Сенки

6

— Още двадесет минути — рече Джордж Енджърсол.

Бренда Маккалъм механично погледна часовника на стената и видя, че стрелката се премества с още едно деление и спира на четири и четиридесет и една. Седеше тук почти три часа, а през това време Джош се потеше над куп тестове оттатък, в съседната на кабинета на доктор Енджърсол стая. Решенията на тестовете в края на краищата щяха да покажат дали е подходящ за Академията.

През първия час Бренда се преструваше, че хич не й пука и че независимо от съдържанието на тестовете Джош ще ги реши успешно.

Бе слушала прехласната подробните обяснения на доктор Енджърсол — мъж на около четиридесет и пет години със стоманено сива коса и очила с рогови рамки, които макар и излезли от мода преди двадесетина години, пасваха идеално на ръбатото му лице — за това как е била създадена Академията и какви цели изпълняват работещите в нея, че се грижат не само за възпитаниците си, а за даровити деца от цялата страна. Колкото повече го слушаше, толкова по-силно я впечатляваше доктор Енджърсол с идеите си и с простотата, с която успяваше да ги изложи. Беше ясно, че разглежда учениците си не само като даровити деца, а като свои собствени чеда. Бащинското му отношение лъхаше от всяка изречена дума и в крайна сметка тя почти неохотно насочи вниманието си към образа на Джош върху вградения в стената екран и попита:

— Той знае ли, че го наблюдаваме?

— Не. Смятам, че камерата е скрита както трябва. Ако знаеше, че е наблюдаван, твърде много би се разсейвал и това щеше да навреди на резултатите му.

— Струва ми се… май не е много редно да го наблюдаваме, а той да не знае.

Енджърсол поклати глава.

— Съвсем не е така. Интересува ме главно подхода му към изпита. Ако знае, че го наблюдаваме, неволно ще върши точно нещата, които се очакват от него. Нека за пример видим какво прави в момента. Не забравяйте, че му казах, че е свободен да подходи при решаването на теста така, както желае.

Бренда видя, че Джош бързешком прелисти дебелата брошура, после се намуси и почна отначало. При второто прелистване обаче поспря тук-там, а после си отбеляза нещо върху листа за отговорите.

— Какво прави сега? — попита Бренда.

— Построил съм теста така, че да няма нищо общо с повечето подобни тестове. В него няма отделни раздели — всичко е разбъркано. Въпрос от алгебрата, а непосредствено след него от лингвистиката или просто нещо, което не може да бъде причислено към конкретна област, но пък би помогнало да се дефинира личността на изпитвания с нейните специфични дарби.

— Боя се, че нищо не разбирам — въздъхна Бренда и не за пръв път се зачуди, откъде бе дошла интелигентността на Джош. Със сигурност не от нея. Въпреки усилията на доктор Енджърсол разбираемо да изложи мисълта си, тя на няколко пъти трябваше да се напрегне, за да не загуби нишката.

— Интересува ме не само на колко от въпросите ще отговори, а и как ще подходи към решаването им — продължи Енджърсол.

— Самата идея за функционирането на мозъка ме възхищава. Някои от децата например се съсредоточават върху определени раздели, като естествено най-често избират математиката. Всъщност подозирам, че сега Джош минава математическите задачи и ги решава, колкото се може по-бързо, стараейки се да отхвърли първо по-лесната част. Нерядко обаче най-интелигентните деца започват с най-трудните въпроси, за да се отърват от тях, докато са още бодри. Човек не може да прецени нивото им със сигурност, докато не решат теста, но още докато ги наблюдавам как работят, доста неща ми стават ясни. — Той кимна към монитора, върху чийто екран Джош изведнъж спря, смръщи се и запрелиства обратно до трета страница. След миг отново се върна в края на книжката, после бързо запрелиства отзад-напред, като очите му толкова бързо пробягваха по страниците, че на Бренда не й се вярваше, че наистина чете въпросите.

— Разбира се, че не ги чете — отговори й Енджърсол, щом го попита.

— Открил е един от триковете и според мен в момента си изпробва силите.

— Трикове ли? — попита тя.

— Доста от въпросите се повтарят. Сега ще видим как ще постъпи по-нататък.

В стаята, където работеше Джош, умът му лудешки щракаше. Дотук тестът не го затрудни. Той прегледа всички въпроси и моментално схвана, че ако иска да приключи в определеното време, ще трябва да работи бързо.

Започна с математиката, където всъщност не се налагаше много — много да мисли. Трябваше само да погледне числата и отговорите му ставаха ясни, тъй като всичко опираше единствено до верен усет. В края на краищата кой ли би си помислил, че корен квадратен от 27 може да е 9! На доста от въпросите просто трябваше да зачертае грешните отговори и правилният щеше да остане.

Но въпросите бяха толкова много…

И тогава му хрумна нещо. Подходът му бе погрешен. Нямаше нужда да решава всички задачи. Ако успееше да реши най-трудните, ставаше очевидно, че може да реши и по-лесните.

Още веднъж прелисти книжката в търсене на нещо, което го затруднява.

Вторачи се в едно уравнение от висшата математика и провеси нос. Хабер си нямаше от висша математика.

За пръв път, откакто се бе заловил с теста, се усъмни в крайния успех, но продължи да прелиства книжката в търсене на въпроси — предизвикателства за математическите си способности, които обаче да имаше представа как да реши.

Изведнъж откри, че си губи времето с вече решена задача. Смръщен, прелисти брошурата още веднъж. Бързо откри още дублиращи се задачи. Замисли се за миг. Трябваше ли да ги открие всичките и да се увери, че ги е решил по един и същи начин?

Но това беше глупаво. След като веднъж е получил верния отговор, какъв смисъл има да го повтаря? Реши да пропусне дублиращите се въпроси и просто да остави мястото празно.

Отново се залови за работа, като решаваше задачите една след друга, докато в един миг изобщо не трябваше да се замисля, за да отговаря правилно, и той заряза въпросите по математика и очите му ги подминаваха, сякаш изобщо не ги виждаха.

Зае се с лингвистиката и мигновено затърси най-увъртените въпроси и думите, които го затрудняваха. Докато част от ума му бе заета с тях, той продължи да прелиства книжката и да прави чисто субективен подбор на въпросите, включени с цел да определят неговите дарби и специфични интереси и преплитащи се с въпросите, отчитащи знанията му и способността му да разсъждава. Скоро си изработи ритъм и се понесе през книжката, като една част от съзнанието му обработваше по-сложните въпроси, а другата оставаше прикована върху онези, които нямаха правилен отговор, но бяха предназначени да профилират дарбите и интересите на изпитвания.

Колкото по-интересен му ставаше тестът, толкова повече растеше и увереността му, че ще се справи с него, както се бе справял и с всички други.

В кабинета на доктор Енджърсол Бренда озадачено наблюдаваше екрана.

— Не мога да разбера какво прави.

Джордж Енджърсол не отвърна, защото и той не откъсваше очи от монитора, а взорът му сякаш искаше да пробие образа върху екрана. Джош Маккалъм работеше по непознат за него начин — на пръв поглед той сякаш само прелистваше страниците и като че ли не си правеше труд да чете въпросите, а просто избираше наслуки някой от отговорите.

Да не би да се беше отказал? Но ако се бе отказал и произволно зачертаваше отговорите, за какво му трябваше книжката с въпросите? Той просто щеше да си зачертава, без да гледа номерата.

Звънецът се чу както в кабинета на доктор Енджърсол, така и в съседната стая.

Сепнат, Джош погледна часовника и с изненада установи, че отредените му три часа са изтекли.

Насочи поглед към листата с отговорите и усети, че му прилошава.

Поне една четвърт от въпросите бяха останали без отговор. А и колко от написаните бяха верни?

Но това бе невъзможно — никога досега не му се бе случвало да остави теста си недовършен, дори когато го бяха предупреждавали, че не е необходимо да стига до края. Винаги смогваше да го реши и да му остане време.

А сега не бе успял.

Изобщо нямаше да влезе в Академията!

Обзет от отчаяние, Джош сграбчи акуратно подредените си моливи и ги запокити в средата на стаята. После, стиснал в ръка книжката с въпросите, влетя в кабинета.

— Времето не беше достатъчно! — изкрещя той. Лицето му пламтеше, очите му приличаха на цепчици.

— Никой не би могъл да реши докрай тъпия ви тест! — Метна книгата по доктор Енджърсол и с трясък напусна кабинета.

Със зачервено от неудобство лице Бренда хукна след него.

— Извинете — през рамо смънка тя, — не знам какво го прихвана. Ще го накарам да се извини.

Преди да успее да излезе от стаята, Джордж Енджърсол я спря.

— Не се притеснявайте, госпожо Маккалъм — рече той и я придружи обратно до стола.

— Повярвайте ми, където и да отиде, каквото и да стори, някой все го държи под око.

Бренда изстина. Какви ги говореше доктор Енджърсол? Дали през цялото време някой следеше децата тук? И защо?

Стори й се, че се досеща за отговора. Бяха готови на всичко само и само да предотвратят инциденти като случилия се с Джош в понеделник. Училището не би желало възпитаниците му да си навредят сами.

— Не бива да реагира така! — промърмори тя. — Никой не му дава право да се държи грубо с вас, независимо какво си мисли!

Енджърсол се усмихна.

— Е, във всеки случай аз знам на какво се дължи гневът му. Не съм сигурен обаче кой се сърди повече — вие или синът ви.

— Но той…

— Той просто бе подложен на най-трудния тест в живота си. Не успя да го довърши, а и не би могъл, и в момента се чувствува напълно обезверен. Но за едно нещо е прав — продължи докторът, като усмивката му ставаше все по-широка.

— Никой не може да довърши този тест за определеното време. В това е част от смисъла му — трябва да знам как реагират децата, когато попаднат в безизходна ситуация. А Джош реагира много, много добре. Бренда възкликна:

— Ха! Според вас избухването му е добра реакция, така ли? Енджърсол се усмихна.

— Да, от гледна точка на Джош. Тя показва, че не е мързелив и захване ли се с нещо, се стреми да го довърши. Той искаше да реши теста докрай, госпожо Маккалъм, а аз му попречих, което е част от самия тест. И честно казано предпочитам да го видя ядосан, отколкото примирен с ограниченията на интелекта, пък бил той и като неговия. Затова нека го оставим да се поуспокои и да видим как се е справил. — Той влезе в съседната стая, взе листовете с отговорите на Джош и смръщи вежди.

Досега никой от кандидатите не бе успявал да отговори на повече от половината въпроси. Джош очевидно беше решил близо седемдесет и пет процента от тях.

Освен ако накрая просто не бе попълвал отговорите наслуки. Е, това скоро щеше да се разбере. Енджърсол отнесе листовете в кабинета си и се залови да ги проверява с помощта на компютъра.

След по-малко от минута щеше да знае резултата на Джош.

— Хилди?

Хилди Креймър вдигна очи от писалището си и видя, че на Прага стои Тина Крейг. На тринадесет години Тина вече се превръщаше в истинска малка женичка и напролет, когато започнеше да посещава лекциите в университета, несъмнено щеше да изглежда с няколко години по-голяма, отколкото всъщност е, което означаваше, че в дома щяха да запристигат хлапаци, не можещи да си обяснят защо гаджето, на което са определили среща, живее с «дечурлигата». Първо, разбира се, щяха да сметнат, че работи тук. А после пак Хилди трябваше да им отваря очите и да обяснява на колко години е момичето и защо живее в Академията. Поизчервени от неудобство, момчета щяха да си оберат крушите и да оставят на нея да метне Тина, че са й вързали тенекия. Жената въздъхна.

— Какво има, Тина? — попита тя и направи знак на момичето да влезе в кабинета.

— Случило ли се е нещо?

— Не става дума за мен, а за Ейми Карлсън. От сума време се опитвам да я кандърдисам да дойде на пикника, но тя не ще и да чуе. Мъчно й е за вкъщи и това е. Непрекъснато повтаря, че иска да си ходи у дома и че няма да излезе от стаята, докато родителите й не дойдат да я вземат.

— Добре — въздъхна Хилди, заряза доклада, върху който работеше, и се надигна от стола.

— Ще видя какво мога да направя.

Понякога й дотежаваше да изпълнява длъжността на управителка на Академията и главна възпитателка, но всичко вървеше като по ноти, а Джордж свърши невероятно много работа от създаването на Академията досега, така че не биваше да си жали труда. Ейми бе тъкмо от децата, заради които бе създадена Академията. Да я загубят, преди да са имали възможност да започнат работа с нея, щеше да бъде срамота.

Тихичко почука на вратата на момиченцето. Когато не чу отговор, натисна дръжката и влезе.

Ейми лежеше на леглото с подути от плач очи. До нея Таби напразно се опитваше да си изпроси погалване и жално мяукаше, разтревожен от безразличието на новата си приятелка.

— Не чу ли, че чукам? — попита Хилди и седна на стола пред бюрото. Ейми не отговори, а когато Таби се опита да провре главата си под ръката й, кисело го отблъсна.

— Напразно го огорчаваш — рече възпитателката.

— Той иска само да го погалиш. Ейми вирна брадичка.

— Не се чувствам много добре. Ще ми се Таби да се махне и да ме остави на мира. А ако може и вие.

— Е, аз не възнамерявам да си вървя. Поне докато не ми кажеш защо не искаш да отидеш на пикника. Времето е хубаво и знам, че обичаш да плуваш.

— Не ми се плува — заяви момиченцето.

— Просто искам да се обадя на мама и да я помоля да дойде да ме прибере.

— Струва ми се, че вече се споразумяхме — рече Хилди, без да обръща внимание на сърдития й тон.

— В четвъртък говори с майка си два пъти, вчера още веднъж. Разбрахме се да говориш с нея пак чак утре, а не днес.

Брадичката на Ейми се разтрепери, в очите й проблеснаха сълзи.

— Хич не ме интересува! Мъчно ми е за стаята ми, за Писанчо и за всичко останало. Тук е отвратително! Искам да си вървя вкъщи!

— Но нали се разбрахме да се опиташ да издържиш поне седмица. Остават ти няколко дни и…

— Искам да си вървя у дома още сега! Тук никой не ме харесва! Нямам си никакви приятели!

— Е, не си съвсем права — търпеливо възрази Хилди.

— Таби те харесва, аз те харесвам и Тина също те харесва…

— Не ме харесва! Просто се държи добре с мен, защото така сте й казали!

— Всъщност тя е доста загрижена за теб. Не й се вярваше, че има човек, на когото може да му е по-мъчно за дома, отколкото на нея, но изведнъж откри, че има.

За частица от секундата в очите на малкото момиче припламна колебание, после лицето му отново се изопна.

— Ако трябва да остана тук, ще умра — упорито заяви то.

— Хайде, Ейми, та това е глупаво. Никой не е умрял от носталгия. — Знам колко ти е мъчно, но ще свикнеш…

— Няма да свикна! — кресна Ейми.

— Защо просто не ме оставите на мира? Не съм ви викала при мен. Искам да ме оставите на мира!

През повечето време тя седеше сама в стаята си, а вчера дори не бе влизала в часовете. Ако продължаваше така, на Хилди не й оставаше нищо друго, освен да се обади на родителите й и да им каже, че не се получава. Но тя не бе готова да се предаде. Още не.

— Ще ти кажа какво ще сторя — рече.

— Просто ще остана при теб и няма да те оставям нито за миг сама. Може да поискам да ми качат и леглото и тогава ще спим заедно. В края на краищата тъгата по дома е предимно самота, а ако сме заедно през цялото време, как ще се чувствуваш самотна? Може и яденето да ни носят в стаята. Вземам си няколко дни отпуска и готово…

Ейми я зяпна с широко отворени очи.

— Не — проплака.

— Не искам да оставаш при мен. Искам да си вървиш!

— Е, ще ти се, но няма да го бъде. В края на краищата съм доста по-възрастна и мисля, че по-добре разбирам нещата…

Детето скокна от леглото, Таби пльосна на земята и припна навън. Докато Хилди стигне до коридора, Ейми вече трополеше надолу по стълбите. Усмихната, възпитателката я последва и видя, че Тина стои на терасата още по-разтревожена от преди.

— Ейми току-що мина покрай мен като вихър — каза тя.

— Опитах се да я спра, но не успях.

— Накъде отиде? — попита жената.

— Натам — каза Тина и посочи групата секвои, посадени в кръг точно в центъра на ливадата пред къщата. Гъст шубрак скриваше дебелите им корени.

Хилди кимна със задоволство.

— Ще се оправи — рече тя.

Та в крайна сметка момичето не се бе втурнало през портата някъде навън, а само към скривалището, наричано от децата Павилиона. Да, малката Ейми щеше да се оправи.

Тина се обърна, вгледа се във възпитателката и си спомни деня преди пет години, когато самата тя бе искала повече от всичко да си отиде у дома, а къщата някак си се бе затворила около нея и тя ужасена бе хукнала на нейде, за да се озове на ливадата пред къщата и да се свре в шубрака под дърветата, които образуваха Павилиона. Намерила защита между огромните дървеса, скрила се от чужди погледи, бавно бе започнала да се съвзема. Беше поседнала на дебелия килим окапали иглички, решила, че това скривалище ще бъде само нейно и че ще може да се крие в него винаги когато й се прииска да остане сама. През следващите пет години въобще не й мина през ум, че не бе единствената в Академията, която притичваше до Павилиона с такава цел.

— Когато аз за пръв път се скрих в Павилиона, ти знаеше ли, че съм там? — попита Тина.

— Разбира се — закачливо отвърна Хилди.

— Знам всичко, което става тук. А сега е време да вървиш на плажа. Аз ще изчакам Ейми да склони да дойде и ще сляза заедно с нея. И не им разрешавай да изядат картофената салата, преди да съм се появила! Момичето се запъти към плажа на около километър и половина от Академията, а Хилди се върна в кабинета си твърдо решена да довърши доклада. Но докато работеше, не изпускаше от очи Павилиона. Не си струваше да загубят Ейми Карлсън.

Умът й доста си го биваше, за да му позволят да се прахоса нахалост.

Ейми пълзеше през гъстия шубрак, без да обръща внимание на клонките, които й драскаха лицето и дърпаха тениската й. След секунди излезе от храстите и спря, за да си поеме дъх. Легна по гръб и се взря в клоните, преплели се на трийсетина метра над главата й.

Плътната им сянка изцяло покриваше кръга. Под нея бе прохладно и въздухът ухаеше на окапали иглички, които тихичко поскърцваха, щом Ейми мръднеше.

И тогава чу нечий хлип. Вдясно.

Сепната, тя извърна глава и срещна втренчения взор на момче горе — долу на своите години. Отначало не го позна. После се сети, че е онзи, когото бе видяла днес сутринта от прозореца си. Тъкмо пристигаше с майка си. Какво търсеше сега тук? Защо не бе на плажа?

Стори й се, че отново го чу да подсмърча, и видя как отри нос в ръкава на ризата си.

— И таз добра! — рече тя.

— Нямаш ли носна кърпичка? Момчето поклати глава.

— Не ми и трябва. И тъй ме бива.

Ейми се преобърна по корем и подиря брадичката си с ръце.

— Ама не изглеждаш много добре.

— Ти също. Защо не си издухаш носа? Цялата ти брадичка е в сополи. Ейми бръкна в джоба на джинсите си, измъкна сгъната носна кърпичка и отри лице. После рече:

— А сега изчезвай!

— Ти изчезвай! Аз дойдох пръв.

— Както си дошъл, тъй и ще си тръгнеш — сопна се тя.

— Имаш много здраве! — отвърна Джош и гласът му стана неотстъпчив.

Известно време двете деца се взираха едно в друго, докато Ейми не издържа, и извърна глава.

— Майка ти ли те прати тук? — запита тя, вече сигурна защо момчето се крие в кръга между дърветата.

— Тя не може никъде да ме прати — придаде си важност Джош, макар и изобщо да не му бе до това.

— Пък и вече желанията й нямат никакво значение. Провалих се на теста.

Момичето наостри уши.

— Я не се излагай! Никой не може да се провали на теста. Той не е такъв.

— Но аз не можах да го довърша — неволно изпъшка Джош.

— Искам да кажа, че бях доста далеч от края!

За миг Ейми забрави собствените си проблеми и пристъпи към момчето.

— Докъде стигна?

Той сви рамене.

— Не знам точно, но май отговорих на три четвърти от въпросите.

— Три четвърти ли! — извика тя.

— Та аз не стигнах и до половината! Как успя да отговориш на толкова много?

Джош се вторачи в нея. Дали го лъжеше просто за да го накара да се почувствува по-добре?

— Какво правиш тук? — попита той вместо да отговори на въпроса й.

— Защо не си на плажа с останалите?

Ейми усети как се изчервява.

— Ннн… не ми се ходеше — толкова тихо прошепна, че Джош едва я чу.

— Как така? Не обичаш ли да ходиш на плаж?

— Ами ти? — отвърна на въпроса с въпрос.

Той вдигна рамене.

— Не знам. Никога не съм ходил. Живея в пустинята.

— Вече не живееш — мрачно отбеляза Ейми.

— Ако майка ти прилича на моята, от днес ще живееш тук.

Джош се нацупи.

— Но нали всички мислят, че тук е страхотно?

Тя сви рамене.

— Аз не мисля. Ненавиждам това място. Нямам никакви приятели и никой не ме харесва. Искам да се прибера у дома. Джош помълча, после се изкиска.

— Не е смешно! — възкликна Ейми.

— Как да не е? Аз се крия, щото се провалих на теста и няма да ме приемат, ти пък се криеш, понеже искаш да си ходиш. Не ти ли се струва малко странно, а?

Момичето се замисли, после кимна.

— Май си прав. Как се казваш?

— Джош Маккалъм. А ти?

— Ейми Карлсън. И не мисли, че си се провалил на теста. Нали ти казах, че този тест не е такъв. Той служи просто да се разбере колко си умен и какво вече знаеш. А не показва в какво те бива. Джош я изгледа подозрително.

— Ти наистина ли стигна само до средата? Ейми кимна.

— Беше най-трудният тест в живота ми. Защо ли са го измислили толкова сложен?

— Не знам — отвърна той, а после попита:

— Как изглежда плажът? Тя сви рамене.

— Още не съм го виждала. Онзи в Лос Анжелес наистина си го бива. Винаги ходим в Хънтингтън, а там пясъчната ивица наистина е широка. Когато вълните са високи, е малко страшничко, но това лято татко ме научи как да се пускам по тях с дюшека и не беше лошо.

Джош мълчеше и се чудеше какво ли значи да имаш баща, който да те води на плаж и да те учи на разни неща. Струваше му се, че никога няма да узнае.

— А… приятелите ти също ли идваха на плажа с теб? — изведнъж гласът му стана свенлив.

— В Лос Анжелес имам предвид.

Ейми крадешком го стрелна с очи, питайки се дали той подозира, че тя и у дома си няма приятели. Но нещо в гласа му я предразположи и когато проговори, му каза самата истина.

— Аз и там нямам приятели. Все прескачах класа и се оказвах най-малката в новия.

Джош кимна.

— Дааа. Както и аз. Точно затова майка ми иска да ме приемат тук. Аз… просто… изведнъж ми дойде наум, че ако ме приемат, а ти не си отидеш у дома, може да се сприятелим.

Ейми дълго време не отрони дума и на Джош му се прииска хич да не си беше отварял устата. Сега щеше да му се изсмее като всички останали деца. Тъкмо се канеше да й обърне гръб и да запълзи обратно през храсталака, когато чу тихичкия й отговор.

— Ще бъде наистина чудесно. От време на време ще можем просто да си говорим.

Няколко минути по-късно те заедно се измъкнаха от Павилиона, изтупаха клонките и игличките от дрехите си и се отправиха към сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Енджърсол.

Хилди се усмихна и се намести удобно в креслото си, докато ги наблюдаваше през прозореца.

Беше сигурна, че Ейми Карлсън току-що е превъзмогнала тъгата си по дома. А пък за Джош Маккалъм според нея тя едва ли някога щеше да се превърне в проблем.

Джордж Енджърсол прегледа още веднъж отговорите от теста на Джош, като търсеше случайно допусната грешка. Такава нямаше Компютърът бе оценил теста мигновено, съпоставяйки постиженията на момчето с различните скали: интелект, математически способности, логически умения, речник, научни дарби, наклонности.

Умът на доктор Енджърсол просто не побираше как момчето бе успяло да попълни толкова много от теста. Ако се съди по скоростта, с която бе работило към края, той можеше да се закълне, че Джош просто бе задрасквал наслуки.

И въпреки това в дяловете от теста, в които се изискваше правилен или грешен отговор, момчето изобщо нямаше грешка.

Нито една.

И макар че не бе успял да реши всички задачи, тези, с които се бе захванал, не му се бяха опрели.

Най-сетне, когато прегледа лентата от видеокамерата, монтирана над масата, на която бе работил Джош, Енджърсол успя да се сдобие с ясен отговор на загадката. Ясен, но доста неправдоподобен.

През последния половин час, когато момчето бе усетило, че времето му изтича, то коренно беше променило метода си на работа.

Лентата бе запечатала всички детайли. В четири часа и четиридесет и една минути Джош бе прекарал точно осем секунди, взрян в сложно уравнение от висшата математика. Само осем секунди.

После се бе захванал да прелиства страниците, попълвайки отговорите на въпросите за наклонностите, които не изискваха мислене, а само отмятане в приложения списък. Бе работил бързо, отделяйки въпросите и отбелязвайки — отговорите, докато изведнъж не бе спрял и не бе запрелиствал обратно до страницата, на която се намираше сложното уравнение. Избирайки правилния отговор измежду петте посочени възможности, той бе обозначил мястото му на листа с отговорите, после бе намерил следващата задача, имаща нещо общо с физиката — предмет, по който знанията му би трябвало да са оскъдни, и пак просто бе погледнал въпроса, като за миг се е спрял на него, преди да се върне към субективните въпроси.

Джордж Енджърсол осъзна, че Джош всъщност е решавал сложните математически задачи наум, като в същото време е обмислял останалите въпроси. Едва когато отговорът е бил готов в главата му, той се е връщал към задачата, за да види кода на избрания отговор и да го запише върху листа.

През всички години работа с даровити деца той никога не бе срещал дете като Джош Маккалъм.

Облегна се назад и погледна майката на момчето, която, приседнала на крайчеца на стола, разтревожено го следеше с очи.

— Е? — попита тя.

— Как се е представил? Издържал ли го е?

Енджърсол безпомощно разпери ръце.

— Както вече ви казах, нямаме издържали и скъсани. Но да ви призная, госпожо Маккалъм, никога досега не съм виждал подобно нещо. Джош… струва ми се… е единствен по рода си. — Бавно и с внимателно подбрани думи, той обясни на Бренда постигнатото от сина й.

— Това, което ме изненада е, че той решава тези задачи наум, докато си мисли за съвсем други неща.

— Но какво значи това? Ще го приемете ли? — настоятелно попита майката.

Енджърсол сбърчи вежди.

— О, да. За нас ще бъде удоволствие да го приемем. Всъщност подозирам, че той ще се окаже най-голямото ни предизвикателство. Госпожо Маккалъм, Джош е най-умното дете, на което някога съм попадал. След като прегледах резултатите от теста, не ми е трудно да си представя проблемите, които е имал. Бренда въздъхна.

— Беше ужасно! — съгласи се тя.

— Много ми се иска да го приемете веднага. Убедена съм, че мястото му е тук и не знам докога ще мога да се оправям с него у дома…

— Тъкмо да продължи, но леко открехнатата врата се разтвори и на прага застана Джош. Лицето му бе буреносно.

— Знаех си аз — викна той.

— Сърдиш се за това, което сторих. Направо ти се плаче, че не можеш да се отървеш от мен! Радвам се, че се провалих на тъпия тест. Чуваш ли? Радвам се!

Той се обърна и хукна като подгонен. Майка му го последва. В коридора едва не се препъна в някакво момиченце, което разтревожено гледаше след Джош.

Когато Бренда се отдалечи, Ейми плахо пристъпи в кабинета на доктор Енджърсол и попита:

— Наистина ли е скъсан Джош? Наистина ли няма да го приемете? Енджърсол поклати глава.

— Разбира се, че ще го приемем. Всичко зависи единствено от него. Иска ли, ще го приемем. А аз искрено се надявам, че той ще иска.

— Аз също — въздъхна Ейми, излезе от кабинета на директора и тръгна да търси Джош. Беше решила, че не успее ли да го убеди да остане, си тръгва и тя.

Даже ако трябва да избяга.

Джош подсмърчаше до колата.

— Миличък, какво има? — попита Бренда.

— Какво се е случило?

— Много добре чух какво каза. Не ме искаш у дома!

— Това просто не е вярно… — запротестира майка му, но после си припомни собствените си думи, които изобщо не бяха предназначени за ушите на Джош, и се сепна. Ами ако той бе чул само последната фраза…

— О, миличък, извинявай! — Тя коленичи и го прегърна.

— Разбира се, че искам да си бъдеш при мен у дома, но мястото ти е тук. Не мисли, че си се провалил на теста. Справил си се чудесно. По-добре от всички досега! Тъкмо казвах, че съжалявам, загдето не можеш да започнеш веднага!

Джош я гледаше втренчено и се опитваше да схване смисъла на думите й.

— Значи съм издържал, така ли? Приели са ме, а?

— Разбира се.

— Ами ако не искам да остана? — запита той с треперещ от несигурност глас.

— Ами ако тук не ми харесва? Ами ако искам да си вървя вкъщи? Преди Бренда да успее да отговори, момиченцето, което бе видяла преди минути пред кабинета на Джордж Енджърсол, боязливо се приближи към тях и попита:

— Джош, какво става?

— Нннищо — заекна той. Не му се искаше да признава пред Ейми внезапната си уплаха.

— Май просто не ми се ще да оставам тук.

Тя го погледна обидено, после се пресегна и хвана ръката му.

— Трябва да останеш. Обеща ми, не помниш ли? Ако те приемат, аз също оставам и ще бъдем приятели.

— Аха — смънка Джош.

Очите на Ейми се насълзиха, но тя успя да не заплаче.

— Да не би вече да не искаш да ми бъдеш приятел?

— Не, искам — каза той, — но просто…

— Ама как ще ми бъдеш приятел, щом вече няма да се видим? — попита Ейми.

— Това няма значение — възрази Джош.

— Та ти дори не ме познаваш.

Ейми се поколеба, после взе решение.

— Напротив, познавам те — заяви и на лицето й се изписа същата упоритост, която изразяваше и лицето на Джош.

— Ти си точно като мен. Страх те е, това е всичко. А сам каза, че нямаш приятели. Поне там, в пустинята. Така че нищо няма да загубиш, ако останеш. Съгласен ли си?

Той нерешително премигна. Дали наистина мислеше така? Искрено ли искаше да й бъде приятел? Но нали вече бе взел решение. Как сега да го променя?

Тогава се намеси майка му.

— Виж какво, въобще нямах предвид това, което ти си помисли. Нито имам намерение да те карам да правиш нещо насила. Защо не приемем поканата на госпожа Креймър и не отидем на пикник на плажа? След това спокойно можеш да решиш как да постъпиш. В края на краищата, ако не искаш да останеш, ти обещавам да те прибера у дома и никога повече да не те водя на подобно място. Съгласен ли си?

Джош подозрително я погледна.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — отвърна Бренда и съвсем сериозно се прекръсти. Той се подвоуми, после кимна.

— Добре. Ама да не забравиш, че си обещала. С въздишка на облекчение, тя последва двете деца по пътя към дома, за да си вземе Ейми хавлия за плажа.