Шегобийците от Ню Гибън

V

От Гувуту Грийф изпрати подробни нареждания за набиране на работници, с един кеч, който тъкмо тръгваше за Малаита. Капитан Уорд отплава с „Уъндър“ до островите Санта Крус, а Грийф взе назаем от английския комисар велбот с екипаж от черни каторжници и прекоси протока, за да огледа ливадите оттатък Пендуфрин.

Подир три седмици с издути платна при силен вятър той мина край кораловите плитчини и преодолявайки прибоя, стигна спокойното котвено място на Гувуту. Пристанището беше празно, ако не се смяташе един малък кеч, застанал близо до крайбрежния риф. Грийф позна, че е „Уанда“. Той очевидно беше току-що пристигнал през протока Тулаги, защото чернокожите моряци още се занимаваха с прибиране на платната. Когато застана до кета, сам Мактавиш протегна ръка, за да му помогне да прескочи през релинга.

— Какво се е случило — попита Грийф. — Още ли не сте тръгнали? Мактавиш кимна:

— Дори се върнах. На борда всичко е наред.

— Как е Ню Гибън?

— Беше си на място, когато го видях за последен път, ако не смятаме липсата на някои незначителни украшения на общата гледка.

Мактавиш беше от тихите буйни хора, дребен като Кохо и съсухрен като него, с махагонов цвят на лицето и безизразни очички, които приличаха повече на два остри върха на свредел, отколкото на очи. шотландец, Безстрашен, без прояви на въодушевление, неподатлив на болести, безразличен спрямо Зимата и сантименталностите, той беше мършав, жесток, и безпощаден. като змия. За Грийф беше пределно ясно, че сегашният му кисел вид предвещава лоши новини, — Хайде, изплюйте камъчето! — каза той. — Как е станало? — Това е нещо, което трябва строго да се осъди, и срам и позор, за шегите с тия диви чернокожи — отговори Мактавиш. — А те са и много скъпи. Елате долу, господин Грийф. Ще ви бъде по-леко да чуете и видите с чаша уиски в ръка. Моля, минете. — Как оправихте положението — запита го Грийф, те двамата седнаха в кабината. Дребничкият шотландец поклати глава. — Нямаше какво да оправям. Всичко зависи от това, как гледате на нещата. Иначе би могло да се каже, че всичко е било оправено — забележете! — съвсем оправено, преди още да стигна там. — А плантацията, човече? Плантацията? Няма никаква плантация. Многогодишният друд е изравнен със земята. Всичко е така, както бе, когато започнахме, откъдето мисионерите бяха започнали, откъдето германците бяха започнали… и където бяха свършили. На пристана не е останал камък върху камък. Сградите са черни пепелища. И сетното дърво е отсечено и дивите прага изкореняват ямса и бататите. Тия работници от Ню Джорджия, чудесни момчета бяха, сто души, доста пари ви струваха на вас. И да ви кажа истината, нито един не е останал.

Той млъкна и взе да бърка в голям шкаф под трапа.

— Ами Уърт? И Денби? Й Валенщайн?

— Точно това ви разправям. Ето, погледнете. Мактавиш измъкна чувал, съшит от оризова рогозка и изтърси съдържанието му на пода. Дейвид рийф рязко скочи, защото, вцепенен, видя пред себе си главите на тримата мъже, които бе оставйл на Ню Гибън. Русите мустаци на Валенщайн

вече не стърчаха свирепо засукани, а висяха клюмнали от горната устна.

— Не зная как е станало това — мрачно продължи гласът на шотландеца. — Но предполагам, че са навлезли в гъстаците да гонят тоя дърт мизерник

— А къде е Кохо? — попита Грийф.

— В гъстаците си е и е пиян-залян. Затова можах да докопам главите. Беше толкова пиян, че не го държаха краката. Измъкнаха го на гръб от селото, когато нахълтахме там. И ако ме освободите от тия глави, ще ви бъда много признателен. — Той спря за малко и въздъхна. — Предполагам, че ще им устроят редовно погребение. Макар че, както си мисля, те биха били чудесни антики. Всеки почтен музей би платил по стотина лири за парче. Няма да е зле да пийнете още една чаша. Изглеждате малко пребледнял… Ха така, обърнете я тая чаша и ако бихте приели моя съвет, господин Грийф, трябва най-решително да се опълчите против разните шеги с чернокожите. Те винаги носят неприятности и са много скъпи като развлечение.