Шестият

45

— Това е — каза Кели Пол.

Двамата с Шон стояха пред каре от четири облицовани с камък сгради в източния край на Пето Авеню.

— Коя по-точно? — попита той.

Стояха на отсрещния тротоар, сгушени под короната на старо дърво, която все пак им даваше някаква защита срещу усилващия се дъжд.

Пол посочи най-голямата къща с изящно оформени арки над прозорците и внушителни колони отпред, очевидно дело на стари майстори.

— Осемстотин квадратни метра, прекрасна гледка към парка. Вътрешното обзавеждане не отстъпва по нищо на онова, което виждаш отвън.

— Била ли си там?

— Само веднъж.

— По какъв повод?

— Нямам навик да разкривам източниците си.

— Той там ли е в момента?

— Да.

— Опиши ми го.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя и му подаде една снимка.

— Изглежда арогантен тип — отбеляза Шон.

— И наистина е такъв. Но не повече от другите с неговото положение. Освен това е параноик и действа много предпазливо. Понякога прекалено предпазливо — нещо, от което можем да се възползваме.

— Всъщност защо ме доведе тук?

— Затова — отвърна тя, хвана ръката му и го дръпна назад към още по-плътните сенки.

Няколко минути по-късно от сградата излязоха пет души, всичките с големи чадъри над главите си. Бънтинг, съпругата му и трите им деца. Две момичета и едно момче, облечени с пуловери за по двеста долара и не по-малко скъпи обувки. Косите им никога не бяха виждали обикновена бръснарница, тъй като очевидно за тях се грижеха най-скъпите фризьорски салони. Съпругата беше красива, изтънчена, висока и стройна. Елегантно облекло, с прическа и грим като за изискан прием. Бънтинг крачеше наперено. Беше облечен със сако от туид, безупречно изгладени джинси и спортни обувки за хиляда долара.

Олицетворение на американската мечта за преуспели хора, обитаващи най-скъпите квартали на Ню Йорк.

— Семейството? — попита Шон.

Пол кимна, замълча за момент, после добави:

— Заедно с охраната си.

Шон извърна глава към двамата мъже, които излязоха от входа на сградата и поеха след фамилията Бънтинг.

— Единият е бивш тюлен, а другият — пенсиониран служител на Агенцията за борба с наркотиците. Водят се на щат към един от филиалите на БИК. Има и още двама. Понякога работят заедно, най-вече при пътувания в чужбина. Но обикновено се въртят на смени по двама, както в момента.

— Откъде знаеше, че ще излязат тази вечер?

— Вършат го четири пъти седмично по приблизително едно и също време. По настояване на съпругата, предполагам. Той никак не обича рутинните действия, но държи на разбирателството у дома. Много обича съпругата и децата си.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници, Шон.

Бънтинг забави крачка, измъкна джиесем и го долепи до ухото си. Махна на другите да продължат и каза няколко думи в мембраната. Шон отбеляза, че единият от охранителите остана с него.

— По всичко личи, че е получил интересно обаждане — обади се Пол.

Гледаха как Бънтинг описва малки кръгове около охранителя си, който търпеливо стоеше на място и чакаше. Жестикулираше оживено и очевидно беше недоволен. После прекъсна разговора и веднага набра друг номер. Това продължи около пет минути, след което шефът прибра телефона и се затича да настигне семейството си.

— Що за екскурзия си правят по това време? — попита Шон.

— Изминават десет пресечки, за да влязат в парка. Правят една обиколка там, след което излизат на Шейсета улица, завиват на север и се връщат обратно. През цялото време си говорят, а децата се държат съвсем естествено и нормално.

— Нима искаш да кажеш, че не са нормални?

— Бънтинг със сигурност не е. Той съществува в този свят, но не живее в него. Ако имаше право на избор, положително щеше да се затвори в собствения си свят. Но няма такова право и затова е принуден да прави отстъпки. Мога да те уверя, че дори в този момент, когато е на разходка с близките си и разговаря с тях за училище, оценки или за поредното благотворително събитие, планирано от мисис Бънтинг, той пак мисли за своите проблеми, които най-вече са свързани с брат ми.

— Жена му знае ли изобщо с какво се занимава той?

— Да речем, че не проявява интелектуално любопитство по този въпрос. Тя е приела ролята на образцова съпруга — умна, до известна степен амбициозна и добра майка. Не се интересува от начина, по който съпругът й печели парите, за да поддържа луксозната къща, вилата в провинцията, таксите за обучение на децата и всичко останало.

— Разбирам, че си направила наистина задълбочено проучване на семейство Бънтинг — погледна я с уважение Шон.

— Бях длъжна, особено след като стана ясно, че брат ми ще работи за него.

— А самата ти искаше ли го?

— Мисля, че да. Което беше грешка, разбира се. Еди се чувстваше добре на предишното си място, но аз отказвах да го приема. Погрешно насочена лоялност, в смисъл че поставих родината над семейството. Грешка, която никога няма да повторя.

— Значи изпитваш вина?

— Точно така.

Шон изненадано се втренчи в нея. Това беше доста откровено признание за човек, който не обича да говори за себе си. Очакваше обичайния й маниер на поведение, а именно да отговори на въпроса с въпрос. Усетил, че жената до него е готова да разкаже още нещо за себе си, той побърза да добави:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ще ги следим ли?

— Те вече са под наблюдение, но не от нас.

— Разполагаш с помощ, така ли?

— Имам познати, които ми помагат от време на време.

— Още един въпрос?

Тя се обърна и тръгна в обратна посока на тази, в която беше изчезнало семейство Бънтинг. Той побърза да я последва.

Изчака малко, после прие мълчанието й за знак на съгласие.

— Искам да разбера какво значи да бъдеш привлечен към Е-програмата, за която вече ми спомена.

— Преди всичко трябва да си наясно, че никой няма да те покани в нея, ако не си пръв сред най-добрите и това не е доказано с документи. А ако това стане, ще бъдеш подложен на многобройни тестове, които за разлика от нормалните хора трябва да издържиш с отличен. После следва нова серия от тестове — още по-подробни и по-трудни. Те са основното сито, през което повечето кандидати не могат да минат. Чак след това идва Стената. Но до нея стигат едва три процента от кандидатите.

Без да забавя крачка, Пол навлезе в една от алеите на парка. Продължиха напред. Шон дълго мълча.

— Стената? — подхвърли най-сетне той.

— Така я наричат — кимна тя. — Чудовището, което бълва цялата разузнавателна информация. Да се изправиш пред нея е толкова трудно, колкото да прескочиш от гимназиалния футболен отбор направо в Националната лига и да станеш звезда. Много малко хора са способни на това.

След тези думи тя спря и седна на близката пейка.

— Откъде знаеш всичко това? От брат си?

— Не — поклати глава Пол. — Той би ми разказал, но аз не му позволявах, защото това щеше да му навлече неприятности.

— Значи пак опираме до специалните ти контакти.

Тя отправи поглед към мрака около тях, разпръскван отчасти само от лампата над главите им. Дъждът отново се усили и Шон усети как студът започва да го пронизва.

— Не — промълви най-сетне тя.

— Тогава откъде знаеш?

— Преди седем години Питър Бънтинг ме убеди да работя за програмата.