Глава 37Стоянка Имре

Слънцето все още стоеше доста високо над проядените зъбери на западния хоризонт, когато Руарк заяви, че стоянка Имре, където възнамеряваше да останат за нощувка, се намира едва на около миля напред.

— Защо трябва да спираме толкова рано? — попита Ранд. — Остават ни още часове дневна светлина.

Отговори му Авиенда — с укорителния тон, който можеше да се очаква.

— Защото в стоянка Имре има вода. Най-добре е да се лагерува край водоизточник, щом има възможност.

— А и фургоните на амбулантите не могат да продължат много — добави Руарк. — Когато сенките се удължат, те ще трябва да спрат, преди да се изпотрошат колелетата на фургоните и краката на мулетата. Не бих искал да ги оставя след нас. Не мога да отделя хора да ги пазят, а Куладин може.

Ранд се обърна назад. Обкръжени вече от Дуаде Махди-ин, Водотърсачите на Джиндо, фургоните се тътреха едва-едва на неколкостотин крачки встрани със силно трополене и вдигаха облаци жълтеникав прах. Повечето дерета бяха твърде дълбоки или с много стръмни брегове, което принуждаваше коларите да ги заобикалят, така че керванът се извиваше като пияна змия. Гръмки ругатни се лееха откъм виещата се колона, повечето насочени към нещастните мулета.

— Да — каза Ранд, — не можеш да го направиш. — И се засмя с тих, хриплив смях.

Мат го гледаше изпод широката периферия на новата си шапка. „Той ще трябва да се погрижи за себе си — помисли си Ранд. — Твърде много зависи от това.“

Авиенда не откъсваше поглед от него. Беше увила шала около главата си почти като шуфа. Ранд изправи гръб. Моарейн можеше и да й е заръчала да се грижи за него, но той имаше впечатлението, че Авиенда едва ли не чака да го види как пада. Несъмнено щеше да й се стори много смешно. Предпочиташе да си мисли, че тя просто е отвратена от това, че са я напъхали в рокля и са я пратили да го следи, но блясъкът в очите й беше твърде личен за подобно обяснение.

Поне Моарейн и Мъдрите не го гледаха. По средата между Джиндо и Шайдо, Моарейн и Егвийн крачеха редом до Амис и останалите, като и шестте жени гледаха нещо в ръцете на Айез Седай. Предметът улавяше лъчите на снишаващото се слънце и проблясваше, а те определено го наблюдаваха като момиченца някакъв накит. Лан яздеше зад тях между гай-шайн и товарните животни, все едно че го бяха пропъдили.

Тази сцена обезпокои Ранд. Беше свикнал да е центърът на вниманието от страна на тази група. Какво ли толкова бяха намерили за по-интересно? Със сигурност нищо, което можеше да го ощастливи, не и с Моарейн и едва ли при наличието на Амис и другите. От всички тях Егвийн беше единствената, на която можеше да се довери. Всички останали си имаха някакви свои планове, свързани с него. „Светлина, надявам се, че все още мога да й се доверя.“ Всъщност единственият, на когото наистина можеше да се довери, беше той самият. „Излезе ли глиганът на открито, оставаш ти и копието ти.“ Този път в смеха му се долавяше лека горчивина.

— За забавна ли намираш Триделната земя, Ранд ал-Тор? — Усмивката на Авиенда беше по-скоро леко блясване на бели зъбки. — Смей се, докато можеш, влагоземецо. Когато тази земя започне да те прекършва, ще бъде заслужено наказание за отношението ти към Елейн.

Тази жена нямаше ли да се откаже най-после?

— Ти не показа никакво уважение към Преродения Дракон — сопна се той, — но би могла поне да понаучиш малко повече за Кар-а-карн.

Руарк се изкиска.

— Един вожд на клан не е като влагоземски крал, Ранд, нито дори Кар-а-карн. Има уважение — макар че жените по правило гледат да го проявят колкото се може по-малко, — но всеки може да говори с един вожд. — Въпреки това погледна намръщено жената. — Някои наистина прекрачват границите на почитта.

Авиенда разбра, че последното се отнася за нейните уши, и лицето й стана каменно. Но продължи да крачи пъргаво, без да промълви нито дума повече, стиснала юмруци до бедрата си.

Отпред се появи двойка съгледвачки — тичаха бясно назад. Явно не бяха заедно: едната се засили право към Шайдо, другата към Джиндо. Ранд я позна — жълтокосата Аделин, с приятна външност, но с кораво лице, с белег, очертаващ тънка бяла линия през потъмнялата й от слънцето буза. Бързият поглед, който метна към Авиенда, преди да спре до Руарк, смесица от любопитство и съчувствие, накара Ранд да настръхне. Ако Авиенда се беше съгласила да шпионира за Мъдрите, определено не заслужаваше съчувствие. При това неговата компания не беше чак толкова обременяваща. На самия него Аделин изобщо не обърна внимание.

— Неприятности в стоянка Имре — докладва тя на Руарк бързо и отсечено. — Не се вижда никой. Останахме скрити и не се приближихме.

— Добре — отвърна Руарк. — Уведоми Мъдрите. — И изостана да изчака основната група на Джиндо. Авиенда замърмори нещо на себе си, набрала полите си: явно искаше да се присъедини към него.

— Мисля, че те вече знаят — каза Мат, след като Аделин забърза към групата на Мъдрите.

Ако се съдеше по вълнението, настъпило сред жените, Ранд беше прав. Като че ли всички там заговориха едновременно. Егвийн заслони очи и загледа ту Аделин, ту него, с ръка на устата си. Как бяха разбрали беше въпрос, който трябваше да отложи за по-късно.

— Що за неприятност може да е? — попита той Авиенда. Тя обаче продължи да си мърмори, без да му отговаря. — Авиенда? Що за неприятност? — Нищо. — Да те изгори дано, можеш поне да отговориш на един най-обикновен въпрос! Що за неприятност?

Тя се изчерви, но му отговори хладно.

— Най-вероятно е нападение, за кози или овце; кози или овце може да са докарани в Имре на паша, но най-вероятно са кози, заради водата. Сигурно са били Чарийн, септата Бяла планина, или пък Джарра. Те са най-близо. Или може да е било септа от Гошиен. Томанелле са твърде далече.

— Битка ще има ли? — Той се пресегна към сайдин; сладостният поток на Силата нахлу в него. Вонята на покварата го просмука и от всяка пора на тялото му изби прясна пот. — Авиенда?

— Не. Аделин щеше да каже, ако нападателите все още са там. Стадото и гай-шайн вече трябва да са се отдалечили на мили. Не можем да върнем стадото, защото трябва да те придружаваме.

Той се зачуди защо не спомена за връщането на пленниците, но чуденето му не продължи дълго. Усилието да седи изправен, докато държи сайдин, да не се прегъне и да не бъде пометен, не оставяше никакво място за мисъл.

Руарк и Джиндо затичаха напред, забулвайки лицата си, и Ранд ги последва, малко по-бавно. Авиенда му мяташе нетърпеливи погледи, но той задържа Джейде-ен. Не смяташе да се втурва на галоп в нечий капан. Мат поне не бързаше, а поглеждаше притеснено фургоните на амбулантите.

Шайдо изостанаха — изчакаха Мъдрите да тръгнат отново. Разбира се. Тази земя беше на Таардад. На Куладин му беше все едно дали някой е извършил грабеж тук. Ранд се надяваше, че вождовете на кланове ще се съберат бързо при Алкаир Дал. Как можеше да обедини хора, които, изглежда, непрекъснато се биеха помежду си? Но в момента това беше най-малката му грижа.

Когато стоянка Имре най-после се появи пред очите му, гледката го изненада. Няколко пръснати кози с дълга козина бръснеха оскъдните туфи жилава трева и скубеха дори листата на трънливите храсти. Отначало не забеляза грубата каменна постройка, разположена в основата на една скална издатина. Недодяланата на вид сграда съвършено се сливаше с нея, бодливи храсти бяха пуснали корени по покрития й с пръст покрив. Не беше много голяма. Вместо прозорци в стените й зееха амбразури за стрелба с лък и имаше само една врата. След миг Ранд забеляза друга постройка, не по-голяма, щръкнала на един ръб на двадесетина крачки по-високо. Нагоре към ръба и отвъд него минаваше дълбока цепнатина; не се виждаше друг път.

Руарк, застанал открито на около четиристотин крачки от скалата и свалил булото от главата си, беше единственият, който се виждаше наоколо. Това не означаваше, че другите не са тук, разбира се. Ранд спря до него и слезе от коня. Вождът на клана продължи да оглежда каменните здания.

— Козите — каза с тревога Авиенда. — Грабители не биха оставили кози след себе си. Повечето ги няма, но все едно че стадото току-що е оставено да си пасе на воля.

— Четири дни — съгласи се Руарк, без да сваля очи от сградите. — Четири дни или повече са тук. Защо никой не излиза? Би трябвало да могат да видят лицето ми и да ме познаят. — Той закрачи напред и не възрази, когато Ранд тръгна с него, повел коня си. Авиенда беше стиснала с ръка ножа на колана си, а Мат, който продължи на коня си след тях, прихвана здраво копието с черната дръжка, сякаш усещаше, че ще му потрябва.

Вратата беше от грубо дърво и беше разбита, насечена с брадви. Руарк се поколеба за миг преди да я бутне и да отвори. Само надникна вътре, след което отново се обърна да огледа местността.

Ранд надникна след него. Нямаше никого. Вътре, осветено от тънките лъчи, процеждащи се през амбразурите, имаше само едно помещение, явно непригодено за живеене, а само място, където пастирите да могат да се подслонят и да се отбраняват, ако им се наложи. Нямаше никакви мебели. Огнище, градено от ломени камъни, се вдигаше под осаждена от пушек дупка на тавана. В широкия процеп отзад личаха стъпала, изсечени в сивата скала. Мястото беше опустошено. Завивки, одеяла, съдове за храна — всичко се търкаляше разхвърляно по каменния под. Някаква течност беше излята върху всичко, по стените и даже по тавана, и беше изсъхнала до черно.

Когато осъзна какво е, той се дръпна назад и изкованият от Силата меч изникна в ръцете му, без дори да помисли за това. Кръв. Толкова много кръв. Тук бе станало кръвопролитие, при това по-жестоко от всичко, което можеше да си представи. Навън не се движеше нищо освен пасящите кози.

— Кой? — попита невярващо Авиенда и разширените й синьозелени очи се изпълниха с гняв. — Кой би направил такова нещо? Къде са мъртвите?

— Тролоци — промърмори Мат. — Според мен тук са действали тролоци.

Тя изсумтя презрително.

— Тролоците не идват в Триделната земя, влагоземецо. Не повече от няколко мили южно от Погибелта поне, а и дотам — много рядко. Наричат Триделната земя „Земя на гибел“. Ние гоним тролоците, влагоземецо, а не те нас.

Нищо не се движеше. Ранд остави меча да се стопи и отблъсна от себе си сайдин. Беше трудно. Сладостта от Силата беше почти достатъчна, за да надмогне усещането за гадост от покварата, чистият приток на живот — почти достатъчен, за да го накара да му е все едно. Мат беше прав, каквото и да твърдеше Авиенда, но това тук беше старо, тролоците си бяха отишли. Тролоци в Пустошта, на място, където той трябваше да пристигне. Не беше толкова глупав, за да го вземе за съвпадение. „Но ако си мислят, че съм, може би ще станат непредпазливи.“

Руарк даде знак на Джиндо да се приближат — те сякаш изникнаха от земята — и след още малко се появиха и останалите: Шайдо, фургоните на амбулантите и групата на Мъдрите. Мълвата за това, на което се бяха натъкнали вътре, се разнесе бързо и напрежението сред айилците стана осезаемо. Движеха се така, сякаш очакваха изненадваща атака. Във всички посоки се разгърнаха съгледвачи. Кочияшите се заозъртаха с трепет и изглеждаха готови да се напъхат под фургоните си при първия вик.

За известно време всичко завря като разбунен мравуняк. Руарк се разпореди амбулантите да подредят фургоните си горе в края на лагера на Джиндо. Куладин изръмжа, тъй като това означаваше Шайдо, които пожелаеха да търгуват, да отидат при Джиндо, но не влезе в спор. Вероятно дори той разбра, че сега това може да означава да затанцуват копията. Палатките на Шайдо се вдигнаха по-нагоре, на около четвърт миля, с тези на Мъдрите, както обикновено, по средата. Мъдрите огледаха зданието отвътре, както и Моарейн с Лан, но и да стигнаха до някакви заключения, не ги споделиха с никого.

Водата при стоянка Имре се оказа малко изворче в дъното на процепа, пълнещо дълбок, грубо издялан в камъка вир — което Руарк нарече „щерна“ — по-малко от две крачки широк. Достатъчно за пастири, достатъчно, за да си напълнят Джиндо меховете. Нито един Шайдо не пристъпи до него — в земята на Таардад Джиндо имаха първо право над водата. Изглежда, козите получаваха влага само от дебелите листа на трънливите храсти. Руарк увери Ранд, че на спирката им за следващата нощувка ще има много повече вода.

Докато амбулантите разпрягаха мулетата и вадеха ведра от фургоните, Кадийр излезе от фургона си, придружен от тъмнокоса млада жена в дреха от червена коприна и с пантофи от синьо кадифе, по-подходящи за някой палат, отколкото за Пустошта. Прозрачният й червен шал, увит около главата й като шуфа, и булото й не осигуряваха никаква защита от слънцето и не можеха да скрият бледото й красиво лице. Хванала се за дебелата ръка на амбуланта, тя се полюшваше съблазнително, докато той я водеше да погледнат оплисканата в кръв стая; Моарейн и другите жени се бяха отдалечили на мястото, където гай-шайн вдигаха стана на Мъдрите. Когато двойката излезе навън, младата жена леко потръпна. Ранд беше сигурен, че е чиста преструвка, също както беше сигурен, че тя бе помолила да види следите от касапницата. Показното й отвращение продължи само две секунди, след което тя започна да оглежда с интерес айилците.

На Ранд му се стори, че тъкмо той е една от гледките, която тя държи да види. Кадийр изглеждаше готов да я отведе обратно при фургона, но вместо това тя го поведе към Ранд. Изкусителната усмивка на пълните й устни ясно личеше под прозирното й було.

— Хаднан ми говори за вас — каза тя с мъгливо дрезгав глас и тъмните й очи смело огледаха Ранд. — Вие сте този, за когото говорят айилците. Оня, що иде със Зората.

Кейле и веселчунът излязоха от своя фургон и ги загледаха.

— Изглежда, че съм аз — отвърна той.

— Странно. — Усмивката й стана лукава. — Странно, мислех, че ще сте по-обаятелен. — Тя потупа Кадийр по бузата и въздъхна. — Тази ужасна жега е така изтощителна. Да не се бавим повече.

Кадийр не проговори, докато тя не се изкачи по стъпалата обратно във фургона. Беше заменил капелата с дълъг бял шал, овързан на главата му — краищата висяха на врата му.

— Трябва да извините Изендре, добри ми господине, Тя е… твърде пряма понякога. — Гласът му звучеше милозливо, но очите му бяха като на хищна птица. Помълча малко, след което продължи. — Чух и други неща. Чух, че сте взели Каландор от Сърцето на Камъка.

Погледът на този човек изобщо не се промени. Щом знаеше за Каландор, значи знаеше, че Ранд е Преродения Дракон, знаеше, че той може да владее Единствената сила. А погледът му не се промени. Опасен човек.

— Чувал съм да казват — отвърна му Ранд, — че човек не бива да вярва на ушите си и дори наполовина на това, което виждат очите му.

— Мъдро правило — каза Кадийр. — Но за да направи нещо велико, човек трябва да вярва в нещо. Вярата и знанието постилат пътя към величието, Знанието вероятно е най-ценното от всичко. Всички ние търсим монетата на познанието. Ще ме извините, добри ми господине. Изендре е нетърпелива жена. Може би ще имаме друга възможност да си поговорим.

Преди мъжът да е изкачил трите стъпала, Авиенда изрече с нисък, твърд глас:

— Ти принадлежиш на Елейн, Ранд ал-Тор. Така ли зяпаш всяка жена, която ти се изпречи пред очите, или само онези, които ходят полуголи? Ако аз си сваля дрехите, и мен ли така ще зяпаш? Ти принадлежиш на Елейн!

Беше забравил, че тя е тук.

— Аз не принадлежа на никого. Авиенда. Елейн? Тя, изглежда, сама не може да реши какво мисли.

— Елейн положи сърцето си пред теб, Ранд ал-Тор. Ако не ти го е показала в Тийрския камък, нима двете й писма не ти говорят какво изпитва? Ти си неин и ничий друг.

Ранд вдигна отегчено ръце и закрачи по-надалече от нея. Опита се поне. Тя го последва по петите, като неодобрителна сянка под слънчевия блясък.

Мечове. Айилците можеше и да са забравили защо не носят мечове, но бяха съхранили презрението си към тях. Мечовете може би щяха да я принудят да го остави на мира. Той потърси Лан в лагера на Мъдрите и помоли Стражника да го погледа как тренира. От четирите Мъдри навън бе само Баир и като го чу, се намръщи и бръчките по лицето й се врязаха още по-дълбоко. Егвийн също не се виждаше. Лицето на Моарейн беше спокойно като маска, тъмните й очи — хладни; Ранд не можеше да прецени дали одобрява намерението му.

Не смяташе да обижда айилците, затова се установи с Лан между палатките на Мъдрите и тези на Джиндо. Взе един от учебните мечове, които Лан носеше в багажа си — вързоп хлабаво завързани вейки вместо острие. Тежината и балансът им обаче бяха добри и той скоро се забрави в подобния на танц летеж, учебният меч сякаш оживя в ръцете му и се превърна в част от самия него. Обикновено ставаше така. Денят беше като нажежена пещ, изваряваща всичката влага и сила на човек. Авиенда приклекна встрани, притиснала колене до гърдите си, и го загледа.

Най-после, задъхан, той отпусна ръце.

— Загуби концентрация — обърна му внимание Лан. — Трябва да държиш на нея дори когато мускулите се размекнат като вода. Изгубиш ли я, това ще бъде денят, в който ще загинеш. И най-вероятно ще го направи някое селянче, хванало меч за първи път. — На каменното му лице неочаквано се появи усмивка.

— Да. Е, вече не съм селянче, нали? — Бяха си събрали публика, макар и на разстояние. Айилците се бяха струпали по границите на лагерите на Шайдо и Джиндо. Облечените в дрехи с кремав цвят телеса на Кейле изпъкваха сред хората на Джиндо, веселчунът бе до нея в наметалото си от разноцветни парцалчета. Кого от двамата наблюдаваха? — А как се сражават айилците, Лан?

— Както трябва — отвърна сухо Стражникът. — Те никога не губят концентрация. Виж. — С меча си той начерта върху сухата напукана глина кръг и стрели. — Айилците променят тактиката си според обстоятелствата, но една от най-предпочитаните им е следната. Придвижват се в колона, разделена на четири части. Когато срещнат противник, първата четвърт се втурва напред да го удари фронтално. Втората и третата възвиват встрани и удрят фланговете и тила. Последната четвъртина остава в резерв, като често дори не следят битката, а само водача си. Когато във вражеския строй се отвори слабо място, резервът удря точно там. И край! — Мечът му се заби в кръга, вече разкъсан от стрелите.

— А как можеш да надвиеш това? — попита Ранд.

— Много трудно. Когато се натъкнеш на първия сблъсък — айилците няма да ги забележиш, преди да те нападнат, освен ако нямаш късмет — веднага изпращаш конници да пробият, или поне да забавят фланкиращите атаки. Ако запазиш основната си сила назад и надмогнеш задържащата атака, тогава можеш да заобиколиш останалите на свой ред и също така да ги сразиш.

— Защо искаш да научиш как се надвиват айилците? — избухна Авиенда. — Ти не си ли Оня, що иде със Зората, който трябва да ни обедини и да ни възвърне древната слава? Освен това, ако искаш да разбереш как се надвиват айилците, питай тях, а не един влагоземец. Неговият начин няма да подейства.

— От време на време е действал много добре за воините от Граничните земи. — Меките чизми на Руарк почти не вдигаха шум върху опечената земя. Под мишницата си носеше мях. — Снизхожденията понякога са допустими, когато човек изпитва разочарование, Авиенда, но всяко цупене си има граници. Ти се отказа от копието заради задълженията си към народа и към кръвта. Един ден несъмнено ще караш някой вожд на клан да прави това, което ти искаш, вместо това, което на него му се ще, но дори и да станеш Мъдра на най-малката твърд от най-малката септа на Таардад, задълженията си остават и е недопустимо да ги посрещаш винаги с кисело настроение.

Мъдра. Ранд се почувства истински глупак. Разбира се, тъкмо това бе причината за нейното слизане до Руйдийн. Но той никога не би допуснал, че Авиенда би могла да се откаже от копието. Това обаче определено обясняваше защо бяха избрали тъкмо нея да го шпионира. Изведнъж той се улови, че се пита дали тя може да прелива. Изглежда, Мин щеше да се окаже единствената жена в живота му след Зимната нощ, която не можеше.

Руарк му подхвърли меха с цамбуркащата вътре вода — беше сгорещена, но се заизлива в пресъхналото му гърло благословена, като изстудено вино. Ранд едва се сдържа да не излее част от нея върху лицето си — това щеше да е прахосване на драгоценната влага.

— Помислих, че би могъл да пожелаеш да изучиш копието — каза Руарк, след като Ранд най-сетне свали полупразния мях. Едва сега Ранд забеляза, че вождът на клана носи само две копия и два кожени щита. Не бяха учебни копия, ако изобщо съществуваха такива — на върха на всяко стърчеше метално острие, дълго цяла стъпка.

Стомана или дърво — все едно, мускулите му направо плачеха за отдих. Краката му се молеха да седне за малко, а главата настояваше да си легне. Кейле и веселчунът се бяха оттеглили, но айилците продължаваха да го гледат откъм двата лагера. Вече бяха видели как тренира с презрян меч, макар и дървен. Бяха неговият народ. Той не ги познаваше, но бяха негови, и то в повече от един смисъл. Авиенда също така продължаваше да го гледа, при това много сърдито, сякаш го обвиняваше заради това, че Руарк я бе поставил на място. Не че тя имаше нещо общо с решението му, разбира се. Джиндо и Шайдо го наблюдаваха — това беше.

— Тази планина става ужасно тежка понякога — въздъхна Ранд и взе копие и щит от Руарк. — Кога можеш поне за малко да я свалиш от гърба си?

— Когато умреш — отвърна Лан кратко.

Ранд зае позиция пред Руарк. Не смяташе все още да умира.



Облегнат на едно високо колело в сянката на един от фургоните, Мат гледаше редицата на Джиндо, които наблюдаваха Ранд. Единственото, което можеше да види оттук, бяха гърбовете им. Приятелят му беше пълен глупак да подскача така в тази жега. Всеки разумен човек би потърсил малко защита от слънцето и нещо за пиене. Той помръдна задните си части, надникна в халбата с ейл, която си беше купил от един от коларите, и направи гримаса. Когато е топъл като чорба, ейлът е просто отвратителен. Но поне даваше влага. Единственото друго нещо, което си беше купил, ако не се смяташе кашлата, беше една лула с къс ствол, с инкрустирана със сребро чашка, която в момента лежеше в джоба на палтото му до кесията с табак. Пазаруването не му беше първата грижа. Освен като форма на разплащане за измъкването му от Пустошта, услуга, която амбулантските фургони, изглежда, не бяха в състояние да му предоставят в момента.

Търговията им вървеше добре, макар и не с ейла. На айилците топлината не им пречеше и, изглежда, го намираха за твърде слаб. Повечето им клиенти бяха Джиндо, но и откъм другия лагер се стичаше постоянен поток купувачи Шайдо. Куладин и Кадийр прекараха дълго време опрели глави, макар очевидно да не стигнаха до споразумение, тъй като Куладин си тръгна с празни ръце. Кадийр, изглежда, остана недоволен от провалената сделка — задържа ястребовите си очи вперени за дълго в гърба на Куладин и на един Джиндо му се наложи да го заговори на три пъти, преди да го чуят.

Айилците не показваха много-много монети, но амбулантите и хората им с охота приемаха сребърни чашки или златни статуетки, или фино изтъкани гоблени, плячкосани от Тийр, а от джобовете на айилците се изсипваха и много бучки необработено злато и сребро, което караше Мат да надига гръб. Но един загубил на зарове айилец като нищо щеше да посегне към проклетите си копия. Той се зачуди къде ли се намират мините. Там, където един е намерил злато, и друг би могъл. Но да копаеш злато сигурно беше тежка работа. Той отпи дълга глътка от топлия ейл и отново отпусна гръб на колелото.

Интересно беше също така какво се продаваше и какво не, и на каква цена. Айилците не бяха простодушни глупаци, че да разменят златна солничка например срещу вързоп парцали. Знаеха стойността на нещата и здраво се пазаряха, макар потребностите им да бяха доста специфични. Книгите се харчеха моментално; не всеки търсеше книги, но интересуващите се от тях буквално изкупиха и последния том, който можеше да се намери из фургоните. Дантелата и кадифето се изчерпаха още щом бяха изнесени на показ, срещу главозамайващи количества сребро и злато, както и гайтанът, но най-фините топове коприна си останаха недокоснати. Той дочу как един Шайдо поясни на Кадийр, че коприната се купувала много по-евтино на изток. Един едър колар със счупен нос се опита да уговори една от Девите на Джиндо, крехка жена, да си купи от него гравирана гривна от слонова кост. Тя извади от кесията си по-широка, по-дебела и по-украсена и му предложи двамата да се преборят срещу двете в залог. Онзи се поколеба, преди да откаже, което доказа на Мат, че е още по-тъп, отколкото изглежда. Иглите и куките се разграбваха, но котлетата и повечето ножове предизвикваха насмешливи усмивки — айилските ковачи бяха по-добри. Всичко менеше притежателя си, от шишенцата с парфюм до буренцата с ракия. Виното и ракията получиха добра цена. Той се сепна, като чу как Хейрн попита за табак от Две реки. Амбулантите нямаха.

Един от коларите се мъчеше да привлече интереса на айилците към тежък, украсен със злато арбалет, но нямаше успех. Арбалетът привлече погледа на Мат с фино врязаните в дървото златни лъвчета с рубини вместо очи. Малки, но все пак рубини. Разбира се, един добър лък от Две реки можеше да изстреля шест стрели, докато стрелецът с арбалета все още изпъва тетивата за втория си изстрел. Но пък обхватът на един арбалет с такива размери беше доста по-дълъг, с цели сто разкрача. С двама души, които не правят нищо друго, освен да зареждат непрекъснато остриета в арбалетите на двама стрелци, и здрави копиеносци, които да задържат конницата…

Мат трепна. Пак същото. Трябваше да се махне от Пустошта, по-далече от Моарейн, по-далече от всяка Айез Седай. Може би да се върне у дома за известно време. Навярно щеше да успее да се върне навреме, за да помогне да се оправят с тия неприятности около Белите плащове. „Малка е вероятността за това, освен ако не използвам проклетите Пътища или някой проклет Портален камък.“ Но това бездруго нямаше да реши проблемите му. Преди всичко, в Емондово поле нямаше да намери отговори какво например имаха предвид онези змийски хора, когато му говореха за женитба с Щерката на Деветте луни, или че ще умре и ще живее отново. Или за Руйдийн.

Той извади сребърния медальон с лисича глава, окачен на врата му. Гледецът на лисичето око представляваше малко кръгче, раздвоено с крива линия, едната половина блестеше ярко, а другата — някак замъглено. Древният символ на Айез Седай, отпреди Разрушението. Копието с черната дръжка, с меча вместо острие, белязан с два гарвана, пак бе айезседайски работа. Руйдийн не му беше предложил никакви отговори, само повече въпроси и…

Преди Руйдийн паметта му беше пълна с дупки. Тогава, като се заровеше в ума си, можеше да си спомни как стига до нечий праг заранта и излиза вечерта, но нищо помежду двете. Сега имаше нещо, което запълваше дупките. Сънища наяве или нещо подобно. Като че ли можеше да си спомни танци, битки, улици и градове, никой от които изобщо не беше виждал в живота си и за никой от които не беше сигурен дали изобщо е съществувал някога, като късчета от паметта на сто различни мъже. По-добре беше да мисли за тях като за сънища, може би — малко по-добре, — но все пак беше толкова сигурен в тях, колкото в собствените си спомени. Преобладаваха битките и понякога те просто му се натрапваха, както онова с арбалета преди малко. Улавяше се да оглежда някой терен и да обмисля как да разположи там засада или да се предпази от такава, или как да подреди войската за сражение. Пълна лудост.

Той опипа точещия се надпис, гравиран в черната дръжка на копието. Сега вече можеше да го чете леко като книга, макар да му трябваше целият път обратно до Чайендейр, докато го осъзнае. Ранд не беше казал нищо, но той подозираше, че сам се бе издал, още в Руйдийн. Сега той знаеше Древния език и това знание беше пресято през всичките онези сънища наяве. „Светлина, какво ли са направили с мен?“

— Са суврая ниенде мисайн йе — изрече той гласно. — Изгубих се в собствения си ум.

— Същински учен, за днешното време и Век.

Мат вдигна очи и видя, че веселчунът го гледа с тъмните си очи. Човекът беше доста висок, приблизително на средна възраст и навярно изглеждаше привлекателен за жените, но си държеше главата някак загрижено килната на една страна, като че ли искаше да те огледа отстрани.

— Просто нещо, което съм чувал — каза Мат. Трябваше да е по-предпазлив. Ако Моарейн решеше да го отпрати за Бялата кула да го изследват, нямаше повече да го пуснат на свобода. — Човек чува разни откъслеци и ги запомня. Знам няколко фрази. — Това трябваше да оправдае всички неволни подмятания, които можеше да направи в глупостта си.

— Казвам се Джейсин Натаил. Веселчун. — Натаил не разгъна наметалото си, както правеше Том; със същия тон можеше да заяви, че е дърводелец или майстор на каруци. — Имаш ли нещо против да седна при теб? — Мат кимна към земята до себе си и веселчунът сгъна крака и приседна върху наметалото си. Изглеждаше възхитен от Джиндо и Шайдо, повечето от които продължаваха да си носят копията и щитовете. — Айилци — промърмори той. — Никога не съм го очаквал. Все още ми е трудно да повярвам.

— Аз съм с тях вече от няколко седмици — каза Мат — и сам все още не мога да повярвам, че са истински. Странен народ. Ако някоя Дева те покани да поиграете на Целувката на Девата, съветвам те, хич не се хващай. Направо откажи. Учтиво обаче.

Натаил се навъси и го изгледа с любопитство.

— Интересно си живееш ти, изглежда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мат предпазливо.

— Сигурно не го смяташ за голяма тайна. Малцина мъже пътуват в компания с… с Айез Седай. Жената на име Моарейн Дамодред. А и Ранд ал-Тор. Преродения Дракон. Оня, що иде със Зората. Кой може да каже колко пророчества трябва да изпълни той? Трябва да е необичаен спътник.

Айилците се бяха разприказвали, естествено. Всеки би го направил. Все пак си беше малко притеснително един непознат да му говори така спокойно за Ранд.

— За мен си е съвсем добър спътник, засега. Ако толкова те интересува, говори с него. Аз лично предпочитам да не ми се напомня.

— Навярно ще го направя. По-късно, сигурно. Дай сега да поговорим за теб. Разбирам, че си бил в Руйдийн, където от три хиляди години не е стъпвал никой друг освен айилци. Успя ли да влезеш чак там? — Пресегна се към копието на коленете на Мат, но отпусна ръката си, след като той леко го дръпна. — Разкажи ми какво видя.

— Защо?

— Аз съм веселчун, Матрим. — Натаил отново килна глава, в гласа му се долавяше раздразнение, че се налага да обяснява. Вдигна пеша на наметалото си с разноцветните кръпки като доказателство. — Видял си там неща, които не е виждал никой друг, освен неколцина айилци. Какви ли разкази мога да съчиня от онова, което са видели очите ти? Дори мога да те направя главния герой, ако поискаш.

Мат изсумтя.

— Не искам да бъда никакъв проклет герой.

Но пък и не виждаше причина да мълчи. Амис и нейната сбирщина можеха да дърдорят колкото си искат, че не трябвало да се говори за Руйдийн, но той не беше айилец. Освен това може би си струваше да си осигури разположението на човек, пътуващ с амбулантите, някой, който би могъл да каже една-две думи, когато се наложи.

Разказа му историята си от пристигането до стената от мъгла до излизането от нея, пропускайки подбрани места. Нямаше намерение да казва на никого за онзи усукан праг, тер-ангреала, и освен това предпочиташе да забрави за праха, уплътняващ се в твари, които се опитваха да го убият. Странният град с огромните палати със сигурност беше предостатъчен, както и Авендесора.

Дървото на живота Натаил пропусна край ушите си, но за сметка на това заразпитва отново и отново Мат за останалото, искайки още и още подробности, от това какво точно е изпитвал, докато е крачил през оная мъгла, и колко време му е отнело, до цвета на нехвърлящата сенки светлина вътре, та чак до описанието на най-дребните неща на големия площад в сърцето на града. Тях Мат описа с неохота — малко невнимание и щеше да заговори за тер-ангреала, а кой знае какво можеше да му навлече това? И въпреки това пресуши голямата халба с топъл ейл и продължи да говори, докато гърлото му не пресъхна. По начина, по който го разказваше, звучеше доста скучно, все едно че просто бе влязъл и изчакал, докато Ранд се появи отново, след което са излезли, но Натаил изглеждаше решен да изрови от спомена му и последния боклук. В това отношение му напомни за Том — той също понякога разпитваше така, все едно иска да те изцеди до капка.

— С това ли си решил да се занимаваш?

Мат неволно подскочи от стряскащия глас на Кейле, груб въпреки мелодичните си тонове. Жената го гледаше така, сякаш бе готова да изтръгне сърцето му, както и на веселчуна, впрочем.

Натаил се изправи.

— Този младеж току-що ми разказа възхитителни неща за Руйдийн. Направо няма да повярваш.

— Не сме дошли тук за Руйдийн. — Думите й бяха точно толкова остри, колкото носа й. Добре поне че сега гледаше само Натаил.

— Казвам ти…

— Нищо не ми казваш.

— Не ме прекъсвай!

Без да обръщат повече внимание на Мат, двамата се отдалечиха, без да спират да жестикулират. После се качиха във фургона си.

Мат потръпна. Не можеше да си представи да дели жилище с жена като тази. Щеше да е все едно да живееш с мечка стръвница. Виж, Изендре… лицето й, устните й, люшкащите се бедра… Само да можеше да я отмъкне от Кадийр, като се направи на млад герой — е, тогава съществата от прах щяха да станат десет стъпки високи, колкото за нея; щеше да й разкаже и най-малката подробност, която си спомнеше или измислеше — един чаровен млад герой сигурно щеше да е по-подходящ за нея, отколкото някакъв си дебел дърт амбулант. Струваше си да помисли над това.

Слънцето залезе и между палатките засветиха малки огньове, подхранвани от сухи трънливи клони. Миризмите на готвено изпълниха лагера: козешко, печено със сухи чушки. Студ също така изпълни лагера, нощният студ на Пустошта. Като че ли слънцето беше отнесло всичката топлина със себе си. Мат изобщо не беше очаквал, че ще му дотрябва дебело палто, когато стягаше багажа си за тръгване от Камъка. Навярно при амбулантите можеше да се намери някое. Може би Натаил щеше да се съгласи да хвърлят зарове за неговото.

Той седна да хапне край огъня на Руарк, с Хейрн и Ранд. И с Авиенда, естествено. Амбулантите също бяха там, и Натаил, седнал до Кейле, и Изендре, която едва ли не се беше увила около Кадийр. Май щеше да се окаже по-трудно да отдели Изендре от мъжа с клюнестия нос, отколкото се надяваше — или пък по-лесно. Колкото и да се беше увила около оня, тя не сваляше премрежения си поглед от Ранд. Направо да си помисли човек, че вече му е защипала ушите, като на овца, белязана за стадото на стопанина си. Изглежда, нито Ранд, нито Кадийр го забелязваха: амбулантът също почти не сваляше очи от Ранд. Авиенда обаче забелязваше всичко и гледаше Ранд гневно. Добре поне, че огънят предлагаше малко топлина.

Когато печеното козешко свърши — както и някаква пъстро-жълта гъба, оказала се доста лютива — Руарк и Хейрн напълниха дългостволите си лули и вождът на клана помоли Натаил да изпее някоя песен.

Веселчунът примигна.

— Е, защо пък не. Разбира се. Почакайте да си донеса лютнята. — Той закрачи към фургона на Кейле и студеният полъх изду наметалото му.

Този тип определено не приличаше на Том Мерилин. Том рядко ставаше от постелята си без флейта или лютня, че и с двете наведнъж. Мат натъпка с табак гравираната си със сребро лула и доволно запуфка, а Натаил междувременно се върна и зае царствена поза. Това беше също като при Том. Веселчунът дръпна струна и запя.

Нежен вятърът — пролетна ласка.

Нежен дъждът — небесна сълза.

Нежни годините — нижат се в сладост,

без намек за идещи бури,

без намек за лютите вихри,

за дъжд от стомана и тътен на битка.

за бран, що сърцето раздира.

Наричаше се „Бродът Мидийн“. Древна песен, от Манедерен, колкото и да беше странно, за война отпреди Тролокските войни. Натаил впрочем я изпълни доста сполучливо: нямаше нищо общо със звучните рецитали на Том, разбира се, но леещите се думи привлякоха тълпа айилци, които се струпаха около ръба на светлината, хвърляна от тлеещия огън. Злият Едомон повел саферците срещу нищо неподозиращата Манедерен, плячкосвали и палели, прогонвали всичко пред себе си, докато крал Бунрин не събрал силата на Манедерен, и тогава мъжете на Манедерен посрещнали войската на Сафер край брода Мидийн. Задържали ги, макар врагът да ги превъзхождал многократно по численост, в продължение на три денонощия, докато реката не потекла червена от кръв и небето не почерняло от лешояди. На третия ден, когато войската им се стопила и всяка надежда изтляла, Буйрин и приближената му гвардия си пробили път през брода в отчаян щурм и връхлетели дълбоко сред ордата на Сафер, надявайки се да отблъснат врага, като убият самия Едомон. Но сили, твърде многобройни, за да бъдат преодолени, се заизсипвали около тях и ги запритискали все по-плътно. Обкръжили своя крал и пряпореца с Червения орел, бойците продължили да се сражават, отказвайки да се предадат, макар участта им да била ясна.

Натаил пееше как храбростта трогнала дори сърцето на Едомон и как най-накрая той им позволил да се оттеглят в мир и в тяхна чест армията му се върнала в пределите на Сафер.

И пак назад, през кървави води,

назад във строй и с вдигнати глава.

Непобедени в меч и броня,

в сърце и дух — непобедени.

За тях е славата и вечна е честта,

ще помнят името им Вековете.

Той дръпна последната струна и айилците засвириха одобрително с пръсти, заудряха с копия по щитовете си и възторжено се разкрещяха.

Не беше станало точно така, разбира се. Мат си го спомни… „Светлина, не бих искал!“ Но все едно, споменът изплува от дълбините на ума му — спомни си как посъветва Буйрин да не приема предложението, а той му отговори, че и най-малкият шанс е по-добър от нищо. Едомон, чиято лъскавочерна брада висеше под стоманената мрежа, закриваща лицето му, изтегли копиеносците си, изчака, докато те се изнижат и се приближат до брода, преди скрилите се стрелци да се надигнат и конницата му да се впусне от засада. Колкото до връщането му в Сафер… Мат не смяташе, че е станало. Последният му спомен от брода беше как се мъчи да се задържи на крака, потънал до кръста във водата, с три стрели, забити в гърдите му, но имаще и нещо след това — малък фрагмент. Как вижда Едомон, вече с посивяла брада, да пада в едно кратко сражение в леса, от вдигналия се на задните си крака кон, прободен в гърба от копие, хвърлено от някакво голобрадо момче. Това сега беше по-лошо и от дупките.

— Не ти ли хареса песента? — попита Натаил.

На Мат му бе нужен миг, докато осъзнае, че въпросът не е зададен към него, а към Ранд. Ранд потри длани и се взря в огъня, после каза:

— Не съм сигурен дали е много умно да зависиш от великодушието на врага си. Ти как мислиш, Кадийр?

Амбулантът се поколеба и погледна жената, притиснала се до рамото му.

— Аз за такива работи не мисля — отвърна най-сетне той. — Аз мисля за печалби, не за битки. — Кейле се засмя дрезгаво. Поне докато не забеляза усмивката на Изендре, снизходителна към дебеланата, три пъти по-едра от нея. И тогава тъмните й очи опасно проблеснаха под торбичките тлъстина на лицето й.

Изведнъж от мрака отвъд палатките се надигнаха предупредителни викове. Айилците дръпнаха булата върху лицата си и миг след това от нощта се заизсипваха тролоци, със зурлести лица и рогати глави, извисиха се над хората, завиха и завъртяха криви като коси мечове, замушкаха с копия като куки и нащърбени тризъбци, засякоха с увенчани с шипове топори. Сред тях се понесоха мърдраали, като носещи смърт безоки змии. За миг стана всичко, колкото за един удар на сърцето, но айилците влязоха в бой, сякаш ги бяха предупредили преди цял час, и посрещнаха щурма с размахани копия.

Мат смътно забеляза как свирепият меч отведнъж изникна в ръцете на Ранд, а после сам се оказа засмукан във вихъра, действайки с копието си като с копие и бойна тояга едновременно — удар, забиване, мълниеносно извъртане. За първи път изпита благодарност към онези свои сънни спомени; начинът, по който се използваше това странно оръжие, му се стори познат, а имаше нужда от всяко късче умение, което можеше да изрови в себе си. Хаосът беше влудяващ.

Тролоци се възправяха пред него и падаха от неговото копие или от айилско копие, или се извъртаха встрани сред врящата суматоха от викове, вой и дрънчаща стомана. Мърдраали заставаха на пътя му и черни мечове се сблъскваха със стоманата, белязана с гарвани, и синя светлина изригваше от сблъсъка като мълния, заставаха лице в лице пред него, изчезваха сред вихъра на боя. На два пъти късо копие профуча край главата му, когато някой тролок се опиташе да го издебне откъм гърба. Той заби острието в гърдите на един мърдраал и разбра, че ще загине, когато съществото отказа да падне, а се ухили с безкръвните си устни и безокият му поглед го смрази до костите, след което замахна с меча. Миг след това Получовекът се сгърчи, пронизан от айилски стрели, сгърчи се за миг, достатъчен, за да може Мат да отскочи назад от чудовището, докато то се срутваше и все още се мъчеше да го промуши, да промуши каквото и да е пред себе си.

Дузина пъти твърдата като желязо черна дръжка на копието му едва отклони тролокските удари. Айезседайска работа беше и той бе благодарен за това. Сребърната лисича глава на гърдите му сякаш запулсира студена, за да му напомни, че и тя е айезседайска работа, че носи знака на Айез Седай. Точно в този миг изобщо не го интересуваше — щом беше нужна айезседайска работа, за да остане жив, точно в този миг той бе готов да последва като паленце дори Моарейн.

Не можеше да прецени дали минаха минути или часове, но изведнъж вече пред очите му не се мяркаше нито мърдраал, нито тролок, макар воят и виковете надалече в мрака да говореха за гонитба. Гибел и смърт се стелеха по земята, на айилци, както и на твари на Сянката, Получовеците продължаваха да се тресат паднали. Стонове изпълниха въздуха с болка. Изведнъж той усети, че мускулите му са се размекнали като каша и че дробовете му са пламнали. Задъхан се срина на колене и се подпря на копието. Три от покритите с платнища фургони бяха лумнали в пламъци, един от коларите бе прикован на страната на един от тях с тролокско копие, горяха и няколко от палатките. Викове откъм стана на Шайдо и светлини, твърде големи, за да са от лагерни огньове, подсказваха, че и те са нападнати.

Все още с огнения си меч в ръка, Ранд пристъпи до коленичилия Мат.

— Добре ли си?

Авиенда го последва като сянка. Беше намерила отнякъде копие и щит и си беше забулила лицето. Дори в полите си изглеждаше смъртно опасна.

— О, нищо ми няма — измънка Мат и се изправи с олюляване. — Нищо не може да те подготви по-добре за сън от един малък танц с тролоци. Нали така, Авиенда? — Тя откри лицето си и му отвърна с лека усмивка. Тази жена сигурно бе изпитала удоволствие. Целият се беше изпотил; помисли си, че потта като нищо ще замръзне по него.

Моарейн и Егвийн се появиха с две от Мъдрите, Амис и Баир, и започнаха да обикалят ранените. Гърчът на Изцеряването последва Айез Седай, макар че понякога тя само поклащаше глава и продължаваше.

Руарк се приближи с мрачно лице.

— Лоши вести? — попита тихо Ранд.

Вождът на клана изръмжа.

— Освен че се появиха тролоци тук, където изобщо не би трябвало да ги има, не и на двеста левги навътре? Може би. Петдесетина са нападнали лагера на Мъдрите. Предостатъчно, за да ги надвият, ако не беше Моарейн Седай с тях и малко повече късмет. Изглежда обаче, че тези, които са нападнали Шайдо, са били много по-малко, отколкото тук, въпреки че те са повече от нас и може да е вярно и обратното. Не знам защо, но имам чувството, че те бяха нападнати само за да не могат да ни се притекат на помощ. Не че бих разчитал на такова нещо от страна на Шайдо, но тролоците и мърдраалите може да не са знаели за това.

— А ако са знаели, че с Мъдрите има и Айез Седай — каза Ранд, — то нападението срещу тях вероятно също е целяло да я задържи. Аз водя врагове със себе си, Руарк. Запомни това. Където и да отида, враговете никога не закъсняват да се появят.

Изендре показа главата си от челния фургон. Миг след това Кадийр слезе по стъпалата покрай нея, а тя тръшна боядисаната в бяло врата след него и се скри вътре. Той застана на място и заоглежда касапницата наоколо, светлината от горящите фургони мяташе треперливи сенки по лицето му. Групата около Мат най-много привлече вниманието му. Фургоните сякаш изобщо не го интересуваха. Натаил също се изниза от фургона на Кейле и неговите очи се заковаха на Мат и хората около него.

— Глупаци — промърмори Мат. — Да се крият във фургоните, сякаш за тролоците има някакво значение. Можеха като нищо да се изпекат живи.

— Те все още са живи — каза Ранд и Мат осъзна, че и той ги е забелязал. — Това винаги е важно, Мат, кой остава жив. Като заровете е. Можеш да спечелиш само ако играеш, а не можеш да играеш, ако си мъртъв. Кой може да каже каква игра играят амбулантите? — Той се засмя тихо и огненият меч в ръцете му изчезна.

— Аз лично ще ида да поспя — заяви Мат и се обърна. — Събудете ме, ако тролоците пак се появят. Или я по-добре ме оставете да ме убият в постелята. Твърде съм уморен, за да се будя пак.

Ранд определено беше стигнал до ръба. Може би тази нощ щеше да успее да убеди Кейле и Кадийр да потеглят обратно. Ако се съгласяха, Мат смяташе да тръгне с тях.



Ранд остави Моарейн да го огледа, въпреки че не беше получил никаква рана. Но мърмореше — при толкова много пострадали тя не биваше да си хаби силата само за да отмие умората му с Единствената сила.

— Това беше насочено срещу теб — каза му тя. Вятърът задуха по-силно, като лед, без никаква влага в него.

— Нима? — отвърна той. Очите й проблеснаха на светлината на огъня, после тя се обърна и тръгна да оглежда ранените.

Егвийн пристъпи до него и прошепна ниско и гневно:

— Не знам какво правиш, че така я ядосваш, но да престанеш! — Погледът, който стрелна през него към Авиенда, не остави съмнение кого има предвид и тя се отдалечи да помага на Амис и Баир преди той да успее да й каже, че не е правил нищо. Изглеждаше глупаво с тези две плитчици, вързани с панделки. Айилците, изглежда, мислеха същото; някои от тях се изхилиха зад гърба й.

Ранд се затътри към палатката си. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Мечът за малко да не се появи. Надяваше се, че е само от умората, Понякога, когато посегнеше към Извора, там нямаше нищо, а друг път Силата отказваше да направи това, което той искаше, но мечът се появяваше от нищото почти от първия досег. Не винаги… Трябваше да е от умората.

Авиенда настоя да го последва до самата палатка и когато на следващата заран той се събуди, я завари седнала пред входа, макар и без копие и щит. Шпионка или не, той се зарадва, като я видя. Поне знаеше коя е и какво е, и какво изпитва към него.

Загрузка...