Шепнещ вятър

Големия Бил Брадок не бездействаше. Той остави персонала си да се справя с анархията на моравата и заедно с телохранителите си отиде в кабинета си. Макар да беше известен със сприхавостта си, никога не го бяха виждали толкова разярен. Известно време той просто мълчаливо седеше на бюрото си. Около него в очакване на заповеди се бяха събрали дванадесет души.

— Какво ще правим, шефе? — накрая попита един от тях.

— Мислете — изсумтя магнатът. — Мислете. Той е сам човек на кон, тежко натоварен. Може да се отдалечи на ограничено разстояние. Къде ще отиде?

Бившата зелена барета Макс вдигна поглед към закачената на стената карта на окръга.

— Не на север. Ще трябва да прекоси Йелоустоун. Прекалено е дълбока. Значи на юг. Може би обратно към оня форт в хълмовете?

— Точно така. Искам десет души на коне. Въоръжени. Тръгнете на юг, разгърнете се на осемкилометров фронт. Бързайте. Настигнете го.

Когато десетимата каубои оседлаха конете си, той излезе и каза:

— Имате две радиостанции. Поддържайте връзка. Ако го видите, повикайте подкрепление. Когато го притиснете, вземете момичето. Ако заплаши нея или вас, знаете какво да правите. Мисля, че ме разбирате. Искам момичето, никой друг. Тръгвайте.

Конниците излязоха през главната порта, разгърнаха се и препуснаха. Беглецът имаше четиридесет минути преднина, но конят му носеше двама души, пушка и тежка бизонска кожа.

Когато Брадок се върна в кабинета си, Валентино му докладва:

— Шерифът, изглежда, изобщо не бърза. Но все пак ще организира издирване. С патрулни коли по пътищата и може би с хеликоптер.

— Не искам той да стигне пръв — изсумтя Големия Бил. — Но искам да знам каква информация получава. Макс, иди в радиозалата. Искам да следят всички полицейски честоти в окръга. Вземи моя хеликоптер и изпревари конниците. Открий оня тип. Отведи ги при него. Ще ни трябват още вертолети. Наеми още два от летището. Хайде, върви.

Всички грешаха. Професорът, шерифът, Брадок. Следотърсачът не се насочваше към Прайър. Знаеше, че е прекалено очевидно.

На осем километра южно от ранчото той спря, взе едно от одеялата и уви с него Шепнещ вятър. Одеялото беше яркочервено и скриваше снежнобялата й рокля. Ала Крейг никога не бе чувал за хеликоптери. След това зави на югозапад към мястото, където миналата пролет беше пресякъл дългата ивица черна скала.

От километър и половина разстояние забеляза редицата изправени стълбове с опънати жици. Това бяха телефонните линии, минаващи над железопътната линия Бърлингтън.

В три и половина от кръжащия във въздуха хеликоптер се обади Джери.

— Пол, нали каза, че имало само един ездач? Там има цяла армия.

— Какво точно виждаш, Джери?

Гласът изпращя по радиостанцията.

— Видях поне осем конници. Яздят в редица. На юг. Приличат на каубои. И не носят багаж. Освен това има още един хеликоптер, доста напред, кръжи над подножието на планината близо до новия форт.

Люис тихо изруга. Искаше му се да е в хеликоптера, вместо в службата.

— Джери, ако бегълците са напред, опитай се пръв да стигнеш при тях. Ако копоите на Брадок се доберат до момчето, няма да остане дълго живо.

— Ясно, Пол. Ще продължа да ги търся.

В ранчото главният радист каза:

— Господин Брадок, хеликоптерът на шерифското управление е точно над нашите хора.

— Значи си имаме свидетел — отбеляза Макс.

— Кажи на момчетата да продължават да търсят — заповяда Брадок. — По-късно ще се оправяме с властите.

Когато в пет без пет му се обадиха, шериф Люис се зарадва, че е останал в офиса си.

— Пипнах ги — извика един възбуден глас.

— Представи се.

— Първа патрулна кола. На шосе триста и десет. Той току-що прекоси шосето, язди на югозапад. Зърнах го преди да се скрие зад дърветата.

— Къде си на триста и десет?

— На шест и половина километра северно от Бриджър.

— Потвърди, че обектът е на запад от шосето — нареди Люис.

— Потвърждавам, шерифе.

— Остани на шосето в случай, че се върне.

— Ясно.

Шериф Люис проучи картата на стената. Ако продължеше напред, ездачът щеше да стигне до друга железопътна линия и до много по-голямата междущатска магистрала 212, която минаваше през планината до окръг Парк, щата Уайоминг.

По магистралата патрулираха две коли. Той ги помоли да продължат на юг и да внимават за конник, който се опитва да пресече от изток на запад. После се обади на пилота.

— Видели са го, Джери. Много на запад от теб. Току-що прекосил шосе триста и десет. Язди на югозапад. Можеш ли да се насочиш натам? На около шест и половина километра северно от Бриджър. Пак е в открита местност.

— Ясно, Пол, но скоро ще имам проблем с горивото, а и се смрачава.

Шерифът отново погледна картата.

— Край Бриджър има летище. Остани във въздуха, докато можеш, после кацни там. Може да се наложи да пренощуваш. Аз ще кажа на Джейни.

В ранчото подслушаха целия разговор. Макс проучи картата.

— Не се насочва към Прайър. Прекалено е очевидно. Отива към пустошта и връх Беъртуут. Иска да прекоси планината и да изчезне в Уайоминг. Хитро. Точно Така щях да направя и аз.

Радистът на Брадок съобщи на десетимата конници да завият на запад и да прекосят магистралата. Те се съгласиха, но не посмяха да предупредят, че в продължение на двадесет и пет километра са яздили прекалено бързо и конете им са изтощени. А и вече се спускаше мрак.

— Трябва да пратим две коли с хора по междущатската магистрала — каза Макс. — Той ще я пресече, ако иска да стигне до пустошта.

Пратиха два големи джипа с осем души.

Когато наближи междущатската магистрала, Бен Крейг слезе от коня, покатери се на едно дърво, което растеше на върха на малко хълмче, и разгледа преградата. Тя се издигаше над равнината и успоредно на нея минаваше железопътна линия, разклонение на бърлингтънската. От време на време в двете посоки профучаваха автомобили. Местността беше пресечена и обрасла с висока трева. Крейг слезе от дървото и извади огнивото си.

Откъм изток духаше слаб вятър, който подхвана огъня и го разпространи към пътя. Към помръкващото небе се издигнаха облаци дим. Вятърът ги понесе на запад по-бързо от напредващите пламъци и пътят изчезна.

На осем километра северно оттам патрулните полицаи видяха дима и дойдоха на юг да проверят какво става. Когато облаците се сгъстиха, полицаите спряха. Късно. След секунди бяха обгърнати в дим. Не можеха да направят нищо освен да се върнат назад.

Тирът, който пътуваше на юг към Уайоминг, се опита да избегне приближаващите се светлини. Спирачките работеха отлично и камионът спря. Другият зад него нямаше този късмет.

Тировете са много маневрени, докато не се огънат в средата. Вторият камион се блъсна в първия и двата препречиха платната в двете посоки. Понеже пътят бе издигнат над равнината, другите автомобили не можеха да ги заобиколят отстрани.

Полицаите успяха да се обадят по радиостанцията преди да се наложи да напуснат колата си и заедно с шофьорите на тировете да избягат от дима.

Съобщението беше достатъчно. Скоро на юг се насочиха противопожарни коли и тежки кранове, за да се справят с бедствието. Това отне цялата нощ, но призори магистралата отново бе отворена. Уайоминг беше предупреден и трафикът на юг от планината спря.

В целия смут, невидим в дима, един самотен ездач прекоси пътя и навлезе в дивите земи на запад. Мъжът бе завързал кърпа на лицето си, а момичето, което яздеше зад него, беше увито с одеяло.

На запад от магистралата конникът скочи от седлото. Мускулите под лъскавата козина на Роузбъд трепереха от изтощение; а им оставаха да изминат още цели петнадесет километра. Шепнещ вятър се премести на седлото.

Тя свали одеялото от раменете си и снежнобялата й рокля засия в сумрака. Косата й се спускаше на вълни до кръста й.

— Къде отиваме, Бен?

В отговор младежът посочи на юг. На последните лъчи на залязващото слънце Беъртуут се издигаше като пламък над горите, страж на един друг, по-добър живот.

— През планината към Уайоминг. Там никой няма да ни намери. Ще ти направя къща и ще ловувам. Ще сме свободни и ще живеем вечно.

Тя се усмихна, защото ужасно го обичаше, вярваше на обещанието му и бе щастлива.

Личният пилот на Брадок нямаше друг избор освен да обърне. Горивото му свършваше, а и вече беше прекалено тъмно. Той кацна в ранчото с последните си резерви.

Десетимата конници влязоха в градчето Бриджър и попитаха къде могат да пренощуват. Нахраниха се в ресторанта и си направиха постели от одеялата на седлата си.

Джери кацна на летището край Бриджър и управителят му предложи легло за през нощта.

В ранчото бившата зелена барета се зае с плана за по-нататъшните действия. Десет души от частната армия бяха изолирани в Бриджър с изтощени коне. Още осем бяха блокирани в колите си на магистралата. И двете групи щяха да останат там през цялата нощ. Макс се обърна към Бил Брадок и останалите дванадесет. Той бе в стихията си и подготвяше кампания също като във Виетнам. На стената висеше голяма карта на окръга.

— Първи план — каза той. — Преграждаме прохода. Тук има дълбока клисура, която продължава чак до Уайоминг. Казва се Рок Крийк. До него минава магистралата и излиза от южната страна. Оня задник може да се опита да мине през тревата, за да избегне височините от двете страни. Веднага щом освободят магистралата, нашите момчета трябва да отидат там и да завардят пътя на щатската граница. Ако се появи, знаят какво да правят.

— Съгласен съм — изсумтя Брадок. — Ами ако продължи да язди през нощта?

— Не може. Конят му сигурно едва се влачи. Според мен е прекосил пътя, защото се движи към гората, а после към планината. Както виждате, той трябва да влезе в националния горски парк „Къстър“, да се изкачи чак тук, да прекоси клисурата Уест Форк и после да излезе на това плато, Силвър Рън. Оттук и вторият план: ще го изпреварим с двата наети хеликоптера, като по пътя ще вземем десетте момчета от Бриджър. И ще ги свалим на платото, където те ще се скрият зад скалите. Когато излезе на Силвър Рън, той ще е лесна мишена за тях.

— Добре — каза Брадок. — Какво друго?

— Трети план. Призори останалите навлизаме в гората на коне и го подгонваме нагоре към платото. И в двата случая ще го хванем като животно.

— Ами ако в гората се обърне срещу нас?

Макс се усмихна.

— Имам достатъчно опит в джунглите. Още трима-четирима са служили във Виетнам. Искам всички да дойдат с нас. Ако се опита да се бие в гората, той е мой.

— Как ще стигнат дотам конете, след като пътят е затворен? — попита някой.

Макс посочи на картата.

— Има един малък второстепенен път. От билингската магистрала продължава двайсет и пет километра на запад от ето тук, минава през пустошта и свършва при Ред Лодж, точно в началото на клисурата Рок Крийк. Ще закараме конете с фургони през нощта, призори ще ги яхнем и ще тръгнем след него. А сега предлагам да поспим три-четири часа и да станем в полунощ.

Брадок кимна в знак на съгласие.

— Още нещо, майоре. Аз идвам с вас, Кевин също. Време е двамата да видим края на човека, който днес ме унизи.

Шериф Люис също имаше карта и стигна до същите заключения. Той поиска съдействие от град Ред Лодж и за изгрев слънце му обещаха дванадесет коня, отпочинали и оседлани. Джери щеше да презареди и по същото време да е готов за отлитане.

Той се свърза с властите, които разчистваха магистралата, и научи, че пътят ще е свободен до четири сутринта. Шерифът помоли първо да пуснат неговите две коли. Можеше да стигне в Ред Лодж в четири и половина.

Нямаше проблем да намери доброволци дори в неделя. Може да е скучно да си полицай в спокоен окръг, но истинското преследване обикновено вдига адреналина. Освен Джери имаше на разположение един частен пилот с транспортен самолет, който щеше да му докара десет души за гонитбата. Трябваше да са достатъчно за един ездач. Шерифът дълго и втренчено се взира в картата.

— Само не влизай в гората, хлапе — измърмори той. — Там може да е ужасно трудно да те открием.

През това време Бен Крейг и Шепнещ вятър стигнаха до гората и навлязоха сред дърветата. Под покрова на смърчовете и боровете цареше пълен мрак. След половин километър Крейг направи лагер. Разседла уморената Роузбъд и свали от нея всичко — момичето, пушката, одеялата. Кобилата си намери поточе с прясна вода и сочни борови иглички.

Следотърсачът не запали огън, но Шепнещ вятър нямаше нужда от огън — тя се сви под бизонската кожа и заспа. Крейг взе брадвата и се отдалечи. Нямаше го шест часа. Когато се върна, подремна за час, после вдигна лагера. Знаеше, че някъде напред е потокът, където много отдавна беше забавил кавалеристите и шайените. Искаше да се прехвърли на отсрещния бряг преди преследвачите му да се приближат на достатъчно разстояние, за да стрелят по него.

Роузбъд бе отпочинала, макар че не се беше възстановила напълно. Той я поведе за юздата. Въпреки почивката, силите й се изчерпваха, а им оставаха още много километри до безопасността на върховете.

Вървя напред в продължение на час, като определяше посоката по звездите. Далеч на изток слънцето обагри върховете на свещените Черни хълмове в Дакота. Стигнаха до първата клисура — стръмното дере, известно като Уест Форк.

Знаеше, че и преди е бил тук. Можеше да го прекоси, стига да откриеше пътя. Отне му час. Роузбъд се напи със студена вода и като се подхлъзваха и залитаха, успяха да минат на отсрещния бряг.

Крейг даде на кобилата още малко почивка и намери скрито място, откъдето можеше да наблюдава потока под тях. Искаше да види колко души го преследват. Техните коне щяха да са свежи, определено, но този път имаше нещо ново. Тези преследвачи разполагаха със странни машини, които летяха в небето като орли с въртящи се криле и ревяха като разгонен лос. Предния ден ги беше видял над пустошта.

Верни на обещанието си, аварийните служби разчистиха междущатската магистрала малко след четири сутринта. Водени от магистрален патрул, двата автомобила на шериф Люис изпревариха чакащите коли и потеглиха за Ред Лодж, който се намираше на двадесет и пет километра южно оттам.

След осем минути ги изпревариха два големи джипа, пътуващи с опасна скорост.

— Да ги настигна ли? — попита шофьорът.

— Остави ги — отвърна шерифът.

Джиповете профучаха през събуждащия се Ред Лодж и навлязоха в каньона, където магистралата граничеше с Рок Крийк.

Дерето ставаше по-тясно, склоновете — по-стръмни, завоите — все по-остри. Отдясно зееше сто и петдесет метрова пропаст, на дъното на която течеше потокът, отляво се издигаше стръмният горист склон на планината.

Първата кола взе петия завой прекалено бързо и шофьорът със закъснение видя наскоро падналия бор, който лежеше напряко на пътя. В колата пътуваха петима души — с десет крака. Четири бяха счупени. Към тях можеха да се прибавят три ръце, две ключици и навехнат таз.

Шофьорът на втория джип имаше ясен избор — да завие надясно и да падне в потока, или да се блъсне в склона. Той избра втората възможност. Спечели планината.

След десет минути, докато най-леко раненият се олюляваше назад по шосето, за да потърси помощ, иззад поредния завой изскочи първият освободен тир. Спирачките все още работеха идеално. Той спря навреме, но ремаркето му се люшна. После влекачът, сякаш в безмълвен протест срещу тези унижения, се преобърна настрани.

Шериф Люис и неговата група от седмина заместник-шерифи бяха пристигнали в Ред Лодж, където ги посрещна местният полицай с обещаните коне. С него бяха и двама служители от горското управление. Единият разгъна карта на капака на колата си и им посочи особеностите в националния горски парк „Къстър“.

— Този поток, Уест Форк, разделя гората на две от изток на запад — каза той. — От тази страна има пътеки и къмпинги за летовници. Ако прекосите потока, ще се озовете в истинска пустош. Ако вашият човек е направил така, ще се наложи да тръгнем след него. Там не може да се проникне с автомобил.

— Гъста ли е гората?

— Да — отвърна лесничеят. — Заради по-топлото време листата още не са опадали. После идва боровата гора, след това скалното плато. Чак до високите върхове. Вашият човек ще се справи ли там?

— Доколкото разбрах, той е роден и израснал в пустошта — въздъхна шерифът.

— Няма проблем, имаме модерна техника — обади се вторият лесничей. — Хеликоптери, самолети, радиостанции. Ще го открием.

Групата тъкмо се канеше да остави колите и да потегли, когато се получи съобщение от шерифската служба. Препредаваше го авиодиспечерът на билингското летище.

— Два големи хеликоптера са готови за излитане — каза мъжът от контролната кула. Двамата с шериф Люис се познаваха от години. Бяха ходили заедно за пъстърва, а едва ли има по-здрави връзки.

— Ще трябва да им дам разрешение. Наети са от Бил Брадок. Според плановете за полета ще летят за Бриджър. Джери ми каза, че имате проблем там. Нещо, свързано със сватбата в ранчото, нали така? Съобщиха го по всички сутрешни новини.

— Задръж ги. Дай ми пет минути.

— Готово. — Диспечерът се обърна към пилотите на двата хеликоптера. — Разрешението за излитане се забавя. Очакваме да кацне пристигащ самолет.

Шериф Люис си спомни думите на Джери за въоръжените конници, насочващи се на юг от ранчото в преследване на бегълците. Беше логично да замръкнат далеч и да пренощуват в откритата прерия или в Бриджър. Но ако ги бяха отзовали в ранчото, защо не яздеха на отпочинали коне? Той се обади на друг свой приятел, шеф на Федералното управление на авиацията в Хелина.

— Дано е нещо важно, Пол. Не обичам да ме будят в неделя сутрин.

— Имам проблем с двама бегълци, които са решили да се насочат към планината Абсарока. Тръгнал съм с група заместник-шерифи и двама лесничеи да ги заловя. Наоколо има някои загрижени граждани, които, изглежда, искат да превърнат операцията в лов на пуйки. После ще се появят медиите. Можеш ли да затвориш достъпа до Абсарока за днес?

— Естествено.

— Два хеликоптера чакат разрешение за излитане на билингското летище.

— Кой е в кулата в Билингс?

— Чип Андерсън.

— Ще го уредя.

След десет минути пилотите получиха сигнал от кулата.

— Съжалявам, самолетът промени курса си. Имате разрешение за излитане, освен забранената от ФУА зона.

— Каква забранена зона?

— Цялата планина Абсарока до височина хиляда и петстотин метра.

По отношение на въздушното пространство и сигурността във въздуха думата на Федералното управление на авиацията е закон. Пилотите нямаха намерение да изгубят разрешителните си. Те изключиха двигателите и перките бавно престанаха да се въртят.

Големия Бил Брадок и останалите му десет души бяха пристигнали призори по второстепенния път, който стигаше до Ред Лодж откъм северозапад. На осем километра от града в края на гората те свалиха конете от фургоните, провериха оръжията си, скочиха на седлата и навлязоха сред дърветата.

Брадок също имаше портативни приемници и поддържаше връзка с радиозалата в ранчото. Когато слънцето огря върхарите, той научи, че хората му с джиповете са катастрофирали, а другите десетима са останали в Бриджър без хеликоптери, с които да стигнат до платото над бегълците. Първите два плана на майора останаха в историята.

— Сами ще пипнем това копеле — изсумтя говеждият магнат. Синът му, който едва се държеше на седлото, отпи от манерката си. Групата продължи в гората в редица, широка четиристотин метра. Внимаваха за пресни следи от копита. След тридесет минути един от тях откри дирята. Следи от копитата на Роузбъд и от мокасини. Той се свърза по радиостанцията си с другите, които отидоха при него. Оттам нататък продължиха заедно. На километър и половина след тях бяха шериф Люис и неговите хора.

Лесничеите имаха по-набито око и им отне по-малко време. Десет минути.

— Колко коне има този човек? — попита първият лесничей.

— Само един — отвърна Люис.

— Тук има следи от повече. Поне четири.

— По дяволите — изсумтя шерифът, обади се в службата си и поиска да го свържат по телефона с адвокат Валентино в дома му.

— Моят клиент е дълбоко загрижен за сигурността на младата дама, шериф Люис. Може да е организирал издирване. Уверявам ви, че действа напълно в правата си.

— Ако с тези млади хора се случи нещо, господине, и ако някой от тях бъде убит, ще го разглеждам като убийство. Предайте това на клиента си.

И изключи преди адвокатът да успее да възрази.

— Пол, този човек е отвлякъл момиче и има пушка — измърмори старшият му заместник Том Бароу. — Може да се наложи първо да стреляме и после да задаваме въпроси.

— Има много показания, според които момичето е скочило на коня му доброволно — ядосано отвърна Люис. — Не искам да гръмна момчето заради няколко натрошени стъкла.

— И два ритника в лицето.

— Добре де, и два ритника в лицето.

— И пожар в прерията, както и затваряне на междущатска магистрала.

— Добре, списъкът става малко дългичък. Но той е сам с едно красиво момиче, един изтощен кон и пушка от хиляда осемстотин петдесет и втора година. А, да, и лък и стрели. Ние имаме всякаква техника, за разлика от него. Мисли трезво. И гледай да не изгубиш следите.

Бен Крейг лежеше невидим в гъсталака и наблюдаваше първите конници, които стигнаха до потока. От петстотин метра можеше да различи високата фигура на Големия Бил Брадок и много по-дребната на сина му, който се въртеше на седлото, за да облекчи триенето на задника си. Един от мъжете до Брадок не носеше западни дрехи, а камуфлажна униформа, кубинки и барета.

Нямаше нужда да разузнават, за да търсят пътека по стръмния склон до водата, нито път, по който да се изкатерят от отсрещната страна. Просто тръгнаха по следите на Роузбъд, както очакваше Бен. Шепнещ вятър не можеше да върви с копринените си пантофки и кобилата не можеше да крие следите си в меката почва.

Те се спуснаха към бистрата вода и спряха да утолят жаждата си и да наплискат лицата си.

Никой не чу стрелите, никой не видя откъде дойдоха. Когато изпразниха пушките си срещу дърветата над отсрещния бряг, стрелецът беше изчезнал. Без да оставя следи с меките си обувки, той се промъкна през гората до коня и момичето и ги поведе нагоре към върховете.

Стрелите стигнаха до целта си, пронизаха меката плът и когато стигнаха до костта, кремъчните им върхове се отчупиха. Двама мъже лежаха на земята и викаха от болка. Макс, ветеранът от Виетнам, се затича нагоре по южния бряг, залегна и огледа гъсталаците, в които бе изчезнал мъжът. Не видя нищо. Но ако противникът им все още се намираше там, преградният огън на Макс щеше да защити групата при потока.

Хората на Брадок помогнаха на ранените да се върнат по същия път, по който бяха дошли. Те крещяха през цялото време.

— Ще трябва да ги заведем в болница, шефе — каза единият от телохранителите.

— Добре, да се качват на конете и да вървят — отвърна Брадок.

— Те не могат да яздят, шефе. Не могат и да вървят.

Нямаха друг избор, освен да отсекат клони и да направят две носилки. Когато бяха готови, четирима души трябваше да ги носят. Изгубила шестима мъже и един час, групата на Брадок се събра на отсрещния бряг, покривана от майор Макс. Четиримата носачи започнаха да се спускат обратно по склона. Те не знаеха, че индианските носилки спестяват много труд и усилия.

Шерифът беше чул изстрелите и се страхуваше от най-лошото. Но в тази гъста гора бе глупаво да препускат — другата група можеше да ги застреля. Скоро срещнаха носилките.

— Какво им се е случило, по дяволите? — попита Люис.

Хората на Брадок му обясниха.

— Той избяга ли?

— Да. Майор Макс прекоси потока, но онзи беше изчезнал.

Носачите продължиха към цивилизацията, а групата на шерифа забърза напред към потока.

— И престанете да се хилите — изсумтя Люис, който бързо губеше търпение. — Никой няма да спечели тази битка с лък и стрели. За Бога, сега сме хиляда деветстотин седемдесет и седма година!

От лявата страна на задника на двамата ранени, които току-що беше видял да лежат по очи на носилките, стърчеше шайенска стрела с пера от пуяк. Пресякоха потока, като се подхлъзваха и теглеха конете си за юздите, и накрая се събраха на отсрещния бряг. Тук вече нямаше къмпинги за летовници. Тази земя не се беше променила от ранните дни на света.

Но Джери бе на триста метра над дърветата и кръжеше над пустошта, докато не откри групите, които прекосяваха потока. Това стесни района на търсене. Бегълците трябваше да са пред преследвачите, някъде по линията между реката и планината.

Пилотът имаше технически проблем. Поради гъстия листак, не можеше да се свърже по радиостанцията с шериф Люис. От своя страна, шерифът чуваше пилота да го вика, но не можеше да разбере какво казва. Пращенето бе много силно и накъсваше думите.

— Открих го — всъщност казваше Джери. — Видях го.

Беше зърнал самотен кон, воден за юздите, възседнат от увито в одеяло момиче. Бегълците прекосяваха горска полянка, когато наклоненият настрани хеликоптер ги бе засякъл. Но само за миг — после отново изчезнаха под дърветата.