Глава 25Пътят към копието

Макар да не изпита колебание пред първата редица колони, Ранд трябваше да се насили да продължи навътре сред тях. Връщане назад вече не можеше да има. Никакво поглеждане дори повече назад. „Светлина, какво ли трябва да се случи тук? Какво ли наистина прави то?“

Прозрачни като най-финото стъкло, дебели може би една стъпка и на разстояние една от друга около три крачки, колоните представляваха гора от ослепителна светлина, изпълнена със стичащи се цветни талази, блясъци и странни дъги. Тук въздухът беше по-хладен, дотолкова, че да му се доще да е с палто, но гладкият бял камък под нозете му беше покрит със същия зърнист прах. И полъх не се долавяше, но въпреки това нещо караше всяко косъмче по тялото му да се размърда, дори под ризата му.

Напред и вдясно от себе си успя да различи друг мъж със сиво-кафявите дрехи на айилец, вдървен и неподвижен като статуя сред менящите се светлини. Това трябваше да е Мурадин, братът на Куладин. Вдървен и неподвижен. Нещо ставаше. Странно, но въпреки блясъка Ранд можеше да различи лика на айилеца съвсем ясно. Широко отворени очи, изпънато лице, изкривени устни, готови да изреват. Каквото и да виждаше, явно не му харесваше. Но Мурадин все пак бе оцелял дотук. Щом той можеше, значи и Ранд можеше.

Движеше се зад чифт очи и усещаше тяло, без да може да го владее. Притежателят на тези очи леко пробягваше между балвани по някакъв изпепелен планински склон под изгорено от слънцето небе и току поглеждаше надолу към странни, полудовършени каменни строежи — „Не! Не полудовършени, а едва започнати. Това е Руйдийн, но без никаква мъгла и току-що заченат“ — поглеждаше ги с презрение. Беше Мандеин, все още млад на своите четиридесет години за вожд на септа. Разделността се стопи; дойде сливането. Той беше Мандеин.

— Трябва да се съгласиш — каза Сеалдре, но за момент той не й обърна внимание.

Дженн бяха направили неща, с които извличаха вода и я изливаха в големи каменни басейни. Той бе водил битки за по-малко вода от тази, която съдържаха щерните им. А тези хора просто подминаваха каменните басейни, сякаш за тях водата беше без никакво значение. Странна стъклена гора се издигаше в центъра на цялата им дейност и проблясваше на слънцето, а близо до нея се намираше най-високото дърво, което беше виждал, поне три разтега високо. Каменните им постройки изглеждаха така, сякаш всяка от тях трябваше да побира цяла твърдина, цяла септа, след като бъде довършена. Лудост. Този Руйдийн нямаше да може да се защитава. Не че някой би нападнал Дженн, разбира се. Повечето отбягваха Дженн така, както отбягваха прокълнатите Изгубени, които се скитаха, търсейки песните, за които твърдяха, че щели да върнат изгубените дни.

Една процесия запълзя като змия от Руйдийн нагоре по хълма. Няколко дузини Дженн и два паланкина, носени от по осем мъже. Във всеки от тези паланкини имаше достатъчно дърво за дузина столове на вождове. Беше чувал, че сред Дженн все още има Айез Седай.

— Трябва да се съгласиш каквото и да те помолят, мъжо — каза Сеалдре.

Чак тогава той я погледна и за миг му се дощя да прокара дланите си по дългата й златна коса, да съзре отново в нея засмяната девойка, която бе положила брачния венец в нозете му и го бе приканила да се ожени за нея. Сега обаче тя беше сериозна, напрегната и угрижена.

— Другите ще дойдат ли? — попита той.

— Някои. Повечето. Говорих със сестрите си в съня, а всички ние сънувахме един и същи сън. Вождовете, които не дойдат, и онези, които не се съгласят… Техните септи ще загинат, Мандеин. След три поколения ще се превърнат в прах, а твърдините и добитъкът им ще принадлежат на други септи. Имената им ще се изгубят.

Не му харесваше, че говори с Мъдрите на други септи, макар и в сънища. Но Мъдрите сънуваха вярно. Знаеха ли нещо, то се оказваше истина.

— Остани тук — каза й той. — Ако не се върна, помогни на синовете и дъщерите ни да съхранят септата.

Тя го погали по бузата.

— Ще го сторя, заслон на живота ми. Но запомни. Трябва да се съгласиш.

Мандеин махна с ръка и сто забулени фигури го последваха надолу по склона, изникнали и прокрадвайки се като призраци от канара на канара, с готови лъкове и копия. Сивите и кафяви цветове се сливаха с обгорената земя и изчезваха дори и от неговите очи. Всички бяха мъже; жените от септата, носещи копия, беше оставил с мъжете около Сеалдре. Ако нещо се объркаше и тя предприемеше нещо безразсъдно, за да го спаси, мъжете вероятно щяха да я подкрепят в безразсъдството й; жените обаче щяха да се погрижат да се върне обратно в твърдината, въпреки желанието й, за да защити твърдината и септата. Той поне се надяваше да стане така. Понякога жените можеха да проявят по-голяма свирепост и от мъжете, и по-голяма глупост.

Процесията от Руйдийн беше спряла на напуканото глинено плато. Той даде знак на мъжете да останат на място и продължи сам, смъквайки булото си. Забеляза и други мъже като него, слизащи от планинските хребети вдясно и вляво, пристъпващи към спечената земя от всички посоки. Колко ли бяха? Петдесет? Сто, може би? Някои лица, които бе очаквал да види, липсваха. Сеалдре, както винаги, се бе оказала права — някои не се бяха вслушали в съня на своите Мъдри. Имаше лица, които не беше виждал никога досега, и лица на мъже, които се беше опитвал да убие, и на такива, които се бяха опитвали него да убият. Поне никой от тях не беше забулен. Убийството пред Дженн бе също толкова злодеяние, както убийството на Дженн. Надяваше се, че и останалите го помнят. Само един да извършеше вероломство и всички щяха да нахлузят булата си. Воините, които всеки вожд бе довел със себе си, щяха да се спуснат от планините и тази суха глина щеше да се разкаля от пролятата кръв. Почти очакваше някое копие всеки миг да се забие между ребрата му.

Макар да се мъчеше да следи стоте възможни източници на гибел, не можеше да откъсне очи от Айез Седай, когато носачите свалиха пищно гравираните им столове на земята. Жени с толкова бяла коса, че изглеждаше почти прозрачна. Лица без възраст с кожа, която вятърът като че ли можеше да разкъса. Чувал беше, че годините не докосвали Айез Седай. Колко ли стари трябваше да са тези двете? Какво ли бяха видели през живота си? Дали си спомняха как неговият праотец Комран за първи път бе открил огиерски стеддинг в Драконовата стена и бе подхванал търговия с огиерите? Или да речем, когато праотецът на Комран, Родрик, повел айилците да избият мъжете с железните ризи, които прекосили Драконовата стена? Айез Седай извърнаха очи към него — рязко сини и тъмно-тъмно кафяви, първите тъмни очи, които виждаше — и сякаш проникнаха вътре в черепа му, задълбаха в мислите му. Разбра, че са го отбрали от останалите, но защо — не знаеше. С усилие се отдръпна от тези два пронизващи погледа, които знаеха за него повече, отколкото знаеше той самият.

Един мършав белокос мъж, висок, макар и прегърбен, пристъпи напред от свитата на Дженн, придружен от две сивокоси жени, които можеха да минат за сестри, с едни и същи хлътнали зелени очи и наклонени по един и същи начин глави. Останалите Дженн стояха неподвижно, забили неспокойни погледи в земята, без да поглеждат айилците, но не и тези тримата.

— Аз съм Дермон — обяви мъжът с дълбок и плътен глас. Синеокият му поглед не отстъпваше по проницателност и сила на погледите на Айез Седай. — Това са Мордаин и Нарие. — Той посочи поред жените от двете си страни. — Ние говорим от името на Руйдийн и на Дженн Айил.

Мъжете около Мандеин се размърдаха нервно. Повечето от тях не възприемаха твърденията на Дженн, че са айилци, по-охотно от самия Мандеин.

— Защо ни призовахте тук? — попита той настоятелно, макар признанието, че е привикан, да опари езика му.

Вместо да отговори, Дермон каза:

— А ти защо не носиш меч? — Това предизвика гневно мърморене.

— Запретено е — изръмжа Мандеин. — Дори Дженн би трябвало да знаят това. — Той вдигна копията си, докосна ножа на кръста си и показа лъка на гърба си. — Тези оръжия са достатъчни за един войн. — Мърморенето стана одобрително, дори от неколцина мъже, които се бяха заклели да го убият. Пак щяха, ако им паднеше възможност, но одобриха думите му. И изглежда, решиха да го оставят той да говори.

— Не знаеш защо — каза Мордаин, а Нарие добави:

— Вие твърде много не знаете. Но трябва да го научите.

— Какво искате? — настоя Мандеин.

— Вас. — Дермон обходи с очи айилците. — Който сред вас ще бъде водач, трябва да идва в Руйдийн и да се учи откъде сме дошли и защо вие не носите мечове. Който не може да го научи, няма да живее.

— Мъдрите ви са ви говорили — каза Мордаин, — иначе нямаше да сте тук. Знаете цената за онези, които откажат.

Чарендин си запробива път напред, мятайки гневни погледи към Мандеин и към тримата Дженн. Мандеин му беше оставил дълъг белег на лицето; на три пъти двамата се бяха опитали да се убият.

— Просто да дойдем при вас ли? — каза Чарендин. — И който от нас дойде при вас, ще предвожда айилците?

— Не. — Думата отекна тънка като шепот, но достатъчно силна, за да прокънти във всяко ухо. Дойде от устата на тъмнооката Айез Седай, която седеше на резбования си стол, завита с одеяло около краката, сякаш й беше студено под знойното слънце. — Онзи ще дойде по-късно — продължи тя. — Камъкът, който нивга не пада, ще падне, за да възвести идването му. От кръвта ще е, но не ще бъде отгледан от кръвта, и ще дойде от Руйдийн призори, и ще ви привърже всички с връзки, които не ще можете да разкъсате. Той ще ви върне обратно и той ще ви унищожи.

Неколцина от вождовете на септи се раздвижиха, сякаш се канеха да си тръгнат, но никой не измина повече от няколко крачки. Всеки от тях се беше вслушал в Мъдрата на своята септа. „Съгласи се или ще бъдем унищожени. Съгласи се или сами ще се унищожим.“

— Тук има някаква уловка — извика гневно Чарендин. Пред погледите на Айез Седай гласът му се сниши, но все още съдържаше яд. — Вие искате просто да установите контрол над септите. Айил не коленичат пред никой мъж или жена. — Той извърна глава, за да не среща повече взора на Айез Седай. — Пред никой — измърмори воинът.

— Не търсим контрол — каза Нарие.

— Нашите дни се стапят — каза Мордаин. — Ще дойде ден, когато Дженн няма повече да ги има, и само вие ще останете, за да помните Айил. Вие трябва да останете, иначе всичко е напразно и ще се изгуби.

Плътният й глас, спокойната й увереност укротиха Чарендин, но Мандеин имаше още един въпрос.

— Защо? Щом знаете ориста си, защо е нужно да го правите? — Той посочи строежите, издигащи се в далечината долу.

— Това е предопределението ни — отвърна спокойно Дермон. — Дълги години търсихме това място и сега го подготвяме, макар и не за целта, която някога бяхме замислили. Правим това, което трябва, и пазим вярата.

Мандеин огледа лицето на мъжа. По него нямаше страх.

— Айилец си — каза той и когато някои от останалите вождове на септи ахнаха, повиши глас. — Аз ще отида при Дженн Айил.

— В Руйдийн не можете да идвате с оръжие — каза Дермон. Мандеин се изсмя на безразсъдството му. Да иска от един айилец да тръгне невъоръжен! Свали оръжията си и пристъпи напред.

— Отведи ме в Руйдийн, айилецо. Не ще отстъпя на куража ти.



Ранд примигна под искрящите светлини. Той наистина бе Мандеин; все още усещаше презрението към Дженн, прерастващо във възхита. Бяха ли Дженн айилци, или не бяха? Изглеждаха досущ като тях — високи, със светли очи и обгорени от слънцето лица, облечени в същите дрехи, само дето им липсваха булата. Но оръжия по тях нямаше, освен простите ножове на коланите, пригодени за работа. Такова нещо, като айилци без оръжия, не съществуваше.

Оказа се по-надалеч сред колоните, отколкото би го довела една крачка, и по-близо до Мурадин отпреди. Прикованият поглед на айилеца сега беше намръщен зловещо.

Ранд пристъпи още една крачка.



Името му бе Родрик, и бе почти на двадесет години. Слънцето грееше като златен мехур на небосклона, но той бе вдигнал булото си и очите му гледаха нащрек. Копията му бяха в готовност — едното в дясната ръка, другите три в лявата заедно с щита от бича кожа — и значи и той бе готов. Джеордам беше долу, скрит сред кафявата трева южно от хълмовете, където повечето храсти бяха хилави и повехнали. Косата на стареца беше бяла, като онова нещо, което се наричало „сняг“ и за което говореха старите хора, но очите му бяха остри и следенето на копачите на кладенци, теглещи пълните мехове с вода, не можеше да задържи цялото му внимание.

На север и изток се издигаха планини. Северните ридове бяха високи и остри, увенчани с бяло, но смалени пред чудовищния източен хребет. Тамошните висини създаваха впечатлението, че светът се опитва да допре небесата, и може би успяваше. Може би тъкмо онова бяло е снегът? Едва ли щеше да го разбере. Изправени пред тези висини, Дженн, изглежда, бяха решили да възвият на изток. Бяха се низали покрай тази планинска стена в продължение на месеци, теглейки с мъка фургоните си, стараейки се да не приемат, че айилците са тръгнали по петите им. Вода поне имаше, когато прекосиха една река, макар и не много. Години бяха минали, откак Родрик бе видял река, която да не може да прегази; повечето, достигащи извън планините, бяха само сухи корита спечена глина. Надяваше се дъждовете отново да се върнат и нещата пак да се раззеленят. Помнеше все още, когато светът беше зелен.

Чу конете още преди да ги е видял. Трима мъже, яздещи през кафявите хълмове, в дълги кожени ризи, обшити отвсякъде с метални дискове, двама от които — с пики. Познаваше водача им, Гарам, сина на вожда на града, скрит от погледа му зад хълмовете по пътя, по който идваха. Беше не по-възрастен от него самия. Слепи бяха, тези градски хора. Не бяха видели айилците, които се размърдаха след тяхното преминаване, и после отново се снишиха, почти невидими по съсухрената земя. Родрик свали булото си — нямаше да има убийства, освен ако конниците не започнеха. За това той не съжаляваше — не съвсем, — но все пак му беше трудно да се довери на хора, живеещи в къщи и градове. Твърде много такива битки бяха ставали. Според сказанията открай време било така.

Гарам дръпна юздите и вдигна десницата си за поздрав. Беше строен тъмноок младеж. Другите двама изглеждаха яки и опитни.

— Хо, Родрик. Напълниха ли най-сетне хората ви меховете си с вода?

— Виждам те, Гарам. — Изрече го равно и безизразно. Гледката на яхнали коне мъже го правеше неспокоен, още повече когато носеха мечове. Айилците имаха товарни животни, но в това да седиш на гърба на кон имаше нещо неестествено. Човешките крака си бяха достатъчно добри. — Привършваме. Да не би баща ти да е отменил позволението си да взимаме вода от земите му? — Никой друг град досега не им беше давал позволение. За водата трябваше да се сражават, ако наблизо имаше мъже, както и за всичко друго, а ако имаше вода, то наоколо имаше и хора. С тези тримата нямаше да му е лесно да се справи сам. Той помръдна нозе, готов за Танца, готов най-вероятно да загине.

— Не е — отвърна Гарам. Дори не беше забелязал помръдването на Родрик. — В града си имаме силен извор, а баща ми казва, че след като си заминете, сами ще можем да използваме кладенците, които сте изкопали. Но твоят дядо, изглежда, иска да разбере дали другите са потеглили, а те тръгнаха. — Той опря лакът отпред на седлото си. — Кажи ми, Родрик, те наистина ли са същият народ като вас?

— Те са Дженн Айил, а ние — Айил. Същите сме, но и не сме. Повече от това не мога да ти го обясня, Гарам. — И той самият всъщност не го разбираше.

— В коя посока тръгнаха? — попита Джеордам.

Родрик се поклони спокойно на праотеца си — беше чул тиха стъпка, звука на меки чизми и бе разбрал, че са на айилец. Градските хора обаче не бяха забелязали приближаването на Джеордам и дръпнаха изненадани юздите. Единствено нетрепналата ръка на Гарам възпря другите двама да насочат пиките си. Родрик и праотецът му зачакаха.

— На изток — каза Гарам, след като успокои коня си. — През Гръбнака на света. — Той посочи планинските върхари, забити в небето.

Родрик присви очи, но Джеордам попита спокойно:

— Какво лежи от другата страна?

— Краят на света, доколкото знам — отвърна Гарам. — Не съм сигурен дали има проход. — Поколеба се. — Тези Дженн водят със себе си Айез Седай. Десетки, както чух. Не ви ли безпокои да пътувате толкова близо до Айез Седай? Чувал съм, че някога светът бил по-различен, но те го унищожили.

Айез Седай много изнервяха Родрик, но сега лицето му остана невъзмутимо. Само четири бяха, а не десетки, но предостатъчно, за да го накарат да си спомня разказите как айилците някога се провалили пред Айез Седай, но как точно — никой не знаеше. Айез Седай трябваше да го знаят; те рядко бяха напускали фургоните на Дженн в годината след пристигането им, но когато го правеха, гледаха айилците с тъжни очи. Родрик не беше единственият, който се стараеше да ги отбягва.

— Ние пазим Дженн — каза Джеордам. — Те са тези, които пътуват с Айез Седай.

Гарам кимна, сякаш това уточнение го задоволи, а после отново се наведе и сниши глас.

— Баща ми има съветничка Айез Седай, макар че се старае да го крие от града. Тя казва, че трябва да напуснем тези хълмове и да се придвижим на изток. Казва, че сухите реки отново ще потекат и че до една от тях ние ще построим велик град. Много неща казва. Чух дори за плана на Айез Седай да построят град — намерили са дори огиери, които да им го издигнат. Огиери! — Той поклати глава, преминавайки от легендите към реалността. — Как мислите, дали не се канят отново да властват над света? Айез Седай? Според мен трябва да ги избием преди да могат отново да го унищожат.

— Всеки трябва да прави това, което сметне за най-добро. — Джеордам не издаде мислите си с гласа си. — Аз трябва да подготвя хората си да прекосим планините.

Тъмнокосият мъж се изправи на седлото, явно разочарован. Родрик заподозря, че се е надявал айилците да му помогнат в избиването на Айез Седай.

— Гръбнака на света — каза Гарам отривисто. — Има и друго име. Някои го наричат Драконова стена.

— Подходящо име — отзова се Джеордам.

Родрик се загледа към извисяващите се в далечината хребети. Подходящо име за Айил. Тяхното собствено, тайно име, неизричано пред никого, беше „Народ на Дракона“. Той самият не знаеше защо. Знаеше само, че не се изрича на глас, освен когато ти връчват копията. Какво ли се простираше отвъд тази Драконова стена? Поне щеше да има хора, с които да се сражават. Винаги имаше. В целия свят имаше само айилци, Дженн и врагове. Само това. Айилци, Дженн и врагове.



Ранд вдиша дълбоко и хрипливо, сякаш не беше вдишвал от часове. Цепещи очите пръстени светлина се свличаха на вълни от колоните около него. Думите все още отекваха в ума му. Айилци, Дженн и врагове — това беше светът. Със сигурност не бяха в Пустошта. Той бе видял — бе изживял — време преди айилците да дойдат в своята Триделна земя.

Оказа се още по-близо до Мурадин. Очите на айилеца се отместиха неспокойно — той като че ли му казваше да не прави следващата крачка.

Ранд пристъпи напред.



Приклекнал сред загърнатия в бяло склон, Джеордам, без да обръща внимание на студа, гледаше петимата души, пристъпващи тежко към него. Трима мъже с наметала и гугли и две жени в дебели дрехи, пристъпващи с мъка през снега. Според старите зимата трябваше отдавна да си е отишла, но пък те разправяха истории как сезоните се променяли и вече не били като преди. Твърдяха също така, че земята се тресяла и че планини се издигали и потъвали, разлюлени като водата в летен вир, когато хвърлиш в нея камък. Джеордам не вярваше на това. Беше осемнадесетгодишен, роден сред шатрите, и това беше единственият живот, който познаваше. Снегът, шатрите и задължението да пазиш.

Той свали булото си и бавно се изправи, снишавайки дългото си копие, за да не подплаши хората от фургона, но те въпреки това спряха отведнъж, зяпнали копието, лъка, преметнат на гърба му, и колчана на кръста му. Никой от тях не изглеждаше по-възрастен от него.

— От нас ли имате нужда, Дженн? — извика той.

— Нарече ни така, за да ни се подиграеш — извика му в отговор един висок остронос мъж. — Но е вярно. Ние сме единствените истински айилци. Вие предадохте Пътя.

— Това е лъжа! — сряза го Джеордам. — Аз меч никога не съм държал! — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Не го бяха поставили тук, за да се ядосва заради един Дженн. — Вие сте изгубени, фургоните ви са ей там. — Той посочи на юг с копието си.

Една от жените постави ръка на рамото на остроносия и заговори тихо. Другите закимаха и най-накрая остроносият също кимна, макар и неохотно. Жената беше хубава, с жълти къдрици, измъкнали се изпод тъмния шал, с който си бе увила главата.

— Не сме изгубени — каза тя и изведнъж се взря в него, сякаш го виждаше за първи път, и още по-плътно притегли шала около раменете и главата си.

Той кимна; не беше помислял сериозно, че са. Дженн обикновено успяваха да избегнат срещи с хората от шатрите дори когато им се наложеше да прибягват до помощта им. Малцината, които не го правеха, идваха при тях само в моменти на пълно отчаяние, за помощ, каквато не можеха да намерят никъде другаде.

— Последвайте ме.

До бащините му шатри имаше една миля през хълмовете — ниски силуети, отчасти покрити от последния паднал сняг, прихванали се по склоновете. Хората му поглеждаха новопристигналите нащрек, но не прекъсваха заниманията си, било то готвене, почистване на оръжие или замерване със снежни топки с децата. Той се гордееше със септата си, включваща близо двеста души — най-големият от десетте стана, пръснати северно от фургоните. Дженн обаче не изглеждаха особено впечатлени. Дразнеше го, че Дженн бяха много повече от айилците.

Луин излезе от шатрата си — висок мъж с посивяла коса и кораво лице; Луин никога не се усмихваше, така казваха, а Джеордам със сигурност не беше го виждал усмихнат. Може би се беше усмихвал преди майката на Джеордам да умре от треска, но на Джеордам не му се вярваше.

Жълтокосата жена — казваше се Морин — им разказа история, която Джеордам до голяма степен беше очаквал. Дженн бяха търгували с едно село — място, оградено с дървена стена — а после мъжете от селото излезли през нощта и си взели онова, което били продали, и още отгоре. Дженн винаги смятаха, че могат да вярват на хора, които живеят в къщи, винаги смятаха, че Пътят ще ги закриля. Тя изброи мъртвите — бащи, една майка, първобратя. Пленниците — първосестри, една сестромайка, дъщеря. Последното изненада Джеордам: Морин спомена с горчивина за петгодишна дъщеря, отведена, за да бъде отгледана от друга жена. Като огледа лицето й по-внимателно, той добави наум още няколко години към възрастта й.

— Ние ще ги върнем — обеща Луин. Взе няколко копия и ги заби с върховете в земята. — Можете да останете с нас, ако желаете, стига да сте готови да защитавате себе си и всички други. Ако останете, повече няма да ви се позволи да се върнете при фургоните. — При тези думи остроносият мъж се обърна рязко и бързо закрачи по пътя, по който бяха дошли. Рядко до този момент се случваше да ги напусне само един. Луин продължи: — Тези, които желаят да дойдат с нас до това селище, да вземат по едно копие. Но запомнете, вземете ли копие, за да го вдигнете срещу хора, ще трябва да останете с нас. — Гласът и очите му бяха като камък. — По отношение на Дженн ще бъдете мъртви.

Един от останалите мъже се поколеба, но накрая и двамата издърпаха по едно копие от земята. Морин също. Джеордам я зяпна и дори Луин примигна.

— Не е нужно да взимаш копие само за да останеш — каза й Луин, — нито за да върнем хората ви. Взимането на копие означава готовност да се биеш, не само да се защитаваш. Можеш да го оставиш — в това срам няма.

— Те държат дъщеря ми — каза Морин.

За изумление на Джеордам Луин се спря съвсем за малко, колкото да й кимне.

— За всички неща има начало. За всичко. Тъй да бъде.

И той започна да тупа мъже по рамото, да обикаля из стана и да ги призовава по име да тръгнат с него да посетят онова село с дървената стена. Джеордам беше първият, когото потупа. Баща му винаги го беше избирал първи, откакто бе пораснал достатъчно, за да може да носи копие.

Морин беше замотала дръжката на копието в дългите си поли.

— Не е необходимо да идваш с нас — каза й Джеордам. — Никоя жена досега не го е правила. Ние ще доведем дъщеря ти.

— Смятам сама да освободя Кирин — каза тя гневно. — Няма да ме спреш. — Упорита жена.

— В такъв случай ще трябва да се облечеш ето така. — Той посочи собствената си сиво-кафява камизола и гащи. — Не можеш да вървиш през планините посред нощ по рокля. — Издърпа й копието преди да се е възпротивила. — Копието не се учи лесно. — Двамата мъже, които бяха дошли с нея, бяха започнали да се обучават и тромаво се препъваха — живо доказателство за думите му. Той вдигна една брадва и отсече парче от дръжката на копието, оставяйки го дълго само четири стъпки, включително едната стъпка на острието. — Мушкаш с него. Само мушкаш, нищо повече. Дръжката може да се използва и за блокиране, но ще ти намеря нещо, което да използваш като щит в другата ръка.

Тя го изгледа странно, после го попита с още по-странен тон:

— Ти на колко си години?

Той й каза и тя само кимна замислено.

След малко той я запита:

— Да не би някой от тези мъже да е съпругът ти? — Двамата все още се препъваха в копията си.

— За моя мъж Кирин вече е мъртва. Него повече го интересуват дърветата, отколкото собствената му дъщеря.

— Дърветата ли?

— Дърветата на живота. — След като той продължи да я гледа неразбиращо, тя поклати глава. — Три дръвчета, посадени в бурета. Грижат се за тях повече, отколкото дори за себе си. Когато намерят безопасно място, смятат да ги засадят там. Те казват, че тогава старите дни щели да се върнат. Те. Казах „те“. Много добре. Повече не съм Дженн. — Тя вдигна скъсеното копие. — Сега то е мъжът ми. — Изгледа го втренчено и попита: — Ако някой ти беше откраднал детето, би ли говорил за Пътя на листото и за страданието, което ни било изпратено, за да ни изпита? — Той поклати глава и тя каза: — И аз смятам, че не. От теб ще стане чудесен баща. Научи ме как да боравя с това копие.

Странна жена, но хубава. Той взе копието от ръцете й и започна да й показва, като измисляше движенията сам, докато го правеше. С тази скъсена дръжка копието беше бързо и подвижно.

Морин го гледаше със странната си усмивка, но копието го бе обладало.

— Видях лицето ти в съня — промълви тя, но той почти не я чу. С копие като това можеше да бъде по-бърз от човек с меч. С вътрешното си око можеше да види как айилците побеждават всички мъже с мечове по света. Никой нямаше да може да застане срещу тях. Никой.



Светлините проблясваха през стъклените колони и почти заслепяваха Ранд. Мурадин беше само на крачка-две пред него, взрян право пред себе си, оголил зъби в безмълвен рев. Колоните ги водеха назад, сред изгубената във времето история на Айил. Нозете на Ранд пристъпиха сами. Напред. И назад във времето.



Луин намести булото, засланящо го от прахта, пред лицето си и се загледа надолу към малкия бивак, където жарта на гаснещия огън все още светеше под желязното котле с храната. Вятърът довя до ноздрите му миризма на варено. Завити с одеяла хора бяха налягали около огъня. Коне не се виждаха. Съжали, че не си беше взел вода, но само на децата се разрешаваше да вземат вода. Смътно си спомняше времето, когато имаше повече вода, когато дните не бяха така горещи и прашни и когато вятърът не духаше непрекъснато. Нощта носеше малко облекчение, заменяйки бледото, свирепо червено слънце с хлад. Той се загърна още по-плътно в късото покривало, съшито от кожи на диви кози.

Приятелите му се дотътриха по-близо до него, също така загърнати. Подритваха камъчета и мърмореха и той си помисли, че ще разбудят хората долу. Не ги нахока — той самият не беше по-навикнал на всичко това от тях. Була против праха скриваха лицата им, но не му беше трудно да ги отличи. Лука, чиито рамене бяха по-широки, отколкото на всеки друг — той обичаше да им свива номера. Геаран, длъгнест като щърк, най-добрият бегач сред фургоните. Чарлин и Алиджа, приличащи си като отражения, ако се изключеше навикът на Чарлин да отмята глава, когато нещо го безпокоеше, както сега — сестра им Колине беше долу, в онзи бивак. И Майгран, сестрата на Луин.

Когато намериха момичешките торби за събиране на треви на земята, разкъсани като след съпротива, всички бяха готови да ги оплачат и да продължат, както бяха постъпвали много пъти преди. Дори праотецът на Луин. Ако Ейдан беше разбрал какво се канят да сторят петимата, щеше да ги спре. Единственото, което правеше Ейдан напоследък, бе да мърмори нещо за верността към Айез Седай, които Луин никога не беше виждал, и да се мъчи да опази Айил живи. Айил като народ, но не и всеки отделен айилец. Нито дори Майгран.

— Те са четирима — зашепна Луин. — Момичетата са от тази страна на огъня. Аз ще ги подхвана — тихичко — и ще ги измъкнем, докато мъжете спят.

Приятелите му се спогледаха и кимнаха. Би трябвало да съставят план преди това, но единственото, което бяха успели да измислят, беше да дойдат да вземат момичетата и как да се измъкнат от фургоните, без да ги забележат. Не беше сигурен, че ще успеят да проследят тези мъже, нито че ще ги намерят, преди да са стигнали селото, от което бяха дошли — грубо стъкмени колиби, от които айилците бяха прогонени с камъни и тояги. Ако крадците успееха да стигнат дотам, нищо не можеше да се направи.

— Ами ако се събудят? — попита Геаран.

— Няма да изоставим Колине — сряза го Чарлин. — Ще ги върнем, Геаран.

— Ще ги върнем — съгласи се Луин. Лука сръга Геаран в ребрата и той също кимна.

Да се прокраднат безшумно надолу в мрака не беше лесна задача. Под краката им пращяха изсъхнали клонки; камънаци и чакъл се свличаха по сухия склон пред тях. Колкото повече се стараеше Луин да се придвижва безшумно, толкова повече шум му се струваше, че вдига. Лука се набута сред някакъв трънак, който изпращя силно, но успя да се измъкне без охкане, само пъшкайки тежко. Чарлин се подхлъзна и се изпързаля половината път по склона. Но нищо в бивака не се помръдна.

Близо до бивака Луин спря и се спогледа тревожно с приятелите си, след което пристъпи вътре на пръсти. Собственият му дъх звучеше като тътен в ушите му, гръмък като хъркането, кънтящо откъм четирите големи купчини. Замръзна, когато дрезгавото пръхтене замлъкна и едната от купчините се надигна. После тя отново се отпусна, хъркането се поднови и Луин задиша спокойно.

Внимателно се наведе до една от по-малките купчини и отметна грубо вълнено одеяло, втвърдено от мръсотия. Майгран се втренчи в него — лицето й бе насинено и подуто. Роклята й беше съдрана на парцали. Той притисна устата й с длан, за да не извика, но тя продължи да го гледа изумена, без дори да мигне.

— Като прасе ще те заколя, момченце.

Одеялото на една от по-големите купчини се отметна и един белобрад мъж в мръсни дрехи се изправи. Ножът в ръката му блесна под лунната светлина, улавяйки и червения блясък на въглените. Той изрита куповете от двете си страни, а те изпъшкаха и се размърдаха.

— Като прасенце. Можеш ли да квичиш, момче, или твоите хора знаят само да бягат?

— Бягай — каза Луин, но сестра му само го гледаше тъпо. Изпаднал в паника, той я сграбчи за раменете, вдигна я и я бутна към чакащите ги приятели. — Бягай! — Тя се измъкна вдървено от одеялата, почти като мъртвец. Колине се беше събудила — той чу хлипането й, — но като че ли се беше загърнала в завивките си още по-плътно, мъчейки се да се скрие в тях. Майгран остана изправена и неподвижна, взряна в нищото, невиждаща нищо.

— Изглежда, и това не можеш да правиш. — Ухилен, мъжът идваше към него, заобикаляйки огъня, изпънал надолу ръката с ножа. Другите вече бяха насядали върху завивките, смееха се и гледаха забавното зрелище.

Луин не знаеше какво да прави. Не можеше да остави сестра си. Единственото, което му оставаше, бе да умре. Може би това щеше да даде шанс на Мойгран да побегне.

— Бягай, Мойгран! Моля те, бягай!

Тя не помръдна. Дори не личеше да го е чула. Какво й бяха направили?

Брадатият се приближи. Хилеше се и се наслаждаваше на бавното си приближаване.

— Неееееееееее!

Чарлин профуча от нощния мрак, хвърли се, стисна с ръце мъжа с ножа и го събори на земята. Другите двама мъже скочиха. Единият — обръснатата му глава блесна под бледата луна — надигна меч, за да посече Чарлин.

Луин не беше сигурен как точно стана. Незнайно как беше хванал желязното котле за дръжката, замахна и удари обръснатата глава. Мъжът се срина. Загубил равновесие, Луин се запрепъва, мъчейки се да избегне огъня, падна и изтърва котлето. Третият — мургав мъж със сплетена на тънки плитки коса — вдигна меча си да го прониже. Той запълзя встрани като паяк, приковал очи в острия връх, с ръце, опипващи трескаво да намерят нещо, с което да се предпази от мъжа, тояга, каквото и да е. Напипа някаква тояга, размаха я и мушна напред към озъбения мъж. Тъмните очи на мъжа се разшириха, мечът падна от ръцете му; кръв бликна от устата му. Не беше тояга. Беше копие.

Пусна го веднага, щом осъзна какво е. Много късно. Изпълзя назад, за да отбегне падашия мъж, и го зяпна разтреперан. Мъртвец. Човек, когото той бе убил. Вятърът го смрази.

Едва след малко се учуди защо никой от другите не го напада. Вдигна глава и видя приятелите си, струпани около жарта. Геаран, Лука и Алиджа, всички задъхани и с подивели очи, бляскащи изпод булата, пазещи ги от праха. Колин все още хлипаше под завивките си, а Майгран продължаваше да стои като вкаменена и зяпаше в нищото. Чарлин се беше свил на колене. А четиримата мъже, селяните… Луин запремества очи от една неподвижна и окървавена фигура към друга.

— Ние… ги убихме. — Гласът на Лука трепереше. — Ние… Дано милостта на Светлината да е с нас.

Луин допълзя до Чарлин и го докосна по рамото.

— Ранен ли си?

Чарлин се килна на една страна. Червена влага бе зацапала ръцете му, стиснали дълбоко забития в корема му нож.

— Боли, Луин — прошепна той. Потръпна веднъж и светлината напусна очите му.

— Какво ще правим сега? — попита Геаран. — Чарлин е мъртъв, а ние… Светлина, какво да правим? Какво да правим?

— Ще върнем момичетата при фургоните. — Луин не можеше да откъсне очи от стъкления поглед на Чарлин. — Това ще направим.

Събраха всичко, което можеше да бъде полезно, главно котлето за готвене и ножовете. Металните вещи се намираха трудно.

— Защо не — каза дрезгаво Алиджа. — Те сигурно са ги откраднали от някои като нас.

Ала когато Алиджа понечи да вдигне един от мечовете, Луин го спря.

— Не, Алиджа. Това е оръжие, направено да убива хора. Друга полза от него няма. — Алиджа не отвърна нищо, само обходи с очи четирите мъртви тела, погледна и копията, които Лука увиваше с одеяла, за да понесат на тях тялото на Чарлин. Не посмя да погледне повече труповете. — Копията могат да донесат храна в котлите, Алиджа. Един меч не може. Запретено е от Пътя.

Алиджа замълча, но Луин си помисли, че го презира под булото си против прах. Но въпреки всичко, когато най-сетне потеглиха в нощта, мечовете останаха край гаснещите въглени и угасналите мъже.

Дълъг беше пътят назад през мрака. Почти влачеха набързо стъкмената носилка с мъртвия Чарлин, а вятърът се завихряше и мяташе задавящи облаци прах в лицата им. Майгран се тътреше, взряна само напред, не знаеше къде е, нито кои са те. Колин изглеждаше по-ужасена дори от собствения си брат и подскачаше, щом някой я докоснеше. Не така си беше представял Луин завръщането им. В представите му момичетата щяха да се смеят, щастливи, че се връщат при фургоните; всички щяха да се смеят. И нямаше да носят безжизненото тяло на Чарлин. И нямаше да ги изгаря споменът за това, което бяха извършили.

Появиха се светлинките на огньовете, а после и самите фургони, в които мъжете щяха да се впрегнат рано призори. Никой не оставяше убежището на фургоните по тъмно, затова Луин се изненада, като видя трите забързани към тях човешки фигури. Бялата коса на Ейдан изпъкваше в нощта. Другите две бяха Нерин, майката на Колин, и Саралин, неговата и на Майгран. Предчувствайки нещо, Луин свали булото си.

Жените се затичаха към дъщерите си, прегърнаха ги да ги утешат и замърмориха тихо. Колин потъна в прегръдката на майка си и въздъхна. Майгран сякаш почти не разпозна Саралин, която заплака, видяла синините по лицето й.

Ейдан изгледа младежите навъсено и вечните бръчки на тревога набраздиха лицето му.

— В името на Светлината, какво е станало? Когато разбрахме, че и вас ви няма… — Гласът му заглъхна, щом видя носилката с тялото на Чарлин. — Какво се е случило? — отново попита той, сякаш се боеше от отговора.

Луин бавно отвори уста, но Майгран го изпревари.

— Те ги убиха. — Взираше се в нещо в далечината и гласът й беше чист, като на малко дете. — Лошите мъже ни нараниха. Те… Луин дойде и ги уби.

— Не трябва да говориш такива неща, детето ми — промълви успокояващо Саралин. — Ти… — Спря се, надникна в очите на дъщеря си, обърна се и се загледа несигурна в Луин. — Нали не… Истина ли е?

— Трябваше да го сторим — рече мрачно Алиджа. — Те се опитаха да ни убият. Те дори убиха Чарлин.

Ейдан отстъпи крачка назад.

— Вие сте… убили? Убили сте хора? А Съглашението? Ние не вредим на никого. На никого! Няма достатъчно оправдание за убийството на човешко същество. Няма!

— Те отвлякоха Майгран, праотче — каза Луин. — Отвлякоха Майгран и Колин и ги нараниха. Те…

— Това не е причина! — изрева Ейдан. Цял се тресеше от гняв. — Длъжни сме да приемаме това, което иде. Страданията ни се пращат, за да се изпита вярата ни. Ние приемаме и търпим! Вие не сте отстъпили от Пътя, вие го оставихте. Вие повече не сте Да-шайн. Покварени сте и не ще позволя айилците да бъдат покварени от вас. Оставете ни, странници! Убийци! Няма място за вас при фургоните на Айил. — Той им обърна гръб и закрачи обратно, сякаш повече не съществуваха. Саралин и Нерин закрачиха след него, повели дъщерите си.

— Мамо? — каза Луин и потръпна, когато тя се обърна през рамо и го изгледа със студени очи. — Мамо, моля те…

— Кой си ти, та се обръщаш така към мен? Скрий лицето си от мен, чужденецо. Имах син някога, с лице като твоето. Не ща да го виждам на убиец. — И тя поведе Майгран след другите.

— Аз все още съм айилец — извика Луин, но те повече не се обърнаха. Стори му се, че чу плача на Лука. Вятърът се усили, надигайки прах, и той забули лицето си. — Аз съм айилец!



Диво пробягващите светлини изгаряха очите на Ранд. Болката от загубата на Луин се впи в него и умът му яростно запулсира. Луин не беше носил оръжие. Той дори не знаеше как се използва оръжие. Убийството го ужасяваше. То беше лудост.

Вече почти се бе изравнил с Мурадин, но човекът не го виждаше. Мурадин бе разтворил широко устни, озъбен в ням вой. Пот се стичаше по лицето му и той трепереше, сякаш искаше да побегне.

Кракът на Ранд направи още една крачка. Напред. И назад.

Загрузка...