Шепнещ вятър

Бен Крейг вдигна поглед към чудовището, което ревеше над тях.

— Мъжът вътре ще каже на преследвачите къде си — обясни му Шепнещ вятър.

— Как могат да чуват при толкова много шум? — учуди се той.

— Няма значение, Бен. Имат си начини.

Следотърсачът също си имаше начини. Той извади старата пушка от калъфа и зареди тежкия патрон. За да си осигури по-добра видимост, Джери се беше спуснал на сто и осемдесет метра височина и кръжеше над гората с леко наклонен надолу нос, търсейки друга поляна, която преследваните можеха да пресекат. Крейг внимателно се прицели и стреля.

Куршумът проби пода, мина между разкрачените бедра на пилота и прониза покрива на кабината. Гледан от земята, хеликоптерът описа безумен кръг и отлетя настрани и нагоре. Джери се успокои едва когато се отдалечи на километър и половина и се издигна на хиляда метра височина.

— Пол — крещеше той в микрофона, — копелето току-що ме улучи. Махам се оттук. Трябва да се върна в Бриджър и да направя оглед на щетите. Ако куршумът е попаднал в главната перка, направо можеш да ме отпишеш.

Думите му не стигнаха до шерифа. Той бе чул далечния екот на старата пушка, беше видял балетното изпълнение на хеликоптера и отдалечаването му към хоризонта.

— Ега ти техниката — измърмори единият лесничей.

— Мълчи — скастри го Люис. — Просто дръжте пушките си в готовност и внимавайте. Това е истинско преследване.

И друг преследвач бе чул изстрела. Намираше се много по-близо, на около осемстотин метра. Макс беше предложил да изпревари главната група.

— Той води кон, господин Брадок, и това означава, че аз мога да се движа по-бързо от него. Няма да чуе приближаването ми. Може би ще успея да го сваля на безопасно разстояние от момичето.

Брадок се съгласи. Макс се запромъква напред, като се прехвърляше от прикритие на прикритие и внимателно се оглеждаше. Изстрелът му показа накъде да върви — на около осемстотин метра напред и малко надясно. Той започна да скъсява разстоянието.

Бен Крейг прибра пушката в калъфа и продължи пътя си. Оставаше му само малко повече от километър до края на гората и платото Силвър Рън. Над дърветата планината бавно се приближаваше. Знаеше, че е забавил преследвачите си, но не ги е накарал да се върнат. Все още неотклонно вървяха след него.

Високо в дърветата зад него се обади птица. Познаваше я, познаваше вика й. Отговори й друга, със същия вик. Това бяха техните предупреждения. Той пусна юздите на Роузбъд, отдалечи се на пет-шест метра от следата, останала от копитата й, и се затича назад между дърветата.

Макс проследи отпечатъците от конски подкови в пръстта — водеха към поляната. С камуфлажната си униформа и намазаното си с черна боя лице той беше невидим в сумрака под дърветата. Ветеранът проучи мястото и се ухили, когато видя проблясъка на месинговата гилза в средата. Такъв глупав номер! Знаеше, че не бива да се приближава до нея. Мъжът бе някъде тук и го причакваше. Прекалено очевидна примамка. Педя по педя той проучи листака от отсрещната страна.

И тогава видя една клонка да помръдва. Храст, голям гъст храст. Лекият ветрец караше листата да се поклащат, ала винаги в една и съща посока. Клонката помръдна в обратната. Макс впери очи в храста и различи бледо жълто-кафяво петно на метър и осемдесет над земята. От предния ден си спомняше траперската лисича шапка на конника.

Носеше любимото си оръжие, пушка М–16 с къса цев, лека и абсолютно надеждна. Десният му палец безшумно превключи на автоматична стрелба и майорът натисна спусъка. Половин пълнител опустоши храста — жълто-кафявата шапка изчезна, после отново се появи на земята, където бе паднала. Едва тогава Макс напусна прикритието си.

Шайените никога не използваха каменни боздугани. Предпочитаха томахавки и с тях посичаха враговете от конете си или ги хвърляха бързо и точно.

Томахавката улучи майора в десния бицепс, проряза мускула и се заби в костта. Пушката падна от безчувствената му ръка. Той я погледна с пребледняло лице, извади я и когато яркочервената кръв бликна, затисна раната с лявата си ръка. Обърна се и се затича надолу по пътя, по който беше дошъл.

Следотърсачът пусна петнадесетметровия ремък, с който бе раздвижил клонката, взе томахавката и шапката си и се върна при коня си.

Брадок, синът му и останалите му трима души откриха майора облегнат на едно дърво. Макс дишаше тежко.

Шериф Люис и неговите хора бяха чули изстрелите, втори за този ден, и бяха побързали напред. Старшият лесничей погледна раната, каза „турникет“ и отвори пакета си за първа помощ.

Докато превързваше Макс, Люис слушаше разказа на Брадок. После презрително погледна магната и изсумтя:

— Би трябвало да ви арестувам. И щях да го направя, ако не бяхме толкова далеч от цивилизацията. Махнете се оттук, господин Брадок, и не се намесвайте повече.

— Ще остана! — извика Големия Бил. — Този дивак открадна момичето на сина ми и сериозно рани трима мои хора…

— Които изобщо не трябваше да са тук. Аз ще го арестувам и ще му предявя обвинения, но не искам жертви. Затова ще ми дадете оръжието си. Всичкото, при това веднага.

Към Брадок и групата му се насочиха няколко пушки. Няколко заместник-шерифи събраха оръжието. Шерифът се обърна към лесничея, който бе превързал ръката на майора.

— Какво предлагате?

— Евакуиране, колкото се може по-скоро. Може да се върне с придружител до Ред Лодж, но това е на трийсет километра през пресечена местност, оттатък Уест Форк. Тежка езда. Може да не издържи.

— Нагоре е платото Силвър Рън. Там радиостанциите би трябвало да работят. Можем да повикаме хеликоптер. Как смятате?

— Хеликоптер — отвърна лесничеят. — Ръката му има нужда от незабавна операция, иначе ще я изгуби.

Продължиха напред. На поляната намериха изпуснатата пушка М–16 и месинговата гилза. Лесничеят я разгледа.

— Стрели с кремъчни върхове, томахавка, пушка за бизони. Кой е тоя човек, шерифе?

— Мислех, че знам — отвърна Люис. — Сега се съмнявам.

— Е, определено не е безработен актьор — отбеляза лесничеят.

Бен Крейг стоеше в края на гората и се взираше към равното плато. Оставаха осем километра до последния поток и още три до планината. Той погали Роузбъд по меката като кадифе муцуна.

— Само още малко преди залез слънце — каза й следотърсачът. — Още малко и ще сме свободни.

Качи се на седлото и подкара кобилата напред. След десет минути преследвачите му стигнаха до платото. Младежът беше на километър и половина от тях.

Когато излязоха от гората, радиостанциите проработиха. Шериф Люис се свърза с Джери и научи съдбата на малкия хеликоптер „Сикорски“. Джери се намираше на летището в Билингс и бе взел по-голям „Бел Джетрейнджър“.

— Кацни тук, Джери. Не се безпокой за снайпериста. Той е на повече от километър и половина. Имаме ранен. А, и кажи на оня цивилен доброволец със самолета, че имам нужда от него. Искам да прелети над платото Силвър Рън, не по-ниско от хиляда и петстотин метра. Да търси ездач, който се насочва към планината.

Минаваше три и слънцето се спускаше на запад към върховете. Когато се плъзнеше зад Спирит и Беъртуут, бързо щеше да се смрачи.

Пръв стигна Джери с джетрейнджъра и разтърси синьото небе, после кацна. Качиха майора на борда и с него тръгна един от заместник-шерифите. Полицейският пилот излетя и се свърза по радиостанцията с билингската болница, за да поиска разрешение за кацане и да предупреди, че кара ранен.

Останалите конници продължиха по платото.

— Има един поток, за който той сигурно не знае — каза старшият лесничей, който яздеше до шерифа. — Лейк Форк. Дълбок, тесен, със стръмни брегове. С кон може да се прекоси само на едно място. Ще му трябват години, за да го открие. Там ще можем да го настигнем.

— Ами ако чака в дърветата, насочил оная пушка срещу нас? Не искам да изгубя никой от вас.

— Тогава какво ще правим?

— Спокойно — отвърна Люис. — Той не може да стигне до Уайоминг. Не и с въздушното наблюдение.

— Освен ако не продължи през нощта.

— Конят му е изтощен, момичето е обуто с бели копринени пантофки. Времето му изтича и той го знае. Просто няма да го изпускаме от поглед и ще чакаме самолета.

Самолетът пристигна малко преди четири. Бе се наложило да повикат пилота от службата му в Билингс. Младежът работеше като продавач в магазинна спортни принадлежности. Започнаха да различават върхарите на дърветата по стръмните брегове на Лейк Форк.

По радиостанцията на шерифа изпращя гласът на пилота.

— Какво ви интересува?

— Пред нас има мъж, който води кон с увито в одеяло момиче на гърба. Виждаш ли го?

Издигнал се високо във въздуха, самолетът „Пайпър Къб“ се наклони и зави към потока.

— Виждам го. Там има тясна клисура. Той влиза сред дърветата.

— Не се приближавай. Има пушка и е адски точен.

Самолетът се издигна над потока на три километра пред тях.

— Все още го виждам. Води коня надолу към потока на дъното на клисурата.

— Няма да стигне до отсрещния бряг — изсъска лесничеят. — Сега можем да го настигнем.

Препуснаха. Брадок, синът му и останалите трима телохранители с празни кобури бяха последни.

— Не се спускай — отново предупреди шерифът. — Ако се приближиш, той може да стреля от дърветата. Вече стреля по Джери.

— Джери е бил на височина сто и осемдесет метра — изпращя гласът на пилота. — Аз се движа със сто и двайсет възела на височина един километър. Така или иначе, той, изглежда, е намерил пътя за оттатък. Излиза на платото Хелроуринг.

Шерифът погледна лесничея и изсумтя.

— Все едно и преди е идвал тук — смутено каза лесничеят.

— Може и да е идвал — отвърна Люис.

— Невъзможно. Без наше знание няма как да го е направил.

Групата стигна до ръба на каньона, но гъсто растящите борове скриваха изтощения младеж, който теглеше коня си и неговия товар от отсрещната страна.

Лесничеят знаеше единствения път през клисурата, но следите от копитата на Роузбъд показваха, че го знае и беглецът. Когато излязоха на второто плато, той отново бе само тъмно петно в далечината.

— Започва да се смрачава и горивото свършва — каза пилотът.

— Една последна обиколка — настоя шерифът. — Къде се намира той?

— Стигна до планината. Катери се по северния склон. Но изглежда, че конят изнемогва. Постоянно се препъва. Предполагам, че по изгрев слънце ще го настигнете. Успешно преследване, шерифе.

Самолетът обърна в помръкващото небе и полетя към Билингс.

— Ще продължаваме ли, шерифе? — попита един от заместниците му. Люис поклати глава. Въздухът беше рядък, всички се задъхваха за кислород, нощта бързо се спускаше.

— Не и по тъмно. Ще останем тук до утре сутрин.

Направиха лагера в края над потока, с лице към върха на юг, който на избледняващата светлина изглеждаше толкова близо, че сякаш се извисяваше точно над хората и конете.

Извадиха дебели шуби, подплатени с агнешка кожа, и ги облякоха. Събраха съчки и запалиха огън. По предложение на шерифа Брадок, синът му и останалите му трима телохранители направиха лагера си на стотина метра от тях.

Не бяха имали намерение да пренощуват толкова високо на платото. Не си носеха завивки й храна. Седяха на конските чулове около огъня и вечеряха с блокчета шоколад. Шериф Люис се взираше в пламъците.

— Какво ще правиш утре, Пол? — попита Том Бароу.

— Ще продължа към върха сам. Без оръжие. Ще вдигна бяло знаме и ще взема високоговорителя. Ще се опитам да го уговоря да слезе заедно с момичето.

— Може да е опасно. Той е диво хлапе — предупреди го лесничеят.

— Днес той можеше да убие трима души — замислено отвърна шерифът. — Можеше, но не го направи. Трябва да разбере, че при тази обсада няма как да защитава момичето. Предполагам, че няма да застреля полицай с бяло знаме. Първо ще ме изслуша. Струва си да опитам.

Леден мрак обгърна планината. Като теглеше, буташе и умоляваше Роузбъд, Бен Крейг измина последния преход до скалния перваз пред пещерата. Кобилата спря разтреперана, с мътен поглед. Той свали момичето от гърба й.

Следотърсачът даде знак на Шепнещ вятър да влезе в пещерата, развърза бизонската кожа и я разгъна. Взе колчана с останалите две стрели и пушката, свали лъка от гърба си и ги остави наблизо. Накрая разкопча ремъка и свали седлото.

Облекчена от товара си, Роузбъд направи няколко крачки към нискораслите дръвчета и сухите храсти. Задните й крака поддадоха и тя седна по задница. После се подгънаха и предните й крака и животното се претърколи настрани.

Крейг коленичи до главата й, взе я в скута си и започна да я гали по муцуната. Тя тихо изцвили и след миг храброто й сърце спря.

Младежът също умираше от умора. Не беше спал две денонощия, не бе слагал почти нищо в уста и беше яздил и вървял близо сто и петдесет километра. Но му оставаше още работа и той се насили да се изправи.

Отиде до ръба на скалния перваз, погледна надолу и видя на север двата лагерни огъня на преследвачите си. Наряза клони и фиданки от мястото, където бе седял старецът, и запали огън. Пламъците осветиха перваза, пещерата и облечената в бяла коприна фигура на единственото момиче, което беше обичал и щеше да обича.

Той приготви вечеря от храната, която носеше от форта. Двамата седнаха един до друг на кожата и за пръв и последен път ядоха заедно.

Знаеше, че без кон преследването е почти свършило. Ала старият търсач на видения му беше обещал, че момичето ще стане негова жена, бе му казал, че такава е волята на Вездесъщия дух.

Разговорът между уморените мъже на платото утихна. Те седяха в мълчание, с лица, огрени от пламъците, и се взираха в огъня.

Тишината в редкия въздух бе абсолютна. От върха повя лек ветрец, но не я смути. После се разнесе вик.

Донесен от планинския вятър, той стигна до тях в нощния мрак. Протяжен и ясен, вик на млада жена.

Не вик на болка или мъка, а онзи пресеклив, заглъхващ вик на човек в такъв екстаз, че не се поддава на описание или повторение.

Заместник-шерифите се спогледаха, после сведоха глави и шерифът видя, че раменете им се разтърсват.

На сто метра от тях Бил Брадок се изправи. Другите се опитваха да не срещат очите му. Той се втренчи във върха с лице, представляващо маска на ярост и омраза.

В полунощ температурата започна да пада. Мъжете отначало помислиха, че просто става по-студено заради голямата височина и рядката атмосфера, затрепериха и се увиха в шубите си. Ала студът проникваше през дънките им и те се примъкнаха по-близо до огъня.

Температурата стигна до нулата и продължи да пада. Заместник-шерифите погледнаха към небето и видяха, че се трупат гъсти облаци, които скриха върха от поглед. Високо на склона на Риъргард блещукаше далечен огън, после изчезна.

Мъжете бяха от Монтана и бяха свикнали с лютите зими, но още бе едва краят на октомври. В един часа лесничеите прецениха, че е двадесет градуса под нулата. В два всички бяха на крака, вече и не мислеха за сън и потропваха с крака, за да поддържат кръвообращението си, духаха в шепите си и носеха още дърва за огъня, но без резултат. Заваляха първите снежинки — изсъскваха над пламъците и се стопяваха.

Старшият лесничей отиде при шериф Люис.

— Двамата с Кал смятаме, че трябва да се върнем в парка „Къстър“ — каза той. Зъбите му тракаха.

— Там по-топло ли ще е?

— Може би.

— Какво става, по дяволите?

— Ще ме помислите за побъркан, шерифе.

— Не се безпокойте.

Снегът се усили, звездите се скриха, към тях се приближаваше ледена бяла пустош.

— Това място е границата между земите на индианците кроу и шошоните. Някога, преди идването на белите, тук станала голяма битка. Индианците вярват, че духовете на воините все още витаят из тази планина, и я смятат за вълшебно място.

— Красива легенда. Но какво общо има тя с проклетото време?

— Предупредих ви, че звучи шантаво. Но според тях тук идва и Вездесъщият дух и носи Студа на дългия сън, на който не може да издържи никой човек. Разбира се, това е просто странно климатично явление, но мисля, че трябва да се върнем. Ако останем, до изгрев слънце ще замръзнем.

Шериф Люис се замисли и каза:

— Оседлайте конете. Тръгваме. Съобщете на Брадок и неговите хора.

След няколко минути лесничеят се върна във виелицата.

— Той казва, че щял да се скрие в клисурата и нямало да мръдне оттам.

Треперещи от студ, шерифът, лесничеите и заместник-шерифите прекосиха потока и се върнаха по платото Силвър Рън в гъстата борова гора. Температурата се покачи до нулата. Те запалиха огън и останаха живи.

В четири и половина сутринта бялата мантия на планината се откъсна и се понесе надолу към платото — безшумно прииждаща вълна, която се плъзна като стена над скалата и затрупа клисурата до ръба. Спря на километър и половина по-нататък. Небесата започнаха да се разчистват.

След два часа шериф Пол Люис застана в края на гората и погледна на юг. Планината бе чисто бяла. Порозовяващото небе на изток обещаваше ясен нов ден. През цялата нощ беше държал радиостанцията си до тялото си, за да я топли, и тя все още работеше.

— Джери! — извика шерифът. — Имаме нужда от теб. Бързо. Излезе виелица и положението изглежда доста сериозно… Не, в края на гората сме, откъдето вчера ти евакуира наемника. Ще ни намериш тук.

Четириместният джетрейнджър изплува от изгряващото слънце и кацна на студената гола скала. Люис качи двамата си заместници отзад и седна до пилота.

— Карай към планината.

— Ами снайперистът?

— В момента едва ли някой ще стреля. Ще имат късмет, ако са живи.

Хеликоптерът пое по пътя им от предния ден. Лейк Форк си личеше само по върхарите на няколко бора и лиственици. Нямаше и следа от петимата, които се бяха скрили в клисурата. Полетяха към върха. Шерифът търсеше мястото, където беше видял огъня на фона на небето. Пилотът бе нервен — никакво спускане под сто и осемдесет метра.

Люис го видя пръв. Мастиленочерно петно на белия фон на планината, входа на пещерата и пред нея — покрития със сняг скален перваз, достатъчно широк, за да кацне хеликоптерът.

— Кацни, Джери.

Пилотът предпазливо се подчини, като следеше за движение сред скалите. Нищо не помръдваше. Машината кацна на перваза, без да изключва двигателите, готова за отлитане.

Шериф Люис скочи от вратата с пистолет в ръка. Заместниците го последваха с пушки и залегнаха пред входа на пещерата. Никакво движение.

— Излез — извика Люис. — С високо вдигнати ръце. Няма да ти направим нищо лошо.

Нищо не помръдваше. Той изтича на зигзаг до пещерата и надникна вътре.

На земята имаше някаква дрипа. И нищо повече. Шерифът предпазливо се приближи. Дрипата очевидно бе животинска кожа, изгнила и мухлясала от годините, с отдавна изтляла козина. Люис все пак я вдигна.

Тя лежеше отдолу в бялата си копринена булчинска рокля, сякаш спеше на брачното си ложе. Но когато я докосна, беше студена като мрамор.

Шерифът прибра пистолета си и без да мисли за невидимия следотърсач, взе момичето на ръце и го изнесе навън.

— Дайте шубите и я увийте — извика на хората си той. — Качете я на хеликоптера и я стоплете с телата си.

Заместниците побързаха да съблекат топлите си шуби и увиха момичето. Един я качи на задните седалки и започна да разтрива ръцете и краката й. Люис натика другия полицай на свободното празно място и извика на Джери:

— Закарай я в клиниката в Ред Лодж. Бързо. Предупреди ги, че идваме с измръзнал човек. Поддържай максимално висока температура в кабината. Може би има някакъв шанс. После се върни да ме вземеш.

След като изпрати с поглед джетрейнджъра, шерифът проучи пещерата и перваза пред нея. Когато свърши, седна на един камък и отправи поглед на север към невероятната гледка.

В клиниката на Ред Лодж екип от лекар и медицинска сестра пое момичето, съблече замръзналата булчинска рокля, разтри дланите и ходилата, ръцете, краката и гърдите й. Повърхностната температура бе под равнището на измръзване, а вътрешната — в опасната зона.

След двадесет минути докторът долови слаб пулс — младо сърце, което се бореше за живот. Сърцето на два пъти спира и той на два пъти го съживи. Телесната температура започна да се покачва.

Веднъж момичето спря да диша и лекарят вкара в дробовете й собствения си дъх. В стаята беше топло като в сауна и краката й бяха увити във включено на максимум електрическо одеяло.

След час единият й клепач затрепери и синкавите й устни започнаха да порозовяват. Сестрата провери вътрешната температура. Вече бе над опасното равнище и се покачваше. Пулсът стана равномерен и се засили.

След още половин час Шепнещ вятър отвори големите си тъмни очи и прошепна:

— Бен?

Лекарят каза кратка благодарствена молитва към стария Хипократ и всички след него.

— Казвам се Люк, но няма значение. Вече мислех, че сме те изпуснали, малката.

Седнал на своя камък, шерифът видя, че джетрейнджърът се връща. Забеляза го от много километри в неподвижния въздух и чак после чу гневния рев на перките, които цепеха въздуха. На върха беше абсолютно спокойно. Когато Джери кацна, шериф Люис повика седналия отпред заместник.

— Вземи две одеяла и ела тук. — Когато колегата му слезе при него, той посочи с ръка. — Донеси и него.

Младежът сбърчи нос.

— Уф, шерифе…

— Просто го направи. Той някога е бил човек. Заслужава християнско погребение.

Скелетът на коня лежеше малко настрани. Кожата, плътта, мускулите и сухожилията отдавна бяха изтлели. От опашката и гривата навярно бяха станали чудесни гнезда. Но изтърканите от жилавата трева в равнините зъби все още си бяха на мястото. Юздата се бе превърнала почти на прах, но стоманената юздечка лъщеше между зъбите.

Кафявите копита бяха непокътнати, както и четирите подкови, много отдавна заковани от някой кавалерийски ковач.

Скелетът на мъжа беше на няколко метра оттам. Лежеше по гръб, сякаш бе умрял в съня си. От дрехите му не беше останало почти нищо — само парчета потъмняла еленова кожа, полепнала по ребрата. Заместникът разгъна едното одеяло и започна да събира костите. Шерифът се върна при вещите на ездача.

Много сезони вятър, дъжд и сняг бяха превърнали седлото и самара в купчина изтляла кожа. Ала сред тях лъщяха няколко месингови патрона. Люис ги взе.

Целият червено-кафяв от ръжда, ловджийският нож бе пъхнат в останки от украсена с мъниста ножница, която при допира му се разсипа на прах. Коженият калъф на пушката беше разкъсан от птиците, но самото оръжие лежеше, обвито в скреж и покрито с ръжда от годините.

Озадачиха го двете стрели в колчана и брадвата. Изглеждаха почти нови. Имаше и тока, закрепена за стар кожен ремък, оцелял от всички стихии на времето.

Шерифът взе вещите, уви ги във второто одеяло, за последен път погледна, за да се увери, че не е останало нищо, и се качи в хеликоптера. Заместникът седеше отзад при другия вързоп.

Джетрейнджърът се издигна в небето и пое към зелената маса на националния горски парк.

Шериф Люис сведе очи към покрития със сняг Лейк Форк. Щяха да организират експедиция, за да приберат труповете, но той знаеше, че никой не е оцелял. Докато се взираше в скалите и дърветата, шерифът се чудеше за младежа, когото беше преследвал в тази жестока планина.

От хиляда и петстотин метра височина той се озърна надясно към Рок Крийк и видя, че по междущатската магистрала отново има движение. Прелетяха над Ред Лодж и Джери се свърза със заместник-шерифа, който бе останал там. Той съобщи, че момичето било в интензивното отделение и било живо.

На шест и половина километра северно от Бриджър чернееха стотината акра опожарена прерия, а на тридесет километра оттам бяха грижливо поддържаните морави и породистите говеда в ранчото на Брадок.

Хеликоптерът прекоси Йелоустоун и шосето на запад за Боузман и започна да се спуска. Скоро кацнаха на летището в Билингс.

— Роден от жена, човек е краткодневен4.

Беше краят на февруари и в малкото гробище в Ред Лодж цареше лют студ. До прясно изкопания гроб бе положен евтин чамов ковчег.

Свещеникът мънкаше в студа, двамата гробари търкаха ръце и чакаха. До гроба стоеше само една жена с дебело палто, но гологлава. По раменете й се стичаха вълни гарвановочерна коса.

Под тисовете в другия край на гробището стоеше едър мъж и наблюдаваше, но не се приближаваше. Носеше шуба, подплатена с овча кожа, и на гърдите му блестеше шерифска звезда.

Беше странна зима, помисли си мъжът под дървото. Очевидно по-скоро облекчена, отколкото опечалена, овдовялата госпожа Брадок бе напуснала усамотението си и беше поела председателството на „Брадок Бийф Инк.“. Бе си направила прическа и редовно ходеше на козметик, носеше елегантни дрехи и водеше светски живот.

Тя посети в болницата младата жена, за която синът й за малко не се беше оженил, хареса я и й предложи безплатна къща в ранчото и работа като лична секретарка. После под формата на подарък върна на господин Пикет контролния пакет акции на банката.

— Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при праха — напевно произнесе свещеникът. Вятърът донесе две снежинки, които кацнаха върху буйната черна коса като шипкови цветове.

Гробарите хванаха въжетата, изритаха подпорите и спуснаха ковчега в гроба. След това се отдръпнаха и зачакаха, забили лопатите си в купчината прясна пръст.

Боузманските патолози бяха направили всичко по силите си. Те установиха, че костите са принадлежали на човек, висок малко под метър и осемдесет, който почти със сигурност се е отличавал с огромна физическа сила.

Нямаше счупвания, нито следи от рани, които можеха да са предизвикали смъртта. Затова заключиха, че е умрял от измръзване.

Стоматолозите проявиха изключителен интерес към зъбите — прави, бели и равни, без нито един кариес. Определиха възрастта на младежа на около двадесет и пет години.

Други специалисти се бяха заели с останките от други материали. Радиовъглеродните тестове показаха, че органичната материя категорично произхожда от средата на седемдесетте години на деветнадесети век.

Най-голямата загадка бяха колчанът, стрелите, лъкът и брадвата, които според същите анализи бяха съвсем нови. Прие се предположението, че група индианци наскоро са посетили пещерата и са оставили трофеите си при човека, който преди много години е умрял там.

Ловджийският нож бе почистен от ръждата и възстановен, датиран по костената му дръжка и подарен на професор Ингълс, който го закачи на стената в кабинета си. Шерифът взе старата пушка. Тя също бе професионално реставрирана и закачена на стената зад бюрото му. Когато се пенсионираше, щеше да си я вземе.

— С вярата във възкресението и отвъдния живот. Амин.

Гробарите зариха гроба. Свещеникът каза няколко думи на жената, потупа я по ръката и забърза към топлото си жилище. Тя не помръдна.

След като госпожица Пикет даде странните си показания в болницата, издирването беше преустановено. Пресата заключи, че през нощта мъжът сигурно е избягал в Уайоминг, като е оставил момичето да умре в пещерата.

Гробарите оградиха гроба с планински камъни и го засипаха с четири чувала чакъл.

После докоснаха шапките си и се поклониха на младата жена, взеха си лопатите и си тръгнаха. Едрият мъж тихо се приближи и застана зад нея. Тя продължаваше да не помръдва. Знаеше, че е зад нея. Знаеше и кой е. Той си свали шапката.

— Така и не намерихме вашия приятел, госпожице Пикет — каза мъжът.

— Да.

Държеше цвете — една-единствена червена роза с дълго стъбло.

— И сигурно няма и да го намерим.

— Няма.

Той взе розата от пръстите й, пристъпи напред, наведе се и я сложи на гроба. После погледна дървения кръст, подарен от добри хора в Ред Лодж. Преди да го лакира, местният дърводелец беше пирографирал няколко думи:

Мъжът се изправи.

— Искате ли да ви закарам у вас?

— Не, благодаря. С кола съм.

Той си сложи шапката и леко докосна периферията й.

— Желая ви всичко хубаво, госпожице Пикет.

После си тръгна. Пред гробището беше паркиран служебният му автомобил от окръжната шерифска служба. Той вдигна поглед. На югозапад слънцето огряваше връх Беъртуут.

Младата жена остана още малко. Накрая се обърна и се запъти към изхода.

Настигна я лек ветрец от планината, разтвори дългото й палто и отдолу се видя заобленият й корем. Беше бременна в четвъртия месец.