Силата на безмълвието (Следващи уроци на Дон Хуан)

ТРЕТАТА ТОЧКА

Често дон Хуан вземаше мен и останалите свои чираци на кратки излети из околностите, в случая, който ще разкажа, тръгнахме на разсъмване, а късно следобед потеглихме обратно, вървях редом с дон Хуан. Близостта с него винаги ме отпускаше и успокояваше. Докато компанията на неговите превъзбудени чираци предизвикваше у мен обратния ефект: те ме караха да се чувствам много уморен.

На връщане от планината двамата с дон Хуан седнахме да починем, преди да стигнем равнината. Изведнъж: ме обзе дълбока меланхолия, която се стовари отгоре ми с такаба скорост и сила, че едва успях да приседна. После, следвайки дон Хуановия съвет, легнах по корем върху голям объл камък.

Останалите чираци ми се присмяха и отминаха. Чух как смехът и подвикванията им постепенно заглъхнаха в далечината. Дон Хуан ме подкани да се отпусна и да оставя събирателната си точка, която, както каза той, се е преместила с внезапна бързина, да се установи в своята нова позиция.

— Не се безпокой — посъветва ме той. — Скоро ще усетиш нещо като подръпване или потупване по гърба, като че ли някой те докосва. После ще се почувстваш отлично.

Неподвижното лежане върху камъка в очакване на по-тупването по гърба задейства един така силен и ясен спомен у мен, че изобщо не усетих нищо, но бях сигурен, че съм го изпитал, защото меланхолията ми изчезна изведнъзк като по чудо.

Бързо описах на дон Хуан какво си бях спомнил. Той ме посъветва да остана върху камъка и да преместя събирателната си точка обратно на същото място, където е била, когато съм изжибявал случката навремето — случката, която сега така внезапно си бях спомнил.

— Спомни си всички детайли от нея — предупреди ме той.

Това се бе случило преди много години. По онова време дон Хуан и аз бяхме в щата Чихуахуа в Северно Мексико, навътре в пустинята. Свикнах да ходя там с него, защото това беше област, богата на билки, които дон Хуан събираше. От антропологична гледна точка тази област също представляваше огромен интерес за мен. Немного преди това археолози бяха открили останки от нещо, което определиха като голяма праисторическа работилница. Бяха изказали предположението, че занятчийската работилница, стратегически разположена в естествен проход, навреме-то е била център на търговията по пътя, свързващ северноамериканския югозапад с Южно Мексико и оттам — с Централна Америка.

Неколкократното ми пребиваване в тази равна висока пустиня бе затвърдило у мен убеждението, че археолозите са били прави в заключението си и това наистина е естествен проход. Аз, разбира се, изнесох цяла лекция за влиянието на този проход върху праисторическото разпространение и приемственост в културата на северноамериканския континент. Бях силно заинтересуван от онези стари времена във връзка с обясняването на магьосничеството сред индианците от северноамериканския югозапад, Мексико и Централна Америка като система от вярвания, които са били препращани по търговски път и които са послужили за създаването на едно абстрактно ниво, на едни вид праколумбов паниндианизъм.

Естествено, когато аз излагах теориите си, дон Хуан се заливаше от смях.

Случаят, който си бях спомнил, бе започнал към три часа следобед. След като с дон Хуан, напълнили две малки торби с някои изключително редки билки, престанахме да берем и седнахме да си починем върху два големи камъка. Дон Хуан настоя да си поговорим за изкуството на прикриването. Той каза, че заобикалящата ни обстановка е особено подходяща за обясняване на неговите тънкости, но за да ги разбера, най-напред трябва да навляза в състояние на повишено съзнание.

Настоях, преди да предприема нещо, да ми обясни отново какво в действителност представлява повишеното съзнание.

С огромно търпение той ми обясни повишеното съзнание в контекста на преместването на събирателната щочка. Докато говореше, осъзнах, че молбата ми е несериозна. Знаех всичко, което разясняваше, в действителност нямаше нужда да ми обяснява нищо, но той каза, че обясненията никога не са излишни, защото се запечатват у нас за непосредствена или по-нататъшна употреба, или пък за да помогнат при подготовката ни за постигане на безмълвното познание.

Помолих го да поговорим за безмълвното познание. Той рече, че безмълвното познание е една основна позиция на събирателната точка, която преди векове била обичайната позиция при човека, но поради неопределими причини събирателната точка се е отдалечила от тази позиция и е заела нова, наречена разум.

Дон Хуан отбеляза, че в наши дни не всеки човек е представител на тази нова позиция. Събирателните точки на мнозинството от нас не са разположени точно в центъра на позицията на ума, а в непосредствената му периферия. Същото било положението и с безмълвното познание! Не всяка събирателна точка се намирала точно в неговата позиция.

Каза също така, че „зоната на безжалостността“ представлява друга позиция на събирателната точка и се явява предвестник на безмълвното познание, и още, че една друга позиция на събирателната точка, наричана „зона на загрижеността“, пък е предвестникът на разсъдъка.

Не открих нищо неясно в тези тайнствени забележки. За мен те бяха очевидни. Докато чаках обичайния му удар отзад по гърба между лопатките, за да ме вкара в състояние на повишено съзнание, разбирах всичко от това, което говореше. Ударът не идваше, но аз продължавах да разбирам всичко, без в действителност да го осъзнабам. Чувството на лекота и това да приемем нещата за дадени, свойствено за обичайното състояние на съзнанието ми, си бе останало у мен и аа не поставях под съмнение способността си да разбирам.

Дон Хуан ме погледна втренчено и ми препоръча да легна по лице върху облия камък и да разперя ръце и крака като жаба.

Полежах десетина минути така, изцяло отпуснат, почти заспал, докато леко, свистящо ръмжене не ме изтръгна от моя унес. Повдигнах глава, огледах се и усетих, че косата ми се изправя. На по-малко от десет крачки от мен върху съседния молоз, точно на мястото, където допреди малко бе седял дон Хуан, клечеше огромен възтъмен ягуар. Оголил зъби, ръмжеше право срещу мен и като че ли се канеше да скочи върху ми.

— Не мърдай! — тихо ми нареди дон Хуан. — И не го гледай в очите, взри се в носа му и не мигай, животът ти зависи от втренчването.

Направих както ми каза. За момент ягуарът и аз се гледахме така един друг, докато дон Хуан не разкъса леденото напрежение, като метна шапката си върху главата на ягуара, животното отскочи назад и в този миг дон Хуан изсвири с уста мощно и пронизително. После изврещя с все сили и плесна силно с длани два или три пъти. Плясъците прозвучаха като приглушени изстрели от пушка.

Дон Хуан ми махна да отида при него. Двамата крещяхме и пляскахме с ръце, докато най-накрая той реши, че вече сме прогонили ягуара.

Целият треперех, при все че не бях уплашен, казах на дон Хуан, че онова, което ме бе изплашило най-много, не беше внезапното изръмжаване на голямата котка или втренченият й поглед, а мисълта, че ягуарът ме е гледал дълго преди да го чуя и да вдигна глава.

Дон Хуан не обели и дума за преживяното. Беше се замиелил дълбоко, когато го запитах дали е видял ягуара преди мен, той ми направи знак да мълча. Изглеждаше неспокоен или дори объркан. След моментно мълчание дон Хуан ми даде знак да тръгваме. Отдалечихме се от скалите с бърз зигзагообразен ход през храсталака.

След около половин час стигнахме до някакво сечище, където спряхма да починем за малко. През цялото време не си бяхме казали и дума и аз изгарях от нетърпение да узная как-во мисли дон Хуан.

— Защо вървим по този начин? — попитах го аз. — Няма ли да е по-добре да караме направо и по-бързичко?

— Не! — подчерта той. — Изобщо не би било добре. Това беше мъжки ягуар. Гладен е и ще тръгне след нас.

— Тъкмо още една причина да се изпаряваме по-бързо оттук — настоях аз.

— Не е така лесно — отговори той. — Ягуарът не е обременен с разсъждения и съображения. Той знае точно какво да направи, за да ни докопа. И както е сигурно, че аз ти гово ря сега, така е сигурно и че той ще прочете мислите ни.

— Какво искаш да кажеш с това „ще прочете мислите ни“? — попитах аз.

— Това не е метафора — рече той. — Искам да кажа точно онова, което казах. Големите животни имат способността да четат мисли. И нямам предвид да гадаят, а направо да узнават всичко.

— Какво можем да направим в такъв случай? — запитах силно разтревожи.

— Длъжни сме да станем по-малко рационални и да се опитаме да спечелим битката, като направим невъзможно за ягуара да прочете мислите ни — отговори той.

— Как ще ни помогне това да бъдем по-малко рационал ни? — попитах го аз.

— Разсъждаването ни кара за правим избор, което изглежда като звук, издаван от нашия разум — каза той. — Напри мер твоят разум вече ти каза да бягаш колкото е възможно по-бързо право напред. Онова обаче, което твоят разум пропусна да обмисли, е, че ще трябва да пробягаме около шест мили, преди да се доберем до твоята кола. А ягуарът ще ни надбяга при всички случаи. Той ще ни пресече пътя и ще се притаи на най-подходящото място, за да ни причака. По-добрият и по-малко рационален избор е да се криволичи.

— Откъде знаеш, че това е по-добрият избор? — попитах аз.

— Знам, защото моята връзка с духа е много чиста — отговори той. — С други думи, моята събирателна точка се намира в зоната на безмълвното познание. Оттук мога да различа, че ягуарът е гладен, но все още не е опитвал човешки месо. Той бе объркан от нашите действия. Ако ние сега криволичим, ягуарът ще трябва да положи усилия, за да предугади действията ни.

— Има ли някакви други варианти, освен криволиченето? — попитах го аз.

— Съществуват само рационални възможности — отго вори ми той. — А ние нямаме нужната екипировка, за да устоим с рационалните варианти. Например може да се насочим към някое по-високо място, но ще ни трябва пушка, за да го отстояваме после. Трябва да имаме варианти, равностойни на тези на ягуара. А те се определят от безмълвното познание. Трябва да правим това, което безмълвното познание ни подсказва, независимо колко безсмислено може да ни се струва то.

Той поднови своя зигзагообразен бяг. Аз го следвах съвсем отблизо, без да съм сигурен, че това ще ни спаси. Бях под влиянието на закъсняла паническа реакция. Преследваше ме мисълта за главоломно нарастващите форми на огромната тъмна котка.

Пустинният пейзаж се състоеше от високи чорлави храсти, разпръснати на четири-пет крачки едни от друг. Редките валежи във вътрешността на пустинята възпрепятстваха развитието на растения с буйна корона или дори на по-кичести храсти. При все това човек добиваше впечатление за гъстота и непроходимост.

Дон Хуан се двшкеше с невероятна скорост, а аз го следвах, доколкото успявах, каза ми да гледам къде стъпвам, за да не издавам шум. Додаде, че звукът от трошащите се под тежестта ми съчки е „смъртоносно“ издаване.

Постарах се съзнателно да стъпвам в дон Хуановите следи, за да избегна по възможност издайническото пращене на сухите клонки, криволичихме така стотина метра, преди да зърна сянката на огромното черно туловище на ягуара на около десетина мещра зад гърба ми. Изкрещях с все сила. Без да спира, дон Хуан се извърна бързо но успя да види само как голямата котка изчезна от погледа му. Тогава той отново изсвири остро и пронизително и продължи да пляска с длани, имитирайки глухи изстрели от пушка.

Много тихо ми каза, че котвите не обичат да изкачват стръмнини, затова трябва да пресечем с максимална скорост дълбокото и не по-малко широко дефиле на няколко метра вдясно от мен.

Дон Хуан даде сигнал за тръгване и двамата се втурнахме през храсталаците колкото може по-бързо. Свлякохме се по единия склон на дефилето до дъното и веднага поехме нагоре по отсрещния скат. Оттам ясно вюкдахме дъното на дефилето и плоскостта, на която стояхме. Дон Хуан прошепна, че ягуарът ни е надушил и ако имаме късмет, ще го видим оттук как бяга в коритото на дефилето почти по нашите следи.

Взирайки се втренчено в дефилето под нас, аз с тревога очаквах да зърна звяра. Но не го виждах. Тъкмо си помислих, че може и да сме се отървали, когато чух смрязяващото кръвта ръмжене на голямата котка в храсталака точно зад нас. С ужас разбрах, че дон Хуан е имал право. За да стигне там, където бе сега, ягуарът е трябвало да прочете нашите мисли и съответно — да пресече дефилето преди нас.

Без да каже и дума, дон Хуан се затича със страхотна, нечовешка бързина. Последвах го и така изминахме, криволичейки, още доста голямо разстояние, когато спряхме да починем, бях останал съвсем без дъх. Страхът от преследващия ни ягуар обаче не ми попречи да се възхитя от физическата мощ на дон Хуан. Тичаше като момче! Понечих да му кажа, че ми напомня за един човек от моето детство, който ме бе впечатлил със спринтьорските си качества, но дон Хуан ми даде знак да замълча. Заослушва се напрегнато. Аз също взех да се ослушвам.

Дочух тихо прошумоляване в храсталаците. А после на едно по-оголено място на около петдесет метра от нас за миг се мярна черният силует на ягуара.

Дон Хуан сви рамене и посочи животното.

— Изглежда, не сме се отървали от него — каза примири телно той. — Да тръгнем спокойно, все едно, че се разхождаме из парка, а ти ще ми разкажеш историята от твоето детство. Именно сега е най-подходящото време и място за това. Преследва ни ягуар със зверски апетит, а ти си при помняш истории от своето минало: идеалното не-правене, щом си гонен от ягуар.

Той се изсмя с цяло гърло. Но когато му казах, че историята вече изобщо не ми се разказва, дон Хуан направо се сгърчи от смях.

— Сега ме наказваш за това, че не исках да те изслушам преди малко, така ли? — попита ме той.

Взех да се оправдавам, казах му, че неговото обвинение е направо абсурдно. Наистина бях изгубил нишката на историята.

— Ако у магьосника няма самомнение, той не дава и пукната пара за това, че е загубил нишката на историята — каза дон Хуан с дяволито пламъче в очите. — Понеже у теб не е останало и капчица самомнение, ще разкажеш история та си тук и сега. Разкажи я на духа, на ягуара и на мен, все едно, че изобщо не си изгубвал нишката.

Исках да му кажа, че не съм съвсем съгласен с него, тъй като историята беше възглупава, а обстановката — съкру-шителна. Исках да избера сам подходяща обстановка за това някой друг път, както самият той правеше със своите истории. Но преди да изкажа мнението си, дон Хуан ми отговори.

— Ние двамата — и ягуарът, и аз — можем да четем мисли — каза той с усмивка. — Ако избирам подходящата обстановка и време за своите могьоснически истории, то това е, защото те имат за цел да обучават и по този начин аз искам да извлека максималния ефект.

Даде ми знак да тръгвам, вървяхме спокойно един до друг, казах му, че съм се възхитил от неговия устремен бяг и издържливост и че в основата на моето възхищение се таи мъничко самомнение, защото самият аз се считам за добър спринтьор. После му разказах историята от моето детство, която си бях припомнил, като го видях да тича така добре.

Казах му, че като момче играех футбол и умеех да тичам много добре. Бях толкова подвшкен и бърз, че чувствах, че мога безнаказано да върша всякакви лудории, защото момеех да надбягам всекиго, особено възрастните полицаи, патрулиращи по улиците на моя роден град. Ако се случеше да счупя улична лампа, побягвах, и готово — това беше моето спасение.

Но един ден, без да знам, старите полицаи бяха подменени с нов полицейски корпус с военна подготовка. Злощастният за мен момент настъпи, когато счупих една витрина на магазин и както обикнобено побягнах, убеден, че бързината ми е сигурна защита. Някакъв млад полицай се затича след мен. Ускорих темпото, но напразно. Офицерът, който, както по-късно разбрах, бил небезизвестният център-нападател на полицейския футболен отбор, се оказа далеч по-издържлив от мен. Хвана ме и по целия път обратно до магазина, чиято витрина бях счупил, не спря да ме налага. Много артистично назоваваше всичките си ритници, като че ли се намираше на футболна тренировка. Полицаят не ме нарани, само ме сплаши и при все че унижението ми бе голямо, то се смекчаваше от възхитата на десетгодишния хлапак, какъвто бях, към неговата сила и таланта му на футболист.

Споделих с дон Хуан, че бях изпитал същото усещане днес с него. Той успя да ме надбяга въпреки разликата в годините ни и старото ми умение да се изплъзвам бързо.

Казах му също, че години наред след онзи случаи със злополучната витрина ми се присънваше един и същи сън, в който аз бягах така силно, че младият полицай не успяваше да ме улови.

— Твоята история е по-важна, отколкото предполагах — каза дон Хуан. — Очаквах, че ще бъде нещо по-банално.

Начинът, по който натъртваше думите си, им придаваше нюанс на закачка, дори подигравка. Дон Хуан добави, че в някои определени случаи духът, а не разумът ни решава кои истории да си спомним. Това именно бил един от тези случаи. Духът задействал тази конкретна история в моя ум несъмнено защото историята била свързана с моето неразрушимо самомнение. Дон Хуан каза, че факелът на гнева и унижението е горял в мен години наред и усещането ми за потиснатост и неуспех е все още непокътнато.

— На някой психолог твоята история би му се видяла цяло находище — продължи той. — в съзнанието ти аз би трябвало да се припокривам с образа на младия полицай от твоето детство, разбил представата за собствената ти непобедимост.

Сега, когато той го назова, трябваше да призная, че това е било моето усещане, макар да не го бях мислил съзнателно, а още по-малко — произнасял.

Вървяхме мълчаливо. Бях дотолкова замислен за сравнението, което дон Хуан бе направил, че изцяло забравих дебнещия ни ягуар, докато един див рев не ме върна обратно в ситуацията с цялата й критичност.

Дон Хуан ми нареди да откърша няколко дълги клона от нискорастящите храсти, за да стъкмим нещо като дълга метла. И той се залови със същото. Докато тичахме, използвахме ги да вдигаме облаци прахоляк, като размитахме и шибахме с тях по сухата песъчлива почва.

— Това би следвало да разтревожи ягуара — каза той, кога то спряхме отново да си поемем дъх. — Остават ни само още няколко часа дневна светлина. През нощта ягуарите са ненадминати, така че е по-добре да бягаме направо към онези скалисти хълмове там.

Дон Хуан посочи към хълмовете на разстояние от около половин миля в кхжна посока.

— По-добре да вървим на изток — казах аз. — Онези хълмо ве са твърде отдалечени. Ако вървим в тази посока, никога не ще се доберем до колата.

— Ние и бездруго не искаме да се добираме до колата ти днес — каза той спокойно. — А може би дори не и утре, кой казва, че въобще някога ще се връщаме при нея?

Усетих спазъм на страх, а после ме завладя странен по-кой, казах на дон Хуан, че ако ми е писано смъртта да ме свари тук, то поне се надявам, че ще бъде безболезнено.

— Не се безпокой — успокои ме той. — Смъртта е болезнена само когато ни свари болни в собственото ни легло, в борба за своя живот не изпитваш болка. Ако въобще изпитваш нещо, то е единствено тържествено ликуване.

Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните различия мезкду цивилизованите хора и магьосниците е начинът, по който смъртта идва при тях. Единствено с магьосниците воини смъртта е мила и блага. Дори когато са смъртно ранени, те пак не изпитват никаква болка. Нещо повече — смъртта сама отлага своето идване за толкова дълъг период, колкото е нужен на магьосниците.

— Най-голямата разлива между един обикновен човек и един магьосник е тази, че магьосникът с бързината си направлява своято смърт — продължи дон Хуан. — Ако се стигне до това — ягуарът няма да ме изяде. Той ще изяде теб, защото ти нямаш необходимата бързина да задържиш смъртта си.

После доразви темата за магьосническата идея за бързината и смъртта, каза, че в света на ежедневието нашите думи или решения могат много лесно да бъдат отменени. Единственото сигурно нещо в нашия зкибот е смъртта. От друга страна, в магьосническия свят обикновената смърт може да бъде оттеглена, докато думата на магьосника — не, в света на магьосниците решенията не подлежат на изменяне или преразглеждане, веднъжг взети, те остават завинаги.

Казах на дон Хуан, че колкото и да са впечатляващи твърденията му, не могат да ме убедят, че е възможно смъртта да бъде отменена по някакъв начин. При което той още веднъж повтори това, което бе вече обяснил, каза, че за ясновидеца човешките същества се явяват като продълговати или сферични сияйни маси от безброй статични, но същевременно вибриращи енергийни полета, и че, единствено магьосниците са способни да вкарат някакво движение в тези сфери от статичен блясък. За части от секундата те могат да преместят своята събирателна точка на което и да е място в своята сияйна маса. Това преместване и бързината, с която то се извършва, предизвикват мигновено прехвърляне, изразяващо се във възприемане на друга, нова, абсолютно различна вселена. Или пък могат да преместват своите събирателни точки без спиране през всичките техни полета от сияйна енергия. Силата, създадена чрез такова преместване, е толкова интензивна, че мигновено изчерпва цялата им сияйна маса.

Каза, че ако в този момент върху нас се изсипе скална лавина, той ще може да предотврати логичната последица, а именно случайната смърт. Използвайки бързината, с която събирателната точка щяла да се премести, той можел да се самонакара да смени световете или да се самоизгори отвътре за част от секундата. Аз, от друга страна, съм щял да умра от обичайна за случая смърт — премазан от скалните отломъци, защото на моята събирателна точка й липсвала бързината, необходима да ме измъкне.

Казах на дон Хуан, че според мен магьосниците просто са открили алтернативен начин на умиране, което не е същото като „отменяне на смъртта“. А той отвърна, че всичко се свежда до това, че управляват смъртта си. Те умират само когато е необходимо.

Макар че не се съмнявах в думите му, продължих да задавам въпроси почти като на игра. Но докато той говореше, в съзнанието ми като на екран изплуваха образи на мисли и плаващи спомени за други доловими светове.

Казах на дон Хуан, че ми минават странни мисли. Той се засмя и препоръча да върна мислите си към ягуара, защото той е толкова действителен и настоящ, че може да бъде единствено истинска проява на духа.

Мисълта за истинското животно ме накара да потръпна.

— Няма ли да е по-добре, ако сменяме посоката, вместо да вървим направо към онези хълмове? — попитах аз, защо то смятах, че ще успеем да объркаме ягуара чрез неочаквани промени на посоката.

— Твърде късно е да сменяме посоката — отвърна дон Хуан. — Ягуарът вече знае, че няма къде другаде да отидем освен сред хълмовете.

— Това не може да е вярно, дон Хуан! — възкликнах аз.

— Защо да не може? — попита той.

Казах му, че макар да признавам способността на звяра да предугажда ходовете ни с един напред, не мога безрезервно да приема, че ягуарът притежава способността да разбира къде искаме да отидем.

— Грешката ти се крие в това, че за теб силата на ягуара се крие в способността му да разбира нещата — каза дон Хуан, — ала той не може да мисли — той просто знае.

Дон Хуан поясни, че маневрата ни за вдигане на прахоляк е имала за цел да обърка ягуара, давайки на сетивата му информация за нещо, което ние не можем да използваме. Не бихме могли да развием истинско чувство за вдигане на прахоляк, макар че животът ни зависеше от него.

— Аз наистина не разбирам какво искаш да кажеш — изхленчих на дон Хуан.

Напрежението в мен си казваше думата. Невъзможно ми беше да се съсредоточа. Дон Хуан обясни, че човешките чувства са като горещи или студени въздушни течения и могат лесно да бъдат открити от звяра. Ние сме „предавателят“, а ягуарът — „приемникът“, каквито и да се чувствата, които изпитваме, те ще намерят своя път до ягуара. Или по-скоро ягуарът може да „прочете“ всички привични за нас чувства, в случая с вдигането на прахоляка чувството е било дотолкова необичайно за нас, че е можело единствено да създаде рецепторен вакуум в „приемника“.

— Друга маневра, която безмълвното познание можеше да ни продиктува, е да рием с крак земята — каза дон Хуан.

Той ме изгледа за момент, като че очакваше реакция от моя страна.

— Сега ще тръгнем спокойно — каза той. — А ти ще риещ земята, вдигайки прашни облаци, все едно че си триметров исполин.

Трябва да съм имал глупаво изражение. Тялото на дон Хуан се разтресе от смях.

— Вдигни облак прах с краката си — нареди той. — Почувствай се наистина огромен и тежък.

Опитах се и веднага изпитах чувство за големина. Шеговито казах, че силата му на внушение е невероятна. Аз действително се чувствах огромен и свиреп. Той ме увери, че чувството ми за големина в никакъв случай не е резултат от някакво негово внушение, а вследствие преместването на моята събирателна точка. Дон Хуан каза, че хората от древността станали легендарни, защото чрез безмълвното, познание узнали за мощта, която се постига чрез преместване на събирателната точка. Магьосниците успели да си възвърнат това дребно могъщество, но в по-малка степен. Премествайки събирателните си точки, те можели да направляват чувствата си и да променят нещата. Аз съм бил променял нещата, като съм се почувствал огромен и свиреп. Чувствата, възпроизвеждани по този начин, се наричали намерение.

— Твоята събирателна точка вече се е преместила мъничко — продължи той. — Сега ти си на ръба или да изгубиш своето постижение, или да накараш събирателната си точка да се премести отвъд мястото, където се намира в момента.

— Той каза, че всеки човек при нормални условия в един или друг момент от своя живот е имал възможността да се откъсне от обвързващите го условности. Дон Хуан подчерта, че няма пред вид социалните условности, а онези условности, които ограничават нашето целокупно възприемане. Един момент на въодушевление е достатъчен да премести събирателната ни точка и да разбие условностите у нас. Същото могат да сторят и моментите на ужас, боледуване, ярост, краен глад или дълбока покруса. Но обикновено в случаите, когато ни спохожда шансът да преместим събирателната си точка, ние се стъписваме. Нашата религиозна, академична, социална „закваска“ си казват думата. Тя ни убещава в името на личната ни сигурност „да се върнем обратно в стадото“ или, с други думи — да върнем събирателната си точка обратно на установената позиция за нормално, ежедневно съществувание.

Дон Хуан ми каза, че всички мистици и духовни наставници, за които съм чувал, правят точно така: събирателните им точки се преместват в определена позиция или посредством целенасочени усилия, или благодарение на слепия случай. После се завръщат към обичайното си състояние, като запазват спомена за изживяното за цял живот.

— Ти можеш да бъдеш много „благочестиво и религиозно момче“ — продължи той — и да забравиш първоначалното преместване на своята събирателна точка. Или пък мо жеш да се оттласнеш отвъд собствените си предели на благоразумието, все още си вътре в тези граници.

Много добре знаех за какво говори и при все това у мен имаше някакво странно колебание, което ме караше да се длоумя.

Дон Хуан разви по-нататък доводите си, каза, че обикновеният човек, неспособен да открие енергията, необходима му за възприемане отвъд ежедневните за него граници, нарича страната на необичайното възприемане магьосничество или пък „работа на сатаната“ и затова се плаши да навлезе по-налътре в нея.

— Но ти повече не можеш да постъпваш по този начин — продължи дон Хуан. — Ти не си религиозен и освен това си прекалено любопитен, за да захбърлиш каквото и да било така лесно. Единственото нещо, което може да те спре сега, е страхът ти.

Превърни всичко в това, което то действително е: абс-трактът, духът, нагуалът. Тук няма магьосничество, няма зли сили, няма дяволи и вампири. Има само възприемане.

Разбирах го, но не знаех какво точно иска да направя. Погледнах дон Хуан, опитвайки се да открия най-подходящите слова, всичко изглеждаше, сякаш съм в извънредно функционално разположение на съзнанието, в което не ти се иска да изхабиш дори и една думичка.

— Бъди огромен! — ми нареди той, усмихвайки се. — Остави настрана разсъжденията.

Тогава разбрах какво точно има предвид, всъщност узнах, че мога да усилвам интензитета на чувствата си за големина и свирепост, докато наистина се превърна в гигант, извисяващ се над заобикалящото ни отвсякъде море от храсталаци.

Опитах се да изкажа мислите си, но бързо се отказах. Осъзнах, че дон Хуан не само знае всичко, което си бях помислил, но и много повече, ялно много повече.

И тогава ми се случи нещо изключително. Моите умствени функции… спряха. Буквално почувствах как все едно ме покри някакво черно одеяло и затъмни функцията „мислене“. Аз изоставих своя разсъдък с опиянението на човек, който няма ни една грижа на този свят. Бях убеден, че ако искам да разкъсам затъмнителното покривало, трябва само да почувствам как минавам през него.

Все в това състояние изведнъж бях тласнат, задвижен. Нещо ме караше да се придвижвам физически от една точка в друга. Не изпитвах никаква умора. Бързината и лекотата, с които момеех да се движа, ме въодушевяваха. Не усещах, че вървя, нито че летя. По-скоро бях пренасян с някаква извънредна лекота. Движенията ми стабаха отривисти и неи-зящни само когато се опитвах да мисля за тях, когато просто им се наслаждавах, без да мисля, аз наблизах в уникалното състояние на безпрецедентна физическа еуфория. Ако някога в своя живот бях изпитвал подобно физическо щастие, то трябва да е било толкова мимолетно, че не е остабило никакви спомени у мен. При все това, в състоянието на екстаз, почувствах нещо като смътно разпознаване.

— Все едно, че вече съм го изпшпбал, но съм го забравил.

Ободряването от движението беше така осезателно, че всичко друго спря. Единствените неща, които съществуваха за мен тогава, бяха тези периоди на бодрост и след това — моментите, когато спирах да се движа и откривах, че наблюдавам храсталака. Но дори още по-необяснимо беше абсолютното телесно усещане за това, че се издигам над храстите, приемайки застрашителни размери, което бях имал от мига, в който започна преместването ми.

В един момент събсем ясно видях силуета на ягуара точно пред мен. Той бягаше с всички сили. Усетих как се мъчи да избягва бодлите на кактусите. Беше изключително внимателен къде стъпва.

Изпитах неудържимо желание да се втурна след ягуара и да го изплаша. Знаех, че ще забрави предпазливостта си и ще се убоде на шиповете. Тогава в безмълвното ми съзнание се прокрадна мисълта, че ягуарът ще стане още по-опасен, ако се нарани от бодлите. Тази мисъл предизбика у мен същия ефект, както ако някой ме бе събудил от сън.

Когато осъзнах, че мисловните ми процеси функционират отново, открих, че се намирам в подножието на скалистите хълмове. Огледах се. Дон Хуан беше на няколко крачки от мен. Изглеждаше изтощен. Беше блед и дишаше тежко.

— Какво стана, дон Хуан? — попитах аз и се изкашлях.

— Ти ще ми кажеш — изпъшка той и си пое дъх.

Казах му какво бях изпитал. Тогава осъзнах, че върхът на планината е на нивото на очите ми, а дневната светлина бе силно намаляла. Това означаваше, че съм тичал или ходил повече от два часа.

Помолих дон Хуан да ми обясни несъответствието във времето. Той каза, че моята събирателна точка се е придвижила отвъд зоната на безжалостност — в зоната на безмълвното познание, но все още не ми достига енергията, необходима, за да я направлявам сам. Да я направлявам сам, трябва да имам достатъчно енергия, за да я местя между разума и безмълвното познание, когато пожелая. Дон Хуан добави, че ако могъосникът има достатъчно енергия — или дори ако няма, а трябва да се прехвърли, защото е въпрос на живот и смърт, — той може да снове между разума и безмълвното познание.

Неговите заключения бяха, че поради сериозността на нашето положение аз съм позволил на духа да придвижи събирателната ми точка. Резултатът бил моето навлизане в състояние на безмълвно познание. Естествено, обхватът на моето възприемане бил нараснал, което ми е дало усещането за издигане, за избуяване над върховете на храстите.

Вследствие на академичната ми закалка ми хрумна следният въпрос, който задавах често по онова време.

— Ако някой от антропологическия отдел на калифорнийския университет ме бе наблюдавал, щеше ли да ме види като исполин, вилнеещ из храсталака?

— Наистина не зная — каза дон Хуан. — За да разбереш това, трябва да преместиш събирателната си точка, кога то се намираш в този антропологически отдел.

— Опитвал съм вече — отбелязах аз. — Но все нищо не става. Изглежда винаги трябва ти да си наблизо, за да се получи нещо.

— В такъв случай това не е било въпрос на живот и смърт за теб — каза той. — Ако беше, ти щеше да преместиш събирателната си точка съвсем сам.

— Но хората щяха ли да видят онова, което виждам аз, когато събирателната ми точка се мести? — настоях.

— Не, защото техните събирателни точки не ще се намират на същото място, както твоята — отговори той.

— Тогава, дон Хуан, аз сънувал ли съм ягуара? — попитах. — всичко това само в моето съзнание ли става?

— Не съвсем — каза той. — Тази голяма котка е истинска. Ти се придвижи с толкова много мили, а дори не си изморен. Ако се съмняваш виж обувките си. Заприличали са на игленици от кактусови бодли. Следователно ти си се движил, извисявайки се над храсталаците. И в същото време не си, всичко зависи от това дали събирателната точка на човек се намира в зоната на разума или в зоната на безмълвното познание.

Докато дон Хуан говореше, аз разбирах всичко, което казваше, но после не можех нищо да повторя сам, нито пък да определя какво зная или защо думите му ми са така понятни.

Ревът на ягуара ме върна обратно в света на непосредствената опастост. Зърнах как тъмният силует на звяра бързо се движи нагоре на около трийсет метра вдясно от нас.

— Какво ще правим, дон Хуан? — попитах аз, сигурен, че той също е видял ягуара.

— Ще се изкачим до самия връх и ще потърсим подслон там — отговори той спокойно.

После безгрижно добави, че съм прахосал ценно време; угаждайки си да се разхождам над храсталаците, вместо към сигурността и закрилата на хълмовете, които той ми бил посочил, аз съм се отправил към високите планини на изток.

— Трябва да стигнем този склон преди ягуара или с нас е свършено — каза той, сочейки близкия отвесен скат.

Обърнах се надясно и видях ягуара да скача от скала на скала. Несъмнено искаше да ни пресече пътя.

— Да вървим, дон Хуан! — изкрещях вън от себе си.

Дон Хуан се усмихна. Той като че се наслаждаваше на моя страх и нетърпение. Движехме се колкото е възможно по-бързо и уверено се заизкачвахме. Опитвах се да не обръщам внимание на тъмния силует на ягуара, когато той се мяркаше малко пред нас и все вдясно.

И тримата стигнахме едновременно до подножието на стръмната скала. Ягуарът беше на около двайсет метра вдясно от нас. Той подскочи и се опита да се изкатери по канарата, но не успя. Скалата бе твърде стръмна.

Дон Хуан ми изкрещя да не губя време в зяпане по ягуара, защото той щял да ни нападне веднага щом се откаже от опитите си да изкатери скалата. Едва изрекъл това и звярът пак атакува. Задрапах след дон Хуан нагоре по скалната стена. Пронизителният рев на победения звяр изригна непосредствено до петата на десния ми крак, взривната сила на страха ме изстреля право нагоре, като че бях литнал.

Достигнах върха преди дон Хуан, който бе спрял, за да се посмее, в безопасност горе, на върха на канарата, имах по-вече време да премисля какво се бе случило. Дон Хуан не желаеше да обсъжда каквото и да е, като обяснение каза, че на това ниво в моето развитие всяко преместване на събирателната ми точка бсе още щяло да бъде мистерия. Предизвикателството ми в началото на моето чиракуване било, каза той, отстояването на постигнатото, а не разсъждаването върху него, и че от някакъв определен момент нататък всичко щяло да ми се изясни.

Казах му, че в този момент всичко ми е ясно, но той не отстъпи. По-напред трябвало да си обясня познанието и едва след това съм можел, да претендирам, че нещо ми е ясно. Добави, че за да има смисъл преместването на моята събирателна точка, трябва да притежавам достатъчно енергия, за да снова между зоната на здравия разум и зоната на безмълвното познание.

За момент дон Хуан замълча, обхващайки с поглед цялото ми тяло. Тогава като че се реши, усмихна се и заговори отново.

— Днес ти достигна зоната на безмълвното познание — каза той.

Обясни ми, че този следобед моята събирателна точка се е преместила от само себе си, без неговата намеса. Сам съм възнамерил преместването, направлявайки чувството си за физическа величина, като по този начин събирателната ми точка е достигнала позицията на безмълвното познание.

Бях много любопитен да узная как дон Хуан тълкува моето изживяване. Той каза, че единственият начин да се говори за възприятието, постигнато в зоната на безмълвното познание, е то да се нарече „тук и тук“. Дон Хуан ми обясни, че когато съм му казал, че чувствам как се извисявам над пустинния храсталак, е трябвало да добавя, че виждам едновременно и на нивото на земята, и на нивото на върховете на храсталаците. Или, с други думи — че съм се намирал на мястото, където съм стоял, и в същото време — на мястото, където е бил ягуарът. Само по този начин съм можел да забележа колко внимателно стъпва звярът, за да избегне бодлите на кактусите. С други думи, вместо да възприемам, както е нормално в ежедневието, „тук и там“ аз съм възприемал „тук и тук“.

Думите му ме стреснаха. Той беше прав. Не бях споменал за това пред него, а дори и в себе си не допусках, че съм се намирал едновременно на две места. Никога нямаше да се реша да мисля по този начин, ако не беше неговата забележка.

Той повтори, че ми трябва още време и повече енергия, за да ми стане всичко ясно, все още съм бил твърде ноб в занаята, все още съм се нуждаел от твърде много надзор. Например, докато съм се носел над храстите, дон Хуан бил принуден да движи бързо събирателната си точка между зоните на здравия разум и на безмълвното познание, за да се грижи за мен. И това го изтощило.

— Кажи ми едно нещо — рекох аз, пробвайки неговата разсъдливост. — Този ягуар беше по-странен, отколкото ти се иска да признаеш, нали така? Ягуарите не са част от фауната на тази континентална зона. Пумите — да, но не и ягуарите, как ще обясниш това?

Преди да отговори, дон Хуан се намръщи, внезапно стана много сериозен.

— Мисля, че конкретно този екземпляр потвърждава твоите антропологични теории — каза той с официален тон. — Очевидно ягуарът е следвал твоя прословут търговски път, свързващ Чихуахуа с Централна Америка.

Дон Хуан се разсмя така гръмко, че смехът му прокънтя в планините. Това ехо ме стресна толкова, колкото и ягуарът. И при все това не ехото само по себе си ме смути, а фактът, че никога дотогава не бях чувал ехо нощем, в съзнанието ми ехото винаги се бе асоциирало единствено с часовете на деня.

Бяха ми необходими няколко часа, за да си спомня всички подробности от изживяването ми с ягуара. През това бреме дон Хуан мълчеше. Той просто се облегна на сдалата и заспа седнал. След малко аз също заспах.

Събудих се от болка в челюстта. Бях спал с лице, притиснато към сдалата, в момента, в който отворих очи, аз се опитах да се смъкна от молоза, върху който бях лежал, но изгубих равновесие и паднах шумно по задник. Дон Хуан се появи иззад храстите тъкмо навреме, за да се посмее.

Беше станало късно и аз се учудих дали ще ни стигне времето да се измъкнем от долината преди мръкване. Дон Хуан сви рамене, сякаш това не го засягаше, и приседна до мен. Попитах го дали желае да чуе подробностите от моя спомен. Отвърна, че с удоволствие ще ме изслуша.

Казах му, че има три момента, които си бях спомнил и които са от голямо значение за мен. Единият беше, че той е говорил за безмълвното познание, другият — че сам съм преместил събирателната си точка, използвайки намерението, и третият — че съм навлязъл в състояние на повишено съзнание без обичайния удар отзад между плешките.

— Възнамеряването на твоята събирателна точка бе най-голямото ти постижение — каза дон Хуан. — Но постижението е нещо лично — необходимо е, но не е основното. Не това е екстрактът, който уважават магьосниците.

Мисля, че го разбрах, казах му, че не съм забравил изцяло случката, в нормалното ми състояние на съзнание аз пак си спомних, че пумата, тъй като не можех да се съглася с идеята за ягуар, ни беше погнала към планината и че дон Хуан ме бе запитал дали съм се почувствал раздразнен от нападението на голямата котка. Бях го уверил, че е абсурдно да съм се почувствал засегнат, а той ми бе казал, че трябвало да реагирам по същия начин и спрямо атаките на събратята си. Да се пазя или да не им се пречкам по пътя, но без от това да се чувствам морално онепрадван.

— Това не е екстрактът, за който говоря — каза той през смях. — Идеята за абстракта, за духа, е единственият екстракт, който има значение. Идеята за личното „аз“ не притежава каквато и да е стойност. Ти все още поставяш себе си и собствените си чувства на първо място. При всеки удобен случай аз те карах да усещаш, да изпитваш на собст вения си гръб необходимостта от абстракта. Ти от своя страна винаги считаше, че имам предвид „да мислиш абстрактно“. Не. Под „абстракт“ аз разбирам да си на разположение на духа, като го осъзнаваш.

Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните неща в това да си човек е страховитата връзка, която съществува между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта ни кара да изоставяме всичко, което не отговаря на нашите собствени себеотразяващи ни очаквания. Например като обикнобени хора ние сме слепи за най-съществената част от достъпното за човека познание: наличието на събирателната точка и факта, че тя може да се мести.

— За разумния човек е немислимо, че съществува една не видима точка, в която се събира възприемането — продължи той. — И още по-немислимо, че евентуална подобна точка не се намира в мозъка, както смътно може да се очаква, ако човекът изобщо е склонен да приеме мисълта за нейното съществуване.

Той добави, че постоянното придържане на рационалния човек към своята самопредстава му осигурява едно наистина бездънно невежество. Той например не обръща внимание на факта, че магьосничеството не е разни там „абра-кадабри“ и „фокуси-бокуси“, а то е свободата да се възприема не само света, който познаваме и приемаме за даденост, а и всичко останало, което е в човешките възможности.

— Тук именно глупостта на обикновения човек е най-опасна — продължи дон Хуан. — Той се бои от магьосничеството. Той буквално трепери пред възможността да бъде свободен. А свободата е под носа му. Тя се нарича „третата точка“. И може да бъде достигната толкова лесно, колкото събирателната точна може да бъде преместена.

— Но ти самият ми беше казал, че преместването на събирателната точка е толкова трудно, че е направо истинско постижение — възразих аз.

— Така е — увери ме той. — Това е още едно от магьосническите противоречия: то хем е много трудно, хем в също то време е най-простото нещо на света, вече ти казах, че силната възбуда може да премести събирателната точка. Гладът или страхът, или любовта, или омразата могат да го сторят. Също така — мистицизмът, а освен това и — непреклонното намерение, което е предпочитаният метод на магьосниците.

Помолих дон Хуан да обясни отново какво е непреклонно намерение. Той каза, че това е вид целеустременост, проявявана от човешките същества — една извънредно добре определена цел, неподдаваща се на отменяне чрез никакви противоречиви интереси, желания или страсти. Непреклонното намерение е също така силата, пораждаща се, когато събирателната точка бъде фиксирана и поддържана в непривична за нея позиция.

После дон Хуан уточни една тънка отлика, която ми се бе изплъзвала през всичките тези години — разликата между преместване и отместване на събирателната точка. Преместването, каза той, е цялостна промяна на позицията, толкова крайна, че събирателната точка може дори да достигне до други снопове от енергия вътре в нашата всеобхватна сияйна маса от енергийни полета, всеки енергиен сноп представлява съвършено различна вселена за възприемане. Отместването от своя страна представлява своеобразно малко преместване вътре в снопа от енергийни полета, който ние възприемаме като „света на ежедневието“. Той продължи темата, казвайки, че магьосниците гледат на непреклонното намерение като на катализатор, задействащ техните неизменни решения, или обратното — неизменните им решения са катализатор, тласкащ събирателната точка към нови позиции, които на свой ред предизвикват появата на непреклонно намерение.

Сигурно съм изглеждал стъписан. Дон Хуан се разсмя и каза, че старанието да се проумяват чрез разсъждения магьосническите метафорични образи е така безполезно, както и опитите да се проумее безмълвното познание. Той добави, че проблемът с думите се състои в това, че всеки опит да бъде хвърлена светлина върху някой магъоснически образ само го прави още по-объркан и неясен.

Подканих го да се опита да обясни това както може. Изтъкнах, че всичко казано, например за третата точка, може само да я изясни още повече. При все че знаех всичко за нея, тя все още ми бе твърде неясна.

— Светът на ежеднебието се състои от две отправни точки — каза той. — Ние ползваме сравнения като „тук и там“, „вътре и вън“, „горе и долу“, „добро и зло“ и т.н. Така че всъщност нашето възприемане на живота е двуизмерно. Нито едно от действията, с които ние възприемаме сами те себе си, няма дълбочина.

Възразих, че разбърква нивата, казах му, че мога да приема неговото определение за възприемането като способност на живите същества да долавят, благодарение на сетивата си, енергийни полета, подбирани чрез събирателните им точки — едно твърде пресилено според моите академични стандарти определение, но такова, че за дадения момент изглеждаше състоятелно. Не си представях обаче каква би могла да бъде дълбочината на онова, което вършим. Изтъкнах, че може би има предвид тълкувания — разработки на основните ни възприятия.

— Магъосникът възприема своите действия в дълбочина — каза той. — За него собствените му действия са триизмерни. Постъпките му притежават трета отправна точка.

— Как може да съществува трета отправна точка? — по питах аз с леко раздразнение.

— Нашите отправни точки се получават преди всичко от сетивното ни възприемане — каза той. — Сетивата ни възприемат и разграничават това, което е непосредствено до нас, от онова, което не е. Използвайки тази основна разлика, ние установяваме и останалото. За да достигне третата отправна точка, човек трябва да възприема едновременно две места.

Нахлулият в мен спомен ме тласна в особено настроение, сякаш бях изживял случката само преди няколко минути, внезапно осъзнах нещо, което по-рано бях пропуснал изцяло. Под дон Хуанов надзор аз на два пъти бях изживявал споменатото раздвоено възприятие, но това бе първия път, когато го осъществявах съвсем самостоятелно. Об-мисляйки моя спомен, аз разбрах също така, че сетивното ми иззкивяване е било по-сложно, отколкото си бях помислил първоначално. Докато се носех над храсталаците, осъзнавах без думи и дори без мисли, че присъствието ми на две места едновременно, или бидейки „тук и тук“, както го нарече дон Хуан, изразява моето незабавно и пълно възприемане и на двете места едновременно. Но също така осъзнавах, че двойното ми възприятие бе лишено от абсолютната яснота на нормалнато ми възприемане.

Дон Хуан поясни, че обичайното възприемане в ежедневието има своя ос. „Тук и там“ били крайните точки, върховете, на тази ос и ние, хората, сме предпочитали яснотата на „тук“. Той каза, че при нормалното възприемане единствено „тук“ бива възприемано изцяло — пряко и на момента. Неговият двойник „там“ бива лишен от непосредственост. Той бибал логично възприеман, но не се схващал пряко от всичките ни сетива, когато възприемаме едновременно две места, тоталната яснота се губи, на пък се възвръща прякото, мигновено възприемане на „там“.

— Но в такъв случай, дон Хуан, значи аз съм прав, като описах възприемането като най-важната част от моето изживяване?

— Не, не си — отсече той. — Онова, което си изживял, е било съществено за теб, защото ти е открило пътя към безмълвното познание, но действително важното е ягуарът. Този звяр наистина е проява на духа. Тази голяма котка изникна съвсем ненадейно. И това, че можеше да ни до върши, е така сигурно, както че сега ти говоря. Този ягуар беше израз на магичното. Без него за теб нямаше да има никакво въодушевление, никаква поука, никакво осъзнаване.

— Ама това истински ягуар ли беше? — запитах аз.

— Разбира се, че беше истински!

Дон Хуан отбеляза, че на някой обикновен човек онази голяма котка щяла да се види страховито чудо. Човек трудно би могъл да обясни с логични слова какво е търсил ягуарът в щата Чихуахуа, толкова далеч от тропическата джунгла, докато едни магьосник, благодарение на свързващото го с намерението звено, би погледнал на въпросния ягуар като на средство за проникновение — не ужас, а източник на благоговение.

Имаше толкова много въпроси, които исках да му задам, при все че предварително знаех отговорите им. Проследих за малко хода на своите въпроси и отговори, докато накрая разбрах, че за да имат отговорите каквато и да е стойност, трябва да бъдат „облечени“ в думи.

Изрекох първия въпрос, който ми дойде наум. Помолих дон Хуан да ми разясни едно според мен явно противоречие. Той бе казал, че само духът може да мести събирателната точка. После обаче добави, че като навлизам все повече в намерението, моите чувства придвижват събирателната ми точка.

— Само магьосниците могат да превръщат своите чувства в намерение — каза той. — Намерението е духът, тъй че духът е този, който премества събирателните точки.

Подвеждащата част на всичко това — продължи той — е в твърдението ми, че единствено магьосниците знаят за духа и че намерението е владение единствено на магьосниците. Това изобщо не е истина, но такова е положението на практика. Истинското състояние на нещата е, че магьосниците просто са по-наясно относно собствената им връзка с духа, отколкото са обикновените хора, и следователно целенасочено се стремят да я направляват. Това е всичко… вече ти казах, че звеното, сбързбащо ни с намерението, е универсален признак, присъстващ във всичко наоколо.

Като че ли на два-три пъти дон Хуан понечваше да добави нещо, колебаеше се, очевидно в опит да подбира думите си. Накрая каза, че да си на две места едновременно, било „крайпътен къмък“, използван от магьосниците за маркиране на момента, в който събирателната точка достига зоната на безмълвното познание. Раздвоеното възприятие, ако се осъществява чрез собствени усилия, се нарича „свободно преместване на събирателната точка“.

Той ме увери, че всеки нагуал прави всичко възможно в рамките на собствената си магическа мощ, за да насърчи свободното преместване на събирателните точки на своите чираци. Между нагуалите това усилие било известно като „посягане към третата точка“.

— Най-трудната страна на нагуалското познание — продължи дон Хуан — и несъмнено най-съдбовната част от неговата задача е посягането към третата точка. Нагуалът възнамерява това свободно преместване, а духът представя на нагуала необходимите средства. Аз никога не бях възнамерявал нещо подобно, преди да се появиш ти. Следователно дотогава никога не съм оценявал докрай гигантското усилие на моя благодетел да го възнамери за мен. За нагуала трудността да възнамери въпросното свободно преместване от и в името на своите ученици — продължи дон Хуан — е нищо в сравнение с трудността, която изпитващ учениците му при разбирането на това, което върши нагуалът, вземи за пример начина, по който ти самият се мъчиш! Същото нещо ми се случи и на мен навремето. През по-голямата част от тези години аз поддържах в себе си убеждението, че клопките на духа са просто номер на нагуала Хулиан. По-късно проумях, че му дължа живота и благополучието си — продължи дон Хуан. — Сега знам, че му дължа много повече. Тъй като не мога да започна да описвам какво наистина му дължа, предпочитам да кажа, че той ме при-ласка, за да се сдобия с трета отправна точка. Третата отправна точка е свободата на възприемането, тя е намерението, тя е духът, тя е скокът на мисълта в нещо чудотворно, тя е актът на достигане отвъд собствените ни граници и докосване до невъобразимото.

ДВАТА ЕДНОПОСОЧНИ МОСТА

Двамата с дон Хуан седяхме на масата в неговата кухня. Беше ранна утрин. Току-що се бяхме върнали от планините, където бяхме прекарали нощта, след като аз си бях спомнил моето изживяване с ягуара. Припомнянето на раздвоеното ми възприятие ме беше вкарало в състояние на еуфория, което дон Хуан използва, както обикновено, за да ме тласне към по-сетивни изживявания, които сега не мога да си спомня. Еуфорията ми обаче не бе изчезнала.

— Възможността да бъдеш едновременно на две места е много вълнуващо нещо — каза той. — Тъй като умовете ни са нашата рационалност, а тя от своя страна е нашето себеотразяване, всичко отвъд него или ни ужасява, или ни привлича, в зависимост от това що за хора сме.

Изгледа ме втренчено и после се усмихна, като че току-що бе открил нещо ново. …

— Или пък в еднаква степен ни ужасява и привлича — продължи той, — какъвто, както изглежда, е случаят и с двама ни.

Казах му, че специално при мен не беше толкова въпрос на ужасяване и привличане, а по-скоро на объркване, причинено от безкрайността на разкриващите се възможности, предоставена от раздвоеното възприятие.

— Не че не вярвам, че бях на две места едновременно — ка зах аз. — Не мога да отрека моето изживяване и при все това мисля, че съм така шокиран, че умът ми отказва да го приеме като факт.

— И двамата сме от онези хора, които се поддават на по добни неща, а след това ги забравят — отбеляза той и се разсмя. — Ние двамата много си приличаме.

Сега бе мой ред да се разсмея. Знаех, че се шегува с мен. При все това изглеждаше така искрен, че ми се прииска да му повярвам.

Подсетих дон Хуан, че съм единственият му чирак, който не приема твърденията му за прилика твърде на сериозно, казах му, че съм го наблюдавал как действа, че съм чувал да казва на всеки един от чираците му с най-искрен тон: „Ние двамата сме такива глупаци, толкова си приличаме!“ И всеки път отново и отново с изумление съм установявал, че те му вярват.

— Ти не си като нито един от нас, дон Хуан — казах аз. — Ти си огледало, което не отразява нашите образи. Ти вече си отвъд нашия обсег.

— Онова, което си установил, е резултат от доживотна борба — каза той. — А това, което виждаш, е магьосник, кой то най-накрая се е научил да следва замислите на духа, но това е всичко. Описвал съм ти по много начини различните етапи, през които минава воинът по пътя към познанието — продължи той. — От гледна точка на връзката му с намерението воинът минава през четири етапа. Първият е, ко гато има ръждясала, ненадеждна връзка с намерението, вторият, когато успее да я изчисти. Третият, когато се научи да я направлява. И четвъртият, когато се научи да приема замислите на абстракта.

Дон Хуан заяви, че постижението му не го прави съществено по-различен от нас, неговите ученици. То само го прави по-находчив, така че не се шегува, като казва на мен и другите чираци, че е съвсем като нас.

— Аз разбирам точно какво изживяваш — продължи той. — когато ти се присмях, аз всъщност се засмях на спомена за себе си от едно време. И аз също се бях вкопчил в света на ежедневието. Бях се впил със зъби и нокти, всичко ми нашепваше да се пусна, но не можех. Точно както и ти, аз се уповавах безрезервно на своето съзнание, а нямах реални причини за това — вече не бях обикнобен човек. Моят проб лем оттогава е твоят проблем днес. Импулсът на ежедневието ме повлече и аз продължих да се държа като обикновен човек. Бях се вкопчил отчаяно в паянтовите ни рационални структури. Не прави и ти същото.

— Аз не се вкопчвам в никакви структури. Те се вкопчват в мен — казах и това отново го разсмя.

Казах му, че отлично го разбирам, но колкото и да се старая, не успявам да се държа така, както трябва да се държи един магьосник.

Дон Хуан каза, че препятствието ми към света на магьосниците е липсата ми на близост с него, в този свят аз трябва да свързвам себе си с всичко по нов начин, който е безкрайно по-труден, тъй като има много малко общо с моята обичайна ежедневна последователност.

Той описа специфичния проблем на магьосниците като двустранен. Едната страна е невъзможността да се възстанови разпокъсаната последователност, а другата е невъзможността да се използва последователността, диктувана от новата позиция на събирателната точка. Новата последователност е винаги твърде крехка, твърде неустойчива и не предоставя на магьосниците нужната увереност, за да действат така, сякаш се намират в обичайното ежедневие.

— Как разрешават магьосниците този проблем? — попи тах аз.

— Никой от нас не разрешава нищо — отговори той. — Ду хът или го решава вместо нас, или не го решава. Ако го реши, магъосникът внезапно открива, че действа в магьосническия свят, но без да знае как. Затова още от първия ден на нашето познанство аз непрекъснато ти говоря, че безупречността е всичко, което има значение. Магьосниците водят един безупречен живот и оттам като че ли идва раз решението. Защо? Никой не знае…

Дон Хуан се умълча, а после, като че ли се бях обадил, поде същата мисъл, която в момента се въртеше в главата ми. Бях си помислил, че безупречността ми прилича на религиозната нравственост.

— Безупречността, както вече много пъти съм ти казвал, не е нравственост — рече той. — Тя само прилича на нравственост. Безупречността е просто най-доброто из ползване на енергийното ни ниво. Естествено, тя изисква въздържаност, задълбоченост, простота и искреност, но най-вече изисква липса на себеотразяване. Ето защо толкова прилича на наръчник за водене на монашески живот, но не е. Магьосниците казват, че за да управлява духът, а под това те разбират да се ръководи преместването на съби рателната точка, човек се нуждае от енергия. Единствено-то нещо, което акумулира енергия у нас, е собствената ни безупречност.

Дон Хуан отбеляза, че не е необходимо да бъдем ученици по магьосничество, за да преместваме събирателната си точка. Понякога, поради естествени, макар и драматични обстоятелства, каквито са войната, лишенията, стресовите състояния, умората, дълбоката скръб, безпомощността, новешката събирателна точка претърпява съществени придвижвания. Ако хората, намиращи се при подобни обстоятелства, можеха да възприемат магьосническата идея, каза дон Хуан, те биха могли без проблем да използват максимално това естествено преместване. И да потърсят, а съответно — и да отжрият изключителни неща, вместо да вършат това, което правят хората, изпаднали в подобни обстоятелства: да хленчат по изгубеното привично ежедневие, когато събирателната точка се премести докрай — продължи той, — и обикновеният човек, и чиракуващият в магьосничество се превръщат в магьосници, защото вследствие на максималното преместване ежедневната последователност, превърнала се в парализиращ навик, бива безвъзвратно разкъсана.

— Ти как използваш максимално това преместване, дон Хуан? — попитах аз.

— Като съкращавам себеотразяването — отговори той, — Да преместиш събирателната точка или да разкъсаш не чия последователност, не представлява голяма трудност. Действителният проблем е да се сдобиеш с енергия. Ако човек притежава енергия, и щом веднъж събирателната точка бъде преместена, изникват невъобразими неща.

Дон Хуан поясни, че затруднението на човека е в това, че той интуитивно усеща своите скрити възможности, но не се осмелява да ги използва. Затова магьосниците твърдят, че нещастието на хората представлява контрапункта между глупостта и невежеството им, каза, че сега човек се нуждае повече от всякога да усвои нови идеи, които да са свързани изключително с неговия вътрешен свят — магьоснически идеи, а не социални. Идеи, свързани с това човек да погледне в неизвестното, да се обърне с лице към собствената си смърт. Сега повече от всякога човек има нужда да бъде обучен в тайните на събирателната точка.

После, без предварително встъпление и без да прекъсва хода на мисълта си, дон Хуан започна да ми разказва една магьосническа история, каза, че в течение на цяла година бил единственият млад човек в къщата на нагуала Хулиан. Дон Хуан бил толкова егоцентрично настроен, че дори не забелязал, когато в началото на втората година неговият благодетел настанил в къщата още трима млади мъже и четири млади жени, в течение на два или три месеца дон Хуан считал тези седем човека просто за прислужници, които нямапа никакво значение. Единият от тези млади мъже дори станал негов помощник.

Дон Хуан бил убеден, че нагуалът Хулиан е примамил тези хора, за да му работят без заплащане. Дори щял да изпита съжаление към тях, ако не била сляпата им вяра в нагуала Хулиан и тяхната болезнена привързаност към всеки и всичко в домакинството.

Усещането му било, че те са родени роби и че той няма какво да им каже. При все това бил принуден да се сдружи с тях и да ги наставлява не защото искал, а защото нагуалът настоявал, когато търсели съвета му, дон Хуан се ужася-вал от трогателността и драматизма на личните им съдби.

Тайно се поздравявал, че е по-добре от тях. Дон Хуан се смятал за по-интелигентен и умен от всички тях, взети заедно. Похвалил им се, че може да прозира нагуалските ходове, без винаги да ги разбира. И дон Хуан се присмивал на нелепите им опити да бъдат полезни. Смятал, че са безмилостно експлоатирани от един изпечен тиранин.

Онова обаче, което истински го вбесявало, било, че четирите млади жени направо благоговеели пред нагуала Хулиан и били готови на всичко, само и само да му се харесат. Дон Хуан търсел утеха в работата си и за да забрави своя гняв, четял часове наред книгите на нагуала, които се намирали в къщата. Постепенно четенето се превърнало в страстно увлечение за него, когато четял, всички, освен нагуала Хулиан, на когото доставяло удоволствие да го тормози, знаели, че не бива да го безпокоят. Нагуалът постоянно ходел след дон Хуан, за да му натяква да общува с младите мъже и жени. Непрекъснато му повтарял, че те всички, включително и дон Хуан, са негови чираци в магьосничеството. Дон Хуан бил убеден, че нагуалът Хулиан не знае нищо за магьосничеството, но не му противоречал и го слушал, без изобщо да му вярва.

Нагуалът Хулиан не се смущавал особено от липсата на вяра у дон Хуан. Събирал всичките си чираци заедно да ги наставлява. Периодично ги водел на целонощни излети из околните планини. На повечето от тези екскурзии той ги оставял сами да се скитат сред каменистите, неприветливи възвишения под опекунството на дон Хуан.

Обяснението на тези походи било, че сред пущинака, в уединение, те ще открият духа. Но не го открили. Или поне дон Хуан не го открил. Нагуалът Хулиан обаче настоявал така силно, че е от изключителна важност да се познава духа, че дон Хуан бил обзет от жажда да узнае какво представлява духът. При един от тези нощни походи нагуалът Хулиан подканил дон Хуан да последва духа, нищо, че не го разбира.

— Естествено, с това той искаше да каже единственото нещо, което един нагуал може да има предвид: преместване на събирателната точка — каза дон Хуан. — Но той се изрази така, сякаш вярваше, че ще ао разбера: „Последвай духа.“ Помислих си, че говори глупости. По онова време вече си бях изградил свое собствено мнение и система от виждания и бях убеден, че духът е характер, воля, упоритост, сила. Считах, че няма какво да следвам. Имах всичко това накуп.

Нагуалът Хулиан настояваше, че духът е неопределим, че човек не може дори да го почувства, камо ли да говори за него. Човек можел само да го призове, казваше той, като признае неговото съществуване. Отговорът ми беше абсолютно същият като твоя сега: човек не може да призове нещо, което не съществува.

Дон Хуан ми каза, че е спорил толкова много с нагуала Хулиан, че накрая пред всички нагуалът обещал с един-единствен ход да му покаже не само какво е духът, но и как да го определи, след което да покани дори съседите от околността, за да отпразнуват всички заедно урока на дон Хуан.

В онези дни преди Мексиканската революция нагуалът Хулиан и седемте жени от групата му се предстабяли за заможни собственици на голямо имение. Никой не се съмня-вал в това, а най-малко в нагуала Хулиан, който бил извес-тен като богат и представителен земевладелец, изоставил горещото си желание да прави църковна кариера, за да може да се грижи за седемте си неомъжени сестри.

Един ден през дъждовния сезон нагуалът Хулиан обявил, че щом дъждовете престанат, ще организира голямото празненстбо, както бил обещал на дон Хуан. И така, един неделен следобед той завел всички от своето домакинство на брега на реката, която била придошла от проливните дъждове.

Нагуалът Хулиан яздел кон, докато дон Хуан подтичвал почтително отзад, както правели винаги в случай, че срещнат някои от съседите по имение, които знаели официално, че дон Хуан е личният прислужник на господаря Хулиан.

Нагуалът избрал за място на техния пикник едно от възвишенията край реката, жените били приготвили храна и напитки. Нагуалът дори бил довел група музиканти от града. Било наистина голяма веселба, в която взели участие и пеоните от имението, съседите земевладелци и дори случайно минаващи оттам пътници.

Всеки ядял и пиел на боля. Нагуалът танцувал с всички жени подред, пял и рецитирал стихове. Разправял смешки и с помощта на някои от жените изиграл за всеобщо удоволствие няколко сценки.

В един момент нагуалът Хулиан попитал дали някои от присъстващите, особено от чираците, желае да вземе участие в, както той го нарекъл, „урока на дон Хуан“, всички отказали. Долабяли суровата тактика на нагуала. Тогава той попитал дон Хуан дали наистина иска да открие какво е духът. Дон Хуан не можел да откаже. Не можел да се измъкне, като се отметне. И така, дон Хуан заябил, че е готов. Нагуалът Хулиан го отвел до брега на бушуващата река и го накарал да коленичи. После започнал дълго заклинание, в което призовал силите на вятъра и планините и помолил силата на реката „да вразуми“ дон Хуан.

Неговото многозначително заклинание било произнесено така непочтително, че всички прихнали да се смеят, като свършил, нагуалът Хулиан помолил дон Хуан да се изправи със затворени очи. После грабнал на ръце своя чирак, сякаш е дете или жена, и пред очите на всички го хвърлил в буйните води, като извикал: „Само не намразвай реката!“ Разказът разсмя дон Хуан. Може би при други обстоятелства и аз щях да го приема за забавен. В този случай обаче историята ме разстрои ужасно.

— Трябваше само да видиш лицата на хората — продължи дон Хуан. — За мига, през който летях към водата, успях да зърна слисването и ужаса, изписан по лицата им. Никой не бе допускал, че този сатанински нагуал ще направи подобно нещо.

Дон Хуан помислил, че това е краят на живота му. Не бил добър плувец и след като потънал чак до дъното на реката, се проклел, задето допуснал това да му се случи. Бил така бесен, че просто нямал време да изпадне в паника. Единствената му мисъл била да не се остави да умре в тези страховити разпенени води от ръцете на онзи ужасен чо-век, краката му докоснали дъното и той се оттласнал нагоре. Реката не била дълбока, но придошлите води изровили бреговете й. Течението било бързо и го отнасяло със себе си, докато той, шляпайки като куче с ръце и крака, се опитвал да се задържи на повърхността.

Водата го отвлякла надалеч и докато го носела, дон Хуан неусетно изпаднал в особено състояние на духа. Разбрал своята грешка. Бил много гневлив човек и ненамиращата му отдушник ярост го карала да мрази и да се противопоставя на всекиго и на всичко. Но реката не можел да мрази, не можел да спори или да бъде нетърпелив с нея, както постъпвал с другите в ежеднебния живот. Тук, сред водите, единственото, което можел да направи с реката, било да следва нейното течение.

Дон Хуан изтъкна, че това простичко осъзнаване и примирението, породено от него, „наклонило везните“ така да се каже и … той изживял свободно преместване на събирателната си точка, внезапно, без точно да осъзнава какво става, вместо да е във водата дон Хуан открил, че тича по протежение на речния бряг. Тичал така бързо, че нямал време да разсъждаба. Някаква страховита сила го теглела, карала го да препуска сред крайречните молози и побалени дънери с вихрена скорост, като че ли въобще ги нямало.

След като потичал доста време, дон Хуан хвърлил предизвикателен поглед към червеникавите, стремглаво препускащи води и там видял как течението подмята тялото му. Бил съвършено неподготбен за подобен развой. Тогава, без да включва в ход мисловния си процес, узнал, че е бил на две места едновременно. И на едното от тях, там, сред бушуващите води, дон Хуан бил безпомощен. Цялата му енергия отивала в старанието да оцелее.

Без да мисли за това, той започнал да се отдалечава от брега. Да „се издърпва“ сантиметър по сантиметър му коствало цялата налична сила и решителност. Чувствал са така, все едно че извлича дънер. Местел се така бавно, че за да спечели няколко метра разстояние, му трябвала цяла вечност. Напрежението било твърде голямо за него. Изведнъж… вече не тичал: сгромолясал се в дълбокото, когато докоснал водата, студенината й го накарала да изкрещи. И ето че отново бил в реката, влачен от вихреното течение. Ужасът му от бушуващите води бил така голям, че най-горещо се помолил отново да се озове здрав и читав на брега. И в същия миг бил отново там, на брега, тичал с главолом-на бързина успоредно на реката.

Както тичал, дон Хуан погледнал бушуващата вода и отново се зърнал как се бори да не потъне под вълните. Приискало му се да изкомандва силно: искал да си самозапо-вяда да плува под ъгъл, косо на водите, но нямал глас. Мъката му за онази част от него, която се намирала в стихията на водата, била направо смазваща. И точно тя, тази мъка, послужила като „мост“ между двамата дон Хуановци. Мигновено дон Хуан се озовал обратно във водата, плувайки по диагонал към брега.

Неимоверното усещане за редуване между две отделни места било достатъчно да изтръгне страха му. Съдвата му повече не го интересувала. Дон Хуан се редувал свободно между „плуване в реката“ и „препускане по брега“. Но което и от двете да правел, той постоянно се придвижвал наляво, бягайки далече от реката или гребейки към левия бряг.

Изплувал на левия бряг на около пет мили по-надолу по течението. Наложило се да чака там, прислонявайки се в крайбрежните шубраци, около седмица. Изчаквал да спадне нивото на водата, за да може да отиде на десния бряг, но чакал също да изчезне страхът от него и отново да стане цял.

Дон Хуан каза, че всъщност изживяната силна емоция от борбата му за живот предизвикала преместването на събирателната му точка направо в зоната на безмълвното познание. Понеже никога не обръщал внимание на разясненията на нагуала Хулиан за събирателната точка, дон Хуан и не подозирал какво се е случило с него онзи ден. Плашела го мисълта, че може да е изгубил разсъдъка си. Но като проучил своето раздвоено възприятие, дон Хуан открил практичната му страна и това, че тя му допада. Така той останал „двоен“ дни наред. Можел да бъде изцяло единия или другия дон Хуан. Или пък и двамата едновременно, когато бил „и двамата“, нещата ставали неясни и някак мъгляви и никоя от двете личности не била ефективна. Така че той изоставил този вариант. Но за сметка на това, ако бъдел само единия, или само другия Хуан Матус, пред него се разкривали невероятни възможности.

Докато се съвземал в шубраците, дон Хуан установил, че едното от съществата му било по-гъвкаво от другото можело да изминава огромни разстояния само за миг, както и да открива храна или най-подходящото за укриване място. Това било онова същество, което отишло веднъж в нагуалската къща, за да види дали там се безпокоят за него.

Дон Хуан чул как младите чираци го оплакват и това, разбира се, го изненадало. Сигурно дълго щял да ги наблюдава и да слуша какво говорят другите за него, но нагуалът Хулиан го сттал и служил край на това.

За първи и последен път дон Хуан се изплашил от нагуала. Чул го да му казва да престане с глупостите си. Появил се изневиделица: смолисточер, камбановиден обект, с огромно тегло и сила. Нагуалът сграбчил дон Хуан. Дон Хуан не разбрал как точно се случило всичко, но здравата го заболяло. Усетил остра нервна болка в стомаха и слабините.

— Моментално се озовах обратно на речния бряг — каза дон Хуан, смеейки се. — Изправих се, прекосих наскоро спадналите води на реката и се запътих към дома.

Той направи пауза, след което ме попита какво мисля за неговата история, казах му, че ме е ужасила.

— Можело е да се удавиш в оная река — почти извиках. — каква жестокост! Нагуалът Хулиан трябва да е бил луд!

— Чакай малко — възрази дон Хуан. — Нагуалът Хулиан беше дяволско изчадие, но не и побъркан. Той правеше това, което трябваше да върши в качеството си на нагуал и учител. Истина е, че можех да умра, но това бе риск, които всички ние в един момент трябва да поемем. Ти самият можеше лесно да бъдеш разкъсан от ягуара или пък да умреш при всяко от нещата, които те карах за вършиш. Нагуалът Хулиан беше предприемчив, командваше и подхващаше всичко направо, директно. При него нямаше заобикалки и превземки.

Настоях, че колкото и ценен да е бил урокът, все още ми се струва, че методите на нагуала Хулиан са били, меко казано, странни и пресилени. Признах на дон Хуан, че всичко, което съм чул за нагуала Хулиан, така ме бе обезпокоило, че си бях съставил възможно най-лошо мнение за него.

— Аз пък си помислих, че те е страх да не би в някой от близките дни да тръгна да те хвърлям в реката или да те карам да навличаш женски дрехи — каза той и прихна да се смее. — Ето защо не одобряваш нагуала Хулиан!

Съгласих се, че е прав, а той ме увери, че няма намерение да повтаря прийомите на своя благодетел, защото те не били в неговия стил. Дон Хуан бил също толкова безжалостен, но не и толкова практичен, колкото нагуала Хулиан.

— По онова време — продължи дон Хуан — аз не успях да оценя изкуството му и съвсем не одобрявах онова, което вършеше с мен, но сега му се възхищавам за удивителния и директен начин, по който навремето ме вкара в позицията на безмълвното познание.

Дон Хуан каза, че поради чудовшцността на неговото изживяване бил забравил за човека чудовище. Отишъл сами-чък почти до вратата на нагуала Хулиан, но после размислил и се отправил към дома на нагуала Елиас, търсейки утеха. И там нагуалът Елиас му разяснил дълбоката същност на постъпките на нагуала Хулиан.

Когато чул разказа на дон Хуан, нагуалът Елиас с мъка с-държал вълнението си. С пламенни нотки в гласа той обяснил на дон Хуан, че неговият благодетел е прикриван от върховна класа, що се отнася до практическите уроци. Нагуалът Хулиан се намирал в едно безконечно дирене на прагматични представи и решения. Поведението му през оня ден там, при реката, било истински шедъовър на прижриване. Той оказал въздействие върху всички присъстващи и изкусно ги направлявал. Дори реката, дето е река, като че ли била под неговото влияние.

Нагуалът Елиас заявил, че докато дон Хуан се носел по течението в оня злощастен ден, борейки се за живота си, реката му била помогнала да разбере какво представлява духът. И благодарение на това разбиране, на това проумяване, дон Хуан получил възможността да влезе направо в зоната на безмълвното познание.

Дон Хуан каза, че изслушал нагуала Елиас, без да разбира и дума, но искрено се възхитил от неговата енергичност и жизненост.

Първо, нагуалът Елиас обяснил на дон Хуан, че звученето и значението на думите са от върховна важност за прикривачите. Те използуват словата като „ключове“, отварящи всичко затворено. Следователно прикривачите трябвало да обявят целта си, преди да се опитат да я постигнат. Но те не можели да разкрият истинската си цел още в самото начало, така че трябоало да изкажат предпазливо нещата, за да прикрият основната истина.

Нагуалът Елиас назовал това действие „събуждане на намерението“. Той обяснил на дон Хуан, че нагуалът Хулиан пробудил намерението, заявявайки категорично пред члено-вете на цялото свое домакинство, че той ще покаже на дон Хуан с един замах само какво представляба духът и как той, дон Хуан, да го определя за в бъдеще. Това било пълна безсмислица, защото нагуалът Хулиан знаел много добре, че не съществува начин духът да бъде определен. Онова, което той в действителност се опитвал да направи, било, естествено, да постави дон Хуан в позицията на безмълвно познание. След като направил изказването, което замаскирало истинската му цел, нагуалът Хулиан събрал колкото е възможно повече хора, превръщайки ги по този начин във волни или неволни съучастници, всички те знаели неговото заявено намерение, но нито един от тях не знаел какво всъщност си е наумил.

Надеждата на нагуала Елиас, че неговото разяснение на постъпките на нагуала Хулиан ще извади дон Хуан от нетърпимото му състояние на пълно непокорство и нихилизъм, се оказала съвършено безпочвена. И въпреки това нагуалът Елиас търпеливо продължавал да му обяснява, че дока-то се е борил с течението на реката, е достигнал третата точка.

Старият нагуал му обяснил, че позицията на безмълвното познание се нарича „третата точка“, понеже, за да стигне до нея, човек трябва преди това да премине през втората точка — зоната на безжалостността. Нагуалът Елиас казал, че дон Хуановата събирателна точка е придобила достатъчна подбшкност, за да бъде той двоен, което му позволило да бъде едновременно и в зоната на здрабия разум, и в зоната на безмълвното прзнание или пък да реду-ва ту едното, ту другото състояние.

Той казал на дон Хуан, че постижението му е направо чудесно. Дори го прегърнал, като че ли е дете. Нагуалът Елиас просто не можел да престане да говори за това, как дон Хуан, напук на невежеството си или може би именно заради него, бил прехвърлил цялата си енергия от едното място на другото, което за нагуала означавало, че дон Хуановата събирателна точка притежава възможно най-благоприятното свойство — вродена подвижност.

Той казал на дон Хуан, че всяко човешко същество носи у себе си способността за подобна подвшкност. За повечето от нас обаче тази способност е скрита навътре в най-отдалечените ъгълчета и затова никога не я използваме, освен в много редки случаи, създадени от магьосници, подобно на изживяването на дон Хуан, или пък създадени от крайни обстоятелства, като например битката на живот и смърт. Дон Хуан слушал, хипнотизирай от гласа на стария нагуал, като внимавал, той можел да следва нишката на всичко, което казвал човекът срещу него — нещо, което никога не му се удавало с нагуала Хулиан.

Старият нагуал продължил да обяснява, че човешката раса се е закрепила върху първата точка — разума, но че не всяка човешка събирателна точка се намира точно върху позицията на разума. Хората, чиято точка е именно на това място, са истинските водачи на човечеството. През по-голямата част от живота си те са неизвестни хора, чиято гениалност се явява като проява на разума им.

Нагуалът Елиас казал, че имало време, когато хората се намирали на позицията на третата точка, която тогава, разбира се, била за тях „първа точка“. Но после човечеството се прехвърлило в зоната на разума.

По бремето, когато безмълвното познание било „първата точка“, царели същите условия. Не на всяко човешко същество събирателната точка се намирала точно в тази позиция. Това означавало, че истинските водачи на човечеството винаги биват само няколко души, чиито събирателни точки са точно в позицията или на здравия разум, или — в тази на безмълвното познание. Останалата част от човечеството, казал старият нагуал на дон Хуан, била просто „публика“, в наши дни те са „почитатели на разума“, а в миналото са били „почитатели на безмълвното познание“. А те са били тези, които се възхищават и пеят оди на героите и от двете позиции на точката.

Нагуалът казал, че човечеството е прекарало по-голямата част от своята история в позицията на безмълвното познание и че именно това обстоятелство обяснява огромния ни копнеж по него.

Дон Хуан го попитал какво точно му направил нагуалът Хулиан, въпросът му прозвучал по-зряло и интелигентно, отколкото му се искало. Нагуалът Елиас му отговорил съ-вършено неразбираемо, казал, че нагуалът Хулиан обучава дон Хуан, примамвайки събирателната му точка в позицията на разума, за да го направи мислител, а не част от една простодушна, но емоционално заредена публика, която обожава спретнатите произведения на разума, в същото време нагуалът Хулиан обучавал дон Хуан да бъде истински магьосник на абстракта, а не просто част от една отблъскващо неука тълпа от любители на неизвестното.

Нагуалът Елиас уверил дон Хуан, че единствено човешкото същество, което е образец на разум, може с лекота да придвижи събирателната си точка и да стане образец на безмълвното познание, казал още, че само онзи, който е бил точно в едната от двете позиции, е в състояние да види ясна срещуположна позиция, и че именно така е настъпило просвещението. Позицията на разума се виждала ясно от тази на безмълвното познание.

Старият нагуал казал на дон Хуан, че еднопосочният мост, водещ от безмълвното познание към разума, се нарича „загршкеност“. Тоест загрижеността, която истинс-кият човек на безмълвното познание храни към източника на собственото си знание. А другият еднопосочен пост, водещ от разума към безмълвното познание, се нарича „чисто разбиране“. Това е познанието, което казва на човека на разума, черазумът е само един остров, един малък остров сред безбрежното море от други острови.

Нагуалът добавил, че човешко същество, което притежава и двата въпросни моста в пълна функционална изправност, представлява магьосник в състояние на пряка връзка с духа, живата сила, която прави възможни и двете позиции. Той казал на дон Хуан, че всичко, което нагуалът Хулиан е сторил онзи ден при реката, било представление, но адресирано не към струпалата се човешка публика, а към духа — силата, която го наблюдавала. Той забавлявал и разбеселил всички, но най-вече силата, към която била адресирана цялата тази атракция.

Дон Хуан каза, че според нагуала Елиас духът се вслушба със затаен дъх, когато говорещият използва езика на тестовете. И под жестове не трябва да се разбират някакви знаци или движения на тялото, а прояви на неподправена, вихрена страст, щедри изблици на целокупно разкрепостяване, на хумор, като жест, отправян към духа, магьосниците изваждали наяве най-доброто от себе си и безмълвно го полагали в нозете на абстракта.

ВЪЗНАМЕРЯВАНЕ НА ВЪНШНОСТИ

Дон Хуан поиска да направим още един излет до близките планини, преди да си тръгна за вкъщи. Но не стана така, вместо това той ме помоли да го закарам до града — трябвало да се види с някакви хора там.

По пътя говори за много неща, но не и за намерението. За мен това беше един добре дошъл отдих.

Следобеда, когато си свърши работата, седнахме на любимата му пейка на площада. По това време мястото беше безлюдно. Чувствах се много изморен и сънен, но изведнъж, съЗсем неочаквано, живнах. Съзнанието ми стана кристално ясно.

Дон Хуан начаса забеляза промяната и се засмя на учудената ми физиономия. Той извади мисълта направо от главата ми или пък може би аз бях този, който избади мисълта от неговата глава.

— Ако мислиш за живота, изчислен в часове вместо в го дини, то житейските ни пътища са необикновено дълги — каза той. — Дори и да мислиш изчислено в дни, животът пак си остава почти безкраен.

Точно това си мислех аз.

Той ми киза, че магьосниците измервали своя живот в часове и че за един магьосник било възможно да изживее в рам-ките на един час еквивалента на цял един живот. Тази наситеност е едно преимущество, когато се стигне до натрупване на знания относно преместване на събирателната точка.

Поисках да ми разясни това по-подробно. Преди време, понеже е доста досадна работа да се водят записки по разговори, той ми беше препоръчал да съхранявам цялата информация за магьосническия свят, която получавах, добре подредена, но не на хартия, нито пък в съзнанието ми, а в преместването на моята събирателна точка.

— Дори и с най-минималното си преместване събирател ната точка създава абсолютно отделни острови на възпри ятие — каза дон Хуан, — информацията под формата на изживявания в сложността на съзнанието може да бъде складирана там.

— Но как може да се събира информация в нещо толкова неопределено? — попитах аз.

— Умът е също толкова неопределен и при все това му вярваш, защото е нещо познато за теб — отвърна той. — Ти все още нямаш създадена подобна близост с преместването на събирателната точка, но то е съвсем същото.

— Искам да кажа, как се складира информацията? — нас тоях аз.

— Информацията се складира в самото изживяване — обясни той. — По-късно, когато магьосникът премести съ бирателната си точка точно на същото място, където е била и преди, той преизжибява всичко наново. Това магьосническо спомняне е начинът да бъде извлечена обратно цялата информация, натрупана в преместването на събира телната точка.

Наситеността се явява автоматичен резултат от преместването на събирателната точка — продължи той. — Например ти сега изживяваш тези моменти по-наситено, отколкото би ги изживявал при нормални условия, така че всъщност трупаш наситеност. Някой ден ще преживееш наново сегашния момент, като накараш събирателната си точка да се върне обратно точно на същото място, където е тя в момента. Ето това е начинът, по който магьосниците трупат информация.

Казах на дон Хуан, че наситените ми спомени от изминалите няколко дни просто ми се бяха случили, без да доловя никакви по-особени духовни процеси у себе си.

— Как може човек съзнателно да се самопринуди да си спомни нещо? — попитах аз.

— Наситеността, като страна на намерението, е свърза на естествено с блясъка на магьосническите очи — поясни той. — За да си спомнят тези отделни острови от възприя тия, магьосниците трябва само да възнамерят специфичния блясък на очите си, свързан с онова място, където ис кат да се върнат. Но аз вече ти го обясних.

Сигурно съм гледал озадачено, защото дон Хуан ме наблюдаваше със сериозно изражение на лицето. На няколко пъти отворих уста да му задам въпроси, но не можех да подредя мислите си.

— Тъй като нивото му на наситеност е по-голямо от нормалното — каза дон Хуан, — то в рамките само на някол ко часа магьосникът може да изживее еквивалента на един нормален живот, като се премества на непозната позиция, събирателната му точка изразходва повече енергия от обикновено. Този извънреден поток енергия се нарича „наситеност“.

Съвсем ясно разбирах всичко и под влияние на това важно и ново за мен откритие рационалната ми нагласа се разклати.

Дон Хуан се взря в мен и ме предупреди да се пазя от типичната за всички магьосници реакция — едно мъчително желание да се обясни магьосническото изживяване по смислен и убедителен начин.

— Магьосническото изживяване е така непривично — продължи дон Хуан, — че магьосниците го считат за един вид интелектуално упражнение и го използват, за да се прикриват с него. Техният коз като прикривачи обаче се състои в следното: те ясно съзнават, че ние сме възприемащи същества и че възприемането има далеч повече възможности, отколкото разумът ни може да си представи.

Като мой единствен коментар изказах лошите си предчувствия за непривичните възможности на човешкото съзнание.

— За да се предпазят от тази необятност — каза дон Хуан, — магьосниците се учат да поддързкат у себе си едно изрядно съчетание от безжалостност, лукавост, търпеливост и благост. Тези четири основи са неотделимо свърза ни една с друга. Магьосниците ги разработват, като ги възнамеряват. Тези основи, разбира се, са позиции на събира телната точка.

Той продължи, като каза, че всяко действие, предприемано от магьосниците по дефиниция, се управлява от тези четири основни принципа. Така че всъщност всяко магьосническо действие е преднамерено и в замисъла, и в реализацията си и представлява специфично съчетание от четирите основи на прикриването.

— Магьосниците използват четирите състояния на прикриването като ориентировъчни белези — продължи той. — Това са четири различни едно от друго настроения, четири различни вида наситеност, които магьосниците могат да използват, за да накарат събирателните си точки да се преместят на отделните специфични позиции.

Той като че внезапно се ядоса. Попитах го дали темата на разговор го е раздразнила.

— Просто си мисля, че нашата рационалност ни тика между „чука и наковалнята“ — каза той. — Ние сме склонни да обмисляме, да питаме, да откриваме, да си обясняваме, а няма как това да се направи в сферата на магьосничеството. Магьосничеството е акт на достигане на зоната на безмълвното познание, а безмълвното познание не се поддава на осмисляне. То може да бъде само изживяно.

Дон Хуан се усмихна, очите му заблестяха като две малки светлинки, каза, че в усилието си да се защитят от смазващия ефект на безмълвното познание магьосниците разработили изкуството на прикриването. Прикриването придвижвало събирателната точка мигновено, при това стабилно и надеждно, давайки по този начин на магьосниците време и следователно възможност да се подкрепят.

— В изкуството на прикриването — продължи дон Хуан — съществува техника, която магьосниците ползват активно: контролираното безумие. Магьосниците твърдят, че за тях контролираното безумие е единственият начин да се справят със себе си (когато са в състояние на разширено съзнание и възприемане), а също така и със света на ежедневието.

Дон Хуан обрисува контролираното безумие като изкуството на контролираната заблуда или изкустбото да се преструваш, че си изцяло погълнат от дадено действие — да се преструваш така добре, че никой да не може да го отличи от истината, контролираното безумие не е отявлена измама, каза ми той, а изтънчен, артистичен начин да се откъснеш от всичко наведнъж, оставайки същевременно неразделна част от всичко.

— Контролираното безумие е изкуство — продължи дон Хуан, — едно опасно и трудно за овладяване изкуство. Много магьосници нямат кураж да се заловят с него не защото по начало има нещо не наред в това изкуство, а защото изучаването и практикуването му отнема много сили.

Дон Хуан призна, че го е прилагал добросъвестно, макар и без особено желание, може би защото неговият благодетел бил ненадминат в него. Или може би защото неговата личност, която, както каза той, в основата си била неискрена и дребнава, просто не притежавала необходимите пъргавина и ловкост, за да практикува контролирано безумие.

Погледнах го с изненада. Той спря да говори и се взря в мен с дяволити очи.

— Когато се захващаме с магьосничеството, личността ни вече е оформена — каза той и сви рамене, изразявайки примирение, — тъй че можем само да практикуваме конт ролираното безумие и да се смеем над себе си.

Обзе ме съчувствие и аз го уверих, че за мен той в ника-къв случай не е дребнав и неискрен.

— Но това е моята основна индивидуалност — настоя дон Хуан.

Аз пък настоях, че не е така.

— Прикривачите, които практикуват контролирано безумие, вярват, че що се отнася до индивидуалността, цяла та човешка раса се дели на три категории — каза той и ми се усмихна както винаги, когато неочаквано ме насаждаше на пачи яйца.

— Това е абсурд — възразих аз. — Човешкото поведение е твърде сложено, за да бъде категоризирано така просто.

— Прикриваните пък твърдят, че ние не сме чак толкова сложни, колкото си въобразяваме — каза той, — и че всички принадлежим към една от трите категории.

Избухнах в нервен смях. Обикновено бих приел подобно твърдение като шега, но тъй като този път съзнанието ми бе извънредно ясно, а мислите — горчиви, почувствах, че той наистина говори сериозно.

— Сериозно ли? — попитах аз, колкото успях по-учтиво.

— Съвършено сериозно — отговори той и се разсмя. Смехът му ме поотпусна. А той продължи да обяснява системата на прикривачите за класифициране. Дон Хуан каза, че хората от първата категория са: изрядни секретари, помощници, компаньони. Те са с много непостоянна индивидуалност, но непостоянството им не е благодатно. Услужливи са, грижовни домошари, донякъде находчиви, с чувство за хумор, възпитани, благи и деликатни. С други думи — най-прекрасните хора, които човек може да срещне, но с един огромен недостатък: не могат да действат самостоятелно. Този вид хора изпитват постоянна нузкда някой да ги направлява. Под нечие ръководство, независимо колко брутално или антагонистично може да е то, те са направо изумителни. Оставени сами на себе си обаче загиват.

Хората от втората категория съвсем не са приятни. Те са дребнави, отмъстителни, завистливи, ревниви, егоцентрични. Говорят единствено за себе си и обикновено изискват от другите да се съобразяват с тях, винаги вземат инициативата в свои ръце, дори ако това не им е много изгодно, винаги са неспокойни и не знаят какво е отдих. Чувстват се несигурни и вечно недоволни, колкото по-несигурни са, толкова по-зли стават, фаталният им недостатък е, че и човек биха убили само и само да са начело.

В третата категория влизат хората, които не са нито добри, нито зли. Не служат никому, нито пък се налагат над другите. По-скоро са безучастни. Имат възвишена представа за самите себе си, произлизаща единствено от мечтите и самозалъгването им. Ако в нещо са все пак нео-бикновени, то това е във вечното им очакване нещата да се наредят от само себе си. Очакват сбетът да ги открие и позори. Осбен това притежават удивителната способност да си въобразяват, че държат в ръцете си „ключа за велики дела“, които са само във временен застой и които те постоянно обещават да извършат, но така и не успяват, защото всъщност са извън техните възможности.

Дон Хуан каза, че самият той определено принадлежи към втората категория. След това ме помоли сам да определя собствената си категория, от което аз направо подскочих. Дон Хуан се присви от смях. После отново ме прикани да се самокласифицирам и аз с неохота предположих, че може би съм някаква комбинация и от трите категории.

— Не ми пробутвай този номер с комбинацията — каза той все още през смях. — Ние сме прости същества и всеки от нас спада към един, само един от трите вида. И що се отнася до мен самия, аз считам, че ти принадлежиш към втората група. Тях_ прикривачите _ги наричат „пръдни“.

Исках да възразя, че схемата му на класификация е унизителна, но се спрях своевременно, вместо това казах, че ако наистина съществуват само три вида индивидуалност, то всички ние сме уловени в една от тези три категории за цял живот, при това — без надежда за прекласификация или спасение. Той се съгласи, че е точно така. С изключение на това, че все пак има спасителен изход. Магьосниците отдавна знаели, че само нашето себеотражение попада в една от трите категории.

— Проблемът ни е, че се взимаме твърде на сериозно — каза той. — в която и категория да попада нашата самопредстава, това се дължи изключително на факта, че имаме самомнение. Ако не бяхме така самомнителни, попадането ни в една или друга категория би било без значение. Аз вина ги ще си остана „пръдня“ — продължи той, като целият се тресеше от смях. — както и ти. Но аз сега съм пръдня, коя то не се взима на сериозно, докато ти все още се взимаш!

Бях възмутен. Исках да споря с него, но не можех да събера сили.

На пустия площад смехът му прокънтя зловещо. Тогава дон Хуан смени темата и изброи на един дъх основните ядра, които бе обсъждал с мен: Проявленията на духа, Почукването на духа, клопките на духа, връхлитането на духа, Изискванията на намерението и Боравене с намерението.

Той ги повтори, сякаш за да даде възможност на паметта ми да ги запомни веднъж забинаги. И после, сбито и накратко, изтъкна отново всичко, което ми беше разказал за тях. Той като че съзнателно ме подтикваше да натрупам цялата тази информация в наситеността на момента.

Отбелязах, че основните ядра все още си бяха загадка за мен. Тормозех се, че никога няма да ги разбера. Той бе създал у мен впечатлението, че се кани да изостави окончателно този въпрос, без аз изобщо да съм схванал техния вътрешен смисъл. Настоях, че имам да му задам още много въпроси за абстрактните ядра.

Дон Хуан, изглежда, прецени какво казах, след което мълчаливо поклати глава.

— Тази тема и на мен ми беше много трудна — каза той. — И аз като теб задавах ред излишни въпроси. Дори може би бях малко по-егоцентричен от теб. И много зъл. Непрекъс нато се заяждах, докато задавах въпроси. Ти си по-скоро „войнствено настроен следовател“. И накрая, разбира се, и двамата сме еднакво раздразнителни, но по различни причини.

Имаше само още едно нещо, което дон Хуан добави към нашия разговор за основните ядра, преди да смени темата, а именно че те се разкриват извънредно бавно и постепенно. Ту напредват, ту отстъпват.

— Аз не мога да повтарям непрекъснато, че всеки човек с подбижна събирателна точка може да я премести още — за почна той. — А учителят ни е нужен единствено за да ни пришпорва към безжалостност. Иначе естествената ни реакция е „да спрем, за да се поздравим“, задето сме покорили толкова много „нови територии“.

Той каза, че и двамата представляваме показателен пример за отвратителната ни човешка склонност да се щадим, проявявайки снизходителност към самите себе си. За щастие неговият благодетел в качеството си на изумителен прикриван не го жалел.

Дон Хуан каза, че по време на нощните им излети в планината нагуалът Хулиан им изнасял обстойни лекции за естеството на самомнението и за преместването на събирателната точка. За нагуала Хулиан самомнението било „ламя с три хиляди глави“ и човекът можел да се изправи срещу нея и да я унищожи по всеки един от следните три начина: първият бил да се отсича всеки път по една от глави-те на ламята, вторият — да се достигне онова състояние на мистериозно съществувание, наричано „зона на безжалостност“; което унищожавало самомнението чрез бабно изтощение от „глад“; и третият бил да се заплати за миг-новеното унищожение на „трихилядоглавата ламя“ със собствената ни символична смърт. Нагуалът Хулиан им препоръчал третия вариант, но подхвърлил на дон Хуан, че може да се счита за истински щастливец, ако въобще има възможност да избира. Обикновно духът сам решавал по кой път да тръгне магьосникът, а дълг на магьосника било да следва това решение.

Дон Хуан каза, че както той напътствал мен, така неговият благодетел му помогнал да отсече една по една трите хиляди глави на ламята-самомнение, но в резултатите на двама ни имало съществена разлика. Докато аз съм реагирал много добре, навремето той въобще не реагирал.

— Моето състояние беше много особено — продължи той. — Щом моят благодетел ме видял проснат на пътя с дупка от куршум в гърдите, веднага разбрал, че аз ще бъда новият нагуал. Нагуалът постъпил съобразно с това и преместил събирателната ми точка веднага щом здравословното ми състояние позволявало това. И аз видях с неочаквана леко-та енергийно поле във формата на онзи човек чудовище. Но това постижение вместо да помогне, както се очаквало, блокирало по-нататъшното движение на събирателната ми точка. И докато събирателните точки на останалите чираци се движели планомерно, моята стояла прикована на нивото на способността да виждам чудовището.

— Но твоят благодетел не ти ли каза какво става? — по питах аз, истински учуден от ненужното усложнение.

— Моят благодетел не вярваше в поднесеното наготово познание — каза дон Хуан. — Той считаше, че познанието, получено по този начин, се лишава от своята сила. Такова познание никога не било „под ръка“, когато човек се нуждае от него. От друга страна, ако познанието е само загатнато, тогава този, който се интересува от него, ще си намери начин да го „изиска“.

Дон Хуан каза, че разликата между неговия метод на обучение и този на благодетеля му се състои в това, че според него човек трябва да има свободата да избира, докато благодетелят му съвсем не мислел така.

— Учителят на твоя нагуал, нагуалът Елиас, не ти ли каза какво става? — настоях отново аз.

— Опита се — започна дон Хуан и въздъхна, — но аз бях направо невъзможен, все знаех всичко! Те си говореха, а аз се правех, че ги слушам.

За да се справи с това безизходно положение, нагуалът Хулиан решил да принуди дон Хуан да осъществи още веднъж, но вече по друг начин, свободно преместване на събирателната си точка.

Прекъснах го, за да попитам дали това се е случило преди или след неговото изживяване при реката. Дон Хуановите истории нямаха хронологичния ред, от който се нуждаех.

— Това се случи няколко месеца след онзи случай — отгово ри той. — И да не си помислиш, че веднъж изживял това раздвоено възприятие, бях станал по-мъдър и по-трезвомислещ. Нищо подобно! Помисли какво става с теб — продължи дон Хуан. — Аз не само непрекъснато разкъсвах твоята последователност, аз я направих на парченца, а погледни се само: ти продължаваш да действаш, сякаш нищо не се е случило. Това е върховно постижение на магичното, на възнамеряването. Навремето и аз бях същият. За известен период се чувствах като замаян под влияние на изживяното, а после го забравях и завързвах прекъснатите краища, сякаш нищо не се е случило. И именно поради тази причина моят благодетел считаше, че ние можем да се променим истински само ако умрем.

Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан използвал Тулио, необщителния член на своето домакинство, за да нанесе нов разстройващ удар върху психологическата последователност на дон Хуан.

Той поясни, че сред чираците царяло вечно разногласие по всички въпроси, с изключение на един — че Тулио е презрян, надут дребосък. Ненавиждали Тулио, защото той или ги от-бягвал, или се заяждал с тях. Отнасял се към всички с такова пренебрежение, че те се чувствали като нищожества. Били убедени, че не им говори, защото няма какво да каже, и че най-типичната му черта — неговата непоклатима надменност, е всъщност прикритие за плахостта и стеснителността му.

При все това, като че ли напук на неприятната му личност и за всеобщо огорчение на всички чираци, Тулио притежавал неоправдано според тях влияние върху живота на цялото домакинство — особено върху нагуала Хулиан, който имал слабост към него.

Една сутрин нагуалът Хулиан разгонил за цял ден всички чираци да изпълняват различни поръчки в града. Освен по-старите членове на групата единственият останал в къщата бил дон Хуан. По обяд нагуалът Хулиан се отправил към кабинета си, за да се заеме с ежедневното си деловодство, като влизал, небрежно помолил дон Хуан да му помогне при сметките. Дон Хуан започнал да преглежда отчетите за приходите в стопанството и скоро видял, не за да може да продължи, са му нужни някои данни, които Тулио, надзирателят на имота, трябвало да отбележи отстрани на графата, но очевидно бил забравил.

Нагуалът Хулиан бил крайно ядосан от пропуска на Тулио, което зарадвало дон Хуан. Нагуалът нетърпеливо наредил на дон Хуан да намери Тулио и да му каже незабавно да се яви в кабинета.

Наслаждавайки се на мисълта за унизения Тулио, дон Хуан хукнал из полето, придружаван, разбира се, от един ра-ботник, който да го пази от човека чудовище. Намерил Тулио да надзирава работниците — както винаги от разстояние. Дон Хуан бил забелязал, че Тулио не обича да влиза в пряк контакт с хората и винаги ги наблюдава отдалеч.

С рязък тон и по един подчертано заповеднически начин дон Хуан казал на Тулио да се върне с него в къщата, защото нагуалът го вика. Тулио измънкал, че в момента е зает, но ще дойде след около час. Дон Хуан настоял, знаейки, че Тулио няма да си направи труда да спори с него, а ще го отпрати с пренебрежително тръсване на главата, затова се изумил, когато Тулио неистово се разкрещял срещу него. Сцената била така неестествена за характера на Тулио, че дори полските работници наоколо спрели да работят и се спогледали въпросително. До този момент никой не бил чувал Тулио да повиши глас, а още по-малко да крещи неприлични думи. Самият дон Хуан бил така силно изненадан, че започнал нервно да се смее, което направо вбесило Тулио, който на сбои ред взел един камък и го метнал по дон Хуан.

Дон Хуан и неговият „телохранител“ хукнали обратно към къщата. Пред входната врата обаче заварили Тулио. Той разговарял тихо и се шегувал с няколко от жените, както си му бил навикът, извърнал глава, пренебрегвайки дон Хуан, вбесен, дон Хуан гневно се нахвърлил върху него за обидите, които Тулио му отправил там, на полето. Тулио и жените се облещили към дон Хуан, сякаш е полудял. Но явно този ден Тулио все пак не бил на себе си — внезапно изревал на дон Хуан да си затваря устата и да си гледа работата. После арогантно обвинил дон Хуан, че се опитва да го злепостави пред нагуала Хулиан.

Жените смаяно заахкали и неодобрително поглеждали към дон Хуан. Опитали се да успокоят Тулио. Дон Хуан наредил на Тулио да отиде незабавно в кабинета на нагуала и да даде необходимите обяснения по сметките. Тулио от своя страна му отвърнал да върби по дяволите. Дон Хуан вече се тресял от ярост. Простото поръчение да попита за сметките се превърнало в кошмар. Едва се сдържал, жените го наблюдавали внимателно и това го ядосало още повече, в безмълвен бяс дон Хуан изтичал до нагуалския кабинет, оставяйки Тулио и жените да хихикат зад гърба му. Смайването на дон Хуан обаче стигнало своя връх, когато, нахлувайки в кабинета на нагуала, открил Тулио да седи зад бюрото, изцяло погълнат от сметките. Дон Хуан направил върховно усилие и овладял гнеба си. Усмихнал се на Тулио — вече нямало за какво да се кара с него. Изведнъж разбрал, че нагуалът Хулиан е използвал Тулио, за да го изпита дали ще изпусне нервите си и дали ще се поддаде на гнева. Но той възнамерявал да не му достави това удоволствие.

Без да вдига поглед от сметките, Тулио казал, че ако дон Хуан търси нагуала, може би ще го намери в другото крило на къщата. Дон Хуан хукнал към другото крило на къщата, където съгледал нагуала Хулиан, който се разхождал бавно из вътрешния двор с Тулио от едната му страна.

Нагуалът изглеждал изцяло погълнат от разговора си с Тулио, който лекичко подръпнал нагуала за ръкава и тихо казал, че помощникът му е пристигнал.

Нагуалът Хулиан се заел да обяснява на дон Хуан подробности относно сметката. След изчерпателното си пояснение той казал на дон Хуан да донесе счетоводната книга от кабинета, за да впишат каквото трябва и Тулио като главен счетоводител да го подпише.

Дон Хуан недоумявал какво става! Подробното обяснение и сухият делови тон на нагуала били поставили всичко в сферата на обикновените земни дела. Тулио нетърпеливо наредил на дон Хуан да побърза с книгата, защото си имал и друга работа. Чакали го другаде. Тогава дон Хуан се примирил с мисълта, че ще го използват като шут. Знаел, че нагуалът му готви нещо; в очите му горял онзи пламък, който дон Хуан неизменно свързвал с жестоките му шеги. И нещо повече — този ден Тулио бил необикновено разговорлив.

Дон Хуан безмълвно тръгнал към кабинета и, точно както очаквал, Тулио вече бил там. Приседнал върху бюрото, той нетърпеливо потропвал по пода с тока на ботуша си. Подал счетоводната книга на дон Хуан и му казал да си върви, въпреки, че бил подготвен, дон Хуан все пак се изненадал, взрял се в човека срещу себе си, който се ядосал и го обидил. Дон Хуан едва се сдържал да не избухне отнобо. Продължил да си повтаря, че нагуалът просто го изпитва и това е всичко. Представил си кай ще го изхвърлят от къщата, ако не издържи този изпит.

Макар и съвсем объркан, дон Хуан не спирал да се диви на бързината, с която Тулио винаги съумявал да бъде една крачка пред него. Очаквал, че Тулио ще го чака заедно с нагуала, когато го видял обаче, не можел да повярва на очите си — нали бил пресякъл къщата по най-прекия път! Просто нямало начин Тулио да изтича по-бързо от него! Дори и така да е, би трябвало да е тичал рамо до рамо с дон Хуан… Нагуалът Хулиан поел счетоводната книга от ръцете на дон Хуан с равнодушно изражение. Нанесъл отметката, а Тулио я разписал. После продължили да си говорят за сметките, загърбвайки дон Хуан, който не сбалял очи от Тулио. Мъчел се да проумее смисъла на изпитанието. Може би изпит на поведението му, мислел си той, в тази къща поведението му било постоянна тема на разговор.

Нагуалът отпратил дон Хуан. Искал да остане насаме с Тулио, за да говорят по работа. Дон Хуан незабавно тръгнал да търси жените, за да разбере какво ще кажат те за тази загадъчна ситуация. Едва изминал десет крачки, и пред него се изпречили две от тях заедно с Тулио. Тримата разговаряли оживено. Щом ги зърнал, дон Хуан хукнал обратно към нагуала. Но Тулио бил все още там и продължавал да разговаря с нагуала, в главата на дон Хуан се зародило невероятно подозрение. Изтичал до кабинета — Тулио бил изцяло погълнат от счетоводните дела и дори не забелязал дон Хуан, Дон Хуан го попитал какво стаба. Този път Тулио реагирал типично: нито отговорил, нито го погледнал. И тогава на дон Хуан му хрумнало една забележителна идея. Изтичал до обора, оседлал два коня и помолил своя телохранител, който го придружавал сутринта, да дойде с него. Препуснали в галоп към мястото, където открили Тулио сутринта. Той си бил там. Не казал нищо на дон Хуан — просто свил рамене и извърнал глава, когато дон Хуан го запитал какво става тук. Тогава дон Хуан и придружителят му в галоп се отправили обратно към къщата. Дон Хуан оставил човека да се погрижи за конете и се втурнал вътре. Тулио обядвал заедно с жените. Едновременно с това Тулио разговарял с нагуала, Тулио оправял сметките, Тулио бил на полето!…

Дон Хуан приседнал в един ъгъл и почувствал как от страх го облива лепкава студена пот. Знаел, че в момента нагуалът Хулиан го изпробва с една от своите ужасни шеги. Осъзнал, че има три възможности пред себе си: да се държи, сякаш нищо не се е случило, да се опита сам да отгатне ка-къв е този „изпит“ или (доколкото нагуалът Хулиан му бил внушил, че ще му обяснява всичко, което поиска) да настоява пред нагуала да му разясни нещата. И така, дон Хуан решил да пита, докато получи отговор.

Отишъл при нагуала Хулиан и настоял да му обясни всичко от игла до конец, в момента нагуалът бил сам и все още изглеждал погълнат в сметките. Побутнал счетоводната книга настрана и се усмихнал на дон Хуан, казал, че двайсет и едното не-правенета, на които бил научил дон Хуан, се явяват „работни сечива“, с които може да бъдат отсечени трите хиляди глави на самомнението, но при дон Хуан тези сечива не бършат никаква работа. Така че той опитал втория начин за разрушаване на самомнението, а именно — дон Хуан да бъде поставен в зоната на безжалостността.

Дон Хуан решил, че нагуалът е полудял, като го слушал да говори за разни „не-правенета“, „трихилядоглави чудовища“ или за „зони на безжалостност“, дон Хуан взел да изпитва съжаление към него.

Съвсем спокойно нагуалът Хулиан казал на дон Хуан да отиде до сайванта зад къщата и да помоли Тулио да излезе оттам. Дон Хуан едва не се разсмял — методите на нагуала били твърде прозаични… Дон Хуан знаел, че нагуалът иска да продължи изпита, използвайки Тулио.

Тук дон Хуан спря да разказва и ме запита какво мисля за поведението на Тулио, казах, че сигурно Тулио е бил вече завършен магъосник и така е премествал събирателната си точка, че да създаде у дон Хуан впечатлението, че се намира на четири места едновременно.

— И така, какво мислиш, че заварих в сайванта? — попита дон Хуан широко ухилен.

— Или Тулио, или никого — отговорих му аз.

— Но ако се беше случил един от тези два варианта, ня маше да настъпи никакъв шок за моята последователност — каза дон Хуан.

Постарах се да си представя най-чудати неща и предположих, че може би е заварил Тулиовото сънувано тяло. Припомних му, че самият той ми беше направил нещо подобно чрез един от членовете на неговата група.

— Не — отговори дон Хуан. — Онова, което открих там, беше шега, нямаща равна на себе си в нормалната действителност. И при все това не беше чудо, не беше нещо извън този свят, какво мислиш, че беше?

Казах, че мразя гатанките, казах му още, че след всички чудати неща, които ме бе накарал да изживея, не мога да си представя нищо по-странно и невероятно. Предадох се.

— Когато влязох в онзи сайвант, очаквах да открия, че през цялото време Тулио се е криел там — каза дон Хуан. — Бях сигурен, че следващата „порция“ от своеобразния тест ще бъде нещо като луда игра на криеница. Тулио щеше да се постарае да ме влуди, криейки се из тъмните ъгли на онзи сайвант. Но нищо подобно не се случи, влязох в сайванта и заварих там четирима Тулиовци.

— Какво искаш да кажеш с това „четирима Тулиовци“? — попитах аз.

— Това, че там, в онзи сайвант, имаше четирима души — отговори ми дон Хуан. — И всички те бяха Тулио. Мозкеш ли да си представиш изненадата ми?! Те и четиримата седяха в една и съща поза, кръстосали крака и притиснати плътно един до друг. Очакваха ме. Погледнах ги и побягнах с писък. Отвън, пред вратата на сайванта, моят благодетел ме по вали на земята. Ужасен, видях как четиримата Тулиовци из лизат от сайванта и тръгват към мен. Закрещях, а Тулиовците забиваха твърдите си яки пръсти в мен, като огромни връхлитащи птици. Продължих да пищя, докато в един миг почувствах как нещо в мен се предава и ме обзе пълно без различие. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова необичайно. Отмахнах Тулиовците от себе си и се изправих. Те само ме бяха гъделичкали. Отидох направо към нагуала и го помолих да ми обясни явлението на четиримата.

Обяснението на нагуала Хулиан било, че четиримата мъже били образци на прикриване. Имената им били измислени от техния учител — нагуала Елиас, който, като едно упражнение по контролирано безумие, взел испанските названия на цифрите: уно, дос, трес, куатро6, прибавил ги към името „Тулио“ и получил по този начин имената Тулиуно, Тулиодо, Тулитре и Туликуатро.

Нагуалът Хулиан на свой ред ги представил на дон Хуан. Четиримата стояли в редица. Дон Хуан заставал пред всеки от тях и кимвал с глава, всеки от тях му кимвал в отговор. Нагуалът Хулиан казал, че четиримата Тулиовци били извънредно изкусни прикривачи, както дон Хуан се е убедил.

Тулиовците били триумфът на нагуала Елиас. Те били есенцията, същината на прикритостта. Били такива великолепни прикривани за всички практически цели, че все едно на практика съществувал само един човек, въпреки че хората ги вшкдали ежедневно, никой, освен членовете на домакинството, не знаел, че всъщност на практика съществуват четирима Тулиовци.

Дон Хуан разбирал всичко с абсолютна яснота и поради тази необикновена яснота знаел, че е достигнал зоната на безжалостността. И сам разбрал, че зоната на безжалост-ността е позиция на събирателната точка, която прави самосъжалението невалидно. Но дон Хуан знаел също така, че неговата проницателност и мъдрост са извънредно мимолетни. Неизбежно събирателната му точка щяла да се завърне в началната си позиция.

Когато нагуалът го попитал дали има някакви въпроси, дон Хуан разбрал, че трябва да обръща повече внимание на нагуалските обяснения, отколкото да размишлява върху собствените си предвиждания.

Дон Хуан поискал да узнае как четиримата Тулиовци създават впечатлението, че има само една личност. Бил извънредно любопитен, защото, наблюдавайки ги, видял, че не са чак толкова еднакви. Носели едни и същи дрехи. Освен това били с приблизително еднакви пропорции, възраст и профил. Но с това се изчерпвало цялото им сходство. И все пак, наблюдавайки ги дори отблизо, дон Хуан момеел да се закълне, че съществува само един Тулио.

Нагуалът Хулиан обяснил, че човешкото око е пригодено да се фокусира само върху най-очебийните черти и че човек помни единствено тях. Затова прикриванеското изкуство има за цел да създава впечатление, показвайки само чертите, избрани от прикриваните, черти, за които знаят, че очите на зрителя са подготбени. Ловко подсилвайки определени впечатления, прикриваните можели да създадат у случайния наблюдател твърдо убеждение за истинността на това, което вшкдат.

Нагуалът Хулиан казал, че когато преди време дон Хуан пристигнал облечен в женски дрехи, жените се разсмели най-искрено. Но мъжът с тях, а той бил Тулитре, незабавно поднесъл на дон Хуан първото впечатление за Тулио. Поизвърнал се, за да скрие лицето си, свил презрително устни, сякаш се отегчавал, и се отдалечил, за да се освободи от напушилия го смях. През това време жените също помагали да се затвърди това първо впечатление у дон Хуан, като се престрували на раздразнени от необщителността на Тулио. От този момент нататък всеки един „Тулио“, който влизал в полезрението на дон Хуан, подсилвал и доизпипвал впечатлението за „особняка Тулио“, докато накрая дон Хуановите очи не момеели да съзират нищо друго осбен онова, което им се поднасяло.

Тогава Тулиуно се обадил и казал, че минали цели три месеца, изпълнени с много внимателни и последователни действия, преди дон Хуан да стане сляп за всичко друго осбен за онова, което го насочвали да очаква. След три месеца „слепотата“ му вече била така непоклатима, че Тулиобците престанали да се стараят. Действали си нормално в къщата. Дори престанали да носят еднакви дрехи и въпреки това дон Хуан не забелязвал разликата, когато обаче в къщата били доведени другите чираци, Тулиовците трябвало да започнат всичко отначало. Този път предизвикателството за тях било сериозно, защото чираците били много и при това — природно схватливи.

Дон Хуан попитал Тулиуно за Тулиовата външност. Тулиуно отговорил, че според нагуала Елиас външният вид се явява есенцията на контролираното безумие и че прикривачипе създават външността като я възнамеряват, а не с помощта на някакъв реквизит. Реквизитът дразни окото със своята неестественост и лесно се открива. И в това отношение възнамеряването на външности е упражнение преди всичко за прикривана.

След това заговорил Тулитре. Той казал, че външността била подтикната от духа. Тя бивала измолена, настоятелно призовавана, никога измисляна рационално. Тулиовият облик трябвало да бъде изискан от духа. И за да подпомогне това, нагуалът Елиас ги натикал и четиримата заедно в едно много малко затънтено складче и там духът им проговорил, казал им, че най-напред трябва да възнамерят еднаквостта си. След четири седмици на пълна изолация „еднаквостта“ ги споходила.

Нагуалът Елиас казал, че намерението ги е сляло един в друг и те придобили увереността, че индивидуалността им ще остане неразкршпа. Сега трабвало да побикат облика, който ще бъде възприет от зрителя. И те се захванали да призовават намерението за облика на Тулио, който дон Хуан бил видял. Наловило им се доста да поработят, докато го изпипат. Под напътствието на своя учител те се съсредоточили върху всички детайли, които щели да допринесат за съвършенството на създавания от тях образ.

Четиримата Тулиовци демонстрирали на дон Хуан най-очевидните Тулиови черти: енергични жестове на пренебрежение и високомерие, резки извръщания на лицето вдясно в знак на разгневеност; избивания на тялото, за да се скрие част от лицето с лявото рамо; ядни бръсбания с ръка пред очите, сякаш се отмахба перчем от челото; походка на пъргава нетърпелива личност, нервна и нерешителна.

Дон Хуан каза, че тези детайли от поведението и още десетки други подробности са оформили образа на Тулио, който бил толкова натрапчив, че всеки един от четиримата мъже трябвало само леко да намекне за някоя от въпросните черти на събирателния образ „Тулио“, и дон Хуан и чираците мигновено допълвали останалото в съзнанието си.

Той допълни, че поради стриктната последователност на поведението Тулио се бил превърнал за всички в олицетворение на противен човек. А всъщност бил само един нат-рапчив фантом. Бил пъргав и загадъчен и създавал — волно или неволно, впечатлението на сянка.

Дон Хуан попитал Тулиуно как четиримата били призовали намерението. Тулиуно му обяснил, че прикривачите просто силно викат намерението. Обикновено намерението се призовавало в сумрачна и изолирана стая, върху черна плоскост се поставя запалена свещ така, че пламъкът да е само на няколко сантиметра от очите на викащия. После се изрича думата намерение, произнася се бавно и отчетливо толкова пъти, колкото човек чувства, че е необходимо, височината на гласа нараства или спада от само себе си.

Тулиуно подчертал, че за да се призове намерението, е нужна тотална концентрация върху обекта на възнамеряването, в техния случай концентрирането им било изцяло насочено върху тяхното сходство и общия Тулиов образ. Дори след сливането им с намерението трябвало да изминат година-две, докато изградят собствената си увереност в това, което вършат, и докато самите се превърнат в реалност за околните.

Попитах дон Хуан какво мисли за начина, по който те призовават намерението. Той каза, че неговият благодетел, както впрочем и нагуалът Елиас, бил по-склонен към ритуализиране и предпочитал аксесоари като свещи, тъмни стаички и черни поставки.

Подхвърлих, че обредността ужасно ме привлича и че според мен ритуалите помагат най-много за концентриране на вниманието. Дон Хуан се замисли, каза, че видял как моето тяло в качеството си на енергийно поле притежава една черта, типична за магьосниците от древността — ярко блестяща област в долната дясна страна на сияйния пашкул. Тази сияйност, каза той, е свързана с находчивостта и показва склонност към морбидност7. Злите магьосници от миналото, отдадени на тъмната страна на магьосничеството, с удоволствие обуздавали тази така жадувана черта и гледали да я прикачат към тъмната страна у човека.

— Значи все пак у човека има тъмна страна — възтържествувах аз. — А ти винаги си го отричал, винаги си твърдял, че злото не съществува, че съществуват единствено различни сили.

Сам се изненадах от собственото си избухване, в един-единствен миг цялата ми католическа подплата пролича и Принцът на мрака се възправи чудовищно огромен.

Дон Хуан се задави от смях.

— Разбира се, у нас има тъмна страна — каза той. — Ние убиваме безразборно, не е ли така? Изгаряме хора в името на Бога. Самоунищожаваме се, заличаваме живота на тази планета, разрушаваме Земята. После се покайваме и разго варяме с всевишния. И какво ни казва Той? казва ни, че трябва да бъдем добри, иначе ще ни накаже, всевишният ни е заплашвал векове наред и това не е променило нищо. Не защото сме зли, а защото сме тъпи. У човека има тъмна страна, да, и тя се нарича глупост.

Не казах нищо, но мълчаливо го аплодирах в себе си и с удоволствие си помислих, че много го бива в дебатите. За кой ли път бе обърнал собствените ми думи срещу мен.

След малко дон Хуан ми поясни, че както ритуалът кара обикновения човек да строи огромни храмове, които са паметници на самомнението му, така ритуалът кара и маьосниците да създават обиталища на морбидност и мании, в резултат на това дълг на всеки нагуал е да напътства съзнанието така, че то да полети към абстракта, освободено от притежания и задължения.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах го аз.

— Един обред може да улови вниманието ни по-добре от всичко останало — отвърна той, — но освен това иска и висока цена. И тази висока цена се нарича морбидност, а тя на свой ред може да ипотекира нашето съзнание.

Дон Хуан каза, че човешкото съзнание прилича на огромна, обитавана от духове къща. Нормалното съзнание наподобява на това да си запечатан за цял живот само в една от стаите. Ние влизаме в стаята през магически отвор — раждането, и излизаме оттам през друг — смъртта.

Магьосниците обаче притежават способността да откриват и други пролуки, тъй че могат да излязат от тази на пръв поглед херметически затворена стая още приживе. Невероятно постижение! Но тяхното най-поразително и най-смело постижение е това, че когато се измъкнат от заключената стая, те избират свободата. Избират да напуснат завинаги необятното свърталище на призраци, вместо да се изгубят в лабиринтите му.

Морбидността е антитезата на прилива от енергия, от който се нуждае съзнанието, за да постигне свободата. Морбидността подлъгва магьосниците да изгубят пътя си, тласка ги направо към капана на неизвестността.

Попитах дон Хуан дали сред Тулиовците е съществувала някаква морбидност.

— Чудачеството не е морбидност — отвърна той. — Тулиовците бяха изпълнители, обучени от самия дух.

— С каква цел нагуалът Елиас е подготвил Тулиовците? — запитах аз.

Дон Хуан ме погледна изпитателно и се разсмя. Смехът му и светлините на площада лумнаха едновременно. Той стана от любимата си пейка и я погали с ръка, сякаш беше домашна котка.

— Свободата — каза дон Хуан. — Искаше да ги освободи от възприятийната им условност и ги учеше да бъдат творци. Прикриването е изкуство. За магьосника, тъй като той не е покровител или търговец на изкуство, единственото важно нещо в едно произведение на изкуството е това, че то може да бъде създадено завършено.

Стояхме до пейката и наблюдавахме разхождащите се в здрача минувачи. Историята на четиримата Тулиовци бе оставила у мен някакво смътно доловимо лошо предчувствие. Дон Хуан ми подхвърли, че трябва да тръгвам. По бреме на дългото пътуване до Лос Анджелис, каза той, събирателната ми точка щяла да си почине от трескавите пре-местбания през последните няколко дни.

— Компанията на един нагуал е нещо много измерително — продължи той. — Тя предизвиква странно изтощение, може да нанесе дори известни увреждания.

Уверих го, че изобщо не съм изморен и че за мен неговата компания може да бъде само благотворна, всъщност присъствието му ми действаше като наркотик — не можех без него. Това прозвуча доста ласкателно, но аз казвах самата истина.

Обиколихме площада няколко пъти в пълно мълчание.

— Върни се вкъщи и помисли върху основните ядра на ма-гьосническите истории — отсече дон Хуан на прощаване. — Или по-скоро не мисли за тях, а накарай събирателната си точка да се придвижи към зоната на безмълвното познание. Придвижването на събирателната точка е всичко, но то не означава нищо, ако не е трезво, контролирано преместване. Така че затвори вратата на себеотразяването! Бъди безупречен и ще имаш енергията, необходима да достигнеш зоната на безмълвното познание.