Мусонът духаше втора седмица. През всичките десет дни, докато пресичахме Индийския океан от Дар ес Салаам до Бомбай, небето бе мрачно, вълната — тлъста, разлюляна, океанска. Когато на екрана на радара се очерта индийският бряг, включихме телевизора. Първото, което видяхме, бе наводнение. Беше сезонът на мусонните дъждове. Пред очите ни преминаваха удавени квартали: върху успокоената вода плуваха полусрутени коптори, оскъдна покъщнина, тръстикова слама, бамбукови пръти, трупове на животни и хора. По екрана наедряваха изопнатите от страх лица и все си мислех, че очите на индиеца са създадени да изразяват мъката на този свят…

Проливните дъждове не спираха. Те щяха да валят непрекъснато през осемнадесетте дни, докато стояхме в Бомбай, щяха да ни „вържат“ на кораба, защото навън бе потоп: и без това от дълъг живот на море в душата ти става неуютно, а на всичко отгоре — и кишата на дъждовен Бомбай. В такива дни очите ти се напояват с особен блясък, с нещо, което напомня очите на индийците. И ти заставаш до филистрина, опираш чело о стъклото и те обзема самота и скръб, душата ти замира, защото разбираш, че не са ти останали сили за връщане. Тези дъждове са описани от Стефан Цвайг в новелата „Амок“, без чието заглавие авторите на кръстословиците ще закъсат…

На десет мили от брега вахтеният офицер забеляза, че нещо плава над водата. Приближихме — труп.

— Мъж е — каза корабният лекар доктор Мордохай. — Женският труп винаги плава по гръб.

Капитанът нареди на радиста да съобщи на началника на пристанището. Дилов депозира веднага „светкавица“ и пререди няколко кораба, които чакаха връзка с Бомбай. Радистът оттатък, след като прие радиограмата, отговори: „Няма да я таксувам светкавица“, пиша я „обикновена“.

След два дни, когато контролните власти се качиха на борда на „Христо Ботев“, капитанът попита дали са получили радиограмата му за удавника.

Отговориха му:

— Хора много!…

Когато за първи път излязох в града, оше от портала ме блъсна тежка миризма. Някъде наблизо е избил канал, помислих си, докато вървях, но миризмата не намаляваше. Изглежда канализацията на целия петмилионен Бомбай не е в ред… В навалицата се промъквах с усилие. На всяка крачка ме пресрещаха просяци. Те ме побутваха мимоходом и щом ги погледнех, с рязко движение насочваха пръстите си към устата, сякаш хвърляха в нея семки. В джоба си имах само една банкнота от петдесет рупии — това беше цялото ми състояние. Може би трябваше да разваля парите, за да имам дребни монети за просяците. Но като си представих какво повесмо от дрипави хора ще повлека подире си, хвана ме страх. Тук са „смукали“ всякакви. И най-много — англичаните. Ха сега да взема да оправям английски борчове! … Англичанинът е англичанин за това, че мисли за по-други работи, отколкото къде какво има да дава. Господарски народ, научен да му дават!… Не посегнах на своите петдесет рулии и Индия в оная дъждовна вечер пак замръкна гладна…

Подир мене тръгна млада жена с бебе в ръцете. Забързах, за да се откача от нея, но жената не изоставаше, следваше ме като сянка … С крайчеца на окото си виждах вперения й молещ поглед — на лявата й ноздра проблясваше бронзова точица, голяма колкото главичка на карфица … От входовете, от които лъхаше воня на пикоч, от прозорците, отвред подвикваха проститутки:

— Амиго, амиго!…

Уж се мъчех да не гледам натам, но за мое учудване, окото ми бе все в тях. Те протягаха сухи ръце и ребрата им шаваха под жълтата кожа. Изведнъж ми се стори, че участвувам във филмова мелодрама на Радж Капур — и без това се канех да отида да видя двореца му, също както сиромасите от неговите филми спират да поогледат някой дворец…

На една пресечка агонизираше момиче. Тялото му — кожа и кости, се гърчеше върху наядените плочки на тротоара. През кръста и слабините му бе преметнат парцал. Взрях се и лицето му — било е младо и красиво. Гърдите му бяха се смалили и набръчкали като сушени сливи. Светна седефената белота на обърнатите му очи. Пред момичето бе сложена малка порцеланова паничка. На дъното й жълтееха две-три монети.

Отминах с натръпнали нозе. В гърлото ми заграпавя нещо, не ми достигаше въздух — бръкнах в джобчето на дънките си, извадих алуминиевата тубичка с валидол… И си помислих с гняв за нашите деца, неящни от угаждане… Спомних си как по гости и семейни компании съм се изприщвал от слушане на рецепти за отслабване, за раздвижване на лениви черва и лениви сърца…

По улиците профучаваха коли. Но се зададе крава и спря движението. Първата ми среща със свещената крава! Беше бяла и закръглена, единият и рог — крив. Бавно и величествено тя пресичаше шестпистовото платно. Кравата идеше точно насреща ми и за миг ми се стори, че разбира своето положение. С бавно и величествено движение тя отмъщаваше за всички свои угнетени сестри-сивушки, които опъват каиш по широкия свят, включително и из оризищата на съседните азиатски държави…

Най-после стигнах хотел „Тадж Махал“. Това бе друг свят. В огромното фоайе, облицовано с мрамор (с мрамор бяха облицовани и писоарите в клозетите!), се носеше шепот на шадравани. Покрай администраторките минаваха милионери-араби с бели гълабии, хванати под ръка от хубави млади индийки. Навярно от завист към кралете на петрола, аз се заплетох, в едно доста сложно размишление за арабите, на края реших, че са големи „гяволи“. Световната преса и дипломация през последния четвърт век се занимава само с тях, а те си развяват чаршафите из фоайетата на световните хотели, купуват си скъпи индийки, като на нас са предоставили океаните, заедно с бурите…

Преди да отида да изпия бира и да купя картички, които жена ми ще показва на гостите, реших да се разтъпча в градината на вътрешния хотелен двор, да ми поолекне, задето не съм арабин…

Още като влязох в градината, видях басейна. Беше с бели стени и бяло дъно и над него шаваше облаче пара, също като над огромна квадратна тенджера, пълна с горещо мляко. И тогава, и през следващите дни, по едно и също време от страничната врата насреща излизаше тъмноруса англичанка в жълт хавлиен халат. Тя прекосяваше със стегната, почти маршова стъпка разстоянието до басейна и халатът сякаш сам се свличаше от нея. Красива работа! … Тя се изкачваше по стълбичката до тераската на трамплина, бавно се съсредоточваше, сякаш шепнеше молитва. Силното й стройно тяло се стягаше, напънато от някаква невидима пружина. После пружината в един миг се скъсваше, тялото излиташе, описваше красива дъга и потъваше в парата на горещото мляко … Аз следях всичко това със затаен дъх. Забраввях арабите, защото една англичанка по бански костюм е по-сериозно нещо от един арабин…

Разкопчавах си ризата, та да бъда готов, ако нещо стане, ако случайно жената ме е харесала и извика за помощ и на мен се падне честта да спасявам Англия… Но Англия не се давеше: силното и тяло като торпедо се стрелна във водите на басейна. Преди да докосне стената и да я взриви, рязко се завърташе и тъй — от стена, в стена… Така усетих нещичко от сладостната професия — спасител на плажа. Да беше ми провървяло; щях да имам по-добър избор, отколкото рижите чехкини край Созопол…

Както и да е, разминах се с едно красиво преживяване. Спасителството в Индия не се цени, пък и у нас загуби своя чар…

Когато излизах от хотела, насреща се жълтееше внушителна арка — вратата към Индия. Тя е издигната в чест на височайшето посещение на кралица Мери — много години след това под нея в обратна посока е минал „последният“ колонизатор.

Тръгнах натам не толкова от любопитство, колкото да се завардя от дъжда. По ъглите под арката лежаха мърляви хипита и съсредоточено пушеха марихуана. Приближих един от тях — четеше някаква книга. Беше с женствени черти, млечна кожа и отдавна нерязани нокти.

Някога тук е блестял шпалир от прислуга. Там, където има мизерия, прислугата винаги е господарска!…. Сега тук лежаха потомците, жалките отрепки от славните конквистадори. Казват, че техният начин на живот бил всъщност протест… Хайде, холан! От кога протестът слезе от барикадата?…

Дъждът не спираше. С прехвърляне от такси в такси, се добрах до пристанището откъм Индира док. Влязох в някакъв скъп ресторант, качих се на втория етаж. Под закритата му тераса се забавляваха немци — не бяха моряци. Седнах наблизо. Немците се наливаха с бира, бяха шумни като всички пийнали немци на група. Те разменяха банкноти за дребни монети — сервитьорът им ги носеше в чинийка, вземаха по няколко монети и ги хвърляха през перилата на терасата. Монетите звънваха долу върху цимента, а след туй се вдигаше врява, чуваха се стенания и писъци. Станах и се приближих — долу бе куп от полуголи деца, които се биеха, деряха с нокти лицата си, хапеха се. Немците гледаха натам и се тресяха от смях… От историята се знае, че повечето им забавления са такива…

Аз съм тих човек, но тогава ме обзе ярост. Сега се мъча да убедя себе си, че да не ги завра под масата, ме е възпрял единствено страхът да не оскандаля длъжността, която заемах на кораба. Дори си преставям заглавие във вестник: „Български комисар напада западни немци!“ Но винаги, когато си спомня този случай, се чувствувам гузен, озлобявам се и ако това ми се случи сега, струва ми се, че бих ги бил бавно и жестоко, дори бих се вслушвал дали дишат и ако дишат, пак бих бил.… Така, както само звярът може да убива звяр…

Винаги, когато излизах или влизах в пристанището, насреща ми се втурваше млад, сух и черен като бъзово зърно индиец. Той се втурваше с виковете:

— Русо, русо! Май френд русо! Държеше в ръката си две малки птичета с перушина като миша козина. Те все се пощеха. Индиецът предлагаше смяна: да взема птичетата, да му дам чадъра си. Отказвах. Уж от приличие, а всъщност от неумението да създам някому радост. По лицето на индиеца полазваше тръпка на огорчение, но той не губеше надежда — както всеки, мачкан от живота… Последния ден, два часа преди да отплаваме, слязох от кораба. На портала индиеца го нямаше. Стана ми криво, постоях малко и когато си тръгнах, дочух виковете му. Той тичаше към мене. Спря запъхтян, аз тикнах чадъра в ръцете му. И докато подтичвах към пасажерския кей Балард, където бе вързан нашият кораб, усещах се глупав и раздвоен, но заслушан в ефирното щастие, което ни възмездява за всяко сторено добро…


На гаратата на приемната ми застава радистът и по очите му разбирам, че радиограмата, която държи в ръката си, не е на хубаво. Гледаме се втренчено и докато се надигам от стола, той казва припряно:

— Не е за вас, не е за вас! За Кутьо е!

Той оставя бланката на бюрото ми и си тръгва — с други думи, оправяй се по-нататък.

— Кажи му да дойде — извиквам подир него. Поглеждам радиограмата, буквите наедряват пред очите ми: „Майка ти почина…“

Прибирам бланката в чекмеджето, ставам, спирам до филистрина. Навън е тиха вечер, на траверс свети пясъчният малайски бряг…

Преди седем месеца напуснахме България и ето, за трети път през рейса ми се случва да поднасям скръбна вест. Какво ще му кажа, когато след малко човекът застане насреща ми?…

Влиза Кутьо, сяда на стола пред бюрото—едър, кръглолик, четиридесетгодишен. Аз се връщам на мястото си и без да го гледам, проговарям с чужд глас:

— Николай, знаеш ли…

Вадя бланката и я слагам пред него. И уж се залисвам с някакви книжа в чекмеджето, а чувам скърцането на стола под него, дъха му чувам и няма къде да избягам…

Човекът стои пред мене безпаметен, навярно нещо в него изстива, навярно усеща пустота и сред тая пустота се надига живата майка, която той не е виждал от една година, надига се синовната вина за неговото отсъствие…

Далече там, сред братовия апартамент в Нови пазар, върху разтегателната кухненска маса е поставен ковчег, а в ковчега лежи родната майка … Какво ще кажеш на този човек, когато стои насреща ти?…

В полунощ го намерих па кърмата — седеше върху въжетата. Понечих да се върна, но той ме усети, стана и се прибра в каютата си, заключи се.

Той лежа през целия ден и през следващата нощ, свит върху койката, а на другата сутрин облече работните си дрехи и излезе на работа.

Наблюдавах го дни наред и все ми се струваше, че той не повярва докрай на радиограмата. Големият удар ще дойде, когато се върнем, когато види очите на близките си, а след тях — неслегналия се още гроб…


От филистрина на корабната радиостанция се вижда как на хоризонта тъмнее остров Цейлон, поръбен от белия гайтан на прибоя. Кулата на фара на нос Дондра Хид проблесва като бивна на слон. Радистът Дилов вика от сутринта Варна Радио — до телеграфния му ключ са натрупани тесте служебни и лични радиограми, които трябва да предаде. Дилов е сдържан и акуратен човек, зад външното му спокойствие се крие болезнено чувствителна душа. Той вика Варна на всички радиоканали. Отговарят му, че слабо го чуват, а от един час и въобще не отговарят. Там, на автомашината, постоянно се върти лента, в ефира се излъчва едно и също: „Аз съм Варна Радио, слушам на шестнадесети канал.“

Държа в ръката си манго, беля зелената жилава кожа. Под нея се показва жълтото лепкаво месо на плода, устата ми се налива със слюнка, предусещам сладкотръпчивия му вкус.

Някога във военния флот съм карал школа за радисти, все още долавям някои сигнали. Дилов чука с ключа: „Ти си говедо.“ Оттатък радистът веднага отговаря: „Не обиждай, записах те на магнетофона!“

В миг мангото се изплъзва от ръката ми, излита нагоре, пада върху гърдите ми, тръгва надолу по белия панталон — от ризата до обувките ми се очертава жълта диря … Отварям уста, но ругатнята залепва на езика ми. Дилов избухва:

— Не ме чува! Как? Това е предавател „Бриг“! Аз как го чувам? Но днес е неделя, сега в България е шест часа и почва предаването по телевизията! … Работата не е заек да избяга!

Дилов млъква, заглежда се през филистрина, в лявото му око оживява гневна сълза… Чувам гласа му, тих и отчаян:

— Такива трябва да се изправят пред трибунал!…

Остров Цейлон е останал назад, слонската бивна на Дондра Хид се е скрила в джунглата, над мастилената вода откъм левия борд блести седефен облак от хвърчащи риби. Дилов ми разказва за гибелта на кораб „Гоце Делчев“...


Когато започва бурята над Палермо, в пристанището се намират четири кораба и един голям танкер. Танкерът прави опит да излезе в открито море, но ма-шините му отказват ход и той потъва в акваторията на пристанището. Тръгват да му помогнат влекачи, но единият от тях също потъва, увлечен от водовъртежа на чезнещия под водата кораб. По същия начин загиват неопитните спасители в ръцете на давещите се.

Падат жертви.

Кораб „Гоце Делчев“ имал повреда в машината. Капитанът наредил да подадат всички въжета — подават по десет края от бака и кърмата. Едно въже удържа сила около стотина тона. Въжетата се късат, от ударите на корпуса във вълнолома корабът получава пробойна. Вълноломната стена се пропуква, скъсва се. Капитан Йорданов заповядва — екипажът да напусне кораба…

Всичко това става за минути, момчетата скачат от палубата, пълзят по кейовата платформа, за да не ги отнесе вятъра.

Настаняват ги в хотел. Когато влизат във фоайето, публиката онемява — видът на корабокрушенците винаги стъписва. На другия ден местният вестник отпечатва две снимки: едната — бомбардираният Палермо през Втората световна война, другата — градът след бурята. Разлика в снимките нямало…


Всеки ден фериботът ни стоварваше на остров Пенанг и за да стигнем до центъра на града, трябваше да минаваме през китайския квартал. Пред морската гара чакаха десетина рикши и таксита, но ние предпочитахме да вървим пеш — наседели сме се на кораба.

Минавахме край работилници за бамбукови изделия. Стените им бяха отрупани от най-различни кошнички, абажури, плетени столове-люлки. В съседство работеха стругарни, работилници за поправка на велосипеди — тук велосипеди за ремонт много. По улиците се движеха колички-кухни. Наблюдавах готвачите — те въртяха педалите и управляваха количките и в същото време чевръсто вземаха от десетина купички подправки, кълцаха месо, зеленчук, карантия, запържваха всичко това в бакърена тава, положена направо върху жарта, заливаха го с червени сосове и бульони, насипваха го в порцеланови чашки. Клиентите — кротки семейства или самотни старци с жълта увиснала кожа, старици — плешиви и кривокраки. Наоколо димяха огромни праханови свещи — всяка улица има по няколко храма-пагоди. Деца се катереха по платформите на подвижните естради, около които вечер се тълпяха младите; рикши се разминаваха, носеше се зловоние, стържеха шмиргелови шайби, гърмеше американска кънтри музика, понякога откъм океана се дочуваше дрезгав вой на корабна сирена.

В малките магазинчета собствениците отглеждат децата си. Докато ти показват шарената стока, току в краката ти се търкулне като габърче дребно китайче. Ние постоянно се озъртахме да не ги настъпим. Пред скъпите магазини на главната улица — сергии. До сергиите — застлано чердже, а върху черджето — лъскави дребулии: цветни фалшиви камъчета, копчета, безопасни игли, порцеланови статуетки, стари лъжички, цигарена хартия, катарами, камъчета за запалки, връзки за обувки, карфици, шноли, пилички за нокти, стари монети. И най-честата картинка: срещу продавача, направо на асфалта седят хипита и с часове оглеждат всяко нещо…

Зловонието не намалява и в центъра на града, изкушава те и макар да изпитваш някаква особена гнусливост, влизаш тук и там, хапваш по нещо. В напречните улички виси пране — кърпено бельо, детски роклички, робошки. Канализацията е открита — добре че често преваляват дъждове! … Направо в канала мият чиниите и клечките за хранене, деца прекрачват вадата, пикаят в нея. Може би затова някои „работят“ с пръсти — омесват ориза в сосовете и ловко го напъхват в устата си. По-богатите старци след обеда си пият кафе, запалват пура — чирачетата им донасят димящото въгленче в чинийка. В повечето магазинчета стоките са без етикетчета за цените, собствениците те спират на тротоара, пазарят се, хвалят боклуците си — отминаваш с неудобство. По ъглите — реклами за карате, каубойски филми, транзистори.

Една сутрин, като зяпах някаква витрина за грамофонни плочи, до мен спряха две момичета. Бяха хубави малайчета, от „бранша“, с поразмазан грим и с нощни рокли-макси, без гръб. Не ми трябваше много време, за да разбера, че нощта е минала без клиенти, а ако са имали шансове, те вече са пропуснати. Момичето, което беше до мен, се загледа във витрината, срещнахме очи. То се наведе напред, деколтето на роклята се отвори, за да види „шаранът“ какво има вътре, за да се увери, че стоката е отлична. Всичко беше ясно — и на мен, и на нея — въдицата е хвърлена, остава аз да налапам кукичката … Е, добре, казах си, цяла буца банкноти имам в джоба си, ще ида с момичето, но какво ще си говорим след това, щом ни е събрала най-елементарната случайност… И за такава любов се иска настроение все пак любовта, каквато и да е, е ангажимент…

Отминах нататък, но през целия ден бях неспокоен и напрегнат — нали и аз бях изпуснал своя шанс…

Вечерта се заседях в барчето „Сумис“. Барчето, беше истинско барче, на касата седеше собственичката — все още млада и хубава, със златно колие на тънката шия и с гръд, непривично едра за малайките. Тя седеше зад касата с достойнство, но усмивката, която не слизаше от устните и, бе усмивка от рекламен календар…

Вдясно от нея пийнала англичанка се лигавеше с един китаец. От напрегнатото щастие на разговора челото на китаеца блестеше от пот и мас. Той поднасяше цигарата към устата си със замах, рязко издухваше дима и въобще се държеше глупаво, както се държат повечето мъже в присъствието на хубава жена…

Англичанката демонстрираше независимост, разменяше реплики и с други мъже, а това не се нравеше на китаеца и за да компенсира, той си поръчваше скоч-уиски, плащаше щедро, пиеше жадно, без да мисли за последствията. На края се изхлузи от стола и вирна краката…

Влязоха шведски моряци, едри и тежки като унгарски коне, във вълмата от коси и бради се червенееха носовете им. Те ме поздравиха и седнаха на съседната маса, поръчаха си по три бири на човек и за секунда пресушиха халбите…

Изведнъж се ободрих от поздрава им, допих своята бира и си поръчах още. Самочувствието ми взе да се възвръща, но по мислите си усетих, че ставам зъл. Животът е жесток, мислех си, и след четири-пет години по хубавото лице на англичанката ще се появят бръчици, противна гуша ще набъбне под брадичката, а по стройните нозе ще плъзне мрежата на разширени вени… Отпих от новата бира, великодушието в мен се събуди, изпитах жажда за по-сериозен алкохол. Англичанката е глезла, казах си, но е глезла с масленозелена рокля и златни лунички по гърба. Тя е хубава, а на теб ти е време да се качиш на ферибота и да се прибереш на кораба, който ти е вече дом от половин година и с който развяваш самотата си по широкия свят…

Англичанката си намери друга компания, а китаецът се опита да надживее загубата, с велико презрение към присъствуващите хвърли угарката си на пода и тръгна от маса на маса. Не намерил никъде съчувствие и утеха, той се сби с един малаец, оня му разкърви набързо носа, китаецът падна под масата и заспа. Тоя спеше непробудно и когато го извлякоха, и когато го сурнаха по тротоара… Дожаля ми за него, сродяваше ни чувството на неуспелите и непроумелите колко пагубно нещо е жената…

След три месеца, когато се върнахме на Пенанг, пак се отбих в барчето „Сумис“. Този път седнах на столчето на китаеца, точно срещу собственичката.

Тя все така се усмихваше като от календар, но за моя изненада на мокрия бюфет работеше англичанката. Беше в същата рокля с масленозеления цвят на очите й. Докато ми наливаше бирата, я попитах как тъй е кандисала, а тя каза, че лятото е свършило и трябва да изкара пари за път, тъй като след седмица започвали лекциите й в университета…

Все ми се струваше, че в заведението ще влезе оня китаец, ще седне до мене и двамата ще си сръбнем едно хубаво, проумели цената на измамното щастие, което даряват жените… Но китаецът не идваше, а на мен не ми се щеше да падам от столчето, не ми се щеше да търся след това съчувствие, а вместо съчувствие, някой пъргав като котка малаец да ми разкървави носа…

Идех от път, бях уморен от корабни проблеми и носталгия, търсех малка забрава, но забрава нямаше, а на кораба ставаха други неща: докерите, които товареха каучука, стачкуваха и трябваше да чакаме.

Когато се надигнах да си ходя, по радиото предаваха: „Филипинският остров Манданао е залят от цунами — човешките жертви наброяват няколко хиляди…“


Наколните жилища в заливчето бяха същите, каквито ги помнех отпреди две години. При отлив водата се дръпваше под тях и малките шарени лодчици и пироги кротко лягаха в кафявата миризлива тиня — като кози, вързани за коловете. Дребни малайчета бягаха по дървените люлеещи се платформи — под дългите черни коси личицата им се губеха. Вятърът духаше откъм морето — гласовете им не се чуваха.

Зад дървените къщурки започваше непроходима джунгла — от нея вееше тъмна влага и безпокойство…

Дори катерът, който ни отвеждаше от рейда до пристанището на Кланг, бе същият. Отдалече на пристанищното казино се набиваше рекламата на цигарите „Бенсън“: „Мъж, който уважава себе си, пуши «Бенсън».“ Разгеле, точно такива пушехме. Затова надписът ни изпълни с увереност и самочувствие — нали като уважава себе си, човек заставя и другите да го уважават…

В Порт Кланг идвах за втори път и след петнадесет минути се ориентирах. До входа на морската гара, срещу магазинчетата за сувенири, в сянката на трансформатора, бе вързана маймунка. Тя беше слабичка, със светлокафяви очи и златисти мигли, подвити в края. Маймунката ми каза нещо, когато я приближих и помилвах, но аз не я разбрах, а тя настояваше на нещо свое… Тогава се върнах до будката, купих пакетче фъстъци, дадох й ги. Тя взе пакетчето, разкъса го внимателно и почна да си вади фъстъчени зърна, ловко да ги бели и подхвърля към устата си. Дъвчеше ги с наслаждение, като ми отправяше благодарни погледи.

През следващите дни, когато слизах на брега, макар и в различно време, маймунката ме забелязваше отдалече, почваше да скача и да ми се радва — ще ми се да вярвам, че не е било само заради фъстъците, които редовно купувах … Аз седях встрани от нея, запалвах си пура от черен рангунски тютюн. От пурата в устата ми приятно горчеше, а аз все не можех да си спомня поне един човек, който да ме е посрещал по-възторжено от тази маймунка…


Пътят за Кула Лумпур минаваше през китайско гробище и покрай двореца на местния султан. В парка на двореца десетина индуси в бяло подстригваха и приглаждаха тревата. Тази трева подстригват всеки ден от 1894 година насам.

Когато отминахме Кланг, вляво се зареди каучукова гора. По стволовете на дърветата бяха изрязани канали. От тях, в консервни банки, окачени по дърветата, капеше каучуково мляко. Вдясно из сенчестите палмови плантации се мяркаха шарени крави с огромни дунапренови вимета. Асфалтовият път се виеше пред мерцедеса като ранен смок. Хълмовете насреща се диплеха — върху тях се напластяваха всичките тонове на синьото, синьото се сгъстяваше към хоризонта ставаше черно.

Зад волана седеше Майкъл Маренда, индус, служител в корабната агенция. Преди да навлезем в Куала Лумпур, той реши да ни изненада и зави наляво, за да ни отведе до най-интересния пещерен будистки храм. Бях идвал преди години тук, но премълчах и слязох от колата, погледнах към двеста шестдесет и седемте стъпала в скалата и веднага се отказах да се изкачвам по тях. Запилях се да търся сянка из парка, а наблизо важничеха няколко пауна. Наоколо шареха малайки с малки крачета и ниски задничета, с бели якички и малки устица. Те лижеха фруктов сладолед в жълти вафлени фунийки и аз се заозъртах да видя къде го продават… Насреща се зададе стройна европейка със светъл кок и тъкмо помислих, че щастието ми се усмихва, видях до нея съпругът й японец. Жената безпогрешно долови мигновената ми радост и разочарованието след това, погледна ме някак стреснато, но както ми се стори, с разбиране. Тогава видях децата и — две япончета…

Японецът, както всички японци, беше с безупречен тъмен костюм и цайсови очила. Той също ме погледна — строго, едва ли не заплашително. Преди седмица бях гледал в Сингапур филм за Джеймс Бонд и една сцена от филма ме беше много впечатлила: суперменът Джеймс се сблъсква с японци-каратисти, негови врагове. Започва едно диво меле, в което японците, както са си боси, скачат високо във въздуха и със стъпалата си бият шамари на мистър Бонд. Горкият, здравата си изпати. Но като истински супермен, на края стана от земята, отупа се от праха, пооблиза си раните и отново се хвърли в поредната авантюра…

Обърнах се да погледна европейката, японецът също се обърна — да види пък мене… Рекох си: „Я си гледай пътя, че тука, както едно време по нашите села, заради жена бъхтят здраво …“ И нали за нас японците всички до един си приличат, както и ние за тях, този ми се стори същият от филма … След около час седяхме във въртящия се ресторант на осемнадесетия етаж на хотел „Федерал“. Долу, по улиците, пълзяха коли, а между тях — жълти мотоциклети „Хонда“. Точно под нас, в двора на централния затвор, в кръг се разхождаха затворници… Майкъл Маренда разказваше нещо и аз едва сега видях, че бялото на очите му не е бяло, а оранжево.

Преди близо две години седях притеснен в същия този ресторант, чаках да наближи назначеният ми час в частната китайска клиника, където спешно щяха да ме оперират. Но докато чаках, изведнъж движението долу спря, с бясна скорост и бесен рев на сирените прелитаха полицейски коли, а във въздуха се появиха четири въртолета. Градът бе блокиран от полицията, защото, както се казва, държавната банка бе обрана по пладне…

На връщане от клиниката, някъде към петдесетия километър, се чуха гърмежи и докато колата спре, видях как пред нас по асфалта пропълзяха балончета, те се пукаха и ставаха на прах — това бяха куршуми, които се забиваха в асфалта. Колата на заден ход се сурна в каучуковата гора, а отгоре продължаваха да стрелят. Ние се измъкнахме като лалугери от колата, допълзях до едно дърво, прикрих се… По шосето прибягаха няколко души с автомати в ръце, а напред зачестиха гърмежите и след секунда мощен взрив разтърси земята…

После разбрахме, че някакви екстремистки групи взривили строителната японска техника, с която разширяваха магистралата.

Когато сражението свърши, се надигнах, възвърнах смелостта си, макар все още да усещах ударите на сърцето си в гърлото. Погледнах ризата си с цвят каки — беше червена … Усетих как коленете ми наслабват, дори потърсих с поглед по-удобно местенце, за да припадна; после съзрях пръстта — беше червена!… Така разбрах, че не съм ранен. И този път съдбата ме отмина и пощади … Сега знам, че щастието на човека в края на краищата не остава безнаказано. Иначе в моряшкия вестник „Маяк“ щеше да се появи очерк за мен, в които баладично ще бъде пресъздадено героичното ми поведение в малайската джунгла, а сега, останал жив, трябва да се мъча над белия лист и сам да доказвам колко стабилно съм се държал в далечната каучукова гора между Куала Лумпур и Кланг…

Докато обядвахме на тавана на „Федерал“, над половината град заваля проливен тропически дъжд и надзирателите заприбираха затворниците по килиите. Майкъл Маренда се радваше на старанието ми да се храня с клечки, гледаше ме с оранжевите си очи; после в миг трепна и се загледа надолу — сред „колелото“ бе останал един дребен затворник, ръкомахаше нещо, но приближиха двама полицаи, единият рязко замахна с палката и затворникът се свлече в краката на другия полицай. Двамата го хванаха за раменете и го завлякоха към тъмния вход…

Когато се върнахме в Кланг, бе късна вечер. Качихме се на борда и в това време на рейда пламна корабът „Малаен Рая“. Той трябваше да отплава сутринта с голяма група мюсюлмани, които отиваха на поклонение в Мека. Но Мека им се размина, корабът гореше като факла, аллах отвърна очи от тях и през окуляра на бинокъла аз виждах как мюсюлманите като бълхи скачат във водата и водата наоколо ври като в казан от преизподнята. Надойдоха влекачи и катери да спасяват давещите се. Сутринта видяхме, че надстройката е изгоряла цялата — стърчеше само коминът и едната спасителна лодка. През целия ден над кораба се виеше черен дим, привечер отново избухнаха силни пламъци. Пет минути по-късно пламъците секнаха — корабът умря.


Танкерът „Певек“ с родно пристанище Находка, чакаше на котва в реката Кау нам трьо, недалече от Хайфон. Танкерът беше пълен с бензин. Откъм брега отекна канонада на въздушен бой, санитарната част на танкера бе вдигната по тревога. Точно в осем часа и една минута над кораба прелетя „Фантом“, хвърли две бомби, които избухнаха близо до борда. Когато започна да вие сирената, камериерката Галина Камнева грабва санитарната чанта и хуква да заеме бойното си място. В това време пилотът от самолета натисва спусъка на картечницата, Галина пада … Същия ден във военния госпитал й ампутираха крака. Ранени бяха още пет души, по една случайност танкерът не се взриви.

Седяхме след време на борда на „Певек“, разговаряхме с капитана му Александър Устинников. В Хайфон обстановката бе тежка, на рейда чакаха много кораби. Само нашият кораб „Васил Друмев“ престоя на котва шестдесет и четири дни.

Веднъж с капитан Младенов успяхме да слезем на брега. В пристанището между краката ни прибягваха огромни плъхове. До портала чакаше черна волга, тръгнахме за Ханой.

От прозорчето на колата се виждаха разрушените от бомби сгради, колата се изниза от града и навлезе в полето. По пътя се разминавахме с велосипедисти в зелена униформа, около пътя — бананови храсти, оризища, глинени къщурки и край тях — бункери с тъмни и тесни бруствери. Железният мост над Червената река, строен от самия Айфел, бе разрушен за трети път.

В Ханой спяхме в хотел „Мир“ — стаите му бяха огромни. Сред тях — легло, обвито в гъста мрежа. По радиото бюлетините съобщаваха — народноосво-бодителната армия настъпва към Сайгон.

От Виетнам са ми останали спомени за жълтозелени риби с бели кореми, които се надуват: риби „зебри“; малки акули, които ловяхме, а перките им режеха ръцете ни; бели биволи из оризищата; пазарът Бон Марше в Ханой; хилядите деца, които викаха възторжено: „Лимцо, лимцо!“, т.е. „Руснако, руснако!“; старици с черни зъби, дъвчещи черна дъвка: син ирис в тясно око — спомен от французите; жабешки панирани бутчета, които навсякъде ни сервираха; джонките и преварената заради холерата вода, която пиехме със стисната уста, хлебните дървета…

След две години отново дойдох в Хайфон, този път с кораб „Христо Ботев“. Беше септември, голям бавен катер ни събираше от корабите на рейда. Качихме се на него, седнахме под тентите. Пътувахме два часа по реката, на края се показа Хайфон. На кея разтоварваше кубинският кораб „Гинза“, който бях виждал преди това в Сантяго.

Тръгнахме из града. Войната най-после бе свършила, улиците се пълнеха с велосипедисти, които излизаха от заводите. Пред корабната агенция малка като ученичка виетнамка падна от колелото — от багажника детенцето и се търкулна в канавката. Тя го грабна, опипа му ръчичките и крачката за счупено, сложи го зад седалката и пак тръгна. Тук-там се бяха появили цветни блузки.

Вечерта катерът отново пое по реката. В тъмнината се мяркаха силуети на джонки със спуснати платна. Загледах луната — беше като гнойна пъпка, обградена от жълточервен пръстен. Капитанът забеляза накъде гледам, каза тихо:

— Източно от Филипините се е зародил тайфун.

От Хайфон се отправихме за Нампо, северозападна Корея. Тайфунът се движеше срещу нас, скоростта на вятъра в центъра му достигна до сто и четиридесет мили в час. Токио излъчи бюлетин:

„5. 09. 1976. Предупреждение за тайфун! Тропически щорм 7617, «Фран», 994 милибара в 12.01 норд и 145.05 ист, южно от Гуам се движи на запад-северозапад с двадесет и пет възла.“

През нощта прекосихме залива Бакбо, навлязохме в пролива Хайнан. Сред островите на архипелага Хайнан тао бе подозрително тихо. Но тайфунът напредваше, вече бе на осемстотин мили от нас.

Когато излязохме от архипелага, вълните отведнъж се надигнаха, времето натежа, корбът сякаш се движеше сред облак лепкава пара.

Сутринта вятърът се усили, заблъска ни едра океанска вълна. През следващото денонощие тайфунът ни приближи с четиристотин мили. Около кораба играеха огромни стада делфини. Излязох на крилото на мостика, вятърът ме удари в лицето, политнах, но успях да се хвана за планцира. Налетяха първите тежки удари на вълните…

От следобедната прогноза разбрахме, че „Фран“ с завил надясно — движи се в посока чист север.

Вечерта Дилов прие сигнала за бедствие — американският кораб „Президент Грант“, заседнал в акваторията на тайвантското пристанище Килунг, потъваше. Над Филипините се завъртя втори тайфун. Кръстиха го „Джорджия“. След няколко часа още един — все още нямаше име…

Седях в радиостанцията. Дилов отвори филистрина, блъсна вятър — сред аромата на кафе и цигари, се усети дъх на море и буря. Реших да сваря още кафе — държах котлона в ръка, за да не падне джезвето. Погледнах часовника си: два и половина след полунощ — в България вечерта току-що започваше…

Прибрах се в каютата си, без да паля лампата. Луната беше ярка, океанът — движещи се слюдени скали. По върховете на хълмовете — сребърен варак, в падините им — гробовна тъмнина.

Огромна вълна залюля кораба. Папките от бюрото излетяха на пода, от полицата изпадаха книгите, от шкафа — магнетофонните ролки. В спалнята заключените врати на гардероба се отвориха с трясък, чекмеджетата се изстреляха в стената, хладилникът зейна и оттам се изсипаха бутилки с газирана вода, кока кола, сокове и кутии с бира … Тъкмо щях да изругая, в коридора се чу трошене на стъклария и псувня и аз млъкнах. Върнах се в радиостанцията, Дилов бе приел нова радиограма — този път от Шанхай Радио.

„До всички кораби. Югославският кораб «Дурмитор» съобщава: човек зад борда на позиция…“

От Шанхай към посоченото място тръгна военен кораб. Свързахме се с него, казахме, че сме на осемдесет мили от мястото на произшествието. Военният кораб отговори: „Моля, следете!“ Тези две думи прозвучаха като шепот между далечни роднини, събрани на погребение.

С всяка минута съпротивлението се усилваше — главният механик Милчо Михайлов свали оборотите на деветдесет.

Едва след три дни, когато прецапахме половината Жълто море, времето почна да пада. „Фран“ се насочи към Япония. Радио Токио постоянно съобщаваше за движението на тайфуна. Около Нагазаки евакуираха населението. Досега бяха загинали сто и осемдесет души.

От Жълто море бавно навлизахме във фиордите на Нампо. Сред зелените гористи хълмове тук-там се мярваше къщичка и нивица до нея. На някои от островите — фарчета, бели като чайки.

Хвърлихме котва в залива. В насрещната гора като пеперуди бяха накацали едри бели птици.

Странни бяха тези птици върху дърветата. Имаше нещо неестествено в красотата им, като че ли всички до една мътеха.

В следващите дни открих смисъла на тяхното поведение: към пет часа следобед започваше отливът. Той беше силен, корабите се извъртаха и опъваха котвените вериги, водата край бордовете им свиреше. Водата се дръпваше, брега сякаш тръгваше кьм нас и тогава птиците-мародери излитаха от гората, кацаха на оголената земя и обираха рибата, която се биеше в плитчините, a после се връщаха на дърветата и тъпо гледаха тинестото дъно на залива. Със силни махове те едва задържаха охранените си тела…


Рейда Сингапур. След час ще отплаваме. Наоколо — вечното селище от кораби, насреща — панорамата на небостъргачите. Ноември, горещина, тропически задух.

По вътрешната стълба към мостика се чуват тежки стъпки и докато проточвам врат да видя кой е, в радиостанцията влиза палубният боцман Янко. Той сяда на въртящия се стол, иска бланка за радиограма, химикалка, за да я попълни.

Преди два дни боцманът получи писмо от жена си. Жена му се оплаква: и двамата ме слушат, а големият (седемнадесетгодишен) не ще да учи, вечер закъснява, шинелът му вони на цигари.

Боцманът е прочел това писмо десет пъти, сега от десет хиляди километра слага своята родителска резолюция по въпроса: „Сине, внимавай, като се върна, ще си сменим шапките. Баща ти.“

Боцманът не уточнява кой от синовете, те си знаят.

След половин час той отново нахлува в радиостанцията, иска си радиограмата, за да допълни нещо. И допълва: „Булка, изолирай чешмата на лозето. Янко.“


За кой ли път си представяш връщането — корабът савно навлиза въз Варненския залив, търси удобно място, за да хвърли котва. Насреща се белее жилищният комплекс „Чайка“, а отляво — Пантеонът, морската градина, пристанището.

Свободните от маневра са вече на палубата — спретнати, с освежени от бръснача лица, възбудени от нетърпението пред срещата с близките. Изчезнала е досадата от принудителното все пак съжителство — нали преди десет месеца един екппажен списък ни е събрал на този кораб?…

Строг е само капитанът. Той оглежда дистанцията до другите кораби, избира мястото, където ще застанем, а на теб ти се струва, че нарочно се тутка. По УКВ-то дежурният от оперативна вече е казал своето дежурно: „Добре дошли в родни води!“ Уж е дежурно, но и в неговия глас има радост — знае той какво е връщане от далечно плаване! Я заради сърце, я заради язва е слязъл от корабите…

След час пли два, зависи от времето, на борда ще се качи контролата. Ще дойде след нея и рейдовата лодка. Тя ще вземе щастливците, които първи ще стъпят на брега, ще докара и жените на тези, които остават на кораба.

Ще дойде жена ти, ще се качите в каютата и отначало няма да знаете какво да си кажете. Защото между вас са десетте месеца на рейса. Ти ще станеш, ще отвориш хладилника, ще извадиш бутилка уиски, ще сложиш две чаши на масичката, ще налееш, мълчаливо ще пиете. Ще усещаш леко замайване от алкохола и ще ти е хубаво от щастливото откритие, че жена ти е същата, каквато си я оставил на тръгване…

Ти няма да й кажеш за самотата, която те е изпепелявала, за преживените бури, за ядовете, когато се е случвало да наказваш заслужено или незаслужено, за взаимното лазене по нервите, въпреки че това е вече забравено… Корабът е изпълнявал важна държавна задача — за десет месеца е превозил до различни пристанища над тридесет хиляди тона товар и е донесъл на родината стотици хиляди валутни лева … Ти няма да й кажеш с какво настървение сте пресичали настръхналия Индийски океан, защото в Кейптаун ви е чакала корабната поща. Мнозина от кораба са получили още във Виетнам радиограми, че им пращат писма до Южно-африканската република. Какво носят тези закъснели вести? Те ти съобщават, че докато те е нямало, в къщи са ставали всякакви работи — на внучето поникнали зъбчета, каналният превключвател на телевизора пак изгорял; Мичето срещу нас отново си сменила гарнитурата в хола; Иванов от първия етаж направи инфаркт, но прескочи трапа; братовчедите пак ще ходят на екскурзия до Унгария и ГДР; запазила съм два буркана лозови листа, като си дойдеш, ще ти направя сарми; детето се роди три и сто, одрало ти е кожата; голямата дъщеря получи двойка по логика; на малкия му извадихме сливиците, а вчера докараха сто килограма нафта; дъщерята ще се жени, купи за зетя обувки с високи токове и дебели подметки номер четиридесет и три; децата се затъжиха за тебе, хайде, връщай се най-после, обичам те, обичам те…

Ще премълчиш, че в Кейптаун е нямало писма. Няма никого да питаш как в края на двадесети век едно писмо, облепено с марки за около лев, не може за два месеца да стигне от Европа до Южна Африка?…

Всеки, който е живял в чужбина и се е топлил на писма, знае цената им. Знае как понякога писмата се бавят и тогава ти трябват много сили, за да издържиш на самотата. Тогава, ако не са няколкото избелели снимки с подвити краища, с ръждиви дупки от габърчетата, с които си ги забождал над койката си от кораб на кораб, струва ти се, че нямаш дом, семейство, близки… Това са минутите, когато в тебе се утаява не ревност, не злоба, а пустота и жал към самия себе си… Тогава от дъното на душата ти изплуват всичките разочарования, които си изпитал, меланхолията, която се е спотайвала в тебе още от детството…

Ще премълчиш всичко това — ти си моряк и това е в реда на нещата. Зад гърба ти морето е постижение, което никой никога не ще ти отнеме. То ти остава за цял живот.

Навън ще духне североизточният вятър, ще се вдигне вълна и цели три дни рейдовата лодка няма да излезе от пристанището. А вие ще си стоите в каютата и жената, която ти е домиляла за тези десет месеца, ще е до тебе и ти ще бъдеш щастлив. Това е наградата ти след лишенията. Това са незабравимите часове, заради които си струва отново да тръгнеш на път…

Загрузка...