Сенсей

Епилог

След джунглата на тъмнината дойде дългият сезон на светлината.

Летните месеци може да се бяха изнизали, но горещината им си оставаше: чувствах я през синьото си сако. Но топлината ми харесваше. Раната на гърба ми бе заздравяла, но мускулите ми все още бяха напрегнати в местата, където мечът ги бе разсякъл. Улових се, че клюмам, унесен от усещането, докато речта, която се преструвах, че слушам, се лееше без край.

В подобен ден, когато официалните лица са подредени на стъпалата пред университетската библиотека, „Дориан“ почти се издига на нивото на колективната илюзия, създадена от службите за връзки с обществеността в общественото съзнание. Солидните тухлени фасади и алеите сред добре окосените морави придават на кампуса усещане за увереност и премерена целенасоченост. Само след седмица студентите щяха да се завърнат и изведнъж щеше да лъсне истината за дисфункционалния характер на живота в съвременния колеж. Засега стискахме зъби и се преструвахме. Присъстващите административни служители изглеждаха умни и професионални: тъмни костюми за мъжете, строги делови костюмчета за жените. На събитието бе придаден фалшиво ерудитски характер благодарение на звучния бас на Доманова, произнасящ приветствената реч. Безкомпромисен педант, той произнасяше всяка сричка без изключение, въртейки с наслаждение думите в устата си.

Спонсорите присъстваха, пресата също, камерите жужаха. Мики и аз седяхме на втория ред в групата на седящите сановници, подредени зад подиума. Бяхме в края на реда, достатъчно далеко, за да не се притесняваме да се шегуваме със ставащото.

Брат ми изкриви уста странично и прошепна:

— Шефът ти, разбира се, е луд.

Усмихнах се на малката тълпа, събрана заради церемонията, и кимнах в съгласие:

— Напълно вярно. Но това тук е академия. Никой не го забелязва.

И Акейдиън присъстваше, стратегически поканен да застане колкото може по-далеч от братята Бърк. Тук бе и японски държавник, стиснал в ръцете си кожена папка. В публиката, недалеч от застиналия Ямашита, седеше Арт. Отслабнал, с неуверената вдървеност на излекуван след тежка болест… нещо, което понякога и аз виждах в огледалото. Но движещ се.

Бяхме прекарали юли и август във възстановяване: на мускули, на кости, на спомени.

Томита бе мъртъв. Научих го от полицаите, дошли в болницата да вземат показанията ми. Макар и замаян от успокоителни и обезболяващи, съумях някак да им разкажа моята версия на нещата. По-късно Мики ми обясни, че Томита бил намерен проснат по гръб, а в гърдите му с хирургическа точност бил забит танто. Мики бе възприел това като добър прощален жест, но ми довери, че преди това аз съм успял да счупя врата на Томита.

И двамата знаехме, че не бях използвал ножа. В хаоса след пристигането на линейката почти никой не бе обърнал внимание на Мори и наемника, когато те се промъкнаха в „Домът на самурая“. Аз обаче помнех, че ги бях видял да излизат няколко минути по-късно и да отпътуват в нощта, без да погледнат назад. Бяхме сигурни, че Мори бе използвал ножа. По-късно полицията не пожела да задълбочава този момент. Дипломатически имунитет, предполагам. Когато Мики бе настоял да се стигне до истината, неговия лейтенант му бе наредил да забрави това. Или…

Аз обаче не можех да проумея защо Томита бе избрал за цел мен преди Ямашита. По-късно учителят ми каза, че той не е имал никакви съмнения по въпроса. Проведохме тази малка дискусия, когато ме изписаха от болницата.

— Знаел си през цялото време, че той ще се нахвърли върху мен? Че е дошъл за мен? И не ми каза нищо? — Не можех да повярвам на ушите си. Когато си ранен, хората обикновено ти прощават някои волности. Той също бе ранен, но аз го водех, понеже при мен се наложи операция. Това ми даваше известно предимство и аз се надявах този тон да ми се размине поне още известно време.

Старият Ямашита ме изгледа безстрастно, спокойно и с абсолютна увереност.

— Не съм и помислял. Знаеш ли колко щеше това да навреди на подготовката ти? И щеше да те отклони от целта, което не можехме да си позволим.

— Но той можеше да ме убие, сенсей! — възмутено му напомних аз.

— А ти какво си мислеше, когато стъпи на Пътя на Меча, професоре? Че това е игра?

По-късно, когато ме видя да седя умислен, учителят ми отново поде темата:

— Бърк, наблюдавам те да тренираш от години. И с времето започнах да усещам, че у теб има някакъв потенциал… — Той пое глътка въздух и смени тактиката: — Изборът на основна дисциплина не е лек. И често е белязан с кръв.

Погледна ме многозначително. Основателят на неговия стил, Итосаи, изправен пред подобен проблем, го бе решил още преди векове и бе оставил на последователите си през бъдните поколения жесток модел. Майсторът бе имал щастието да разполага с двама забележителни ученици с равни умения. Един ден ги повикал при себе си. Оставил ръкописа с описанието на стила и документа за обявяването на наследника на земята редом с церемониалния меч. После невъзмутимо уведомил двамата си ученици, че негов наследник ще бъде онзи, който излезе от стаята жив.

Подобно на всички нас Ямашита върви към бъдещето, понесъл стария багаж на миналото. И ето че аз сега стоях до него и му помагах да влачи бремето.

Известно време му бях сърдит. Чувствах се объркан. Но това бе позната територия. Като истински майстор, Ямашита те стимулира да правиш неща, които даже не си помислял. И накрая може да не си му непременно благодарен, но винаги си променен.

Бях чул, че някакъв репортер пише книга за убийствата, книга, пълна с мрачната атмосфера и изкривената логика на психопатологията: теории за малтретиране и нуждата от признание. Поривът да се освободиш, но и да принадлежиш, да откриеш онзи, когото би уважавал, и да станеш като него. За да го унищожиш. Едип и съперничеството между децата. Нуждата да се приближиш до онова, което не можеш да имаш, но за което бленуваш. Можех да проследя аргументацията на интелектуално ниво, предполагам. Но това вече не ме интересуваше. Исках да извърна най-сетне лице от мрака.

От брат ми обаче никога нямаше да стане добър писател. Той може да резюмира нещата в едно изречение. Което и направил, когато репортерът отишъл да го интервюира: „Това си беше отмъщение, глупако“.

Вежливи ръкопляскания ме подтикват да се поизправя на стола и да отворя очи. Подобна пресконференция е винаги отлично режисирана и декан Сепалия внимателно ме бе подготвил за ролята ми. Публичността на случая, няколкото убийства, едва ли не фаталната атака срещу Арт, бавното възстановяване на здравето ни, пълната с насилие развръзка в „Домът на самурая“ бяха прекалено удобна възможност, за да се изпусне. Като акули, надушили отдалеч кръв във водата, Доманова и приятелите му старателно бяха подготвили събитието, на което присъствахме в момента. То щеше да се използва като повод да се свържат университетът, плодовете на капитализма и триумфът на доброто над злото в една прекрасна фотовъзможност.

Разбира се, ако всичко бе станало, както го желаеше Доманова, в този момент аз щях да се намирам много далеч от тук. Но потенциалът на „сражаващия се професор“, който получава своята заслужена награда, бе прекалено съблазнителен за всички. Бях прекарал целия си рехабилитационен период в отбягване на тъпи журналисти, задаващи ми въпроси от рода: „Наистина ли писалката е по-силна от меча, професоре?“ Оставаше да преживея и това.

Все пак станах, когато ми бе направен знак, и господин Такано, виден адвокат, представляващ интересите на японски сенсей, ми връчи церемониален катана. Тъмната ножница излъчваше сдържано сияние. Такано бе съвременен японски бизнесмен, но това не му пречеше да държи меча с почит, а освен това имаше школовката да ми го подаде по ритуалния начин, предвиден от японците за поднасяне на меч. Поех го със същата степен сдържано достойнство и го загърнах в брокатената чанта.

Доманова чакаше нетърпеливо, нацупен, че макар и временно не е в центъра на вниманието, и нетърпелив да продължим с централното събитие в дневния ред. Така че, когато приключихме, той буквално скочи от мястото си. Възбудено жестикулирайки, президентът обяви създаването на Факултет по японистика към университета. Неуморният му лов на богати спонсори във водите на церемонията в „Домът на самурая“ в крайна сметка се бе увенчал с успех. След сложно и, надявам се, унизително ухажване бе съумял да прелъсти Рендал С. Т. Онг, местен софтуерен магнат, който бе дал благословията си за факултета.

Сделката бе оформяна в течение на седмици. Джозеф Сепалия, чието ново хоби бе да ми служи като ангел пазител, бе надушил за нея. Деканът прекрасно съзнаваше, че свежият приток на пари означава и нови възможности. В един момент в близко бъдеще президентът щеше да ни обсипе с благодатта си и щеше да ни направи малки услуги под формата на феодални индулгенции. Така че Сепалия бе задействал механизма на директната манипулация, дискретния разговор на ухо, вкарвайки в ход и процеса на „паметна бележка-загадъчен намек-опровергаваща паметна бележка“, с други думи, всичко онова, което съставлява така наречената академична процедура за вземане на решение. Деканът изобщо не е лош човек. В крайна сметка той бе успял да получи точно онова, което си бе поставил цел да постигне, съумявайки между другото да убеди всички останали, че е станало онова, което те са искали. Трябваше да призная, че днес тук Ямашита не бе единственият присъстващ голям майстор.

Сепалия седеше от другата ми страна. Той се усмихна благо, когато бе представен Онг и неговото дарение бе прието. Помръднах леко на стола си — тънкото като косъм пукване на бедрената ми кост и мускулните ми наранявания вече почти бяха заздравели, но от време на време се схващах. При движението пликът във вътрешния ми джоб леко изшумоля. Деканът ми го бе връчил по-рано днес с широка усмивка. В типичния за него помпозен стил, Доманова ме уведомяваше, че съм назначен за академичен координатор на факултета. Какво общо имаше титлата с бъдещите ми задължения, каквито и да бъдеха те, никой не можеше да каже.

— Смисълът е — тихо ми бе обяснил Сепалия, — че сега вече имаш работа. При това истинска. Гледай да не се издъниш.

Докато Онг говореше, аз огледах новите си колеги. Сепалия трескаво дъвчеше дъвка и многозначително ме поглеждаше, уверен, че благодарение на висшите му интригантски умения той стои в основата на всичко случващо се. Доманова плъзгаше поглед из тълпата, правейки инвентаризация кой присъства и кой отсъства, което щеше да актуализира черния му списък. Членовете на факултетния съвет бяха дошли и седяха с каменни лица, възмутени до дъното на душата си от споходилия Доманова късмет, бесни от безсилие и бленуващи за кърваво отмъщение.

Когато боговете искат да ни накажат, те позволяват мечтите ни да се сбъднат.

Дългият ритуал на официални поздравления и безсрамно самопредлагане в крайна сметка премина в коктейл с шампанско. Тръгнахме, примижали под следобедното слънце, към сянката под тентата край президентската резиденция. Ямашита се отдели настрани с адвоката. Двамата безстрастно гледаха тълпата и си говореха на японски. Изглеждаха като посетители на зоологическа градина, застанали пред клетката с горилите, раздвоени между привидната им прилика с хората и отвращението от мисълта, че сме толкова сродни.

Отбихме се на бара. Арт се подпря на него. Микрохирургията е способна на чудеса, но аз все още не можех да повярвам, че бяха успели да му пришият ръката. От самата мисъл дори под това слънце ме побиваха тръпки. За миг видях като на живо кръвта по перона и усетих влагата в тунела. Пред очите ми бе пулсиращата струя кръв от чукана на китката му.

Направих жест към нея:

— Как върви терапията?

Той завъртя предпазливо дланта и китката си, като ги наблюдаваше критично. После ми се усмихна:

— Бавно. Но е по-добре, отколкото да приличам на капитан Хук.

— Почти си струваше да видим Мики позеленял — отбелязах аз.

Арт отпи от шампанското като ценител:

— Вярно. Ама той никога не е пораствал.

По изключение Мики не намери какво да отговори. Просто ни изгледа презрително.

Точно обяснявах на брат ми и Арт кои са ключовите фигури сред присъстващите, когато Ямашита ни представи адвоката. Този човек ме порази — говореше английски без никакъв акцент. Все пак, когато се запознавахме, той леко се поклони. Някои неща е толкова трудно да се променят.

— Господин Бърк — започна той и разкопча ципа на малката си кожена папка, — за мен е удоволствие да ви връча наградата за връщането на меча на Итосаи. — За него не беше никакво удоволствие, разбира се. Никой не се радва, когато дава някому 25 000 долара. Но верен на японската си същност, той скри истинските си чувства зад фасадата на протокола.

Кимнах също толкова благородно и извадих лист от джоба си.

— Такано-сан — отговорих му, — това не бе нищо особено. Поласкан съм, но ще ви бъда безкрайно признателен, ако разделите сумата в три чека на три имена. — Това привлече вниманието на поне един сред присъстващите: Боби Кей се завъртя край нас, неудържимо привлечен от мириса на парите.

Такано взе листчето, което му дадох, и се смръщи. Ямашита прошепна нещо в ухото му и чертите му се изгладиха. Той сложи папката си на една от масичките за коктейл и внимателно попълни три чека с дадените му имена. Боби се приближи, за да надзърне. Такано приключи с писането, отбеляза нещо за себе си в някакъв формуляр и ме помоли да се разпиша за получаването на наградата. Сторих го. Той закопча ципа на папката си, поклони ни се и си тръгна.

Полицаите не могат да получават парични награди. Но обикновените граждани като мен могат. И не само могат, но могат да ги споделят, с когото пожелаят.

Боби Кей се отдалечи, залитайки. Докато се влачеше към бара, той се натъкна на Сепалия. Опитен ветеран от десетилетия по коктейли и приеми, деканът се извъртя в последния момент край Боби, без да разлее нито капка от шампанското в чашата си.

— Този човек изглежда абсолютно ужасно — съобщи ни, когато се присъедини към нас.

— Ами… — проточи Мики, — това е добре. Защото самият той е ужасен.

— Знаеш ли — казах му аз, — мислех си, че Боби ще предяви на по-висок глас претенциите си за наградата.

Брат ми се ухили и отпи глътка от своя бокал. После примижа с едно око, по маниера на татко, когато се замислеше.

— Е… — каза накрая с премерен тон, — аз му обясних, че убийството е сложно нещо. И разумният човек се въздържа да размътва водата излишно. Защото хората могат да започнат да си задават въпроси.

— Например? — попита Сепалия.

— Може да започнат да се чудят дали убийството на Райли не е тъп опит за реклама, завършил печално. И ако не е, тогава дали Боби не се е свързал с Томита впоследствие, като му е обещал да ви примами в капана срещу връщането на меча, понеже е направил някои икономии и не го е застраховал както се изисква. И дали пак той не е наел двамата гангстери за в случай, че стане някаква издънка. Както, впрочем, се случило… В крайна сметка принудих го да се съгласи, че няма да е добре за него, ако предяви претенции за наградата, защото това може да ме накара да се поинтересувам как така неговите отпечатъци са върху ножа.

— Бяха ли? — поинтересува се с повдигната вежда Сепалия.

— Знае ли някой… — махна с ръка брат ми.

Сепалия премести поглед от Мики към мен и обратно.

— Но нали ти сам каза, че Конър е счупил врата на Томита! — възрази той.

— Хе… — изхили се Мики, — сега се сещам, че забравих да спомена това пред Боби.

Загледах за минута чековете, които Такано ми бе дал. Като всеки друг Бърк, не ми се случваше често да видя сума, изписана с толкова много нули, та макар и след разделянето й на три. После се усмихнах и подадох един на Арт и втория на Мики:

— Вероятно ще забележите — обърнах им внимание, — че чековете са на имената на съпругите ви. Разчитам на вас да им ги дадете, нали?

Двамата ме изгледаха. За втори път в рамките на един ден Мики бе загубил дар слово. Помълча, после кимна и каза:

— Благодаря, Конър.

— Е, какво толкова…

Ямашита ми се усмихна. За него това бе рядко събитие.

— Ти си добър ученик, Бърк.

От неговите уста това бе голяма похвала. Поклоних му се с благодарност.

— Възприемам много бавно, сенсей. — Все още ми се случваше да сънувам двубоя с Томита и когато споменът ме връхлетеше, белезите на гърба ми започваха да горят.

Ямашита присви очи.

— Не — каза той, — всеки глупак може да размаха оръжие — и отпи последна глътка от шампанското в чашата си. — От друга страна, ти много добре си усвоил какво означава чест. — Сенсей остави чашата си, поклони се общо на всички ни и си тръгна. Мина с плавната си походка през тълпата и се скри от погледа ни.

След малко и шампанското, и разговорът започнаха да изветряват. Тръгнах на разходка из задната градина, внимателно заобиколих храстите и напуснах двора, без президентът да забележи. Чувствах се като непослушно дете.

Тук беше много по-тихо и от другата страна на спортните игрища се виждаше кампусът, увиснал като мираж в горещия неподвижен въздух. От това разстояние ми изглеждаше като едно приемливо място, където да прекараш известно време.

Брат ми ме беше проследил.

— И сега какво? — чух го да ме пита зад гърба ми.

Свих рамене:

— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

— Дали да не ударим още по едно? — подкани ме той.

Двамата погледнахме тълпата, изпълваща задния двор на Доманова, спогледахме се и едновременно казахме:

— Не-е…

— Е, в такъв случай, аз си тръгвам — съобщи ми Мики. — Барбекю утре?

— Става.

Брат ми внимателно ме изгледа и ме потупа по рамото. Понечи да каже нещо, помисли и се отказа.

Кимнахме си един на друг, усещайки помежду ни неща, които не можеха да се изразят с думи. Мики се върна да вземе Арт. Аз постоях още малко, наслаждавайки се на усещането просто да съм жив. После продължих напред през поляната и през топлината на пълния с възможности сезон.