Глава 8Твърдоглавие

Елейн не беше сигурна дали Ранд забелязва, че тя все още е в стаята му — беше се зазяпал объркан след излизащата си Егвийн и поклащаше глава, сякаш спореше със себе си или се опитваше да се отърве от някаква мисъл. Щеше да е доволна да го изчака отвън. Щеше да е доволна от всичко, което би поотложило момента. Помъчи се да си придаде невъзмутим вид, изправи гръб и вдигна глава. Ръцете й бяха в скута, спокойното й лице можеше да съперничи дори на това на Моарейн. В стомаха й пърхаха пеперуди колкото таралежи.

Не беше страхът, че може пак да прелее. Тя беше отпуснала сайдар още щом Егвийн стана да си тръгне. Искаше й се да му се довери и трябваше. Вътрешният й трепет идваше от онова, което й се искаше да стане. Наложи й се да се стегне, за да не започне да опипва с пръсти огърлицата или да намества верижката със сапфири в косата си. Дали парфюмът й не беше твърде тежък? Не. Егвийн й беше казала, че ухае на рози. Роклята. Искаше й се да я придърпа нагоре, но…

Той се обърна — лекото му накуцване я накара да присвие устни замислено — видя я, сепна се и очите му се разшириха почти в паника. Стана й приятно от това; усилията й да запази лицето си сериозно нараснаха десетократно, щом очите му я докоснаха. Очите му, които сега бяха сини като скрито в утринна мъгла небе.

Той се съвзе на мига, направи един съвсем ненужен поклон и нервно обърса длани в крачолите си.

— Не забелязах, че още си… — Изчерви се и млъкна: това, че бе забравил за присъствието й, можеше да се приеме като обида. — Исках да кажа… не исках… тоест аз… — Пое си дълбоко дъх и започна отново: — Не съм чак такъв глупак, на какъвто изглеждам, милейди. Просто не всеки ден на човек му се случва някой да му каже, че не го обича, милейди.

Тя вложи в гласа си нотка на закачлива строгост.

— Ако ме наречеш така още веднъж, аз ще започна да те наричам милорд Драконе. И ще ти приклякам. Дори кралицата на Андор би могла да ти приклекне в реверанс, а аз съм само щерката-наследница.

— Светлина! Не прави това. — Изглеждаше доста объркан от заплахата й.

— Няма, Ранд — отвърна тя малко по-сериозно. — Стига да ме наричаш по име. Елейн. Кажи го.

— Елейн. — Изрече го неловко, но в същото време с радост, сякаш се наслаждаваше на произнасянето му.

— Добре. — Абсурдно беше да е толкова доволна; в края на краищата той просто бе изрекъл името й, нищо повече. Оставаше нещо, което трябваше да разбере преди да може да продължи. — Много ли те заболя? — Веднага осъзна, че това може да се възприеме по два начина. — Това, което Егвийн ти каза, имам предвид.

— Не. Да. Донякъде. Не знам. Всъщност, честност за честност. — Леката усмивка посмекчи тревогата на лицето му. — Ама аз отново говоря като глупак, нали?

— Не. Не и за мен.

— Казах си й чистата истина, но не мисля, че ми повярва. Предполагам, че и аз не исках да повярвам на нейното. Съвсем не. Ако и това не е глупаво, не знам кое е глупаво тогава.

— Ако ми кажеш още веднъж, че си глупав, току-виж съм го повярвала. — „Той няма повече да се държи за нея; с това поне няма да ми се налага да се оправям.“ Гласът й беше спокоен, достатъчно лековат, за да му даде разбере, че не го мисли много на сериозно. — Веднъж видях глупака на един кайриенски лорд, човек в смешно палто, беше му много голямо и цялото накичено със звънчета. Ще изглеждаш глупаво със звънчета.

— Сигурно — отвърна той печално. — Това ще го запомня. — Този път усмивката му беше по-широка и огря цялото му лице.

Крилцата на пеперудите запърхаха припряно, но тя се зае да оправи полите на роклята си. Трябваше да продължи бавно, внимателно. „Ако не, ще си помисли, че съм глупачка. И ще е прав.“ Сега крилата на пеперудите в стомаха й задрънчаха като капаци на тенджери.

— Искаш ли да ти подаря цвете? — попита той изведнъж и тя примигна объркана.

— Цвете ли?

— Да. — Той пристъпи до леглото, отскубна две шепи перушина от разкъсания дюшек и ги поднесе пред нея. — Снощи направих едно за икономката. Прие го така, все едно че й подарих Камъка. Но твоето ще е много по-хубаво — добави той припряно. — Много по-хубаво, обещавам ти.

— Ранд, аз…

— Ще внимавам. Стига само една тъничка струйка от Силата. Само една тънка нишка, и ще внимавам много.

Трябваше да му се довери. Почти не се изненада, щом разбра, че го прави.

— Бих искала, Ранд.

Той се загледа продължително в пухкавата купчина в шепите си, лицето му се намръщи умислено. После внезапно пусна пуха и отърси ръце.

— Цветя. Такъв дар не е подходящ за теб. — Сърцето й щеше да изхвръкне — явно се бе опитал да обгърне сайдин и не бе успял. Прикривайки разочарованието си, той закуцука бързо към металния лист и започна да го навива. — Виж, това е подходящ дар за щерката-наследница на Андор. От това може да се направи гергеф… — Замърмори притеснено какъв хубав гергеф би се получил от парче сплав злато и сребро.

— Гергефите не са ли дървени? — намеси се тя деликатно, извади носна кърпа от ръкава си и коленичи да събере перцата, които Рад беше пуснал на килима.

— Прислужничките ще се погрижат за това — каза й той, докато тя прибираше грижливо малката купчина в кесийката на колана си.

— Е, това поне оправихме. — Можеше ли да разбере, че щеше да запази пухчетата само защото той бе поискал да й направи от тях цвете? Той помръдна нозе, хванал нагънатия лист метал, като че ли не знаеше какво да прави с него. — Икономката сигурно си има гергеф — каза тя, — а това ще дам на някоя друга. — Той се усмихна и лицето му грейна. Не беше необходимо да му пояснява, че приема подаръка му. Пеперудите обаче не смятаха да я оставят да се сдържа повече. — Ранд, ти… харесваш ли ме?

— Дали те харесвам? — навъси се той. — Разбира се, че те харесвам. Много те харесвам.

Наистина ли трябваше да я гледа така, сякаш изобщо не разбира?

— Ранд, ти си ми много скъп. — Сама се стресна, че го изрече така спокойно; стомахът й като че ли се мъчеше да стигне до гърлото й, а стъпалата и дланите й се вледениха. — Повече от скъп. — Толкова стигаше — нямаше намерение да се прави на глупачка. „Той трябваше да каже нещо повече от харесвам.“ Едва се сдържа да не се изкикоти истерично. „Трябва да се овладея. Не мога да позволя да си помисли, че съм някое леконравно момиче. Не бива.“

— И ти си ми скъпа — промълви той бавно.

— Обикновено не съм толкова пряма. — Не, това можеше да го накара да се сети за Берелайн. Бузите му се бяха изчервили — той наистина си бе помислил за Берелайн. Да го изгори дано! Гласчето й стана меко като коприна. — Скоро ще трябва да замина, Ранд. Да напусна Тийр. Може да не те видя повече от няколко месеца. — „Или изобщо“, извика тънък гласец в главата й, но тя отказа да го чуе. — Не можех да тръгна преди да ти кажа какво изпитвам. И на мен си ми… много скъп, Ранд.

— Елейн, ти наистина си ми скъпа. Чувствам… искам да… Не знам какво да кажа, как да…

Изведнъж лицето й пламна. Той сигурно си мислеше, че го принуждава да каже нещо повече. „А не е ли така?“ — попита тънкият гласец, от което бузите и се нагорещиха още повече.

— Ранд, аз не искам да… — Светлина! Как да му го каже? — Исках само да разбереш какво изпитвам. Това е всичко. — Берелайн нямаше да се задоволи само с това. Берелайн досега щеше да се е увила около него. Казвайки си, че няма да позволи на малката безсрамница в себе си да я надвие, тя пристъпи към него, взе бляскащото парче метал от ръката му и го хвърли на килима. Странно защо й се стори по-висок отпреди. — Ранд… Ранд, искам да ме целунеш. — Ето. Свърши се.

— Да те целуна? — повтори той, сякаш досега никога не беше чувал за целуване. — Елейн, не искам да обещавам повече от… тоест, не е като да сме сгодени. Не че смятам, че трябва да сме. Просто… ти наистина си ми скъпа, Елейн. Повече от скъпа. Просто не искам да си помислиш, че…

Би трябвало да му се изсмее — толкова объркан и сериозен беше.

— Не знам как стават тези неща в Две реки, но в Кемлин не е задължително да чакаш да се сгодиш преди да целунеш едно момиче. Нито пък като го целунеш, означава, че непременно трябва да се сгодите. Но може би ти не знаещ как… — Ръцете му я обгърнаха почти грубо, устните му се наведоха към нейните. Главата й се замая; пръстчетата на краката й се опитаха да се кривнат нагоре в пантофите. Малко по-късно — не можа да прецени точно колко — се усети, че се е опряла на гърдите му. Коленете й трепереха, мъчеше се да си поеме въздух.

— Прощавай, че те прекъснах — каза той. Тя се зарадва, като усети, че и той почти е останал без дъх. — Аз съм просто един забутан овчар от Две реки.

— Недодялан си — измърка тя в диплите на ризата му — и не си се бръснал тази сутрин, но не бих казала, че си забутан.

— Елейн, аз…

Тя постави длан на устните му.

— Не искам нищичко да чувам от теб, ако не го чувстваш с цялото си сърце — каза му твърдо. — Нито сега, нито никога.

Той кимна — не че я беше разбрал, но поне бе разбрал, че наистина мисли това, което казва. Тя оправи косата си — нишката със сапфирите беше доста разбъркана, за да може да я оправи без огледало — и се отдръпна от прегръдката му, доста неохотно; щеше да е твърде лесно да остане в ръцете му, пък и вече бе проявила повече дързост, отколкото дори бе сънувала някога. Да му говори така; да го моли за целувка. Да моли! Тя не беше Берелайн.

Берелайн. Може би Мин бе имала видение. Каквото видеше Мин, ставаше, но тя нямаше да го дели с Берелайн. Може би се налагаше да му заговори малко по-прямо. Заобиколно, но прямо.

— Предполагам, че няма да ти липсва компания, след като си замина. Просто запомни, че някои жени виждат един мъж със сърцата си, докато други не виждат нищо повече освен дрънкулка за тоалета си, не по-различна от наниз или гривна. Запомни, че ще се върна и че аз съм онази, която вижда със сърцето си. — Той я погледна отначало объркан, а после — малко разтревожен. Твърде много му беше казала, и твърде набързо. Трябваше да го разсее малко. — Знаеш ли какво още не си ми казал? Още не си се опитал да ме изплашиш, като ми кажеш колко си опасен. Не се опитвай тепърва. Вече е късно.

— Не мислех за това. — Нещо друго му хрумна обаче и очите му се свиха подозрително. — Вие да не би да се наговорихте с Егвийн?

Тя успя да съчетае ококорена невинност със сдържан гняв.

— Как изобщо можеш да си помислиш такова нещо? Какво си мислиш, че си те подхвърляме като топка? Много си въобразяваш. На това му викат да си „свръхгорделив“. — Този път той наистина изглеждаше объркан. Съвсем задоволително. — Съжаляваш ли за това, което ни направи, Ранд?

— Не исках да ви уплаша — отвърна той колебливо. — Егвийн ме ядоса — тя винаги е в състояние да го направи много лесно. Знам, че това не е извинение. Казах, че съжалявам, и наистина е така. Виж какво ми струваше. Изгорени маси и още един раздран дюшек.

— А за… ощипването?

Лицето му отново се изчерви, но въпреки това той я погледна твърдо.

— Не. Не, за това не съжалявам. Вие двете си говорехте, сякаш съм някакъв пън и нямам уши. Поне толкова заслужавахте, и двете, не се отмятам.

За миг тя го изгледа преценяващо, после внезапно прегърна сайдар. Не познаваше никак добре Церителството, но беше се научила на някои малки късчета. Преля и отми болежката, която Егвийн му бе наложила заради ощипването. Очите му се разшириха от изненада и той помръдна крака си, сякаш да се увери, че болката е изчезнала.

— За това, че си честен — каза му тя простичко.

На вратата се почука и се показа Гаул. Отначало беше свел глава, но след като се огледа припряно из стаята, я вдигна. Лицето на Елейн пламна, щом си помисли, че се е опасявал да не прекъсне нещо, което не бива да вижда. За малко щеше отново да прегърне сайдар и да му даде да разбере.

— Тайренците са тук — каза Гаул. — Върховните лордове, които очаквахте.

— Е, тогава ще тръгвам — обърна се тя към Ранд. — Трябва да им кажеш за… данъците, нали така беше? Мисли за това, което ти казах. — Не каза „мисли за мен“, но беше сигурна, че резултатът ще е същият.

Той посегна, сякаш се канеше да я спре, но тя му се изплъзна. Нямаше намерение да се издава много пред Гаул. Вярно, той беше айилец, но какво все пак щеше да си помисли за нея, с този парфюм и тези сапфири в толкова ранен час? Струваше й истинско усилие да не се опита да придърпа деколтето на роклята си малко по-нависоко.

Когато стигна до вратата, върховните лордове започнаха да влизат — група мъже с прошарени коси, с тънки брадички и пъстри, богато извезани палта с бухнали ръкави. Струпаха се, отваряйки й път с неохотни поклони, но учтивите им лица и изисканото мърморене не можаха да скрият облекчението им, че напуска.

Тя прекрачи прага и се озърна през рамо. Висок, широкоплещест, облечен в зелена дреха без украса, застанал сред върховните лордове в техните коприни и сатенени ивици, Ранд приличаше на щъркел сред ято пауни, но въпреки това около него имаше нещо, някакво присъствие, подсказващо, че той властва сред тях по право. Тайренците го признаваха, привели с неохота вдървените си вратове. Той сигурно си мислеше, че му се кланят само защото е Преродения Дракон, а може би и те смятаха същото. Но тя беше виждала мъже като Гарет Брин, капитан-командира на гвардейците на майка й, които можеха да господстват в една стая дори да са облечени в дрипи, без никаква титла и без никой да ги познава. Ранд можеше и да не го знае, но беше точно такъв мъж. Не беше такъв, когато за първи път го срещна, но сега беше станал. Тя дръпна вратата след себе си и я затвори.

Айилците около входа я изгледаха, а капитанът, командващ кръга Бранители, я зяпна притеснен, но тя почти не ги забеляза. Беше свършило. Или най-малкото — беше започнало. Четири дни й оставаха преди да качат Джоя и Амико на онзи кораб, най-много четири дни, за да влезе така здраво в мислите на Ранд, че да не остави място за Берелайн. Или ако не това, то поне достатъчно здраво, за да се задържи в главата му преди да има възможност за нещо повече. Никога не си беше помисляла, че е в състояние да направи такова нещо, да дебне един мъж като ловец, дебнещ мечка стръвница. Пеперудите продължаваха да подскачат в стомаха й. Поне не му беше позволила да види колко е изнервена. Хрумна й, че нито веднъж не си беше помислила какво ли би казала майка й. С което пеперудите изчезнаха. Изобщо не я интересуваше какво би казала майка й. Мургейз трябваше да приеме, че дъщеря й е жена. Толкова.

Айилците се отдръпнаха с поклон от пътя й и тя ги уважи с грациозно кимане, от което и Мургейз щеше да изпита гордост. Дори тайренският капитан я изгледа така, сякаш долови новопридобитото й тържествено спокойствие. Не мислеше, че пеперудите ще я притесняват повече. Може би заради Черната Аджа, но не и заради Ранд.



Без да обръща внимание на загрижения полукръг на върховните лордове, Ранд удивен изгледа затварящата се след Елейн врата. Сбъдващите се сънища го караха да изпитва безпокойство. Плуването сред Водния лес беше едно, но той никога на би повярвал на сън, в който тя идва при него така. Тя беше толкова хладна и сдържана, а той — той се бе оплел като пате в кълчища. А и Егвийн, която сякаш отразяваше собствените му мисли и се притесняваше единствено от това да не би да го нарани. Чудно как жените бяха в състояние да се пръснат или да се развихрят от яд за най-дребното нещо, а дори и клепачите им не трепваха от неща, от които човек можеше да зяпне.

— Милорд Дракон — измънка Сюнамон още по-нерешително от обикновено. Из Камъка сигурно вече бе плъзнала мълва за тази заран: първата купчина благородници едва не се разбяга, след като напусна покоите му, и той се съмняваше, че Ториан с циничните си подмятания ще се осмели пак да се покаже.

Сюнамон понечи да изпише на лицето си угодническа усмивка, но после, щом Ранд го погледна, я изтри и заразтърква месестите си длани. Останалите се правеха, че не виждат обгорените маси, разпрания дюшек и разхвърляните книги, нито полуразтопените буци върху камината, които доскоро представляваха елен и вълци. Върховните лордове бяха много добри в това да виждат само онова, което им се иска да виждат. Дебелите Карлеон и Тедосиан, излъчващи фалшиво смирение, явно въобще не подозираха, че в това, че изобщо не се поглеждат, има нещо подозрително. Но пък и Ранд нямаше да го забележи, ако не беше бележката на Том, намерена в джоба на едно палто малко преди да го приберат за почистване.

— Лорд Дракон е пожелал да ни види? — започна Сюнамон.

Възможно ли беше Егвийн и Елейн да са се разбрали помежду си? Разбира се, че не. Жените не бяха способни на подобни неща повече от мъжете. А дали? Трябваше да е съвпадение. Елейн бе чула, че той е свободен, и реши да заговори. Това беше.

— Данъците — изръмжа той. Тайренците не помръднаха, но създадоха впечатлението, че са се дръпнали назад. Колко мразеше да се занимава с тези мъже; предпочиташе отново да се зарови в книгите.

— Много лош прецедент е, лорд Дракон, да намаляваме данъците — заговори с мазен глас един длъгнест сивокос мъж — Мейлан. Беше висок за тайренец, само една длан по-нисък от Ранд, и корав като Бранител. Стоеше обаче изгърбен в присъствието на Ранд и тъмните му очи разкриваха колко много го мрази. Но още по-омразно му стана, когато Ранд им каза да престанат да се присвиват пред него. Никой не се изправи, но на Мейлан особено не му харесваше да му напомнят какво прави. — Селяните винаги са си ги плащали леко, но ако сега им намалим данъците, когато дойде време да се наложи пак да ги вдигнем до сегашния размер, тези глупаци ще започнат да се оплакват така горчиво, както ако сега удвоим бремето. Може и бунтове да избухнат, когато дойде този ден, лорд Дракон.

Ранд мина през стаята и застана пред Каландор. Кристалният меч блестеше, засенчвайки позлатата и скъпоценните камъни, които го обкръжаваха. Едно напомняне за това кой е той, за силата, която можеше да владее. Егвийн. Глупаво беше да се чувства наранен затова, че тя му бе казала, че повече не го обича. Защо трябваше да очаква тя да изпитва чувства към него, след като и той вече не изпитваше към нея? И въпреки това го нарани. Беше облекчение, но неприятно.

— Ще имате бунтове, ако прогоните хората от фермите им. — Три книги стояха накуп почти пред краката на Мейлан. „Съкровищата на Тийрския камък“, „Пътувания в Пустошта“ и „Отношения с територията на Майен“. Ключът се намираше в тях, както и в различните преводи на „Каретонския цикъл“, стига само да можеше да го намери и да го намести в подходящата ключалка. Той тласна мислите си обратно към върховните лордове. — Смятате ли, че ще стоят безучастно и ще гледат как семействата им умират от глад?

— Бранителите на Камъка са потушавали бунтове и преди, милорд Дракон — отвърна плавно Сюнамон. — Нашите гвардейци сами могат да пазят мира в провинцията. Селяните няма да ви обезпокоят, уверявам ви.

— Между другото, селяните са твърде много. — Карлеон трепна пред гневния поглед на Ранд. — Заради гражданската война в Кайриен, милорд Дракон — побърза да поясни той. — Кайриенците не могат да купуват зърно и силозите вече се пукат по шевовете. Както е тръгнало, тазгодишната реколта ще отиде нахалост. А следващата? Душата ми да изгори, милорд Дракон, но това, от което имаме нужда, е някои от тези селяни да престанат вечното си копаене и сеитба. — Изглежда, усети, че е казал нещо нередно, макар и да не разбра какво. Ранд се зачуди дали този човек изобщо има представа как храната стига до масата му. Дали изобщо вижда нещо освен злато и власт?

— Какво ще направите, когато кайриенците започнат отново да купуват зърно? — попита хладно Ранд. — Между другото, нима Кайриен е единствената страна, която има нужда от зърно? — Но защо Елейн му бе заговорила така? Какво всъщност очакваше от него? Скъп й бил, така каза. Жените можеха да си играят с думите, досущ като Айез Седай. Дали не искаше да каже, че е влюбена в него? Не, това си беше чиста глупост. Вярно, че си беше малко свръхгорделив.

— Милорд Дракон — намеси се Мейлан, наполовина угоднически, наполовина като че ли обясняваше на малко дете. — Дори гражданските войни да спрат още днес, Кайриен все пак няма да може да купи повече от няколко баржи за две, дори за три години. Ние винаги сме продавали зърното си на Кайриен.

Винаги… за двадесетте години след Айилската война. Те така се бяха привързали към това, което са правили „винаги“, че не можеха да разберат съвсем прости неща. Когато зелето избуеше като плевел из Емондово поле, това беше почти сигурен знак, че я пороен дъжд, я бял червей е налетял Девенов просек или Стражеви хълм. Когато в Стражеви хълм порастеше твърде много ряпа, в Емондово поле не достигаше, или в Девенов просек.

— Предложете го в Иллиан — каза им той. Какво очакваше Елейн? — Или в Алтара. — Той я харесваше, но не по-малко харесваше и Мин. Или поне така си мислеше. Невъзможно му беше да претегли чувствата си към едната и другата. — Имате морски кораби, както и речни лодки и баржи, а ако не ви стигат, вземете под наем от Майен. — И двете жени му харесваха, но повече от това… Беше прекарал почти целия си живот в бленуване по Егвийн и не смяташе отново да се гмурка във всичко това, освен ако не е сигурен. Сигурен в нещо. Сигурен. Ако можеше да се вярва на „Отношения с територията на Майен“… „Престани с това — каза си той. — Сега мисли за тези порове, или те ще намерят пролуки, през които да се промъкнат, и ще те ухапят.“ — Платете им със зърно. Убеден съм, че Първата ще прояви отзивчивост, срещу добра цена. И може би писмено споразумение, договор… — Това беше подходяща дума, от тези, които използваха. — Договор, обещаващ Майен да бъде оставен на мира, в замяна на кораби. — Това й го дължеше.

— Малко търгуваме с Иллиан, милорд Дракон. Те са лешояди и измет. Ние винаги сме се справяли с Майен от позиция на силата. Никога с подвито коляно.

Ранд си пое дълбоко дъх. Върховните лордове се напрегнаха. Винаги се стигаше до това. Отначало се опитваше да ги убеди и никога не успяваше. Том казваше, че главите на върховните лордове били като Камъка, и беше прав. „Какво изпитвам към нея? Сънувам я. Безспорно е красива.“ Не беше сигурен дали го мисли за Елейн, или за Мин. „Стига вече! Една целувка си е само целувка!“ Изхвърли решително всякакви жени от главата си и се захвана да обясни на тези тъпаци с дървени глави какво трябва да направят.

— Първо, ще намалите данъците на селяните с три четвърти, а на всички останали наполовина. И не спорете! Второ, ще отидете при Берелайн и ще я помолите — ще я помолите! — за цената за наемането…

Върховните лордове слушаха с фалшиви усмивки и стиснати зъби, но слушаха.



Егвийн се беше замислила за Джоя и Амико, когато Мат изникна до нея. Закрачиха заедно по коридора. Мат се беше намръщил и косата му плачеше за гребен. Погледна я, но не проговори. Слугите, покрай които минаваха, се кланяха или приклякаха, както и върховните лордове или лейди, на които се натъкваха, които обаче го правеха със забележимо по-малък ентусиазъм. Ухилените погледи, които Мат мяташе на благородниците, можеха като нищо да му навлекат някоя неприятност, ако тя не беше с него, все едно дали беше приятел на Преродения Дракон, или не.

Това мълчание изобщо не му беше присъщо. Не и на Мат, когото познаваше. Ако се изключеше финото червено палто — намачкано, сякаш беше спал с него — той не изглеждаше с нищо по-различен от стария Мат, въпреки че със сигурност всички те вече бяха се променили. Мълчанието му беше направо притеснително.

— Миналата нощ да си имал неприятности? — най-сетне го попита тя.

Той почти се спъна.

— Значи знаеш? Е, няма как да не си разбрала, нали? Не ме тревожи. Не беше кой знае какво. Все едно, приключи.

Тя си даде вид, че му е повярвала.

— Двете с Нинив напоследък рядко те виждаме. — Меко казано.

— Бях зает — промърмори той и присви рамене.

— Зарове ли? — попита го тя насмешливо.

— Карти. — Една закръглена прислужница с ръце, отрупани с изпрани кърпи, приклекна в реверанс, погледна Егвийн и явно решила, че тя не я гледа, намигна на Мат. Той й се ухили. — Много зает бях с игра на карти.

Веждите на Егвийн рязко се вдигнаха. Прислужницата беше поне с десет години по-възрастна от Нинив.

— Разбирам. Сигурно ангажира много време. Играта на карти. Твърде много, за да отделиш няколко мига за старите си приятели.

— Последния път, когато ви отделих малко време, ти и Нинив ме вързахте за Кулата като свиня за пазар, така че да можете да преровите стаята ми. Приятелите не крадат от приятели. — Лицето му се изкриви. — А освен това винаги сте с онази Елейн с вирнатия нос. Или с Моарейн. Не обичам… — Той се окашля и я изгледа накриво. — Не бих желал да ви губя времето. Вие сте доста заети, както чувам. С разпитите на онези Мраколюбки. Все правите разни важни работи. Знаеш ли, че тези тайренци си мислят, че сте Айез Седай?

Тя поклати тъжно глава. Той не обичаше именно Айез Седай. Колкото и да беше видял от света, нищо не можеше да го промени.

— Не е кражба да си прибереш нещо, което е било дадено на заем — каза тя.

— Не помня да сте говорили за заем. А и каква ми беше ползата от това писмо на Амирлин? Само ме вкара в беля. Но можехте поне да ме попитате.

Тя се въздържа да му изтъкне, че го бяха попитали. Не искаше нито да спори с него, нито да се разделят нацупени. Той, разбира се, нямаше да го признае. Този път трябваше да се примири с неговата версия.

— Е, радвам се поне, че въпреки това желаеш да разговаряме. Имаш ли днес някакъв специален повод за това?

Той прокара пръсти през косата си и промърмори нещо неразбрано. Направо имаше нужда майка му да го хване и да му издърпа ухото затова, че твърде много си приказва сам. Егвийн си каза, че трябва да е търпелива. Можеше да бъде търпелива, когато поиска. Нямаше и една дума да промълви преди него, та ако ще и да се пръсне.

Коридорът ги отведе в оградена с перила колонада от бял мрамор, гледаща към няколкото градини на Камъка. Пищни бели цветове покриваха дръвчета с широки, сякаш намазани с восък листа и излъчваха по-силен и сладникав аромат дори от лехите с червени и жълти рози. Ленивият полъх откъм реката не можеше дори да разлюлее драпериите по вътрешната стена, но донякъде облекчаваше нарастващия влажен утринен зной. Мат седна на широката балюстрада, опря гръб на една от колоните и вдигна единия си крак. Надникна надолу към градината и най-сетне отрони:

— Имам нужда от… съвет.

Той искаше съвет от нея? Тя онемя.

— Ще направя всичко, с което мога да ти помогна — рече плахо Егвийн. Той извърна глава към нея и тя се постара да си възвърне донякъде айезседайското спокойствие. — За какво искаш съвет?

— Не знам.

— И тогава как очакваш да те посъветвам?

— Аз… мъча се да реша какво да правя. — Изглеждаше объркан — и имаше право, поне според нея.

— Надявам се, че не се каниш да се махнеш. Знаеш колко си важен. Не можеш да избягаш от всичко това, Мат.

— Да не мислиш, че не го знам? Не смятам, че бих могъл да се махна, дори Моарейн да ми кажеше, че мога. Повярвай ми, Егвийн, никъде не съм тръгнал. Просто исках да разбера какво предстои да се случи. — Той тръсна глава и гласът му стана по-стегнат. — Какво предстои? Какво се крие в тези дупки в паметта ми? Цели късове от живота ми сякаш не съществуват. Няма ги, сякаш никога не са се случвали! Защо непрекъснато се улавям, че ломотя безсмислици? Хората казват, че било Древният език, но за мен си е гъше крякане. Искам да разбера, Егвийн. Трябва да разбера, преди да съм се побъркал като Ранд.

— Ранд не се е побъркал — прекъсна го тя. Значи Мат не се канеше да бяга. Това беше приятна изненада — досега той нямаше вид на човек, който вярва в такива неща като отговорността например. Но в гласа му се долавяше болка и тревога. Мат никога не изпитваше загриженост, или поне не позволяваше някой да го разбере. — Не знам отговорите, Мат — каза тя. — Сигурно Моарейн…

— Не! — Той скочи. — Никаква Айез Седай! Тоест… Ти си различна. Нали разбираш, не си… Не са ли те научили в Кулата на някакъв фокус, нещо, което да свърши работа?

— Мат, съжалявам. Съжалявам.

Смехът му й напомни за детството. Точно така той се разсмиваше винаги, когато най-големите му очаквания се проваляха.

— Хм, добре де, това няма значение. Пак щеше да е Кулата, макар и от втора ръка. Да прощаваш. — Точно по същия начин му се случваше да реве от трън в петата, а със счупен крак да се прави все едно, че нищо му няма.

— Може да има начин — рече тя замислено. — Стига Моарейн да каже, че може. Защо пък не.

— Моарейн! Ти не чу ли какво ти казах? Последното, което бих искал, е пак да се намесва Моарейн. Какъв начин?

Мат винаги бързаше. Но пък не искаше повече от това, което искаше и тя: да узнае. Само да можеше поне веднъж да прояви малко повече благоразумие и предпазливост. Една минаваща край тях тайренска благородничка с тъмни плитки, сплетени над главата, и оголени под жълтия лен рамене присви леко коляно и ги погледна безизразно; после бързо продължи напред, с изправена снага. Егвийн я изгледа, докато не се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе и отново да останат сами. Ако не се смятаха градинарите на тридесет стъпки под тях. Мат я гледаше с очакване.

И тя му разказа за тер-ангреала, закривения вход, който съдържал отговори от другата си страна. Изтъкна му опасностите, възможните последствия от глупави въпроси или такива, които засягат Сянката, опасности, които дори Айез Седай не познаваха добре. Каза му, че е много поласкана, че се е обърнал към нея, но че този път трябва да прояви малко търпение.

— Трябва да запомниш това, Мат. Лекомислените въпроси могат да те убият, така че ако наистина се случи да го използваш, ще трябва поне веднъж да бъдеш сериозен. И в никакъв случай не бива да задаваш въпроси, свързани със Сянката.

Той я слушаше с нарастващо неверие и когато тя свърши, възкликна:

— Три въпроса? Влизаш като Байли от приказката, изкарваш там една нощ и се връщаш след цели десет години с кесия, която винаги е пълна със злато, и…

— Матрим Каутон — сопна му се тя, — постарай се поне веднъж в живота си да не говориш като глупак. Много добре знаеш, че тер-ангреалите не са приказки. Това, което би трябвало да те тревожи, са опасностите. Може би отговорите, които търсиш, са в този тер-ангреал, но в никой случай не трябва да се опитваш преди Моарейн да каже, че можеш. Трябва да ми обещаеш това, иначе аз ти обещавам, че ще те занеса на Моарейн като пъстърва, хванала се на въдица. Знаеш, че мога.

Той шумно изсумтя.

— Ще съм пълен глупак, ако го опитам, каквото и да каже Моарейн. Да вляза в някакъв проклет тер-ангреал? Това го искам още по-малко, отколкото да си имам работа с проклетата Сила. Можеш веднага да си го избиеш от ума.

— Това е единствената възможност, за която знам, Мат.

— Не и за мен — отвърна той решително. — По-добре никакъв шанс, отколкото такъв.

Въпреки твърдия му тон й се дощя да го прегърне. Само че той сигурно щеше веднага да пусне някоя шегичка за нейна сметка и да се опита да я насади на пачи яйца. Беше непоправим открай време. Но бе дошъл при нея за помощ.

— Съжалявам, Мат. Какво смяташ да правиш?

— О, сигурно ще играя на карти. Стига някой да се съгласи да играе с мен. Ще поиграя на камъчета с Том. Или на зарове из кръчмите. Поне все още мога да пообиколя из града, нали? — Погледът му се плъзна по едно минаващо покрай тях слугинче, стройно тъмнокосо момиче почти на неговата възраст. — Ще си намеря нещо да си убия времето.

Ръката я засърбя да го плесне, но вместо това тя каза предпазливо:

— Мат, ти наистина не се каниш да си тръгнеш, нали?

— Щеше ли да кажеш на Моарейн, ако се канех? — Той вдигна ръце, за да я изпревари. — Добре де, няма нужда. Казах ти, че няма. Няма да се преструвам, че не бих искал, но няма да си тръгна. Това достатъчно ли ти е? — Намръщи се замислено. — Егвийн, понякога да ти се е искало да си си у дома? И всичко това изобщо да не се е случвало?

Въпросът — тъкмо от неговата уста — беше изненадващ, но тя знаеше своя отговор.

— Не. Дори след всичко, което стана, не. А ти?

— Щях да съм глупак, нали? — изсмя се той. — Аз си падам по градовете, а този тук напълно ме устройва. Засега. Устройва ме. Егвийн, ти няма да кажеш за всичко това на Моарейн, нали? Че те питах за съвет и всичко останало?

— Защо да й казвам? — попита го тя с подозрение. В края на краищата, той си беше Мат.

Той вдигна смутено рамене.

— Гледам да се държа по-настрана от нея, отколкото… Все едно, отбягвам я, особено когато иска да рови в главата ми. Може да си помисли, че ми свършват силите. Няма да й кажеш, нали?

— Няма — отвърна тя. — Стига ти да ми обещаеш, че няма да се доближаваш до онзи тер-ангреал, без да си я помолил за разрешение. Изобщо не трябваше да ти казвам за него.

— Обещавам. — Той се ухили. — Изобщо няма да го доближавам, освен ако животът ми не зависи от него. Заклевам се — завърши той с насмешлива тържественост.

Егвийн поклати глава. Колкото и да се променяше всичко, Мат никога нямаше да се промени.

Загрузка...