Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

АКАЛАБЕТ

Разказват Елдарите, че хората се появили на този свят когато над него тегнела сянката на Моргот и бързо попаднали под властта на злото; защото Врагът пратил сред тях свои довереници и людете се вслушвали в неговите зли и коварни слова, та почнали да се прекланят пред Мрака, макар и да тръпнели в страх от него. Но някои обърнали гръб на злото, напуснали земите на своя народ и поели дългия път към Запада; понеже били чули мълва, че далече на запад грее светлина, неподвластна на Сянката. Морготовите слуги ги преследвали с люта омраза, а пътищата били дълги и трудни; ала накрая все пак достигнали земите, откъдето се виждало Морето и тъй навлезли в Белерианд по време на Войната за Силмарилите. На синдарински език ги нарекли Едаини; станали те приятели и съюзници на Елдарите и се прославили с подвизи в битките срещу Моргот.

От тях тръгнал по бащина линия родът на Пресветлия Еарендил; и в „Балада за Еарендил“ се разказва как накрая, когато Моргот бил само на крачка от победата, той построил своя кораб Вингилот, наричан на човешки език Ротинзил и отплавал по неизбродени морета да търси Валинор; защото желаел да говори пред Всемогъщите от името на Двата народа и да помоли Валарите за милосърдие и помощ в тежък час. Затуй и елфи, и люде го назовали Еарендил Благословени, тъй като след безброй мъки и премеждия най-сетне достигнал своята цел и от Валинор дошла армията на Западните Властелини. Но Еарендил вече не се завърнал в земите, които обичал.

Във Великата битка, когато бил низвергнат Моргот и рухнали кулите на Тангородрим, от всички човешки родове само Едаините се сражавали на страната на Валарите, докато редица други племена се присъединили към Врага. А след победата на Западните Властелини ония от злите хора, които не били унищожени, избягали обратно към източните земи, където множество техни събратя бродели диви и непокорни из целините, отказвайки да се вслушат както в призива на Валарите, тъй и в жестоките повели на Моргот. Но като дошли сред тях, злите люде донесли със себе си сянката на страха, та простодушните племена ги избрали за крале. Тогава Валарите изоставили ония човешки народи, които отхвърлили техния призив и предпочели властта на Морготовите приятели; в мрак заживели тия хора и страдали тежко от безбройните злини, що Моргот бил сътворил в дните на своята власт: демони, дракони, безформени твари и скверни орки, създадени като злорада подигравка срещу Илуватаровите чеда. И печална била участта човешка.

Ала Манве прокудил Моргот навеки в Пустотата отвъд Света; и Врагът вече няма власт да се завърне в облик зрим и телесен докато Западните Властелини царуват на своите тронове. И все пак семената, що бил засеял, продължавали да покълват и раждат отровни плодове, стига само някой да се погрижел за тях. Защото волята му се съхранила и вечно тласкала неговите слуги да осуетяват делата на Валарите и да погубват всички, които ги тачат. Владетелите на Запада добре разбирали това. Затуй след като прокудили Моргот, те се сбрали на съвет да обсъдят бъдните епохи. Призовали Елдарите да се завърнат на запад и ония, които послушали волята им, се заселили на остров Ересеа; и тамошното пристанище било наречено Авалоне, защото от всички градове тъкмо то се намирало най-близко до Валинор и Авалонската кула е първото, що съзира морякът, когато прекоси необятната морска шир и най-сетне наближи Безсмъртните земи. На прадедите човешки от трите верни рода също била отредена щедра награда. Еонве дошъл сред тях да ги учи; и получили те мъдрост, сила и дълголетие далеч над всички други простосмъртни народи. За дом на Едаините била сътворена нова земя — нито свързана със Средната, нито част от Валинор, защото отвсякъде я обкръжавала морската шир; и все пак се намирала по-близо до Валинор. Осе издигнал тая земя от дълбините на Великото море, Ауле я укрепил, а Явана пръснала над нея богатството на живота; Елдарите пък донесли цветя от Ересеа и изградили прекрасни фонтани. Валарите я нарекли Андор, що означава подарена земя; и в знак, че всичко е готово, звездата на Еарендил засияла ярко над Запада, за да поведе пътниците отвъд морето; а хората се смаяли, като видели нейния сребърен пламък по небесните пътища на Слънцето.

Тогава Едаините вдигнали платна и поели през океана подир звездата; а Валарите усмирили морето за дълги дни и пратили слънчево време и попътен вятър, та морето искряло пред взора на Едаините като тръпнещ кристал, а пяната се белеела като сняг край вълнорезите на техните ладии. Толкова ярък бил Ротинзил, че дори в ясно утро хората го виждали да сияе на запад, а в безоблачните нощи греел самотен сред небосклона, тъй като никоя друга звезда не устоявала на неговия блясък. И плавайки все подир него, Едаините най-сетне прекосили морската шир и зърнали в далечината сред златна омара да ги очаква Андор, Подарената земя. Сетне слезли от корабите и с радост в сърцата открили прекрасна и плодородна страна. Назовали я Елена, що означава пътеводна звезда; но я наричали и Анадуне, което означава Западна земя или Задмория, а на езика на Върховните елфи се произнася Нуменоре.

Тъй се появил онзи народ, наричан в езика на Сивите елфи Дунедаини или Дунеданци — Нуменорските крале от човешко потекло. Но и за тях оставала в сила смъртната участ, що сам Илуватар е отредил на човешкия род; продължавали да са смъртни, макар че вече били дълголетни и чак додето ги споходела вечната сянка не знаели що е болест. С мъдрост и слава се увенчали и от всички други човешки народи станали най-близки до Първородните; били по-снажни от най-снажните синове на Средната земя, а очите им греели като ясни звезди. Ала бавно растял техният брой по онази земя, защото макар и да се раждали все по-красиви дъщери и синове, децата били твърде малко.

В древни времена столицата на Нуменор била разположена край най-големия залив по западния бряг и носела името Андуние, тъй като гледала към залеза. А насред сушата се извисявал стръмен връх, наречен Менелтарма, сиреч Небесна колона и високо върху склона му имало светилище на Еру Илуватар — без стени и без покрив, изцяло открито към широкия свят; и нямало друг храм в страната на Нуменорците. В подножието на планината били изградени гробници за кралете, а върху близкия хълм се белеел прекрасният град Арменелос и тамошната крепостна кула била издигната от Елрос, син Еарендилов, когото Валарите посочили за пръв крал на Дунеданците.

Потеклото на Елрос и брат му Елронд идвало от Трите рода на Едаините, ала донякъде също от Елдарите и Маярите; защото по майчина линия родът им минавал през Идрил от Гондолин и Лутиен, дъщерята на Мелиан. Наистина, Валарите не можели да отменят смъртта, що сам Илуватар е дарил на хората, но за съдбата на полуелфите Илуватар им дал правото да решават сами; а те разрешили на Еарендиловите синове свободно да избират своята участ. Елронд избрал да остане сред Първородните и бил надарен с вечен живот като елф. А на Елрос, който предпочел да бъде човешки крал, Валарите все пак отредили дълголетие, надхвърлящо многократно жизнения срок на хората от Средната земя; и всичките му потомци, крале и знатни велможи от кралски родове, се славели с небивало дълъг живот дори сред Нуменорците. Самият Елрос живял петстотин години, от които четиристотин и десет като владетел на Нуменор.

Тъй минали много години и докато в Средната земя бавно гаснела светлината на мъдростта, Дунеданците живеели под закрилата на Валарите, дружали с Елдарите и продължавали да израстват телом и духом. Защото макар че техният народ все още използвал собствената си реч, велможите и кралете говорели и на елфически език, който били научили в някогашните дни на бойно съратничество, та свободно общували с елфите от Ересеа и западните области на Средната земя. А най-мъдрите сред тях изучили и езика на Върховните елфи от Блаженото царство, чрез който се съхранявали множество предания и песни за сътворението на света; и в най-славните дни на своето кралство създали букви, свитъци и книги, за да запишат безброй премъдри и странни неща, що днес са потънали навеки в забрава. Тъй се родил обичаят всички нуменорски владетели да имат и елфически имена; същото станало с градовете и прекрасните места, които те сътворили из Нуменор и по бреговете на Отвъдните земи.

Защото Дунеданците преуспели във всички изкуства и занаяти, тъй че ако пожелаели, лесно можели да надминат злите крале от Средната земя във военното дело и изковаването на оръжия; ала те били миролюбиви. Най-високо ценели корабостроенето и мореплавателските умения, а моряци като техните светът вече никога не ще види; и пътешествията по безбрежните океани били смятани за най-храбри и достойни дела на доблестните им мъже в буйните дни на тяхната младост.

Но Властелините на Валинор им забранили да плават към Запада по-далеч от крайбрежието на Нуменор; и дълго време Дунеданците се примирявали с това, понеже не разбирали напълно смисъла на забраната. А Манве чрез туй им спестявал изкушението да дирят Блаженото царство и пагубното желание да надхвърлят границите на своята щастлива участ, което неминуемо щяло да се роди, щом веднъж опознаели безсмъртието на Валарите и Елдарите сред земите на вечността.

Защото по онова време Валинор все още се намирал във видимия свят и Илуватар разрешил на Валарите да запазят този свой дом върху Земята като спомен каква би могла да бъде цялата Арда, ако не я бил осквернил Моргот със своята сянка. Нуменорците добре го знаели; и по изгрев слънце в най-ясните дни те съзирали далече на запад да се мержелее бряг с лъчезарен бял град, просторно пристанище и могъща кула. Защото в ония дни те били надарени с проницателен поглед; ала дори и тогава само най-зорките сред тях успявали да различат прелестното видение от склоновете на Менелтарма или от мачтите на някой кораб, плаващ покрай западния бряг докъдето им било позволено. Все още не смеели да нарушат забраната на Западните Властелини. Ала най-мъдрите сред тях знаели, че това всъщност не е Блаженото царство Валинор, а елфическото пристанище Авалоне на остров Ересеа, най-източната от Безсмъртните земи. И оттам понякога Първородните се задавали към Нуменор със своите бели кораби без гребла като морски птици, родени от залеза. Много дарове носели те: пойни птици, благоуханни цветя и целебни билки. Донесли и семе от Бялото дърво Келеборн, що растяло насред Ересеа; а то пък било потомък на Галасилион от Туна — умаленият образ на Телперион, който Явана сътворила за Елдарите от Блаженото царство. Израсло и разцъфтяло дървото сред двора на кралския дворец в Арменелос; Нимлот го нарекли и разцъфвало то всяка вечер, пръскайки нежно ухание в нощните сенки.

Тъй поради забраната на Валарите през онази епоха Дунеданците не плавали на запад, ала с корабите си пребродили всички източни океани от мрака на Севера до непоносимите жеги на Юга и още по-южно, чак до Отвъдния Мрак; все по-далече достигали те, обиколили Средната земя и от корабите си зърнали на изток Портите на Зората. Понякога Дунеданците се задържали край Средната земя и ги обземала жалост към тамошните забравени люде; и когато в най-мрачните времена на човешкия род нуменорските владетели отново стъпили върху западните брегове на Отвъдните земи, никой не дръзнал да им се противопостави. Защото по онова време повечето народи, които живеели под властта на Сянката, били немощни и плашливи. И като дошли сред тях, Нуменорците ги научили на много неща. Дали им вино, хляб и познания за земеделския труд, мелничарството, дърводелството и зидарското майсторство, а освен туй им показали как да заживеят разумно и честито, доколкото било възможно в ония страни на печал и ранна смърт.

Възрадвали се людете от Средната земя и тук-там по западните брегове горските дебри отстъпили място на плодородни ниви, а людете се отърсили от игото на Морготовите слуги и забравили страха си пред мрака. Почитали спомена за снажните Морски крале и след тяхното отпътуване ги нарекли богове с надеждата някой ден пак да се върнат; защото по онова време Нуменорците никога не оставали задълго в Средната земя и затуй не си изграждали жилища. На изток плавали техните кораби, ала сърцата вечно ги теглели обратно към Запада.

С годините този стремеж ставал все по-силен; и Нуменорците закопнели за вечния град, който виждали отдалече, а жаждата за спасение от смъртта и вечни наслади вече не ги напускала; и колкото повече нараствала тяхната мощ и слава, толкоз по-малко покой намирали в душите си. Защото макар да ги били надарили с дълголетие, Валарите не можели да им отнемат умората от света, що идва рано или късно, тъй че всички Дунеданци умирали — дори и кралете от рода на Еарендил; а по мерките на Елдарите жизненият им път бил по-кратък и от зимен ден. Тъй постепенно над сърцата им паднала сянка, може би породена от волята на Моргот, която все още творяла зло по света. И отначало в душите си, а подир туй и на глас почнали Нуменорците да роптаят против участта човешка и най-вече против забраната да плават към Запада.

И често си казвали: „Защо Западните Властелини живеят там в безконечен покой, а ние трябва да мрем и да напускаме родния дом, устремени незнайно накъде? Ето, Елдарите не умират, дори и ония, що са се опълчили срещу Всемогъщите. И след като овладяхме всички морета, след като никое от тях не е тъй бурно или необятно, че да възпре нашите кораби, то защо да не отидем в Авалоне при скъпите си приятели?“

А някои казвали още: „Защо да не отидем дори и в Аман, та да вкусим там, макар и само за ден, блаженството на Всемогъщите? Нима не сме най-славни сред народите на Арда?“

Предали Елдарите тия слова на Валарите и Манве се наскърбил, тъй като виждал как над златното пладне на Нуменор бавно приижда черен облак. И пратил вестоносци при Дунеданците да поговорят откровено за съдбините и законите на света с техния крал и всички, що пожелаят да слушат.

— Съдбините на този свят — казали пратениците — може да промени само онзи Единствен, що го е сътворил. И дори ако пътувате тъй умело, че през всички препятствия и заблуди най-сетне се доберете до Блаженото царство Аман, не ще имате полза от туй. Защото не страната на Манве прави своите обитатели безсмъртни, а точно напротив — Безсмъртните разпръскват благодат над ония земи; и там само ще повехнете от умората на живота още по-бързо като мушици в яркия плам на светилника.

Но кралят възразил:

— А нима не е още жив Еарендил, чийто потомък съм аз? И не живее ли тъкмо в Аман?

На туй вестоносците му отвърнали:

— Знаеш, че неговата участ не е като на другите и му е дадено правото да се причисли към Първородните, що не умират; ала и друго му повелява съдбата — вече никога да не се завръща към земите на простосмъртните. Докато ти и твоят народ не сте Първородни, а простосмъртни люде, както ви е сътворил Илуватар. Обаче изглежда, че сега настоявате да получите най-добрия дял от съдбата и на двата народа — когато ви се прииска, да отивате във Валинор, а щом ви омръзне, да се прибирате у дома. Това е невъзможно. А и Валарите нямат толкова власт, та да ви отнемат подаръка на Илуватар. Елдарите, казвате, не са наказани със смъртна участ — дори и ония, що са се опълчили срещу Всемогъщите. Ала за тях това не е ни награда, ни наказание, а просто част от битието им. Те нямат къде да избягат и са обвързани с този свят чак до самия му край, защото неговият живот е и техен. Вие твърдите, че умирате, понеже сте наказани за бунта на людете, в който нямате ни най-малък дял. Но от самото начало смъртта не е замислена като наказание. Чрез нея можете да избягате и да напуснете света, без да ви обвързват веригите на надежда или умора. Кажете сега, кой от нас трябва да завижда на другия?

А Нуменорците отговорили:

— Защо пък да не завиждаме на Валарите или поне на безсмъртните елфи? От нас изисквате сляпа вяра и надежда без ясна опора, след като никой не знае що ни чака подир няколко кратки години. А ние също обичаме Земята и не искаме да я загубим.

Тогава пратениците казали:

— Наистина, Валарите не знаят що ви е отредил Илуватар, тъй като той не разкрива докрай световните бъднини. Но в едно сме уверени: че вашият истински дом не е нито тук, нито в Аман, нито където и да било в Кръговете на Света. И повелята людете да си отиват е била изпървом дар от Илуватар. Превърнала се е в скръб само защото под сянката на Моргот им се сторило, че ги обкръжава безбрежен мрак, от който се бояли; тогава мнозина станали самонадеяни и горделиви, та не отстъпвали додето животът не им бъдел отнет насила. Ние, що носим непрестанно растящия товар на годините, трудно разбираме тия неща; но се боим, че ако наистина старата скръб пак е дошла да ви измъчва, както твърдите, то значи Сянката още веднъж се надига и пуска корени в сърцата ви. Затуй, макар да сте Дунеданци, най-прекрасни сред людете и потомци на ония, що избягаха от Сянката и се сражаваха доблестно срещу нея, едно ще ви кажем: пазете се! Волята на Еру е неоспорима; а Валарите от сърце ви молят да не отхвърляте техния зов за доверие, инак скоро сами ще се обвържете с оковите на принудата. Имайте надежда, че в крайна сметка даже и най-дребното ви желание ще даде своя плод. Любовта към Арда е засята в душите ви от Илуватар, а той не върши нищо без висша цел. Ала все пак навярно ще отминат още безброй неродени поколения, докато тази цел стане известна; и вам ще я разкрие Илуватар, а не на Валарите.

Всичко това се случило в дните на Тар-Кирятан Корабостроителя и неговия син Тар-Атанамир; а те били горделиви и жадни за богатства, та налагали дан върху племената от Средната земя и много повече взимали, отколкото давали. Тъкмо при Тар-Атанамир дошли вестоносците; той бил тринайсетият владетел на Нуменорското кралство, което по онова време съществувало вече над две хиляди години и се намирало в зенита на своето щастие, но не и на могъществото си. Атанамир обаче останал недоволен от съветите на пратениците и не ги послушал, а повечето му поданици го подкрепили; защото все още искали да се спасят от смъртта незабавно, а не да чакат със сляпа надежда. И Атанамир живял предълго, като се вкопчвал в живота даже когато вече нищо не му носело радост; пръв от всички Нуменорци той отказал да си отиде преди да е грохнал и оглупял, а чрез туй лишил своя син от кралската власт в най-зрелите му години. Защото дълголетните нуменорски крале имали обичая да се задомяват късно и да напускат живота веднага, щом синовете им възмъжавали телом и духом.

След неговата смърт на престола се възкачил синът му Тар-Анкалимон, който мислел по същия начин; и по негово време народът на Нуменор се разделил. Повечето му поданици се нарекли кралски люде, станали горделиви и обърнали гръб на Елдарите и Валарите. Други, по-малобройни, приели името Елендили, що означава елфически приятели; макар че оставали верни на краля и Елросовия род, те желаели да съхранят дружбата си с Елдарите и се вслушвали в съветите на Западните Властелини. Ала дори и те, които сами се наричали Вярващи, не избегнали докрай безумството на своя народ и тръпнели при мисълта за смърт.

Тъй помръкнала радостта на Задмория; но мощта и величието на тази страна продължавали да растат. Защото кралете и техните поданици не отхвърлили изцяло древната мъдрост и макар вече да не обичали Валарите, все още се страхували от тях. Не смеели открито да нарушат забраната и да прекосят определените граници. Само на изток насочвали могъщите си кораби. Ала все по-мрачен страх от смъртта ги обземал, та се мъчели да я отсрочат по всички възможни начини; и почнали да строят къщи и дворци за покойниците, а мъдреците им се трудели неуморно с надеждата да открият тайната на възкресението, или поне пътища към човешкото дълголетие. Но не постигнали нищо, освен изкуството да съхраняват нетленна плътта на мъртъвците и постепенно запълнили цялата страна с безмълвни гробници, под чиито мрачни сводове царствала мисълта за смъртта. А живите трескаво се устремили към пиршества и наслади, трупайки алчно богатства и имоти; и след епохата на Тар-Анкалимон бил забравен обичаят първите плодове да се посвещават на Еру, а хората все по-рядко стъпвали в светилището на връх Менелтарма.

По онова време Нуменорците създали първите големи селища по западните брегове на древната си родина; собствената им страна вече изглеждала прекалено тясна и не намирали в нея ни покой, ни задоволство, та желаели нови богатства и власт над Средната земя, след като пътят на запад бил забранен. Изградили големи пристанища с мощни крепостни кули и мнозина от тях се заселили там; ала вече идвали не като мъдреци и благодетели, а като господари, повелители и събирачи на данъци. Към Изтока тръгвали нуменорските кораби с попътни ветрове и се завръщали пълни с богатства за слава на своите крале; а кралете, цели отрупани в сребро и злато, се отдали на непрестанни гуляи и пиршества.

Елфическите приятели нямали дял във всичко това. Те единствени се отправили към северните земи и към владенията на Гил-галад, където се сдружили с елфите и им помогнали в борбата срещу Саурон; тяхното пристанище Пеларгир се намирало над устието на Андуин Велики. А кралските люде плавали далече на юг и в много човешки легенди са останали смътни спомени за извоюваните тогава земи и крепостите по тях.

През онази епоха, както е разказано другаде, Саурон отново се появил в Средната земя, възвърнал си прежната мощ и пак се обърнал към злото, усвоено някога от Моргот, комуто бил най-усърден помощник. Още в дните на единайсетия нуменорски крал Тар-Минастир той успял да укрепи страната Мордор и изградил там кулата Барад-дур, а после повел свирепа борба да завладее цялата Средна земя и да стане крал над кралете и божество за простосмъртните люде. Саурон ненавиждал Нуменорците заради подвизите на техните деди, древния им съюз с елфите и верността към Валарите; не забравял и помощта, която някога Тар-Минастир оказал на Гил-галад по времето, когато бил изкован Единственият Пръстен и избухнала война между Саурон и елфите от Ериадор. А като узнал, че кралете на Нуменор са станали още по-могъщи и величави, омразата му нараснала хилядократно; боял се, че ще нахлуят в неговите земи и ще му отнемат със сила властта над Изтока. Ала още не смеел да спори с Морските владетели и се оттеглил от крайбрежието.

Но Саурон открай време бил безмерно лукав и легендите разказват, че сред ония, които поробил чрез Деветте Пръстена, имало трима велики владетели от народа на Нуменор. И когато по света тръгнали неговите могъщи роби, наричани Улаири или Духове на Пръстена, когато чрез ужаси и жестокост придобил неимоверна власт над хората, Саурон почнал да напада крепостите на Нуменорците по морските брегове.

В ония дни Сянката още по-плътно обгърнала Нуменор; и заради бунта срещу Валарите кралете от Елросовия род постепенно загубили своето дълголетие, ала това само още повече ожесточило сърцата им. И деветнайсетият крал взел скиптъра на дедите си и се възкачил на трона под името Адунахор, що означава владетел на целия Запад, а първата му повеля била да забрани употребата на елфическите езици в своя дворец. И все пак в Свитъка на кралете тази титла била записана като Херунумен, което е нейният превод на езика на Върховните елфи, понеже от суеверен страх никой не дръзвал да наруши докрай древните обичаи. Прекомерна гордост съзирали в подобна титла малцината Верни, тъй като тя се полагала единствено на Валарите; и сърцата им се разкъсвали между верността към Елросовия род и преклонението пред Всемогъщите. Ала най-лошото предстояло тепърва. Защото двайсет и първият крал Ар-Гимилзор бил свиреп гонител на Верните. По негово време прекратили всякакви грижи за Бялото дърво и го оставили да линее; кралят най-строго забранил употребата на елфически езици в цялата страна и жестоко наказвал всяка среща с елфи от корабите, които все още идвали тайно към западните брегове на Нуменор.

А Елендилите живеели предимно по западния край на Нуменор; но Ар-Гимилзор заповядал на всички заподозрени в пристрастие към елфите да се преселят в източните области на страната, та да ги държи под око. Повечето от тях избрали да живеят около пристанището Ромена; оттам мнозина отплавали към Средната земя, дирейки северните брегове, където все още можели да разговарят с Елдарите в кралството на Гил-галад. Кралете знаели за това, но не пречели на Елендилите, даже ги насърчавали да напускат страната и повече да не се завръщат; защото желаели да прекъснат всякакви връзки между своя народ и Елдарите от Ересеа, като се надявали по този начин да укрият делата и замислите си от Владетелите на Запада. Ала Манве знаел що вършат и Валарите се разгневили на Нуменорските крале, та ги лишили навеки от съвет и закрила; не идвали вече със залеза кораби от Ересеа и пристанищата на Андуние запустели.

Най-почитани след кралския род били владетелите на Андуние; в жилите им също течала кръвта на Елрос, тъй като техният род тръгвал от Силмариен, дъщеря на четвъртия нуменорски крал Тар-Елендил. Тия владетели били верни на кралете и се прекланяли пред тях; и Наместникът в Андуние винаги бил пръв съветник на трона. Ала още от най-древни времена всички в рода им дълбоко обичали Елдарите и тачели Всемогъщите; и когато над Нуменор паднала Сянката, те се стараели да облекчат участта на Верните с каквото могат. Но дълго не дръзвали да се опълчат открито срещу кралете и се мъчели да ги вразумят с мъдри съвети.

В цял Нуменор се славела хубостта на Инзилбет, дъщеря на Линдорие, която пък била сестра на Еарендур — владетелят на Андуние по времето на крал Ар-Сакалтор, бащата на Ар-Гимилзор. И Гимилзор взел Инзилбет за съпруга, макар че тя не го желаела, защото дълбоко в сърцето си почитала Валарите, както я учела нейната майка; ала тогавашните крале и техните синове били горделиви и не търпели да оспорват желанията им. Нямало обич между Ар-Гимилзор и неговата кралица, както по-късно и между синовете им. По-големият, Инзиладун, бил досущ като майка си по нрав и по облик; ала по-малкият, Гимилхад, станал още по-зъл и горделив от баща си. И ако можел да избира, Ар-Гимилзор щял да го избере за наследник пред първородния си син.

А когато се възкачил на престола, Инзиладун си избрал титла от елфическия език както в древните времена и се нарекъл Тар-Палантир, понеже бил прозорлив не само с очите, но и с ума си, та дори и ония, що го ненавиждали, се бояли от мъдрите му слова. Той прекратил гоненията на Верните и отново почнал да посещава по празниците светилището на Еру върху Менелтарма, което Ар-Гимилзор бил занемарил. Почитал Бялото дърво и възстановил грижите за него; и от Тар-Палантир тръгнало пророчеството, че когато Дървото изсъхне, туй ще е поличба за края на кралския род. Но твърде късно дошло неговото разкаяние и не могло да усмири гнева на Валарите от високомерието на предишните крале, а и малцина Нуменорци съжалявали за сторената грешка. А Гимилхад бил жесток и силен, та застанал начело на ония, що се наричали кралски люде и къде открито, къде потайно, неуморно оспорвал волята на брат си. Тъй помръкнали в дълбока скръб дните на Тар-Палантир; и той предпочитал да живее по западния бряг, където често се изкачвал на древната кула, построена от крал Минастир върху хълма Оромет край Андуние и оттам се вглеждал на запад с надеждата да съзре платно над хоризонта. Ала не идвали вече кораби от Запада към Нуменор, а Авалоне бил обгърнат в мъгла.

Гимилхад умрял две години преди да привърши вторият век от живота му (а за потомък на Елрос това се смятало за ранна кончина, макар че кралският род бил западнал), но и след неговата смърт нямало покой за краля. Защото синът му Фаразон бил станал още по-алчен и зъл от баща си. Често потеглял начело на военните походи, които Нуменорците пращали към крайбрежието на Средната земя, за да разширят своята власт над човешкия род; тъй се прославил като умел пълководец по суша и по море. Затуй когато узнал за смъртта на баща си и се завърнал в Нуменор, хората го приели с открити сърца; защото носел несметни богатства и изпървом ги раздавал с щедра ръка.

Най-сетне Тар-Палантир се изтощил от скръб и напуснал живота. Нямал друг наследник освен една дъщеря, която бил нарекъл с елфическото име Мириел; и на нея се полагал престолът както по право, тъй и според нуменорските закони. Но Фаразон я взел за съпруга, като погазил и нейната воля, и законите, които забранявали дори на кралете да сключват брак между братовчеди. И след сватбата веднага се възкачил на трона с титлата Ар-Фаразон (в превод на елфически Тар-Калион); а името на кралицата си променил на Ар-Зимрафел.

Най-могъщ и най-горделив бил Ар-Фаразон Златни сред всички владетели, що държали скиптъра на Морските крале след създаването на Нуменор; а по онова време вече двайсет и три крале и кралици били властвали на Нуменорците, преди да легнат върху златни постели в дълбоките си гробници под връх Менелтарма.

И като седнал на високия престол в град Арменелос през най-могъщите дни на кралството, той почнал да крои мрачни планове за война. Защото в Средната земя бил опознал силата на Саурон и омразата му към Задмория. А скоро мнозина корабовладелци и капитани, идващи от Изтока, му донесли вестта, че откакто Ар-Фаразон напуснал Средната земя, Саурон напредвал с цялата си войска и обграждал крайбрежните градове; обявявал се за крал на всички люде и не криел намеренията си да изтласка Нуменорците обратно в морето, а ако потрябва, да унищожи и самия Нуменор.

Свирепо се разгневил Ар-Фаразон от тия вести, а сетне дълго размишлявал в самота и сърцето му се изпълнило с жажда за безгранична власт и върховна воля. Решил тогава на своя глава, без да се посъветва с Валарите или поне с някой от мъдреците, сам да се обяви за крал на всички люде и да превърне Саурон в свой покорен васал; защото в безумната си гордост смятал, че никога не ще се яви на този свят по-могъщ владетел от него, наследника на Еарендил. По онова време започнал да трупа огромни запаси от оръжие и изградил безброй военни кораби; а когато всичко било готово, повел своята армия през морето на изток.

И хората зърнали платната му да идват откъм залеза, обагрени в пурпур сред златисто-червено зарево; страх обзел крайбрежните племена, та избягали надалеч. А флотът накрая навлязъл в залива Умбар, където било най-могъщото пристанище на Нуменорците. Сред безмълвие и пустота тръгнал Морският крал напред през Средната земя. Седем дни водил войската си с развени флагове и песента на тръби, а на осмия стигнал до хълм, изкачил се по него и забил на върха своето знаме; там сложил трона си и огледал земите наоколо, а безбройните шатри на неговата войска изпъстрили равнината в синьо, златисто и бяло като огромни цветя. Сетне пратил вестоносци с повелята Саурон да се изправи пред него и да даде клетва за вярност.

И Саурон дошъл. Дошъл право от могъщата кула Барад-дур, без дори да помисли за бой. Защото усещал, че срещу невъобразимата мощ и величие на Морския крал не ще устоят и най-силните му бойци; а и още не било дошло времето да налага своята воля на Дунеданците. Но Саурон бил лукав и умеел да постига каквото желае чрез хитрини, когато силата не помагала. Затуй се преклонил пред Ар-Фаразон и заговорил с меден език; а хората се смаяли, защото всичко изречено им се струвало прекрасно и мъдро.

Но Ар-Фаразон все още не се поддавал и му хрумнало, че въпреки всички клетви за вярност ще е най-добре Саурон да бъде отведен в Нуменор като заложник за деянията на своите слуги в Средната земя. Саурон приел туй уж по принуда, ала в душата си тайно се радвал, защото съвпадало с неговото желание. Прекосил морето и се изумил като съзрял Нуменор и великия град Арменелос в дните на върховна слава; ала само още по-люто се разгорял в сърцето му пламъкът на омраза и завист.

И все пак тъй лукав бил той в мислите и словата, тъй могъща била неговата прикрита воля, че преди да отминат три години станал пръв сред тайните съветници на краля; защото медени хвалебствия се леели непрестанно от езика му и познавал множество тайни, неизвестни за човешкия род. И като виждали колко е благосклонен към него техният господар, всички съветници се борели за неговото приятелство, само Амандил от Андуние стоял настрани. Постепенно страната почнала да се променя и тежка тревога изпълнила сърцата на елфическите приятели, та мнозина се изплашили и избягали от Нуменор; а които останали, продължавали да се наричат Верни, но враговете им ги обявили за бунтовници. Защото след като си спечелил доверието на хората, Саурон оспорил с безброй доказателства всичко, на което ги учели Валарите; и коварно им подхвърлял мисълта, че в света, както на изток, тъй дори и на запад има още много морета и несметно богати страни за овладяване. И ако все пак най-сетне достигнели края на тия земи и морета, то отвъд всичко друго лежал Древният Мрак.

— А тъкмо от него — казвал той — е сътворен целият свят. Защото Мракът единствен заслужава вашето преклонение и неговият Властелин може тепърва да сътвори нови светове като дар за ония, що му служат и тъй да множи до безконечност тяхната мощ.

А Ар-Фаразон запитал:

— Кой е Властелинът на Мрака?

И в разговор зад заключени врати Саурон излъгал краля с такива слова:

— Той е онзи, чието име днес не се споменава; защото Валарите ви заблуждават и изтъкват името на Еру — безплътен призрак, измислен от самите тях в безумния им стремеж да поробят навеки човешкия род. Та нали като вестители на Еру могат да говорят от негово име каквото си искат. Ала един ден истинският владетел ще победи и ще ви избави от този призрак; името му е Мелкор, Властелин на всемира, Дарител на свободата и той ще ви направи по-силни от тях.

Тогава крал Ар-Фаразон се преклонил пред Мрака и неговия владетел Мелкор — изпървом тайно, ала не след дълго разкрил новата си вяра пред целия народ; и повечето Нуменорци го подкрепили. Но както казахме вече, в Ромена и околните области, както и тук-там из цялата страна, все още имало потомци на Верните. Техни водачи, от които всички останали чакали мъдрост и храброст в ония тежки дни, били кралският съветник Амандил и неговият син Елендил, чиито синове Исилдур и Анарион по нуменорска мярка още били съвсем млади. Амандил и Елендил се славели като опитни мореплаватели; потеклото им идвало от Елрос Тар-Миниатур, макар и не от кралския род, в който се предавали по наследство короната и престолът в столицата Арменелос. На младини Амандил бил пръв приятел с Фаразон и въпреки обичта си към елфите останал негов съветник до идването на Саурон. Подир туй обаче бил прогонен от двореца, защото Саурон го мразел повече от всички други Нуменорци. Но заради благородния произход и славата му на мореплавател сред народа мнозина го тачели, та кралят и Саурон не посмели да вдигнат ръка срещу него.

Тогава Амандил се завърнал в Ромена и тайно призовал там ония, на които все още се доверявал; защото се страхувал, че вече няма кой да възпира злото и всички приятели на елфите са в смъртна опасност. Така и станало не след дълго. По онова време светилището върху Менелтарма било изоставено окончателно и макар че даже Саурон не смеел да оскверни това свято място, кралят под страх от смъртно наказание забранил да го посещава който и да било, дори и онези, що още пазели в сърцата си името на Илуватар. А Саурон подканвал краля да отсече Бялото дърво Нимлот, защото то било спомен за Елдарите и светлината на Валинор.

Отначало кралят не се съгласявал, понеже вярвал в пророчеството на Тар-Палантир, че съдбата на неговия род е обвързана с Дървото. И макар да мразел Елдарите и Валарите, все още се вкопчвал като безумец в сянката на древната нуменорска вярност. А когато чул мълвата за злите замисли на Саурон, Амандил дълбоко се натъжил, тъй като знаел, че рано или късно Саурон ще постигне своето. Тогава разказал на Елендил и неговите синове преданието за Двете дървета във Валинор; и Исилдур не продумал нищо, ала една нощ извършил подвиг, с който се прославил навеки. Преоблечен отишъл до Арменелос и сам се промъкнал в кралския дворец, където не допускали никого от Верните; и стигнал до Бялото дърво, около което Саурон бил разположил най-верните си слуги на денонощна стража, та нито един човек да не пристъпи натам. Нямало цвят по голите клони на Нимлот, тъй като есента била към края си и наближавала зимата; Исилдур се прокраднал покрай стражата и откъснал един самотен плод от Дървото, а после опитал да се измъкне по същия начин. Ала пазачите усетили и го нападнали, та трябвало да се сражава, докато най-сетне избягал, цял покрит в тежки рани; и понеже бил преоблечен, тъй и не се разбрало кой е посегнал към Дървото. С последни сили се добрал Исилдур до Ромена, предал безценния си товар в ръцете на Амандил и паднал в несвяст. Амандил благословил плода и тайно го засял; и напролет семето покълнало. А когато върху нежния стрък се разтворил първият лист, тежко болният Исилдур изведнъж се вдигнал на нозе и раните повече не го измъчвали.

Тъкмо навреме било сторено всичко това; защото след произшествието кралят послушал Саурон, отсякъл Бялото дърво и окончателно отхвърлил вярата на дедите си. А Саурон заповядал върху един хълм сред Арменелос да бъде построен храм; кръгла основа имал този храм и стените му били дебели по двайсет и пет крачки, ширината на основата достигала двеста и петдесет крачки, а стените се издигали също на двеста и петдесет крачки над земята и завършвали с величествен купол. И този купол бил покрит със сребро, та блестял под слънчевите лъчи и сиянието му се виждало отдалече; но скоро блясъкът помръкнал и среброто почерняло. Защото сред храма имало огнен олтар, а върху купола зеел отдушник, през който неспирно излитали облаци дим. И Саурон разпалил първия огън върху този олтар с парчета от отсеченото Бяло дърво Нимлот; клоните запращели сред пламъците и се превърнали в пепел, ала хората били смаяни от огромното валмо зловонен пушек, което подир туй цяла седмица висяло над града като черен облак, додето вятърът бавно го отнесъл на запад.

Оттогава огънят никога не загасвал; защото властта на Моргот растяла с всеки изминал ден и в онзи храм хората с безброй жестокости и неописуема злоба поднасяли кървави жертвоприношения на Мелкор, като се молели да ги спаси от смъртта. Жертвите си най-често избирали измежду Верните; ала никога не ги обвинявали открито, че отказват да се прекланят пред Мелкор, а търсели най-дребен повод да докажат, че те мразят краля и се бунтуват, или че съзаклятничат срещу своя народ и разпространяват зловредни слухове. Най-често тия обвинения били неверни; но в тогавашните мрачни дни омразата раждала нова омраза.

Въпреки всичко смъртта не само че не напуснала Нуменор, а почнала да идва по-рано и по-често по хиляди страховити начини. Някога хората остарявали бавно и когато най-сетне се изморявали от света, лягали да почиват навеки; сега обаче още отрано ги обземали болести и безумства, а те продължавали да треперят от ужас, че ще трябва да заминат към мрака, в царството на своя нов повелител; и в предсмъртни мъки сами се обсипвали с най-страшни проклятия. През ония дни хората грабвали оръжия и се избивали взаимно по най-дребен повод; защото били станали гневливи, а Саурон и неговите най-верни слуги обикаляли из страната да насъскват човек срещу човека, тъй че хората почнали да роптаят против краля, велможите и всички, които имали поне нещичко повече от тях; а господарите заглушавали ропота с кръв и стомана.

Независимо от това Нуменорците си мислели, че живеят във време на благоденствие и че макар да не са станали по-щастливи, то поне силните вече са по-силни, а богатите — по-богати. Защото с помощта и съветите на Саурон те продължавали да трупат богатства, създавали нови машини и изграждали все по-големи кораби. Цели армии с железни доспехи плавали към Средната земя и пристигали там не като благодетели, не дори и като господари, а като кръвожадни завоеватели. Преследвали хората от Средната земя, отнемали им всичко и ги поробвали, а мнозина от тях избивали жестоко върху своите олтари. Защото по онова време Нуменорците издигали в крепостите си храмове и величави гробници; хората се страхували от тях и споменът за милостивите древни крале малко по малко помръкнал в сянката на безброй разкази за неописуема жестокост.

Тъй Ар-Фаразон, крал на Звездната страна, се превърнал в най-жестокия тиранин, който бил виждал светът откакто изчезнал Моргот, макар че всъщност Саурон дърпал конците иззад трона. Но минали години и в края на жизнения си път кралят усетил, че сянката на смъртта се прокрадва към него; и страхът му прераснал в гняв. Тъкмо този час отдавна подготвял и чакал Саурон. Заговорил тогава на краля, че толкова величав владетел трябва да има власт над всичко в света и да не признава чужда повеля или забрана. А подир туй добавил:

— Валарите са си присвоили страната, в която няма смърт; и с лъжи се опитват да я укрият от вас, понеже са завистливи и се боят, че кралете човешки ще им отнемат безсмъртните земи и върховната власт над света. Не ще и дума, толкоз велик дар като безсмъртието не е за всекиго, а само за най-достойните и могъщи люде от знатно потекло, ала безкрайна несправедливост е да се укрива този заслужен дар от краля на кралете Ар-Фаразон, най-велик сред синовете на тая земя, с когото единствен Манве (а кой знае дали и той) би могъл да се сравнява. Но великите крале не признават забрани и взимат каквото им се полага.

А Ар-Фаразон бил оглупял и усещал сянката на смъртта, тъй като животът му отивал към края си, та затуй послушал словата на Саурон; и тайно се замислил как да започне война срещу Валарите. Дълго подготвял той своите планове и не говорел за тях, ала не всичко останало скрито. И Амандил като узнал замислите на краля, изтръпнал от ужас, понеже знаел, че простосмъртните люде не могат да победят Валарите и целият свят ще бъде погубен, ако някой не предотврати войната. Повикал тогава сина си Елендил и му рекъл:

— Мрачни дни настанаха и няма надежда за човешкия род, защото Верните са малцина. Затуй съм решил да постъпя като нашия древен предтеча Еарендил — да отплавам на запад въпреки забраната и додето още е време да измоля помощ от Валарите, а ако трябва, дори от самия Манве.

— Значи си решил да измениш на краля? — запитал Елендил. — Защото много добре знаеш, че ни обявяват за предатели и вражески съгледвачи, ала до днес това беше лъжа.

— Бих изменил на краля — отвърнал Амандил, — ако мислех, че Манве се нуждае от подобно послание. Защото има само една вярност, на която човек не може да измени за нищо на света. Ала аз ще моля Всемогъщите да се смилят над човешкия род и да ни избавят от лукавия Саурон, тъй като поне неколцина измежду нас им останаха верни. Колкото до забраната, готов съм да поема наказанието, за да не падне вина върху моите близки.

— Но каква ще е съдбата на твоите близки, татко, когато деянието ти се разчуе?

— Не бива да се разчуе — казал Амандил. — Ще се подготвя тайно и ще потегля на изток, както правят всеки ден множество кораби; а сетне, доколкото ми позволят ветровете и съдбата, ще заобиколя от север или от юг да диря западните брегове. А тебе и твоите близки, сине мой, ще посъветвам да си подготвите кораби и да натоварите на тях всичко, с което сърцата ви не искат да се разделят; а когато корабите бъдат готови, излезте с тях в залива пред Ромена и пръснете сред хората мълва, че изчаквате удобно време да ме последвате на изток. Вече не съм толкова скъп приятел на нашия сродник върху трона, че да скърби прекалено като ме види да отпътувам за година или дори завинаги. Ала не показвайте, че смятате да вземете на борда мнозина — това ще го разтревожи, защото той замисля война и ще се нуждае от всеки мъж, годен да носи оръжие. Потърсете сред Верните ония, в които сте сигурни и им предложете да дойдат вас, ако са готови да споделят съдбата ви.

— И каква ще е тази съдба? — запитал Елендил.

— Да изчакате, без да се месите във войната — отвърнал Амандил. — Друго не бих могъл да ви кажа преди да се върна. Но навярно ще се наложи да бягате от Звездната страна без пътеводна звезда; защото тази земя е осквернена. Тогава ще загубите всичко обичано и като живи мъртъвци ще се скитате в изгнание да търсите нова родина. Но дали ще е на запад или на изток, само Валарите знаят.

Разказват, че една нощ Амандил отплавал с малък кораб и отначало поел на изток, а сетне заобиколил и се отправил на запад. Взел със себе си трима най-верни слуги и повече не дошла вест от него, тъй че в нито една легенда не се споменава каква е била съдбата му. Хората не можели повторно да бъдат спасени по този начин, а и нямало лесна прошка за измяната на Нуменор.

Но Елендил изпълнил бащината заръка и извел корабите край източния бряг; и Верните качили на борда жените и децата си заедно с всичките си имущества и богатства. Сред този товар имало безброй прекрасни неща, сътворени от Нуменорците в дните на тяхната мъдрост: съдове, накити и множество свитъци, изписани с пурпурно и черно мастило. Носели и Седемте камъка, скъпоценен дар от Елдарите; а на кораба на Исилдур се пазело младото дърво, издънка от прекрасния Нимлот. Тъй се подготвил Елендил и не взел участие в злите дела през онези дни; вечно чакал знак, ала знакът не идвал. Тогава тайно отпътувал до западния бряг и с нажалено сърце се загледал към морето, защото безкрайно обичал баща си. Но нищо не съзрял освен корабите на Ар-Фаразон, струпани из западните пристанища.

Дотогава на острова времето винаги съвпадало с желанията и потребностите на хората: дъжд валял точно колкото трябвало, слънцето греело ярко, но не прекалено, а морските ветрове идвали да разхладят земята. И когато вятърът веел откъм запад, на мнозина им се струвало, че с него долита едва доловим аромат, нежен чак до болка в сърцето — ухание на цветя, що вечно цъфтят из безсмъртни ливади и нямат названия по земите на простосмъртните люде. Но всичко това се променило; от притъмнялото небе връхлитали ту пороища, ту градушки и разрушителни ветрове; и някои от големите нуменорски кораби потъвали, та вече не се завръщали в пристанищата, а подобна беда не се помнела още от древните времена, когато изгряла Звездата. И понякога привечер от запад се задавал огромен облак във формата на орел с разперени криле; бавно закривал слънцето и над Нуменор падал непрогледен мрак. А някои от тия орли носели мълнии под крилете си и тътенът им отеквал над морето.

Тогава хората се изплашили. „Гледайте Орлите на Западните Властелини! — викали те. — Орлите на Манве идват над Нуменор!“ И се захлупвали по очи на земята.

Някои се разкаяли за стореното, но повечето Нуменорци се ожесточили и размахвали юмруци към небето с думите: „Коварни са Западните Властелини. Те нанесоха първия удар. Сега идва наш ред!“ Кралят пръв изрекъл тия слова, но те били измислени от Саурон.

Все по-често се сипели мълниите и погубвали хора из гори, поля и градове; огнен вихър се стоварил върху купола на храма и го разцепил на две сред море от пламъци. Ала самият храм останал незасегнат, а Саурон стоял на върха му и мълниите сякаш нямали власт над него; по онова време хората го обявили за бог и вършели всичко, което им заповядвал. Затуй не обърнали внимание и на последната поличба. Защото земята се разтресла под нозете им, тътен като подземна гръмотевица се смесил с рева на морето и над връх Менелтарма изригнал облак от черен пушек. Ала туй само накарало Ар-Фаразон да побърза още повече с приготовленията.

По онова време нуменорските кораби покрили цялото море край западните брегове като архипелаг от хиляди острови; мачтите им се извисявали като планинска гора, а платната приличали на буреносен облак; и знамената им били в златисто и черно. Всичко било готово и чакало само повелята на Ар-Фаразон; а Саурон се уединил в най-вътрешния кръг на храма и заповядал там да му водят жертви за изгаряне.

Тогава Орлите на Западните Властелини долетели по залез слънце, подредени в бойна колона, чийто край се губел отвъд хоризонта; и докато наближавали, крилете им се разпервали все по-широко, та обгърнали цялото небе. А зад тях Западът пламнал в алено зарево и те също пламнали, сякаш обвити в огъня на праведен гняв, та над цял Нуменор се разлял кървав блясък като от безбройни пожарища; а хората се споглеждали и им се струвало, че лицата наоколо са зачервени от ярост.

Тогава Ар-Фаразон стиснал зъби и се качил на своя величествен кораб Алкарондас, що означава морски замък. Много гребла имал този кораб и много мачти с черно-златисти флагове; и върху него бил тронът на Ар-Фаразон. С корона върху главата и скъпоценна мантия на раменете кралят развял своя флаг и дал сигнал за вдигане на котвите; и тръбите на Нуменорците отекнали по-мощно от гръмотевица.

Тъй поел нуменорският флот срещу Запада; и настанало безветрие, ала корабите имали много гребла, силни роби за греблата и камшици за робите. Слънцето залязло и наоколо паднало глухо безмълвие. Мрак обгърнал земите, морето стихнало и светът трепетно зачакал какво ще се случи. Бавно изчезнали корабите от погледа на наблюдателите в пристанищата и нощта погълнала светлините им; а на разсъмване вече нямало и следа от тях. Защото откъм изток се надигнал вятър и ги понесъл напред; тъй нарушили забраната на Валарите и нахлули в незнайни морета да се сражават с Безсмъртните и да извоюват от тях правото на вечен живот сред Кръговете на Света.

Флотът на Ар-Фаразон прекосил морските бездни и обсадил Авалоне и целия остров Ересеа, а Елдарите гледали скръбно, защото платната на Нуменорците засенчили като облак лъчите на залеза. И накрая Ар-Фаразон стигнал чак до Блаженото царство Аман и бреговете на Валинор; ала наоколо все още тегнела тишина и съдбата висяла на косъм. Защото накрая Ар-Фаразон се разколебал и бил готов да поеме обратно. Сърцето му се свило като погледнал стихналите брегове и видял там да сияе Таникветил — по-бял от сняг, по-студен от смъртта, безмълвен, непоклатим и страшен като отблясък от светлината на Илуватар. Ала накрая, обзет от безмерна гордост, той слязъл върху брега и обявил тия земи за свои, ако никой не излезе да се сражава. И могъщата нуменорска армия тръгнала към върха на Туна, където били избягали всички Елдари.

Тогава Манве от Планината призовал Илуватар и Валарите временно се отказали от властта си над Арда. А Илуватар показал своята мощ и променил самата същина на света; и зейнала бездна в морето между Нуменор и Безсмъртните земи, та водите нахлули към нея, грохотът и мъглите от безброй водопади стигнали чак до небето и целият свят се разтърсил. Всички кораби на Нуменорците рухнали в бездната и мрачните дълбини ги погълнали навеки. А Ар-Фаразон и войската от простосмъртни, що стъпили върху Аман, били погребани под грамади от падащи хълмове; и разказват, че там ще лежат пленени в Пещерите на забравата чак до Последната битка и Съдбовния ден.

Земите на Аман и Ересеа станали навеки недостъпни за хората. А Подарената земя Андор, славният Нуменор на кралете, звездната Елена на Еарендил — тази страна била напълно унищожена. Защото островът се намирал близо до страшното бедствие и основите му се срутили, та рухнал в мрака и изчезнал завинаги. И днес на Земята не е останало нито едно кътче, което да помни далечните времена отпреди появата на злото. Защото Илуватар отблъснал Великите морета западно от Средната земя и Пустите земи източно от нея, а сетне сътворил нови земи и морета; и светът помръкнал, понеже Валинор и Ересеа му били отнети и пренесени в незримото царство.

В незнаен за хората час връхлетяла бедата, трийсет и девет дни след отплаването на кралския флот. Изведнъж огън бликнал над Менелтарма, налетял ураганен вятър, небето и земята се разтресли, хълмовете рухнали и Нуменор потънал в морето заедно с жените, децата, девойките и горделивите дами; и всичко в него — градини, чертози, кули, гробници, богатства, накити, гоблени, картини, скулптури, смях, веселие, музика, мъдрост и знания — всичко туй изчезнало навеки. Все по-високо се вдигала над земите хладната зелена вълна, увенчана с корона от бяла пяна и накрая погълнала в своята гръд кралица Тар-Мириел, по-прекрасна от сребро, слонова кост и перли. Твърде късно опитала тя да избяга по стръмните стълби към свещения връх Менелтарма; настигнали я водите и ревящият вятър отнесъл сетния й вик.

Никой не знае дали Амандил наистина е стигнал до Валинор и дали Манве е чул молбата му, но така или иначе милостта на Валарите спасила Елендил заедно със синовете и привържениците му от разрухата на онзи ден. Защото Елендил останал в Ромена и пренебрегнал заповедта да тръгне с кралския флот; и като избягал от войниците на Саурон, които дошли да го заловят и отмъкнат към огнения олтар, той се качил на кораба и отплавал от брега. Тъй земите го защитили от страховития воден напор към бездната и първия удар на урагана. Ала когато чудовищната вълна минала над Нуменор и го погълнала, корабите на Елендил също били обречени и той навярно би сметнал гибелта за по-малка скръб, защото и най-лютата смърт не можела да е по-страшна от загубата и мъките през онзи ден; но свирепият вятър от Запада налетял с незапомнена ярост и помел корабите към хоризонта; стихията разкъсала платната, пречупила мачтите и подмятала клетите хора като сламки по кипналите води.

Девет на брой били корабите: четири за Елендил, три за Исилдур и два за Анарион; и черният ураган ги подгонил от здрача на съдбата към непрогледния мрак на света. От дълбините под тях се надигал неукротим гняв, вълните били като бягащи планини с величави снежни корони сред разпилените облаци и подир много дни бурята изхвърлила корабите върху бреговете на Средната земя. А цялото крайбрежие и дори по-вътрешните области на западния свят били разрушени и променени до неузнаваемост по онова време; защото моретата нахлули към сушата и бреговете потънали, старите острови изчезнали в бездната и нови се появили; хълмове се сгромолясали и реките потекли по нови корита.

По-късно Елендил и неговите синове основали кралства в Средната земя; и макар техните знания и умения да били само блед спомен за онуй, що съществувало в Нуменор преди идването на Саурон, дивите племена по света ги приели като всемогъщи мъдреци. В други предания е разказано много за делата на Елендиловите потомци през следващата епоха и борбата им срещу Саурон, която още не била приключена.

Защото самият Саурон се разтреперил от безпределен ужас пред гнева на Валарите и страховитата участ, хвърлена от Еру над земи и морета. Туй надхвърляло даже най-мрачните му планове и надежди за гибел на Нуменорците и техните горди крале. Седнал върху своя черен трон насред храма, Саурон се разсмял злорадо, като чул как призовават за битка тръбите на Ар-Фаразон; още веднъж се разсмял той, щом чул тътнежа на бурята; а когато за трети път се разсмял, мислейки как ще завладее света след гибелта на Едаините, изведнъж стихията го връхлетяла насред веселието и Саурон пропаднал в бездната заедно с трона и целия храм. Ала той не бил от плът и кръв като простосмъртните люде и макар че загубил онзи телесен облик, в който извършил толкова много злини, та подир туй вече никога не успял да се представи за красив пред човешкия взор, все пак духът му се изтръгнал от дълбините и полетял над морето като сянка и черен вятър, устремен към Мордор в Средната земя, където бил неговият дом. Там взел отново всемогъщия си Пръстен и заживял в кулата Барад-дур сред мрак и безмълвие, докато си създал нов видим образ — истинско въплъщение на лукавството и ненавистта; и в този му облик малцина имали сили да устоят пред Окото на Саурон Страшни.

Ала това вече не влиза в легендата за потъването на Нуменор, която привършва дотук. Даже името на оная земя е загинало и подир време хората не говорели нито за Елена, нито за отнетия дар Андор или за прекрасния Нуменор край пределите на света; но колчем погледнели към Запада с копнеж в сърцата, изгнаниците изричали името на потъналата страна Мар-ну-Фалмар или още Акалабет, що означава низвергната земя, а на елфически език се произнася Аталанте.

Сред Изгнаниците мнозина вярвали, че върхът на Небесната колона Менелтарма не потънал завинаги, а отново се издигнал над вълните като самотен остров сред безкрая; защото онова място било свещено и даже по времето на Саурон никой не дръзнал да го оскверни. А след време някои от потомците на Еарендил се опитали да го търсят, тъй като познавачите на древни премъдрости твърдели, че някога от Менелтарма най зорките люде можели да зърнат как в далечината се мержелее Безсмъртната земя. Защото дори и след страшната гибел сърцата на Дунеданците продължавали да се стремят на запад; и макар да знаели твърдо, че светът се е променил, те казвали: „Авалоне е изчезнал от лицето на Земята, отнет ни е прекрасният Аман и не могат да бъдат открити тия земи сред днешния мрачен свят. Ала някога ги е имало, значи все още съществуват в истинското, цялостно мироздание, както е било сътворено в самото начало.“

Защото Дунеданците вярвали, че дори и простосмъртните люде, ако бъдат благословени, могат да зърнат други времена отвъд ония, към които ги приковава тленното тяло; и вечно копнеели да избягат от сянката на изгнанието и да видят поне за миг светлината, що никога не гасне; тъй било, понеже скръбната мисъл за смъртта продължила да ги преследва и зад морето. Затова най-прославените моряци сред тях вечно търсели из пустинните морета с надеждата да достигнат остров Менелтарма и да зърнат оттам древното величие. Но така и не го открили. Колкото и надалече да плавали, откривали само нови земи и виждали, че са като като другите, тоест подвластни на смъртта. А които продължавали да плават още по-надалеч, не постигали нищо друго, освен да обиколят Земята и да се завърнат изтощени пак там, откъдето са тръгнали; и казвали: „Всички пътища вече са криви.“

Тъй в по-сетнешни дни чрез корабоплаване, мъдрост и звездобройство кралете човешки узнали, че светът наистина е станал кръгъл; ала въпреки туй на Елдарите все още било разрешено ако желаят, да отплават към Древния Запад и Авалоне. Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, прекосява животворния въздух (който днес е изкривен както целия свят) и пресича Илмен, където незащитената плът мигом загива, за да стигне до Самотния остров Тол Ересеа, а може би и отвъд него — чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. А по морските брегове се разнесли слухове и предания за моряци и люде загубени сред безкрая, които по волята на съдбата или по милостта на Валарите откривали Правия път и виждали как лицето на света потъва далече под тях, а накрая стигали до грейналия пристан на Авалоне или дори до последните брегове на Аман и там, преди да умрат, съзирали страховитата и прекрасна Бяла планина.