. Гюн да вар, ай да вар!… Яваш, яваш…3
Може би защото съм ги гледал от борда на голям кораб, но китовете винаги са предизвиквали у мене полузабравеното чувство на доверие към домашния работен добитък. Някъде бях чел, че китовете, по чиито тела шават безброй паразити, често се приближават до корабите и спокойно си чешат гърбовете на бордовете или по кила. На по-малките кораби това се усеща, сред екипажа настъпва весела паника, която измъква хората от скуката на всекидневието и става причина за кратки въодушевления, леки пиянства и сладки спомени.
В една ранна утрин в Индийския океан, нейде под Сейшелските острови, на половин миля от кораба преминаваше стадо китове. На утринното слънце хоризонтът блестеше от фонтаните им, понякога някой мъжкар излиташе от водата на няколко метра, пльосваше тежко. По някое време те завиха към кораба и от мостика се виждаха тъмните им гърбове. Когато вече се прибирах от крилото на мостика, погледнах надолу. От мостика до водата има поне осемнадесет метра. За миг изпитах страх, коленете ми омекнаха, по гърба ми потекоха две ледени струйки, пропълзяха надолу, хванах се за планцира — перпендикулярно срещу кораба бавно се движеше тигрова акула. Беше едра, дълга около три метра, с петнист гръб и широка муцуна, върху която се белееха огромните й кръгли очи. Акулата се движеше на зигзаг, над водата стърчеше гръбната й перка. В небето стоеше албатрос с огромни неподвижни криле…
Рулевият Саркиз Перси, който стана свидетел на всичко, почна да се смее, после се усети и за да замаже положението, взе да разказва:
— Плавах в океанския риболов. Бях боцман на траулера „Албатрос“. Три последователни рейса — две години и един ден. Промисъл — в Южния Ат-лантик. Не е живот… Няма вода, условия — скотски… Едва на третия месец се изкъпахме — от кораба-майка дадоха малко сладка вода. След още три месеца пак се къпахме. Риба, риба, риба. На ден по дванайсет часа бачкане. Осем часа работа, четири почивка, още четири — работа. Храната е една и съща — за пресен плод не мисли! Само консерва!
Имахме един созополлия, Таварища му викахме Балъкчия. Веднъж вземаме гориво от съветски танкер. От танкера изтърваха нещо и нашият, без да му мисли, скочи, улови го. Бяхме само двамата — хвана ме шубето, тук течението е много силно. Хвърлих му въже, той се обра по него, но го пусна, за да се хване за щормтрапа … Течението пак го отвлече, отнесе го чак към кърмата. Подадох пак въже и видях около него акули. Бяха от най-мръсните, от косатките. Но не му казвам: ха се е уплашил, ха е глътнал морето…
На траулерите клати много, но се свиква. Де ще идеш? Не мож каза: „Спрете кораба, да сляза…“ Веднъж след шестмесечен промисъл трябваше да тръгнем за България. Но не стигаха двайсет тона риба, за да изпълним плана. Капитанът се заинати, тралихме още няколко дни … нищо! Да се изядеш. Едно мълчание на кораба — ще го взриви! Осемдесет и четири човека са това!… И изведнъж — пълен трал, най-малко четирийсет тона! Почнахме да теглим. Теглим, теглим, теглим — изтеглихме го! А вътре — акули … Нямаше как, обявихме аврал. Целият екипаж се струпа да чисти. Акулите — залепени една за друга, нали кожата им е като шкурка. Вадехме ги от трала вече мъртви, пресовани. Уж мъртви, ама бутнеш някоя с греблото по муцуната — схрупва го като шекерена пръчка…
Сега си спомням избитите акули в залива Кохимар, недалече от Хавана. Когато ги разтоварваха на кейчето, те падаха по гръб, озъбените им муцуни блесваха на слънцето. Мъртви, те пак събуждаха страх, ние отстъпвахме назад, към къщичката на рибарите.
На това кейче Хемингуей е връзвал своя катер „Пилар“, сядал е пред малката къщичка на приказка с рибарите. Те още го помнеха.
Видях катера „Пилар“, поставен на стелаж в двора на къщата му във Финка Вихия, където често отивахме. В горещия юли около къщата на хълма бе прохладно, седяхме с часове под сенките. После слизахме на брега на океана, обувахме гуменки, за да ни предпазват от морските таралежи, и нагазвахме във водата. Прибоят ни блъсваше, но ние далдисвахме и се измъквахме от него и дълго, до каталясване плувахме. Когато излизахме отново на пясъка, сърцата ни биеха в коремите и въпреки че едва дишахме, запалвахме цигари, пушехме бързо и припряно като ученици, напрегнатите ни мускули бавно се отпускаха и едва тогава по телата ни се разливаше щастлива премала … Късахме от близкия храст — мамонсийо — плодовете приличаха на зелени джанки, но под твърдата им кожичка се показваше розово и сладко тесто, което дъвчехме продължително, с наслада, докато се оголи костилката… Вечер старата Хавана ни поемаше — улиците оживяваха, на всяка крачка срещахме шоколадови мулатки с мамещи погледи и танцуваща походка. Отнейде засвирваше тромпет, страстният му приглушен зов ни замайваше…
— С „България“ разтоварвахме в Ежберг, Дания — спомня си Кольо Добрев. — На края затворих ме хамбарите, пуснахме бигите, но не ни разрешават да излизаме: навън Северно море — лошо…
Ежберг е една шепа градче. Корабът ни е вързан, дето има една дума, на главната улица. Слизаме на улицата с моя приятел Паткана, а насреща — две „панделки“. Но ние вече сме „тантела“, гулдените похарчени. А на момичетата им се пие коняк, че и американски цигари им се пуши — при тях има сух режим, аз ти разказвам събития от преди двайсет и пет години.
Гледаме — спокойна обстановка. Качих се по трапа да видя кое как е, да разминирам пътя. Оказа се чисто. И — туп-туп-туп — стъпки. Дойдоха. Извадихме коняк, пияни вишни. Една чашка — две чашки, една чашка — две чашки, хахо-хихи, отсрамихме се…
Обаче на другия ден на кораба работата се разчу. Началството естествено нищо не знае … Тръгнахме. Минахме Ламанша, Бискайския залив, Средиземно море. В Мраморно море помполитът взо да ни вика един по един: „Вий, тъй, тъй, тъй…“ „Откъде знаете?“ „Не е важно откъде знам!“ Корабът без котва тръгва, но без курва не тръгва!… Стана тя! В Бургас отново: „Кажи как беше случаят?“ „Чисто и просто на момичетата им се пиеше коняк, а ние — българи хора сме. Гостоприемни.“ „Да не е било провокация?“ „Не, наши рожби бяха …“
На другия ден корабът заминава за Новоросийск, а на нас — по една динена кора. Сурнаха ни от кораба и се спряхме чак пред Параходството във Варна. На стълбите — кадровика Саркиз бей. „Ти ли се казваш Добрев?“ — вика ми. „Аз“. „Иди горе и ме чакай!“
Върна се горе той, даде ми лист и писалка: „Пиши!“ — казва. „Какво да пиша?“ „Опиши случая“. В стаята сме само двамата, няма как, ще се пише. Почнах: „Ежберг, Дания. Корабът се намира в центъра на града, народът се разхожда по кея, а някои се качват и по трапа …“ Саркиз надникна зад врата ми: „Ти какво, география ли ще пишеш? …“
Скарахме се. Не писах, ама две години стоях на брега. Пратиха ме на лодката — вара-гела, Варна — Звездица…
За десети път пресичах екватора с кораб „Ве-жен“. Седяхме в моята каюта с капитан Илия Донев. Той донесе две ледени бири „Туборг“, заговорихме за гибелта на механика Петър Лещаров. Останах като гръмнат — Монев е бил капитан на кораба, на който е станало нещастието…
— Истината за смъртта на Лещаров ще ти я кажа аз — започна той. — Преди това карахме девет месеца рейс: Суец, Сингапур, Япония, Цейлон, Англия, Куба. Върнахме се и пак натоварихме за Япония. Бяхме с „Любен Каравелов“, знаеш го. Но патакламата в Близкия Изток бе почнала и обикаляхме Африка. След рейса отидохме в Нагоя на ремонт. Там престояхме около месец, след това се отправихме за Ванкувър, Канада.
Лещаров беше около петдесетгодишен човек, висок, слаб, светлориж, със сини очи. Говорът му — малко бърз, обичаше компанията, обичаше да бъде в центъра й. На времето е бил бохем човек, след това се оженил, обичал много жена си, но тя не изтраяла самотата, намразила и него, и плаванията му и един ден си събрала роклите в куфара и го напуснала. Оженил се след време пак, но първата любов, изглежда е тляла в него цял живот.
Беше много добър механик. Не се дърпаше като някои от сегашните, дето все се опъват: аз пък тъй, аз пък инак — борба за власт на кораба и други глупости. Той си разбираше от работата и знаеше, че неговото място е в машината.
Пиеше. Не се напиваше, но пиеше всеки ден. Депресията му бе стара история. Имаше и тежка екзема — по ръцете и по краката. Но иначе беше весел човек, засмян, дума да няма! Никога в него няма да видиш темерутлък. Лек човек, лек характер, лесно се погаждаше с хората.
Във Ванкувър правихме котлочистка на единия котел и при валцовката на тръбите останаха няколко тръби невалцовани. Тръгнахме на път… Това е двадесеттонен котел с три пещи. Средната пещ бе пропаднала изцяло и само първото и последното ребро държаха. Ако гръмне котелът, от кораба няма да остане нищо!… Чудехме се как да го оправим. Разменихме си телеграми с България — ние на тях, те на нас, ние пак на тях. Все това.
Както и да е, стигнахме в Кобе, оправихме се. След това още три рейса Япония — Канада. Беше зима и през цялото време — тежко вълнение. Разправяха ми, Лещаров подхвърлил веднъж: „Ако скоча, дали ще ме нареже веднага винтът на кораба?“
Чух тая работа, извиках го и направо го попитах. Той се разплака, после се успокои. Беше болен на тема аварии.
Някои от неговата команда го одумваха. Рекох му: „Що пиеш с тях?“ — „Кажи ми с кого да пия?.“
Тръгнахме от Кобе за Йокохама да доразтоварваме. Още първата прогноза ни „зарадва“ — на двеста мили от нас се бе зародил тайфун. Ние пътувахме с малко товар. Третият хамбар беше празен и бимовете му не бяха сложени, защото до отплаването няколко японци чистеха горивния танк. По палубата имаше наредени кислородни бутилки те почнаха да се търкалят насам-натам. Към полунощ, се поуплаших и върнах кораба обратно. Аварийната група събра разпилените въжета, укрепи бутилките. Гледам — по-малки кораби от нашия щурмуват, а аз бягам. Направих завой и пак поехме към Йокохама. Сутринта времето се подобри.
На обяд, преди да сервират супата, радистът ми подаде няколко радиограми. Едната от тях се отнасяше до машината. Казах да извикат главния механик.
Тук-там, разшаваха се — няма го. „Кой е виждал последен шефа?“ Спогледахме се един друг. Вдигат рамене. Оказа се, че вторият механик е говорил до полунощ с него. Събрахме екипажа веднага, започна търсенето. Върнах кораба обратно, назначих наблюдатели от двата борда. Съобщих и в Нагоя. Оттам излетяха въртолети — напразно, водата беше ледена!…
Савко Данаилов, който е видял последен Лещаров, ми разказа следното:
— Излязохме от Кобе с отворени хамбари. Ясно време, звезди — като главички на медни гвоздеи. Отивахме в Йокохама да разтоварим останалите три-четири хиляди тона пшеница.
Преди да тръгнем, почти всички се бяхме събрали в салона, където е тенис-масата. Играеха Атанас Зайчето и Пияното Чефо — двамата бяха най-добрите тенисисти на кораба. Лещаров каза: „Зайче, залагам една бутилка уиски, ако биеш!“ Беше се облегнал на радиатора на парното и говореше с втория механик. Питаше го дали е готова машината. Лявата ръка на Лещаров беше превързана — напоследък екземата не го оставяше на мира. Дадоха команда: „По места за маневра“ и мачът се прекъсна.
Около час, след като тръгнахме, излезе силен вятър. Вече настъпи нощта, минахме по хамбарите, вързахме бимсите и капортите.
Отивах да застъпя на вахта от два до четири след полунощ, бях кърмчия тогава. Минах покрай каютата на главния механик — той беше вътре. Надигна се, застана до вратата. Пушеше с цигаре — дълго, кехлибарено … Гледаше към морето.
Качих се на мостика. В това време се чу, че по палубата нещо затрака. Помислихме, че е някой забравен бимс. Слязохме долу с боцмана — оказа се, че е празен варел от масло.
На другия ден по обяд старши камериерът Стефан Цъмънъка ме попита дали съм виждал шефа. Отговорих му: „Снощи.“ Пръснахме се да го търсим. Отидохме и в рулевата — да не би да е ходил там, да се е подхлъзнал и да е паднал. Минахме навсякъде — Лещаров не беше на кораба.
Бях библиотекар. Предния ден му бях дал няколко книги за четене. Книгите бяха оставени на бюрото му. Търсихме писмо — нямаше. До книгите бе часовникът му. В чекмеджето имаше към петдесет долара. Леглото му беше оправено. Разбрахме: или е паднал, или е скочил в морето.
По радиото излъчиха запитване до всички кораби в района. Радистът я излъчи на петстотин килохерца. Беше към два часа следобед. Върнахме се обратно. Водата беше ледена — пресякла го е веднага. Той обичаше чашката, но не това е причината. Семейството му не познавам. Запечатахме багажа му. Дни наред след това всички бяхме подтиснати. На Първи май се събрахме на тържествен обяд. Капитан Монев се надигна: „Чествуваме празника с отсъствие на наш другар …“ — Почетохме паметта му с едноминутно мълчание.
Лещаров беше слаб и висок, с лунички и оредяла червеникава коса. Лицето — изпито от морето. За първи път го видях в униформа — беше истински моряк.
Прибрахме се в България седем-осем месеца след неговата смърт. На третия или четвъртия ден свалихме багажа му. Помня, той имаше бежов шлифер. Шлифера и дрехите носех преметнати на дясната си ръка. В лявата — някакъв кашон. С мен имаше още двама моряка. Те също носеха багаж.
Още като влязохме в митницата, видях жена му. Тя беше цялата в черно. Извика: „Ето ги дрехите му!“ И се хвърли отгоре ми, сграбчи ги и ги изтегли от мене. Политнах, подпрях се на стената. Предадох и часовника и брачната халка, после излязох от митницата…
Краят на юли. Пътуваме от Танзания за Индия. Океанът е разлюлян, небето — мрачно. Тук е зима, сезонът на мусоните. Седми ден корабът се люлее върху вълните, от време на време пристъпите на морската болест ни довлачват до койките…
Снощи четох Паустовски — в едно от чекмеджетата на корабната библиотека намерих неговата книга „Златната роза“. Сред разлюления океан очарователната му проза ми подействува с особена сила. Спомних си студентските години в Москва, пътуванията по Русия.
Веднъж белоруската поетеса Алла Кабакович ми разказа как като малка видяла писателя Константин Паустовски — някаква почивна станция в Крим, мраморни стълби, светъл юг, лозя наоколо, сини вечери и ароматен дим от самовар в безветрието. Наметнат със сако, въздребен, с късогледи очи, Константин Георгиевич слизал по стълбите — тя се опнала, понечила да се дръпне, но той я щипнал по бузата, усмихнал се и отминал.
С годините Алла често се връщала към своя детски спомен и разбрала, че в оная далечна вечер Паустовски е бил уморен от напрегнат труд през деня, от поетичните си видения, от щастието да живееш в своя безплътен свят като вълшебник.
Тогава той пишел книгата „Златната роза“. Може би същия ден е написал трогателната история на колониалния войник Жан Шамет и малкото момиченце Сузи.
Всъщност целият живот на Паустовски е преминал в уединение и труд. В кратките почивки между отделните книги на своето огромно творчество той е пътувал по света и най-вече по Русия, дружил с пазачи на фарове, с библиотекари, с капитани от далечно плаване, с известни и самоуки художници, с венециански гондолиери, с рибари от Балтика и северните морета, с писатели от близки и далечни страни, с които го е срещала щедрата му писателска съдба.
Паустовски е имал сърце и памет за всичко. Затова и в последните си творчески години той се връща в своето детство; в ранната си младост, в зрелостта си, за да оживее в книгите му нашето жестоко и прекрасно време.
И други хора, които са работили и общували с Паустовски, са ми разказвали за него, но такъв, какъвто Алла го описа тогава, остана у мене: спретнат, вглъбен в себе си, с бакърено красиво лице, с бавен дълбок глас и тъга в очите.
Много пъти се канех да отида в Таруса, където той е живял, да видя Мешчорските гори наоколо, Ока и езерата — местата, които той е обичал и описал, но винаги се случваше нещо да ми попречи. Когато бях вече там, не съжалявах за закъснялото си пътуване. Разбрах, че е трябвало да поживея няколко години в Русия, да посетя различни краища на тази огромна страна, да създам приятелства с нейните хора и тогава да стигна до Таруса.
Оказа се, че това малко, старинно градче не е толкова далече от Москва — просто трябва да станеш сутрин рано и да тръгнеш, да смениш пет превозни средства: метро, влак, автобус, катер по река Ока, за да стигнеш до този чуден кът от древната руска земя.
Шофьорът на таксиметровата кола, който ме караше от Серпухов към Таруса, човек на възраст, се оказа съсед на писателя. Не беше от приказливите, а и като разбра, че отивам при Паустовски, думите му отведнъж станаха особено подбрани и това беше уважение — уж към мене, поклонника, а всъщност към големия майстор на художественото слово.
Колата прекоси градчето и спря — оттук нататък започваше бяла брезова гора. Иван Иванович, така се казваше шофьорът, ми каза да навляза в кея, да свия после вдясно и като повървя, ще стигна до огромен дъб — единственият наоколо. Там лежи Константин Георгиевич.
Благодарих, изчаках колата да тръгне, навлязох в гората.
Руската есен е ярка, обагрена в жълто, оранжево, кафяво, виолетово, мораво, червено, ментено, ореховозелено, бяло. Окото на чужденеца трепва пред този пейзаж: отдалече всичко изглежда запалено, сякаш гори цялата земя. Всъщност руската есен е мълчалива, вглъбена, с много печал и затаена страст, кратка и неповторима.
Аз вървях, около мен бе истинска есен, между клоните на брезите прозираше далечно слънце, в нозете ми свиреше шума. Спирах — ставаше тихо, пристъпвах бавно, смутен от спокойствието и великолепието на природата. По тази пътека вече няколко години идват благодарни хора. Ще идват и утре, и после. Винаги. Сега е моят ред — на душата ми е светло и малко тъжно.
Ето го дъба! На стръмния бряг над река Таруска сивее грамаден суров камък. В него са вбити бронзови букви: „Константин Паустовски. 1892—1968“. Тук лежи един изключителен човек, тук е краят на един красив н благороден живот. През клоните на близкия клен се вижда реката — тя тече долу спокойна и величествена, тече като времето. Водите й извират от девствени дремотни лесове, протичат хиляди версти, минават и отминават, но не свършват. Реката винаги е пълноводна и вечна като живота.
На триста метра оттук е къщата, в която Паустовски е живял. В нея писателят е прекарал последните си петнадесет години, в тази проста дървена къща сред ябълкова градина, с две стаи горе и почти отвесна, като корабен трап, вътрешна стълба за долния етаж, където е кухнята и трапезарията. В края на градината, над самата река, има беседка. В нея Паустовски е седял, оставал е насаме с щедрата есен на своя живот. Тук е довършил многотомната си автобиография „Повест за живота“, събрала в себе си поривите и страданията на няколко поколения.
Посрещна ме жената на Паустовски, Татяна Алексеевна — жена с благородна красота дори и сега, в напреднала възраст. Гласът й е мек и развълнуван, ръката — енергична; тя ме отвежда в неговата стая. Всичко в нея си стои така, както той го е оставил: проста дървена маса и стол, две етажерки, претъпкани с книги, удобен кожен фотьойл край загасналата камина. В зимните вечери Паустовски е седял тук, вземал е старинна книга в ръка, прелиствал е познатите страници или просто е мълчал с часове, загледан в разпалените главни. В ъгъла е поставен дървен миндер, застлан с красиво родопско халище.
„Българско е!“ — оживява се Татяна Алексеевна, спомня си дните, прекарани във Варна и по Черноморието. От постоянната скръб по изгубения другар, сълзите з очите й са застинали — свеждам глава, мълча: така няма да разчовъркам болката от спомена…
Паустовски е писал с нежност и любов за България. Неуморим пътешественик, обиколил почти целия свят, в последните си години той отново се готвел да дойде у нас, да чепарува край Несебър; още веднъж да погали с ръка древните амфори в созополската базилика, още веднъж да подиша солен упоителен въздух.
Тръгвам си. След час по Ока ще мине катерът за Поленово и Серпухов. Речната гара е старинна дървена къща — качвам се по изтритите стълби. Те скърцат протяжно — сухо е. На малката тераса чакат и други пътници, размесвам се с тях. Дъхва на пелин, извръщам се: зад мен старица държи кошница с току-що набрани димитровчета. По стълбите се задава млада жена в синьо, заговорват я. Тя е тукашна, с прекрасни сиви очи и нежен профил, проста и женствена като героиня на Паустовски.
Откъм Ока е излязъл вятър, бръсне над реката, тръгнала със седефени вълни към дървеното кейче. Брезите трептят и се огъват — пясък, ситен като брашно, дими в прегорялата трева.
Когато катерът се зададе, слязохме долу да го изчакаме. Вятърът се усилваше, небето потъмня падна ниско — лицето на рулевия, който се взираше напред, се изопна. Неделният ден си отиваше, но аз знаех, че ще го запомня завинаги.
Един час по-късно, когато слязох до моста над Серпухов, закапаха първите капки — след дългата суша, небето се продъни.
Започваха есенните бавни дъждове.