Сенки

20

— Майка ти наистина ли смята да те спре от училище? — попита Джош. Семинарът бе свършил и той се опитваше да накара Джеф Олдрич за по-бързо да прекосят ливадата до една от новите учебни сгради. Оставаха им само две минути до началото на часа по английски, но Джеф се влачеше, сякаш разполагаха с още сума ти време.

— Не. Ще ме остави да правя каквото си искам. В това отношение родителите са лесна работа, само трябва да знаеш кое копче да натиснеш. А ако ги заплаша, че ще се самоубия, съвсем ще ми пуснат края. Особено след случилото се с Адам.

Джош го стрелна косо и отбеляза:

— Мислех, че не смяташ Адам за мъртъв.

Тайнственото изражение, появило се на лицето на Джеф в деня на погребението на Адам, сега отново разкриви устните му в презрителна усмивка.

— Че кой мислиш изпраща тези послания до компютъра на мама? Приятелят му спря, извърна се и се взря в него.

— Хайде, пък ти. Всеки знае…

Гласът на Джеф прозвуча студено:

— Никой нищо не знае. Само дето всички си мислят, че Адам е мъртъв. А това са глупости. Той не искаше да умира. Просто искаше да се отърве от това тъпо място. Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол и компютърът му.

— Ами… ами тогава къде е отишъл?

Джеф се усмихна язвително.

— Нали си голям умник! Сети се сам! Не е много трудно. Поне за теб не би трябвало да е. — Той прихна, юрна се напред и преди Джош да успее да го настигне, се вмъкна в сградата.

Джош тъкмо приближи кабинета на Стив Конърс и звънецът би. Момчето нахлу вътре с надеждата преподавателят да не обърне внимание на закъснението му. Но за негова изненада той не бе там. Учениците седяха по чиновете и изказваха шумни догадки за отсъствието на учителя. Докато Джош се промъкваше към чина си, Джеф Олдрич се изкиска.

— Пак късмет, момче — рече той.

Джош си замълча и се намести на седалката, като се опита при отварянето на вратата да изглежда седял на мястото си поне пет минути. Но вместо Стив Конърс в стаята влезе Каролин Ходжис, една от абсолвентките, които от време на време помагаха на Хилди Креймър. Тя застана пред учениците и се вторачи в тях, а те, усетили, че нещо не е наред, стихнаха.

Каролин, вече превъзмогнала неудобството си от възпитаниците на Академията — мнозинството от които вече като че ли знаеше нещата, чието научаване на нея бе отнело двадесет и две години, се усмихна нервно на децата пред себе си.

— Господин Конърс не дойде сутринта — оповести тя.

— Опитахме се да му намерим заместник, но…

— Къде е? — попита някой от ъгъла на стаята.

— Да не е болен?

Каролин се подвоуми, после безпомощно сви рамене.

— Не знам. Знам само, че го няма и че Хилди Креймър е решила да употребите часа за подготовка на уроците си по другите предмети.

— Ами щом не е болен, какво му е станало? — попита някой друг.

— Не знаем дали изобщо нещо се е случило с него — отвърна Каролин, — но съм сигурна, че ако имате въпроси, Хилди ще ви отговори по време на обеда.

Макар че Джош седеше спокойно на чина си, мислите му препускаха лудешки. Дали сутринта рано Стив не бе отишъл да търси Ейми? Но и да бе отишъл, защо не се бе явил в училище? Освен ако е открил Ейми и на нея просто й има нещо. Момчето се чудеше как би могъл да открие учителя, когато гласът на Джеф Олдрич прекъсна мислите му.

— Можели да отида да уча в библиотеката? — питаше той.

— Имам да разработвам проект за семинара на доктор Енджърсол, който изисква доста проучване.

Джош се извърна и погледна Джеф, на чието лице бе изписана самата невинност. За какъв проект говореше той? Миг по-късно бе сигурен, че знае. Джеф просто се опитваше да се измъкне от класната стая.

— Ммисля… че може — рече Каролин Ходжис.

— Щом ще правиш литературна справка…

Ръката на Джош щръкна.

— Може ли и аз да отида с Джеф? Работя върху същия проект.

На лицето на Каролин се изписа съмнение. Тя внимателно се вгледа в Джош. За негова радост Джеф веднага го подкрепи.

Става дума за изследване на биологията на интелекта — обясни той, впускайки се в смели импровизации.

— Трябва да проучим взаимозависимостите между хормоните и разума.

Доктор Енджърсол казва… — Бе готов да продължи, но тя вдигна ръка и го прекъсна.

Добре, вие двамата, и всеки, който пожелае, може да отиде в библиотеката.

— Но ще ми дадете честна дума да учите, ясно ли е?

Класът избъбри нещо като съгласие, насъбра вещите си и всички забързаха към вратата. Само след секунда до един изскочиха от сградата, но повечето наистина се отправиха към просторната библиотека в университетското градче, отдалечена на не повече от сто метра. Джош Маккалъм тръгна редом с Джеф Олдрич.

— Знаеш ли къде живее Стив? — попита той.

Джеф вдигна изненадано вежди.

— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш в библиотеката да работим върху проекта?

Той леко се изчерви.

— Благодаря все пак, че не й каза. — А после добави:

— Наистина ли имаш да работиш върху някакъв проект? Джеф се изкиска шумно.

— Не, по дяволите! Просто не ми се виси там цял час. Защо питаш къде живее Конърс?

Джош нервно облиза долната си устна.

— Просто искам да разбера какво е станало. Тъй де, щом като не знаят дори къде е, нещо сигурно е станало, нали така?

— Значи искаш да проверим?

Той кимна. И миг по-късно двете момчета поеха. Първо прекосиха ливадата към университета, в случай че някой ги наблюдава, а после, щом вече не можеха да ги видят от дома, смениха посоката.

След петнадесет минути се озоваха на тротоара пред къщата на улица «Солано», зад която се намираше малката вила, наета от Стив Конърс. Джош се огледа за хондата му, но от нея нямаше и следа.

— Искаш ли да надзърнем през прозорците? — предложи Джеф и тръгна по алеята.

Джош се поколеба и погледна към един от предните прозорци на къщата.

През него надничаше възрастна жена. Той срещна погледа й, махна й, после изтича и почука на вратата. След няколко секунди старицата отвори и се взря в него.

— Не трябва ли да сте на училище, а, момчета? — попита тя и в гласа й се усети неодобрение.

— Търсим господин Конърс — обясни Джош.

— Имахме час при него, но той не дойде в училище.

Тя леко сбърчи вежди.

Да не би да сте от училището за умни деца, а?

— Ддаа, госпожо — заекна той и хвърли поглед към Джеф, който все още стоеше на алеята и очевидно се забавляваше от неудобството му.

— И просто са ви пуснали да скитосвате из града, така ли? — продължи възрастната жена.

На Джош му стана още по-неудобно.

— Просто дойдохме да потърсим господин Конърс — повтори.

— Искахме да разберем дали е тук.

— Няма го — рече старицата.

— Заранта го чух да излиза с колата, преди да съмне, както винаги. Какво му пречи да се поразходи пеша из квартала, щом така и така е решил да навива километри, ама нейсе. В днешно време човек от младежта какво ли не може да очаква. Както и да, оттогава не се е връщал.

— Да обиколи квартала ли? Че защо?

Старицата присви очи и повиши глас:

— Не го и прави! Не ме ли чу, млади момко? Казах, че би трябвало така да постъпва! А вместо това пътува чак до носа, после тича три километра по пътя в едната посока и още три в другата. Не е за вярване, ама е тъй!

— До носа ли? — попита Джош. — Къде…

— Знам къде е — обади се Джеф зад него.

— Хайде!

Джош се поколеба, но раздразнението в гласа на старицата, а и това, че Джеф вече вървеше към плажа, го накара да вземе решение.

— Благодаря — рече той, после прескочи трите стъпала, водещи към терасата, и се стрелна през ливадата.

— Внимавай с тревата ми, момче — провикна се след него жената, но беше твърде късно. Докато затвори вратата, двете момчета вече бяха на улицата.

След двадесет минути стигнаха панорамата и заоглеждаха прекършените бетонни стълбове и късовете ръждясала верига, които висяха от тях.

— Може и нищо да не се е случило — рече тихичко Джош, като разглеждаше мястото, откъдето само преди часове хондата на Стив Конърс бе полетяла в бездната.

— Може да е така отдавна.

— Как не — сряза го Джеф.

— Затуй ли бетонът изглежда, сякаш е отчупен преди малко. Не виждаш ли, че оттук се е сурнала кола? — Той отиде до ръба и надзърна долу.

— Олеле, Джош! — глухо извика.

— Ела тук.

Джош боязливо се приближи и погледна към водата, която бушуваше под тях. Не бе сигурен, че там има нещо, но когато вълната се отдръпна, май наистина видя. За миг зърна кола със зейнала врата. Лежеше върху покрива си. После дойде следващата вълна, поотмести колата и отново я заля с вода.

— Н… на Стив ли е? — заекна той.

— Не съм сигурен — каза Джеф. Гласът му тръпнеше от възбуда.

— Но една от вратите е отворена, така че човекът може би се е измъкнал.

— Какво ще правим? — попита Джош.

— Не трябва ли да съобщим в полицията? Джеф поклати глава.

— По-добре първо да огледаме плажа. Може някой да е още жив. Ще вземе да се удави, докато търсим помощ! — Той посочи на север и Джош зърна стълбата, по която слязоха в заливчето, където се проведе пикникът в деня на пристигането му в Академията.

— Ти мини оттам, а аз ще потърся начин да се смъкна на плажа от другата страна. Ако намериш нещо, викай!

Хукна обратно по алеята, по която бяха дошли, а после продължи по банкета на магистралата, за да търси пътечка, по която да може да слезе до плажа.

Джош също закрачи бавно по ниската каменна стена, като на всеки няколко метра спираше, за да огледа внимателно плажа и скалистата крайбрежна ивица, която свършваше чак при съседния нос.

По средата на стълбата, водеща към самия плаж, нещо, полюшващо се върху водата, привлече вниманието му.

Отначало му се видя просто някакъв боклук, преместван от вълните в стремежа им да го изхвърлят на брега. После, щом вълната го издигна на гребена си и го запрати на пясъка, разбра, че изобщо не е боклук. Само че следващата вълна го загреба заедно с пясъка и той изчезна нейде в мътилката, преди Джош да го види добре. Той викна на Джеф и хукна надолу, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Едва си поемаше дъх от напрежение.

Все някак си успя да слезе, без да се спъне, и хукнало плажа към мястото, където за последен път бе видял предмета. Но той, изглежда, съвсем бе изчезнал, сякаш замъкнат в дълбокото.

Джош си събу обувките и чорапите, хвърли ги колкото се може по далеч на плажа и нагази във водата.

Беше го видял! Сигурен беше в това! Но къде изчезна после?

Продължи още няколко метра надолу по плажа и тогава усети как нещо удари голия му крак. Отскочи и първата му мисъл бе да хукне обратно, но после си пое дълбоко дъх, наведе се и пипнешком затърси в размътената вода. Пръстите му докопаха предмета. Обувка. Детска обувка.

Най-обикновена, от онези, които носеха повечето от децата в Академията, каквито и той се надяваше да получи за Коледа. Изми я от пясъка и я огледа внимателно.

Макар и подгизнала, си личеше, че подметката й не е протрита, а и връзките й изглеждаха почти нови.

После откри нещо странно в обувката.

По бомбето й, а и по подметката, имаше две еднакви, криви резки, които прорязваха кожената горна част и потъваха дълбоко в твърдата гума на подметките. Следи като от зъби.

Сякаш нещо бе захапало обувката — ама захапало с все сила.

С внезапно разтуптяло се сърце Джош се взря отново в морето.

И този път отново го съзря.

Една вълна се надигаше и тъкмо преди да се разбие, слънцето освети нещото или предмета, който Джош бе видял още преди.

Май някакъв труп.

Или поне останките му, защото дори от брега той успя да види какво се е случило.

Вълната се разби, водата се плисна напред и изхвърли на брега жалките останки на момиченце, положи ги в краката на Джош като нелепо жертвоприношение, предлагано от океана като изкупление за неведомите му прегрешения.

Той стоеше неподвижно и се взираше в разкъсания труп. Една от ръцете съвсем липсваше, огромни късове бяха отхапани ни от торса. Въпреки окаяния вид на тялото той веднага разбра чие е било.

На Ейми Карлсън.

Усети, че му се повдига. Знаеше, че трябва да намери Джеф или когото и да е, но не можеше да помръдне.

Не можеше просто да си тръгне и да остави Ейми да лежи на плажа. Боязливо посегна, хвана я за единствената й останала ръка и я изтегли, за да не я достигат разбиващите се вълни. Какво ли бе станало с нея?

Щом разгледа осакатеното телце на приятелката си, се сети за един филм, който бе гледал по телевизията преди известно време. Акули.

Бяха я нападнали акули.

На плажа се насъбра тълпа, обичайната тълпа любопитни, която сякаш изниква от нищото, щом се случи злополука. Някои бяха дошли пеша от селото, където вестта за изхвърления на брега труп се бе разпространила като мълния.

Горе, на пътя, обикалящ носа, бяха спрели коли, доведени от колата, която бе спрял Джеф Олдрич, след като намери Джош да седи на плажа до трупа на Ейми. След първата кола още две спряха веднага. Когато пристигна, след като я уведомиха от полицейския участък, Хилди Креймър едва си проби път от хора. Опита се да завре хондата си в прекалено тясното местенце между един пикап, натоварен със сърфове, и една каравана, но я заряза със стърчаща в платното за насрещно движение задница и забързано прекоси тротоара към началото на стъпалата.

На плажа вече имаше повече от двадесет и пет души — половин дузина полицаи и лекари, както и безцелно шляеща се тълпа сеирджии, които разговаряха помежду си, за да разменят всяка откъслечна информация, дочута оттук-оттам.

Докато слизаше по стъпалата и си пробиваше път сред тълпата мъже, скупчили се около тялото на Ейми Карлсън, тя дочу три-четири версии за случилото се.

— Отвлекли са я от улицата в Санта Круз — казваше един.

— Аз пък разбрах друго — отвръщаше втори.

— Била едно от градските момичета и попаднала в мъртво вълнение.

— Чух, че преди да се озове във водата, вече била мъртва — настояваше трети.

— Викат, че е наръгана петдесет и седем пъти. Представяте ли си? Да сториш подобно нещо с едно дете! И това доживяхме!

Хилди не обръщаше внимание на глъчката. Дори когато някой я повика по име и попита дали детето е от възпитаниците на Академията, вместо да отговори, тя просто продължи да си пробива път, докато най-сетне се озова до групичката полицаи и лекари, наобиколили осакатеното телце. Лицето й се изопна, щом зърна останките на Ейми, и макар че й се повдигаше от обезобразеното тяло на момиченцето, тя изпита облекчение.

Хванали се бяха, точно както си знаеше.

После, докато се питаше дали са намерили и Стив Конърс, успя да пролее няколко сълзи и да изрази скръб и съчувствие. Друго бе сторило това, което не бе успял да свърши ревящият прибой.

— Боже милостиви! — възкликна тя.

— Какво е станало с нея?

Един от лекарите вдигна поглед.

— Акули. Не ми е ясно какво е търсела във водата, но едно е сигурно: оказала се е на неподходящо място в неподходящ момент. Щом първата я е захапала, вече не е имала никакъв шанс.

Тялото на Ейми бе неузнаваемо. Дясната й ръка изцяло липсваше, както и половината от левия крак. Стомахът й бе разпран и там, където някога са били вътрешностите й, зееше страховита дупка.

На много места плътта бе оглозгана до кокал, а самите кости, като че ли се крепяха само на късчета хрущял. Дори главата й не бе пощадена при атаката.

Задната част на черепа й изцяло липсваше и назъбените краища на зейналата кухина, където би трябвало да е мозъкът, бяха изпопукани и неравни.

«Точно както предполагаше Джордж Енджърсол — помисли си Хилди.

— Няма и следа от работата му с триона, малкото чукче и клещите.»

— Ами мозъкът й? — промълви тя.

— Какво е станало с него?

Лекарят поклати глава.

— Нещо го е отмъкнало. Вероятно акула, а може и морска видра.

Видрата сигурно го е изсмукала като охлюв от черупката му.

Хилди изстена и се извърна тъкмо да зърне как, застанал до нея, Джош Маккалъм попива всяка дума.

— Джош? Ти какво търсиш тук?

— Ами… аз открих Ейми. — Гласът му едва се чу. Той не откъсваше поглед от останките на приятелката си.

— Бяхме с Джеф. Търсехме Стив.

Преди тя да успее да каже нещо, една от полицейските радиостанции записука. И Джош, и тя се извърнаха и наостриха уши, Висок полицай се обади, после слуша миг-два и обеща веднага да прати неколцина. Постави радиостанцията обратно в калъфа й на колана си, забеляза жената и веднага се сети, че я познава от разследването около смъртта на Адам.

Един от моите хора току-що е намерил някакъв пуловер рече той.

— Горе на скалите, където е панорамата. Хилди направи озадачена физиономия.

— Пуловер ли? — попита тя.

— Какъв…

— С името на Ейми Карлсън върху етикетчето на гърба. Търкалял се на земята, сякаш някой го е изпуснал.

— Тя се изненада още повече.

— На панорамата ли? Какво ще търси там?

Погледът на полицаят помръкна. Той разбра, че Хилди още не знае всичко.

— Във водата има кола, госпожо Креймър. Не сме я извадили, но успяхме да разчетем номера. Собственост е на един от вашите преподаватели. На Стив Конърс.

— Мили Боже! Да не би да предполагате…

— Още нищо не предполагаме, госпожо Креймър. Но бихме желали да научим всичко за него. Понякога и дребните детайли са от полза.

Хилди поклати глава.

— Та той е при нас едва от този срок. Толкова обичаше децата…

Полицаят присви очи.

— Май малко е попрекалил с обичта, ако сте наясно за какво говоря.

Възпитателната кимна.

— Най-добре ще е да известя родителите на Ейми — въздъхна тя.

— Джош, май ще трябва да се върнеш в училище с мен. — Когато се обърна към мястото, където само преди миг стоеше момчето, от него нямаше и следа.

Малко след пладне Хилди Креймър отново се спусна с асансьора до тайната лаборатория под мазето на дома. Озовала се под дразнещата светлина на облицования с бели плочки коридор, тя изобщо не надзърна в умивалнята и операционната, в които се бе превърнала бившата столова на сина на Юстас Барингтън, ами бързо се запъти към вратата в дъното. Набра секретния код на клавиатурата до нея и влезе в реконструираното помещение, където понастоящем се помещаваше ядрото на Енджърсоловия проект за изкуствен разум. В съседната стая — на времето спална ниша, но вече плътно изолирана от лабораторията със стъклена преграда — се мъдреше зловещ на вид компютър «Кройдън». Черните корпуси-близнаци, побрали широката му гама от микропроцесори, приличаха на непълен, около два метра висок кръг. Те правеха впечатление в тясната стая, изглеждаха някак си извисени и самотно величави в обезпрашената, с идеален климат среда. Най-мощният компютър в света бе колкото чувствителен, толкова и бърз, и когато Алекс Кройдън, изобретателят му, проектираше монтажа му в тази стая, той се погрижи рожбата му да е изложена на колкото се може по-малко замърсители. За съществуването на компютъра знаеха само Кройдън, Джордж Енджърсол, Хилди Креймър и шефът на една от най-големите компании-производителки в Силиконовата долина. Никой друг даже не подозираше, че той е тук.

Бяха взети всички предпазни мерки компютърът да не спре работата си. Досега нямаше такъв случай. Той се командуваше чрез клавиатурата в стаята, където сега стоеше Хилди, а единствената му връзка с външния свят се осъществяваше с помощта на няколко дебели кабела, минаващи под пода и херметически затворената врата, чийто код знаеше само Алекс Кройдън.

Когато ставаше дума за супер компютъра му, той нямаше доверие дори на Джордж Енджърсол.

Стаята, в която се озова Хилди, представляваше другата част от лабораторията за изкуствен разум.

Тя също гъмжеше от компютри, до един заети да поддържат в норма параметрите на разтвора в двете стъкленици, поставени в специална каса в дъното на стаята.

Във всяка от стъклениците имаше жив човешки мозък.

Мозъците се носеха във физиологичния разтвор като в безтегловност.

От стволовете им излизаха пластмасови тръбички и свързваха артериите и вените с уреди, които осигуряваха непрекъснато кръвообращение, снабдяваха кръвта с кислород и я пречистваха, като премахваха отпадъците и добавяха нови хранителни вещества. Всеки аспект на кръвообращението постоянно се контролираше от компютри, химическото равновесие се поддържаше в идеално състояние от сложни програми, които контролираха допустимото ниво на всеки елемент, необходим за съществуването на органите в стъклениците.

Хилди прекрачи прага и погледна работещата апаратура, още веднъж се изненада, че всяка от системите бе подсигурена с по няколко резерви и когато цялата сложна конструкция функционира, а тя наистина функционираше безупречно. Една помпа работеше безшумно и осигуряваше кръвообращението, а пък уредът за диализа действуваше като изкуствен бъбрек. Повечето от необходимото в стаята бе проектирано от супер компютъра в съседната стая, обработил купища данни, преди съвсем точно да определи какви апарати и програми са необходими за съществуването на мозъка вън от естествената му среда.

Не само за да живее, а и за да работи.

От мозъците в стъклениците излизаха не само пластмасови тръбички. Кълба микроскопични жици, всяка свързана с отделен нерв, също съединяваха стволовете на мозъците с един гъвкав гръбначен стълб — компютъра «Кройдън» в съседната стая.

В мозъците имаше и сонди, а проводниците им минаваха през дупки в стъклениците и се свързваха с останалите жици, пълзящи към кабелите под пода.

И сега, най-сетне, всичко действително се осъществяваше.

Амбициозните им планове, замислени още преди години, най-сетне даваха плод, защото щом Хилди погледна екраните над съдовете — близнаци, от графиките върху мониторите разбра, че биологичните параметри на двата органа са точно такива, каквито трябваше да бъдат. Джордж Енджърсол вдигна поглед от клавиатурата и се начумери, щом зърна изражението й.

— Нещо е станало, значи. — Констатираше, а не питаше. Хилди кимна отсечено.

— Сутринта Джош Маккалъм открил тялото на Ейми Карлсън.

— Джош ли? — Той пребледня.

— Къде?

— Търсил Стив Конърс, но намерил тялото на Ейми на брега в залива, където правим пикниците си. Вълните го били изхвърлили на плажа.

Лицето на Енджърсол се изопна.

— Защо Джош търси Стив Конърс на плажа? Той не е ли тук?

Хилди набързо му разправи какво се бе случило сутринта. Директорът пребледня като платно. Мускулите на челюстите му се разиграха от яд.

— Казах ти, че е прекалено рисковано — рече той, когато тя свърши.

— Не трябваше да изнасяме тялото на Ейми оттук…

— Няма нищо страшно — прекъсна го жената троснато и той млъкна.

— Вече предполагат, че Конърс е искал да блудства с нея. Още не са открили трупа му, но ако се съди по състоянието на нейния, и да го намерят, това едва ли ще промени нещо — усмихна се злобно тя.

— Изглежда, че акулите са били доста и от нея не е останало много. Попитах един от полицаите какво е станало с мозъка й и той предположи, че го е изсмукала морска видра. «Като охлюв от черупката му», струва ми се каза. А откриха и пуловера на Ейми на скалите край панорамата. Като се имат предвид и бележката, която оставих на компютъра й, и нещастието с колата на Стив Конърс, сто на сто ще предположат, че той е оставил бележката или че е открил Ейми по някое време същата нощ. Според мен няма да възникнат много въпроси около случилото се.

Джордж Енджърсол се поуспокои.

— Съобщи ли на родителите й?

— Вече пътуват насам — отвърна Хилди и кимна.

— Предполагам, че ще пристигнат по някое време следобед. Не мисля, че ще е много приятно, но ще се справим. Въпреки това подозирам, че ще загубим още няколко от учениците си. Два смъртни случая за две седмици на повечето от родителите ще им се видят множко.

— Предполагам, че ще се справиш — усмихна се той.

— Какво толкова, ако ни напуснат неколцина, щом тези, които са ни нужни, остават.

— Де да можех да съм сигурна — отвърна Хилди, — но не съм.

Вторачи се в левия съд.

— Всичко наред ли е? — запита тя тревожно и се сети какво бе станало миналата година, когато прехвърлиха мозъка на Тими Евънс в една от стъклениците и той внезапно умря тъкмо когато бе на път да се пробуди. И макар Енджърсол да твърдеше, че проблемът е в самия мозък на Тими, за себе си тя бе почти сигурна, че на практика е допусната някаква грешка в програмирането.

Убедена бе, че данните, подавани към мозъка на Тими Евънс, са били грешни и вместо да го накарат да дойде на себе си, кой знае защо го убиха.

И все пак нито тя, нито Енджърсол щяха някога да научат какво точно се случи с Тими. Но Адам, за разлика от Тими, оцеля.

— Някакви признаци на влошаване? — настоя тя.

— Адам няма да се превърне във втори Тими Евънс — ледено отвърна Енджърсол и й даде да разбере, че знае какво я мъчи.

— Всъщност той се справя дори по-добре, отколкото очаквах. Виж! — Пръстите му затропаха по клавиатурата и на екрана, монтиран над бюрото на Енджърсол, се появи мозък.

— Ето как изглеждаше мозъкът на Адам преди двадесет и четири часа. Но забележи какво става! — Натисна още няколко копчета и на монитора върху първото се насложи второ изображение.

— Ето там. — Той почука по екрана с крайчеца на химикала си.

— Виждаш ли?

За миг Хилди се взря в екрана, после поклати глава.

— Какво всъщност трябва да видя?

— Чакай малко. Нека го увелича. — С помощта на мишката той очерта малко квадратче около част от изображението, после набра още команди.

— Ето. Виждаш ли?

Тя широко разтвори очи, когато най-сетне разбра какво има предвид Енджърсол.

Мозъкът в лявата стъкленица — този на Адам Олдрич — нарастваше.

— Не съм и мислила, че подобно нещо е възможно.

— Нито пък аз — съгласи се Енджърсол.

— А и още не съм съвсем сигурен точно защо става така. Но нараства именно челният лоб, делът от мозъка, отговорен за мисленето. Не само е жив, Хилди, а и нараства. Успяхме. Успяхме да свържем човешки мозък с компютър. И то жив и още функциониращ.

Това, което ставаше на екрана вдясно, изведнъж привлече погледа на Хилди. Докато се взираше, графики, само преди миг в покой, взеха да трептят, а после и да криволичат нагоре-надолу. Тогава оживяха още две черти, едната внезапно се стрелна до горната част на екрана, преди да застане хоризонтално, изравни, другата пък бързо се къдреше, замираше, а после отново се назъбваше.

— Какво е това? — попита тя.

— Какво става?

— Ейми — отвърна Джордж Енджърсол.

— Пробужда се.