Шерлок Холмс (Том 3)

Артър Конан Дойл Тигъра на Сан Педро

Артър Конан Дойл Плановете на подводницата „Брус-Партингтън“

През третата седмица на ноември 1895 година цял Лондон бе обгърнат от гъста жълтеникава мъгла. От понеделник до четвъртък от нашите прозорци на улица „Бейкър“ едва се виждаха очертанията на отсрещните къщи. Първия ден Холмс прекара в съставяне на показалец за огромния си справочник. Вторият и третият преминаха мирно в занимания с предмета, който отскоро му бе станал хоби — средновековната музика. Но когато за четвърти ден подред след закуска навън видяхме само носеща се нанякъде сива къделя и мазни капчици, които се стичаха по стъклото, неспокойният и деен характер на приятеля ми се възбунтува срещу сивото съществуване. Той крачеше неспокойно из дневната, трескав от стаена енергия, гризеше си ноктите, барабанеше по мебелите и си правеше шеги с бездействието.

— Нищо интересно ли няма във вестниците, Уотсън? — попита.

Знаех, че под интересно Холмс разбира интересно престъпление. Пресата отразяваше една революция, предвиждания за война, за правителствени промени, но това не влизаше в кръгозора на приятеля ми. В криминалната хроника срещнах единствено баналности и дреболии. Холмс простена и пак заснова нервно.

— Лондонският престъпник е голям глупак — каза той с киселия тон на ловец, изпуснал дивеча. — Погледни през прозореца, Уотсън. Виж как фигурите едва се мержелеят, прозират и отново се разтварят в мъглата. В такъв ден някой крадец или убиец може да броди из Лондон, както тигърът се промъква в джунглата, невидим, докато не се хвърли върху плячката си, а и тогава ще го види само тя.

— Има сума ти дребни кражби — казах.

Холмс изсумтя презрително.

— Тези величествени и мрачни декори са издигнати за нещо много по-значително — каза той. — Обществото има късмет, че не съм престъпник.

— Вярно е! — възкликнах искрено.

— Да предположим, че съм Брукс, Удхаус или който и да е от петдесетината мъже, имащи основателни причини да отнемат живота ми. Как щях да оцелея, ако аз бях по петите си? Едно повикване, лъжлива среща и всичко щеше да свърши. Хубаво е, че мъглите липсват в латинските страни, където стават най-много убийства. Я виж! Най-сетне се явява нещо, което ще разнообрази пълната скука.

Беше прислужничката с телеграма. Холмс нетърпеливо я отвори и се разсмя.

— Какво ли се задава? Брат ми Майкрофт идва насам.

— Какво чудно? — попитах.

— Какво чудно ли? Все едно да видиш трамвай да върви по селски път. Майкрофт си има релси и не излиза от тях. Жилището в „Пал мал“, клуб „Диоген“, Уайтхол — това е кръгът му. Идвал е тук само веднъж. Какво ли го е накарало да дерайлира?

— Не обяснява ли?

Холмс ми подаде телеграмата на брат си: Трябва да се срещнем заради Кадоган Уест. Пристигам веднага. Майкрофт.

— Кадоган Уест? Чувал съм това име.

— На мен нищо не ми говори. Но просто не мога да повярвам, че Майкрофт е способен да измени така радикално на навиците си! Все едно някоя планета да напусне орбитата си. Впрочем знаеш ли с какво се занимава Майкрофт?

Смътно се сещах, беше ми споменал нещо по време на приключението с гръцкия преводач.

— Ти ми каза, че заемал скромна длъжност към британското правителство.

Холмс се позасмя.

— По онова време не те познавах толкова добре. Човек трябва да бъде дискретен по отношение на важните държавни дела. Прав си, че работи за британското правителство. В известен смисъл може да се каже, че от време на време самият той е британското правителство.

— Какво говориш, Холмс!

— Предполагах, че ще те изненадам. Майкрофт получава четиристотин и петдесет лири годишно, подчинява се на заповеди, няма никакви амбиции, не би приел никакви почести или титли, но си остава най-незаменимият човек в страната.

— Как така?

— Ами постът му е уникален. Сам си го е измислил. Преди не е имало нещо подобно, няма и да има. Той притежава най-подредения и методичен ум, най-способния от всички да запаметява факти. Същите огромни способности, които аз насочих за разкриване на престъпления, той използва за особената си работа. Изпращат му заключенията на всички отдели и той е централната борса, клиринговата къща, която прави баланса. Останалите са специалисти в някаква област, а той е специалист по всичко. Да речем, някой министър има нужда от сведения по въпрос, който засяга едновременно флота, Индия, Канада и двойния паричен стандарт. По всеки от тези въпроси е възможно да се получи мнението на съответните отдели, но единствен Майкрофт е в състояние да ги обхване всичките и веднага да каже в какво отношение са помежду си. В началото го използваха, за да пестят време, един вид за удобство, но вече е жизненоважен. В този велик ум всичко е картотекирано и може да бъде начаса извадено. Много пъти мнението му се е оказвало решаващо за националната политика. Това е смисълът на живота му. Не мисли за нищо друго, освен когато си прави гимнастика за ума, помагайки ми със съвет по някой от моите дребни проблеми. Но днес Юпитер слиза сред смъртните. Какво ли означава това, за Бога? Кой е Кадоган Уест и каква е връзката му с Майкрофт?

— Сетих се! — извиках аз и запрехвърлях купа вестници на дивана. — Ето го! Кадоган Уест е младежът, намерен мъртъв в метрото във вторник сутринта.

Холмс застина с щръкнала нагоре лула.

— Сигурно става дума за нещо сериозно, Уотсън. Една обикновена смърт няма да накара брат ми да измени на навиците си. Но каква ли е връзката му с този случай? Доколкото си спомням, той не се отличаваше с нищо особено. Младежът явно е скочил от влака и се е самоубил. Не е бил ограбен, не са открити следи от насилие. Нали така беше?

— По време на разследването — казах — са излезли наяве нови факти. При по-внимателно вглеждане случаят се оказва не толкова обикновен.

— Ако се съди по това, че е накарал брат ми да измени на навиците си, би трябвало да е крайно необикновен — Холмс се отпусна удобно в креслото. — Е, Уотсън, да чуем какви са фактите.

— Името на младежа е Артър Кадоган Уест, двайсет и седем годишен, ерген, чиновник в арсенала в Улуич.

— Правителствен служител. Ето я връзката с брат ми Майкрофт.

— Внезапно заминал от Улуич в понеделник вечерта. Последна го видяла годеницата му, госпожица Вайълет Уестбъри, с която се разделил в мъглата към седем и половина вечерта. Не са се карали и тя не може да си обясни постъпката му. Нищо не е известно за него до следващата сутрин, когато трупът му е бил намерен от един калайджия на име Мейсън точно пред станция „Олдгейт“ на лондонското метро.

— По кое време?

— Тялото е било открито в шест часа сутринта във вторник. Лежало до станцията там, където релсите излизат от тунела, до лявата стрелка на семафора, която сочи на изток. Черепът му бил раздробен, което ясно говорело за падане от влака. Това е единственият начин трупът да се озове на линията. За да бъде пренесен от някоя съседна улица, трябва да се премине през бариерите на станцията, където непрекъснато има контрольор. Това изглежда абсолютно сигурно.

— Чудесно. Дотук нещата са ясни. Младежът, жив или умрял, е скочил или е бил хвърлен от влака. Продължавай!

— Влаковете, пътуващи по линията, до която е бил открит трупът, се движат от изток на запад, някои са на метрото, а други идват от Уилъсдън и от по-далечните разпределителни гари. Може да се приеме за сигурно, че младежът е пътувал в тази посока късно вечерта, но не може да се определи кога точно се е качил на влака.

— Но по билета му, разбира се, ще стане ясно.

— В джобовете му не е имало билет.

— Не е имало билет! Драги Уотсън, това вече наистина не е обичайно. От опит знам, че е невъзможно да стигнеш до перона на метрото, без да си покажеш билета. Не може младежът да не е имал билет. Дали не са го взели, за да не се разбере на коя станция се е качил? Не е изключено. Но този момент е интересен. Доколкото разбрах, няма следи от грабеж.

— Явно не. Тук е даден списък на вещите му. В портфейла му е имало две лири и петнайсет шилинга. Освен това е намерена чекова книжка за клона на банка „Кепитъл енд каунтис“ в Улуич. По нея са установили самоличността му. Имало е и два билета за първи балкон на театъра в Улуич за същата вечер. Както и един малък пакет с чертежи.

Холмс възкликна доволно.

— Най-сетне, Уотсън: британското правителство, арсеналът в Улуич, чертежи, брат ми Майкрофт. Нещата се навързаха. Но ето го и него, ако не се лъжа, той сам ще ни каже за какво става дума.

След миг висок и внушителен в стаята влезе Майкрофт Холмс. Набитото му пълно тяло пораждаше усещане за тромава мудност, но над този недодялан силует стоеше глава с толкова тънки вежди, толкова проницателни и дълбоки сиви очи, толкова решителни устни и толкова изтънчена одухотвореност, че още с първия поглед човек забравяше грубото тяло и мислеше само за господстващия ум.

Веднага след него влезе и нашият приятел от Скотланд ярд Лестрейд — слаб и строг. Мрачните лица на двамата подсказаха, че става дума за тежко разследване. Детективът се здрависа мълчаливо. Майкрофт Холмс свали палтото си и се отпусна в едно кресло.

— Изключително тревожна работа, Шерлок — каза той. — Никак не ми е приятно да изменям на навиците си, но властите не искат и да чуят за отказ. Много е неприятно, че точно при настоящото положение в Сиам напускам кабинета си. Но кризата е истинска. Никога не съм виждал министър-председателя така разтревожен. А Адмиралтейството жужи като разтревожен кошер. Прочете ли фактите по случая?

— Току-що. Какви са тези чертежи?

— Е, това е въпросът! За щастие съдържанието им не стана обществено достояние. В противен случай вестниците щяха да вдигнат голям шум. Документите, които този окаян младеж е носел в джоба си, са плановете на подводницата „Брус-Партингтън“.

Сериозният тон на Майкрофт Холмс показваше, че според него става дума за нещо изключително важно. Двамата с брат му седяхме в очакване.

— Сигурно си чувал за нея. Май няма човек, който да не е чувал.

— Само името й ми е познато.

— Това е най-строго пазената правителствена тайна. Морската война става безпредметна в радиуса на действие на подводницата. Преди две години чрез бюджетни кредити бе прикрита немалка сума, която се даде за придобиване на монополни права върху изобретението. Бяха положени всички възможни усилия, за да се запази тайната. Плановете, които са изключително сложни и включват около триста патента, всеки един жизненоважен за действието на цялата система, се пазят в усъвършенствана каса в секретна пристройка на арсенала с обезопасени срещу кражба врати и прозорци. При никакви обстоятелства не би трябвало да се изнасят от канцеларията. Дори главният конструктор на флота трябва да отиде до канцеларията в Улуич, ако му е нужна справка. А ето че ги намираме в джоба на един младши чиновник посред Лондон. От гледна точка на правителството това е просто ужасно.

— Но нали ги получихте обратно?

— Не, Шерлок, не! В това е проблемът. От Улуич са взети десет чертежа. В джобовете на Кадоган Уест са намерени седем. Трите най-важни липсват — откраднати, изчезнали. Зарежи всичко, Шерлок, всичките банални и незначителни полицейски гатанки. Трябва да разрешиш жизненоважен въпрос с международно значение. Защо Кадоган Уест е взел документите, къде са липсващите, как е загинал, как тялото му е попаднало там, където е намерено, как може да се поправи злото? Намери отговора на всички тези въпроси и ще направиш на страната си неоценима услуга.

— Защо сам не го намериш, Майкрофт? Ти ще се справиш не по-зле от мен.

— Възможно е, Шерлок. Но въпросът е да се съберат подробностите. Дай ми подробностите и аз ще ти дам отлично експертно мнение, без да ставам от креслото си. Но да тичам напред-назад, да разпитвам пазачи в метрото и да пълзя с лупа в ръка — това не е моят métier2. Не, само ти можеш да изясниш въпроса. Ако имаш желание да видиш името си в следващия списък за награди и титли…

Приятелят ми се усмихна и поклати глава.

— Мен ме вълнува чистата игра — каза той. — Но загадката определено съдържа интересни моменти и с радост ще се заема. Кажи ми още факти, ако обичаш.

— На този лист нахвърлях най-важните, както и няколко адреса, които ще ти бъдат от полза. Официалният пазител на документите е известният правителствен експерт сър Джеймс Уолтър с два реда отличия и титли. Той е на държавна служба от младини, джентълмен, радушно приет в повечето изискани домове и най-вече човек, чийто патриотизъм не подлежи на съмнение. У него е единият от двата ключа за касата. Ще добавя, че документите със сигурност са били в кабинета до края на работния ден в понеделник и че сър Джеймс е заминал за Лондон към три часа, отнасяйки ключа със себе си. Цялата вечер, когато се е случило произшествието, е прекарал в дома на адмирал Сенклер на площад „Баркли“.

— Това потвърдено ли е?

— Да, брат му — полковник Валънтайн Уолтър, е свидетел на заминаването му от Улуич, а адмирал Сенклер — на пристигането в Лондон. Сър Джеймс не е под пряк прицел.

— У кого е бил другият ключ?

— У началника на канцеларията господин Сидни Джонсън. Той е четирийсетгодишен, женен, с пет деца. Мълчалив и свъсен човек, но като цяло има отлично досие. Колегите му не го обичат особено, но е работлив и усърден. Според собствения му разказ, потвърден само от думите на жена му, в понеделник след работа е прекарал вечерта у дома и ключът му през цялото време е висял на верижката на часовника му, както обикновено.

— Разкажи ни за Кадоган Уест.

— На държавна служба от десет години, справял се е отлично с работата си. Носи му се славата на буен и безразсъден човек, но е бил честен и почтен. Не разполагаме с нищо срещу него. Той е следващият по ранг след Сидни Джонсън. Поради задълженията си се е ползвал с всекидневен достъп до плановете. Никой друг не е имал право да работи с тях.

— Кой е заключил плановете онази вечер?

— Господин Сидни Джонсън, началникът на канцеларията.

— Е, съвсем ясно е кой ги е взел. А и са се намерили у Кадоган Уест. Това май решава въпроса, нали?

— Настина, Шерлок, и все пак толкова много неща остават неизяснени. На първо място, защо ги е взел?

— Предполагам, заради цената им.

— Лесно е могъл да получи няколко хиляди.

— Можеш ли да предложиш някакъв друг мотив за отнасянето им в Лондон освен продажба?

— Не.

— Тогава трябва да приемем това като работна хипотеза. Младежът е откраднал документите. Могъл е да го стори само ако е имал подправен ключ…

— Няколко подправени ключа. Включително за цялата сграда и за стаята.

— Значи е имал няколко подправени ключа. Отнесъл е документите в Лондон, за да продаде тайната, като несъмнено е възнамерявал да върне плановете в касата на сутринта, без някой да усети липсата им. И в Лондон по време на предателската му мисия са го убили.

— Как?

— Да предположим, че се е връщал в Улуич, когато са го убили и са го изхвърлили от вагона.

— „Олдгейт“, където е бил открит трупът, е доста след станцията при Лондонския мост, откъдето трябва да се мине за Улуич.

— Може да има редица причини, заради които да е отминал Лондонския мост. Да речем, пътувал е с някого, с когото е водил интересен разговор. След това разговорът е довел до свада, в която е изгубил живота си. Вероятно се е опитал да избяга от вагона, паднал е на релсите и е загинал. Другият е затворил вратата. Имаше гъста мъгла и никой нищо не е видял.

— Не можем да дадем по-добро обяснение, опирайки се на онова, което знаем в момента. И все пак помисли, Шерлок, колко много неща остават необяснени. Ще предположим, че Кадоган Уест предварително е бил решил да занесе документите в Лондон. Тогава, естествено, би си уговорил среща с чуждия шпионин и не би поел никакви ангажименти за вечерта. А вместо това той взема билети за театър, тръгва с годеницата си нататък и посред пътя неочаквано изчезва.

— Параван — каза Лестрейд, който седеше и слушаше напрегнат разговора.

— Много странен параван. Това е възражение номер едно. Възражение номер две: да предположим, че пристига в Лондон и се среща с агента. До сутринта трябва да върне документите, иначе кражбата ще бъде открита. Откраднал е десет чертежа. В джоба му са намерени само седем. Какво е станало с останалите три? Сигурно е, че е нямало да ги даде доброволно. Освен това — къде са получените за измяната пари? Логично е в джоба му да е имало голяма сума.

— На мен ми се вижда напълно ясно — обади се Лестрейд. — Нямам никакви съмнения относно онова, което се е случило. Откраднал е документите, за да ги продаде. Видял се е с агента. Не са се споразумели за парите. Тръгнал е да се прибира, агентът го е последвал. Във влака го е убил, взел е най-важните документи и е изхвърлил тялото му от вагона. Това обяснява всичко, нали?

— Защо не е имал билет?

— Билетът би показал коя е най-близката до дома на агента станция. Затова той го е взел от джоба на убития.

— Добре, Лестрейд, много добре — каза Холмс. — Теорията ви е логична. Но ако е така, случаят е приключен. От една страна, изменникът е мъртъв. От друга — плановете за подводницата „Брус-Партингтън“ вероятно вече са извън Англия. Какво ни остава?

— Да действаме, Шерлок, да действаме — извика Майкрофт и скочи на крака. — Всичките ми инстинкти се бунтуват срещу това обяснение. Използвай способностите си! Иди на местопрестъплението! Разговаряй с всички замесени в случая! Не оставяй камък необърнат! В цялата си кариера не си имал толкова голяма възможност да бъдеш в услуга на страната си.

— Добре, добре — сви рамене Холмс. — Да вървим, Уотсън! Лестрейд, ще имаме ли удоволствието да прекараме във вашата компания час-два? Ще започнем разследването с посещение на станция „Олдгейт“. Довиждане, Майкрофт. До довечера ще ти докладвам, но те предупреждавам, не очаквай много.

След час Холмс, Лестрейд и моя милост стояхме на релсите при стрелката непосредствено след станция „Олдгейт“. Железопътната компания бе представена от любезен червендалест възрастен мъж.

— Ето тук лежеше трупът на младежа — посочи той на около метър от релсите. — Не може да е паднал от другаде. Както виждате, почти в тунела сме и наоколо са само стени. Няма откъде да е освен от влака, а този влак, както установихме, е минал към полунощ в понеделник срещу вторник.

— Претърсени ли са вагоните за следи от борба?

— Няма никакви следи, нито се намери билет.

— Някой да е съобщавал за отворена врата?

— Никой.

— Тази сутрин получихме нови сведения — каза Лестрейд. — Един пътник, който е минал през „Олдгейт“ с метрото към дванайсет без двайсет в понеделник, твърди, че малко преди влакът да спре, чул силен тъп звук като от тяло, което пада на релсите. Мъглата обаче била много гъста и не се виждало нищо. Тогава не е съобщил. Но какво става с господин Холмс?

Приятелят ми стоеше с напрегнато изражение, вторачен в релсите при завоя им след тунела. „Олдгейт“ е разпределителна спирка и има плетеница от разклоняващи се релси. Точно в тях бе прикован неспокойният му изпитателен поглед, а върху будното му напрегнато лице видях добре познатата гримаса със стиснати устни, потрепващи ноздри и свъсени вежди.

— Стрелките — промърмори той.

— Какво има? Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че няма много разклонения като тези?

— Да, малко са.

— А и завоят. Разклонения и завой. Не може да бъде! Само да беше така!

— Какво става, господин Холмс? Имате ли някакви догадки?

— Просто едно хрумване. Но случаят става все по-интересен. Неповторим, може би единствен по рода си. Не виждам по релсите следи от кръв.

— Почти нямаше.

— Доколкото разбрах, раната е била сериозна.

— Костта беше строшена, но нямаше големи външни наранявания.

— И все пак трябва да е имало кръв. Ще може ли да разгледам влака, в който е пътувал човекът, чул тупването на тяло в мъглата?

— Едва ли, господин Холмс. Влакът вече е декомпозиран и вагоните са разпределени наново.

— Уверявам ви, господин Холмс — каза Лестрейд, — всички вагони бяха щателно претърсени. Лично се погрижих за това.

Една от най-явните слабости на приятеля ми бе нетърпението му при среща с не толкова буден като неговия ум.

— Твърде е вероятно — каза той, като тръгна назад. — Искаше ми се да разгледам вагоните. Уотсън, тук приключихме. Не желая да ви безпокоя повече, Лестрейд. Според мен разследването ни трябва да продължи в Улуич.

На Лондонския мост Холмс написа телеграма до брат си, която ми подаде, преди да я изпрати. Тя гласеше:

— Това би трябвало да ни помогне, Уотсън — отбеляза той, докато се настанявахме във влака за Улуич. — Наистина сме задължени на брат ми, че ни въведе в случай, който обещава да се окаже крайно необикновен.

От нетърпеливото му лице не бе изчезнал изразът на напрегната енергичност, който ми говореше, че има някакво ново и многозначително обстоятелство, дало вдъхновяваща посока на разсъжденията му. Все едно хрътка, легнала пред колибата с клюмнали уши и опашка, а после носеща се по следата с блеснали очи и напрегнати мускули — такава бе промяната у Холмс от сутринта насам. В сравнение с отпуснатата ленива фигура в сив халат, която само преди няколко часа сновеше нервно насам-натам из стаята, сега той изглеждаше друг човек.

— В този случай има потенциал. Има размах — каза той. — Какъв глупак бях, да не разбера възможностите, които предлага.

— Те и сега не са ми ясни.

— И на мен краят не ми е ясен, но съм се заловил за една идея, която може да ни отведе далеч. Младежът е бил убит другаде и тялото му е било поставено на покрива на вагона.

— На покрива!

— Невероятно ти се струва, нали? Но поразсъждавай над фактите. Съвпадение ли е, че е намерен точно при стрелките? Нима няма точно там да се изтърси предмет, поставен на покрива? Стрелката няма никакво значение за нещо вътре във вагона. Или трупът е паднал от покрива, или има някакво невероятно съвпадение. Но сега да помислим по въпроса за кръвта. Ако раната е била причинена на друго място, до релсите, разбира се, няма да има кръв. Всеки от тези два факта сам по себе си е многозначителен. А взети заедно, стават просто неоспорими.

— И билетът! — възкликнах аз.

— Точно така. Не можехме да обясним липсата му. А това я обяснява. Всичко съвпада.

— Но дори да предположим, че се е случило точно това, по никакъв начин не се доближаваме до отговора на загадката, как е загинал. Всъщност нещата стават не по-лесни, а по-странни.

— Може би — каза замислено Холмс.

Той отново изпадна в състояние на безмълвен размисъл, което продължи до пристигането ни на гарата в Улуич. Там повика файтон и извади от джоба си бележката на Майкрофт.

— Предстои ни серия от кратки следобедни посещения — каза той. — Мисля, че сър Джеймс Уолтър пръв заслужава вниманието ни.

Известният държавен служител живееше в хубава вила с поляна, простираща се чак до Темза. Когато стигнахме там, мъглата се вдигаше и рехавите слънчеви лъчи си пробиваха път. Отвори ни иконом.

— Сър Джеймс ли, господине! — каза той със скръбно изражение. — Сър Джеймс почина тази сутрин.

— Мили Боже! — извика Холмс изумен. — Как така?

— Вероятно ще пожелаете да влезете, господине, и да разговаряте с брат му полковник Валънтайн?

— Да, добре ще е.

Поканиха ни в сумрачна гостна, в която след миг влезе висок красив мъж на около петдесет години със светла брадичка — по-малкият брат на покойника. Тревожните очи, зачервеното лице и невчесаната му коса свидетелстваха за внезапния удар, сполетял този дом. Едва говореше, докато ни разказваше за това.

— Виновен е ужасният скандал — каза той. — Брат ми, сър Джеймс, много държеше на доброто си име и не можа да понесе тази история. Тя разби сърцето му. Той винаги се гордееше с отличната работа на отдела си и ударът се оказа съкрушителен за него.

— Надявахме се да ни подскаже нещичко, което ще ни помогне да изясним въпроса.

— Уверявам ви, че всичко това беше загадка и за него, както и за вас, и за всички ни. Той каза на полицията, каквото знаеше. Естествено, не се съмняваше във вината на Кадоган Уест. Но всичко останало бе необяснимо.

— А вие не сте ли в състояние да хвърлите някаква светлина върху случая?

— Знам само онова, което съм прочел или чул. Не бих искал да съм нелюбезен, но разбирате, господин Холмс, че в момента сме много разстроени, и се налага да ви помоля да приключим този разговор, колкото може по-скоро.

— Това развитие наистина е неочаквано — каза приятелят ми на връщане към файтона. — Питам се дали смъртта е била естествена, или клетникът сам е сложил край на живота си. И ако е така, може ли деянието му да се приеме като самообвинение за пренебрегнат дълг? Ще трябва да оставим този въпрос за бъдещето. А сега да се върнем към Кадоган Уест.

Съкрушената майка на младежа живееше в добре поддържана къщица в покрайнините на града. Възрастната дама бе твърде зашеметена от скръб, за да ни бъде полезна, но при нея заварихме пребледняла девойка, която се представи като госпожица Вайълет Уестбъри, годеницата на убития — последния човек, разговарял с него през фаталната вечер.

— Нямам никакво обяснение, господин Холмс — каза тя. — Не съм мигнала, откакто се случи тази трагедия, ден и нощ все мисля и мисля какво може да означава. Артър беше най-всеотдайният човек, най-големият рицар и родолюбец на света. По-скоро би дал дясната си ръка, отколкото да продаде държавна тайна, която му е била поверена. Това е абсурдно, невъзможно, нелепо за всички, които го познаваха.

— Но как бихте обяснили фактите, госпожице Уестбъри?

— Признавам наистина, че не мога.

— Той имаше ли някакви финансови затруднения?

— Не, потребностите му бяха скромни, а заплатата — достатъчна. Беше спестил няколко хиляди и се готвехме да се оженим на Нова година.

— И не проявяваше никакви признаци на безпокойство? Моля ви, госпожице Уестбъри, бъдете напълно откровена с нас.

Зоркото око на приятеля ми не беше пропуснало промяната в поведението й. Тя се изчерви и по всичко личеше, че се колебае.

— Да — каза накрая, — усещах, че нещо го тревожи.

— Отдавна ли?

— От около седмица. Стана замислен и тревожен. Настоях да ми каже. Той призна, че е нещо, свързано с работата му. „Прекалено сериозно е, за да говоря за него дори и с теб“ — ми каза. Нищо повече не успях да измъкна.

Холмс изглеждаше мрачен.

— Продължавайте, госпожице Уестбъри. Дори да ви се струва, че нещо може да се изтълкува в негова вреда, продължавайте. Не знаем какъв ще бъде крайният извод.

— Всъщност не мога да ви кажа нищо повече. Веднъж-дваж ми се стори, че се кани да ми признае нещо. Една вечер ми каза колко важна е тайната, спомням си думите му, че чуждите шпиони сигурно биха платили скъпо за нея.

Лицето на приятеля ми помрачня още повече.

— Нещо друго?

— Каза, че сме били небрежни за такива неща, че за един изменник не би представлявало трудност да вземе плановете.

— Само напоследък ли правеше подобни забележки?

— Да.

— Разкажете ни за последната вечер.

— Бяхме тръгнали на театър. Мъглата бе толкова гъста, че нямаше смисъл да вземаме файтон. Вървяхме пеш и по пътя минахме близо до канцеларията. И изведнъж той хукна в мъглата.

— Без да каже и дума?

— Само възкликна и толкова. Почаках го, но не се върна. Тогава се прибрах вкъщи. На следващата сутрин, след като са отворили канцеларията, дойдоха да питат за него. Към дванайсет научихме ужасната вест. О, господин Холмс, само да можехте да спасите честта му! Толкова държеше на нея.

Холмс поклати тъжно глава.

— Хайде, Уотсън — каза той, — пътят ни води другаде. Следващата спирка трябва да е канцеларията, от която са откраднати документите. И преди положението на младежа не беше розово, но разпитите ни го правят още по-черно — отбеляза той, докато файтонът потегляше. — Предстоящата женитба осигурява мотив за престъплението. Естествено, имал е нужда от пари. Тази мисъл му е минавала, тъй като е говорил за нея. Едва не е направил момичето съучастник в предателството, разказвайки й плановете си. Всичко това говори в негова вреда.

— И все пак, Холмс, нима характерът няма значение? Пък и защо му е да оставя момичето на улицата и да се втурва да извърши престъпление?

— Точно така! Има възражения. Но срещу тях стоят много силни доказателства.

Господин Сидни Джонсън, началникът на канцеларията, ни посрещна с уважението, което визитката на приятеля ми неизменно предизвикваше. Беше слаб и грубоват мъж с очила, на средна възраст, с изпито лице и треперещи от нервното напрежение ръце.

— Лошо, господин Холмс, много лошо! Научихте ли за смъртта на шефа?

— От дома му идваме.

— Тук цари хаос. Шефът почина, Кадоган Уест почина, плановете ни са откраднати. И все пак, когато заключихме в понеделник вечерта, тази канцелария си вършеше работата успешно. Мили Боже, ужасно е, като си помислиш! Точно Уест да направи подобно нещо!

— Значи сте сигурен, че той е виновен?

— Не може да е иначе. Макар че му вярвах, както вярвам на себе си.

— В колко часа беше заключена канцеларията в понеделник?

— В пет.

— Вие ли заключихте?

— Винаги аз излизам последен.

— Къде бяха плановете?

— В тази каса. Собственоръчно ги прибрах.

— Няма ли пазач в сградата?

— Има, но наблюдава и други отдели. Той е стар войник и заслужава пълно доверие. Онази вечер не е видял нищо. Разбира се, мъглата беше много гъста.

— Да речем, че Кадоган Уест е искал да се промъкне в сградата по-късно; били са му нужни три ключа, за да се добере до документите, нали?

— Да. За външната врата, за канцеларията и за касата.

— Само сър Джеймс и вие имахте тези ключове, нали?

— Аз нямам ключове за вратите, само за касата.

— Може ли да се каже, че сър Джеймс беше човек с постоянни навици?

— Да, според мен. Знам, че държеше тези три ключа на една и съща халка. Често съм ги виждал.

— И ги е взел със себе си в Лондон?

— Така каза.

— А вашият ключ не е излизал от ръцете ви?

— Нито за миг.

— Значи Уест, ако той е виновникът, трябва да е направил дубликати. Но у него не е намерен ключ. И още нещо: ако някой служител от тази канцелария иска да продаде плановете, няма ли да е по-лесно да ги копира самият той, отколкото да краде оригиналите, както е направил?

— За да се копират плановете без грешка, се изискват сериозни технически познания.

— Предполагам, че сър Джеймс, вие или Уест сте имали подобни познания.

— Несъмнено, но ви моля да не се опитвате да ме въвличате в това, господин Холмс. Какъв смисъл има да се правят подобни предположения, след като плановете са намерени у Уест?

— Просто ми се вижда странно, че е поел риска да краде оригиналите, когато спокойно е могъл да направи копия, които не по-зле биха му свършили работа.

— Наистина е странно и все пак е направил точно така.

— Всяко задълбочаване в този случай разкрива нещо необяснимо. А и три чертежа все пак липсват. Доколкото разбрах, най-важните.

— Да, така е.

— Да не би да искате да кажете, че онзи, който притежава тези три чертежа дори и без останалите седем, би могъл да построи подводницата „Брус-Партингтън“?

— Така докладвах в Адмиралтейството. Но днес отново прегледах чертежите и вече не съм толкова сигурен. Чертежите на двойните клапани с автоматични самонастройващи се жлебове са в един от върнатите документи. Чужденците няма да могат да построят подводницата, докато не ги изобретят сами. Разбира се, може бързо да преодолеят това затруднение.

— Но трите липсващи документа са най-важните?

— Несъмнено.

— А сега бих искал с ваше позволение да се поразходя из помещенията. Не се сещам какво друго да ви попитам.

Холмс разгледа ключалката на касата, вратата на стаята, накрая и железните капаци на прозорците. Едва когато излязохме на поляната отвън, интересът му силно нарасна. Под прозореца имаше храст и някои клончета сякаш бяха пречупени. Той внимателно ги разгледа с лупата си, после се взря в няколко неясни, полуизличени следи по земята. Накрая помоли началника на канцеларията да затвори капаците и отбеляза, че по средата не прилягат плътно и че ако някой стои пред прозореца, би могъл да види какво става в стаята.

— Следите са заличени след три дни. Може да значат нещо, но може и нищо да не означават. Е, Уотсън, май Улуич няма какво повече да ни предложи. Събрахме слаба реколта. Да видим дали в Лондон няма да се справим по-добре.

И все пак, преди да напуснем гарата в Улуич, прибавихме към реколтата още един сноп. Продавачът на билети беше сигурен, че е видял Кадоган Уест — когото познавал по лице — в понеделник вечерта и че младежът заминал за Лондон с влака от 8.15 часа до станцията при Лондонския мост. Бил сам, купил си еднопосочен билет за трета класа. На продавача му направило впечатление, че е силно развълнуван и нервен. Така треперел, че едва си събрал рестото и той му помогнал. След като направихме справка с разписанието, установихме, че този влак е първият, който Уест е могъл да хване, след като е изоставил дамата около седем и половина.

— Да се опитаме да възстановим нещата, Уотсън — обади се Холмс след половинчасово мълчание. — Не си спомням в съвместните ни разследвания да е имало толкова труден за разчепкване случай. Всяка нова крачка разкрива нови празноти. И все пак несъмнено имаме напредък. Резултатът от разследването ни в Улуич като цяло не е в полза на Кадоган Уест, но следите под прозореца навеждат на хипотеза, която говори друго. Да предположим например, че с него се е свързал някакъв чужд агент. Вероятно е станало при обстоятелства, които са му попречили да говори за това, но все пак са навели мислите му в посоката, за която спомена годеницата му. Много добре. А сега ще предположим, че докато е вървял към театъра с младата дама, внезапно е зърнал същия този агент на път за канцеларията. Бил е буен и импулсивен човек, готов да жертва всичко в името на дълга. Проследил е човека, застанал е до прозореца, видял е кражбата на документите и е тръгнал по петите на крадеца. Така преодоляваме възражението, че никой не би взел оригиналите, ако може да направи копия. Този външен човек е трябвало да вземе оригиналите. Дотук всичко се нарежда.

— А после?

— После идват затрудненията. Може да се предположи, че при тези обстоятелства първата стъпка на Кадоган Уест би била да задържи злодея и да вдигне тревога. Защо не го е сторил? Дали документите не са били откраднати от вишестоящ служител? Това би обяснило действията на Уест. Или в мъглата крадецът се е изплъзнал от преследването и младежът веднага е тръгнал за Лондон, за да го причака при жилището му, при условие че е знаел къде живее? Явно нещата са били неотложни, защото е оставил приятелката си в мъглата и не се е опитал да й обясни нищо. Тук следата ни изстива и има огромна пропаст между която и да е от тези хипотези и трупа на Кадоган Уест със седем от чертежите в джоба върху покрива на вагона. Инстинктът ми подсказва, че трябва да тръгнем от другия край. Ако Майкрофт ни е изпратил списъка с адресите, може би ще открием извършителя, тръгвайки не по една, а по две дири.

Както предполагахме, на улица „Бейкър“ ни очакваше бележка, донесена спешно от правителствен куриер. Холмс й хвърли един поглед и ми я подаде.

— Опасявам се — каза Холмс с усмивка, — че всички коне и пешки на кралицата не ще помогнат да се разбули загадката.

Той беше разгърнал голяма карта на Лондон и се беше надвесил над нея.

— Виж ти — възкликна доволен, — най-сетне нещата се обръщат в наша полза. Знаеш ли, Уотсън, честно казано, смятам, че в крайна сметка ще се справим — той ме потупа по рамото в неочакван изблик на веселие. — Сега излизам. Само на разузнаване. Нищо няма да предприема без верния си другар и биограф. Ти ще останеш тук и вероятно ще се срещнем след час-два. А ако искаш времето ти да мине по-бързо, вземи хартия и писалка и започвай да разказваш как сме спасили държавата.

При вида на въодушевлението му и на мен самия ми хрумна подобна мисъл, защото отлично знаех, че не би се отклонил толкова от обичайната си сдържаност, ако нямаше сериозни основания да тържествува. Цялата дълга ноемврийска вечер чаках завръщането му, изпълнен с нетърпение. Накрая, малко след девет часа, пристигна пратеник с бележка:

Чудесно снаряжение за разходката на един почтен гражданин из непрогледните, потънали в мъгла улици. Скрих нещата в палтото си и потеглих с файтон към посочения адрес. Приятелят ми седеше на кръгла масичка близо до входа на известния италиански ресторант.

— Вечерял ли си? Тогава ми направи компания за едно кафе с кюрасо. Опитай от пурите на собственика. Не са толкова отровни, колкото може да се очаква. Взе ли всички инструменти?

— Тук са, под палтото ми.

— Отлично. Сега да очертая накратко какво съм свършил, за да се ориентираш какво ни предстои. Сигурно вече си се уверил, Уотсън, че тялото на младежа е било сложено на покрива на вагона. Това стана ясно в мига, когато установих категоричния факт, че е паднало от покрива, а не от самия вагон.

— Не може ли да е било хвърлено от моста?

— Не. Ако разгледаш покривите, ще видиш, че са леко изпъкнали и нямат парапет. Следователно можем със сигурност да твърдим, че Кадоган Уест е бил сложен отгоре.

— Но как са го качили там?

— Точно на този въпрос трябва да отговорим. Има само един начин. Знаеш, че метрото излиза от тунелите на няколко места в Уест енд. Смътно си спомням, че когато съм пътувал с него, понякога съм виждал над главата си прозорци. Ако предположим, че под такъв прозорец спре влак, ще бъде ли трудно на покрива му да се сложи труп?

— Изглежда доста абсурдно.

— Трябва пак да прибегнем до старата аксиома, че когато всички останали възможности отпадат, това, което остава, колкото и невъзможно да изглежда, е истината. В случая всички други възможности вече отпаднаха. Когато открих, че един от големите международни шпиони, който скоро е напуснал Лондон, живее в сграда, край която минава метрото, толкова се зарадвах, че ти се изненада от внезапното ми лекомислие.

— О, значи това било?

— Да, точно това. Господин Хюго Оберщайн, който живее на „Колфийлд гардънс“ №13, се оказа център на вниманието ми. Започнах от спирката на „Глочестър роуд“, където един много любезен служител тръгна с мен по протежение на линията и ми позволи да се уверя, че не само има обърнати към релсите задни прозорци, но и което е още по-важно — че точно на това място влаковете често спират за няколко минути.

— Прекрасно, Холмс! Пипнал си го!

— Не още, Уотсън. Напредваме, но целта е далеч. И така, след като видях задната страна на сградата, отидох отпред и се уверих, че птичката е излетяла. Къщата е голяма, доколкото можах да преценя, горните стаи не са мебелирани. Оберщайн е живеел само с един камериер, вероятно доверен съучастник. Не бива да забравяме, че е заминал, за да пласира плячката си, а не за да бяга. Не е имал основания да се страхува от арест и през ум не му е минавало, че някакъв любител детектив може да претърси жилището му. А ние точно това ще направим.

— Не можем ли да вземем законна заповед?

— С наличните доказателства надали.

— Но какво целим?

— Не знаем каква кореспонденция ще открием там.

— Холмс, това не ми харесва.

— Скъпи приятелю, ти ще пазиш на улицата. Аз ще извърша престъпното деяние. Не е време да се колебаем заради дреболии. Помисли за бележката на Майкрофт, за Адмиралтейството, за правителството, за развълнуваната вишестояща персона, която чака новини. Длъжни сме да отидем.

В отговор станах от масата.

— Прав си, Холмс. Длъжни сме.

Той скочи и ми стисна ръката.

— Знаех си, че в крайна сметка няма да се отметнеш — каза той и за миг видях в очите му нещо като разнежване. После много бързо възвърна обичайната си целеустременост и практичност. — Дотам е почти километър, но нямаме причини да бързаме. Да идем пеш — каза той. — Моля те, не изпускай инструментите. Никак няма да е приятно да те арестуват като подозрителен тип.

„Колфийлд гардънс“ е от уличките в Уест енд с еднакви къщи с колонади и портали от средновикторианската епоха. Изглежда, в съседство се провеждаше детско празненство, защото веселата глъчка на детски гласове и дрънкането на пиано отекваха във вечерния здрач. Мъглата още висеше и ни затулваше в покровителствената си сянка. Холмс запали фенера и освети солидната врата.

— Сериозна работа — каза. — Не само е заключена, но и май е залостена. По-добре да минем през двора. Ей там има чудесен проход, ако някой ревностен полицай прояви прекален интерес. Подай ми ръка, Уотсън, после аз ще го направя за теб.

След минута и двамата бяхме в дворчето. Едва се бяхме мушнали в тъмното, и от мъглата се дочуха стъпките на полицай. Щом отминаха, Холмс се наведе напрегнат към вратата. След някое време тя се отвори с трясък. Затичахме се в тъмния проход, след като затворихме вратата към дворчето. Холмс се заизкачва пръв по извитото незастлано стълбище. Ветрилото жълтеникава светлина освети нисък прозорец.

— Стигнахме, Уотсън, тук трябва да е.

В мига, след като го отвори, чухме нисък остър шум, който бързо се превърна в трясък, докато влакът профучаваше покрай нас в мрака. Холмс поднесе светлината към рамката на прозореца. Тя беше плътно покрита със сажди от минаващите влакове, но на места чернилката бе изтрита.

— Може да се види къде са оставили тялото. Я виж! Какво е това? Без съмнение кръв.

Холмс сочеше почти незабележимо петно на рамката.

— Ето и на стълбището. Демонстрацията приключи. Да постоим, докато спре някой влак.

Не се наложи да чакаме дълго. Същият влак, който преди малко бе изфучал в тунела, се показа на открито и със скърцане на спирачките спря точно под нас. Нямаше и метър от перваза до покрива на вагона. Холмс леко затвори прозореца.

— Дотук се оказваме прави — каза той. — Какво мислиш, Уотсън?

— Шедьовър. Досега не си постигал такава висота.

— Не мога да се съглася с теб. От мига, когато ми хрумна, че трупът е бил на покрива, което не беше съвсем нелогично, всичко останало дойде закономерно. Ако не се засягаха съдбовни национални интереси, дотук случаят щеше да е незначителен. Мъчното тепърва предстои. Но може би тук ще намерим нещо, което да ни помогне.

Качихме се по задното стълбище и влязохме в апартамента на първия етаж. Едната стая беше оскъдно мебелирана трапезария с нищо интересно в нея. Втората беше спалня, която също се оказа празна. Последното помещение сякаш бе по-обещаващо и приятелят ми се зае с методичното му претърсване. Ако се съдеше по изпълнилите го книги и вестници, явно бе кабинет. Без да бърза, Холмс методично обръщаше съдържанието на чекмеджетата и шкафовете, но по мрачното му лице не личеше да вижда някакъв успех. Измина час, без да отбележим никакъв напредък.

— Коварният лисугер е замел следите си — каза Холмс. — Не е оставил нищо уличаващо. Опасната му кореспонденция е унищожена или скрита. Това е последната ни възможност.

Холмс взе малка метална касичка от бюрото и разби ключалката със секача. Вътре намерихме няколко свитъка с цифри и изчисления без допълнителни бележки, които да пояснят значението им. Повтарящите се думи „воден стълб“ и „налягане на квадратен сантиметър“ подсказваха възможна връзка с подводницата. Холмс припряно ги захвърли настрани. Остана само плик за писма с няколко изрезки от вестник. Той ги изтърси на масата и по оживлението на лицето му веднага разбрах, че надеждите му се връщат.

— Какво е това, Уотсън? Какво е, а? Поредица обявления във вестника. Шрифтът и хартията сочат, че става дума за колонката за обяви в „Дейли телеграф“. Десният горен ъгъл на страницата. Няма дати, но посланията сами се подреждат. Това сигурно е първото: „Очаквах да се обадите по-скоро. Срокът е приет. Пишете подробности на адреса от визитката. Пиеро.“ Следващото е: „Прекалено е сложно за обяснение. Трябва да се получи целият доклад. Парите ви очакват при доставяне на стоката. Пиеро.“ После: „Въпросът е спешен. Ще трябва да оттегля офертата, ако договорът не е изпълнен. Уговорете среща с писмо. Ще потвърдя с обява. Пиеро.“ И накрая: „В понеделник след девет. Две почуквания. На четири очи. Не бъдете толкова подозрителен. Плащане в брой при доставка на стоката. Пиеро.“ Доста подробна хроника, Уотсън. Само да можехме да се доберем до човека! — Холмс седна умислен, като барабанеше по масата. Накрая стана рязко. — Е, в края на краищата може би няма да е толкова трудно. Уотсън, тук вече нямаме работа. Според мен можем да се отбием в редакцията на „Дейли телеграф“ и да доведем деня до успешен завършек.

На следващия ден Майкрофт Холмс и Лестрейд пристигнаха на определената среща след закуска и Холмс им разказа за действията от предния ден. Полицаят поклати глава, когато чу признанието ни за влизане с взлом.

— Ние не можем да си позволим такива неща, господин Холмс — каза той. — Нищо чудно, че постигате доста по-добри резултати. Но някой ден ще отидете прекалено далеч и заедно с приятеля си ще изпаднете в беда.

— Заради Англия, родния дом и красотата, нали, Уотсън? Мъченици пред олтара на отечеството. Какво ще кажеш, Майкрофт?

— Отлично, Шерлок! Възхитително? Но как ще използваш находката си?

Холмс вдигна от масата броя на „Дейли телеграф“.

— Видя ли днешното обявление на Пиеро?

— Какво! Още едно?

— Да, ето го: „Довечера. По същото време. На същото място. Две почуквания. Жизненоважно. В опасност сте. Пиеро.“

— Не може да бъде! — възкликна Лестрейд. — Ако той се отзове, ще го заловим!

— Точно това имах предвид, когато го пуснах. Смятам, че ако ви е удобно да дойдете с нас към осем часа вечерта на „Колфийлд гардънс“, може би ще се приближим до разрешаването на случая.

Едно от най-забележителните качества на Шерлок Холмс бе способността му да изключва съзнанието си и да насочва мислите си към по-леки неща, когато се убеди, че за момента не може да постигне нищо повече. Помня, че през целия този паметен ден той потъна в работа по монографията, която пишеше за полифоничните мотети на Ласо3. На мен, непритежаващия таланта да се откъсвам от работата, денят ми се стори безкраен. Огромното национално значение на въпроса, напрежението във висшите кръгове, дръзкият опит, който предприемахме, опъваха нервите ми докрай. Почувствах облекчение, когато най-сетне след лека вечеря се отправихме към мястото. Както се бяхме уговорили, Лестрейд и Майкрофт ни чакаха пред станцията на „Глочестър роуд“. Предната нощ бяхме оставили отключена вратата към дворчето в дома на Оберщайн и тъй като Майкрофт Холмс категорично и възмутено отказа да прескача огради, се наложи да отворя предната врата отвътре. До девет часа всички се събрахме в кабинета и търпеливо зачакахме.

Мина час, после още един. В единайсет часа ударите на големия часовник на камбанарията прозвучаха като погребален звън за надеждите ни. Лестрейд и Майкрофт се въртяха неспокойно и току поглеждаха часовниците си. Холмс седеше безмълвен и съсредоточен, с почти затворени очи, но нащрек. Внезапно вдигна глава.

— Идва — каза.

Покрай вратата прозвучаха приглушени стъпки. Отминаха, после се върнаха. Чухме някакво шумолене и два силни удара с чукчето. Холмс се изправи, правейки ни знак да останем седнали. Газовият фенер в коридора беше като светла точка в мрака. Той отвори външната врата и една тъмна фигура се шмугна покрай него. Холмс начаса затвори и залости вратата.

— Насам — подканващо каза той и след миг този, когото чакахме, стоеше пред нас.

Холмс бе зад него и когато с вик на изненада и тревога мъжът понечи да се върне, той го хвана за яката и го запрати обратно в стаята. Още преди пленникът ни да бе възстановил равновесието си, Холмс вече се бе опрял на вратата. Мъжът се огледа, залитна и падна безчувствен на пода. Широкополата му шапка се изтърколи настрани, шалчето се смъкна от лицето му и се показа дългата светла брада и фините, красиви и деликатни черти на полковник Валънтайн Уолтър.

Холмс подсвирна от удивление.

— Този път сметките ми излязоха криви, Уотсън — каза той. — Не очаквах точно тази птичка.

— Кой е той? — попита припряно Майкрофт.

— По-малкият брат на покойния сър Джеймс Уолтър, шефа на отдела. Да, ясно, разбирам как са се подредили нещата. Той идва на себе си. Струва ми се, че е най-добре аз да го разпитам.

Бяхме пренесли отпуснатото тяло на дивана. Пленникът ни се надигна, огледа се с изкривено от ужас лице и прокара длан по челото като човек, невярващ на очите си.

— Какво става? — попита той. — Дойдох да се срещна с господин Оберщайн.

— Всичко ни е известно, полковник Уолтър — каза Холмс. — Не мога да проумея как един джентълмен е в състояние да извърши подобно нещо. Всичко ни е известно за кореспонденцията и връзките ви с Оберщайн. Както и обстоятелствата около смъртта на Кадоган Уест. И ще ви посъветвам да се опитате с разкаяние и самопризнание да си върнете поне част от нашето доверие, тъй като остават някои подробности, които можем да научим само от вас.

Мъжът простена и отпусна лице в дланите си. Ние замряхме в очакване, но той продължаваше да мълчи.

— Уверявам ви — продължи Холмс, — че всички най-важни факти вече са ни известни. Знаем, че спешно са ви били нужни пари, че сте направили отпечатъци от ключовете, които са били у брат ви, и че сте се свързали с Оберщайн, който е отговарял на писмата ви чрез колонката за обяви в „Дейли телеграф“. Известно ни е, че в понеделник вечерта сте отишли до канцеларията в мъглата, но Кадоган Уест, който вероятно е имал основание да ви подозира, ви е видял и проследил. Станал е свидетел на кражбата, но не е могъл да вдигне тревога, защото е имало вероятност просто да отнасяте документите на брат си в Лондон. Младежът е зарязал всичките си лични работи и като съвестен и почтен гражданин е тръгнал след вас в мъглата и е вървял по петите ви, докато не сте стигнали до тази къща. Тук той се е намесил и точно тогава, полковник Уолтър, вие сте добавили към измяната и още по-ужасно престъпление — убийството.

— Не! Не! Кълна се в Бога, не съм! — извика окаяният ни пленник.

— Тогава разкажете ни как беше убит Кадоган Уест, преди да попадне върху покрива на вагон от метрото.

— Ще ви разкажа. Кълна се! Наистина направих останалото. Признавам. Точно както казахте. Трябваше да платя дълг на борсата. Много ми трябваха пари. Оберщайн ми предложи пет хиляди. Щях да се спася от разорение. Но за убийството вина нямам.

— Какво се случи тогава?

— Той наистина е имал подозрения и ме е проследил, както описахте. Разбрах го едва когато стигнах тук. Мъглата беше гъста, на няколко метра не се виждаше нищо. Почуках два пъти и Оберщайн отвори. Младежът се втурна и настоя да му кажем какво ще правим с документите. Оберщайн имаше късо бастунче с оловна топка в края, което винаги носеше със себе си. Когато Уест нахълта в къщата, Оберщайн го удари по главата. Ударът беше смъртоносен. След пет минути младежът не дишаше. Лежеше в коридора, а ние се чудехме какво да правим. После Оберщайн се сети за влаковете, които спират под задния прозорец. Но първо прегледа документите, които бях донесъл. Каза, че три от тях са жизненоважни и трябва да ги задържи. „Не можете да ги задържите — казах аз. — Ако не ги върна, в Улуич ще стане голям скандал.“ „Трябва да ги задържа — отвърна той, — защото са толкова сложни, че е невъзможно да се прекопират навреме.“ „Всички трябва да бъдат върнати тази нощ“ — казах аз. Той помисли малко и накрая извика, че има идея. „Ще задържа трите, а останалите ще пъхнем в джоба на този младеж. Когато го намерят, всичко ще бъде приписано на него.“ Не виждах какво друго можем да сторим. Почакахме половин час до прозореца, докато спря един влак. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше, и без никакви трудности спуснахме трупа на Уест на покрива на вагона. Така свърши всичко — поне що се отнася до мен.

— А брат ви?

— Нищо не каза, но веднъж ме бе сварил с ключовете и мисля, че ме подозираше. Прочетох го в очите му. Оттогава не вдигна глава.

В стаята настъпи мълчание. Наруши го Майкрофт Холмс.

— Не можете ли да поправите нещата? Това би облекчило съвестта ви, а може би и присъдата.

— Но как?

— Къде е Оберщайн с документите?

— Не знам.

— Никакъв адрес ли не ви е оставил?

— Каза, че ако изпратя писмо до „Отел дьо Лувър“ в Париж, ще стигне до него.

— В такъв случай все още е по силите ви да поправите злото — каза Шерлок Холмс.

— Ще сторя всичко, каквото е възможно. Не дължа на този човек особено доброжелателство. Той стана причина за моето крушение и падение.

— Ето ви лист и писалка. Седнете на бюрото и пишете под моя диктовка. Напишете на плика дадения адрес. Точно така. А сега писмото: Уважаеми господине, във връзка със сделката ни вероятно вече сте забелязали, че липсва една жизненоважна подробност. Разполагам с чертеж, който ще запълни празнината. Това обаче ми създаде допълнителни грижи и съм принуден да ви помоля за още пет хиляди. Не бих се доверил на пощите, ще приема само злато или банкноти. Бих дошъл при вас в чужбина, но ако в момента напусна страната, това би породило коментари. Затова ще ви чакам в пушалнята на хотел „Чаринг крос“ в дванайсет часа в събота. Не забравяйте, че ще приема само английски лири или злато. Ще свърши работа. Много бих се зачудил, ако не примами птичката.

Така и стана! Това вече е част от историята — тайната история на една нация, която често е много по-важна и по-интересна от официалните хроники. Оберщайн, който гореше от нетърпение да довърши удара на живота си, падна в клопката и беше затворен за петнайсет години в британски затвор. В куфара му се намериха безценните планове на подводницата „Брус-Партингтън“, обявени от него на търг във всички морски средища на Европа.

Полковник Уолтър почина в затвора към края на втората година от присъдата си. А Холмс се завърна с нови сили към монографията си за полифоничните мотети на Ласо, която вече е отпечатана в ограничен тираж, и специалистите казват, че по въпроса не е написано нищо по-добро. Няколко седмици след това случайно научих, че приятелят ми е прекарал един ден в Уиндзор, откъдето се върна с извънредно изящна смарагдова игла за вратовръзка. Когато го попитах дали я е купил, той отвърна, че му е подарък от една благосклонна дама, на която имал щастието да направи дребна услуга. Нищо повече не ми каза, но на мен ми се струва, че съм отгатнал августейшото име на дамата, и не се съмнявам, че смарагдовата игла завинаги ще напомня на приятеля ми за приключението с плановете на „Брус-Партингтън“.

Артър Конан Дойл Дяволският крак

Когато описвах от време на време някои от необикновените преживелици и интересните спомени, свързани с дългогодишното ми близко приятелство с Шерлок Холмс, непрестанно се сблъсквах с трудностите, породени от неговата неохота делата му да получават гласност. Меланхоличният му и скептичен дух пренебрегваше възхищението на обществото, а след успешното решаване на някой случай нищо не го забавляваше повече от това да предостави славата на няколко сковани чиновници и да слуша с подигравателна усмивчица всеобщия хор от поздравления, отправени в грешна посока. Тъкмо това отношение на приятеля ми, а не липсата на интересни случаи бе причина през последните години да предавам на читателите толкова малко от записките си. Участието ми в някои от неговите приключения бе чест, която неизменно ме задължаваше да проявявам дискретност и сдържаност.

Затова толкова ме изненада телеграмата, която получих от Холмс миналия вторник — не е известно той да е писал писмо, когато телеграмата би свършила работа, — със следното съдържание:

Нямам представа, какъв каприз на паметта го е накарал да си спомни този случай и да пожелае да го опиша. Но бързам да намеря бележките с точните подробности по случая и преди да е пристигнала нова телеграма с отмяна на разрешението, да изложа разказа пред читателите си.

През пролетта на 1897 година поради усилната работа, която изискваше голяма прецизност, утежнена може би от собственото му неблагоразумие, железният организъм на Шерлок Холмс прояви някои признаци на разклащане. През март същата година доктор Мур Агар от улица „Харли“, за чието драматично запознанство с Холмс може би ще разкажа някой ден, категорично препоръча прочутият частен детектив да остави всичките си дела и да се отдаде на пълна почивка, ако иска да избегне пълния срив. Към здравословното си състояние Холмс не проявяваше никакъв интерес, тъй като беше абсолютно погълнат от ставащото в главата му, но пред заплахата да бъде завинаги отстранен от работа накрая изведнъж склони да смени обстановката и въздуха. И така в ранната пролет на същата година се озовахме в една къщица до залива Полдю в края на Корнуолския полуостров.

Мястото беше усамотено и особено подходящо за мрачното настроение на пациента ми. От прозорците на варосаната ни къщичка, кацнала на тревист хълм, се откриваше гледка към зловещия полукръг на залива Маунтс, открай време смъртоносен капан за плавателните съдове, ограден от черни отвесни скали и осеян с подводни рифове, върху които безчет моряци са намерили смъртта си. Когато вятърът идва от север, заливът се простира спокоен и закътан и мами подмятаните от бурите кораби да хвърлят котва в него, за да си починат и да се скрият. Но после извива внезапен вихър, вилнеещият ураган от югоизток, котвите се късат, повлечени, корабите се устремяват към брега в последна битка с разпенените огромни вълни. Умният моряк стои далеч от това дяволско място.

Сушата наоколо бе унила като морето. Навред се виждаха мочурливи безлюдни сиво-кафяви хълмове, сред които някоя църковна камбанария сочеше местонахождението на старовремско селце. Във всички посоки из тресавището бяха пръснати следи от някакво изчезнало, напълно изгубено днес племе, оставило след себе си само причудливи каменни паметници, приютили праха на мъртъвците ръбати могили и някакви ровове, следи от праисторически междуособици. Романтичната и тайнствена околност, страховитата атмосфера, останала след забравените племена, въздействаше на въображението на моя приятел и той прекарваше голяма част от времето в дълги разходки и самотни размисли из мочурищата. Древният корнуолски език също привличаше вниманието му, според теорията му бил сроден с халдейския и до голяма степен с езика на финикийците, идвали по тия места да купуват калай. Холмс получи пратка филологически книги и тъкмо се зае да развие тезата си, когато за мое съжаление и за негова нескрита радост неочаквано дори в тази поетична земя се оказахме въвлечени в произшествие, случило се едва ли не под носа ни, което изглеждаше по-напрегнато, по-завладяващо и неимоверно по-загадъчно от всички други, които ни бяха принудили да напуснем Лондон. На простичкия живот, на спокойното и здравословно всекидневие рязко бе сложен край и се оказахме запратени в епицентъра на поредица от събития, които развълнуваха не само Корнуол, но и цяла Западна Англия. Мнозина читатели може би си спомнят случая, наречен навремето „Ужасът в Корнуол“, макар че до лондонските вестници достигна изключително неточна версия. Сега, тринайсет години по-късно, ще изложа пред публиката истинските обстоятелства на този заплетен случай.

Вече споменах, че камбанариите издават селцата, с които е осеяна тази част на Корнуол. В най-близкото от тях — Треданик Уолас, къщите на двестатината обитатели са скупчени около стара, обрасла с мъх църква. Енорийският пастор господин Раундей имаше слабост към археологията и това стана повод за запознанството му с Холмс. Беше на средна възраст, едър и дружелюбен, голям познавач на околността. Покани ни на чай в дома си, където се запознахме и с господин Мортимър Трегенис, рентиер, който добавяше нещо към оскъдните доходи на пастора, плащайки наем за две стаи в просторната му къща. Като ерген свещеникът приемаше с радост това споразумение, макар че нямаше почти нищо общо с наемателя си, слаб тъмнокос очилат мъж с гърбица, която създаваше впечатлението за физическа уродливост. Спомням си, че по време на краткото гостуване пасторът ни се стори бъбрив, а наемателят му — странно необщителен, тъжен, затворен човек със зареян поглед, погълнат от някакъв свой размисъл.

Та тези двама мъже нахълтаха в скромната ни дневна малко след закуска във вторник, 16 март, докато пушехме и се готвехме за всекидневната разходка из мочурищата.

— Господин Холмс — каза пасторът развълнувано, — през нощта се е случило невероятно странно и трагично произшествие. Нещо нечувано и невиждано. Просто съдбата ви изпрати тук точно сега, защото единствен вие в Англия можете да ни помогнете.

Хвърлих на натрапника не особено приветлив поглед, но Холмс извади лулата от устата си и се надигна на стола като стара хрътка, дочула познатия ловен призив. Покани с жест разпаления посетител и не по-малко развълнувания му спътник да седнат на канапето. Господин Мортимър Трегенис се владееше по-добре от пастора, но треперещите му кльощави ръце и блясъкът в черните му очи показваха, че също е обзет от вълнение.

— Аз ли да говоря или вие? — обърна се той към пастора.

— Може би е по-добре да започнете вие като пръв свидетел на засега неизвестното за мен произшествие, което пасторът е видял след това — каза Холмс.

Хвърлих поглед на свещеника, облечен набързо, и на наемателя му, седнал до него, спретнато и грижливо облечен, и се развеселих от изненадата, изписана на лицата им от простата дедукция на Холмс.

— Може би е по-добре първо аз да кажа няколко думи — рече пасторът, — а после вие да прецените дали да чуете подробностите от господин Трегенис, или да отидем веднага на мястото, където се е случила загадката. Нека в такъв случай ви обясня, че нашият приятел, който присъства тук, е гостувал снощи на двамата си братя Оуен и Джордж и на сестра си Бренда в дома им Треданик Уорта до стария каменен кръст. Тръгнал си е малко след десет, като ги е оставил да играят карти на масата в трапезарията в отлично здраве и настроение. Тъй като става рано, тази сутрин тръгнал натам преди закуска и бил настигнат от каретата на доктор Ричардс, който обяснил, че спешно го били повикали в Треданик Уорта. Естествено, господин Мортимър Трегенис тръгнал с него. Когато влязъл в къщата, заварил необикновена картина. Братята и сестра му седели около масата точно както ги бил оставил, картите още били пръснати пред тях, а свещите били изгорели до основи. Сестра му лежала в креслото умряла, а братята му седели от двете й страни, смеели се, викали и пеели, напълно обезумели. На лицата и на тримата — мъртвата жена и двамата умопобъркани, било запечатано изражението на абсолютен ужас — сгърчена маска, страшна за гледане. В къщата нямало никой друг освен госпожа Портър, старата готвачка и икономка, която заявила, че през нощта била спала дълбоко и не била чула нищо. Нищо не било откраднато или разместено и няма абсолютно никакво обяснение, какво е могло толкова да ги ужаси, че да причини смъртта на жената и умопомрачението на двама силни мъже. Такова е накратко положението, господин Холмс, и ако можете да помогнете да го изясним, ще ни направите неоценима услуга.

И да се бях надявал, че някак ще мога да предумам приятеля си да се върне към спокойствието, което беше цел на пътуването ни, ми стигаше един поглед към напрегнатото му лице и свъсените вежди, за да разбера колко напразни са били очакванията ми. Той помълча известно време, потънал в размисъл за странната трагедия, нарушила мирното ни съществуване.

— Ще се заема със случая — рече накрая. — Поне на пръв поглед изглежда изключителен. Вие бяхте ли в къщата, господин Раундей?

— Не, господин Холмс. Господин Трегенис дойде у дома и ми разказа, а после, без да се бавим, дойдохме при вас за съвет.

— Какво е разстоянието от тук до къщата, където се е разиграла тази необикновена трагедия?

— Около девет километра.

— Тогава ще идем пеш. Но преди да тръгнем, трябва да ви задам няколко въпроса, господин Трегенис.

През цялото време другият ни посетител седеше мълчаливо, но аз бях забелязал, че сдържаното му вълнение е по-наситено от явната разпаленост на пастора. Той седеше с пребледняло изпито лице, тревожно втренчен в Холмс, вкопчил една в друга слабите си ръце. Побелелите му устни трепереха, докато слушаше разказа за ужасяващата беда, сполетяла семейството му, а в черните му очи сякаш се отразяваше нещо от ужаса в онази стая.

— Питайте, каквото желаете, господин Холмс — каза той с готовност. — Темата е тъжна, но ще ви отговоря откровено.

— Разкажете ми за снощи.

— Както каза пасторът, господин Холмс, вечерях там, а след това Джордж, по-големият ми брат, предложи да поиграем вист. Седнахме да играем около девет. Тръгнах си към десет и петнайсет. Оставих ги около масата весели и щастливи.

— Кой ви изпрати?

— Госпожа Портър си беше легнала, затова излязох сам. Прозорецът на стаята, в която се намираха, беше затворен, но с вдигнати щори. Тази сутрин прозорците и вратите си бяха, както ги оставих, и нищо не навеждаше на мисълта, че в къщата е влизал външен човек. Само дето двамата бяха обезумели, а Бренда бе умряла от страх, с глава, отпусната на облегалката на креслото. Докато съм жив, няма да забравя тази гледка.

— Както ги излагате, фактите си съвсем необикновени — каза Холмс. — Доколкото разбирам, нямате хипотеза, която да ги обяснява по някакъв начин?

— Дяволски козни, господин Холмс, работа на дявола — извика Мортимър Трегенис. Било е нещо от оня свят. В стаята е влязло нещо, което просто им е взело ума. Няма човек, способен да измисли и да направи подобно нещо!

— Е каза Холмс, ако въпросът е свързан със свръхестественото, той категорично не е в моята област. Преди да прибегнем до подобна теория, трябва да изчерпим всички естествени обяснения. Доколкото разбирам, господин Трегенис, вие не живеете със семейството си?

— Вярно е, господин Холмс, но това вече отдавна е минало. Семейството ми притежаваше калаени мини в Редрут, но после ги продаде на една компания и си осигури доход, достатъчен за издръжката ни. Няма да крия, че имах възражения при подялбата на парите и че за известно време това ни разделяше, но после всичко се прости и забрави и отново станахме задружни.

— Спомняте ли си нещо от онази съвместна вечер, което може да хвърли някаква светлина върху трагедията? Помислете добре, господин Трегенис, и най-дребното нещо би могло да ми помогне.

— Нищо не си спомням, сър.

— Роднините ви в обичайното си настроение ли бяха?

— Бяха в отлично настроение.

— Проявяваха ли безпокойство? Да са говорили за някаква близка опасност?

— Нямаше такова нещо.

— Значи не можете да добавите нещо, което да ми помогне?

Мортимър Трегенис се замисли за миг.

— Спомням си нещичко — каза накрая. — Седях на масата с гръб към прозореца, брат ми Джордж, с когото бяхме двойка, гледаше към прозореца. Забелязах, че се взира зад гърба ми, обърнах се и погледнах и аз. Щората беше вдигната, а прозорецът затворен, но виждах храстите на поляната и ми се стори, че нещо прошавна в тях. Не можех да разбера човек ли е или животно, просто си помислих, че има нещо. Когато го попитах какво е гледал, той ми каза, че имал същото усещане. Само това мога да ви кажа.

— Не отидохте ли да видите какво е?

— Не, не отдадохме значение.

— Значи, когато си тръгвахте, те нямаха никакво предчувствие за опасност?

— Никакво.

— Бихте ли ми обяснили как сте научили новината толкова рано сутринта.

— Имам навик да ставам рано и да правя разходка преди закуска. Тази сутрин едва бях излязъл, когато ме застигна каретата на доктора. Каза, че старата госпожа Портър е изпратила едно момче да го повика. Скочих в каретата при него и продължихме заедно. Когато стигнахме, влязохме в онази страшна стая. Явно свещите и огънят в камината бяха угаснали преди часове и роднините ми бяха останали на тъмно до зазоряване. Според доктора Бренда била починала поне преди шест часа. Нямаше никакви следи от насилие. Тя просто се беше отпуснала в креслото с онова изражение на лицето. Джордж и Оуен пееха нещо и ломотеха като огромни маймуни. Ужасяваща гледка! Усетих, че не мога да я понеса, а докторът пребледня като платно. Всъщност той направо се свлече в едно кресло почти безчувствен и замалко сам не се превърна в пациент.

— Забележително, необикновено! — каза Холмс, стана и си взе шапката. — Според мен е най-добре да тръгваме за Треданик Уорта, без повече да се бавим. Почти не са ми известни случаи, които от пръв поглед да поставят толкова странна загадка.

Действията ни през тази първа сутрин не допринесоха много за напредване на разследването. От самото начало обаче тя бе белязана от едно произшествие, което ми направи зловещо впечатление. До мястото на трагедията водеше тесен криволичещ селски път. Докато вървяхме, чухме трополенето на карета, която ни приближаваше, и се дръпнахме встрани, за да й направим място. Когато мина покрай нас, зърнах през прозорчето едно разкривено лице, което ни гледаше втренчено и се смееше. Изцъклените очи и скърцащите зъби минаха пред очите ми като кошмарно видение.

— Братята ми! — възкликна Мортимър Трегенис, силно пребледнял. — Карат ги в приюта в Хелстън.

Проследихме с ужасени погледи черната карета, която продължи с грохот по пътя си. После се отправихме към злокобната къща, в която нещастниците са били застигнати от странната си съдба.

Беше голяма светла постройка, вила с просторна градина, вече изпълнена е пролетни цветя, разцъфтели на корнуолския въздух. Точно към тази градина гледаше прозорецът на дневната, през който по думите на Мортимър Трегенис влязъл злият дух, който докарал обитателите до лудост. Холмс бавно и замислено се разходи между цветните лехи по пътечката, преди да влезе. Беше така погълнат от мислите си, че се препъна в едно ведро, разля го и намокри и краката ни, и пътеката. В къщата ни посрещна възрастната икономка госпожа Портър, която с помощта на една прислужничка се грижеше за домакинството. Тя с готовност отговори на всички въпроси на Холмс. Нищо не била чула през нощта. Напоследък господарите били в чудесно настроение, не помнела да са били по-весели и благоденстващи. Сутринта, като влязла в стаята и видяла кошмарната гледка около масата, припаднала от ужас. Щом се съвзела, отворила прозореца, за да влезе чист въздух, и побягнала към пътя, докато не срещнала един селски момък, когото пратила за доктора. Отнесли господарката в леглото й на горния етаж. Наложило се четирима яки мъже да помагат, докато вкарат братята в каретата на приюта. Тя нямало да остане в къщата и ден повече, още следобед заминавала при семейството си в Сент Айвс.

Качихме се да видим покойната. Макар да наближаваше средна възраст, личеше си, че госпожица Бренда Трегенис е била много хубава преди години. Мургавото й лице е изрязани черти беше красиво дори в смъртта, но все още сгърчено от ужаса, последното чувство, което бе изпитала. След това слязохме пак в дневната, където се бе разиграла необикновената трагедия. В камината още имаше въглени и пепел. На масата стояха свещниците с изгорели докрай свещи и разпръснатите карти. Столовете бяха наредени до стените, но всичко останало си беше като предната вечер. Холмс закрачи из стаята внимателно, сядаше в различните кресла, разместваше ги и възстановяваше положението им. Провери каква част от градината може да се види, разгледа пода, тавана и камината. Но нито за миг не видях в очите му внезапното пламъче и стиснатите устни, които да ми подскажат, че е съзрял светлина в непрогледния мрак.

— Защо камината е била запалена? — попита той. — Винаги ли са я палили в тази малка стая през пролетта?

Мортимър Трегенис обясни, че вечерта била студена и влажна. Затова, след като той дошъл, запалили камината.

— Какво възнамерявате да правите сега, господин Холмс? — попита той.

Приятелят ми се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

— Смятам, Уотсън, отново да започна да се тровя с лулата, за което ти толкова често и с основание ме порицаваш — каза той. — С ваше разрешение, господа, ние ще се върнем в нашата квартира, тъй като е малко вероятно да открием тук нещо повече. Ще обмисля фактите, господин Трегенис, и ако нещо ми хрумне, непременно ще го споделя с вас и с пастора. Засега ви желая приятен ден.

Не мина много време, след като се бяхме върнали във вила Полдю, когато Холмс наруши проточилото се мълчание. Той седеше свит в креслото и изпитото му аскетично лице едва се виждаше сред синкавите облаци дим със свъсени черни вежди и сбърчено чело, с пуст и отсъстващ поглед. Накрая остави лулата и стана.

— Така нищо няма да излезе, Уотсън! — каза той. — Да се поразходим край скалите и да потърсим кремъчни стрели. По-вероятно е да открием нещо подобно, отколкото улики за решаването на тази загадка. Да караш ума си да работи без достатъчно материал, е все едно да пришпорваш някаква машина. Накрая тя ще стане на парчета. Морски въздух, слънце и търпение, Уотсън. Всичко останало ще дойде от само себе си. Хайде сега спокойно да разгледаме положението — продължи той, докато вървяхме покрай скалите. — Здраво да се заловим и за най-малкото нещо, което знаем, за да сме готови, дойдат ли нови факти, да ги разположим на местата им. На първо място приемам, че нито един от двама ни не е готов да признае дяволска намеса в човешките дела. Така че напълно изключваме този фактор. Много добре. Остават трима души, изплашени до смърт от някаква съзнателна или несъзнателна човешка намеса. Това са неоспоримите факти. И така, кога се е случило това? Ако приемем, че разказът на господин Мортимър Трегенис отговаря на истината, очевидно е станало веднага след излизането му от стаята. Този момент е много важен. Предполага се, че инцидентът се е разиграл няколко минути след това. Картите още са били на масата. Вече е бил минал часът, в който обикновено си лягат. А те не са променили положението си, не са отместили столовете. Ето защо, повтарям, станало е непосредствено след като той е излязъл от стаята, но не по-късно от единайсет. Следващият логичен ход е да проверим, доколкото е възможно, къде е ходил Мортимър Трегенис, след като е излязъл от стаята. Както изглежда, този въпрос не поражда подозрения. Естествено, човек като теб, който познава методите ми, е отгатнал хитрината с несръчното прекатурване на ведрото, чрез която се сдобих с по-ясни отпечатъци от обувките му. Те отлично се виждаха в мокрия пясък. Спомняш си, че снощи също е било влажно, и не беше трудно, след като вече имах мостра, да различа неговите отпечатъци сред останалите и да ги проследя. По всичко личи, че е тръгнал право към къщата на пастора. В такъв случай, ако Мортимър Трегенис излиза от сцената и причина за произшествието е външен човек, как можем да разберем кой е бил той и по какъв начин е предизвикал такъв ужас? Госпожа Портър може да бъде елиминирана, тя очевидно е безобидна. Има ли доказателства, че някой се е промъквал до прозореца и е направил нещо, предизвикало лудост у тези, които са го видели? Единственото предположение в тази посока идва от самия Мортимър Трегенис, който твърди, че брат му бил споменал за някакво движение в градината. Това е странно, тъй като нощта е била дъждовна, мъглива и тъмна. Всеки, който е искал да уплаши тези хора, е трябвало да иде чак до прозореца, за да го видят. Под прозореца има цветна леха, почти метър широка, но в нея не личат никакви отпечатъци. В такъв случай е трудно да си представим как някой отвън би могъл да направи на хората в къщата толкова ужасяващо впечатление, не можем и да открием някакъв мотив за подобно странно и сложно покушение. Виждаш ли пречките, Уотсън?

— Единствено те са съвсем явни — отвърнах убеден.

— И все пак, щом съберем още малко факти, ще докажем, че не са непреодолими — каза Холмс. — Смятам, Уотсън, че в обемистия си архив можеш да намериш не по-малко оплетени случаи. А засега, докато не се сдобием с по-точни сведения, да оставим тази загадка настрана и да посветим останалата част от предобеда на търсене на неолитния човек.

Сигурно съм отбелязвал способността на моя приятел да отвлича ума си от даден въпрос, но никога не съм се дивил на това повече, отколкото в онова пролетно утро в Корнуол, когато в продължение на два часа той разказваше за келти, накрайници на стрели и грънци тъй безгрижно, като че ли не го чакаше разбулването на зловеща загадка. Едва когато се върнахме в къщата и заварихме очакващ ни посетител, Холмс бързо насочи мислите си обратно към въпроса. Никой от нас не попита кой е посетителят. Масивното тяло, набразденото от дълбоки бръчки лице със сурови очи и ястребов нос, прошарената коса, която почти бръскаше тавана, брадата — тъмноруса по края и бяла около устата, е изключение на никотиновото потъмняване от вечната му пура — всичко това беше добре познато и в Лондон, и в Африка и можеше да принадлежи само на прочутия ловец на лъвове пътешественика доктор Леон Стърндейл. Бяхме чули, че бил наблизо, дори веднъж-дваж зърнахме високия му силует по пътеките из мочурището. Той обаче не се приближаваше към нас, а и на нас не ни хрумваше да отидем при него, тъй като всички знаеха за любовта му към усамотението, която го караше да прекарва по-голямата част от промеждутъците между пътешествията си в малка колиба в затънтените гъсталаци. Тук сред книгите и картите живееше в пълно отшелничество, като сам се грижеше за скромните си нужди и не проявяваше почти никакъв интерес към живота на съседите си. Затова се изненадах, когато го чух настойчиво да пита Холмс постигнал ли е някакъв напредък в разгадаването на тайнственото престъпление.

— Селските полицаи са в пълно недоумение — каза той, — но може би вашият голям опит ви е подсказал някакво разбираемо обяснение. Единственото ми основание да ви моля да споделите с мен това е, че по време на множеството ми престои тук се сближих със семейство Трегенис, които всъщност са ми братовчеди по майчина линия, и необикновената им участ, естествено, е тежък удар за мен. Бях вече на път за Африка, бях стигнал до Плимът, но тази сутрин научих за станалото и веднага се върнах, за да помогна на разследването.

Холмс повдигна учуден вежди.

— Значи си изпуснахте кораба?

— Ще се кача на следващия.

— Мили Боже, това наистина е приятелство.

— Нали ви казах, бяха ми роднини.

— Точно така, братовчеди по майчина линия. Багажът ви на кораба ли беше?

— Част от него — да, но по-голямата част остана в хотела.

— Ясно. Но събитието вероятно още не е стигнало до вестниците в Плимът?

— Не, сър, получих телеграма.

— Ще позволите ли да запитам от кого?

По неприветливото лице на изследователя мина сянка.

— Много сте любопитен, господин Холмс.

— Такава ми е работата.

С известно усилие доктор Стърндейл възстанови нарушеното си самообладание.

— Нямам нищо против да ви кажа — рече той. — Телеграмата бе изпратена от господин Раундей, пастора.

— Благодаря — каза Холмс. — А в отговор на първоначалния ви въпрос ще кажа, че случаят все още не ми е напълно ясен, но храня сериозни надежди да го реша. Да кажа повече, би било прибързано.

— Може би няма да имате нищо против да ми съобщите дали подозренията ви имат някакъв конкретен адрес?

— Не, не съм в състояние да ви отговоря.

— Значи съм си изгубил времето и няма защо да удължавам това посещение.

Прочутият доктор си тръгна доста раздразнен, а пет минути след него излезе и Холмс. Видях го отново чак вечерта, когато се прибра с унила походка и изнурено лице, от което разбрах, че разследването не е напреднало особено. Прочете набързо телеграмата, която го чакаше, и я хвърли в камината.

— Беше от хотела в Плимът, Уотсън — каза. — Научих името му от пастора и телеграфирах, за да проверя дали разказът на доктор Стърндейл отговаря на истината. Явно наистина е бил там миналата нощ и е оставил част от багажа си да отпътува за Африка, а самият той се е върнал, за да присъства на разследването. Какви изводи си правиш от това, Уотсън?

— Дълбок интерес.

— Да, много дълбок интерес. Тук има някаква нишка, която още не сме хванали, а тя може да ни преведе през лабиринта. Горе главата, Уотсън, сигурен съм, че тепърва ще узнаем нови факти. А щом това стане, пречките бързо ще останат зад нас.

Тогава не подозирах колко скоро думите на Холмс ще станат истина, нито пък колко странни и зловещи неща ще се случат и ще отворят съвършено нова насока в разследването. На сутринта се бръснех до прозореца, когато чух конски тропот и видях двуколка, която се носеше в галоп по пътя. Тя спря пред нашата врата, от нея скочи пасторът и се втурна по пътечката през градината. Холмс вече се беше облякъл и забърза надолу да го посрещне.

Посетителят ни беше така развълнуван, че едва можеше да говори, но накрая въпреки запъхтяното дишане и възклицанията подзе трагичния си разказ.

— Ние сме във властта на дявола, господин Холмс! Клетото ми паство е жертва на дявола! — извика той. — В него вилнее самият сатана! Всички сме в ръцете му!

Той подскачаше от вълнение и ако не бяха пепелявото му лице и слисаният поглед, щеше да е смехотворен. Накрая чухме ужасната новина.

— Господин Мортимър Трегенис е умрял тази нощ. Точно като сестра си.

Холмс се изправи рязко в мигновен изблик на енергия.

— Ще има ли в двуколката ви място и за нас?

— Да.

— В такъв случай, Уотсън, ще отложим закуската. Господин Раундей, изцяло сме на ваше разположение. Бързо, бързо, докато не са разместили нещата.

Наемателят заемаше две стаи една над друга в дома на свещеника. Отдолу беше голяма дневна, отгоре — спалнята. Прозорците гледаха към поляната за крокет, която стигаше до къщата. Пристигнахме преди доктора и полицията и нищо не беше докосвано. Нека опиша картината, както я видяхме в мъгливото мартенско утро. Тя никога няма да се изличи от паметта ми.

Въздухът в стаята беше ужасно и потискащо задушен. Прислужничката, която първа беше влязла, беше отворила прозореца, иначе щеше да е още по-нетърпимо. Може би това се дължеше на факта, че посред масата блещукаше и пушеше газена лампа. До нея седеше мъртвецът, отпуснат на стола си с отметната глава, така че рядката му брада стърчеше, очилата му се бяха озовали на челото, а мършавото му мургаво лице, обърнато към прозореца, бе разкривено в същото изражение на ужас, както при покойната му сестра. Крайниците му бяха сгърчени, а пръстите изкривени, сякаш бе умрял от истински пристъп на страх. Беше облечен, макар да си личеше, че го е сторил набързо. Вече бяхме научили, че през нощта е спал в леглото си и трагичната му кончина е настъпила рано сутринта.

Всеки, който видеше внезапната промяна, настъпила с Холмс, след като влезе в стаята, където се бе разиграла трагедията, би разбрал каква огнена енергия се криеше под невъзмутимата му външност. За миг той се напрегна и се съсредоточи докрай, очите му заблестяха, лицето му застина, ръцете и краката му затрепериха от напрежение. Излезе на поляната, после влезе през прозореца, обиколи стаята, качи се в спалнята. Беше досущ като гонче, душещо за следа. Обиколи бързо спалнята, накрая отвори прозореца, което явно породи в него нов изблик на енергия, защото се надвеси навън с възклицания на интерес и доволство. После се втурна надолу по стълбите, излетя през отворения прозорец, просна се на поляната, малко след това рязко се изправи и пак влетя в стаята с енергията на ловец, попаднал по следите на дивеча. Разгледа лампата — съвсем обикновена — с най-голямо внимание, мерейки нещо. Подробно огледа с лупата си капачето над шишето, изчегърта малко сажди, полепнали отгоре му, и ги сложи в един плик за писма, който прибра в бележника си. Накрая, тъкмо когато пристигнаха докторът и полицаите, направи знак на пастора и тримата излязохме на поляната.

— Радвам се да ви съобщя, че наблюденията ми не са съвсем безплодни — започна той. — Не мога да остана и да говоря с полицията, но ще ви бъда изключително задължен, господин Раундей, ако предадете на инспектора поздравите ми и насочите вниманието му към прозореца в спалнята и лампата в дневната. И сами по себе си те говорят много, но, взети заедно, водят до почти неоспоримо заключение. Ако полицията желае да получи още сведения, ще се радвам да ги посрещна у дома. А сега, Уотсън, смятам, че другаде ще бъдем по-полезни.

Може би полицаите не одобряваха намесата на един любител или си въобразяваха, че са попаднали на обещаваща следа, но през следващите два дни никой не ни потърси. Холмс прекара част от това време в къщата, като пушеше и размишляваше, но по-голямата част посвети на разходки из околността, на които тръгваше сам и се връщаше след часове, без да каже и дума къде е бил. Един експеримент ми подсказа каква е посоката на разследването му. Беше купил лампа — съвсем същата като онази, която гореше в стаята на Мортимър Трегенис в сутринта на трагедията. Напълни я със същата газ, която използваха в дома на свещеника, и грижливо отчете времето, необходимо, за да изгори докрай. А другия му, далеч по-неприятен експеримент вероятно няма да забравя никога.

— Сигурно си забелязал, Уотсън — каза той един следобед, — че в различните разкази, които чувахме, има една-единствена прилика. И в двата случая става дума за влиянието на въздуха върху тези, които първи са влезли в стаята. Спомняш си, че когато описа пристигането си в дома на своите братя, Мортимър Трегенис отбеляза, че щом влязъл в стаята, докторът се свлякъл на един стол. Забравил ли си? Е, уверявам те, така беше. Спомни си и думите на госпожа Портър, икономката, която припаднала, щом влязла в стаята, и след това отворила прозореца. Във втория случай — със самия Мортимър Трегенис — не може да си забравил ужасната смрад, която ни лъхна в стаята, макар прислужничката вече да бе проветрила. Когато я разпитах, тя ми каза, че се почувствала толкова зле, че се наложило да си легне. Трябва да признаеш, Уотсън, че тези факти са много показателни. И в двата случая има доказателства за отровен въздух. Освен това и в двата случая в стаята гори нещо — камина и лампа. Камината е била нужна, но лампата е била запалена — както показва количеството изгоряла газ — много след изгрев-слънце. Защо? Със сигурност защото има някаква връзка между тези три неща: огъня, задушния въздух и накрая лудостта или смъртта на клетниците. Не е ли ясно?

— Така излиза.

— Поне можем да го приемем за работна хипотеза. Да предположим тогава, че и в двата случая е горяло нещо, което е изпускало във въздуха токсично вещество, причиняващо странни последици. Много добре. В първия случай, със семейство Трегенис, то е било сложено в камината. Прозорецът е бил затворен, но част от дима е отивала в комина. Затова би било редно последиците от отравянето да са по-слаби, отколкото във втория случай, когато не е имало никакво проветрение. И резултатът го потвърждава, тъй като в първия случай е умряла само жената, чийто организъм е по-крехък, а другите са били сполетени от временно или постоянно умопомрачение, което явно е първата последица от опиата. Във втория случай той е подействал с пълна сила. Следователно фактите подкрепят хипотезата за отрова, която действа чрез изгаряне. Като стигнах дотам, аз, естествено, претърсих стаята на Мортимър Трегенис за остатъците от това вещество. Логичното място, където трябваше да търся, беше капачето над шишето на лампата. Както и очаквах, забелязах там наслоени сажди, а по края — кафеникав прах, който не беше изгорял докрай. Както видя, взех половината от него и го сложих в един плик.

— Защо само половината, Холмс?

— Не е в стила ми, драги Уотсън, да възпрепятствам работата на полицията. Оставям им всички доказателства, които намирам. Отровата си остана там, стига да проявят съобразителността да я открият. А сега, Уотсън, ще запалим нашата лампа, като преди това отворим прозореца, за да не се стигне до преждевременна кончина на двама заслужили членове на обществото. Ти самият ще седнеш в креслото близо до прозореца, освен ако като разумен човек не решиш, че не искаш да имаш нищо общо с тази работа. О, ще останеш до края на представлението, така ли? Знаех си, че мога да разчитам на моя Уотсън. А това кресло ще сложа срещу твоето, за да бъдем един срещу друг на приблизително еднакво разстояние от отровата. Вратата ще оставим открехната. Така всеки от нас ще може да вижда другия и да прекрати опита, ако симптомите станат тревожни. Ясно ли ти е всичко? Добре, тогава изваждам от плика праха — или поне това, което е останало от него — и го слагам над горящата лампа. Така! Сега, Уотсън, да седнем и да видим какво ще стане.

Не се наложи да чакаме дълго. Едва бях седнал в креслото, когато усетих тежка мускусна миризма, остра и противна. След като я поех, умът и въображението ми вече не бяха в моята власт. Плътен черен облак се завъртя пред очите ми и разумът ми каза, че в този облак, все още невидимо, но готово да се нахвърли върху мен, се спотайва всичко неизразимо ужасяващо, цялото чудовищно и неописуемо зло във вселената. Прозирни сенки се завъртяха и заплуваха в черния облак и всяка от тях беше заплаха и предупреждение за нещо идващо, предизвестие, че на прага стои нещо неописуемо, чиято сянка бе достатъчна, за да разруши душата ми. Обхвана ме вледеняващ ужас. Усетих, че косата ми настръхва, очите ми се изцъклят, устата ми зяпва и езикът ми се подува. Хаосът в главата ми бе толкова страшен, че нещо непременно трябваше да се скъса. Опитах се да викам и в дрезгавото грачене, което излезе, едва познах гласа си, далечен и откъснат от мен. В същия миг в опит да избягам разкъсах облака на отчаянието и зърнах лицето на Холмс, бяло, сковано и измъчено от ужас — със същия израз, който бях видял на лицата на умрелите. Тъкмо този образ ми върна за миг разума и силата. Скочих от креслото, хванах Холмс с две ръце, изтеглих го залитащ през вратата и след миг се проснахме на тревата един до друг, като виждахме само яркото слънце, което си пробиваше път през адския облак на ужас, в който бяхме потопени. Той бавно се вдигаше от душите ни подобно на мъглата наоколо и най-сетне спокойствието и разумът се върнаха. Седяхме на тревата и бършехме студената пот от челата си, като се разглеждахме един друг, за да видим дали не са останали някакви следи от ужасното преживяване.

— Ей Богу, Уотсън! — каза накрая Холмс с треперещ глас. — Дължа ти благодарност и извинение. Недопустимо е да правиш подобни опити дори със себе си, а какво остава за приятел. Наистина те моля за прошка.

— Знаеш — отвърнах развълнуван, защото никога не бях надничал толкова дълбоко в душата на Холмс, — че за мен е висша радост и чест да ти помагам.

Но той веднага възвърна полушеговитото си, полуцинично отношение, което обикновено проявяваше към околните.

— Излишно ще е да ни докарват до лудост, драги Уотсън — каза той. — Един непредубеден наблюдател категорично ще заяви, че сме си били луди и преди да се заемем с толкова безумен експеримент. Признавам, изобщо не предполагах, че резултатът може да се окаже толкова незабавен и сериозен.

Той се втурна в къщата и след миг се появи с горящата лампа. Държеше я колкото може по-далеч от лицето си и я хвърли в къпинака.

— Трябва да изчакаме стаята да се проветри. Мога ли да смятам, Уотсън, че вече не изпитваш и капка съмнение, как са станали трагедиите?

— Никакво.

— Но причината остава все така неясна. Да идем в беседката и да поговорим. Тази зловеща смрад още ми дращи на гърлото. Според мен трябва да признаем, че макар и да е жертва във втория случай, уликите сочат Мортимър Трегенис като виновник за първия. Не бива да забравяме най-вече, че е имало някаква семейна свада, последвана от помирение. Не можем да кажем колко остра е била свадата и колко искрено помирението. Но като си спомня Мортимър Трегенис с лукавата му физиономия и злобните очички зад очилата, не бих казал, че е човек, склонен да прощава. Освен това си спомняш, че идеята за нечие присъствие в градината, която за малко отвлече вниманието ни от истинската причина за трагедията, беше именно негова. Имал е мотив да ни насочи по лъжлива диря. И накрая, ако не е той човекът, хвърлил в камината това вещество на излизане, кой го е сторил? Всичко се е случило непосредствено след неговото излизане. Ако е дошъл някой друг, семейството би станало да го посрещне. Освен това в мирния и тих Корнуол никой не ходи на гости след десет часа вечерта. Значи можем да приемем, че всички доказателства сочат за виновник Мортимър Трегенис.

— Тогава неговата смърт е самоубийство!

— Да, Уотсън, на пръв поглед това предположение не е изключено. Нищо чудно човек, на чиято съвест тежи вината за ужасната трагедия в собственото му семейство, измъчван от угризения на съвестта, да си отреди същата участ. Съществуват обаче убедителни доводи срещу това. За щастие в Англия има един човек, който знае всички подробности, и аз се погрижих днес следобед да ги научим лично от него. О! Малко е подранил. Ако обичате, елате насам, доктор Стърндейл. Проведохме малък химически опит на закрито, вследствие на който стаята ни не е особено подходяща за посрещането на толкова изтъкнат гост.

Бях чул как тропна градинската порта, и по пътеката се появи величествената фигура на прочутия изследовател на Африка. Той изненадан тръгна към беседката, в която седяхме.

— Пратили сте да ме повикат, господин Холмс. Получих бележката ви преди около час и дойдох, макар всъщност да не знам защо трябва да се подчиня на призовката ви.

— Може би до края на срещата ни ще изясним това — каза Холмс. — А междувременно съм ви много задължен за любезното съгласие да дойдете. Извинете ни за това импровизирано гостуване на открито, но с приятеля ми доктор Уотсън току-що добавихме нова глава в мистерията, която вестниците наричат „Ужасът в Корнуол“, и за момента предпочитаме чист въздух. А и може би е добре да разговаряме там, където няма опасност да ни подслушват, понеже въпросите, които ще обсъждаме, ви засягат лично.

Изследователят извади пурата от устата си и се вторачи мрачно в моя приятел.

— Нямам представа, сър — каза той, — какво може да е това, което ме засяга дълбоко лично.

— Убийството на Мортимър Трегенис — рече Холмс.

За миг съжалих, че не съм въоръжен. Свирепото лице на Стърндейл стана тъмномораво, очите му заблестяха яростно, а на челото му изпъкнаха преплетени вени, когато се хвърли към приятеля ми със свити юмруци. После спря и с неимоверно усилие си наложи маската на хладно, сковано спокойствие, което може би предвещаваше повече опасност от изблика на ярост.

— Толкова дълго съм живял сред диваци и отвъд закона — каза той, — че накрая сам станах закон за себе си. По-добре, господин Холмс, да не забравяте това, защото нямам желание да пострадате.

— Аз също нямам желание вие да пострадате, доктор Стърндейл. И най-убедителното доказателство е фактът, че въпреки всичко, което знам, изпратих да повикат вас, а не полицията.

Стърндейл седна с въздишка, стреснат може би за пръв път в бурния си живот. В поведението на Холмс имаше спокойна, уверена мощ, срещу която не можеше да се противи. Гостът ни заекна за миг, конвулсивно свивайки и отпускайки едрите си длани.

— Какво искате да кажете? — попита накрая. — Ако това е блъф от ваша страна, господин Холмс, сгрешили сте обекта за своя опит. Престанете да стреляте напосоки. Какво всъщност твърдите?

— Ще ви кажа — продължи Холмс, — и то защото се надявам на откровеността да отвърнете с откровеност. Какъв ще бъде следващият ми ход, зависи изцяло от това, как ще се защитите.

— Да се защитя ли?

— Да, сър.

— И от какво да се защитавам?

— От обвинението в убийство на Мортимър Трегенис.

Стърндейл попи челото си с кърпичка.

— Бога ми, вие се шегувате — каза той. — Всичките си успехи ли постигате с гениалната си способност да блъфирате?

— Не аз, вие блъфирате, доктор Стърндейл — каза неумолимо Холмс. — Като доказателство ще изложа пред вас някои факти, върху които изградих заключенията си. Завръщането ви от Плимът, след като сте оставили по-голямата част от багажа си да отпътува за Африка, първо ми подсказа, че вие сте един от факторите, които трябва да имам предвид, когато възстановявам тази трагедия…

— Върнах се…

— Чух основанията ви и ги смятам за неубедителни и незадоволителни. Ще прескочим това. Дойдохте да ме попитате кого подозирам. Отказах да ви отговоря. Тогава отидохте до дома на свещеника, почакахте отвън известно време и накрая се върнахте във вилата си.

— Откъде знаете?

— Проследих ви.

— Не забелязах никого.

— Точно така става, когато аз следя някого. После сте прекарали във вилата си безсънна нощ и сте замисляли някакви планове, които на сутринта сте се заели да приведете в действие. Излезли сте от къщи при изгрев-слънце и сте напълнили джоба си с червеникавия чакъл, струпан пред портата ви.

Стърндейл се изправи рязко, втренчил изумен поглед в Холмс.

— После сте извървели крадешком разстоянието от километър и нещо до дома на пастора. Ще отбележа, че сте носили същите спортни обувки, които и в момента са на краката ви. Минали сте през овощната градина и живия плет и сте се озовали под прозореца на наемателя Трегенис. Вече е било светло, но всички са спели. Извадили сте от джоба си шепа чакъл и сте го хвърлили по горния прозорец…

Стърндейл скочи на крака.

— Вие сте самият дявол! — извика той.

Холмс се усмихна в отговор на комплимента.

— Наложило се е да хвърлите две-три шепи, докато той се покаже. Помолили сте го да слезе долу. Той се е облякъл набързо и е слязъл в дневната. Влезли сте през прозореца. Провели сте с него кратък разговор, по време на който сте се разхождали из стаята. После сте излезли, като сте затворили прозореца и сте застанали отвън на поляната, за да наблюдавате ставащото. И накрая, след като Трегенис е издъхнал, сте се върнали вкъщи по същия път. Е, доктор Стърндейл, как ще оправдаете подобни действия и как ще обясните мотивите си? Ако смятате да извъртате или да хитрувате, уверявам ви, няма да се поколебая да предам случая на властите.

Докато посетителят ни слушаше обвинителя си, лицето му бе станало пепеляво. Той седя известно време замислен, заровил лице в дланите си. После с внезапно и рязко движение извади от джоба си една снимка и я хвърли на масата пред нас.

— Затова го направих — каза той.

Беше снимка на много красива жена. Холмс се наведе да я разгледа.

— Бренда Трегенис — каза той.

— Да, Бренда Трегенис — повтори нашият посетител. — Обичах я от години. Тя също. Това е тайната на уединението ми в Корнуол, на което хората толкова се чудеха. Единственото същество на света, което ми беше скъпо. Не можех да се оженя за нея, защото имам жена, която ме напусна отдавна, без да мога да се разведа заради жалките английски закони. Бренда чакаше с години. Аз чаках с години. И ето какво дочакахме.

Страшно ридание разтърси мощното му тяло, той се хвана за гърлото. После се овладя с усилие и продължи да разказва.

— Пасторът знаеше. Беше ни довереник. Ще ви каже, че тя беше ангел, слязъл на земята. Затова ми телеграфира и аз се върнах. Какво значение имаха багажът и пътуването ми, когато научих какво е сполетяло моята любима? Ето ви обяснението за постъпката ми, господин Холмс.

— Продължете — каза приятелят ми.

Доктор Стърндейл извади от джоба си книжен пакет и го сложи на масата. На него пишеше Radix pedis diaboli, а под надписа един червен етикет предупреждаваше за отрова. Той го побутна към мен.

— Разбрах, че сте лекар, сър. Чували ли сте някога за този препарат?

— Корен от дяволски крак! Не, никога.

— Това не хвърля сянка върху професионалната ви осведоменост — каза той, — защото, доколкото знам, с изключение на една мостра в лабораторията в Буда, в Европа няма друг образец от него. Още не е известен нито на фармакопеята, нито в трудовете по токсикология. Коренът има формата на крак, получовешки, полукози — оттам и странното име, което му е дал един мисионер ботаник. Използва се като отрова за мъчения от някои знахари в определени райони на Западна Африка, които го пазят в тайна. С този образец се сдобих при изключително странни обстоятелства в страната Убанги.

— Ще ви разкажа всичко, господин Холмс, защото вие вече знаете толкова много, че е в мой интерес да разберете всичко. Вече ви обясних какво ме свързваше със семейство Трегенис. Заради сестрата поддържах приятелски отношения и с братята. Имаше семеен скандал за пари, който отчужди Мортимър, но всички мислеха, че нещата са се изгладили, и след това се виждах с него, както и с останалите. Той беше лукав и коварен човек, интригант, на няколко пъти имах повод да го заподозра, но нямах причина да се скарам с него сериозно. Един ден, едва преди две седмици, дойде във вилата ми, за да му покажа сбирката си от африкански забележителности. Сред тях бе и този прах. Обясних му за странните му качества, за това, как стимулира мозъчните центрове, които контролират страха, и как съдбата на клетия туземец, подложен на мъчения от жреца на племето, е лудост или смърт. Казах му и колко безсилна е европейската наука пред въздействието му. Не знам как го е взел, защото през цялото време бях в стаята, но не се съмнявам, че докато съм отварял разни шкафове и съм се навеждал над разни кутии, е успял да вземе малко от дяволския крак. Добре си спомням как ме засипа с въпроси, какво количество и колко време е нужно, за да подейства, но и през ум не ми мина, че може да пита с някаква конкретна цел. Сетих се за това едва когато получих телеграмата от пастора в Плимът. Злодеят си мислеше, че когато новината стигне дотам, вече ще съм в морето и ще се изгубя с години в джунглите на Африка. Но аз незабавно се върнах. Разбира се, щом чух подробностите, и за миг не се усъмних, че е била използвана моята отрова. Дойдох при вас с надеждата, че може да сте открили някакво друго обяснение. Но не можеше да има друго. Бях убеден, че Мортимър Трегенис е убиецът, че заради парите и за да остане единствен настойник на общото имущество, бе подложил роднините си на въздействието на дяволския крак. Така беше причинил лудостта на братята си и смъртта на сестра си Бренда, едничкото същество, което съм обичал и което ме е обичало. Беше извършил престъпление. Но какво щеше да бъде наказанието му? Да се обърна към правосъдието? Къде бяха доказателствата ми? Знаех, че всичко е станало точно така, но как щях да накарам провинциалните съдебни заседатели да повярват на толкова фантастичен разказ? Можеше да успея, но можеше и да се проваля. А нямах право на това. Душата ми искаше мъст. Вече ви казах, господин Холмс, че прекарах по-голямата част от живота си извън закона и накрая се превърнах в свой собствен закон. Така беше и сега. Реших, че и него трябва да го сполети съдбата, която бе отредил на другите. Ако не станеше, щях да го накажа със собствените си ръце. В момента в цяла Англия няма друг човек, който по-малко да милее за живота си. Казах ви всичко. Вие самият открихте останалото. Наистина, след безсънната нощ излязох рано. Предвидих, че ще е трудно да го събудя, затова взех малко чакъл от купчината, която споменахте. Той слезе и ми отвори прозореца на дневната. Отправих му обвиненията си. Казах му, че съм дошъл и като съдия, и като палач. Щом видя револвера ми, нещастникът се сви на стола като парализиран. Запалих лампата, сложих праха отгоре и застанах пред прозореца, готов да изпълня заплахата си да го застрелям, ако се опита да излезе. След пет минути издъхна. Господи, каква смърт! Но сърцето ми остана каменно, защото всичко това вече го бе изтърпяла невинната ми любима. Това е разказът ми, господин Холмс. Ако някога сте обичали, може би и вие бихте сторили същото. Във всеки случай аз съм в ръцете ви. Направете, каквото пожелаете. Както казах, няма човек, който по-малко да се бои от смъртта.

Холмс помълча известно време.

— Какво възнамерявахте да правите след това? — попита накрая.

— Смятах да потъна в дебрите на Централна Африка. Работата ми там е завършена наполовина.

— Довършете я — каза Холмс. — Аз поне не възнамерявам да ви попреча.

Доктор Стърндейл надигна великанското си тяло, поклони се тържествено и излезе от беседката. Холмс запали лулата си и ми подаде кесията с тютюн.

— Малко дим, който не е отровен, ще внесе приятно разнообразие — каза той. — Според мен трябва да се съгласиш, Уотсън, че това не е случай, в който дългът ни зове да се намесваме. Разследването ни беше независимо, такива трябва да са и действията ни. Ти няма да издадеш този човек, нали?

— Категорично не — отвърнах аз.

— Никога не съм обичал, Уотсън, но ако това се беше случило с любимата ми жена, сигурно щях да постъпя също като ловеца на лъвове, взел закона в свои ръце. Кой знае? Е, Уотсън, не желая да те обиждам, като ти обяснявам очевидни неща. Разбира се, отправната точка в проучванията ми беше чакълът по перваза на прозореца. В градината на пастора няма нищо подобно. Едва когато вниманието ми бе привлечено от доктор Стърндейл и вилата му, видях откъде се е взел. Лампата, запалена посред бял ден, и остатъците от праха по капачето, бяха следващите брънки в логическата верига. А сега, драги ми Уотсън, смятам, че можем да забравим този въпрос и с чиста съвест да се върнем към изследването на халдейските корени, които със сигурност могат да се открият в корнуолския диалект на великия келтски език.

Артър Конан Дойл Червеният кръг

— Е, госпожо Уорън, според мен нямате сериозни основания за безпокойство и не виждам причина да се намесвам. Имам доста друга работа.

След тези думи Шерлок Холмс се сведе над огромната папка с изрезки, в която добавяше последните попълнения.

Но дамата притежаваше упорството, а и лукавството, характерно за нейния пол. Не се предаваше лесно.

— Миналата година разнищихте загадката, с която се сблъска един мой наемател — продължи тя, — господин Феърдейл Хобс.

— О, спомням си, нищо особено.

— Но той само за това говори, за любезността ви, сър, и как сте хвърлили светлина в мрака. И когато самата аз попаднах в ситуация, в която се двоумя и не виждам светлина, се сетих за приказките му. Знам, само да пожелаете, и ще намерите обяснение на всичко.

Холмс се поддаваше на ласкателства, но за да бъда честен към него, трябва да кажа, че и простата любезност не го оставяше безучастен. Двете заедно го накараха с примирена въздишка да остави гумата и да отмести назад стола си.

— Добре, добре, госпожо Уорън, да чуем тогава всичко. Нали не възразявате, ако пуша? Благодаря ви, Уотсън, за кибрита. Доколкото разбрах, тревожите се, защото новият ви наемател не излиза от стаята си и не сте го виждали. Но, госпожо Уорън, ако аз бях ваш наемател, нерядко нямаше да ме виждате и със седмици.

— Сигурно, сър, но случаят е друг. Много съм разтревожена, господин Холмс. Не мога да мигна от страх. Просто вече не издържам — да го слушам как снове из стаята от сутрин до вечер. И мъжът ми се дразни, но той по цял ден е на работа, а за мен няма отдих. Защо се крие? Какво е извършил? Ако не броим прислужничката, аз съм сама в къщата с него и нервите ми вече не издържат.

Холмс се наведе и положи дланта си с дълги слаби пръсти върху рамото на жената. Когато искаше да успокои някого, влагаше почти хипнотична сила. Изплашеният поглед изчезна от очите на посетителката, напрегнатото й лице се отпусна. Тя седна на посочения от него стол.

— Ако поема случая, трябва да знам всички подробности — каза той. — Нужно ми е и време, за да ги обмисля. И най-незначителната дреболия може да се окаже най-съществена. Казвате, че мъжът е пристигнал преди десет дни и ви е платил за две седмици пълен пансион?

— Попита какви са условията ми, сър. Отвърнах, че искам петдесет шилинга седмично за пълен пансион. На най-горния етаж има малка дневна и спалня.

— И какво стана?

— Той каза: „Ще ви давам пет лири седмично, ако мога да живея според моите собствени условия.“ Аз съм бедна жена, сър, господин Уорън не печели кой знае колко и парите значат много за мен. Той извади банкнота от десет лири и я размаха отпреде ми, като каза: „Ако спазвате условията ми, задълго ще получавате по толкова на всеки две седмици.“

— А какви бяха условията му?

— Искаше да има ключ от къщата. Нямах възражения. Наемателите често имат ключ. Освен това искаше да живее в пълно усамотение и при никакви обстоятелства да не го безпокоим.

— И в това няма нищо странно според мен.

— Но ако е умерено, сър. А неговото излиза извън всякакви граници. Настани се вкъщи от десет дни и никой очите му не е виждал — нито аз, нито господин Уорън, нито прислужничката. Чуваме го как ходи напред-назад из стаята и денем, и нощем, но след първата вечер изобщо не е излизал.

— Значи е излизал първата вечер?

— Да, господине, и се върна много късно, всички си бяхме легнали. След като нае стаята, ми каза, че има намерение да излезе, и ме помоли да не залоствам вратата. След полунощ го чух да се качва по стълбите.

— Но как се храни?

— Изрично заръча винаги когато позвъни, да му оставяме храната на един стол пред вратата. След като се нахрани, звъни отново и прибираме съдовете от същия стол. Ако иска нещо друго, пак там ни оставя бележка с печатни букви.

— С печатни букви ли?

— Да, господине, печатни букви, написани с молив. Само думата и нищо повече. Ето, донесох да ви покажа — САПУН. И още една — КИБРИТЕНА КУТИЯ. А тази намерих първата сутрин — ДЕЙЛИ ГАЗЕТ. Оставям му този вестник със закуската всяка сутрин.

— Скъпи Уотсън — каза Холмс, като се взираше с голямо любопитство в листчетата, които му подаде хазяйката, — това явно е малко странно. Мога да разбера отшелничеството, но какво означават тези печатни букви? Неудобно е. Защо не пише с обикновения си почерк. Какво е предположението ти, Уотсън?

— Че иска да си скрие почерка.

— Но защо? Какво значение има за него дали хазяйката му има бележка с неговия почерк? И все пак може да си прав. Но има и друго — защо бележките са толкова лаконични?

— Нямам представа.

— Това разкрива обещаващ простор за предположения. Думите са написани с обикновен тъп химически молив. Ще забележиш, че бележката е откъсната, след като е написана. Крайчето на буквата Н от САПУН липсва. Показателно, Уотсън, не мислиш ли?

— Предпазливост?

— Точно така. Явно е имало някакъв отличителен знак, някакъв отпечатък, който да издаде самоличността на този човек. И така, госпожо Уорън, според вас мъжът е среден на ръст, мургав, тъмнокос и с брада. На каква възраст ви изглежда?

— Млад, сър, няма повече от трийсет години.

— Можете ли да ми разкажете за някакви други отличителни белези?

— Говореше английски добре, но въпреки това ми се стори, че е чужденец заради акцента.

— Добре ли беше облечен?

— Много елегантно, истински джентълмен. В тъмни дрехи, които не се набиват на очи.

— Каза ли си името?

— Не, господине.

— Получавал ли е писма, идвал ли му е някой на гости?

— Нито веднъж.

— Но сигурно сутрин вие или прислужничката влизате в стаята му, за да почистите?

— Не, сър, той сам се грижи за това.

— Мили Боже! Това наистина е необичайно. Ами багажът му?

— Носеше само една голяма кафява чанта.

— Да, като че ли няма много, за което да се заловим. Значи казвате, че нищо не е излизало от стаята, абсолютно нищо?

Хазяйката извади от чантичката си плик за писма и изтърси на масата две полуизгорели кибритени клечки и угарка от цигара.

— Намерих ги в пепелника му тази сутрин. Донесох ги, понеже съм чувала, че умеете от дребни неща да правите важни заключения.

Холмс сви рамене.

— Тук няма нищо — каза той. — С клечките, разбира се, са палени цигари. Личи си по това, докъде са изгорели. За да се запали лула или пура, клечката ще изгори наполовина. Но… Я виж ти! Тази угарка определено е странна. Нали казахте, че господинът имал брада и мустаци?

— Да, сър.

— Нещо не разбирам. Според мен само гладко обръснат човек може да е изпушил тази цигара. Струва ми се, Уотсън, че дори твоите скромни мустаци биха се опърлили.

— Цигаре? — предположих.

— Не, не, има следи от устните. Предполагам, няма начин в жилището да има двама души, нали, госпожо Уорън?

— Не, сър. Той яде толкова малко, че често се питам как не умира от глад.

— И така, смятам, че трябва да почакаме, докато не се появи нещо ново. В края на краищата вие нямате от какво да се оплачете. Получили сте си наема, а наемателят, макар и странен, не ви създава неприятности. Плаща ви щедро, така че, ако предпочита да се спотайва, това не ви засяга пряко. Няма никаква причина да нарушим усамотението му, докато не ни даде основание да смятаме, че върши нещо нередно. Поемам случая, ще продължавам да го следя. Ако се случи нещо ново, уведомете ме и знайте, че в случай на нужда можете да разчитате на помощта ми.

— Несъмнено има някои интересни моменти, Уотсън — отбеляза Холмс, след като хазяйката си тръгна. — Разбира се, случаят може да се окаже банален, плод на ексцентричност, но може и да излезе много по-сериозен, отколкото изглежда на повърхността. Първото, което прави впечатление, е очевидната вероятност човекът, който в момента пребивава в жилището, да не е същият, който го е наел.

— Кое ти дава основание да мислиш така?

— Дори да изключим угарката, не ти ли се вижда многозначително, че единственото излизане на наемателя е веднага след като е наел жилището? Върнал се е — някой се е върнал, — когато не може да го види никой. Нищо не доказва, че излезлият и завърналият се са едно и също лице. И още нещо — мъжът, наел жилището, говори добре английски. Другият обаче пише „кибритена кутия“ вместо простото „кибрит“. Предполагам, че е извадил думата от някой речник, където тя е била в този вид. Може би лаконичният стил цели да скрие слабото владеене на английски. Да, Уотсън, има сериозни основания да подозираме, че наемателят се е разменил с друг човек.

— Но с каква цел?

— Точно в това е въпросът. Съществува една доста очевидна следа, по която да тръгне разследването.

Той взе дебелата папка, в която ден след ден залепваше колонките за обяви от различните лондонски вестници.

— Боже Господи! — възкликна, докато я прелистваше. — Какъв хор от стонове, вопли и безсмислици! Какъв панаир от странни случки! Но и безценна златна мина за онзи, който е решил да търси необикновеното! Този човек е сам и не може да му се прати писмо, без да се наруши пълната тайна. Но как може да получава новини и послания отвън? Очевидно чрез обяви в някой вестник. Като че ли няма друг начин и за щастие не ни се налага да си блъскаме главата кой е вестникът. Ето ги изрезките от „Дейли газет“ за последните две седмици. „Дамата с черна боа от Клуба на кънкьорите «Принс»…“ — това можем да го прескочим. „Джими за нищо не света не би разбил сърцето на майка си“ — това като че ли няма връзка с нас. „Ако дамата, която припадна в омнибуса за Брикстън…“ — не ме интересува. „Всеки ден сърцето ми копнее…“ Дрънканици, Уотсън, пълни безсмислици! О! Това е по-вероятно. Чуй: „Запази търпение. Ще намерим безопасен начин за връзка. Дотогава — в тази колона. Дж.“ Това е публикувано два дни след нанасянето на наемателя на госпожа Уорън. Не звучи ли правдоподобно? Тайнствената личност разбира английски, макар и да не може да пише. Да видим няма ли пак да попаднем на следата. Да, ето, три дни след това. „Нещата се нареждат. Търпение и предпазливост. Облаците ще се разпръснат. Дж.“ След това нищо в продължение на седмица. После се появява нещо по-ясно: „Пътят се разчиства. Ако намеря възможност за връзка, помни кода: едно А, две Б и т.н. Ще ти се обадя скоро. Дж.“ Това е във вчерашния вестник, а в днешния няма нищо. Много подхождат на наемателя на госпожа Уорън. Ако почакаме малко, Уотсън, несъмнено тази афера ще стане по-разбираема.

Така се и оказа: на следващата сутрин заварих приятеля ми изправен с гръб към камината, а на лицето му сияеше доволна усмивка.

— Какво ще кажеш за това, Уотсън? — извика и вдигна вестника от масата. — „Високата червена къща с облицовка от бял камък. Третият етаж. Вторият прозорец отляво. След мръкване. Дж.“ Пределно ясно. Според мен след закуска трябва да поогледаме къщите около дома на госпожа Уорън. О, госпожо Уорън, какво ви води насам?

Клиентката нахълта в същи миг с изблик на енергия, който говореше, че се е случило нещо ново и важно.

— Ще отида в полицията, господин Холмс! — извика тя. — Не мога да го търпя повече! Да си стяга багажа и да се маха. Щях да ида право при него и да му кажа, но реших, че ви дължа първо да разбера вашето мнение. Но търпението ми се изчерпа и когато някой вдигне ръка на моя старец…

— Някой е ударил господин Уорън?

— Все едно че са го пребили.

— Но кой?

— Ей това искаме да разберем! Тази сутрин, сър. Господин Уорън е контрольор в „Мортън и Уейлайтс“ на „Тотнъм корт роуд“. Излиза от къщи преди седем часа. Тази сутрин едва направил десет крачки, и зад него изскочили двама мъже, хвърлили палто на главата му и го натикали в една карета до тротоара. Разкарвали го около час, а накрая отворили вратичката и го изхвърлили навън. Лежал на пътя и главата му била толкова размътена, че изобщо не видял накъде отминала колата. Когато се посъвзел, установил, че е на „Хемпстед хийт“. Прибра се у дома с омнибус и сега лежи на дивана, а аз дойдох право при вас да ви разкажа.

— Крайно интересно — каза Холмс. — Забелязал ли е как изглеждат тези мъже, чул ли е разговор?

— Не, съвсем е замаян. Знае само, че са го отвлекли като насън и са го върнали като насън. Били са най-малко двама, а може и трима.

— И вие свързвате това нападение с наемателя си?

— Да, живеем там от петнайсет години и досега нищо такова не се е случвало. Стига ми толкова. Парите не са всичко. До довечера ще го изхвърля от къщата.

— Чакайте малко, госпожо Уорън. Не избързвайте. Започвам да си мисля, че тази история може да се окаже много по-важна, отколкото изглеждаше отначало. Вече е ясно, че някаква опасност застрашава наемателя ви. Ясно е също, че враговете му го дебнат около дома ви, и в сутрешната мъгла са взели съпруга ви за него. Щом са разбрали грешката си, са го освободили. Можем само да гадаем какво биха сторили, ако не е било грешка.

— И какво да сторя аз, господин Холмс?

— Много ми се иска да видя този ваш наемател, госпожо Уорън.

— Единственият начин е да се разбие вратата. След като му оставя подноса, докато слизам по стълбите, го чувам да отключва.

— Но нали трябва да внесе подноса. Сигурно има начин да се скрием и да го зърнем.

Хазяйката се позамисли.

— Ами насреща има един килер. Вероятно мога да сложа огледало и ако се скриете зад вратата…

— Чудесно! — възкликна Холмс. — В колко часа обядва?

— Към един.

— Значи с доктор Уотсън ще дойдем навреме. Довиждане засега, госпожо Уорън.

В дванайсет и половина се озовахме на стълбите пред дома на госпожа Уорън — висока и тясна постройка от жълти тухли на улица „Грейт орм“, малка пресечка на северозапад от Британския музей. Къщата беше почти на ъгъла, от нея се виждаше улица „Хоу“ с по-представителните й сгради. Холмс посочи с доволна усмивка една извънредно висока постройка с апартаменти под наем.

— Виж, Уотсън! — каза той. — „Високата червена къща с облицовка от бял камък.“ От там ще се подават сигналите. Знаем мястото и кода — задачата ни няма да е трудна. На този прозорец има табела „Дава се под наем“. Явно е празен апартамент, до който съучастникът има достъп. Е, госпожо Уорън, какво ще правим сега?

— Приготвила съм всичко. Ако влезете и си оставите обувките на площадката, веднага ще ви заведа.

Беше ни приготвила отлично скривалище. Огледалото беше сложено така, че, седнали в тъмното, съвсем ясно виждахме отсрещната врата. Тъкмо се бяхме настанили, когато се чу далечен звън. Хазяйката отново се появи с подноса, остави го на един стол до заключената врата и силно куцукайки, слезе надолу. Клекнали зад вратата ние не изпускахме от очи огледалото. Щом стъпките на хазяйката затихнаха, се чу превъртане на ключ, дръжката се завъртя и се подадоха две слаби ръце, които поеха подноса от стола. Миг по-късно го оставиха бързешком и аз зърнах мургаво красиво и ужасено лице, което се взираше към процепа, оставен от вратата на килера. После вратата се захлопна, ключът пак се превъртя и настана тишина. Холмс ме дръпна за ръкава и крадешком заслизахме по стълбите.

— Довечера ще ви се обадя отново — каза той на хазяйката, която очакваше новини. — Мисля, Уотсън, че е по-добре да обсъдим това у нас.

— Както видя, предположението ми се оказа вярно — каза той, потънал в креслото си. — Наемателят се е разменил с някого. Това, което не предвидих, беше, че ще открием жена, при това необикновена жена, Уотсън.

— Тя ни видя.

— Видя нещо, което я разтревожи. В това съм категоричен. Общата последователност на събитията е съвсем ясна, нали? Мъж и жена пристигат в Лондон, за да се скрият от някаква ужасна и непосредствена опасност. За сериозността й може да се съди по предпазните мерки, които вземат. Мъжът, който трябва да свърши някаква работа, иска през това време да осигури на жената пълна безопасност. Задачата не е лесна, но той я решава по оригинален начин, и то така успешно, че хазяйката, която носи храната, дори не подозира за присъствието на жена. Сега става ясно, че печатните букви са целели да прикрият женския почерк. Мъжът не може да се приближи до жената, за да не докара враговете им. И тъй като не може да се свърже с нея пряко, прибягва до колонката за обяви във вестника. Дотук нищо трудно.

— Но каква е причината?

— Ето това е Уотсън, практичен до мозъка на костите, както обикновено! Каква е причината? В хода на разследването проблемът на госпожа Уорън, който приличаше на прищявка, става все по-сериозен и зловещ. Дори можем да кажем: това не е обикновено бягство на влюбени. Видя израза на жената, когато й се стори, че е в опасност. Чухме и за нападението над хазяина, чийто прицел несъмнено е бил наемателят. Тази тревога и дълбоката тайнственост говорят, че въпросът е на живот и смърт. Нападението над господин Уорън показва също, че неизвестните врагове не са наясно за подмяната на наемателя с наемателка. Твърде необикновено и сложно е всичко, Уотсън.

— Защо ти е да се задълбочаваш? Какво ще спечелиш?

— Наистина, какво? Изкуство заради самото изкуство, Уотсън. Предполагам, че в практиката си като лекар си имал случаи, когато парите изобщо не са те интересували?

— Защото съм се учил от тях, Холмс.

— Човек никога не спира да учи, Уотсън. Животът е поредица от уроци, като най-великият идва накрая. От този случай може да се извади поука. От него не могат да се очакват нито пари, нито почести и въпреки това ти се иска да го разплетеш. Щом мръкне, разследването ни може да продължи.

Когато се върнахме в дома на госпожа Уорън, здрачът на зимната лондонска вечер се беше сгъстил в плътна сива пелена, пробождана само от жълтите квадратчета на прозорците и неясните ореоли на газените фенери. Докато надничахме от тъмната дневна на пансиона, високо горе просветна още една мъждива светлинка.

— Някой се движи в онази стая — прошепна Холмс, навел към стъклото изпитото си напрегнато лице. — Виждам му сянката! Ето го пак! Държи свещ. Сега наднича насам. Трябва да се увери, че тя е там. Сега започва да сигнализира. Записвай и ти, Уотсън, за да сверим после. Едно мигване е A. А после? Колко ги преброи? Двайсет ли? И аз. Значи T. АТ — съвсем ясно. Още едно Т. Това сигурно е началото на втората дума. И после TENTA. Пауза. Това не може да е всичко, Уотсън. ATTENTA не значи нищо. А ако го разделим на три думи, положението не изглежда по-добро. — AT TEN TA, освен ако TA не са инициалите на човека отсреща. Ето, пак започва. Какво е това, Уотсън? ATTE… Ама това е повторение на същото. Странно, Уотсън, много странно! И още веднъж! AT… за трети път. Три пъти ATTENTA! Колко пъти ще го повтори? Не, явно свърши. Дръпнал се е от прозореца. Какво ще кажеш, Уотсън?

— Шифровано послание.

Приятелят ми внезапно се засмя.

— При това шифърът никак не е неясен — каза той. — Ама, разбира се, това е италиански! Окончанието A показва, че е отправено към жена. „Пази се! Пази се! Пази се!“ Какво ще кажеш, Уотсън?

— Мисля, че удари в десетката.

— Несъмнено. Съобщението е много спешно, а потретването му го подсилва. Но от какво да се пази? Чакай малко, той пак се приближава до прозореца.

Отново видяхме неясния силует на приведен мъж и движението на пламъче пред прозореца и сигналите се подновиха. По-бързо от преди, едва ги следвахме.

— PERICOLO. Какво ли значи това? Опасност, нали? Да, за Бога, това е сигнал за опасност. Ето пак! PERI. Чакай, какво…

Пламъчето внезапно се скри, мъждукащото квадратче на прозореца изчезна и третият етаж се превърна в черна линия през сградата, в която светеха множество апартаменти. Последното предупреждение бе прекъснато неочаквано. Как и от кого? Това се питахме. Холмс рязко се изправи.

— Става нещо сериозно, Уотсън — извика той. — Крои се някакво зло! Защо съобщението прекъсна така? Трябва да съобщим в Скотланд ярд, но не можем да тръгнем точно сега…

— Дали да не отида аз в полицията?

— Трябва да изясним нещата. Може да е нещо съвсем невинно. Да отидем отсреща, Уотсън, и да видим дали ще разберем какво става.

Докато крачехме бързо по улица „Хоу“, се обърнах и хвърлих поглед към къщата, от която бяхме излезли. На най-горния прозорец в мъждивата светлина видях очертание на глава, главата на жена, която се взираше напрегнато в мрака и със затаен дъх чакаше сигналите да се подновят. До входа на сградата на улица „Хоу“ облегнат на парапета стоеше един мъж, загърнат в шал и балтон. Когато светлината от коридора падна върху лицата ни, той се втренчи и възкликна:

— Холмс!

— Виж ти, Грегсън! — каза приятелят ми и подаде ръка на детектива от Скотланд ярд. — Какво ви води насам?

— Предполагам, същото, което и вас — отвърна Грегсън. — Но не мога да си представя как сте попаднали на този случай.

— Нишките са различни, но водят до едно и също заплетено кълбо. Проследих сигналите.

— Какви сигнали?

— От онзи прозорец. Прекъснаха на средата. Дойдохме да разберем причината. Но щом владеете положението, няма защо да продължаваме.

— Чакайте малко! — извика припряно Грегсън. — Трябва да призная, господин Холмс, че в този случай бих се чувствал по-добре, ако разполагам с помощта ви. Това е единственият изход от сградата, затова няма как да се измъкне.

— Кой?

— Не може да бъде, господин Холмс, веднъж и ние да ви изпреварим. Този път трябва да ни отдадете заслуженото.

Той силно почука с бастуна си по паважа и към нас с небрежна походка пристъпи един кочияш с камшик в ръка, който стоеше до кабриолета на отсрещния тротоар.

— Позволете да ви представя на господин Шерлок Холмс — обърна се той към кочияша. — Това е господин Левъртън от американската агенция „Пинкертон“.

— Героят, разбудил загадката за пещерата в Лонг Айланд? — попита Холмс. — Господине, радвам се да се запозная с вас.

Американецът, скромен делови младеж с гладко обръснато удължено лице с остри черти, поруменя от похвалата.

— В момента съм по следите на извънредно опасен престъпник, господин Холмс — каза той. — Ако успея да хвана Джорджано…

— Какво! Джорджано от Червения кръг?

— Значи е известен в Европа? Ние в Америка си го знаем. Знаем, че е замесен в петдесет убийства, а нямаме убедителни доказателства. Следя го от Ню Йорк и през последната седмица в Лондон съм неотлъчно по петите му. Само чакам да стори нещо, за да го хвана за яката. С господин Грегсън го проследихме до тази сграда, изходът е само един и няма как да се измъкне. Откакто влезе, излязоха трима души, но той не беше между тях, готов съм да се закълна.

— Господин Холмс спомена за някакви сигнали — каза Грегсън. — Очаквам, че както обикновено знае доста неща, неизвестни за нас.

Холмс накратко им обясни положението. Американецът ядосан стисна длани.

— Забелязал ни е! — извика той.

— Защо мислите така?

— Ами така излиза. Той изпраща съобщение на свой съучастник — в Лондон са няколко души от неговата банда. И изведнъж, както казвате, посред предупреждението за някаква опасност прекъсва. Какво може да означава това — или ни е видял да го чакаме на улицата, или по някакъв начин е разбрал колко близо е опасността, и е решил да действа незабавно, за да я избегне? Какво предлагате, господин Холмс?

— Веднага да се качим и да проверим сами.

— Но ние нямаме заповед за задържането му.

— Той се намира в празно жилище при съмнителни обстоятелства — каза Грегсън. — Засега това е достатъчно. Падне ли ни в ръцете, може би от Ню Йорк ще ни помогнат да не го изпуснем. Аз поемам отговорността за сегашния арест.

Детективите от полицията може и да допускат грешки в умозаключенията си, но смелост не им липсва. Грегсън тръгна нагоре по стълбите, за да арестува отявления главорез, спокойно и деловито, както би се качвал по главното стълбище на Скотланд ярд. Младежът от „Пинкертон“ се опита да го изпревари, но Грегсън силно го ръгна с лакът и остана пръв. Тук лондонските сили на реда имаха предимство.

Намерихме вратата на левия апартамент на третия етаж открехната. Грегсън я бутна докрай. Вътре царяха абсолютна тишина и мрак. Драснах кибритена клечка и запалих фенера на детектива. Когато пламъчето се надигна, всички възкликнахме изненадани. На голото чамово дюшеме имаше пресни кървави отпечатъци, които излизаха от една вътрешна стая със затворена врата и идваха към нас. Грегсън отвори рязко вратата на стаята и вдигна фенера пред себе си, а ние нетърпеливо надникнахме зад него.

Посред празната стая сред локва кръв лежеше сгърчен огромен мъж. Гладко избръснатото му смугло лице беше разкривено в страховита гримаса, а около главата му имаше страшен кървав ореол. Краката му бяха свити, ръцете — разперени в агония, а от гърлото му стърчеше бялата дръжка на забит дълбоко нож. Макар и великан, явно след страшния удар се бе строполил като повален със секира вол. До дясната му ръка на пода лежеше двуостра кама с красива рогова дръжка, а до нея — черна кожена ръкавица.

— Боже Господи! Това е Черния Джорджано! — възкликна американският детектив. — Този път някой ни е изпреварил.

— Ето я свещта, с която са били давани сигналите от прозореца, господин Холмс — каза Грегсън. — Ей, какво правите?

Холмс беше пристъпил до прозореца със запалената свещ и сега я приближаваше и отдръпваше от стъклото. После се взря в мрака, духна свещта и я хвърли на пода.

— Надявам се, че това ще помогне — каза той. Дойде при нас и застина в дълбок размисъл, докато двамата полицаи оглеждаха трупа. — Докато сте чакали долу, сте видели трима души да излизат от сградата — каза накрая. — Разгледахте ли ги добре?

— Да.

— Имаше ли между тях трийсетинагодишен мъж с черна брада, мургав, среден на ръст?

— Да, той мина последен.

— Предполагам, че това е убиецът. Мога да ви дам описанието му, а разполагаме и с отлични отпечатъци от обувките му. Би трябвало да ви е достатъчно.

— Не съвсем, господин Холмс, сред милионите жители на Лондон.

— Затова ми хрумна да повикам на помощ тази дама.

При тези негови думи всички се обърнахме. На фона на отворената врата се очертаваше силуетът на висока и красива жена — тайнствената наемателка от Блумсбъри. Тя пристъпваше бавно с бледо лице, изопнато от кошмарно предчувствие, очите й бяха втренчени ужасено в тъмната фигура на пода.

— Убили сте го! — прошепна тя. — O, Dio mio, убили сте го!

После рязко си пое въздух и възкликна радостно. Затанцува из стаята, пляскайки с ръце, черните й очи блестяха от щастие и почуда, а от устата й се сипеха хиляди звучни възклицания на италиански. Беше страшно и неправдоподобно — такава жена толкова да се зарадва от зловещата гледка. После изведнъж замря и се вторачи в нас въпросително.

— Но вие… вие сте от полицията, нали? Убили сте Джузепе Джорджано. Нали?

— Да, госпожо, от полицията сме.

Тя се озърна към тъмните ъгли на стаята.

— Тогава къде е Дженаро? — попита. — Съпругът ми, Дженаро Лука. Аз съм Емилия Лука, двамата сме от Ню Йорк. Къде е Дженаро? Преди малко ме повика от този прозорец и аз дотичах презглава.

— Аз ви повиках — обади се Холмс.

— Вие? Как така?

— Шифърът ви не е труден, госпожо. Необходимо ни е присъствието ви. Знаех, че е достатъчно да изпиша Vieni и вие на всяка цена ще дойдете.

Красивата италианка гледаше приятеля ми с почуда.

— Не разбирам как сте научили това — каза тя. — Джузепе Джорджано… той как… — тя направи пауза, после лицето й внезапно се озари от гордост и радост. — Сега разбирам! Моят Дженаро! Моят прекрасен красив Дженаро го е сторил, със собствената си силна ръка е убил чудовището! О, Дженаро, колко си прекрасен! Коя жена би била достойна за такъв мъж?

— Е, госпожо Лука — каза прозаичният Грегсън, като я хвана за ръкава с не повече нежност от някой уличен бандит в „Нотинг хил“, — още не съм съвсем наясно коя сте и каква сте, но думите ви ми дават достатъчно основание, за да ви отведа в полицията.

— Един момент, Грегсън — каза Холмс. — Предполагам, че желанието на дамата да ни даде информация е не по-малко от нашето да я чуем. Нали разбирате, госпожо, съпругът ви ще бъде арестуван и съден за убийството на човека, който лежи тук? Всичко, което кажете, може да се използва като доказателство. Но ако смятате, че той е бил воден от мотиви, които не са престъпни, и би желал това да стане известно, тогава най-добре за него е да ни разкажете всичко.

— След като Джорджано не е жив, не се страхувам от нищо — каза дамата. — Той беше дявол и няма на света съдия, който би наказал мъжа ми, задето го е убил.

— В такъв случай — каза Холмс — предлагам да заключим вратата, да оставим всичко, както го заварихме, да идем с дамата в нейното жилище и да решим какво ще правим, след като изслушаме разказа й.

След половин час четиримата седяхме в малката дневна на сеньора Лука и слушахме необикновения й разказ за зловещите събития, чийто край имахме възможност да видим. Тя говореше бързо и гладко, но английският й изобилстваше от граматически грешки, които ще поправя за улеснение на читателите.

— Родена съм в Позилипо край Неапол — започна тя, — дъщеря съм на Аугусто Барели, главен адвокат и бивш депутат на областта. Дженаро беше на служба при баща ми и аз се влюбих в него — коя жена няма да се влюби? Нямаше нито пари, нито обществено положение, нищо освен своята красота, сила и енергия, затова баща ми забрани да се омъжа за него. Избягахме заедно, оженихме се в Бари и аз продадох бижутата си, за да можем да заминем за Америка. Това стана преди четири години, оттогава заживяхме в Ню Йорк. Отначало съдбата бе много щедра към нас. Дженаро успя да постъпи на служба при един италианец — отърва го от някакви грубияни на едно място, наречено Бауъри, и така си спечели могъщ приятел. Казваше се Тито Касталоти, водещ партньор в „Касталоти и Замба“ — сериозна фирма, един от най-големите вносители на плодове в Ню Йорк. Сеньор Замба беше инвалид и новият ни приятел на практика управляваше фирмата с над триста служители. Той взе съпруга ми на работа, направи го шеф на отдел и всячески показваше благоразположението си към нас. Сеньор Касталоти беше ерген и се отнасяше с Дженаро като със син, а ние и двамата го обичахме като баща. Взехме под наем и обзаведохме малка къща в Бруклин, цялото ни бъдеще изглеждаше осигурено, когато се появи черен облак, който скоро затъмни цялото небе. Една вечер, като се върна от работа, Дженаро доведе със себе си един земляк. Казваше се Джорджано и също беше от Позилипо. Истински великан, както сами се уверихте. Но не само тялото му, всичко, свързано с него, беше абсурдно, огромно и ужасяващо. Мислите му, чувствата му, страстите му бяха преувеличени и чудовищни. Очите му искряха и човек лесно изпадаше във властта му. Беше страшен и съвсем необикновен човек. Слава Богу, че вече не е жив! Започна да идва у нас. Но аз усещах, че присъствието му не е приятно и на Дженаро. Клетият ми съпруг стоеше блед и неподвижен и слушаше безкрайните му брътвежи за политиката и социалните въпроси, а гостът ни за друго не говореше. Дженаро мълчеше, но аз го познавах и виждах на лицето му чувство, което не познавах дотогава. Отначало си помислих, че е неприязън. Излезе страх дълбок, скрит, парализиращ страх. Вечерта, когато отгатнах ужаса му, го прегърнах и го замолих в името на любовта му към мен и заради всичко, което му е скъпо, да не крие нищо от мен и да ми каже защо този огромен човек така го обезсърчава. Разказа ми и докато го слушах, и моето сърце се смрази. На младини клетият ми Дженаро, безразсъден и буен тогава, смятал, че едва ли не целият свят е срещу него, и почти бил стигнал до лудост от несправедливостите в живота. Тогава влязъл в едно неаполитанско съзаклятие — Червеният кръг, свързано с едновремешните карбонари. Клетвите и тайните на това братство били страшни — влезеш ли веднъж в него, няма измъкване. Когато избягахме в Америка, Дженаро си мислел, че завинаги се е отървал. Представяте си какъв ужас изпитал, когато една вечер срещнал на улицата същия човек, който го бил посветил в Неапол, великана Джорджано, на когото в Южна Италия викали Смъртта, защото ръцете му били до лактите изцапани с кръвта на невинни хора. Бил пристигнал в Ню Йорк, за да се измъкне от италианската полиция, и вече бил пуснал пипалата на ужасяващото съзаклятие и в новия си дом. Дженаро ми разказа всичко това и ми посочи една бележка, която бе получил същия ден, с червен кръг най-отгоре, заповед да се яви на еди-коя си дата. Беше неприятно, но по-лошото тепърва предстоеше. От известно време бях забелязала, че при честите си посещения у дома Джорджано говореше най-вече с мен и дори когато питаше за нещо мъжа ми, не отместваше от мен кошмарните си безумно облещени очища. Една вечер си каза всичко. Обзело го бе нещо, което той наричаше „любов“ — любов на звяр, дивашка любов. Дойде, преди Дженаро да се беше върнал. Нахълта в къщата, сграбчи ме и взе да ме целува и да ме моли да съм тръгнела с него. Аз се дърпах и виках и точно тогава се прибра Дженаро и скочи отгоре му. Джорджано го повали в несвяст и изхвърча от къщата, за да не стъпи никога повече в нея. Спечелихме си смъртен враг. Няколко дни след това се проведе онази сбирка. Когато Дженаро се върна, по лицето му разбрах, че се е случило нещо ужасно. Беше по-лошо и от най-кошмарните ни предположения. Съзаклятието се издържаше, като изнудваше богати италианци и ги заплашваше с насилие, ако откажеха да дадат. Изглежда, бяха насочили вниманието си към Касталоти, скъпия ни приятел и благодетел. Той не се поддал на заплахите и се оплакал в полицията. Сега били решили да постъпят с него така, че да бъде за назидание за всички други жертви и вече никой да не смее да се бунтува. На срещата било решено домът му заедно с него да бъде взривен с динамит. Бил теглен жребий кой да извърши покушението. Дженаро видял усмивка на жестокото лице на нашия враг, когато бръкнал в торбата. Несъмнено всичко било нагласено, защото в дланта му лежал фаталният жетон с червения кръг, заповедта за убийство. Трябвало да убие най-добрия си приятел или да изложи себе си и мен на отмъщение. Според дяволските им правила се наказвали не само онези, които мразели или от които се бояли, но и обичаните от тях същества и мисълта за това бе докарала клетия ми Дженаро до ужас. Цяла нощ седяхме прегърнати и си вдъхвахме един на друг кураж, за да се справим с бедата. Покушението беше определено за следващата вечер. Но по обед с мъжа ми вече пътувахме за Лондон, след като предупредихме благодетеля си за надвисналата опасност и дадохме на полицията сведения, с които можеха да защитят живота му в бъдеще. Останалото, господа, го знаете. Бяхме сигурни, че враговете ще ни последват като сенки. Джорджано имаше и лични причини за мъст, но при всяко положение знаехме колко безмилостен, коварен и непреклонен е той. В Италия и Америка се говори за страшни неща, които е вършил. Сега щеше да се прояви с пълна сила. Милият ми Дженаро се възползва от няколкото дни преднина, които имахме, за да ми осигури убежище, така че да не съм изложена на никаква опасност. Той самият искаше да запази свобода на движението, за да може да поддържа връзка и с италианската, и с американската полиция. Дори аз не знаех къде и как живееше. Получавах вести от него само чрез обявите във вестника. Но един ден видях през прозореца, че двама италианци следят къщата, и разбрах, че по някакъв начин Джорджано е открил убежището ни. Накрая Дженаро ми съобщи чрез вестника, че ще ми изпрати сигнали от един прозорец, но когато го стори, получих единствено предупреждения за опасност, които внезапно прекъснаха. Сега вече разбирам — той е знаел, че Джорджано е по петите му, и, слава Богу, е бил готов да го посрещне. А сега, господа, отговорете ми: има ли защо да се боим от закона, има ли на земята съдия, който да осъди Дженаро за това, което е сторил?

— Вижте, господин Грегсън — каза американецът, — не знам какво мисли за това английската полиция, но предполагам, че в Ню Йорк съпругът на тази дама ще получи благодарности.

— Тя трябва да дойде с мен и да се срещне с шефа — отговори Грегсън. — Ако думите й се потвърдят, смятам, че нито тя, нито съпругът й имат основания да се боят. Но едно не мога да проумея, господин Холмс, как, за Бога, вие се оказахте замесен във всичко това.

— Заради ученолюбието ми, Грегсън. Продължавам да събирам знания в доброто старо училище. Е, Уотсън, можеш да добавиш в колекцията си още един трагичен и странен образец. А, няма още осем часа, а тази вечер в Ковънт Гардън ще представят Вагнер! Ако побързаме, ще успеем да стигнем за второто действие.

Артър Конан Дойл Изчезването на лейди Франсис Карфакс

— Но защо турски? — попита Шерлок Холмс, вторачен в ботушите ми.

Както се бях изтегнал в креслото с плетен гръб, изпружените ми крака привлякоха зоркия му както винаги поглед.

— Английски са — отвърнах, леко изненадан. — Купих ги в „Латимърс“ на улица „Оксфорд“.

Холмс се усмихна с израз на снизходително търпение.

— Говоря за хамама — каза той. — Защо ти е да ходиш в скъп турски хамам, когато можеш да се ободриш и в нашенска баня?

— Защото напоследък ревматизмът ми се обажда и усетих, че остарявам. Ние медиците наричаме турската баня алтернатива — ново начало, пречистване на организма. Впрочем, Холмс — добавих, — не се съмнявам, че връзката между ботушите ми и турската баня е съвсем очевидна за един логичен ум, но все пак ще ти бъда задължен, ако ми я посочиш.

— Връзката е съвсем проста, Уотсън — каза Холмс с дяволито пламъче в очите. — Принадлежи към елементарния разред умозаключения, които бих илюстрирал, като те попитам с кого пътува във файтона тази сутрин.

— Не съм съгласен вместо обяснение да получавам нов въпрос — отвърнах леко сопнато.

— Браво, Уотсън! Достойно и логично възражение. Да видим — какви бяха въпросите? Първо файтонът. Виждаш, че по левия ръкав и отзад на палтото ти има няколко кални пръски. Ако си седял в средата на файтона, сигурно нямаше да ги има или щяха да са симетрични. Ето как става ясно, че си седял в единия край. Следователно си имал спътник.

— Очевидно.

— Невероятно просто, нали?

— Но какво ще кажеш за ботушите и банята?

— И тук не е сложно. Ти имаш навик да си връзваш ботушите по определен начин. В този случай виждам, че са пристегнати със сложен двоен възел, което не е характерно за теб. Значи си ги свалял. И кой ги е завързал? Или обущарят, или прислужникът в банята. Малко вероятно е да е обущарят, тъй като ботушите ти са почти нови. И какво остава? Банята. Невероятно, нали? В края на краищата турската баня послужи за нещо.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че в нея си потърсил промяна. Искаш ли и аз да ти предложа нещо такова. Как ще ти се отрази Лозана, драги Уотсън — билети първа класа и щедро поемане на всички разноски?

— Прекрасно! Но защо?

Холмс се облегна в креслото и извади от джоба си бележник.

— Една от най-опасните породи на света — каза той — е самотната пътешественичка. Тя е най-безобидното, а често и най-полезно създание, но неизбежно поощрява престъпността. Безпомощна е. Прелетна птица е. Има достатъчно средства, за да сменя държави и хотели. Често се лута в лабиринт от мрачни пансиони. Тя е изгубено агне сред вълча глутница. И когато я излапат, никой не я търси. Сериозно се опасявам, че се е случило нещо лошо с лейди Франсис Карфакс.

Почувствах облекчение при това внезапно преминаване от общото към частното. Холмс направи справка с бележките си.

— Лейди Франсис — продължи той — е единствената пряка потомка на покойния граф Ръфтън. Вероятно си спомняш, че земите бяха наследени по мъжка линия. За нея е останала скромна издръжка, но и забележителни старинни испански сребърни накити с изкусно шлифовани диаманти, към които била толкова дълбоко привързана, че отказвала да ги остави в банката и винаги ги носела със себе си. Лейди Франсис будела жалост: хубава жена, едва влязла в средна възраст, и все пак заради някакъв каприз на съдбата — бледа сянка на ослепителната красавица отпреди двайсет години.

— И какво се е случило с нея?

— Точно така, какво се е случило с лейди Франсис Карфакс? Жива ли е, или е умряла? На този въпрос трябва да отговорим. Тя неотклонно се е придържала към навиците си и през последните четири години на всеки две седмици е пишела на госпожица Добни, пенсионираната й гувернантка, която живее в Камбъруел. Тъкмо госпожица Добни ме потърси за съвет. Минали са почти пет седмици — и нито ред. Последното писмо е изпратено от „Отел насионал“ в Лозана. Както изглежда, лейди Франсис си е тръгнала от хотела, без да остави друг адрес. Роднините й се тревожат и тъй като са изключително богати, няма да пожалят средства, за да изяснят нещата.

— Госпожица Добни ли е единственият източник на информация? Вероятно жената е имала и други кореспонденти.

— Има един безусловно надежден кореспондент, Уотсън — банката. Самотните дами трябва да преживяват някак и в чековите им книжки може да бъде прочетен животът им в миниатюра. Прегледах сметката й в „Силвестърс“. С предпоследния чек е платила сметката си в Лозана, но изтеглената сума е голяма и вероятно са й останали пари. След това е написала само един чек.

— За кого? Къде е осребрен?

— За госпожица Мари Девин. По нищо не се познава къде е бил издаден. Осребрен е в „Креди Лионе“ в Монпелие преди по-малко от три седмици. Сумата е била петдесет лири.

— А коя е госпожица Мари Девин?

— Успях да разбера и това. Била е камериерка на лейди Франсис Карфакс. Още не знаем защо е получила тези пари. Не се съмнявам обаче, че с твоите проучвания бързо ще намериш отговор на този въпрос.

— Моите проучвания!

— По време на здравословното ти пътешествие до Лозана. Знаеш, че не мога да напусна Лондон, докато старият Ейбръхамс е изложен на смъртна опасност. А и по принцип е по-добре да не напускам страната. На хората от Скотланд ярд им домъчнява, пък и отсъствието ми веднага води до нездравословно оживление в криминалните среди. Затова иди ти, драги Уотсън, и ако скромните ми съвети струват по два пенса на дума, ще бъда денонощно на твое разположение на презокеанския телеграф.

Два дни по-късно пристигнах в „Отел насионал“ в Лозана, където любезно ме посрещна прочутият му управител господин Мозер. Според него лейди Франсис прекарала в хотела няколко седмици. Всички, с които се била запознала, много я харесали. Била на не повече от четирийсет години. Още изглеждала хубава, а по всичко си личало, че на младини е била истинска красавица. Господин Мозер не знаеше нищо за сребърните бижута, но прислужничките забелязали, че големият сандък в спалнята на дамата винаги е грижливо заключен. Мари Девин, камериерката, се радвала на същите симпатии като господарката й. Всъщност тя се сгодила за един от главните сервитьори в хотела и не било трудно да се научи адресът й. Беше улица „Траян“ номер 11 в Монпелие. Записах всички сведения и си помислих, че дори Холмс не би могъл да ги събере по-умело.

Не успях да изясня само една подробност. Нищо не хвърляше светлина върху причината за внезапното заминаване на дамата. Била много доволна в Лозана. По всичко личало, че възнамерявала да остане през целия сезон в луксозния си апартамент с изглед към езерото. И все пак си тръгнала само с един ден предизвестие, независимо че била платила за още една седмица. Единствен Жул Вибар, годеникът на камериерката, имаше предположение. Той свързваше ненадейното заминаване на лейди Франсис с внезапното посещение, което имала ден-два преди това. Потърсил я висок мургав мъж с брада. Un sauvage — un véritable sauvage!4 — възкликна Жул Вибар. Мъжът бил на квартира в града. Видели го да води разпален разговор с госпожата по време на разходка край езерото. После я потърсил в хотела. Тя отказала да се срещне с него. Бил англичанин, но никой не разбрал името му. Госпожата си тръгнала веднага след това. Жул Вибар — и много по-важно, любимата му, помислили, че има някаква връзка между това посещение и нейното заминаване. Жул не ми съобщи само едно — защо Мари бе напуснала господарката си. По този въпрос не можеше или не искаше да каже нищо. Каза, че ако искам да разбера, да ида в Монпелие да я попитам.

Така свърши първата глава от разследването ми. Втората беше посветена на следващата точка от маршрута на лейди Франсис Карфакс след заминаването й от Лозана. В това отношение съществуваше известна потайност, което потвърди идеята, че тя е заминала с намерението да се изплъзне от нечие преследване. Иначе защо багажът й не е бил открито надписан за Баден? И тя, и багажът й стигнали до минералния курорт на Рейн по странен маршрут. Това успях да науча от управителя на местния клон на „Кук“. И така, след като изпратих на Холмс телеграфен отчет за всичките си действия и в отговор получих телеграма с полушеговита похвала, заминах за Баден.

Следата в Баден не бе трудна за проследяване. Лейди Франсис отседнала за две седмици в „Инглишер хоф“. Там се запознала с доктор Шлезинджър, мисионер в Южна Америка, и съпругата му. Подобно на повечето самотни дами лейди Франсис намирала утеха и занимание в религията. Забележителната личност на доктор Шлезинджър, всеотдайността му, както и това, че се възстановявал след болест, от която се бил заразил, упражнявайки апостолския си дълг, дълбоко я развълнували. Тя помагала на госпожа Шлезинджър да се грижи за светия човек. Както ми разказа управителят, той прекарвал времето си на шезлонг на верандата, а от двете му страни седели дамите, които се грижели за него. Работел над карта на Светите земи, като особено го интересувало царството на мидийците, за които пишел монография. Накрая, след като позакрепнал, заминал със съпругата си за Лондон и лейди Франсис тръгнала с тях. Това се случило точно преди три седмици и оттогава управителят не знаеше нищо за нея. А Мари, камериерката, си била тръгнала няколко дни преди това разплакана, като съобщила на останалите прислужнички, че напуска завинаги. Преди да замине, доктор Шлезинджър платил сметката и на тримата.

— Впрочем — каза управителят в заключение — вие не сте единственият приятел на лейди Франсис Карфакс, който пита за нея. Само преди седмица дойде един мъж със същите въпроси.

— Съобщи ли си името? — попитах.

— Не, но беше англичанин въпреки необикновената си външност.

— Дивак? — рекох аз, като свързах фактите по примера на моя прославен приятел.

— Точно така. Това определение много му приляга. Едър и брадат, загорял, би бил по на място в селска странноприемница, отколкото в моден хотел. Видя ми се як и буен човек, с когото не е добре да се закача човек.

Загадката започваше да се разбулва, както предметите изплуват с вдигането на мъглата. Добросърдечна и благочестива дама, преследвана от град на град от заплашителна и неумолима сянка. Страхувала се е от него, иначе не би напуснала Лозана. И все пак той я е проследил. Рано или късно е щял да я настигне. Дали вече не я е настигнал? Дали това не беше тайната на продължителното й мълчание? Може би добрите хора, с които е пътувала, не са се оказали достатъчна закрила от неговото нападение или изнудване? Каква ужасна цел, какъв скрит план стоеше зад това упорито преследване? Това беше въпросът, на който трябваше да отговоря.

Писах на Холмс, за да му покажа колко бързо и безпогрешно съм стигнал до същността на нещата. В отговор получих телеграма с молба да опиша лявото ухо на доктор Шлезинджър. Чувството за хумор на Холмс беше странно, понякога и неприятно, затова не обърнах внимание на тази ненавременна шега — всъщност, когато получих посланието му, вече бях в Монпелие, за да се срещна с камериерката Мари.

Открих я лесно и научих всичко, което знаеше. Тя беше предана млада жена, напуснала господарката си само защото била сигурна, че я оставя в добри ръце, и защото рано или късно трябвало да си тръгне заради предстоящата женитба. Както призна с печал, не й било трудно да напусне, защото по време на престоя им в Баден господарката й проявявала към нея известно раздразнение и дори веднъж я подложила на разпит, сякаш се съмнявала в почтеността й. Лейди Франсис й дала петдесетте лири като сватбен подарък. Мари също като мен изпитваше дълбоко недоверие към непознатия, накарал господарката й да напусне Лозана. Със собствените си очи била видяла как грубо стискал китката на лейди Франсис, докато се разхождали при езерото. Бил буен и страшен човек. Тя смяташе, че именно заради страха от него лейди Франсис бе приела компанията на семейство Шлезинджър за пътуването до Лондон. Не била споменала на Мари и дума за това, но множество дребни подробности уверили камериерката, че господарката й живее в постоянен страх. Дотук беше стигнала в разказа си, когато внезапно скочи от стола и на лицето й се изписаха изненада и страх.

— Вижте! — извика тя — Онзи грубиян продължава да ни следи! Точно това е човекът, за когото ви говоря.

През отворения прозорец на дневната видях мургав мъж с наежена черна брада, който бавно вървеше към нас по средата на улицата и се взираше напрегнато в номерата на къщите. Явно и той търсеше камериерката. Подвластен ма внезапния порив, аз се втурнах напън и застанах на пътя му.

— Вие сте англичанин — казах аз.

— И какво? — помита той, злобно намръщен.

— Ще позволите ли да ви запитам как се казвате?

— Не, не позволявам — каза той решително.

Положението бе неловко, но често прекият път е най-добър.

— Къде е лейди Франсис Карфакс?

Той ме погледна изумен.

— Какво сте сторили с нея? Защо я преследвате? Настоявам да ми отговорите! — казах аз.

Мъжът изръмжа гневно и се нахвърли отгоре ми като тигър. Побеждавал съм в немалко битки, но той имаше желязна хватка и беше свиреп като дявол. Така ме бе стиснал за гърлото, че вече започвах да губя съзнание, когато един брадясал френски работник с бяла риза изскочи от кръчмата насреща с тояга в ръка, халоса нападателя ми през ръцете и го накара да ме пусне. Той се спря за миг ядосан, като се чудеше дали да поднови атаката си. После с гневно ръмжене се обърна и влезе във вилата, от която бях излязъл. Обърнах се да благодаря на спасителя си, който стоеше до мен насред улицата.

— Е, Уотсън — каза той, хубава каша забърка, няма що! Смятам, че е най-добре заедно да се приберем в Лондон с нощния експрес.

Един час по-късно Шерлок Холмс, свалил маскировката си, седеше насреща ми в хотелската стая. Обяснението, което даде за своето внезапно и навременно появяване, бе изключително просто — като разбрал, че може да напусне Лондон, решил да ме пресрещне в следващата логична точка от маршрута ми. Предрешен като работник, седнал в кръчмата и зачакал да се появя.

— Проявил си изключително постоянство в разследването си, скъпи ми Уотсън — каза той. — В момента не мога да се сетя за нито една грешка, която да си пропуснал да сториш. В резултат на действията си успя да вдигнеш тревога навсякъде и все пак нищо да не откриеш.

— Може би и ти нямаше да постигнеш повече — отвърнах с горест.

— Всъщност аз вече постигнах повече. Ето го достопочтения Филип Грийн, отседнал в твоя хотел, който може би ще се окаже отправната точка към добри резултати.

Донесоха ни визитка върху един поднос, а след нея се появи оня брадат грубиян, който ме нападна на улицата. Когато ме видя, той се сепна.

— Какво означава това, господин Холмс? — попита той. — Получих бележката ви и дойдох. Но какво общо има този мъж с въпроса?

— Това е старият ми приятел и сътрудник доктор Уотсън, който ми помага в разследването.

Непознатият протегна огромната си мургава длан с кратко извинение.

— Надявам се, че не съм ви наранил. Когато ме обвинихте, че съм й сторил зло, просто кипнах. Всъщност напоследък не съм на себе си. Нервите ми са опънати до краен предел. Нищо не мога да сторя обаче. Но първо искам да ви попитам, господин Холмс, как, за Бога, научихте за съществуването ми?

— Говорих с госпожица Добни, гувернантката на лейди Франсис.

— Старата Сюзан Добни с бонето! Добре си я спомням.

— И тя ви помни. От едно време, преди да заминете да си търсите късмета в Южна Африка.

— О, виждам, че знаете всичко. Не бива нищо да крия. Кълна ви се, господин Холмс, на света не е имало по-всеотдайна любов от любовта ми към Франсис. Наистина, на младини бях буен и неразумен — не по-лош от останалите от моя социален кръг. Но нейната душа беше бяла като сняг. Тя не можеше да понесе и най-малката грубост. Затова, когато разбра за поведението ми, каза, че не иска да ме види повече. И все пак ме обичаше — това е най-чудното! Толкова ме обичаше, че досега не се омъжи и живя благочестиво само заради мен. След години, когато спечелих много пари в Барбъртън, реших да я намеря и да я умилостивя. Бях чул, че още не е омъжена. Открих я в Лозана и опитах всичко възможно. Стори ми се, че се поддава, но волята й беше силна и когато отново я потърсих, беше напуснала града. Проследих я до Баден, а след време чух, че камериерката й живее тук. Аз съм невъздържан човек, живял съм тежък живот и когато доктор Уотсън ми каза онези думи, за миг загубих самообладание. Но за Бога, кажете ми какво е станало с лейди Франсис?

— Тепърва трябва да разберем — каза Шерлок Холмс мрачно. — Какъв е адресът ви в Лондон, господин Грийн?

— Хотел „Лангъм“.

— В такъв случай бих ви препоръчал да се върнете там и да стоите на разположение, в случай че ми потрябва вашата помощ. Не бих искал да будя напразни надежди, но можете поне да сте сигурен, че ще направим всичко възможно нищо лошо да не се случи на лейди Франсис. Засега не мога да обещая повече. Ето ви тази визитка, за да можете да се свържете с нас. А сега, Уотсън, докато си събираш багажа, ще телеграфирам на госпожа Хъдсън, за да бъде готова да се погрижи, както тя знае, за двама прегладнели пътешественици, които ще се върнат в седем и половина часа утре сутрин.

Когато се прибрахме в жилището на улица „Бейкър“, намерихме телеграма, която Холмс прочете със заинтригувано възклицание и ми я подаде. „Отхапано или откъснато“ — гласеше телеграмата, подадена в Баден.

— Какво означава това? — попитах.

— Всичко — отвърна Холмс. — Вероятно си спомняш моя на пръв поглед нелеп въпрос за лявото ухо на мисионера. Ти не ми отговори.

— Вече бях напуснал Баден и не можех да проверя.

— Точно така. Затова изпратих същото запитване до управителя на „Инглишер хоф“ и това е неговият отговор.

— Какво означава той?

— Означава, скъпи Уотсън, че противникът ни е изключително коварен и опасен човек. Преподобният доктор Шлезинджър, мисионерът от Южна Америка, е не друг, а Питърс Божия, един от най-безскрупулните измамници в Австралия — чудно как толкова малка страна е родила няколко така завършени негодници. Коронният му номер е да подлъгва самотни дами, като играе на религиозните им чувства, и има достойна другарка в лицето на така наречената му съпруга, англичанка на име Фрейзър. Самоличността му ми бе подсказана от начина му на действие, а осакатеното ухо — последица от жестока кръчмарска свада в Аделаида през 1889 година — потвърди подозренията ми. Клетата жена е в ръцете на дяволски изчадия, които няма да се спрат пред нищо. Нищо чудно вече да не е жива. Или е затворена и няма възможност да пише на госпожица Добни и останалите си приятели. Не биваше да изключвам възможността да не е пристигала в Лондон или да е заминала другаде, но второто не ми се струва вероятно, защото системата за регистрация в Европа не позволява на чужденците да надхитрят така лесно тамошната полиция. А първото също е малко вероятно, тъй като мошениците едва ли биха намерили друго място, където толкова лесно да държат някого под ключ. Интуицията ми подсказва, че тя е в Лондон, но тъй като в момента няма как да научим точния адрес, можем само да правим необходимите стъпки, да обядваме и да не губим търпение. Довечера ще се поразходя и ще разменя някоя и друга дума с нашия приятел от Скотланд ярд Лестрейд.

Но нито полицията, нито малката, но много ефективна организация на Холмс постигнаха някакъв успех в разплитането на загадката. Издирваните от нас трима души се бяха разтворили сред милионния мравуняк на Лондон, все едно не съществуваха. Обявите във вестниците не дадоха резултат. Тръгвахме по разни следи, все без успех. Напразно се оказа претърсването на всяко престъпно убежище, където би могъл да се завре Шлезинджър. Старите му съучастници бяха под наблюдение, но никой от тях не се срещна с него. Накрая, подир седмица безплодна активност най-сетне проблесна светлинка. В „Бевингтън“ на „Уестминстър роуд“ беше заложена сребърна обица с диаманти. Мъжът, който я заложил, бил едър и гладко обръснат, приличал на свещеник. Името и адресът му явно били фалшиви. Не обърнали внимание на ухото му, но описанието категорично насочваше към Шлезинджър.

През изминалите дни брадатият ни приятел от „Лангъм“ на два пъти се беше отбил, за да проверява няма ли новини. Третия път дойде само час след това ново разкритие. Дрехите му ставаха все по-широки на едрото му тяло. Сякаш се топеше от тревога. „Само да можехте да ми дадете някаква работа!“ — беше постоянният му вопъл. Сега вече Холмс беше в състояние да задоволи желанието му.

— Започнал е да залага накитите. Ще го пипнем.

— Но не означава ли това, че с лейди Франсис се е случило нещо лошо?

Холмс мрачно поклати глава.

— Ако предположим, че са я държали заключена досега, очевидно не биха могли да я освободят, без това да доведе до разкриването им. Трябва да сме готови за най-лошото.

— Какво можем да сторим?

— Тези хора не са ви виждали, нали?

— Не.

— Възможно е в бъдеще той да отиде в друга заложна къща. В този случай трябва да започнем отново. От друга страна, тук са му дали добри пари и не са му задавали никакви въпроси, затова, ако спешно му трябват пари, вероятно пак ще се появи в „Бевингтън“. Ще ви дам бележка и собствениците ще ви позволят да стоите на пост в магазина. Ако онзи дойде, ще го проследите до дома му. Но не бива да ви вижда и най-важното — не бива да упражнявате никакво насилие. Разчитам на думата ви, че няма да предприемате нищо без моето знание и одобрение.

В продължение на два дни от Филип Грийн, между другото син на прочутия адмирал Грийн, командващ флота в Азовско море по време на Кримската война, нямаше никакви новини. Но привечер на третия ден се втурна в гостната пребледнял и разтреперан. Цялото му масивно тяло се тресеше от вълнение.

— Хванахме го! Хванахме го! — извика той.

Не беше на себе си. Холмс го успокои с няколко думи и го настани в едно кресло.

— Разкажете сега какво стана — каза той.

— Стана само преди час. Този път дойде жената, но обицата, която донесе, беше също като другата. Висока бледа жена с остри очи.

— Да, това е тя — каза Холмс.

— Проследих я. Тръгна по „Кенингтън роуд“, а аз след нея. Влезе в някакъв магазин, оказа се погребално бюро.

Приятелят ми се сепна.

— И какво? — попита с треперещ глас, който ми подсказа какъв пожар се разгаря зад маската на хладното му спокойствие.

— Говори с продавачката. Аз също влязох. Чух я да казва „Закъснявате“ или нещо подобно. Жената се извиняваше. „Трябваше вече да е тук — обясни. — Нужно е повече време, понеже е нестандартен.“ После млъкнаха и ме погледнаха, а аз попитах нещо и излязох.

— Справили сте се отлично. Какво стана после?

— Жената излезе, но аз се бях скрил в един вход. Стори ми се, че съм събудил подозренията й, защото се озърташе. Повика кабриолет и се качи. Имах късмета да хвана друг и да я проследя. Най-накрая слезе пред номер 36 на площад „Поултни“ в Брикстън. Отминах къщата, освободих кабриолета на ъгъла и застанах на пост.

— Видяхте ли някого?

— Всички прозорци бяха тъмни, с изключение на един на долния етаж. Щората беше пусната и не можах да надникна. Тъкмо се чудех какво да сторя, когато пристигна покрита товарна кола с двама мъже. Те слязоха, свалиха нещо и го понесоха по стълбите към входа. Господин Холмс, те носеха ковчег.

— Така ли!

— Едва не се втурнах натам. Жената им отвори и ги пусна вътре. Но в този миг ме зърна и май ме позна. Видях, че се стресна и припряно хлопна вратата. Спомних си какво ви обещах, и ето ме тук.

— Свършили сте отлична работа — каза Холмс, като надраска няколко думи на едно листче. — Без заповед за обиск сме безсилни, но вие можете да помогнете, като отнесете в полицията тази бележка, с която моля за такава заповед. Може да се поопъват, но мисля, че продажбата на обиците ще е достатъчна. Лестрейд ще се погрижи за подробностите.

— Но през това време те могат да я убият. Какво може да значи този ковчег и за кого другиго може да е предназначен?

— Ще направим всичко възможно, господин Грийн. Няма да губим и миг. Оставете всичко на нас. Така, Уотсън — добави той, когато клиентът ни хукна навън, — той ще вдигне на крак официалните сили. Ние, както обикновено, сме неофициалните и трябва да предприемем своите ходове. Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че са оправдани и най-крайните мерки. Трябва незабавно да идем на площад „Поултни“.

— Да се опитаме да направим равносметка — каза той, докато пътувахме покрай парламента и Уестминстърския мост. — Тези злодеи са примамили клетата жена в Лондон, след като първо са я отделили от вярната й камериерка. Ако е писала някакви писма, те са ги залавяли. С помощта на съучастник са наели мебелирано жилище. Затворили са в него лейди Франсис и са й отнели ценните накити, които са били тяхна цел от самото начало. Вече са започнали да ги продават и явно не смятат това за рисковано, тъй като нямат основание да мислят, че някой се интересува от съдбата на дамата. Ако я пуснат, тя, разбира се, ще ги разобличи. Следователно не бива да я пускат. Но не могат да я държат в плен завинаги. Единственият изход е убийството.

— В това няма съмнение.

— Сега да поразсъждаваме над друго. Ако тръгнем по две отделни нишки, Уотсън, в крайна сметка ще стигнем до пресечна точка, която е много близо до истината. Да тръгнем не от дамата, а от ковчега и да направим съответните изводи. Опасявам се, че тази случка извън всякакво съмнение доказва смъртта на лейди Карфакс. Можем да заключим също, че предстои обикновено погребение със съответното медицинско свидетелство и официално разрешение. Ако убийството беше явно, щяха да заровят трупа в задния двор. Но в случая всичко е открито и законно. Какво значи това? Че са я убили по начин, който е заблудил лекаря, като са нагласили убийството като естествена смърт — вероятно с отрова. И все пак странно, че са допуснали да я види лекар, освен ако не е техен съучастник, което ми се струва малко вероятно.

— А не може ли да са подправили медицинското свидетелство?

— Опасно е, Уотсън, много е опасно. Не, съмнявам се. Спри, кочияшо! Това явно е погребалното бюро, защото току-що отминахме заложната къща. Ще влезеш ли ти, Уотсън? Външността ти буди доверие. Попитай в колко часа е погребението на площад „Поултни“, насрочено за утре.

Жената в магазина охотно ми отговори, че е насрочено за осем часа сутринта.

— Както виждаш, Уотсън, няма никаква загадка, всичко е на показ! Смятат, че няма от какво да се страхуват. А на нас при това положение ни остава само прякото фронтално нападение. Въоръжен ли си?

— С бастуна!

— Е, никой не може да ни излезе насреща. „Няма по-силен от онзи, който се бие за правото дело.“ Не можем да си позволим да чакаме полицията или да се придържаме към закона. Спри, кочияшо. Е, Уотсън, да се надяваме на късмета си, който неведнъж ни е помагал досега.

Той потропа силно на вратата на голямата тъмна къща по средата на площад „Поултни“. Отвориха веднага и на фона на мъждиво осветения коридор се очерта силуетът на висока жена.

— Какво желаете? — попита тя грубо, като се взираше в тъмното.

— Да говорим с доктор Шлезинджър — каза Холмс.

— Тук не живее такова лице — отвърна тя и се опита да затвори вратата, но Холмс беше подложил крак.

— В такъв случай искам да се срещна с мъжа, които живее тук, все едно как се казва — каза той сурово.

Тя явно се колебаеше. После отвори вратата докрай.

— Е, добре, влезте! — каза. — Съпругът ми няма от какво да се страхува.

Затвори след нас, въведе ни в гостната вдясно по коридора и пусна газовото осветление.

— Господин Питърс ще дойде след миг каза тя.

И наистина — едва бяхме успели да огледаме прашната и проядена от молци стая, в която се намирахме, когато вратата се отвори и с лека стъпка влезе едър гладко обръснат плешив мъж. Имаше широко червендалесто лице с увиснали бузи и на пръв поглед създаваше впечатление за благост, разваляно единствено от жестоко и злобно свитите устни.

— Сигурно е станала някаква грешка, господа каза той мазно и помирително. — Предполагам, че са ви заблудили. Може би, ако проверите в някоя съседна къща…

— Няма какво да проверяваме — каза строго Холмс. Вие сте Хенри Питърс от Аделаида, известен още като доктор Шлезинджър от Баден и Южна Америка. А моето име е само едно — Шерлок Холмс.

Питърс, както ще го наричам сега, се сепна и се вгледа внимателно в знаменития си преследвач.

— Името ви не ме стряска, господин Холмс — каза той хладнокръвно. — Когато съвестта на човек е чиста, с нищо не можете да го уплашите. Какво търсите в дома ми?

— Искам да разбера какво сте сторили с лейди Франсис Карфакс, с която заедно сте заминали от Баден.

— Самият аз ще бъда доволен да разбера къде е тази дама отвърна Питърс невъзмутимо. — Когато изчезна, ми дължеше близо сто лири, а единственото, което остани, беше чифт евтини обици, към които продавачът не прояви почти никакъв интерес. Присламчи се към нас с госпожа Питърс (наистина, тогава използвахме друго име) и не ни остави, докато не пристигнахме в Лондон. Платих сметката й в хотела и пътуването й. Щом се озова тук, тя се измъкна и, както казах, остави разни дрънкулки, уж покриващи сметката й. Ако я намерите, господин Холмс, ще ви бъда много задължен.

— Аз наистина смятам да я намеря — каза Шерлок Холмс. — Ще претърся тази къща, но накрая ще я открия.

— Къде е заповедта ви?

Холмс измъкна наполовина револвера от джоба си.

— Тази ще свърши работа, докато пристигне по-добра.

— Значи сте най-обикновен крадец.

— Може и така да се каже — каза бодро Холмс. — Приятелят ми също е опасен злодей. И смятаме заедно да претърсим дома ви.

Противникът ни отвори вратата.

— Повикай полиция, Ани! — извика той.

По коридора се чу шумоленето на фусти и отварянето и затварянето на входната врата.

— Времето ни е ограничено, Уотсън — каза Холмс. — Питърс, ако се опитате да ни спрете, със сигурност ще пострадате. Къде е ковчегът, който ви донесоха?

— За какво ви е ковчегът? В него има покойник.

— Трябва да видя този покойник.

— Не и с моето съгласие.

— В такъв случай без него.

Холмс бързо избута мъжа и излезе в коридора. Точно пред нас имаше открехната врата. Влязохме. Беше трапезарията. На масата до полуизгоряла свещ стоеше ковчегът. Холмс пусна осветлението и вдигна капака. На дъното на дълбокия ковчег лежеше съсухрено тяло. Светлината падаше върху набръчканото лице на старица. Никаква жестокост, гладуване или болест не биха могли да превърнат все още красивата лейди Франсис в подобна развалина. На лицето на Холмс се изписа изумление, но и облекчение.

— Слава Богу! — промърмори той. — Не е тя.

— О, този път направихте голяма грешка, господин Холмс — обади се Питърс, който бе влязъл след нас.

— Коя е покойната?

— Ще ви кажа, щом настоявате. Това е старата дойка на жена ми, Роуз Спендър, която открихме в болницата на приюта за бедни в Брикстън. Доведохме я тук, повикахме доктор Хорсъм, който живее на „Фърбанкс вилас“ номер 13 — моля, не пропускайте да си запишете адреса, господин Холмс, — и се грижихме всеотдайно за нея като добри християни. На третия ден тя почина — от старост според свидетелството, — но така мисли само лекарят, вие, разбира се, сте на друго мнение. Възложихме погребението на „Симпсън и ко“ на „Кенингтън роуд“, които ще я погребат в девет часа утре сутринта. Да виждате нещо нередно в това, господин Холмс? Иска ми се да имам на снимка опулената ви, стресната физиономия, когато отместихте капака и вместо лейди Франсис Карфакс видяхте клетата деветдесетгодишна старица.

Изражението на Холмс беше по-безстрастно от всякога въпреки издевателствата на противника му, но дланите, свити в юмруци, издаваха стаения му гняв.

— Ще претърся къщата — каза той.

— Така ли мислите? — извика Питърс, докато от коридора се дочуха женски глас и тропот. — Скоро ще разберем. Ако обичате, насам, господа полицаи. Тези мъже нахлуха в къщата ми и не желаят да си тръгнат. Помогнете ми да ги изгоня.

На прага стояха сержант и полицай. Холмс извади визитката си.

— Ето името и адреса ми. А това е моят приятел доктор Уотсън.

— Да, сър, добре ви познаваме — каза сержантът, — но не можете да останете тук без заповед.

— Да, не мога. Добре го разбирам.

— Арестувайте го! — извика Питърс.

— Знаем къде да открием господина, ако се наложи — каза важно сержантът, — но наистина трябва да си тръгнете, господин Холмс.

— Да, Уотсън, налага се да си тръгнем.

След минута се озовахме на улицата. Холмс проявяваше обичайната си невъзмутимост, но вътрешно кипеше от гняв и унижение. Сержантът ни бе последвал.

— Съжалявам, господни Холмс, но такъв е законът.

— Да, сержант, не можехте да сторите нищо друго.

— Предполагам, че има сериозни основания за присъствието ви тук. Ако мога с нещо…

— Една жена е изчезнала, сержант, и ние смятаме, че е в тази къща. Очаквам заповедта за обиск да бъде подписана всеки момент.

— Тогава аз ще наглеждам тези типове, господин Холмс. Ако се случи нещо, непременно ще ви уведомя.

Беше едва девет часа и ние отново се устремихме по следата. Първо отидохме до приюта в Брикстън, където узнахме, че милосърдната госпожа и господин Питърс наистина ги били посетили преди няколко дни, познали в умопобърканата старица своя бивша прислужничка и получили разрешение да я отведат. Никой не се изненада, че е починала. Следващата ни цел беше лекарят. По думите му той се отзовал на повикването, установил, че клетницата умира от старост, всъщност бил станал свидетел на края й, и подписал свидетелството.

— Уверявам ви, че всичко беше напълно нормално и дума не можеше да става за измама — каза той.

Нищо в къщата не му се видяло подозрително, с изключение на това, че хора с такова социално положение нямат прислуга. Само това научихме от него.

Накрая се отправихме към Скотланд ярд. Издаването на заповедта се беше забавило. Чак на следващата сутрин можеше да бъде подписана от съдия. Съобщиха на Холмс, че ако дойде в полицията към девет часа, ще може заедно с Лестрейд да отиде до къщата и да присъства на обиска. Така свърши денят, без да смятаме това, че около полунощ нашият приятел сержантът намина да ни съобщи, че тук-там през прозорците на голямата тъмна къща е видял мъждукащи светлинки, но никой не е влизал или излизал. Оставаше ни да запазим търпение и да изчакаме утрото.

Шерлок Холмс беше прекалено раздразнителен, за да разговаря, и прекалено напрегнат, за да спи. Оставих го да пуши като комин, смръщил гъстите си черни вежди, като барабанеше по облегалката на креслото с дългите си нервни пръсти и премисляше всевъзможни отговори на загадката. През нощта на няколко пъти го чух да ходи напред-назад из къщата. На сутринта едва се бях събудил, когато той се втурна в стаята ми. Беше по халат, но по бледото му лице с тъмни сенки под очите разбрах, че е прекарал безсънна нощ.

— В колко часа беше погребението? В осем, нали? — попита трескаво. — Сега е седем и половина. Господи, Уотсън, къде се беше дянал и малкото ум, с който ме е дарил Господ? Бързо, приятелю, бързо! Въпросът е на живот и смърт — и, уви, най-вероятно ще заварим точно смърт. Никога няма да си простя, ако сме закъснели!

След по-малко от пет минути файтонът се носеше по улица „Бейкър“. Но въпреки препускането минахме край Биг Бен в осем без двайсет и пет и бяхме стигнали едва до „Брикстън“, когато удари осем. Но и другите бяха закъснели. Десет минути след определения час катафалката все още стоеше пред вратата и точно когато разпененият ни кон спря, на прага се появи ковчегът, носен от трима мъже. Холмс се спусна и им прегради пътя.

— Върнете го! — извика той, като спря с ръка първия от тях. — Върнете го незабавно!

— Какво искате да кажете, по дяволите? Пак ще ви питам — къде ви е заповедта? — изкрещя вбесен Питърс, чието широко червендалесто лице гледаше свирепо от другата страна на ковчега.

— Заповедта пътува насам. Този ковчег ще остане в къщата, докато тя не дойде.

Властният тон на Холмс оказа въздействие върху носачите. Питърс внезапно се скри в къщата и те се подчиниха на новите заповеди.

— Побързай, Уотсън, побързай! Ето ти отвертка! — извика той, щом ковчегът отново се озова на масата. — Ето и на теб, човече! Ще получиш суверен, ако капакът бъде махнат за една минута! Не задавай въпроси, действай! Точно така. Още един винт! И още един! Сега бутайте всички! Поддава се! Поддава се! Ето, най-сетне!

С общи усилия отместихме капака и отвътре се разнесе замайващата, упойваща миризма на хлороформ. Вътре лежеше жена, чиято глава беше обвита в памук, напоен с опиата. Холмс го махна и под него се показа мъртвешки застиналото лице на красива и одухотворена жена на средна възраст. След миг той я обхвана с ръце и я вдигна.

— Не е ли жива, Уотсън? Има ли някаква надежда? Не може да сме дошли прекалено късно!

В продължение на половин час сякаш бе точно така. Дали от задушаване или от отровните изпарения на хлороформа, но лейди Франсис, изглежда, бе прекрачила чертата, след която няма завръщане. Но накрая след изкуствено дишане, инжектиране на етер и всички средства, които можеше да предложи науката, животът започна бавно да се връща — клепачите й потрепнаха, огледалото се замъгли от дъха й. Отвън спря файтон и Холмс вдигна щората, за да погледне.

— Ето го и Лестрейд със заповедта — каза той. — Ще открие, че птичките са излетели. Но идва и един човек, който има най-голямо право да се погрижи за дамата — добави той, като чу в коридора тежки забързани стъпки. — Добро утро, господин Грийн. Мисля, че колкото по-скоро преместим лейди Франсис от тук, толкова по-добре. А междувременно погребението може да продължи — нека клетата старица, която още се намира и ковчега, да стигне най-сетне до вечното си жилище.

— Ако искаш да добавиш случая към летописите си, драги ми Уотсън — каза Холмс същата вечер, — нека да бъде само като пример за временното помрачение, което може да сполети и най-уравновесения ум. Подобни грешки се случват на всички, но велик е онзи, който може да ги забележи и да ги поправи. Може би имам право да претендирам само за тази не особено висока заслуга. Цяла нощ се измъчвах от мисълта, че съм пропуснал някаква улика, странно изречение, необикновена забележка, чута от мен и бързо забравена. И чак на разсъмване внезапно си спомних тези думи, които ни предаде Филип Грийн. Забележката на жената от погребалното бюро: „Трябваше вече да е тук. Нужно е повече време, понеже е нестандартен.“ Стана дума за ковчега. Бил е нестандартен. Това можеше да означава само, че е изработен по някакви особени мерки. Но защо? Защо? Спомних си дълбочината му и дребната фигурка на дъното. Защо бяха поръчали толкова голям ковчег за толкова дребно тяло? За да има място за още едно. За да погребат двама души с едно свидетелство. Всичко беше толкова ясно, само умът ми да не беше се замъглил. В осем часа щяха да погребат лейди Карфакс. Единствената ни възможност беше да попречим на ковчега да напусне къщата. Почти не хранех надежда, че ще и заварим жива, но както се оказа, надеждата не бе напразна. Доколкото знаех, тези хора никога не са извършвали убийство. Възможно беше да избягват крайното насилие. Можеха да я погребат, без да си личи как е умряла, и дори в случай на ексхумация да не могат да ги обвинят. Надявах се, че са им минали подобни мисли. Представяш си картината. Видя ужасната бърлога, където толкова време са държали в плен клетата жена. Влезли са внезапно, упоили са я с хлороформ, свалили са и долу, сложили са още хлороформ в ковчега, за да не се събуди, и са завинтили капака. Хитро, Уотсън. Доколкото ми е известно, в криминалните летописи няма подобен случай. Ако течи приятелчета успеят да се изплъзнат от лапите на Лестрейд, нищо чудно в бъдеще да чуем и за други блестящи техни подвизи.

Артър Конан Дойл Детективът на смъртно легло

Госпожа Хъдсън, хазяйката на Шерлок Холмс, беше изключително търпелива жена. Не само тълпите странни, а често и нежелани личности, които нахлуваха в апартамента на първия етаж по всяко време на денонощието, но и ексцентричният и нередовен начин на живот на забележителния й квартирант поставяха търпението й на сериозно изпитание. Невероятната му разпиляност, пристрастеността към музициране по никое време, спорадичните упражнения по стрелба на закрито, странните и нерядко зловонни научни опити и атмосферата на насилие и опасност, която го обгръщаше, го превръщаха в най-лошия наемател в Лондон. От друга страна, наемът, който плащаше, беше невероятно щедър. Не се съмнявам, че за сумите, дадени като наем през годините, когато живеех с него, Холмс спокойно можеше да купи цялата къща.

Хазяйката изпитваше към него дълбоко страхопочитание и не се осмеляваше да му се бърка, колкото и безразсъдни да изглеждаха действията му. Освен това беше привързана към него, защото той се отнасяше към жените със забележително кавалерство и галантност. Не обичаше този пол и не му се доверяваше, но неизменно беше благороден противник. И точно понеже знаех колко искрено е уважението й към него, я изслушах с безпокойство, когато на втората година след женитбата ми дойде у дома и ми разказа за печалното състояние на клетия ми приятел.

— Той умира, доктор Уотсън — каза тя. — От три дни става все по-зле, съмнявам се, че ще преживее нощта. Не ми даде да извикам лекар. Тази сутрин, като видях хлътналите му бузи и големите трескави очи, втренчени в мен, не издържах. „Все едно дали ми позволявате, господин Холмс, веднага ще повикам лекар“ — му казах. „Нека тогава да бъде Уотсън“ — рече той. На ваше място, сър, не бих губил и миг, понеже може и да не го заварите жив.

Бях ужасен, защото не бях чул нищо за болестта му. Излишно е да казвам, че веднага се завтекох да си сложа палтото и шапката. Докато пътувахме, помолих госпожа Хъдсън да ми съобщи някакви подробности.

— Не мога да ви кажа много, сър. Разследваше някакъв случай в Родърхайд, в някаква уличка до реката, и се върна болен. Легна в сряда следобед и оттогава не е ставал. Цели три дни нищо не е ял и пил.

— Мили Боже! Защо не повикахте лекар?

— Не ми позволи, сър. Знаете колко е властен. Не се осмелих да му противореча. Но дните му са преброени, както сам ще се уверите, като го видите.

Наистина гледката беше отчайваща. В сивия мъглив ноемврийски ден в стаята на болния беше полутъмно, но сърцето ми се смрази от изпитото омаломощено лице, което се взираше в мен от леглото. Очите горяха трескаво, бузите бяха покрити с болезнена руменина, устните бяха жестоко напукани, кльощавите ръце върху завивката потрепваха непрестанно, гласът беше дрезгав и конвулсивен. Когато влязох, лежеше неподвижно, но щом ме видя, по проблясъка в очите му разбрах, че ме е познал.

— Е, Уотсън, май ни сполетяха лоши дни — каза с отпаднал глас, но с нещо от старото безгрижие.

— Скъпи приятелю! — възкликнах, пристъпвайки към него.

— Не се приближавай! Стой на място! — каза той с безцеремонната грубост, която бях виждал само в много критични моменти. — Ако дойдеш насам, Уотсън, ще наредя да те изгонят.

— Но защо?

— Защото така искам. Това не стига ли?

Да, госпожа Хъдсън беше права. Беше по-властен от всякога. Но изтощението му будеше жалост.

— Исках само да ти помогна — обясних.

— Точно така! Най-добре ще ми помогнеш, ако точно изпълняваш онова, което ти заръчам.

— Разбира се, Холмс.

Той поомекна.

— И не се ли сърдиш? — попита, поемайки си със затруднение въздух.

За Бога, как можех да се сърдя, когато го виждах в такова окаяно състояние?

— За твое добро е, Уотсън — прохриптя той.

— За мое добро ли?

— Знам какво ми е, една болест от Суматра. Холандците я познават по-добре, макар досега да не са постигнали особени успехи в лекуването й. Само едно е сигурно. Неизбежно води до смърт и е ужасно заразна.

Сега той говореше с трескава енергия, а дългите му ръце се тресяха неконтролируемо, докато ме отпъждаше.

— Заразна при допир, Уотсън, при допир. Стой на разстояние и всичко ще бъде наред.

— Господи, Холмс! Нима мислиш, че подобно нещо има за мен и най-малкото значение? Не би ми повлияло, дори да ставаше дума за непознат. Как можеш да предположиш, че ще ми попречи да изпълня дълга си към толкова стар приятел?

Отново пристъпих към него, но той ме отблъсна, като в очите му пламтеше гняв.

— Ако стоиш далеч, ще говоря. Ако не — върви си.

Изпитвам такова страхопочитание към необикновените способности на Холмс, че винаги съм се подчинявал на желанията му, дори когато не съм ги разбирал. Но сега бяха предизвикани всичките ми професионални умения. Можеше да ме превъзхожда във всичко друго, но в болничната стая господарят бях аз.

— Холмс — казах, — ти не си на себе си. Болният заприличва на дете и аз ще се отнасям с теб като с дете. Все едно дали ти харесва или не, ще те прегледам и ще ти предпиша лечение.

Той ме погледна неприязнено.

— Ако независимо от моето желание се налага да ме види лекар, нека поне да бъде някой, на когото имам доверие — каза той.

— Значи ми нямаш доверие?

— Имам пълно доверие в приятелските ти чувства. Но истината е, Уотсън, че в края на краищата ти си само един общопрактикуващ лекар с крайно ограничен опит и посредствени умения. Боли ме, че се налага да ти казвам тези неща, но ти не ми оставяш възможност за избор.

Бях жестоко обилен.

— Не ти прави чест, Холмс. Но поне ясно разбирам в какво състояние са нервите ти. Щом ми нямаш доверие, няма да ти натрапвам услугите си. Позволи ми да доведа сър Джаспър Мийк, Пенроуз Фишър или някой друг от най-добрите специалисти в Лондон. Но ти трябва да бъдеш прегледан, това не подлежи на обсъждане. Ако смяташ, че ще стоя и ще те гледам как умираш, без да ти помогна или да доведа някой друг, не ме познаваш.

— Знам, че намеренията ти са добри, Уотсън — каза болният с нещо средно между хлип и стон. — Искаш ли да се убедиш в своето невежество? Какво знаеш, да речем, за треската от Типанули? А за черната зараза от Формоза?

— Не съм чувал за тях.

— В Изтока има много загадъчни болести, много странни зарази, Уотсън — той спираше след всяко изречение, за да събере сили. — Напоследък научих много за тях по време на някои медицинско-криминални проучвания. Нищо не можеш да сториш.

— Може би. Но случайно знам, че доктор Ейнстрий, най-големият авторитет в областта на тропическите болести, в момента е в Лондон. Всякакви възражения са безполезни, Холмс. Веднага отивам да го доведа.

Тръгнах решително към вратата.

Никога не съм преживявал по-голяма изненада! За миг с тигров скок смъртникът ми препречи пътя. Чух острото прещракване на превъртян ключ. В следващия миг той се затътри обратно в леглото си, изтощен и задъхан след невероятния изблик на енергия.

— Не можеш да ми вземеш ключа насила, Уотсън. Сега си мой пленник, приятелю. Тук си и ще останеш тук, докато искам. Но аз ще те забавлявам — думите му идваха на пресекулки сред стонове и задъхване, докато мъчително си поемаше въздух. — В душата си ти ми желаеш само доброто. Разбира се, знам го много добре. Ще си тръгнеш, но ми дай време да възстановя силите си. Не веднага, Уотсън, не веднага. Сега е четири часа. Можеш да си тръгнеш в шест.

— Това е лудост, Холмс.

— Само два часа, Уотсън. Обещавам в шест да те пусна. Съгласен ли си да изчакаш?

— Май нямам избор.

— Никакъв, Уотсън. Благодаря ти, не се нуждая от помощ в подреждането на дрехите. Моля те, стой на разстояние. А сега, Уотсън, искам да ти поставя едно условие. Ще потърсиш помощ не от човека, когото ти спомена, а от онзи, когото аз избера.

— Разбира се.

— Първите разумни думи, които произнасяш, откакто си влязъл в тази стая, Уотсън. Там ще намериш книги. Аз съм малко изморен, питам се как ли се чувства една батерия, когато захранва с електричество непроводим материал. В шест часа ще продължим разговора си.

Но писано било още преди това да проговори при обстоятелства, които ме потресоха не по-малко от скока му, за да заключи вратата. Постоях няколко минути, загледан в безмълвната фигура на леглото. Лицето му беше почти скрито под завивките и изглеждаше заспал. После, тъй като не бях в състояние да седна и да чета, бавно се разходих из стаята, като разглеждах снимките на прочути престъпници, окачени по стените. Накрая в безцелното си обикаляне стигнах до полицата над камината. Там бяха натрупани лули, кесии с тютюн, спринцовки, джобни ножчета, патрони за револвер и всякакви дреболии. По средата се мъдреше малка черно-бяла кутийка от слонова кост с плъзгащ се капак. Хареса ми и протегнах ръка да я разгледам по-добре, когато…

Викът му беше смразяващ, сигурно са го чули чак на улицата. Побиха ме студени тръпки и косата ми настръхна от този ужасяващ крясък. Когато се обърнах, видях сгърченото му лице и безумните очи. Стоях като парализиран с кутийката в ръка.

— Остави я! Веднага я остави, Уотсън, на мига! — щом видя, че я върнах на полицата, пак се отпусна на възглавницата и въздъхна с дълбоко облекчение. — Мразя да пипат нещата ми. Уотсън. Знаеш, че мразя. Дразниш ме нетърпимо. Ти, лекарят, си способен да докараш пациента до приют за душевноболни. Сядай и ме остави да си почина!

Този инцидент ми направи много неприятно впечатление. Бурното и безпричинно вълнение, последвано от грубите думи, толкова различни от обичайната му учтивост, ми показа колко разстроен е умът му. Най-жалката гледка — гибелта на един благороден ум. Седях в безмълвно униние, докато изтече определеното време. Изглежда, и той беше гледал часовника, защото веднага щом стана шест часа, заговори със същото трескаво оживление.

— Уотсън, имаш ли в джоба си някакви дребни пари?

— Да.

— А сребърни монети?

— Доста.

— Колко са по половин крона?

— Пет.

— О, малко! Прекалено малко! Какво нещастие, Уотсън! Но колкото и да са, сложи ги в джобчето за часовника. А останалите сложи в джоба на панталона си. Благодаря ти. Така по-добре ще пазиш равновесие.

Беше изпаднал в делириум. Той потрепери и пак изхриптя.

— А сега пусни газовото осветление, Уотсън, но много внимавай, защото в никакъв случай не бива да завърташ крана повече от половината. Умолявам те да внимаваш, Уотсън. Благодаря ти, чудесно е. Недей да пускаш щората. Ще бъдеш ли така любезен да сложиш някои писма и документи на тази масичка, така че да ги стигам. Благодаря. А сега иди при купчината на полицата. Отлично, Уотсън! Там има щипци. Вземи внимателно кутийката от слонова кост с тях. Остави я тук сред книжата. Добре. Сега върви и доведи господин Кълвъртън Смит, който живее на „Лоуър бърк“ № 13.

Честно казано, желанието ми да ида за лекар донякъде беше намаляло, тъй като клетият Холмс бълнуваше така явно, че ми се видя опасно да го оставям сам. Но явно гореше от желание да се консултира с човека, чието име изрече, и нямаше смисъл да му противореча.

— Не съм чувал за него — казах.

— Възможно е, скъпи Уотсън. Вероятно ще се изненадаш да научиш, че единственият човек на света, най-компетентен по отношение на тази болест, е не лекар, а плантатор. Господин Кълвъртън Смит е широко известен жител на Суматра, гостуващ в момента в Лондон. Епидемия на болестта в неговата плантация, далеч от всякаква медицинска помощ, го е принудила да изучи болестта и той е стигнал до някои доста добри резултати. Извънредно методичен човек и не исках да ходиш при него преди шест часа, защото нямаше да го намериш в кабинета му. Ако успееш да го убедиш да дойде и да ни помогне с уникалните си познания за тази болест, на която е посветил толкова труд, не се съмнявам, че ще ми помогне.

Предавам думите на Холмс в някаква последователност, без да се опитвам да покажа прекъсванията от мъчително поемане на въздух и конвулсивното стискане на дланите от болката, която изпитваше. За няколкото часа, които престоях при него, видът му се влоши. Трескавата руменина стана по-наситена, очите блестяха по-силно в черните ями, а по челото му проблясваха капчици студена пот. Но още не бе изгубил любезната изисканост на речта си. Щеше да владее себе си до последен дъх.

— Ще му разкажеш точно в какво състояние си ме оставил — каза той. — Ще му предадеш картината, която виждаш — човек на смъртно легло, умиращ човек, който бълнува. Наистина не разбирам как целият океан не е плътна маса от стриди, толкова плодовити ми се виждат. Странно е как умът управлява ума. За какво говорех, Уотсън?

— Даваше ми заръките си за господин Кълвъртън Смит.

— О, да, спомням си. Животът ми зависи от това. Застъпи се за мен пред него, Уотсън. Отношенията ни не са дружески. Племенникът му, Уотсън… Подозирах измама и допуснах той да го разбере. Момчето умря по ужасен начин. Той ми се сърди. Ти ще го умилостивиш, Уотсън. Моли му се, умолявай го, но го доведи на всяка цена. Той може да ме спаси… само той!

— Ще го доведа дори ако се наложи да го замъкна във файтона.

— Няма да правиш нищо подобно. Ще го убедиш да дойде. А после ще се върнеш преди него. Измисли някакво извинение, за да не пристигнеш заедно с него. Това е много важно, Уотсън. Няма да ме разочароваш. Никога не си ме разочаровал. Несъмнено има природни врагове, които ограничават размаха на човека. Ние двамата, Уотсън, направихме своето. Но трябва ли светът да бъде завладян от стридите? Не, не, ужасно. Ти ще му предадеш всичко, което видя.

Тръгнах, като пред очите ми стоеше този великолепен ум, който бръщолевеше като глупаво дете. Той ми даде ключа и аз го взех със себе си, за да не може да се заключи отвътре. Госпожа Хъдсън чакаше разтреперана и разхлипана в коридора. Докато излизах, отново чух зад гърба си пронизителните вопли на бълнуващия. На улицата, докато се опитвах да хвана файтон, в мъглата до мен се приближи един човек.

— Как е господин Холмс, господине? — попита той.

Беше старият ни познайник инспектор Мортън от Скотланд ярд, облечен в цивилни дрехи.

— Тежко болен — отвърнах.

Той ме изгледа много особено. Стори ми се, че под светлината на фенера видях ликуване на лицето му.

— Дочух за това — каза той.

Файтонът дойде и аз го оставих.

„Лоуър бърк“ се оказа редица представителни къщи в Нотинг хил и Кенсингтън. Тази, пред която спря кочияшът, бе обвеяна от атмосферата на строга и сериозна достопочтеност — старовремска желязна ограда, масивна двукрила врата с блестящи месингови орнаменти. Съвсем в тон бе и важният иконом, който се появи в розовото сияние на електрическа светлина зад него.

— Да, господин Кълвъртън Смит е у дома. Доктор Уотсън! Много добре, сър, ще му занеса визитката ви.

Изглежда, скромното ми име и титла не направиха голямо впечатление на господин Кълвъртън Смит. През открехнатата врата чух висок и сприхав пронизителен глас:

— Кой е този? Какво иска? Божичко, Стейпълс, колко пъти съм казвал, че не искам да ме безпокоят, когато работя?

Разнесе се приглушеният поток обяснения на иконома.

— Не, няма да го приема, Стейпълс. Не мога да си прекъсвам работата ей така. Не съм у дома. Така му кажи. Ако настоява да ме види, да дойде утре сутрин.

Отново приглушено мърморене.

— Добре, добре, кажи му го. Може да дойде сутринта, а може и изобщо да не идва. Никой не бива да пречи на работата ми.

Представих си Холмс, който се мяташе в леглото и може би броеше минутите, докато му доведа помощ. Не беше време за официалности. Животът му зависеше от моята настойчивост. Още преди извиняващият се иконом да ми бе предал съобщението, аз го отместих и влязох в стаята.

Един мъж скочи от креслото до камината с гневен вик. Видях широкото му набръчкано и мазно жълтеникаво лице с двойна брадичка и враждебни заплашителни сиви очи, святкащи изпод гъстите вежди. На плешивата глава кокетно бе кривната кадифена шапчица. Главата беше много едра, докато надолу за мое удивление видях дребно и крехко тяло с прегърбените рамене и изкривения гръбнак на човек, прекарал рахит като дете.

— Какво става? — извика той пискливо. — Какво означава това нахлуване? Не ви ли съобщиха, че ще ви приема утре сутринта?

— Моля за извинение — казах аз, — но въпросът не търпи отлагане. Господин Шерлок Холмс…

Споменаването на името на приятеля ми оказа изумително влияние върху дребния човечец. Гневът му мигом се стопи. Лицето му сега изразяваше напрежение и тревога.

— От името на Холмс ли идвате? — попита той.

— Току-що бях при него.

— И какво? Как е той?

— Смъртно болен. Точно затова идвам.

Мъжът ме покани с жест да седна и се обърна, за да се върне в креслото си. В този миг зърнах отражението му в огледалото над полицата — можех да се закълна, че беше изкривено в противна тържествуваща усмивка. Въпреки това си казах, че сигурно е било нервен спазъм, защото миг по-късно той се обърна към мен с изражение на искрена загриженост.

— Много ми е жал да чуя това — каза той. — Познавам господин Холмс само покрай някои сделки, които имахме, но много уважавам способностите и личността му. Той е любител в разкриването на престъпления, а аз — в лекуването на болести. Той се бори със злодеите, аз — с микробите. Ето ги моите затвори — продължи той, сочейки редица шишенца и всякакви стъкленици на една масичка. — Някои от най-страшните престъпници на света излежават присъдите си в тези желатинови култури.

— Господин Холмс желае да се срещне с вас именно заради специализираните ви знания. Той има високо мнение за вас и смята, че в цял Лондон единствен вие можете да му помогнете.

Дребният мъж се стресна и шапчицата му падна на пода.

— Защо? — попита той. — Защо господин Холмс смята, че мога да му помогна?

— Заради познанията ви в областта на азиатските болести.

— Но защо смята, че болестта, от която се е заразил, е азиатска?

— Защото е провеждал разследване сред китайски моряци на пристанището.

Господин Кълвъртън Смит се засмя закачливо и вдигна шапчицата си.

— О, това ли било? — каза той. — Не вярвам въпросът да е толкова сериозен, колкото предполагате. От колко време е болен?

— От около три дни.

— Бълнува ли?

— От време на време.

— Лоша работа! Това звучи сериозно. Би било нехуманно да не се отзова на повикването му. Много мразя да ми прекъсват работата, доктор Уотсън, но този случай определено е изключителен. Веднага тръгвам с вас.

Спомних си заповедта на Холмс.

— Аз имам друга среща — казах.

— Много добре. Ще ида сам. Имам адреса на господин Холмс. Можете да разчитате, че ще бъда там най-късно след половин час.

Със свито сърце се върнах в спалнята на Холмс. Нямаше да се учудя, ако по време на отсъствието ми се бе случило най-лошото. За мое огромно облекчение през това време състоянието му определено се беше подобрило. Видът му беше все така мъртвешки, но не бълнуваше. Вярно, говореше с треперлив глас, но още по-ясно и трезво от обикновено.

— Е, срещна ли се с него, Уотсън?

— Да, ще дойде.

— Възхитително, Уотсън! Възхитително! Ти си най-добрият пратеник.

— Искаше да дойдем заедно.

— Това не биваше да става, Уотсън. Попита ли как съм се заразил?

— Казах му за китайците в Истенд.

— Точно така! Е, Уотсън, ти направи всичко, което е по силите на един добър приятел. Сега можеш да слезеш от сцената.

— Трябва да остана и да чуя неговото мнение, Холмс.

— Разбира се, че трябва. Но имам основания да предполагам, че мнението му ще бъде много по-откровено и ценно, ако смята, че е насаме с мен. Точно зад леглото ми, Уотсън, има едно местенце, където да се скриеш.

— Скъпи ми Холмс!

— Опасявам се, че няма друга възможност, Уотсън. Цялата стая е на показ, което всъщност е добре, защото няма да събуди подозрение. Но това ще свърши работа.

Внезапно той се изправи в леглото с израз на напрежение по изпитото лице.

— Чуват се колелетата, Уотсън. Побързай, ако ме обичаш! И не помръдвай, каквото и да се случи — каквото и да се случи, чуваш ли? Нито дума! Нито гък! Само слушай внимателно.

После в един миг неочакваната сила изчезна и овладените, смислени думи преминаха в приглушен неясен брътвеж.

От скривалището, в което бях натикан така набързо, чух как някой се качва по стълбите, а след това как се отвори и затвори вратата на спалнята. После за мое учудване настъпи гробно мълчание, нарушавано само от тежкото дишане и стоновете на болния. Представих си как гостът стои до леглото и гледа болника. Най-сетне необичайната тишина бе прекъсната.

— Холмс! — извика той с настойчивостта на човек, който буди някого. — Холмс! Чуваш ли ме, Холмс?

Чу се шумолене, като че разтърсваше болния за рамото.

— Вие ли сте, господин Смит? — прошепна Холмс. Почти не се надявах, че ще дойдете.

Гостът се засмя.

— И аз се изненадах — каза той. — И въпреки това, както виждате, съм тук. Това е то да отвърнеш на злото с добро, Холмс.

— Много мило от ваша страна… много благородно. Високо ценя знанията ви.

Гостът се изкикоти.

— Наистина. За щастие вие сте единственият човек в Лондон, който ги цени. Знаете ли какво ви е?

— Същото — каза Холмс.

— О! Познали сте симптомите?

— При това отлично.

— Е, нищо чудно, Холмс. Нищо чудно да са същите. В такъв случай не ви се пише нищо добро. Горкият Виктор, силен и здрав младеж, умря на четвъртия ден. Както казахте, много беше странно, че се е заразил с неизвестна азиатска болест посред Лондон, при това болест, която бях проучвал толкова задълбочено. Странно съвпадение, Холмс. Много умно от ваша страна да забележите, но твърде неблагородно да предположите, че между двете има връзка.

— Знаех, че вие сте го сторили.

— О, така ли? Ала не можехте да го докажете. Но какво си въобразявате — да ми отправяте такива обвинения и после да ми падате на колене да ви помогна, щом се озовете в беда? Що за игра е това, а?

Чух насеченото тежко дишане на болния.

— Дайте ми вода! — изхъхри той.

— Вече почти сте си отишли, приятелю, но не искам да свършите, докато не поговорим. Затова ще ви дам вода. Леко, да не я разлеете! Точно така. Разбирате ли думите ми?

Холмс простена.

— Направете за мен, каквото можете. Миналото — минало — прошепна той. — Ще забравя всичко, кълна се. Само ме излекувайте и ще забравя.

— Какво ще забравите?

— Смъртта на Виктор Савидж. Току-що признахте, това, което знам — че вие сте виновен. Ще го забравя.

— Не можете да забравяте и да си спомняте по желание. Не ви виждам на свидетелското място. По-скоро на едно друго, много по-спокойно и по-тихо място, драги Холмс. За мен нищо не означава това, че знаете как е умрял моят племенник. Не говорим за него. Говорим за вас.

— Да, така е.

— Гордеете се с ума си, нали, Холмс? Мислите се за умен, нали? Този път попаднахте на по-умен от вас. Помислете, Холмс. Не може ли да сте се заразили по друг начин?

— Не се сещам. Главата ми е празна. За Бога, помогнете ми!

— Добре, ще ви помогна. Ще ви помогна да разберете къде сте и как се озовахте тук. Искам да го научите, преди да умрете.

— Дайте ми нещо, за да не ме боли толкова.

— Значи боли, а? Към края работниците пищяха ужасно. Сигурно усещате, че се парализирате.

— Да.

— Е, все пак ме чувате. Слушайте! Спомняте ли си някакво необичайно произшествие точно по времето, когато се появиха симптомите?

— Не, никакво.

— Помислете пак.

— Зле ми е, не мога да мисля.

— Добре тогава, ще ви помогна. Получавали ли сте нещо по пощата?

— По пощата ли?

— Някаква кутийка например?

— Причернява ми… умирам!

— Слушайте, Холмс!

Чу се как разтърсва болния, а можех само да стоя мирно и тихо в скривалището си.

— Трябва да ме чуете! Трябва да ме чуете! Ще ме чуете. Помните ли една кутийка — кутийка от слонова кост? Получихте я в сряда. Отворихте я, не помните ли?

— Да, да, отворих я. В нея имаше някаква остра пружина. Някаква шега…

— Не беше шега, беше нещо, което ще ви струва живота. Глупак такъв, търсехте си го и си го получихте. Кой ви караше да заставате на пътя ми? Ако ме бяхте оставили на мира, нищо нямаше да ви сторя.

— Спомням си — изхъхри Холмс. — Пружината! Убоде ме. Тази кутия… тук на масата.

— Същата! И ще напусне стаята в джоба ми. Така изчезва последното доказателство. Но сега вече знаете истината, Холмс, и можете да умрете със съзнанието, че аз съм ви убил. Знаехте прекалено много за смъртта на Виктор Савидж, затова ви пращам да му правите компания. Много сте близо до края, Холмс. Ще седна тук и ще почакам, докато умрете.

Гласът на Холмс беше спаднал до почти неуловим шепот.

— Какво? — каза Смит. — Да засиля осветлението ли? О, здрачът започва да се спуска, така ли? Да, ще го сторя, за да ви виждам по-добре.

Той прекоси стаята и внезапно грейна светлина.

— Има ли още някаква дребна услуга, която мога да ви окажа, приятелю?

— Да ми дадете кибрит и цигара.

Едва не възкликнах от радост и изумление. Той говореше с нормалния си глас — малко отпаднал, наистина, но с гласа, който познавах. Настъпи продължително мълчание и си представих как Кълвъртън Смит стои до леглото и гледа приятеля ми изумен.

— Какво означава това? — го чух да казва накрая с пресъхнало гърло.

— Най-добрият начин да изиграеш една роля е да влезеш изцяло в нея — каза Холмс. — Повярвайте ми, от три дни нищо не съм слагал в устата си, освен водата, която бяхте тъй любезен да ми дадете. Но най-влудяваща беше липсата на цигари. А, тук има няколко! — чух драскане на кибритена клечка. — Така е много по-добре. Я виж ти! Не чувам ли стъпките на един приятел?

Отвън прозвучаха стъпки, вратата се отвори и влезе инспектор Мортън.

— Всичко е наред, той е в ръцете ви — каза Холмс.

Полицаят отправи към задържания обичайните думи.

— Арестувам ви за убийството на Виктор Савидж — завърши той.

— А можете да добавите и опит за убийство на Шерлок Холмс — добави моят приятел с тънка усмивка. — Знаете ли, инспекторе, за да спести излишните движения на един болен човек, господин Кълвъртън Смит бе така любезен да ви даде сигнала с осветлението. Впрочем в десния джоб на палтото му има една кутийка, която е най-добре да му отнемете. Благодаря ви. Отнасяйте се с нея много внимателно. Сложете я тук. Може да изиграе важна роля по време на процеса.

Внезапно се чу шум от боричкане, последвано от метален звук и вик на болка.

— Само ще се нараните — каза инспекторът. — Стойте мирно!

Чу се щракането на белезници.

— Хубав капан! — изръмжа Смит. — Той ще закара на подсъдимата скамейка вас, Холмс, не мен. Помоли да дойда да го излекувам. Съжалих го и дойдох. Сега ще ви наприказва куп измислици, че съм признал нещо, което потвърждава налудничавите му подозрения. Лъжете, колкото си искате, Холмс. Думата ви не тежи повече от моята.

— Господи! — провикна се Холмс. — Съвсем забравих за него. Скъпи Уотсън, дължа ти хиляди извинения. Как можах да те забравя! Няма нужда да те представям на господин Кълвъртън Смит, тъй като, доколкото разбрах, вече сте се запознали тази вечер — после се обърна към инспектора. — Повикахте ли файтон? Щом се облека, ще дойда в участъка, тъй като вероятно ще ви бъда полезен. — Никога не съм имал по-голяма нужда от това — каза Холмс, като се подкрепяше с чаша бордо и няколко бисквити, докато се обличаше. — Но както знаеш, навиците ми са нередовни и постът за мен не бе толкова мъчителен, колкото за повечето хора. Беше жизненоважно госпожа Хъдсън да е убедена в сериозността на положението ми, защото тя трябваше да убеди теб, а ти на свой ред — него. Нали няма да ми се сърдиш, Уотсън? Сам разбираш, че умението да се преструваш не фигурира сред множеството ти таланти. Ако бях споделил с теб тайната си, никога нямаше да успееш да убедиш Смит, че трябва на всяка цена да дойде, което бе жизненоважно за целия план. Познавайки отмъстителния му характер, бях напълно сигурен, че ще дойде да види делото си.

— Но видът ти, Холмс — това мъртвешко лице?

— Тридневен пълен пост не разкрасява, Уотсън. А останалото може да се излекува само с една гъба. С вазелин на челото, беладона в очите, руж по бузите и пчелен восък около устата може да се постигнат задоволителни резултати. Понякога съм си мислил да напиша монография за симулирането. Малко несвързани дрънканици от време на време за монети от половин крона и стриди създават задоволително впечатление за бълнуване.

— Но защо не ми позволи да се приближа до теб, като всъщност нямаше опасност от заразяване?

— Що за въпрос, скъпи ми Уотсън? Как можеш да допуснеш, че не уважавам медицинските ти умения? Можех ли да си въобразя, че проницателното ти око ще вземе за умиращ някого, който, макар и отпаднал, няма учестен пулс или температура? От три-четири метра можех да те заблудя. Ако не успеех, кой щеше да вкара Смит в капана? Не, Уотсън, на твое място не бих докосвал кутийката. Ако погледнеш отстрани, ще видиш края на острата пружина, която изскача, щом я отвориш. Нещо подобно е причинило смъртта на клетия Савидж, който препречваше пътя на това чудовище към голямо наследство. Но както знаеш, кореспонденцията ми е разнообразна и винаги съм нащрек, щом получа колет. Ако той се убедеше, че планът му е успял, можех да го изненадам и да предизвикам признание. Преструвах се, играх с усърдието на истински актьор. Благодаря ти, Уотсън, трябва да ми помогнеш да си сложа палтото. Смятам, че след като свършим в участъка, много добре ще ни се отрази нещо по-вкусничко в „Симпсън“.