Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

ЗА ВСЕВЛАСТНИТЕ ПРЪСТЕНИ И ТРЕТАТА ЕПОХА

В древни времена сред Маярите имало един на име Саурон, когото Синдарите от Белерианд нарекли Гортаур. След сътворението на Арда Мелкор го привлякъл на своя страна и той-станал най-могъщ, най-доверен и най-опасен от всичките слуги на Врага, понеже умеел да се преобразява и дълго успявал да се явява пред людете в тъй прекрасен и величав облик, че нерядко подлъгвал и най-недоверчивите.

Когато Моргот бил низвергнат и рухнали кулите на Тангородрим, Саурон отново надянал най-прелестния си образ, преклонил се пред Еонве, пратеника на Манве и с тържествена клетва отхвърлил всички минали злодеяния. И някои смятат, че изпървом туй не било притворство, а Саурон искрено се разкайвал, макар и само от страх, понеже се бил стъписал от падението на Моргот и страховития гняв на Западните Властелини. Ала Еонве нямал власт сам да прощава на равните нему и повелил на Саурон да се завърне в Аман, за да чуе присъдата си от Манве. Засрамил се тогава Саурон и не пожелал да се връща позорно, там където го чакала незнайна присъда от Валарите — може би многовековно робство, за да докаже добрата си воля; горделив бил той, защото под властта на Моргот сам придобил нечувана мощ. Затуй когато Еонве си тръгнал, Саурон се укрил в Средната земя; и пак се завърнал към злото, с което Моргот го бил обвързал като с железни окови.

По време на Великата битка и падането на Тангородрим цялата земя се разтърсила в чудовищни гърчове, а Белерианд бил разбит и опустошен; на север и запад големи парчета от сушата изчезнали под водите на Великото море. На изток, в Осирианд, скалните стени на Еред Луин се разцепили и сред тях зейнал огромен пролом, по който откъм юг нахлуло морето. В този залив по новото си корито се вливала реката Лун и хората го нарекли Лунния залив. Някога Нолдорите били назовали ония земи Линдон и името се съхранило; там продължили да живеят мнозина Елдари, които все още не искали да напуснат Белерианд, наситен със спомени за древните им подвизи. Фингоновият син Гил-галад бил техен крал и при него живеел Елронд Полуелф, син на Еарендил Мореплавателя и брат на първия нуменорски крал Елрос.

По бреговете на Лунния залив елфите изградили пристанища и ги нарекли с общото име Митлонд; там приютявали своите кораби, понеже заливите били удобни и тихи. Понякога Елдарите вдигали платна от Сивите заливи и се устремявали на запад, за да избягат от мрака на земните дни; защото по благоволение на Валарите все още можели Първородните да откриват Правия път и да се завръщат при своите близки в Ересеа и Валинор отвъд заоблените морета.

През онази епоха други Елдари прекосили хребета на Еред Луин и навлезли в земите зад него. Сред тях повечето били Телери, оцелели от гибелта на Дориат и Осирианд; и заедно с Горските елфи основали кралства из планини и гори надалеч от морето, за което обаче продължавали да копнеят дълбоко в сърцата си. Но само в Ерегион, наричан от хората Зелеников край, елфите от нолдорски произход успели да създадат трайно кралство отвъд Еред Луин. Ерегион се намирал близо до славния град на джуджетата, наричан от тях Хазад-дум, а от елфите Хадходронд и по-късно Мория. От елфическия град Ост-ин-Едил гладък каменен път водел до западната порта на Хазад-дум, защото там между елфи и джуджета се зародила незапомнено крепка дружба, която обогатила и двата народа. В Ерегион майсторите от Гваит-и-Мирдаин (което означава задруга на златарите) надминали и най-изкусните древни творци, освен неповторимия Феанор; а най-велик майстор сред тях бил Келебримбор, син Куруфинов, който се отрекъл от баща си и останал в Нарготронд след изгонването на Келегорм и Куруфин, както е разказано в „Куента Силмарилион“.

Дълги години в Средната земя царувал мир; ала повечето земи били диви и запустели. Мнозина елфи продължавали да живеят тъй, както били привикнали от най-древни времена — скитали волно из необятните области далеч от морето; ала те били от Аварите, за които подвизите на Белерианд си оставали само мълва, а Валинор — име на далечна страна. На юг и на изток човешките племена се множали; и чрез усилията на Саурон повечето от тях се преклонили пред злото.

Като видял запустелия свят, Саурон тайно си рекъл, че Валарите след победата на Моргот пак са забравили Средната земя; и гордостта му отново се разиграла. Гледал с ненавист Елдарите и се боял от Нуменорците, които понякога водели своите кораби към бреговете на Средната земя; ала дълго укривал тая омраза и само дълбоко в сърцето си кроял черни замисли.

Открил, че от всички народи на света най-податливи са хората; дълго обаче се мъчил да привлече елфите на своя страна, понеже знаел, че Първородните притежават най-голяма мощ; бродел сред тях надлъж и нашир, а обликът му все още подмамвал с лъжовна мъдрост и хубост. Само в Линдон нито веднъж не стъпил, защото крал Гил-галад и Елронд не се доверявали на привидната му красота и макар че не знаели кой е всъщност, не го допуснали по своите земи. Ала другаде елфите го посрещали радушно и малцина от тях се вслушвали в предупрежденията на вестоносците от Линдон; защото Саурон си бил избрал новото име Анатар, що значи повелител на даровете и отначало всички имали полза от дружбата с него. А той им казвал:

— Уви, печална е слабостта на великите! Могъщ крал е Гил-галад и премъдър е славният Елронд, ала въпреки туй не желаят да ми помогнат в тежкия труд. Нима не желаят да видят и другите земи тъй честити, както е тяхното кралство? Та защо да остава Средната земя навеки пуста и мрачна, щом елфите могат да я направят прекрасна като Ересеа, а току-виж и като Валинор? А щом сте могли да се върнете натам, но не сте го сторили, значи и вие като мен обичате тая страна. Не е ли тогава наша първа задача да се трудим задружно за нейното обогатяване и за възхода на всички елфически родове, що се скитат бездомни, та накрая да се изравним със задморските върхове на могъщество и премъдрост?

В Ерегион се приемали най-охотно съветите на Саурон, тъй като по ония места елфите непрестанно жадували да постигат все нови и нови тънкости в своя труд. А и сърцата им били неспокойни откакто отказали да се завърнат към Запада, защото обичали Средната земя и желаели да останат на нея, ала в същото време бленували за блаженството на ония, които я напуснали. Затова се вслушали в словата на Саурон и много неща узнали от него, понеже знанията му наистина били несравними. В ония дни изкусните ковачи от Ост-ин-Едил надминали самите себе си; а накрая замислили и сътворили Всевластните Пръстени. Но Саурон ръководел техния труд и следял всичко, що вършели; защото желаел да хване елфите в безмилостна примка и да ги подчини на своята воля.

Много пръстени създали елфите; ала Саурон тайно изковал Единствения Пръстен, който владеел всички останали и мощта им била обвързана с неговата, подчинявала му се изцяло и щяла да трае само докато той съществува. И голяма част от силата и волята на Саурон преминала в този Единствен Пръстен; защото могъществото на елфическите пръстени било огромно, та само още по-велико вълшебство можело да ги овладее; и Саурон изковал Пръстена в пламъците на Огнената планина сред Страната на Сянката. И докато носел Единствения, той можел да усеща всичко, което се върши чрез останалите пръстени, да вижда и управлява даже мислите на ония, що ги носят.

Но елфите не били чак толкова лековерни. Щом Саурон надянал Единствения на пръста си, те усетили; разпознали го и разбрали, че иска да стане господар както на тях, тъй и на всичко, което вършат. Гневни и разтревожени, те бързо свалили пръстените. А Саурон се разярил, като видял, че не е успял да измами елфите; и открито им обявил война, настоявайки всички пръстени да му бъдат предадени, тъй като елфическите ковачи не биха могли да ги сътворят без неговите знания и съвети. Елфите обаче избягали и съхранили в дълбока тайна три от своите пръстени.

Тия Три били изковани последни и притежавали най-велико могъщество. Нарекли ги Нария, Нения и Вилия, тоест Пръстени на Огъня, Водата и Въздуха и били украсени с рубин, елмаз и сапфир; и от всички елфически пръстени Саурон най-много жадувал да притежава тях, защото носителите им можели да възпират разрухата на времето и да изцеляват умората на света. Но не можел да ги открие, понеже били предадени в ръцете на тримата най-премъдри, които укрили Пръстените и вече никога не ги употребили открито докато Единствения оставал у Саурон. Затова Трите се съхранили неосквернени, тъй като Келебримбор ги бил изковал сам и ръката на Саурон нито веднъж не ги докоснала; ала дори и те били подвластни на Единствения.

От онова време не стихнала войната между елфите и Саурон; Ерегион се превърнал в пустош, Келебримбор загинал, а портите на Мория се затворили навеки. Пак тогава Елронд Полуелф изградил своя дом-крепост Имладрис, наричан от хората Ломидол; и дълго изтраял този дом. Но Саурон сбрал в свои ръце всички други Пръстени на Всевластието; и ги предложил на други народи от Средната земя, като се надявал по този начин да покори ония, що ламтят за тайно и забранено могъщество. Седем пръстена дал на джуджетата; а на хората дал девет, защото и тук, както във всичко друго, те се оказали най-податливи на волята му. И във всички пръстени освен Трите вселил Саурон своето тайно коварство (а това не било трудно, понеже имал дял в тяхното създаване) и проклятие паднало над тях, та в крайна сметка винаги погубвали своя носител. Джуджетата обаче се оказали упорити и непокорни; те открай време не търпят чужда воля и умело укриват своите мисли, а крепките им тела не могат да бъдат превърнати в сенки. Своите пръстени използвали само за придобиване на богатства; ала сърцата им станали гневливи и алчни, а дори и само от туй произтекли насетне много беди в полза на Саурон. Разказват, че в древни времена всяка от легендарните Седем съкровищници на техните крале била сътворена с помощта на златен пръстен; ала тия съкровищници отдавна са разграбени и драконите ги погълнали, та някои от Седемте Пръстена изчезнали в техния огън, а други Саурон успял да си възвърне.

Хората се оказали най-уязвими за хитрините. Ония, що си служели с Деветте Пръстена, станали най-могъщи сред древните крале, чародеи и пълководци. Извоювали слава и несметни богатства, ала всичко туй ги водело към погибел. Изглеждало, че са надарени с вечен живот, но скоро този живот се превръщал в непосилен товар. Когато желаели, можели да крачат невидими от простосмъртни очи из този наш свят под слънцето, а сами виждали неща от недостъпния нам отвъден мир; ала често съзирали само призраци и заблуди, пратени от Саурон. И един по един, рано или късно, в зависимост от вродената им сила и първоначалните зли или добри намерения, те попадали под ярема на своя пръстен и ставали роби на Единствения който бил у Саурон. Тогава прекрачвали в царството на сенките и бродели по света невидими за когото и да било, освен за онзи, що носел Пръстена-повелител. Това били Духовете на Пръстена, наречени Назгули — най-страшни сред слугите на Врага; мрак бродел по техните стъпки и гласовете им били гласове на смъртта.

А горделивата алчност на Саурон се разраснала неимоверно, та решил да стане повелител на цялата Средна земя, да унищожи елфите и ако е възможно, да тласне Нуменор към гибел. Не търпял вече ни свобода, ни чужда воля и се обявил за Властелин на света. Все още умеел да се преобразява, тъй че при нужда знаел как да заблуди човешкия взор и да се представи за достолепен и мъдър. Ала винаги предпочитал да властва чрез страх и жестокост; и ония, които съзрели как сянката му обгръща света, го нарекли Мрачен владетел или просто Враг; сбрал той под своята власт всички зли твари от Морготово време, които били оцелели по земята или под нея, а орките станали негов покорен народ и се множали като мухи. Тъй започнали Черните години, наричани от елфите Време на бягство. През ония дни мнозина елфи от Средната земя избягали към Линдон, а оттам отпътували през морето и повече не се завърнали; а мнозина били погубени от Саурон и неговите слуги. Но в Линдон мощта на Гил-галад продължавала да расте, та Саурон все още не смеел да мине отвъд планините Еред Луин и да нападне Заливите; а Нуменорците помагали на Гил-галад. Навсякъде другаде плъзнала властта на Саурон и непокорните трябвало да дирят убежища из планини и гори, вечно гонени от страха. На юг и на изток почти всички човешки племена му се покорили и в ония дни станали могъщи, издигнали множество градове с крепки каменни стени и свирепи били техните армии, въоръжени с мечове от желязо. За тях Саурон бил едновременно крал и божество; и треперели от страх пред него, защото дворецът му бил обгърнат в пламъци.

Ала най-сетне дошъл край на Сауроновите набези към западните земи. Защото, както разказва легендата „Акалабет“, насреща му се изпречило могъществото на Нуменор. Тъй велика била славната мощ на Нуменорците в златния век на тяхното кралство, че слугите на Саурон не устояли и като се надявал да стори чрез лукавство онуй, що не можел да постигне със сила, той временно напуснал Средната земя и отишъл в Нуменор като заложник на крал Тар-Калион. Там живял, докато накрая чрез своите козни покварил сърцата на повечето Нуменорци и ги тласнал към война срещу Валарите, та тъй им навлякъл гибелта, за която отдавна мечтаел. Ала тази гибел се оказала по-страшна, отколкото предвиждал, защото Саурон бил забравил колко могъщи са в своя гняв Повелителите на Запада. Целият свят бил разбит, много земи изчезнали под бушуващите морета и сам Саурон пропаднал в бездната. Ала духът му се изтръгнал от морските дълбини и полетял като черен вятър обратно към Средната земя. Там открил, че през годините на неговото отсъствие силата на Гил-галад е нараснала още повече, а владенията му вече обхващат голяма част от северните и западни области и са минали отвъд Мъгливите планини и Великата река чак до границите на Зеленогор Велики — само на крачка от местата, по които някога Саурон се чувствал в безопасност. Тогава се оттеглил в своята крепост сред Черната страна и почнал да крои планове за война.

По онова време, както разказва „Акалабет“, шепа Нуменорци се спасили от гибел и избягали на изток. Водели ги Елендил Високи и неговите синове Исилдур и Анарион. Те били сродници на краля и потомци на Елрос, ала не послушали Саурон и отказали да воюват с Властелините на Запада. Затова качили на кораби най-верните си привърженици и напуснали земите на Нуменор преди да е връхлетяла разрухата. Те били силни мъже и имали здрави кораби, но бурята ги настигнала и водните планини ги подмятали чак до небесата додето се спуснали над Средната земя като буревестници сред стихията.

Елендил бил изхвърлен от вълните в Линдон и там се сприятелил с Гил-галад. После потеглил нагоре по течението на Лунната река и основал ново кралство отвъд Еред Луин, а хората му се заселили на много места в Ериадор по бреговете на Лунната река и Барандуин; но най-големият град на кралството бил Ануминас край езерото Ненуиал. Други Нуменорци се заселили във Форност върху Северните ридове, в Кардолан и по хълмовете на Рудаур; високи кули издигнали над Емин Бераид и Амон Сул; и по ония места останали подир векове много надгробни могили и руини от крепости, ала кулите върху Емин Бераид и до днес гледат към морето.

Исилдур и Анарион били отнесени на юг и накрая повели корабите си по Великата река Андуин, която извира от Рованион и се влива в залива Белфалас; и по ония места основали кралство, наречено по-късно Гондор за разлика от Северното кралство Арнор. Много преди това, в дните на своята слава, нуменорските мореплаватели били изградили около устието на Андуин пристанище и крепост, за да възпират набезите на Саурон от Черната страна, която се намирала на изток от реката. В по-късни времена към този залив идвали само Верните от Нуменор, затова повечето крайбрежни племена били благосклонни към елфическите приятели и посрещнали с радост синовете на Елендил. Столица на това южно кралство станал Осгилиат, построен върху двата бряга на Великата река; и нуменорците изградили там величествен мост с изумителни кули и каменни къщи по него, а от морето към пристанищата на града ден след ден идвали могъщи кораби. Още две крепости построили: откъм изток Кулата на изгряващата луна Минас Итил се издигала като заплаха срещу Мордор върху един издаден зъбер от Планините на Сянката; а откъм запад Кулата на залязващото слънце Минас Анор стояла в подножието на връх Миндолуин като щит срещу дивите племена от низините. В Минас Итил бил дворецът на Исилдур, а в Минас Анор живеел Анарион, но двамата си поделяли властта над кралството и троновете им били един до друг сред Великата зала в Осгилиат. Това били главните градове на Нуменорците в Гондор, но още много прекрасни и силни крепости сътворили те из ония земи през дните на своето величие — в Аргонат, Агларонд и Ерех; а сред планинския пръстен Ангреност, наричан от хората Исенгард, изградили острата кула Ортанк от безмерно здрав камък.

Много съкровища и изумителни творения на великото си изкуство донесли Изгнаниците от Нуменор; а сред тях най-прославени били Седемте камъка и Бялото дърво. Бялото дърво било израсло от плода на прекрасния Нимлот, който растял сред кралския дворец в нуменорската столица Арменелос, преди Саурон да го изгори; а Нимлот на свой ред произхождал от Тирионското дърво, което било създадено от Явана във Валинор по подобие на величествения Телперион. Като спомен за Елдарите и светлината на Валинор, Дървото било засято в Минас Итил пред двореца на Исилдур, тъй като именно той спасил някога плода от унищожение; Камъните обаче били поделени.

Елендил взел три от тях, а синовете му по два. Елендил разположил своите в град Ануминас и в кулите върху Емин Бераид и Амон Сул. А Камъните на синовете му били в Минас Итил, Минас Анор, Ортанк и Осгилиат. Вълшебството на тези Камъни позволявало на онзи, който надникнел в тях, да съзира далечни неща както по място, тъй и по време. Най-често показвали само околностите на другите Камъни, защото магията им ги карала да се стремят един към друг; но човек, надарен с крепка воля и могъщ разум можел да се научи да ги насочва накъдето пожелае. Тъй Нуменорците често узнавали най-съкровените тайни на своите врагове и нищо не им убягвало в дните на тяхната мощ.

Разказват, че кулите върху Емин Бераид не били изградени от Нуменорските изгнаници, а сам Гил-галад ги построил за своя приятел Елендил; и там Всевиждащият камък бил в най-високата кула, наречена Елостирион. В тази кула често се уединявал Елендил и гледал отвъд необятното море, когато мъка по изгубената родина изпълвала душата му; и казват, че понякога виждал в далечината кулата на Авалоне да се извисява над Ересеа, където е бил и си остава до днес Камъкът-повелител. Тия камъни били подарени от Елдарите на Амандил, бащата на Елендил, за да носят утеха на Верните от Нуменор в най-мрачните дни, когато над оная страна паднала сянката на Саурон и елфите вече не можели да я посещават. Наричали ги Палантири, тоест виждащи отдалече; ала отдавна са изчезнали всички Камъни, що някога били донесени в Средната земя.

Тъй Изгнаниците от Нуменор основали своите кралства в Арнор и Гондор; но не минали много години и станало ясно, че техният враг Саурон също се е завърнал. Както казахме, той се промъкнал потайно в своето древно кралство Мордор зад Планините на Сянката Ефел Дуат, а тази страна граничела с Гондор откъм изток. Там, над долината Горгорот, била изградена огромната и могъща крепост Барад-дур, наричана още Черната кула; и в ония земи имало огнена планина, която елфите наричали Ородруин. Тъкмо затова някога Саурон бил избрал тамошните места, понеже използвал за магиите и ковашките си дела огъня, що бликал от земните недра; и в страната Мордор бил изковал Пръстена-повелител. Дълго се спотайвал из мрака, додето накрая си сътворил нов телесен облик; и този облик бил страшен, понеже притворната му красота изчезнала навеки когато рухнал в бездната заедно със земите на Нуменор. Тогава пак взел Всевластния Пръстен и се обгърнал с могъщество; и дори сред най-великите елфи и хора малцина устоявали на лютата злоба в Окото на Саурон.

Скоро Саурон почнал да се подготвя за война срещу Елдарите и хората от Задмория, а Огнената планина отново запламтяла. Като зърнали отдалече пушека над Ородруин и разбрали, че Саурон се е завърнал, Нуменорците дали на планината новото име Амон Амарт, сиреч Съдбовен връх. И от изток и юг към Саурон се стекли огромни пълчища слуги; а сред тях имало и мнозина от народа на Нуменор. Защото по време на неговия престой в онази страна мракът проникнал в сърцата на почти всички нейни поданици. Мнозина от ония, които плавали на изток и изграждали крепости по бреговете, вече били покорни на злата му воля и охотно приели да му служат в Средната земя. Но поради могъществото на Гил-галад тези силни и жестоки владетели предпочитали да се заселват далече на юг; имало обаче двамина, Херумор и Фуинир, които си извоювали власт над кръвожадния народ на Харадримите, обитаващи из просторните земи южно от Мордор отвъд устието на Андуин.

Когато сметнал, че времето е назряло, Саурон връхлетял с огромна войска върху младото кралство Гондор, превзел Минас Итил и унищожил Бялото дърво на Исилдур. Но Исилдур успял да избяга и да спаси една млада фиданка, рожба на Дървото; заедно със съпругата и синовете си слязъл с кораб надолу по реката и отплавал от устието на Андуин да търси Елендил. А в Осгилиат Анарион храбро се отбранявал от Врага и дори го отблъснал към планините; но Саурон довел нова войска и Анарион разбрал, че ако не дойде помощ, кралството му е обречено.

Елендил и Гил-галад се събрали на съвет, защото усещали, че не се ли съюзят навреме, Саурон ще придобие непобедима мощ и ще унищожи враговете си един по един. Затова се обединили в един общ сговор, наречен Последният съюз и поели на изток през Средната земя с огромна армия от елфи и хора; и по пътя спрели за известно време в Имладрис. Разказват, че Средната земя никога не била вижда тъй прекрасна и славна армия, а и целият свят не помнел подобно величие откакто някога войските на Валарите тръгнали срещу Тангородрим.

От Имладрис минали през проходите на Мъгливите планини, слезли покрай Андуин и накрая срещнали армията на Саурон сред равнината Дагорлад, наричана още Бойно поле, пред самите порти на Черната страна. През онзи ден всички живи същества се разделили между двата лагера и във всяка войска имало по някое от тях, даже животни и птици. Само елфите били единни и твърдо следвали Гил-галад. От джуджетата почти нямало участници във войната; но родът на Дурин от Мория се сражавал срещу Саурон.

Армията на Гил-галад и Елендил удържала победа, понеже в ония дни мощта на елфите все още била несравнима, а Нуменорците били снажни, силни и страховити в гнева си. Никой не можел да устои срещу копието на Гил-галад, наречено Аеглос; а мечът на Елендил изпълвал орките с безумен страх, защото сияел като слънцето и луната, а името му било Нарсил.

Тогава Гил-галад и Елендил навлезли в Мордор и обкръжили крепостта на Саурон; седем години държали обсада и понесли тежки загуби от огньовете, мълниите и копията на Врага, а Саурон непрестанно пращал набези срещу тях. Там, в долината Горгорот, загинал Анарион, син Елендилов, заедно с още безброй доблестни бойци. Ала накрая обсадата станала тъй непоносима, че сам Саурон излязъл на бой; в схватка с него паднали мъртви Гил-галад и Елендил, а мечът на Елендил се пречупил под бездиханното му тяло. Но Саурон също бил повален и с парчетата от Нарсил храбрият Исилдур отсякъл Пръстена-повелител от ръката на Врага. Тъй Саурон претърпял поражение и духът му напуснал тялото, та отлетял нейде далече да се укрие из незнайни простори; и още дълги години не си възвърнал зримия облик.

С това започнала Третата епоха на света след първите две — Древните дни и Черните години; и по онова време все още имало надежда и спомен за прежната радост, а Бялото дърво на Елдарите дълго цъфтяло пред двореца на кралете човешки, защото преди да напусне Гондор, Исилдур засял спасената фиданка в двора на крепостта Анор като спомен за брат си. Слугите на Саурон били разпръснати и победени, ала не напълно изтребени; и макар че много хора обърнали гръб на злото и приели за свои владетели наследниците на Елендил, имало и немалко такива, които пазели в сърцата си спомена за Саурон и ненавиждали западните кралства. Черната кула била изравнена със земята, но оставали дълбоките й основи и паметта за нея. Наистина, Нуменорците разположили стража около Мордор, ала никой не смеел да живее там от страх пред спомена за Саурон и поради близостта на Огнената планина; а цялата долина Горгорот била покрита с дебел слой пепел. Много елфи, Нуменорци и техни съюзници измежду хората загинали по време на Битката и Обсадата; нямало ги вече Елендил Високи и славния крал Гил-галад. Никога повече не се е събирала тъй славна армия, нито пък е имало подобен съюз между елфи и хора; защото след времето на Елендил двата народа се отчуждили.

През онази епоха Пръстенът-повелител изчезнал незнайно къде; но не бил унищожен. Защото Исилдур не пожелал да го предаде на двамата си съратници Елронд и Кирдан. Те го посъветвали да захвърли Пръстена в пламъците на Ородруин, където бил изкован и тъй да унищожи магията, та Саурон да загуби навеки мощта си и да се превърне в злокобна сянка сред пустите простори. Но Исилдур отхвърлил съвета им и казал:

— Този Пръстен ще взема като кръвен откуп за гибелта на баща си и брат си. Нима не бях аз онзи, що нанесе на Врага смъртоносния удар?

И Пръстенът му се сторил безмерно красив, та не пожелал да го унищожи. Подир туй най-напред се върнал в Минас Анор и там посадил бялото дърво в памет за брат си Анарион. Ала не останал задълго и след като дал напътствия на братовия си син Менелдил и му поверил Южното кралство, напуснал Гондор и се отправил на север да отнесе Пръстена в своята съкровищница; възнамерявал да поеме властта над бащиното си кралство в Ериадор, далече от сенките на Черната страна.

Но в Мъгливите планини Исилдур бил нападнат из засада от голям отряд орки; ненадейно злите твари нахлули в лагера му между Зеленогор и Великата река, близо до Перуниковите поля Лоег Нинглорон; а станало тъй, понеже Исилдур бил безгрижен и не разположил стража наоколо, смятайки, че всички врагове са унищожени. Там били изклани почти всички бойци заедно със синовете му Елендур, Аратан и Кирион; но съпругата му и най-малкият син Валандил били в Имладрис, където ги оставил, преди да тръгне на война. Самият Исилдур се спасил с помощта на Пръстена, защото онзи, който го носел, ставал невидим; но орките го подгонили по миризмата и той се хвърлил във водите на Великата река. Там Пръстенът му изневерил и отмъстил за своя създател — изплъзнал се от ръката му и изчезнал. Тогава орките видели как беглецът се бори с течението, обсипали го със стрели и тъй дошъл краят на Исилдур. Само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините; и един от тях бил верният оръженосец Охтар, който съхранявал парчетата от меча на Елендил.

Тъй подир време Нарсил стигнал до Имладрис и попаднал в ръцете на Исилдуровия наследник Валандил; но не греело вече пречупеното острие и никой не пожелал да го изкове отново. А мъдрият Елронд предрекъл, че това ще стане едва когато Пръстенът-повелител пак бъде намерен и Саурон се завърне; но елфите и хората се надявали той да греши.

Валандил се заселил в Ануминас, ала народът му скоро западнал и в Ериадор останали прекалено малко Нуменорци, за да поддържат всички крепости и градове, построени от Елендил; твърде много бойци били оставили костите си из Дагорлад, Мордор и Перуникови поля. А когато отминали дните на Еарендур, който царувал седми поред след Валандил, хората от Задмория, наричани още Северни Дунеданци, се разделили на дребни княжества и области, та враговете погълнали владенията им едно по едно. С годините народът им продължавал да запада, додето славата се загубила безследно и останали само зелени могили сред равнините. Накрая се превърнали в малобройно и странно племе, бродещо тайно из пущинака и другите хора не знаели нито къде живеят, нито защо се скитат; единствено в дома на Елронд се помнело славното им потекло. Но от поколение на поколение Исилдуровите наследници си предавали като свята реликва парчетата от меча; и родословието им се запазило.

На юг Гондорското кралство устояло и величието му дълго нараствало, додето почти се изравнило с мощта на Нуменор преди падението. Народът на Гондор изградил високи кули, могъщи крепости и просторни пристанища; и крилатата корона на кралете човешки била почитана в най-далечни земи. Дълги години пред кралския дворец в Минас Анор растяло Бялото дърво — потомък на онова друго дърво, което Исилдур донесъл през морските бездни от Нуменор; а то пък идвало от Авалоне и Валинор — спомен за Деня преди началото на дните, когато светът бил млад.

Но накрая, изтощен от бързотечните години на Средната земя, Гондор също западнал и родът на Анарионовия син Менелдил се прекъснал. Защото Нуменорците смесили кръвта си с обикновените хора и загубили някогашната сила, мъдрост и дълголетие, а стражата около Мордор ставала все по-нехайна. И в дните на Телемнар, двайсет и третия Менелдилов потомък, мрачни ветрове довеяли от изток смъртоносна болест и погубили краля заедно с цялата му челяд и още мнозина гондорци. Тогава крепостите по границите на Мордор били изоставени и Минас Итил опустял; злото тайно се завърнало в Черната страна и пепелта из Горгорот тръпнела като от хладен повей, защото мрачни сенки прииждали нататък. Разказват, че това били Улаирите на Саурон, наричани още Назгули — Духовете на Пръстена, които дълго се крили, ала сега се връщали да подготвят пътя за своя господар.

А в дните на Еарнил те нанесли първия удар — една нощ връхлетели откъм Мордор през Планините на Сянката и превзели Минас Итил; и превърнали крепостта в тъй страховито място, че никой не смеел даже да я погледне. Оттогава я нарекли Минас Моргул, тоест Кула на магията; и от Минас Моргул вечно пращали нападения на запад, към Минас Анор. Тогава Осгилиат, който отдавна бил изоставен от малобройното население, съвсем запустял и не останало нищо освен руини и призраци. Но Минас Анор устоял и хората му дали новото име Минас Тирит, тоест Стражева кула; защото над тамошната крепост кралете изградили висока и прекрасна бяла кула, от която се виждали най-далечните области на кралството. Горд и силен бил този град, а Бялото дърво продължавало да цъфти пред двореца; и последните Нуменорци все тъй храбро отблъсквали отвъд реката ужасите от Минас Моргул и всички врагове на Запада — орки, чудовища и зли хора; и тъй земите зад тях, западно от Андуин, били опазени от война и разруха.

Минас Тирит устоял и след дните на Еарнур — син на Еарнил и последен крал на Гондор. Този владетел приел предизвикателството на врага и отишъл сам пред портите на Минас Моргул, за да се срещне в двубой с предводителя на Назгулите; но коварните духове го отмъкнали жив в онзи град на страшните мъки и повече никой не го видял. Еарнур нямал наследник, но когато кралският род се прекъснал, Наместниците от рода на Мардил Верни продължили да управляват града и смаляващото се кралство; а от севера дошли с буйни коне племената на Рохиримите и се заселили из зелената степ Рохан, която някога се наричала Каленардон и била част от Гондорската държава; и в боевете Рохиримите били на страната на Минас Тирит. А на север, отвъд водопада Раурос и Портите на Аргонат, имало и друга защита — древно и незнайно за хората могъщество, срещу което злите изчадия не смеели да тръгнат преди завръщането на своя мрачен владетел Саурон. А дотогава Назгулите не дръзнали повече да пресекат Великата река или да излязат от своя град във видим облик.

През цялата Трета епоха след гибелта на Гил-галад доблестният Елронд останал в Имладрис и събрал там мнозина елфи, както и най-мъдрите и храбрите от всички други народи на Средната земя; дълги поколения там се съхранявал споменът за отминалото величие и домът на Елронд бил не само приют за морните и онеправданите, но и съкровищница на мъдрост и знания. В този дом се подслонявали невръстните и престарелите от рода на Исилдур, защото с Елронд ги свързвало кръвно родство, а той знаел, че един ден сред тях ще се появи доблестен воин, комуто е отреден решителен дял в последните велики събития на онази епоха. А междувременно Елронд грижливо съхранявал строшения меч на Елендил, докато народът на Дунеданците бавно потъвал в забрава сред пущинака.

Имладрис бил главното средище на елфите в Ериадор; но в Линдон край Сивите заливи все още живеели остатъците от народа на елфическия крал Гил-галад. Понякога те навлизали в Ериадор, но обикновено предпочитали да не се отделят от крайбрежието и там изграждали елфическите кораби, с които Първородните потегляли към далечния Запад, когато се изморявали от света. Владетел на Заливите бил Кирдан Мореплавателя — един от най-могъщите между Премъдрите.

Премъдрите никога не говорели открито за Трите Пръстена, които елфите запазили неосквернени, тъй че дори сред Елдарите малцина знаели къде се съхраняват те. Но след падането на Саурон тяхната магическа сила работела непрестанно и там където били Пръстените, винаги имало смях и скръбта на ония тежки времена не помрачавала живота. Поради това още преди края на Третата епоха елфите подразбрали, че Сапфиреният Пръстен е при Елронд в прекрасната долина Ломидол, над която най-ярко греели небесните звезди; Елмазният Пръстен пък се пазел в страната Лориен, където живеела владетелката Галадриел. Тя била съпруга на Келеборн от Дориат и кралица на горските елфи, но произхождала от Нолдорите, помнела Деня преди началото на дните във Валинор и се славела като най-могъща и най-красива от всички елфи по Средната земя. Червеният Пръстен обаче останал укрит чак до края и никой освен Елронд, Галадриел и Кирдан не знаел кому е поверен.

Тъй докато продължавала тази епоха на две места се съхранили блаженството и красотата на елфите — в Имладрис и в потайната страна Лотлориен между Келебрант и Андуин, където по дърветата сияели златни цветове и нито орки, нито други зли твари смеели да навлязат. Но сред елфите нерядко се чували мрачни предсказания, че ако пак се завърне, Саурон или ще намери изчезналия Пръстен-повелител, или в най-добрия случай враговете му ще успеят да го унищожат; но и в двата случая Трите щели да загубят своята сила и всичко сътворено от тях да повехне, а елфите да отминат в здрача, за да отстъпят място на човешкото господство.

Всичко това се сбъднало: Единственият, Седемте и Деветте били унищожени; а Трите си заминали от света и с тях отминала Третата епоха и дошъл краят на преданието за Елдарите в Средната земя. Това били Годините на залеза, в които зимна слана попарила сетния разцвет на елфите източно от Морето. По онова време из тукашните земи все още бродели Нолдори — най-прекрасни и най-могъщи от всички чеда на света; и ушите на простосмъртните все още чували техните звънки гласове. Много красота и вълшебства имало все още по този свят, но имало също тъй страхове и ужаси — орки, тролове, дракони, хищни чудовища, а из горите бродели древни, мъдри и чудновати създания, чиито имена днес са забравени; джуджетата все още се трудели из планините и с търпеливо умение сътворявали чудеса от метал и камък, с които днес нищо не може да се мери. Но часът на човешкото господство наближавал и всичко се променяло, докато накрая в Мраколес отново се появил Мрачният владетел.

В древни времена тези дебри носели името Зеленогор Велики и давали подслон на безброй зверове и пойни птици; там, под буков и дъбов свод били владенията на крал Трандуил. Но след години, когато изминала почти една трета от онази епоха, мракът бавно плъзнал от юг през гората и страхът се заселил по сенчестите поляни; кръвожадни хищници тръгнали да ловуват и злокобни жестоки твари разпънали своите примки.

Тогава нарекли гората с новото име Мраколес, защото черни сенки тежали над нея и малцина дръзвали да я прекосят другаде, освен на север, където народът на Трандуил все още отблъсквал злото. Откъде идвало то никой не можел да каже и много време минало, преди даже Премъдрите да разберат. А злото всъщност било сянката на Саурон и знак за неговото завръщане. Защото след като дошъл от пущинаците на Изтока, той се заселил в южния край на гората, за да расте и бавно да си възвръща телесния облик; за обиталище си избрал един мрачен хълм и там творял своите магии, а хората треперели пред Магьосника от Дол Гулдур, но изпървом дори и не подозирали колко страшна заплаха ги дебне.

Още когато първите сенки паднали над Мраколес, по западните области на Средната земя се появили Истарите, наричани от хората вълшебници. Никой освен Кирдан не знаел откъде са дошли, а той разкрил само на Елронд и Галадриел, че идват от Морето. Но по-късно сред елфите се разнесла мълва, че те били пратеници на Западните Властелини, дошли да се преборят със Саурон, ако той пак се завърне и да насърчат за храбри дела елфи, хора и всички честни създания. Явявали се в човешки образ като люде стари, но енергични и времето почти не ги променяло, макар че носели товара на безброй тревоги; с велика мъдрост били надарени, с могъщ ум и крепки десници. Дълго бродили те на длъж и шир сред елфи и хора, а разговаряли също със зверовете и птиците; и народите от Средната земя ги нарекли с множество прозвища, ала истинските си имена никому не разкрили. Старши сред тях били двамината, наричани от елфите Митрандир и Курунир, а на хората познати под имената Гандалф и Саруман. Най-висок сан имал Курунир и той пристигнал пръв, а подир него дошли Митрандир, Радагаст и други Истари, които обаче отишли по източните области на Средната земя и за тях не се споменава в тия легенди. Радагаст бил приятел на всички зверове и птици; Курунир пък най-често се срещал с хората, бил сладкодумен и дълбоко познавал всички тънкости на ковашкото изкуство. Митрандир бил най-близък с Елронд и елфите. Той бродел надалеч из Севера и Запада, но в нито една страна не си избрал постоянен дом; Курунир обаче тръгнал да пътешества по източните земи и след като се завърнал, останал да живее сред планинския пръстен Исенгард в кулата Ортанк, изградена от Нуменорците в дните на тяхната слава.

Най-бдителен от всички бил Митрандир и тъкмо той се усъмнил в сянката над Мраколес, защото макар мнозина да я свързвали само с Духовете на Пръстена, Митрандир се боял, че може да е пръв неясен предвестник за завръщането на Саурон; и той отишъл към Дол Гулдур, а Магьосникът избягал от него и задълго настанал неспокоен мир. Но подир време Сянката отново се появила и мощта й почнала да расте; и по онова време бил създаден съветът на Мъдреците, наречен Белия съвет, в който влизали Елронд, Галадриел, Кирдан и други най-благородни Елдари, а също тъй Митрандир и Курунир. И Курунир (тоест Саруман Белия) бил избран за техен предводител, понеже най-добре познавал някогашните хитрини на Саурон. Наистина, Галадриел пожелала Митрандир да застане начело на Съвета и Саруман никога не й го простил, защото гордост и жажда за власт били обзели сърцето му; но Митрандир отказал, тъй като не желаел да се обвързва със задължения към когото и да било, освен към ония, що го изпращали, а и предпочитал да не се задържа на едно място и сам да избира пътищата си. Саруман обаче се заел да изучава древните премъдрости за историята и сътворяването на Всевластните Пръстени.

А Сянката продължавала да се разраства и тревога стегнала сърцата на Елронд и Митрандир. Затуй след време Митрандир с безумна храброст се върнал към Дол-Гулдур, слязъл в подземията на Магьосника и успял да избяга оттам, след като открил, че е бил прав в своите страхове. И като се завърнал, рекъл на Елронд:

— Уви, вярно сме подозирали. Туй не е някой от Улаирите, както предполагат мнозина. Сам Саурон е придобил телесен облик, а сега расте неудържимо; отново сбира в ръцете си всички Пръстени и неуморно дири вести за две неща: къде е Единственият и дали още са живи потомците на Исилдур.

А Елронд отвърнал:

— В онзи час, когато Исилдур взе Пръстена и не пожела да се лиши от него, бе сътворена и тази съдба — Саурон да се завърне.

— Но Единственият е бил изгубен — казал Митрандир — и докато лежи в неизвестност, има надежда да победим Врага, ако обединим своите сили, без да се бавим.

Тогава двамата свикали Белия съвет; и Митрандир настоявал за незабавни дела, но Курунир се противопоставил и посъветвал другите засега да изчакат и да видят какво ще стане.

— Защото не вярвам — рекъл той, — Единственият вече някога да бъде открит в Средната земя. В Андуин е паднал и според мен водите отдавна са го отнесли в Морето. Там ще лежи чак до края, докато светът бъде разбит и дълбините излязат наяве.

Затуй по онова време не било сторено нищо, макар че Елронд предусещал бедата и казал на Митрандир:

— И все пак предричам, че Единственият тепърва ще бъде открит, а тогава пак ще пламне война и с тази война ще дойде краят на днешната епоха. С нов мрак ще завърши тя, освен ако своенравната съдба ни прати незнайна помощ, ала дотам моят взор не достига.

— Много незнайни неща има по този свят — отвърнал Митрандир, — а помощта често идва от ръцете на слабите, когато Премъдрите се препънат.

Тъй тревога обзела Премъдрите, ала още никой не подозирал, че Курунир се е поддал на черни мисли и вече таи измяна в сърцето си; защото желаел не някой друг, а сам той да открие Великия Пръстен, та да завладее безмерна мощ и да управлява света по своя воля. Прекалено дълго бил изучавал лукавствата на Саурон с надеждата да го победи и вече виждал в него не враг, а съперник, комуто завиждал. Смятал, че щом Саурон се появи открито, Пръстенът ще потърси своя господар, а бъде ли той прогонен, то и безценното съкровище ще остане да лежи незнайно къде. Затова бил готов да приеме гибелната игра и засега да остави Саурон на мира, като се надявал чрез своите магически умения да изпревари както Врага, тъй и своите приятели щом Пръстенът излезе наяве.

Разположил бдителна стража по Перуникови поля; ала скоро забелязал слугите на Дол Гулдур да претърсват цялата река из оная област. Тогава разбрал, че Саурон вече знае как е загинал Исилдур; обзет от страх се оттеглил в Исенгард и го укрепил, но продължавал да прониква все по-дълбоко в древните премъдрости за Пръстените и тяхното сътворяване. Нито дума обаче не казвал пред Съвета, понеже все още се надявал пръв да узнае къде е Пръстенът. Сбрал огромна армия от съгледвачи и сред тях имало множество птици; защото Радагаст му помагал, без да знае за неговата измяна и смятал, че това е само част от предпазните мерки срещу Врага.

Ала сянката падала все по-тежко над Мраколес и към Дол Гулдур се стичали злите твари от всички мрачни кътчета на света; отново ги обединявала една воля и злобата им била насочена към елфите и последните Нуменорци. Накрая Съветът се сбрал отново и Премъдрите дълго обсъждали древните знания за Пръстените; и там Митрандир казал:

— Не е необходимо Единственият да бъде открит, защото докато не бъде унищожен и продължава да съществува на този свят, жива ще е и силата в него, а Саурон ще расте и ще се надява. Няма я някогашната мощ на елфите и техните приятели. Скоро Врагът ще стане прекалено силен за вас дори без Великия Пръстен; защото той владее Деветте и си е възвърнал три от Седемте. Да ударим сега.

Този път Курунир се съгласил, защото искал Саурон да бъде прогонен от Дол Гулдур, който бил прекалено близо до Великата река. Така за последен път подкрепил Съвета и всички обединили своята мощ; нападнали Дол Гулдур, пропъдили Саурон от неговите владения и за кратко време в Мраколес отново настанал покой.

Но ударът бил нанесен твърде късно. Защото Мрачният владетел го предвиждал и отдавна се готвел за този момент; а деветте Улаири били дошли преди време да подготвят завръщането му. Тъй че бягството било само привидно, скоро Саурон се завърнал и преди Мъдреците да му попречат, навлязъл пак в древното си царство Мордор и наново изградил мрачните кули на Барад-дур. И през онази година Белият съвет се събрал за последен път, а подир туй Курунир се оттеглил в Исенгард и престанал да се съветва с когото и да било.

Орките прииждали по Средната земя, а из далечните южни и източни области дивите племена се въоръжавали. А сетне сред прилива от страх и слухове за война предсказанието на Елронд се сбъднало и Единственият наистина бил намерен по толкова странна случайност, че дори сам Митрандир не успял да я предвиди напълно; но Курунир и Саурон още не знаели за това. Защото Пръстенът бил изваден от Андуин далеч преди да се сетят за него — още преди края на кралската династия в Гондор го намерило едно дребно създание от чудноватите рибарски племена, които живеели край реката; и това същество го отнесло в недостъпно и мрачно скривалище дълбоко под планините. Там лежал Пръстенът, додето в годината на щурма срещу Дол Гулдур пак го намерил един заблуден пътник, бягащ към земните дълбини от потеря на орките; и пътникът го отнесъл към далечни земи — чак до страната на Перианите, наричани още Дребен народ или Полуръстове, които живеели в западните области на Ериадор. И до онова време елфите и хората почти не им обръщали внимание; и нито Саурон, нито който и да било от Премъдрите освен Митрандир не се сещал за тях.

Благодарение на щастливия случай и своята бдителност Митрандир узнал за Пръстена преди вестта да стигне до Саурон; заколебал се тогава, обзет от тежка тревога. Защото прекомерно могъщество криел този Пръстен, та никой от Мъдреците не можел да го използва, освен ако желаел като Курунир да стане на свой ред тиранин и мрачен владетел; ала не можели и вечно да го укриват от Саурон, нито пък да го унищожат даже чрез цялата магическа сила на елфите. Затова Митрандир с помощта на северните Дунеданци разположил зорка стража около страната на Перианите и зачакал. Но Саурон имал множество съгледвачи и скоро чул за Единствения Пръстен, та пратил Назгулите да го вземат. Тогава пламнала война и Третата епоха завършила също тъй, както била започнала — с битка срещу Саурон.

Очевидците на тогавашните деяния, подвизи и чудеса са разказали другаде преданието за Войната на Пръстена и нейния завършек с ненадейна победа и отдавна очаквана скръб. Тук ще кажем само, че в ония дни наследникът на Исилдур дошъл от далечния Север, взел строшения меч на Елендил и наново го изковал в Имладрис; а после тръгнал на бой като най-велик пълководец сред людете. Името му било Арагорн, син Араторнов, трийсет и девети пряк потомък на Исилдур, но от всичките си прадеди тъкмо той най-много приличал на Елендил. В Рохан избухнали сражения и предателят Курунир бил повален, а крепостта Исенгард рухнала; и пред Града на Гондор се разиграла велика битка и там навеки потънал в мрака първият помощник на Саурон — господарят на Минас Моргул; а Исилдуровият наследник повел армиите на Запада към Черните порти на Мордор.

В онази последна битка се сражавали Митрандир, синовете на Елронд, кралят на Рохан, благородниците от Гондор и потомъкът на Исилдур със своите Дунеданци от Севера. Там най-сетне срещнали пагубно поражение и доблестта им била напразна; защото Саурон се оказал прекалено силен. Ала в онзи час се сбъднали словата на Митрандир и помощ дошла от ръцете на слабите, когато Премъдрите се препънали. Защото, както разказват много предания и песни, спасението дошло от Дребния народ на Перианите, живеещи в дупки по хълмове и ливади.

Разказват, че по молба на Митрандир един Полуръст на име Фродо взел страховития товар и придружен само от верния си слуга минал през мрак и заплахи, за да стигне накрая чак до Съдбовния връх, без Саурон да усети; и там захвърлил Великия Пръстен на Всевластието в огъня, от който бил сътворен, та злото най-сетне изчезнало завинаги.

Тогава Саурон се сгромолясал, отлетял като злокобна сянка и напуснал света навеки; а кулите на Барад-дур рухнали и земята се разтресла от страшния грохот. Тъй отново настанал мир и нова пролет разцъфнала над света; и наследникът на Исилдур бил коронясан за крал на Гондор и Арнор, а Дунеданците се възвисили и си възвърнали някогашната слава. Пак цъфнало Бялото дърво сред двореца в Минас Анор, защото Митрандир намерил младата фиданка сред снеговете на връх Миндолуин, който се извисявал над Града на Гондор; и докато растяло това дърво, споменът за Древните дни не гаснел в сърцата на кралете.

До голяма степен всичко това било постигнато поради мъдростта и бдителността на Митрандир, който през последните дни разкрил цялото си благородно величие и в бели одежди препуснал напред към сраженията; ала чак когато му дошло време да си замине станало известно, че той дълго е съхранявал Червения Пръстен на Огъня. Отначало този Пръстен бил поверен на Кирдан от Заливите; ала Кирдан го предал на Митрандир, защото знаел кой е той, откъде идва и къде ще се завърне.

— Вземи този Пръстен — рекъл му, — защото тежки мъки и грижи ти предстоят, ала той ще те подкрепя във всичко и ще те пази от умора. Туй е Пръстенът на Огъня и чрез него може би пак ще запалиш в сърцата древната доблест сред този изстиващ свят. Колкото до мен, сърцето ми е обърнато към Морето и аз ще остана край сивите брегове, за да пазя Заливите додето отплава последният кораб. Тогава ще те чакам.

Снежнобял бил онзи кораб и дълго траял градежът му, а още по-дълго очаквал края, за който говорел Кирдан. Ала когато всичко било вече сторено и наследникът на Исилдур поел властта над хората от Запада, тогава станало ясно, че с могъществото на Трите Пръстена е свършено и светът изглеждал мрачен и състарен в очите на Първородните. По онова време последните Нолдори вдигнали платна от Заливите и навеки напуснали Средната земя. А най-последни от всички към Морето се отправили Пазителите на Трите Пръстена и доблестният Елронд взел кораба, който Кирдан бил подготвил. Все по-надалеч от Митлонд отплавал този кораб, додето моретата на Изкривения свят останали далече под него, ветровете на заобленото небе престанали да го достигат и понесен из висините над световните мъгли преминал към Древния Запад и тъй дошъл краят на всички легенди и песни за Елдарите.