Скандал

ГЛАВА 3

Емили стоеше зашеметена, хваната в желязна прегръдка. Бяха изминали пет години, откакто бе имала интимна близост с мъж. А това, че мъжът сега бе Саймън, направо не беше за вярване. Той бе нейният другар в царството на метафизиката, нейният благороден, интелигентен, чувствителен приятел, на когото тя изповядваше душата си.

Само в най-тъмните часове на нощта и в своите най-потайни мечти си бе позволявала да си го представи и като истински любовник.

— О, Саймън — промълви тя, като го гледаше с почуда. Прегръдката му бе толкова силна, че раменете й трепереха.

Той не отговори. Златните му очи блестяха от напрежение, което при всеки друг мъж би означавало предупреждение. В погледа му се четеше повече раздразнение и нетърпение, отколкото мило чувство, но това вероятно бе плод на нейното въображение.

Без да продума, той свали очилата и бонето й и ги постави на камъка до своята шапка. След това се наведе към нея и Емили забрави всичко друго освен властната топлина на неговата целувка. Тя бе точно такава, за каквато бе мечтала през безсънните си нощи. Всъщност, дори повече. Емили никога не си беше представяла напълно силата на неговите целувки, защото никога дотогава не бе изживявала подобно нещо. Целувките отпреди пет години не струваха нищо. Ласките на ръцете му и преливащата интимност на устните му направо разбиха крехките й илюзии и й показаха какво значи истинска страст.

Ръцете му, обгърнали кръста й, започнаха бавно да се плъзгат нагоре към гърдите й. Емили смътно усещаше, че трябва да спре всичко това, ала не й достигаха сили да го стори. Това бе С. О. Трейхерн — мъжът, когото обичаше с чиста и благородна страст, мъжът на нейните мечти. Сега, в този момент на безумно откровение, тя с огромно учудване осъзна, че той отвръща на любовта й.

Пръстите на Саймън продължаваха да се плъзгат нагоре по бродерията на роклята й за езда, докато достигнаха меките издатини на гърдите й. Емили чу как той изохка, когато ги погали с палец. Гърдите й се повдигнаха под тежките вълнени дрехи; тя изтръпна, а Саймън ги обхвана с длани.

— Ела тук, фейо — прошепна той с груб, дрезгав глас, като я притискаше към себе си. Тя бе здраво сграбчена в прегръдката му. Силата му би трябвало да я уплаши, но това не стана. Той бе нейният дракон и Емили знаеше, че ще я пази.

Инстинктивно ръцете й го обгърнаха, а пръстите й се вкопчиха в плата на сакото му. Той мирише хубаво, помисли си тя. Комбинация от конска и мъжка топлина. Уханието му я опияняваше и тя потъна още по-дълбоко в прегръдките му.

— Подай ми устните си — насърчи я мило Саймън.

Емили се подчини, без да се замисля. Без ни какво предупреждение езикът му се плъзна в устата й. Тя се задъха и се опита да се отдръпне, защо то внезапно разбра каква е издутината в панталоните му под бедрото й. Знаеше, че се изчервява.

— Мили Боже, Емили.

За момент светът сякаш бе спрял да се върти. Тя едва дишаше.

— Емили, отвори очи и ме погледни.

Зашеметена от силното изживяване, тя повдигна клепки и се вгледа в суровото му лице. Той беше толкова близо, че можеше да го разгледа без очила. Емили бе запленена от топлината в очите му. Огън гореше в златистия му поглед — див пламък на мъжко желание, но поставен под твърд контрол.

— Дракон — пошепна тя, като докосна твърдите му бузи с нежните си пръсти. — Моят мил дракон със златните очи.

Зениците му се присвиха.

— Драконите имат лоша репутация сред девствените момичета.

Тя му се усмихна нежно.

— Няма смисъл да дишате огън и дим, за да ме изплашите, милорд. Зная, че с вас съм в пълна безопасност.

— Кое ви кара да сте толкова сигурна?

— Познавам ви много добре. Препрочитах по няколко пъти всяко ваше писмо. Трябва да ви кажа, че още не мога да повярвам, че това се случи.

— Също и аз. — Той я пусна и прекара ръка през черната си коса. — Мили Боже, трябва да съм си загубил ума.

— Знам какво ви е. Сигурна съм, че с вас става това, което поетите наричат див и сладострастен изблик на чувства. Много е вълнуващо, нали?

Емили се изправи, чувствайки се малко замаяна и засрамена, но все пак щастлива.

— Вълнуващо е само едно от определенията. Аз бих могъл да ви изброя още няколко.

— Например?

— Глупаво.

Емили изтръпна.

— Нещо нередно ли има, милорд? — Тя започна да търси очилата си, за да може по-добре да види изражението на лицето му.

— Ето. — Той й подаде очилата и тя ги сложи. Веднага видя, че Саймън е ядосан и намръщен.

— Нещо не е наред. Какво, милорд?

Той я изгледа подигравателно.

— Вие ме питате какво се случи преди малко?

Емили вдигна глава и го погледна.

— Вие ме целунахте. Беше прекрасно, най-прекрасното изживяване, което някога съм имала. Защо трябва да има нещо нередно?

— По дяволите, още пет минути и ние щяхме… Няма значение.

— Още пет минути и щяхме да бъдем от любовта на златния, безкраен бряг отнесени.

— Мили Боже! Сега не е време за поетични отклонения. — Саймън се загледа в тихите води на езерото. Опита се да каже нещо, но устните му само се свиха беззвучно, след което внезапно се разсмя. — На любовта на златния безкраен бряг! Откъде го прочетохте?

— Сама го измислих — гордо отвърна Емили. — Това е част от поемата, за която ви казах, че работя над нея — „Мистериозната дама“. Все още търся подходяща рима на „брега“.

— Опитахте ли с „отегча“?

Тя се усмихна.

— Опитвате се да ме дразните. Кажете ми истината, сър, как ви се струва стихът?

Той я погледна през рамо; златните му очи горяха от страст, но Емили се страхуваше да не й се изсмее.

— Изключително предадено, мис Фарингдън. Елате тук.

Тя с готовност се върна в прегръдката му, но този път той само я целуна нежно по челото и по върха на нослето.

— Сега внимавайте, мис Фарингдън, защото ще ви кажа нещо изключително важно.

— Да, милорд.

— Отсега нататък всеки път, когато има опасност да отидем на златния бряг на любовта, ме удряйте по лицето. Ясен ли съм?

Тя го гледаше напълно шокирана.

— Никога няма да направя подобно нещо.

— Да, ще го направите, ако изобщо имате малко здрав разум.

— Сигурна съм, че няма да прекрачите границата на благоприличието, милорд.

— Вече я прекрачих — каза той през зъби. Веселото му настроение беше изчезнало.

— Проблемът е — каза тя, леко намръщена, — че не съм убедена дали можем да разчитаме на здравия ми разум в подобни ситуации. Убеждавала съм се в това много пъти. Следователно трябва да заложим на вашето чувство за чест и благоприличие. Не се тревожете, милорд, сигурна съм, че вие знаете да се оправяте.

— Какво, за Бога, искате да кажете с това, че губите здравия си разум в подобни ситуации?

— О, нищо, нищо, милорд — отвърна бързо Емили. Не искаше да дава обяснения за злополучното си премеждие. Въпреки това Саймън навярно вече бе чул за любовната й история и затова би трябвало да прекрати този разговор. — в моето семейство смятат, че любовта ми към романтичната литература има отрицателно влияние върху мен.

— А така ли е? — Златните му очи бяха непроницаеми.

Емили се изчерви и се загледа в изящния възел на вратовръзката му, който не изглеждаше ни най-малко пострадал от изблика на луда страст.

— Вие трябва да знаете отговора, милорд. Познавате ме по-добре от всеки друг.

— Заради вашите писма? — Той хвана нежно брадичката й и я накара да го погледне в очите. — Знаете ли, може би сте права. Имам чувството, че вие сте една тъжна, неразбрана млада жена. Но грешите, като мислите, че знаете за мен толкова, колкото аз за вас.

— Нито за миг не съм помисляла, че убежденията ми може да са погрешни, милорд. — Тя го погледна напрегнато. — Чрез нашите писма вие и аз създадохме най-прекрасната мисловна и духовна връзка, която може да се създаде. Сигурна съм, че нашето общуване на високо ниво ни научи да се разбираме добре един друг…

— Достатъчно — прекъсна я рязко той. — Мис Фарингдън, ужасно грешите, като смятате, че можете да се доверите изцяло на един мъж, особено когато става дума за чувства.

Тя се усмихна ведро, защото знаеше, че той греши.

— Не мисля така, милорд. Не и във вашия случай. Бих ви доверила сърцето и живота си.

— По дяволите. — Саймън поклати глава и пусна брадичката й. — Изглежда вашето семейство е право. Никакъв здрав разум в подобни ситуации. Вие не осъзнавате рисковете, които поемате, впускайки се в любовна връзка.

Тя повдигна рамене.

— Произхождам от семейство на комарджии, милорд, това е в кръвта ми.

— И колко пъти сте поемали подобен риск? — попита внезапно той.

Емили се загледа в езерото, търсейки подходящите думи. Знаеше, че достойнството изисква да му каже цялата истина, но същевременно не искаше да разруши идилията, като му разправи историята си.

— Никога не съм се влюбвала. Поне не истински. Веднъж, преди доста време, мислех, че съм влюбена, но се оказа, че съм сгрешила. Оттогава не съм поемала подобен риск с никого.

— Интересно.

Тя се обърна и срещна студените му, преценяващи очи.

— Милорд?

Саймън каза нещо под нос и се изправи на крака.

— Не ми обръщайте внимание. Очевидно в момента мислите ми са объркани. Това е пряко следствие от приближаването на златния бряг на любовта. Хайде да тръгваме. Ще яздя с вас до Сейнт Клер Хол.

— Нещо лошо ли казах, милорд?

— Съвсем не. Вярвам, че всичко между нас занапред ще върви много добре. Аз просто се нуждаех от малко информация, преди да продължа по-нататък и я получих.

— Разбирам, много умно. — Емили си отдъхна и му се усмихна, без да се притеснява, че това, което бе на сърцето й, е изписано в очите. Тя знаеше много добре, че за тях двамата няма бъдеще; но имаше настояще и бе решена да му се радва колкото може по-дълго. — В последното си писмо писахте, че сте дълбоко впечатлен от моите стихове за урните и разбитите сърца.

Устните му леко се изкривиха, когато я хвана за ръката и я поведе към чакащите коне.

— Това е вярно, мис Фарингдън.

— Радвам се, че сте се заинтересували от тях — каза тя радостно. — Мистър Паунд, моят издател, не мисли като вас. Тази сутрин получих още един отказ от него.

— Явно мистър Паунд има по-лош вкус дори от критиците в „Единбургски преглед“.

Емили се изсмя възхитена.

— Напълно сте прав. — Тя замълча, а изражението й стана сериозно, сякаш бе обзета от чувство за вина. Бе длъжна да го предупреди. — Милорд?

— Да, мис Фарингдън? — Саймън бе зает с отвързването на сивата кобила.

— Сериозно ли говорехте, когато казахте, че сте тук, за да… за да поискате ръката ми от моя баща?

— Да, мис Фарингдън, сериозно говорех. — Той й помогна да се качи на седлото.

Тя докосна ръката му, която се плъзгаше по крака й. В очите й се появиха сълзи.

— Това е невъзможно и вие скоро ще го разберете, но искам да знаете, че ще ви бъда винаги благодарна за този момент. Ще пазя този спомен в сърцето си до края на своя живот.

— Какви ги говорите? — намръщи се Саймън.

Емили не можеше да стои повече край него — той щеше да види сълзите й. Тя бодна с глезени кобилата и тръгна встрани, по пътя за Сейнт Клер Хол. Хладният вятър отнасяше капчиците, които се стичаха по бузите й.

Саймън едва успя да сдържи любопитството си, докато лейди Джилингъм стане от масата и ги остави да пият портото си след вечеря. Веднага, щом дамата ги напусна, те отдъхнаха успокоени. Отпуснаха се удобно в столовете, кръстосаха крака и вдигнаха чашите. Лорд Джилингъм запали пура.

Саймън се приготви да прави това, което джентълмените правят от незапомнени времена — да говорят за жени на бутилка порто. Джилингъм бе в добро настроение, тъй като бе изпил прилично количество вино по време на вечерята.

— Доволен ли сте от посещението си на литературния кръжок? — попита Джилингъм, като го гледаше изкосо през синия дим на пурата.

— Беше интересно. — Саймън въртеше в ръка кристалната чаша, наблюдавайки играта на светлината по ръбчетата. — Очевидно страстта към романтичната поезия се е разпространила и извън Лондон, поне сред жените.

— Знаете ли какво ще последва от всичко това? — Джилингъм тъжно поклати глава. — всички тези романтични щуротии ще имат отрицателно отражение върху жените.

— Вероятно това няма да засегне добрите дами от Литъл Дипингтън.

— Сигурно това не се отнася до по-възрастните дами като сестрите Ингълбрайт например, но може да навреди на по-младите.

— Такива като мис Фарингдън? — подхвърли Саймън.

— Проклетите романтични глупости съвсем разсипаха бедното момиче. Жалко. Но така или иначе тя няма шанс — израсна сред нехранимайковци и комарджии. Въпрос на време бе кога ще я сполети нещастието, особено след смъртта на майка й. Тя почина преди шест години. Беше прекрасна жена. Много красива. Всички Фарингдън са красиви — и мъже, и жени. Само мис Фарингдън прави изключение — тази червена коса, луничките, а на всичкото отгоре и очилата. Можеше да прикрие част от недостатъците си, но горкото момиче никога не е имало късмет.

— Заради смъртта на майка си?

— Последвана от една неприятна случка — обясни тъжно Джилингъм.

— Колко неприятна е била тази случка? — попита внимателно Саймън. Време е да науча всички подробности, помисли си той.

— Според баща й, доста. Горкото дете.

— Преди пет години ли се е случило?

— Горе-долу. Спомням си, че мис Фарингдън беше на деветнадесет години по онова време. Беше загубила майка си преди една година. Проклетият й баща и непрокопсаните й братя непрестанно отсъстваха и я оставяха съвсем самичка в голямата къща. Не можете дълго да удържите един Фарингдън да не играе. Във всеки случай мис Фарингдън бе оставена повече или по-малко да прави каквото си иска, като имаше за единствена компания прислугата. Няма никакво съмнение, че е била самотна. Нямаше и кой да я посъветва. Сякаш всичко бе готово за нещастието.

Саймън протегна ръка към бутилката и напълни догоре чашата на домакина си.

— И то се случи?

— Нещастието? То се случи скоро. Както обикновено става, появи се един млад безделник.

— Разбирам. — Саймън отпи от чашата си и се зачуди защо постоянно прекъсва разговора. Вероятно се страхуваше да не приключат с темата, преди да е научил достатъчно. Много отдавна беше разбрал, че всякакъв вид информация е от жизнено значение, особено когато става въпрос за отмъщение. — Този млад мъж още ли живее тук?

— Ашбрук? По дяволите, не! Никога повече не съм го виждал оттогава. Чух, че получил титла преди няколко години и сега е барон и поет. Обикаля салоните на Лондон; сигурно сте го виждали. Ето това е тази мания по романтичната поезия.

Пръстите на Саймън се бяха свили от само себе си около чашата. При споменаването на името на Ашбрук той ясно си спомни петте чифта обвиняващи очи, насочени към него, когато следобеда случайно заговори за последната поема на Ашбрук. Тази му нетактичност го накара сега да потръпне.

— Значи Ашбрук е човекът, който провали мис Ем… искам да кажа, мис Фарингдън?

— Увещавал я да избяга с него. Много тъжно.

— Бягство?

— Горката мис Фарингдън вярвала, че я обича. Но аз лично се съмнявам, че той изобщо някога е искал да се ожени за нея. На следващия ден старият Фарингдън ги хванал и оттогава Ашбрук не се е появявал насам. Но лошото вече било станало. Фарингдън ми довери, че били изкарали една нощ в някаква страноприемница.

— Разбирам.

— Лоша работа. Емили е малка и сладка. Никой не говори за случилото се, понеже никой не иска да я нарани. Бъдете и вие внимателен.

— Естествено.

Саймън внезапно си припомни изражението на лицето й, когато се опитваше да му обясни, че е напълно невъзможно да поиска ръката й. Очевидно тя като всички останали е убедена, че за нея няма бъдеще. Най-много можеше да се надява на един благороден, чист, интелектуален романс, поддържан чрез кореспонденция. Нищо чудно, че така се обърка, когато го видя за пръв път.

Саймън си спомни, че беше виждал един-два пъти Ашбрук в Лондон на балове. Този човек полагаше големи усилия да си създаде образ на мъж с изострена чувствителност и циничен вкус. Дамите, които се навъртаха около него, очевидно го намираха за привлекателен. Не беше тайна, че те гледаха на него като на представител на новия романтичен стил, разпространен от Байрон.

— Защо Фарингдън не е настоял Ашбрук да се ожени за дъщеря му? — попита Саймън.

— Сигурно е опитал, но Ашбрук му е отказал. Знаете, че един мъж не може да бъде насилен. Въпрос на чест е. Освен това Фарингдън няма толкова силни позиции в обществото. Единственото, което би могло да му помогне, е далечната връзка с някакъв разорен барон от Нортъмбърленд.

— Значи Фарингдън се е провалил?

— Боя се, че е така. Нашата малка мис Фарингдън се бе изгубила от погледите на мъжете от семейството, което е било достатъчно да привлече вниманието на Ашбрук. Мисля, че младият мъж просто си е играл с чувствата й и дамата плати цената за своята неопитност и недискретност. Това често се случва на младите момичета.

Саймън разглеждаше виното в чашата си.

— Учуден съм, че нито Бродърик Фарингдън, нито братята близнаци са потърсили сметка на Ашбрук.

— Фарингдънови поемат рискове само когато играят комар, никога и със самите себе си.

— Разбирам.

— Много жалко — заключи Джилингъм и се пресегна към бутилката. — Добре че бяха дамите от литературния кръжок.

Саймън го погледна.

— Защо?

— Събраха се и взеха мис Фарингдън в тяхната група. Дадоха ясно да се разбере, че няма да я пренебрегват, въпреки че в очите на обществото тя бе опетнена. Трябва да ви кажа откровено, че всички дами от кръжока й завиждат тайно. Тя донесе малко вълнение в техния еднообразен живот.

Саймън си помисли, че това е направо изключителен коментар от страна на лорда. Той се зачуди дали Джилингъм знае, че Емили се е отплатила ни своите благодетелки, като е осигурила старините им.

— Значи мис Фарингдън няма да може да се омъжи заради този скандал. Знаете ли, трудно ми е да повярвам, че никой досега не се е опитал да поиска ръката й. Тя е доста интригуваща личност.

— Е, Прендергаст винаги е подръка — каза замислено Джилингъм.

Саймън се намръщи.

— Кой е този Прендергаст?

— Провинциален аристократ. Притежава прилично парче земя в околността. Съпругата му почина преди година и той ясно даде да се разбере, че е готов да забрави за инцидента в миналото на мис Фарингдън. Честно казано, той не е мечтата мм едно младо момиче, но пък и мис Фарингдън не е младо момиче… Тя, както изглежда, няма голям избор.

Няколко часа по-късно Саймън се отказа от опитите си да заспи. Той повдигна дебелите завивки, стана от леглото, облече ризата си и обу бричовете и ботушите. След това взе балтона си и излезе от стаята.

Откакто се бе завърнал в Литъл Дипингтън, неспокойствието го преследваше непрекъснато. Затова той реши, че една разходка би му помогнала. В къщата беше студено и тъмно. Отначало Саймън смяташе да запали свещ, но после се отказа. Винаги се бе ориентирал много добре в тъмнината.

Той тихо тръгна надолу по стълбите към трапезарията, откъдето се стигаше до кухнята. Малко по-късно беше навън. Нощта бе ясна и мразовита. Лесно беше да намери пътя през гората до Сейнт Клер Хол. Бяха минали години, откакто бе вървял нощем по тези места, но помнеше всичко.

Десет минути по-късно Саймън крачеше по хубавия път към къщата. Ботушите му скърцаха по замръзналата земя. Той спря пред елегантното стълбище, обърна се и тръгна през градините към другата страна на къщата. Голямо бе учудването му, когато видя, че прозорецът на библиотеката все още свети.

Стомахът му се сви. Светлините блестяха по същия начин както през онази нощ преди двадесет и три години. Той си спомни как тогава нахлу в библиотеката, където намери баща си да лежи по очи на бюрото плувнал в кръв. Сега Саймън разбра какво го беше довело тук — той искаше да узнае дали духът на баща му все още витае край махагоновото бюро. Някъде дълбоко в себе си Саймън очакваше, че ще види пистолета в ръката на мъртвия граф и кръвта по стените, примесена с парченца разкъсана плът и мозък. Тази страховита картина се беше запечатала в паметта му завинаги.

Но вместо да срещне духа на човека, който загуби всичко и ги напусна като страхливец, оставяйки едно дванадесетгодишно дете на произвола на съдбата, Саймън видя Емили. Тя беше седнала в един огромен стол и изглеждаше съвсем мъничка и ефирна до голямото махагоново бюро. Светлината на свещите придаваше на червената й коса такъв блясък, какъвто слънцето — на неговия жребец Леп Сенг.

Беше облечена в старомодна рокля и носеше бяла шапчица на главата си. Краката й, свити под стола, бяха обути в меки сатенени чехли. Тя упорито пишеше с паче перо в една книга, подвързана с кожа. Саймън си помисли, че такова романтично същество като Емили сигурно си води дневник. Или може би съставяше нови строфи от „Мистериозната дама“.

Той реши да я погледа още няколко минути, като си каза, че след това ще си тръгне. Въпреки това остана чак докато Емили остави перото и стана. Очите му внимателно следяха как тя изгаси лампите и взе свещта, за да освети водещото към стаята й стълбище.

След малко Саймън осъзна, че все още стои неподвижен, загледан в тъмната стая. Против волята си тръгна обратно. Помисли си, че не видя това, за което беше дошъл; духът на неговия баща, които би трябвало да живее в библиотеката, бе прогонен от една червенокоса и зеленоока Титания, седнала на мястото му.

Следващата седмица Емили живя като на седмото небе, носена от облаците. Никога преди това римуването не й се беше удавало толкова лесно. Тя бе вдъхновена от всичко, което виждаше или докосваше, но най-вече от Саймън. Знаеше, че е като на сапунен мехур, който я носи по вятъра, но може всеки момент да се спука и тя да падне на земята. Ала бе решила да се радва на този полет колкото може по-дълго. Напоследък й се бяха случили доста приятни неща.

Емили беше влюбена и нейният любим явно подреждаше нещата така, че да бъде непрекъснато с нея. Срещна го у семейство Хетърсидж в събота вечер; беше й партньор на бридж и те спечелиха. Как може такава двойка да загуби, помисли си Емили.

Саймън присъстваше и на музикалния следобед у Сюърдови в понеделник. Двамата тайно си размениха погледи и се усмихнаха, когато по-младата дъщеря на Сюърд направи грешка, докато свиреше на пиано. Когато тя свърши, ръкопляскаха толкова силно, че я изкараха на бис.

Когато Емили отиде на пазар, Саймън също посети селото, дори успяха да си поприказват. И най-сетне той излизаше на езда всеки път, когато и Емили правеше това.

Към края на седмицата Саймън се появи внезапно пред портата на градината на викария точно когато Емили си вземаше сбогом със съпругата на викария — мисис Ладлоу. Графът яздеше кафявия си жребец Леп Сенг. След като слезе от коня и поздрави учтиво двете дами, той поговори известно време с тях, след това им пожела успешен ден, възседна коня си и се усмихна на Емили.

— Надявам се, че ще запазите за мен един танц утре вечер на бала у Джилингъмови, мис Фарингдън — каза той, докато опъваше юздата на жребеца.

— О, да, разбира се — отвърна Емили, останала почти без дъх. Това ще бъде първият ни танц, помисли си тя, докато гледаше как графът препуска по алеята. Едва сдържаше вълнението си.

— Боже, Боже — промърмори жената на викария. — Блейд проявява подчертан интерес към вас, млада госпожице.

Емили се изчерви, защото знаеше за какво си мисли мисис Ладлоу. Тя беше мила жена и съжаляваше Емили, защото рано или късно Блейд щеше да научи за злополучното й минало и това щеше да бъде крият на ухажването му.

— Графът е много мил и внимателен — каза тихо Емили и остана силно изненадана от последвалата забележка.

— Едно време неговото семейство живееше тук — рече замислено мисис Ладлоу. — Доколкото си спомням, преди повече от двадесет години.

Емили, която очакваше само внимателно предупреждение да не подклажда интереса на графа към себе си, се изненада много.

— Така каза и мис Ингълбрайт…

— Момчето и майка му заминаха след смъртта на бащата. Беше доста тъжно. — Мисис Ладлоу понечи да продължи, но внезапно смени темата и поклати строго глава. — Това няма никакво значение, скъпа. Всичко бе преди толкова много години. Емили, сигурна съм, че ще облечете най-хубавата си рокля утре вечер, нали?

Емили се усмихна, питайки се дали сега ще последва съвет или предупреждение.

— Предполагам — отвърна тя с лека нотка на неподчинение.

— Добре, добре. Младите хора трябва да се забавляват, когато могат. О, да не забравя. Сигурна съм, че бедните в Литъл Дипингтън ще ви бъдат много благодарни за дрехите, които донесохте днес.

Значи нямаше да има предупреждения, Емили въздъхна с облекчение и тръгна към своята кобила, която беше вързана наблизо.

Все още всичко беше много объркано. Изглежда никой не смяташе, че тя не трябва да флиртува с графа. Или поне никой не се е почувствал задължен да му разкаже за миналото й. Емили започна да се чуди дали моралистите в Литъл Дипингтън не се надяваха на добър завършек на тяхната дружба. Все едно, рано или късно някой щеше да се разприказва.

Когато Саймън се появи на следващата сбирка на литературния кръжок, Емили най-сетне осъзна, че нещата не вървят като по вода. Знаеше, че повече няма право да позволява на Саймън да я ухажва така открито, след като положението е толкова безнадеждно.

Започна да се чувства виновна, защото знаеше, че това няма да трае дълго. Скандалите винаги излизаха наяве. Ако никой не се наемаше да каже истината на Саймън, значи тази ужасна задача се падаше на нея.

Емили се боеше от този момент повече от всичко на света. Спомни си, че от самото начало любовта й към графа на Блейд бе обречена. Наближаваше часът, който щеше да сложи край на този романтичен маскарад.