Шепнещ вятър

Когато се събуди, не успя да си спомни къде е. В селото на Високия лос ли? Но не чуваше разговорите на жените, които приготвяха закуската. Отвори очи и надзърна изпод бизонската кожа. Видя неравните стени на пещерата и внезапно си спомни всичко. Надигна се и се опита да проясни ума си от последните мъгли на съня.

Белият сняг сияеше под слънчевите лъчи. Той излезе навън гол до кръста и напълни гърди с утринния въздух.

Все още със спънати предни крака, Роузбъд дъвчеше младите борчета по ръба на скалния перваз. Слънцето се издигаше отдясно. Крейг се взираше в далечните равнини на Монтана.

После отиде до предния край на перваза, легна по корем и погледна към платото Хелроуринг. От Лейк Форк не се вдигаше дим. Изглежда, преследвачите му си бяха отишли.

Върна се в пещерата и облече кожените си дрехи. Взе ловджийския си нож, излезе при Роузбъд и преряза въжето на краката й. Кобилата тихо изцвили и го докосна по рамото с меката си като кадифе муцуна. И тогава. Крейг забеляза нещо странно.

Светлозелените клонки, които дъвчеше Роузбъд, израстваха през пролетта. Той се огледа. Последните няколко бора, които бяха оцелели на такава височина, протягаха новите си клонки към слънцето. Младежът смаяно осъзна, че като диво животно трябва да е проспал лютата зима.

Беше чувал, че е възможно. Веднъж старият Доналдсън му бе споменал за трапер, който презимувал в една меча пещера и не умрял, а спал заедно с мечетата до звяра.

В дисагите намери последното парче сушено месо. Едва успя да го сдъвче, но се насили. После загреба шепа сняг, стопи го в длани и изпи водата. Знаеше, че не бива да яде сняг.

В кожените торби откри кръглата си траперска шапка от лисича кожа и си я сложи. Оседла Роузбъд, провери пушката си и останалите двадесет патрона, пъхна я в калъфа и се приготви за тръгване. Нави бизонската кожа, която му бе спасила живота, и я завърза зад седлото. Накрая в пещерата не остана нищо. Младежът хвана юздите на кобилата и я поведе надолу към платото.

Още не беше решил какво ще прави, ала знаеше, че в горите по по-ниските склонове има много дивеч. С помощта на капани сам човек спокойно можеше да преживее.

Бавно прекоси първото плато, като очакваше да зърне движение или дори да чуе изстрел от клисурата. Нищо. Когато стигна до цепнатината, от преследвачите му нямаше и следа. Той не можеше да знае, но индианските следотърсачи бяха съобщили, че сините куртки са изчезнали във виелицата и че беглецът също трябва да е загинал.

Отново откри пътеката и прекоси Лейк Форк. Докато пресичаше Силвър Рън, слънцето бързо се издигаше в небето. Започна да му става топло.

Когато боровата гора свърши и навлезе в широколистната, Крейг устрои първия си бивак. Беше пладне. С пролетни клонки и един метър канап направи капан за зайци. След час първият нищо неподозиращ гризач излезе от дупката си. Той го уби и го одра, после запали огън с огнивото си и с наслада изяде печеното месо.

Една седмица лагерува и възвърна силите си. Имаше предостатъчно дивеч, можеше да лови пъстърва в многобройните потоци и не му трябваше друго за пиене освен вода.

В края на седмицата реши да поеме към равнините, като пътува на лунна светлина и денем се крие. Трябваше да стигне до Прайър, където можеше да си построи хижа. Тогава щеше да разпита къде са шайените и да чака Шепнещ вятър. Не се съмняваше, че някой ден тя ще е свободна — нали така беше предопределено.

На осмата нощ оседла Роузбъд и напусна гората. Насочи се на север. Беше пълнолуние и земята бе окъпана в бледа светлина. Той язди цяла нощ и на сутринта спря на лагер в едно суходолие, където никой не можеше да го види. Не запали огън и се нахрани с месото, което бе опушил в гората.

На другата нощ зави на изток към Прайър и скоро прекоси дълга ивица твърда черна скала, която изчезваше в далечината и в двете посоки. Малко преди зазоряване стигна до още една. После навлезе в пустошта, където лесно можеше да се крие.

Веднъж видя добитък и се удиви на глупостта на заселника, оставил стадото си без охрана. Ако откриеха животните, индианците щяха да пируват до насита.

На четвъртата сутрин от пътуването си видя форта. Беше лагерувал на едно хълмче и когато слънцето се издигна над хоризонта, зърна укреплението в подножията на Западен Прайър. Наблюдава го в продължение на час в търсене на признаци на живот, звук на сигнална тръба, дим, издигащ се от войнишката столова. Ала нямаше нищо. Той се скри в сянката на храсталаците и заспа.

По време на вечеря обмисли какво да прави. Този район все още бе див и самотният пътник се намираше в постоянна опасност. Очевидно фортът беше построен наскоро. Предната есен не го бе имало. Значи армията беше установила контрол над земите на кроу. Допреди година най-близките фортове бяха Форт Смит на изток и Форт Елис на северозапад. Не можеше да отиде в последния, там щяха да го познаят.

Но ако в новия форт не квартируваше Седма кавалерия или хората на Гибън, нямаше причина да са го виждали и ако се представеше под фалшиво име… Крейг оседла Роузбъд и реши незабелязано да разузнае крепостта.

Стигна до форта на лунна светлина. На стълба не се вееше бойно знаме, отвътре не се процеждаше светлина, не се чуваше нито звук. Окуражен от тишината, той се приближи до портата. Над нея имаше две думи. Първата беше „форт“, много пъти я бе виждал. Но не си спомняше втората. От външната страна на високата двукрила порта висеше верига с катинар.

Крейг обиколи три и половина метровата стена. Защо армията беше изоставила форта? Дали го бяха атакували и унищожили? Може би всички вътре бяха мъртви? Но в такъв случай какво правеше тук този катинар? В полунощ той се качи върху седлото на Роузбъд и се хвана за горния край на коловете. След секунди скочи върху вътрешния парапет на два метра над земята и погледна надолу.

Можеше да различи казармените помещения за офицерите и войниците, конюшнята и кухнята, оръжейната и бъчвата за дъждовна вода, магазина и ковачницата. Всичко си бе на мястото, ала пустееше.

С пушка в ръка Крейг тихо се спусна по стълбата. Фортът наистина беше новопостроен. Личеше си по сглобките и краищата на гредите. Кабинетът на командира бе заключен, но изглежда, всички други врати не бяха. Имаше спалня за войниците и втора за пътници. Не откри нужници, което му се стори странно. До задната стена имаше малка черква, а в стената до нея — врата, залостена отвътре с греда.

Отвори я, излезе навън и вкара Роузбъд. После отново я залости. Знаеше, че не може сам да отбранява този форт. Ако го нападнеха индианци, щяха да прескочат стените със същата лекота като него. Но известно време можеше да го използва за база, докато не научеше къде е отишъл Високия лос.

През деня разгледа конюшнята. Имаше ясли, достатъчно храна за двадесет коня и прясна вода в коритото отпред. Крейг разседла кобилата и я изтърка с твърда четка, докато тя се гощаваше с овес.

В ковачницата откри кутия с мас и лъсна пушката си, докато металът и дървеният приклад не заблестяха. В магазина имаше капани и одеяла. Той взе няколко и си направи уютно кътче на ъгловата койка в сградата, предвидена за пътници. Нямаше само храна. Но накрая намери буркан с бонбони, които му заместиха вечерята.

Първата седмица сякаш отлетя. Сутрин Крейг ходеше да поставя капани и да ловува, следобед обработваше кожите на животните. Имаше достатъчно прясно месо и познаваше няколко растения, от чиито листа можеше да си вари супа.

В магазина откри калъп сапун и се изкъпа в близкия поток. Конят му можеше да пасе трева колкото си иска. В кухнята намери тенджери и тенекиени паници. Донесе нападали през зимата сухи съчки и кипна вода, за да се избръсне. Едно от нещата, които бе взел от колибата на Доналдсън, беше неговият стар бръснач — пазеше го в стоманена кутия. Удиви се колко е лесно със сапун и гореща вода. В гората или по време на поход с армията бе принуден да използва студена вода и да се бръсне без сапун.

Пролетта преля в ранно лято и все още не идваше никой. Той започна да се чуди къде да разпита за шайените. Страхуваше се да тръгне на изток към Форт Смит или на североизток към Форт Елис, където със сигурност щяха да го познаят. Ако научеше, че армията все още иска да го обеси, щеше да приеме името Доналдсън и да се надява, че няма да го разкрият.

След месец се появиха първите хора, но Крейг бе на лов в планината. Те бяха осем и дойдоха с три дълги стоманени машини върху черни въртящи се колела със сребърни главини. Не ги теглеха коне.

Водеше един от мъжете, другите седем бяха негови гости. Водачът се казваше професор Джон Ингълс, декан на факултета по Западна история в Университета на Монтана в Боузман. Неговият най-виден гост беше младшият сенатор от щата, който идваше чак от Вашингтон. Имаше трима депутати от Капитолия в Хелина1 и трима чиновници от министерството на образованието. Професор Ингълс отключи катинара и те влязоха пеш, като любопитно се оглеждаха.

— Господин сенатор, господа, добре дошли във Форт Херитидж2 — каза професорът. Лицето му грееше от удоволствие. Той беше един от онези щастливци, които притежават невероятно чувство за хумор и са безнадеждно влюбени в професията си. Професор Ингълс се занимаваше с историята на Стария запад и познаваше някогашна Монтана, Войната в Равнините, местните индиански племена, които бяха воювали и ловували там. Форт Херитидж бе мечта, която беше успял да осъществи със стотици заседания в университета. Този ден увенчаваше десетгодишните му усилия. — Този форт и факторията са точно копие на такова място от времето на безсмъртния генерал Къстър. Лично съм надзиравал строежа до най-малка подробност и мога да гарантирам за всичко.

Докато развеждаше групата из дървените сгради, той им разказваше как се е родил проектът с първата му молба до Историческото дружество на Монтана и Тръста за опазване на културното наследство и как открили средства в контролирания от Тръста Фонд за въглищни такси.

Професорът им обясни, че всичко било построено от местен дървен материал, дори гвоздеите били като едно време и не бил използван нито един стоманен винт.

Ентусиазмът му преливаше и заразяваше гостите.

— Форт Херитидж ще се използва за образователни проекти за деца и юноши не само от Монтана, но и предполагам от съседните щати. Вече имаме групови заявки чак от Уайоминг и Южна Дакота. В самия край на резервата на племето кроу има двайсет акра пасища за конете и през лятото ще съберем сено. Специалисти ще косят сеното по някогашния начин. Гостите ще виждат какъв е бил животът на границата преди сто години. Уверявам ви, че такова нещо няма в цяла Америка.

— Харесва ми, много ми харесва — каза сенаторът. — А как ще осигурите персонал?

— Това е нашата най-голяма гордост, господин сенатор. Вие не се намирате в музей, а в истински форт от седемдесетте години на деветнайсети век. Средствата стигат да назначим до шейсет младежи през лятото, когато са най-големите национални празници и ученическите ваканции. Ще използваме главно студенти от различните театрални школи в Монтана. Не можете да си представите колко много хора проявиха интерес. Вече имаме шейсет доброволци. Самият аз ще съм майор Ингълс от Втора кавалерия, командир на форта. Ще имам сержант, ефрейтор и осем редници, всички студенти, които могат да яздят. Коне ни заеха доброжелателно настроени към проекта собственици на ранчо.

— Ще има и млади жени, които ще играят ролята на готвачки и перачки — продължи той. — Дрехите ще са точно такива, каквито са се носели по онова време. Други студенти ще са трапери от планините, следотърсачи от равнините и заселници, пътуващи на запад, за да прекосят Скалистите планини. Един истински ковач се съгласи да дойде при нас и гостите ще видят как подковава конете. Ще използвам черквата на форта ей там и ще пеем химни от онези дни. Момичетата ще имат отделна спалня, разбира се, и групова отговорничка в лицето на моята асистентка Шарлот Бевън. Войниците ще спят в едната сграда, цивилните — в другата. Уверявам ви, не е пропусната нито една подробност.

— Но съвременните млади хора не могат без някои неща. Ами личната ви хигиена, пресните плодове и зеленчуци? — попита един конгресмен от Хелина.

— Абсолютно прав сте — възкликна професорът. — Наистина има три области, в които си позволихме да не имитираме миналото. Във форта няма да има заредени огнестрелни оръжия. Всички револвери и пушки ще са копия, освен няколко, които стрелят с халосни патрони. Що се отнася до хигиената, виждате ли онази оръжейна? Вътре има пирамиди с копия на пушки „Спрингфийлд“, но вътрешната стена е фалшива и зад нея има баня с гореща вода, тоалетни, кранове, мивки и душове. А онази огромна бъчва за дъждовна вода? Влиза се през таен вход отзад. Вътре има хладилно помещение за месо, зеленчуци и плодове. Всичко действа с газ. Няма електричество. Само свещи и газени лампи.

Намираха се пред вратата на спалнята за пътници. Един от чиновниците надникна вътре и отбеляза:

— Май че си имате гостенин.

Всички погледнаха койката в ъгъла. После откриха още следи. Конски фъшкии в конюшнята, въглени от огън. Сенаторът избухна в смях.

— Като че ли някой от гостите ви не е имал търпение — каза столичният политик. — Може пък да е истински пионер.

Всички се разсмяха.

— Браво, професоре. Сигурен съм, че всички сме единодушни. Заслужавате поздравления. Това място е гордост за нашия щат.

После си тръгнаха. Професорът заключи портата, като продължаваше да се чуди за койката и фъшкиите. Трите автомобила потеглиха по дълбоките коловози до дългата ивица черна скала, магистрала 30, и завиха на север към Билингс и летището.

След два часа Бен Крейг се върна от лов. Първият знак, че уединението му е било нарушено, бе залостената отвътре врата до черквата.

Провери голямата порта, но тя беше заключена. Навън имаше странни следи, каквито никога не беше виждал, като от колела на фургон, но по-широки и със зигзаговидни шарки в тях.

С пушка в ръка Крейг прескочи стената, но след едночасова проверка се увери, че вътре няма никого. Отвори вратата, вкара Роузбъд, изтърка я и я нахрани, после разгледа следите от стъпки на плаца. Бяха от обувки, подметките на някои от които също бяха оставили зигзаговидни шарки, ала нямаше следи от копита. Навън също. Всичко това беше изключително странно.

След две седмици пристигнаха законните обитатели на форта. Крейг пак бе на лов в подножието на Прайър.

Колоната се състоеше от три автобуса, четири автомобила и двадесет коня в големи сребристи фургони. Когато разтовариха всичко, колите си заминаха.

Още в Билингс бяха облекли костюми, подходящи за различните им роли. Всеки имаше мешка с втори чифт дрехи и лични вещи. Професорът ги бе проверил и беше настоял да не носят нищо „модерно“. Не се позволяваха електрически уреди. Някои трудно се бяха разделили с транзисторите си, но това изрично се посочваше в договора. Не бяха разрешени дори книги, издадени през този век. Професор Ингълс смяташе, че цялостното връщане с един век назад е извънредно важно и с оглед на пълната автентичност, и от психологическа гледна точка.

— След време наистина ще започнете да вярвате, че сте пионери, които живеят в решителен момент от историята на Монтана — каза им той.

Няколко часа студентите с растящо въодушевление разглеждаха новия си дом.

Кавалеристите вкараха конете си в конюшнята и си разпределиха леглата във военната спалня. На стената бяха закачени два плаката — на Ракел Уелч и Урсула Андерс, но незабавно бяха конфискувани. Всички се шегуваха и бяха радостно възбудени.

Цивилните работници, ковачът, търговците, готвачките, следотърсачите и заселниците от Изток се настаниха във втората голяма сграда. Осемте момичета бяха отведени в спалнята им от госпожица Бевън. До главния вход спряха два прерийни фургона, покрити с бял брезент и теглени от тежки товарни коне. Те щяха да привличат вниманието на бъдещите гости.

В късния следобед на малко повече от половин километър от форта Бен Крейг дръпна юздите на Роузбъд и тревожно впери очи напред. Портите зееха. Вътре бяха спрели два фургона и по плаца се движеха хора. На стълба над портата се вееше съюзното знаме. Забеляза две сини униформи. Бе чакал седмици, за да може да попита някого къде са отишли шайените, но сега не беше толкова сигурен.

След като се поколеба около половин час, той продължи напред. Влезе през портата точно преди двама войници да я затворят. Те любопитно го погледнаха, но не казаха нищо. Крейг скочи от седлото и поведе Роузбъд към конюшнята. По средата на пътя го пресрещнаха.

Госпожица Бевън бе симпатична жена, добродушна американка, русокоса, сериозна, с луничав нос и широка усмивка. Тя весело поздрави Бен Крейг.

— Здрасти.

Беше прекалено горещо, за да носи шапка, затова следотърсачът кимна.

— Добър ден, госпожо.

— От нашата група ли си?

Като асистентка на професора и специализантка във факултета, тя участваше в проекта още от самото начало и бе присъствала на многобройните разговори, довели до окончателния подбор на участниците. Ала никога не беше виждала този младеж.

— Предполагам, госпожо — отвърна непознатият.

— Това значи, че ти се иска, така ли?

— Ами, да.

— Е, малко е необичайно, защото не си на щат. Но вече е късно да прекараш нощта в прерията. Заведи коня си в конюшнята, а аз ще поговоря с майор Ингълс. Ела в кабинета на командира след половин час.

Тя прекоси плаца и почука на вратата. Облечен в пълна униформа на майор от Втора кавалерия, професорът седеше на бюрото си, потънал в административна работа.

— Сядай, Чарли. Младежите настаниха ли се? — попита той.

— Да. И имаме един нов.

— Как така нов?

— Младеж на кон. Около двайсет и пет годишен. Просто дойде от прерията. Прилича на закъснял доброволец. Иска да се присъедини към нас.

— Не съм сигурен, че можем да вземем повече. Всички места са попълнени.

— Е, честно казано, той си носи всичко необходимо. Кон, дрехи от еленова кожа, доста мръсни, седло. Зад седлото му даже са завързани пет животински кожи. Явно се е постарал.

— Къде е сега?

— Грижи се за коня си. Казах му да дойде тук след малко. Реших, че поне може да се срещнеш с него.

— Добре.

Крейг нямаше часовник и трябваше да измери времето по слънцето, но беше точен до няколко минути. Почука и го поканиха да влезе. Джон Ингълс бе закопчал куртката си и стоеше зад бюрото си. Чарли Бевън беше отстрани.

— Искали сте да ме видите, господин майор?

Професорът се смая от автентичността на младежа. Той стискаше в ръка кръгла шапка от лисича кожа. Открито, честно, загоряло от слънцето лице с тъмносини очи. Кестенявата, неподстригвана от много седмици коса бе завързана на опашка с кожен ремък. В тънката плитчица, която висеше отстрани на лицето му, беше закрепено орлово перо. Кожените му дрехи дори бяха с неравните шевове, каквито бе виждал на истински стари облекла.

— Чарли ми каза, че сте искали да се присъедините към нас, да поостанете тук.

— Да, господин майор, искам.

Професорът взе решение. В средствата имаше перо за извънредни случаи. Този младеж беше тъкмо такъв. Той придърпа един дълъг формуляр, взе перодръжката и потопи стоманеното перо в мастилницата.

— Добре, да попълним някои подробности. Име?

Крейг се поколеба. До този момент, изглежда, не го бяха познали, ала името му можеше да ги подсети. Но майорът беше пълен и малко блед. Като че ли току-що идваше на границата. Може би на Изток не се бе чуло за събитията от миналото лято.

— Крейг, господин майор. Бен Крейг.

Той зачака. Изглежда, че името не говореше нищо на офицера. Пълната ръка с чиновнически почерк записа: Бенджамин Крейг.

— Адрес?

— Моля?

— Къде живееш, синко. Откъде идваш?

— От ей там, господин майор.

— Ей там е прерията и пустошта.

— Да, господин майор. Роден съм и съм израснал в планината.

— Мили Боже! — Професорът бе чувал за семейства, които живеели дълбоко в пустошта, но това беше по-обичайно за Скалистите планини в Юта, Уайоминг и Айдахо. Той грижливо написа: „Без установено местообитаване“.

— Имена на родителите?

— И двамата са мъртви, господин майор.

— О, много съжалявам.

— От петнайсетина години.

— Тогава кой те е отгледал?

— Господин Доналдсън, господин майор.

— А, и той живее…

— И той умря. Разкъса го един мечок.

Професорът остави перодръжката. Не бе чувал за нещастни случаи с мечки, макар че някои туристи бяха ужасно нехайни с боклуците от пикниците си. Човек просто трябваше да познава пустошта. Така или иначе, този красив младеж очевидно нямаше семейство.

— Кой е най-близкият ти роднина?

— Господин майор?

— Трябва да можем да се свържем с някого в случай, че… нещо се случи с теб.

— Нямам, господин майор. Няма с кого да се свържете.

— Разбирам. Дата на раждане?

— Петдесет и втора. В края на декември, струва ми се.

— Значи си на двайсет и пет години, така ли?

— Да.

— Ясно. Номер на социалната осигуровка?

Крейг го зяпна. Професорът въздъхна.

— Господи, ти май си се промъкнал през ситото. Добре. Подпиши тук.

Той обърна формуляра, побутна го към Крейг и му подаде перодръжката. Младежът я взе. Не можеше да прочете думите „подпис на кандидата“, но виждаше оставеното място. Той се наведе и постави кръстче. Професорът взе листа и смаяно го погледна.

— Бедното ми момче, милото ми бедно момче… — Той показа формуляра на асистентката си. — Чарли, като служител в образователната система смятам, че това лято ще имаш още една задача.

Тя широко се усмихна.

— Да, господин майор, разбирам.

Госпожица Бевън бе тридесет и пет годишна, разведена, без деца. Този младеж от пустошта й изглеждаше още хлапак, наивен, невинен, уязвим. Нуждаеше се от нейната закрила.

— Добре — каза професор Ингълс. — Бен, върви и се настани, ако вече не си го направил. Ще се видим на масата за вечеря.

Храната беше вкусна, помисли си следотърсачът, и много. Поднесоха я в емайлирани тенекиени чинии. Той се хранеше с помощта на ловджийския си нож, лъжица и парче хляб. Неколцина от сътрапезниците му се усмихнаха странно, ала Крейг не ги забеляза.

Младежите в неговата спалня се държаха приятелски. Изглежда, всички бяха от градове, за които никога не беше чувал, навярно далеч на Изток. Тъй като не можеха да четат на светлината на свещите, а и денят беше бил уморителен, всички скоро заспаха.

Бен Крейг никога не бе проявявал любопитство към околните, но забеляза, че младите мъже са странни. Те твърдяха, че са следотърсачи, коняри и трапери, но като че ли не знаеха нищо за занаятите си. Ала той си спомни за новобранците на Къстър, които не бяха знаели нищо за конете, оръжията и индианците. През изминалата година нищо не се бе променило.

Преди пристигането на първите групи имаше две седмици за адаптиране и репетиции. През това време трябваше да приведат форта в идеален ред, да се упражняват и да слушат лекциите на майор Ингълс, провеждани главно на открито.

Крейг не знаеше за това и се приготви отново да отиде на лов. Тъкмо прекосяваше плаца, за да излезе през широко отворената порта, когато го спря един млад коняр, казваше се Брад.

— Какво носиш, Бен? — И посочи калъфа от овча кожа до лявото коляно на Крейг.

— Пушка.

— Може ли да я видя? Разбирам от оръжия.

Крейг извади своята „Шарпс“ от калъфа и му я подаде. Брад изпадна във възторг.

— Леле, каква красавица! Истинска антика. Каква е?

— „Шарпс“ петдесет и две.

— Невероятно. Не знаех, че са направили такива копия.

Брад насочи пушката към камбаната над портата и натисна спусъка.

Тъкмо се канеше да каже „бум“, когато оръжието го направи вместо него. Откатът го събори. Ако директно беше улучил камбаната, тежкият куршум щеше да я пръсне. Той обаче улучи под ъгъл и рикошира. Силният звън накара всички във форта да замръзнат на място. Професорът изскочи от кабинета си.

— Какво става? — извика той, после видя седящия на земята Брад, стиснал тежката пушка. — Какво правиш, Брад?

Младежът се изправи и обясни. Ингълс мрачно погледна Крейг.

— Бен, може би съм забравил да ти кажа, но тук огнестрелното оръжие е забранено. Трябва да заключа пушката ти в оръжейната.

— Значи никакви пушки, така ли, господин майор?

— Никакви пушки. Поне истински.

— Ами сиуксите?

— Сиуксите ли? Доколкото знам, те са в резерватите си в Северна и Южна Дакота.

— Но могат да се върнат.

Професорът разбра шегата и снизходително се усмихна.

— Разбира се, че могат да се върнат. Но мисля, че няма да е това лято. И дотогава това нещо ще бъде заключено в оръжейната.

Четвъртият ден беше неделя и целият персонал се събра на утринна служба в черквата. Нямаше свещеник и службата се ръководеше от майор Ингълс. По някое време той застана зад аналоя и се приготви за четенето. Голямата Библия бе разтворена на съответната страница.

— Днес ще четем откъс от Книгата на Исаия, глава единайсета, шести стих. Тук пророкът говори за времето, когато на нашата земя ще настане Божият мир.

И зачете:

— „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът…“

Той прелисти страницата, но два от тънките листове бяха залепнали и професорът спря, тъй като текстът нямаше смисъл. Докато се бореше със смущението си, от третия ред пред него се разнесе младежки глас.

— … И лъвът ще яде слама като вола. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийско гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето.

В черквата се възцари тишина. Всички бяха зяпнали към човека в мръсни кожени дрехи и с орлово перо, закрепено в косата. Джон Ингълс най-после успя да разтвори на нужната страница.

— Да, точно така. Тук свършва първото четене.