Силата на безмълвието (Следващи уроци на Дон Хуан)

ВИЖДАНЕ НА ДУХА

Веднага след късната закуска, докато все още бяхме на масата, дон Хуан ме осведоми, че сме щели да прекараме нощта в магьосническата пещера и затова трябвало да тръгваме. Каза, че трябва отново да седна там, в пълна тъмнина, за да дам възможност на скалната структура и на магьосническото намерение да преместят събирателната ми точка.

Надигнах се от столй си, но той ме спря. Имало нещо, което искал да ми обясни преди това. Изтегна се, качи кра-ката си върху седалката на единия от столовете и удобно се отпусна назад.

— Като те виждам в дълбочина — каза дон Хуан, — все по-вече и повече забелязвам колко много си приличате с моя благодетел.

Усетих такава заплаха, че не го оставих да продължи, казах му, че не мога да си представя какви са тези прилики, но че ако такива съществуват (възможност, която съвсем не ми вдъхваше увереност), по-добре да ми ги каже, за да мога да ги коригирам или избегна.

Дон Хуан се разсмя така, че сълзи му излязоха на очите.

— Една от тези прилики е, че когато ти действаш, действаш много добре — каза той, — но когато мислиш, винаги се препъваш. При моя благодетел положението бе същото. Не го биваше много в мисленето.

Тъкмо да му отвърна, че не вшкдам нищо нередно в мисленето си, когато съзрях дяволити огънчета в очите му. Замълчах изтръпнал. Дон Хуан забеляза промяната и се засмя с нотка на изненада в гласа. Сигурно не бе очаквал такава реакция.

— Това, което искам да ти каже, е, че имаш проблеми в разбирането на духа само когато мислиш за него — продължи той с укорителна усмивка на лицето. — Но виж, когато действаш, духът ти се разкрива с лекота. При моя благоде тел положението беше същото.

Преди да тръгнем за пещерата, ще ти разкажа една история за моя благодетел и за четвъртото абстрактно ядро. Магьосниците вярват, че до самия миг на връхлитането на духа всеки от нас може да се отдалечи от духа, но не и след това.

Дон Хуан повдигна вежди, с което искаше да ми каже да се замисля върху току-що казаното.

— Четвъртото абстрактно ядро е глабният удар на връхлитането на духа — подзе той. — Четвъртото абстрактно ядро е акт на откровение, на разбулване. Тук духът се разкрива пред нас. Магьосниците твърдят, че духът лежи в засада и внезапно връхлита върху нас — неговите жертви. Магьосниците казват, че връхлитането на духа е винаги завоалирано. То става и при все това изглежда като че ли изобщо не се е случвало.

Притесних се. Тонът на дон Хуановия глас ми носеше усещането, че се готви всеки момент да ми сервира нещо неочаквано.

Попита ме дали си спомням момента, в който духът е връхлетял върху мен, за да запечата постоянната ми преданост към абстракта.

Нямах и представа за какво говори.

— Има един праг, който, след като веднъж бъде прекрачен, връщане назад няма — каза той. — Обикнобено от момента, в който духът почука, минават цели години, преди чиракът да стигне до този праг, въпреки че понякога прагът бива достиган почти веднага. Случаят на моя благоде тел е един пример за това.

Дон Хуан каза, че всеки магьосник е длъжен да пази в себе си ясен спомен за прекрачването на въпросния праг, за да може да си напомня отвреме навреме за своето ново състояние на перцептуален потенциал. Обясни, че за да достигне този праг, човек не трябва на всяка цена да бъде чирак по магьосничество и че единствената разлика между един обикновен човек и един магьосник в подобни случаи е в това кой къде поставя ударението. Магьосникът набляга върху прекрачването на тази граница и използва спомена от събитието като своебразна мерна единица за сравнение, докато обикновеният човек не преминава този праг и прави всичко възможно да забрави за него.

Казах на дон Хуан, че не съм съгласен с него, защото не мога да приема, че има само един праг за прекрачване.

Дон Хуан вдигна недоумяващ поглед към небето и тръсна глава в престорено отчаяние. Продължих да излагам своите доводи, но не за да се заяждам с него, а за да си изясня нещата. Но бързо изгубих желанието си, внезапно ме завладя усещането, че се плъзгам по някакъв тунел.

— Магьосниците твърдят, че четвъртото абстрактно ядро се появява, когато духът прекъсне веригите ни за са-мопреценка — каза той. — Прекъсването на нашите вериги е нещо чудесно, но също така и много нежелано, защото никой не иска да бъде свободен.

Усещането за плъзгане през тунел продължи още малко и след това всичко ми стана ясно. Започнах да се смея. Странното прозрение, затворено вътре в мен, изскочи навън под формата на смях.

Дон Хуан, изглежда, четеше мислите ми като на книга.

— Какво странно усещане: да разбираш, че всичко, което мислим, всичко, което казваме, зависи от позицията на събирателната ни точка — отбеляза той.

Точно това си мислех и точно заради това се смеех.

— Зная, че в този момент твоята събирателна точка се е преместила — продължи той — и ти си разгадал тайната на нашите вериги. Те ни държат в плен, но приковавайки ни към удобната ни позиция на самопреценка, ни закрилят от яростните набези на неизвестното.

Намирах се в един от онези необичайни мигове, когато всичко, свързано с магьосническия свят, ми изглеждаше кристално ясно. Разбирах всичко!

— След като веднъж вече веригите ни са прекъснати — продължи той, — ние повече не сме прикобани към грижите и проблемите на ежедневието, все още сме в него, но вече не му принадлежим. За да му принадлежим, трябва да споделя ме хорските тревоги, а без вериги, които да ни обвързват, ние не можем да го сторим.

Дон Хуан каза, ме навремето нагуалът Елиас му бил обяснил, че онова, което отличава нас, обикновените хора, е, че ние всички имаме една метафорична кама и това са тревогите, които произтичат от нашата самопреценка. С тази кама ние се разрязваме и кървим и смисълът на нашите вериги на самопреценка е да ни дадат усещането, че кървим заедно, че сме участници в нещо прекрасно, а именно нашата човещина. Но ако бяхме ги проучили, щяхме да открием, че всъщност кървим самотни, че не участваме в нищо, че всичко, което вършим, всъщност е да си играем с нашата лесно сговорчива, въображаема и изкуствена преценка.

— Магьосниците са извън света на ежедневните дела — продължи дон Хуан, — защото вече не са жертви на своята самопреценка.

След това дон Хуан поде разказа си за своя благодетел и връхлитането на духа. Той каза, че историята започнала направо от момента, в който духът почукал по вратата на младия актьор.

Прекъснах дон Хуан и го запитах защо, когато споменава нагуала Хулиан, постоянно използва изрази като „млад човек“ и „млад актьор“.

— По времето, когато се е разигравала тази история, той не е бил още нагуал — отговори дон Хуан. — Бил е млад актьор, в моя разказ аз не мога да го наричам просто Хулиан, защото за мен той винаги е бил „нагуалът Хулиан“. В знак на уважение към целия му живот, отдаден на безупречността, ние, неговите ученици, винаги слагаме пред името му думата „нагуал“.

Дон Хуан отнобо подхвана своя разказ. Каза, че нагуалът Елиас спрял смъртта на младия актьор, прехвърляйки го в състояние на повишено съзнание, и през последвалите часове на борба младият актьор дошъл в съзнание. Нагуалът Елиас не си казал името, а се представил като професионален лечител, който съвсем случайно бил попаднал на мястото на трагедията и видял двете почти мъртви тела. Посочил към младата жена, Талия, която лежала в безсъзнание на земята. Младият мъж се смаял, защото си спомнил как я видял да бяга. Сепнал го гласът на стария лечител, който рекъл, че Бог сигурно е наказал Талия за греховете й, като я поразил със светкавица и по този начин й отнел разсъдъка.

— Но за каква светкавица става дума, след като дори не е валяло? — попитал младият актьор с глух глас. Той бил видимо впечатлен, когато старият индианец отговорил, че пътищата господни не могат да бъдат разгадани.

Аз отново прекъснах дон Хуан. Исках да знам дали младата жена наистина е изгубила разсъдъка си. Той ми припомни, че нагуалът Елиас бил нанесъл разтърсващ удар по събирателната й точка. Дон Хуан каза, че не била изгубила разсъдъка си, но че вследствие на въпросния удар тя ту влизала, ту излизала от състоянието на повишено съзнание, което създавало сериозна заплаха за нейното здраве. Както и да е, след огромна борба нагуалът Елиас й помогнал да стабилизира събирателната си точка и тя влязла в постоянно състояние на повишено съзнание.

Дон Хуан допълни, че жените са способни на такова наистина майсторско изпълнение: те могат постоянно да поддържат нова позиция на събирателната точка. И в това отношение Талия била несравнима. Щом веригите й отпаднали, тя веднага разбрала всичко и се съгласила с намеренията на нагуала.

Продължавайки историята, дон Хуан каза, че нагуалът Елиас (който бил не само върховен сънувач, но също така и върховен прикриван) видял, че младият актьор е разхайтен и болезнено суетен, а само външно изглежда твърд и стабилен. Нагуалът знаел, че ако му подхвърли идеята за Бог, за греха и възмездието, религиозната вяра на актьора сама ще срути циничното му отношение.

Под въздействието на словата за божието наказание фасадният облик започнал да се руши. Младежът горещо се разкайвал, но нагуалът го прекъснал с думите, че когато смъртта е така близо, чувствата за вина са без значение. Младият актьор се заслушал в думите му, но макар и да се чувствал много зле, не му се вярвало, че се намира в смъртна опасност. Мислел, че слабостта и немощта му се дължат на загубата на кръв.

Сякаш прочитайки мислите на младия актьор, нагуалът му обяснил, че оптимизмът му е безпочвен, че кръвоизливът му щял да бъде фатален, ако не била запушалката, която той в качеството си на лечител бил измайсторил.

— Когато те ударих по гърба, аз всъщност сложих запушалката, за да спра изтичането на жизнената ти сила — казал нагуалът на невярващия. — Без тази спирачка неизбежният ход на твоята смърт ще продължи. Ако не ми вярваш обаче, мога да ти го докажа, като избия тапата с още един удар.

Както му говорел, нагуалът го тупнал отдясно по ребрата. В миг на младия мъж му се догадило и започнал да се дави. При всеки напън от устата му руквала кръв. В този момент друго тупване по гърба сложило край на агонизиращата болка и на повдигането. Но не премахнало неговия угкас и той припаднал. „Засега мога да контролирам твоята смърт — казал нагуалът, когато младият актьор дошъл в съзнание. — колко дълго ще съумея да я контролирам, зависи от тебе и от това, доколко искрено ще се съгласиш с всичко, което ти кажа да правиш.“

Нагуалът обяснил на младия човек, че той преди всичко се нуждае от абсолютна неподвижност и пълна тишина. Ако не искал тапата му да изскочи, добавил нагуалът, тряб-вало да се държи, сякаш напълно е загубил силите си да се движи и говори. Само едно потрепване или отваряне на устата били достатъчни, за да задействат хода на смъртта му.

Младият актьор не бил свикнал да се подчиняба на изисквания или съвети. Почувствал, че го залива вълна от гняв. Щом обаче отворил уста да възроптае, мигом се сгърчил от болка.

— Мълчи и аз ще те излекувам — казал нагуалът. — Или се дръж като разхайтен лигльо, какъвто си, и ще умреш!

Актьорът, гордият млад човек, се вцепенил от обидата. За първи път го наричали „разхайтен лигльо“. Искал да възроптае, но болката била така силна, че не можел да отбърне на унижението.

— Ако желаеш да облекча положението ти, трябва да ми се подчиняваш безпрекословно — казал му нагуалът с ужасяваща студенина. — кимни, ако си съгласен. Но знай, че в момента, в който се изметнеш и отново постъпиш като бе зотговорен кретен, какъвто си, аз начаса ще измъкна тапа та и ще те оставя да умреш като куче.

С последни сили актъорът кимнал в знак на съгласие. Нагуалът го тупнал по гърба и болката му като по чудо изчезнала. Но заедно с болката изчезнало и още нещо — мъглата в съзнанието му. И тогава младият актьор знаел всичко, без да разбира нищо. Нагуалът му се представил отново, казал му, че неговото име е Елиас и че е нагуал. Актъорът просто знаел какво значи всичко това.

Тогава нагуалът Елиас насочил вниманието си към Талия. Той допрял устата си до лявото й ухо и прошепнал команди, за да накара събирателната й точка да преустанови хаотичното си движение. Разсеял нейните страхове, като й разказал шепнешком няколко истории за магьосници, които били минали през същите неща, каквито изпитвала в момента, когато Талия се поуспокоила, той й се представил като нагуала Елиас — магьосник. След това опитал с нея най-трудното нещо в магьосничеството: придвижването на събирателната точка отвъд сферата на познатия ни свят.

Дон Хуан отбеляза, че опитните магьосници са способни да се придвшкат отвъд света, който познаваме, докато останалите, с недотам богат опит, не могат да се похвалят със същото. Нагуалът Елиас винаги изтъквал, че при обикновени обстоятелства той не би си позволил дори и да меч да извърши подобен подвиг, но в онзи ден нещо по-различно от собственото му познание или боля го карало да действа. И все пак маневрата проработила! Талия отишла отвъд известния ни свят и невредима се върнала обратно. После нагуалът Елиас получил друго прозрение. Той седнал между двамата, така както лежали проснати на земята (акгпьорът бил разсъблечен, земетнат само с ездитната куртка на нагуала Елиас), и обсъдил на глас положението, в което се намирали. Той им казал, че по силата на обстоятелствата те и двамата са попаднали в клопка, поставена им от самия дух. Той, нагуалът, се явявал важна част от тази клопка, защото, срещайки ги при дадените обстоятелства, е принуден да се превърна в техен бременен покровител и да приложи цялото си магьосническо познание, за да им помогне, като техен временен покровител негов дълг било да ги предупреди, че са на път да стигнат до единствен по рода си праг-граница и че зависи от тях двамата, заедно и поотделно, дали ще се доберат до тази граница, навлизайки в състояние на отдаване, но не и на безразсъдство, в състояние на задълбоченост, но не и на зависимост. Не пожелал да им каже повече, от страх да не ги обърка или да повлияе на решението им. Нагуалът Елиас усещал, че ако им е писано да преминат този праг, то това трябва да стане с минимална помощ от негова страна.

После нагуалът ги оставил сами в онова глухо място и отишъл до града, за да осигури необходимите целебни билки, сламени постели и одеяла. Идеята му била, че в уединение те щели да достигнат и пресекат този праг.

Дълго време двамата млади лежали един до друг, потънали в собствените си мисли. Фактът, че техните събирателни точки били преместени, означавал, че те могат да потопят мислите си на несравнимо по-голяма дълбочина от нормалното, но означавало също така, че в не по-малка степен се тревожат, премислят и се страхуват.

Понеже Талия можела да говори и била все пак малко поздрава, тя първа нарушила мълчанието. Попитала младия актьор дали се страхува. Той кимнал утвърдително. Тя изпитала огромна жалост към него, свалила шала си и го наметнала през раменете, след което взела ръката му в своята.

Младият мъж не се осмелявал да каже на глас какво чувства. Страхът, че нетърпимата болка ще се върне, ако заговори, го карал да мълчи, въпреки че искал да се извини на Талия, да й каже, че съжалява за дето й е причинил болка, и че няма значение, че умира — защото със сигурност знаел, че няма да извара до вечерта.

Мислите на Талия не били по-различни. Тя споделила с него, че съжалява за едно единствено нещо, а именно че го е била толкова, та едва не умрял. Сега била много кротка — чувство, което поради бродената й буйност и свойствената й енергичност и било непознато, казала му, че тя също умира, но се радва, че всичко ще свърщи още този ден. Чувайки собствените си мисли, изказани от Талия, младият актьор усетил тръпки да го побиват по гърба. Залял го прилив от енергия, който му помогнал да се надигне. Не чувствал болка, престанал да кашля. На големи глътки жадно поемал въздух — нещо, което не помнел да е правил преди. Уловил ръката на момичето и двамата започнали да разговарят, без да произнасят словата на глас.

Дон Хуан каза, че това станало в момента, в който духът ги посетил. И те видели. Тъй като били убедени католици, онова, което видели, предстаблявало рая, където всичко било живо, окъпано в светлина. Видели приказни гледки.

Когато нагуалът се забърнал при тях, те били крайно изтощени, но не в по-лошо състояние отпреди. Талия била в безсъзнание, но младият мъж с върховни усилия на волята все още се държал. Направил знак на нагуала, че иска да му прошепне нещо.

— Видяхме рая — казал той, а по страните му се стичали сълзи.

— Видели сте нещо повече от това — отговорил с насмешка нагуалът Елиас. — Видели сте духа.

Дон Хуан поясни, че тъй като връхлитането на духа винаги става по завоалиран начин, то съвсем естестбено е, че Талия и младият актьор не са могли да задържат видението си. Както и всеки друг на тяхно място те съвсем скоро го забравили. Уникалното в тяхното изживяване било това, че без никаква предварителна подготовка и без дори да го съзнават, двамата сънували заедно и видели духа. Странно, че успели да го постигнат така лесно.

— Онези двамата бяха наистина най-забележителните същества, които съм срещал — добави дон Хуан.

Аз, естествено, исках да узная повече за тях. Но дон Хуан не пожела да задоволи любопитството ми, каза, че това било всичко, що се отнася до неговия благодетел и четвъртото абстрактно ядро.

После като че ли се сети нещо, което бе пропуснал да ми разкаже, и гръмко се изсмя. Потупа ме по гърба и ми рече, че е време да тръгваме за пещерата.

Когато стигнахме до скалната тераса, вече мръкваше. Дон Хуан бързо зае същата позиция, както и първия път. Седеше от дясната ми страна, едва докосвайки рамото ми. Като че ли веднага изпадна в състояние на дълбоко отпускане, което от само себе си ме въвлече в абсолютна неподвижност и тишина. Не можех да доловя дори дъха му. Понечих да затворя очи, но той веднага ме смушка да ги държа отворени.

Когато съвсем се стъмни, ме налегна безкрайна умора, от която очите ме засмъдяха. Накрая се предадох и заспах непробудно. При все това като че ли не бях абсолютно заспал. Усещах гъстия мрак около мен. Физически чувствах как газя през тъмнината. После тя внезапно след това стана чербеникава, оранжева, а накрая — ослепително бяла, досущ като силна неонова светлина. Постепенно избистрих образа, докато успях да видя, че все още седя в същата поза заедно с дон Хуан до мен, но вече не в пещерата. Намирахме се на планински връх, издигащ се над прелестните равнини, обрамчени в далечината от други планини. Тази приказна картина бе окъпана от необикновено сияние, сякаш самата земя изпускаше безброй слънчеби лъчи. Накъдето и да погледнех, виждах все познати неща: скали, хълмове, реки, гори, каньони, преобразени и изпъкващи благодарение на вътрешното им трептене, на тяхното вътрешно сияние. Това сияние, което беше така приятно за очите, избираше и от цялото ми същество.

— Твоята събирателна точка се премести — като че ми каза дон Хуан.

Словата нямаха звук. Независимо от това добре знаех какво ми бе казал току-що, Реакцията на здравия ми разум беше да си обясня, че несъмнено съм го чул, както това би станало, ако бе говорил във вакуум, вероятно защото ушите ми временно са били под влияние на онова, което се излъчваше.

— Ушите ти са си наред. Намираме се на друго ниво на съзнание — като че ли отново ми каза дон Хуан.

Не можех да говоря. От една страна, усещах тежката летаргия на дълбокия сън, която ми пречеше да промълвя дори една дума, а от друга, бях невероятно буден и нащрек.

— Какво става?! — помислих си.

Пещерата премести твоята събирателна точка — помисли в отговор дон Хуан и аз чух мислите му така, сякаш бяха мои собствени думи, произнесени към мен самия.

Почувствах заповед, която не беше изразена в мисли. Нещо ме нагара отново да се взра в дивната гледка.

Отвсякъде в нея започнаха да се източват светлинни нишки. В началото това приличаше на взрив от безброй къси влакънца, после влакънцата се пребърнаха в дълги бляскави снопове, чиито лъчи от трептяща светлина достигнаха безкрая. Въобще не разбирах какво виждам, нито пък момеех да го опиша другояче освен като нишки от вибрираща светлина. Нишките не бяха размесени или преплетени, а близаха във всички посоки, като всяка беше самостоятелна и същевременно част от цялото.

— Ти, виждаш излъчванията на Орела и силата, която ги държи разделени и ги свързва една с друга — помисли дон Хуан.

В момента, вкойто долових мисълта му, нишките светлина като че ли изсмукаха цялата ми енергия. Обзе ме изтощение, като с магически замах то заличи гледката пред мен и ме потопи в дълбок мрак.

Когато отново дойдох в съзнание, наоколо ми витаеше нещо много познато и въпреки че не можех да кажа какво е, побярвах, че съм се върнал в нормално състояние на съзнание. До мен дон Хуан бе заспал, опрял рамо о моето. После осъзнах, че тъмнината около нас бе така гъста и плътна, че дори ръцете си не можех да видя. Реших, че скалната тераса, на която се намираше пещерата, е потънала в гъста мъгла, която е нахлула и вътре в пещерата. Или че това са прозирните ниски облаци, които се спускаха всяка дъждов-на нощ от високите планини като някаква безшумна лавина. И въпреки абсолютния мрак аз някакси видях, че дон Хуан отвори очите си веднага щом дойдох в съзнание, макар и да не погледна към мен. Внезапно осъзнах — самият факт, че го виждах, не се дължеше на нахлуването на светлина в ретината на очите ми. Това бе по-скоро едно физическо усещане.

Бях така погълнат да наблюдавам дон Хуан, без да използвам очите си, че изобщо не внимавах какво ми говореше. Накрая той замълча и извърна лицето си към мен, като че ли за да ме погледне в очите.

Прокашля се няколко пъти и заговори с нисък глас. Каза, че благодетелят му често идвал в пещерата, понякога с него и другите ученици, но най-често сам, в тази пещера той видял същата дивна гледка, която бяхме видели и ние — образ, който му подсказал идеята да опише духа като „потока на нещата“.

Дон Хуан повтори, че благодетелят му не бил кой знае какъв мислител, иначе мигом щял да разбере, че онова, което е видял и описал като „потока на нещата“, е всъщност намерението — силата, от която е проникнато всичко на този свят. Дон Хуан добави, че дори и да е осъзнал естеството на своето видение, благодетелят му никога не го е разкрил. А на него лично му се струвало, че той така и не го разбрал. Вместо това вярвал, че е видял „потока на нещата“, което си било чиста истина, но не по начина, по който той си мислел.

Дон Хуан бе така категоричен, че ми се прииска да го попитам каква е разликата, но не можех да говоря… Гърлото ми като че ли се бе вледенило. Часове наред седяхме, без да помръднем, в пълна тишина. И въпреки това аз не изпитвах каквото и да било неудобство. Мускулите ми не натежаха от умора, краката ми не изтръпнаха, гърбът не ме заболя.

Когато той отново заговори, аз дори не забелязах прехода и с удоволствие се заслушах в неговия глас. Това бе мелодичен и ритмичен звук, изплувал от абсолютния мрак, който ме обгръщаше.

Дох Хуан каза, че точно в този момент аз не съм се намирал нито в моето обичайно състояние на съзнание, нито в състояние на повишено съзнание. Бил съм „провесен“ в своеобразен унес, бил съм изпаднал в мрака на невъзприемането. Събирателната ми точка била отместена от възприемането на ежедневния свят, но не била задвижена достатъчно, за да достигне и освети един съвсем нов сноп от енергийни полета. Казано направо, заклещил съм се между две перцептуални възможности.

Това междинно състояние, този унес на възприятие било постигнато благодарение влиянието на пещерата, която пък от своя страна се ръкободела от намерението на магьосниците, които навремето я издълбали и оформили.

Дон Хуан ме помоли добре да внимавам в това, което ще каже. Преди хиляди години, посредством виждането магьосниците узнали, че земята е живо създание, че нейното съзнание може да влияе върху съзнанието на хората. Те се постарали да открият начин за използване на земното влияние оърху човешкото съзнание и открили, че определени пещери са особено подходящи за тази цел. Дон Хуан каза, че за тези Магьосници от древността търсенето на подходящи пещери се превърнало в ежедневна работа, отнемаща им почти цялото бреме, и че благодарение на своите усилия те успели да разкрият редица приложения на множество пещерни образубания. Добави, че от цялата тази работа единственият използваем за нас резултат бил тази конкретна пещера и нейната способност да придвижва събирателната точка, докато достигне до унес на възприятието.

Докато дон Хуан говореше, имах странното усещане, че нещо прочиства съзнанието ми. Нещо свиваше моето съзнание в своеобразен дълъг, тесен „ръкав“, всички излишни полумисли и усещания на нормалното ми съзнание бяха буквално изтласкани навън.

Дон Хуан беше съвсем наясно какво става с мен. Дочух тихия му ликуващ кикот. Каза, че сега вече можем да говорим по-лесно и по-задълбочено.

В същия миг си спомних куп неща, които той ми беше обяснявал преди. Например знаех, че сънувам. Всъщност бях дълбоко заспал, но същевременно и напълно съзнавах себе си чрез моето второ внимание — двойника на нормалното ми внимание. Бях уберен, че съм заспал поради специфичното физическо усещане плюс логичното умозаключение, основа-ващо се на изложенията, които дон Хуан бе правил в миналото. Току-що бях видял излъчванията на Орела, а дон Хуан бе казал, че за магьосниците е невъзможно да гледат излъчванията на Орела по друг начин, освен чрез сънуване, следователно сънувах.

Навремето дон Хуан ми бе разяснил, че вселената е образувана от енергийни полета, които не се поддават на описание или обследване. Беше казал, че приличат на нишки обикновена светлина с тази разлика, че светлината е направо безжизнена в сравнение с излъчванията на Орела, които излъчват съзнание. До тази нощ никога не бях ги виждал така продължително. И действително бяха от някаква особена, жива светлина. Веднъж дон Хуан беше споменал, не моето познание и контролът на намерението у мен няма да издържат на сблъсъка с тази гледка. Обясни ми, че нормалното възприемане се появява, когато намерението (което е чиста енергия) възпламени част от лъчистите влакна вътре в пашкула ни и едновременно сияние озари дълъг отрязък от същите сияйни нишки, простиращи се в безкрая извън нашия пашкул.

Свръхестественото възприемане, а именно — виждането, се появява, когато чрез намерението се активизира и възпламени съвсем друга група енергийни полета. Беше казал, че когато точно определен брой енергийни полета вътре в сияйния пашкул проблеснат, магьосникът може да види самите енергийни полета.

При друг случай дон Хуан ми беше припомнил рационалното мислене на ранните магьосници. Благодарение на тяхното виждане те разбрали, че съзнанието се появява, когато енергийните полета вътре в нашите сияйни пашкули се подравнят със същите енергийни полета отвън. Те вярвали, че са открили подреждането като източник на съзнанието.

След подробни проучвания обаче станало ясно, че онова, което те нарекли подреждане на излъчванията на Орела, не обяснява изцяло онова, което те виждат. Забелязали, че се активизира само една много малка група от общия брой нишки вътре в пашкула, докато другите остават незасегнати. Виждането на тези няколко активизирани влакна било създало фалшивото откршпие. Не било необходимо нишките да бъдат подреждани, за да бъдат активизирани, защото тези вътре в нашия пашкул са идентични с онези отвън. Това, което ги активизирало, било някаква независима сила. Те усетили, че не могат да продължават както преди да наричат въпросната сила „съзнание“, тъй като съзнанието представлявало светенето на възпламенените енергийни полета. Така силата, възпламеняваща полетата, била наречана воля.

Дон Хуан беше казал, че когато виждането им станало още по-изтънчено и ефективно, те разбрали, че всъщност волята е силата, която поддържа разделени излъчванията на Орела, и че тя е в основата не само на нашето съзнание, но също така и на всичко във вселената. Те видели, че тази сила притежава тотално съзнание и че избира от самите енергийни полета, които образуват вселената. Тогава решили, че намерение е по-подходящо име за нея, отколкото воля. С течение на годините обаче името доказало своето неудобство, тъй като то не описвало нито всеобхватната и важност, нито живата връзка, която тя имала с всичко оъб вселената.

Дон Хуан твърдеше, че нашата колективна човешка ерешка се състои в това, че ние живеем живота си, като из-пренебрегваме тази връзка, Задълженията в нашия живот, неумолимите ни интереси, грижи, надежди, разочарования и страхове вземат връх и така в ежедневието си ние не забелязваме, че сме свързани с абсолютно всичко останало.

Според дон Хуан християнският постулат за нашето изпъждане от Райската градина представлява своеобразна алегория за изгубването на нашето безмълвно познание — познанието на намерението. При това положение магъосничеството отивало назад към началото — едно „завръщане към Рая“.

Останахме да седим в пещерата, потънали в пълна тишина, може би часове, може би няколко мига. Внезапно дон Хуан заговори и неочакваният звук на неговия глас ме разтърси. Не схванах какво каза. Изкашлях се, за да го помоля да повтори казаното, и самото изкашляне като че ли ме изтръгна от моята замисленост. Видях, че мракът около мен вече не е така непрогледен. Можех да говоря. Усетих, не съм отново в нормално състояние на съзнанието.

Със спокоен глас дон Хуан ми каза, че за първи път в моя живот съм видял духа — силата, която поддържа вселената. Той подчерта, че намерението не е нещо, което човек може да използва, да командва, или да придвижва по какъвто и да било начин и въпреки това човек може да го използва, да го командва или да го премества както пожелае. Това противоречие, каза той, предстаблява същността на магьосничеството. Неразбирането му е донесло невъобразими болки и страдания на цели поколения магьосници. Съвременните нагуали, в усилията си да избегнат заплащането на тази свръхцена, разбили система от правила на поведение, наречена „воинския път“, или „безупречното действие“, която подготвя магьосниците, развивайки тяхната трезвост и задълбоченост.

Дон Хуан каза, че по едно време, в далечното минало, магьосниците много се интересували от главното свързващо звено на намерението с всичко във вселената. И като концентрирали своето второ внимание върху това звено, постигнали не само директно познание, но също така и способността да направляват това познание и да извършват поразителни дела. Те не постигнали обаче онази стабилност на здравомислието, която е необходима, за да бъде управлявана цялата тази сила.

В пристъп на благоразумие магьосниците решили да насочат своето второ внимание единствено върху свързващото звено на ония създания, които притежабат съзнание. Това включвало цялото семейство от съществуващи органични създания, както и семейството на онези, които магьосниците наричат „неорганични създания“, или още „съюзници“, и които описват като съзнателни същества, способни да съзнават, но не живи в смисъла, който ние влагаме в това понятие. Това разрешение обаче отново се оказало безуспешно, тъй като и то не им донесло така необходимата им мъдрост.

При своята следваща преработка на получения опит магьосниците насочили вниманието си изключително върху звеното, свързващо човешките същества с_ намерението. _Но крайният резултат бил събсем като предишния.

Тогава магьосниците предприели една последна стъпка. Всеки магьосник щял да са занимава само със своята лична връзка. Но и това решение, подобно на предходните, се ока-зало също толкова неефективно.

Дон Хуан каза, че макар между тези четири сфери на интерес да съществували значителни различия, те всички били еднакво покваряващи. Така че накрая магьосниците се заели изключително със способността, която собственото им звено, свързващо ги с намерението, има да ги освободи, за да запалят огъня отвътре.

Той изтъкна, че всички съвременни магьосници трябва да се борят усилено, за да придобият здравомислие. А един нагуал трябва да се бори особено непоколебимо, защото той има повече сила, много по-голямо умение да борави с енергийните полета, определящи възприемането, и по-голям опит и познаване на тънкостите на безмълвното познание, което не е нищо друго освен пряк контакт с намерението.

Погледнато от този ъгъл, магьосничеството се превръща в опит за възстановяване на нашето познание за намерението и за възвръщане на неговата употреба, без при това да му се поддаваме. А абстрактните ядра на магьос-ническите истории са нюанси на разбиране, степени на нашето съзнаване на намерението.

Разбирах дон Хуановото обяснение с абсолютна яснота. Но колкото повече разбирах и колкото по-ясни ставаха неговите изрази, толкова повече нарастваше усещането ми за загуба и безнадежност, в един миг най-искрено се замислих направо да сложа край на живота си. Чувствах се като прокълнат. Почти през сълзи казах на дон Хуан, че е безсмислено да продължава своите обяснения, тъй като зная, че всеки момент яснотата в ума ми ще изчезне, а когато това стане и аз си възвърна нормалното съзнание, вече няма да помня нищо — нито какво съм видял, нито какво съм чул. Моят светски стереотип на мислене ще наложи извечния си опит на повтаряне и закономерната предсказуемост на своята логика. Ето затова се чувствах прокълнат.

Дох Хуан отвърна, че дори в състояние на повишено съзнание аз съм щял да се развивам вследствие на повторението и че периодично съм щял да го отегчавам, като му описвам пристъпите или чувствата си за незначителност в този свят. Той каза, че тръгна ли по този път, трябва да се боря, а не да мънкам извинения и да се самосъжалявам, и че каквато и да е личната ни съдба, тя няма значение, ако я посрещаме с трайно безразличие.

Думите му ме накараха да се почувствам блажено щастлив. Докато сълзите на облекчение се стичаха по страните ми, аз си повтарях отнобо и отново, че съм съгласен с него. Обзе ме неземно блаженство и усетих, че губя контрол над себе си. Мобилизирах всичките си сили, за да спра това, което ставаше, и почувствах ртрезвителния ефект от моите духовни юзди. Но миг след това яснотата на съзнанието ми започна да се размива.

Борех се безмълвно, опитвайки се да бъда едновременно по-малко нервен и по-малко трезв. Без да каже дума, дон Хуан ме остави сам.

Докато възвръщах равновесието си, вече се бе съмнало. Дон Хуан се шправи, протегна ръце над главата си и изопна мускулите си така, че стабите му изпукаха. Помогна ми и аз да се изправя, като каза, че съм прекарал най-поучителната си нощ — бях изпитал какво е духът и бях успял да призова една скрита сила, за да извърши нещо, което на пръв поглед изглеждало като успокояване на нервите ми, но всъщност предстаблявало едно много успешно волево преместване на моята събирателна точка.

След това ми направи знак, че е време да се връщаме.

СКОКЪТ НА МИСЪЛТА

Влязохме в къщата на дон Хуан около седем часа сутринта, тъкмо по време за закуска. Изпитвах глад, но не и умора. Бяхме тръгнали от пещерата на разсъмване, вместо да поеме по най-прекия път, дон Хуан направи дълъг обход, който ни отведе до реката. Обясни ми, че трябвало да си „съберем акълшпе“, преди да се забърнем вкъщи.

Отбелязах, че е много любезно от негова страна задето каза „акълите“, като се има предвид, че аз бях единстбе-ният, чийто акъл се нуждаеше от „събиране“. Той на свой ред ми отвърна, че е постъпил така, изхождайки не от принципите на любезност, а от принципите на воинското обучение, воинът, каза той, е постоянно нащрек спрямо грубостите в човешкото дързкане, воинът е загадъчен и безжалостен, отличава се с най-изтънчен вкус и обноски. Задачата му се състои в това да изостря и същевременно да прикрива резкещите си ръбове така, че никой да не заподозре негова-та собстбена безжалостност.

След като закусих, реших да подремна, но дон Хуан заяви, че нямам никакво време за пилеене, каза, че и бездруго скоро ще изгубя и малкото яснота, която все още имам, така че, ако легна да спя, щял съм на секундата да се простя и с нея.

— Не е нужно да си гениален, за да разбереш, че е много трудно да се говори за намерението по какъвто и да е начин — каза той на един дъх, измервайки ме с поглед от глава до пети. — Това изказбане не означава нищо. Ето защо магьосниците вместо него разчитат на магьосническите истории. И надеждата им е в това, че някой ден абстрактните ядра на историите ще зазвучат смислено за слушащия ги.

Разбирах го много добре, но все още не можех и да си представя дори какво е „абстрактно ядро“ или какво трябва да означава то за мен. Замислих се върху това, но безуспешно. Образите минаваха с бясна скорост през ума ми, без да ми оставят време да ги обхвана в мисли. Не успявах да успокоя техния бяг, за да мога поне да ги разпозная. Ядосах се и ударих с юмрук по масата.

Дон Хуан целият се затресе от лудешки смях.

— Направи това, което направи миналата нощ — подкани ме той и ми смигна. — Укроти се.

Безсилието ми ме беше направило много агресивен. Веднага изтъкнах няколко безсмислени добода. Едва тогава осъзнах грешката си и се избиних за своята невъздържаност.

— Не се извинявай — каза той. — Трябва да ти кажа, че сега е невъзможно да разбереш. Абстрактните ядра на магьосническите истории не ще ти разкрият нищо сега. По-късно, имам предид години по-късно, те могат да придобият точен смисъл за теб.

Помолих дон Хуан да не ме оставя да тъна в мрак, а да поговорим за абстрактните ядра. Изобщо не ми беше ясно какво иска да правя с тях. Уверих го, че сегашното ми състояние на повишено съзнание сигурно ще ми помогне да разбера по-добре неговата теза. Подканих го да побърза, тъй като не знаех колко дълго ще трае това мое състояние, казах му, че скоро ще възвърна нормалното си съзнание и ще се превърна в още по-голям глупак, отколкото съм сега, казах го на шега, а смехът му ми показа, че и той го е приел по същия начин, но изведнъж осъзнах, ме съм дълбоко засегнат от собствените си думи. Обзе ме страхотна меланхолия.

Дон Хуан внимателно ме отведе до едно удобно кресло, настани ме в него, след което седна на пода с лице към мен. Забоде поглед в очите ми и за момент ми беше невъзможно да разчупя силата на втренчения му поглед.

— Магьосниците непрестанно се прикриват — каза той с убедителен тон, все едно, че се опитваше да ме успокои със звука на гласа си.

Исках да кажа, че раздразнението ми е преминало и че вероятно е било причинено от недостатъчния сън, но той не ми позболи да говоря. Увери ме, че вече ме е научил на всичко за прикриването, но аз все още не съм си припомнил моето познание, което лежало скътано в дълбините на повишеното ми съзнание. Аз пък му казах, че изпитвам досадното усещане на човек, „запушен“ с тапа. И наистина имаше нещо затворено вътре в мен, нещо, което ме караше да тръшкам вратите и да блъскам по масите, нещо, което ме разстройваше и ме правеше сприхав и избухлив.

— Това е нещо, което изживява всяко човешко същество — каза той. — То е напомняне за съществуващата връзка между нас и намерението. При магьосниците това усещане е още по-ясно изразено, защото целта им е да изострят чувствителността на своите свързващи звена, за да могат да ги управляват по желание. Когато натискът на свързващите им звена стане твърде голям, магьосниците го разреждат, като се прикриват.

— Все още не разбирам какво имаш предвид под прикриване — казах аз. — Но на определено ниво ми се струва, че знам точно за какво говориш.

— Тогава ще се опитам да ти помогна да внесеш яснота в онова, което знаеш — каза той. — Прикриването е процедура, една много проста процедура. Прикриването е вид специално поведение, което следва определени принципи. Това е скрито, потайно, измамническо поведение, умишлено разработено така, че да хвърля в шок. И когато се прикриваш, ти сам се шокираш, използвайки за това собственото си държане по един безжалостен, лукав начин.

Дон Хуан обясни, че когато съзнанието на магьосника затъне под тежестта на поетата перцептуална информация, което именно се е случвало с мен, най-доброто или може би единственото средство за излизане от положението е да се използба идеята за смъртта, за да се нанесе този шок на прикриването.

— Следователно идеята за смъртта е от основно значе ние в живота на магьосника — продължи дон Хуан. — Аз ти разкрих безброй неща, свързани със смъртта, за да те убедя, че именно познанието за нашия предстоящ и неизбежен край е онова, което ни дава трезвост. Нашата най-скъпо струваща грешка като обикновени хора е това, че се залъгваме с безсмъртие. Ние вярваме, че ако не мислим за смъртта, ще успеем някак си да се защитим от нея.

— Не можеш да отречеш, дон Хуан, че като не мислим за смъртта, ние определено се предпазваме от безсмислените тревоги и скърби, свързани с неумолимия й ход.

— Да, с това съм съгласен — призна той, — но подобна цел е недостойна за обикновените хора и направо смешна за ма гьосниците. Без ясна представа за смъртта няма ред, няма трезвост, няма красота. Магьосниците се борят да се сдо бият с това съдбоносно прозрение, за да разберат на възможно най-дълбокото съществуващо ниво, че няма никаква гаранция за живота. Това осъзнаване дава на магьосниците смелостта да бъдат търпеливи и същевременно активни, смелостта да бъдат покорни, без да са глупави.

Дон Хуан впи погледа си в мен. Усмихна се и поклати глава.

— Да — продължи той, — идеята за смъртта е единствено то нещо, което може да даде смелост на магьосниците.

Странно, нали? Това им дава смелост да бъдат лукави, без да са самонадеяни, но преди всичко да бъдат безжалостни, без да са надменни.

Той ми се усмихна отнобо и ме сбута, казах му, че мисълта за моята смърт ме плаши и съвсем не ми придава смелост, нито пък ме подтиква към действие. Само ме прави циничен или ме кара да изпадам в дълбока меланхолия.

— Твоят проблем е много прост — каза дон Хуан. — Лесно се вманиачаваш, казвал съм ти, че магьосниците се прикриват, за да разчупят влиянието на своите фикс-идеи. Съществуват много начини да се прикриваш. Ако не искаш да използваш идеята за смъртта, използвай стиховете, които ми четеш.

— Моля?!

— Казвал съм ти, че има много причини, поради които харесвам стихове — отбърна той. — Онова, което правя, е да се прикривам с тях. Чрез тях аз се самошокирам. Докато ми ги четеш, аз изключбам своя вътрешен диалог и позболявам на вътрешния ми покой да набере мощ. Съчетани, стихът и покоят извършват необходимото разтърсване.

Дон Хуан обясни, че поетите несъзнателно копнеят по света на магьосниците. Тъй като те не са магьосници, поели по пътя на знанието, бленуването е всичко, което имат.

— Нека да видим дали можеш да почувстваш за какво говоря — каза той, подавайки ми сборник стихове от Хосе Горостиса.

Отворих сборника на отбелязаното място и дон Хуан посочи стиха, който харесваше.

Това умиране безкрайно и жилаво, таз гибел жива, която те убива, Боже, в творенията твои строги, във розите и в камъните, в звездите, сбити и самотни и в изхабяваното тяло като запуснат нейде огън от песента и от ментата, от пъстротата на очите. … О, Боже, върху твоите кости Ти сигурно си там умирал в столетия безчетни горе, без ние за това да знаем, трохи, утайки и прашинки от Тебе, който все те има като една звезда лъжобна със своя си светлик, с едничък светлик беззвезден, нощен, празен, пристигаш тук, като притулят злочестината си безкрайна.5

— Като чувам думите — каза дон Хуан, когато свърших да чета, — усещам, че този човек вижда същината на нещата и аз мога да видя заедно с него. Не ме интересува за какво става дума в това стихотворение. От значение е само усе щането, което ми носи блянът на поета. Аз заимствам от него бляна, а с него — и красотата. И се възхищавам, че като истински воин той обсипва щедро с него получателя, съзрителя-читател, запазвайки за себе си единствено своя блян. Това разтърсване, този шок от красотата е прикриването.

Бях много развълнуван. Изложението на дон Хуан бе до-коснало особена струна в мен.

— Можем ли да кажем, дон Хуан, че смъртта е единстве ният истински враг, който имаме? — попитах след секунда.

— Не — отвърна убедено той. — Смъртта не е враг, макар че изглежда така. Не смъртта е нашият разрушител, въпреки че ние си мислим, че е.

— Какво е тогава, ако не нашият разрушител? — попитах аз.

— Магьосниците казват, че смъртта е единственият достоен противник, който имаме — отговори той. — Смъртта е нашето предизвикателство. Ние сме родени, за да приемем това предизвикателство, без значение дали сме обикновени хора или магьосници. Магьосниците знаят това, обикновените хора — не.

— Според мен, дон Хуан, животът, а не смъртта, е предизвикателството.

— Животът е процес, чрез който смъртта ни предизвиква — каза той. — Смъртта е активната сила, животът е арената. И на тази арена през цялото време има само два ма съперници — самият ти и смъртта.

— Аз бих казал, че ние, човешките същества, сме онези, предизвикват — рекох.

— Ни най-малко — отсече той. — Ние сме пасивни! Помисли само. Размърдваме се само богато почувстваме натиска на смъртта. Смъртта определя хода на нашите действия и чувства и ни тласка неумолимо, докато най-накрая ни сломи и спечели битката, или пък ние, надмогвайки всички обстоятелства, я победим. Магьосниците побеждаващ смъртта и смъртта признава своето поражение, като оставя магьосниците да продължават безпрепятствено по пътя си, без никога отново да бъдат предизвикани от нея.

— Означава ли това, че магьосниците стабат бесмъртни?

— Не. Не означава — отговори той. Смъртта престава да ги предизвиква, това е всичко.

— Но какво означава това, дон Хуан? — попитах.

— Това означава, че мисълта е осъществила скок в невъобразимото.

— Какво ще рече „скок на мисълта в невъобразимото“? — попитах, като се стараех да не звуча нападателно. — Проб лемът, който ти и аз имаме, е, че не използваме едни и същи значения, дон Хуан!

— Не си искрен — прекъсна ме дон Хуан. — Разбра какво ка зах! Според теб да потърсиш логично обяснение на скока на мисълта в невъобразимото е само прищявка. Ти знаеш точно какво е това!

— Не. Не знам — казах аз.

И тогава разбрах, че знаех, или по-скоро, че интуитивно се досещах какво значи това! Имаше някакба част вътре в мен, която бе способна да надхвърли собствения ми разум и да разбере и обясни на едно надметафорично ниво скока на мисълта в невъобразимото. Проблемът беше, че тази част не бе достатъчно силна, за да взема връх у мен, когато по-желая.

Казах на дон Хуан, който се заливаше от смях, че съзнанието ми е заприличало на играчка „йо-йо“. Понякога се издига до невероятни висини, а друг път пропада шеметно и аз се превръщам в мекушав невежа. Но най-често се колебае около една неопределена среда, където се чувствам „ни риба, ни рак“.

— Скокът на мисълта в невъобразимото — обясни той с примерен вид, — е „връхлитането на духа“, актът на разру шаване на нашите бариери на възприятие. Това е момен тът, в който човешкото възприятие достига своите граници. Магьосниците практикуват изкуството по изпраща не на скаути, предни постове, които проучват границите на възприятието. Това е още една причина, поради която обичам стихотворенията. Аз ги възприемам като „предни постове“. Но както вече ти казах, поетите не знаят така добре, както магьосниците, какво могат да постигат тези предни постове.

В ранната вечер дон Хуан предложи да се поразходим и така да продължим разговора си. Съзнанието ми се намираше в необикновено състояние. Бях забелязал в себе си някакво странно равнодушие, което ту идваше, ту си отиваше, в началото си помислих, че това е физическа умора, помрачаваща съжденията ми. Но мислите ми бяха кристално ясни. Тогава се убедих, че странното ми „откъсване“ е резултат на преминаването ми в състояние на повишено съзнание.

Излязохме от къщата и тръгнахме безцелно из центъра на града. Попитах дон Хуан за моето безразличие още преди да успее да подхване друга тема. Обясни ми, че това е прехвърляне на енергия, каза, че щом енергията, която поддържа постоянната позиция на събирателната ни точка, се освободи, автоматично се фокусира върху свързващото звено. Увери ме, ча магьосникът не се учи предварително да мести енергията си от едно място на друго, а по-скоро това е въпрос на мигновено решение и умение според всеки отделен случай.

Попитах го каква опитност се изисква за това.

— Чисто разбиране — отговори той.

За да постигне това мигновено прехвърляне на енергия, човек се нуждае от чиста връзка с намерението, а за да получи чиста връзка, е необходимо само да я възнамери посредством чисто разбиране.

Естествено, поисках да ми обясни това чисто разбиране. Той се засмя и седна на една пейка.

— Ще ти открия нещо много основно за магьосниците и магьосничествата им — продължи той. — Нещо за скока на мисълта им в невъобразимото.

Каза, че някои магьосници били разказвачи. За тях разказ-оането не било само своеобразен преден пост, сондиращ техните перцептуални граници, но и път към съвършенството, към мощта, към духа. Замълча за миг, явно търсеше да намери подходящ пример. След това ми припомни, че индианците яки имат сборник от исторически случки, който. Те нарича „Паметни дати“. Знаех, че „Паметни дати“ представляват устно предавани разкази на тяхната история по времето, когато са воювали срещу нашествениците испанци, а после и мексиканци. Дон Хуан, самият той яки, упорито твърдеше, че „Паметни дати“ представлява описания на техните военни поражения и разпадане.

— И така, какво би казал ти — попита ме той, — един учен човек, за магъосник разказвач, който взема едно описанце от „Паметни дати“, например историята на Калихио Муни, и променя края така, че вместо да се окаже изтърбушен и разкъсан на четири от испанските си екзекутори, както всъщност е станало, победоносният бунтовник Калихио Муни успява да осбободи своите сънародници?

Знаех историята за Калихио Муни. Бил е индианец яки, който според „Паметни дати“ служил дълги години на пиратски кораб, подвизаващ се из водите на Карибско море, с цел да изучи принципите на военната стратегия. След това, завръщайки се в родната Сонора, успял да вдигне въстание срещу испанските завоеватели, което обявил за освободителна война, но в крайна сметка бил предаден, заловен и екзекутиран.

Дон Хуан ме подкани да взема отношение. Казах му, не подмяната на фактите от действителната случка е чисто психологически похват, вид самозалъгване от страна на магьосника разказвач. А може да представлява и своеобразен личен похват, трик за облекчаване на чувството за безсилие. Добавих, че дори бих нарекъл такъв магьосник разказвач патриот, тъй като ябно е неспособен да се примири с горчивото за народа му поражение.

Дон Хуан се разсмя така бурно, че се задави.

— Но тук не става дума само за един магьосник разказвач — заоспорва той. — Те всичките правят така!

— Тогава това е социално утвърден способ за създаване на лицеприятна самозаблуда в цялата общност — заядох се аз на свой ред. — Общоприетият начин за колективно освобождаване от психологически стрес.

— Твоите доводи са гладки, логични и убедителни — заяви той. — Но понезке духът ти е мъртъв, не можеш да видиш недостатъка им.

Той ме изгледа продължително, но аз нямах какво повече да кажа по въпроса, пък и да имах, щеше да прозвучи заядливо.

— Магьосникът разказвач, който променя края на „реалната история“ — каза той, — прави това по указание и под прякото покровителство на духа. Тъй като умее да направлява неуловимата си връзка с намерението, той действително може да променя нещата. Магьосникът разказвач сигнализира, че е възнамерил, като сваля шапката си, поставя я на земята и я завърта на триста и шейсет градуса по досока, обратна на часовниковата стрелка. Под покровителството на духа този простичък акт го потопява в самия дух. Той оставя мислите си да се преметнат и да направят лудешко салто в невъобразимото.

Дон Хуан повдигна ръка над главата си и посочи за момент към небето над хоризонта.

— Тъй като неговото чисто разбиране е един преден пост, разузнаващ онази безкрайност, ей там — продълзки дон Хуан, — магъосникът разказвач знае без сянка от съмнение, че някъде, по някакъв начин в този безкрай, точно в този миг духът е връхлетял, Калихио Муни е победител. Той е избавил своите хора. Неговата цел е надхвърлила личността му.

ПРЕМЕСТВАНЕ НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

Няколко дни по-късно дон Хуан и аз предприехме обиколка из околните планини. На половината път нагоре през предпланините седнахме да отдъхнем. Рано същия ден дон Хуан реши да намери подходяща обстановка, за да изложи някои по-сложни страни от изкуството за владеене на съзнанието.

Обикновено предпочиташе да отидем в по-близкия западен край на планините. Този път обаче избра източните върхове. Те бяха много по-високи и по-отдалечени от западните. На мен ми изглеждаха по-зловещи, някак по-мрачни и по-величествени. Но не можех да кажа дали тези впечатления бяха мои лични, или по някакъв начин бях попил отношението на дон Хуан към тях.

Развързах раницата си, жените ясновидки от дон Хуановата група ми я бяха приготвили и аз открих, че са сложили вътре сирене. Изпитах моментно раздразнение, защото, макар че обичам сирене, то не ми понасяше на стомаха. При все това не намирах сили да се откажа от него, когато ми се предлагаше.

Дон Хуан бе изтъкнал това като истинска слабост от моя страна и ме вземаше на присмех. Първоначално се сму-щавах, но после открих, че когато наоколо няма сирене, то не ми липсва. Проблемът беше, че шегаджиите от дон Хуановата група винаги увиваха по едно голямо парче сирене за мен, което, разбира се, аз без колебение изяждах.

— Виж му сметката на едно сядане — посъветва ме дон Хуан със закачлив блясък в очите. — Така няма да има за какво да му береш грижата повече.

Може би под влияние на внушенията му аз наистина имах голямото желание да излапам цялата буца. Дон Хуан се смя дълго, а аз реших, че пак ми е погодил номер с помощта на другите.

Вече в по-сериозно настроение рече, че ще прекараме нощта тук, в предпланините, и че за да стигнем върховете, ще ни трябва ден или два. Съгласих се.

Неочаквано дон Хуан ме запита дали си спомням нещо относно четирите състояния на прикриването. Признах, че съм пробвал, но паметта ми изневери.

— Не си ли спомняш моя урок за естеството на безжалостността? — попита той. — Безжалостност — противоположността на самосъстраданието?

Не можех да си спомня. Дон Хуан се замисли, сякаш не знаеше как да продължи. Изведнъж краищата на устните му увиснаха в израз на престорено безсилие. Той сви рамене, стана и бързо се отправи към малко равно място на върха на хълма.

— Всички магьосници са безжалостни — каза дон Хуан, след като седнахме върху равното парче земя. — Но ти го знаеш. Ние обсъждахме тази идея надълго и нашироко.

След дълго мълчание той се обади, че ще продължим обсъждането на абстрактните ядра на магьосническите истории, но че сам ще говори за тях все по-малко и по-малко, тъй като е наближило времето, когато от мен ще зависи да ги открия и да им позволя да ми разбулят своето значение.

— Както вече ти казах — продължи той, — четвъртото абстрактно ядро на магьосническите истории е наречено „връхлитането на духа“ или, с други думи, да бъдеш преместен благодарение на намерението. Историята гласи, че за да се разкрият мистериите на магьосничеството пред човека, за когото говорихме, духът трябвало да връхлети върху него. Духът избрал момент, когато човекът бил раз сеян и непредпазлив. Проявявайки безжалостност, духът оставил самото му присъствие да придвшки събирателна та точка на човека на определена нова позиция. Оттогава тази специфична област е известна на магьосниците като „място на безжалостността“ или още „зона на безжалостността“. Така безжалостността се превърнала в първия принцип на магьосничеството. Първият принцип не бива да се бърка с първия ефект на магьосническото чиракуване, крито е прехвърлянето от нормално към повишено съзнание.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш? — оплаках се аз.

— Искам да ти кажа, че, както изглежда, преместването на събирателната точка е първото нещо, което се случва на чирака магьосник — отговори той. — Така че за един чирак е просто естествено да приеме, че това е първият принцип на магьосничеството. А той не е. Безжалостността е първият принцип на магьосничеството. Но това вече сме го обсъждали. Сега аз само се опитбам да ти помогна да си го припомниш.

Можех да се закълна, че нямам дори и представа за всичко това, но същевременно усещах, че всъщност го зная.

— Припомни си първия път, богато те учих на безжалосност — подкани ме той. — връщането към онзи спомен трябва да се направи посредством преместване на събирателната точка.

Той изчака, за да види дали ще се вслушам в съвета му. Видя, че не помръднах, и продължи да обяснява, каза, че колкото и загадъчно да изглежда преминаването в състояние на повишено съзнание, всъщност всичко, от което се нуждае човек, е присъствието на духа.

Подметнах, че този път или той се изразява прекалено неясно, или аз съм затънял, но изобщо не успявам да следя мисълта му. Той ме сряза, че моето объркване няма никакво значение, и подчерта, че единственото действително вадено нещо е да разбера, че самият контакт с духа може да предизвика всякакво преместване на събирателната точка.

— Казах ти, че нагуалът е проводник на духа — продължи той. — Тъй като преварва живота си в безупречно преопределяне на своето свързващо го с намерението звено и тъй като има повече енергия от обикновения човек, той позво лява на духа да се изрази чрез него. Тъй че първото нещо, ко ето чиракът изживява, е прехвърляне на нивото му на съзнание — прехвърляне, предизвикано просто от присъствие то на нагуала. И онова, което искам да знаеш, е, че действително в преместването на събирателната точка няма за месена никаква „процедура“. Духът докосва чирака и съби рателната му точка се премества — това е всичко!

Казах му, че тези негови твърдения ме тревожат, защото противоречат на онова, което се бях научил да приемам чрез личен опит, а именно че повишеното съзнание е осъществимо под формата на слогкна, макар и необяснима маневра, извършвана от дон Хуан, с помощта на която той манипулира способността ми за възприемане. През всичките тези години на нашето приятелство той нееднократно ме бе вкарвал в състояние на повишено съзнание с удар по гърба. Изтъкнах му това противоречие.

Той отговори, че въпросното удряне по гърба било повече трик, имащ за цел да улови вниманието ми и да премахне съмненията, отколкото истински способ да бъде направлявано моето възприемане. Той го нарече „прост номер“, отгорящ на умерения му темперамент. Отбеляза полусериозно-полушеговито, че съм късметлия, задето той, дон Хуан, е обикновен простосмъртен, а не някой отдаден на свръхестествени обреди. Иначе вместо простите трикове трябвало да търпя редица, меко казано, странни ритуали за изчистване на съмненията от съзнанието ми, за да може пухът да премести събирателната ми точка.

— Онова, което трябва да сторим, за да позволим на магията да ни завладее, е да прогоним съмненията от ума си — каза той. — Щом веднъж съмненията са прогонени, тогава всичко става възможно…

Припомни ми една случка, на която бях станал свидетел в Мексико Сити преди няколко месеца. Изглеждаше ми не-донятна, но той ми я разясни с помощта на магьосническата парадигма.

Бях видял хирургическа операция, извършена от прочута лечителка медиум. Пациентът беше мои приятел. За да го оперира, лечителката изпадна в транс. С очите си видях как тя, използвайки обикновен кухненски нож, разтвори коремната кухина, като направи разрез в областта на пъпа, отдели болния му черен дроб, проми го във ведро, пълно със спирт, след което го напъха обратно и затвори кървящия отбор само с притискане на дланите.

Там, заедно с мен, в полутъмната стая присъстваха още няколко души — очевидци на операцията. Някои от тях, изглежда, бяха любопитни наблюдатели като мен самия, а останалите — помощници на лечителката.

След операцията поговорих с трима от очевидците, всички бяха видели това, което бях видял и аз самият. Моят приятел — пациентът — сподели, че усещал операцията си като тъпа постоянна болка в стомаха и някакво особено парене отдясно.

Разказах всичко това на дон Хуан, като дори си позволих едно цинично обяснение, казах му, че според мен сумракът в стаята доста е помогнал на непочтените машинации с ръцете, изобразяващи вътрешен орган, който уж бива изваден от коремната кухина и промиван в спирт. Емоционалният щок, причинен от изпълнения с напрежение транс на лечи-йелката (който според мен също беше трик), помагаше да се създаде атмосфера на почти религиозен екстаз сред наблюдаващите случката.

Дон Хуан веднага изтъкна, че това си е чиста проба цинизъм от моя страна, а не цинично обяснение, защото то не обяснява факта, че състоянието на моя приятел действително се бе подобрило след операцията. Тогава той предложи алтернативно обяснение на базата на магьосническото познание. Обясни, че станалото се основава на очевидния факт: лечителката притежавала способността да премества събирателните точки на определен брой хора — в случая на присъстващите на операцията като зрители. Единстве-ният „номер“, който бил приложен, ако изобщо може да бъде наречен номер, бил, че броят на присъстващите в помещението не трябвало да надхвърля нейния капацитет.

Драматично протеклият й транс и придружаващото го театралничене били според него или добре измислени хитрости, използвани от лечителката, за да улови вниманието на присъстващите, или пък — подсъзнателни маневри, диктувани й от самия дух. Но така или иначе, това били единствените средства, чрез които лечителката можела да поддържа единството на мисълта, необходимо, за да се отстранят съмненията у присъстващите и да се вкарат те в състояние на повишено съзнание.

Когато извършила разрязването с кухненския нож и отделила вътрешния орган — това не било, подчерта дон Хуан, ловкост на ръцете, а истински събития, които поради факта, че ставали в състояние на повишено съзнание, са извън сферата на нормалната преценка.

Попитах дон Хуан как лечителката е съумяла да премести събирателните точки на присъстващите, в това число и моята, без да ги докосва. Отговорът му бе, че лечителс-ката сила, била тя дар от боговете или изумително достижение, служи като проводник на духа. Самият дух, каза той, а не лечителката, преместил събирателните ни точки.

— Тогава ти обясних, макар че ти нищо не разбра — продължи дон Хуан, — че цялото изкуство и сила на лечителката са се насочили в това, да премахне съмненията от умовете на присъстващите. По този начин тя е дала възможност на духа да премести събирателните им точки. След като тези точки са преместени, оттам нататък вече всичко е възможно. Те са навлезли в страната, където чудесата са нещо обикновено…

Освен това лечителката сигурно е била и магьосница, из-тъкна дон Хуан и ме подкани да си спомня повече подробности от операцията и преди всичко колко безжалостно се е държала лечителката с хората около нея и най-вече със самия пациент.

Повторих му онова, което си спомнях от случката. Тонът и тембърът на равния женски глас на лечителката се промениха драстично, щом изпадна в транс, и преминаха в дълбок дрезгав мъжки глас, който обяви, че тялото на лечителката е обладано от духа на воин от предколумбово време. След това известие държането на лечителката коренно се измени. Личеше й, че е в транс, и сигурно затова продължи да действа с абсолютна увереност и непоколебимост.

— Предпочитам „безжалостност“ пред „увереност“ и „непоколебимост“ — рече дон Хуан и продължи: — За да създаде подходяща обстановка за нахлуването на духа, тя е трябвало да бъде безжалостна.

Той додаде, че трудните за обясняване случаи, каквато е и въпросната операция, са в действителност много прости. Трудността им идва единствено от упоритата ни страст към разсъждаването. Ако не разсъждаваме така трескаво, всичко си отива на мястото.

— Това е пълен абсурд, дон Хуан — казах аз със страстна убеденост.

Припомних му, че самият той изискваше „отговорност на мисленето“ от всички нас — неговите чираци, и че дори критикуваше своя собствен учител, задето не бил много добър в мисленето.

— Разбира се, аз настоявам всеки около мен да мисли ясно — каза той. — И обяснявам на всеки, който има уши да чуе, че единственият начин да мислиш ясно е, като не мислиш въобще! Бях уберен, че си разбрал това типично магьосническо противоречие.

Бурно възроптах срещу тази мъглявост. Той се засмя и се пошегува с нуждата ми да се защитавам. После отново обясни, че за магьосника съществуват два вида мислене. Едното е обикновеното ежедневно мислене, което се управлява от нормалната позиция на събирателната точка. То е объркано, хаотично мислене, което не отговаря в действителност на нуждите на магъосника и оставя твърде големи колебания и неясноти в главата му. Другото е прецизното, точното мислене. То е действено, пестеливо и оставя много малко неща необяснени. Дон Хуан отбеляза, че за да се осъществи този вид мислене, събирателната точка трябва да се премести. Или поне трябва да спре ежедневния тип мислене, за да даде възможност на събирателната точка да се премести. И всъщност се оказва, че така явното „противоречие“ изобщо не е противоречие.

— Искам да си спомниш нещо, което направи преди време — каза той. — Искам да си спомниш едно особено преместване на твоята събирателна точка. А за да го направиш, трябва да спреш да разсъждаваш по обичайния начин. Тогава другият тип, видът, който аз наричам „ясно мислене“, ще вземе връх и ти ще успееш да си спомниш.

— Но как да спра да мисля? — попитах аз, при все че вече знаех какво ще ми отговори.

— Като възнамериш преместването на събирателната си точка — каза той. — Намерението се избиква с очите.

Казах на дон Хуан, че съзнанието ми се лута напред-назад между моменти на дълбоко просветление, когато всичко ми е кристално ясно, и периоди на пълно духовно изтощение, по време на които въобще не разбирам за какво ми говори. Той се опита да ми помогне, като обясни, че усещането ми за нестабилност идва от слабото колебание на моята събирателна точка, която все още не се е стабилизарала в новата си позиция, постигната преди няколко години, колебанието било резултата от остатъчните ми чувства на самосъжаление.

— Каква е тази „нова позиция“, дон Хуан? — попитах го аз.

— Преди години, именно това искам да си спомниш, твоята събирателна точка стигна до зоната на несъжаление — отговори той.

— Не разбирам.

— Зоната на несъжаление е мястото на безжалостността — каза той. — Но всичко това ти го знаеш. Засега, дока-то си спомниш, нека кажем, че безжалостността, бидейки специфична позиция на събирателната точка, се проябява в очите на магьосниците. То е като блещукаща ципа върху очите им. Очите на магьосниците блестят, колкото е по-голям блясъкът, толкова по-безжалостен е магьосникът, в този момент твоите очи са направо матови…

Той обясни, че когато събирателната точка се премести в зоната на несъжаление, очите започват да блестят, колкото по-стабилно се закрепи събирателната точка в новата си позиция, толкова по-блестящи са очите.

— Опитай се да си спомниш онова, което вече знаеш по този въпрос — подкани ме той.

Дон Хуан се умълча за момент, после отново заговори, без да гледа в мен.

— Спомнянето не е като пршюмнянето — подзе той. — Припомнянето се диктува от ежедневното мислене, докато спомнянето се определя от преместването на събира телната точка, краткият преглед на своя живот, който правят магьосниците, е ключът към преместването на събирателната им точка. Магьосниците започват този своеобразен преглед, като си припомнят най-значителните събития в живота си. После от обикновеното мислене те се отдават на едно действително съществуване в самата сърцевина на припомняното събитие, когато успеят да направят това — да попаднат в същността на случката, значи, че сполучливо са преместили събирателната си точка в точно определеното място и време, тоест когато събитието е ставало. Повторното и цялостно възпроизвеж-дане на дадено събитие от миналото посредством преместване на събирателната точка е известно като „магьосническо спомняне“.

Той ме погледна, сякаш за да се увери, че го слушам.

— Нашите събирателни точки се намират в състояние на постоянно преместване — поясни, — безброй неуловими премествания. Магьосниците смятат, че за да накараме събирателната точка да се премести на точно определено място, трябва да задействаме намерението. И тъй като няма начин да се разбере какво всъщност е намерението, магьосниците оставят очите си да го извикат.

— Това е съвсем непонятно за мен — признах си аз.

Дон Хуан сложи ръце под главата си и се изтегна на земята. Изтегнах се и аз. Дълго време останахме така? потънали в мълчание, вятърът гонеше облаците по небето. От тяхното движение едва не ми се заби свят. А замайването премина в така познатото ми усещане за мъка.

В компанията на дон Хуан винаги усещах, особено в моментите на отдих и тишина, едно всепоглъщащо ме чувство на отчаяние и безнадеждност, копнеж по нещо, което не можех да назова. Сам или с други хора, никога не ставах жертва на това усещане. Дон Хуан ми обясни, че онова, което изпитвам и определям като копнеж, всъщност представлява внезапно преместване на събирателната ми точка.

Когато дон Хуан заговори, гласът му ме стресна и аз рязко се надигнах.

— Трябва да си спомниш първия път, когато очите ти са блеснали — каза той, — защото именно тогава събирателната ти точка е достигнала зоната на несъжаление. Тогава безжалостността те е завладяла. От безжалостността очите на магьосниците заблестяват и този блясък извиква намерението, всяка отделна позиция на събирателната точка има специфичен за нея блясък в магьосническите очи.

Тъй като очите на магьосниците имат своя собствена памет, те могат да извикат спомена за всяка позиция, предизвиквайки отделния специфичен блясък, сбързан с точно определена позиция.

Той обясни, че причината, поради която магьосниците придават такова голямо значение на блясъка в очите и на втренчването на погледа, е, че очите им са свързани пряко с намерението, колкото и необичайно да звучи, истината е, че очите ни са свързани събсем повърхностно със света на нашето ежедневние. Тяхната исконна връзка е с абстракта. Не момеех да си представя, че очите ми могат да натрупат такъв вид информация, и му го казах.

Отговорът на дон Хуан бе, че човешките възможности са така загадъчни и необятни, че магьосниците, вместо да мислят за тях, предпочитат да ги проучват, без при това да си правят илюзии, че някога изобщо ще успеят да ги разберат.

Попитах го дали очите на един обикновен, нормален човек също са свързани по някакъв начин с намерението.

— Разбира се! — възкликна той. — Ти знаеш всичко това, но го знаеш на толкова дълбоко ниво, че за теб то си остава безмълвно познание. Нямаш достатъчно енергия, за да го обясниш дори на себе си. Обикновеният човек знае същите неща за своите очи, но има по-малко енергия и от теб. Единственото предимство, което магьосниците могат да имат над обикновения човек, е, че те натрупват своята енергия, което означава по-точно, по-чисто свързващо зве но с намерението. Естествено, това означава също, че те са в състояние да си спомнят нещо по желание, използвайки блясъка на очите си, за да преместят своите събирателни точки.

Дон Хуан спря да говори и се втренчи в мен. Съвсем определено почувствах как очите му, тласкайки и придърпвайки, насочваха нещо вътре в мен. Не можех да разруша магнетизма на вторачените му очи. Беше се концентрирал така силно, че наистина предизвика у мен физическо усещане: имах чувството, че се намирам в пещ, и отведнъж, съвсем неочаквано, погледнах навътре в себе си. Това беше някакво особено усещане, много сходно с отвлечената мечтателност, но съпроводено със силно самоусещане и пълна липса на мисли, в състояние на свръхсъзнание аз гледах навътре в нищото.

Със сетни сили се „измъкнах навън“ и скочих на крака.

— Какво ми направи, дон Хуан?

— Понякога си направо непоносим — каза той. — Твоето разсипничество може да влуди човек! Събирателната ти точка тъкмо се озова на възможно най-благоприятното място, за да си спомниш всичко, което искаш, и ти какво направи?! Остави всичко да отиде по дяволите само за да ще попиташ какво съм ти направил.

За момент замълча, после се усмихна. Седнах пак.

— Но всъщност да бъдеш досаден е най-добрата ти черта — добави той. — Тъй че защо да се ядосвам?

И двамата избухнахме в оглушителен смях. Това си беше наша шега.

Преди години се чувствах едновременно трогнат и смутен от тоталната всеотдайност на дон Хуан към мен, в желанието си да ми помогне той ми се беше посветил изцяло. Не можех да си представя защо трябва да ми засвиде-телства подобна добрина. Беше ясно, че той няма нужда от мен. По-скоро обратното. Не очакваше нищо от мен. От житейски опит знаех, че нищо на този свят не се дава даром, но от друга страна, не можех да измисля каква полза би могъл да има дон Хуан от мен и това страшно ме притесняваше.

Един ден го запитах съвсем направо каква ще му е ползата от нашите взаимоотношения. Признах си, че нямам представа.

— Няма да разбереш — каза той.

Отговорът му ме подразни, войнствено му отвърнах, че не съм глупак и може поне да се опита да ми обясни.

— Добре, да кажем, че ще го разбереш, но със сигурност няма да го харесаш — отговори той с онази усмивка, която неизменно цъфваше на лицето му, когато започнеше да се заяжда с мен. — виждаш ли, аз действително искам да те предпазя.

Вече бе успял да събуди любопитството ми и настоях да ми каже какво има предвид.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш истината? — попита той, знаейки много добре, че аз никога няма да кажа „не“, дори от това да зависеше животът ми в момента.

— Разбира се, че искам да я чуя.

Той се разсмя като на сполучлива шега и колкото повече се смееше, толкова повече ме вбесяваше.

— Не виждам какво толкова смешно има тук — казах аз.

— Понякога дълбоколежащата истина не бива да бъде закачана — каза той. — Дълбоколежащата истина в случая е като зарит крайъгълен камък. Ако погледнем нещата над, рабо, може и да не харесаме крайните резултати. Лично аз предпочитам да избегна това.

Отново се разсмя. Очите му, искрящи с дяволит блясък като че ли ме предизвикваха да продължа темата. И аз настоях отново, че трябва на всяка цена да знам за какво говори. Постарах се гласът ми да прозбучи спокойно, но непоко-лебимо.

— Добре, щом толкова искаш — изрече той с вид на човек, покъртен от молбата. — Преди всичко трябва да ти кажа че всичко, което правя за теб, е хей така, без нищо в замя на. Няма да плащаш, както сам знаеш, бил съм винаги бе зупречен с теб. И както също знаеш, моята безупречносгп не е инвестиция. Не се опитвам да те обвържа, за да се грижиш за мен на старини. Но вземам нещо безкрайно ценно от нашите отношения. Едно своеобразно възнаграждение на безупречността, с която борабя със зарития крайъгълен камък, за който споменах. И това, което вземам, е именно онова нещо, което ти може би няма да разбереш или харе саш.

Той спря и ме загледа с дяволит блясък в очите.

— И все пак кажи ми го, дон Хуан! — възкликнах аз, раздраз нен от преднамереното му протакане.

— Искам да запомниш, че го казвам изрично по твое настояване — каза той, като продължаваше да се усмихва.

Дон Хуан замълча отново, а аз вече пусках искри.

— Ако ме преценяваш по моите постъпки спрямо теб — добави той, — ще трябва да се съгласиш, че винаги съм бил образец на търпение и последователност, но онова, което не знаеш, е, че за да постигна това, аз трябваше да се боря за безупречност така, както никога през живота си. За да мога да съм с теб, аз трябваше да се преобразявам ежедневно, да се въздържам с цената на нечовешки усилия.

Дон Хуан излезе прав. Не ми хареса това, което чух. Не исках да изпадам в малодушие и за това му отвърнах саркастично:

— Хайде, хайде, дон Хуан, не съм чак толкова лош. Гласът ми прозвуча съвършено неестествено.

— Точно толкова лош си — каза той със сериозно изражение, — Ти си дребнав, разточителен, самонадеян, агресивен, сприхав и самомнителен. Освен това си сръдлив, досаден, муден и неблагодарен. Притежаваш една ненаситна жажда за себеугаждане. И най-лошото е, че имаш свърхекзалтирана представа за себе си, при това без каквото и да било покритие. Истината е, че ми се гади от самото ти присъствие.

Исках да се ядосам. Исках да прйтестирам, да се оплача, че той няма право да ми говори така, но не можех да отроня и думичка. Бях съкрушен, като че се бях вкаменил.

Изглежда докато слушах голата истина за себе си, изражението на лицето ми е било доста красноречиво, защото дон Хуан така се разсмя, че едва не се задави от смях.

— Казах ти, че и да го разбереш, няма да ти хареса — каза щой. — воинските доводи са много прости, но и много фини. Това наистина е рядка възможност за един воин — да му се предостави дейстбителна възможност да бъде безупречен напук на собствените си чувства. Ти ми даде този уникален шанс. Самият акт, че се раздабам така безпрепятствено и безупречно, ме подмладява и изостря моята любознател ност. Моят дял от отношенията ни е наистина безценен за мен. Аз съм ти длъжник…

Очите му блестяха, но без онзи дяволит, закачлив пламък.

Дон Хуан започна да обяснява какво бе направил.

— Аз съм нагуалът. Преместих твоята събирателна точка с блясъка на очите си — простичко и ясно каза той. — Нагуалските очи могат да правят това. Не е трудно, в края на краищата очите на всички живи същества могат да преместят нечия друга събирателна точка, особено ако тези очи са фокусирани в намерението. При нормални условия обаче човешките очи са насочени изцяло към околния свят в търсене на прехрана, в търсене на подслон…

Той ме побутна по рамото.

— В търсене на любов — добави и избухна в гръмогласен смях.

Дон Хуан постоянно ме закачаше за това мое „търсене на любов“. Той никога не забрави простосърдечния отговор, който му дадох веднъж, когато ме запита към какво активно се стремя в живота. Много ловко ме бе насочил към това да приема, че нямам ясна цел, и избухна в смях, когато му казах, че търся любов.

— Добрият ловец хипнотизира своята жертва с очите си — продължи дон Хуан. — като се втренчва, той премества събирателната точка на жертвата си, докато очите му остават все пак насочени към света в търсене на храната.

Попитах го дали магъосниците могат да хипнотизират хора чрез втренчване. Той се изкиска тихичко и каза, че в случая повече ме вълнува дали аз бих могъл да хипнотизирам някоя женичка чрез втренчване, независимо от факта, че очите ми са фиксирани върху света в търсене на любов. После добави най-сериозно, че „защитният клапан“ на магьосниците е в това, че до момента, когато очите им действително се фокусират върху намерението, те вече нямат желание да хипнотизират когото и да било.

— Но за да могат магьосниците да използват блясъка на очите си и да преместват своята собствена или чужда събирателна точка — продължи той, — е необходимо да бъдат безжалостни. Тоест трябва да познават тази специфична позиция на събирателната точка, наречена „зона на безжалостността“. Това важи особено за нагуалите.

Дон Хуан каза, че всеки нагуал разбива вид безжалостност, типична единствено за него. Той си послужи с мен за пример, като разказа, че поради неустойчивата ми природна конфигурация аз се явявам на ясновидците като сияйна сфера, съставена не от четири кълба, сбрани в едно — обичайната структура на нагуалите, — а като сфера, съставена само от три събрани в едно кълба. Тази моя конфигурация ме карала автоматично да скривам безжалостността си зад маска на разглезеност и отпуснатост.

— Нагуалите са много прикрити — продължи дон Хуан. — Те винаги създават впечатлението, че са нещо, което всъщност не са, и го вършат така съвършено, че всеки, включително и онези, които ги познават отлично, вярват на техния маскарад.

— Наистина не разбирам, дон Хуан, как можеш да твърдиш, че се преструвам — възмутих се искрено аз.

— Ти се правиш на разглезен, отпуснат човек — каза той. — Създаваш впечатлението, че си великодушен и страхотно жалостив. И всеки е убеден, че това наистина е така. Хора та дори могат да се закълнат, че си именно такъв!

— Но аз наистина съм такъв! Дон Хуан се присви от смях.

Темата на нашия разговор не ми допадаше. Нито насоката, която взе. Заспорих яростно, че съм абсолютно искрен във всичко, което върша, и че ако иска да ме опровергае, нека бъде по-конкретен. Той каза, че непрестанно съм подхождал към хората с едно неподплатено с нищо великодушие, създавайки у тях лъжеусещането, че съм непринуден и открит. Отвърнах му, че по природа съм открит човек, в такъв случай, попита той, защо винаги съм искал — без да го изричам — хората около мен да съзнават, че ги заблуждавам? Доказателството било, че когато те не успеели да разберат моя трик и вземели моята псевдонепринуденост за истинска, аз съм ги нападал със същата безжалостност, която иначе съм се опитвал да прикрия.

Пред неговите доводи изпаднах в отчаяние, защото не можех да ги оспоря. Замълчах си. Не исках да показвам, че се Чувствам засегнат. Чудех се какво да правя, когато той стана и понечи да тръгне. Дръпнах го за ръкава и го спрях. Това мое рязко движение сепна мен, а него разсмя. Той седна отново с доста учудено издражение върху лицето си.

— Не исках да бъда груб — казах аз, — но трябва да узная повече. Това ме тревожи.

— Премести събирателната си точка — подкани ме той. — вече сме говорили за безжалостността. Спомни си!

Дон Хуан продължи да ме гледа с очакване, макар сигурно да усети, че не мога да си спомня нищо, защото продължи да говори за примерите на нагуалско безразличие, каза, че него-вият собствен метод се състои в това да хвърля хората в смут чрез престорено разбиране и лицемерно благоразумие.

— Ами всичките онези обяснения, които ми даде? — попи тах го аз. — Те не са ли резултат от искрено благоразумие и реално желание да ми помогнеш да разбера?

— Не — отговори той. — Те са резултата от моята безжалостност.

Разпалено се заех да твърдя, че собственото ми желание да разбера нещата е напълно искрено. Дон Хуан ме потупа по рамото и поясни, че желанието ми може да е искрено, но не и великодушието ми, каза, че нагуалите прикривали своята безжалостност автоматично, дори против собствената си воля.

Като слушах обяснението му, имах странното усещане, че в определен момент ние надълго и нашироко сме разглеждали идеята за безжалостността.

— Аз не съм рационална личност — продължи дон Хуан, гледайки ме право в очите. — Аз само изглеждам такъв, за щото маската ми е много успешна. Това, което ти прие маш за благоразумие, е липсата ми на съжаление, защото именно това е безжалостността: пълна липса на съжаление, в твоя случай, тъй като ти маскираш липсата на съжаление с великодушие, изглеждаш непринуден и открит. Но всъщност си точно толкова великодушен, колкото аз съм благоразумен. И двамата сме измамници. Усъвършенствали сме изкуството да прикриваме факта, че просто не изпитваме съжаление.

Той каза, че пълната липса на съжаление у неговия благодетел била прикрита зад маската на безгрижен шегаджия изпитващ постоянна, непреодолима нркда да се пошегува с всеки, който му се изпречи на пътя.

— Маската на моя благодетел бе на щастлив, спокоен ц безгрижен човек — продължи дон Хуан. — Но отдолу, под всичко това, той си беше, както и всички останали нагуали, студен като северен вятър.

— Но ти не си студен, дон Хуан — казах искрено убеден аз.

— Разбира се, че съм — настоя той. — Съвършенството на моята маска е онова, което създаба у теб впечатление за сърдечност и топлина.

Той продължи да обяснява, че маската на нагуала Елиас пък се състояла от един вбесяващ педантизъм и акуратност към най-малките подробности, което създавало фал-шиво впечатление за внимание и усърдие.

Дон Хуан започна да описва държането на нагуала Елиас, Докато говореше, той не сваляше очите си от мен. И може би защото ме наблюдаваше така внимателно, аз изобщо не можех да се съсредоточа върху думите му. Положих отчаяно усилие да събера мислите си.

Дон Хуан ми хбърли мълниеносен поглед, след което продължи отново да обяснява безжалостността, но аз вече не се нуждаех от обясненията му, казах, че съм си спомнил онова, което искаше да си припомня: първия път, когато очите ми бяха блестели, в самото начало на моето чиракуване бях успял сам да премина в състояние на повишено съзнание. Събирателната ми точка бе достигнала позицията, наричана „зоната на безжалостността“.

ЗОНАТА НА БЕЗЖАЛОСТНОСТТА

Дон Хуан ми каза, че няма нужда да се спираме на подробностите в моя спомен — поне засега. Щом веднъж събирателната точка е преместена, споменът оживява. Допълни, че най-добрият начин за пълно спомняне е разходката.

И така, мълчаливо станахме и бавно поехме по една планинска пътека, докато си спомних всичко.

Намирахме се в покрайнините на Гуаймас в Северно Мексико, на път от Ногалес, Аризона, когато ми стана ясно, че нещо не е наред с дон Хуан. През последния час и нещо беше станал необичайно тих и мрачен. Това не ме разтревожи особено, но после внезапно неговото тяло просто излезе от контрол. Брадичката му се заби в гърдите, сякаш мускулите на врата повече не можеха да издързкат тежестта на главата му.

— Да не би да ти прилошавах от возенето, дон Хуан? — по питах внезапно уплашен.

Той не отговори, дишаше през устата. През първата част от нашето пътуване, която бе траяла няколко часа, той се чувстваше отлично. Говори много за какво ли не, когато спряхме в Санта Ана, за да заредим, дори взе да прави лицеви опори, опрял ръце о покрива на колата, за да отпусне мускулите на раменете си.

— Какво ти става, дон Хуан? — запитах го аз. Стомахът ми се сви от тревога, както си стоеше със забита надолу глава, той измънка, че иска да отиде до един ресторант, и с бавен несигурен глас ми даде точни указания как да стигна с колата до там.

Паркирах в странична улица, на една пряка от въпросния ресторант. Но щом отворих вратата на купето откъм моята страна, дон хуан сграбчи ръката ми като в клещи. Домогнах му да се измъкне от колата през моето шофьорско място. Щом стъпи на тротоара, прихвана се с две ръце в раменете ми и с мъка изправи гръб. В зловещо мълчание се затътрихме надолу по улицата към разнебитена сграда, в сутерена на която се намираше въпросният ресторант.

Дон Хуан висеше на ръцете ми с цялата си тежест. Дишането му беше ускорено, а тялото му така се тресеше, не аз се паникъосах. Залитнах с него и трябваше да се подпра на близката стена, за да не тупнем и двамата на тротоара. Бях силно обезпокоен, не можех да мисля, взрях се в очите му. Бяха матови. Нямаха своя обичаен блясък, влязохме, залитайки, в ресторанта и веднага, като по даден знак, един любезен келнер се спусна към нас, за да помогне на дон Хуан.

— Как се чувствате днес? — прошепна той в ухото на дон Хуан.

Келнерът пренесе дон Хуан от вратата до една маса, настани го и изчезна.

— Познаваш ли го, дон Хуан? — попитах аз и седнах до него.

Без да ме гледа, той измърмори нещо под нос. Станах и отидох в кухнята да потърся въпросния келнер.

— Познавате ли възрастния човек, с когото съм дошъл?! — заинтересувах се аз, щом успях да го хвана без работа.

— Разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Това е старецът, който често получава удари.

Това ми изясни нещата, вече знаех, че дон Хуан е получил слаб удар, докато сме пътували, в случая не бих могъл с нищо да предотвратя станалото, но въпреки това се чувствах безпомощен и неспокоен. От мисълта, че лошото все още предстои да се случи, стомахът ми се свиваше.

Върнах се при нашата маса и седнах мълчаливо. Изневиделица пристигна същият келнер с две блюда пресни скариди и две дълбоки купи със супа от морска костенурка. Помислих си, че или в ресторанта сервират само скариди и супа от морска костенурка, или че всеки път когато идва тук, дон Хуан яде едно и също.

Келнерът се обърна към дон Хуан, като говореше така високо, че гласът му надви шума от тракащи прибори и говор в заведението.

— Надявам се, че ще ви хареса! — изрева му той. — Ако ви потрябвам, само вдигнете ръка, ще долетя на секундата.

Дон Хуан кимна утвърдително и келнерът си отиде, след като свойски го потупа по гърба.

Дон Хуан се хранеше лакомо, като от време на време се усмихваше на себе си. Бях така разстроен, че само от мисълта за храна ми се повдигаше. Но после стигнах до познатия предел на тревога и оттам нататък колкото повече се безпокоях, толкова повече изгладнявах. Опитах храната беше невероятно вкусна.

Похапнах и се почувствах по-добре, но положението не се беше променило, нито пък напрежението ми бе спаднало.

Когато свърши да яде, дон Хуан стрелна ръка над главата си. На момента келнерът пристигна и ми връчи сметката. Платих му и той помогна на дон Хуан да се изправи. Придружи го до вратата, изведе го навън и прочувствено се сбогува с него.

Тръгнахме обратно към колата. Дон Хуан се облягаше тежко на ръката ми, задъхвайки се, като на всеки две-три крачки спираше да си поеме дъх.

Келнерът остана на входната врата и гледаше след нас, сякаш за да се увери, че няма да оставя дон Хуан да падне.

На дон Хуан му трябваха цели две или три минути, докато се настани в колата.

— Кажи ми, какво мога да направя за теб? — попитах го аз.

— Обърни колата — нареди той с треперлив, едва доловим глас. — Искам да отида до другия край на града, в супера. Там също ме знаят, все мои приятели са.

Казах му, че нямам дори представа за какъв универсален магазин говори. Той промърмори нещо несвързано и избухна. Започна, да тропа с крака по пода на колата. Нацупи се и олигави фланелката си отпред. След това като че ли получи моментен проблясък. Страшно се притесних, като наблюдавах неговите усилия да подреди мислите си в изречение. Най-накрая успя да ми каже как да стигна до универсалния магазин.

Напрежението ми бе стигнало своя връх. Боях се, че ударът на дон Хуан може да се окаже доста тежък. Искаше ми се да се освободя някакси от него, да го отведа при семейството му или при неговите приятели, но не знаех кои са те. Не знаех също какво друго мога да предприема в тази ситуация. Направих обратен завой и се отправихме към супера, за който той беше казал, че се намира в другия край на града.

Чудех се дали да не се върна отново в ресторанта и да попитам онзи келнер не познава ли семейството на дон Хуан. Надявах се също така, че някой в супера може да го познава, колкото повече мислех за трудното положение, в което бях изпаднал, толкова по-мъчно ми ставаше за мен самия. Дон Хуан явно си отиваше. Изпитах ужасното чувство на загуба. Той несъмнено щеше да ми липсва, но засега страдах повече от раздразнението, че трябва да се справям с така ненадейно възникналата неприятна ситуация.

Обикалях из града близо час в търсене на супера. Но не успях да го открия. Дон Хуан си призна, че може и да греши и магазинът да е в друг град. Това окончателно ме съсипа. Нямах никаква предстаба какво да правя оттук нататък.

Когато бях в състояние на нормално съзнание, винаги имах странното усещане, че зная повече за дон Хуан, отколкото ми говори моят здрав разум. Сега под влияние на влошеното му психическо състояние бях уверен, без сам да зная защо, че неговите приятели го чакат някъде из Мексико, макар да не знаех къде е това някъде.

Изтощението ми беше повече от физическо. Това бе някаква комбинация от тревога и чувство за вина. Тревога, че се бях „накиснал“ с този немощен старец, вече почти смъртник, и в същото време изпитвах вина, че съм така нелоялен към него.

Паркирах колата близо до крайбрежната алея. На дон Хуан му трябваха почти десет минути, докато излезе от нея. Тръгнахме бавно към брега, но като наближихме, дон Хуан изведнъж спря и отказа да върви по-нататък. Измънка, че водата на Гуаймския залив го плаши.

Тръгна обратно и ме отведе до главния площад — покрита с пряхоляк площ, на която нямаше дори пейки. Дон Хуан седна на бордюра. Покрай нас мина камион, чистещ улиците, който въртеше стоманените си четки, но от тях не струеше вода. Задавих се от облака прах, който вдигна след себе си.

Бях толкова разстроен от ситуация, в която се намирах, че през главата ми мина дори мисълта да го изоставя така, както си седеше. Смутих се от тази моя мисъл и потупах дон Хуан по гръба.

— Трябва да ми кажеш къде мога да те отведа — прошепнах му аз. — къде да отида?

— Върви по дяволите! — отвърна ми той дрезгаво, като го чух да ми говори така, реших, че това не е удар, а мозъчна парализа, която му е отнела разсъдъка, вследствие на което е станал агресивен.

Внезапно той стана и си тръгна. Направи ми впечатление колко болнав изглеждаше. Дон Хуан бе остарял за няколко часа! вродената му жизненост се бе изпарила и пред мен стоеше един ужасно стар и крайно немощен човек.

Втурнах се след него, за да му помогна. Изпитвах безмерно съжаление. Представих си как аз самият съм немощен старец. Беше непоносимо! Бях готов да заплача — не за дон Хуан, а за себе си. Хванах го подръка и мълчаливо си обещах да се грижа за него, независимо какво би ми коствало това. Бях потънал в дебрите на самосъжалението, когато една силна плесница ме извади от вцепенението. Преди да се опомня, дон Хуан ме зашлеви отново, този път по врата. Стоеше срещу мен и трепереше от гняв. Устата му бе полуотворена и се тресеше неконтролируемо.

— Кой си ти?! — изкрещя той, после се обърна към група та зяпачи, които мигом се бяха събрали наоколо.

— Аз не познавам този човек — им каза той. — Помогнете ми! Аз съм самотен стар индианец. Този чужденец иска да ме убие. Така правят те с безпомощните стари хора — убиват ги за удоволствие!!!

Надигна се неодобрителен ропот. Няколко млади яки мъже ме загледаха заплашително.

— Какво правиш, дон Хуан?! — попитах го на висок глас. Исках да убедя тълпата, че се познаваме добре и пътуваме заедно.

— Не те познавам! — извика отчаяно дон Хуан. — Остави ме на мира!

Той пак се обърна към тълпата и ги помоли да го отърват от мен. Искаше да ме задържат, докато дойде полицията.

— Дръжте го! — настояваше той. — Някой да извика полиция! Те си знаят работата!

Представих си някой мексикански затвор. Никой нямаше да узнае къде съм. Мисълта, че ще изминат месеци, преди някой да забележи моето отсъствие, ме накара да реагирам с ожесточена бързина. Ударих първия млад мъж, които пристъпи към мен, след което хукнах в панически бяг. Знаех, че бягам, за да спася живота си. Неколцина мъже се втурнаха подире ми.

Както препусках по главната улица, изведнъж осъзнах, че в малък град като Гуаймас навсякъде е пълно с патрулиращи полицаи, все още не бях попаднал на нито един и затова, преди да е станало късно, нахълтах в първия изпречил се пред очите ми магазин. Престорих се, че просто зяпам.

Младият мъж, който ме преследваше, отмина, вдигайки страхотна олелия. Бързо скроих план: да купя колкото се може повече неща. Хората от магазина щяха да помислят, че съм турист. След това щях да помоля някой да ми помогне да отнеса пакетите до моята кола.

Отне ми доста време, за да подбера каквото ми трябваше. Платих на един младеж от магазина да ми помогне за покупките, но когато наближихме колата, зърнах дон Хуан да стои до нея, все тъй заобиколен от тълпа зяпачи. Говореше нещо на един полицай, който си записваше в тефтерчето.

Планът ми се провали. Нямаше начин да се добера до колата, казах на младежа, който ме придружаваше, да остави пакетите до бордюра. Обясних му, че един мой познат ще дойде след малко, за да ме откара до хотела. Момчето си тръгна, а аз останах така, скрит зад пакетите, които държах пред лицето си, извън полезрението на дон Хуан и останалите около него.

Видях, че полицаят оглежда номера на колата ми, който беше с калифорнийска регистрация. И това напълно ме убеди, че с мен е сбършено. Обвинението на полуделия старец щеше да бъде прието твърде сериозно. А фактът, че съм побягнал, само щеше да затвърди вината ми в очите на всеки полицай. Освен това, бидейки чужденец, аз нямах никакъв шанс пред местната полиция.

Скрих се в един вход и останах така близо час. Полицаят си отиде, но тълпата все още стоеше край дон Хуан, който говореше нещо на висок глас и възбудено ръкомахаше. Бях твърде далеч, за да чуя какво им разправя, но можех да си представя съдържанието на бързата му нервна реч.

Отчаяно се нуждаех от нов план. Реших да потърся стая в хотел и да изчакам така няколко дни, преди да рискувам да се върна при колата, или пък да се върна обратно в магазина и да помоля някой от персонала да ми извика такси. Никога преди не ми се беше налагало да наема кола в Гуаймас и нямах представа дали тук изобщо съществува подобен вид услуга. Но моят нов план се провали моментално, защото се сетих, че ако местната полиция е що-годе компетентна и ако бяха взели дон Хуановите обвинения на сериозно, те неминуемо щяха да претърсят хотелите. Мозке би полицаят беше оставил дон Хуан, за да се заеме именно с това.

Друга идея, която ми мина през главата, беше да отида до най-близката автогара и да хвана първия автобус, който можеше да ме откара по-близо до границата със САЩ. Или пък да хвана който и да е автобус, независимо накъде пътува. Но после изоставих и тази идея. Бях сигурен, че дон Хуан е дал името ми на полицията, която вероятно вече е уведомила дирекциите на автобусните компании.

Мисълта ми се замята в сляпа паника. Поех няколко глътки въздух, за да успокоя нервите си. След малко забелязах, че тълпата около дон Хуан взе да се разотива. Междувременно полицаят се завърна с още един свой колега и двамата бавно поеха надолу по улицата, в същия миг почувствах внезапен неконтролируем подтик, импулс, все едно, че тялото ми беше изключено от централното управление на главния мозък, превръщайки се в някакъв освободен от мисли механизъм. Аз просто тръгнах към колата си, както бях натоварен с всичките онези пакети. Без какъвто и да е страх или смущение отворих багажника и оставих вътре пакетите, след това седнах на шофъорското място.

През цялото това време дон Хуан стоеше както преди на тротоара до колата, хвърляйки ми от време на време разсеяни погледи, втренчих се в него с една изцяло нова и нехарактерна за мен студенина. Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане. Това, което ме изпълваше, не бе ненавист или ледена ярост. Дори не му бях сърдит. Онова, което чувствах, не бе нито примирение, нито търпение и в никакъв случай добрина или пояба на разбиране. По-скоро беше хлад, ледено равнодушие, безкрайна и ужасяваща липса на каквото и да било съжаление, в този миг у мен не трепна нито една фибра при мисълта какво ще стане с дон Хуан или с мен самия.

Тогава дон Хуан разтърси горната част на тялото си, както се отърсват кучетата, за да се изцедят след плуване. След това, сякаш всичко е било само един лош сън, той пак стана старият познат дон Хуан. Бързо обърна якето си на опаки. То беше с две лица. От едната страна бе черно, а от другата — светлобежово. Сложи го от черната страна. Захвърли сламената си шапка в колата и старателно приглади косата си. Извади якичката на ризата си над якето и като че ли шведнъж се подмлади. Без да каже дума, ми помогна да вкарам останалите пакети в колата.

Когато двамата полицаи затичаха обратно към нас, надувайки сбирки, очевидно привлечени от звука на отварящи се врати, дон Хуан много чевръсто се втурна да ги посрещне. Той ги изслуша най-внимателно и ги увери, че няма за какво да се тревожат. Обясни им, че по всяка вероятност са попаднали на неговия баща — стар, немощен индианец, страдащ от мозъчно увреждане. Докато говореше с полицаите, дон Хуан отвори и затвори последователно вратите на колата, като че ли да провери дали са наред. После прехвърли пакетите от багажника на задната седалка. Неговата пъргавина и младежка енергия нямаха нищо общо с плахите му и немощни старчески двшкения и жестове само отпреди няколко минути. Знаех, че нарочно се дързки така заради полицая, но на негово място и аз бих повярвал, че пред мен стои синът на стария перко. Дон Хуан им спомена и името на ресторанта, където добре познавали неговия болен баща, след което най-безсрамно им бутна рушвет.

Аз изобщо не си направих труда да кажа нещо на полицаите. Чувствах се твърд, студен, стегнат, притихнал.

Влязохме в колата, без да отроним дума. Полицаите дори_ _не се опитаха да ме запитат нещо. Те изглеждаха някак твърде уморени. И ние … отпътувахме.

— Що за номер беше това, дон Хуан? — попитах аз и хла дината в моя глас ме изненада.

— Това беше първият ти урок по безжалостност — каза той.

Дон Хуан отбеляза, че по време на пътуването ни до Гуаймас той ме бил предупредил относно неизбежността на урока по безжалостност.

Призах си, че не съм обърнал внимание, защото смятах, че просто си разговаряме, за да убием скуката.

— Аз никога не разговарям просто ей така — каза строго той. — Запомни това. Онова, което сторих този следобед, имаше за цел да създаде подходяща ситуация за теб, за да можеш сам да преместиш събирателната си точка на онова деликатно място, където съжалението изчезва. Това място е известно като „зоната на безжалостността“.

Проблемът, който магьосниците трябва да разрешат — продължи той, — е, че мястото на безжалостността трябва да бъде достигнато с минимална чужда помощ. Нагуалът подготвя „случката“, но чиракът е този, който премества своята събирателна точка. Днес ти направи именно това. Аз ти помогнах, е, може би малко по-драматично, премествайки моята собствена събирателна точка на специфичната позиция, която ме превърна в един слабоват и непредсказуем в постъпките си старец. Аз не просто действах като стар и немощен — аз действително бях такъв.

Дяволитият блясък в очите му ми подсказа, че той се наслаждава на момента.

— Не беше абсолютно необходимо да правя това — продължи той. — Можех да те тласна да преместиш събирателната точка и без тази жестока тактика, но не устоях на изкушението. И тъй като тази ситуация не ще се повтори никога вече, на мен ми се искаше да узная дали съм спо собен да действам, поне до известна степен, както дейст ваше моят благодетел навремето. Повярвай ми, аз изнена дах себе си толкова, колкото вероятно и теб.

Тези думи на дон Хуан значително ме успокоиха. Нямах проблеми при възприемането на онова, което той ми казваше, и съответно нямах и въпроси, защото разбирах всичко, без да е необходимо да ми пояснява.

Тогава той каза нещо, което аз вече знаех, но не успявах да изложа с думи, защото не можех да намеря най-подходящите слова, за да го опиша, каза, че всичко, което магьосниците вършат, е резултат от преместването на събирателната точка и че тези премествания се направляват от количеството енергия, което магьосниците владеят.

Споменах, че всичко това ми е известно. Дон Хуан отвърна, че във всеки човек се крие по едно огромно тъмно езеро от безмълвно познание, което той може да долови интуитивно. Добави, че аз вероятно го чувствам по-осезателно от един обикновен човек, защото съм тръгнал по воинската пътека.

Каза още, че магьосниците са единствените същества на земята, които съзнателно преминават отвъд интуитивното ниво, усъвършенствайки две трансцендентални области: първата — да възприемат съществуването на събирателната точка, и втората — да карат тази събирателна точка да се мести.

Той изтъкна за пореден път, че най-сложното знание, което владеят магьосниците, е познанието за възможностите ни като възприемащи същества и че същността на възприятията ни зависи от позицията на нашата събирателна точка.

В същия миг започнах да изпитвам невероятно затруднение в опитите да се съсредоточа върху онова, което ми говореше, и то не защото бях уморен или разсеян, а защото съзнанието ми от само себе си бе подхванало игра на предугаждане на думите му. Това беше като че ли някаква неизвестна част от личността ми някъде вътре в мен, която се опитваше безуспешно да намери равностойни думи, за да изрази гласно мисълта. Докато дон Хуан говореше, почувствах, че мога да предвидя как той ще изрази моите собствени безмълвни мисли. С трепет осъзнах, че неговият подбор на слова е винаги по-добър от моя. Но това предсказване на думите му отслабваше концентрацията ми.

Рязко спрях край пътния банкет. И там, на място, за първи път в живота си получих ясно познание за дуализма в мен: две очевидно отделни части се намираха едновременно вътре в моето същество. Едната беше извънредно стара, отпусната, безучастна. Беше тежка, тъмна и свързана с всичко останало. Това беше онази част от мен, на която „не й пукаше“, защото бе равнодушна към всичко. Тя просто се наслаждаваше на нещата, без да ги очаква. Другата част беше сбетла, тръпнещо-свежа, туптяща, оживено-възмутена, напрегната и бърза. Интересуваше се от самата себе си, защото беше несигурна и не се радваше на нищо просто защото й липсваше способността да се свързва. Тя беше самотна, на повърхността уязвима. Беше онази част от мен, с която се обръщах към света.

Съзнателно се огледах с тази част от мен. Накъдето и да погледнех, виждах просторни чифлици. И тази несигурна и вълнуваща се част от мен се раздвояваше между това да се гордее от постиженията на човешкия труд, от една страна, а от друга — да се натъжава при вида на разкошната стара Сонорска пустиня, превърната сега в подредени орни площи и култивирани растения.

Старата, тъмна, тежка част от мен оставаше безучастна. И така, двете части влязоха в спор. Оживената неспокойна част искаше да заинтересуватпежката, тъмна част, а тя от своя страна желаеше да нагара „невротичката“ да престане да се измъчва в собствените си трепети и просто да се наслаждава, да се наслаждава…

— Защо спря? — попита дон Хуан.

Гласът му предизвика реакция у мен, но би било неточно да се каже, че аз бях този, който реагира. Звукът на неговия глас, изглежда, стабилизира неспокойната част и внезапно станах познаваем за самия себе си.

Описах на дон Хуан проблясъка си относно моя дуализъм. Той взе да ми го обяснява с термини от позицията на събирателната точка и аз мигом изгубих стабилизираното си единство. Неспокойната ми половина стана още по-неспо-койна и аз отново знаех какво има предвид дон Хуан.

Той каза, че когато събирателната точка се премести и достигне зоната на безжалостност, позицията на рационалността и здравия разум у нас отслабва. Усещането ми за една дребна, тъмна и безмълвна страна представлява поглед към предшествениците на разсъдъка.

— Знам точно какво имаш предвид — казах му аз. — Зная много неща, но не мога да говоря за тях. Не знам как да за почна…

— Нали ти казах — подхвана той. — Онова, което изживяваш и наричаш дуализъм, е поглед от друга позиция на събирателната ти точка. От тази позиция ти можеш да почувстваш древната страна на човека. А онова, което древната страна на човека знае, се нарича „безмълвно познание“. Това е познание, което ти все още не можеш да изречеш гласно.

— Защо не мога? — попитах.

— Защото, за да го изречеш на глас, е нужно да притежаваш и да използваш извънредно голямо количество енергия — отговори той. — Засега ти нямаш натрупано такова коли чество енергия.

— Безмълвното познание е нещо, което всички ние имаме — продължи той, — нещо, което напълно владее, напълно поз нава всичко. Но то не може да мисли, следователно не може да говори за онова, което знае. Магьосниците вярват, че когато човек осъзнае, че знае, и поиска да притежава съзна ние за онова, което знае, той загубва от поглед това, което е знаел. Това безмълвно познание, което ти не можеш да облечеш в слова, е, разбира се, намерението — духът, абстрактът. Грешката на човека е била, че е искал да го познае нап раво — очи в очи, както е свикнал да опознаба ежедневието си. И колкото повече го преследвал в бясното си желание, толкова по-ефимерно и недоловимо ставало то.

— Но какво ще рече това с прости думи, дон Хуан? — по питах аз.

— Това значи, че човекът се е отказал от безмълвното познание заради света на точния разум и логиката — отговори той. — А колкото повече се придържа към света на разума и логичните заключения, толкова по-недоловимо и призрачно става намерението.

Подкарах колата и продължихме да пътуваме в пълно мълчание. Дон Хуан не се опитваше да ми дава напътствия или да ми казва как да карам — нещо, което той често правеше, за да подразни себелюбието ми. Нямах ясна представа къде отивам, но нещо вътре в мен знаеше. Оставих го то да ме води.

Късно вечерта пристигнахме в голямата къща, която дон Хуановата група магьосници притежаваше в провинцията на щата Синалоа в Северозападно Мексико. Цялото пътуване като че ли изобщо не ни бе отнело време. Не можех да си спомня подробности от него. Знаех само, че не бяхме говорили помежду си.

Къщата изглеждаше празна. Липсваха каквито и да са признаци на живот. Аз обаче знаех, че дон Хуановите приятели са вътре. Усещах присъствието им, без да е необходимо да ги виждам, когато влязохме, дон Хуан запали няколко газови фенера и седнахме около една здрава, грубо скована маса. По всичко личеше, че дон Хуан се готви да яде. Тъкмо се чудех какво да кажа или да направя, когато в стаята безшумно влезе някаква жена и постави на масата голямо блюдо с храна. Появяването й ме изненада и когато тя изплува от тъмнината, сякаш се материализира от нищото, аз неволно ахнах.

— Не се плаши. Това съм аз, Кармела — каза тя и изчезна, потъвайки отново в тъмнината.

Останах със зяпнала уста. Дон Хуан се изсмя така гръмко, че цялата къща се разтресе. Очаквах, че някой ще се появи, но напразно.

Опитах се да хапна, но не бях гладен. Замислих се за жената. Не я познавах, всъщност почти можех да определя коя е, но малко не ми достигаше да измъкна спомена за нея от мъглата, която обгръщаше мислите ми. Напрегнах се да прочистя съзнанието си, но почувствах, че това ми отнема твърде много енергия, и се отказах.

Почти веднага след като престанах да мисля за нея, у мен се зароди странно, сковабащо ме безпокойство. Първоначално предположих, че тъмната масивна къща и мракът, който я заобикаляше отвън и изпълваше отвътре, ми действат потискащо. Но след миг, при звука на едва доловим кучешки лай в далечината, страхът ми нарасна неимоверно. За момент си помислих, че тялото ми ще избухне.

Дон Хуан веднага се намеси. Той скочи на крака и така натисна гърба ми, че чак изпука. Това ми донесе мигновено облекчение.

Когато се успокоих, разбрах, че заедно с тревогата, която почти ме изцеди, бях изгубил и ясното чувство, че зная всичко, вече не можех да предугаждам как дон Хуан щеше да произнесе онова, което аз самият знаех.

Тогава дон Хуан подхвана най-странното разяснение, което бе правил дотогава, каза, че тревогата, която ме бе обзела с бързината на мълния, се дължала на внезапното преместване на моята събирателна точка, причинено на свой ред от неочакваното появяване на кармела и от невъзможността ми да допреместя събирателната си точка в мястото, откъдето бих могъл да разпозная кармела изцяло.

Той ме посъветва да свикна с мисълта за повтарящи се пристъпи на същата тази необяснима тревога, защото събирателната ми точка щяла да продължи да се мести и в бъдеще.

— Всяко преместване на събирателната точка е като своего рода умиране — каза той. — всичко в нас изключва, след което се включва наново в източник с неизмеримо по-голяма мощност. Това усилване на енергията се усеща като убийствена тревога.

— Какво да правя, когато това се случи? — попитах.

— Нищо — каза той. — Изчакай. Енергийният взрив ще премине. Опасно е, когато не знаеш какво става с теб. Но узнаеш ли, повече не съществува реална опасност.

После дон Хуан заговори за човека от древността. Той каза, че древният човек знаел какво да прави и как най-добре да го прави, вследствие на това започнал да разбива чувство за излишно самомнение, което му донесло усещането, че може да предсказва и проектира действията си. И така на света се появила идеята за личното „аз“ — едно индивидуално „аз“, което започнало да диктува естеството и сферата на човешките постъпки.

Колкото по-силно ставало усещането за личното „аз“, толкова повече човек губел природната си връзка с безмълвното познание. Модерният човек, в качеството си на нас-ледник на този процес, следователно е така безнадеждно отдалечен от първоизточника на всичко, че единственото, което може да направи, е да изразява отчаянието си в насилствени и цинични самоунищожителни действия. Дон Хуан подчерта, че причината за човешкия цинизъм и отчаяние е едно късче от безмълвното познание, останало скътано някъде дълбоко у човека, което причинява две неща: първо — напомня на човека за неговата дребна връзка с първоизточника, и второ — кара го да почувства, че без тази връзка няма надежда за покой, задоволство и знания.

Стори ми се, че хванах дон Хуан в противоречие, веднъж той ми бе казал, че войната е естественото състояние на воина, а мирът — аномалия.

— Така е — съгласи се той, — но за воина войната не означа ва поредица от лична или колективна глупост, или пък проя ва на необуздано насилие. За воина бойната представлява тотална борба срещу това индивидулно „аз“, което именно е лишило човека от неговата мощ.

Дон Хуан допълни, че е време да поговорим още за безжалостността — най-важната предпоставка за магьосничеството. Магьосниците били открили, че всяко едно преместване на събирателната точка означава отдалечаване от прекомерното заангажиране с индивидуалното „аз“, което е отличителната черта на съвременния човек. Освен това магьосниците вярвали, че именно позицията на събирателната точка е това, което превръща съвременния човек в самоунищожаващ се егоист, изцяло погълнат от собствената представа за себе си, веднъж изгубил надежда да се завърне към първоизточника на всички неща, човекът потърсил утеха в самомнението си. И така успял да фиксира своята събирателна точка именно в позицията, увековечаваща самопредставата му за самия него. Следователно няма да е далече от истината, ако се каже, че всяко преместване на събирателната точка от привичната й позиция е на практика отдалечаване от човешкото себеотразяване и неговия неизменен спътник — самомнението.

Дон Хуан описа самомнението като сила, натрупваща се в резултат на самопредставата ни за нас самите. Той повтори, че това е онази сила, която държи събирателната ни точка фиксирана там, където се намира понастоящем. Ето защо най-тежката задача по воинския път е да се детронира самомнителността. И всичко, което предприемат магьосниците, е насочено към тази цел.

Дон Хуан поясни, че магьосниците успели да стигнат до сърцевината на самомнителността и открили, че това е всъщност самосъжалението, маскирано обаче под друга форма.

— Изглежда невъзможно, но е така — каза той. — Самосъжалението е истинският враг, истинският вредител — причината за човешкото нещастие. Без това съжаление към себе си човек не би си позволявал да бъде така самомнителен, както е сега. Но веднъж задействана, силата на самомнението развива свой собствен инерционен ход. И тъкмо това самостоятелно естество на самомнението му придава лъжливото чувство за значимост.

Обяснението му, което при нормални условия бих счел за неразбираемо, ми изглеждаше напълно състоятелно. Но поради дуализма в мен, който все още присъстваше, то ми се стори донякъде опростенческо. Сякаш дон Хуан бе насочил мислите и думите си към точно определена мишена. И именно аз, в моето нормално състояние на съзнание, представлявах тази мишена.

Той продължи, че магьосниците са напълно убедени, че посредством преместването на събирателната точка от обичайната й позиция ние постигаме едно състояние, което не би могло да се нарече по друг начин освен безжалостност. Магьосниците знаели от практиката си, че щом събирателната им точка е преместена, тяхната самомнителност рухва. Без обичайната позиция на събирателната им точка самопредставата им не издържала. А без опияняващото съсредоточаване върху тази съмопредстава те губят собственото си самосъжаление и заедно с неао — своята самомнителност. Следователно магьосниците са прави, когато казват, че самомнението е просто замаскирано самосъжаление.

Дон Хуан взе за пример моето изживяване от следобеда и го разгледа стъпка по стъпка, каза, че нагуалът, в ролята си на водач и учител, трябва да се държи по най-ефикасен, но същевременно и най-безупречен начин. Тъй като на него не му е възможно да планира хода на своите действия логично, нагуалът винаги оставя на духа да решава неговите ходове. Например самият дон Хуан нямал предварително разработени планове какво да предприеме, докато духът не му дал знак през онази сутрин, докато сме закусвали в Ногалес. Той ме подкани да си спомня случая и да му кажа какво съм успял да се сетя.

Спомних си, че по време на закуската се чувствах много неудобно, защото дон Хуан не спираше да се майтапи с мен.

— Помисли за келнерката — подсказа ми той.

— Сещам се само, че беше груба.

— Добре, но какво направи? — настоя той. — какво направи, докато чакаше да вземе поръчката ни?

След моментна пауза си спомних, че келнерката беше груба на външен вид млада жена, която ми хвърли менюто и застана до мен, почти докосвайки ме, като по този начин сякаш искаше да ми каже да побързам с поръчката. Докато изчакваше нетърпеливо, пристъпяйки от крак на крак, тя нави дългата си разпусната черна коса и я прибра на тила си. Промяната беше поразителна, жената изведнъж стана по-привлекателна и някак си по-зряла. Бях запленен от тази промяна и всъщност пренебрегнах лошите й обноски.

— Това беше знакът — каза дон Хуан. — Грубостта и промяната бяха знакът на духа.

Той каза, че първото му действие за деня като нагуал било да ми позволи да узная неговите намерения. С тази цел дон Хуан ми казал съвършено ясно, но някак потайно, че ще ми даде урок по безжалостност.

— Сега спомняш ли си? — попита ме той. — Аз говорих с келнерката и с една възрастна дама от съседната маса.

С негова помощ си спомних, че всъщност дон Хуан бе флиртувал с някаква възрастна дама и с невъзпитаната млада келнерка. Дълго време разговаря с тях; докато аз се хранех. Разправяше им разни истории за подкупи и корупция в правителството и се шегуваше с местните земевладелци. После попита келнерката дали не е американка. Тя отвърна, че не е, и се засмя на въпроса му. Дон Хуан каза, че това е добре, защото аз съм бил един мексикано-американец, търсещ любов. И съм бил готов да поднобя търсенето, особено след поглъщането на такава вкусна закуска.

Жената се разсмя. Помислих, че се смее на мен. Тогава дон Хуан им каза най-сериозно, че съм пристигнал в Мексико, за да си търся жена. Попита ги дали не познават някоя честна, скромна, непорочна жена, която иска да се омъжи, без при това да придиря за красавец, каза, че е упълномощен да говори от мое име.

Жените се заливаха от смях, а аз се чувстбах искрено огорчен. Дон Хуан се обърна към келнерката и направо я попита дали би се омъжила за мен. Тя отвърна, че е сгодена. Гледаше ме, сякаш взема дон Хуановите подмятания на сериозно.

— Защо не го оставиш сам да каже нещо за себе си? — оба ди се старата дама.

— Защото има дефект в говора — отговори й дон Хуан. — Ужасно пелтечи!

Тогава келнерката подметна, че когато съм си поръчвал, не съм пелтечел.

— О, ти си наблюдателна! — учуди се дон Хуан. — Само ко гато си поръчва храна, той може да говори като всеки друг, казвал съм му не един път, че ако желае да се научи да говори нормално, трябва да бъде безжалостен. Добедох го тук, за да му дам няколко урока по безжалостност.

— Горкият човек! — каза старата дама.

— Е, хубаво. А сега трябва да тръгваме да му търсим любов — каза дон Хуан и се надигна.

— Ти сериозно ли говориш? — попита младата келнерка.

— А ти как мислиш? — отговори й той. — Аз ще му помог на да се сдобие с онова, от което се нуждае, за да може да пресече границата и да отиде до мястото на безжалостността.

Помислих си, че за дон Хуан „Мястото на безжалостността“ трябва да е или женитбата, или САЩ. Засмях се и на тази метафора и ужасно запелтечих, което изплаши двете жени и накара дон Хуан да се разсмее от сърце.

— Тогава на всяка цена трябваше да ти съобщя за намерението си — продължи да обяснява по-нататък дон Хуан. — Така и направих, но то мина покрай ушите ти, както и трябваше да бъде.

Той каза, че след като духът се прояви, завършването на всяко действие става с лекота. И моята събирателна точка е достигнала зоната на безжалостността, когато под натиска на неговото превъплъщение била принудена да напусне обичайното си място на себеотразяване.

— Позицията на себеотразяване — продължи дон Хуан — принуждава събирателната точка да събере един свят на фалшиво съчувствие, но и на съвсем истинска жестокост и егоцентршъм, в този свят единствените истински чувства са онези, които са изгодни за човека, който ги изпитва. За магьосника безжалостността не е жестокост. Безжалостността е антиподът на самосъжалението или на самомнението. Безжалостността е трезвост.