Шегобийците от Ню Гибън

IV

След като изпрати Грийф и Уърт, които тръгнаха на коне да обиколят плантацията, Валенщайн се разположи в голямата всекидневна и се зае да разглоби и почисти автоматичния си пистолет с парцали и оръжейно масло. На масата до него стоеше вечната бутилка уиски и куп шишета със сода. Случайно там имаше и още една не съвсем пълна бутилка. Тя също беше от уиски, което личеше по етикета, но в нея Уърт беше забъркал нещо за мазане на конете и бе забравил да я прибере.

Както си работеше, Валенщайн хвърли поглед през прозореца и видя Кохо да идва по пътеката към бунгалото. Вождът куцукаше много бързо, обаче когато се качи на верандата и влезе в стаята, тръгна бавно и гордо. Той седна и загледа как германецът чисти оръжието. Макар устата, устните и езикът му да пламтяха, той с нищо не го показа. Като минаха пет Минути, заговори:

— Ром, него добър нещо. Мене обича ром.

Валенщайн се усмихна и поклати глава, и тогава вироглавото дяволче в него му подсказа да направи това, което щеше да бъде неговата последна шега, изиграна на туземец. Всъщност хрумването се породи от приликата между двете бутилки. Той остави

частите от пистолета и си наля уиски със сода. както беше застанал между Кохо и масата, Валентин размени местата на двете бутилки, изпи чашата си до дъно, престори се, че търси нещо и излезе. Отвън чу изненадано задавяне и кашлица, ала като се върна, старият вожд седеше както преди. сместа в бутилката обаче беше намаляла и беше разклатена.

Кохо се изправи, плесна с ръце и когато домашният слуга се показа, даде му знак, че си иска пушката. Момчето донесе оръжието и според обичая поведе госта по пътеката. Чак след като излязоха през вратата, слугата даде пушката на собственика й.;аленщайн се подсмиваше и гледаше как старият куцукаше по брега към реката.

Подир няколко минути, когато сглобяваше пистолета си, той чу далече да изгърмява пушка. За миг се сети за Кохо, но повече не помисли за това. Уърт Грийф бяха взели със себе си ловни пушки и сигурно някой от тях беше стрелял по гълъб. Валентайн се отпусна, позасмя се, засука русия си мустак, задряма. Стресна го възбуденият глас на Уърт, който крещеше:

— Бий там него голямото камбана! Бий него силно го! Бий с всички сили!

Валенщайн изскочи на верандата тъкмо навреме

за да види как управителят прескочи с коня си ниската ограда около бунгалото и се понесе по брега след тиф, който бясно препускаше напред. Силно пращене и пушек се издигаха зад кокосовите палми и обясняваха какво е станало. Горяха навесите за лоди бараките. Голямата камбана на плантацията

биеше оглушително; германският комисар се затича

по брега и видя велботите трескаво да се отблъскват

от шхуната.

Бараките и навесите за лодки с покриви от трева суха като прахан, бяха обгърнати от пламъци. Грийф изскочи от кухнята, понесъл за единия крак гоЛо черно дете. То беше обезглавено.

— Готвачката е там вътре — рече той на Уърт — тя е без глава. Много е тежка, пък и аз трябваше да се махам.

— Виновният съм аз — каза Валенщайн. — Това е направил старият Кохо. Аз му дадох да пие от конското лекарство на Уърт.

— Предполагам, че е хванал гората — обади се Уърт, скочи на коня си и го пришпори. — Оливър е там, при реката. Дано да не е налетял на него.

Управителят препусна в галоп между дърветата. След няколко минути, когато обвъглените останки от бараките се срутиха, го чуха да вика и всички се впуснаха натам. Настигнаха го на самия речен бряг. Все още седеше на седлото, странно пребледнял, и гледаше нещо на земята. Беше трупът на Оливър, младият помощник управител, при все че беше трудно да се познае, защото беше без глава. Черните работници, дошли тичешком от полетата, сега се стълпиха задъхано наоколо и по нареждане на Грийф направиха набързо носилка за убития.

Валенщайн се разтърси от пристъп на истинска германска скръб и разкаяние. Очите му неприкрито се наляха със сълзи, сетне той спря да се окайва и започна да кълне. Пламналият в него гняв беше също толкова германски, както и ругатните, а когато понечи да грабне двуцевката на Уърт, на устата му бе избила пяна.

— Да ги нямаме такива! — сурово заповяда Грийф. — Я се стегнете, Валенщайн! Не ставайте глупак!

— Нима ще го оставите да избяга? — безумно закрещя германецът.

— Той е избягал. Гъстаците започват ей тук, от реката. То си личи, къде е прегазил. Той вече е стигнал пътеките на дивите прасета. То е все едно да търсиш игла в копа сено и ако тръгнем да гоним него, някои от младите му воини ще ни видят сметката. Освен другото всички пътеки са пълни с капани — вълчи ями, отровни бодли и какво ли не. Мактавиш и неговите диваци са единствените, които могат да се справят с тия пътеки и дори и от тях миналия път загинаха трима души. Хайде върнете се в къщата. Довечера ще чуете, ще затръбят раковините и ще забумтят бойните тъпани, и ще се развихри цяло сатанинско веселие. Те няма да ни нападнат, но дръжте работниците по-близо до къщата, господин Уърт. Хайде!

На връщане по пътеката се натъкнаха на чернокож, който хленчеше и нареждаше на висок глас.

— Затвори него уста, дето твоя! — кресна му Уърт. — Какво име ти прави него врява?

— Него човек Кохо свърши него две буламакау— й-овори черният и многозначително прекара показалеца през гърлото си.

— Заклал е кравите — каза Грийф. — Това значи, известно време няма да имате мляко, Уърт. Ще се погрижа да ви изпратят две крави от Уги.

Валенщайн не можеше да се утеши, докато слезлият на брега Денби не си призна за дозата синапена есенция. След това германският комисар дори се развесели, макар и да засука русите си мустаци свирепо и да продължи да кълне Соломоновите острови с псувни, отбрани от четири езика. . На другата сутрин, както се виждаше от стенга на „Уъндър“, от гъстаците се издигаха безброй сигнали. От нос на нос и обратно през непрогледната джунгла стълбовете дим се виеха, издигаха се на кълба и говореха. Затънтени селища и по-високите върхове, отвъд най-далечните набези, които някога се бе впускал Мактавиш, се присъединяваха към тревожния разговор. От другата страна на реката не спираше страхотното надуване на раковини и отвсякъде, екнал в тихия въздух, долиташе от много мили плътният бумтящ отглас на големите бойни тъпани, направени от огромни дъНери, обгорени отвътре с огън и издълбани със сечива от камък и морски черупки. — Нищо не ви заплашва, докато не мърдате от тука. — каза Грийф на управителя. — Аз трябва да продължа за Гувуту. Те няма да излязат на открито да ви нападнат. Дръжте работниците тука. Спрете разчистването, докато това не премине. Изпратите ли някоя отделна група, те ще я избият. И каквото и да правите, да не се излъжете да навлезете в гъстаците да гоните Кохо. Направите ли това, той ще ви очисти. Единственото, което трябва да правите, е да чакате Мактавиш. Аз ще го изпратя с команда негови туземци от Малаита. Той е единственият човек, който може да навлезе във вътрешността. А докато той дойде, ще оставя при вас ДенВи. Вие не възразявате, нали, господин Денби? Ще изпратя Мактавиш с „Уанда“ и ще можете да тръгнете с нея и да се върнете на „Уъндър“. Капитан Уърд ще се справи без вас тоя път.; — Точно това щях да предложа и самият аз — отговори Денби. — Никога и през ум не ми е минавало, че с една шега може да се забърка цялата тая каша. Виждате ли, в известно отношение се

смятам виновен за това.

— Виновен съм и аз — намеси се Валенщайн.

— Но пръв започнах аз — настоя търговският агент.

— Може да е така, но аз го продължих.

— А Кохо го довърши — добави Грийф.

— Във всеки случай ще остана и аз — заяви германецът.

— Аз мислех, че вие идвате с мен в Гувуту —

к възрази Грийф. — Щях да дойда. Но тоя остров се намира от части под мое ведомство, а аз се проявих като пълен глупак. Ще остана и ще помогна всичко да се оправи.