Сенсей

10. Придворни воини

Изглежда тренировките най-сетне бяха започнали да дават резултат. Прибрах се у дома вечерта с тягостно чувство: усещах някаква смяна в психичното налягане. Сякаш се приближаваше фронт, но не атмосферен. Това не беше добре. Японците описват семе като онзи вид натиск и сплашване, които майсторът на меча упражнява върху по-слабите противници, без видимо да прави каквото и да е било. Но макар причината да е невидима, усещането е напълно реално. И аз имах някакво усещане за нещо, което ме бута, натиска се в мен и търси слабите ми места.

Не съм сигурен, че ако някой поискаше да му го обясня по-подробно, бих могъл да се справя. Съществуваше някаква тревожна мисъл, витаеща на границата между съзнателно и подсъзнателно, и ми се струваше, че е достатъчно да я измъкна наяве, за да си изясня нещата. Само че не можех. Все едно се опитвах да видя луната през носени от вятъра облаци. Така че си оставах само с усещането. Усещане за надигаща се буря.

Но не бях сам. Ямашита бе намислил нещо.

Той имаше обяснение, разбира се, но макар да го слушах с уважение, имах чувството, че стават неща, за които нямам представа.

Акейдиън бе изпълнил намеренията си да подготви галавечер за откриването на изложбата в „Домът на самурая“. Дори ако от благоприличие бе имал някакви съмнения — а никой, който го познаваше, не би допуснал това и за секунда, — целият шум след убийството със сигурност би направил съблазънта от евтина реклама прекалено примамлива, за да й устоят съвсем недоразвитите етични мускули на Боби.

В крайна сметка бе изявил желание да открие вечерта с най-добрата възможна демонстрация на източните бойни изкуства, която можеше да се организира в Ню Йорк. Следвайки намеренията си, Боби бе получил доста повече от онова, на което се бе надявал, защото старите сенсеи бяха изявили желание да участват.

По принцип майсторите държат такива като Боби колкото може по-далеч от себе си, но този път вече ставаше дума за чест. С малко ровене насам-натам аз бях открил, че взетият в нощта на убийството на Райли дървен меч не беше просто някакъв си бокен. Вярно, не бе чак толкова известен колкото меча на Мусаши — още помня блясъка в погледа на Акейдиън, когато ми показа онази снимка, — но в много отношение откраднатият експонат бе дори още по-значителен. Това бе тренировъчният меч, използван от човек на име Итосаи. Той бе основател на стил, Ито-рю13, просъществувал четири века и оказал силно влияние върху техниката и философията на японското фехтовално изкуство. Така че макар местните сенсеи да не бяха впечатлени от убийството на Райли, за тях кражбата на оръжието на Итосаи бе лично предизвикателство, а най-болезнено от всички възприемаше това не кой да е друг, а моят учител. Защото именно Итосаи бе основал школата, на която Ямашита бе посветил целия си живот.

Ямашита бе отишъл на организираната от Боби среща. Старшите сенсеи се бяха заклели да помогнат. В допълнение случаят щеше да бъде използван, за да се почете паметта на Икаги и Кубата. Сенсеите бяха на мнение, че псевдовоините от школата на Боби, преквалифицирани командоси и театрални нинджи, не са на нивото на задачата, но с мълчаливата пренебрежителност на хората от тяхната култура, не му казаха това в очите. Вместо това настояха да бъдат включени лично в мероприятията около изложбата.

Което обясняваше защо се бях явил там в деня преди галавечерта. Ямашита ме бе изпратил да се уверя, че за демонстрациите е отделено адекватно място. Хората на Боби ни бяха уверили, че всичко ще бъде както трябва, но Ямашита бе отказал да повярва на думите им. Това не бе израз на презрението му към Боби. Ставаше дума за това, че при събитие, заемащо такова място в публичното пространство, нищо не бива да се оставя на случайността. За японците важността на публичните демонстрации е по-голяма, отколкото за всеки друг. При демонстрациите на източни бойни изкуства винаги съществува вероятността от техническа неизправност или инцидент. Разбира се, с участието на майстори като тях евентуалните грешки можеха да бъдат толкова незначителни, че повечето хора нямаше никога да ги забележат. Публиката обаче щеше да види лошата организация или неподходящата обстановка. Ямашита държеше тази опасност да бъде отстранена. За друг това може и да изглеждаше дребнаво, но при неговото ниво на компетентност нямаше такова нещо като незначителни подробности.

Така че отидох в „Домът на самурая“ и говорих с куратора на изложбата. Дървеният под на художествената галерия беше изциклен и прясно лакиран. Човек никога не би могъл да се досети, че тук само преди седмица бе лежал труп. Кураторът всъщност бе теснолика жена, която непрекъснато подсмърчаше, сякаш носът й долавяше миризмата на нещо неприятно. Дали това нещо не бях аз? Стори ми се прекалено щастлива, когато ме видя да тръгвам на огледа сам.

Временните паравани за изложбата бяха махнати и сега се разкриваше грамадно празно пространство. Зад големия кръг, където щяха да се проведат демонстрациите, се виждаха стъклените витрини и приглушеното индиректно осветление. Ямашита ми бе наредил конкретно какво да проверя. Макар все още да не бях способен да се отърся от спомена за това място като сцена на убийство, първият ми приоритет сега бе да изпълня волята на учителя. Проверих да няма пречещи на движенията колони. Внимателно разгледах пода, търсейки трески или други дефекти на повърхността. Уверих се, че таванът е достатъчно висок. Стената, увековечена от Ронин с посланието му относно убийството, бе пребоядисана. Всъщност беше ми трудно да повярвам, че именно тук Райли бе поел към небитието с отворени и пълни с изненада очи. Бях сам на мястото, където Ронин бе оставил своя белег.

Обходих помещението като монах в манастир, концентриран върху интериора, търсейки нещо, което би могло да ми се изплъзне. Опитах се да пресъздам в главата си последния двубой на Райли. Представях си задъханото му дишане, непрестанните опити за атака. Дали са били боси? На под като този аз бих предпочел да бъда бос. Дали са си говорили? Какво можеш да кажеш някому, след като си разбрал, че той си е поставил задачата да те убие? Аз специално бих си спестил думите.

За да имам повече въздух, да избягам например.

Но предполагам, Райли не беше прибягнал до тази възможност. Какво ли бе видял в очите на човека в последните секунди от живота си? Какво друго може да те осени в момент като този, освен внезапното осъзнаване, че цялата идея за важността на собственото его е една грандиозна измама?

В бойните изкуства целта на тренировките е да подчиним егото си. Аз специално дялкам по него от Бог знае колко години, но се надявам угасянето на свещта на егоцентризма ми да стане по моя воля, а не по време на жестока буря като разразилата се тук.

На следващата вечер присъствах на приема в компанията на японските сенсеи, чувствайки се неловко, облечен в надиплената роба на придворен воин — дрехи, несъществуващи вече от триста години насам, — докато около нас, в очакване нещо да се случи, се въртеше тълпа от добре облечени и гладни любители на изкуството.

Сенсеите, разбира се, кипяха вътрешно от негодувание. На пръв поглед си стояха кротко, елегантни и сдържани, и нищо не издаваше тяхното недоволство, но то бе факт. Изражението им, естествено, нищо не издаваше, но когато са истински ядосани, в погледа на големите майстори се появява прекомерна безизразност. Достатъчно бе да обходя с поглед залата и да разбера причината. Всичко това създаваше около събитието нещо като сетивна джунгла.

Емоционалната атмосфера в залата бе хаотична. Ямашита искаше да се отворя за тези подсъзнателни сигнали, така че положих усилия да почувствам нещата. Вибрациите, които долових, не бяха много успокоителни. Хората се опитваха да изглеждат безгрижни, но всъщност се стрелкаха наоколо като свободни електрони. Единствено японските майстори оставаха неподвижни. Безстрастно и дистанцирано като извънземни съдии, те наблюдаваха тълпата. Стояха неподвижни, неми и непристъпни сред океана от смокинги и блясъка на скъпоценности, подобно на чисти перли в пясъчното море на каменна градина. И чакаха…

А аз чаках заедно с тях. За откриването Боби беше събрал разнородна тълпа. Виждаха се вездесъщите представители на медиите, поканени специално, за да отразят събитието по благосклонен начин. Понеже все пак ставаше дума за изложба, предполагах, че има и колекционери на изкуство, макар това да не е социалният кръг, с който съм запознат. Присъстваше и Доманова, което бе повече от естествено. Той изглеждаше предоволен да бъде сред такова море от потенциални инвеститори, макар да не бе обект на тяхното ухажване.

Фоайето и изложбената зала бяха внимателно подготвени с дискретно осветление и маси за ордьоврите. За миг улових с поглед как Боби благодари с почтително ръкостискане на някакви знаменитости, че са го почели с присъствието си. Беше поруменял от удоволствие заради начина, по който се развиваше вечерта, и издълженото му лице изразяваше откровеност, развеселеност или уважение в зависимост от очакванията на поредния му събеседник. От време на време пробиваше лека музика, но почти веднага заглъхваше, сподавена от общия фон на разговорите. Опитни сервитьори сновяха дискретно и разнасяха чаши с шампанско.

Сред монотонността на блясък от диаманти, бели зъби и официално облекло, майсторите на бойните изкуства стояха и чакаха.

— Боби Кей изглежда доволен от себе си — обади се една от ученичките на Ямашита, докато отпиваше от чашата си. Бе от новоприетите и бе изявила желание да дойде и да помогне. Но понеже нямаше какво особено да се прави, опитваше се да извлече максимума от ситуацията.

— Боби — отговорих й аз — не притежава почтеността да се обезпокои. Той подушва парите. И тази миризма задушава останалите проблеми.

— Какви например? — попита ме тя и отпи нова глътка от доброто шампанско на Боби. Мехурчетата я накараха смешно да сбърчи нос.

Бях наблюдавал обстановката вече доста време и бях набелязал цял списък от неща, които определено ме безпокояха. Усмихнах се на въпроса й и само свих рамене, но една мисъл ме човъркаше: парите засенчват останалите неща. Като например миризмата на кръв.

Още преди да дойдем, знаех, че единственото, с което полицаите разполагала и от което можеха да тръгнат, бе връзката на жертвите с бойните изкуства. Мики и Арт все още чакаха от мен информация дали Икаги и Кубата са имали връзка помежду си в Япония. Но ако аз бях прав в предположението си, че Ронин по някаква причина се интересува от престижни сенсеи, тогава за него присъствието на едно място на някои от най-великите имена би било неустоимо. Когато научи за галавечерта, Мики реагира спонтанно: „О… — каза той, — безплатно пушечно месо.“

Което ме върна към състоянието ми на сериозно безпокойство. Замислих се защо тези сенсеи бяха дошли тук. Отговорът бе ясен: те вярваха, че Ронин пак ще нападне. И то скоро. Не бяха сами. Малкото, което научавах от брат ми, подсказваше, че и в нюйоркското полицейско управление са склонни да гледат на нещата по същия начин. Всички знаехме какво означава последното послание на Ронин: той още не бе приключил.

Това, на свой ред, бе източник на следващо усложнение. Имаше достатъчно обществен натиск да се реши случаят. Потенциалът за спекулации от страна на медиите бе значителен и началникът на Мики му бе разяснил недвусмислено, че за кмета, шефа на полицията и „Дейли Нюз“ разследването не върви достатъчно енергично. В резултат по случая беше прехвърлен цял нов отряд от детективи. Мики не беше сляп: това бе негативна оценка за детективските му способности.

На всичко отгоре, от вестниците бях научил, че японската общност е обявила 25 000 долара награда за връщането на меча. Мики и Арт бяха убедени, че наградата ще привлече всеки луд от петте квартала на Ню Йорк14, с което максимално ще затрудни работата им. Брат ми беше загубил дар слово от гняв.

Никой не би могъл да се досети за бурята от емоции в душата на Мики, ако го гледаше в момента. Японците не са единствените хора с лица на покерджии. И той, и Арт присъстваха тази вечер и дискретно циркулираха по периметъра на купона. Костюмите им бяха подходящо тъмни, но по-широко скроените сака с място за кобур под мишницата правят постигането на елегантност малко трудно изпълнимо. Сините очи на Мики обхождаха тълпата като прожектор, търсещ подходящ обект, върху който да се заковат. Арт си изглеждаше откровено напрегнат. И двамата не знаеха дали Ронин ще дръзне да се покаже. Но и двамата подозираха с полицейския си инстинкт, че подбраният състав на приема и схемата, по която Ронин извършваше своите престъпления, нямаше как да не станат причина за нещо по-особено. Освен това, не бе пропуснал да ми напомни Мики, трябваше да се отчете и въздействието на обявената награда.

Но за брат ми, както впрочем и за присъстващите сенсеи, нещата не опираха до парите. Ставаше дума за чест. Нещо бе отнето. То трябваше да бъде върнато.

Понеже бях един от участниците в предстоящата демонстрация, не можех да обикалям сред присъстващите. Улових за миг погледа на Арт и му направих знак с глава, че искам да поговорим.

— Технически погледнато — информира ме Арт, — ние не би трябвало да сме тук. Правим го в нарушение на заповедта на лейтенант Колети. Той ни беше наредил да прегледаме отново документалната следа.

— Я стига, Арт — сопна се Мики, — нарушение! Щели сме да загазим. Какво, да не напише бележка до шибаните ни майки? — Партньорът му се огледа. Никой не ни бе забелязал, нито чул разговора — шумът наоколо бе удавил думите на Мики. Но Арт и преди бе виждал Мики в подобно настроение, така че искаше да предотврати експлозията.

— По-спокойно, сърдитко. Отпусни се.

— Ти се отпусни — отвърна му Мики. — Путьо.

— Задник.

— Спокойно, момчета. Не може ли по-тихо?

Мускулите на челюстта на Мики издаваха, че полага всички усилия да не избухне. Накрая изпусна свистяща струя въздух и сякаш видяхме стрелката на манометъра да излиза от червената зона.

— Окей… окей.

— Ето ме, тук съм, наред ли е всичко? — обади се Арт. Беше пределно ясно, че не би искал да е тук, но връзката между полицаите, особено когато са партньори, е силна.

— Е, как са нещата? — попитах ги аз с надеждата, че разговорът ще помогне на Мики да се успокои допълнително.

— Три неща — отговори ми Арт и вдигна дебелия си, покрит с лунички показалец: — Първо, ако Ронин дебне знаменитости в бойните изкуства, той ще дойде тук. Тази нощ му дава уникалната възможност да ги види и оцени. Не вярвам да не се възползва от нея. А ако е тук, ние пък искаме да видим дали ще можем да го разпознаем.

— Това е изстрел в тъмното — изръмжа Мики. — Аз по-скоро вярвам, че има неща, които няма да видим тук. Но нищо не ни пречи да опитаме…

— Ако не ставаше дума за собствените ни кариери… — напомни му Арт.

Мики понечи да отговори нещо нецензурно, но навреме се улови и промени готовата фраза:

— А бе я му… таковай таковата — решително каза той. — Какво толкова: двама почтени граждани като нас са излезли да се развеселят, като наблюдават брат ми в масовка за „Шогун“. — И той огледа костюма ми. Понеже ставаше дума за официална демонстрация, обичайният тренировъчен екип бе сменен с по-официално облекло. Бях избрал за случая сива хакама и черно копринено горнище, на предницата и гърба на което бе извезан малкият мон — емблема, герб — на фамилията на Ямашита. Ходилата ми бяха в бели таби, чорапи като ръкавици — с отделение за пръстите, и бях обул зори — сламените сандали на стара Япония. Брат ми приключи с критичния оглед: — Хубава рокля, Конър.

— Благодаря ти, Мик. Винаги съм знаел, че мога да разчитам на подкрепата ти — и се обърнах към партньора му, за да подхвана нишката на прекъснатия анализ. — А коя е втората причина, поради която сте тук, Арт?

Той ме изгледа напълно сериозно.

— Второ, има някаква връзка между жертвите, за която майсторите ви знаят, но не ни я казват. И искахме да ги видим що за птици са.

— Я остави това — изморено казах аз. — Наистина ли още мислите, че тези хора крият нещо от вас?

— Първото правило на полицая: всички лъжат — въздъхна Арт.

Брат ми кимна.

— А третата причина е — продължи той, — че никой не ми хвърля пушката в краката и не ми казва да се махам. Никой! — И той се ухили, докато го казваше, но в усмивката му нямаше нищо приятно.

Погледнах Арт с повдигнати вежди. И той се хилеше. При него се получаваше по-приятно.

— Джеймс Кобърн — съобщи ми той. — „Великолепната седморка“.

Трябваше ми време, за да направя прехода към киното. Тези двамата пред мен можеха да сменят скоростите толкова бързо, че ми бе почти невъзможно да следя мисълта им. Все пак опитах:

— Доколкото си спомням, нещата не свършиха добре за неговия герой — напомних им аз.

— Млъкни, Конър — сряза ме брат ми.

Тълпата прииждаше и се оттичаше край масите, а сервитьорите не се уморяваха да носят нови подноси. Стоях в близост до зоната за демонстрация и опитвах да не позволя на празничната атмосфера да ме отвлече. Моментът наближаваше.

Замислената от Боби демонстрация бе станала дело на сенсеите. Майстори в своята тясна област и по натура потайни хора, те бяха разработили впечатляващ сценарий, тематично свързан с изложбата. Щяха да бъдат представени системи с и без оръжие. В съответствие с етикета, в началото на списъка се намираше старшият по ранг майстор на старшето по ранг изкуство — кендо.

Аса Хироаки-сенсей беше набит, излъчващ достойнство и улегнал човек, явно с огромен опит. Стоманеносивата му коса бе вчесана назад и започваше ниско над челото му. Очите му бяха черни, но блестяха живо и наблюдаваха събеседника над високите скули, сякаш снайперист се прицелваше над бруствер. Устните му бяха тънки, присвити от усилието през четиридесет години тренировки.

Дори Ямашита го уважаваше. Кендо е форма на бойно изкуство, произтичаща от фехтовалната техника на самураите. При него се практикува свободен спаринг с бамбукови рапири, известни като шинай, а трениращите използват за защита сложно изработена броня. Кендо е бърз, елегантен и разгорещен вид спорт, но емоцията в него се проявява в силно стилизирана форма. Аса бе истински майстор на това изкуство и комбинираше достойнство и елегантност с мълниеносни рефлекси.

От учениците по кендо се очаква да изучават различни кати с мечове, но повечето хора биват изкушени от далеч по-състезателната форма на свободния бой. При това положение не е необичайно да се видят черни колани от средно ниво, изглеждащи страховито в двубой, да се мъчат като първолаци с някоя от многото кати. За Ямашита симулираният бой с броня е заблуда. Аса пък смята, че катите в кендо са пренебрегвано изкуство. Двамата майстори практикуват съвсем различни школи, но са единни в отношението си към пренебрегваните кати.

Както казах, сценарият предвиждаше Аса и Ямашита да открият демонстрациите с ката. Свободният бой в кендо е много бърз за окото и пълен с нюанси, докато катите са елегантни и по-подходящи за официални случаи. За изненада на всички в последния момент Ямашита се отказа от участие и ми нареди да го заместя. Обясни, че е засегнал нерв на лявата си ръка, което щяло да му попречи да борави с меча, както се изисква. За мен извинението бе приемливо. Макар нормално катана да се държи с две ръце, дясната само насочва. Основната тежест се поема от лявата. В демонстрация от такова ниво това щеше да представлява сериозна спънка.

Единственият проблем с извинението бе, че до този момент аз не бях виждал Ямашита с толкова сериозно нараняване. Точно днес сутринта той бе показвал на учениците някои неща и съм сигурен, че те до един биха се заклели, че му няма нищо. И нещо ми подсказваше, че са прави.

Сенсеите бяха раздразнени. Те, разбира се, никога няма да ти го кажат в лицето, но дълбоко в себе си японците вярват, че никакъв кръглоочко не може да израсне до истинското разбиране на бойните изкуства. Всеки сенсей знае изключения от правилото, но като категория „не-японец“ означава „втора ръка“. Ямашита сигурно се бе застъпил за мен, но при публична демонстрация с подобна значимост участието на такъв като мен бе повод за загриженост от страна на другите майстори.

На свой ред това пък безпокоеше мен. Аса, облечен по всички правила на протокола, сега беше принуден да работи с по-низш продукт — мен. Само уважението му към Ямашита и нуждата да поддържа репутацията си на достоен човек го възпираха да не изскочи гневен от залата.

За да се усложни всичко допълнително, предвиждаше се да използваме истински мечове. В повечето случаи за тези кати се използват дървени мечове. В официални случаи се използват стоманени мечове, но това обикновено са затъпени копия на истинските, известни като иаито. Те имат баланса и външния вид на катана, с разликата, че не могат да разсичат. Изпълнението, което ни предстоеше, обаче щеше да бъде с шинкен — истински мечове.

Да резюмираме. Бяха се събрали много хора. Напълно възможно бе един сред тях да бе убиецът. Брат ми беше на ръба да експлодира. Партньор щеше да ми бъде един много сърдит човек. Мечовете щяха да бъдат истински. Пословичният „късмет на Бърк“.

Ямашита се въртеше около мен, загрижен дали елементите на облеклото ми са в изрядност. Двойките мечове — къс и дълъг, — които щяхме да използваме, чакаха реда си в красиви дървени калъфи, оставени на видно място. Ямашита провери закрепващите елементи: остриетата се задържат в необходимото положение от малък бамбуков щифт, известен като мекуги, който минава през дръжката. Счупи ли се той, острието излита по възможно най-обезпокояващ начин точно когато замахваш. Фабриката за слухове твърди, че преди години някакъв нещастен зрител бил промушен, когато щифтът се счупил и острието излетяло като ракета в някаква зала в Токио. Сигурен съм, че тук имаше хора, които биха желали да видят Боби Кей нанизан по този начин, но Ямашита, предполагам, държеше нещата да завършат тихо и кротко, без издънки.

Няколко души видяха учителя ми да взема мечовете за оглед. Когато Ямашита коленичи, за да ги извади от лакираните дървени калъфи, присъстващите възбудено зашъткаха, мислейки, че демонстрацията е на път да започне. Ямашита невъзмутимо си свърши работата. Доволен, че всичко е наред, той стана и отиде от другата страна на кръга за демонстрацията, където беше Аса. Опитах се да запазя спокойствие и наблюдавах тълпата, търсейки с поглед нещо необичайно. Как изобщо би трябвало да изглежда един убиец? Виждах пред себе си море от въртящи се глави на хора. Общото впечатление бе, че хората се движат, но това бяха моментни снимки. Всеки опит за нещо по-конкретно се загубваше в тълпата, като поглед в съседната стая, блокиран от затварящата се врата.

Моят сенсей се върна при мен.

— Започваме след десет минути, Бърк.

Забелязах, че през времето, когато вниманието ми бе отклонено, до стойката с меча на Аса бе оставен малък плик. Аса-сенсей плавно се придвижи до стойката и взе бележката. Погледна я и я пъхна в горнището си. След това взе и мечовете си. Оправих за последен път моята хакама и последвах примера му.

Най-сетне бе дошло време демонстрацията да започне. Изпитвах облекчение, понеже не мога да се справям с повече от един източник на психичен хаос. Разнесоха се фанфари и бяха изречени няколко приветствени думи. Беше дошъл и кметът, комуто предстоеше преизбиране и който бе надушил за възможността да бъде някъде, където е и пресата. Това означаваше повече празни приказки от необходимото, докато двамата с Аса-сенсей се придвижвахме към края на кръга и успокоявахме дишането си. Тълпата се събра по периферията и аз пак огледах набързо лицата. Видях Арт, който тайно ми намигна. Акейдиън — все така доволен. Много непознати. Някои изглеждаха объркани. Други — отегчени. Трети изглеждаха богати. Имаше и доста пийнали. Но никой не приличаше на убиец.

Думите най-сетне се изчерпиха. Кратки аплодисменти и тишина. Беше наш ред. Влязохме в кръга.

Сериите кати, които Аса и аз трябваше да изпълним, бяха със сложна хореография и наситени със смисъл. Всяка от десетте е комбинация от строго съответстващи си атаки и защити, и всяка е илюстрация на жизненоважен урок за начините на използване на меча. Въведение, инициатива, атака и дори защита — всичко е добре известно от стотици години насам. Но по време на изпълнението напрежението непрекъснато нараства. Самото усилие да изглеждаш уверен по време на ката изисква значителен разход на енергия. В действията ти не бива да има никакво колебание, в техниката ти е недопустимо да има дефекти. Добавете към това неизвестната величина, наричана „партньор“, и изпълнението на ката се превръща в добър тест за умението да балансираш напрежението, създавано от безкрайно многото микроскопични вариации във всяка човешка дейност, с нуждата да останеш верен на формата и духа на ката.

Когато най-сетне приключиш, по гърба ти се стича струйка пот и се излива в коравата кошита, образуваща задницата на твоята хакама. Ръцете ти лепнат от работата с меча. Само че моите бяха мокри още преди да сме започнали.

За по-вълнуващо Ямашита бе предвидил едно малко тамеши-гири преди да преминем към ката. Това е демонстрация на остротата на меча, за да стане ясно на публиката, че мечовете са истински. Аса и аз застанахме един срещу друг на разстояние около шест метра. Зад всеки от нас, леко встрани, имаше закрепени във вертикално положение три бамбукови стебла, всяко с дебелината на човешка китка.

По команда на Ямашита двамата тръгнахме един към друг и отидохме с лице срещу стеблата. Изтеглих меча си и замахнах. Това не е толкова просто, колкото звучи: трябва да удариш с точно премерена сила и под определен ъгъл. Макар мечът да е по-остър от бръснач, налага се да комбинираш удара с леко изтегляне. Ако не го направиш, катана ще отскочи от стеблото.

Имах късмет и отсякох зелените стебла с три точни удара. Извърнах се към Аса, докато стеблата още трепереха от силата на атаката ми. Сега вече можехме да започнем ката.

Нужни са точно шест и половина минути, за да се изпълни цялата серия кати. Но докато го правиш, времето тече в друг ритъм. Плъзнахме се един към друг, ходилата ни леко дращеха по пода. Мечовете бяха вдигнати така, че остриетата сочеха право нагоре в позиция, известна като джодан.

Аса се втурна в атака. При първата ката атакуващият се опитва да те разсече на две с вертикален удар през темето. Избегнах удара, отстъпвайки точно колкото е нужно, за да профучи острието пред носа ми. Когато се използват дървени мечове, нещата са малко рисковани, понеже може да те ударят доста силно, ако не прецениш правилно. С истински мечове е безкрайно по-интересно.

Намерението на Аса бе да ме разсече наполовина до кръста и той продължи с този опит. Това обаче отваряше пролука в защитата му и аз се възползвах, като се плъзнах напред и го контрирах с решителен разсичащ удар в главата. Викът ми, ознаменуващ успеха на атаката, дойде частица от секундата след неговия и добре подчертаваше критичния момент в тази ката.

Сега трябваше да я завършим. Срещнахме се в центъра и мечовете ни се кръстосаха. Казват, че добрият майстор на меча може да залепи своя за противниковия в този момент. Острието на Аса и моето сякаш бяха свързани от невидим мощен магнит. Раздалечихме се и се изтеглихме заднешком до изходните си позиции, наблюдавайки се взаимно много внимателно, влачейки крака по пода, сякаш вървяхме из гъста кал.

Всяко от оставащите девет упражнения илюстрира различна техника, но напрежението е едно и също. След седми номер сменихме дългите мечове с къси, което увеличаваше вероятността за грешка. Когато оставих дългия меч в калъфа по време на кратката пауза между седма и осма ката, дръжката му беше потъмняла от потта ми.

Когато най-сетне всичко приключи и двамата се поклонихме взаимно, нямах ни най-малка представа какво впечатление бяхме оставили у публиката. За мен тя бе изчезнала по време на демонстрацията, защото вселената бе прекалено изпълнена с двата меча, върховете и ръбовете им, както и със заплашителния блясък в тъмните очи на Аса, за да остане място и за още нещо. Имах все пак смътния спомен за някакви ахвания, заглушени от съскащото острие на партньора ми, когато на няколко пъти бе профучавало над главата ми, но нищо повече. Стори ми се обаче, че Аса не беше толкова прецизен, колкото очаквах от майстор с неговата класа, макар все пак да ставаше дума само за милисекундно поколебаване в един момент. В никакъв случай не беше нещо, което случайният наблюдател би имал шанс да забележи.

Тълпата ни изръкопляска. Излязохме от кръга, коленичихме в официална поза, поклонихме се и си благодарихме. Бях сигурен, че грешката му го дразнеше, но даже когато са ядосани, японците остават неизменно вежливи. Аса стана и отиде при Ямашита. Поклони се на моя сенсей и двамата размениха няколко думи. След това Аса си тръгна. Това беше изненада, но може да бе почувствал нужда да се махне по-бързо след онова, което, сигурен съм, той би окачествил като притеснително изпълнение.

Завъртях се, за да проследя следващата демонстрация. Зърнах Арт и Мики, но те разглеждаха лицата, обърнати към кръга за демонстрации.

Известен майстор по карате излезе в центъра на общото внимание. Як и уверен, той се поклони на импровизирания олтар в доджото и след това на събралите се майстори. Остана неподвижен за миг, дишайки дълбоко и ритмично. После вдигна ръце през себе си на височина над главата си. Палците и показалците на двете ръце се докоснаха и образуваха триъгълник, пред който той погледна. Това беше Канку Дай — една от любимите ми кати за черен колан. Името се подсказва от положението на ръцете и означава втренчване в небето.

Някой помръдна зад мен.

— Бърк — изсъска Ямашита право в ухото ми, — нещо не е наред. Извикай брат си.

Отдръпнахме се зад публиката, в единия от ъглите. Няколко малки групички повече се интересуваха от безплатното шампанско, отколкото от онова, което ставаше в кръга. Тук човек можеше да чуе как хората говорят и се смеят.

Мики и Арт слушаха внимателно, без да изпускат от поглед тълпата. Сенсей обясняваше:

— Нещо не е наред. Аса-сенсей — и той ме погледна. — Предполагам, забелязал си.

— Не беше така концентриран, както очаквах от него.

Ямашита кимна.

— Да. Опита два пъти едно от любимите си посичания. Имаше няколко момента, в които съзнанието му беше замъглено.

— На мен пък ми се стори направо страховит — обади се Арт.

Ямашита се усмихна с опънати устни:

— Да, ти не би го забелязал.

— Това ли е всичко? — попита с нескривано разочарование Мики. — Че не е бил във върхова форма?

— Не, детектив. Това не е всичко — тонът на Ямашита не бе точно онзи, който бяха свикнали да чуват говорещите с него обикновени хора, така че Мики и Арт се обърнаха и го заковаха с полицейските си погледи. Не че това можеше да впечатли моя сенсей. — Когато си тръгна, Аса-сенсей ми се извини за колебливото си представяне. — Той се обърна към мен и продължи: — Помоли ме да те поздравя за нивото на твоите умения, професоре.

— Да — потвърди Мики. — Аз му дадох деветка и оцених танцувалните му умения. Може ли най-сетне да говорим по същество? — Брат ми още не се бе отърсил от раздразнителността си.

Ямашита също не бе свикнал да му говорят по този начин. Видях това съвсем ясно в очите му, но той се насили да продължи:

— Аса-сенсей се извини и ми каза, че е получил бележка. И поясни, че се надява да изчисти честта ни тази нощ.

Успяхме да настигнем Аса само защото той се бе забавил, за да си сгъне официалната униформа. Каквито и мисли да го вълнуваха, Аса-сенсей си оставаше методичен човек. Неговата хакама трябваше да бъде сгъната правилно, а останалите му неща грижливо прибрани. Беше прекарал живота си, без да прибързва и тази нощ не представляваше изключение.

Забелязахме го, когато излизаше от съблекалнята. В нормално облекло изглеждаше по-малко подозрителен, сякаш обикновените дрехи бяха създадени да опазят света от истинската му същност. Мина през тълпата и се насочи към изхода. Хвърлих се на свой ред към съблекалнята, взех си сака и изскочих веднага обратно. Да се тича по сандали е ужасно. Освен това бях наблюдавал как могат да се движат хора като Аса и знаех колко измамни могат да бъдат ходовете му, ако реши да се постарае.