Шегобийците от Ню Гибън

III

Търговският агент на „Уъндър“ за последен път в живота си изигра номер на туземец. Той беше в каюткомпанията и проверяваше списъка на стоките, които се откарваха с велботите на брега, когато Кохо с куцукане слезе по трапа и седна срещу него на масата.

— Мене близо съвсем умре — изля тежката си мъка старият вожд. — Мене не обича вече него Мери. Мене не иска вече него кай-кай. Мене вече много болен човек. Мене скоро свърши. — Настъпи продължително мълчание, по време на което по лицето му се изписа неизразима загриженост за стомаха, който той потупа плахо, сякаш искаше да подскаже, че го боли. — Корем него мене много болен. — Последва ново замълчаване, което подканваше Денби да направи някаква забележка. То завърши с дълга, тягостна въздишка. — Мене обича него ром.

Денби безсърдечно се изсмя. Старият човекоядец и преди се бе мъчил да изпроси нещо за пиене, ала най-строгото табу, наложено от Грийф и Мактавиш, беше забраната на алкохол за туземците от Ню Гибън.

Бедата беше там, че Кохо бе придобил вкус към него. На младини беше изпитал насладата от пиянството, когато бе изклал всичко живо на шхуната „Дорсет“, но за зла врага, беше я изпитал заедно с всичките си съплеменници и запасите им не изтраяха много дълго. После, когато беше повел голите си воини да разгромят германската плантация, беше постъпил по-умно и бе присвоил всичките питиета само за себе си. Резултатът бе едно безразборно пиянство, като се започне от бира, подправена с хинин, та до абсент и кайсиево бренди. Пиянството продължи с месеци и разпали у него жажда, която

щеше да го преследва, докато умре. Предразположен към алкохола, както всички диваци, цялата му снага ламтеше за него. Той копнееше за това изкъпване, за усещането, че някакви личинки са плъзнали топло и сладостно в мозъка му, от което му даваше хубаво и радостно и го обземаше безкраен възторг. А в безсъдържателната му старост, когато войните и пиршествата го изморяваха, а едновременшните вражди бяха прегорели, той жадуваше все повече и повече за живителния огън, който излизаше като течност от бутилките — от какви ли не бутилки, — защото той си ги спомняше много добре. Старецът седеше с часове на слънце и от време на време му потичаха лиги, когато скръбно си спомняше безподобната оргия след опустошаването на германската плантация.

Денби прояви съчувствие. Той разпита стария Кохо за неразположението и му предложи таблетки Против запек от чекмеджето с лекарства, церове и голямо разнообразие от най-различни безобидни Хапчета и капсули. Но Кохо твърдо отказа. Навремето, когато беше изклал моряците от „Дорсет“, беше захапал капсула с хинин, освен това двама от воините му, след като бяха опитали някакъв бял прах, се бяха проснали на земята и много скоро след това мъчително бяха умрели. Не, той не вярваше в лекарства. Но течностите от бутилки, хладно Пламтящите дарители на младост и топло греещите сътворители на блянове! Нищо чудно, че белите хора ги ценяха толкова много и отказваха да лекуват

с тях.

— Ром, него добър човек — жално повтаряше той пак и пак с отегчителното търпение на старците.

Тъкмо тогава Денби направи грешката и му изигра лоша шега. Той се дръпна зад Кохо, отключи шкафа с лекарствата и извади шише от четири унЦии с етикет „синапена есенция“. Като се преструваше, че го отпушва и пие от съдържанието, в огледалото на носовата преграда той забеляза Кохо, извил се наполовина назад, напрегнато да го наблюдава. Денби млясна с устни, поизкашля се от удоволствие и сложи шишето на мястото му. Без да заключи пак шкафа, той се върна на стола си и като се позабави, се качи на палубата, остана до трапа и се ослуша. След няколко мига тишината долу се

наруши от страшна дрезгава, задушаваща кашлица. Денби се позасмя и с непринуден вид слезе по трапа. Шишето беше на мястото си и старецът седеше в същата поза. Денби се удиви от желязното му самообладание. Устата, устните и езикът и всичките му чувствителни лигавици пламтяха в огън. Той се задъхваше и на няколко пъти малко остана да се закашля. Въпреки волята сълзи пълнеха очите му и се стичаха по бузите. Един обикновен човек би кашлял и се давил половин час. Но лицето на стария Кохо бе мрачно и спокойно. Беше се досетил, че са му изиграли шега и в очите му се появи изражение на омраза и злоба, толкова първобитна, толкова пъклена, че по гърба на Денби полазиха студени тръпки. Кохо гордо се изправи.

— Мене отива — каза той. — Ти вика един лодка вземе мене.