Сенки

22

Маргарет Карлсън се чудеше колко още ще й издържат нервите. Седеше на стол в кабинета на Хилди Креймър, тъй като преди пет минути, когато главната възпитателка ги въведе в кабинета си, отказа да се възползува от дивана. Франк също се отказа от него и нервно закръстосва из кабинета. Сега стоеше пред прозореца с гръб към тях, сякаш с отказа си да погледне Хилди в очите, искаше да каже, че не вярва на думите й. Маргарет обаче предпочете да приседне с идеално изправен гръб на ръба на стола, сякаш като владееше напълно тялото си, можеше да овладее и вълнението си.

Бе на ръба на истерията.

Знаеше го, защото още в ранни зори, когато чу новината по телефона, пипалата на скръбта се заувиваха около нея, не я оставиха на мира, теглеха я към бездната от безутешност, от която не знаеше дали някога ще се измъкне.

Засега се противопоставяше на истерията, като не приемаше фактите и неспирно си повтаряше, че сигурно е станала някаква грешка, че е невъзможно Ейми да е мъртва.

Докато се доберат до летището, едва-едва пълзейки през сутрешното задръстване по магистралата Сан Диего, тя се вкопчи в една — единствена мисъл.

Станала е грешка. Изобщо не става дума за Ейми, а за друго червенокосо момиченце.

В самолета за Монтерей седеше безмълвно до Франк, вкопчила ръка в неговата, като всеки път, щом той заговореше, тя го принуждаваше да млъкне, като стискаше пръсти, докато не усетеше как ноктите й се забиват в плътта му.

Нападната от акули.

Франк й каза, че са я намерили на плажа, защото веднага след разговора си с Хилди Креймър, той се обади в полицейския участък в Барингтън и настоя да му съобщят всички известни им подробности. Обезобразена.

Изхвърленото на брега тяло било обезобразено до неузнаваемост. Не им било известно точно от какво е умряла Ейми.

— Питай ги да не би да имат грешка! — настоя застаналата до Франк Маргарет, докато той разговаряше с полицията, и се досещаше от откъслечните му отговори какво казва човекът на другия край на линията.

— Питай дали е възможно да имат грешка!

Те неохотно се съгласиха, че наистина съществува нищожна възможност тялото да не е на Ейми. И точно в тази възможност се вкопчи Маргарет, като отказа да приеме, че единствената й щерка — едничкото дете, което изобщо й бе съдено да роди, след като миналата година й откриха рак — я няма.

А сега Хилди Креймър, заявявайки, че несъмнено момиченцето, изхвърлено от вълните тази сутрин, е Ейми, унищожи и последната й крехка надежда. И въпреки това тя все още побеждаваше истерията, с която се бореше от почти четири часа, от мига, когато непозната вцепененост запълзя по тялото й, тръгвайки някъде от дълбините на стомаха й и стигайки до връхчетата на пръстите й.

— Как? — промълви тя.

— Как се е случило?

Възпитателката седна на стола си и се постара да добави към почтения си вид изражението, към което обикновено прибягваше при такива случаи, когато се налагаше да създаде впечатление, че е също толкова съкрушена от загубата на детето, колкото и родителите му.

— Вчера бе разстроена — започна тя. Знаеше, че не може да не каже на семейство Карлсън за случилото се, но грижливо подбираше думите, за да го представи в най-благоприятна светлина. Бавно разказа за експеримента, в който участвува Ейми, като изрично подчерта, че всичко е станало абсолютно доброволно.

— Съжалявам, но трябва да ви призная, че на края тя се разплака. Явно си помисли, че така или иначе не успя да се справи, макар и експериментът съвсем да не бе изпит, а просто опит да се определи начинът, по който хората вземат решение. Както и да е, после поговорихме с нея надълго и нашироко и аз я успокоих. Но очевидно след разговора е отишла някъде. Боя се, че от този момент всички нейни следи се губят.

Франк Карлсън се извърна от прозореца, като не сваляше очи от Хилди.

— Следите й се губят, така ли? — повтори той.

— Съжалявам, но настоявам да ми кажете какво точно значи това. Тя си пое дълбоко дъх.

— Искам да кажа, че не можахме да я открием. Напусна студентското градче и просто изчезна. Цяла нощ охраната я търси, а също и няколко души от учителите. Дори един от възпитаниците ни участвува в търсенето.

Маргарет Карлсън я погледна недоверчиво.

— Искате да кажете, че Ейми я е нямало цяла нощ? — запита тя.

— И не ни уведомихте?

Хилди вдигна безпомощно рамене.

— Трябваше, макар и да не виждам смисъл. Уведомихме полицията, но честно да си призная, както стояха нещата снощи, не можехме да разчитаме на пълното им съдействие, тъй като детето не липсваше от двадесет и четири часа, а и не разполагахме с неопровержими доказателства за някакво… злодеяние…

— Значи нищо не сте направили — изрече Франк Карлсън с твърд глас.

— Не сте си мръднали пръста, докато дъщеря ми е умирала.

— Направихме всичко по силите си, господин Карлсън — отвърна Хилди, позволявайки си гласът й да прозвучи властно. Опитваше се отново да овладее разговора.

— Ако зависеше от мен…

— Но какво стана? — намеси се Маргарет.

— Още не ми е ясно как се е озовала в океана.

Възпитателката нервно облиза долната си устна.

— Полицията все още разследва случая, но, изглежда, един от преподавателите ни, Стивън Конърс, е намерил Ейми късно снощи или рано тази сутрин.

Маргарет Карлсън ахна.

— Намерил я е! Но след като я е намерил… — Внезапно млъкна. Беше объркана.

— Той къде е? Защо не е…?

— Боя се, че това, което трябва да ви съобщя, е доста трудно — прекъсна я Хилди.

— Смятаме, че и Стивън Конърс е мъртъв.

Франк не сваляше очи от нея.

— Мъртъв ли? Какви ги разправяте? В полицията не ми казаха нищо за…

— Все още не са открили трупа му, но, изглежда, той и Ейми са били заедно в колата. Неизвестно как тя е скъсала предпазната верига, паднала е в пропастта и оттам в океана — Хилди разказваше бавно грижливо измисления си разказ и гледаше да изрече колкото се може по-малко, но намекваше за всичко пропуснато.

Когато свърши, родителите останаха като гръмнати. Гледаха я втренчено.

— Искате да кажете, че този преподавател може да си е позволил нещо с дъщеря ни, така ли? — най-сетне произнесе Франк Карлсън. Лицето на Хилди се изопна.

— Все още не сме съвсем сигурни какво се е случило — започна тя, — но… не изключваме и тази възможност…

Маргарет Карлсън рухна на стола си, съкрушена от току-що чутото. Зарови лице в ръцете си и тялото й се разтърси от ридания.

— Не… — простена тя.

— Не Ейми. Не и мъничката ми Ейми…

Мъжът й я прегърна и й помогна да се изправи, без да обръща внимание на напиращия в гърлото й протест.

— Ако това, което ни съобщихте, е вярно, госпожо Креймър, можете още днес да затворите това училище. Защото, повярвайте ми, ако не го направите, до идната седмица ще помогна за това лично.

Хилди стана, заобиколи бюрото си и застана отпред.

— Господин Карлсън, влизам ви в положението, но докато не разберем точно какво се е случило…

— Мисля, че вече ни казахте какво се е случило — гневно извика той. Хилди стоеше пред бюрото си като замръзнала. Франк, подкрепяйки съпругата си с една ръка, рече:

— Хайде, Маргарет. Да видим къде да отседнем, докато решим как да постъпим.

Възпитателката направи крачка напред с протегната ръка, сякаш искаше да го докосне, но той я отмина, без да й обърне внимание.

— Оставете на нас, господин Карлсън — продума тя, но той, вече на прага, поклати глава и изръмжа:

— Сами ще уредим всичко необходимо. Мисля, че вие вече сторихте повече, отколкото трябваше.

После излезе и остави Хилди сама в кабинета й.

Изобщо срещата им не протече добре.

Сигурно и двамата Карлсън, и Франк, и Маргарет, бяха дотолкова потресени от вестта за случилото се, че дори не можеха да разсъждават като хората. Навярно от шока и двамата не бяха на себе си, най-вече Маргарет.

Да, но Франк се разгневи.

Хилди трескаво се опитваше да реши как да постъпи.

После й стана ясно, че не е нужно да прави нищо, защото въпреки заканите си Франк Карлсън едва ли щеше да постигне нещо.

В крайна сметка щяха да обвинят Стив Конърс за смъртта на Ейми Карлсън, а не Академията. Това опростяваше задачата й в сравнение с първоначалния й план.

В края на краищата Франк Карлсън можеше да заведе дело срещу училището, че не са успели да предотвратят самоубийството на Ейми.

За убийството й обаче изобщо не можеше да обвинява училището, тъй като личността на Стив Конърс до тази сутрин бе абсолютно неопетнена.

Да, Франк Карлсън нищо не можеше да стори, реши Хилди доволна.

Късно същия следобед Джош лежеше на леглото си и се опитваше да разсъждава. Изминалият ден представляваше само едно размазано петно. И действително, още като се извърна и се отдалечи от Хилди Креймър, оставяйки я да разговаря с полицая, той отхвърли в ума си току-що чутото, понеже не можеше да се отърве от чувството, че всичко това не се случва с него.

Стив да убие Ейми!

Изключено!

Та Стив бе приятел на Ейми. А и негов!

Веднага отхвърли тази мисъл, като си казваше, че сигурно е станала някаква грешка.

Може колата във водата изобщо да не е негова. Или пък може да е била открадната.

Дори още не бяха намерили Стив. Може изобщо да не е мъртъв.

Докато се препъваше по плажа и си пробиваше път сред множеството, без да обръща внимание на въпросите, които сякаш валяха отвсякъде, умът му трескаво работеше и му идваха какви ли не идеи.

Може учителят да е спрял да вземе някой автостопаджия и той първо да го е пребил и да го е зарязал край пътя, а после да се е върнал да му вземе колата.

Навярно точно сега Стив лежи някъде в несвяст.

Джош изкачи бегом стъпалата и пое по пътя, като приближаваше всеки завой с нарастваща надежда, уверен, че непосредствено след него ще намери Стив да лежи на банкета и тъкмо да идва на себе си.

Но колкото повече приближаваше селцето, толкова повече надеждите му се стопяваха. Запъти се обратно към Академията. По пътя се опитваше да си внуши, че щом пристигне, той ще го очаква.

Но даже и това да станеше — а то нямаше — не би могъл да върне Ейми.

Ейми.

От ума му не излизаше обезобразеното й телце и оголените кости на местата, където плътта й бе отхапана.

Но най-жив бе споменът за зеещата кухина на тила й, кухина, в която се беше намирал мозъкът й.

До края на деня, докато търсеше отговор на зададените му от останалите възпитаници на Академията въпроси, този образ все се мержелееше пред очите му. И когато за пореден път разказваше как морето е изхвърлило тялото в краката му, в съзнанието му неизменно зейваха огромната дупка на тила й и странната пустота вътре, където би трябвало да се намира мозъкът й.

Би трябвало, но не беше.

Сети се за мнението на полицаите, че някакво животно, най-вероятно морска видра, го е изсмукало.

Но сред хаоса от въпроси, на които се опитваше да намери отговор, той все се питаше едно и също. Най-сетне, един час преди вечеря, след като успя да накара дори Джеф Олдрич да го остави на мира, се уедини в стаята си.

Лежеше там и за стотен път се питаше дали да се обади на майка си. Щеше ли тя изобщо да изслуша какво е станало? И ако го изслушаше, как щеше да постъпи?

Дали няма да дойде и да го прибере в Едем.

Но на него не му се връщаше в Едем.

Още не, засега.

Преди да разбере какво всъщност се е случило както с Ейми, така и със Стив Конърс, не можеше и дума да става за връщане!

Защото нещо в мозъка му, нещо, което все му се изплъзваше, му подсказваше, че нито една от версиите на полицията не е вярна.

Лежеше по гръб съвсем неподвижен, опитваше се да се успокои и да се концентрира върху мислите, мержелеещи се току под носа му, да ги извика на преден план в ума си и да ги изследва.

В съзнанието му приглушено започнаха да отекват слова.

«Адам не искаше да умре.»

«Просто искаше да се измъкне от това тъпо място.»

Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол…и компютърът му. Компютърът му. Но какво ли значеше това?

Отново в ума му изникна кухият череп на Ейми, но след миг друг спомен изплува и го избута.

Котката.

Котката, с която експериментираха цяла сутрин.

С отворен череп и части от мозъка, извадени от строя с лазер. Котката ослепя, оглуша и нищо не усещаше.

Но продължаваше да живее.

И тогава чу гласа на доктор Енджърсол:

«По-голямата част от мозъка при животните е заета с елементарната задача да реагира на дразнители и да поддържа телесните функции.» Гласът сякаш кънтеше в главата на Джош, той чуваше всяка дума от казаното от директора онази сутрин. Последва миг на ослепителна яснота и като че ли синьо-бяла мълния проряза ума на Джош. Всичко си дойде на мястото.

Експериментът с котката нямаше нищо общо с изкуствения разум. Целеше единствено да се замислят каква голяма част от собствените им мозъци е заета с поддържане на телата им живи.

Ами ако тялото го няма…

Умът на Джош заработи бързо и изводите от хрумването му започнаха да се оформят.

Ако се извади мозъкът от тялото и се запази жив…

Думите на Джеф отекнаха отново: «Адам не искаше да умира. Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол и компютърът му.»

Възможно ли е? Възможно ли е Адам да е сторил тъкмо това? Позволил е на доктор Енджърсол да извади мозъка му и да го свърже с компютър?

Ледени тръпки побиха Джош. Той се разтрепера при тази мисъл. Невероятно! Невъзможно!

Дали наистина е така?

Котката.

По принцип, макар и да отделиха мозъка на котката от тялото й, той продължи да живее.

Та нали със собствените си очи видя тялото на Ейми, видя, че мозъкът й липсваше.

В този миг на вратата тихо се почука и момчето едва не падна от леглото, когато чу гласа на Хилди Креймър:

— Джош? Аз съм Хилди. Може ли да вляза?

Трескаво мислеше. Какво да прави? Да й зададе ли всички въпроси, които внезапно му дойдоха наум? Ами ако тя знаеше какво се е случило с Ейми?

Ами ако и тя помагаше на доктор Енджърсол?

Налагаше се да се престори, че изобщо не се досеща! Само ако усетеше какви мисли му минават през ума…

Джош стана от леглото, пристъпи към вратата и едва я открехна. Притеснена, Хилди се пресегна и я разтвори широко.

— Добре ли си, Джош?

Той тръсна глава, отстъпи крачка назад и я пусна да влезе.

— П… просто съм изморен, това е всичко — заекна той под втренчения взор на възпитателката.

— Нищо чудно и да не ти е добре — каза Хилди колкото се може по-утешително.

— Знам какво ти е точно сега. Ейми беше най-добрата ти приятелка, нали?

Джош кимна и не каза нищо. Защо ли се бе качила при него? Наистина ли се безпокоеше, или искаше нещо друго?

— Сметнах, че навярно ти се иска малко да си побъбрим за станалото — обясни тя, намести се на леглото и потупа с ръка до себе си, подканяйки го да седне до нея.

— Сигурно да я намериш в такова състояние е било ужасно преживяване.

Джош не помръдна.

— Нищо ми няма — рече той.

— Просто… просто не мога да свикна с мисълта, че Ейми е мъртва.

Жената кимна съчувствено.

— Пък не сме познавали твърде добре и господин Конърс, нали?

Той се подвоуми, но някак си успя да кимне с глава.

— Предполагам, че се е държал добре с мен, за да спечели доверието на Ейми.

Внимателно следеше реакцията на Хилди.

Въобрази ли си, или тя наистина се поусмихна?

— Неприятно — въздъхна възпитателката — но понякога се случват и такива неща.

— Но Ейми…

— Ейми бе прекрасно момиче — отвърна Хилди.

— Всички я обичахме и никога няма да я забравим. — Подвоуми се само миг, после се взря дълбоко в очите му.

— Обади ли се вече на майка си?

Джош поклати отрицателно глава.

— А не искаш ли?

Той дълбоко си пое въздух.

— А… ами не знам — заекна.

— Боя се, че ако й кажа какво е станало, може да ме накара да се върна у дома.

— А ти не искаш, така ли? Джош кимна.

— Искам да остана тук — рече той.

— Харесва ми.

Хилди протегна ръце.

— И аз се радвам, че си тук — заяви тя.

— Пък и ми се струва, че точно сега имаш нужда от прегръдка. — Тя се усмихна.

— И макар да съм сигурна, че и аз имам нужда, не ми идва наум кого другиго да прегърна.

Джош отново усети ледените тръпки на страха.

Лъжеше.

Чак косата на тила му щръкна, понеже долови нещо фалшиво в гласа й, а може би и в погледа й.

Хич не й бе до прегръдки. Просто искаше той да си мисли, че е така. Но защо?

И точно в този миг се сети. Всъщност тя искаше да разбере дали наистина ще я прегърне, или ще й откаже, ако вече я подозира.

Насили се да се просълзи и да се наведе към нея, за да обвие ръце около шията й. Щом прегръдката й се сключи около него, телцето му потрепера, но тези тръпки не бяха от скръб по Ейми Карлсън.

Бяха тръпки на ужас от това, което вероятно Хилди Креймър бе сторила с нея.

А и него го чакаше същото, ако разбереше за подозренията му.

Същата нощ, много след като отдавна трябваше да е в леглото, Джош Маккалъм седеше пред компютъра.

Цяла вечер хрумването му не го оставяше на мира. Колкото повече мислеше за него, толкова повече то узряваше в главата му.

Ако не грешеше, някъде дълбоко в паметта на компютрите, пръснати из цялото университетско градче, се намираха файловете, благодарение на които мозъците на Адам и на Ейми живееха, макар и телата им да бяха мъртви. Оставаше само да ги намери. Но как?

Погледът му падна върху уреда за възпроизвеждане на действителността, зачислен му още в деня на постъпването му в семинара по изкуствен разум, когато инсталираха новия компютър в стаята му.

Същия уред, към който Адам Олдрич проявяваше такъв голям интерес.

Имаше ли някакъв начин да го използува за търсене на файловете в компютрите?

Задействува го и с помощта на модема си проникна в обширната основна мрежа, помещаваща се в лабораторията за изкуствен разум в съседното ново крило. Извика директориите на безчетните програми за възпроизвеждане на действителността, съхраняващи се там, и заоглежда списъка им.

Третата отзад напред привлече вниманието му.

«Микрочип.»

Какво ли е това? Един вид пътуване в самия компютър?

Или пък не ставаше дума за пътуване. Навярно някакъв нов начин за работа с компютъра?

С ускоряващ се пулс Джош задействува програмата, после си сложи шлема за възпроизвеждане на действителността, слушалките и ръкавицата.

Пред очите му се разкри непознат свят, свят на трептящи, непознати, подобни на лабиринт коридори. Имаше чувството, че стои насред лабиринта. Накъдето и да погледнеше, навътре водеха пътеки — пътеки, които се сливаха с други пътеки, разклоняваха се, пресичаха се, кръстосваха се в невероятно сложна плетеница.

Извърна глава и веднага последва илюзията за промяна на перспективата в самия лабиринт. И все пак във всяка посока водеха нови и нови пътеки, криволичеха из лабиринта.

Протегна напред ръката с ръкавицата. На екрана само на сантиметри от очите му се появи ръка, която реагираше сякаш е негова. Вече можеше да пипне стените на лабиринта.

Доближи ръка до една от тях и усети, че ръката му изтръпва, сякаш го е ударил ток.

Последва промяна и плетеницата от пътечките стана друга пред очите му.

Докосна втора стена. Последва нова промяна.

Превключватели.

Всяко докосване действуваше като превключвател и с всяко превключване предизвикваше поредица от промени.

Приличаше на вътрешността на компютърен чип, където в цифров вид се съхраняваше безчет информация, достъпна, подреждана и пренареждана единствено от милионите електронни превключватели. Залови се да изследва лабиринта и взе да докосва стените една по една. При всяко докосване плетеницата отново се променяше, но след известно време Джош откри повтарящи се образци в нея и успя да накара някои от тях да се появят отново.

После зад себе си чу глас.

Гласът на Джеф Олдрич.

Обърна се, сепнат, като забрави да си свали шлема. Очакваше да зърне Джеф на вратата на стаята.

Но вместо него пред погледа му се ширеше единствено продължаващият до безкрайност електронен лабиринт.

А в един от непознатите блестящи коридори висеше нечий лик.

Ликът на Адам Олдрич.

Вцепенен, Джош Маккалъм се взираше в лика на момчето, сметнато за покойник още преди седмица.

То му се усмихна със странна гримаса, от която го побиха тръпки.

— Сети се, значи! — рече Адам.

Без да мисли, Джош му отговори на глас.

— Адам?

— Да. Чудех се дали някой от класа ще се сети къде съм.

— К… как ме чуваш? — заекна Джош. Адам отново се усмихна.

В шлема за възпроизвеждане на действителността има микрофон. Компютърът дигитализира гласа ти и ми го препраща.

— Н… но нали тялото ти е мъртво?

В слушалките се чу хихикане. После заглъхна.

— Не думай! Не ме ли виждаш?

— Но това не си ти! — възрази момчето.

— Разбира се, че не съм — съгласи се Адам.

— Само образ на екрана. Сметнах, че ще ти е по-лесно да ме виждаш, вместо само да ме чуваш. И взех, та възпроизведох лика си. Не е кой знае каква работа.

Джош усети, че го облива пот. Опита се да преглътне заседналата в гърлото му буца.

— Това е някакъв номер, нали? — примоли се той, макар и още преди да си отвори устата, да знаеше, че не е.

— Няма никакъв номер — отвърна Адам.

— Сега живея тук. Вече съм част от компютъра.

Джош помръкна. Макар и да знаеше какво са сторили с Адам и Ейми, все се бе надявал, че греши.

— Н… не ти вярвам — заекна той с треперещ глас.

Адам широко се усмихна.

— Искаш ли да видиш?

— Какво да видя? — Сърцето му биеше до спукване, виеше му се свят. От една страна, му се щеше да свали шлема, да махне ръкавицата и да избяга колкото се може по-бързо от това, което ставаше. Но, от друга страна, му се щеше да продължи, искаше да разбере какво всъщност става.

— Каквото поискаш, Джош — каза му Адам и леко сниши глас съучастнически.

— В компютъра има всичко, Джош. Всичко на този свят. А пък аз мога да ти го покажа. Какво искаш да видиш?

— Не знам — прошепна.

— Змии. Искаш ли да ти покажа змии? — В миг всичко около Джош се промени. Изведнъж пред очите му огромна кобра надигна глава и застрелка езика си напред-назад. Дъхът на момчето секна и то мигновено се извърна, но се озова очи в очи със свита на кълбо гърмяща змия, чиято потрепваща опашка застрашително забръмча в ушите му.

— Не! — изпищя той.

— Престани!

Бръмченето заглъхна и се чу как Адам се смее, докато образът на гърмящата змия се сливаше с неговия.

— При мен обаче е супер! — прошепна той.

— При мен не е само образ, Джош. Истинско е. Вместо на екрана пред очите ти всичко става в мозъка ти и е толкова истинско, че все едно наистина се случва. За какво са ти очи и уши, Джош. Нищо не ти трябва. Всичко, което ти хрумне, ти е под ръка и е достатъчно да си го помислиш, за да се превърне в действителност.

— Как така? Как става това?

Адам пак се усмихна.

— Не мога да ти кажа — рече той.

— Има само един начин да разбереш и той е да сториш като мен. А ти можеш да го сториш, Джош. И ти можеш да дойдеш тук.

Сърцето на момчето биеше до пръсване. Всичко това бе невероятно. Всичко видяно и чуто бе невероятно.

И въпреки това се случваше. Адам бе отсреща, ликът му бе толкова съвършен, та Джош имаше чувството, че може да го пипне.

Вдигна ръката си в ръкавицата и образът на ръката му на екрана също се вдигна. Посегна, но тъкмо се канеше да прокара пръсти по лицето на Адам, и замръзна на място, понеже в слушалките му се разнесе друго гласче.

— Помощ… помогнете ми…

Той се ужаси. Бе познал гласа на Ейми Карлсън. Свали шлема от лицето си и изтръска ръкавицата от ръката си. Но докато с треперещи пръсти посягаше да изключи компютъра, нито за миг не се усъмни, че чутото е самата истина.

Някъде Ейми бе още жива.

Но на кого ли можеше да каже?

Кой ли щеше да му повярва?