Сенсей

17. Мантра

С приближаването на нощта наемният убиец на Мори започна да става по-съсредоточен. Един нетрениран човек на негово място би започнал да се притеснява с нарастване на напрежението. Младежът с пистолета обаче стоеше неподвижен, бе почти застинал в резултат на напрежението от чакането. Ямашита го погледна и кимна одобрително, макар и с неудоволствие. Томита обичаше да нанася удара си късно нощем, когато енергията и концентрацията на жертвите му достигаха дъното си. Но Томита, освен това бе и непредсказуем. Беше успял вече да се справи с много опитни хора и никой не искаше ненужно да рискува. Седяхме тихо. Движехме се бавно и внимателно. Единствено погледите ни се стрелкаха бързо.

Ако стрелецът беше като хищник, дебнещ във високата трева, неговият господар повече приличаше на стегнато навита пружина. Каквато и да бе връзката му с моя сенсей в миналото, тя бледнееше в сравнение със страстното му желание да неутрализира Томита. Дълбоко в себе си той, предполагам, гледаше на мен и на Ямашита като на втора грижа. В неговия анализ ние бяхме само примамка. Средство. И нищо повече.

Когато брат ми се върна с мен и седна на стола, демонстративно показвайки, че няма да стане от него скоро, Мори започна да възразява. Мики му показа полицейската си значка и злобничко му се усмихна.

Учителят ми ме погледна:

— Такова ли е желанието ти, Бърк? — Кимнах. Той въздъхна и може би щеше да каже нещо, но след няколко секунди просто обърна глава към Мори и заяви: — Този човек е мой гост. — Това като че ли реши проблема. Но беше повече от ясно, че присъствието на Мики не се нрави на Мори. За него това бе допълнителен фактор, върху който той нямаше никакъв контрол.

Моят сенсей прекара вечерта, разговаряйки с мен за начина, по който един претендент може да се изправи срещу някого в тренировъчната зала. Бях видял какво се бе получило от предизвикването на Райли, но не бих казал, че то бе особено информативно. Съдейки по развръзката, примерът на Райли не бе препоръчителен.

— Когато бях млад, професоре — започна учителят ми, — имаше практика да се провеждат двубои между ученици от различни училища — тарю жиай. Те бяха забранени в Япония преди едно поколение, но макар и рядко, понякога се чува за подобни случаи и в наши дни.

— Какво представляваха те, сенсей? — поинтересувах се аз. Отново седяхме в градината. Някъде вътре Мори и неговият наемник сигурно обсъждаха ъглите на обстрел и други подобни. Колкото повече притъмняваше навън, толкова по-тихи и по-трескави ставаха дискусиите им. В градината на моя учител далечните клаксони звучаха повече като крясъците на екзотични животни.

Ямашита наклони глава на една страна. Очите му бяха широко отворени, но погледът му бе фокусиран върху събития от неговото минало. След къс размисъл отговори:

— Бяха… информативни — и ръцете му леко трепнаха в скута. — Човек можеше да научи много неща от преживяното. — Бях сигурен, че е така. — Разбира се — и сенсей премести погледа си върху мен, — много хора излизаха от тези двубои със сериозни наранявания. Контузиите… и смъртните случаи… станаха причина правителството да ги обяви за незаконни… В миналото, професоре, един млад воин научаваше всичко, което местният сенсей можеше да му предаде, после тръгваше да търси обучение в друго доджо. Истински опитният боец можеше да обикаля от школа на школа и да предизвиква най-добрите ученици, а понякога и сенсей. — Въздухът около нас се раздвижи. — Това беше известно като доджо араши.

Щурмуване на доджо. Струваше ми се, че мога да си представя как е изглеждало: корави млади мъже тръгнали да обикалят по черните пътища на Япония, понесли очукани брони и метнали през рамо добре поддържани оръжия. За тях разстоянията не са били пречка. Целта им била да открият нови майстори, които да победят, и нови градове, в които да предложат услугите си. Добрите ставали известни и репутацията им ги изпреварвала. По-неопитните в най-добрия случай се оттегляли след поредния двубой, куцукайки, ако изобщо можели да се държат на крака. Понякога духовете им стенели в полунощ по безлюдните кръстопътища.

— Предизвикателството трябва да се отправи, като се спазва етикетът — продължи Ямашита. — Предизвикващият изброява местата, където е придобил опита си, след което учтиво моли за урок. В зависимост от ситуацията учителят може да избере ученик, който да се изправи срещу него. — Той ме погледна откровено: — Бърк, не мисля, че в нашия случай това би устроило Томита.

Слава Богу, помислих си. Направих каквото бе по силите ми, да не позволя на облекчението да изпълзи на лицето ми. Не мога да твърдя, че не бях мислил за евентуалната схватка. Знаех, че някой ще трябва да го направи. И исках Томита да бъде спрян. А също и наказан. Унищожен за причиненото на Арт. Но след толкова много години, прекарани край Ямашита, бях възпитал у себе си безпристрастност и бях способен на жестока откровеност. Знаех, че загрубеят ли нещата, съществува реален шанс да не бъда на нивото на Томита. Признанието не ми беше приятно, но беше истина. И най-малкият недостатък във формата ми щеше да се окаже фатален, а това означаваше, че Томита щеше да се изплъзне отново. А това в никакъв случай не биваше да бъде допуснато.

Но късно нощем, през кратката почивка преди учителят ми да ме призове отново на тренировка в мрака, огнената искра на гнева й решителността ми бе набързо угасена от нещо плътно и застрашително. Беше същото нещо, срещу което се борят всички воини, когато настъпи моментът. Няма значение кой е изправен срещу теб, нещото винаги присъства. Опитваме се да не го назоваваме, защото думите правят неуловимото още по-силно. Но нещото, което се спотайва някъде там, студено, осезаемо и безжизнено като калта, се нарича страх.

Учителят ми ме гледаше. Не бях говорил с него на тази тема и сега той също не каза нищо. Но знаеше.

После продължи разказа си:

— Тези срещи често бяха предварително организирани чрез използването на секунданти.

— Секунданти? — опитвах се отново да се концентрирам върху урока.

Той се усмихна и кимна:

— В крайна сметка, това си беше дуел, професоре. Обикновено на схватката присъстваха свидетели.

— В този случай едва ли ще има — позволих си да коментирам аз.

Той кимна:

— Да, значи… — затвори замислено очи. — Все пак част от смисъла да предизвикаш някого на двубой е резултатите да станат известни. За да може да се възхитят на силата ти.

— Искаш да кажеш, че победата не е всичко?

Сенсей отвори очи и ми се усмихна:

— Да победиш в подобна ситуация е всичко. Това означава да оцелееш. Но не, не е достатъчно. — Погледнах го въпросително. — Томита има нужда другите да научат за стореното от него. Именно заради това оставя подписа си след всеки случай. И пак това е причината, поради която поема тези рискове.

— Говорихме с брат ми за това — кимнах. — Той твърди, че убиецът иска да бъде заловен.

Ямашита присви очи.

— Той няма никакво желание да бъде заловен, Бърк. Желае само да победи. Да ме унижи и да си отмъсти. И да спечели признание. Всичко друго остава на заден план. — Вътре в къщата иззвъня телефон. Мики беше там и го вдигна. Чух гласа му като неразбираем фон за лекцията на Ямашита. — Трябва да помним това за Томита, Бърк. Той изпитва… — сенсей потърси подходящата дума, но се спря на най-естествената — нужда… да смачка противника си. Но двубоят подхранва духа, егото му. Той ще се опита да те издебне по време на битката — това си е хейхо, — но за него е важно също така да спази ритуала и да принуди жертвата да признае превъзходството му. — Вече бях забелязал, че Ямашита обича да говори за предстоящото събитие, сякаш то щеше да се случи не на него самия, а другиму. Предполагам, това бе начин да запази обективността си. — Тази нужда е опасна — продължи учителят ми. — Тя прави Томита силно концентриран. В маниакална степен. Противникът му трябва да си отваря очите на четири по отношение на околната обстановка и да бъде готов на всякаква изненада от негова страна. Но — и той вдигна пръст, за да подчертае важността на това съображение — нуждата му да мине през ритуала представлява възможност за противника му да избегне катастрофата. — Той ме погледна и аз забелязах, че очите му са много чисти. — Онзи, който се изправи срещу този човек, трябва да използва кратката пауза, за да намери центъра. — Японците говорят за центъра, хара, като за източник на концентрацията, баланса и жизнената енергия. Това е един от началните уроци в бойните изкуства, през който всички сме минали — урок, повтарян в една или друга форма всеки тренировъчен ден през остатъка от живота ти. Помислих, че споменаването на центъра слага край на урока, но Ямашита продължи: — Помни, за този човек е много важно да победи своя противник по несъмнен начин, да го унижи, да го смаже. Това желание създава цуки — пролука — в неговата концентрация. Точно тук мъдрият човек би видял възможност за победа. И оцеляване.

Осмислях тази не особено весела мисъл, когато навън излезе брат ми. Не изглеждаше много щастлив.

— Позвъниха ми. Имаме следа, свързана с движещ се сам японец, пристигнал в Ню Йорк ден преди убийството. Човекът е пътувал сам. Използвал е различно име, но описанието подхожда… Сега проверяваме хотелите — и той изкриви лице в гримаса. — С две думи, трябва да вървя. — Придружих го до вратата. Човекът на Мори ни наблюдаваше, без да промълви нито дума, като ни проследи с поглед, докато прекосявахме доджото. Беше като киборг, чакащ жертвата да попадне на мерника му. — Виж — тихо каза Мики, когато стигнахме до вратата, — нека видим какво ще излезе от това. Ти мирувай. В колата отпред съм оставил на пост двама цивилни, така че не би трябвало да ти се случи нищо. Аз ще се върна. Не прави нищо без мен. — Наведе се и започна да оправя маншета на крачола си. Когато се изправи, в ръката му имаше пистолет. — Вземи това — настоя.

— Какво!? — възмутено възразих аз.

— Вземи го! Това ми е резервният. Ако онзи успее да те изненада или ако ти успееш някак да се приближиш до него, не спирай да дърпаш спусъка, докато има патрони.

— Я остави тази работа, Мик — оръжието бе изненадващо тежко в ръката ми. — Какво бих могъл да направя с това?

— Ако имаш късмет, няма да ти се наложи да правиш каквото и да е — успокои ме брат ми. — Просто кротувай. Не си надигай главата, а аз скоро ще се върна.

Той излезе, а аз огледах улицата в двете посоки — никога не подценявай убийците нинджа, — усещайки тежкия пистолет като допълнително бреме за уморените мускули на ръката ми.

Ямашита се плъзна зад мен с неуловимата си тиха походка. Погледна пистолета с нескрито отвращение.

— Намеренията на брат ти са добри, но той изглежда наистина няма представа с какво се занимаваме.

— Да, сенсей — признах, — няма ни най-малка представа. — Влязохме обратно и залостихме вратата. Осветлението от горния етаж хвърляше слабо сияние надолу по стълбите. Сенсей и аз тръгнахме като молци към светлината, изкачвайки безшумно стъпалата.

— Не съм сигурен какво би могъл да направиш с пистолета, Бърк. Общо казано, когато си под силен стрес, препоръчително е да използваш оръжията, които най-добре познаваш. — Ямашита се отправи към близката масичка, където на черна лакирана стойка лежаха двата самурайски меча — късият и дългият. Отвори чекмеджето под стойката и извади от там малко оръжие, съхранявано в лъскава дървена кутия. Това беше танто, малък нож. Дръжката беше без протектор и пасваше идеално с извитата ножница, която скриваше острото като бръснач острие. — Вземи това. Ти си по-добър с остриетата.

Почувствах пристъп на паника.

— За какво ми е? — опитах се да възразя.

Стори ми се, че долових по лицето му да пробягва мимолетно изражение на нетърпение, сякаш птица бе хвърлила за миг сянка върху лицето на скала.

— Бърк! Този човек прави неочакваното. Представи си, че се появи сега, а Мори и неговият човек се окажат недостатъчни? Или се промъкне по-късно, а брат ти се окаже безполезен? — Той замълча, за да ми даде възможност да обмисля възможностите. — Ами ако Томита изненада теб и дори успее да се озове опасно близко? Ти ще се окажеш в голяма опасност, дори аз да съм съвсем наблизо. Следователно… ще трябва да режеш. — И той започна да изброява местата, където минаваха основните артерии: — Тук… — върхът на ножницата докосна шията ми. — Тук… — той я свали върху крака ми, за да илюстрира прерязване на феморалната артерия. — Ако Томита се опита да те разсече ето така — и той застана в джодан, високата позиция, която често предшества опит за разсичащ вертикален удар през главата, — не се отдавай на изкушението да блокираш спускащите се ръце или да ги посечеш. Инерцията така или иначе ще доведе удара до главата ти. — Урокът ми бе познат, но го оставих да продължи. Репетицията, нуждата да обясни нещата на друг човек изглежда успокояваше моя сенсей. Защо да го разстройвам излишно? — Не сечи през ръцете — повтори той. — Вместо това разсечи тук — и малкият танто мина хоризонтално през корема ми, — след което нападателят ще се свлече. — Погледна ме изпитателно и аз кимнах. — Освен това мисли за очите. — В същия момент телефонът отново иззвъня и аз тръгнах към него.

— Искаш да кажеш да следя очите, за да видя откъде ще дойде атаката? — попитах. Това беше стара поговорка в бойните изкуства. Бях полуобърнат, за да взема слушалката, но не пропуснах да видя отвращението по лицето му.

— Не — въздъхна Ямашита. — Исках да кажа да мислиш как да го промушиш в очите.

Това, предполагам, бе причината, че не бях достатъчно внимателен, докато отговарях на позвъняването. Образът на забиващия се в очната ябълка танто и проникващото в мозъка острие беше прекалено кървав за мен, та макар и след последните няколко дни.

Беше Боби Кей. Много вода бе изтекла от последната ни среща, но макар името му да бе споменавано редом с това на брат ми, признавам, не бях мислил много за него в последно време. Той обаче се държеше сякаш бяхме приятели от години.

— Ало, професоре?… Как сме? — Винаги позитивно настроен, Боби Кей бе от хората, при които устата изпреварва мозъка. Ако се бе замислил макар и за секунда, нямаше да има нужда да ме пита. Защото аз бях затънал до уши в издирването на убиеца. Оказа се обаче, че въпросът му бил риторичен. — Хубаво, хубаво… та, питам се дали не би могъл да отскочиш насам, професоре. Всъщност каня двама ви с Ямашита. — За пръв път в гласа му се появи нотка на напрегнатост. Боби продължи разговора, явно не съзнавайки, че това е монолог. — Нещо изникна. Мисля, че трябва да го видите.

— О, така ли? — направих аз своя принос към диалога.

— Да, абсолютно.

— Не можеш ли да ми разкажеш по телефона, Боби?

— О… Ъ-ъ… Малко е сложно, нали разбираш? По-добре е да дойдете тук и сами да видите какво ми се натресе. — Той замълча, след това ме попита, ей така, между другото, сякаш тази мисъл му бе хрумнала в момента: — Ей, брат ти още ли работи по случая?

Чувах някакъв вътрешен глас, който много ми напомняше гласа на Мики, да пита какво става. И да се интересува защо да му казвам каквото и да е било. Но аз не се вслушах в него. С оглед развоя на бъдещите събития може би трябваше.

— Да — вместо това простичко отговорих аз, — и точно в тази секунда проверява някаква следа.

— Ами… дано всичко да свърши успешно — Акейдиън не звучеше напълно искрено, но при него това не бе новост. — Та, какво ще кажеш? Ще наминете ли двамата?

За себе си знаех със сигурност, че нямам никакво желание да виждам Боби Кей точно сега. Донякъде се чувствах виновен, че бях държал Мики на тъмно толкова дълго. Запитах се дали това посещение не би могло да хвърли допълнителна светлина върху нещо. И започнах да изброявам съображенията за и против удовлетворяване молбата на Боби.

Боби каза, че разполагал с нещо, което можело да ми помогне. За.

Боби беше безсрамен мръсник и като нищо можеше да се окаже, че ни праща за зелен хайвер или става дума за някаква изгодна само за него далавера. Против.

Томита щеше да се появи в по-късен час. Така бе действал досега. При това положение нищо нямаше да загубим, ако отскочим до Манхатън в ранната вечер. Епицентър на интересуващите ни събития бе доджото на Ямашита, а ние щяхме да имаме достатъчно време да се върнем тук. С други думи, нищо не можехме да изпуснем. За.

Мики ми бе наредил да мирувам. Против.

Но това можеше с нещо да му помогне. За.

В този момент спрях, удовлетворен от убедителността на последното. Като се замисля сега, знам, че съм се държал като дете, което рецитира „ала-бала-ница…“, за да обоснове вече направения избор. Но както е казал някой, сърцето взема решенията си само. Понякога се питам дали не съм бил тайно в себе си доволен, че имам повод да избягам от опасността, спуснала се над доджото като тежък мазен облак, може би невидим, но несъмнено напълно реален. И до ден-днешен не зная отговора.

Тихо разказах на Ямашита за същността на обаждането. Той мълчаливо кимна в знак на съгласие. След това многозначително изгледа пистолета, който още стисках. Дадох му го и той го смени с малкия танто, който така удобно стоеше в ръката ми.

— Къде е колата ти? — попита ме шепнешком, за да не чуят Мори и неговият човек. Беше зад ъгъла на пряката. Ямашита обмисли информацията, после тихо ми нареди: — Ти върви напред. Ще се срещнем при колата ти.

Тръгнах към предната врата и убиецът на Мори се опита да ме спре, но аз му обясних, че излизам да купя нещо от магазина отсреща. Фактът, че не носех пистолета на Мики, изглежда го успокои. От негова гледна точка само луд би се разделил доброволно с подобно оръжие. Така че той сви рамене и ме пусна да изляза. Прекомерната бдителност не е предпоставка за задушевен разговор.

Бях доволен от повода да изляза. Искаше ми се да се махна от напрегнатата атмосфера, от нескончаемите тренировки на Ямашита, от напрегнатостта на Мори и неговия главорез. Но понеже това беше реалността през последните дни, чувствах се малко неестествено. Все пак, докато вървях в нощта, нещата около мен започнаха да изглеждат отново такива, каквито ги помнех. Видях колата с цивилните, но никой не се опита да ме спре. Тези хора изглежда се интересуваха единствено от това кой влиза в доджото, а не кой излиза от него.

Ямашита се материализира от сенките и се присъедини към мен.

— Как успя да излезеш? — попитах го.

— Използвах един стар номер на нинджа: измъкнах се през задната врата, докато никой не гледаше.

Нощта беше гореща, уличният трафик — нищо особено, и докато се приближавахме към Манхатън, оранжевото зарево над него се засилваше — пулсираща аура, дължаща се на замърсяването, на затиснатия като с похлупак горещ въздух и на мъчещата се да се изскубне на свобода светлина. Когато минахме по моста, водата на Ист Ривър изглеждаше тежка и черна. Небостъргачите се сивееха в мрачината, осеяни от светлите случайно разпръснати точки на светещите прозорци.

Центърът на града никога не заспива през нощта. Улици и авенюта бяха озарени от натриевите лампи на уличното осветление и жълтеникавата им светлина бе разсичана от сноповете, изливащи се през витрините на още работещите по-малки магазини и ресторанти. Но когато намалих скоростта, за да хвърлим поглед към сградата, където отивахме, „Домът на самурая“ бе тъмен. Това ме обезпокои и подхрани параноята, станала напоследък неотменна част от мен. Все пак човек може да заглушава предупредителните вътрешни гласове само известно време.

Паркирах, преди да стигнем до галерията, после двамата с Ямашита бавно се отправихме към входа, оглеждайки в двете посоки улицата за нещо нередно. Това обаче си беше Манхатън и дори през деня подобно желание щеше да остане неосъществимо. Пречеше обичайният уличен трафик. Спортни коли със затъмнени прозорци подскачаха по неравностите на уличното платно, а тътенът, изригващ от вътрешностите на повечето от тях, със сигурност се чуваше дори надалеко. Пешеходци сновяха във всички посоки, явно забързани да се вмъкнат в място с работещи климатици. Имаше автобуси. Таксита. Хартиите по уличното платно не помръдваха в застоялия нощен въздух.

Когато погледнах през стъклената входна врата, видях, че осветлението във фоайето е намалено. Нямаше и следа от охранителите. Въпреки това, като дръпнах вратата, тя се отвори.

— Ало… — извиках аз.

Ямашита пристъпваше като дух до мен и в един момент застина. Проверих входа за административното крило отдясно на двама ни. Тази врата беше затворена, което ми се стори странно, понеже очаквах да намерим Боби именно там. За момент се ядосах: дали Боби Кей не ни разиграваше по някаква засега неясна причина? Спрях и се замислих. Но Ямашита изглежда ме бе тренирал добре. Тялото ми действаше на автопилот, макар мозъкът ми да бе блокирал.

И все пак, макар в главата ми да се въртеше вихрушка от мисли и емоции, някаква част от съзнанието ми функционираше систематично. Тя слушаше. Усещаше. Чувстваше.

Обикновено на такива места се чуват най-различни звуци. Съскането на вентилационната система. Просмукалият се уличен шум. Разговор между хора в другите части на сградата. Но във фоайето на „Домът на самурая“ шепотът на водопада заглушаваше почти всичко останало. Усещах натиска на прохладния въздух по бузите ми и мекотата на дебелия мокет под краката ми. Зрението ми се адаптираше към полумрака около нас. Стоях пасивен като сянка във вселена от полусенки. Стоях и чаках.

И тогава разбрах. Разбрах го с онази сигурност, която изведнъж ослепително ни осенява. С нахлуването в съзнанието на онази животинска интуиция, пристигаща с такава кристална яснота, която е едновременно сепваща и неподлежаща на съмнение. В бойните изкуства се говори много за състоянието, известно като мушин. Това е момент, когато тяло и съзнание влизат в интимна връзка и човек реагира без упражняването на съзнателна мисъл. Стоях като самотна, измита сянка, загубена сред останалите, и усещах как космите по ръцете ми се изправят, а по раменете ми преминава студено електричество.

Почувствах го.

Не мога да обясня как разбрах това, зная само, че бе факт. Знаех го извън всякакво съмнение. Дали бе звук? Миризма? Нищожно слабо разместване на въздуха? Дори сега не мога да определя. Ямашита би казал, че това е без значение. Беше достатъчно, че го знаех.

Поглед към учителя ми потвърди интуитивно споходилото ме знание. Беше неподвижен, но цялото му същество излъчваше почти непоносима напрегнатост. Той също бе почувствал опасността.

Забавих дишането си и потърсих в тишината край нас някакво указание. Усетих очите ми да се отварят по-широко и лицевите ми мускули да се стягат. Без да мисля, бях леко приклекнал, с подгънати колене и тяло, готово да реагира. Намерих центъра. Хара.

Периферното ми зрение долови някакво слабо сияние откъм галерията и доджото. Някъде там беше оставено включено осветление. Бавно се насочихме към доджото, плъзгайки се по пода пред водопада. Веднага почувствах увеличаването на влажността от падащата вода и се надявах, че тя ще маскира шума от приближаването ни, а едновременно с това се опасявах, че същият фактор може да работи в негова полза.

Защото Томита бе тук някъде. Чакаше ни.

Малка, паникьосана версия на животното в мен изблея протестиращо. Не трябваше да стане така. Липсваше подкрепата от страна на Мики. Ямашита бе лишен от възможността да заложи някакъв капан. Нямахме инициативата. Въпреки присъствието на моя учител се чувствах самотен и изведнъж осъзнах с болезнена яснота, че Мики е бил прав за всичко. Злото идва със своите условия, не с твоите.

Имитирах Ямашита и леко се плъзгах напред, прокрадвайки се през фоайето, като се стараех да се движа предпазливо, но това обяснение е непълно. Усещах се като в сън, когато невидима нишка те притегля неотвратимо към нещо зловещо. Сякаш бях вкопчен в примката на мощно магнитно поле. Или бях всмукван в морето от мъртво вълнение. Съпротивлявах се на това и едновременно съзнавах, че трябва да вляза там. В главата ми звучеше нестроен хор, всеки глас от който изискваше моето внимание. Чувствах страх. И гняв. Паника. Къс импулс да се обърна и да избягам.

Не го направих, защото изведнъж в главата ми се разнесе глас, тих, но неумолим, който заглуши всичко. Писано е да се срещнеш с него. Това е, от което Ямашита се страхуваше. Това е, за което ти тренираше. Томита е там. Той те чака. Чака теб. Това ми каза гласът. И изпитах страх.

Това беше последното отчаяно изпискване на животното, трескаво настояващо да бъде чуто. Така че го направих. Страх ме е, признах му аз. Но продължих да се движа. Не към Томита. Към урока, който учителят ми не бе успял да ми предаде.

Зная, че трябваше да използвам техниките, на които ме бе учил Ямашита. Може би кужи-ин, щеше да ми помогне. Но в онзи момент това бе единственото, което можех да направя, за да удържа контрола над дишането и да попреча на стичащата се от челото ми пот да ме ядоса. Примигнах и пристъпих, борейки се с невидимата сила, която едновременно ме теглеше назад и ме буташе напред.

И образът, стрелнал се в съзнанието ми, беше не решетката на силата, символът, начертан от Ямашита във въздуха онзи тих следобед, който той бе положил усилия да запечати в главата ми. Вместо това видях твърдото, излято от бронз лице, гледащо към света от сенките на едно старо и познато място. И този образ дойде със своя мантра, нямаща нищо общо с мантрите на Ямашита:

Архангел Михаил ни защитава в битката, за да не загинем в огъня на правосъдието.

И аз влязох.