Шерлок Холмс (Том 3)

Артър Конан Дойл Кралският диамант

Приятно чувство обзе доктор Уотсън, когато отново се озова в разхвърляната стая на първия етаж на улица „Бейкър“, от която бяха започнали толкова много забележителни приключения. Той огледа научните таблици на стената, прогорения от киселини тезгях с химически вещества, облегнатия в ъгъла калъф с цигулката, кофата за въглища с тютюнева пепел, отръскана от лула. Накрая погледът му пробяга по свежото усмихнато лице на Били, младия, но много схватлив и тактичен прислужник, нарушил самотата и уединението, съпътстващи мрачната фигура на великия детектив.

— Поне външно нищо не се е променило, Били. Ти също. Надявам се, че и той?

Били хвърли леко загрижен поглед към вратата на спалнята и каза:

— Май спи в момента.

Беше седем часа вечерта на чудесен летен ден, но доктор Уотсън добре познаваше нередовния живот на стария си приятел и изобщо не се изненада.

— Това значи, че е потънал с някакъв случай?

— Да, сър, здравата работи. Дори се притеснявам за здравето му. Става все по-блед и слаб, нищичко не хапва. „Кога ще желаете да вечеряте, господин Холмс?“ — пита го госпожа Хъдсън. А той й отвръща: „В седем и половина вдругиден.“ Знаете как се държи, когато е погълнат от някое разследване.

— Да, Били, знам.

— Следи някого. Вчера излезе, предрешен като работник, който си търси работа. Днес беше бабичка. Дори аз не го познах, пък вече би трябвало да съм му свикнал — Били посочи с усмивка към едно дрипаво чадърче на дивана. — Това е от снаряжението на старицата.

— А защо, Били?

Момчето понижи глас, все едно обсъждаше велики държавни тайни.

— На вас мога да кажа, сър, но да си остане между нас. Става дума за Кралския диамант.

— Какво? Обирът за сто хиляди лири?

— Да, сър. Трябва да бъде намерен. Ей тук, на дивана, седяха самият министър-председател и министърът на вътрешните работи. Господин Холмс беше много любезен с тях. Бързо ги успокои и ги увери, че ще направи всичко възможно. А пък лорд Кантълмиър…

— Охо!

— Да, сър, разбирате какво значи това. Малко е надут, сър, ако ми разрешите да се изразя така. Нямам нищо против министър-председателя и министъра, който изглежда любезен, внимателен човек, но негова светлост нещо не понасям. И господин Холмс, сър. Представяте ли си, той не вярва в господин Холмс и е против ангажирането му. Всъщност иска му се господин Холмс да се провали.

— И господин Холмс го знае?

— Господин Холмс винаги знае всичко, което може да се узнае.

— Е, надявам се, че няма да се провали и лорд Кантълмиър ще бъде сразен. Но да те питам, Били, какво означава тази завеса пред нишата на прозореца?

— Господин Холмс заръча да я сложат преди три дни. Зад нея крием нещо забавно.

Момъкът пристъпи и дръпна завесата.

Доктор Уотсън не можа да сдържи изуменото си възклицание. Пред очите му беше восъчно копие на стария му приятел, облечено в халата на Холмс, с глава, обърната в полупрофил към прозореца и сведен, сякаш сгушен в креслото, детективът четеше невидима книга. Били вдигна главата и я показа на госта.

— Поставяме я под различни ъгли, за да изглежда по-достоверно. Нямаше да я докосна, ако щората не беше пусната. Но когато е вдигната, се вижда от улицата.

— Веднъж вече използвахме нещо подобно.

— Преди аз да се появя — каза Били. Той вдигна щората на прозореца и погледна към улицата. — Ей оттам ни следят. И сега на прозореца виси един. Вижте.

Уотсън тъкмо пристъпи напред, когато вратата на спалнята се отвори и се появи високият слаб силует на Холмс с бледо и изпито лице, но с обичайната енергична походка и жестове.

Той веднага се спусна към прозореца и свали щората.

— Достатъчно, Били. Излагаш се на смъртна опасност, моето момче, а какво ще правя без теб? Е, Уотсън, радвам се отново да те видя в старата бърлога. Идваш в решаващ момент.

— Вече разбрах.

— Свободен си, Били… Трудно ми е с този момък, Уотсън. Какво право имам да го излагам на опасност?

— Каква опасност, Холмс?

— От внезапна смърт. Тази вечер очаквам да се случи нещо.

— Какво?

— Да ме убият, Уотсън.

— Шегуваш се, Холмс!

— Дори и моето оскъдно чувство за хумор би родило по-добра шега. Но пък дотогава можем спокойно да си отдъхнем. Алкохолът разрешен ли ти е? Запалката и пурите са на старото си място. Настани се в твоето любимо кресло. Надявам се, че не си започнал да презираш лулата ми и евтиния ми тютюн. Напоследък го използвам вместо храна.

— А защо не се храниш?

— Понеже при глад умът се изостря докрай. Като лекар, драги Уотсън, не може да не признаеш, че кръвта, която отива за храносмилането, е за сметка на мозъка. А аз, Уотсън, съм само ум и нищо повече. Останалото е само придатък. Затова трябва да се грижа за ума.

— Но каква е тази заплаха, Холмс?

— О, да, в случай че успее, няма да е зле да разполагаш с името и адреса на убиеца. Предай ги на Скотланд ярд заедно с най-добрите ми чувства и прощалната ми благословия. Казва се Силвиус, граф Негрето Силвиус. Пиши, драги, пиши! „Мурсайд гардънс“ №136. Записа ли?

Тревога пробяга по откритото лице на Уотсън. Той чудесно разбираше на каква опасност се излага Холмс, и беше сигурен, че думите му по-скоро я омаловажават, отколкото преувеличават. Но докторът винаги беше проявявал решителност и доказа, че е на висотата на положението.

— С теб съм, Холмс. През следващите ден-два нямам работа.

— Както виждам, Уотсън, май не си образец за нравственост. Към останалите пороци си прибавил и послъгването. По всичко личи, че си лекар с натоварен график, който всеки час има повиквания.

— Не толкова важни. Но не можеш ли да уредиш този човек да бъде арестуван?

— Да, Уотсън, бих могъл. Точно това го тревожи.

— Защо не го сториш?

— Защото не знам къде е диамантът.

— А, да, Били ми каза, изчезналият Кралски диамант!

— Точно така, големият жълт диамант, шлифован във формата на розетка. Заметнах мрежата и хванах рибите. Но не диаманта. Какво постигнах? Ако те влязат зад решетките, светът наистина ще стане по-приятно място. Но не това е целта ми. Искам диаманта.

— Значи граф Силвиус е една от рибите, които си уловил?

— Да, при това не каква да е, а акула. Хапе. Другият е Сам Мъртън, боксьорът. Не е злодей, но е маша в ръцете на графа. Сам не е акула, той е тромава тъпа кротушка. И все пак също се мята в мрежата ми.

— Къде е граф Силвиус?

— Сутринта бях току до него. Виждал си ме като старица, Уотсън. Но днешното ми превъплъщение надмина всички досегашни. Той дори ми подаде чадърчето, което изпуснах. „Ако позволите, мадам“ — наполовина италианец, с онази южняшка изисканост, когато е в настроение, иначе същински дявол при други обстоятелства. Животът е пълен с чудати случки, Уотсън.

— Можело е да се превърне в трагедия.

— Е, да, вероятно можеше.

— Проследих го до работилницата на стария Щраубензее в Майнърис. Той му е измайсторил по поръчка въздушната пушка, която в този миг по всяка вероятност е зад отсрещния прозорец. Видя ли чучелото? Естествено, Били ти го е показал. Хубавата му главица всеки миг може да бъде пронизана от куршум. О, Били, какво има?

Момъкът се бе появил в стаята с визитка на поднос. Холмс й хвърли поглед с вдигнати вежди и развеселено изражение.

— Самият той. Трябва да призная, че ме изненада. Каква дързост, Уотсън. Смелчага. Вероятно си чувал за славата му като ловец на едър дивеч. Наистина, ако повали и мен, това ще е победен завършек на ловните му подвизи. Появяването му е поредното доказателство за нюха му — усетил е, че съм по петите му.

— Повикай полицията.

— Вероятно ще го сторя. Но не веднага. Би ли надникнал внимателно през прозореца, Уотсън? Виж дали някой не се мотае на улицата.

Уотсън предпазливо вдигна края на щората.

— Да, един здравеняк стои до вратата.

— Това ще да е Сам Мъртън, преданият, но глупавичък Сам. Къде е господинът, Били?

— В преддверието, сър.

— Въведи го, когато позвъня.

— Да, сър.

— Нека влезе независимо дали съм в стаята.

— Да, сър.

Уотсън изчака момчето да затвори вратата и се обърна със сериозно изражение към своя приятел:

— Слушай, Холмс, не мога да допусна това. Имаш си работа с ужасен човек, който не се спира пред нищо. Може да е дошъл, за да те убие.

— Нищо чудно.

— Настоявам да остана с теб.

— Ще пречиш.

— На него ли?

— Не, скъпи приятелю, на мен.

— Но не мога да те оставя.

— Можеш, Уотсън. И ще го сториш, защото винаги си играл по правилата. Сигурен съм, че и този път ще играеш докрай. Този човек е дошъл с някакви свои мотиви, но аз ще използвам присъствието му за своите — Холмс извади бележника си и надраска няколко реда. — Отиди с файтон до Скотланд ярд и предай тази бележка на Йокъл. Върни се с полицаите, които ще дойдат да го арестуват.

— Ще го сторя с радост.

— А дотогава може би времето ще ми стигне, за да разбера къде е камъкът — той позвъни. — Смятам да излезем през спалнята. Вторият изход е извънредно полезен. Предпочитам да наблюдавам акулата, без тя да ме вижда, и както помниш, за целта разполагам с някои хитрости.

Стаята, в която след няколко минути Били въведе граф Силвиус, бе празна. Прочутият ловец и светски лъв беше едър мургав мъж с орлов нос и забележителни черни мустаци, нависнали над жестоки тънки устни. Беше добре облечен, но диамантената игла за вратовръзка и блестящите пръстени създаваха впечатление за претруфеност. Щом вратата се затвори, той се озърна свирепо и тревожно като човек, който подозира клопка на всяка крачка. После силно се стресна, като видя невъзмутимата глава и яката на халата, които се подаваха от нишата пред прозореца. Отначало лицето му изразяваше само изумление. После в черните му злокобни очи блесна ужасяваща надежда. Огледа се още веднъж, за да провери дали има свидетели, и след това, вдигнал дебелия си бастун, пристъпи на пръсти до безмълвния силует. Точно се беше приготвил за последния скок, когато откъм отворената врата на спалнята прозвуча спокоен и ироничен глас:

— Не го повреждайте, графе, моля ви!

Нападателят залитна, върху сгърченото му лице се изписа изумление. За миг той пак вдигна бастуна си, сякаш смяташе този път да нападне не подобието, а първообраза, но във втренчените сиви очи и подигравателната усмивка имаше нещо, което го накара да отпусне ръка.

— Майсторска изработка — каза Холмс, пристъпвайки към манекена. — Направи го Таверние, французинът. В моделирането на восъчни скулптури го бива не по-малко, отколкото вашия приятел Щраубензее в майсторенето на въздушни пушки.

— Въздушни пушки ли? Какво искате да кажете?

— Оставете шапката и бастуна си на малката масичка. Благодаря. Седнете, ако обичате. Ще бъдете ли така любезен да извадите и револвера си? Е, щом предпочитате, стойте си с него. Идвате тъкмо навреме, защото страшно ми се искаше да си побъбря с вас.

Графът свъси още повече застрашително надвисналите си вежди.

— Аз също имах желание да разменя няколко думи с вас, Холмс. Затова съм тук. Няма да отрека, че току-що се опитах да ви нападна.

Холмс стъпи оперено с единия крак на края на масичката.

— Досетих се, че през ума ви минава нещо подобно — каза той. — Но на какво дължа това особено внимание?

— Направихте всичко възможно да ме ядосате. Пращате шпионите си да ме дебнат.

— Шпиони ли? Бога ми, грешите!

— Глупости! Видях ги как ме следят. Не ви стиска да се изправите сам срещу мен, Холмс.

— Може да ви се види дребнаво, граф Силвиус, но ще ви помоля да бъдете така любезен да се обръщате учтиво към мен. Разбирате, че поради естеството на заниманията си общувам отблизо с безчет престъпници, но, ще се съгласите, не бих могъл да търпя подобно пренебрежение.

— Както желаете, господин Холмс.

— Отлично! Но ви уверявам, че грешите за моите агенти.

Граф Силвиус се засмя презрително.

— Не само аз ги видях. Вчера беше възрастен работник, днеска — бабичка. Цял ден ме следиха.

— Правите ми комплимент. Веднъж старият барон Даусън каза, че в мое лице правосъдието печели, но сцената губи. А сега и вие давате висока оценка на дребните ми въплъщения!

— Били сте вие… самият вие?

Холмс сви рамене.

— Виждате в ъгъла чадърчето, което тъй любезно ми подадохте, преди да събудя подозренията ви.

— Само да знаех…

— Никога нямаше да видя отново тази скромна обител! Отлично го съзнавах. На всички ни се е случвало да пропускаме възможности, за които после съжаляваме. Но станалото станало, ето че сега сме тук!

Гъстите вежди на графа надвиснаха по-ниско над очите, в които се таеше заплаха.

— Още по-зле. Значи не са били ваши агенти, а самият вие, комедиантът, който си вре носа навсякъде! Признавате, че сте ме следили. Защо?

— Хайде, графе. Вие сте стреляли по лъвове в Алжир.

— Е и?

— Защо?

— Защо ли? Заради самия лов, заради тръпката, опасността!

— И несъмнено за да отървете земята от една напаст?

— Точно така!

— Такива накратко са и моите причини.

Графът скочи и неволно посегна към револвера в задния си джоб.

— Седнете, сър, седнете си на мястото! Има още една, по-непосредствена причина. Искам жълтия диамант.

Граф Силвиус се отпусна в креслото със злобна усмивка.

— Ей Богу! — каза той.

— Знаехте, че ви преследвам заради него. И днес всъщност сте дошли, за да разберете какво ми е известно и дали отстраняването ми наистина е належащо. Е, трябва да знаете, че от ваша гледна точка то е абсолютно жизненоважно, защото знам всичко, с изключение на една подробност, която ще науча от вас.

— Така ли? И каква, видите ли, е тази липсваща подробност?

— Къде се намира Кралският диамант?

Графът погледна злобно домакина си.

— Иска ви се да разберете, така ли? А откъде, по дяволите, да знам къде е?

— Знаете и ще ми кажете.

— Така ли?

— Блъфът ви няма да мине, граф Силвиус — очите на Холмс се вторачиха в посетителя, свиха се и засвяткаха, докато заприличаха на стоманени игли. — Виждам ви като на длан. Знам какво става в дълбините на ума ви.

— Значи, разбира се, виждате и къде е диамантът.

Холмс плесна весело и размаха укорително показалец.

— Ето че знаете. Признахте го!

— Нищо не признавам.

— А сега, графе, ако проявите малко здрав разум, можем да се споразумеем. Не пожелаете ли, със сигурност ще пострадате.

Граф Силвиус погледна иронично към тавана.

— И после аз съм бил блъфирал.

Холмс го наблюдаваше съсредоточено като гросмайстор, обмислящ решителен ход. После отвори чекмеджето на масата и извади дебел бележник.

— Знаете ли какво съдържа този бележник?

— Нямам честта.

— Вас.

— Мен ли?

— Да, сър, вас. Целият сте тук — всяка крачка от безчестния ви опасен живот.

— Дявол да ви вземе, Холмс! — извика графът с ярост в очите. — Търпението ми има граници!

— Всичко е тук, графе. Истината за смъртта на старата госпожа Харолд, от която наследихте имението Блаймър, проиграно веднага след това.

— Празни дрънканици!

— И целият живот на госпожица Мини Уоръндър.

— Жалко! Нищо няма да постигнете!

— Това не е всичко, графе. Обирът във влака за Ривиерата на 13 февруари 1892 година. Чекът, подправен същата година за „Креди Лионе“.

— Тук грешите.

— Значи всичко останало е вярно! Хайде, графе, вие сте картоиграч. Знаете, че когато всички козове са у противника, няма смисъл да си губите времето, просто хвърляте картите.

— И какво общо имат тези дрънканици с диаманта, за който говорехте?

— Не бързайте толкова, графе! Оставете ме да стигна до същността на въпроса по моя муден начин. Разполагам с всички тези факти за вината ви. Но преди всичко имам неоспорими доказателства, които уличават вас и вашия бияч за кражбата на Кралския диамант.

— Наистина ли?

— Разполагам с показанията на кочияша, който ви е откарал до Уайтхол, на портиера, който ви е видял близо до витрината, на Айки Сандърс, който е отказал да го нареже. Айки ви издаде и играта свърши.

Вените по челото на графа се издуха. Мургавите му космати ръце се свиваха конвулсивно в усилието да запази самообладание. Опитваше се да говори, но не можеше.

— Това е ръката, на която залагам от самото начало — каза Холмс. — Свалям картите на масата. Но една липсва, поп каро11. Не знам къде е диамантът.

— Никога няма да разберете.

— Никога ли? Хайде, графе, бъдете разумен. Вижте положението си. Ще ви затворят за двайсет години. Сам също. Какво ще спечелите, ако задържите диаманта? Нищичко. Но ако го върнете… ще потуля престъплението ви. Не ми трябвате нито вие, нито Сам. Искам диаманта. Дайте ми го и поне що се отнася до мен, сте свободен… е, докато не извършите ново престъпление. Ако пак кривнете от пътя, ще ви е за последно. Но този път задачата ми е да стигна до диаманта, вие не сте ми нужен.

— А ако откажа?

— Тогава, уви, диамантът ми се изплъзва, но вие сте в ръцете ми.

Били се появи в отговор на позвъняването.

— Смятам, графе, че е редно да поканим на този разговор и приятеля ви Сам. В края на краищата и неговите интереси трябва да се защитят. Били, пред входната врата ще видиш един доста масивен и опасен господин. Помоли го да се качи.

— А ако не иска да дойде, сър?

— Мирно и кротко, Били. Няма нужда да проявяваш грубост. Ако му кажеш, че граф Силвиус го вика, той непременно ще дойде.

— И какво смятате да правите сега? — попита графът, щом Били излезе.

— Преди малко при мен беше приятелят ми Уотсън. Казах му, че съм уловил акула и кротушка, сега тегля мрежата, за да ги извадя.

Графът скочи с ръка, скрита зад гърба. Холмс държеше оръжието, което леко се подаваше от джоба на халата му.

— Няма да умрете в леглото, Холмс.

— Често съм си го мислил. Но какво от това? В края на краищата, графе, и вас смъртта ще ви застигне по-скоро във вертикално, отколкото в хоризонтално положение. Но тези предвиждания за бъдещето са злокобни. Защо не се отдадем на настоящето, пълно с буйна радост?

Внезапен див пламък избухна в тъмните заплашителни очи на изкусния престъпник. Холмс сякаш стана по-висок, изопнат в напрегната готовност.

— Няма смисъл да тършувате за револвера, приятелю — каза той хладнокръвно. — Отлично знаете, че няма да се осмелите да го използвате, дори да ви дам време да го извадите. Револверите са отвратително шумни, графе. По-добре да се придържаме към въздушните пушки. О! Струва ми се, че дочувам ефирните стъпки на уважаемия ви съдружник. Добър ден, господин Мъртън. Голяма скука е на улицата, нали?

Боксьорът, млад здравеняк с тъпа и упорита удължена физиономия, стоеше скован до вратата и се озърташе учуден. Непринудените думи на Холмс го изненадаха и макар смътно да усещаше, че в тях има враждебност, не знаеше как да реагира. Обърна се за помощ към по-проницателния си другар.

— Какъв е номерът, графе? Какво иска този човек? Какво става? — гласът му беше нисък и дрезгав.

Графът сви рамене и Холмс отговори:

— Накратко казано, господин Мъртън, става всичко.

Боксьорът пак се обърна към съучастника си.

— Тоя май си прави майтапи? Никак не ми е смешно.

— Не съм и очаквал — каза Холмс. — А мога да ви обещая, че до края на вечерта ще ви става все по-тъжно. Вижте, граф Силвиус. Аз съм зает човек и нямам време за губене. Влизам в спалнята. Моля, чувствайте се като у дома си в мое отсъствие. Можете да обясните на приятеля си как стоят нещата, без да ви преча. Аз ще посвиря на цигулка, една баркарола12 на Хофман. След пет минути ще се върна за окончателния ви отговор. Изборът ви е съвсем ясен, нали? Или вие, или диаманта.

Холмс се оттегли, като пътьом взе цигулката от ъгъла. След няколко секунди проточените натрапчиви звуци долетяха като глухо стенание иззад затворената врата на спалнята.

— И какво става? — попита Мъртън нетърпеливо, когато съучастникът му се обърна към него. — Знае ли за диаманта?

— Знае страшно много. Нищо чудно да знае всичко.

— Мили Боже! — бледото лице на боксьора стана още по-бяло.

— Айки Сандърс ни е издал.

— Знаех си аз. Ако нещо ми се случи, тоя ще има да изпати.

— Но това няма да ни помогне кой знае колко. Трябва да решим какво ще правим.

— Чакай малко — каза боксьорът и хвърли подозрителен поглед към вратата на спалнята. — Ами онзи хитрец? Дали не ни подслушва?

— И какво ще чуе от тази музика?

— Вярно. Но може някой да се крие зад завесата. В тая стая има страшно много завеси.

Докато се оглеждаше, внезапно съзря манекена пред прозореца и застина онемял с протегната ръка.

— Спокойно, това е само чучело — каза графът.

— Фалшификат, а? Направо ме уби! Мадам Тюсо не може да се мери с него. Като жив, с халата си и всичко. Ами онези завеси, графе?

— О, остави завесите! Губим време, а не разполагаме с цял век. Може да ни арестува за кражбата на диаманта.

— И още как!

— Но ще ни пусне, само да му кажем къде е плячката.

— Какво! Да му го дадем? Да се простим със сто хиляди?

— Парите или свободата.

Мъртън почеса остриганата си кратуна.

— Той е сам вътре. Да го пречукаме. Ако му светим маслото, няма от какво да се боим.

Графът поклати глава.

— Има оръжие и е нащрек. Пък и да го застреляме, едва ли ще успеем да се измъкнем. Освен това вероятно вече е казал на полицията всичко. Чакай! Какво става?

Чу се глух шум, който сякаш идваше от прозореца. Двамата скочиха, но в стаята цареше тишина. Бяха сами, компания им правеше единствено странното чучело, настанено в креслото.

— Сигурно нещо на улицата — каза Мъртън. — Виж сега, шефе, ти си мозъкът. Все ще измислиш нещо. Като не става със сила, другото ти го можеш.

— Оправял съм се и с по-добри от него — отвърна графът. — Диамантът е тук, в тайния ми джоб. Не мога да рискувам да го изпусна от очи. Довечера може да не е в Англия, да пристигне в Амстердам и в неделя вече да е на четири части. Той не знае нищо за Ван Седар.

— Мислех, че Ван Седар се готви за другата седмица.

— Така беше. Но сега трябва да бягаме със следващия кораб. Единият от нас трябва да се измъкне с диаманта, да иде до улица „Лайм“ и да му каже.

— Но фалшивото дъно не е готово.

— Ще трябва да рискуваме и да го вземем, както е. Нямаме нито миг за губене — и с усещането за опасност, което се превръща в инстинкт за ловеца, той спря и пак погледна напрегнато към прозореца. Явно шумът бе дошъл от улицата. — А Холмс ще го изиграем съвсем лесно — продължи той. — Повярвай ми, проклетият глупак няма да ни арестува, ако вярва, че може да се добере до диаманта. Ще му го обещаем. Ще го пратим за зелен хайвер и преди да се е усетил, ще бъдем в Холандия.

— Не звучи зле — ухили се Сам Мъртън.

— Ти тръгвай и кажи на холандеца да се размърда. Аз ще се погрижа за тоя мухльо, ще го подведа, че диамантът е в Ливърпул. Дявол да го вземе, това скрибуцане много ме изнервя! Докато разбере, че не е в Ливърпул, диамантът вече ще е на четири части, а ние ще сме волни птички. Ела насам, да не си пред ключалката. Ето го.

— Не разбирам как не те е страх да го носиш.

— А къде може да е на по-сигурно място? Щом ние го откраднахме от Уайтхол, защо някой друг да не го отмъкне от моето жилище?

— Дай да го видя.

Граф Силвиус хвърли не особено ласкав поглед към съучастника си и не обърна внимание на мръсната ръка, протегната към него.

— Какво, да не си мислиш, че ще го грабна? Стига толкова, шефе, омръзнаха ми приумиците ти.

— Хайде, Сам, не се засягай. Не можем да си позволим да се караме. Ела до прозореца, ако искаш да го видиш в целия му блясък. Подръж го срещу светлината! Така!

— Благодаря!

С един скок Холмс скочи от креслото на манекена и сграбчи скъпоценния камък. Държеше го в едната ръка, а в другата беше насочил револвер към главата на графа. Двамата злодеи се дръпнаха напълно изумени. Преди да се опомнят, Холмс натисна кончето на електрическия звънец.

— Без насилие, господа, без насилие, ако обичате! Няма смисъл да трошим мебелите! Не може да не разбирате, че сте в безизходица. Долу чака полицията.

Объркването на графа бе по-силно от яростта и страха.

— Но как, по дяволите…?

— Нищо чудно, че се изненадвате. Не знаете, че в спалнята ми има втора врата, която води към нишата зад тази завеса. Май ме чухте, когато замених манекена, но късметът беше на моя страна. Той ми даде възможност да подслушам крайно интересния ви разговор, който щеше да е съвсем скучен, ако знаехте за моето присъствие.

Графът направи жест, който изразяваше примирение.

— Победихте ни, Холмс. Мисля, че сте самият дявол.

— Е, при всяко положение не съм далеч от него — отвърна Холмс с любезна усмивка.

Мудният ум на Сам Мъртън постепенно осъзнаваше положението. Щом чу тропота откъм стълбището, той най-сетне наруши мълчанието.

— Шпионирал ни е, така ли? — възкликна той. — Ами проклетото скрибуцане? Ами че то още се чува.

— Така е — отвърна Холмс. — Напълно сте прав! Нека си свири. Тези модерни грамофони са забележително откритие.

Полицаите нахлуха, щракнаха белезниците и престъпниците бяха отведени до каретата, която чакаше отвън. Уотсън поостана, за да поздрави Холмс за поредното листче в лавровия му венец. Но разговорът им бе прекъснат от невъзмутимия Били с поднос, на който имаше визитка.

— Лорд Кантълмиър, сър.

— Покани го, Били. Видният пер, който действа от името на най-височайши среди — каза Холмс. — Чудесен и самоотвержен мъж, но малко старомоден. Защо не го накараме да се поотпусне? Дали да си позволим една дребна волност? Сигурно не знае нищо за случилото се.

Вратата се отвори и влезе висок човек със строго продълговато лице с остри черти и средновикториански бакенбарди, които не съответстваха на отпуснатите рамене и вялата му походка. Холмс пристъпи към него любезно, но лордът, макар да подаде ръка, почти не отговори на ръкостискането.

— Добре дошли, лорд Кантълмиър. Малко е мразовито за това време на годината, но вътре е доста топло. Ще позволите ли да взема палтото ви?

— Не, благодаря, няма да го свалям.

Холмс настоятелно го хвана за ръкава.

— Моля, нека ви помогна! Приятелят ми доктор Уотсън ще ви увери, че промените в температурата са много опасни.

Негова светлост освободи ръката си малко нервно.

— Чувствам се съвсем удобно, сър. Няма нужда да оставам. Просто наминах, за да разбера как върви работата, с която така лекомислено се захванахте.

— Трудно, много трудно.

— Опасявах се, че така ще стане.

В думите и поведението на възрастния придворен имаше явен сарказъм.

— На всички ни се случва един ден да се сблъскаме с нещо, което не е по силите ни, господин Холмс, но това поне ни лекува от самодоволството.

— Да, сър, доста съм озадачен.

— Несъмнено.

— Особено по един въпрос. Може би ще ми помогнете?

— Твърде късно ме молите за съвет. Мислех, че методите ви са чудодейни. И все пак с готовност ще ви помогна.

— Разбирате ли, лорд Кантълмиър, имаме всички доказателства, за да осъдим тези, които са извършили кражбата.

— Когато ги заловите.

— Точно така. Но въпросът е как да постъпим с онзи, у когото камъкът се е озовал в крайна сметка?

— Не избързвате ли?

— Добре е да сме готови. Какво според вас би представлявало неоспоримо доказателство за вината на този човек?

— Фактът, че диамантът е у него.

— И бихте го арестували заради това?

— Без колебание.

Холмс рядко се смееше, но сега старият му приятел доктор Уотсън забеляза на лицето му усмивка.

— В такъв случай, драги сър, на мен се пада неприятното задължение да препоръчам да ви арестуват.

Лорд Кантълмиър изглеждаше много ядосан. Бледите му бузи се зачервиха трескаво.

— Твърде много си позволявате, господин Холмс. Не си спомням да ми се е случвало нещо подобно през петдесетте години, откакто служа на държавата. Аз съм зает човек, занимавам се с важни дела и нямам нито време, нито склонност за подобни глупави шеги. Честно казано, нито за миг не съм вярвал в способностите ви и винаги съм смятал, че полицията би се справила много по-добре. Поведението ви потвърждава заключенията ми. Позволете, сър, да ви пожелая приятна вечер.

Докато го слушаше, Холмс бавно се бе придвижил и вече препречваше пътя на лорда към вратата.

— Един момент, сър — каза той. — Да се измъкнете с диаманта, би било много по-сериозно провинение, отколкото просто да го намерим у вас.

— Господине, това е недопустимо! Позволете ми да изляза.

— Бръкнете в десния джоб на палтото си.

— Какво искате да кажете?

— Хайде, хайде.

След миг изуменият пер стоеше ококорен и заекващ с големия жълтеникав диамант в треперещата си длан.

— Но какво… Какво означава това, господин Холмс?

— Лоша работа, лорд Кантълмиър, лоша работа! — извика Холмс. — Старият ми приятел познава моя навик да си правя шеги с хората. Знае също така, че трудно устоявам на изкушението да драматизирам. Признавам, че наистина отидох твърде далеч, позволих си да пусна диаманта в джоба ви, когато влязохте.

Възрастният пер гледаше втренчено ту диаманта, ту усмихнатото лице на детектива.

— Сър, аз съм слисан. Но… това наистина е Кралският диамант. Господин Холмс, оказахте ни неоценима услуга. Както сам признавате, може чувството ви за хумор да е малко странно и да го проявявате съвсем не навреме, но оттеглям всичките си съмнения в изумителните ви професионални способности. Но как…

— Случаят е приключен едва наполовина, подробностите ще научите накрая. Не се съмнявам, лорд Кантълмиър, че удоволствието да съобщите за успешната развръзка на определени високопоставени особи до известна степен ще овъзмезди шегата ми. Били, изпрати негова светлост и кажи на госпожа Хъдсън, че ще се радвам, ако колкото може по-бързо поднесе вечеря за двама.

Артър Конан Дойл Загадката на моста Тор

Нейде в трезора на банка „Кокс и ко“ на „Чаринг крос“ лежи износен и олющен от пътуванията куфар с моето име на капака — Джон Х. Уотсън, доктор по медицина, запасен офицер от Индийската армия. Почти всички документи, с които е препълнен, са записки за необикновените загадки, които господин Шерлок Холмс разследваше в продължение на дълги години. Някои, при това не най-безинтересните, завършиха с неуспех и няма смисъл да се разказват, тъй като не се е стигнало до изясняване. Една нерешена загадка може да събуди интереса на някой студент, но едва ли ще привлече обикновения читател. Сред тези незавършени разкази е и историята на господин Джеймс Филмор, който се върнал у дома, за да си вземе чадъра, и изчезнал без следа. Не по-малко странен е случаят с катера „Алисия“, който в едно пролетно утро се изгубил в мъглата и никой не знае какво е станало с него и с екипажа му. Третият случай, който си струва да се спомене, е загадката с Изадор Персано, известния журналист и дуелист, който беше намерен съвсем обезумял, а в кибритена кутия пред него имаше необикновен червей, непознат на науката. Освен тези неразгадани случаи има няколко, в които са замесени семейни тайни, и възможността за оповестяването им би хвърлила в ужас редица високопоставени фамилии. Не е необходимо да уточнявам, че подобно нарушаване на поверителността е немислимо и тези записки ще бъдат отделени и унищожени веднага щом приятелят ми намери време да се заеме с това. Остават множество повече или по-малко интересни случаи, които вече щях да съм подготвил за печат, ако не се опасявах, че подобно изобилие от разкази може да се отрази на доброто име на човека, на когото отдавам най-голямата си почит. В някои от тези случаи участвах и аз и мога да говоря като свидетел, а в други или отсъствах, или ролята ми е незначителна и те могат да бъдат разказани само в трето лице. Историята, която следва, е почерпана от личния ми опит.

Беше ветровито октомврийско утро и докато се обличах, забелязах как отлитат последните листа от самотния чинар в двора зад къщата. Слязох да закуся, очаквайки да заваря приятеля си мрачен и потиснат, защото подобно на всички велики творци той лесно се влияеше от времето. Ала напротив — той вече почти бе приключил със закуската, настроението му бе особено ведро и радостно, с онази малко зловеща бодрост, характерна за най-дейните му мигове.

— Заел си се с някакъв случай ли, Холмс?

— Способността да се правят умозаключения сигурно е заразна, Уотсън — отвърна той. — Ето и ти разкри тайната ми. Да, заел съм се със случай. След цял месец, пълен с банални дреболии и бездействие, колелото пак се завъртя.

— Ще ми разкажеш ли?

— Няма много за разказване, но може да поговорим, след като изядеш двете твърдо сварени яйца, които е благоволила да ни приготви новата готвачка. Вероятно състоянието им не е без връзка с броя на „Фамили хералд“, който зърнах вчера на масичката в коридора. Дори и дреболия като варенето на яйца изисква ясна представа за хода на времето, която не се съвместява с четенето на любовните истории, които се печатат в това прекрасно списание.

След петнайсет минути масата вече бе разчистена и ние седяхме един срещу друг. Той извади от джоба си писмо.

— Вероятно си чувал за Нийл Гибсън, краля на златото?

— Имаш предвид американския сенатор?

— Наистина, навремето е бил сенатор в един от западните щати, но е по-известен като най-големия собственик на златни мини в света.

— Чувал съм за него. Струва ме се, че е живял и в Англия. Името му ми е много познато.

— Да, преди около пет години е купил голямо имение в Хампшир. Може би вече си чул за трагичната кончина на жена му?

— Да, разбира се. Сега си спомних. Ето защо името му звучи познато. Но не знам никакви подробности.

Холмс махна към куп документи на един стол.

— Не предполагах, че ще се занимавам със случая, иначе вече щях да съм приготвил извадките от вестниците — каза той. — Истината е, че загадката, макар и изключително сензационна, на пръв поглед не изглежда сложна. Интересната индивидуалност на обвиняемата не омаловажава пределно ясните доказателства. Така поне са сметнали при следствието и предварителното дело. Делото е предадено в съда в Уинчестър. Опасявам се, че това е неблагодарна работа. Мога да установя фактите, Уотсън, но не мога да ги променя. Ако не се появи нещо съвсем ново и неочаквано, не виждам на какво може да се надява клиентът ми.

— Клиентът ти ли?

— О, забравих, че не съм ти казал. Май придобивам твоя любим навик, Уотсън, да разказвам историята отзад напред. Най-добре първо прочети това.

Писмото, което ми подаде, написано с ясен и уверен почерк, гласеше:

— Сега вече знаеш — каза Шерлок Холмс, като изтръска пепелта от лулата, изпушена след закуска, и бавно започна да я пълни отново. — Това е господинът, когото очаквам. Едва ли имаш време да се справиш с всичките тези книжа, затова ще ти разкажа историята накратко, та да си наясно какво предприемам. Този човек е най-великата финансова сила в света, а освен това, доколкото разбрах, има буен и труден нрав. За жена му, жертвата в тази трагедия, знам само, че не е била в първа младост, докато за обучението на двете деца се е грижела изключително привлекателна гувернантка. Това са действащите лица, а мястото на действието е огромната стара къща, имение с богато минало. Сега за трагедията. Съпругата била открита късно вечерта да лежи на около километър от къщата облечена във вечерната си рокля, с шал на раменете и куршум в главата. До нея не е намерено оръжие, няма и следи. Отбележи, Уотсън — никакво оръжие! Изглежда, престъплението е било извършено късно вечерта, тялото е било открито от лесничея към единайсет часа и е било огледано от полицаите и лекаря, преди да го пренесат в къщата. Прекалено сбито ли разказвам, или всичко ти е ясно?

— Съвсем ясно. Но защо подозират гувернантката?

— Първо, има няколко преки улики. Най-долу в гардероба й намерили револвер със същия калибър, при това от него бил изстрелян един куршум — погледът на Холмс застина и той повтори насечено: — Най-долу в гардероба й.

После приятелят ми потъна в мълчание и аз не посмях да го прекъсна, защото виждах, че мислите му устремно текат в някаква посока. Неочаквано той се сепна и пак се оживи:

— Да, Уотсън, намерили са го. Крайно уличаващо, нали? Такова е и заключението на следствието. Освен това убитата държала бележка, подписана от гувернантката, в която обвиняемата й определяла среща на същото това място. Какво ще кажеш за това? И накрая, има мотив. Сенаторът Гибсън е привлекателен мъж. В случай че жена му умре, кой ще заеме мястото й, ако не младата дама, която според всички вече се радва на настойчивото внимание на работодателя си? Любов, богатство, власт — всичко това поставено в зависимост от живота на една жена на средна възраст. Грозна работа, Уотсън, много грозна!

— Да, Холмс, така е.

— Освен това няма алиби. Напротив, признала е, че по същото време е ходила до моста Тор, до местопрестъплението. Не е могла да го отрече, тъй като я е видял един селянин, минаващ оттам.

— Това наистина изглежда уличаващо.

— И все пак, Уотсън, и все пак! По този широк каменен мост с парапет пътят минава над най-тясното място на дълго и дълбоко тръстиково езеро. Викат му езерото Тор. Мъртвата жена е намерена в подножието на моста. Това са основните факти. Но ако не се лъжа, клиентът ни е подранил доста и вече е тук.

Били отвори вратата, но не името, което той обяви, очаквахме. Никой от нас не познаваше господин Марлоу Бейтс. Влезе кльощав и нервен мъж с уплашени очи и спазматични колебливи жестове. Професионално прецених, че човекът е на ръба на нервен срив.

— Виждате ми се развълнуван, господин Бейтс — каза Холмс. — Заповядайте, седнете. Опасявам се, че не мога да ви отделя много време, понеже имам среща в единайсет часа.

— Знам — прошепна посетителят и продължи с кратки изречения, сякаш не му стигаше дъх. — Чакате господин Гибсън. Аз работя за него. Управител съм на имението му. Господин Холмс, той е злодей… той е дяволско изчадие.

— Силни думи, господин Бейтс.

— Няма как иначе, господин Холмс, защото имам съвсем малко време. За нищо на света не искам той да ме завари тук. А ще дойде всеки момент. Но нямаше как да дойда по-рано. Едва тази сутрин разбрах от секретарката му госпожа Фъргюсън за срещата му с вас.

— Значи вие сте неговият управител?

— Връчих му предупреждението си за напускане. След две седмици ще се отърва от тази робия. Тежко е да се общува с този човек, господин Холмс, тежко във всяко отношение. С публичната благотворителност той прикрива тайните си грехове. Но главната му жертва беше съпругата му. Отнасяше се с нея жестоко, да, сър, много жестоко. Не знам как я е сполетяла смъртта, но можете да ми вярвате, че бе превърнал живота й в ад. Сигурно знаете, че тя беше родена в тропиците, в Бразилия?

— Не, не ми бе известен този факт.

— И потеклото, и характерът й бяха пламенни. Дете на слънцето и страстта. Обичаше го така, както могат да обичат само тези жени, но когато красотата й повехна, а съм чувал, че е била голяма красавица, нищо вече не го задържаше при нея. Всички я харесвахме, съчувствахме й и го мразехме за жестокостта му към нея. Но той е коварен, на пръв поглед внушава доверие. Само това исках да ви кажа. Не приемайте този човек за чиста монета. Зад маската му се крие нещо друго. Сега ще вървя. Не, не ме задържайте. Той ще дойде всеки момент.

И след като уплашено хвърли поглед към часовника си, странният ни посетител буквално изхвърча през вратата и изчезна.

— Гледай ти! — каза Холмс след кратко мълчание. — Май господин Гибсън има много верни служители. Но предупреждението е полезно и сега ни остава само да изчакаме да се появи самият той.

Точно в уречения час чухме тропот по стълбите и прочутият милионер влезе в стаята. Щом го погледнах, разбрах не само страховете и неприязънта на неговия управител, но и проклятията, които му отправяха толкова много негови конкуренти в бизнеса. Ако бях скулптор, който иска да извае олицетворение на преуспелия бизнесмен, човека със стоманени нерви и гъвкав ум, щях да избера за модел господин Нийл Гибсън. Високата му ръбеста фигура подсказваше алчност и хищност. Приличаше на Ейбрахам Линкълн, който вместо на високи идеали се е отдал на постигането на низки цели. Лицето му бе като изсечено от гранит, твърдо, сурово, безмилостно, прорязано от дълбоки бръчки, следи от безчет критични ситуации. Студени сиви очи, които гледаха проницателно под гъстите вежди, внимателно ни обхождаха. Той се поклони небрежно, когато Холмс спомена името ми, после с властен жест придърпа стола си към приятеля ми и се настани така, че кокалестите му колене почти го докосваха.

— Искам веднага да ви кажа, господин Холмс — започна той, — че за този случай няма да пожаля никакви пари. Ако така по-добре ще видите истината, можете да си светите с тях. Тази жена е невинна, това трябва да се докаже и на вас се пада да го сторите. Само кажете цената си!

— Таксата за професионалните ми услуги е постоянна — каза безучастно Холмс. — Не я променям освен в случаите, когато изобщо не вземам такса.

— Дори парите да нямат значение за вас, помислете за славата. Ако разнищите тази загадка, ще се превърнете в център на вниманието във всички вестници в Англия и Америка. Два континента ще говорят за вас.

— Благодаря, господин Гибсън, не мисля, че имам нужда да ставам център на вниманието. Може би ще се изненадате да го чуете, но предпочитам да работя анонимно и ме привлича самата загадка. Но така си губим времето. Да пристъпим към фактите.

— Ще намерите повечето основни факти във вестникарските репортажи. Не се сещам какво да добавя. Но ако искате нещо да си изясните, тук съм, за да ви помогна.

— Всъщност има нещичко, което искам да ви питам.

— Какво?

— Какви точно са отношенията ви с госпожица Дънбар?

Кралят на златото се сепна силно и се понадигна от стола си.

После си върна непоклатимото спокойствие.

— Вероятно имате право, може би дори сте длъжен да ми зададете подобен въпрос, господин Холмс.

— Да речем, че е така — каза Холмс.

— Тогава мога да ви уверя, че отношенията ни винаги и изцяло са били на работодател и млада дама, с която той не е разговарял и дори не я е виждал освен в присъствието на децата.

Холмс стана.

— Аз съм доста зает човек, господин Гибсън — каза той, — и нямам време и желание за празни приказки. Приятен ден.

Гостът ни също бе станал и масивното му отпуснато тяло се извисяваше над Холмс. Под рунтавите вежди очите му блестяха гневно, а по бледите му страни се разля червенина.

— Какво, по дяволите, искате да кажете, господин Холмс? Отказвате ли се от моя случай?

— Е, господин Гибсън, поне се отказвам от вашето съдействие. Мисля, че се изразих ясно.

— Съвсем ясно, но какво се крие зад това? Искате да вдигна цената, страхувате се да се заемете със случая или нещо друго? Имам право да получа открит отговор.

— Да, може би имате — каза Холмс — и ще ви го дам. Първо, този случай е достатъчно заплетен и без допълнителните усложнения, които биха причинили неверните сведения.

— Тоест аз лъжа, така ли?

— Опитвах се да го изразя колкото може по-деликатно, но ако държите на думата, няма да ви противореча.

Скочих от стола, защото с почти дяволско изражение милионерът бе вдигнал дясната си ръка свита в юмрук. Холмс се позасмя и посегна към лулата си.

— Недейте да вдигате шум, господин Гибсън. Забелязал съм, че след закуска и най-незначителният спор изглежда неразрешим. Предполагам, че за вас ще е особено полезно да се поразходите на чист въздух и да размислите на спокойствие.

С известно усилие кралят на златото овладя гнева си. Можех само да му се възхищавам, защото с върховно самообладание за миг той замени огнения гняв с хладно и презрително безразличие.

— Е, вие избирате. Сигурно си разбирате от работата. Не мога да ви накарам против волята ви да се заемете със случая. Тази сутрин не постъпихте по най-добрия начин за себе си, господин Холмс, сломявал съм и по-силни от вас. Досега няма човек, който да ми се е възпротивил и да се е измъкнал безнаказано.

— Чувал съм тези думи от немалко хора, пък ей ме на — усмихна се Холмс. — Приятен ден, господин Гибсън. Още много имате да учите.

Посетителят си тръгна ядосан, но Холмс продължи да пуши в невъзмутимо мълчание с отнесен поглед, втренчен в тавана.

— Някакви идеи, Уотсън? — попита накрая.

— Трябва да призная, Холмс, че това е човек, който би помел всяка пречка на пътя си, а като си спомня, че жена му вероятно е била такава пречка, която не е понасял, както недвусмислено ни каза Бейтс, струва ми се, че…

— Точно така. На мен също.

— Но какви са били отношенията му с гувернантката и как разбра за тях?

— Блъф, Уотсън, чист блъф! Щом сравних страстния, лишен от условности и съвсем не делови тон на писмото и сдържаността в поведението и външния вид, ми стана пределно ясно, че в този човек се таи чувство по-скоро към обвиняемата, отколкото към жертвата. Ако искаме да стигнем до истината, трябва да разберем какви са били отношенията между тези трима души. Видя как невъзмутимо реагира на пряката атака. После блъфирах, като се опитах да създам впечатление, че съм напълно сигурен, докато всъщност имах само подозрения.

— Може би ще се върне?

— Със сигурност ще се върне. Трябва да се върне. Не може да остави нещата така. Я, не се ли звъни? Ето, чуват се стъпките му. Е, господин Гибсън. Тъкмо казвах на доктор Уотсън, че се позабавихте.

Кралят на златото се върна много по-смирен, отколкото си бе тръгнал. Сърдитият поглед още издаваше наранено самолюбие, но здравият разум му бе подсказал, че ако иска да постигне целта си, трябва да отстъпи.

Обмислих нещата, господин Холмс. Май малко прибързах и приех думите ви погрешно. Имате пълно право да се опитвате да стигнете до фактите, каквито и да са, настойчивостта ви говори само във ваша полза. Но ви уверявам, че отношенията ми с госпожица Дънбар нямат никаква връзка със случая.

— Не мислите ли, че е моя работа да преценя това?

— Да, може би. Приличате на хирург, който иска да разполага с всички симптоми, преди да постави диагноза.

— Точно така. Уместно сравнение. И само пациент, който иска да измами лекаря си, би скрил истинските си оплаквания.

— Може и така да е, но ще признаете, господин Холмс, че повечето мъже биха се постреснали, ако ги питат направо какви са отношенията им с една жена, към която наистина изпитват сериозни чувства. Сигурно повечето хора имат тайно кътче в душата си, където не допускат натрапници. А вие направо нахълтахте в него. Но целта ви оправдава, тъй като аз се опитвам да я спася. Е, вече няма скрито-покрито, можете да питате каквото пожелаете. Какво искате да знаете?

— Истината.

Кралят на златото помълча малко, сякаш подреждаше мислите си. Унилото му набраздено от бръчки лице стана още по-тъжно и мрачно.

— Тя може да се изрази съвсем кратко, господин Холмс — каза накрая той. — Някои неща се изричат болезнено и трудно, затова няма да задълбавам повече, отколкото е нужно. Запознах се с жена си, докато търсех злато в Бразилия. Мария Пинто, дъщеря на държавен служител в Манаос, беше много красива. Тогава бях млад и с пламенно сърце, но дори сега, като се обърна назад хладнокръвно и трезво, не мога да не призная, че красотата й бе рядка и изключителна. Освен това беше забележителна личност, страстна, всеотдайна, пламенна, неуравновесена, съвсем различна от американките, които познавах. С две думи, влюбих се в нея и се оженихме. Едва когато чувството попремина — а това стана след години, — осъзнах, че нямаме нищо общо помежду си, абсолютно нищо. Любовта ми угасна. Може би щеше да е по-леко, ако и нейната бе преминала. Но нали знаете колко странни са жените! Каквото и да правех, нищо не можеше да я отвърне от мен. Ако съм бил груб с нея, дори жесток, както твърдят някои, то е, защото знаех, че успея ли да убия любовта й или да я превърна в омраза, и за двама ни ще е по-леко. Но нищо не можеше да я промени. И в английските гори тя ме обожаваше все така пламенно, както преди двайсет години по бреговете на Амазонка. Каквото и да сторех, бе ми неизменно предана. И тогава се появи госпожица Дънбар. Дойде в отговор на обява и стана гувернантка на двете ни деца. Вероятно сте виждали снимката й във вестниците. Всички твърдят, че и тя е много красива жена. Не съм светец и ще ви призная, че не можех да живея под един покрив с такава жена, да я виждам всеки ден и да остана безстрастен. Вините ли ме, господин Холмс?

— Не ви виня за чувствата. Бих ви упрекнал, ако сте ги изразили, тъй като младата дама в известен смисъл е била под вашата опека.

— Може би — каза милионерът, макар че за миг порицанието върна гневния блясък в очите му. — Не се правя на по-праведен, отколкото съм. Цял живот съм получавал това, което искам, а нищо не съм искал повече от любовта на тази жена. Казах й го.

— Значи така?

Когато се ядосаше, Холмс изглеждаше страшно.

— Казах й, че ако мога да се оженя за нея, бих го сторил, но че не е във властта ми. Казах й, че парите нямат значение и че ще сторя всичко, за да я направя щастлива.

— Много щедро, няма що — усмихна се Холмс.

— Вижте, господин Холмс, дойдох, за да говорим за доказателства, не за етика. Не ми е нужна критиката ви.

— Фактът, че изобщо се заемам с вашия случай, се дължи единствено на младата дама — каза сурово Холмс. — Не знам дали всъщност това, в което я обвиняват, е по-лошо от онова, което вие сте си позволили, от опита ви да погубите една беззащитна девойка, която е живеела в дома ви. Някой от вас, богаташите, трябва все пак да разбере, че светът не може да бъде подкупен да прощава престъпленията ви.

За мое учудване кралят на златото прие спокойно порицанието.

— Сега и аз мисля по същия начин. Слава Богу, че нещата не се развиха, както ми се искаше. Тя не искаше и да чуе за онова, което й предлагах, и настояваше веднага да напусне дома ми.

— Защо не го стори?

— Първо, защото помагаше на свои близки и не можеше с лека ръка да ги изостави, като жертва препитанието си. Когато й се заклех, че никога повече няма да я безпокоя, тя склони да остане. Но имаше и друга причина. Тя съзнаваше какво влияние има над мен, най-силното от всички. Искаше да го използва за добро.

— Как?

— Имаше представа, какви са сделките ми. Работата ми е мащабна, господин Холмс, далеч по-мащабна, отколкото може да си представи обикновеният човек. И не става дума само за хора. От делата ми зависят общности, градове, цели народи. Бизнесът е жестока игра и слабите се провалят. Аз играех с цената на всичко. Нито за миг не се оплаквах, не ме беше грижа, ако някой друг хленчеше. Но тя виждаше нещата по друг начин. Сигурно беше права. Беше убедена, че богатството на един човек, което далеч надхвърля нуждите му, не бива да се гради върху разорението на десет хиляди клетници, останали без пукнат грош. Така мислеше тя, струва ми се, че отвъд парите виждаше нещо по-трайно. Разбра, че се вслушвам в думите й, и вярваше, че служи на хората, като влияе върху постъпките ми. Затова остана… и после се случи всичко това.

— Можете ли да хвърлите някаква светлина върху трагедията?

Кралят на златото помълча минута-две, стиснал лице с шепи, потънал в дълбок размисъл.

— Всички улики сочат вината й. Не мога да го отрека. Пък и мъжът трудно може да разбере какво става в главата на една жена. Отначало бях толкова стреснат и поразен, че бях готов да предположа, че тя се е поддала на някакъв импулс, съвсем чужд на истинската й природа. Хрумна ми едно обяснение, което ще споделя с вас, господин Холмс, независимо дали ще ви се стори ценно. Несъмнено жена ми беше крайно ревнива. Съществува ревност на душата, която може да е не по-малко неистова от физическата ревност, и макар да нямаше основание — и според мен го разбираше, — тя знаеше, че английската девойка упражнява върху ума и действията ми влияние, каквото тя никога не бе имала. Това, че използваше влиянието си за добро, не беше оправдание за нея. Тя изпитваше дива омраза, а в жилите й течеше огнена кръв. Може да е замисляла да убие госпожица Дънбар или да я заплаши с оръжие, за да я сепне и тя да напусне. Сборнчкали са се, револверът се е отклонил и е прострелял тази, която го е държала.

— Тази възможност вече ми хрумна — каза Холмс. — Всъщност това е единствената алтернатива на предумишленото убийство.

— Но тя напълно го отрича.

— Това обаче може нищо да не означава, нали? Разбираемо е жена, попаднала в толкова ужасно положение, да изтича вкъщи, като в объркването си продължи да стиска револвера. Може дори да го хвърли сред дрехите, без да съзнава какво прави, а когато го открият, да се опита да се измъкне, като отрича всичко, понеже не може да предложи никакво обяснение. Кой може да възрази на такова предположение?

— Самата госпожица Дънбар.

— Е, може би.

Холмс си погледна часовника.

— Убеден съм, че до обед можем да вземем нужните разрешения и да стигнем в Уинчестър с вечерния влак. След като поговоря с младата дама, вероятно ще ви бъда по-полезен, макар да не мога да обещая, че заключенията ми непременно ще са каквито желаете.

Имаше известно забавяне в издаването на пропуск и вместо да стигнем в Уинчестър същия ден, се отправихме към Тор плейс, хампширското имение на господин Нийл Гибсън. Самият той не дойде с нас, но ни даде адреса на сержант Ковънтри, местния полицай, който пръв беше разследвал случая. Той се оказа висок и слаб много блед мъж със сдържано и потайно поведение, което навяваше на мисълта, че знае или подозира много повече, отколкото дръзва да каже. Освен това имаше навика внезапно да снижава гласа си до шепот, сякаш е попаднал на нещо изключително важно, макар и информацията да е общоизвестна. Извън тези чудатости скоро стана ясно, че е свестен и почтен човек, прекалено горд, за да признае, че е в задънена улица и би приветствал всякаква помощ.

— Поне ви предпочитам пред Скотланд ярд, господин Холмс — каза той. — Щом оттам се намесят в някое разследване, местните полицаи са лишени от всякакви заслуги при успех, а в случай на провал всички тях обвиняват. Чувал съм, че вие действате по-почтено.

— В този случай изобщо не е необходимо да се появявам — каза Холмс за явно облекчение на мрачния сержант. — Ако успея да го реша, не държа името ми да се споменава.

— Много великодушно от ваша страна. Знам, че и на вас може да се има доверие, доктор Уотсън. Е, господин Холмс, докато вървим, ми се ще да ви питам нещо. Не бих го казал на никой друг — той се озърна, като че ли почти не смееше да произнесе думите. — Не смятате ли, че може да се повдигне обвинение срещу самия господин Нийл Гибсън?

— Мислих за това.

— Не познавате госпожица Дънбар. Тя е прекрасна девойка във всяко отношение. Нищо чудно той да е искал да премахне жена си. Пък и американците не си поплюват с оръжието като нас. Револверът е бил негов.

— Това безспорно ли е установено?

— Да, сър. Единият от два еднакви.

— Единият ли? А къде е другият?

— Ами господинът има доста оръжия, какви ли не. Не успяхме да открием втория револвер, но кутията е за два.

— Ако има близнак, трябва да сте го открили.

— Ами всичките са на показ в къщата, ако искате, можете сам да ги разгледате.

— Вероятно ще го направя по-късно. Смятам заедно да идем да огледаме местопрестъплението.

Този разговор се проведе в малката приемна в скромната къща на сержант Ковънтри, която служеше за местен полицейски участък. Разходка от около осемстотин метра през обрулено от вятъра поле, обагрено в златно и бронзово от прегорелите папрати, ни отведе до странична порта, през която се влизаше в земите на имението Тор плейс. Пътеката водеше през красива дъбрава, а през една просека видяхме на билото на хълма голямата къща от камък и дърво, строена и достроявана през XVI и XVII век. Пред нас се простираше разлято езеро, осеяно с тръстики, тясно и сякаш разделено на две в средата, където над него се прехвърляше каменен мост. Водачът ни спря в подножието му и посочи земята.

— Тук лежеше тялото на госпожа Гибсън. Отбелязах мястото с този камък.

— Доколкото разбрах, видели сте го, преди да го преместят.

— Да, повикаха ме веднага.

— Кой?

— Самият господин Гибсън. Щом се разбрало, че е починала, той се втурнал насам с прислугата и се разпоредил нищо да не се пипа, докато не дойде полицията.

— Разумно. От вестниците разбрах, че е стреляно отблизо.

— Да, сър, съвсем отблизо.

— До дясното слепоочие.

— Точно зад него, сър.

— Как лежеше тялото?

— Възнак, сър. Нямаше никакви следи от борба. Никакви отпечатъци. Никакво оръжие. В лявата си ръка стискаше бележка от госпожица Дънбар.

— Стискаше ли, казвате?

— Да, сър, едва разтворихме пръстите.

— Това е много важно. Изключва хипотезата някой да е сложил бележката след смъртта й, за да изфабрикува лъжлива улика. Но чакайте малко! Доколкото си спомням, бележката е била съвсем кратка. „Ще бъда на моста Тор в девет часа. Дж. Дънбар.“ Така ли е?

— Да, сър.

— Призна ли госпожица Дънбар, че тя я е писала?

— Да, сър.

— Какво обяснение даде?

— Пази защитата си за делото. Не желае да каже нищо.

— Загадката определено е интересна. Въпросът с писмото е доста неясен, нали?

— Но, сър — възрази полицаят, — смея да твърдя, че това май е единственото ясно нещо в целия случай.

Холмс поклати глава.

— Ако допуснем, че бележката е истинска, сигурно е била получена доста преди това, да речем, един-два часа. Защо тогава още я е стискала в лявата ръка? Защо така грижливо я е взела със себе си? Не й е трябвала за разговора. Това не ви ли се вижда удивително?

— Да, сър, както го тълкувате, вероятно е така.

— Иска ми се да седна на спокойствие няколко минути и да размисля.

Холмс седна на парапета и видях как острите му сиви очи се стрелкат изпитателно на всички страни. Неочаквано скочи, изтича до отсрещния парапет, извади от джоба си лупата и започна да разглежда камъка.

— Странно — отбеляза той.

— Да, сър, видяхме нащърбеното място. Предполагам, че е дело на някой, който е минал оттук.

Камъкът беше сив, но на това място се беше откъртило парченце и имаше бял участък, голям колкото монета. При поглед отблизо си личеше, че повърхността е нащърбена като от силен удар.

— Иска се сила, за да се направи това — каза Холмс замислен. Той удари парапета с бастуна си няколко пъти, но не остави никаква следа. — Ударът е бил силен. При това на необикновено място. Не отгоре, а отдолу, виждате, че е на долния ръб на парапета.

— Но е на поне четири метра и половина от трупа.

— Да, така е. Може да няма нищо общо със случая, но все пак заслужава да се отбележи. Мисля, че тук няма нищо повече да научим. Казвате, че не е имало отпечатъци?

— Земята беше твърда като камък, сър. Нямаше никакви следи.

— В такъв случай да вървим. Първо ще ида до къщата, за да разгледам оръжията, които споменахте. После ще се отправя към Уинчестър, защото много ми се иска да поговоря с госпожица Дънбар, преди да продължа.

Господин Нийл Гибсън още не бе се върнал от града, но в къщата ни посрещна неспокойният господин Бейтс, който ни бе посетил сутринта. Със зловеща охота той ни показа забележителна грамада от оръжия с всевъзможни размери и форми, събрани от господаря му в течение на цял живот, пълен с приключения.

— Господин Гибсън има врагове, както би предположил всеки, който познава характера и методите му — каза той. — Спи със зареден револвер в чекмеджето до леглото. Той е невъздържан човек, сър, и понякога всички ни е страх от него. Сигурен съм, че клетата покойница често изпитваше ужас.

— Виждали ли сте някога с очите си как тя става жертва на физическо насилие?

— Не, не мога да кажа това. Но съм чувал думи, които са не по-малко жестоки, думи на хладно и язвително презрение, изречени дори пред прислугата.

— Май нашият милионер не е бил образец за подражание в личния си живот — отбеляза Холмс, докато вървяхме към гарата. — Е, Уотсън, сдобихме се с много факти, някои от които нови, и все пак съм далеч от заключението. Независимо от явната неприязън, която господин Бейтс изпитва към господаря си, той каза, че когато е пристигнала тревожната вест, Гибсън е бил в библиотеката. Вечерята е свършила в осем и половина и всичко е вървяло както обикновено до десет часа. Вярно, че са открили тялото късно вечерта, но трагедията със сигурност се е случила около часа, посочен в бележката. Няма никакви доказателства, че господин Гибсън е излизал, след като се е върнал от града в пет часа. От друга страна, както разбрах, госпожица Дънбар признава, че се е уговорила да се срещне с госпожа Гибсън на моста. Не иска да каже нищо друго, тъй като адвокатът й я е посъветвал до процеса да запази в тайна защитата си. Трябва да зададем на младата дама няколко изключително важни въпроса и няма да имам мира, докато не се срещна с нея. Не мога да скрия, че вината й щеше да ми се вижда неоспорима, ако не беше едно обстоятелство.

— Кое, Холмс?

— Намирането на револвера в гардероба й.

— Боже мой, Холмс — възкликнах аз, — та аз мисля, че това е най-голямата улика.

— Не е така, Уотсън. Стори ми се много странно още докато прелиствах репортажите, но сега, след като се запознах със случая отблизо, това е единственото ми основание за надежда. Трябва да търсим логика. А когато тя липсва, не можем да не заподозрем опит за заблуда.

— Май не те разбирам.

— Добре, Уотсън, представи си за миг, че ти си в кожата на жената, която хладнокръвно и обмислено се готви да се отърве от съперничката си. Планирал си всичко. Бележката е написана. Жертвата е дошла. Имаш оръжие. Престъплението е извършено — майсторски, без грешка. Нима твърдиш, че след толкова изпипано престъпление ще съсипеш репутацията си на престъпник, като пропуснеш да хвърлиш оръжието във водата до теб, за да се отървеш от него завинаги? Вместо това грижливо ще го отнесеш вкъщи и ще го пъхнеш в собствения си гардероб, където най-напред ще го потърсят? Най-добрите ти приятели едва ли биха те нарекли изпечен мошеник, Уотсън, но въпреки това не мога да си представя да постъпиш така глупаво.

— Но във вълнението си…

— Не, не, Уотсън, няма да призная, че е възможно. Когато едно престъпление се обмисля хладнокръвно, мерките за прикриването му също се подготвят грижливо. Затова мисля, че сме изправени пред сериозна заблуда.

— Но толкова много неща са неясни.

— Ще ги обясним. Щом смениш гледната точка, онова, което е означавало гибел, се превръща в път към истината. Ето например револвера. Госпожица Дънбар категорично отрича да е знаела за него. Според новата ни хипотеза тя казва истината. Следователно някой го е скрил в гардероба й. Кой? Някой, който е искал да я уличи. Дали този човек не е истинският убиец? Виждаш как веднага тръгваме по най-плодотворната линия на разследване.

Принудихме се да пренощуваме в Уинчестър, тъй като още нямаше разрешение, но на следващата сутрин в компанията на господин Джойс Къмингс, изгряващия адвокат, на когото бе поверена защитата на младата дама, на-сетне можахме да я посетим в килията й. След всичко чуто очаквах да видя красавица, но никога няма да забравя впечатлението, което ми направи госпожица Дънбар. Нищо чудно, че дори властният милионер бе открил в нея нещо по-силно от него самия, което да го ръководи и напътства. И един поглед към това силно, ясно очертано и все пак чувствително лице бе достатъчен, за да усети човек, че дори да е способна да извърши нещо необмислено, тя притежава някакво вътрешно благородство, което изключва вероятността да причини зло. Беше брюнетка, висока, с аристократичен и властен вид, но черните й очи излъчваха безпомощността на преследвано животно, което усеща как примката се стяга около него, без да вижда как може да се измъкне от капана. Но след като разбра какво означават присъствието и помощта на прочутия ми приятел, по бледите й страни се появи лека руменина и в очите, обърнати към нас, започна да проблясва надежда.

— Вероятно господин Нийл Гибсън ви е споменал за случилото се между нас? — попита тя приглушено и неспокойно.

— Да — отвърна Холмс, — няма нужда от болезнени обяснения за тази част от историята. След като ви видях, вече съм готов да приема твърденията на господин Гибсън както за влиянието ви върху него, така и за безупречните ви отношения с него. Но защо всичко това не е било извадено наяве в съда?

— Струваше ми се невероятно, че ще се предяви подобно обвинение. Мислех си, че ако почакаме, всичко ще се изясни от само себе си, без да сме принудени да навлизаме в болезнени подробности от личния живот на семейството. Но разбрах, че вместо да се изяснят, нещата стават още по-сериозни.

— Мило момиче — възкликна горещо Холмс, — моля ви да не храните илюзии. Господин Къмингс ще ви увери, че в момента уликите са срещу вас и трябва да направим всичко възможно, ако искаме да ви оправдаят. Би било страшна заблуда да се преструваме, че не ви грози голяма опасност. Затова ви моля за пълно съдействие, за да стигна до истината.

— Нищо няма да скрия.

— Разкажете ни тогава за истинските си отношения със съпругата на господин Гибсън.

— Тя ме мразеше, господин Холмс. Мразеше ме с цялата страст на тропическата си кръв. Беше човек на крайностите и ме мразеше със същата сила, с която обичаше съпруга си. Вероятно тълкуваше погрешно отношенията ни. Не искам да я виня, но физическата й страст бе толкова силна, че тя едва ли можеше да разбере интелектуалната, дори духовна връзка, която свързваше съпруга й с мен. Не можеше дори да си представи, че в неговия дом ме задържа единствено желанието ми да насочвам властта, която той притежава, към благородни цели. Сега разбирам, че съм сгрешила. Нищо не би могло да оправдае пребиваването ми в дома, в който причинявах страдание, и все пак злочестината щеше да остане, дори да си бях тръгнала.

— А сега, госпожице Дънбар — каза Холмс, — ви моля да ни разкажете точно какво се случи онази вечер.

— Ще ви кажа истината, господин Холмс, както ми е известна, но нищо не мога да докажа и има моменти, най-важните моменти, за които нямам никакво обяснение.

— Ако изложите фактите, може би друг ще намери обясненията.

— Онази вечер отидох при моста, защото сутринта получих бележка от госпожа Гибсън. Намерих я на масата в учебната стая, може би тя сама я беше оставила там. Молеше да се срещна с нея след вечеря, защото имала да ми каже нещо важно, настояваше да оставя отговора си при слънчевия часовник в градината, тъй като искала срещата да остане в тайна. Не виждах причини за подобна потайност, но се съгласих и сторих това, за което ме молеше. Освен това искаше от мен да унищожа бележката й и аз я изгорих в камината. Тя много се страхуваше от съпруга си, който се отнасяше с нея толкова грубо, впрочем аз често го упреквах за това. Помислих, че постъпва така само защото не иска той да разбере за разговора ни.

— И все пак тя е запазила вашия отговор много грижливо.

— Да, учудих се, като разбрах, че е държала бележката ми, когато е умряла.

— И какво стана после?

— Отидох там, както бях обещала. Тя ме чакаше вече. До този момент не бях осъзнала колко ме мрази тази клетница. Приличаше на луда, всъщност мисля, че наистина беше луда и прикриваше безумието си с хитростта, присъща на всички луди. Как иначе е можела да ме вижда всеки ден, външно показвайки безразличие, а в сърцето си да е таяла толкова страстна ненавист? Няма да повтарям думите й. Изля цялата си дива ярост с разпалени и ужасяващи думи. Дори не й отговорих, не можех. Беше страшна гледка. Запуших си ушите с длани и побягнах. Зад мен тя продължи да крещи проклятия, застанала в началото на моста.

— Там, където са я намерили?

— На около метър от това място.

— И все пак, макар да се предполага, че смъртта е настъпила скоро след като сте побягнали, не сте чули изстрел?

— Не, нищо не чух. Но всъщност, господин Холмс, бях толкова развълнувана и ужасена от страшния й изблик, че се втурнах презглава към стаята си и не бях в състояние да забележа нищо.

— Казвате, че сте се върнали в стаята си. Излизахте ли до сутринта?

— Да, когато дойде вестта, че клетницата е мъртва, изтичах навън с останалите.

— Видяхте ли господин Гибсън?

— Да, точно идваше от моста, когато го срещнах. Беше пратил да повикат лекаря и полицията.

— Видя ли ви се силно развълнуван?

— Господин Гибсън е силен човек, който винаги се владее. Ме мисля, че би си позволил да даде израз на чувствата си. Но аз го познавах толкова добре, че разбрах колко много е разтревожен.

— Стигаме до най-важната улика, револвера, намерен в стаята ви. Виждали ли сте го преди?

— Никога, кълна се.

— Кога го откриха?

— На следващата сутрин, докато претърсваха.

— Между дрехите ви?

— Да, най-отдолу, под роклите.

— Можете ли да предположите колко време с бил там?

— Предната сутрин го нямаше.

— Откъде знаете?

— Подреждах гардероба.

— Да, няма съмнение. Значи някой е влязъл в стаята ви и го е скрил там, за да ви уличи.

— Сигурно така е било.

— Но кога?

— Може да е станало само по време на хранене или когато съм била с децата.

— В учебната стая, където намерихте бележката?

— Да, бях там цялата сутрин.

— Благодаря ви, госпожице Дънбар. Сещате ли се за нещо друго, което може да ми помогне в разследването?

— Нищичко.

— На моста, точно срещу мястото, където е намерено тялото, има скорошни следи от удар. Имате ли някаква представа, каква е причината?

— Сигурно е просто съвпадение.

— Странно, госпожице Дънбар, много странно. Защо да се появят точно по времето на трагедията и на същото място?

— Но каква може да е причината? Само яростен удар би могъл да остави такава следа.

Холмс не отговори. На бледото му трескаво лице внезапно се появи онова напрегнато замислено изражение, което обикновено свързвах с най-висшите прояви на гения му. Бурята в ума му бе толкова явна, че никой от нас не дръзваше да проговори. И тримата — адвокатът, затворничката и аз, седяхме и го наблюдавахме безмълвни. Внезапно той скочи, целият разтреперан от нервно напрежение и нетърпение да действа.

— Да вървим, Уотсън! — извика той.

— Какво има, господин Холмс?

— Няма значение, мила госпожице. Ще ви се обадя, господин Къмингс. С помощта на справедливия Бог ще разкрия този случай, който ще се прочуе в цяла Англия. До утре ще получите вести, госпожице Дънбар, а дотогава, повярвайте ми, облаците се разсейват и силно се надявам, че лъчът на истината ще пробие през тях.

Разстоянието от Уинчестър до Тор плейс не бе голямо, но тъй като горях от нетърпение, пътят ми се стори дълъг, а за Холмс май беше направо безкраен. В нервното си безпокойство той не можеше да си намери място, крачеше из купето или барабанеше с дългите си чувствителни пръсти по седалката до себе си.

Но изведнъж, когато вече приближавахме целта, той седна срещу мен — пътувахме сами в купе за първа класа — и като сложи ръце на коленете ми, ме погледна в очите с особения дяволит поглед, обичаен за него в по-лудешките му настроения.

— Уотсън — каза той, — ако не ме лъже паметта, ти винаги тръгваш въоръжен на тези наши експедиции.

Напомних му, че го правя заради него. Когато бе погълнат от някоя загадка, той не се грижеше особено за собствената си безопасност и неведнъж револверът ми се оказваше доста полезен.

— Да, прав си, малко съм разсеян за тези неща. Но кажи, носиш ли си револвера?

Извадих го от задния джоб — къс и малък, но много полезен. След като освободи барабана и извади патроните, той внимателно го разгледа.

— Тежък е, извънредно тежък — отбеляза.

— Да, солидна вещ.

Той размишлява цяла минута.

— Знаеш ли, Уотсън, мисля, че твоят револвер ще се окаже ключ към загадката, която разследваме.

— Скъпи Холмс, шегуваш се.

— Не, Уотсън, говоря съвсем сериозно. Предстои ни да направим една малка проверка. Ако излезе успешна, всичко ще се изясни. А резултатът зависи от поведението на това скромно оръжие. Махаме един куршум, връщаме останалите пет и пак слагаме предпазителя. Така. По този начин тежестта се увеличава и максимално се приближаваме до действителните условия.

Нямах никаква представа, какво е намислил, но и той не споделяше плана си с мен. Седеше потънал в размисъл, докато накрая слязохме на малката гара в Хампшир. Наехме един раздрънкан кабриолет и след петнайсет минути пристигнахме в дома на потайния сержант.

— Следа ли, господин Холмс? Каква?

— Всичко зависи от поведението на револвера на доктор Уотсън — каза приятелят ми. — Ето го. А сега, полицай, ще бъдете ли така добър да ми дадете въже, десетина метра дълго?

В селския магазин намерихме яка връв.

— Май друго не ни трябва — каза Холмс. — А сега, ако нямате нищо против, да вървим към последния етап от пътешествието, ако надеждите ми се оправдаят.

Слънцето залязваше и превръщаше хълмистото хампширско мочурливо поле в прекрасен есенен пейзаж. Сержантът крачеше до нас и час по час ни оглеждаше критично и недоверчиво, което показваше дълбоките му съмнения в здравия разум на приятеля ми. Щом наближихме местопрестъплението, усетих, че зад обичайното си спокойствие приятелят ми всъщност е дълбоко развълнуван.

— Да — отвърна той, когато му го казах, — виждал си ме да удрям на камък, Уотсън. Имам усет за тези неща и все пак понякога се подвеждам. Когато тази хипотеза ми хрумна за пръв път, в килията в Уинчестър, ми се стори неоспорима, но една от лошите страни на неспирния ум е, че винаги можеш да измислиш и други обяснения, при които следата да стане лъжлива. И все пак… все пак… Е, Уотсън, можем поне да опитаме.

Докато вървяхме, той здраво завърза единия край на въжето за дръжката на револвера. Стигнахме до местопрестъплението. Упътен от полицая, Холмс много грижливо отбеляза мястото, където беше лежало тялото. После се полута сред пирена и папратите, докато намери доста тежък камък. Върза го за другия край на въжето и го провеси през парапета над водата. После застана на фаталното място и на известно разстояние от парапета с револвера ми в ръка, а въжето се обтегна между оръжието и тежкия камък на другия край.

— Да видим сега! — извика той.

При тези думи вдигна револвера до главата и го пусна. Той веднага бе повлечен от тежестта на камъка, удари се в парапета с трясък и изчезна във водата. Едва се беше скрил, и Холмс коленичи до парапета и с радостно възклицание ни показа това, което очакваше.

— Може ли да се направи по-точна демонстрация? — извика той. — Виж, Уотсън, твоят револвер разплете загадката!

При тези думи той посочи втори белег със същите размери и форма като първия, който се беше появил на долния ръб на каменния парапет.

— Тази вечер ще пренощуваме в странноприемницата — продължи, като се изправи срещу изумения сержант. — А вие, разбира се, ще вземете кука и лесно ще намерите револвера на приятеля ми. А до него ще откриете и револвера, въжето и камъка, с които отмъстителната жена се е опитала да прикрие престъплението си и да припише убийство на невинната си жертва. Можете да съобщите на господин Гибсън, че ще се срещна с него сутринта, когато ще могат да се направят постъпки за оправдаването на госпожица Дънбар.

Късно вечерта, докато седяхме в селската странноприемница и подръпвахме от лулите си, Холмс ми обясни накратко какво е станало.

— Опасявам се, Уотсън — каза той, — че като добавиш загадката на моста Тор към своите летописи, няма да увеличиш славата, която може да съм спечелил. Умът ми беше муден и ми липсваше умението да съчетая въображението и фактите, което съставлява основата на моя занаят. Не мога да скрия, че белегът на парапета беше улика, достатъчна, за да подскаже вярното решение, и че се виня, задето не я забелязах по-рано. Трябва да призная, че замисълът на нещастницата е бил хитър и коварен и не беше никак лесно да се разгадае. Струва ми се, че в нашите приключения не сме се натъквали на по-странен пример за това, какво може да причини изопачената любов. Тя не е могла да търпи все едно дали госпожица Дънбар й е била съперница във физически или в духовен смисъл. Без съмнение е обвинявала невинната девойка за грубостта и суровостта, с които съпругът й е отблъсквал прекалено настойчивата й любов. И е решила, първо, да сложи край на живота си. А, второ — да го стори така, че да отреди на жертвата си участ, далеч по-лоша от внезапната смърт. Можем съвсем ясно да проследим ходовете й и те показват забележително коварство. Много хитро е измъкнала бележка от госпожица Дънбар, от която да изглежда, че тя е избрала местопрестъплението. В страстното желание тази бележка да бъде открита малко е прекалила, като я е стискала до края. Дори само това трябваше по-рано да събуди подозренията ми. После е взела един от револверите на съпруга си — както видя, в къщата има цял арсенал, и го е запазила за собствените си планове. Негов двойник е скрила същата сутрин в гардероба на госпожица Дънбар, след като е изстреляла един куршум. Лесно е могла да го стори в гората, без да привлича внимание. След това е отишла до моста, където е скроила този крайно изобретателен начин да се отърве от оръжието. Когато госпожица Дънбар е дошла, тя е използвала последните си минути, за да излее омразата си, а след това, когато вече не е можела да я чуе, е изпълнила ужасния си план. Сега всички брънки са на мястото си и веригата е цяла. Може би журналистите ще питат защо езерото не е било претърсено, но е лесно да проявяваш находчивост впоследствие, а и при всяко положение не е лесно да претърсваш широко тръстиково езеро, ако не си съвсем наясно какво и къде искаш да го намериш. Е, Уотсън, помогнахме на една забележителна жена и на един необикновен мъж. Ако в бъдеще те обединят усилията си, което не изглежда невероятно, финансовият свят може би ще открие, че господин Нийл Гибсън е научил нещичко в училището на скръбта, в което всички минаваме земните си уроци.

Артър Конан Дойл Лазещият професор

Холмс открай време е настоявал да публикувам необикновените факти, свързани с професор Пресбъри, за да разпръсна веднъж завинаги отвратителните слухове, които преди двайсетина години разбуниха университета и отекнаха в научните среди в Лондон. Съществуваха обаче някои пречки и истинската история на този любопитен случай остана погребана в металната кутия, която съхранява толкова много записки за приключенията на моя приятел. И ето че най-сетне получихме разрешение да разясним подробностите по един от последните случаи, които Холмс разплете, преди да се оттегли. Но дори и сега са наложителни сдържаност и дискретност, когато нещата се излагат пред читателите.

Една съботна вечер в началото на септември 1902 година получих характерна лаконична бележка от Холмс:

Отношенията ни в онези отдавнашни дни бяха странни. Той беше човек на строгите и неизменни навици и аз се бях превърнал в един от тях. Приличах на цигулката, евтиния тютюн, старата черна лула, справочниците, а може би и на други, по-малко простими навици. Когато работеше по някой случай и имаше нужда от другар, на чието самообладание да разчита, ролята ми бе очевидна. Но бях полезен и с друго. Изпълнявах ролята на точило за неговия ум, стимулирах го. Той обичаше да мисли на глас в мое присъствие. Трудно може да се каже, че забележките му бяха отправени към мен, много от тях със същото основание можеше да са предназначени за кревата му например, но независимо от това навикът ми да посочвам различни факти и да вмятам забележки му бе от полза. Дори да го дразнех с определена методическа мудност на ума, това само правеше хрумванията и прозренията му още по-живи и внезапни. Такава бе скромната ми роля в нашия съюз.

Когато пристигнах на улица „Бейкър“, го заварих сгушен в креслото със свити колене, захапал лулата и смръщил вежди в размисъл. Видно бе, че е посред някаква мъчна загадка. Покани ме с жест да седна в старото кресло, но в продължение на половин час с нищо друго не показа, че съзнава присъствието ми. После се сепна, сякаш се опомни от замислеността си, и с обичайната си чудата усмивка отново ме приветства в квартирата, която някога бе и мой дом.

— Надявам се, че ще ме извиниш за малката разсеяност, скъпи Уотсън — каза той. — През последното денонощие се запознах с някои любопитни факти, които на свой ред породиха други размишления от по-общ характер. Сериозно се замислям да напиша малка монография за използването на кучета в детективската работа.

— Но, Холмс, това вече е изследвано. Копои, хрътки…

— Не, не, Уотсън, тази страна от въпроса, разбира се, е очевидна. Но има и друга, далеч не толкова явна. Вероятно си спомняш, че в случая, който ти с присъщата си склонност към сензацията свърза с червените букове, успях, наблюдавайки поведението на детето, да направя заключения за престъпните навици на изключително благопристойния и уважаван баща.

— Да, спомням си добре.

— Веригата на разсъжденията ми по отношение на кучетата е аналогична. Кучето отразява живота в семейството. Кога си виждал игриво куче в тъжно семейство или пък унило куче в щастливо семейство? Кучетата на злонамерените хора също се зъбят, опасните хора имат опасни кучета. И случайните им настроения по всяка вероятност отразяват настроенията на господарите им.

Поклатих глава.

— Е, това е леко пресилено.

Той напълни отново лулата си и седна, без да обърне внимание на забележката ми.

— Практическото приложение на думите ми е свързано със загадката, която разследвам. Нали разбираш, кълбото е доста заплетено и аз търся някаква свободна нишка. А една от тях се крие във въпроса: „Защо Рой, вярното куче на професор Пресбъри, налита да го хапе?“

Облегнах се леко разочарован в креслото. Заради подобен банален въпрос ли трябваше да зарежа работата си? Холмс ме погледна.

— Добрият стар Уотсън! — каза той. — Така и не се научи, че най-сериозните въпроси могат да зависят от дреболиите. Не е ли странно на пръв поглед, че уравновесен възрастен учен… Разбира се, чувал си за Пресбъри, прочутия физиолог от Камфорд… Та не е ли странно, че подобен човек, който е имал вярно куче, изведнъж е бил нападан от него на два пъти? Какви заключения си правиш?

— Кучето е болно.

— Е, това предположение заслужава внимание. Но кучето не напада никого другиго, а и проявява враждебност към господаря си само в особени случаи. Странно, Уотсън, много странно. Хм, младият господин Бенет е подранил, ако звъни той. Надявах се, преди да дойде, да успея да си побъбря по-дълго с теб.

По стълбите се чуха забързани стъпки, почука се рязко и след миг се появи новият ни клиент. Беше висок напет трийсетинагодишен млад мъж, облечен елегантно, но в поведението му имаше нещо, което напомняше по-скоро свенливостта на студент, отколкото хладнокръвието на светски мъж. Той се здрависа с Холмс и ме погледна леко изненадан.

— Въпросът е много деликатен, господин Холмс — каза. — Не забравяйте какви са отношенията ми с професор Пресбъри както в лично, така и в професионално отношение. Наистина нямам право да говоря в присъствието на трето лице.

— Не се притеснявайте, господин Бенет. Доктор Уотсън е самата дискретност, а ви уверявам, че това е случай, в който най-вероятно ще имам нужда от помощ.

— Както обичате, господин Холмс. Сигурен съм, че ще разберете моята сдържаност по въпроса.

— Трябва да знаеш, Уотсън, че господин Тревър Бенет е асистент на големия учен, живее в дома му и е сгоден за единствената му дъщеря. Не можем да не се съгласим, че професорът има пълно доверие в неговата лоялност и преданост. Но те могат да се докажат най-добре, ако направим необходимото, за да изясним странната загадка.

— Надявам се, господин Холмс. Това е единствената ми цел. Запознат ли е доктор Уотсън с положението?

— Нямах време да му обясня.

— Тогава може би е най-добре, преди да ви съобщя за някои нови събития, да повторим основните факти.

— Аз ще го сторя — каза Холмс, — за да се уверите, че съм схванал събитията в точния им ред. Професорът, Уотсън, е известен в цяла Европа. Животът му е бил отдаден на науката. Никакъв скандал не е свързан с него. Вдовец е, има една дъщеря, Едит. Доколкото разбирам, е човек с мъжествен и уверен, може да се каже дори — войнствен, характер. Така са стояли нещата допреди няколко месеца. Тогава ходът на живота му се е нарушил. Той е на шейсет и една години, но се е сгодил за дъщерята на професор Морфи, негов колега в катедрата по сравнителна анатомия. Доколкото разбрах, не става дума за трезвото ухажване на улегнал човек, а по-скоро за страстно обезумяване, характерно за младостта. Професорът направо горял от страст. Дамата, Алис Морфи, е изключително красива и умна, затова увлечението на професора е напълно разбираемо. И въпреки това той не срещнал пълно одобрение у семейството си.

— Сметнахме, че увлечението му е твърде крайно — каза гостът ни.

— Точно така. Крайно и малко неестествено. Но професор Пресбъри е богат и бащата не предявил никакви възражения. Дъщерята обаче не мислела така, вече имало неколцина други кандидати за ръката й, които, макар и не толкова приемливи от практична гледна точка, били на далеч по-подходяща възраст. И все пак девойката май харесвала професор Пресбъри въпреки странностите му. Единствената пречка била възрастта. Горе-долу по същото време една загадка неочаквано хвърлила сянка върху обичайната рутина на професорския живот. Той направил нещо, което не бил вършил дотогава. Заминал, без да съобщи къде отива. Нямало го две седмици, а когато се върнал, изглеждал изморен от пътуването. Не обелил и дума къде е ходил, въпреки че по принцип бил открит човек. По една случайност обаче клиентът ни господин Бенет получил писмо от свой състудент в Прага, който бил много радостен да види там професор Пресбъри, макар че не бил успял да говори с него. Само благодарение на това близките му научили къде е бил. Ето че стигаме до същността. От този момент нататък у професора настъпила странна промяна. Той станал прикрит и потаен. Хората около него постоянно имали чувството, че вече не човекът, когото познавали, че някаква сянка е помрачила прекрасните му качества. Това не се отнасяло до интелекта му. Лекциите му били все така блестящи. Но в него се появило нещо ново, зловещо и неочаквано. Преданата му дъщеря неведнъж се опитвала да възобнови предишните отношения и да проникне зад маската, която сякаш си бил сложил. Доколкото разбрах, вие също, сър, сте правили такива опити — но всичко било напразно. А сега, господин Бенет, разкажете ни лично за случката с писмата.

— Трябва да ви кажа, доктор Уотсън, че професорът няма тайни от мен. Едва ли щеше да ми се доверява повече, ако му бях син или брат. Изпълнявах ролята на негов секретар, приемах всички документи, изпратени до него, отварях и сортирах писмата му. Скоро след връщането му всичко се промени. Каза ми, че очаква някакви писма от Лондон, които ще са белязани с кръстче под марката. Тях трябваше да отделям и да ги оставям лично за него. Наистина няколко такива писма минаха през ръцете ми, имаха споменатия белег и адресът бе надраскан с нечетлив почерк. Ако изобщо им е отговарял, отговорите не минаха през мен или през кошничката за писма, в която се събира обичайната ни кореспонденция.

— Не забравяйте кутията — вметна Холмс.

— О, да, кутията. От пътуването си професорът се върна с дървена кутийка. Само по това личеше, че е ходил в Европа — една от характерните дреболии, които обикновено свързваме с Германия. Остави я в шкафа с инструментите. Веднъж, докато търсех дрен, вдигнах кутийката. За мое учудване той много се ядоса и ме порица твърде сурово за любопитството ми. Подобно нещо не се бе случвало и аз се почувствах засегнат. Опитах да му обясня, че съм докоснал кутията съвсем неволно, но цялата вечер усещах, че ме гледа накриво и случката продължава да го гнети — господин Бенет извади от джоба си малък дневник и добави. — Било е на 2 юли.

— Вие сте превъзходен свидетел — отбеляза Холмс. — Вероятно ще ми потрябват някои от датите, които сте отбелязали.

— Този метод научих редом с още много неща от великия си учител. От мига, в който забелязах странното му поведение, разбрах, че е мой дълг да изследвам случая. Затова тук съм записал, че същия ден, 2 юли, Рой нападна професора в коридора, когато той излезе от кабинета си. Почти същото се разигра на 11 юли и както съм отбелязал по-късно — и на 20 юли. След това се наложи да го изпъдим в конюшнята. Той беше дружелюбно привързано животно… Но се опасявам, че ви отегчавам.

Господин Бенет каза последните си думи укорително, защото ясно пролича, че Холмс не го слуша. Лицето му бе застинало, а очите му се взираха унесено в тавана. С известни усилия той се опомни.

— Странно! Изключително странно! — промърмори той. — Тези подробности са нещо ново за мен, господин Бенет. Мисля си, че те съвсем променят същността на нещата, не смятате ли? Но вие споменахте някакви нови събития.

Приветливото открито лице на госта ни помръкна при потискащия спомен.

— Става дума за нещо, което се случи онази вечер — каза той. — Към два часа през нощта не можех да заспя и дочух глух неясен звук откъм коридора. Отворих вратата и надникнах. Спалнята на професора е в края на коридора…

— Това стана на…? — попита Холмс.

Гостът ни явно се подразни от това прекъсване.

— Казах ви, сър, че стана онзи ден, тоест на 4 септември.

Холмс кимна и се усмихна.

— Продължете, ако обичате.

— Той спи в края на коридора и за да стигне до стълбището, трябва да мине пред вратата ми. Преживяването беше наистина ужасно, господин Холмс. Имам се за човек, който не губи лесно самообладание, но гледката ме потресе. В коридора беше съвсем тъмно, с изключение на лъча светлина, който влизаше през единствения прозорец по средата. Видях, че по коридора приближава тъмна приведена сянка. Внезапно тя попадна под светлината и аз познах професора. Той лазеше, господин Холмс! Не точно на колене, а на крака и длани, с наведена глава. И въпреки всичко явно се придвижваше с лекота. Бях така вцепенен от гледката, че едва когато стигна до вратата ми, бях в състояние да пристъпя и да го попитам дали мога с нещо да му помогна. Отговорът му беше необикновен. Той се изправи рязко, избълва няколко злобни думи, отмина бързо и слезе по стълбите. Изчаках около час, но не се появи отново. Върна се в стаята си чак по светло.

— Е, Уотсън, какво ще кажеш? — попита Холмс с вид на патолог, който показва рядък екземпляр.

— Вероятно лумбаго. Известно е, че при тежък пристъп човек е принуден да върви точно така, а и нищо не поставя характера на по-голямо изпитание.

— Добре, Уотсън! Винаги се грижиш да сме здраво стъпили на земята. Но обяснението с лумбаго май не върши много работа, тъй като е бил в състояние да се изправи.

— Съвсем здрав е — каза Бенет. — От години не съм го виждал толкова силен. Това са фактите, господин Холмс. Не можем да се обърнем към полицията, а сме в пълно недоумение, какво да правим, и имаме странното усещане, че е надвиснала голяма беда. Едит… госпожица Пресбъри е съгласна с мен, че не можем повече да чакаме със скръстени ръце.

— Несъмнено много странен случай. Ти какво мислиш, Уотсън?

— От медицинска гледна точка — казах, — изглежда, това е случай за психиатър. Церебралните процеси у възрастния господин са били разстроени от любовното възпламеняване. Заминал е в чужбина с надеждата да се откъсне от страстта. Писмата и кутията са може би свързани с някакъв друг личен въпрос — вероятно заем или акции, прибрани в кутията.

— А кучето несъмнено не е одобрило финансовата сделка. Не, Уотсън, тук има нещо повече. А сега мога единствено да предложа…

Но така и не разбрахме какво се канеше да предложи Шерлок Холмс, защото в този миг вратата се отвори и в стаята влезе млада дама. При появяването й господин Бенет скочи с възклицание и се спусна да я посрещне с протегнати ръце.

— Едит, скъпа! Не се е случило нищо лошо, нали?

— Реших, че трябва да те последвам. О, Джак, Толкова съм уплашена! Ужасно беше да стоя там сама.

— Господин Холмс, това е младата дама, за която ви говорих, годеницата ми.

— Така и предположихме, нали, Уотсън? — увери го усмихнат Холмс. — Доколкото разбирам, госпожице Пресбъри, случило се е нещо ново и вие сте решили, че трябва да го научим.

Новата ни посетителка — светлокоса красива девойка с типично английска външност, върна усмивката на Холмс и седна до господин Бенет.

— Понеже не заварих господин Бенет в хотела му, реших, че мога тук да го намеря. Той, разбира се, ми каза, че ще потърси съвет от вас. Нищо ли не можете да направите за клетия ми баща, господин Холмс?

— Храня известни надежди, госпожице Пресбъри, но случаят още е неясен. Може би това, което искате да ни съобщите, ще хвърли нова светлина върху него.

— Случи се снощи, господин Холмс. През целия ден се държеше странно. Сигурна съм, че има периоди, за които впоследствие няма никакъв спомен. Живее като в някакъв странен сън. Вчера беше такъв ден. Това не беше баща ми, човекът, с когото живея. Изглеждаше същият, а всъщност не беше той.

— Разкажете ми какво се случи.

— Събудих се през нощта от яростен лай. Горкият Рой, вързан е до конюшнята. Аз спя със заключена врата, защото, както ще потвърди Джак… господин Бенет, всички сме обзети от усещането за надвиснала опасност. Стаята ми е на втория етаж. По една случайност щората на прозореца ми беше вдигната и отвън влизаше ярка лунна светлина. Както си лежах и гледах към прозореца, заслушана в яростния лай, с изумление видях отсреща лицето на баща ми. Едва не умрях от изненада и ужас, господин Холмс. Беше притиснат до стъклото с вдигната ръка, сякаш за да отвори прозореца. Ако беше го сторил, сигурно щях да се побъркам. Не беше илюзия, господин Холмс, не си мислете така. Лежах вцепенена и гледах лицето му двайсетина секунди. После то изчезна, но аз не можех, просто не можех да стана и да погледна след него. Лежах смръзнала и треперих до сутринта. На закуска той се държа рязко и сурово и с нищо не намекна за среднощното приключение. Аз също си замълчах, но това ме накара да дойда в Лондон — и ето ме тук.

Холмс изглеждаше крайно изненадан от разказа на госпожица Пресбъри.

— Мило момиче, казвате, че стаята ви е на втория етаж. Има ли в градината дълга стълба?

— Не, господин Холмс, и това е най-чудното. Няма как да се стигне до прозореца — и все пак той беше там.

— Датата е била 4 септември — каза Холмс. — Това доста усложнява нещата.

Беше ред на младата дама да се учуди.

— За втори път споменавате датата, господин Холмс — каза Бенет. — Има ли това някаква връзка със случая?

— Възможно е, твърде е възможно и все пак засега не разполагаме с всички факти.

— Може би допускате някаква връзка между умопомрачението и фазите на Луната?

— Не, не е това. Мисля за съвсем друго. Дали ще можете да ми оставите бележника си, за да сверя датите. А сега, Уотсън, смятам, че е съвсем ясно какво ще предприемем. Младата дама, в чиято интуиция имам пълно доверие, ни осведоми, че баща й не помни нищо или почти нищо от случилото се на определени дати. Затова ще обявим, че сме се уговорили да го посетим на такава дата. Той ще реши, че просто не си спомня. Така ще започнем, запознавайки се по-отблизо с него.

— Отлично — каза господин Бенет. — Предупреждавам ви обаче, че понякога професор Пресбъри е избухлив и сприхав.

Холмс се усмихна.

— Има основания да дойдем веднага, много убедителни основания, ако хипотезата ми е вярна. Утре сутрин, господин Бенет, със сигурност ще бъдем в Камфорд. Ако не ме лъже паметта, там има една странноприемница — „Чекърс“, с превъзходен портвайн и безупречно чисти чаршафи. Мисля, Уотсън, че през следващите няколко дни съдбата ще ни отведе на по-малко приятни места.

В понеделник сутринта тръгнахме за прочутото университетско градче — лесно за Холмс, на когото не се налагаше да се съобразява с някакви ангажименти, но свързано с трескаво планиране и бързане от моя страна, тъй като по онова време имах немалко пациенти. Холмс не спомена нищо за случая, докато не се настанихме в старинния хан, за който бе споменал.

— Смятам, Уотсън, че можем да хванем професора точно преди обяд. Има лекция в единайсет и след това би трябвало да се прибере.

— Но как ще обясним посещението си?

Холмс хвърли поглед на бележника.

— Имал е криза на двайсет и шести август. Приемаме, че спомените му за онова, което е вършил в тези момента, са малко мъгляви. Ако заявим, че имаме уговорка, едва ли ще се осмели да ни противоречи. Усещаш ли в себе си дързостта, необходима за подобна задача?

— Поне да опитаме.

— Чудесно, Уотсън! Упорство и смелост. Поне да опитаме — мотото на фирмата. Ще се намери някой дружелюбно настроен местен жител да ни упъти.

Намери се — кочияшът на файтона подкара покрай редица старинни колежи и накрая, след като зави в алея между два реда дървета, спря пред вратата на една очарователна къща, обградена от морава и скрита под лилава глициния. Обстановката, сред която живееше професор Пресбъри, лъхаше не само на удобство, но и на разкош. Едва бяхме спрели, и на прозореца се показа посивяла глава. Забелязахме проницателни очи под гъсти вежди, които ни изучаваха през големи очила с рогова рамка. След миг вече бяхме в светая светих на професора и тайнственият учен, заради чиито чудатости бяхме напуснали Лондон, стоеше пред нас. Определено нямаше и помен от ексцентричност както в поведението, така и във вида му. Той бе солиден едър мъж, сериозен, висок, облечен в сюртук, с достолепие, подобаващо на университетски преподавател. Особено забележителни бяха очите му — зорки, наблюдателни и умни, дори хитри.

Той погледна визитните ни картички.

— Заповядайте, седнете, господа. С какво мога да ви бъда полезен?

Холмс се усмихна дружелюбно:

— Тъкмо това се канех да ви попитам и аз, професоре.

— Да попитате мен ли?

— Да не би да е станала грешка. Чрез посредник научих, че професор Пресбъри от Камфорд се нуждае от услугите ми.

— Така ли! — стори ми се, че в напрегнатите сиви очи проблесна хитра искра. — Чрез посредник! И мога ли да попитам кой е осведомителят ви?

— Съжалявам, професоре, но въпросът е твърде поверителен. Дори да съм сгрешил, никой не е пострадал. Остава ми единствено да изкажа съжалението си.

— Ни най-малко. Искам да науча нещо повече. Този въпрос ме интересува. Имате ли някакво доказателство, писмо или телеграма, с което да подкрепите твърдението си?

— Не.

— Предполагам, няма да дръзнете да заявите, че аз съм ви повикал.

— Предпочитам да не отговарям на никакви въпроси — каза Холмс.

— Аз не мисля така — с известна грубост каза професорът. — Специално на този въпрос може да се отговори съвсем лесно и без вашата помощ.

Той прекоси стаята и позвъни. Приятелят ни от Лондон, господин Бенет, се отзова на повикването.

— Влезте, господин Бенет. Господата са дошли от Лондон с впечатлението, че са повикани. През вас минава цялата ми кореспонденция. Изпращали ли сте съобщение за човек на име Холмс?

— Не, сър — отвърна Бенет, изчервявайки се.

— Е, въпросът е безспорен — каза професорът, втренчен гневно в приятеля ми. — И така, сър — наведе се той, опрян с длани на масата, — струва ми се, че сте в доста двусмислено положение.

Холмс сви рамене:

— Мога само да повторя, че се извинявам, задето ви обезпокоихме напразно.

— Това не е достатъчно, господин Холмс! — извика възрастният човек високо и пискливо, а на лицето му бе изписана изключителна злоба. Докато говореше, ни препречи пътя към вратата, размахал ръце в неистов гняв. — Няма да позволя да се измъкнете така лесно.

Със сгърчено лице той се зъбеше и пелтечеше в яростта си. Убеден съм, че щеше да се наложи да си пробием път с насилие, ако не се бе намесил господин Бенет.

— Драги професоре — възкликна той, — помислете за положението си! Помислете за скандала в университета! Господин Холмс е известен човек. Не може да се отнасяте към него така нелюбезно.

Намусен, домакинът ни — ако мога да го нарека така — освободи пътя към вратата. С радост се озовахме вън, в тишината на алеята сред дърветата. Холмс изглеждаше много развеселен от епизода.

— Нервите на учения ни приятел не са съвсем в ред — каза той. — Може би малко грубо се натрапихме, но пък постигнахме личния контакт, който целях. О, Уотсън, не може да бъде, той е по петите ни. Злодеят явно не иска да ни изтърве!

Зад нас се чуха забързани стъпки, но за мое облекчение зад завоя на алеята се показа не прочутият професор, а асистентът му, който дотича запъхтян.

— Много съжалявам, господин Холмс. Исках да ви се извиня.

— Не е необходимо, драги господине, това е част от работата ми.

— Не съм го виждал така разярен. И става все по-зъл. Сега вече разбирате защо сме толкова разтревожени с дъщеря му. От друга страна, умът му е съвсем бистър.

— Твърде бистър! — каза Холмс. — Тук сбърках в сметката. Очевидно е, че паметта му е далеч по-сигурна, отколкото предполагах. Впрочем може ли, преди да си тръгнем, да видим прозореца на стаята на госпожица Пресбъри?

Господин Бенет ни поведе през храсталака и ние излязохме отстрани на къщата.

— Ето го. Вторият отляво.

— Мили Боже, изглежда почти недостъпен. И все пак отдолу пълзи глицинията, а отгоре е улукът, на който може да се стъпи.

— Аз не бих се покатерил — каза господин Бенет.

— Много вероятно. Начинанието би било рисковано за един нормален човек.

— Още нещо исках да ви кажа, господин Холмс. Разполагам с адреса на човека в Лондон, с когото си пише професор Пресбъри. Явно му е писал тази сутрин, защото бе отпечатано на попивателната. Позорно поведение за един секретар, на когото се оказва доверие, но какво да се прави!

Холмс хвърли поглед на листчето и го пъхна в джоба си.

— Дорак — странно име. Предполагам, славянско. Е, това е важна брънка във веригата. Връщаме се в Лондон следобед, господин Бенет. Не виждам смисъл да оставаме. Не можем да арестуваме професора, защото не е извършил престъпление, нито пък да го поставим под опека, понеже не може да се докаже, че е луд. Засега нищо не можем да сторим.

— Тогава какво да правим, за Бога?

— Проявете малко търпение, господин Бенет. Развръзката наближава. Ако не греша, идния вторник ще има криза. Ние непременно ще бъдем в Камфорд този ден. А дотогава положението безспорно не е приятно и ако госпожица Пресбъри може да удължи гостуването си…

— Това не е трудно.

— Тогава нека да остане, докато не сме в състояние да я уверим, че вече няма никаква опасност. А междувременно оставете го да прави каквото иска, и не му противоречете. Докато е в добро настроение, всичко е наред.

— Ето го! — прошепна стреснат господин Бенет.

Надзъртайки между клоните, видяхме високата фигура, която се появи на входната врата и се озърна. Професорът стоеше приведен, с провесени ръце, а главата му се въртеше във всички посоки. Секретарят ни махна за сбогом и се шмугна сред дърветата. Видяхме го да отива при работодателя си и двамата влязоха заедно в къщата, увлечени в оживен и дори бурен разговор.

— Вероятно възрастният господин е събрал две и две — каза Холмс, докато вървяхме към странноприемницата. — От малкото, което видях, ми направи впечатление на човек с особено бистър и логичен ум. Несъмнено избухлив, но пък от негова гледна точка има на какво да се гневи, след като му се явяват двама детективи, и той подозира, че заслугата е на домашните му. Предполагам, че приятелят ни Бенет преживява немного приятни мигове.

Пътьом Холмс се отби в пощата и изпрати телеграма. Отговорът пристигна вечерта и той ми го подаде.

— Мърсър е от твоето време — каза Холмс. — Използвам го за разни дребни поръчки. Важно беше да знам нещичко за човека, с когото професорът си пише толкова потайно. Националността му подсказва връзка с пътуването до Прага.

— Слава Богу, има поне две свързани помежду си неща — казах. — В момента сякаш сме изправени пред дълга поредица необясними случки, които нямат връзка. Какво общо може да има например между разбеснялото се куче и пътуването до Бохемия? И каква е връзката на което и да е от тези събития с нощното лазене на професора в коридора? А пък най-голямата мистификация са датите.

Холмс се усмихна и потри длани. Седяхме в старинната всекидневна на странноприемницата пред масата с шише от прочутото вино, споменато от Холмс.

— Добре, да се спрем първо на датите — каза той, събрал пръсти, сякаш се обръщаше към ученици. — Дневникът на този прекрасен младеж показва, че е имало неприятности на 2 юли, а след тази дата те са се случвали на всеки девет дни, с едно изключение, доколкото си спомням. Последната криза е била на 3 септември, което се вписва в схемата, както и предшестващата дата 26 август. Това в никакъв случай не е съвпадение.

Не можеше да не се съглася.

— Да приемем тогава временно хипотезата, че на всеки девет дни професор Пресбъри взема някакъв силен наркотик, който има преходно, но бурно въздействие. Той подсилва естествената му склонност към насилие. Привикнал е към наркотика, докато е бил в Прага, и сега се снабдява с него чрез чешкия си посредник в Лондон. Така всичко се връзва, Уотсън.

— Ами кучето, лицето на прозореца, лазенето в коридора?

— Е, все още сме само в началото. Не очаквам да се случи нищо ново до идния вторник. Дотогава можем само да поддържаме връзка с приятеля ни Бенет и да се наслаждаваме на забележителностите на това очарователно градче.

На сутринта господин Бенет пристигна с доклад за последните събития. Както Холмс предположи, младежът бе преживял тежки мигове. Без да го обвини открито, че е отговорен за нашето присъствие, професорът му говорил много грубо и явно се чувствал много огорчен. Тази сутрин обаче пак бил в обичайното си състояние и изнесъл блестяща лекция пред препълнената аудитория.

— С изключение на странните му пристъпи — каза Бенет, — всъщност е изключително енергичен и жизнен, а и умът му не е бил по-бистър. Но това не е той, изобщо не е човекът, когото познавах.

— Според мен поне в продължение на една седмица няма от какво да се опасявате — отговори Холмс. — Аз имам много работа, а доктор Уотсън — своите пациенти. Хайде да се уговорим да се видим тук по същото време следващия вторник. Сигурен съм, че след това ще сме в състояние да обясним, ако не и да ликвидираме тревогите ви. А дотогава ни пишете за всичко, което се случва.

Нямах никаква вест от приятеля ми през следващите няколко дни, но в понеделник вечерта получих бележка, в която ме молеше да се срещнем на гарата на другия ден. Докато пътувахме за Камфорд, Холмс ми разказа, че всичко било наред, в дома на професора било спокойно, той самият се държал съвсем нормално. Това ни съобщи и самият господин Бенет, който дойде същата вечер в познатите ни вече стаи в „Чекърс“.

— Днес получи от кореспондента си в Лондон писмо и пакетче — и на двете имаше кръстче под марката, предупреждение да не ги пипам. Нищо друго.

— И това може да се окаже достатъчно — каза Холмс. — Е, господин Бенет, струва ми се, че довечера ще стигнем до някакво разрешение. Ако заключенията ми са правилни, би трябвало да успеем да доведем нещата до критичната точка. За целта професорът трябва да бъде следен. Затова бих ви предложил да останете буден. Щом го чуете да минава пред вратата ви, не му пречете, последвайте го колкото може по-дискретно. Ние двамата с доктор Уотсън ще сме наблизо. Впрочем къде е ключът за кутийката, която споменахте?

— На верижката на часовника му.

— Предполагам, че вътре е отговорът на загадката. В най-лошия случай ключалката вероятно не е кой знае колко сложна. Има ли някакви други силни мъже в къщата?

— Кочияшът Макфейл.

— Къде нощува той?

— Над конюшнята.

— Може и да ни потрябва. Е, друго не можем да направим, докато не видим как ще се развият нещата. Довиждане, вероятно ще се срещнем преди разсъмване.

Малко преди полунощ застанахме на пост сред храстите точно срещу входната врата на къщата. Нощта бе спокойна, но мразовита и ние се радвахме, че сме облечени топло. Подухваше, по небето се носеха облаци и от време на време скриваха луната. Будуването щеше да е мъчително, ако не бяха тръпката и вълнението, които ни владееха, и увереността на приятеля ми, че вероятно сме стигнали до края на странната поредица от събития, погълнала вниманието ни.

— Ако деветдневният цикъл е в сила, тази нощ професорът ще има пристъп — каза Холмс. — Фактът, че странните симптоми са започнали след посещението му в Прага, че тайно си пише с чешки търговец в Лондон, който вероятно е посредник на човек от Прага, и че тъкмо днес е получил пратка от него, водят в една посока. Още не знаем какво получава и защо, но е ясно, че то пристига по някакъв начин от Прага. Приема го по строго установен ред в деветдневен цикъл и тъкмо това най-напред привлече вниманието ми. Но симптомите са изключително необичайни. Забеляза ли кокалчетата на пръстите му?

Признах си, че не съм.

— Клъощави и мазолести, каквито не съм виждал досега. Винаги най-напред гледай ръцете, Уотсън. После маншетите, панталоните при коленете и обувките. Много странни кокалчета, които могат да се обяснят само с начина на придвижване, наблюдаван от… — Холмс млъкна и внезапно се плесна по челото. — О, Уотсън, Уотсън, какъв глупак съм! Изглежда невероятно и все пак трябва да е истина. Всичко сочи натам. Как не успях досега да видя връзката? Кокалчетата, как можах да пропусна тези кокалчета? И кучето! И глицинията! Крайно време е да се оттегля във фермата, за която си мечтая. Внимавай, Уотсън. Ето го! Ще можем с очите си да видим.

Входната врата бавно се отвори и в светлината на поставената отзад лампа се очерта високият силует на професор Пресбъри. Беше по халат. Стоеше на прага прав, но приведен, с провесени ръце, както го видяхме последния път.

Излезе на алеята и изведнъж с него стана невероятна промяна. Сви се на две и започна да лази на ръце и на крака, като от време на време подскачаше, сякаш изпълнен с енергия и жизненост. Зави зад ъгъла. След като се скри, Бенет се промъкна през вратата и безшумно го последва.

— Хайде, Уотсън, да вървим! — извика Холмс.

Промъкнахме се възможно най-тихо през храстите, докато стигнахме място, откъдето виждахме къщата отстрани окъпана в лунна светлина. Ясно различавахме професора, клекнал в подножието на покритата с глициния стена. Изведнъж се закатери по нея с невероятна лекота. Мяташе се уверено от клон на клон, очевидно се катереше заради чистата радост от собствените сили, без определена цел. С халата, който се вееше от двете му страни, приличаше на огромен, залепен за стената на къщата прилеп, на голямо черно петно на огряната от луната стена. Най-сетне забавлението му омръзна, слезе от клон на клон и клекна в предишната поза, а после тръгна към конюшнята, все така странно лазейки. Кучето бе излязло и лаеше яростно, като особено се настърви, щом видя господаря си. Опъваше веригата, треперейки от ярост. Професорът клекна така, че кучето да не може да го достигне, и започна да го дразни по всевъзможни начини. Загребваше шепи камъчета от алеята и ги хвърляше в муцуната му, мушкаше го с пръчка, която взе от земята, ръкомахаше на десетина сантиметра от раззинатата паст и всячески се опитваше да разпали беса на животното, който вече бе необуздаем. Не си спомням във всичките ни приключения да съм виждал по-странна гледка от тази невъзмутима и все пак изпълнена с достойнство фигура, клекнала като жаба на земята, която с изобретателна и премерена жестокост предизвикваше все по-дива ярост у обезумялото куче, което вилнееше и беснееше пред него.

И после за миг се случи бедата! Не се скъса веригата, но нашийникът, правен за дебеловрати нюфаундлендски кучета, се изхлузи. Чухме звънтенето на метал и след миг кучето и човекът се търкаляха вкопчени на земята, като животното ръмжеше яростно, а човекът пищеше от ужас със странен фалцет. Животът на професора висеше на косъм. Свирепият звяр го беше захапал за гърлото, зъбите бяха забити дълбоко и докато стигнем до тях, за да ги разтървем, професорът беше в безсъзнание. Можеше да стане опасно за нас, но властният глас на Бенет мигом вразуми огромния пес. Глъчката бе привлякла сънения и изумен кочияш от стаичката му над конюшнята.

— Не се учудвам — поклати той глава. — И преди съм го виждал да го дразни. Знаех си, че рано или късно кучето ще го докопа.

Вързахме кучето и отнесохме професора в стаята му, където Бенет, дипломиран лекар, ми помогна да превържа разкъсаното му гърло. Острите зъби се бяха забили в опасна близост до каротидната артерия и кръвоизливът бе обилен. След половин час опасността отмина, инжектирах на пациента морфин и той заспа дълбоко. Едва тогава имахме възможност да се огледаме и да преценим положението.

— Мисля, че трябва да го прегледа първокласен хирург — казах аз.

— Не, за Бога! — възкликна Бенет. — Засега скандалът е само между стените на този дом. Така няма да се разчуе нищо. Промъкне ли се нещо навън, няма да има край. Помислете за положението му в университета, за репутацията му в цяла Европа, за чувствата на дъщеря му.

— Съгласен съм — каза Холмс. — Смятам, че ще е напълно възможно да запазим историята между нас и да предотвратим нови симптоми, след като вече сме наясно с нещата. Господин Бенет, дайте ми ключа от верижката. Макфейл ще остане при пациента и ще ни извика, ако има някаква промяна. Да видим какво ще намерим в тайнствената кутия на професора.

Не беше много, но достатъчно — празна стъкленица, друга, почти пълна, спринцовка за подкожни инжекции, няколко писма с нечетлив чуждестранен почерк. От марките личеше, че именно това са писмата, нарушили обичайните навици на секретаря, всичките изпратени от „Къмършъл роуд“ и подписани с „А. Дорак“. Бяха обикновени фактури, потвърждаващи, че на професор Пресбъри е била изпратена нова стъкленица, или квитанции за получаването на парите. Имаше обаче един плик, надписан с по-обработен почерк, с австрийска марка и пощенско клеймо от Прага.

— Ето онова, което търсим — извика Холмс и го отвори.

Льовенщайн! Това име веднага ми припомни нещо, което бях прочел във вестника — за тайнствен учен, който се опитвал по неизвестен начин да открие тайната на подмладяването и да изобрети еликсира на живота. Льовенщайн от Прага! Льовенщайн с чудодейния, даряващ сила серум, ученият, бойкотиран от професионалната общност, защото отказва да разкрие източника си. С няколко думи споделих това, което си спомних. Бенет бе взел от полицата справочник по зоология.

— Лангур — прочете той, — едра маймуна от хималайските склонове, най-глямата и най-подобна на човека от катерещите се маймуни. Следват още доста описания. Господин Холмс, благодарение на вас очевидно стигнахме до корена на злото.

— Истинският корен — каза Холмс — е, разбира се, злощастната любов, заради която пламенният професор си е наумил, че може да изпълни желанието си само ако се превърне в младеж. Опитвайки се да победи природата, човекът неизбежно се оказва сразен от нея. И най-възвишената личност може да се превърне в звяр, ако се опита да промени отреденото — той млъкна умислен със стъкленицата в ръка, загледан в бистрата течност. — Когато пиша на този човек и му заявя, че го смятам отговорен за престъпление поради отровата, която разпространява, тревогите ни ще приключат. Но той може да повтори. Може други да открият по-успешно средство. В това се крие опасност, съвсем реална опасност за човечеството. Представи си, Уотсън, че хората, отдадени на плътта и земните удоволствия, удължат жалкия си живот. Духовното не ще е в състояние да отвърне на повика към нещо по-висше. Въпросът ще е за оцеляване на всяка цена. В каква ли клоака ще се превърне нашият нещастен свят? — и изведнъж мечтателят се изгуби и Холмс, човекът на действието, се изправи рязко. — Не мисля, че има какво повече да се каже, господин Бенет. Отделните случки вече намират мястото си в общата схема. Кучето, разбира се, е усетило промяната далеч по-бързо от вас. Обонянието му е помогнало. Не професорът, а маймуната е нападала Рой, тъкмо тя го дразнеше пред очите ни. Превърнат в животно, професорът е изпитвал радост от катеренето и това забавление съвсем случайно го е довело до прозореца на младата дама. Има един ранен влак за Лондон, Уотсън, но дотогава ще имаме време да изпием по един чай в „Чекърс“.

Артър Конан Дойл Съсекският вампир

Холмс прочете едно пристигнало с последната поща съобщение, после ми го подаде със сухото покашляне, което при него обикновено заменяше смеха.

— Май досега не бяхме попадали на такава смесица от съвременна трезвост и средновековно бълнуване, от практичност и развихрено въображение. Ти какво ще кажеш, Уотсън?

Прочетох следното:

— Матилда Бригс не е име на девойка — припомни си Холмс, — а на кораб, споменаван във връзка с гигантския плъх от Суматра, но на тази история още не й е дошло времето да бъде разгласена. Но какво общо имаме ние с вампирите? И с тях ли ще започнем да се занимаваме? Няма нищо по-лошо от бездействието, но тук май се опитват да ни въвлекат в приказка от Братя Грим. Пресегни се, Уотсън, и виж какво имаме на буква „В“.

Смъкнах от полицата големия справочник, подреден по азбучен ред. Холмс го подпря на коляно и любовно заразглежда записките за отминали случаи, смесени с изрезки от вестниците за любопитни факти.

— Вандербит и Йегман… — зачете той. — Отровният варан. Вигър, хамърсмитското чудо. Виктор Линч фалшификаторът. Витория, хубавицата на цирка. Влечуги. Воаяжът на „Глория Скот“ — лоша работа, — ти май писа нещо за случая, Уотсън, за съжаление не мога да те поздравя за резултата… Хе-хе! Добрият стар справочник. Закъде сме без него! Чуй това, Уотсън — Вампиризъм в Унгария! Ето пак: Вампири в Трансилвания — и той нетърпеливо прелисти страницата, но като огледа набързо справката, разочаровано захвърли дебелата папка. — Глупости, Уотсън, глупости! Какво ни интересуват разхождащи се трупове, които трябва да мушкаш с кол в сърцето, за да мируват в гробовете? Чиста проба безумие!

— Май не е задължително вампирът да е мъртвец — вметнах. — И живо същество може да смуче кръв. Чел съм например за застаряващи особи, които пият кръв от младежи, та да съхранели младостта си.

— А, да, в една от изрезките се говори и за това суеверие. Нас обаче такива басни не ни интересуват. Ние сме трезвомислещи хора, стъпили здраво на земята, и това не бива да се забравя. Дори в съвременния свят понякога се случват странни неща, но за призраци все пак няма място. Не мисля, че трябва да вземаме господин Робърт Фъргюсън насериозно. Това писмо сигурно е от него и то може би ще изясни по-точно причината за безпокойството му.

И Холмс отвори писмото, останало досега незабелязано. Зачете го със снизходителна усмивка, която скоро помръкна. Известно време той остана съсредоточен в мислите си с писмото, увиснало от тънките му пръсти. По някое време се сепна от унеса.

— Чийсмънс Ламбърли. Къде се намира Ламбърли, Уотсън?

— В Съсекс, южно от Хоршъм.

— А, не е много далеч! А Чийсмънс?

— Бил съм там, пълно е със стари къщи и всички носят имената на хората, които са ги строили преди век. Одлис, Харвис, Керитънс, човекът си отива, но домът запазва името му.

— Точно така — хладно промърмори Холмс. Когато получеше нова информация, той бързо и прецизно я подреждаше в ума си, като рядко се сещаше да поблагодари на този, който го бе осветлил. Това бе част от гордия му самоуверен характер. — Май ще трябва да понаучим повечко за Чийсмънс Ламбърли, преди да отидем там. Писмото, както и предполагах, е от Робърт Фъргюсън. Между другото той твърди, че те познава.

— Мен!?

— Най-добре сам да го прочетеш — и ми го подаде.

Най-отгоре бе споменатият вече адрес, а писмото гласеше следното:

— Разбира се, че го помня — възкликнах, когато дочетох писмото. — Големият Робърт Фъргюсън, най-добрият полузащитник на Ричмънд. Прекрасен младеж. Напълно в неговия стил е да се тревожи така за приятел.

Холмс ме погледна замислено и поклати глава.

— Винаги си ме изненадвал, Уотсън, такива неизследвани възможности притежаваш! А сега имай, моля те, добрината да изпратиш телеграмата, която ще ти продиктувам: С удоволствие ще проучим Вашия случай.

— Вашия случай?

— Не бива да го оставяме да смята, че може да ни заблуждава по толкова елементарен начин. Изпрати телеграмата и да оставим нещата до утре сутрин.

Фъргюсън пристигна точно в десет. Помнех го като строен, източен младеж, напет и гъвкав. Носеше се по терена много по-бързо от съперниците си. Развалината, в която се бе превърнал превъзходният атлет, когото познавах в зенита на младостта му, бе извънредно печална гледка. Нямаше и помен от гордата осанка, светлорусата му коса бе оредяла, а раменете — приведени. Със съжаление забелязах, че видът ми предизвиква сходни впечатления у него.

— Здравей, Уотсън — поздрави той. Гласът му си бе останал дълбок и сърдечен. — Променил си се доста, откак те изхвърлих през въжетата право в тълпата на „Олд диър парк“. Допускам, че и аз съм се поизменил. Последните няколко дни ме състариха с години. Господин Холмс, от телеграмата ви разбрах, че не е нужно да се преструвам на посредник.

— По-лесно ще е да говорим направо — отвърна Холмс.

— Напълно съм съгласен, но сам разбирате колко е трудно, когато става въпрос за жената, за която сте призван да се грижите и да пазите. Какво да правя? Как да отида в полицията и да им разкажа? Освен това трябва да предпазя и децата. Тя луда ли е, господин Холмс? Нещо в кръвта й ли не е наред? Имали ли сте подобен случай? За Бога, посъветвайте ме как да постъпя, на предела на силите си съм.

— Напълно ви разбирам, господин Фъргюсън. Седнете сега, успокойте се и ми отговорете на няколко въпроса. Мога да ви уверя, че аз не съм на предела на силите си и смятам, че ще успеем да постигнем приемливо решение. Кажете ми най-напред какво предприехте? Жена ви още ли има достъп до бебето?

— След ужасяващата сцена — не. Тя е с доста горещ темперамент, господин Холмс. Едва ли ще се намери по-страстно предана и всеотдайна съпруга. Разкриването на потресаващата й тайна бе удар за нея. Не отрони и дума, дори не се опита да се защити от укорите ми, само ме погледна тъжно, после се втурна в стаята си и се заключи. Оттогава отказва да ме види. Пуска само камериерката си Долорес, с която се познават отпреди сватбата ни и са един вид приятелки. Тя й носи храна.

— Значи няма непосредствена опасност за детето?

— Госпожа Мейсън, гувернантката, е твърдо решена да не се отделя от него и за минута. Имам й пълно доверие. Притеснявам се по-скоро за бедния Джак. Споменах ви в бележката си, че тя на два пъти се нахвърля на него.

— Но не го е наранила?

— Не, биеше го яростно. Ужасяващо е, че е способна да се хвърли върху едно беззащитно сакато дете — изопнатите черти на Фъргюсън омекнаха, когато заговори за сина си. — Горкото момче, и на най-коравосърдечния ще му дожалее, като го види. Като малък падна лошо и оттогава е с изкривен гръбнак, но има много добро сърце.

Холмс измъкна вчерашното писмо и отново го зачете.

— Колко души живеете заедно, господин Фъргюсън?

— Отскоро имаме две нови прислужнички. В къщата сме съпругата ми, аз, синът ми Джак, бебето, Долорес, госпожа Мейсън и старият иконом Майкъл. Това са всички.

— Да разбирам ли, че не сте познавали добре съпругата си, преди да се ожените за нея?

— Познавах я само от няколко седмици.

— Прислужничката Долорес отдавна ли е с нея?

— Да, от доста време.

— В такъв случай тя вероятно познава по-добре характера на жена ви от вас?

— Може и така да се каже.

Холмс си записа нещо и продължи:

— Мисля, че в Ламбърли ще свърша по-добра работа, отколкото тук. Така или иначе, налага се да дойдем с вас. Щом дамата се е затворила в стаята си, нашето присъствие ни най-малко няма да я притесни или обезпокои. И, разбира се, ще отседнем в хотел, ако се наложи да останем.

Фъргюсън въздъхна с облекчение.

— На това се надявах, господин Холмс. Ако решите да дойдете, в два часа от гара Виктория тръгва много удобен влак.

— Разбира се, че ще дойдем. В момента нямаме други задължения. Ще се посветя изцяло на вашия случай. Уотсън, естествено, идва с нас. Но преди да започна, има един-два момента, които искам да изясня. Доколкото разбрах, дамата е посегнала и на двете деца, собственото си бебе и вашия син?

— Да, така е.

— Но по различен начин, нали? Вашия син го е била?

— Да, веднъж с пръчка и веднъж особено яростно с юмруци.

— Даде ли някакво обяснение защо?

— Не, само каза, че го мрази, дори го повтори няколко пъти.

— Е, случва се при мащехите. Можем да го наречем ревност към покойната предшественичка. Съпругата ви иначе ревнива ли е?

— Изключително, с цялата сила на жаркия си тропически темперамент.

— Синът ви, както разбрах, е петнайсетгодишен, вероятно доста развит умствено, като се има предвид физическото му състояние. Той не даде ли някакво обяснение на причината за побоя?

— Не, каза, че не го е предизвикал с абсолютно нищо.

— Преди това двамата разбираха ли се?

— Не.

— Казахте, че е изключително привързан към вас.

— Изключително предан и любящ син е. Моят живот е негов живот. Възхищава се на всеки мой жест или дума.

Холмс още веднъж си записа нещо, после се замисли.

— Не се съмнявам, че сте били в много близки отношения с момчето преди втория ви брак. Сигурно сте прекарвали доста време заедно.

— Да, така е.

— Момчето сигурно е предано към паметта на майка си.

— Да, вероятно.

— Сигурно е много интересен младеж. Имам още един въпрос: това странно нахвърляне върху бебето и побоите над сина ви по едно и също време ли се случиха?

— В първия случай, да. Сякаш някакво безумие я бе обладало и изливаше яростта си и над двамата. Следващия път пострада само Джак. Госпожа Мейсън не е споменавала нищо за бебето.

— Това усложнява нещата.

— Не ви разбирам напълно, господин Холмс.

— Нищо чудно. Някои предварително си съставят теория и чакат времето или фактите да я оборят. Лош навик, господин Фъргюсън; но човешката природа е слаба. Опасявам се, че вашият приятел ви е дал преувеличена представа за научните ми методи. Както и да е, засега мога да ви уверя, че вашият проблем не ми изглежда нерешим. Чакайте ни на гара Виктория в два часа.

Оставихме багажа си на съхранение на гарата в Ламбърли и излязохме навън в мрачната и мъглива ноемврийска вечер. По разкалян криволичещ път стигнахме до усамотено старинно имение. Беше тежка претрупана сграда с пристроявани по-късно крила, старовремски корпус, високи комини от времето на Тюдорите и островръх покрив от хоршъмски плочи, покрит от годините и влагата с лишеи и плесен. Входното стълбище се бе разкривило под тежестта на годините, над старинните камъни на входа се виждаше емблемата на някогашния строител. Вътре опушените тавани лежаха върху тежки дъбови греди, а изронените стъпала хлътваха на неочаквани места. От всяко кътче се носеше лъх на тлен и разпад.

Фъргюсън ни въведе в обширна гостна. В огромната, старовремска камина с дата 1670 година над желязната решетка играеха ярки пламъци. Стаята, доколкото успях да я огледам, бе невъобразима смесица от области и епохи. Потъмнялата ламперия, покриваща наполовина стените, вероятно бе от времето на първия собственик — дребен земевладелец от седемнайсети век. На височината на очите бяха окачени в редица добре подбрани акварели от съвременни художници, а на жълтеникавата стена отгоре бе подредена превъзходна колекция от южноамерикански сечива и оръжия, несъмнено донесени от съпругата перуанка. Холмс я заразглежда с присъщото на будния му дух любопитство. После се обърна със замислен поглед.

— Гледай ти! — възкликна той.

От някаква кошница в ъгъла се измъкна един шпаньол. Движеше се трудно, едва тътреше задните си крака, а опашката му се влачеше по пода. Накрая стигна до господаря си и близна ръката му.

— Какво му е на кучето? — попита Холмс.

— И ветеринарят още не може да разбере. Някаква парализа, той смята, че е гръбначен менингит. Ще мине. Скоро ще сме на крака, нали, Карло?

Увисналата опашка на животното потръпна и то вдигна към нас печалните си очи. Изглежда, разбра, че говорим за него.

— Изведнъж ли стана?

— За една нощ.

— Кога?

— Преди около четири месеца.

— Виж ти! Много интересно!

— Така ли? Какво виждате в това?

— Потвърждение на онова, което предполагах.

— Какво, за Бога, предполагате, господин Холмс! За вас това може да е рутинна интелектуална загадка, но за мен е въпрос на живот и смърт! Жена ми може би е убийца, над децата ми виси постоянна опасност. Не си играйте с мен, господин Холмс. Нещата са прекалено сериозни.

Болезнен спазъм разтърси едрия някогашен полузащитник. Холмс положи ръка върху рамото му.

— Опасявам се, че изходът, какъвто и да е, ще бъде болезнен за вас, господин Фъргюсън — каза той. — Ще ви спестя каквото мога. В момента не мога да ви кажа друго, но мисля, че ще намеря разрешението, преди да напусна този дом.

— Бог да ви помага! А сега, моля да ме извините, господа, ще отида до стаята на жена ми, за да видя как е.

Останахме сами в гостната за няколко минути и Холмс отново огледа чудноватите предмети, окачени по стените. Нашият домакин се върна и по съкрушеното му изражение ясно личеше, че нещата не са се променили.

— Чаят е готов, Долорес — обърна се Фъргюсън към стройното мургаво момиче, което го бе последвало в стаята. — Виж дали господарката ти има нужда от нещо.

— Тя е истина болна — възкликна момичето и с нескривано възмущение погледна господаря си. — Не яде нищо. Истина болна. Трябва й лекар. Страх ме е остава сама с нея без доктор.

Фъргюсън ме погледна въпросително.

— Ще се радвам да помогна с каквото мога.

— Господарката ти ще приеме ли доктор Уотсън?

— Аз ще го заведа. Не трябва разрешение. Тя нуждае от доктор.

— Идвам с вас тогава.

Последвах треперещата от безпокойство девойка нагоре по стълбите и после по дълъг мрачен коридор. Озовахме се пред масивна дъбова врата със стоманени скоби. Неволно си помислих, че Фъргюсън едва ли би успял да влезе насила през нея. Камериерката отключи и несмазаните панти изскърцаха, крилото едва се открехна, девойката се шмугна след мен и го захлопна зад гърба си.

Жената на леглото гореше в силна треска. Беше в полусъзнание, но усети влизането ми и вдигна към мен красивите си, изпълнени с тревога очи. Май се успокои, като видя непознато лице, и с въздишка се отпусна върху възглавницата. Пристъпих напред, казах й няколко ободряващи думи и тя остана спокойна, докато я преглеждах. Пулсът й бе учестен, имаше и висока температура. Останах с впечатление, че състоянието й се дължи по-скоро на емоционално разстройство, отколкото на физически проблем.

— От два дни е така. Страхувам за живота й — каза момичето.

Жената извърна изтерзаното си красиво лице към мен.

— Къде е съпругът ми?

— Долу, иска да дойде.

— Не искам да го виждам. Не, не искам.

После, изглежда, започна да бълнува.

— Сатана! Сатана! Какво да правя с този демон?

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Никой не може да ми помогне. Край! Всичко рухна. Не може нищо да се направи.

Жената явно бълнуваше. Някак не си представях добрия Боб Фъргюсън в ролята на демон, нежели сатана.

— Госпожо — казах, вашият съпруг искрено ви обича. Много е съкрушен от случилото се.

Тя отново извърна към мен великолепните си очи.

— Да, обича ме. А нима аз не го обичам? Нима от любов не жертвам себе си, за да не страда той? Така го обичам. А той, той ме смята за чудовище… дори го каза…

— Но той е съкрушен от скръб, не може да разбере какво става.

— Наистина не може, но трябва да вярва.

— Защо не му позволите да ви види? — предложих.

— Не, не! Няма да забравя нито ужасните му приказки, нито обвинението, изписано в погледа му. Не искам да го виждам. Идете си, с нищо не можете да ми помогнете. Само едно му кажете. Искам си детето. Имам право да видя детенцето си. Само това имам да му кажа — тя обърна глава към стената и не промълви дума повече.

Върнах се в гостната и Фъргюсън ме изслуша унило, докато предавах молбата й.

— Как да й дам детето? Как, като знам на какво е способна? Мога ли да забравя как се надигна зад люлката с кръв по устните — и той потръпна при спомена. — Детето е в безопасност с госпожа Мейсън и така ще остане.

Миловидна млада прислужничка, която сякаш бе единственото съвременно нещо в къщата, ни поднесе чай. Докато пълнеше чашите, вратата се отвори и в стаята влезе момчето. Беше наистина забележителен юноша с бледо лице и буйни къдрици. В сините му очи блесна радостен пламък, когато видя баща си. Втурна се към него и обви врата му с ръце почти като влюбено момиче.

— Ах, тате! — възкликна той. — Не знаех, че си дошъл, иначе щях да те посрещна. Толкова е хубаво, че си тук!

Фъргюсън се поосвободи от прегръдката му с известно смущение.

— Доброто ми момче — каза той и нежно потупа сина си по главата. — Върнах се по-рано, защото приятелите ми, господин Холмс и доктор Уотсън, бяха така добри да дойдат с мен. Ще прекарат вечерта с нас.

— Това ли е господин Холмс, детективът?

— Да.

Момчето изгледа приятеля ми с проницателен и както ми се стори, не особено дружелюбен поглед.

— Къде е другият ви син, Фъргюсън? — попита Холмс. — Можем ли да се запознаем и с детето?

— Помоли госпожа Мейсън да донесе бебето — каза Фъргюсън.

Синът му се отправи към вратата с несигурна, олюляваща се крачка. Окото ми на хирург разпозна симптомите на гръбначно заболяване. След малко момчето се върна, водейки висока мършава жена с дете на ръце.

Бебето беше много красиво, с тъмни очи и златисти къдрици, прелестна смес на саксонска и латинска кръв. Фъргюсън видимо грейна, взе рожбата си и нежно я замилва.

— Не мога да си представя, че някой може да му причини нещо лошо — промълви той, докато гледаше малката алена резка на пухкавото вратле.

В този миг обърнах очи към Холмс. Порази ме напрегнатият му израз. Бледото му лице бе застинало като изрязано от слонова кост, той за момент се взря в бащата и детето, после впи очи в някаква точка в другия край на гостната. Проследих погледа му, насочен към прозореца и унилата, посърнала градина отвън. Дървеният капак бе полуспуснат и не се виждаше много, но вниманието на Холмс без съмнение бе приковано от самия прозорец. След това той се усмихна, отиде до бебето и внимателно огледа червената резка на врата му. Накрая пое юмручето, което то размахваше към него.

— Довиждане, млади човече. Доста драматично започва житейският ти път. Госпожо, искам да разменя няколко думи с вас.

Той дръпна настрана гувернантката и няколко минути двамата разговаряха напрегнато. Долових само последните думи: „Тревогите ви скоро ще приключат.“ После гувернантката, доста мрачна и намусена, излезе с бебето.

— Какво ще кажете за нея? — попита Холмс.

— Както сам забелязахте, не е особено общителна, но има златно сърце и е силно привързана към детето.

— Ти харесваш ли я, Джак — обърна се внезапно Холмс към момчето.

Сянка помрачи фините изразителни черти на юношата и той бавно поклати глава.

— Не хареса ли някого, край — обясни Фъргюсън, придърпвайки ласкаво момчето. — За щастие мен ме харесва, нали, Джаки?

Момчето изгука и зарови глава в широките гърди на баща си. След малко той го отстрани лекичко.

— Тичай навън, сине — рече Фъргюсън и го проследи с разнежен поглед. — Е, господин Холмс — поде отново, когато момчето излезе, — съзнавам, че ситуацията, в която ви въвлякох, е доста нелепа, и едва ли мога да разчитам на нещо повече от съчувствието ви. От ваша гледна точка това вероятно е твърде деликатна и сложна ситуация.

— Деликатна — да — каза приятелят ми. — Но не се оставих да бъда подведен от сложността й. Въпрос на чиста интелектуална дедукция. Когато първоначалното предположение се потвърди точка по точка от съществуващите факти, субективната хипотеза се превръща в обективен извод и така стигаме до целта на нашето търсене. Всъщност я открих още преди да напуснем улица „Бейкър“. Останалото бе просто наблюдение и потвърждение.

Фъргюсън положи длан на набразденото си чело.

— За Бога, господин Холмс дрезгаво промълви той. — Ако сте узнали истината, не ме дръжте в напрежение. Не издържам вече. Какво да правя? Не ме интересува как сте стигнали до фактите, за мен е важно какво означават.

— Действително ви дължа обяснение и ще го получите. Но ще ми позволите ли да го направя, както намеря за добре. Дамата в състояние ли е да ни приеме, Уотсън?

— Разстроена е, но разсъдъкът и не е помрачен.

— Чудесно. Единствено в нейно присъствие можем да разрешим случая. Да вървим.

— Но тя не иска да ме види — възрази Фъргюсън.

— О, ще поиска — увери го Холмс и надраска няколко реда на един лист. — Понеже единствен ти бе допуснат до покоите на дамата, Уотсън, имай добрината да й занесеш бележката.

Отново се качих горе и дадох бележката на Долорес, която предпазливо открехна вратата. Минута по-късно отвътре се чу вик, в който се долавяше радостна изненада. Долорес отвори вратата.

— Да дойдат. Ще изслуша тях — обяви тя.

Дадох знак на Холмс и домакина ни да се качат. Фъргюсън влезе и пристъпи колебливо към съпругата си, но тя се поизправи в леглото и вдигна ръка да го отблъсне. Той се отпусна тежко в едно кресло. Холмс се поклони леко и също седна, а тя бе вперила в него изпълнен с почуда поглед.

— Мисля, че присъствието на Долорес не е наложително — започна Холмс. — … Добре, госпожо, щом държите, нека да остане. И така, господин Фъргюсън, аз съм зает човек, имам неотложни задачи, така че ще бъда пределно кратък и директен. Светкавичната хирургична намеса винаги е най-малко болезнена. Ще започна с това, което ще ви донесе облекчение. Съпругата ви е изключително смела, обича ви безмерно и е обвинена несправедливо.

Фъргюсън скочи на крака, не на себе си от радост.

— Докажете го, господин Холмс, и аз ще съм ваш длъжник до сетния си час.

— Опасявам се, че ще е с цената на неочакван удар.

— Всичко ще понеса заради оневиняването на съпругата ми. Нищо друго няма значение.

— Ще ви посоча посоката, която поеха разсъжденията ми още на улица „Бейкър“. Мисълта за вампир, естествено, ми се стори абсурдна. В английската криминална практика такива случаи не се срещат. И все пак заключението ви не беше безоснователно. Видели сте дамата да се надига зад креватчето с кръв по устните.

— Да, видях я.

— Не ви ли е хрумвало, че кървяща рана може да се смуче и по друга причина? Нима английската история не споменава за кралица, която изсмуква кръвта от отворена рана, за да извлече отровата от нея?

— Отрова!

— Когато научих за южноамериканския произход на съпругата ви, веднага си помислих за някакво традиционно тамошно оръжие още преди да го бях видял с очите си. Съществуват, разбира се, и други начини да отровиш някого, но първо за това ми хрумна. Малкият празен колчан на стената в гостната бе това, което очаквах да видя. Ако някое дете бъде улучено със стрела, намазана с кураре или с друга дяволска смеска, това неминуемо ще доведе до смърт, в случай че отровата не бъде изсмукана. А и кучето! Ако някой реши да използва подобна отрова, няма ли да провери предварително дали не е загубила действието си? Не знаех, че имате куче, но като го видях, то напълно се вмести в схемата ми. Сега разбирате ли ме? Съпругата ви е трябвало да се справи с една опасност. Съумяла е да я отстрани и да спаси живота на детето си, като същевременно не е можела да ви каже истината, защото знае колко обичате сина си и за нищо на света не е искала да разбие сърцето ви.

— Джаки!

— Наблюдавах го преди малко, докато милвахте бебето. Лицето му ясно се отразяваше в стъклото на прозореца, а полуспуснатият му капак осигуряваше идеален фон. Рядко съм виждал изписани на човешко лице подобна ревност и животинска омраза.

— Моят Джаки!

— Трябва да го приемете, Фъргюсън. Още по-болезнено е, че го е движила изкривената му, прекомерна любов към вас и вероятно към покойната му майка. Душата му е обсебена от всепоглъщаща омраза към прекрасното детенце — здраво и хубаво, то е пълна противоположност на неговата болнавост.

— Господи! Всемогъщи Боже, не е възможно!

— Казах ли истината, госпожо?

През цялото време жената бе ридала с лице, заровено във възглавницата, но сега вдигна глава и се обърна към съпруга си:

— Как можех да ти кажа, Боб? Истината щеше да те съкруши. Изчаквах, не исках да я научиш от мен. Когато този джентълмен, който, изглежда, притежава магическа сила, ми писа, че знае всичко, почувствах облекчение.

— Мисля, че едно пътуване по море за около година ще се отрази добре на мастър Джаки — каза Холмс, докато се изправяше. — Само още едно нещо остана неизяснено, госпожо. Напълно разбирам отношението ви към мастър Джаки. Майчинското търпение си има предел, но как се осмелихте да оставите детето си тези последни два дни?

— Казах на госпожа Мейсън. Тя знаеше.

— И аз си помислих същото.

Фъргюсън се бе строполил на леглото, разтърсван от ридания.

— Мисля, че нямаме повече работа тук, Уотсън — прошепна ми Холмс. — Ако подхванеш преданата Долорес за единия лакът, аз ще поема другия… Мисля, че трябва да ги оставим сами, за да се разберат — довърши той, след като затвори вратата след себе си.

Добавил съм още нещо, свързано с този случай — отговор на писмото, с което започна разказът. Ето съдържанието му:

Артър Конан Дойл Тримата мъже с фамилия Гаридеб

Историята можеше да се нарече както комична, така и трагична. Заради нея един човек загуби разума си, аз бях ранен, а трети попадна под ударите на закона. И все пак несъмнено имаше и комичен елемент. Е, можете сами да прецените.

Много добре си спомням времето — беше същия месец, когато Холмс отказа рицарско звание за услуги, които може би ще бъдат описани някой ден. Споменавам го мимоходом, защото в положението си на другар и довереник съм длъжен особено внимателно да избягвам всякаква недискретност. Повтарям обаче, че това ми дава възможност да уточня времето — края на юни 1902 година, скоро след приключването на Южноафриканската война. Верен на навика, който го спохождаше от време на време, Холмс беше прекарал няколко дни в леглото, но онази сутрин се появи със снопче листа в ръка, а строгите му сиви очи проблясваха закачливо.

— Имаш възможност да спечелиш малко пари, приятелю Уотсън — каза той. — Чувал ли си фамилията Гаридеб?

Признах, че не съм.

— Е, ако успееш да спипаш някого с това име, чакат те пари.

— Как така?

— Дълга история и доста причудлива. Струва ми се, че във всичките си проучвания на сложната човешка природа не сме попадали на нещо по-странно. След малко клиентът ще се появи, за да го поразпитам, така че да оставим разказа за тогава. Но задачата си остава — търсим човек с това име.

Телефонният указател беше на масата до мен и аз го разлистих без особена надежда. За мое изумление на съответното място намерих странното име. Възкликнах победоносно.

— Виж, Холмс! Ето го!

Холмс взе указателя от ръцете ми.

— Гаридеб, Н. — прочете той. — Улица „Литъл райдър“ №136. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, скъпи Уотсън, но това е самият той. Ето адреса на писмото му. Трябва ни още някой със същото име.

Госпожа Хъдсън влезе с визитка на поднос. Взех я и й хвърлих поглед.

— Виж ти! — възкликнах изумен. — Собственото име е друго. Джон Гаридеб, адвокат, Морвил, Канзас, САЩ.

Холмс погледна картичката и се усмихна:

— Май и това не е достатъчно, Уотсън. Този господин също вече е в играта, макар че определено не очаквах да го видя тази сутрин. Той обаче знае отговорите на много въпроси, които ме вълнуват.

След миг гостът ни влезе. Господин Джон Гаридеб, адвокат, беше нисък набит мъж, кръглолик, бодър, гладко обръснат, подобен на мнозина делови американци. Бузестата невинна физиономия създаваше впечатлението за млад мъж с широка усмивка. Очите обаче бяха поразителни. Рядко съм виждал очи, които издават толкова напрегнат вътрешен живот, толкова блестящи, будни, откликващи на всяко движение на мисълта. Акцентът му беше американски, но липсваше своеобразният начин на изразяване.

— Господин Холмс? — попита той, гледайки ту мен, ту приятеля ми. — О, да! Почти същият сте на снимките, сър. Трябва да сте получили писмо от моя съименник, господин Нейтън Гаридеб.

— Седнете, ако обичате — каза Холмс. — Мисля, че има доста неща, за които да поговорим — той взе листата. — Вие, естествено, сте господин Джон Гаридеб, споменат в документа. Отдавна сте в Англия, нали?

— Защо мислите така, господин Холмс? — стори ми се, че в изразителните му очи прочетох внезапна подозрителност.

— Всичките ви дрехи са английски.

Господин Гаридеб се усмихна насилено.

— Чел съм за номерата ви, господин Холмс, но не съм и предполагал, че ще бъда техен обект. По какво съдите?

— Кройката на палтото, върховете на обувките… Нима не е очевидно?

— Виж ти, нямах представа, че толкова приличам на англичанин. Преди известно време идвах в Лондон по работа и затова, както казахте, дрехите ми са почти изцяло тукашни. Вероятно обаче времето ви е ценно, а и не сме се срещнали, за да говорим за кройката на чорапите ми. Какво ще кажете да се заемем с документа, който държите в ръката си?

Неизвестно как Холмс бе обезпокоил посетителя ни, върху чието добродушно лице вече бе изписано далеч по-недружелюбно изражение.

— Търпение! Търпение, господин Гаридеб! — успокои го приятелят ми. — Както ще потвърди доктор Уотсън, в крайна сметка се оказва, че тези мои дребни отклонения имат известна връзка с проблема. Но защо господин Нейтън Гаридеб не дойде с вас?

— Защо изобщо ви въвлече във всичко това? — внезапно избухна посетителят ни. — Какво общо имате вие, по дяволите? Двама души се срещат по работа и единият, видите ли, решава, че му трябва детектив! Дойдох, защото се срещнах с него сутринта, и той ми каза за номера, който ми е погодил. Чувствам се огорчен.

— Върху вас не пада никаква сянка, господин Гаридеб. Просто той особено ревностно се стреми да постигне общата ви цел, жизненоважна, доколкото разбрах, и за двама ви. Научил е, че ме бива в събирането на сведения, и, съвсем естествено, ме потърси.

Гневното лице на посетителя ни постепенно се проясняваше.

— Е, добре тогава — каза той. — Когато отидох при него сутринта и той ми каза, че се е обърнал към детектив, просто взех адреса ви и веднага пристигнах. Не искам полицията да се меси в частни дела. Но ако сте съгласен само да ни помогнете да издирим този човек, няма нищо лошо.

— Точно така стоят нещата — каза Холмс. — А сега, сър, след като вече сте тук, най-добре да чуем цялата история лично от вас. Приятелят ми не е в течение на никакви подробности.

Господин Гаридеб ме изгледа втренчено и не особено дружелюбно.

— А нужно ли е да ги знае?

— Обикновено работим заедно.

— Е, няма причина това да се пази в тайна. Ще ви представя фактите колкото може по-сбито. Ако бяхте от Канзас, нямаше да има нужда да ви обяснявам кой е Александър Хамилтън Гаридеб. Направил състояние от недвижими имоти и сделки на житната борса в Чикаго и вложил парите си в земя по поречието на Арканзас западно от Форт Додж на площ колкото едно от вашите графства. Пасища, сечища, орница, находища на полезни изкопаеми — всичко, което носи пари на притежателя си. Нямал роднини и близки или и да е имал, нищо не бил чувал за тях. Но изпитвал своеобразна гордост от странното си име. Точно това го доведе при мен. Бях адвокат в Топека и един ден ме посети възрастен мъж, който гореше от желание да се срещне със свой съименник. Беше си прищявка, но той бе твърдо решен да разбере дали на света има и други с фамилията Гаридеб. „Намерете ми още!“ — каза той. Отвърнах, че имам много работа и не мога да тръгна да обикалям света и да диря хора с името Гаридеб. „Точно това ще направите — каза той, — ако нещата се развият така, както съм ги замислил.“ Помислих, че се шегува, но скоро разбрах, че в думите му се е криел особен смисъл. Около година след тази среща той умря и остави завещание — най-странното завещание, регистрирано в щата Канзас. Имуществото му се разделя на три части и аз ще получа една от тях, при условие че намеря още двама мъже с името Гаридеб, които да получат останалите. Става дума за пет милиона долара за всеки от съименниците, но не можем и с пръст да ги пипнем, ако не се явим и тримата. Изправен пред този рядък шанс, оставих юридическата си практика и тръгнах да търся хора с това име. Оказа се, че в Щатите няма такива хора. През сито прекарах цялата страна и не открих нито един. После опитах в старата родина. Попаднах на името в лондонския телефонен указател. Обадих се на човека и му обясних всичко. И той обаче е сам като мен, има няколко жени роднини, но нито един мъж с това име. А в завещанието се казва трима пълнолетни мъже. И така, както виждате, остава едно празно място и ако можете да ни помогнете да го попълним, с готовност ще ви платим за услугата.

— Е, Уотсън — усмихна се Холмс, — нали ти казах, че историята е чудновата? Не мога да не отбележа, сър, че най-очевидното нещо, което бихте могли да направите, е да пуснете обява във вестника.

— Направих го, господин Холмс. Не дойде отговор.

— Мили Боже! Да, задачата определено е любопитна. Може би ще се позанимая с нея през свободното си време. Впрочем странно е, че идвате от Топека. Навремето си пишех с един тамошен жител, вече покойник, стария доктор Лисандър Стар, който беше кмет през 1890 година.

— Добрият доктор Стар! — каза посетителят ни. — И досега го споменават с уважение. Е, господин Холмс, не ни остава нищо друго, освен да ни информирате как напредва търсенето. Предполагам, че до ден-два ще имам някакви новини — и американецът се поклони и си тръгна.

Холмс запали лула и поседя известно време със странна усмивка.

— Е? — попитах накрая.

— Чудя се, Уотсън, просто се чудя!

— На какво?

Холмс извади лулата от устата си.

— Чудех се, Уотсън, какво за Бога, цели този човек, като ни разказа всички тези безсмислици и лъжи. Едва не го попитах направо — защото в някои случаи прякото нападение е най-добрата тактика, — но реших, че ще е по-добре да го оставя да си мисли, че ни е хвърлил прах в очите. Появява се човек с английско палто, протрито на лактите, и с издути на коленете панталони, явно носени цяла година, а според този документ и по собствените му думи е американски провинциалист, пристигнал наскоро в Лондон. Никакви обяви не са били публикувани. Знаеш, че не пропускам нито ред. Това е любимото ми място, в което дебна дивеча, и за нищо на света няма да изтърва такъв наперен фазан. За никакъв доктор Лисандър Стар от Топека не съм и чувал. Откъдето и да го почукаш, все кънти на кухо. Мисля, че този приятел наистина е американец, но акцентът му се е изгладил през годините, прекарани в Лондон. Каква е играта му в такъв случай и какво стои зад това нелепо издирване на Гаридеб? Заслужава нашето внимание, защото, ако приемем, че е мошеник, явно е хитър и изобретателен. Сега трябва да разберем дали другият ни кореспондент също е измамник. Обади му се, Уотсън.

Когато се свързах по телефона, чух тънък треперещ глас.

— Да, аз съм Нейтън Гаридеб. Господин Холмс там ли е? Много искам да си кажа една-две думи с него.

Приятелят ми взе слушалката и чух характерния накъсан диалог.

— Да, беше тук. Разбрах, че за вас е непознат… Откога?… Едва от два дни!… Разбира се, възможността е изключително примамлива. Ще си бъдете ли у дома довечера? Предполагам, че съименникът ви няма да е там… Значи ще дойдем, защото предпочитам да поприказваме в негово отсъствие… С мен ще бъде доктор Уотсън… От бележката ви разбрах, че не излизате често… Да, към шест часа ще бъдем при вас. Няма нужда да казвате на американския адвокат… Много добре. Дочуване.

Беше чудесна пролетна вечер, падаше здрач и дори улица „Литъл райдър“, една от най-малките пресечки на „Еджуеър роуд“, на хвърлей място от Тайбърн, изглеждаше позлатена и прекрасна под косите лъчи на залязващото слънце. Къщата, към която ни насочиха, беше голяма старинна постройка от началото на осемнайсети век с плоска тухлена фасада, от която бяха издадени само двата големи прозореца на приземния етаж. Оказаха се прозорците на голяма стая, в която клиентът ни прекарваше деня. Пътьом Холмс посочи месинговата табелка със странното име.

— Отпреди години е, Уотсън — отбеляза той, сочейки потъмнялата повърхност. — Както и да стоят нещата, той наистина се казва така и това трябва да се отбележи.

Къщата имаше общо стълбище, в преддверието можеха да се прочетат няколко имена, на фирми и на частни лица. Не беше сграда с апартаменти под наем, а по-скоро пансион за ергени. Клиентът ни отвори лично, извинявайки се, че портиерката си тръгвала в четири. Господин Нейтън Гаридеб се оказа много висок, отпуснат, мършав и плешив мъж на около шейсет години. Имаше набраздено лице с нездравия тен на човек, който не полага никакви физически усилия. Заради очилата с големи кръгли рамки и стърчащата козя брадичка, съчетани с прегърбената стойка, човек оставаше с впечатлението, че се привежда насреща му с любопитство. Имаше вид обаче на добронамерен, макар и ексцентричен човек.

Стаята беше не по-малко странна от обитателя й. Приличаше на малък музей — просторна, с множество шкафове и етажерки, претъпкани с геологични и анатомични образци. Кутии с пеперуди висяха от двете страни на вратата. Голямата маса в средата беше затрупана с всевъзможни вехтории, сред които стърчеше голямата месингова тръба на силен микроскоп. Краткият оглед ме накара да се удивя от универсалните интереси на домакина ни. Тук кутия с антични монети, там етажерка със сечива от кремък. Зад масата в центъра — голям шкаф с кости. Над него — редица гипсови черепи с надписи: „Неандерталец“, „Хайделбергски човек“, „Кроманьонец“. Явно бе изучавал какво ли не. В дясната ръка домакинът ни държеше гюдерия, с която лъскаше монета.

— Сиракуза, от най-добрия период — обясни и я вдигна. — Накрая качеството спада. Но според мен в този период са ненадминати, макар някои да предпочитат александрийската школа. Ето ви стол, господин Холмс. Чакайте да махна тези кости. А вие, сър, о, да, доктор Уотсън, ако бъдете така добър да преместите японската ваза… Виждате скромните ми увлечения в живота. Докторът все ми се кара, че никога не излизам, но защо да излизам, когато толкова много неща ме задържат тук? Повярвайте ми, надлежното каталогизиране само на един от тези шкафове ще отнеме три месеца.

Холмс се огледа с любопитство.

— Нима твърдите, че не излизате никога?

— От време на време отскачам до „Сотби“ и „Кристи“. Иначе много рядко напускам стаята си. Не съм съвсем здрав, а проучванията ми отнемат много време и сили. И можете да си представите, господин Холмс, какъв потрес — приятен, но ужасен — бе за мен да чуя за това невъобразимо богатство. Нужно е да намерим само още един Гаридеб и сигурно ще успеем. Имах брат, но той вече е покойник, а жените са изключени според условията на завещанието. Не може да няма на света и други хора с това име. Чувал съм, че сте се справяли с всякакви случаи, затова се обърнах към вас. Разбира се, господинът от Америка е напълно прав, трябваше първо да се посъветвам с него, но го направих за добро.

— Мисля, че всъщност сте постъпили много мъдро — каза Холмс. — Но наистина ли горите от нетърпение да наследите имот в Америка?

— О не, сър. Нищо не е в състояние да ме накара да оставя колекцията си. Но господинът ме увери, че щом влезем във владение на наследството, ще откупи моя дял. Спомена сумата пет милиона долара. В момента на пазара има десетина експоната, които биха попълнили празнините в колекцията ми, а не мога да ги купя, защото нямам неколкостотин лири. Представяте ли си какво бих могъл да направя с пет милиона долара? Та това е основата на една национална колекция. Ще се превърна в Ханс Слоун на своето време.

Очите му блестяха зад огромните рамки. Бе съвсем ясно, че господин Нейтън Гаридеб няма да пожали сили, за да издири свой съименник.

— Наминах само за да се запознаем, и няма защо да прекъсвам заниманията ви — каза Холмс. — Предпочитам да установявам личен контакт с хората, с които работя. Въпросите, които искам да ви задам, не са много, тъй като в джоба ми е писмото ви, където съвсем ясно излагате нещата, а празнините запълних благодарение на господина от Америка. Разбрах, че допреди няколко дни не сте и подозирали за съществуването му.

— Точно така. Обади ми се миналия вторник.

— Каза ли ви за днешния ни разговор?

— Да, от вас дойде право при мен. Сутринта, преди да тръгне за вас, беше много ядосан.

— Защо?

— Изглежда, смяташе, че прибягването до вашите услуги хвърля някакво петно върху честността му. Но когато се върна, отново беше в добро настроение.

— Предложи ли ви какво да правите оттук нататък?

— Не, сър.

— Давали ли сте му пари на заем? Искал ли е изобщо заем от вас?

— Не, сър.

— Досещате ли се какво би могъл да иска?

— Не, освен онова, за което сам говори.

— Казахте ли му за днешната ни уговорка по телефона?

— Да, сър.

Холмс потъна в размисъл. Виждах, че е озадачен.

— Имате ли в колекцията си ценни предмети?

— Не, сър. Не съм богат. Колекцията е добра, но не е особено ценна.

— Не се ли страхувате от кражба?

— Ни най-малко.

— Откога живеете в тази квартира?

— От близо пет години.

Разпитът на Холмс бе прекъснат от настоятелно почукване. Веднага след като клиентът ни отвори, в стаята развълнуван влетя американският адвокат.

— Ето го! — провикна се, размахал над главата си вестник. — Предположих, че ще ви заваря тук. Господин Гаридеб, приемете моите поздравления! Вие сте богат. Търсенето ни се увенча с успех и всичко е наред. А на вас, господин Холмс, можем само да се извиним за излишното безпокойство.

Той връчи вестника на клиента ни, който стоеше и се взираше в рекламното каре. С Холмс се наведохме и прочетохме обявата през рамото му:

— Великолепно! — прошепна домакинът ни с пресекнал от вълнение глас. — Значи ставаме трима.

— Насочих се към Бирмингам — каза американецът — и тамошният ми агент ми изпрати тази реклама от местния вестник. Трябва да побързаме и да доведем нещата докрай. Писах на този човек, че утре в четири следобед ще се срещнете с него във фирмата му.

— Искате аз да се срещна с него?

— Вие какво ще кажете, господин Холмс? Не мислите ли, че ще е по-умно? Та какво съм аз — някакъв странстващ американец, който разправя басни. Ще повярва ли на историята ми? Но вие сте англичанин с добра репутация и той непременно ще се вслуша в думите ви. Ако искате, мога да дойда с вас, но утре съм доста зает, а ако имате някакви неприятности, винаги мога да дойда по-късно.

— Но аз от години не съм пътувал толкова далеч.

— Е, какво толкова, господин Гаридеб. Начертах маршрута ви. Ще тръгнете в дванайсет и ще пристигнете към два и нещо. Можете да се приберете вечерта. Трябва само да се срещнете с този човек, да му обясните нещата и да вземете нотариално заверена декларация, че наистина съществува. За Бога — добави разгорещено, — представете си, че аз съм дошъл чак от Америка, а за вас е чиста дреболия да изминете сто мили, за да довършите нещата.

— Съгласен съм с вас — каза Холмс. — Смятам, че господинът има пълно основание.

Господин Нейтън Гаридеб сви рамене с опечален вид.

— Е, щом настоявате — каза той. — Много ми е трудно да ви откажа, като имам предвид огромната надежда, която внесохте в живота ми.

— Значи се разбрахме — заключи Холмс. — Несъмнено ще ме осведомите за резултатите колкото може по-бързо.

— Аз имам грижата за това — каза американецът. — И така — добави, като си погледна часовника, — трябва да вървя. Ще мина утре, господин Гаридеб, за да ви изпратя до гарата. Вие тръгвате ли, господин Холмс? Е, довиждане тогава, утре вечер може би ще ви съобщим добри вести.

Забелязах, че лицето на приятеля ми просветна, когато американецът излезе, и в погледа му вече нямаше замисленост и недоумение.

— Бих желал да разгледам колекцията ви, господин Гаридеб — каза той. — В моята професия всякакви допълнителни знания могат да се окажат полезни, а вашата стая е пълна с тях.

Клиентът ни грейна от задоволство, очите му блеснаха зад очилата.

— Чувал съм, сър, че сте много умен човек — каза той. — Мога веднага да ви покажа колекцията, стига да имате време.

— За съжаление нямам. Но експонатите са така добре надписани и класифицирани, че всъщност не е нужно сам да ми обяснявате всичко. Надявам се, че ако успея да дойда утре, няма да имате никакви възражения да им хвърля един поглед.

— Ни най-малко. Винаги сте добре дошли. Стаята, разбира се, ще бъде заключена, но госпожа Саундърс стои на входа до четири часа и ще ви отключи с нейния ключ.

— По една случайност разполагам с време утре следобед. Ако споменете за мен на госпожа Саундърс, всичко ще бъде наред. Впрочем от коя агенция наехте квартирата си?

Клиентът ни се изуми от неочаквания въпрос.

— „Халоуей и Стийл“, на „Едуардс роуд“. Защо питате?

— И аз съм нещо като археолог по отношение на къщите — засмя се Холмс. — Чудех се от времето на кралица Ана ли е или на крал Джордж.

— Несъмнено от времето на Джордж.

— О, да, как не се досетих! Не е трудно да се установи. Е, господин Гаридеб, довиждане, желая ви пълен успех в Бирмингам.

Агенцията за недвижими имоти беше недалеч, но вече беше затворена, затова се отправихме обратно към улица „Бейкър“. Холмс заговори за случая едва след вечеря.

— Малката ни загадка приближава към края си — каза той. — Несъмнено вече си се досетил за решението.

— Не разбирам нито началото, нито края.

— Началото е пределно ясно, края ще видим утре. Не забеляза ли нещо странно в онази реклама?

— Видях, че думата „плуг“ е изписана грешно.

— О, наистина ли го видя? Браво, Уотсън, от ден на ден ставаш все по-добър. Да, погрешен британски, но правилен американски. Печатарят я е пуснал, както му е била дадена. „Талиги“ също е американизъм. Пък и артезианските кладенци се срещат по-често там, отколкото тук. Типична американска реклама, пусната уж от името на английска фирма. Какъв е изводът ти?

— Единственото ми предположение е, че е публикувана от американския адвокат. Но не ми е ясно с каква цел.

— Може да има разни обяснения. Но ясно е, че целта е праисторическият ни приятел да бъде пратен в Бирмингам. Можех да му кажа, че отива за зелен хайвер, но като размислих, ми се стори по-добре да разчистя терена, като го оставя да тръгне. Утре, Уотсън… е сам ще видиш.

На другия ден Холмс стана и излезе рано. Върна се по обед с извънредно мрачно лице.

— Нещата са много по-сериозни, отколкото очаквах, Уотсън. Няма да бъде честно, ако не ти го кажа, макар да знам, че това само допълнително ще те накара да се завтечеш презглава към опасността. Добре те познавам. Но наистина е опасно и ти трябва да го знаеш.

— Е, няма да ни е за пръв път, Холмс. Надявам се, и не за последен. За каква опасност по-точно става въпрос в този случай?

— Нещата са извънредно сериозни. Открих истинската самоличност на господин Джон Гаридеб, адвоката. Това е самият Евънс Убиеца, прочутият престъпник.

— Май въпреки всичко не съм чувал за него.

— Е, и не е редно да знаеш наизуст всички престъпници, които са се появявали в брошурата на затвора Нюгейт. Наминах в Скотланд ярд да поговоря с приятеля ни Лестрейд. На ония момчета може да им липсват малко въображение и интуиция, но по старание и методичност нямат равни. Мина ми през ум, че може да се открие нещо за американския ни приятел в техните архиви. Така и стана, попаднах на бузестата му ухилена физиономия в полицейската сбирка със снимки. Джеймс Уинтър, известен още като Моркрофт и Евънс Убиеца — Холмс извади от джоба си един плик. — Преписах някои неща от досието му. Четирийсет и четири годишен. Родом от Чикаго. Знае се, че е застрелял трима души в Щатите. Отървал се от каторгата чрез политически натиск. Пристигнал в Лондон през 1893 година. През януари 1895 година застрелял един мъж при игра на карти в нощен клуб на улица „Ватерло“. Доказало се, че убитият пръв бил нападнал. Установено било, че е Роджър Пресбъри, известен фалшификатор на пари от Чикаго. Евънс Убиеца бил освободен през 1901 година. След това бил под полицейско наблюдение, но според сведенията досега водел честен живот. Много опасен човек, обикновено ходи въоръжен и е готов да стреля. Именно него се каним да заловим, Уотсън, не може да не признаеш, че ловът ще е рискован.

— Но какво цели?

— Започва да се изяснява. Посетих агенцията за недвижими имоти. Както ни каза нашият клиент, от пет години живее на този адрес. Предишният наемател бил някой си господин Уолдрън. В агенцията отлично помнеха външността му. Изчезнал изведнъж и повече нищо не се чуло за него. Бил висок мъж с брада и много мургава кожа. А според Скотланд ярд застреляният от Евънс Убиеца Пресбъри бил висок и мургав мъж с брада. Следователно можем да приемем като работна хипотеза, че Пресбъри, американският престъпник, е живеел в същата стая, в която невинният ни приятел е разположил музея си. Както виждаш, стигнахме до първата брънка във веригата.

— А следващата?

— Сега трябва да идем да я потърсим.

Той извади от чекмеджето револвер и ми го връчи.

— Моят любимец също е в мен. Ако приятелчето ни от Дивия запад се опита да оправдае прякора си, трябва да сме готови. Разполагаш с един час за следобедна почивка, Уотсън, а после идва времето за приключението ни на улица „Райдър“.

Точно в четири часа пристигнахме в странния апартамент на Нейтън Гаридеб. Портиерката госпожа Саундърс се бе наканила да си тръгне, но без колебание ни отключи, а Холмс й обеща да се погрижи за вратата на тръгване. Не след дълго външната врата хлопна, бонето й мина под прозореца и двамата останахме сами на приземния етаж. Холмс бързо разгледа помещението. В един тъмен ъгъл имаше голям шкаф на известно разстояние от стената. Именно там се свихме накрая и Холмс шепнешком изложи плана си.

— Ясно е, че целта е да бъде отстранен доверчивият ни приятел от тази стая, и тъй като колекционерът никога не излиза, е трябвало да се измисли нещо. Точно това е единствената цел на легендата за името Гаридеб. Не мога да не призная, Уотсън, че тук е вложена сатанинска изобретателност, при все че странното име на наемателя наистина предоставя благоприятна възможност. Интригата е заплетена със забележителна хитрост.

— Но какво иска?

— Нали затова сме тук, за да го разберем. Доколкото съм си изяснил нещата, целта му няма нищо общо с клиента ни. Свързана е с убития, който вероятно е бил негов съучастник. Някаква престъпна тайна се крие в тази стая. Така тълкувам нещата. Отначало помислих, че може би приятелят ни има в колекцията си нещо, за чиято стойност не подозира, и то е привлякло вниманието на изпечения престъпник. Но това, че Роджър Пресбъри, който сега гори в ада, е живял тук, води до някаква по-дълбока причина. И така, Уотсън, можем само да се въоръжим с търпение и да видим какво ще ни донесе времето.

Не след дълго часът настъпи. Смушихме се още по-навътре в тъмното, когато чухме външната врата да се хлопва. После до нас стигна острото прещракване на ключа и в стаята се появи американецът. Затвори внимателно след себе си и се огледа напрегнато, за да провери дали е в безопасност. После си свали палтото и се отправи към масата в средата с увереността на човек, който е съвсем наясно какво прави. Отмести масата, отмести килима под нея, нави го на руло встрани, извади от вътрешния си джоб длето, коленичи и енергично заудря по пода. Скоро чухме да се плъзгат дъски и след миг на пода зейна четвъртита дупка. Евънс Убиеца драсна клечка кибрит, запаля полуизгоряла свещ и потъна вътре.

Явно часът бе настъпил. Холмс ме докосна за ръката и двамата се промъкнахме до отворения капан. Но колкото и предпазливо да стъпвахме, явно старият под бе проскърцал под краката ни, защото внезапно американецът се подаде тревожно от дупката. Един миг ни гледа втренчено, в погледа му се четяха объркване и ярост, които постепенно се превърнаха в глуповата усмивка, когато осъзна, че към главата му са насочени два пистолета.

— Виж ти! — каза хладнокръвно, докато се катереше нагоре. — Май ме спипахте натясно, господин Холмс. Прозрели сте играта ми и сте ме водили за носа от самото начало. Е, сър, признавам, сразихте ме…

В следващия миг измъкна от пазвата си револвер и стреля два пъти. Усетих внезапно парване, сякаш допряха нажежено желязо до бедрото ми. Пистолетът на Холмс с трясък се стовари върху главата на мъжа. Видях го как се просна на пода и кръв обля лицето му, докато Холмс го претърсваше. После приятелят ми ме привдигна с жилавите си ръце и ме поведе към един стол.

— Нали не си ранен, Уотсън? За Бога, кажи ми, че не си ранен!

Струваше си да ме ранят, струваше си да получа безчет рани, за да разбера каква преданост и любов се криеха зад хладната маска. Бистрите му безпощадни очи се замъглиха за миг и строгите му устни затрепериха. За пръв и единствен път зърнах не само великия ум, но и голямото сърце. Всичките години на скромна, но всеотдайна помощ достигнаха върха си в този миг на откровение.

— Дреболия, Холмс. Безобидно одраскване.

Той сряза панталона ми с джобното си ножче.

— Прав си — извика и въздъхна с огромно облекчение. — Раната е съвсем повърхностна — лицето му стана каменно, когато се обърна към зашеметения ни пленник. — Извадихте късмет. Ако бяхте убили Уотсън, нямаше да излезете жив от тази стая. Е, сър, ще се опитате ли да кажете нещо в своя защита?

Явно не искаше. Само лежеше и гледаше навъсено. Облегнах се на ръката на Холмс и заедно надникнахме в тясната изба, зейнала под тайния капак. Вътре гореше свещта, оставена от Евънс. Очите ни различиха масивна ръждясала машина, топове хартия, шишета и няколко пакетчета, подредени на една масичка.

— Печатарска преса, оборудване на фалшификатори — каза Холмс.

— Да, сър — обади се пленникът ни, изправи се залитайки и се отпусна на един стол. — Най-великият фалшификатор, работил някога в Лондон. Това е пресата на Пресбъри, а онези пакетчета на масата са две хиляди от неговите банкноти по сто лири, приемани навсякъде като истински. Вие ги взимате, господа, и ме оставяте да си замина по живо, по здраво.

Холмс се засмя.

— Ние не сключваме такива сделки, господин Евънс. В тази страна няма къде да се скриете. Вие убихте Пресбъри, нали?

— Да, сър, и лежах пет години за това, макар че той ме нападна. Пет години в затвора, когато трябваше да ми дадат огромен медал. Няма човек, който да различи изделията на Пресбъри от произведеното в Банк ъф Ингланд, и ако не го бях очистил, щеше да залее с тях цял Лондон. Само аз знаех къде ги прави. Чудно ли е, че исках да се добера до това място? И чудно ли е, че след като заварих тук смахнатия празноглавец, този събирач на буболечки, на това отгоре с толкова шантаво име, който никога не излиза от стаята си, се наложи да приложа всичката си хитрост, за да го преметна? Сигурно щеше да е по-добре, ако му бях пуснал кръвчицата. Нищо по-лесно, но аз съм с меко сърце и не мога да стрелям по невъоръжен човек. Всъщност, господин Холмс, според вас какво престъпление съм извършил? Не съм използвал тази преса. Не съм сторил зло на старата мумия. В какво ще ме обвините?

— Засега само в опит за убийство — каза Холмс. — Но това не е наша работа. Работата ни беше да ви хванем. Моля те, Уотсън, позвъни в Скотланд ярд. Нищо чудно да се окаже, че там чакат това обаждане.

Това е историята за Евънс Убиеца и забележителната му измислица за тримата Гаридеб. По-късно научихме, че клетият старец така и не е преодолял шока от рухването на мечтите му. Когато въздушните кули се сринали, той останал погребан под развалините. Последното, което чухме за него, бе, че го прибрали в приют за душевноболни в Брикстън. В Скотланд ярд настъпи празник, когато оборудването на Пресбъри се намери, защото се знаеше за съществуването му. Евънс наистина направи голяма услуга на силите на реда и неколцина достойни полицаи вече можеха да спят по-спокойно, защото фалшификаторът на пари е единствената по рода си обществена опасност. Те с охота биха подкрепили идеята за огромния медал, споменат от престъпника, но неблагодарният съд не прояви особена благосклонност и Убиеца се върна в подземията, от които излязъл неотдавна.

Артър Конан Дойл Знатният клиент

— Вече никому няма да навреди — отвърна Шерлок Холмс на подновената ми молба да позволи да опиша настоящия случай.

През годините десетки пъти го бях увещавал и ето че най-после получих съгласието му да разкажа за този — в известен смисъл върховен — момент от кариерата на моя приятел.

И двамата с Холмс обичахме да посещаваме турската баня. Тъкмо в приятните мигове на отмора сред изпаренията в стаята за съхнене той се отпускаше и ставаше по-разговорлив. В банята на булевард „Нортъмбърланд“ на втория етаж в най-усамотения ъгъл има две кушетки, разположени една до друга. Точно там лежахме с него на 3 септември 1902 г., в началото на историята, за която сега ще разкажа. Бях го попитал има ли нещо ново, и в отговор дългата му тънка жилава ръка бързо отметна чаршафа, в който бе увит, и се стрелна към вътрешния джоб на окаченото до него палто. Измъкна от там плик с писмо и ми го подаде:

— Може да е от някой превзет самолюбив глупак, но пък може и да е въпрос на живот и смърт — каза той. — Засега не знам нищо повече от онова, което пише тук.

Бележката беше с клеймо от Карлтън клуб и дата от предната вечер. Ето какво прочетох:

— Едва ли е нужно да уточнявам, Уотсън, че вече дадох съгласието си за среща — каза Холмс, когато му върнах бележката. — Знаеш ли нещо за този Деймъри?

— Само това, че името му е добре известно във висшето общество.

— Е, аз пък мога да ти кажа още нещо. Прочут е със способността си да решава онези деликатни проблеми, които в никакъв случай не бива да стигат до ушите на пресата. Сигурно си спомняш преговорите му със сър Джордж Луис по делото „Хамърфорд Уил“. Деймъри е световна личност с естествен дипломатически усет. Затова съм длъжен да вярвам, че бележката не е фалшива и че той наистина има нужда от нашата помощ…

— „Нашата“?

— Да, ако бъдеш така добър…

— За мен е чест!

— Тогава — знаеш уговорката. Четири и половина. А дотогава, да не мислим за това.

По това време живеех в мое жилище на улица „Кралица Ан“, но пристигнах на улица „Бейкър“ доста преди уречения час. Полковник сър Джеймс Деймъри се появи точно на секундата. Едва ли е нужно да го описвам, мнозина сигурно помнят едрата изсечена фигура на тази почтена личност, широкото гладко избръснато лице и преди всичко приятния топъл глас. От сивите му ирландски очи струеше откровеност, а върху гъвкавите му устни играеше добродушна усмивка. Изящната му шапка, черният редингот, както и всеки детайл по него — от перлената игла на коприненото шалче до бледолилавите гети над лъснатите обувки — потвърждаваха педантизма в облеклото му, с който бе така известен. Високопоставеният властен аристократ изпълни с присъствието си малката стая.

— Разбира се, очаквах да видя и доктор Уотсън — отбеляза той с любезен поклон. — Съдействието му може да се окаже много необходимо, защото в този случай, господин Холмс, имаме работа с мъж, за когото са дълбоко присъщи насилието и жестокостта, който не се спира пред нищо. Мога да кажа, че в цяла Европа няма по-опасен човек от него.

— Имал съм няколко противници, които бяха наричани със същите ласкателни думи — отвърна усмихнат Холмс. — Пушите ли? Не? Тогава моля да ме извините, че ще запаля лулата си. Ако вашият човек е по-опасен от покойния професор Мориарти или от все още живия полковник Себастиан Моран, значи си заслужава да се срещнем. Може ли да узная името му?

— Чували ли сте за барон Грюнер?

— Имате предвид австрийския убиец?

Полковник Деймъри разпери ръце в кадифени ръкавици и се разсмя:

— Е, не е възможно човек да ви хване неподготвен, господин Холмс! Страхотно! Значи вече сте убеден, че е убиец?

— Работата ми е да следя изкъсо престъпността на континента. Ако сте чели за случая в Прага, едва ли бихте се усъмнили във вината на този мъж. Отърва се само заради вратичките в закона и заради твърде подозрително починал свидетел! Толкова съм сигурен, че е убил жена си при така наречената злополука в прохода Шплюген, че все едно съм го видял с очите си. Знам също, че е пристигнал в Англия, и бях сигурен, че рано или късно ще ми отвори работа. Е, в какво се е забъркал сега барон Грюнер? Предполагам, не търсите помощта ми заради тази отдавнашна вече трагедия?

— Не, този път е по-сериозно. Да се разкрие и да се отмъсти за сторено престъпление, е изключително важно, но още по-важно е да се предотврати подготвяно престъпление. Защото, господин Холмс, ужасно е да виждаш как ще се случи нещо непоправимо, как най-брутално пред очите ти се подготвя зверско злодеяние, да знаеш докъде ще доведе, и въпреки това да си напълно неспособен да го предотвратиш. Може ли човек да се озове в по-мъчителна ситуация?

— Едва ли.

— Тогава сигурно ще съчувствате на клиента, чиито интереси представлявам пред вас…

— Досега не подозирах, че сте посредник. Кого представлявате?

— Господин Холмс, моля ви, не повдигайте този въпрос. Изключително важно е да гарантирам на моя клиент, че благородното му име по никакъв начин не е замесено в случая. Мотивите му в най-висша степен са почтени и рицарски, но той държи да остане в сянка. Едва ли е нужно да споменавам, че ще ви платим богато и ще ви предоставим пълна свобода на действие. Сигурен съм, че името на клиента ми е без отношение към случая.

— Съжалявам — каза Холмс. — Обикновено в задачите ми неизвестните са само от едната страна. Доста объркващо е да разрешаваш случай, в който има загадка и в двата края. Опасявам се, че ще трябва да откажа работата.

Посетителят ни сякаш помръкна. Широкото му чувствително лице посърна от притеснение и разочарование.

— Господин Холмс, едва ли осъзнавате какво ми причинявате с постъпката си — рече той. — Поставяте ме пред изключително сериозна дилема. Сигурен съм, че с гордост ще се заемете със случая, ако изслушате фактите, но в същото време съм дал дума да не разкривам всичко пред вас. Съгласен ли сте поне да ви разкажа онова, за което съм упълномощен?

— Разбира се, стига да се уговорим, че това не води до поемане на никакъв ангажимент от моя страна.

— Дадено. И тъй, не се и съмнявам, че сте чували за генерал Де Мервил?

— Де Мервил от прочутия род Хайбър? Разбира се, чувал съм за него.

— Той има дъщеря, Вайълет де Мервил — млада, богата, красива, изискана, изобщо жена мечта във всяко едно отношение. Точно това прекрасно невинно момиче се опитваме да спасим, от лапите на звяра.

— Да не би барон Грюнер да има някаква власт над нея?

— Най-силната власт, когато става дума за жена — властта на любовта. Той, както може би сте чули, е изключително красив, с очарователни маниери, галещ глас и обвит в онази романтична загадъчност, по която жените толкова си падат. Казват, че притежава неустоима привлекателност и непрестанно се възползва от този факт.

— Но как дама от ранга на госпожица Вайълет де Мервил се е срещнала с този човек?

— При едно пътешествие по Средиземно море. Организаторите грижливо подбрали пътниците, но едва ли са подозирали истинската същност на барон Грюнер, преди да било станало твърде късно. Разбойникът се е сближил с дамата и е успял напълно да спечели сърцето й. Малко е да се каже, че тя го обича. Тя е безумно влюбена в него, обсебена е, извън него за нея нищо не съществува на света. Не иска и дума да се издума против него. Какво ли не сторихме да я излекуваме от лудостта й, но напразно. С две думи, тя ще се омъжи за него идния месец. И тъй като вече не е дете, а и притежава желязна воля, никой не е в състояние да я разубеди.

— Тя знае ли за „австрийския период“ на барона?

— Хитрецът й е разказал всички неприятности и скандали от миналото си, но така, че да се изкара невинно ангелче. И тя му вярва. За друго не иска и да чуе.

— О, Боже! Но ето че неволно разкрихте самоличността на вашия клиент? Без съмнение става въпрос за генерал Де Мервил?

Гостът ни се размърда неспокойно в креслото си:

— Бих могъл да отвърна „Да!“ и да ви измамя, господин Холмс. Но истината е друга. Генерал Де Мервил вече не е същият. Силният воин напълно се пречупи след този случай. Предаде се духом, нервите му изневериха. Той, който никога не е проявявал слабост на бойното поле, сега се е превърнал в бръщолевещо разтреперано старче, напълно неспособно да се опълчи срещу този мощен и дързък австрийски измамник. Клиентът ми от дълго време е близък приятел на генерала и бащински се грижи за дъщеря му още от детството й. Затова не може да търпи тази трагедия да се разиграва пред очите му, а той да бездейства. От Скотланд ярд няма как да се намесят, защото няма престъпление. Клиентът ми сам предложи да потърсим съдействието ви, но само при условие че личността му по никакъв начин не бъде замесена в историята. Не се и съмнявам, господин Холмс, че с вашите способности и връзки чрез мен лесно ще проследите кой е клиентът ми, но поставям като въпрос на чест молбата си да се въздържите от подобна постъпка и да не нарушавате желанието на господина да остане анонимен.

Холмс се усмихна загадъчно:

— Мисля, че мога да обещая. Ще добавя също, че случаят ме интересува и че ще се заема с него. Как мога да се свързвам с вас?

— Чрез Карлтън клуб. При спешни случаи използвайте частния ми телефон ХХ-31.

Холмс си записа номера и седна, все така загадъчно усмихнат, с разтворен бележник на коленете си.

— Настоящият адрес на барона?

— „Върнън лодж“, близо до Кингстън. Голяма къща. Спечелил е доста пари от нечестни сделки и сега е много богат, което, разбира се, го прави още по-опасен противник.

— Какво друго можете да ми кажете за него?

— Има скъпи занимания и хобита. Любител е на расовите коне. Известно време играеше поло в Хърлигъм, но като се разчу за пражката му история, напусна. Колекционира книги и картини. Изобщо твърде артистични наклонности за натура като неговата. Освен това, ако не греша, е признат познавач на китайския порцелан и дори е написал книга за него.

— Разностранен ум — отбеляза Холмс. — Всички големи престъпници се отличават с подобни качества. Старият ми познайник Чарли Пийс беше виртуозен цигулар. Уейнрайт пък беше гениален художник. Бих могъл още да изброя. Е, сър Джеймс, можете да осведомите клиента си, че ще посветя мозъка си на барон Грюнер. Засега толкова. Ще се обърна към моите източници на информация и съм сигурен, че ще открием нещо, за което да се захванем.

След като гостът си тръгна, Холмс потъна дълбоко в мислите си, сякаш бе забравил за присъствието ми. Най-сетне се върна в действителността и ме попита:

— Е, Уотсън, някакви идеи?

— Мисля, че ще е най-добре да се срещнеш лично с младата дама.

— Скъпи ми Уотсън, след като клетият й стар баща не е успял да я трогне, как мислиш, че ще се вслуша в мен, напълно непознатия? Но въпреки това, ако с друго не успеем, ще приложа и твоята идея. Засега обаче смятам да започнем от другаде. Струва ми се, че може да ни помогне Шинуел Джонсън.

Досега в записките си не съм имал случай да спомена Шинуел Джонсън, защото рядко съм разказвал за по-късните разследвания в кариерата на приятеля ми. В първите години на века Джонсън стана наш ценен сътрудник. С неудоволствие трябва да призная, че първо се прочу като опасен разбойник, после излежа две присъди в Паркхърст, поправи се и стана помощник на Холмс. Движеше се сред престъпния свят на Лондон и събираше информация, която често се оказваше жизненоважна в разследванията на Холмс. Ако Джонсън беше шпионин на полицията, сигурно веднага щяха да го надушат, но тъй като се занимаваше със случаи, които така и не стигаха до съд, никой в подземния свят не подозираше истинската му дейност. Ореолът на двете излежали присъди му отваряше вратите на всички нощни заведения, приюти за безпризорни или комарджийски клубове, а бързият му ум и точни наблюдения го превръщаха в идеалния агент информатор. И ето че сега Шерлок Холмс възнамеряваше да се обърне към него за помощ.

Не мога да опиша всички по-нататъшни действия на своя приятел, защото с него се разделихме, за да свърша една неотложна работа, но се уговорихме да се видим по-късно същата вечер в „Симпсън“. Когато седнахме на една малка маса до витрината с изглед към неспирната върволица по „Странд“, Холмс ми разказа по-важното от случилото се:

— Джонсън тръгна на лов — каза той. — Ще се зарови в най-дълбоките боклуци на подземния свят, защото именно там, сред самите корени на престъпността, трябва да търсим тайните на нашия противник.

— Но ако дамата отхвърля вече известните факти, защо мислиш, че евентуалните ти нови разкрития ще я отклонят от решението й?

— Кой знае, Уотсън? Женското сърце е неразрешима загадка за мъжкия ум. Жените могат да простят или да оправдаят убийство, а да мразят до смърт заради някоя незначителна обида. Барон Грюнер ми каза, че…

— Какво? Вие сте говорили?

— О, да, забравих, че не съм ти казвал за плановете си! Нали знаеш, Уотсън, че обичам да притискам противниците си и да ги гледам право в очите, за да мога сам да установя с каква мая са замесени. След като дадох инструкциите си на Джонсън, взех един файтон и се отправих към Кингстън. Заварих барона в най-приветливо настроение.

— Той позна ли те?

— Едва ли му е било трудно, защото аз просто му представих визитката си. Той е първокласен съперник — хладнокръвен, с мек глас, сдържан и ласкателен, но в същото време отровен като кобра. Истински аристократ в престъплението, човек от сой! Най-небрежно ще те покани на чаша следобеден чай и с жестоко удоволствие сам ще сипе отровата в него. Да, радвам се, че се заех с барон Адалберт Грюнер.

— Нали каза, че бил приветлив?

— Да, с приветливото мъркане на котка, съзряла лесна за улавяне мишка. Приветливостта на някои хора е по-смъртоносна от изблиците на жестокост у приматите. Първите му думи бяха много показателни: „Бях сигурен, че рано или късно ще се срещна с вас, господин Холмс. Несъмнено генерал Де Мервил ви е наел да осуетите сватбата ми с дъщеря му Вайълет. Прав съм, нали?“ Аз мълчаливо се съгласих. „Уважаеми — продължи той, — само ще съсипете доброто име, с което заслужено се ползвате, защото в този случай не е възможно да спечелите. Усилията ви ще отидат напразно, а и сигурно ще си навлечете много неприятности. Позволете да ви дам един приятелски съвет — откажете се навреме!“ „Странно! — отвърнах. — Точно същия съвет възнамерявах да ви дам и аз. Дълбоко уважавам ума и способностите ви и краткото ни лично познанство с вас вече засили почитта ми към тях. Но хайде да си поговорим мъжки. Никой няма намерение да разравя миналото ви и да ви създава излишни безпокойства. С тази история е приключено, сега сте в спокойни води. Но ако продължите да упорствате с женитбата, ще си спечелите доста влиятелни врагове, които няма да ви оставят на мира, докато не ви изгонят от Англия. Помислете струва ли си? Със сигурност ще постъпите по-умно, ако се откажете от дамата. Нали не искате тя да научи всички онези неприятни подробности от недалечното ви минало?“ Баронът има едни такива малки мустачки, като пипала на насекомо, които помръдваха, докато ме слушаше, а при последните ми думи направо се разтресоха от смеха му. „Извинете ме за смеха, господин Холмс — каза, — но наистина е забавно да ви гледа човек как се мъчите да приберете ръка, без дори да държите някакви карти. Едва ли някой може да го направи по-добре от вас, но, простете, изглеждате жалък. Нямате никакви козове, господин Холмс, никакви шансове, дори най-малкия.“ „Така мислите вие.“ „Не мисля, а знам. Нека ви изясня нещо, защото държа толкова силни козове, че мога да си позволя да ви ги покажа. Имах късмета да спечеля безостатъчно любовта на госпожица Вайълет, макар че й разказах за всички злощастни събития от миналото си. Казах й също, че сигурно ще се явят някои злонамерени личности — като вас например, — които ще се опитат да я разубеждават, и я посъветвах как да се отнася с тях. Сигурно сте чували за постхипнотично внушение, нали, господин Холмс? Е, сега може да го видите в действие. Защото един обаятелен мъж умее да «хипнотизира» и без шмекерии или измишльотини. Идете при нея, Холмс! Не се и съмнявам, че ще ви приеме, щом баща й настоява за тази визита. Тя наистина се подчинява на всяко негово желание — е, с някои изключения.“ Да, Уотсън, в този момент явно нямаше какво повече да си кажем, затова се сбогувах, влагайки цялото ми останало достойнство. Понечих да хвана дръжката на вратата, но той ме спря: „Между другото, господин Холмс — рече той, — чували ли сте за Льобрюн, френския детектив?“ „Да — отвърнах.“ „Знаете ли какво го сполетя?“ „Чух, че го нападнали някакви разбойници в района на Монмартър, пребили го и го осакатили за цял живот.“ „Точно така, господин Холмс. И по едно интересно стечение на обстоятелствата само седмица по-рано той се опитваше да си пъха носа в моите дела. Недейте и вие, господин Холмс, явно това носи лош късмет. Не един и двама са се убедили в това. Послушайте последния ми съвет: вървете си по пътя и ме оставете и аз да вървя по моя. Довиждане!“ И така, Уотсън, сега вече си изцяло в курса на събитията.

— Този приятел изглежда опасен…

— Изключително опасен. Онези, които отправят заплахи, обикновено не мислят да ги осъществят, но този изрича много по-малко от онова, което е намислил.

— Тогава трябва ли да се намесваш? Какво толкова, като се ожени за момичето? Има ли значение?

— Като се има предвид, че без всякакво съмнение е убил предишната си жена, има огромно значение. Освен това не забравяй клиента! Не, не, въпросът не подлежи на обсъждане! Допий си кафето и да вървим вкъщи, за да чуем доклада на безгрижния Шинуел.

Шинуел вече ни чакаше — огромен, грубоват и червендалест мъж. Живите му черни очи бяха единственият външен признак за будния му и хитър ум. Беше се гмурнал дълбоко в своето царство, за да открие оръжие, с което да покосим новия си противник. И сега намереното оръжие седеше до него на канапето — млада, слаба като свещ жена с бледо посърнало лице, върху което тежките години бяха оставили своя знак като проказа.

— Госпожица Кити Уинтър — представи ни я Шинуел Джонсън и махна към нея с дебелата си ръка. — Ей я, тя сама ще ви каже, к’вото знае, господин Холмс. Открих я има-няма и час след съобщението ви.

— Мен всеки мож’ да мъ открий — рече жената. — В Лондон, в тоя ад секи мъ знай. Също и Дебелия Шинуел. Щото с него сме стари дружки, нъл’ тъй, Дебел? Дай сега да действаме, че има един друг, дето мястото му е в ада, ако на тоя свят има справедливост. Т’ва е твоят човек, гусин Холмс!

Холмс се усмихна:

— Усещам, че му мислите само доброто, госпожице Уинтър!

— Ако мога да ти помогна да го тикнеш там, дето му е мястото, ще съм ти благодарна до гроб! — неочаквано се озъби посетителката ни. От пламналото й лице и хлътналите й очи заструи омраза, каквато рядко бях виждал у жени и никога — у мъже. — Хич и не питай за миналото ми, господин Холмс, щото ей на, к’вато ме гледаш, съм станала зарад’ Адалберт Грюнер. Ех, веднъж да го пипна! — заръкомаха тя възбудено. — Да го накарам да се мъчи, както е мъчил толкоз момичета!

— Знаете ли за какво става въпрос? — попита Холмс.

— Дебелият Шинуел ми каза, че сега мръсникът си набелязал нова птичка, че и хукнал да се жени даже за нея, а ти искаш да го спреш. Е, сигурно знаеш достатъчно за злодействата му, за да разубедиш всяко честно момиче, дето е с акъла си, че не бива да си има нищо общо с него.

— Момичето не е с акъла си, защото е лудо влюбено. Той й е разказал всичко, но за нея няма значение.

— Казал ли й е за убийството?

— Да.

— Божичко, и тая не е в ред!

— Отхвърля всичко като клевета.

— Не можете ли да й заврете на тая глупачка някакви доказателства пред очите?

— А вие ще ни помогнете ли?

— Че аз малко доказателство ли съм? Ако застана пред нея и й кажа как ме използва и как после ме захвърли…

— Ще го направите ли?

— И още как!

— Добре. Надявам се да успеем, макар че той й е разказал за всичките си грехове и тя му е простила. Предполагам, тя едва ли ще иска отново да говори за това…

— Аз ще й покажа, че той не й е казал всичко — каза госпожица Уинтър. — Щото знам и за други две убийства освен онуй, дето се разшумя за него. Самичък ми е казвал. Първо говореше за някого с най-медения си гласец, а после изведнъж ме погледна втренчено и рече: „Почина след по-малко от месец.“ Само че на мен не ми пукаше. Щото тогава и аз бях хлътнала по него. И не ме интересуваше к’во е правил. Също като тая нещастна глупачка сега. Само едно ме изкара от релси, направо ме разтърси! И да не беше мазният му лъжлив език, с който винаги успява да успокои и да натъкми нещата, щях да го напусна още същата нощ. Едно нещо, една книга — май беше пиян, иначе сигур нямаше да ми я покаже! Албум с кафява кожена подвързия и със заключалка. На двете корици имаше златни отпечатъци от ръцете му…

— Албум ли? — попита Холмс.

— Сега ще ти обясня, господине. Тоя мъж си прави сбирка от жени, както някои ловят молци или пеперуди. И страшно се фука със сбирката си. Събира си ги всичките в тая книга — имена, снимки, подробности за тях… Дяволска книга, казвам ти. Никой, дето го е майка раждала, не може да събере такова нещо. Да, ама Адалберт Грюнер ги е събрал. Тука, казва, са душите, които съм погубил. Жалко, че не може да я използвате тази книга…

— Защо да не можем?

— Ми т’ва беше преди повече от година. Отде да знам къде я е скрил? Пък и как ще я вземете? Всъщност той е от тия, постоянните, подредените. По-рано я държеше в старото си писалище, дето е във вътрешния кабинет. Ходил ли си в къщата?

— Да, видях кабинета му — отвърна Холмс.

— Сериозно? Добре работиш, щом едва таз сутрин си се захванал, браво! Може пък тоя път добрият стар Адалберт да си намери майстора. Във външния кабинет има голям стъклен шкаф с порцелан — разни китайски грънци — точно между прозорците. А зад бюрото му има врата и тя води към вътрешния кабинет — съвсем тясна стаичка, в която баронът си държи документите и други разни ценни неща.

— Не се ли страхува от крадци?

— Нощем има аларма против крадци. Но Адалберт не е страхливец. И най-заклетият му враг ще ти го каже. Знае как да се грижи за себе си. Пък и какво могат да откраднат крадците освен ония смешни грънци…

— Права е! — намеси се Шинуел Джонсън с решителния глас на специалист. — Никой крадец няма да открадне нещо, дето нито можеш да го претопиш, нито да го продадеш.

— Вярно — съгласи се Холмс. — Е, госпожице Уинтър, ако ми се обадите утре вечер към пет часа, ще ви съобщя дали съм успял да ви уговоря среща с въпросната дама. Извънредно съм ви задължен за помощта и не се съмнявам, че клиентът ми ще се съгласи да възнагради щедро…

— И дума да не става! — извика жената. — Не съм дошла да крънкам пари. Моето възнаграждение ще е със собствените си нозе да стъпча Адалберт в калта. Това искам, пари не ща. Ще съм с теб и утре, и всеки ден, щом си по следите му. Ей го, Дебелия ще ти каже къде да ме откриеш, ако ти трябвам.

С Холмс се срещнахме отново чак на следващата вечер в ресторанта на улица „Странд“. Докато вечеряхме, го попитах дали срещата между госпожица Уинтър и Вайълет де Мервил е била успешна. Той сви рамене и ми разказа следната история, която сега ще опиша. Малко съм я редактирал и украсил, защото суховатият му изказ се нуждаеше от повече изразителност:

— Нямаше никакъв проблем да уговорим срещата — започна Холмс. — Девойката с радост използва всяка възможност да се покаже послушна и покорна към баща си за незначителни неща, за да компенсира грубото незачитане на волята му за годежа си. Генералът потвърди срещата по телефона, а и пламенната госпожица Уинтър се появи точно навреме, та в пет и половина файтонът вече ни беше откарал до площад „Бъркъли“ № 104, където живее старият воин — в един от онези ужасни сиви лондонски замъци, пред които дори катедралите изглеждат смешно нищожни. Един слуга ни въведе в огромна гостна с тежки жълти завеси. Там ни очакваше госпожица Вайълет — бледа, смирена, вглъбена, неподвижна и далечна като заснежен планински връх. Не знам как да ти я опиша, Уотсън. Ако я видиш, преди да приключим със случая, сигурно ще откриеш най-подходящите думи, за да си я опишеш сам. Тя е с някаква свръхестествена красота, сякаш от друг, по-възвишен свят. Лице като нейното съм виждал само в картините на средновековните майстори. Умът ми не го побира как може да попадне в лапите на такъв звяр. Сигурно си забелязал, че противоположностите се привличат — животинското се стреми към духовното, пещерният човек — към ангела… Но едва ли можеш да си представиш по-лоша комбинация от този случай. Тя знаеше за какво сме дошли — разбира се, разбойникът не си бе губил времето и вече бе отровил съзнанието й с думи против нас. Присъствието на госпожица Уинтър доста я учуди, но тя се задоволи да ни посочи два отдалечени стола с учтивото гостоприемство на игуменка, която посреща двама окаяни просяци. А сега, драги ми Уотсън, ако имаш високо мнение за себе си, приготви се да чуеш думите на госпожица Вайълет де Мервил. „Уважаеми господине — рече тя с глас като леден вятър над айсберг, — слушала съм за вас и доколкото разбрах, сте тук, за да злословите срещу моя годеник барон Грюнер. Приех ви единствено заради настояването на баща ми, но предварително искам да ви предупредя, че нищо от онова, което се готвите да ми кажете, няма да ме засегне.“ Изпитвах дълбоко съжаление към нея, Уотсън. Чувствах я като дъщеря. Знаеш, че обикновено не съм сладкодумен, защото говоря с разума, а не със сърцето си. Но в този момент заприказвах наистина с най-топлите думи, на които съм способен. Опитах се да й опиша колко ужасно ще се почувства един ден, когато прогледне за истинската същност на своя съпруг; когато ще трябва да понася да бъде галена от изцапани с кръв ръце и да бъде целувана от развратни устни. Нищо не спестих в описанието на тази картина — нито срама, нито страха, нито агонията и безпомощността. Но думите ми не предизвикаха и най-малката руменина по бледите й страни, нито пък събудиха и най-бегла емоция в стъкления й поглед. Сетих се какво бе казал баронът за постхипнотичното въздействие. Като я гледах, бях готов да повярвам, че тя не е на този свят, а витае нейде в пространството на сънищата. Но пък отговорът й бе съвсем конкретен и ясен: „Изслушах ви търпеливо, господин Холмс — заяви тя. — Въздействието върху съзнанието ми е точно такова, каквото ви предупредих, че ще бъде. Знам, че Адалберт… че годеникът ми е имал бурно минало, с което си е спечелил смъртни врагове, и е бил несправедливо опозорен. Вие сте просто поредният хулител, който се опитва да ме разубеди. Възможно е да ми мислите доброто, въпреки че, доколкото разбрах, действате в ущърб на барона, защото ви се плаща, и със същата охота бихте действали в негова полза. Но както и да е, искам да разберете, че аз го обичам и той ми отвръща със същото. Мнението на останалия свят ме интересува не повече от цвърченето на тези птички отвън — тя посочи прозореца. — И да е бил пропаднал в миналото благороден човек като барона, вероятно моето призвание е да го въздигна и да го възвися до равнището, което му подхожда. Не ми стана ясно — обърна тя очи към спътничката ми — коя е младата жена с вас.“ Отворих уста да й отговоря, но госпожица Уинтър бе побърза от вихрушка. Ако можеш да си представиш огън и лед един срещу друг, ще добиеш представа за срещата между две жени: „Коя съм аз, ли! — извика Кити разпалено и се надигна от стола с разкривена уста. — Ще ти кажа коя съм. Аз съм последната му любовница. Една от стотиците жени, които е прелъстил и изоставил, употребил и хвърлил на боклука, както ще постъпи и с теб! Само че твоето сметище май ще бъде надгробна могила и така даже ще е най-добре за теб! Слушай, глупава жено, чуй какво ще ти кажа: ако се омъжиш за тоя изверг, ще умреш! Дали от разбито сърце или от разбита глава, все едно. И не си мисли, че ти го казвам от голямо състрадание. Хич даже не ми пука за теб — ако щеш живей, ако щеш — мри! Казвам ти го, защото го мразя и искам да си върна за всичкото зло, което ми е причинил. И не смей да ме гледаш така, префърцунена госпожичке, защото може да се окаже, че си паднала по-долу от мен още преди да се е оправила цялата тази каша.“ „Не желая да обсъждам повече този проблем — хладно отвърна госпожица Де Мервил. — Още веднъж ви казвам, че зная всичко за моя годеник. Известни са ми три случая, в които се е свързвал с разни интригантки, но съм сигурна, че искрено се е разкаял за злото, което може би заслужено им е причинил…“ „Три случая ли? — развика се Кити Уинтър. — Глупачка! Ти си безкрайно проста!“ „Господин Холмс, моля ви, да спрем дотук! — с леден глас каза дамата. — Съгласих се да ви приема, за да удовлетворя желанието на баща ми, но не съм длъжна да слушам грубостите на тази жена!“ В този миг госпожица Уинтър изруга и скочи. Ако не я бях уловил за китката, сигурно щеше да сграбчи вбесяващо спокойната Де Мервил за косата. Повлякох я към вратата. Цяло щастие беше, че успях да я натикам обратно във файтона без повече сцени, както беснееше от ярост. Аз самият също кипях вътрешно, но по моя хладен начин. Как да не се ядосаш, драги ми Уотсън, на неописуемото равнодушие, надменност и самодоволство на една жена, която се опитваме с такива усилия да спасим! Това е, сега знаеш докъде сме стигнали, и сам виждаш, че се налага бързо да предприема някакъв решаващ ход, защото този гамбит доникъде няма да доведе. Ще те държа в течение, Уотсън, защото сигурно и ти ще имаш важна роля, макар че по всяка вероятност следващият ход ще го решат те, а не ние.

Така и стана. Два дни след последния ни разговор те нанесоха удар. Или по-точно той, защото не ми се иска да вярвам, че дамата е замесена по някакъв начин. Струва ми се, и сега мога да посоча точното паве от калдъръма на улицата, където стоях, когато погледът ми попадна на един плакат и ужас скова цялото ми същество. Там, между Гранд хотел и гара Чаринг крос, еднокрак вестникопродавец размахваше вечерни вестници и сочеше плаката пред себе си, на който с едри черни букви върху жълт фон беше изписана ужасната новина:

СМЪРТОНОСНО НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ШЕРЛОК ХОЛМС

Няколко мига стоях като гръмнат. Смътно си спомням, че грабнах един брой, а продавачът зад мен запротестира, че не съм му платил, после спрях пред входа на някаква аптека да прочета съдбоносната новина. Вестникарският текст гласеше:

Едва ли трябва да казвам, че още преди да дочета пасажа, се втурнах към улица „Бейкър“. В антрето заварих сър Леели Оукшот, известния хирург. Отвън до тротоара го чакаше каретата му.

— Няма непосредствена опасност — съобщи ми той. — Две разкъсни рани по скалпа и няколко отока и насинявания. Наложи се да зашия раните. Инжектирах му морфин. Добре е да бъде оставен на спокойствие, но може да влезете при него за петдесет минути.

Пристъпих на пръсти в затъмнената стая на Холмс. Той беше буден и с дрезгав шепот ме извика по име. Щорите бяха спуснати почти до долу, но няколко слънчеви лъча все пак осветяваха бинтованата му глава. През белия ленен компрес бе избило яркочервено петно. Седнах на леглото до Холмс и оборих глава.

— Всичко е наред, Уотсън, не ме гледай така изплашено — промърмори той със слаб глас. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда.

— Слава Богу!

— Знаеш, че съм добър фехтовач, но срещу един противник. Успях да парирам или да поема с гърба си повечето от ударите, само че вторият ми дойде в повече.

— Само ми кажи какво да направя, Холмс! Ясно е, че оня изверг ги е изпратил. Ако искаш, веднага ще отида и ще го разоблича.

— Добрият стар Уотсън! Докато полицията не залови нападателите, нищо не можем да направим. Но измъкването им е било добре планирано. Чакай малко! Имам план. Първо трябва да преувеличим нараняванията ми. Който и да те пита, раздувай! Разправяй им дебели лъжи: че ще е истинско щастие, ако доживея до края на седмицата, че имам мозъчно сътресение, че съм в делириум — каквото ти дойде на ум! Не се притеснявай, ако пресилиш.

— Ами сър Леели Оукшот?

— За него не бери грижа. Ще се погрижа наистина да ме мисли за полужив.

— Нещо друго?

— Да! Кажи на Шинуел Джонсън да скрие момичето. Не се и съмнявам, че тези хубавци ще тръгнат по дирите й, защото знаят, че ми помага в разследването. Щом дръзнаха да посегнат на мен, едва ли ще пожалят и нея. Направи го още тази вечер, Уотсън, спешно е.

— Още сега отивам. Друго?

— Сложи лулата ми тук на масичката. И кесията с тютюна. Точно така. Идвай всяка сутрин, за да планираме по-нататъшните действия.

Същата вечер уредих Джонсън да покрие госпожица Уинтър в някое тихо предградие, където да е вън от опасност.

През следващата седмица обществеността живееше с впечатлението, че Холмс е пред дверите на смъртта. Официалните съобщения бяха крайно песимистични, вестниците излизаха със зловещи заглавия. Редовните ми посещения при Холмс ме убеждаваха, че здравословното му състояние съвсем не е толкова лошо — природната му издръжливост и желязната му воля вършеха чудеса. Той се възстановяваше бързо и, подозирам, дори по-бързо, отколкото представяше нещата дори пред мен. В живота му понякога имаше такива моменти на абсолютна тайнственост (и те обикновено приключваха с драматична развръзка!), когато дори аз можех само да гадая какво е намислил. Придържаше се докрай към правилото, че успешен заговор се прави, когато заговорникът е сам. Макар да бях най-близкият му приятел, винаги чувствах, че между нас зее пропаст.

На седмия ден му махнаха шевовете, а вечерните вестници разтръбиха, че е получил тежък кръвоизлив и усложнения. Пак там се появи съобщение, което бях длъжен — жив или мъртъв — да покажа на моя приятел. То гласеше, че сред пътниците на презокеанския кораб „Руритания“, който в петък ще отплава от Ливърпул, ще е и барон Адалберт Грюнер, който трябва да уреди някои неотложни делови въпроса в САЩ преди наближаващата му сватба с госпожица Вайълет де Мервил, единствената дъщеря на… и т.н., и т.н. Холмс изслуша новината с хладен съсредоточен поглед и бледо лице, което ми подсказа, че е потресен.

— Петък! — извика той. — Само три дни още! Значи негодникът се опитва да избегне опасността. Няма да успее, Уотсън. Няма да успее! А сега искам да направиш нещо за мен.

— Затова съм тук, Холмс.

— Тогава искам да запълниш следващите си двайсет и четири часа с интензивен курс по изучаване на китайския порцелан.

Не ми даде повече никакви указания, а и аз не попитах защо. Дългият опит ме бе научил на мъдростта да се подчинявам. Но когато излязох и тръгнах по улица „Бейкър“, в главата ми се роди съмнение — как, за Бога, да изпълня тази необикновена заръка. Накрая тръгнах към лондонската библиотека на площад „Сейнт Джеймс“, споделих проблема си с моя приятел Ломакс, помощник-библиотекар, и се прибрах у дома с един внушителен том.

Казват, че адвокатите, които, да речем, в понеделник старателно зазубрят всички подробности по едно дело, в петък вече са ги забравили напълно. Подобно на тях посветих цялата вечер, цялата нощ — с малки прекъсвания за почивка — и цялата следваща сутрин в попиване на знания за порцелановите изделия. Запаметявах всичко — имената и отличителните знаци на всички известни декоратори на китайски порцелан, подробности за неразбираемите им епохи и периоди, научих по какво се познават изписан съд на Хунву, изящна работа на Юнло, почеркът на Таниин и най-добрите образци от примитивния период на Сун и на Юан. И когато вечерта на следващия ден се отбих при Холмс, бях догоре зареден с цялата тази информация. Холмс беше станал от леглото — а едва ли някой би очаквал подобно нещо, ако се водеше по съобщенията във вестниците — и сега седеше в любимото си кресло, подпрял с ръка бинтованата си глава.

— Защо си станал, Холмс? — попитах. — Според вестниците ти умираш.

— Така и трябва да бъде. А ти, Уотсън, научи ли си урока?

— Направих опит.

— Добре. Ще можеш ли да поддържаш интелигентен разговор по темата?

— Надявам се.

— Тогава ми подай онази кутийка от полицата над камината.

Той отвори капака и извади някакъв малък предмет, внимателно увит във фина китайска коприна. Разви плата и показа изящна порцеланова чинийка в красив тъмносин цвят.

— Много внимателно се отнасяй с тази чинийка, Уотсън, защото това е истински прозрачен порцелан от династията Мин. През „Кристи“ досега не е минавал по-изящен съд. Пълен комплект от този вид би струвал повече от откуп за крал. Всъщност не е сигурно дали изобщо съществува такъв пълен комплект извън императорския дворец в Пекин. Само при вида на тази чинийка всеки истински колекционер би полудял.

— Какво да правя с нея?

Холмс ми подаде визитна картичка с надпис:

— Тази вечер това ще ти е името, Уотсън. Ще се обадиш на барон Грюнер. Вече достатъчно добре познавам навиците му, за да зная, че в осем и половина ще е свободен. Предварително ще му съобщиш с бележка, че възнамеряваш да го посетиш, и ще прибавиш, че искаш да му покажеш екземпляр от уникална колекция съдове от династията Мин. Спокойно можеш да се представяш и за лекар, защото в тази роля ще звучиш по-убедително. Ще изтъкнеш, че си колекционер, че си попаднал на този съд, дочул си за интересите на барона в тази област и си склонен да го продадеш на подходяща цена.

— На каква цена?

— Добър въпрос, Уотсън. Със сигурност зле ще се изложиш, ако не знаеш стойността на съкровището си. Сър Джеймс ми осигури тази чинийка и доколкото разбрах, е от колекцията на негов клиент. Няма да преувеличиш, ако кажеш, че в света не съществува втора такава чинийка.

— Може би трябва да предложа комплектът да бъде оценен от експерт?

— Великолепно, Уотсън. Днес си блестящ! Предложи „Кристи“ или „Сотби“, защото смяташ, че не е редно сам да поставяш цена.

— Ами ако не пожелае да ме приеме?

— О, ще пожелае! Той е обладан от колекционерска мания, и то в най-остра форма. И особено в тази област, в която е признат авторитет. Сядай, Уотсън, да ти издиктувам писмото. Няма да чакаме отговор. Просто ще кажем кога и защо пристигаш.

Писмото беше забележително — кратко, учтиво, възбуждащо любопитството на колекционера. Веднага го предадохме на един пратеник да го отнесе. По-късно същата вечер с ценния съд в ръка и с визитката на д-р Хил Бартън в джоба се отправих към моето приключение.

Красивата къща и обширната градина потвърждаваха думите на сър Джеймс, че барон Грюнер е мъж със значително богатство. Дълга криволичеща алея с редки видове храсти от двете страни водеше до открито пространство, посипано с чакъл и украсено със статуи. Къщата бе строена от южноафрикански богаташ в годините на разцвет и въпреки архитектурния кошмар на многобройните кулички по краищата респектираше с големината и солидността си. Посрещна ме иконом, който спокойно би могъл да украсява някоя пейка в епископска църква. Заведе ме при издокаран в плюш лакей, който извести барона за присъствието ми.

Адалберт Грюнер стоеше пред отворената витрина на грамаден шкаф точно между прозорците. В шкафа бе подредена част от колекцията му китайски порцелан. Когато влязох, той се обърна към мен с малка кафява ваза в ръце.

— Заповядайте, седнете, докторе — рече той. — Тъкмо разглеждах съкровищата си и се чудех дали мога да си позволя да прибавя още едно към тях. Може би ще искате да погледнете този великолепен образец от династията Тан, датиращ от седми век. Сигурен съм, че едва ли сте виждали по-изящна изработка или по-добра глазура. Носите ли чинийката Мин, за която споменавате в бележката?

Внимателно я разопаковах и му я подадох. Той седна зад бюрото си, светна лампата, защото вече притъмняваше, насочи я към предмета и се вторачи в него. Жълтата светлина огряваше и него и аз на свой ред разгледах лицето му.

Дума да няма, беше изключително красив мъж. Напълно заслужаваше славата си на хубавец, с която бе пристигнал от Европа. Среден на ръст, но с безупречно телосложение, с мургаво лице, почти ориенталски тип, големи тъмни очи и премрежен поглед, който така неустоимо привличаше жените. Косата и мустаците му бяха гарвановочерни, късо подстригани и грижливо намазани с восък. Лицето му имаше правилни и приятни черти, като изключим почти равната линия на тънките устни. Ако някога съм виждал уста на убиец, това бе неговата — жестока и безмилостна като процеп, като прорезна рана на лицето, стисната, неумолима и ужасяваща. Който го бе посъветвал да вчесва мустаците си настрани, му бе направил лоша услуга, защото природата бе изваяла устата му като естествен сигнал за опасност и така открита, можеше да предупреди жертвите му. Гласът му бе завладяващ, маниерите му — безупречни. Стори ми се, че току-що е навършил трийсет години, но по-късно от досието му стана ясно, че е на четирийсет и две.

— Прекрасно! Наистина прекрасно — най-сетне промълви той. — И твърдите, че имате комплект от шест такива чинийки? Озадачен съм, че досега не съм чул за този великолепен образец. В Англия има само един съд от този вид и със сигурност знам, че не се продава. Ще бъде ли нахално от моя страна, доктор Бартън, ако ви попитам как сте се сдобили с него?

— Има ли значение! — възкликнах небрежно аз. — Сам се убедихте, че предметът е оригинален, а за цената според мен трябва да чуем мнението на експерт.

— Колко загадъчно! — рече той и ме стрелна с подозрителен поглед в тъмните си очи. — Когато става въпрос за толкова ценна вещ, човек обикновено иска да знае всичко. Сигурен съм, че чинийката е истинска, не съм си и помислял друго. Но все пак, ако впоследствие се окаже, да речем… че не сте имали право да я продавате?

— Мога да ви предоставя гаранции, че няма да възникнат подобни претенции.

— Това, разбира се, е добре, но искам да знам какви може да са тези гаранции.

— Моите банкери ще ви отговорят вместо мен.

— Да, разбира се. И все пак, струва ми се, има нещо доста необичайно в цялата работа.

— Вие решавате ще има ли сделка или не — отвърнах с безразличие. — Отправих предложението си първо към вас, защото дочух, че сте ценител и колекционер. Едва ли ще срещна такива трудности при другите евентуални купувачи.

— Кой ви каза, че съм ценител и колекционер?

— А не сте ли? Знам, че сте дори автор на книга по въпроса.

— Вие чели ли сте я?

— Не.

— О, Боже. Все по-трудно ми е да разбера. Твърдите, че сте колекционер, притежавате извънредно ценен предмет в своята колекция, а не сте си направили труда да прочетете единствената книга, която би ви посочила истинската стойност и значимост на това, което притежавате. Как ще ми го обясните?

— Просто съм много зает. Като практикуващ лекар…

— Това не е отговор. Когато човек е запален по нещо, винаги намира време за него независимо от другите си ангажименти. Нали в бележката си твърдите, че сте колекционер?

— Такъв съм.

— Тогава може ли да ви задам няколко въпроса, за да ви изпитам? Защото, докторе, ако наистина сте доктор, честно да ви кажа, цялата тази история ми се струва все по-подозрителна. Добре, нека ви запитам какво знаете за императора Шому и как го свързвате с Шошу Ин до Нара? Какво? Мили Боже, нима това ви озадачава? Тогава ми кажете нещо повече за северната династия Уеи и за ролята й в историята на порцелановите изделия?

Аз скочих от стола си, имитирайки гняв и недоволство:

— Това е нетърпимо, господине — рекох. — Дойдох да ви направя услуга, а не да бъда унижаван с ученическо препитване. Знанията ми по тези въпроси може и да не отстъпват на вашите, но аз няма да ви отговоря, след като ме питате по този оскърбителен начин.

Той ме изгледа втренчено. Премрежеността мигом изчезна от погледа му и очите му проблеснаха. Жестоките устни оголиха зъбите.

— Каква игра играете? Тук сте като шпионин, нали? Пратеник на Холмс. Опитвате се да ме вкарате в някакъв капан. Нашият приятел е на смъртно легло, доколкото чух, и праща свой човек да ме следи изкъсо. Но идвайки тук, не сте си подсигурили път за отстъпление! Ей Богу, излизането от тук ще ви затрудни доста повече от влизането.

Той скочи на крака и аз отстъпих назад, приготвяйки се да посрещна атаката му, защото той очевидно беше извън себе си от ярост. Може би още от самото начало ме бе заподозрял и разпитът само бе затвърдил опасенията му. Сега вече знаеше истината и за мен бе ясно, че нямам надежда да се измъкна. Баронът мушна ръка в някакво странично чекмедже и трескаво започна да рови в него. После явно дочу нещо, защото напрегна слух и извика:

— Ааа! Ааа! — и се втурна в стаята зад гърба му.

С два скока се озовах пред отворената врата и видях сцена, която ще запомня за цял живот. Прозорецът към градината зееше широко отворен. Вътре пред него като ужасяващ призрак стоеше Шерлок Холмс — с омотана в кървави бинтове глава и бледо изпито лице. Веднага след това той се хвърли през отворения прозорец и миг след това се чу тупването на тялото му в лавровите храсти отвън. Господарят на къщата изтича към прозореца с яростен вик. И тогава — стана мълниеносно, но аз го видях съвсем ясно — една ръка, една женска ръка рязко се вдигна над листата и почти едновременно с това баронът изрева от болка — пронизителен писък, който завинаги ще звучи в ушите ми. Закри лице с шепите си и се втурна в стаята, като жестоко блъскаше главата си в стените. После рухна на килима и започна да се търкаля и да се мята, а виковете му закънтяха из къщата.

— Вода! За Бога, дайте ми вода! — крещеше той.

Грабнах една гарафа от близката масичка и се втурнах да му помагам. В този миг в залата влетяха икономът и няколко слуги. Помня, че един от тях припадна, когато обърнах лицето на господаря му към светлината на лампата. Беше разядено от сярна киселина, която все още се стичаше по ушите и брадичката му. Едното му око вече бе изцяло бяло и изцъклено, а другото бе яркочервено от обгарянията. Красивите му черти, на които допреди миг се възхищавах, сега се бяха размазали така, както се стичат боите от красива картина, върху която художникът е мацнал напоена с мръсна вода гъба.

Набързо обясних на слугите какво се бе случило, и неколцина от тях се спуснаха през прозореца, а останалите хукнаха към моравата. Навън вече се бе стъмнило, а и валеше. Сред стоновете баронът крещеше и беснееше по адрес на отмъстителката:

— Беше оная дива котка Кити Уинтър — извика той. — Дяволска жена. Ще я накарам да си плати! Ще си плати за това! О, Боже, не се търпи!

Измих му лицето и го намазах с олио, сложих му памучни компреси. Предписах му подкожни инжекции с морфин и цялата му подозрителност към мен се стопи. Той напълно се остави в ръцете ми, сякаш бях способен да проясня тези изцъклени като на мъртва риба очи. Представляваше жалка руина, която бях готов да оплача, ако не знаех, че именно престъпният му живот го е докарал до тази трагична развръзка. Беше ми неприятно да държа разядените му от киселината ръце и почувствах безкрайно облекчение, когато пристигна личният лекар на барона, последван от кожен специалист. Появи се и полицейски инспектор, комуто връчих истинската си визитка. Глупаво би било да скривам самоличността си, защото вече бях почти толкова известен в Скотланд ярд, колкото и самият Холмс. След това напуснах тази ужасна мрачна къща и час по-късно вече бях на улица „Бейкър“.

Холмс седеше в любимото си кресло, но изглеждаше крайно блед и изтощен. Не само от раните. Дори неговите железни нерви бяха разклатени от тазвечершните събития. Той ужасен изслуша сбития ми разказ за преображението на барона.

— Възмездие за греховете му, Уотсън — каза той. — Рано или късно, възмездието идва. А Бог знае, че в този случай греховете наистина са много — и той взе някаква кафява книга от масичката. — Ето го албума, за който говореше госпожица Уинтър. Ако тон не провали насрочената сватба, значи нищо не може да се направи. Но той ще я провали, Уотсън, сигурен съм. Никоя уважаваща себе си жена не би го понесла.

— Какво представлява? Любовен дневник?

— Дневник на прелъстителя. Всъщност наречи го, както щеш. Още когато Кити Уинтър спомена за него, осъзнах какво оръжие се крие там, стига да успеем да го докопаме. Тогава се постарах да не показвам какво мисля, защото жената можеше неволно да ме издаде пред госпожица Вайълет. Но се съсредоточих върху идеята да го използвам. След като ме нападнаха, осъзнах, че имам възможност да приспя бдителността на барона, да го накарам да мисли, че няма защо да се страхува от мен. Всичко вървеше по план и сигурно щях да изчакам още, но съобщението за пътуването му до Америка ме принуди да действам. Сигурен бях, че няма да остави без надзор този тъй компрометиращ дневник, затова трябваше да действам бързо. Отхвърлих варианта за нощна кражба с взлом, защото баронът се бе подсигурил с аларма. Оставаше възможността да вляза вечер, но само при условие че вниманието му изцяло е погълнато от нещо друго. Тази част от работата я свършихте ти и синята чинийка. И тъй като трябваше по-точно да знам къде да търся книгата, защото разполагах с ограниченото време на познанията ти по китайския порцелан, в последния момент взех със себе си и госпожица Уинтър. Откъде да знам какво е имало в малкото съдче, което тя тъй грижовно носеше. Мислех, че е дошла да помага в моите дела, а тя се е занимавала с нейните си.

— Баронът се досети, че ти си ме пратил.

— Точно от това се страхувах. Все пак ти успя да го залъжеш достатъчно дълго, за да открия книгата, но не достатъчно, за да избягам безпрепятствено. А, сър Джеймс, радвам се, че дойдохте!

Нашият изискан приятел веднага се бе отзовал на поканата ни. Той изслуша разказа на Холмс за случилото се с най-дълбоко внимание.

— Направили сте чудо! Чудо! — възкликна след края на разказа. — Ако раните му са толкова ужасни, колкото доктор Уотсън твърди, сватбата се проваля от само себе си дори без да използваме тази ужасна книга.

Холмс поклати глава:

— Благородница като Вайълет де Мервил никога не би постъпила така. Напротив, обезобразен тя би го заобичала още по-силно, като мъченик. Не, не. Трябва да разрушим моралното му лице, не физическото. Само тази книга — и нищо друго! — може да я върне обратно на земята. Написана е от неговата ръка, с неговия почерк и госпожица Вайълет не може да си затвори очите пред това.

Сър Джеймс взе със себе си книгата и безценната чинийка. И за мен вече беше време да си ходя, затова си тръгнах с него. Пред входа го чакаше карета. Той бързо се качи в нея, припряно каза на кочияша накъде да кара, и конете потеглиха. Сър Джеймс провеси половината от палтото си през прозореца в неловък опит да скрие отличителните хералдически знаци по каретата, но аз вече ги бях видял добре. Ахнах от изненада. След това се върнах и отново изкачих стъпалата към стаята на Холмс. Влетях вътре с „голямата“ новина:

— Холмс, Холмс, открих кой е бил нашият знатен клиент. Той е…

— Той е верен приятел, джентълмен и благородник — рече Холмс и вдигна ръка да ме възпре. — Това стига засега и завинаги.

Не знам как са използвали тайната книга на барона. Може би самият сър Джеймс я е представил на госпожицата. Или — което е по-вероятно — е предоставил тази деликатна задача на баща й. Така или иначе, желаният резултат бе постигнат. Три дни по-късно в „Морнинг поуст“ се появи съобщение, че сватбата между барон Адалберт Грюнер и госпожица Де Мервил няма да се състои. Същият вестник публикува и резюме от откриването на съдебното дело срещу госпожица Кити Уинтър по наказуемото със смърт обвинение за хвърляне на сярна киселина. Но в хода на делото бяха изнесени такива смекчаващи вината обстоятелства, че произнесената присъда бе направо символична за подобно деяние. Съществуваше опасност срещу Шерлок Холмс да бъде повдигнато обвинение за кражба с взлом, но когато целта е благородна, а клиентът — толкова знатен, дори строгият английски закон става гъвкав и хуманен. Досега моят приятел не е сядал на подсъдимата скамейка.

Артър Конан Дойл Трите стрехи

Сякаш никое от приключенията ни не е започвало така внезапно и драматично, както случаят, свързан с Трите стрехи. Няколко дни не бях виждал Холмс и нямах представа, с какво се занимава. Тази сутрин той бе в приказливо настроение. Тъкмо се бях отпуснал в удобното кресло до камината срещу приятеля ми, сгушен в другото с лула между зъбите, когато се появи посетителят ни, а всъщност по-точно би било да се каже, че връхлетя в стаята като разгневен бик.

Ако огромният негър, който нахълта, не бе заплашителен, щеше да изглежда комично с крещящия си възтесен костюм и бухнала оранжева вратовръзка. Широкото му лице със сплескан нос имаше нагло изражение, а в мрачните му очи проблясваше злоба, докато местеше поглед от приятеля ми към мен.

— Кой от двама ви, джентълмени, е г’син Холмс?

С разсеяна усмивка приятелят ми вдигна лулата си.

— А вие сте, значи? — негърът се приближи до масата с пъргава стъпка. — Вижте, г’сине, недей си пъха носа, дето не трябва, и остави хората да си вършат работата. Ясно?

— Много добре — каза Холмс — Продължавайте!

— Така ли? Добре било — разгорещи се здравенякът. — Хич няма да е добре, като те подредя хубавичко. Знам ги тия като теб, ама хич не изглеждат добре, след като са си имали работа с мен. Добре да го запомниш — и той навря големия си като парен чук юмрук под носа на моя приятел. Холмс го заразглежда отблизо с явен интерес.

— По рождение ли е такъв — попита той, — или става постепенно?

Не зная кое подейства по-убедително — леденият тон в гласа му или проскърцването на ръжена, който сграбчих. Тъй или иначе, свирепият ни посетител видимо поомекна.

— Е, добре, да не кажете, че не съм ви предупредил — заяви той. — Един приятел се интересува от Хароу, знаете за к’во говоря, и не иска да му се бъркате. Ясно? Вие не сте законът и аз не съм законът. Речеш ли да се навъртате там, и аз ще съм наблизо. Не забравяй го.

— И бездруго трябваше да се срещна с вас — подхвана Холмс. — Не ви предлагам да седнете, защото не ми харесва миризмата ви. Вие сте Стив Дикси, биячът, нали така?

— Точно така, г’син Холмс, знаете с кого си имате работа, така че мислете, преди да обижда.

— О, обидата е последното нещо, от което се нуждаете — каза Холмс, гледайки ужасните бърни на посетителя ни. — Но може би ще ми кажете нещо за убийството на младия Пъркинс недалеч от бар „Холбърн“… А, да не би да си тръгвате?

Когато негърът отново се извърна към нас, лицето му бе оловно.

— Няма да слушам такива работи — рече той. — Пък и к’во можех да направя с Пъркинс, г’син Холмс? Както тренирах на ринга Бул в Бирмингам, оня младок се довлече и сам си го изпроси.

— Добре, Стив, предполагам, че на съдиите ще разкажеш по-подробно — каза Холмс и додаде: — Доста неща знам за теб и за Барни Стокдейл…

— Тогава помогнете ми, за Бога, г’син Холмс…

— Достатъчно. Изчезвайте, ще ви повикам, когато ми потрябвате.

— Всичко добро, г’син Холмс. Нали няма да ми държите карез, дето така нахълтах и…

— Само ако ми кажете кой ви изпраща.

— То не е тайна. Оня г’син, дет’ го споменахте.

— А него кой го е наел?

— Да пукна, ако знам, г’син Холмс. Рече ми: „Стив, върви при г’син Холмс и му кажи да не си вре носа в Хароу, ако му е мил животът.“ Т’ва е, честна дума.

Без да каже дума повече, посетителят ни се втурна към вратата и изчезна също така внезапно, както се бе появил. С ведра усмивка Холмс изтръска пепелта от лулата си.

— Радвам се, че не се наложи да му чупиш празната глава, Уотсън, забелязах маневрата ти с ръжена. Както сам видя, оказа се безобиден здравеняк, слабоумен и лесен за сплашване. Той е от бандата на Спенсър Джон, замесена в една тъмна афера, която ще разнищя, когато имам повече време. Прекият му шеф Барни е малко по-обигран. Занимават се с побоища, изнудване и други тъмни дела. Искам да знам кой стои зад тях в този конкретен случай.

— Но защо се опитват да те сплашат.

— Щом някой е толкова заинтересуван, че да прибегне до подобни мерки, явно в Хароу става нещо, което нямам намерение да оставя така.

— Да, но какво?

— Тъкмо това се канех да ти съобщя, преди да ни прекъснат по този комичен начин. Прочети това писмо от госпожа Мабърли. Ако желаеш, ела с мен. Ще й телеграфираме, преди да тръгнем.

Адресът беше Трите стрехи, Хароу Уийлд.

— Това е! — каза Холмс. — Ако си свободен, да се захващаме.

След кратко пътуване с влак наехме карета и скоро се озовахме пред Трите стрехи — тухлена постройка с гредоред, издигната сред занемарена поляна. Над горните прозорци покривът правеше три чупки в неуверен опит да защити името на дома. Отзад започваше рехава горичка от хилави борови дръвчета. Мястото изглеждаше потискащо и неприветливо. Домът обаче се оказа уютен и добре обзаведен, а приветливата възрастна домакиня, която ни посрещна, притежаваше всички белези на изтънчеността и културата.

— Помня добре съпруга ви, госпожо — започна Холмс. — Макар да са минали години, откак се възползва от услугите ми по един незначителен повод.

— Вероятно името на сина ми Дъглас ви е по-познато.

Холмс я погледна заинтригувано.

— Боже мой! Вие сте майката на Дъглас Мабърли? Слабо го познавам, но в Лондон едва ли има човек, който да не е чувал за него. Забележителна личност! Къде е той сега?

— Почина, господин Холмс. Беше аташе в Рим, миналия месец почина от пневмония.

— Съжалявам. Кой би предположил! Не познавах по-жизнен човек от него. Живееше толкова интензивно, с всяка фибра.

— Твърде интензивно, господин Холмс, и тъкмо това го съсипа. Вие го помните жизнерадостен и преливащ от енергия. Не сте виждали мрачния потиснат и затворен мъж, в който се превърна. Сърцето му бе разбито. За един-едничък месец милото ми момче пред очите ми се превърна в похабен циничен човек.

— Любовна история? Жена?

— По-скоро демон. Но не за това ви помолих да дойдете, господин Холмс.

— Двамата с доктор Уотсън сме на ваше разположение.

— Случиха се някои странни неща. Живея тук от около година, водя самотен живот, почти не познавам съседите си. Преди три дни дойде един господин и се представи като агент по покупко-продажба на имоти. Негов клиент желаел да закупи къщата и ако съм била склонна да я продам, само да съм назовяла сумата. Стори ми се доста странно — наоколо има нелоши постройки, които са празни и чакат купувач. Така или иначе, заинтересувах се от предложението. Поисках с петстотин лири повече от сумата, за която я купих. Господинът веднага се съгласи, но добави, че клиентът му желаел да купи и обзавеждането, така че да включа и него. Част от мебелите са от стария ми дом и както сам забелязвате, доста хубави, така че сериозно закръглих сумата. Той отново прие без всякакви възражения. Винаги съм искала да пътешествам по света, а сделката изглеждаше толкова изгодна, че напълно ме осигуряваше до края на живота ми. Вчера господинът дойде с подготвените документи. За щастие ги показах на адвоката си, господин Сутро, който живее в Хароу, и той ми каза: „Този договор е, меко казано, странен. Подпишете ли го, няма да можете да изнесете нищо от къщата, дори личните си вещи!“ Така че, когато агентът дойде отново вечерта, подчертах, че съм имала намерение да продам само мебелите. „Не, не, всичко“ — заяви той. „Как така? А дрехите ми? А бижутата?“ „Е, добре, за личните ви вещи могат да се направят известни отстъпки. Но всичко, което бъде изнесено от къщата, ще трябва да бъде най-внимателно проверено. Клиентът ми е доста щедър, но държи на капризите си и си има свои разбирания. Иска всичко или нищо.“ „Тогава нека бъде нищо“ — отвърнах и с това нещата приключиха, но цялата история ми се стори доста странна и си помислих…

В този миг ни прекъснаха по доста необичаен начин.

Холмс вдигна ръка да замълчим, втурна се и рязко отвори вратата, сграбчи за рамото едра намусена жена и я придърпа вътре. Тя несръчно се опитваше да се освободи от хватката му и приличаше на огромно пиле, което кряка и се върти непохватно из курника.

— Пуснете ме! Как смеете? — кряскаше тя.

— Какво правеше там, Сюзън?

— Ами, гуспожа, току влизах да питам ще остават ли гус’дата за обяд, па тоя мъж ме сграбчи.

— От пет минути подслушва зад вратата, но не исках да прекъсвам интригуващия ви разказ. Хриптенето в гърдите ви издаде, Сюзън. Шумничко дишате…

Жената го зяпна ядно, без да успее да скрие удивлението си.

— Кой сте вие и с какво право се държите така с мен?

— Просто искам да задам няколко въпроса във ваше присъствие. Госпожо Мабърли, споменавали ли сте някому, че възнамерявате да ми пишете и да се посъветвате с мен?

— Не, господин Холмс.

— Кой изпрати писмото ви?

— Сюзън.

— Точно така. Е, Сюзън, кого известихте, че господарката ви ме моли за съвет?

— Лъжа! Никого не съм известявала.

— Еее, Сюзън, нали знаете, че хората с хриптящи гърди не живеят дълго. Пък и не е хубаво да се лъже. Та на кого казахте?

— Сюзън — викна господарката й. — Ти си коварна лъжкиня. Сега си спомних, че те видях да говориш с някого при оградата.

— Моя си работа! — тросна се прислужничката.

— Да предположим ли, че си говорила с Барни Стокдейл? — попита Холмс.

— Като знаете, какво сте ме заразпитвали?

— Трябваше да се уверя. А ти, Сюзън, ще получиш десет лири, ако ми кажеш кой стои зад Барни.

— Някой, който може да сложи хиляда лири на всеки десет, които вие някога сте имали.

— Богат мъж, значи? Аха, усмихвате се, значи е богата жена. Е, не мислите ли, че е по-добре да ни кажете името й и да си получите десетачката.

— Преди това ще се видим в пъкъла.

— Ау, Сюзън, какъв е този език!

— Махам се от тук. До гуша ми дойде. Ще пратя утре някой да ми вземе багажа — и тя се втурна навън.

— Довиждане, Сюзън. И не прекалявай с успокоителните! — викна след нея Холмс.

После оживеното му настроение рязко помръкна и когато вратата се затвори зад гърба на освирепялата слугиня, лицето му бе сурово.

— Бандата сериозно се е задействала. Вижте колко бързо плетат мрежите си. Изпратили сте писмото в десет часа. Така че Сюзън е разполагала с достатъчно време да доложи на Барни, а той от своя страна да уведоми работодателя си и да се посъветва с него. Той или тя — склонен съм да приема второто заради усмивката на Сюзън, когато си мислеше, че не я гледам, го потвърди — скроява план. Извикали са Черния Стив и в единайсет на следващата сутрин той дойде да ме заплашва. Бързичко действат.

— Но какво искат?

— Това е въпросът. Кой е живял тук преди вас?

— Един морски капитан в оставка. Казвал се е Фъргюсън.

— Да знаете нещо интересно за него?

— Не съм чувала.

— Чудех се дали не е възможно да е закопал нещо ценно. Разбира се, в днешно време, когато някой реши да крие съкровище, го оставя в Пощенската банка. Но все се намират разни ексцентрици. Без тях светът би бил скучен. Отначало помислих, че може да е заровено нещо ценно, но в такъв случай защо ще искат да купуват мебелите? Едва ли притежавате, без да го подозирате, картина от Рафаело или първо издание на Шекспир.

— Не мога да се сетя за нещо по-ценно, което притежавам, от чаен сервиз „Краун Дерби“.

— Това не ни помага много за разплитането на загадката. Защо ли не заявяват открито какво искат? Ако ламтяха за чаения ви сервиз, по-вероятно е да ви предложат добра цена за него, вместо да се пазарят за цялата ви покъщнина. Не, доколкото схващам, има нещо, за което не знаете, че притежавате, но не бихте се разделили с него, ако научите.

— И аз така виждам нещата — вметнах.

— Щом и доктор Уотсън е съгласен, сигурно е така.

— Добре, господин Холмс, какво може да е това нещо?

— Нека се опитаме да намерим отправна точка за анализ. Живеете тук от около година, нали?

— Почти две.

— Още по-добре. В този немалък период никой не е искал нищо от вас. И изведнъж преди три-четири дни някой решава, че спешно му е нужна къщата ви. Какво мислите за това?

— Може да се предположи — обадих се аз, — че предметът, все едно какъв, е тук отскоро.

— Отново сме на едно мнение — каза Холмс. — Е, госпожо Мабърли, да сте се сдобили с нещо наскоро?

— Не, нищо не съм купувала.

— Наистина? Забележително! Засега може би ще е най-добре да оставим нещата така, докато не научим нещо по-конкретно. На вашия адвокат може ли да се разчита?

— О, да, имам пълно доверие на господин Сутро.

— Имате ли други прислужници, или Сюзън, която току-що напусна, беше единствената?

— Има и едно младо момиче.

— Свържете се с господин Сутро и го помолете да пренощува тук утре и вдругиден, за да ви пази.

— От какво?

— Кой знае? Обстоятелствата са крайно неясни. Ако не открия какво кроят, ще трябва да тръгна откъм обратния край. Впрочем агентът остави ли ви някакъв адрес?

— Само картичка с името и професията си. Хайнес-Джонсън, посредник и оценител.

— Надали ще го открием в регистрите. Честните хора не крият работния си адрес. Ако се случи нещо ново, веднага ме известете. Ще се заема със случая ви и можете да разчитате, че ще го доведа докрай.

Докато прекосявахме коридора, проницателният поглед на Холмс, от който нищо не убягваше, спря върху няколко куфара и сандъци, наредени в ъгъла. Етикетите им се виждаха ясно.

— Милано, Люцерн, тези са от Италия.

— Вещите на горкия Дъглас.

— И още не сте ги разопаковали? Откога са тук?

— Пристигнаха миналата седмица.

— Но как сте ги оставили досега? Сигурно тъкмо в тях е липсващата нишка. Откъде сте сигурна, че не съдържат нещо ценно?

— Това е почти невъзможно, господин Холмс. Освен заплатата си горкият Дъглас получаваше само една малка рента. Какво толкова ценно би могъл да притежава?

Холмс стоеше озадачен.

— Не отлагайте повече, госпожо Мабърли — каза той накрая. — Пренесете куфарите в спалнята си и прегледайте съдържанието им колкото може по-скоро. Ще дойда утре и ще ми разкажете.

Ясно беше, че Трите стрехи са под наблюдение — още преди да стигнем края на високата ограда, забелязахме наемния бияч в края на пътечката. Едрата му фигура изглеждаше още по-мрачна и застрашителна в това уединено място. Холмс пъхна ръка в джоба си.

— За пищова ли бъркате, г’син Холмс?

— Не, Стив, за шишенцето парфюм.

— Шегуваме се, значи, а, г’син Холмс?

— Хич няма да ти е до шеги, като се захвана с теб, Стив. Мисля, че достатъчно ясно те предупредих тази сутрин.

— Много мислих, г’син Холмс, за онуй, дето ми казахте тая сутрин, и реших, че не ми се говори повече за случая с г’син Пъркинс. Ако мога да ви помогна с нещо, г’син Холмс, веднага ще го сторя.

— Кажи ми чии нареждания изпълняваш?

— Ой, Божке! Ама нали ви казах, г’син Холмс. Не знам. Моят шеф Барни ме прати и т’ва е всичко.

— Добре, Стив, запомни едно: дамата в тази къща и всичко, което й принадлежи, е под моя защита. Недей го забравя.

— Няма, г’син Холмс. Запомних.

— Страх го е за кожичката и с това го държа, Уотсън — отбеляза приятелят ми, когато отминахме. — Той би издал работодателя си, ако знаеше кой е. Хубаво, че научих някои неща за бандата на Спенсър Джон и за самия Стив. А нашият случай, Уотсън, опира до Лангдейл Пайк. Ще се срещна с него и след това може би ще съм по-наясно със случая.

През деня повече не видях Холмс, но се досещах с какво се занимава. Лангдейл Пайк беше неговият ходещ справочник за всякакви скандални факти и подробности. Това странно безлико създание прекарваше времето си, приведено до прозореца на клуба на улица „Сейнт Джеймс“, откъдето приемаше и разпространяваше всички клюки на метрополията. Твърдеше се, че е натрупал четирицифрен доход от всекиседмичните си статии за долнопробните вестници, задоволяващи нездравото любопитство на съмнителната публика. Това създание с автоматична прецизност улавяше всяко размътване в дълбините на лондонските потайности и го вадеше на повърхността. Холмс неведнъж дискретно му бе помагал и Лангдейл му беше задължен.

Рано на следващата сутрин от вида на приятеля ми заключих, че нещата се развиват благополучно. Оказа се обаче, че денят ни е подготвил неприятна изненада във вид на следната телеграма:

— Събитията достигнаха критичния предел по-бързо, отколкото очаквах — възкликна Холмс. — Който и да стои в дъното, не си е губил времето, което изобщо не ме изненадва след онова, което чух. Този Сутро, естествено, е нейният адвокат. Сбърках, Уотсън, като не те помолих да останеш в къщата за през нощта. Явно не биваше да разчитаме на този господин. Е, не ни остава нищо друго, освен отново да посетим Хароу.

Трите стрехи доста се различаваха от подредения дом, който бяхме посетили предния ден. Група местни безделници се навъртаха около градинската порта, докато двама полицаи внимателно оглеждаха прозорците и лехите със здравец. Вътре заварихме сивокос възрастен господин, който се представи като адвокат, както и припрян руменобуз инспектор. Той се здрависа с Холмс като със стар познайник.

— Господин Холмс, въпросът този път е напълно ясен. Най-обикновен грабеж, напълно в компетенциите на бедната стара полиция. Експерти не са нужни.

— Убеден съм, че случаят е в сигурни ръце — отвърна Холмс. — Най-обикновен грабеж, казвате?

— Съвсем. Знаем кой е извършителят, и сме по петите му. Бандата на Барни Стокдейл е, видели са оня голям негър да се навърта наоколо.

— Чудесно! А какво са взели?

— Като че ли не са успели да приберат много. Госпожа Мабърли е била упоена с хлороформ, а къщата… А, ето я и самата домакиня.

Вчерашната ни познайница, бледа и разстроена, се появи на прага, подкрепяна от младата прислужничка.

— Добър съвет ми дадохте, господин Холмс — започна тя с печална усмивка. — Уви, не ви послушах! Не исках да притеснявам господин Сутро и ето че пострадах.

— Научих за станалото едва тази сутрин — обади се адвокатът.

— Господин Холмс ме посъветва да се обърна за помощ към приятел. Пренебрегнах препоръката му и платих за това.

— Изглеждате сериозно разстроена, госпожо — каза Холмс. — Вероятно ще ви е трудно да говорите за случилото се.

— Всичко е тук — обади се инспекторът, потупвайки дебел тефтер.

— Все пак, стига дамата да не е прекалено разстроена…

— Няма много за разказване. Без съмнение онази безбожница Сюзън им е помогнала. Познавали са най-подробно къщата. Съвзех се с тампон хлороформ в устата, но не знам колко време съм била упоена. Когато се съвзех, видях един мъж до леглото, друг тъкмо вадеше някакъв пакет от куфара на сина ми, а останалите вещи бяха пръснати и разхвърляни по пода. Скочих и успях да го хвана, преди да избяга.

— Поели сте голям риск — вметна инспекторът.

— Държах го здраво, но той ме блъсна, а другият трябва да ме е ударил, защото не помня нищо повече. Мери, прислужничката, чула шума и се развикала за помощ през прозореца, което довело полицията, но престъпниците ги нямало.

— Какво са взели?

— Май не липсва нещо важно, сандъците на сина ми не съдържаха ценни вещи.

— Оставили ли са някаква следа.

— Успяла съм да изтръгна лист хартия от мъжа, когото бях сграбчила. Намерих го после смачкан на пода, почеркът е на сина ми.

— Значи не е нещо ценно — рече инспекторът. — Ако това е била целта на крадците…

— Точно така — рече Холмс. — Ясно е като бял ден. Все пак любопитно ми е да го погледна.

Инспекторът измъкна от бележника си старателно сгънат лист.

— Никога не пропускам нещо, колкото и маловажно да е — заяви той с приповдигнат тон. — И вас съветвам така да правите, господин Холмс. За двайсет и пет години практика съм си научил уроците. Винаги може да има отпечатъци от пръсти или нещо друго.

Холмс разглеждаше листа.

— Какво ще кажете за това, инспекторе?

— Доколкото мога да преценя, става дума за края на някакъв странен роман.

— Положително за това става дума — каза Холмс. — Видели сте номера, отбелязан в горния край на страницата, двеста четирийсет и пета. А къде са останалите двеста четирийсет и четири?

— Ами сигурно крадците са ги взели. Дано поне да ги прочетат.

— Доста озадачаващо е да проникнеш с взлом, за да откраднеш разни писания. Това не ви ли навежда на нещо, инспекторе?

— Да, сър. Предполагам, че в бързината са грабнали първото, което им е попаднало. Пожелавам им успех с плячката.

— Защо са се захванали с вещите на сина ми? — попита госпожа Мабърли.

— Като не са намерили нищо ценно на долния етаж, опитали са си късмета горе. Аз поне така виждам нещата. Вие какво ще кажете, господин Холмс?

— Трябва да помисля, инспекторе. Ела до прозореца, Уотсън.

Застанахме до светлината и той прочете написаното. Започваше от средата на изречението и гласеше следното:

— Интересен граматичен обрат — отбеляза Холмс с усмивка, докато връщаше листа на инспектора. — Забелязахте ли как „той“ се заменя от „аз“. Авторът е бил толкова погълнат от историята си, че в кулминационния момент напълно се е вживял в своя герой.

— На мен ми звучи мъгляво и безсмислено — обяви инспекторът, докато прибираше листа обратно в тефтера си. — Какво? Да не би да си тръгвате, господин Холмс?

— След като случаят е в толкова способни ръце, аз, разбира се, нямам повече работа тук. Между другото, госпожо Мабърли, не споменахте ли, че ви се иска да попътувате?

— Винаги съм мечтала за това, господин Холмс.

— А къде бихте отишли: Кайро, Мадейра, Ривиерата?

— О! Ако имах средства, бих обиколила света.

— Околосветско пътуване — звучи чудесно! Е, приятен ден. Довечера ще ви изпратя телеграма.

Докато излизахме, видях как инспекторът се усмихна и поклати глава „Тези умници не са съвсем наред с главата“ — красноречиво казваше изразът му.

— Е, Уотсън, малкото ни пътуване наближава края си — каза Холмс, когато отново се потопихме в глъчката на Централен Лондон. — Време е да разрешим случая и най-добре ще е да дойдеш с мен. По-сигурно е, когато имаш работа с жени като Исидора Клайн, да водиш и свидетел.

Наехме карета и се отправихме към площад „Гросвенор“. Холмс, както бе потънал в мислите си, неочаквано се сепна.

— Между другото, Уотсън, предполагам, че вече всичко ти е ясно?

— Не, май не е така. Мога само да предполагам, че отиваме при дамата, която стои зад цялата афера.

— Точно така! Нима обаче името Исидора Клайн не ти говори нищо? Беше най-прославяната красавица. Нямаше съперничка. Във вените й тече чистата испанска кръв на могъщите конквистадори. Предците й управляват Пернамбуко от поколения. Омъжила се е за захарен магнат, възрастен немец на име Клайн, и не след дълго се превръща не просто в най-богатата, но и в най-красива вдовица, която светът е познавал. Следва авантюристичен период, в който тя се отдава на задоволяване на многобройните си прищевки. Сменя няколко любовници, сред които и Дъглас Мабърли, един от най-способните мъже в Лондон. За нея това е поредната авантюра, но Дъглас категорично не е салонен лъв. Силен и горд мъж, той се е отдал изцяло и е очаквал в замяна същото. Напълно в традицията на la belle dame sans merci13 от романите тя скоро се отегчава. И понеже словесните аргументи не се оказват достатъчно убедителни, тя намира друг начин да му покаже, че връзката им е приключена.

— Той е описал това в книгата си…

— А, ето че събра мозайката. Научих, че се кани да се омъжва за младия херцог на Ломонд, който кажи-речи може да й бъде син. И ако нейно височество майка му проявява снизходителност към възрастта й, публичният скандал е съвсем друго нещо. Затова е било толкова наложително… А! Ето че пристигнахме!

Спряхме пред една от най-елегантните сгради в Уест енд. Изпънат лакей взе визитните ни картички, после ни ги върна и заяви, че дамата не е у дома.

— Тогава ще я почакаме — бодро заяви Холмс.

Лакеят сякаш се смути.

— Няма я вкъщи, означава, че я няма за вас — каза той.

— Чудесно — отвърна Холмс. — В такъв случай няма да се налага да чакаме. Моля, предайте тази бележка на дамата — той написа няколко думи на лист от бележника си и го подаде на лакея.

— Какво написа? — попитах го.

— О, просто: „А можеше да е полицията.“ Мисля, че сега ще ни приеме.

Така и стана, при това с изумителна бързина. Минута по-късно се озовахме в просторна и пищно подредена гостна, излязла сякаш от „1001 нощ“. Всичко тънеше в сумрак, само тук-там розови лампи хвърляха слаба светлина. Когато видях ламата, разбрах, че и за най-бляскавата красота настъпва време, когато приглушеното осветление е желателно. С влизането ни тя се изправи от канапето. Беше висока, с царствена осанка и изящно лице, напомнящо маска. Черните й испански очи хвърляха убийствени искри.

— Как смеете да се натрапвате по този начин. И какво е това скандално съобщение? — попита тя, размахвайки бележката.

— Нямам какво да обяснявам, госпожо. Достатъчно уважавам интелигентността ви, за да го правя. Макар че, признавам, напоследък започнах да се съмнявам в нея.

— И какво ви подтикна към това, сър?

— Предположението, че наетите от вас биячи ще ме сплашат и ще ме принудят да изоставя случая. С професия като моята се захващат хора, които опасността привлича. Тъкмо вие ме принудихте още по-сериозно да се захвана със случая на младия Мабърли.

— Не разбирам за какво говорите. Какво общо мога да имам аз с наемни биячи?

Холмс се извърна отегчено.

— Да, госпожо, надцених интелигентността ви. Довиждане!

— Чакайте! Къде отивате?

— В Скотланд ярд.

Още не бяхме прекосили стаята, когато тя се втурна и хвана Холмс за ръката. Стоманената й хладина за миг се превърна в кадифена ведрост.

— Моля седнете, господа, за да изясним този случай. Ще бъда откровена с вас, господин Холмс, вие сте истински джентълмен, женската интуиция ми го подсказа. Ще ви се доверя като на приятел.

— Не мога да обещая, че ще сторя същото, госпожо. Аз не съм законът, но представлявам справедливостта, доколкото позволяват скромните ми възможности. Готов съм да ви изслушам и след това да ви кажа как възнамерявам да постъпя.

— Наистина доста глупаво беше от моя страна да заплашвам смел мъж като вас.

— Истински глупавото, госпожо, е, че сте потърсили услугите на банда престъпници, които могат да ви изнудват или предадат.

— О, не съм толкова наивна. Обещах ви да бъда откровена. Никой освен Барни Стокдейл и жена му Сюзън не знае по чия заръка действа — тя се усмихна и с очарователно доверителен тон добави: — Колкото до тях, е, това не е първият път…

— Разбирам. Изпитали сте ги преди това.

— Те са обучени хрътки и действат безшумно.

— Подобни хрътки рано или късно отхапват ръката, която ги храни. За този обир ще бъдат арестувани. Полицията е по петите им.

— Ще си получат заслуженото. За това им се плаща. Моето име няма да се спомене във връзка с тази история.

— Освен ако аз не го съобщя.

— Но няма да го направите. Вие сте джентълмен. Това е женска тайна.

— Най-важното е да върнете ръкописа.

Тя избухна в мелодичен смях, после отиде до камината и разбърка с ръжена изстиналата пепел.

— За това ли става дума? — попита с предизвикателна усмивка.

Стоеше пред нас неустоимо дяволита и изящна. Усетих, че макар да се бе сблъсквал с доста престъпници, пред тази жена Холмс с мъка запазваше самообладание, колкото и неподатлив да бе на чувства.

— Това подписа присъдата ви — каза той хладно. — Умеете да действате бързо, но този път прекалихте.

Ръженът падна с трясък от ръцете на дамата.

— Как може да сте толкова жесток! — извика тя. — Трябва да ме изслушате да ви разкажа цялата история.

— Предполагам, че и сам мога да го направя вместо вас.

— Но вие трябва да ме разберете, господин Холмс. Да се опитате да погледнете от позицията на жена, която вижда как всичките й амбиции са на път да се сринат в последния момент. Трябва ли да бъде обвинена за това, че се е опитала да се защити?

— Първородният грях все пак е ваш.

— Да, така е! Признавам. Дъглас беше мило момче, за жалост просто не се вместваше в плановете ми. Искаше да се омъжа за него, да се свържа с мъж без доходи и титла! Не искаше и да чуе за друго и започна да упорства. Понеже бях показала известна благосклонност към него, той реши, че това му дава право над мен и че трябва да му се отдам изцяло. Взе да става непоносимо. Трябваше да го накарам да разбере това.

— Като наемете главорези да го нападнат под собствените ви прозорци.

— Вие, изглежда, наистина знаете всичко. Е, добре, така беше. Барни и момчетата му го отведоха от тук, и то малко грубичко, трябва да призная. Но как постъпи той след това, господин Холмс? Възможно ли е един джентълмен да предприеме подобно нещо? Написа книга, в която разказа собствената си история. Аз, разбира се, съм вълкът, а той агнето. Имената, естествено, бяха променени, но това не би заблудило никого в Лондон. Какво ще кажете за това, господин Холмс?

— Е, той е бил в правото си.

— Това нямаше да се случи, ако въздухът на Италия не бе заразил кръвта му с вековечната си злоба и жестокост. Изпрати ми копие от романа си, за да изживея кошмара на очакването. Пишеше ми, че има две копия — едно за мен и едно за издателя му.

— Откъде знаехте, че издателят няма да откаже да публикува книгата?

— Знаех кой е издателят. Това не беше първата му книга. Открих, че след това никой не е получавал вести от него, а после дойде новината за внезапната му смърт. Докато вторият екземпляр не бъдеше унищожен, за мен нямаше да има спокойствие. Естествено бе да е сред вещите, които върнаха на майка му. Пуснах бандата в действие. Сюзън постъпи в къщата като прислужничка. Опитах се да уредя нещата честно. Горещо исках това, честно ви казвам! Бях готова да купя къщата с всичко в нея. Щях да приема всяка цена, която тя определеше. Прибягнах до другия вариант едва след като всички останали възможности се провалиха. Допускам, господин Холмс, че съм била твърде жестока с Дъглас, и — Господ ми е свидетел — дълбоко съжалявам за това, но какво можех да направя, когато цялото ми бъдеще бе заложено на карта?

Шерлок Холмс сви рамене.

— Добре, добре, сигурно ще успеем да се споразумеем — и след кратка пауза додаде: — Колко ли струва околосветска обиколка с билет първа класа?

Дамата замръзна от удивление.

— Пет хиляди лири?

— Ще трябва да помисля.

— Чудесно. Разпишете чек за тази сума, а аз ще се погрижа госпожа Мабърли да го получи. Дължите й малка смяна на въздуха. И, госпожо, внимавайте! — предупредително насочи показалец към нея Холмс. — Много внимавайте! Не можете до безкрай да си играете с остри предмети и да не порежете накрая нежните си ръце.

Артър Конан Дойл Белият войник

Макар и ограничени, хрумванията на моя приятел Уотсън са извънредно настойчиви. Той отдавна ми вади душата да опиша някое от преживяванията си. Може би до голяма степен сам съм причина за този тормоз, тъй като често се случваше да изтъквам колко повърхностни са неговите разкази, и да го обвинявам, че угажда на масовия вкус, вместо строго да се придържа към фактите и цифрите. „Защо не опиташ сам, Холмс!“ — отвръщаше той. Трябва да призная, че откакто взех в ръка писалката, наистина започвам да разбирам, че нещата трябва да се представят така, че да заинтригуват читателя. С описания случай едва ли би могло да е така, защото е един от най-странните в колекцията ми, макар че Уотсън не го е регистрирал в архива си. Като стана дума за моя приятел и биограф, ще се възползвам да отбележа, че ако се обременявам с другар в дребните си разследвания, причината не е сантименталност или прищявка, а забележителните качества на Уотсън, които в скромността си той пренебрегва, давайки преувеличена оценка на моите подвизи. Помощник, който предвижда заключенията и бъдещите ви действия, винаги крие риск, докато онзи, който приема всяко събитие с изненада и за когото бъдещето неизменно е затворена книга, всъщност е идеален.

От бележника си разбирам, че се е случило през януари 1903 година, точно след края на Бурската война14. Посети ме господин Джеймс М. Дод, едър, жизнен и загорял снажен младеж. По онова време добрият Уотсън ме бе изоставил заради женитбата си, единствената егоистична постъпка, която си спомням от другаруването ни. Бях сам.

Имам навика да сядам с гръб към прозореца и да настанявам гостите си на отсрещния стол, където светлината пада право върху тях. Господин Джеймс Дод сякаш се чудеше как да започне разговора. Не направих никакъв опит да му помогна, понеже мълчанието ми предоставяше допълнително време за наблюдение. От опит съм установил, че е доста полезно да въздействам върху клиентите си с демонстриране на способности, затова споделих с него някои от заключенията си.

— Както разбирам, сър, идвате от Южна Африка.

— Така е, сър — отвърна той, леко изненадан.

— Служили сте в доброволческата кавалерия.

— Точно така.

— В Мидълесекския корпус.

— Да. Господин Холмс, вие сте магьосник.

Усмихнах се на смаяната му физиономия.

— Когато в стаята ми влезе енергичен господин със загар, който не може да се добие в Англия, и носната му кърпичка е в ръкава, а не в джоба му, не е трудно да разбереш откъде идва. Имате и къса брадичка, която показва, че не сте били в редовните части. Освен това и стойката ви е на кавалерист. За Мидълесекс разбрах по визитката ви, нали сте борсов агент от улица „Трогмортън“. В кой друг полк бихте се записали?

— Вие виждате всичко.

— Виждам колкото вас, но съм се научил да забелязвам това, което виждам. Ала тази сутрин, господин Дод, не сте дошли да обсъждаме умението да се наблюдава. Какво се е случило в Тъксбъри олд парк?

— Господин Холмс!…

— Драги господине, никаква мистерия няма. От там е изпратено писмото ви, а понеже насрочихте срещата колкото може по-скоро, ясно бе, че се е случило нещо неочаквано и важно.

— Да, така е. Но писмото бе написано следобед, а оттогава насам се случиха още доста нещо. Ако полковник Емсуърт не ме беше изхвърлил…

— Изхвърлил ли ви е?

— Да, това всъщност направи. Полковникът е костелив орех, най-големият заядливец в армията навремето, а тогава и езикът е бил доста солен. Не бих се изправил срещу него, ако не бях загрижен за доброто на Годфри.

Запалих лулата си и се облегнах в креслото.

— Може би ще ми обясните за какво говорите.

Клиентът ми се подсмихна дяволито.

— Бях започнал да си мисля, че разбирате всичко от само себе си. Но аз ще ви изложа фактите и ще се моля да успеете да ми обясните какво означават. Не мигнах цяла нощ, блъсках си главата и колкото повече мислих, толкова по-невероятно изглеждаше всичко. Когато само преди две години, през януари 1901 година, постъпих в армията, младият Годфри Емсуърт вече служеше в същия ескадрон. Беше единственият син на полковник Емсуърт, ветеран от Кримската война, потомствен воин, та нищо чудно, че се беше записал доброволец. Нямаше по-доблестен момък в полка. Между нас се роди приятелство — от онези, които се създават само когато другарите живеят по един и същ начин и споделят еднакви радости и скърби. Беше ми другар, а това значи много в армията. Цяла една година на тежки боеве заедно посрещахме несгодите и успехите. После при едно настъпление при Даймънд хил до Претория той беше ранен с куршум за слонове. Писа ми от болницата в Кейптаун и още веднъж от Саутхемптън. И оттогава не съм получил дума от него, нито думичка, господин Холмс, цели шест месеца, а беше най-близкият ми другар. И така, когато войната свърши и всички се прибрахме у дома, писах на баща му, за да разбера къде е Годфри. Мълчание. Изчаках известно време и пак му писах. Този път получих отговор — лаконичен и рязък. Годфри заминал на околосветско пътешествие и надали щял да се върне до една година. Толкоз. Но това не ми стигаше, господин Холмс. Цялата история ми се видя крайно неестествена. Годфри е свестен момък и не би зарязал така другаря си. Не е характерно за него. По-късно случайно научих, че наследил голяма сума и че никога не се бил разбирал особено с баща си. Старецът понякога се държал грубо, а младият Годфри бе прекалено темпераментен, за да го понесе. Не, не можех да се примиря, исках да разбера какво става. Случи се обаче така, че трябваше да сложа в ред собствените си дела след двугодишното отсъствие, и едва тази седмица можах отново да се заема със случая на Годфри. Но след като съм се захванал, твърдо възнамерявам да оставя всичко друго, докато не го разнищя.

Изглежда, господин Джеймс Дод беше от хората, които е по-добре да имаш за приятели, отколкото за врагове. Сините му очи гледаха непреклонно, а начинът, по който говореше, издаваше твърдост и решителност.

— И какво направихте? — попитах.

— Първият ми ход бе да отида в дома му, Тъксбъри олд парк край Бедфорд, и с очите си да видя как стоят нещата. Писах на майка му — нямах желание отново да се сблъсквам с проклетията на бащата, — предприемайки фронтално нападение: с Годфри сме приятели, мога да й разкажа спомени за общите ни преживелици, минавам наблизо, дали би възразила и така нататък… Получих доста дружелюбен отговор и предложение да пренощувам у тях. И така, в понеделник потеглих натам. Тъксбъри олд парк е почти непристъпно място — на десетина километра от най-близкото населено място. На гарата нямаше файтон и се наложи да вървя пеш, мъкнейки и куфара си, затова пристигнах почти по тъмно. Къщата е голяма и начупена, сред огромен парк. Съчетава в себе си какви ли не епохи и стилове, като се почне от елизабетинска основа от камъни и гредоред и се свърши с викториански портал. Вътре цялата е в ламперии, гоблени и стари картини, дом на сенките и загадките. Икономът, старият Ралф, изглежда неин връстник, а жена му май е още постара. Тя е била дойка на Годфри, знам от него, че след майка си бил най-привързан към нея, затова ми се понрави независимо от странния й вид. Харесах и майка му — блага женица, напомняща бяла мишка. Не ми харесваше единствено полковникът. Веднага усетих известни опасения и щях да тръгна обратно към гарата, ако не беше ми хрумнала мисълта, че може би той иска точно това. Отведоха ме право в кабинета му и го заварих зад затрупано с книжа бюро — огромен прегърбен мъж с пепелява кожа и рошава сива брада. Носът му, осеян с червени капилярчета, стърчеше като клюн на хищна птица, а изпод гъстите вежди ме гледаха пронизително свирепи сиви очи. Сега вече разбирах защо Годфри говореше за баща си толкова рядко. „Е, ваша милост — каза той, — кажете ми каква е истинската причина за посещението ви.“ Отвърнах, че съм я изложил в писмото си до съпругата му. „Да, да, казали сте, че познавате Годфри от Африка. И, разбира се, няма кой да потвърди думите ви“ „В мен са писмата, които ми е изпращал.“ „Мога ли да ги видя?“ Хвърли бегъл поглед на двете писма, които му подадох, и ми ги върна. „И какво от това?“ — попита. „Много съм привързан към сина ви, сър. Свързват ни много съвместни преживявания и спомени. Нима не е естествено да се чудя на внезапното му мълчание и да искам да разбера какво е станало с него?“ „Ако не ме лъже паметта, сър, вече получих от вас писма и ви известих какво е станало с него. Замина да пътешества. След преживяното в Африка здравето му бе разклатено и двамата с майка му сметнахме, че му трябват пълна промяна и почивка. Ще бъдете ли така любезен да предадете това обяснение на всички други негови приятели, които се интересуват от състоянието му.“ „Непременно — отвърнах. — Но може би ще бъдете така добър да ми дадете името на парахода и маршрута, по който плава, както и датата на заминаването му. Веднага ще му пиша.“ Изглежда, молбата ми го озадачи и подразни. Веждите му се свъсиха и той нервно забарабани по масата. Накрая вдигна очи с изражението на гросмайстор, намерил отговор за опасен ход на противника. „Мнозина, господин Дод — каза той, — биха се засегнали от дяволското ви упорство и биха сметнали, че тази настоятелност граничи с наглост.“ „Сър, причината е единствено искрената ми обич към вашия син.“ „Да, затова досега приемах поведението ви. Трябва да ви помоля обаче да прекратите издирването си. Всяко семейство си има тайни, както и лични мотиви, които невинаги могат да се обяснят на чужди хора, колкото и добронамерени да са. Съпругата ми гори от нетърпение да чуе разказа ви за преживяното с Годфри в миналото, но аз ще ви помоля да не се занимавате с настоящето и бъдещето. Подобни въпроси, сър, са безполезни и ни поставят в деликатно и трудно положение.“ И така, озовах се в задънена улица, господин Холмс. Нямаше как да се противопоставя. Можех само да се престоря, че приемам думите му, а в себе си да се закълна, че няма да намеря покой, докато не науча каква е съдбата на приятеля ми. Вечерта протече унило. Тримата вечеряхме мирно и тихо в мрачна и излиняла от времето трапезария. Дамата ме обсипваше с въпроси за сина си, но старецът изглеждаше навъсен и потиснат. Цялата вечер бе толкова потискаща, че веднага щом намерих удобен повод, се извиних и се оттеглих в спалнята си. Беше просторна, оскъдно мебелирана стая на приземния етаж, мрачна като останалата част от къщата, но след като цяла година е спал на гола земя, господин Холмс, човек много не придиря къде го настаняват. Дръпнах завесите и погледнах в градината, забелязах, че навън е ясна нощ с ярка луна. После седнах до бумтящата камина, сложих лампата на масата до себе си и опитах да разсея мрачните мисли с един роман. Прекъсна ме Ралф, старият иконом, който донесе още въглища. „През нощта може да свършат, сър. Времето е мразовито и в стаите е студено.“ На прага той спря и когато се обърнах, го видях, че ме гледа с тъжно изражение на сбръчканото си лице. „Простете, сър, но не можех да не чуя думите ви за младия господар Годфри по време на вечеря. Знаете, сър, че жена ми му беше дойка, а аз, ако мога да се изразя така, му бях като втори баща. Естествено е да проявим интерес. Казвате, че се е държал мъжки, така ли?“ „Нямаше по-смел човек от него в полка. Ако не ме беше извлякъл изпод обстрела на бурите, сега нямаше да съм тук.“ Старият иконом потри мършавите си ръце.

„Да, сър, точно така, такъв е господарят Годфри. Винаги е бил смел. Няма дърво в парка, на което да не се е катерил. Нищо не можеше да го обуздае. Беше прекрасно момче… така де, беше прекрасен младеж.“ Скочих от стола. „Почакайте! — възкликнах. — Как така беше? Говорите, все едно е умрял. Каква е цялата тази загадка? Какво се е случило с Годфри Емсуърт?“ Сграбчих стареца за рамото, но той се изплъзна. „Не разбирам за какво говорите, сър. Питайте господаря за младия господар. Той знае. Не ми е работа да се меся.“ Канеше се да излезе, но аз го хванах за ръката. „Слушайте — казах, — преди да си тръгнете, ще ми отговорите на един въпрос, или няма да ви пусна цяла нощ. Покойник ли е Годфри?“ Той не можеше да ме погледне в очите. Приличаше на хипнотизиран. Накрая думите излязоха от устата му сякаш насила. Бяха ужасни и неочаквани. „Моля се на Бога да беше!“ — изплака той, отскубна се и изскочи от стаята. Досещате се, господин Холмс, че се върнах в креслото доста разстроен. Струваше ми се, че мога да тълкувам думите на стареца само по един начин. Явно клетият ми приятел е бил въвлечен в някакво престъпно или най-малкото безчестно деяние, накърнило честта на семейството. Суровият старец е заточил сина си, скрил го е, за да не излезе скандалът на бял свят. Годфри не се замисляше много, лесно се влияеше от околните. Несъмнено е попаднал в лоши ръце и е бил подведен, за да стигне до падение. Жалко, ако наистина е станало така, но и при това положение бях длъжен да го издиря и да разбера не мога ли да му помогна. Тревожно размишлявах за това, когато вдигнах очи и видях отпреде си Годфри Емсуърт.

Клиентът ми замълча за миг, дълбоко развълнуван.

— Моля ви, продължете — подканих го. — Загадката ви съдържа доста необикновени елементи.

— Стоеше отвън, господин Холмс, с притиснато към прозореца лице. Както ви казах, гледах в градината и бях оставил завесите полуспуснати. В пролуката се очертаваше силуетът му. Прозорецът стигаше до пода и го виждах в цял ръст, но не можех да откъсна очи от лицето му. Беше смъртноблед — не съм виждал по-блед човек. Навярно призраците изглеждат така. Но погледът му срещна моя и разбрах, че това са очите на жив човек. Щом видя, че го гледам, той рязко се дръпна и изчезна в мрака. Имаше нещо поразително във вида му, господин Холмс. Не само призрачното лице, което се открояваше в мрака, бяло като сняг. Беше нещо по-дълбоко — нещо потайно, прикрито, някаква вина, нещо съвсем нетипично за открития и смел момък, когото познавах. Душата ми бе обзета от ужас. Но когато човек е воювал година-две срещу бурите, той се учи да не губи самообладание и да реагира светкавично. Годфри още не бе изчезнал, а аз вече бях до прозореца. Дръжката му бе по-особена и отиде известно време, докато го отворя. Изхвърчах навън и хукнах по градинската алея натам, накъдето ми се стори, че бе поел. Алеята бе дълга, не се виждаше добре, но ми се струваше, че нещо се движи пред мен. Тичах и го виках по име, но без резултат. Накрая алеята свърши с няколко разклонения в различни посоки, към разни постройки. Докато стоях и се чудех накъде да поема, ясно чух звук от захлопваща се врата. Не идваше от голямата къща, а нейде от тъмното пред мен. Това бе достатъчно, господин Холмс, за да се уверя, че човекът, когото бях видял, не е плод на въображението ми. Именно Годфри бе избягал от мен и бе затворил вратата. Сигурен бях. Нищо повече не можех да сторя и прекарах тежка нощ, през цялото време мислейки за случката, като се опитвах по някакъв начин да обхвана събитията. На следващия ден полковникът се държеше доста по-отстъпчиво, а жена му спомена, че в околността имало доста интересни места, което ми даде повод да попитам ще имат ли нещо против да остана още една нощ. Малко неохотното съгласие на стареца ми осигури още един ден, който да посветя на наблюдения. Вече бях напълно убеден, че Годфри се крие някъде наблизо, но тепърва трябваше да разбера къде и защо. Къщата е толкова голяма и с толкова много крила, че вътре може да се скрие цял полк и никой да не разбере. Ако тайната беше тук, трудно щях да стигна до нея. Но вратата, която бях чул да се затваря, със сигурност не беше в къщата. Трябваше да огледам градината. Не изглеждаше особено трудно, тъй като домакините ми се заеха с работата си и ме оставиха да правя каквото искам. В градината имаше няколко барачки, но в дъното се издигаше и една по-голяма сграда, която би могла да бъде жилище на градинаря или пазача. Дали оттам бе дошъл звукът от затварящата се врата? Приближих се небрежно до нея, уж разхождайки се безцелно из градината. И точно тогава отвътре излезе дребен пъргав мъж с брада и черно палто, който изобщо не приличаше на градинар. За моя изненада той заключи след себе си и прибра ключа в джоба си. После ме изгледа леко изненадан. „Вие гост ли сте?“ — попита. Обясних му, че съм приятел на Годфри и гостувам в имението. „Колко жалко, че е заминал да пътешества, така би се зарадвал да ме види“ — продължих. „Точно така. Вярно е — каза той с известна гузност. Сигурно пак ще дойдете в по-подходящ момент.“ После отмина, но когато се обърнах, забелязах, че ме наблюдава полускрит в храстите в дъното на градината. Минах пред къщичката и внимателно я разгледах, но завесите бяха плътно спуснати и поне отвън изглеждаше празна. Ако проявях прекалено любопитство, можеше да проваля плановете си и дори да ме изпъдят, защото усещах, че онзи човек продължава да ме наблюдава. Отправих се обратно към дома и изчаках да падне мрак, за да подновя проучването си. Когато цялата къща угасна и притихна, се измъкнах през прозореца и се отправих колкото може по-безшумно към загадъчната къщичка. Вече споменах, че завесите бяха пуснати, но сега открих, че и капаците на прозорците са затворени. През един от тях обаче се процеждаше лъч светлина и аз насочих вниманието си натам. Извадих късмет, защото завесата не беше плътно спусната, а в капака имаше цепнатина и можех да разгледам вътрешността на стаята. Беше ярко осветена от лампата и пламтящата камина. Срещу мен седеше дребният човечец, когото бях видял сутринта. Пушеше лула и четеше вестник.

— Кой вестник? — попитах.

Клиентът ми сякаш се подразни от прекъсването на разказа си.

— Какво значение има? — върна ми въпроса.

— Изключително голямо.

— Май не забелязах.

— Но може би сте забелязали дали е с голям формат или с малък, каквито са повечето седмичници.

— Сега, като го споменавате, мисля, че не беше от големите. Май беше „Спектейтър“. Тогава обаче не бях в състояние да се вглеждам в такива подробности, защото с гръб към прозореца седеше още един мъж и бях готов да се закълна, че е Годфри. Не виждах лицето му, но познах силуета на раменете му. Беше се облегнал на ръката си в поза на дълбока меланхолия, обърнат към камината. Тъкмо се чудех какво да правя, когато някой рязко ме потупа по рамото и видях зад себе си полковник Емсуърт. „Последвайте ме, господине“ — каза той тихо. Стигнахме, без да кажем дума, до къщата и отидохме в стаята ми. Когато минавахме през коридора, той взе разписанието на влаковете. „В осем и половина има влак за Лондон — каза. — Двуколката ще ви чака на входа в осем часа.“ Беше пребледнял от гняв и аз се почувствах толкова натясно, че успях със заекване да промълвя само няколко несвързани изречения, с които опитах да се извиня и да изразя тревога за приятеля си. „Въпросът не подлежи на обсъждане — каза той рязко. — Намесихте се изключително грубо в частния живот на нашето семейство. Приехме ви като гост, а се превърнахте в шпионин. Нямам какво друго да ви кажа, сър, освен че нямам желание да ви виждам повече.“ И тогава изгубих самообладание, господин Холмс, и се разпалих. „Видях сина ви и съм убеден, че по някакви лични причини вие го криете от света. Нямам представа, какви са мотивите ви, за да го изолирате по този начин, но съм сигурен, че той вече не разполага със свободата си. Предупреждавам ви, полковник Емсуърт, че докато не се уверя в безопасността и добруването на приятеля си, няма да се откажа от опитите да стигна до същността на загадката, без да се стряскам от никакви ваши думи или действия.“ Старецът изглеждаше страшно и явно се канеше да ме нападне. Както ви казах, той е висок и свиреп стар великан и макар да не съм слабак, вероятно нямаше да ми е лесно да го надвия. Но след дълъг и вторачен яростен поглед той се завъртя на пети и излезе от стаята. На сутринта взех споменатия влак и ето ме при вас, за да ви помоля за съвет и помощ на срещата, за която вече ви бях писал.

Такава беше задачата, която посетителят изложи пред мен. Както вече е разбрал проницателният читател, разрешаването й предполагаше преодоляване на известни трудности, тъй като, за да се стигне до същността на нещата, разполагах с крайно ограничен избор от възможности. И все пак, колкото и проста да изглеждаше, в нея имаше някои интересни и несрещани дотогава елементи, които оправдават документирането й. И така, приложих познатия метод на логическия анализ, за да стесня кръга на възможните решения.

— Колко са слугите в къщата? — попитах.

— Доколкото разбрах, само старият иконом и жена му. Изглежда, живеят съвсем скромно.

— Значи в отдалечената къща не е имало прислужник?

— Никакъв, освен ако това не е ролята на дребния брадат мъж. Той обаче имаше доста по-важен вид.

— Това изглежда много показателно. Забелязахте ли нещо, от което да заключите, че храната се пренася от едната къща до другата?

— Като се замисля, май наистина зърнах стария Ралф да крачи с кошница в ръка по алеята към къщата. Досега не ми беше хрумвала идеята за храната.

— Направихте ли някакви проучвания в околността?

— Да. Говорих с началника на гарата и със съдържателя на странноприемницата в селото. Попитах ги дали са чували нещо за стария ми другар Годфри Емсуърт. И двамата ме увериха, че е заминал на околосветско пътешествие. Прибрал се у дома и почти веднага след това отново заминал. Явно всички бяха приели тази версия за чиста монета.

— И вие не им споменахте за подозренията си?

— Не.

— Много умно. Този въпрос непременно трябва да се проучи. Ще се върнем заедно в Тъксбъри олд парк.

— Днес ли?

Случи се обаче така, че точно тогава изяснявах случая, описан от приятеля ми Уотсън като случая в Манастирското училище, в който бе сериозно замесен херцог Грейминстър. Освен това турският султан ми бе възложил една задача, която изискваше незабавни действия, тъй като отлагането й можеше да има сериозни политически последици. Затова, както показва дневникът ми, едва в началото на следващата седмица успях да потегля за Бедфордшир заедно с господин Джеймс М. Дод. Докато пътувахме към Юстън, взехме по пътя един сериозен и мълчалив посивял господин, с когото се бях уговорил предварително.

— Това е мой стар приятел — казах на Дод. — Възможно е присъствието му да се окаже напълно излишно, но, от друга страна, може да е жизненоважно. Засега не е нужно да навлизам в подробности.

Несъмнено от разказите на Уотсън читателят е свикнал с факта, че не говоря излишно и не разкривам мислите си, докато размишлявам върху случая. Дод изглеждаше изненадан, но не каза нищо повече и тримата продължихме пътуването заедно. Във влака попитах Дод още нещо, което исках спътникът ни да чуе.

— Казвате, че сте видели лицето на приятеля си съвсем ясно на прозореца, и сте сигурен, че е бил той.

— Без никакво съмнение. Притискаше носа си в стъклото. Светлината от лампата падаше право върху него.

— Не е ли възможно да е бил някой, който прилича на него?

— Не, категорично не, той беше.

— Но казвате, че се е променил?

— Само цветът на лицето. Лицето му беше покрито с… как да го опиша… белота. Като избелено.

— Равномерно бледо, така ли?

— Като че ли не. Ясно видях челото му, притиснато към прозореца.

— Повикахте ли го?

— В този момент бях стреснат и объркан. Когато се завтекох след него, както вече ви казах, го виках, но безуспешно.

За мен случаят беше напълно ясен и за приключването му бе необходима само още една малка случка. Когато след продължително пътуване стигнахме до необикновената старинна къща, описана от клиента ми, вратата отвори Ралф, старият иконом. Бях наел файтона за цял ден и помолих по-възрастния си приятел да остане в него, докато го повикаме. Ралф, дребен сбръчкан старец, беше облечен в черно сако и панталони меланж с една-единствена странна подробност. Носеше кафяви кожени ръкавици, които веднага свали, щом ни видя, и пътьом ги остави на масичката в коридора. Както вероятно е отбелязвал приятелят ми Уотсън, аз имам невероятно остро обоняние и долових слаба, но несъмнена миризма. Изглежда, идваше от масичката. Обърнах се, оставих на нея шапката си, бутнах я на пода, наведох се да я вдигна и успях да приближа носа си до ръкавиците. Да, несъмнено от тях кой знае защо миришеше на катран. Продължих към кабинета, но в главата ми случаят вече бе приключен. Уви, когато сам разказвам историята, не мога да крия ходовете си. Именно чрез прикриване на някои брънки от веригата Уотсън успяваше да постигне ефектните си завършеци.

Полковник Емсуърт го нямаше в кабинета му, но дойде веднага след като Ралф му съобщи за пристигането ни. Чухме по коридора забързаните му тежки стъпки. Вратата се отвори рязко и той нахълта наежен, с разкривено от гняв лице, най-кошмарният старец, който някога съм виждал. Накъса визитките ни на парченца и ги стъпка.

— Не ви ли предупредих, господинчо, който си вре носа навсякъде, че не сте желан в тази къща? Не смейте никога повече да показвате тук проклетата си физиономия. Ако пак влезете без позволението ми, ще имам пълното право да използвам сила. Ще ви застрелям, господине! Ще го сторя, за Бога! А що се отнася до вас, сър — обърна се към мен, — приемете същото предупреждение. Запознат съм с долната ви професия, но ще се наложи да приложите прочутите си дарби другаде. За тях тук няма място.

— Не мога да си тръгна — каза клиентът ми категорично, — докато не чуя лично от Годфри, че никой не го държи затворен против волята му.

Полковникът позвъни.

— Ралф — каза той, — обади се в полицията и помоли инспектора да изпрати двама полицаи. Кажи му, че в къщата има крадци.

— Един момент — обадих се аз. — Трябва да знаете, господин Дод, че полковник Емсуърт е в пълното си право, вие нямате юридическо основание да бъдете в този дом. От друга страна, той трябва да разбере, че действията ви са продиктувани изцяло от загриженост за сина му. Осмелявам се да храня надежди, че ако полковник Емсуърт ни позволи да поговорим с него пет минути, със сигурност ще промени начина, по който гледа на нещата.

— Не е толкова лесно да бъде променено мнението ми — каза старият воин. — Ралф, направи каквото ти казах. Какво чакаш, по дяволите? Звъни в полицията!

— Няма да стори нищо подобно — казах аз, като опрях гръб на вратата. — Всякаква полицейска намеса би довела до катастрофата, от която се боите — извадих бележника си и надрасках една дума на листа. — Тук ни доведе това — казах, като го подадох на полковник Емсуърт.

Щом видя написаното, той се стресна, а на лицето му се изписа изумление.

— Откъде знаете? — прошепна, като се отпусна тежко в креслото.

— Работата ми е да знам това-онова. Такъв ми е занаятът.

Той седеше потънал в размисъл, като подръпваше с костеливата си длан рошавата си брада. Накрая отпусна рамене в знак на поражение.

— Е, ако желаете да видите Годфри, можете да го направите. Не бих ви позволил, но не ми оставяте друга възможност. Ралф, кажи на господин Гофдри и господин Кент, че след пет минути ще бъдем при тях.

Щом уреченото време измина, тръгнахме по алеята през градината и стигнахме до тайнствената къща. На прага стоеше дребен мъж с брада с израз на дълбоко недоумение.

— Това е доста неочаквано, полковник Емсуърт — каза той. — Ще обърка всичките ни планове.

— Нищо не мога да направя, господин Кент. С вързани ръце съм. Ще ни приеме ли господин Годфри?

— Да, чака ви вътре — той се обърна и влязохме след него в голяма богато мебелирана стая. С гръб към камината стоеше един мъж и щом го видя, клиентът ми се втурна към него с протегнати ръце. — Господи, Гофдри, старче, най-сетне!

Но младежът го отблъсна с жест.

— Не ме докосвай, Джими. Стой на разстояние. Да, можеш да ме гледаш колкото си искаш. Не приличам съвсем на елегантния младши сержант Емсуърт от Втори ескадрон, нали?

Видът му бе доста странен. Виждаше се, че наистина е бил красив младеж с изразително лице, опалено от африканското слънце, но загорялата кожа бе нашарена със странни бели петна.

— Ето затова не приемам гости — каза той. — Нямам нищо против теб, Джими, но бих могъл да мина и без приятеля ти. Предполагам, че си имал основателна причина да го доведеш, но ме поставяш в неудобно положение.

— Исках да се уверя, че с теб всичко е наред, Годфри. Видях те онази нощ, когато ме гледаше през прозореца, и не можех да оставя нещата, без да ги изясня.

— Старият Ралф ми каза, че си дошъл, и не се стърпях да те зърна. Мислех, че няма да ме видиш, и се наложи да тичам до скривалището си, когато те чух да отваряш прозореца.

— Но какво, за Бога, е станало с теб?

— Историята е съвсем кратка — каза той, като си запали цигара. — Помниш онази сутрин, битката при Бъфълспрейт, близо до Претория на Източната железопътна линия? Чул си, че бях ранен?

— Да, чух, но така и не разбрах подробностите.

— Трима души се оказахме откъснати от останалите. Както помниш, теренът беше неравен. Бяхме Симпсън, дето му викахме Плешивия, Андерсън и аз. Бихме се мъжки, но бурите се прикриваха добре и накрая ни сразиха. Другите двама паднаха. Аз бях ранен в рамото с куршум за слонове. Успях обаче да се задържа на коня, той препусна и измина няколко километра, докато накрая съм припаднал и съм се свлякъл от седлото. Когато дойдох на себе си, беше нощ, надигнах се, но се чувствах отпаднал и раната ме болеше. За мое учудване зърнах наблизо къща, доста голяма постройка с широка веранда и много прозорци. Беше ужасно студено. Спомняш си колко студено ставаше след залез, чак ни втрисаше, онзи студ бе съвсем различен от свежия здравословен мраз. И така, започнах да замръзвам до мозъка на костите и като че ли единствената ми надежда беше да стигна до къщата. Изправих се, олюлявайки се, и се затътрих натам, почти не съзнавайки какво правя. Смътно си спомням как бавно се качих по стълбите, влязох през широко отворена врата в голяма стая с няколко легла и се проснах в едно от тях с доволна въздишка. Личеше си, че в него е спал някой, но това не ме притесни. Придърпах завивките върху треперещото си тяло и след миг вече спях дълбоко. Събудих се чак на сутринта и ми се стори, че вместо да дойда на себе си в света на здравия разум, съм попаднал в някакъв странен кошмар. Африканското слънце струеше през големите прозорци без завеси и съвсем ясно и отчетливо се виждаше и най-малката подробност от просторната гола варосана спалня. Пред мен стоеше дребно човече, направо джудже с огромна кръгла глава, което бърбореше оживено на холандски и размахваше пред мен кошмарните си ръце, напомнящи кафяви гъби. Зад него някакви хора явно много се забавляваха от положението, но щом ги погледнах, ме побиха тръпки. Нямаше нито едно нормално човешко същество. До един бяха изкривени, подпухнали или обезобразени по странен начин. Смехът на тези странни уроди беше ужасен. Изглежда, никой от тях не знаеше английски, но нещата трябваше да се изяснят, защото създанието с голямата глава все повече се разбесняваше и ревеше като див звяр, а накрая ме сграбчи с обезобразените си ръце и ме задърпа от леглото, без да обръща внимание на кръвта, която отново шурна от раната ми. Малкото чудовище беше яко като бик и не знам какво щеше да ми стори, ако не беше се появил, привлечен от глъчката, възрастен мъж, който явно имаше някаква власт над тях. Той строго изрече на холандски няколко думи и нападателят ми се дръпна. После се обърна към мен и се взря с крайно изумление. „Как за Бога, сте дошли тук? Чакайте малко! Виждам, че сте изтощен, и някой трябва да се погрижи за раната в рамото ви. Аз съм лекар, ей сега ще ви превържа. Но, човече Божи, тук сте изложен на далеч по-голяма опасност, отколкото в която и да е битка. Вие сте в болница за прокажени и сте спали в леглото на прокажен.“ Трябва ли да ти казвам повече, Джими? Явно са били евакуирали клетите чудовища предния ден заради приближаващата битка. После, след отстъплението на британците, са били върнати от този човек, лекаря, под чиято опека се намираха. Той ми обясни, че макар да вярвал, че имал имунитет към болестта, никога не би дръзнал да направи това, което бях сторил аз. Настани ме в отделна стая, отнасяше се с мен внимателно и след около седмица бях преместен в общата болница в Претория. И така, вече знаеш трагедията ми. Надявах се на чудо, но почти веднага след като се върнах у дома, от ужасните белези, които виждаш на лицето ми, разбрах, че не съм се отървал. Какво можех да сторя? Настаних се в тази самотна къща. Имаме двама прислужници, на които можем да вярваме напълно. Има къде да живея. След като се съгласи да пази тайна, господин Кент, който е хирург, започна да се грижи за мен. В това отношение всичко изглеждаше съвсем просто. Алтернативата беше ужасяваща — доживотна изолация сред непознати без надежда за освобождение. Но трябва да се пази пълна тайна, иначе дори в тихата провинция ще се вдигнат протести. Дори ти, Джими, дори ти не биваше да знаеш истината. Защо баща ми е отстъпил, не мога да си представя.

Полковник Емсуърт ме посочи.

— Това е господинът, който ме принуди — той разгъна листчето, на което бях написал думата „проказа“. — Помислих си, че щом знае толкова много, по-безопасно е да научи всичко.

— Така и стана — казах аз. — Кой знае, може от това да излезе нещо добро. Разбрах, че единствено господин Кент е преглеждал пациента. Позволете да ви запитам, сър, дали сте специалист по подобни болести, доколкото разбрах, тропически или субтропически?

— Притежавам обичайните знания на един дипломиран медик — каза той малко студено.

— Не се съмнявам, сър, че сте напълно компетентен, но сигурно ще се съгласите, че в подобен случай не е излишно второ мнение. Както разбирам, досега сте се въздържали да привлечете друг медик поради опасенията, че ще има настоявания да изолирате пациента.

— Точно така — каза полковник Емсуърт.

— Предвидих това — обясних — и доведох със себе си един приятел, на чиято дискретност може да се разчита безусловно. Веднъж имах възможността да му окажа професионална услуга и той с готовност ще консултира пациента по-скоро като приятел, отколкото като специалист. Казва се сър Джеймс Саундърс.

Дори перспективата за разговор с лорд Робъртс15 нямаше да предизвика по-голяма почуда и удоволствие върху лицето на господин Кент.

— За мен ще бъде чест — промърмори той.

— Тогава ще поканя сър Джеймс да дойде тук. В момента той е във файтона пред входа. А през това време, полковник Емсуърт, бихме могли да се съберем в кабинета ви, където ще ви дам необходимите разяснения.

И тъкмо тук ми липсва моят Уотсън. С ловките си въпроси и удивени възклицания той би могъл да въздигне простите ми умения, които са просто систематизиран здрав разум, до ранга на гениалност. Когато сам разказвам историята, не разполагам с подобни средства. И все пак ще представя пътя на умозаключенията си, така както го представих пред малобройната публика, към която се присъедини и майката на Джефри, в кабинета на полковник Емсуърт.

— Размислите ми — казах аз — тръгват от положението, че когато изключим всичко невъзможно, онова, което остава, колкото и невероятно да изглежда, по необходимост е истината. Нищо чудно да останат няколко възможни обяснения и в този случай човек прави проверка след проверка, докато не събере за някое от тях убедителна подкрепа. Сега ще приложим този принцип към въпросния случай. Така както ми бе представен отначало, имаше три възможни обяснения за изолирането или затварянето на този господин в усамотена постройка в имението на баща му. Можеше да се укрива, защото е извършил някакво престъпление, можеше да е полудял и близките му да не са искали да го пратят в приют и накрая — можеше да е болен от някаква болест, която налага изолирането му. Не можех да измисля никакви други адекватни обяснения. Значи трябваше да проуча тези три и да преценя кое от тях е най-вероятно. Хипотезата за престъпление не издържа проверката. Уверих се, че не е известно някакво неразкрито престъпление в областта. Ако ставаше дума за все още неизвестно престъпление, очевидно семейството щеше да иска по-скоро да се отърве от виновника, като го изпрати в чужбина, отколкото да го държи заключен. Лудостта бе по-вероятна. Присъствието на още един човек в къщата навеждаше на мисълта за пазач. Фактът, че той бе заключил вратата, след като бе излязъл от къщата, подсилваше тази хипотеза и говореше, че може би младежът е държан като затворник. От друга страна, затворът явно не бе особено строг, защото иначе нямаше да може да излезе и да дойде да види приятеля си. Вероятно си спомняте, господин Дод, че се опитвах да намеря доводи в подкрепа на хипотезата си, като ви питах например кой вестник е четял господин Кент. Ако беше „Лансет“ или „Бритиш медикъл джърнъл“, това щеше де ми помогне. Не е нарушение на закона обаче да държиш заключен луд в частно жилище, ако за него се грижи квалифицирано лице и властите са надлежно уведомени. Защо тогава беше нужно да се пази толкова строга тайна? И тук хипотезата не съвпадаше с фактите. Остана третата възможност, при която, колкото и да бе необикновена и невероятна, всичко съвпадаше. Проказата не е непозната в Южна Африка. Възможно бе младежът да се е заразил по някаква изключителна случайност. Тогава близките му щяха да са поставени в ужасно положение, тъй като щяха да искат да го предпазят от изолиране. Щеше да е нужно да се пази пълна тайна, за да не плъзнат слухове и да не се стигне до намесата на властите. При условие че се заплати достатъчно, е възможно да се намери доверен лекар, който да се грижи за болния. Нямаше причина да не му се позволява да броди по тъмно. Избеляването на кожата е обичайна последица от тази болест. Хипотезата ми изглеждаше неоспорима — дотолкова, че реших да действам така, все едно вече съм я доказал. Когато при пристигането тук забелязах, че Ралф, който пренася храната, носи ръкавици, напоени с дезинфектанти, последните ми съмнения изчезнаха. Една-единствена дума ви показа, сър, че тайната ви е разкрита, при това вместо да я изрека, я написах, за да ви докажа, че можете да разчитате на дискретността ми.

Тъкмо завършвах този малък анализ на случая, когато вратата се отвори и се появи мрачната фигура на великия дерматолог. Но по изключение сфинксоподобните му черти бяха смекчени, а в очите му грееше топлота. Той се приближи до полковник Емсуърт и разтърси ръката му.

— Често ми се налага да съобщавам лоши новини и рядко — добри — каза той. — В този случай радостта ми е двойна. Не е проказа.

— Какво?

— Характерен случай на псевдопроказа, или ихтиоза, раздразнение на кожата, напомнящо лющене, противно и упорито, но лечимо и със сигурност не заразно. Да, господин Холмс, съвпадението е забележително. Но дали наистина е съвпадение? Не са ли това невидими сили, за чието действие знаем малко? Сигурни ли сме, че страхът, който несъмнено е обзел младежа, след като е бил изложен на опасността от заразяване, не е в състояние да породи физически последствия, които да наподобят онова, от което се е опасявал? Във всеки случай залагам професионалната си репутация… Но дамата припадна! Най-добре господин Кент да остане с нея, докато се възстанови от радостния шок.

Артър Конан Дойл Загадката на лъвската грива

Наистина е твърде странно, че един от най-неясните и необикновени случаи, на които съм се натъквал през дългата си професионална кариера, се изпречи на пътя ми чак след оттеглянето ми, така да се каже, сам дойде на прага ми. Това стана сред уединението в малкия ми дом в Съсекс, където най-сетне се отдадох изцяло на онзи успокоителен живот сред природата, за който тъй често бях копнял през дългите години, прекарани в мрачния Лондон. В този период от живота си почти бях изгубил от поглед добрия Уотсън. Виждахме се само при редките му гостувания в почивните дни, поради което съм принуден сам да играя ролята на летописец. Ах! Ако беше с мен, как великолепно би представил той тази изумителна случка и окончателната победа, която извоювах въпреки трудностите! Ала сега ще трябва лично да разкажа историята по моя простичък начин, проследявайки всяка стъпка от трудния път, който се наложи да извървя, за да разплета загадката на лъвската грива.

Вилата ми се намира на южното крайбрежие, от прозорците ми се открива прекрасна гледка към Ламанша. Точно на това място бреговата линия се състои изцяло от варовикови скали и човек може да се спусне само по една тясна дълга и лъкатушна пътека, доста стръмна и хлъзгава. Дори когато приливът е в най-високата си точка, в подножието на скалите на стотици метри се виждат камъчета и едър морски чакъл. Тук-там по брега има дупки и хлътнатини и при всеки нов прилив в тях се образуват великолепни вирчета за плувците. Този възхитителен бряг се разстила на няколко мили разстояние в двете посоки; еднообразието му е нарушено само от малкия скалист залив, в чието дъно е селцето Фулуърт.

Домът ми е усамотен; единствено аз, старата ми икономка и пчелите ми обитаваме имота, който е изцяло на наше разположение. На половин миля е „Гейбълс“, известното учебно заведение на Харолд Стакхърст — голяма сграда, в която десетки младежи се готвят за различни професии под ръководството на неколцина учители. Навремето самият Стакхърст бе прочут гребец в един университетски отбор и великолепен учен с всестранна подготовка. Откак се заселих на брега, единствено с него се сприятелих до такава степен, че вечер двамата можехме да си гостуваме взаимно без предварителна покана.

В края на юли 1907 година се изви силна морска буря. Откъм Ламанша духаше свиреп вятър и вдигаше вълните чак до подножието на скалите, а като започна приливът, се образува цяла лагуна. Сутринта, за която говоря, вятърът бе стихнал и цялата природа изглеждаше пречистена и обновена. Не можеше да се работи в такъв прекрасен ден и аз излязох да се поразходя преди закуска, вдъхвайки с наслада великолепния въздух. Вървях по стръмната пътека надолу. Изведнъж някой ме извика и когато се обърнах, видях Харолд Стакхърст, който весело ми махаше за поздрав.

— Какво утро, а, Холмс! Помислих си, че може да те срещна по пътя.

— Отиваш да плуваш, както виждам.

— А, пак ли прилагаш твоите трикове? — засмя се той, потупвайки издутия си джоб. — Вярно е. Макфърсън излезе рано и се надявам да го намеря на плажа.

Фицрой Макфърсън бе преподавателят по естествени науки — прекрасен доблестен младеж, чийто живот бе помрачен от един недъг — имаше слабо сърце вследствие на прекаран ревматизъм. Въпреки това беше роден атлет и се изявяваше отлично във всеки спорт, който не изискваше прекалено големи усилия. Зиме и лете ходеше да плува и аз често се присъединявах към компанията му, понеже също съм запален плувец.

В този миг видяхме и самия Макфърсън. Главата му се подаде над ръба на скалата, където свършваше пътеката. После се появи и цялата му фигура. Олюляваше се, сякаш беше пиян. Миг по-късно вдигна ръце и с вик рухна по очи. Двамата със Стакхърст се затичахме към него — деляха ни навярно четирийсетина метра. Побързахме да го обърнем възнак. Той очевидно умираше. Изцъклените му безжизнени очи и посинелите бузи не можеха да означават нищо друго. Само за миг по лицето му пробяга искрица живот и той промълви две-три думи, сякаш с всички сили се мъчеше да ни предупреди за нещо. Думите бяха слети и завалени, но различих последните две, които се откъснаха с вик от устните му: „Лъвската грива.“ Всичко звучеше крайно несвързано и непонятно и аз не успях да видя никакъв смисъл в чутото. Сетне той се привдигна, протегна ръце и падна настрани. Вече не дишаше.

Спътникът ми бе парализиран от ужас, но аз, както може да се очаква, бях наострил всичките си сетива. Така и трябваше да постъпя, защото веднага стана ясно, че сме се натъкнали на съвсем необикновен случай. Младежът беше само по панталони, а платнените му обувки бяха развързани. На раменете му бе наметната мушама, която при падането се свлече и оголи горната част на торса. Изумено втренчихме поглед в него. Гърбът му бе нашарен с тъмночервени ивици, сякаш го бяха шибали жестоко с камшик от тънка тел. Инструментът на побоя очевидно е бил доста гъвкав, защото дългите издути резки се виеха по плещите и ребрата му. По брадичката му се стичаше кръв, защото бе прехапал долната си устна в пристъп на силна болка. Измъченото му изкривено лице ясно показваше през каква ужасна агония бе преминал.

Седях на колене, а Стакхърст стърчеше прав до трупа, когато върху нас падна една сянка. Обърнахме се и видяхме Иън Мърдок. Мърдок преподаваше математика — висок и слаб мургав мъж, извънредно мълчалив и сдържан, който нямаше нито един приятел. Сякаш постоянно витаеше в своята възвишена, отвлечена област, населена с ирационални числа и конични сечения и твърде слабо свързана с всекидневния живот. Учениците му го смятаха за чудак и охотно биха го превърнали в прицел за шегите си, ако в жилите му не течеше чуждоземна гореща кръв — издаваха я не само смуглото лице и черните като въглен очи, но и сприхавият нрав, който избиваше в гневни изблици. Веднъж, раздразнен от кученцето на Макфърсън, Мърдок сграбчи малката твар и я изхвърли през прозореца. Стакхърст със сигурност щеше да го уволни за тази постъпка, ако математикът не притежаваше твърде ценни качества като учител. Такъв бе странният, изплетен от противоречия мъж, който сега стоеше до нас. Изглеждаше искрено потресен от гледката, макар че, ако се съдеше по инцидента с кучето, двамата с покойника едва ли бяха изпитвали особена симпатия един към друг.

— Горкият! Горкият! Какво да направя? Мога ли някак да помогна?

— С него ли бяхте? Можете ли да ни кажете какво се е случило?

— Не, не! Тази сутрин станах късно. Изобщо не съм ходил на брега. Направо от „Гейбълс“ идвам. Какво да направя?

— Бързо идете до полицейския участък във Фулуърт. Незабавно трябва да докладваме за случая.

Без да каже дума, Мърдок се втурна натам, а аз се залових за работа. Зашеметеният от трагедията Стакхърст остана до трупа. Естествено, първата ми задача бе да проверя дали има някой на брега. Застанал горе на пътеката, огледах плажа по цялата му дължина. Беше съвсем безлюден, като изключим две-три тъмни фигурки в далечината, движещи се към Фулуърт. Бавно заслизах по пътеката. Варовикът бе примесен с мека глина, тъй че често виждах отпечатъците от едни и същи стъпки и в двете посоки. Тази сутрин единствен Макфърсън бе минал по пътеката. На едно място зърнах следа от разтворена длан с ясно очертани пръсти. Това можеше да означава само едно — горкият Макфърсън бе паднал, катерейки се по стръмното. Тук-там имаше и кръгли отпечатъци, които показваха, че на няколко пъти се е свличал на колене. В края на пътеката бе лагуната, останала след отлива. Макфърсън се бе съблякъл до нея, кърпата му още си стоеше на един камък, сгъната и суха — очевидно изобщо не бе влизал във водата. Докато оглеждах внимателно твърдия чакъл, попаднах тук-там на малки участъци пясък, в който личаха следи от платнените му обувки, а също и от босите му ходила. Явно се бе готвил да се изкъпе, но ако се съдеше по сухата кърпа, не бе успял.

Така недвусмислено бях изправен пред една от най-странните загадки, с които съм се сблъсквал. Човекът бе стоял на плажа най-много петнайсет минути. В това не можеше да има съмнение — та нали и Стакхърст бе тръгнал от „Гейбълс“ малко след него. Макфърсън е отишъл да плува и се е съблякъл, както показваха следите от босите крака. После внезапно е навлякъл бързешком дрехите си — те бяха раздърпани и незакопчани — и е хукнал обратно, без да се изкъпе или поне без да се избърше. Промяната в намеренията му е било бичуването със свирепа, нечовешка жестокост, при което е прехапал устни от болка; накрая е имал сили само колкото да изпълзи обратно и да издъхне на хълма. Кой бе извършил това варварско дело? Наистина в подножието на скалите имаше малки пещери, издълбани от стихиите, но яркото утринно слънце ги осветяваше така добре, че изобщо не ставаха за укритие. Оставаха фигурите, които зърнах на брега, но пък те май бяха прекалено далеч, за да имат някаква връзка с престъплението. Освен това широката лагуна, в която Макфърсън бе възнамерявал да се къпе, се намираше между него и тях, а водите й стигаха чак до основата на скалите. Навътре в морето се виждаха две-три рибарски лодки на неголямо разстояние една от друга. При удобен случай можех да проуча хората, които се намираха в тях. Разполагах с няколко нишки за разследване, но нито една не ми предоставяше очевидно разрешение на загадката.

Когато най-сетне се върнах при трупа, заварих няколко души край него. Стакхърст, разбира се, все още беше там, а Иън Мърдок току-що бе пристигнал със селския полицай Андерсън — едър мъж с червеникави мустаци, тромав и солиден като повечето жители на Съсекс, зад чието мудно, сдържано поведение се криеше солидно здравомислие. Той изслуша всичко, записа си показанията ни и накрая ме дръпна настрани.

— Ще се радвам да получа съвет от вас, господин Холмс. Задачата е твърде сложна за мен и ако объркам нещо, Луис ще ми трие сол на главата.

Посъветвах го да повика прекия си началник и местния лекар, а до тяхното идване да следи никой нищо да не пипа и доколкото е възможно, наоколо да не се появяват нови отпечатъци от стъпки. Междувременно претърсих джобовете на покойника. Намерих носна кърпа, нож и малък калъф за визитни картички. От него извадих едно листче, което разгънах и подадох на полицая. С неравен женски почерк на него бе надраскано: „Непременно ще дойда. Моди.“ Звучеше като уговорка за любовна среща, макар че времето и мястото не бяха посочени. Полицаят мушна обратно листчето в калъфа и го върна с останалите вещи в джобовете на мушамата. В момента нямаше нищо друго, което да привлече вниманието ни, и аз се прибрах вкъщи за закуска, като най-напред уговорих Андерсън да организира щателно претърсване на скалистия бряг.

След час-два Стакхърст се отби да ми каже, че тялото било отнесено в „Гейбълс“, където щяло да започне разследването. От него узнах някои важни по-конкретни сведения. Както и очаквах, в малките пещери в скалите не се бе намерило нищо, а той сам бе прегледал документите в писалището на Макфърсън и бе открил доказателства за интимна кореспонденция между него и някоя си госпожица Мод Белами от Фулуърт. Ето че се изясняваше поне самоличността на авторката на бележката.

— Полицията прибра писмата — обясни той, — затова не можах да ги донеса. Но несъмнено е било сериозна връзка. Все пак не виждам причина да я свързваме с това ужасно произшествие, освен ако не е отивал на среща с дамата.

— Надали са имали уговорка да се срещнат на плаж, който сте свикнали да посещавате всички вие — отбелязах аз.

— Да, чиста случайност е, че неколцина от учениците не отидоха заедно с Макфърсън.

— Наистина ли беше случайност?

Стакхърст замислено сбърчи чело.

— Всъщност Иън Мърдок ги задържа, настояваше да им покаже нещо по алгебра преди закуска. Горкият, ужасно е разстроен от станалото.

— Все пак, доколкото разбирам, двамата не са били приятели.

— Преди не бяха. Но от година и нещо Мърдок се сближи с Макфърсън толкова, колкото изобщо би могъл да се сближи с някого. Знаеш, че поначало не е много дружелюбен.

— Да, известно ми е. Май си спомням, че ти говореше за разпра между тях след онова грубо отношение към кучето.

— О, този случай отдавна отшумя.

— Но навярно е оставил някакво чувство на неприязън?

— Не, сигурен съм, че двамата бяха истински приятели.

— Е, значи трябва да проучим нещата с девойката. Познаваш ли я?

— Всички я познават. Тя е местната красавица, при това истинска красавица, Холмс, която навсякъде ще направи впечатление. Знаех, че Макфърсън я харесва, но нямах представа, че нещата между тях са стигнали толкова далеч, както личи от онези писма.

— Но коя е тя?

— Дъщеря е на стария Том Белами, който притежава всички лодки и плажни кабинки във Фулуърт. Навремето бил рибар, но постепенно натрупал известно състояние. Върти работата заедно със сина си Уилям.

— Дали да не се поразходим до Фулуърт и да поговорим с тях?

— Под какъв предлог?

— О, предлог лесно ще се намери. Та нима онзи клетник сам се е изтезавал по такъв жесток начин. Чужда ръка е държала камшика, ако раните изобщо са от камшик. А в това усамотено място обкръжението му несъмнено не е било многобройно. Ако го проучим внимателно, все ще попаднем на някакъв мотив, който на свой ред ще ни отведе до престъпника.

Разходката из ухаещите на мащерка поля щеше да е твърде приятна, ако мислите ни не бяха отровени от трагедията, на която бяхме станали свидетели. Селцето Фулуърт е разположено в падина, извита като подкова около залива. На склона зад старите хижи стърчаха няколко модерни къщи. Стакхърст ме поведе към една от тях.

— Това е Пристана, както го е кръстил Белами — оная постройка с ъгловата кула и хубавия покрив. Никак не е зле за човек, който е започнал само с… Божичко, кой идва насреща ни!

Градинската порта на Пристана се отвори и от нея излезе един мъж. Високата му слаба и неугледна фигура трудно можеше да се сбърка. Това бе Иън Мърдок, математикът. Миг по-късно го пресрещнахме на пътя.

— Здравейте! — рече Стакхърст.

Учителят кимна, изгледа ни косо със странните си тъмни очи и тъкмо се канеше да ни отмине, когато началникът му го спря.

— Какво правите тук?

Лицето на Мърдок пламна от гняв.

— Аз съм ваш подчинен само под покрива на заведението ви, господине. Не ми е известно да ви дължа отчет за личните си дела.

След всичко преживяно нервите на Стакхърст бяха опънати до скъсване. В противен случай вероятно щеше да се сдържи, но сега направо избухна.

— При сегашните обстоятелства отговорът ви е чисто нахалство, господин Мърдок.

— Сигурно същото може да се каже и за вашия въпрос.

— Не за пръв път търпя недисциплинираното ви поведение, но ще е за последен. Бъдете любезен да уредите бъдещето си другаде, и то колкото е възможно по-бързо.

— Именно това възнамерявах да направя. Днес загубих единствения човек, който правеше „Гейбълс“ поносимо място за живеене.

С тези думи той отмина по пътя. Стакхърст остана загледан след него с искрящи от гняв очи.

— Е, не е ли невъзможен! — извика той.

В съзнанието ми веднага се вряза мисълта, че господин Иън Мърдок се възползва от първата възможност, която му предлага вратичка за бягство от местопрестъплението. Подозренията ми, смътни и мъгляви допреди, започнаха да приемат по-ясна форма. Може би посещението у семейство Белами щеше да хвърли известна светлина по въпроса. Когато Стакхърст се овладя, двамата продължихме към къщата.

Господин Белами се оказа мъж на средна възраст с огненорижа брада. Изглеждаше твърде ядосан и лицето му не след дълго почервеня досущ като косата.

— Не, господине, не желая да се впускаме в подробности. Моят син — и посочи един як младеж с мрачно грубовато лице в ъгъла на всекидневната — е напълно съгласен с мен, че господин Макфърсън ухажваше Мод по най-оскърбителен начин. Да, господине, думата „женитба“ така и не бе спомената, а имаше писма и срещи и разни други работи, които никой от нас не би могъл да одобри. Тя няма майка и ние сме единствените й настойници. Твърдо сме решени…

Той млъкна изведнъж, защото в този миг се появи самата дама. Никой не би могъл да отрече, че присъствието й би украсило всяка сбирка на света. Кой може да допусне, че такова рядко цвете ще покълне на подобно място и от такъв корен? Жените рядко са ме привличали, защото умът ми винаги е имал власт над сърцето, ала щом погледнах изваяното й лице с изящен тен, сякаш събрал нежната мекота на околните поля, начаса осъзнах, че никой младеж не би останал равнодушен към нея. Такава бе девойката, която бутна вратата и застана с широко отворени очи и напрегнато лице пред Харолд Стакхърст.

— Вече зная, че Фицрой е починал — каза тя. — Не се страхувайте да ми съобщите подробностите.

— Оня джентълмен, дето дойде преди вас, ни съобщи новината — обясни бащата.

— Не виждам защо сестра ми трябва да се забърква в това изръмжа младежът.

Сестра му се извърна и го изгледа остро и решително.

— Това си е моя работа, Уилям. Ако обичаш, остави ме да постъпя, както намеря за добре. По всичко личи, че е било извършено престъпление. Фицрой вече го няма, но най-малкото, което мога да направя за него, е да помогна престъпникът да бъде разкрит.

Тя изслуша краткия разказ на моя спътник внимателно и със самообладание, което ми показа, че освен голяма красота притежава и силен характер. Мод Белами завинаги ще остане в паметта ми като достойна и забележителна жена. По всяка вероятност тя вече ме познаваше по лице, защото накрая се обърна към мен.

— На всяка цена ги предайте в ръцете на закона, господин Холмс. Симпатията и подкрепата ми са на ваша страна, които и да са те.

Стори ми се, че при тези думи хвърли предизвикателен поглед към баща си и брат си.

— Благодаря — отвърнах. — Ценя женската интуиция в подобни случаи. Но вие употребихте множествено число. Смятате ли, че тук е замесен повече от един човек?

— Познавах господин Макфърсън достатъчно. Беше силен и смел мъж. Никой не би могъл сам да го изтезава тъй жестоко.

— Може ли да разменим няколко думи насаме?

— Казвам ти, Мод, не се забърквай! — сърдито извика бащата.

Тя ме погледна безпомощно.

— Какво мога да направя?

— Не след дълго фактите ще станат достояние на всички, тъй че не виждам никаква вреда, ако ги обсъдим сега с вас. Бих предпочел да говорим насаме, но след като баща ви не разрешава, ще му се наложи да се включи в дискусията — после споменах листчето, открито в джоба на покойника. — Тази бележка със сигурност ще излезе наяве по време на разследването. Мога ли да ви помоля да хвърлите известна светлина по въпроса?

— Нямам причини да създавам загадки — отвърна тя. — Бяхме сгодени и го пазехме в тайна единствено защото чичото на Фицрой, който е много стар и на смъртен одър, можеше да го лиши от наследство, ако бе сключил брак против желанието му. Това бе единствената причина да крием годежа си.

— На нас можеше да ни кажеш! — избоботи господин Белами.

— Щях да го направя, татко, ако поне веднъж бе проявил някакво разбиране.

— Хич не съм съгласен моето момиче да се захваща с мъже, които не са от нейната черга.

— Именно твоите предубеждения ни възпряха да ти кажем. А що се отнася до тази бележка — момичето порови в джоба на роклята си и измъкна едно смачкано листче, — тя е отговор на това тук.

„Скъпа моя — прочетохме, — ела на старото място на брега точно след залез слънце във вторник. Само тогава мога да се измъкна. Ф. М.“

— Днес е вторник, трябваше да се срещна с него довечера.

Обърнах хартийката от другата страна.

— Не е пристигнало по пощата. Как го получихте?

— Бих предпочела да не отговарям на този въпрос. Той наистина не е свързан с вашето разследване. Затова пък ще отговоря най-охотно на всичко, което има някаква връзка със случая.

Девойката действително удържа на думата си, но нищо от това, което каза, не ми помагаше особено. Тя нямаше причини да смята, че годеникът й е имал някакви тайни врагове, но призна, че навремето около нея се навъртали неколцина пламенни обожатели.

— Мога ли да запитам дали господин Иън Мърдок е бил от тях?

Тя се изчерви и май се посмути.

— По едно време мислех, че е така. Но нещата изцяло се промениха, когато той разбра какви са отношенията между Фицрой и мен.

Сянката на подозрението, което падаше върху този странен човек, отново доби по-определена форма. Досието му трябваше да бъде проучено, а квартирата му — щателно претърсена. Стакхърст охотно се съгласи да ми съдейства, защото и той изпитваше съмнения. Излязохме от Пристана с надеждата, че държим в ръце поне една нишка от това заплетено кълбо.

Мина една седмица. Разследването не установи нищо и бе отложено до появата на нови доказателства. Стакхърст дискретно проучи своя подчинен, а двамата предприехме и оглед на стаята му, но без резултат. От моя страна аз доста пъти се завръщах на местопроизшествието — както физически, така и умствено, — но без да стигна до някакви нови заключения. В цялата ми хроника читателят не ще открие друг подобен случай, в който наистина да съм бил доведен до границата на възможностите ми. Дори въображението ми бе безсилно да намери разрешение на загадката. Тъкмо когато наистина се почувствах изчерпан, се случи инцидентът с кучето.

Старата ми икономка първа научи по безжичния телеграф, който доставя до хората като нея местните новини.

— Тъжна работа, а, сър, онуй, дето е станало с кученцето на господин Макфърсън?

По принцип не насърчавам подобни разговори, но този път думите й веднага привлякоха вниманието ми.

— Какво е станало с кучето на господин Макфърсън?

— Умряло, сър. Умряло от мъка по господаря си.

— Кой ти каза?

— Ами че всички само за туй говорят, сър. Хайванчето ужасно се било разстроило и не хапнало нищичко цяла седмица. А днес двама млади господа от „Гейбълс“ го намерили умряло долу на брега, сър, на същото място, дето и господарят му си намери смъртта.

„На същото място.“ Тези думи ясно се отпечатаха в паметта ми. Смътно долових, че това обстоятелство е извънредно важно. Нищо чудно, че кучето бе умряло — това бе в съгласие с природата на тези благородни и предани животни. Но защо „на същото място“? Защо този усамотен плаж се бе оказал фатален за него? Възможно ли бе и кучето да е било пожертвано, за да утоли нечия жажда за мъст? Възможно ли бе…? Да, предчувствието бе неясно, но в съзнанието ми вече се оформяше догадка. След няколко минути крачех към „Гейбълс“. Заварих Стакхърст в кабинета му. По моя молба той прати да повикат Съдбъри и Блънт — учениците, намерили кучето.

— Лежеше до самата вода — каза единият. — Сигурно е вървяло по следата на покойния си господар.

Видях вярното създание — малък териер, положен върху рогозка в приемната. Телцето му бе вкочанясало, очите — изскочили от орбитите, а крайниците — ужасно сгърчени. Целият му вид говореше за мъчителна агония.

От „Гейбълс“ потеглих бързо към залива. Слънцето бе залязло и сянката на стръмните скали чернееше върху водата, която просветваше с матов оловен блясък. Мястото бе безлюдно; нямаше жива душа освен две чайки, които с крясъци се рееха в небето. В гаснещата светлина смътно различих следата на кученцето върху пясъка около същия камък, където господарят му бе оставил кърпата си. Останах доста време там, потънал в дълбок размисъл, докато здрачът се сгъстяваше край мен. В ума ми бясно препускаха най-различни мисли. Знаете какво е да сънуваш кошмар, в който търсиш нещо извънредно важно и чувстваш, че е съвсем наблизо, а то все успява да ти се изплъзне. Точно така се чувствах и аз, докато стоях сам в мрака на онова лобно място. Накрая се обърнах и поех бавно към къщи.

Бях стигнал края на пътеката, когато отговорът проблесна в ума ми като светкавица. Изведнъж си спомних онова, което тъй усилено и напразно се бях старал да изровя от паметта си. Несъмнено знаете (в противен случай трудът на Уотсън е отишъл на вятъра), че притежавам огромен запас от странични знания, неподчинени на научна подредба, но винаги на разположение, когато се нуждая от тях за целите на професията ми. Умът ми е като претъпкано багажно отделение, в което се съхраняват всевъзможни пакети — толкова много, че често имам само бегла представа за съдържанието им. Сега разбрах, че там някъде е скрито нещо, което може да има връзка със случая. Догадката бе все още твърде смътна, но поне знаех как да я изясня. Беше чудовищна и невероятна, но все пак ми предоставяше възможност, която бях длъжен да проверя докрай.

Къщурката ми има голямо таванско помещение, претъпкано с книги. Веднага се зарових в тях и тършувах цял час. Накрая измъкнах от купищата малко томче с шоколадовокафява подвързия и сребърни букви. Жадно затърсих главата, за която имах само смътен спомен. Да, предположението изглеждаше невероятно, направо фантастично, но нямаше да ме остави на мира, докато не се уверях дали все пак не съдържа истинския отговор. Легнах си късно, изгарящ от нетърпение да се заловя за работа сутринта.

Работата ми обаче бе прекъсната по твърде досаден начин. Едва бях изпил сутрешната си чаша чай и вече се канех да тръгна към плажа, когато се появи инспектор Бардъл от полицейското управление на Съсекс — едър, солиден, тромав като вол мъж със замислени очи, които ме гледаха много угрижено.

— Зная, че имате огромен опит, господине — рече той. — Разбира се, обръщам се към вас съвсем неофициално и не искам да ви замесвам, но просто се налага да реша какво да правя във връзка с Макфърсън. Въпросът е да предприема ли арест или не?

— Имате предвид господин Иън Мърдок?

— Да, господине. Май просто няма кой друг да бъде. Това е предимството на тия усамотени места — кръгът на заподозрените е тесен. Ако не го е направил той, кой тогава?

— С какви улики разполагате?

Бардъл бе проверил същите източници, от които и аз бях събрал сведенията си. Уликите бяха характерът на Мърдок и загадъчността, която сякаш го заобикаляше; склонността да се поддава на гневни изблици, за която свидетелстваше инцидентът с кучето; обстоятелството, че в миналото бе имал разправии с Макфърсън и може би се е дразнел от вниманието му към госпожица Белами. Да, Бардъл по свой път бе стигнал до всички сведения, които и аз знаех, но без да добави нищо ново, като изключим вестта, че Мърдок вече правел нужните приготовления за заминаване.

— В какво положение ще изпадна, ако го оставя да се измъкне въпреки всички улики срещу него? — едрият флегматичен мъж явно бе сериозно разтревожен.

— Помислете — рекох — за всички съществени пропуски във вашата теория. Мърдок има сигурно алиби за сутринта, когато е било извършено престъплението. Бил е с учениците си до последния момент, а броени минути след появата на Макфърсън дойде при нас зад гърба ни, откъм училището. Не смятате ли освен това, че е абсолютно невъзможно без чужда помощ да нанесе такъв жесток побой на човек, не по-слаб от самия него. И най-сетне, открит остава въпросът за инструмента, с който са били нанесени раните.

— Какво друго би могло да е освен някакъв еластичен бич или камшик?

— Разгледахте ли белезите? — попитах.

— Да, видях ги. И докторът ги видя.

— Но аз ги разгледах с лупа извънредно внимателно и забелязах, че са доста особени.

— Какви по-точно, господин Холмс?

Отидох до бюрото си и извадих една увеличена снимка.

— Това е моят метод в подобни случаи — обясних аз.

— Наистина вършите всичко извънредно прецизно, господин Холмс.

— Едва ли щях да бъда това, което съм, ако не подхождах така към работата си. А сега да разгледаме тази резка, която се вие около дясното рамо. Не забелязвате ли нещо особено в нея?

— Не.

— Съвсем очевидно е, че тя не е еднакво дълбока навсякъде. Ето, тук е избила малко кръв, ей там — също. Подобни характеристики виждаме и в другата резка, която се вижда малко по-надолу. Какво може да означава това?

— Нямам представа. Вие знаете ли?

— Може би да, а може би не. Скоро ще съм в състояние да ви кажа нещо повече по въпроса. Всичко, което би могло да ни посочи какво е оставило такава следа, ще ни отведе съвсем близо до престъпника.

— Разбира се, това е абсурдно хрумване — рече полицаят, — но ако към гърба е била притисната нажежена телена мрежа, то тези по-ясно очертани точки навярно показват местата, където са били съединени жиците.

— Извънредно находчиво сравнение. А дали да не кажем, че е бил шибан с много жилав камшик от няколко върви, осеяни с малки твърди възелчета?

— Бога ми, господин Холмс, струва ми се, че уцелихте верния отговор.

— А може би причината ще се окаже съвсем различна, господин Бардъл. Но вашата теория е твърде слабо подкрепена с конкретни доказателства, за да оправдае един арест. Освен това разполагаме и с последните думи на покойника — „лъвската грива“.

— Чудех се дали не е искал да каже името на Иън…

— Да, помислих и за това. Но тези думи бяха изречени много ясно — той почти ги изкрещя. Сигурен съм, че каза именно „лъвската грива“.

— Нямате ли някаква друга теория, господин Холмс?

— Може и да имам, но не ми се иска да я обсъждам, преди да я подплатя с по-солидни доказателства.

— И кога ще ги получите?

— След около час, може би дори и по-скоро.

Инспекторът потърка брадичката си и ме погледна колебливо.

— Де да можех да видя какво ви се върти в главата, господин Холмс. Навярно си мислите за онези рибарски лодки.

— Не, не, те бяха твърде далеч.

— А какво ще кажете за Белами и оня здравеняк сина му? Двамата хич не са одобрявали господин Макфърсън. Възможно ли е те да са го подредили така?

— Не, не ме карайте да си разкривам картите, преди да съм напълно готов — отвърнах с усмивка. — А сега, инспекторе, и двамата имаме да вършим работа. Дали да не се срещнем пак тук към обед и…

В този миг разговорът ни рязко бе прекъснат от едно събитие, което се оказа началото на края.

Външната ми врата се отвори с трясък, в коридора се чуха несигурни стъпки и Иън Мърдок, блед, разчорлен и с ужасно раздърпани дрехи, влезе в стаята, като залиташе и се вкопчваше с костеливите си ръце в разни предмети, за да се задържи на крака.

— Бренди! Бренди! — изпъшка той и рухна със стон на дивана.

Мърдок не беше сам. След него се появи и Стакхърст, запъхтян и без шапка. Изглеждаше почти толкова зле, колкото и спътникът му.

— Да, да, бързо дайте бренди! — извика той. — Човекът всеки миг ще издъхне. Едвам успях да го доведа дотук. На два пъти припадна, докато дойдем.

Половин чаша неразреден спирт оказа чудодейно въздействие. Мърдок се надигна, подпрян на едната си ръка, и смъкна сакото от раменете си.

— За Бога! Дайте етер, опиум, морфин! — извика той. — Каквото и да е, само да облекчи тази нечовешка болка!

Гледката накара и нас двамата с инспектора да извикаме. Голото рамо на мъжа бе покрито със същата странна мрежа от червени възпалени резки, която бе оставила смъртоносния си белег и върху Фицрой Макфърсън.

Болката очевидно бе ужасна и не само локална, защото на моменти дишането на пострадалия спираше, лицето му потъмняваше и той, шумно задъхан, притискаше сърцето си с ръка, а по челото му се стичаха едри капки пот. Сякаш всеки миг можеше да умре. Час по час наливахме бренди в гърлото му и всяка нова доза го връщаше към живота. Тампони памук, натопени в зехтин, като че ли уталожваха болката от странните рани. Най-сетне главата му тежко се отпусна на възглавницата. Природата бе стигнала до последния си запас от жизненост, за да възстанови изчерпаните си сили. Беше нещо средно между дрямка и припадък, но поне носеше някакво облекчение.

Нямаше как да го разпитваме в такова състояние, но щом се уверихме, че е вън от опасност, Стакхърст веднага се обърна към мен.

— За Бога! — извика той. — Какво е това, Холмс? Какво става?

— Къде го откри?

— Долу на брега. Точно там, където и горкият Макфърсън си намери смъртта. Ако и той беше със слабо сърце като Макфърсън, досега да си бе отишъл. Докато го носех нагоре, неведнъж си мислех, че вече е умрял. „Гейбълс“ е прекалено далеч, затова го доведох тук.

— Видя ли го на брега?

— Вървях по хълма, когато го чух, че извика. Тъкмо бе излязъл от водата и залиташе като пиян. Веднага изтичах при него, наметнах го с някакви дрехи и го понесох нагоре. За Бога, Холмс, използвай всичките си умения и не щади сили, за да вдигнеш проклятието от това място, защото животът стана просто нетърпим. Нима ти с твоята световна слава не можеш да направиш нещо и за нас?

— Мисля, че мога, Стакхърст. А сега ела с мен! Вие също, инспекторе! Да видим дали убиецът няма да падне в ръцете ни!

Мърдок все още не бе дошъл в съзнание. Оставихме го на грижите на икономката ми и се отправихме към смъртоносната лагуна. Върху едрия пясък лежеше малка купчинка кърпи и дрехи, оставени от пострадалия. Бавно тръгнах покрай самия ръб на водата, двамата ми другари ме следваха в индианска нишка. В по-голямата си част заливчето бе доста плитко, но точно под скалата, където брегът бе издълбан от вълните, водата бе дълбока към метър и половина. Тази част, съвсем естествено, би привлякла един плувец, защото образуваше красиво езерце с яснозелен цвят, прозрачно като кристал. Точно над него в подножието на скалата имаше редица едри камъни, по която поведох моите спътници, взирайки се в дълбините под мен. Щом стигнах до мястото, където водата бе най-дълбока и спокойна, изведнъж зърнах онова, което търсех, и нададох победоносен вик.

— Цианея! — извиках аз. — Цианея! Ето я лъвската грива!

Странното създание, което сочех, наистина изглеждаше като куп оплетени кичури, изтръгнати от гривата на лъв. Лежеше на скалистото дъно на около метър под водата — необикновено трептящо, пърхащо влакнесто създание. Жълтите му, подобни на дълги букли пипала бяха изпъстрени със сребристи ивици. То сякаш пулсираше, свиваше се и се разпускаше с бавни тежки движения.

— Вече извърши достатъчно злини. Часът й е ударил! — провикнах се аз. — Помогни ми, Стакхърст! Да приключим с убийцата веднъж завинаги.

Точно на ръба, където бяхме застанали, имаше един голям камък. Бутнахме го и той падна във водата със силен плясък. Когато развълнуваната повърхност се избистри, видяхме, че е попаднал, където трябва. Потрепващият крайчец на едно жълто пипало ни показа, че жертвата ни е под него. Гъста мазна пяна се процеди изпод камъка и размъти водата наоколо, издигайки се бавно към повърхността.

— Просто нямам думи! — извика инспекторът. — Какво беше това, господин Холмс? Роден съм и съм израсъл по тия места, но не съм виждал такова нещо. В Съсекс не се въдят такива твари.

— Толкова по-добре за Съсекс — отбелязах. — Навярно онази силна буря, която се разрази от югозапад, я е докарала в тукашните води. А сега да се върнем у дома; ще ви запозная с ужасното преживяване на един човек, който завинаги е запомнил срещата си с това опасно морско създание.

Когато влязохме в кабинета ми, видяхме, че Мърдок вече се е възстановил толкова, че можеше да седне. Беше твърде замаян и от време на време потръпваше, прободен от остри спазми. С откъслечни думи успя да ни обясни, че няма никаква представа, какво му се е случило във водата; помнеше само, че по едно време внезапно бил пронизан от ужасни болки и едва събрал сили, за да излезе на брега.

— Тази книга — вдигнах малкото томче — първа осветли загадката, която можеше завинаги да тъне в мрак. Това е „Под открито небе“ от прочутия естествоизпитател Дж. Г. Ууд. Самият Ууд едва не загинал от допира до същото създание, тъй че сведенията, оставени от него, са твърде изчерпателни. Cyanea Capillata е пълното име на злосторницата, чието докосване може да е толкова опасно за живота, колкото ухапването на кобра, но затова пък е много по-болезнено. Ще ви прочета набързо този откъс: „Ако плувецът зърне кръгла рехава маса от жълтокафеникави пипала и мембрани, нещо, твърде подобно на огромни кичури лъвска грива, оплетени със сребриста хартия, трябва особено да внимава, защото това е страшната медуза Cyanea Capillata.“ Кажете ми, може ли да се намери по-точно описание на нашата зловеща познайница? По-нататък той разказва как веднъж лично се натъкнал на такъв екземпляр, докато плувал край брега на Кент. Както установил Ууд, създанието излъчва почти невидими нишки на разстояние около петнайсет метра; смъртна опасност заплашва всеки, попаднал в обсега на тези убийствени пипала. Дори от известно разстояние Ууд бил поразен почти фатално. „Безбройните пипала изпъстрят кожата с тънки алени резки, които отблизо изглеждат съставени от дребни точици или пришки; във всяка точка сякаш е забита нажежена игла, която пробожда човек до мозъка на костите.“ Както обяснява авторът, при това изтънчено мъчение локалната болка е най-малкото зло. „Остри болки пронизваха гръдния ми кош, сякаш бях поразен от куршум. На моменти пулсът ми съвсем спираше, а после сърцето изведнъж започваше да бие тъй силно, сякаш се опитваше да изскочи от гърдите.“ Създанието едва не го убило, въпреки че той едва се бил докоснал до него в разбунтувания океан, а не в плитките спокойни води на залива. Казва, че впоследствие едва се познал — толкова бледо, сгърчено и изкривено било лицето му. Изгълтал цяла бутилка бренди и по всяка вероятност именно това му спасило живота. Ето книгата, инспекторе, нека да остане у вас. Бъдете сигурен, че съдържа цялостно описание на трагедията, сполетяла горкия Макфърсън.

— А между другото и оневинява мен — отбеляза Иън Мърдок с крива усмивка. — Не ви упреквам, инспекторе, нито пък вас, господин Холмс, защото подозренията ви бяха естествени. Чувствам, че в самото навечерие на ареста ми успях да се оправдая само защото споделих участта на моя нещастен приятел.

— Не, господин Мърдок. Аз вече бях налучкал вярната следа и ако бях излязъл от къщи толкова рано, колкото възнамерявах, можех даже да ви спестя това ужасно изпитание.

— Но как разбрахте истината, господин Холмс?

— Просто съм всеяден читател с особено силна памет за дреболии. Думите „лъвската грива“ непрекъснато се въртяха в главата ми. Знаех, че съм ги срещал някъде в съвсем неочакван контекст. Както и сами видяхте, описанието е съвсем точно. Не се съмнявам, че създанието се е носело по водата, когато Макфърсън го е забелязал, и че единствено с тези думи е могъл да ни предупреди за съществото, причинило смъртта му.

— В такъв случай аз поне съм оправдан — каза Мърдок и бавно се изправи на крака. — Остава да дам едно-две обяснения, понеже зная откъде започнаха вашите разследвания. Вярно е, че обичах онази дама, но от деня, в който тя избра моя приятел Макфърсън, единственото ми желание бе да й помогна да намери щастието си. Бях напълно доволен да стоя настрани и да играя ролята на посредник между двамата. Често разнасях бележките им и именно защото бях техен довереник и тя ми беше толкова скъпа, побързах да й кажа за смъртта на моя приятел, да не би някой да ме изпревари, съобщавайки печалната вест по рязък и безсърдечен начин. Тя никога не би ви казала за нашите отношения, господине, понеже се опасяваше, че няма да ги одобрите, и това би могло да има лоши последици за мен. Ала сега с ваше разрешение ще се опитам да стигна до „Гейбълс“, защото в момента имам най-голяма нужда от леглото си.

Стакхърст му подаде ръка.

— Всички бяхме подложени на огромно напрежение — каза той. — Забравете миналото, Мърдок. Занапред ще се разбираме по-добре.

Те излязоха заедно, приятелски хванати под ръка. Инспекторът остана, като мълчаливо се взираше в мен с волските си очи.

— Ама как се справихте! — извика той накрая. — Бях чел за вас, ама много не хващах вяра. Но сега ми взехте ума!

Поклатих глава. Да приема подобна похвала, означаваше да снижа собствените си критерии.

— Отначало действах бавно, направо осъдително бавно. Ако трупът бе намерен във водата, едва ли щях да се заблудя. Подведе ме сухата кърпа. Разбира се, на онзи клетник и през ум не му е минало да се избърше, а пък аз помислих, че изобщо не е влизал във водата. В такъв случай как можех да допусна, че е бил нападнат от някаква морска твар? Именно затова се отклоних от вярната следа. Е, инспекторе, често съм дръзвал да вземам на подбив господата от полицията, но Cyanea Capillata едва не ми отмъсти заради Скотланд ярд.

Артър Конан Дойл Бившият търговец на бои

Тази сутрин Шерлок Холмс бе настроен меланхолично и философски. Подобни резки промени не бяха нещо необичайно за жизнената му и деятелна натура.

— Видя ли го? — попита ме той.

— Кого? За стареца, който току-що излезе, ли говориш?

— За него, разбира се.

— А, видях го. Разминахме се на вратата.

— И какво впечатление ти направи?

— Нищожен и жалък, направо смазан човечец.

— Така е, Уотсън. Жалък и нищожен. Но нима целият ни живот не е жалък и нищожен? И нима съдбата на този нещастник не е съдбата на цялото човечество в умален размер? Всички ние се стремим към нещо. Дори постигаме нещичко. И какво в края на краищата остава в ръцете ни? Някаква сянка или още по-лошо — страдание.

— Клиент ли ти е?

— Донякъде може и така да се каже. Изпратили са го при мен от Скотланд ярд. Нали знаеш, понякога се случва учените доктори да изпратят неизлечимо болните си пациенти при някой знахар. Те разсъждават така: след като не могат да направят нищо повече, каквото и да се случи, състоянието на пациента няма да се влоши повече.

— Но какво е станало с него?

Холмс взе от писалището си една доста омърляна визитна картичка.

— Джошуа Амбърли твърди, че бил младият съпритежател на фирмата „Брикфол и Амбърли“, производители на всякакви материали за художници. Можеш да видиш тези имена отпечатани върху кутиите с бои. Амбърли натрупал известно състояние и като навършил шейсет и една години, излязъл в пенсия, купил си къща в Люишъм и се настанил там за заслужен отдих подир дългите години непрекъснат труд. Ще речеш, очаквали са го спокойни и осигурени старини.

— Да, наистина.

Холмс вдигна някакъв плик и се загледа в бележките, нахвърляни на гърба му.

— Прекратил дейността си през 1896 година. В началото на 1897 година встъпил в брак с жена, с двайсет години по-млада от него, при това хубавичка, освен ако снимката не лъже. Материална осигуреност, женичка, безгрижие, всичко изглеждало като по мед и масло. И ето, не са минали и две години оттогава, а както сам имаше възможност да се увериш, се е превърнал в най-нищожното и окаяно създание под слънцето.

— Но какво се е случило?

— Вечната история, Уотсън. Вероломният приятел и вятърничавата съпруга. Изглежда, въпросният Амбърли цял живот се е увличал по едно-единствено нещо — игра на шах. Недалеч от къщата му в Люипгъм живеел някакъв млад лекар, също запален шахматист. Записал съм името му — доктор Рей Ърнест. Въпросният Ърнест често гостувал в дома на Амбърли и естествена последица от това били близките отношения, които се породили между него и госпожа Амбърли, защото, трябва да се съгласиш, че злощастният ми клиент не притежава нито кой знае колко привлекателна външност, нито пък някакви скрити добродетели. Та миналата седмица тези двамцата заминали в неизвестна посока. Не само това, ами невярната съпруга отнесла като личен багаж и едно куфарче, в което старецът държал значителна част от спестяванията си. Дали ще можем да открием бегълката? Дали ще можем да върнем парите? Като погледнеш, проблемът е банален, но за Джошуа Амбърли този банален проблем е от жизненоважно значение.

— Какво мислиш да предприемеш?

— Ех, драги ми Уотсън, както седят нещата, въпросът по-скоро трябва да бъде какво ще предприемеш ти, стига, разбира се, да бъдеш така добър да се съгласиш да заемеш моето място. Знаеш, че съм изцяло ангажиран със случая с двамата коптски старейшини, и тъкмо днес очаквам да настъпи развръзката. Наистина не разполагам с никакво време да се разкарвам до Люишъм, а много добре ти е известно колко важно е уликите да се открият навреме. Възрастният човек много настояваше да се заема лично и да отида там, но все пак успях да му обясня в какво затруднено положение се намирам. Сега той е готов да посрещне заместника ми.

— Знаеш, че съм на твое разположение — отговорих. — Само, да си призная, не виждам каква полза ще има от мен, при все че ще направя всичко, което е по силите ми.

И така, в един прекрасен слънчев следобед заминах за Люишъм, без дори да подозирам, че след по-малко от седмица събитията, в които бях въвлечен, ще се разискват с неизчерпаемо любопитство в цяла Англия.

Когато се върнах на улица „Бейкър“, за да дам отчет за пътуването си, бе късна вечер. Холмс бе отпуснал суховатото си слабо тяло в дълбокото кресло, а от лулата му бавно се издигаха колелца дим. Цялата стая бе наситена с аромата на силен тютюн. Клепачите на приятеля ми бяха лениво притворени, сякаш бе задрямал, но достатъчно бе да спра разказа си за миг или да допусна някаква неточност, и клепките мигновено се повдигаха и две сиви очи, бляскави и остри като рапири, ме пронизваха с изпитателния си поглед.

— Имението, в което живее господин Джошуа Амбърли, се нарича „Раят“ — започнах да разказвам. — Струва ми се, че то ще предизвика интереса ти, Холмс. Напомня изпаднал аристократ, принуден да се смеси с презряното простолюдие. Виждал си, и то неведнъж, подобни места с еднообразни тухлени къщички, застроени по унилите провинциални улици. И изведнъж сред всичко това — малък остров на отколешна култура и уют. Съзираш тази старинна къща, заобиколена от висока, напечена от слънцето стена, обрасла с лишеи и покрита с мъх, стена, която…

— Стига лирични отклонения, Уотсън! — безцеремонно ме прекъсна Холмс. — Висока тухлена стена и толкоз!

— Точно така. Нямаше и да се досетя, че това е „Раят“, ако не бях попитал някакъв човек, който се мотаеше по улицата и пушеше. Има причина да ти обърна внимание на него. Беше висок, чернокос, с големи мустаци и стойка на военен. В отговор на въпроса ми кимна и ме изгледа много особено, едва ли не изпитателно. Припомних си този поглед малко по-късно. Едва бях минал през портата, когато забелязах господин Амбърли да бърза насреща ми по алеята. Бях го зърнал мимоходом, но ми бе направило впечатление, че в този човек има нещо странно, а сега, когато го видях на дневна светлина, външността му ми се стори още по-чудновата.

— Аз също се постарах да я проуча, разбира се, но все пак ще ми бъде интересно да чуя и твоите впечатления — рече Холмс.

— Стори ми се буквално превит от грижи. Прегърбен е, сякаш мъкне тежък товар, и въпреки това съвсем не е толкова немощен, колкото изглежда на пръв поглед. Има рамене и гръден кош на великан, но този мощен торс се крепи на тънки дълги крака.

— Кожата на лявата му обувка е някак набръчкана, а на дясната е съвсем гладка.

— Не ми направи впечатление.

— На теб не, но аз забелязах, че този човек има изкуствен крак. Продължавай нататък.

— Освен това бие на очи един кичур посивяла коса, стърчащ изпод вехтата сламена шапка, както и свирепото изражение на лицето му, прорязано от дълбоки бръчки.

— Много добре, Уотсън! И какво научи от него?

— Най-напред започна да ми разказва надълго и нашироко историята на злощастията си. Двамата крачехме по алеята и аз, естествено, се оглеждах внимателно. Не бях виждал толкова зле поддържано имение. Градината е съвсем запусната, очевидно никой не се грижи за нея. Всичко расте, както дойде, подчинявайки се на волята на природата, а не на умението на градинаря. Умът ми не побира как една стопанка на място ще търпи подобно нещо. Къщата също е занемарена до крайна степен. Очевидно горкият човек сам разбира това и дори се опитва да оправи нещата, колкото може. В средата на салона имаше голяма кофа със зелена боя, а в лявата ръка той държеше дебела бояджийска четка. Навярно, преди да дойда, беше боядисвал вратите и прозорците. Отведе ме в неприветливия си кабинет, където дълго разговаряхме. Разбира се, беше много разочарован, че не си отишъл ти самият. „Е, всъщност и не очаквах да дойде. От къде на къде ще се занимава с незначителна личност като мен, пък и след тази тежка финансова загуба нима бих могъл да привлека вниманието на знаменитост от ранга на самия Шерлок Холмс“ — рече той. Уверих го, че финансовата страна на нещата в случая няма никакво значение. „Няма, разбира се, господинът се занимава с тези неща заради самото изкуство — продължи Амбърли. — От артистична гледна точка моят случай ще заинтересува негова милост с възможността да изучи човешката природа. Нали така, доктор Уотсън? Такава черна неблагодарност не се среща всеки ден. Та аз не съм отказал да изпълня нито една нейна прищявка. Нима на друга жена са й угаждали така? Ами онзи млад човек, та той ми беше като син! Чувстваше се тук като у дома си. И вижте само как се отнесоха двамата с мен! Ах, доктор Уотсън, в какъв страшен, в какъв ужасен свят живеем!“ Старецът продължи да си излива душата все в този дух близо цял час, а може би и повече. Както изглежда, изобщо не е бил забелязал каква интрижка се завързва под носа му. Двамата със съпругата му живеели съвсем усамотено, само една прислужничка идвала през деня и си тръгвала привечер в шест. В оня паметен ден старият Амбърли, като искал да създаде някакво развлечение за жена си, бил купил два билета за Хаймаркетския театър, две места на балкона. В последния миг съпругата му се оплакала от силно главоболие и отказала да излезе. Амбърли трябвало да отиде самичък. Както изглежда, несъмнено говори истината, тъй като ми показа неизползвания билет за жена му.

— Любопитно… Извънредно любопитно — подхвърли Холмс, чийто интерес към случая явно нарастваше. — Моля те, Уотсън, продължавай! Намирам разказа ти за наистина завладяващ. Ти видя ли със собствените си очи този билет? А дали случайно не си запомнил и номера на мястото?

— Запомних го, разбира се — отговорих му с известна гордост. — Трийсет и първо място. Това беше моят номер в училищния дневник, затова веднага го запомних.

— Отлично, Уотсън! Следователно нашият познайник е трябвало да седи на мястото с номер трийсет или трийсет и две.

— Е, да, така излиза — съгласих се, макар и донякъде озадачен. — При това на ред Б.

— Чудесно! И какво още ти разказа този господин?

— Показа ми своята, както сам я нарече, съкровищничка, а тя всъщност е истински трезор — съвсем като банковите — с желязна врата и железни кепенци на прозорците. С една дума, взети са всички предпазни мерки срещу крадци, както твърдеше моят домакин. Обаче жената вероятно е имала копие от ключа и двете гълъбчета между другото са отмъкнали към седем хиляди лири в брой и ценни книжа.

— Ценни книжа ли? Интересно как ли възнамеряват да ги обърнат в пари?

— Амбърли каза, че вече е оставил на разположение на полицията списък на тези ценни книжа, и се надява, че двамата мошеници няма да могат да ги продадат. Върнал се е от театъра към полунощ и намерил трезора опразнен, вратата и прозорецът били широко отворени, от бегълците нямало и следа — нито писмо, нито някакво друго известие. От тогава до днес ни вест, ни кост от двамката. Амбърли незабавно алармирал полицията.

Холмс се позамисли.

— Казваш, че боядисвал? Какво по-точно боядисваше?

— Коридора. Но вече бе минал вратата и дървенията на стаичката, за която ти разказах.

— А не ти ли се струва, че това е малко странно занимание в неговото положение?

— Е, човек трябва да се захване с нещо, за да се разсее, така поне ми обясни той. Няма съмнение, че да си боядисваш къщата, когато жена ти току-що е избягала, е доста странен начин за разтуха, но той изобщо си е странен човек. В мое присъствие накъса на малки парченца една нейна снимка, разкъса я яростно в пристъп на безумие, като крещеше: „Не искам никога вече да виждам проклетата й физиономия.“

— Нещо друго, Уотсън?

— Да, има още нещо, което особено ме порази. На гара Блекхийт се бях качил на влака за Лондон и когато вече тръгвахме, видях някакъв човек да скача в съседния вагон. Холмс, ти поне знаеш, че имам набито око за лица. Без всякакво съмнение беше оня същият висок брюнет, когото помолих на улицата да ме упъти. След това го видях на Лондонския мост, а после го загубих в тълпата. Но съм сигурен, че ме следеше.

— Няма съмнение! Няма съмнение! — извика Холмс. — Висок брюнет с големи мустаци, казваш, и с тъмни слънчеви очила.

— Холмс, ти си истински магьосник! Не съм ти казал, че носеше тъмни слънчеви очила, но наистина беше така.

— И масонска игла за вратовръзка?

— Холмс!

— Елементарно, драги Уотсън! Но нека по-добре да се заловим с това, което има непосредствено отношение към нашата работа. Трябва да призная, че този случай, който в началото ми изглеждаше толкова абсурдно прост, та направо не ми се искаше да си губя времето с него, с всяка изминала минута придобива съвсем друг характер. Вярно, по време на пътуването ти си пропуснал да забележиш най-важните неща, но дори онова, което е привлякло вниманието ти, навежда на сериозни размишления.

— Какво не съм забелязал?

— Не се засягай, любезни приятелю. Нали знаеш, че съм съвсем безпристрастен. Никой друг на твое място не би изпълнил задачата си по-добре. Малцина биха постигнали подобни резултати. И все пак си пропуснал някои съществени подробности. Например какво мнение имат съседите за този Амбърли и съпругата му. Това несъмнено е важно. Какво мислят за доктор Ърнест? Дали наистина е веселият Лотарио, отчаяният женкар. При твоето вродено обаяние, Уотсън, всяка жена ще ти бъде естествен помощник и сътрудник. Така де, какво мисли по въпроса пощаджийката или булката на зарзаватчията. Като нищо си представям как шепнеш някакви умилни глупости в ухото на младата келнерка от „Синята котва“, а в замяна получаваш полезни и сигурни сведения. Ето какво си могъл да научиш, а си го пропуснал.

— Все още мога да го направя.

— Вече е направено. Благодарение на телефона и с помощта на Скотланд ярд обикновено успявам да науча най-главното, без да напускам стаята си. Освен това сведенията, които получих, потвърждават разказа на нашия старец. В градчето той се ползва с репутацията на истински скъперник, а също и на строг и взискателен съпруг. Това, че е държал значителна сума пари в така наречения си трезор, е самата истина. Както е вярно и това, че доктор Ърнест, млад ерген, е играел с Амбърли шах, а с жена му — вероятно по-други игрички. Всичко това изглежда от ясно по-ясно и човек ще си помисли, че няма какво повече да се говори, но все пак… Все пак!

— Тогава къде е проблемът?

— Вероятно в моето въображение. Е, какво пък, нека си остане там, Уотсън. А ние двамата с теб да избягаме от сивото всекидневие през страничната врата на музиката. Довечера в Албърт хол ще пее Карина и още имаме време да се преоблечем, да хапнем и после да се наслаждаваме на музиката.

Сутринта станах рано, но остатъците от препечени филийки и две празни черупки от яйца свидетелстваха, че приятелят ми бе станал още по-рано. На масата намерих набързо надраскана бележка:

През целия ден не видях Холмс, но в уречения час той се върна — сериозен, угрижен и сдържан. В такива моменти беше по-добре изобщо да не го закачам.

— Амбърли още ли не е дошъл?

— Не!

— Ще дойде. Очаквам го.

И наистина не се наложи да чакаме дълго. Скоро възрастният човек се появи с разтревожено и объркано изражение на неприветливото си лице.

— Току-що получих телеграма, господин Холмс. Нищо не разбирам от нея.

Той подаде бланката на Холмс, който прочете на глас:

— Изпратена е в два и десет от Литъл Пърлингтън — отбеляза Холмс. — Литъл Пърлингтън, доколкото си спомням, се намира в Есекс, недалеч от Фринтън. Е, няма какво да се прави, ще трябва да тръгнете веднага. Очевидно телеграмата е изпратена от отговорен човек, местния викарий. Къде е моят „Крокфорд“, справочникът за свещенослужителите? А, да, ето го. Я да видим… Дж. К. Елмън, магистър по изкуствата, местоживеене Мосмур, Литъл Пърлингтън. Уотсън, провери разписанието на влаковете.

— Има един, който тръгва в пет и двайсет от улица „Ливърпул“.

— Чудесно! Най-добре и ти да отидеш с него. Може да има нужда от помощ или от съвет. Очевидно се приближаваме към развръзката на тази история.

Ала нашият клиент нямаше никакво желание да ходи където и да е.

— Това са пълни глупости, господин Холмс! — опъна се той. — Откъде този човек може да знае за случилото се. Ще бъде чиста загуба на време и пари.

— Нямаше да ни изпрати телеграмата, ако не му беше известно поне нещо. Незабавно му телеграфирайте, че пристигате.

— Нямам никакво намерение да ходя там.

Лицето на Холмс придоби сурово изражение.

— Това ще направи възможно най-лошото впечатление както на полицията, така и на мен самия. Господин Амбърли, ако не се възползвате от толкова очевидна следа, която на всичкото отгоре сама ви пада в ръцете, и откажете да тръгнете по нея, можем да си помислим, че не сте заинтересуван от успешния изход на това разследване.

Това предположение сякаш ужаси нашия клиент.

— Мили Боже, щом така гледате на нещата, ще тръгна — извика той. — В първия момент изобщо не допусках, че някакъв пастор може да знае каквото и да е за цялата тази работа, но след като смятате, че…

— Да, смятам — многозначително отговори Холмс, което реши въпроса и ние с господин Амбърли тозчас потеглихме.

Преди да излезем от стаята, Холмс ме дръпна и ми даде някои напътствия, което показваше, че отдава голямо значение на това пътуване.

— Гледай на всяка цена да замине — прошепна настоятелно той. — Ако го изгубиш от поглед или реши да се върне, тичай до най-близкия телефон и кажи само: „Офейка.“ Така ще уредя нещата, че незабавно да ми предадат, където и да съм.

Никак не е лесно да се стигне до Литъл Пърлингтън, тъй като селцето е разположено на някакво разклонение на железопътната линия. Спомените ми за това пътуване не са от най-приятните. Беше ужасна жега, влакът едва-едва пълзеше, моят спътник бе кисел и мълчалив и ако случайно отвореше уста, то беше само за да направи някоя язвителна забележка за безсмислеността на пътуването, в което се бяхме впуснали. Когато най-сетне пристигнахме на малката гара, трябваше да изминем още две мили, докато се доберем до дома на викария, където някакъв представителен, достолепен и в известен смисъл надут свещеник ни прие в кабинета си. Телеграмата, която бяхме изпратили, лежеше на писалището му.

— Е, джентълмени, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Дойдохме тук в отговор на вашата телеграма — обясних аз.

— Моята телеграма ли? Не съм изпращал никаква телеграма.

— Става дума за телеграмата, която изпратихте на господин Джошуа Амбърли за неговата съпруга и парите му.

— Ако това е някаква шега, тя е съвсем неуместна — произнесе викарият сърдито. — Нито съм чувал за джентълмена, чието име споменахте, нито съм изпращал телеграми на някого.

Нашият клиент и моя милост се спогледахме изумени.

— Вероятно има някакво недоразумение — казах. — Да не би тук случайно да има два дома на викария? Ето, вижте телеграмата. Подписана е от Елмън, а като обратен адрес е посочен домът на викария.

— Домът на викария е един-единствен, уважаеми господине, както и самият викарий е един-единствен, а за тази телеграма заявявам отговорно, че е най-гнусна и отвратителна фалшификация, чийто произход непременно трябва да бъде разследван от полицията. Дотогава не виждам причина да си губим времето с празни приказки.

И така, господин Амбърли и моя милост отново се озовахме край пътя, минаващ през селцето, което определено ми се стори най-затънтеното кътче в цяла Англия. Тръгнахме към пощенската станция, но тя се оказа затворена. В хотелчето до гарата намерих телефон и успях да се свържа с Холмс, който беше учуден не по-малко от нас, като научи какъв е бил резултатът от нашето пътуване.

— Много странно! — повтаряше далечният глас в слушалката. — Наистина съм много изненадан. Е, скъпи ми Уотсън, май по това време няма обратен влак за Лондон. Ето че, без да искам, те обрекох на една кошмарна нощ в някаква провинциална странноприемница. Нищо, Уотсън, не се притеснявай, поне ще се озовеш, макар и за кратко, в обятията на майката природа. Ще прекараш нощта с природата и с Джошуа Амбърли и ще можеш докрай да се насладиш на общуването си с тях.

И преди връзката да прекъсне, чух сухия му смях.

Съвсем скоро се уверих, че славата на скъперник, с която се ползваше моят спътник, съвсем не бе незаслужена. Първо негодуваше колко скъпо ще ни излезе пътуването, и настоя да пътуваме в трета класа, а сега шумно се възмущаваше, че на всичкото отгоре ще трябва да плаща и за хотел. На сутринта, когато все пак тръгнахме за Лондон, беше много трудно да се каже кой от двама ни е в по-лошо настроение.

— Мисля, че ще бъде най-добре да отидете направо на улица „Бейкър“ — посъветвах го аз. — Господин Холмс може би ще ви даде някакви нови инструкции.

— Ако и те струват колкото предишните, изобщо не са ми притрябвали — озъби се Амбърли с недоволна гримаса.

Въпреки това благоволи да тръгне с мен. Своевременно бях предупредил Холмс в колко часа ще пристигнем. Само че вместо него намерихме бележка, в която ми съобщаваше, че е заминал за Люишъм и ще ни чака там. Това беше неочаквано, но още по-голяма беше изненадата ни, когато го открихме в гостната на нашия клиент, при това не сам. До него седеше тъмнокос човек със строг вид и непроницаема физиономия, с тъмни очила и голяма масонска игла на вратовръзката.

— Това е моят приятел господин Баркър — представи ни го Холмс. — Той също се занимаваше с вашия случай, господин Джошуа Амбърли, макар че не работехме заедно. Но и двамата искаме да ви зададем един и същ въпрос.

Господин Амбърли се стовари тежко в креслото. Очевидно предусети заплаха. Прочетох го в напрегнатия му поглед и в потръпването на чертите.

— И какъв е този въпрос, господин Холмс?

— Един-единствен. Какво направихте с двата трупа?

Амбърли скочи и изхриптя като кон, трескаво размахвайки костеливите си ръце. Устата му бе разтворена и в този момент приличаше на хищна птица, долетяла от кошмарите. За един-единствен миг Амбърли разкри пред нас истинския си лик: зловещ демон с душа, не по-малко уродлива от тялото, което обитаваше. Когато отново се стовари на стола, господинът поднесе ръка към устата си, сякаш за да сподави пристъп на кашлица. Холмс се хвърли към него като същински тигър, сграбчи го за гърлото и наведе главата му към пода. От разтворената уста на бившия търговец на бои изпадна някаква бяла таблетка.

— Не се опитвайте да се измъкнете по най-лекия начин, Джошуа Амбърли. Нещата трябва да се доведат докрай и по установения ред. Какво ще кажете, Баркър?

— Пред вратата чака файтон — усмихна се нашият мълчалив познайник.

— До гарата са не повече от двеста-триста метра. Ще отидем заедно. Уотсън, ти ще останеш тук. Ще се върна след половин час.

В мощното туловище на някогашния търговец на бои се криеше лъвска сила. И все пак беше безпомощен в ръцете на двамата мъже, които го държаха здраво. Амбърли се мяташе, извиваше се и всячески се стараеше да се измъкне, но двамината все пак успяха да го довлекат до файтона. Когато най-сетне потеглиха, започна моето самотно бдение в тази зловеща къща.

Не бе минал и половин час, и Холмс се появи отново, съпроводен от симпатичен млад полицейски инспектор.

— Оставих Баркър да се погрижи за формалностите — обясни ми той. — Ти, Уотсън, не познаваш Баркър. Това е моят най-голям съперник по цялото крайбрежие на Съри. Когато ми разказваше за оня висок тъмнокос мъж, никак не ми беше трудно да си представя цялата картинка. Впрочем той успешно е разрешил немалко случаи в практиката си, нали инспекторе?

— Действително Баркър на няколко пъти се е изпречвал на пътя ни — сдържано отговори инспекторът.

— Несъмнено и той си служи с непозволени методи като мен самия. Нали знаете, че тъкмо непозволените методи понякога се оказват най-действени. Докато вие например с вашите вечни предупреждения „Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас“ никога нямаше да успеете да изтръгнете признание от този негодник.

— Вероятно нямаше. Но, така или иначе, ние постигаме същите резултати, господин Холмс. Не мислете, че нямахме свое виждане по случая и че нямаше да го пипнем. Моля да ме извините, но как искате да не се чувстваме засегнати, когато вие напредвате, служейки си с методи, които за нас са недопустими, и така бързо разрешавате случаите, обирайки всички лаври.

— Вече няма да има нищо подобно, Макинтън. Обещавам ви, че отсега нататък ще ви държа в течение, а пък Баркър правеше само онова, което му нареждах.

Инспекторът видимо се развесели.

— Изключително благородно от ваша страна, господин Холмс. Похвалите или обвиненията не означават почти нищо за вас, а ние сме поставени в съвсем различно положение, когато вестникарите започнат да ни засипват с въпроси.

— Така е, вярно. Но когато започнат да ви засипват с въпроси, както сам се изразихте, добре ще е да има какво да им отговорите. Какво например ще кажете, когато някой съобразителен и предприемчив репортер ви запита какво по-точно е събудило подозренията ви и в края на краищата ви е помогнало да се доберете до истината?

Инспекторът изглеждаше съвсем объркан.

— Все още не сме уверени, че разполагаме с убедителни доказателства, господин Холмс. Вие твърдите, че щом задържаният прави опит за самоубийство в присъствието на трима свидетели, фактически признава, че е убил жена си и любовника й. С други доказателства разполагате ли?

— Имате ли заповед за обиск?

— Трима полицаи са тръгнали насам. Заповедта е у тях.

— В такъв случай не след дълго ще разполагате с безспорни доказателства. Труповете трябва да са скрити наблизо. Претърсете мазетата и градината. Няма да ви отнеме много време да огледате всички подобни места. Къщата е по-стара от водопроводната инсталация. Някъде наоколо трябва да има кладенец, който вече не се използва. Опитайте късмета си там.

— Но как разбрахте за този кладенец? И как е станало всичко?

— Най-напред ще ви разкажа какво всъщност се е случило, а след това ще ви дам обясненията, които дължа на вас и в още по-голяма степен — на моя много търпелив приятел. Той ми оказа неоценима помощ. Но преди всичко искам да ви помогна да вникнете в начина, по който разсъждава престъпникът. Той е толкова необичаен, че съм склонен да мисля, че нашият убиец го чака по-скоро психиатричната клиника за престъпници в Бродмур, отколкото бесилото. Разум, устроен като неговия, в много по-голяма степен би подхождал на някой италианец от средновековието, отколкото на наш съвременник, поданик на Нейно величество. Амбърли е бил отвратителен скъперник и така е бил изтормозил жена си със стиснатостта си, с цепенето на косъма на две, че тя е станала лесна плячка за всеки авантюрист. И ето тъкмо такъв любител на приключения излиза на сцената под образа на пристрастения към шаха млад доктор. Джошуа Амбърли е играел шах великолепно, а това, Уотсън, говори за човек с изключително комбинативен ум. Подобно на всички скъперници е бил извънредно ревнив, ревността му е придобила маниакални размери. Основателно или не, бившият търговец на бои е заподозрял, че жена му му изневерява с младия доктор. Решил е да си отмъсти и е подготвил плана за отмъщението си с дяволска хитрост. А сега елате с мен!

Холмс ни поведе по коридора с такава увереност, сякаш години наред бе живял в тази къща. Накрая спря пред разтворената врата на „съкровищницата“.

— Пфу! Ужасно смърди на боя! — извика инспекторът.

— Тъкмо това бе и първата улика — поясни Холмс. — Трябва да благодарите на наблюдателността на доктор Уотсън, който пръв обърна внимание на това, макар и да не успя да направи съответните заключения. Но тъкмо той ме наведе на вярната следа. Защо ли му бе притрябвало на този човек да си вмирисва къщата по никое време? Очевидно, за да прикрие някаква друга миризма, която би могла да предизвика подозрение и да го издаде. След това ми хрумна, че тази стая, както виждате, има желязна врата и кепенци на прозорците — едно помещение, което се затваря херметически. Съпоставете тези два факта. Какво означават те? Бих могъл да стигна до отговора на този въпрос единствено при положение че имах възможност да огледам къщата лично. За мен вече нямаше никакво съмнение, че тук се крие нещо наистина сериозно, защото, когато отидох на касата на театъра в Хаймаркет — тук отново трябва да изразя благодарност на доктор Уотсън за наблюдателността му, — установих, че през въпросната вечер никой не е седял нито на място номер трийсет, нито на трийсет и второ на ред Б на балкона. Следователно Амбърли не е стъпвал в театъра и алибито му пропада. Той е направил груба грешка, като е допуснал моят проницателен приятел да забележи номера на мястото, на което е трябвало да седи госпожа Амбърли. Така възникна въпросът, как бих могъл да огледам къщата. Тогава изпратих така наречения ми клиент във възможно най-затънтеното селце, за което се сетих, и при това така, че да няма възможност да се върне същия ден. За да предотвратя всякакви изненади, изпратих с него и доктор Уотсън. Разбира се, признавам, че името на достопочтения викарий намерих в „Крокфорд“. Достатъчно ясен ли съм?

— Изпипана работа! — възкликна възхитено инспекторът.

— И така, след като вече не се страхувах, че някой може да ми попречи, спокойно влязох в къщата. Влизането с взлом винаги ме е привличало като възможна професия, с която бих могъл да се захвана, и не се съмнявайте, че ще бъда един от най-добрите. Та ето какво открих благодарение на сръчността си. Виждате ли тръбата за газта покрай перваза. Много добре. Тя се издига към стената под известен наклон, а там в ъгъла е кранът за газта. Тръбата, както виждате, минава през цялото помещение и стига до гипсовата розетка в средата на тавана, където другите гипсови орнаменти я прикриват. Краят й е оставен отворен. Завърти ли се кранът, помещението ще се напълни с газ. Когато вратата и прозорецът са затворени плътно, а кранът е отвъртян докрай, не ми се вярва, че човек, попаднал в тази тясна стаичка, ще остане в съзнание повече от две минути. Не мога да си представя с каква дяволска хитрост убиецът е успял да ги примами вътре, но веднъж пристъпили този праг, двамата вече са могли да разчитат единствено на неговата милост.

Инспекторът разгледа с интерес газовата тръба.

— Един от нашите служители спомена, че е усетил миризма от газ — каза той. — Но, разбира се, прозорецът и вратата тогава вече са били широко отворени, а и е миришело преди всичко на боя. Престъпникът навярно се е захванал с боядисването още предния ден, точно така ни каза. И после какво, господин Холмс?

— После ли? После се случи нещо съвсем неочаквано за мен. Някъде призори, тъкмо се промъквах през прозорчето на килера, когато една ръка ме стисна за яката и нечий глас изрече: „Какво търсиш тук, негоднико?“ Когато успях някак да си извъртя главата, видях тъмните очила на моя приятел и съперник господин Баркър. Срещата беше твърде забавна и двамата се засмяхме. Оказа се, че е нает от роднините на доктор Рей Ърнест да разследва изчезването му и също бе стигнал до заключението, че тук има нещо нередно. Бе наблюдавал къщата от няколко дни и когато доктор Уотсън посетил Амбърли, Баркър решил, че в това има нещо подозрително. Не успял да задържи Уотсън, но когато забелязал, че на разсъмване някакъв човек се опитва да се промъкне през прозорчето на килера, загубил търпение. Разбира се, тутакси му обясних как стоят нещата, и оттук нататък продължихме да разследваме случая заедно.

— Но защо с него? Защо не с нас?

— Защото ми дойде на ум да подложа Амбърли на малка проверка, която даде блестящи резултати. Страхувах се, че няма да се съгласите да отидем толкова далеч.

Инспекторът се усмихна.

— Вярно, можеше и да не се съгласим. И така, господин Холмс, ако правилно съм ви разбрал, вие се отказвате от случая и предоставяте на нас всичките си материали по него.

— Разбира се, това е обичайната ми практика.

— В такъв случай ви изказвам благодарност от името на полицията. Случаят е изяснен с ваша помощ, на нас няма да ни е трудно да открием двата трупа.

— Ще ви покажа едно дребно, но ужасяващо веществено доказателство — каза Холмс. — Сигурен съм, че Амбърли не го е забелязал. Инспекторе, за да постигнете успех в тази работа, винаги трябва да се поставяте на мястото на другия и да си мислите какво бихте направили самият вие на негово място. За това е необходима известна доза въображение, но пък си струва усилията. Да си представим, че сте затворен в тази стаичка и ви остава да живеете по-малко от две минути, но искате на всяка цена да си разчистите сметките с чудовището, което може би още издевателства над вас от другата страна на вратата. Какво ще направите?

— Ще напиша бележка.

— Точно така! Ще искате да съобщите на хората каква е причината за смъртта ви. Да пишете на хартия, няма смисъл. Негодникът ще я види. Но ако я напишете на стената, може би ще я забележи някой друг. Вижте тук! Малко над перваза е надраскано с червен химически молив: „Нас ни у…“ Толкоз!

— Какво значи това?

— Нали и сам виждате, че надписът е на не повече от трийсет сантиметра над пода. Когато го е писал, нещастникът вече е берял душа на пода. И преди да довърши посланието си, е загубил съзнание.

— Опитвал се е да напише: „Нас ни уби Джошуа Амбърли.“

— Така го разбрах и аз. Следователно, ако намерите в убития химически молив…

— Ще потърсим, не се съмнявайте. А ценните книжа? Какво ли е станало с тях? Явно за кражба не може и дума да става. А Амбърли все пак наистина е притежавал ценни книжа. Направихме проверка.

— Бъдете сигурни, че джентълменът ги е скрил на безопасно място. Възнамерявал е, когато историята отшуми и започне да се забравя, да ги извади отново и да разтръби, че двамата виновници в неочакван пристъп на разкаяние са му изпратили задигнатите книжа по пощата или че са ги загубили и така документите са се върнали при него.

— Е, да, вие, разбира се, винаги имате отговор на всеки въпрос — измърмори инспекторът. — Той, така или иначе, е трябвало да се обърне към нас, но убийте ме, не мога да разбера защо е потърсил и вашите услуги.

— От чиста фукня! — отговори Холмс. — Смятал се е за голям умник и се е чувствал толкова уверен в себе си, та не е могъл да си представи, че някой ще разкрие игрите му. Освен това, ако се наложи, спокойно е можел да каже на някой подозрително настроен съсед: „Какво ли не направих! И в полицията ходих, ангажирах дори самия Шерлок Холмс — и пак нищо!“

Инспекторът се засмя.

— Ще се наложи да преглътнем това ваше „дори“, господин Шерлок Холмс — каза той. — Не си спомням друг случай, разкрит по толкова майсторски начин.

Няколко дни по-късно моят приятел ми подхвърли един брой от излизащия на две седмици вестник „Норт Съри обзървър“. Между смразяващи кръвта заглавия, първото от които гласеше „Убежището на ужаса“, а последното — „Блестящо полицейско разследване“, бе отпечатана цяла вестникарска колона, посветена на събитията, за които разказах. Заключителният абзац е съвсем достатъчен, за да даде представа за стила на цялото писание. Той гласеше:

— Е, хайде, Макинтън е момче на място — промърмори Холмс, снизходително усмихнат. — Нищо, Уотсън, прибави и този случай към нашите архиви. Все някой ден истината за него ще може да бъде разказана.

Артър Конан Дойл Забулената наемателка

Като си помисли човек, че активната детективска практика на господин Шерлок Холмс продължи цели двайсет и три години и че аз имах уникалната възможност да работя с него през седемнайсет от тях, както и да водя бележки за случаите, които разследваше, веднага би трябвало да стане ясно, че имам на разположение огромно количество материали, отнасящи се до дейността му. Така че проблемът, който е стоял пред мен, винаги е бил не да намеря история за разказване, а коя история да избера. Папките с моите записки, подредени в дълга редица, запълват цял библиотечен рафт и освен това няколко обемисти куфара, претъпкани догоре с документи, които, трябва да отбележа, представляват изключително богат източник на сведения за бъдещите изследователи не само на престъпността, но и на обществените и правителствените скандали в късновикторианската епоха.

Като става дума за тези неща, трябва да уверя авторите на всички изпълнени с болка писма, умоляващи и настояващи да бъде запазена честта на техните семейства или доброто име на прославените им прадеди, че няма защо да се страхуват и могат да бъдат напълно спокойни. Изискването за пълна дискретност и високото съзнание за професионална етика, с които винаги се е отличавал приятелят ми, остават в сила и днес, докато подбирам материалите. Няма да бъде излъгано ничие доверие. Затова категорично се противопоставям на всички опити, предприемани от разни хора, да се доберат до въпросните документи с цел да ги унищожат. Известен ми е източникът на тези посегателства и трябва да заявя, че ако те се повторят, съм упълномощен от господин Холмс да направя достояние на обществеността цялата история, отнасяща се до един известен политик, един фар и един дресиран корморан. Убеден съм, има поне един читател, който ще разбере за какво става дума.

Не бива да се смята, че всеки от случаите, които Холмс е разследвал, му е предлагал възможността да разгърне онази изключителна проницателност и наблюдателност, с които бе надарен и които съм се постарал да разкрия в моите спомени. Понякога приятелят ми трябваше да полага огромни усилия, за да откъсне плода, друг път той едва ли не сам се търкулваше в скута му. Нерядко в тези истории се преплитаха ужасяващи човешки трагедии, които изискваха от него да покаже не толкова невероятните си професионални възможности, колкото чисто човешко отношение. Една такава история искам да разкажа сега. Разбира се, в изложението си съм направил известни промени, отнасящи се до името и мястото, но фактите са напълно достоверни.

Веднъж към обед в началото на 1896 година получих спешна бележка от Холмс, с която ме молеше да отида незабавно при него. Когато стигнах там, заварих го в потъналата в тютюнев дим стая в компанията на една възрастна жена, настанила се в креслото срещу него. Изглеждаше блага и миловидна, видът й бе на здрава и приятно закръглена провинциална стопанка.

— Да ти представя госпожа Мерилоу от Саут Брикстън — посочи с плавно движение на ръката гостенката си моят приятел. — Ако имаш намерение да се отдадеш на порочните си навици, Уотсън, госпожа Мерилоу няма нищо против тютюневия дим. Нашата посетителка ще ни разкаже една прелюбопитна история, която може би ще има и по-нататъшен развой, и в такъв случай присъствието ти би могло да се окаже полезно.

— Всичко, което мога да сторя…

— Надявам се, ще ме разберете, госпожо Мерилоу, че ако отида при госпожа Рондър, бих искал да имам свидетел. Добре ще е, ако успеете да я накарате да осъзнае това преди нашето пристигане.

— Бог да ви благослови, господин Холмс! — възкликна дамата. — Тя до такава степен е нетърпелива да се срещне с вас, че каквото и да направите, все ще е добре!

— В такъв случай ще пристигнем рано следобед. Но преди да тръгнем, да огледаме още веднъж фактите, с които разполагаме. Пък и едно подробно повторение ще даде възможност на доктор Уотсън да се запознае с положението. Казахте, че госпожа Рондър е ваша наемателка вече седем години, а през цялото това време сте зърнали лицето й един-единствен път.

— И, кълна се в Бога, ще ми се и тогава да не го бях виждала! — възкликна госпожа Мерилоу.

— Доколкото разбрах, лицето й е било жестоко обезобразено.

— О, господин Холмс, едва ли може да се каже, че това изобщо беше лице. Такова чудо беше, че даже млекарят, като я зърна само веднъж да наднича през горния прозорец, си изпусна гюма, та млякото заля цялата градина пред къщата. Сега разбирате ли що за лице е? А пък като я видях аз — то пък се случи, без тя да се усети, — тя веднага се закри с шепи и извика: „Е, госпожо Мерилоу, вече знаете защо никога не си свалям воала.“

— Знаете ли нещо повече за нея?

— Нищичко!

— Когато дойде, не донесе ли някакви препоръки?

— Не, господине, обаче плати в брой, при това много пари. Изсипа ми на масата наема за три месеца в предплата, без изобщо да се пазари или да спори за условията, които поставих. Бедна жена като мен не може да си позволи да изпусне такава възможност.

— Стана ли дума защо е избрала тъкмо вашата къща?

— Ами тя е доста далеч от пътя, по-изолирана от останалите къщи. Освен това аз нали съм сама жена, нямам семейство, никой няма в къщата. Мен ако питате, госпожата трябва да е огледала и другите къщи и накрая е решила, че моята й върши най-добра работа. Търси усамотение и е готова да плаща за него.

— Освен тези случайни показвания според вас тя никога не си е показвала лицето от първия до последния ден. Е, добре, историята е доста любопитна, крайно интригуваща и никак не се учудвам, че искате да я разгадаем.

— Не, господин Холмс, не че искам. Аз съм си напълно доволна, щом редовно си получавам наема. Пък и къде ще намеря по-кротка и безшумна квартирантка, която при това не създава никакви ядове.

— Какво тогава ви притеснява?

— Здравето й, господин Холмс. Тя направо се топи и нещо ужасно се върти в главата й. „Убийство! — крещи понякога. — Убийство!“ Пък веднъж извика, колкото й глас държи: „Ах, ти, безмилостен звяр! Отвратително чудовище!“ Хем през нощта беше и виковете й прокънтяха из цялата къща, тръпки ме побиха, цялата се разтреперих, казвам ви. А сутринта значи отивам при нея. „Госпожо Рондър — викам й, — ако нещо ви тежи на душата, тука имаме свещеник — разправям й аз. — И полиция си имаме. Все някой от тях ще може да ви помогне.“ „Боже Господи, само не полиция! — провикна се госпожата. — А поповете какво могат да направят, когато нещо вече е минало. Е, все пак — продължи квартирантката ми — ще ми олекне на душата, ако някой научи истината, преди да умра.“ „Ами тогава, — викам й, — като не щете да се разправяте с поповете, не го ли знаете оня там, детектива де, дето във всички вестници пише за него?“ Ще прощавате, господин Холмс. А пък тя, наемателката де, направо подскочи, като споменах за вас. „Той ми трябва — развика се госпожата. — Как не ми е дошло по-рано на ум! Доведете го тук, госпожо Мерилоу, пък ако не ще да дойде, кажете му, че аз съм жената от цирка на Рондър. Така му кажете и ако пак не ще, споменете му името Абас Парва.“ Ей тука го е написала това Абас Парва. „Не може да не поиска тогава да дойде, ако наистина е такъв, какъвто си мисля.“

— Наистина ще дойда — съгласи се Холмс. — Много добре, госпожо Мерилоу. Искам малко да поговоря с доктор Уотсън. Това ще запълни времето ми до обед. Към три часа ни чакайте в дома си в Брикстън.

Шерлок Холмс едва изчака, докато посетителката излезе от стаята, клатушкайки се като патица — позволявам си да го кажа, тъй като начинът на придвижване на госпожа Мерилоу не би могъл да бъде описан другояче. В прилив на бясна енергия приятелят ми се хвърли върху купчината книжа в ъгъла на стаята. Няколко минути се чуваше само шумът от прелистваните страници. Накрая Шерлок очевидно откри това, което търсеше, защото изсумтя със задоволство. Така се бе развълнувал, че дори не се изправи, а продължи да седи на пода, кръстосал крака като някакъв причудлив Буда, заобиколен от разхвърляни папки, а една бе разтворена на коленете му.

— Навремето този случай ми създаваше главоболия, Уотсън. Ето тук са се запазили бележките ми по него. Признавам си честно, тогава не стигнах доникъде. И въпреки това твърдо бях убеден, че следователят греши. Нищичко ли не си спомняш за трагедията при Абас Парва?

— Не, Холмс.

— Виждаш ли, а тогава вече бяхме заедно. Но впрочем и моите впечатления бяха съвсем повърхностни, понеже нямаше на какво да се опрем, пък и нито една от замесените в случая страни не потърси услугите ми. Може би ще си направиш труда да прелистиш вестниците.

— Няма ли да ми дадеш някакви ориентири?

— Никак няма да е трудно. Вероятно и сам ще си спомниш, докато ти разказвам. Рондър, разбира се, беше фамилно име, под което се подвизаваше цяла циркова трупа. Негови съперници бяха Уомбуел и Сейнджър, едни от най-големите собственици на циркови трупи по онова време. Но, изглежда, Рондър здравата се е бил пропил, та той и циркът му по време на трагедията са били съвсем изпаднали. Циркът се бил разположил за нощувка при Абас Парва, затънтено селце в Бъркшир, когато се случила тази ужасна история. Отивали към Уимбълдън и селцето им било на път. Спрели просто да пренощуват, а не да изнасят представление — селцето е съвсем малко и не биха събрали никаква публика. Сред другите животни в цирка имало един великолепен северноафрикански лъв, наречен Сахарски цар. Обикновено Рондър или жена му влизали по време на представления в клетката му. Погледни, на тази снимка ясно се вижда, че Рондър е бил огромен мъжкар, напомнящ нерез по външен вид, докато жена му е била извънредно привлекателна. При следствието се установило, че лъвът наистина е бил опасен, но както се случва, никой не е обръщал внимание на това. Било обичайно Рондър или съпругата му да хранят лъва късно вечер. Понякога отивал само единият, понякога двамата, но никога не давали на друг да върши тази работа, защото смятали, че докато сами го хранят, лъвът ще гледа на тях като на свои благодетели и няма да им направи нищо лошо. Специално онази нощ преди седем години отишли двамата при животното и тъкмо тогава се разиграла кошмарната драма, чиито подробности и досега остават неизяснени. Изглежда, някъде около полунощ целият лагер бил вдигнат на крак от ревовете на животните и писъците на жените. Всякакви коняри и други работници в цирка изхвърчали от палатките си. На светлината на фенерите, които носели, пред тичащите хора се разкрила ужасяваща гледка. Рондър лежал с разбита глава. По тила му личали дълбоки белези от ноктите на някакво животно. Бил проснат на десетина метра от клетката, която зеела отворена. Недалеч от вратата й лежала възнак госпожа Рондър, а над нея се бил надвесил ръмжащият лъв, който така бил разкъсал лицето й, че трудно било човек да си представи, че жената ще оживее някога. Неколцина от работниците от цирка, предвождани от атлета Леонардо и клоуна Григс, прогонили звяра с пръти, успели да го вкарат обратно в клетката и веднага го заключили в нея. Как лъвът е успял да излезе от клетката, не се разбрало. Предположили, че двамата са имали намерение да влязат в клетката, но когато вратата се е открехнала, животното е скочило върху тях. Следствието не открило нищо друго интересно, освен че обезумялата от болки жена крещяла „Страхливец! Страхливец!“, докато я пренасяли в семейния фургон. Изминали шест месеца преди да бъде в състояние да даде показания, ала тогава следствието било вече надлежно прекратено с категоричното заключение, че причина за инцидента е нещастен случай.

— А каква друга причина може да има? — попитах.

— Въпросът ти е основателен. И все пак едно-две неща не даваха мира на младия Едмъндс от бъркширското полицейско управление. Бива си го този момък, умът му реже като бръснач! По-късно го изпратиха в Алахабат. Та той се отби при мен да изпушим по една лула и тогава се запознах с този случай.

— Не е ли един слабоват рус момък?

— Точно той. Сигурен бях, че ще се сетиш.

— Е, какво го е тормозило?

— И двамата бяхме озадачени от някои неща. Беше дяволски трудно да си представим смислено какво точно се е случило. Да видим нещата от гледна точка на лъва. Изведнъж се озовава на свобода. И какво прави? С пет-шест скока застига Рондър, който се опитва да избяга — следите от нокти са отзад на главата му, — и го поваля. След това, вместо да скочи и да го удари на бяг, лъвът се връща при жената, която е останала близо до клетката и не мърда от там, поваля я и разкъсва цялото й лице. После жената крещи нещо, което навежда на мисълта, че мъжът й е излъгал някакви нейни надежди. Та какво ли е можел да стори горкият, за да й помогне? Виждаш ли колко е объркано?

— Да.

— Има и още нещо. Спомням си го сега, като премислям цялата история. Според някои свидетели в същото време, когато лъвът почнал да ръмжи, а жената да пищи, някакъв мъж също крещял ужасен.

— Несъмнено е бил Рондър.

— Добре, но едва ли можеш да чуеш някой да крещи от ужас, докато лежи с разбит череп. Най-малко двама свидетели разказаха, че някакъв мъж крещял и виковете му се смесвали с писъците на жената.

— Според мен в този миг целият лагер е викал, крещял, пищял. Що се отнася до останалото, мисля, че мога да предложа решение.

— Ще се радвам да го обсъдим.

— Мъжът и жената са били заедно на десетина крачки от клетката, когато лъвът е излязъл. Мъжът е побягнал на една страна и лъвът го е повалил. На жената й е хрумнало да влезе в клетката и да залости вратата. Това е било единственото й спасение. Запътила се е натам, но пред самата клетка звярът я е догонил и я е съборил. Била е бясна от бягството на мъжа си, което само е подсилило яростта на лъва. Ако двамата са се били изправили смело срещу него, навярно са щели да го укротят. Затова е крещяла: „Страхливец!“

— Превъзходно, Уотсън! Теорията ти има само един недостатък.

— Какъв?

— Ако и двамата са били на десетина крачки от клетката, как лъвът е излязъл на свобода?

— Възможно ли е някой техен враг да го е пуснал на свобода?

— А защо животното ще се нахвърля толкова свирепо отгоре им, когато е било свикнало да си играе и да прави номера с тях в клетката?

— Възможно е същият този враг да го е раздразнил.

Холмс се замисли и известно време не каза нищо.

— Всъщност, Уотсън, някои неща са в подкрепа на твоята теория. Приживе Рондър е имал много неприятели. Едмъндс ми разказваше, че когато се напиел, ставал направо нетърпим. Бил голям скандалджия, псувал и налитал на бой на всеки, който му се мернел. Склонен съм да допусна, че крясъците „Чудовище! Чудовище!“, за които ни разказа нашата посетителка, са били предизвикани най-вече от кошмарни нощни възпоменания за скъпия покойник. Но, така или иначе, от нашите разсъждения и теории няма да има никаква полза, докато не разполагаме с всички факти. Уотсън, на бюфета има студена яребица и бутилка „Монраше“. Да се подкрепим и да възстановим силите си преди краткото ни пътуване.

Когато файтонът ни стовари пред къщата на госпожа Мерилоу, пухкавата дама ни посрещна пред разтворената врата на скромното си усамотено жилище. Стана ни напълно ясно, че главната причина за нейната загриженост бе вероятността да изгуби една щедро и редовно плащаща наемателка. Затова, преди да се качим, тя ни помоли да не казваме и да не правим нещо, което би могло да има нежелателни последици. След като известно време я успокоявахме, двамата с Холмс я последвахме по стръмното, застлано с евтино килимче стълбище и не след дълго влязохме в стаята на тайнствената квартирантка. Озовахме се в тясно, зле проветрено помещение, лъхащо на мухъл, в което нямаше нищо странно, при положение че обитателката му рядко излизаше. От продължителното гледане на зверове в клетка самата жена по силата на някакво отмъщение на съдбата бе придобила вид на затворено животно. Седеше в паянтово кресло, наместено в най-тъмния ъгъл на стаята. От дългите години бездействие фигурата й се бе отпуснала и загрубяла, но си личеше, че навремето е изглеждала прекрасно. Дори и сега от нея се излъчваше някаква ленива чувственост. Пред лицето й до горната устна бе спуснат плътен тъмен воал, който само подчертаваше великолепно оформената й уста и деликатната брадичка. От пръв поглед личеше, че е била действително изключително красива жена. Гласът й бе плътен и приятен.

— Името ми не ви е непознато, господин Холмс — заговори дамата. — Знаех си, че то ще ви накара да дойдете.

— Така е, уважаема госпожо, макар и да нямам представа, откъде сте научили, че проявявам интерес към вашия случай.

— Научих го още докато се лекувах. Тогава дойде да ме разпитва господин Едмъндс, провинциален детектив. Май му наговорих куп лъжи. Но мисля, че беше по-разумно, отколкото да му кажа истината.

— Обикновено по-разумно е да се казва истината. Защо все пак го излъгахте?

— Защото от това зависеше съдбата на друг човек. Наясно съм, че беше нищожество и не заслужаваше такъв жест, но не ми се искаше гибелта му да ми тежи на съвестта. Та нали бяхме толкова близки с него!

— Но сега вече тази пречка е отпаднала, така ли?

— Да. Този човек не е жив.

— В такъв случай защо сега не разкажете на полицията всичко?

— Защото съществува още една личност, с която трябва да се съобразявам, и това съм самата аз. Едно ново полицейско разследване неизбежно ще предизвика скандал и ще има шумен отзвук в обществото. Няма да имам сили да го понеса. Не ми остава дълго да живея и искам да умра необезпокоявана от никого. Желанието ми бе да се срещна с човек, свързан с правосъдието, на когото да разкажа моята ужасяваща история, та когато си отида от тоя свят, нещата да излязат наяве.

— Госпожо, вие ме ласкаете. Но в същото време аз съм човек с чувство за отговорност. Не мога да ви обещая, че след като изслушам вашата история, няма да сметна за свое задължение да предам случая на полицията.

— Не мисля така, господин Холмс. Познавам достатъчно добре характера и методите ви на работа, тъй като от няколко години следя всичко, свързано с вашата дейност. Четенето е единственото удоволствие, което съдбата все още не ми е отнела. По тази причина пропускам малко от важните неща, които стават по света. Така или иначе, ще се възползвам от присъствието ви и ще ви разкажа трагедията, каквито и последици да има. Поне ще облекча душата си.

— Двамата с моя приятел ще ви изслушаме с най-голямо внимание.

Жената стана от креслото и взе от скрина снимката на някакъв мъж. Личеше си, че е професионален акробат, мъж с великолепна физика, скръстил яките си ръце върху издутия гръден кош. Под тежките му мустаци играеше усмивка — самодоволната усмивка на мъж, завоювал много жени.

— Това е Леонардо — промълви жената.

— Леонардо, атлетът, който е давал показания?

— Същият. А на тази снимка… ето го моя съпруг.

Лицето на снимката беше отвратително — нещо средно между човек и свиня или по-точно — между човек и глиган, толкова отблъскващо с бруталните си черти. Неволно човек си представяше как тази противна уста скърца със зъби и се облива в пяна в пристъп на ярост, а малките ожесточени и злостни очички пръскат неописуема злоба към целия свят. Примитивен грубиян, негодник, скандалджия, същински звяр — всичко това беше изписано на гледащото ни от снимката лице с увиснала и тежка челюст.

— Тези две снимки ще ви помогнат да разберете цялата история, джентълмени. Аз бях бедно момиченце от цирка и растях върху стърготините, с които насипват арената. Още преди да навърша десет години, започнах да скачам през обръч. Когато пораснах и станах жена, този човек ме обикна, ако мога така да се изразя, стига животинската му похот да бъде наречена любов. И така, в един ужасен миг станах негова съпруга. От този ден попаднах в самия ад, а това ужасно изчадие бе дяволът, който ме измъчваше. Всеки в цирка знаеше какво ми се налага да изтърпявам. Зарязваше ме заради други жени. Ако се оплачех, този изверг ме връзваше и ме пребиваше с камшика си за езда. Всички го ненавиждаха от все сърце и искрено ме съжаляваха, но не можеха с нищо да ми помогнат. До един трепереха пред него, защото и трезвен беше чудовище, а като се напиеше, като нищо можеше да убие човек. Колко пъти го наказваха за физическо насилие, а също и за жестоко отношение към животните, но той беше богат и окото му не мигваше от глобите. Най-добрите артисти ни напуснаха и циркът взе да запада. Крепеше се само благодарение на Леонардо и мен, а също и на малкия Джими Григс, клоуна. Горкият, него всъщност изобщо не го биваше да разсмива публиката, но правеше каквото беше по силите му, за да ни помогне да свързваме някак двата края. По това време Леонардо заемаше все по-голямо място в живота ми. Сами се уверихте какъв хубавец беше. Сега вече зная какъв немощен дух се е криел в прекрасното му тяло, но в сравнение със съпруга ми изглеждаше като самия архангел Гавраил. Леонардо ме съжаляваше и ми помагаше колкото можеше и така постепенно близостта ни прерасна в истинска любов — дълбока, силна и страстна любов, любов, за каквато дотогава само бях мечтала, без да вярвам, че ще я срещна. Мъжът ми заподозря нещо, но освен грубиян и побойник беше и страхливец, макар че единственият, на когото имаше страха, бе Леонардо. Отмъщаваше си, както си знаеше, като още повече засилваше тормоза над мен. Една нощ писъците ми доведоха Леонардо до вратата на нашия фургон. Тогава трагедията едва се размина, но с любовника ми скоро осъзнахме, че е неизбежна. Така нареченият ми съпруг не заслужаваше да живее повече. И двамата с Леонардо решихме, че трябва да умре. Гимнастикът имаше бърз и комбинативен ум. Той състави плана за убийството. Това не значи, че хвърлям цялата вина върху него, бях готова да направя всичко заедно с моя любим. Но аз не съм толкова умна и хитра, за да измисля подобно нещо. Измайсторихме една тояга, по-точно Леонардо я направи, в единия й край бе налято олово. Към него прикрепи пет дълги и остри стоманени гвоздея с остриетата навън. Така бяха разположени, че да наподобяват лапата на лъва. С тази тояга трябваше да бъде нанесен смъртоносният удар по главата на мъжа ми, като едновременно с това се надявахме да подведем следствието, че лъвът, който щяхме да пуснем на свобода, му е видял сметката. Беше тъмно като в рог, когато двамата с мъжа ми както обикновено отидохме да нахраним животното. В една цинкова кофа носехме парче сурово месо. Леонардо дебнеше до ъгъла на големия фургон, покрай който трябваше да минем, за да стигнем до клетката. Но любовникът ми се оказа твърде муден и ние с мъжа ми вече го бяхме подминали, без той да успее да нанесе удара си. Тогава Леонардо ни последва на пръсти и аз ясно чух как напълнената с олово тояга разби черепа на мъжа ми. Сърцето ми подскочи от радост. Затичах се и откачих куката, която придържаше вратата на клетката на лъва. И тогава се случи нещо ужасно. По всяка вероятност сте чували, че дивите зверове, особено лъвовете, реагират мигновено на миризмата на човешка кръв и тя извънредно силно ги възбужда. Когато отворих клетката, животното инстинктивно усети, че е убит човек. Щом се вмъкнах вътре, лъвът тутакси скочи отгоре ми. Вероятно Леонардо можеше да ме спаси. Ако моят възлюбен бе изскочил напред и бе цапардосал животното с тоягата, навярно щеше да се справи с него. Но той се бе паникьосал. Чух го как крещи от ужас, миг след това го видях как се обърна и побягна. Тъкмо в този момент зъбите на лъва се забиха в лицето ми. Вече се задушавах от горещия му зловонен дъх, от болка почти загубих съзнание. Опитвах се с длани да изблъскам настрани огромните, вонящи, опръскани с кръв челюсти и пищях за помощ. До съзнанието ми достигна, че лагерът се размърда, след което си спомням като през пелена, че група мъже — Леонардо, Григс и още някои други, ме измъкват изпод лапите на огромния лъв. Това е последното, което си спомням. Господин Холмс, когато дойдох на себе си след дълги месеци, прекарани в безсъзнание, и видях отражението на лицето си в огледалото, обсипах лъва с проклятия. О, как само го проклинах, но не защото ме бе обезобразил, а защото ме бе оставил жива. От този момент нататък, господин Холмс, имах едно-единствено желание и разполагах с достатъчно пари, за да го осъществя. Исках само да се скрия, така че никой да не вижда клетото ми лице и никой от хората, които познавах, да не може да ме открие. Само това ми оставаше и това направих. Раненото животно се скрива в дупката си, за да дочака смъртта — такъв е и краят на Юджиния Рондър.

След като клетницата завърши своя разказ, за известно време се възцари пълно мълчание. Не след дълго Холмс протегна дългата си ръка и погали дланта й с такъв израз на съчувствие и отзивчивост, каквито рядко бях виждал у него.

— Горкичката! — промълви той. — Горкото момиче! Наистина понякога за човек е трудно да проумее пътищата на съдбата. Ако не съществува някакво възмездие, дори и в друг свят, тогава този свят тук е някаква жестока подигравка. А какво стана с този Леонардо?

— Не съм го виждала, не бях и чувала нищо за него. Може би не биваше да се озлобявам толкова. Нищо чудно след историята с лъва да се е залюбил с някоя от жените, които ни следваха из провинцията при пътуванията. Но не можеш току-така да отхвърлиш любовта на една жена. Този човек ме изостави в лапите на лъва, заряза ме, когато имах нужда от помощ, и въпреки това нямах сили да го пратя на бесилото. Беше ми все едно какво ще стане с мен. Нима може да има нещо по-ужасно от живота, който водя сега. Но аз стоях между Леонардо и съдбата му.

— А той вече не е жив, така ли?

— Да, удавил се миналия месец, докато се къпел някъде край Маргейт. Прочетох за това във вестниците.

— А какво ли е направил с онази тояга, наподобяваща ноктите на лъв, която е най-чудноватата и несъмнено находчива част от цялата история?

— Не мога да ви кажа, господин Холмс. До лагера имаше варовикова кариера, а под нея — дълбок заблатен вир. Може би е на дъното му…

— Все едно, това сега не е толкова важно. Случаят е приключен.

— Наистина — въздъхна жената, — приключен е.

Бяхме станали да си вървим, но някаква нотка в гласа на бившата госпожа Рондър привлече вниманието на Холмс. Той мигновено се извърна към нея.

— Животът ви не принадлежи само на вас — рече натъртено той. — Не правете глупости.

— Каква полза има от моя живот?

— Как можахте да го кажете? Да вземем пример от болния, търпеливо понасящ мъките си — това е едно от най-важните неща, които трябва да научи този свят, загубил способността да понася страдание.

Отговорът на жената бе действително ужасяващ. Тя пристъпи напред, където падаше ярка светлина, и повдигна воала си.

— Питам се вие как бихте го понесли.

Гледката наистина бе ужасяваща. Не съществуват думи, които могат да опишат как изглежда едно лице, когато всъщност лицето го няма. Двете живи дълбоки и така прекрасни кафяви очи блестяха печално сред зловещите останки от онова, което някога е било лице, и тъкмо те правеха гледката още по-труднопоносима. Холмс вдигна ръка в знак на дълбока жалост и протест, след което и двамата излязохме от стаята.

Два дни по-късно, когато навестих приятеля си, той с известна гордост ми посочи някакво синьо шишенце, оставено върху полицата над камината. Взех го. На него с червено бе написано:

Когато го отворих, в стаята се разнесе приятната миризма на горчиви бадеми.

— Циановодородна киселина? — попитах.

— Точно така. Пристигна по пощата, придружено от бележка, в която пишеше: „Изпращам ви моето изкушение. Реших да последвам съвета ви.“ Толкоз! Струва ми се, Уотсън, че можем да се досетим коя е храбрата жена, която ни го е изпратила.

Артър Конан Дойл Имението Шоскъм

Шерлок Холмс дълго стоя надвесен над един не особено силен микроскоп. След това рязко се изправи и впери тържествуващ поглед в мен.

— Лепило, Уотсън — каза той. — Няма никакво съмнение, че е лепило. Обърни внимание на разпръснатите частици отстрани!

Наведох се към окуляра и го нагласих така, че да мога да виждам по-добре.

— Влакънцата несъмнено са конци от палто от туид. Онези грапави сиви частици са, разбира се, прах. От лявата страна по повърхността се е образувала окисна коричка. За кафеникавите петънца в средата няма съмнение, че са лепило.

— Чудесно — възкликнах и се разсмях. — Готов съм да се съглася с теб, но какво значение има всичко това?

— По този начин могат да се открият безспорни доказателства — отговори приятелят ми. — Може би си спомняш, че в случая със свети Панкратий недалеч от мъртвия полицай намериха един каскет. Обвиняемият обаче отрича шапката да е негова. Но той е майстор на рамки за картини, а те често използват лепило.

— Това някой от твоите случаи ли е?

— Не, любезни приятелю. Меривейл от Скотланд ярд ме помоли да се позанимая. Откак разкрих онзи фалшификатор на монети благодарение на частиците от цинк и мед по шевовете на маншетите му, в полицията най-после започнаха да оценяват колко важно нещо е микроскопът.

Шерлок нетърпеливо погледна часовника си и добави:

— Очаквам да дойде един нов клиент, но май закъснява. Между другото, Уотсън, разбираш ли нещо от конни състезания?

— Трябва да разбирам. Нали пръскам по тях близо половината от военноинвалидната си пенсия.

— При това положение ще станеш мой наръчник по конни състезания. Какво можеш да ми кажеш за сър Робърт Норбъртън? Говори ли ти нещо това име?

— Ами да, и така може да се каже. Въпросният господин живее в имението Шоскъм. Знам го със сигурност, понеже едно лято се бях запилял натам. Всъщност Норбъртън замалко щеше да нагази в твоята област.

— Какво е станало?

— Ами веднъж нашиба с камшик самия Сам Брюър, прочутия лихвар от улица „Кързън“, и то на хиподрума в Нюмаркет. Замалко не му видя сметката.

— Виж ти, любопитно! И често ли се развлича по тоя начин?

— Как да ти кажа, ползва се с името на доста опасен човек. Един от най-безразсъдните ездачи в Англия, преди няколко години излезе втори на националното прескачане на препятствия. Определено е от хората, изпреварили поколението си. Отишъл е твърде напред в сравнение с връстниците си. По време на регентството трябва да е бил забележителна фигура — боксьор и атлет, любовник на прекрасни дами, залагал е значителни суми на конните надбягвания и в крайна сметка, тръгвайки по лошия път, е стигнал толкова далеч по него, че може и да не успее да се върне.

— Гениално, Уотсън! Обрисува го целия с няколко думи. Вече ми се струва, че го познавам. А за имението Шоскъм какво можеш да ми разкажеш?

— Само това, че се намира посред Шоскъмския парк и че там се отглеждат и обучават прочутите шоскъмски коне.

— И главният треньор се нарича Джон Мейсън — добави Холмс. — Не се чуди на осведомеността ми. Писмото, което държа, е от него. Какво друго можем да научим за Шоскъм? Почна да ми става интересно.

— Другата тамошна забележителност са шоскъмските шпаньоли — спомних си аз. — Нито една киноложка изложба не минава без тях. Най-рядката порода в Англия. Господарката на имението Шоскъм особено се гордее с тях.

— Жената на сър Робърт Норбъртън, предполагам?

— Сър Робърт никога не се е женил. Живее с овдовялата си сестра лейди Биътрис Фолдър.

— Значи тя живее при него?

— Не, точно обратното. Имението беше собственост на покойния й съпруг сър Джеймс Фолдър. Норбъртън няма никакви права върху него. Лейди Биътрис ще разполага с имението до края на живота си. След това то ще бъде върнато на брата на съпруга й. Но дотогава всички приходи от него са за нея.

— И, предполагам, брат й Робърт прахосва въпросните приходи?

— Горе-долу е така. Той е жив дявол в човешки образ и сигурно доста й усложнява живота. Но съм чувал, че тя въпреки всичко е много привързана към брат си. Но все пак какво не е наред в Шоскъм?

— Това бих искал да узная и аз. И доколкото виждам, човекът, който ще ни каже нещо повече по въпроса, пристига.

Вратата се отвори и влезе висок гладко избръснат мъж с остри черти на лицето и неприветливо изражение, характерно за хората, които се разправят с коне или с момчета. А господин Джон Мейсън трябваше да се справя с много коне и с много момчета и, изглежда, не правеше особена разлика между тях. Той се поклони сдържано и се настани на стола, който му посочи Холмс.

— Получихте ли бележката ми, господин Холмс?

— Получих я, но нищо не можах да разбера от нея.

— Въпросът е твърде деликатен, за да излагам подробностите на хартия. Пък и нещата са сложни. Такива неща се обясняват само на четири очи.

— На ваше разположение сме.

— Преди всичко, господин Холмс, струва ми се, че моят работодател, сър Робърт, съвсем се е побъркал.

Холмс повдигна учудено вежди.

— Тук е улица „Бейкър“, а не „Харли“, където са докторите — обясни той. — И все пак какво ви кара да мислите така за господаря си?

— Как да ви кажа, уважаеми господине, ако някой направи една-две щуротии, това сякаш е в реда на нещата, но когато всичко, което върши, е налудничаво, тогава, щеш не щеш, започваш да си задаваш въпроси. Имам чувството, че грижите около шоскъмския Принц и предстоящото състезание съвсем са му размътили мозъка.

— Това е жребецът, който подготвяте ли?

— Най-добрият в Англия, господин Холмс! Ако се е появил някой по-добър, ще го науча. Ще бъда съвсем откровен, тъй като зная, че сте истински джентълмен и каквото и да си кажем, ще си остане между нас. Сър Робърт трябва на всяка цена да спечели състезанието. Затънал е до гуша в дългове и това е последната му възможност. Всички пари, които имаше или успя да вземе на заем, са вложени в този кон. Направи всичко възможно, за да подсили още повече шансовете му за успех. Всичко се пазеше в пълна тайна. Какви ли не хитрини измисляхме.

— Как успяхте, щом конят е толкова добър?

— Никой няма и най-малката представа за възможностите му. Сър Робърт постъпи много разумно. Действаше крайно предпазливо с онези, които събират сведения за конете и после ги продават. Всичко се пазеше в такава тайна, че господарят извеждаше на разходка вместо Принц друго конче, родено от същата майка. Приличат си като две капки. Но препуснат ли, накрая Принца е напред с две дължини, че и повече. Господарят ми вече не може да мисли за друго освен за състезанието. От това зависи целият му живот. Докато мине състезанието, сър Робърт ще успее да удържи лихварите. Но ако Принц загуби, със сър Робърт е свършено.

— Това наистина изглежда доста рисковано. И все пак какво налудничаво виждате тук?

— Как да ви кажа, достатъчно е да погледнете господаря, и ще ви стане ясно. Не ми се вярва през нощта да мигва и за минутка. Денем и нощем е в конюшните. Чак очите му са помътнели. Много му дойде. Нервите му са съвсем разхлопани. Освен това и държането му към лейди Биътрис сякаш коренно се промени.

— Как по-точно се промени?

— Ами те винаги са били в най-близки отношения. И двамата имаха едни и същи вкусове, тя също обичаше конете като него. Всеки ден по едно и също време дамата отиваше с файтона да види конете, на всичкото отгоре Принц й беше любимец. Само щом чуеше трополенето на колелата по чакъла, жребчето веднага наостряше уши. Всяка сутрин изприпкваше да посрещне кабриолета на господарката и да си получи захарчето. Но вече не е така.

— Защо?

— Ами, изглежда, тя изведнъж загуби всякакъв интерес към конете. От една седмица, когато минава покрай конюшните, лейди Биътрис само процежда по едно „Добър ден“.

— Смятате, че са се скарали?

— Сигурен съм. И е било ожесточено, яростно, страховито скарване. Иначе защо господарят ще гони любимия й шпаньол, едно кученце, което тя обичаше като свое дете? Преди няколко дни го хариза на стария Барнс, съдържателя на „Зеленият дракон“, на три мили от имението.

— Наистина изглежда странно.

— Разбира се, като се имат предвид воднянката й и слабото й сърце, едва ли може да се очаква госпожата да излиза на разходка със сър Робърт. Но, така или иначе, преди той прекарваше всяка вечер по два часа в стаята й. Тя му беше изключително добра приятелка, силно привързана към него и той можеше да прави каквото си иска. Но това свърши. Вече не стъпва при нея. А тя очевидно го взема много присърце. Станала е мрачна и замислена, а на всичкото отгоре се пропи, господин Холмс — взе да пие като смок.

— А лейди Биътрис не пиеше ли, преди да настъпи това отчуждаване?

— Е, пийваше, но напоследък често се случва за една вечер да обърне цяла бутилка. Поне Стивънс, икономът, така ми каза. Всичко се е променило, господин Холмс, и съм сигурен, че в тая работа има нещо гнило. Освен това умът ми не побира какво ще търси господарят в подземието на стария параклис посред нощ? И кой е човекът, с когото се среща там?

Холмс потри ръце.

— Моля ви, продължавайте, господин Мейсън. Разказът ви става все по-интригуващ.

— Най-напред икономът забелязал сър Робърт да отива там. И то в полунощ, когато валяло като из ведро. На следващата нощ обикалях около къщата и съвсем ясно видях, че господарят отново излезе. Двамата със Стивънс тръгнахме подире му, но трябваше много да внимаваме, защото лошо ни се пишеше, ако сър Робърт ни забележеше. Негова милост има такива едни тежки юмруци и размаха ли ги, хич не гледа кой е насреща му. Та по тая причина ние с иконома се страхувахме да се приближим повече, но и така виждахме господина съвсем ясно. Той се запъти към подземието, което според мълвата се обитава от духове, а там го чакаше някакъв човек.

— Къде е това злокобно подземие?

— В парка, сър, има един стар порутен параклис. Ама много стар, никой не би могъл да каже кога е строен. Та под него има подземие. Местните хора разказват какви ли не страхотии. Денем си е тъмна, влажна и усамотена съборетина, но едва ли ще се намерят и неколцина смелчаци от околностите, които да дръзнат да се приближат до нея през нощта. Господарят обаче не се страхува. Никога от нищо не се е страхувал. Но какво ли ще търси там посред нощ?

— Чакайте малко! — прекъсна го Холмс. — Казвате, че е имало и друг човек. Ами сигурно е бил някой от конярите или от прислугата в къщата. Трябвало е само да видите кой е бил, а после да го разпитате.

— Там е работата, че не го познавам.

— Как можете да сте толкова уверен?

— Мога, защото го видях, господин Холмс. Това стана на следващата нощ. Когато си тръгваше към къщи, сър Робърт мина покрай двама ни със Стивънс. Ние се криехме в храсталака и треперехме като зайци, понеже от време на време луната надничаше иззад облаците и господарят можеше да ни види. После чухме, че и другият човек се размърда. От него не ни беше страх. Затова, щом сър Робърт изчезна, се изправихме и се престорихме, че просто сме излезли да се поразходим на лунна светлина. Така че уж съвсем случайно и невинно минахме съвсем близо край непознатия. „Здрасти, мой човек! Ти кой беше?“ — викам му. Той, изглежда, не ни беше чул, та се ококори през рамо, ама все едно че бе видял самия дявол да се измъква от ада. Изкрещя колкото му глас държи, и търти да бяга. Здравата бягаше, за минутка изчезна от погледа ни. Повече ни го чухме, ни го видяхме. Така и не разбрахме кой беше този човек и какво търсеше там.

— Но го видяхте съвсем ясно на лунната светлина?

— Да, видяхме го. Мога да се закълна, че в лицето приличаше на гузен пес. Чудя се какво общо може да има той със сър Робърт.

Холмс се поумълча.

— А кой се грижи за лейди Биътрис Фолдър? — попита той най-накрая.

— Камериерката й Кари Евънс. От пет години е на служба при нея.

— И несъмнено й е изцяло предана.

Господин Мейсън се размърда притеснено.

— Че е предана, предана е — отговори той след кратко мълчание. — Само че няма да ви кажа на кого.

— Гледай ти! — възкликна Холмс.

— Не обичам да се ровя в чужди тайни.

— Напълно ви разбирам, господин Мейсън. Положението е съвсем ясно. От това, което доктор Уотсън ми разказа за сър Робърт, разбирам, че нито една жена не е в безопасност около него. Не мислите ли, че недоразуменията между брата и сестрата са свързани с нещо такова?

— А, колкото до тази работа, тя се знае отдавна.

— Но е възможно лейди Биътрис по-рано да не е забелязвала. Да предположим, че внезапно е научила за връзката им. Поискала е да се отърве от тази жена. Брат й обаче не се е съгласил. Дамата страда от слабо сърце и практически не може да се движи самостоятелно. Тя не разполага с други средства да наложи волята си. Чуди се как да се отърве от омразната прислужница. Отказва да говори, цупи се, започва да пие. Разгневеният сър Робърт изпраща любимия й шпаньол надалеч. Така нещата си идват на мястото, нали?

— Е, може би да… донякъде.

— Точно така. А каква е връзката с нощните посещения в старото подземие? Нещо не се получава.

— Не, сър, не се получава. А и още нещо не мога да разбера. Защо му е притрябвало на сър Робърт да разравя трупове?

При тези думи Холмс направо подскочи в креслото.

— За това разбрахме едва вчера, след като ви писах. Вчера сър Робърт замина за Лондон, а ние двамата със Стивънс отидохме в подземието. Всичко си беше както обикновено, ваша милост, само дето в единия ъгъл намерихме останки от човешко тяло.

— Осведомихте полицията, надявам се?

Нашият посетител мрачно се усмихна.

— Как да ви кажа, сър, не мисля, че щяха да се заинтересуват особено. В ъгъла се търкаляха само черепът и няколко кости на човек, умрял преди векове. Може би дори и преди хилядолетие. Но по-рано тези кокали ги нямаше. Мога да се закълна, както ще се закълне и Стивънс. Някой наскоро ги бе захвърлил в ъгъла. Напълно съм сигурен, че преди там нямаше нищо.

— Какво направихте с тях?

— Ами оставихме ги, както си бяха.

— Много разумно сте постъпили. Казвате, че сър Робърт е заминал вчера. Върна ли се вече?

— Очакваме го днес.

— А кога сър Робърт пропъди кучето на сестра си?

— Точно преди седмица. Животинчето скимтеше пред къщичката, която покрива стария кладенец, а нея сутрин сър Робърт беше в особено лошо настроение. Така се нахвърли на кученцето, та си помислих, че направо ще му свети маслото. После господарят го даде на жокея Санди Бейн и му заповяда да занесе псето при стария Барне в „Зеленият дракон“, да не му се мяркало повече пред очите.

Известно време Холмс остана безмълвен и умислен. Пушеше най-старата и най-опушена от лулите си.

— Все още не разбирам какво искате от мен, господин Мейсън? — каза накрая. — Не можете ли да говорите по-определено?

— Може би това е по-определено, господин Холмс — отговори нашият посетител, извади от джоба си лист хартия, разгъна го внимателно и показа овъглено парче кост.

Холмс го разгледа с интерес.

— Къде го намерихте?

— В мазето, точно под стаята на лейди Биътрис, се намира пещта за отоплението на къщата. От някое време отоплението бе спряно, но сър Робърт се оплака, че му е студено, и настоя да го пуснем отново. Едно от моите момчета, Харви, свърши тая работа. Момъкът ми донесе това нещо същата сутрин, когато бе почиствал пещта. Намерил го, докато изгребвал пепелта. Не му харесала тази работа.

— И на мен не ми харесва — отговори Холмс. — Какво ще кажеш, Уотсън?

Парчето кост бе почти овъглено и все пак нямаше съмнение, каква е била анатомичната му функция.

— Горна част на човешка бедрена кост — заключих.

— Именно! — възкликна Холмс, изведнъж станал много сериозен. — По кое време вашият момък ходи при пещта?

— Зарежда я всяка вечер и след това си тръгва.

— В такъв случай всеки може да отиде там по което и да е време на нощта.

— Да, така е.

— Може ли да се влезе там отвън?

— Отвън може да се влезе само през една врата. Има и друга, но тя води към стълбището, което излиза в коридора, където е стаята на лейди Биътрис.

— Нагазихме в дълбоки води, господин Мейсън. Освен това доста мътни. Твърдите, че снощи сър Робърт не е бил в имението, така ли?

— Не, сър, нямаше го.

— Следователно човекът, който е горил костите в пещта, не може да е бил сър Робърт.

— Така излиза, сър.

— А как стои въпросът с риболова в тази част на Бъркшир, върви ли?

По лицето на честния и почтен коняр се изписа недоумение. Очевидно реши, че за пореден път в неспокойния си живот е попаднал на безнадеждно побъркан.

— Какво да ви кажа, уважаеми господине. Чувал съм да говорят, че в улея на воденицата имало пъстърва, а в езерото на замъка се намирали щуки.

— Чудесно! Защото ние с Уотсън сме заклети поклонници на въдичарството, нали така, Уотсън? Трябва да ни обясните как да отидем до „Зеленият дракон“. Ще пристигнем довечера. Не е необходимо да ви казвам, че не бива да се срещаме с вас, господин Мейсън, но някоя бележка би могла да стигне до нас и аз ще ви потърся, щом намеря за добре. Когато навлезем поне малко в същността на нещата, ще искам да чуя и вашата преценка.

Та така в една приятна майска вечер двамата с Холмс се озовахме сами в първокласно купе на път за Шоскъм — гаричка, на която влакът спира само при поискване. Багажникът над главите ни беше задръстен от всякакви риболовни такъми — въдици, макари, кошчета, нахвърляни, както дойде. От гарата по един селски път стигнахме до старомодна гостилница, където добродушният й стопанин Джошуа Барнс взе много присърце плановете ни за тотално изтребление на рибата в близките околности.

— Как е, има ли риба в езерото на замъка? Дали може да се хване някоя щука там? — попита Холмс.

Лицето на съдържателя помръкна.

— Не ви съветвам да ходите там, господине. Току-виж сте се озовали в езерото още преди да сте уловили и едно парче.

— Че как така?

— Заради сър Робърт, ваша милост. Той зорко бди да не се промъкне в парка някой от ония, съгледвачите, дето събират сведения за конете и после ги продават. И ако забележи, че двама непознати обикалят толкова близо до конюшните, ще ги гони до дупка и няма да им се размине. Сър Робърт не е склонен да поема никакви рискове с тия работи, ама никакви.

— Чувах, че имал кон, който ще участва в големите надбягвания?

— Ами да, чудесен млад жребец. Всички ще заложим на него, и то големи суми, а сър Робърт е до гуша в дългове заради тоя кон. Между другото — човекът ни изгледа изпитателно, — надявам се, не сте от съгледвачите, нали?

— А не, ни най-малко. Ние сме само двама уморени лондончани, дошли да се порадват на чистия бъркширски въздух.

— Е, в такъв случай сте попаднали, където трябва. Хубаво си починете. Само не забравяйте какво ви казах за сър Робърт. Той е от ония, дето първо стрелят, а после питат кой е. Стойте по-далеч от парка.

— Разбира се, господин Барнс. Така и ще направим. Между другото във вашата трапезария забелязах един прекрасен шпаньол. Досега не съм виждал толкова чист екземпляр.

— Няма друг като него, и аз така мисля. Чистокръвна шоскъмска порода. По-хубав няма в цяла Англия.

— Аз самият съм любител на кучета — обясни Холмс на съдържателя. — Мога ли да попитам колко струва едно такова куче?

— Много повече, отколкото бих могъл да платя, сър. Това кученце ми го даде самият сър Робърт, като ми каза да го държа вързано и да не го изпускам за миг от очи. Ако се мерне в замъка, лошо му се пише и на него, и на мен.

— И все пак имаме някой и друг коз, Уотсън — каза ми Холмс, след като стопанинът ни остави. — Играта съвсем няма да е от лесните, но до ден-два нещата ще си дойдат на мястото. Между другото, доколкото разбрах, сър Робърт още е в Лондон. Навярно тая вечер ще можем да се промъкнем в имението, без да ни е страх, че някой безумен смелчага ще се нахвърли отгоре ни. Искам на място да проверя някои неща.

— Имаш ли нещо предвид, Холмс?

— Само това, Уотсън, че нещо се е случило преди седмица или горе-долу тогава и то изцяло е объркало живота на обитателите на Шоскъм. Какво е било, можем само да гадаем по последствията. Във всеки случай нещата в имението са се обърнали с главата надолу. Но това по-скоро ще ни помогне. Попаднали сме на съвсем обикновен, безцветен случай, в който няма нищо особено. Това е. Да видим сега с какво разполагаме. Братът внезапно престава да посещава любимата си сестра, която на всичкото отгоре е инвалид. Изпраща далеч кучето, към което е силно привързана. Нейното куче, Уотсън! Това нищо ли не ти говори?

— Нищо освен за братска злоба.

— Е, може и така да е. Или пък… Всъщност има и друга възможност. А сега да проследим как се развиват нещата от момента на спречкването. Ако е било спречкване. Дамата не излиза от стаята си, изцяло променя навиците си, никой не я вижда, освен когато се разхожда в кабриолета с камериерката си, дори престава да се отбива в конюшните, за да види любимия си кон, и както личи, здраво се залива. Това изчерпва случая, нали?

— Да, като изключим посещението в подземието.

— А, това са различни неща. За двете трябва да мислим поотделно, много те моля да не ги смесваш. Да означим първото с „А“. То засяга лейди Биътрис и има донякъде зловещ привкус, нали?

— Нищо не разбирам.

— Добре тогава. Да тръгнем по другата линия, да я наречем „Б“ — Тя се отнася до сър Робърт. Той съвсем се е побъркал на тема спечелване на предстоящите конни състезания. Затънал е до гуша в дългове. Лихварите го дебнат отвсякъде и кредиторите могат да сложат ръка на конюшните му за породисти животни. Той е безстрашен и отчаян човек. Каквито доходи има, идват от сестра му. Нейната камериерка е послушно оръдие в ръцете му. И така, май стъпихме на твърда почва, как мислиш?

— Добре, ами подземието?

— О, разбира се, подземието! Да си представим, Уотсън — не забравяй, че това е само едно нелепо предположение, хипотеза, за която засега няма доказателства, — да си представим, че сър Робърт е премахнал сестра си.

— Драги Холмс, това е немислимо.

— Много е вероятно, Уотсън. Сър Робърт е издънка на благороднически род, но нали знаеш, във всяко стадо има мърша. За момент да допуснем, че това, което казах, е вярно. Значи нашият човек ще остане с вързани ръце, докато не спечели състояние, а единственият начин това да стане е шоскъмският Принц да победи. Тогава парите ще потекат като река. По тази причина той трябва да бъде тук още известно време. А за да стане така, ще трябва да се отърве от тялото на своята жертва, а също така да намери някого, който да се представя за нея достатъчно убедително. С помощта на камериерката това е напълно възможно, нали тя е негов доверен човек. Тялото на сестра му би могло да бъде пренесено в подземието — едно рядко посещавано местенце, — докато изгори някоя нощ в пещта. Но все пак ще останат някакви следи и ние вече ги видяхме, нали? Какво ще кажеш за това, Уотсън?

— Ще кажа, че ако изхождаш от подобно налудничаво предположение, всичко е възможно.

— Мисля утре да проведем малък експеримент, Уотсън. Той ще ни помогне да хвърлим светлина по въпроса. А междувременно, ако искаме да играем убедително ролите си, добре ще е да поканим нашия домакин на чашка от неговото собствено винце и на сладки приказки за нравите на змиорките и кленовете — това ми се вижда най-верният път към сърцето му. Пък и по време на разговора можем да научим някоя местна клюка, която да ни влезе в работа.

На сутринта Холмс с удивление откри, че сме забравили да вземем стръвта за щуки, което ни лишаваше от възможността да отидем на риболов него ден. Към единайсет часа излязохме да се разходим, като приятелят ми се бе уговорил да вземем с нас и черния шпаньол.

— Стигнахме — обяви той, когато се изправихме при високите порти на парка, увенчани с два хералдически грифона. — Според господин Барнс всеки ден към пладне старата дама излизала на разходка и каретата й съвсем забавяла ход, докато портите се разтворят. Тъкмо в този момент и преди отново да е ускорил ход, искам да спреш кочияша, Уотсън, и да го попиташ нещо. Няма значение какво. Аз няма да съм с теб. Ще стоя зад живия плет и ще гледам, ако има и нещо за гледане.

Не чаках много. След петнайсетина минути по дългата алея се зададе голям открит жълт файтон. Във впряга имаше два великолепни сиви коня, които пристъпваха бавно. Холмс се криеше с кучето зад храсталака. Аз стоях на пътя и безгрижно си играех с бастунчето. Точно тогава се появи пазачът и вратите се разтвориха.

Каретата бе забавила ход, така че имах възможност добре да разгледам хората в нея. Отляво седеше силно гримирана млада жена със светли, почти ленени коси и немирни очи. От дясната й страна се бе настанила дама на почтена възраст с масивен гръб, а лицето и раменете й бяха омотани с куп шалове, които говореха за крехко здраве. Веднага щом конете минаха през портата и излязоха на пътя, аз се приближих до колата, повелително вдигнал ръка, и когато кочияшът спря конете, го попитах дали сър Робърт е в имението Шоскъм.

В същия миг Холмс пристъпи напред и пусна шпаньола. С радостен вой животинчето се спусна към каретата и скочи на стъпалото. Радостните приветствия на песа само след миг се превърнаха в ожесточена ярост и кучето ядовито захапа черния гюрук на колата.

— Карай! Карай! — рязко извика някой отвътре.

Кочияшът пришпори конете и ние останахме сами насред пътя.

— Е, Уотсън, свършихме работа — усмихна се Холмс, докато затягаше нашийника на врата на развълнувания шпаньол. — Животното си помисли, че в кабриолета е неговата господарка, а се оказа, че там се крие непозната особа. Кучетата никога не грешат.

— Но гласът беше мъжки — извиках аз.

— Точно така! Така добавяме още един коз към ония, които държим, Уотсън. И все пак трябва да внимаваме.

Както изглежда, моят приятел нямаше други планове за този ден, така че взехме рибарските си такъми и отидохме при воденичния улей да си опитаме късмета, в резултат на което за вечеря разполагахме с голямо блюдо пъстърва. Едва след като приключихме с яденето, Холмс даде видими признаци, че жизнеността му се е възвърнала. И ето че отново се озовахме на същия път, на който бяхме сутринта, и той отново ни отведе до портите на парка. Там ни чакаше някаква висока тъмна фигура. Оказа се, че това е нашият лондонски познайник господин Джон Мейсън, конярят.

— Добър вечер, господа! — поздрави той. — Получих бележката ви, господин Холмс. Сър Робърт още не се е върнал, но разбрах, че го очакват тази вечер.

— На какво разстояние от къщата е това подземие? — попита Холмс.

— На около четиристотин метра.

— В такъв случай спокойно можем да отидем дотам.

— Не мога да си го позволя, господин Холмс. Щом се завърне, господарят веднага ще поиска да ме види, за да му кажа какво ново има около Принца на Шоскъм.

— Разбирам! Значи ще трябва да свършим работа без вашата помощ, господин Мейсън. Само ни заведете до подземието и след това ще ни оставите.

Нощта бе безлунна, цареше непрогледен мрак, но Мейсън уверено ни водеше по обраслите с всякакъв треволяк шоскъмски пътечки, додето пред нас не се изпречи някаква тъмна постройка. Това несъмнено беше старият параклис. Вмъкнахме се през процепа, който някога навярно е бил портик. Нашият водач, препъвайки се в купчини срутена зидария, си проби път до ъгъла, където към подземието водеше стръмна стълба. Той драсна клечка кибрит и освети това навяващо скръб място — мрачно и отдавна непроветрявано, със старинни и изронени стени от грубо одялан камък, пълно с натрупани един върху друг ковчези. Някои бяха оловни, други — каменни и камарите се издигаха нагоре до сводестия, богато украсен таван, който тънеше в тъмни сенки. Холмс запали фенера си, който хвърли тънка ивица светлина върху печалната гледка. Лъчите се отразяваха от повърхността на ковчезите, много от тях украсени с грифоните и благородническите корони на старинния род, който запазваше белезите на своето достойнство дори отвъд прага на смъртта.

— Споменахте за някакви кости, господин Мейсън. Ще можете ли да ни ги покажете, преди да си тръгнете?

— Ей ги там, в ъгъла — Мейсън направи няколко крачки и когато освети с фенера посоченото място, изведнъж онемя от изненада. Като дойде на себе си, успя да каже: — Изчезнали са.

— Така и очаквах — рече Холмс, като се подсмихваше. — Предполагам, че пепелта от тези кости и сега си седи в пещта, където са били изгорени.

— Но за какъв дявол на някого му е притрябвало да гори костите на човек, умрял преди стотици години — недоумяваше развълнуваният Джон Мейсън.

— Това трябва да разберем — каза Холмс. — Само че тази работа може да ни отнеме доста време, а не бива да ви задържаме. Предполагам, че ще можем да ви представим нашето разрешение преди разсъмване.

След като Джон Мейсън си тръгна, Холмс се залови за работа. Той се зае внимателно да проучва ковчезите, като започна с един в центъра. Беше много стар, навярно още от времената на саксонците. Следваше дълга редица от нормандски Хюговци и така нататък, додето накрая стигнахме до сър Уилям и сър Денис Фолдър от осемнайсети век. Измина цял час, а може би и повече, преди Холмс да попадне на един оловен ковчег, намиращ се съвсем в края, почти до входа на гробницата. Чух как едва чуто възкликна от задоволство. От бързите му, сръчни и целенасочени движения разбрах, че е открил онова, което търсеше. После нетърпеливо, но внимателно се зае да изследва с лупа тежкия капак. След това измъкна от джоба си един лост за разбиване, с който се опита да отвори ковчега. Пъхна го в пролуката и повдигна предната част на капака, която, изглежда, бе закрепена само със скоби. Най-сетне капакът поддаде и се разнесоха скриптене и скърцане, но очевидно го придържаше още нещо, панти или нещо подобно. Тъкмо когато най-сетне щяхме да видим какво има в ковчега, се наложи непредвидено да прекъснем.

Горе в параклиса се разнесоха нечии стъпки. Беше твърдата и отчетлива походка на човек, дошъл тук с определена цел, който добре познава пътя. Горната част на стълбата се обля в светлина и в готическия проход се открои силуетът на този, който носеше фенера. Оказа се страховит мъжага, огромен на ръст и застрашителен на вид. Държеше пред себе си голям ветроупорен фенер, който пръскаше силна светлина. В нея се открояваше мъжествено лице с големи мустаци, над които блестяха две разгневени очи, които сякаш проникваха във всяко кътче на гробницата. Накрая мъжът спря неумолимия си поглед върху нас двамата — неканените гости тук.

— Кои сте вие, дявол да ви вземе — отекна мощният му глас. — И какво търсите в моята собственост?

И тъй като Холмс не отговори нищо, мъжът направи няколко крачки напред и вдигна тежкия бастун, който носеше.

— Чувате ли ме? — изрева той отново. — Питам ви кои сте? Какво търсите тук? — и заплашително размаха оръжието си.

Вместо да се отдръпне уплашено, Холмс излезе напред да го срещне очи в очи.

— Аз също искам да ви задам един въпрос, сър Робърт — заговори той с най-острия си тон. — Кой е човекът в ковчега и какво търси тук?

Холмс се обърна и разтвори капака на ковчега зад него. В светлината на фенера видях тяло, загърнато в чаршаф от главата до петите, с разкривени черти на лицето и мътни изцъклени очи.

Баронетът се олюля, извика силно и потърси опора в каменните саркофази.

— Как разбрахте? — извика той. Но веднага след това грубиянското му държане се върна. — Какво ви влиза в работата?

— Казвам се Шерлок Холмс — заяви моят спътник. — Може би името ми ви е познато? Така или иначе, работата ми е да следя за спазването на законите. А вие, струва ми се, трябва да отговаряте за едно-друго.

Сър Робърт го изгледа кръвнишки, но тихият и хладен глас на Холмс и увереното му държане си казаха думата.

— За Бога, Холмс, не съм извършил никакво престъпление — проговори баронетът. — Нещата, както изглеждат, са против мен, но уверявам ви, не можех да постъпя по друг начин.

— Ще се радвам, ако наистина е така, но все пак по-добре е да запазите обясненията си за полицията.

Сър Робърт сви широките си рамене.

— Е, щом трябва, така да бъде. Да се върнем в къщата и там на спокойствие ще можете да прецените как всъщност стоят нещата.

След петнайсет минути се намирахме в помещение, което, доколкото можах да преценя от редицата излъскани цеви, поставени зад стъклени витрини, бе оръжейната на старата къща. Стаята беше удобно обзаведена и сър Робърт ни остави там за няколко минути. Когато се върна, водеше със себе си още двама души. Първо се появи цъфтящата млада жена, която бяхме зърнали в каретата, следвана от дребен мъж с мише лице, в чието държане имаше нещо отблъскващо и лукаво. И двамата изглеждаха напълно объркани, което значеше, че баронетът не бе имал време да им обясни какво се е случило.

— Това — посочи ги сър Робърт — са господин и госпожа Норлът. Госпожа Норлът служи няколко години като камериерка и довереница на сестра ми под моминското си име Евънс. Доведох ги тук, защото разбирам, че най-добре ще е да ви кажа истината, а те са единствените двама души, които могат да потвърдят думите ми.

— Необходимо ли е, сър Робърт? Добре ли помислихте какво възнамерявате да направите? — извика жената.

— Аз категорично отказвам да поема каквато и да е отговорност — обяви съпругът й.

Сър Робърт го изгледа с дълбоко презрение.

— Цялата отговорност ще поема аз — заяви той. — А сега, господин Холмс, чуйте едно просто изложение на фактите. Вие наистина сте навлезли твърде дълбоко в делата ми. Ако не беше така, нямаше да бъдете на мястото, на което ви намерих. Затова по всяка вероятност вече знаете, че се готвя да участвам в големите състезания с един вран кон и че всичко зависи от това, дали ще успея да спечеля състезанието с него или не. Ако спечеля, всичко ще тръгне по мед и масло. Ако загубя… Е, дори не ми се мисли какво ще стане тогава.

— Разбирам — вметна Холмс.

— Зависим съм от сестра си, лейди Биътрис, напълно зависим за всичко. При това е добре известно, че след смъртта й всички доходи от имението, както и самото имение, ще отидат при брата на покойния й съпруг. Аз пък съм затънал до гуша в дългове, изцяло съм в ръцете на лихварите. През цялото време ми беше ясно, че ако нещо се случи със сестра ми, ако тя почине, кредиторите ми ще се нахвърлят върху онова, което притежавам, като ято лешояди. Всичко ще бъде разграбено: конюшните, конете — нищичко няма да оставят. Е, господин Холмс, така се случи, че сестра ми наистина почина точно преди една седмица.

— И вие не казахте на никого.

— Какво да направя? Това би означавало пълна разруха. Ако можех да отложа нещата с три седмици, всичко щеше да е наред. Съпругът на камериерката на сестра ми, ето този човек пред вас, е актьор. И тогава на нас ни хрумна, по-точно на мен, че би могъл за кратко да заеме мястото на сестра ми. Всъщност той трябваше да се появява само по пладне в каретата, тъй като можеше да се уреди никой друг освен камериерката й да не влиза в стаята й. Това не беше трудно. Сестра ми умря от воднянката, която я мъчеше години наред.

— Това ще трябва да реши следователят.

— Нейният лекар ще удостовери, че от месеци насам симптомите на болестта й предвещаваха подобна развръзка.

— И какво направихте?

— Тялото й не можеше да остане тук. Още първата нощ двамата с Норлът го преместихме в къщичката над стария кладенец, която отдавна не се използва и никой не ходи там. Обаче нейният любим шпаньол тръгна по петите ни. Това псе непрекъснато скимтя пред вратата и аз веднага разбрах, че трябва да намеря по-сигурно място, за да скрия трупа. На другия ден успях да се отърва от шпаньола и преместихме тялото на сестра ми в подземието на параклиса. Не съм проявил ни най-малко неуважение към паметта й, господин Холмс, нито съм я оскърбил по някакъв начин. Такова нещо не бих си позволил.

— Въпреки това поведението ви ми се струва непростимо, сър Робърт.

Баронетът тръсна нетърпеливо глава.

— Много е лесно да се каже — възпротиви се той. — Може би нямаше да говорите така, ако бяхте на мое място. Нямате представа, какво е. Човек не може спокойно да гледа как всичките му надежди и очаквания рухват в последния момент, и да не положи усилия да ги спаси. Струваше ми се, че няма да е толкова непочтително, ако я положим за известно време в някой от ковчезите на предците на съпруга й. Все пак гробницата, в която почиват те, се намира на осветена земя. Отворихме един от тези ковчези, извадихме каквото имаше вътре, и я положихме в него, видяхте как. Колкото до останките, които извадихме, не можехме да ги захвърлим да се търкалят по пода на подземието. Двамата с Норлът ги внесохме в къщата, а през нощта той ги изгори в пещта. Това е моята история, господин Холмс, и ако искате да ви разкажа нещо друго, то ще бъде измислица.

Известно време Холмс седя дълбоко замислен.

— Вашият разказ, сър Робърт, има един недостатък — проговори най-сетне той. — Възлагате надеждите си на конните състезания и по тази причина няма да загубите най-важното, дори и кредиторите ви да сложат ръка на имението.

— Да, но жребецът също е част от него, а тях какво ги е грижа за моите залози. По всяка вероятност изобщо няма да се занимават с коня. За нещастие моят главен кредитор е и моят най-голям враг. Това е мошеникът Сам Брюър, когото веднъж собственоръчно нашибах с камшик в Нюмаркет. Как си представяте тъкмо той да се втурне да ме спасява?

— Добре, сър Робърт — каза Холмс, като се изправи, — с тези въпроси, разбира се, ще трябва да се занимае полицията. Моето задължение бе да хвърля светлина върху фактите, а след това да се оттегля. Не аз ще преценявам доколко морално или благоприлично е било поведението ви. Уотсън, вече е почти полунощ. Мисля, че трябва да поемаме към скромната си квартира.

Сега вече е известно, че този любопитен епизод имаше много по-щастлив завършек, отколкото действията, предприети от сър Робърт заслужаваха. Шоскъмският Принц спечели голямото надбягване, а собственикът му получи осемдесет хиляди лири от залозите и успя да се разплати напълно с кредиторите си, които го държаха в ръцете си до последния миг. И след като изплати дълговете си, на сър Робърт му остана достатъчно, за да се наслаждава на живота с пълни шепи. Както полицията, така и следствието проявиха снизходителност при решаването на възникналите въпроси, като изключим лекото неодобрение относно закъснението при обявяването на смъртта на лейди Биътрис. Така щастливият собственик се измъкна невредим от това толкова странно приключение, зае се с поприще, върху което не могат да паднат сенките от миналото, и доживя почетни старини.