Скандал

ГЛАВА 7

— Това е всичко, Хигсън. Можете да тръгвате.

Саймън долови неестествено вълнение в гласа си, докато даваше разпореждания на своя слуга и се намръщи, фактът, че това е първата му брачна нощ, в никакъв случай не биваше да наруши желязното му самообладание.

— Ако това е всичко, сър, ще мога ли да си позволя волността да ви поздравя за вашата сватба? — попита Хигсън. Той беше нисък, набит, добре сложен мъж, който донякъде приличаше на булдог. През последните десет години беше редом с графа навсякъде, тъй като притежаваше нужните качества. Сега Хигсън не показа с нищо, че се е обидил от суровия тон на своя господар. Дори напротив — в бледите му очи се четеше весело удовлетворение. Човек, който се е сражавал срещу пиратите рамо до рамо с господаря си, може да си позволи известни волности.

— Благодаря ви, Хигсън — каза рязко Саймън.

— Сър.

Хигсън се поклони и излезе от стаята. Саймън се загледа във вратата, която свързваше неговата спалня с тази на Емили. Почувства, че нещо в него се стяга. От другата стая не се чуваше никакъв звук; явно съпругата му си беше легнала и го очакваше.

Съпругата му. Саймън си спомни как изглеждаше Емили, когато прекрачи прага на препълнената селска църква. Тя стъпваше много внимателно, понеже бе отказала да носи очилата си, но това колебание, съчетано със срамежливото вълнение в очите й, й придаваше ореол на приказна принцеса, която се докосва до един нов свят. Бялата й рокля със сребърни нишки довършваше ефекта. Учуден от самия себе си, в този момент Саймън се почувства неин защитник и наставник.

Цялото градче се беше пременило в празнични дрехи. Нямаше никакво съмнение, че обществото в Литъл Дипингтън дава своето одобрение за този съюз. Очите на всички членове на литературния кръжок бяха влажни.

Ослепителното великолепие на Саймън, допълнено от чудесната му булка, засенчи напълно присъствието на Бродърик Фарингдън и двамата му синове. Те тримата наблюдаваха церемонията с такъв тъжен вид, сякаш Емили не ставаше богата графиня, а заминаваше за Австралия.

Естествено Емили бе загубена за Фарингдънови, за които нещата стояха така, сякаш наистина бе заминала отвъд океана. След тази нощ тя щеше да принадлежи изцяло на своя съпруг. Нямаше да бъде повече Фарингдън. Саймън бе убеден, че никой от останалите Фарингдън няма да забрави това.

Той сложи ръка на дръжката на вратата и огледа още веднъж спалнята, която някога принадлежеше на баща му. Обзе го силно чувство на удовлетворение. Сейнт Клер Хол и всичко в него беше отново притежание на Трейхернови.

— Бъди сигурен, че няма да го загубя като теб, татко — закле се Саймън на образа, който изплува в съзнанието му.

Двадесет и три години бяха твърде много време, но очакването си струваше. А отмъщението току-що започваше. Да гледаш как Фарингдънови малко по малко губят състоянието си, бе почти толкова голямо удоволствие, колкото възвръщането на Сейнт Клер Хол.

Саймън отвори вратата и влезе в тъмната спалня, която бе свързана с неговата.

— Емили? Защо не си казала на прислужницата да остави една запалена свещ? Срам ли те е, мила? — Саймън влезе навътре в стаята, като се опит ваше да свикне с тъмнината. — Няма защо. Не помниш ли, че аз и ти общуваме на по-високо равнище?

Той спря на една крачка от леглото и изтръпна, разбрал, че червенокосата фея не е под завивките.

— Емили?

Тогава видя внимателно сгъната бележка, поставена върху възглавницата. Саймън се наведе, взе листчето и отиде до вратата, за да го прочете на светлината, идваща от неговата спалня.

— По дяволите!

Саймън смачка бележката. После една печална усмивка замести яростното му раздразнение. Е, той знаеше, че първата му брачна нощ няма да бъде обикновена, феите са твърде непредсказуеми.

Той се замисли къде ли би могла да се скрие, и си спомни, че специално тази фея не би могла да устои на желанието да пише нощем в дневника си.

Саймън излезе от тъмната стая и се запъти към стълбището. Тази нощ къщата беше много тиха и спокойна. Освен него и Емили тук имаше само още няколко слуги. Саймън не бе разрешил на новите си роднини да прекарат и една нощ под този покрив. На тримата Фарингдънови бе заявено, че ще трябва да си намерят ново жилище веднага след брачната церемония. Саймън въобще не се интересуваше къде ще прекарат нощта. Беше останал с впечатлението, че те всички заминаха за Лондон, а това също го устройваше. Колкото по-бързо се върнеха в игралните домове, толкова по-рано щяха да изпаднат във финансови затруднения.

Саймън стигна до края на стълбището и видя, че под вратата на библиотеката се процежда светлина. Той се усмихна весело и тръгна напред. Проследяването на неуловимата му съпруга се оказа не чак толкова трудна работа.

Саймън отвори вратата на библиотеката и влезе. Емили бе седнала зад голямото бюро и пишеше бързо в една дебела тетрадка. Беше облечена с пеньоар, а косата й беше прибрана под малка бяла шапчица. Когато чу, че вратата се отваря, тя повдигна глава и очите й се разшириха от почуда зад стъклата на очилата.

— Саймън?

— Добър вечер, скъпа. Не смяташ ли, че тук е твърде странно място за прекарване на първата брачна нощ? — Саймън затвори вратата, приближи се до студената камина и коленичи, за да запали подредените в нея дърва. — Не е толкова уютно, колкото в твоята спалня.

Емили се изправи.

— Саймън, какво правиш тук? Намери ли бележката ми?

— О, да, намерих я — той извади смачканата хартия от джоба си и я хвърли в пламъците, които бяха започнали да се разгарят, след което обърна глава и се усмихна. — Много разумно от твоя страна да се съобразяваш по такъв начин с моите чувства.

Емили поруменя и сведе очи.

— Единственото, което искам, е да не ви притеснявам с моите изблици на чувства, милорд.

Саймън се облегна с една ръка на камината и се загледа в жена си. Беше се сдобил с невеста, която бе убедена, че ще бъде в опасност, ако започне да се люби със своя съпруг. В първата брачна нощ подобно нещо би могло да хрумне само на Емили.

— Трябва да те уведомя, скъпа, че не считам твоите ласки за обременяващи и искам да изпълня задълженията си като съпруг.

— Много мило от ваша страна, но е очевидно, че ще изпълните дълга си, като се любите с мен, а аз не мога да понеса това.

— Разбирам. И ти реши, че не можеш да ми обясниш всичко това, и предпочете да ми оставиш бележка?

— Сметнах, че така ще ми бъде много по-лесно — тя скръсти ръце и се загледа в пода. — Чувствам се доста неловко, милорд. Навярно ме разбирате.

— Сигурно — каза мило Саймън, — но не забравяй, че — както беше подчертала веднъж — ние с теб общуваме на по-високо равнище. Аз и ти можем да говорим за неща, за които другите двойки не биха посмели и да си помислят.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Така ли мислите, Саймън?

Саймън видя тревога и надежда в погледа й и се усмихна, за да прикрие хладното си самодоволство. Дамата щеше да падне в ръцете му като узрял плод.

— Да, Емили, убеден съм в това — той отиде до масичката за напитки и взе бутилката с коняк. — Мислех, че и ти си убедена. Все пак ти беше тази, която ми го обясни.

— Е, надявах се да е истина — каза скромно Емили. — Но сега, след като разбрах какви са вашите истински намерения за този брак, съвсем не съм убедена, че изпитвате същите чувства към мен. Поне не в този момент.

— Но ти си се надявала, нали?

— О, да, Саймън. Свързвах всичките си надежди с подобна мисъл. Ето защо ви предложих да се ожените за мен. Но същевременно не искам да се чувствате задължен да изпълнявате своите съпружески задължения. Достатъчно е, че ви въвлякох в това рисковано начинание.

Саймън се закашля, сякаш конякът бе влязъл в кривото му гърло.

— Уверен съм, че не се чувствам подмамен да се оженя за теб, Емили. Много рядко правя неща, които не са ми по сърце.

— Вярвам ви, милорд, но трябва да се съгласите, че приведох доста силни аргументи относно същността на нашия брак. Освен това вашите съпружески задължения в леглото никога не са били най-важното за мен. От моя страна ще бъде несправедливо и егоистично да очаквам повече.

— Много си разумна, скъпа.

Саймън сметна за необходимо да се съгласи с тържествените й уверения. Тя изглеждаше толкова трагично решена да прояви благородство и да се съпротивлява на собствената си страст. Впрочем погледът й бе вперен в Саймън по начин, по който никоя жена не го беше гледала. Той трябваше да овладее този внезапен, див импулс на Емили, да я свали на килима и да я направи своя.

Прилив на лудо желание заля тялото му. Той усети, че започва да се владее все по-трудно, а досега никога не бе губил контрол в присъствието на жена.

— Саймън, какво става?

Той поклати глава и внимателно остави недопитата чаша. Проклятие! Сега бе предизвикан. Каквото и да си мислеше Емили, той бе взел решението за този брак. Това решение бе врата към отмъщението, което трябваше да съсипе цялото семейство Фарингдън, а обладаването на Емили тази нощ беше просто една стъпка от плана за разплата. Сигурно в този момент Бродърик Фарингдън стискаше зъби от ярост. Преди всичко той беше мъж и баща и щеше да разбере, че дъщеря му вече принадлежи изцяло на врага по начин, по който само жена може да принадлежи на мъж. Тя ще бъде завинаги загубена за Фарингдънови.

Но първо малката фея трябваше да бъде подмамена да се отдаде на собствената си страст.

— Скъпа моя, има един факт, който не може да бъде пренебрегнат — каза замислено Саймън.

— Кой е той?

— Ти каза, че си способна да установиш рядка форма на метафизично общуване.

— Вярвам в това с цялото си сърце, Саймън. Иначе не бих се омъжила, заклевам се.

— И ти желаеш тази уникална връзка между нас да се задълбочи и заздрави, нали?

— О, да, милорд — очите й светеха като диаманти. — Желая го с цялото си сърце. Това е моята цел и съм готова да работя усърдно, за да я постигна.

— Аз също споделям твоите намерения и желания.

— Саймън, не можеш да си представиш колко съм щастлива да го чуя.

— Както виждаш, аз също съм мислил по този въпрос. И искам да ти предложа един метод, който би задълбочил нашата метафизична връзка. Трябва да влезем колкото може по-бързо в царството на физиката.

Емили се вторачи в него.

— Да влезем в царството на физиката?

— Точно така. Изглежда твърде логично, нали? Метафизичният и физичният свят трябва да се свържат здраво.

— Наистина ли?

— Каквото става в единия свят, същото трябва да се случва и в другия. Не си ли съгласна?

Емили се замисли, преди да отговори.

— Смятате, че събитията в метафизичните пространство са отражение на физическата действителност? Това е забележителна идея и вие сте напълно прав, милорд. Напълно логично е.

— Като имаш предвид тази теория, надявам се, че ще ми позволиш да изпълня своите съпружески задължения през първата брачна нощ.

— Но, Саймън, аз вероятно няма да…

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Не заради теб, а заради мен, скъпа.

— Заради теб? — тя изглеждаше твърде учудена от това обяснение.

— Точно така. Ако аз съм прав, крайният резултат ще бъде добър и за двама ни. Възможностите ни за духовно общуване ще бъдат силно увеличени. Желая да установя метафизичната ни връзка толкова, колкото и ти, Емили.

Красивите й очи се изпълниха с огън, породен от дълбока женска страст. Ръцете й се бяха вплели една в друга толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Меките й устни трепереха.

— Саймън, уверен ли си, че резултатът ще бъде добър?

Саймън осъзна, че нито една жена не го бе гледала толкова искрено. Тялото му отвърна с луда страст. Кръвта му гореше, сякаш бе взел наркотик. Спомените от първата нощ с нея завладяха съзнанието му. Скоро тя ще бъде негова и цялата тази топлина и страст ще му принадлежат.

— Да, Емили, вярвам в добрия резултат — Саймън усети, че гласът му преграква, а думите се преплитат в устата му. — Уверявам те, нямам възражения за този експеримент скъпа. Ще опитаме ли да видим какво ще се получи?

— О, Саймън! — Емили се хвърли в прегръдките му. — Милорд, вие сте толкова щедър и благороден. Не мога да повярвам, че съм имала щастието да се омъжа за вас.

Саймън се усмихна с лице, заровено в червените й къдрици, паднали изпод нощната шапчица. Очакването още повече разгаряше желанието му.

— Аз съм щастливецът, Емили.

— Не, не, само аз спечелих. Не заслужавам толкова добър съпруг като вас. Не и след като се опозорих преди пет години. Но ви имам и съм благодарна на съдбата. Защото това е съдба.

— Възможно е.

Той я целуна и свали очилата и нощната й шапчица. Косата й се разпиля като огън върху раменете й. Саймън целуна едно след друго двете й очи. Клепките й запърхаха като малки пеперуди. Тя го погледна замечтано. Едва стигаше до реверите на черния му халат.

— Саймън?

— Тихо, любов моя. Достатъчно говорихме тази вечер. Дойде време да се научим да общуваме по друг начин.

Устните му се впиха в нейните и той чу как тя изстена, когато вкара езика си между тях. Желанието, което се разгаряше в него, беше толкова силно, че замъгляваше съзнанието му. Смътно осъзна, че трябва да вземе на ръце жена си и да тръгне с нея по стълбите, но спалнята й му се видя прекалено далеч. Желаеше я сега. Никога не бе желал толкова страстно една жена. Тялото му гореше. Но и тя го желаеше и той го чувстваше. Тялото й трепереше в ръцете му, въртеше се в прегръдките му и съзнанието, че е твърде слаба, за да се съпротивлява, го караше да се чувствува необикновено силен.

Той разкопча пеньоара и оголи раменете й. Емили не се възпротиви, когато дрехата падна в краката й. Саймън погледна надолу и видя малките тъмни зърна на гърдите й, които възбудено напираха през муселиновата нощница.

— Ти ме желаеш — пошепна той.

— Повече от всичко на света. Обичам те, Саймън — тя обви ръце около врата му и срамежливо го целуна. — Заклевам се, че ще бъда добра съпруга.

— Да, моя малка магьоснице — отвърна и я повали на килима срещу огъня. Тя се подчини с готовност, вкопчи се в него и зарови пламналото си лице в гърдите му. После потрепери отново и Саймън чу как дъхът й за миг секна. — Студено ли ти е? — попита той и се изпъна до нея.

— Не — погледна го бързо, после притвори очи. — Не, от огъня идва топлина. Не ми е студено, но съм нервна.

Той се усмихна и плъзна ръка под нощницата й. После наведе глава и я целуна по врата.

— Като се имат предвид обстоятелствата, това е разбираемо.

— Така ли мислиш? — погледна го с тревога Емили.

— Просто не си свикнала да общуваш физически.

— А ти?

Саймън бе смаян от въпроса й, но собственият му отговор го изуми още повече.

— Не — чу се да казва той. Това не му се беше случвало никога преди. Желанието му никога не е било толкова силно и неконтролируемо. — Не, това е нещо ново за мен, скъпа.

— Значи заедно ще изследваме този нов свят — усмихна се трепетно тя. — Ще бъдем пътници, впуснали се в мистериозно пътешествие.

— Ще бъдем — обеща той.

Пръстите му потръпваха, докато разкопчаваше нощницата и бавно я смъкваше от тялото й. Подпря се на лакът и въздъхна дълбоко, вперил поглед в съкровището, което се разкри пред него. Беше запленен от изящните, женствени извивки на нейните гърди, очарован от чувствените й бедра и грациозни крака.

— Емили, ти си прекрасна.

Той се протегна и докосна розовото кръгче, което украсяваше бялата й гръд. Палецът и показалецът обхванаха зърното и нежно започнаха да го мачкат. То се изду като черешова пъпка, готова да разцъфне. Безсилен да устои, Саймън наведе глава и засмука сладкия плод.

Емили изстена силно и се изви, търсейки устните му. Пръстите й неистово се впиха в тялото му. Той усети напрежението, което я изгаряше и това го възбуди още повече. Тялото му се сгърчи от вълнение. Ръката му се спусна надолу по бедрата й, търсейки червените къдрици между тях. Когато намери топлото влажно място, той имаше чувството, че полудява. Цялото му тяло гореше.

— Саймън, чувствам се странно.

Замаян, той вдигна глава и видя, че на лицето й е изписано очакване. Саймън хвана ръката й и я насочи под халата си.

— Знам, любов моя. И аз. Докосни ме, Емили.

Той свали халата си и сложи ръката й върху слабините си. Очите на Емили се разшириха от почуда.

— Саймън, добре ли си?

— Не, но скоро ще ме накараш да се почувствам по-добре — той я целуна, но не й позволи да отмести ръката си. — Това ме кара да се чувствам толкова добре. О, да! Обхвани ме с пръсти. Стисни ме!

Той бавно започна да се движи между пръстите й, докато почувства, че ще пламне.

Когато тя престана да се опитва да отдръпне ръката си и изглеждаше заинтригувана от реакцията на тялото му, Саймън пусна китката й. След това докосна копринената кожа на бедрата й. Ръката му се плъзна слепешком нагоре и спря, когато достигна набъбналите листенца, които скриваха тайните й. Той бавно провря пръста си в тесния отвор и в същото време докосна малката, чувствителна пъпка. Емили изкрещя и ръката й инстинктивно се сви. Саймън изпъшка и разбра, че не може да чака повече. Тя му въздействаше твърде силно, а не можеше да допусне унижението да свърши в ръката й и да разлее семето си по корема й.

— Емили, време е. Боже, помогни ми, не мога да чакам повече.

Той легна върху нея, като се опитваше да разтвори бедрата й. После насочи пениса си към мястото, където преди това я галеха пръстите му.

— Саймън?

— Доверяваш ли ми се, малка моя?

— О, да, Саймън. Вярвам ти напълно — тя го погледна с премрежен поглед и обви ръце около гърба му.

— Заклевам се, че винаги ще те пазя, Емили. Помни това. Каквото и да ти се случи, аз винаги ще се грижа за теб.

— Да, Саймън.

Той хвърли един поглед надолу към нея, като си мислеше, че никога не е виждал нищо по-прекрасно от Емили, изцяло отдадена на страстта. Езикът му пробяга по долната й устна. Бузите й бяха покрити с прелестна руменина. Саймън чувстваше тялото й — стегнато, гъвкаво и изключително еротично. Тя е девствена, припомни си той, и трябва да бъда много внимателен, за да не я нараня силно и да не я боли.

Но желанието му да проникне в нея бе по-силно от разума. Той използва пръстите си, преди да я обладае напълно. После се опита да се овладее. Капчици пот избиха по челото му и потекоха надолу.

— Саймън? — в гласа на Емили прозвуча объркване. Други чувства владееха сега тялото й, чувства, породени повече от смущение, отколкото от чувствено очакване.

— Първия път няма да бъде лесно — каза той, — Ти си толкова малка и стегната.

— Не съм сигурна, че това ми харесва, Саймън.

Той простена.

— Опитай се да се отпуснеш. Довери ми се, дръж се за мен и ми се отдай.

— Наистина ли вярваш, че това ще заздрави нашите духовни връзки? — попита тя малко отчаяно.

— Да. Господи, да!

Саймън не можеше повече да се сдържа и с едно рязко и силно движение влезе в нея до края. Той инстинктивно я прегърна и впи устни в нейните. Почувства как ноктите й се забиват в гърба му.

— По дяволите, Саймън — Емили стискаше очи и дишаше бързо. Цялото й тяло трепереше.

Саймън се опита да се въздържи малко, докато Емили свикне с неговото проникване. Тя не помръдваше. Беше очевидно, че се страхува.

— Емили, Емили, скъпа моя, погледни ме — замоли се Саймън, тъй като беше на края на силите си. — Нараних ли те?

Ресниците й потрепнаха и се вдигнаха. Всякакви следи от чувства бяха изчезнали от очите й. Погледът й бе смел и решителен.

— Свършихме ли?

Саймън изруга тихичко. Тя бе малка, крехка и мила, а той се чувстваше голям, тежък и непохватен. Тялото му не можеше да спре и той продължаваше да се движи.

— Не — измърмори той, — още не сме свършили.

— Това — тя облиза устните си — е злополучно.

— По дяволите, Емили. Не го направих добре. Съжалявам, трябваше да бъда по-внимателен.

— Това може би щеше да помогне — рече задъхано тя. — Но ти не трябва да се обвиняваш, скъпи Саймън. За това общуване явно трябва малко повече практика.

— Да, практика — съгласи се Саймън. — Ние ще имаме много време за практика, ти и аз.

Внимателно, като премерваше силите си, той започна да се движи отново.

Саймън усети как Емили започна колебливо да се вие под него, явно опитвайки се да свикне с мисълта, че има мъж в себе си. Нейните сладки движения бяха достатъчни.

— Емили, не! О, любов моя…

Беше твърде късно. С дрезгав, приглушен стон той се изпъна, треперейки с цялото си тяло. Пламъците на огъня допълваха топлината на Емили. Саймън се бе отдал на сладостта от преживяването така, както никога преди това.

За един безкраен миг той сякаш висеше във въздуха, после с тиха въздишка се отпусна върху нея. Доста дълго остана да лежи така, докато мускулите му започнаха постепенно да се отпускат. Саймън смътно осъзна, че никога досега не е бил толкова задоволен. Лека-полека дишането му се нормализира и той отвори очи.

Емили му се усмихваше; погледът й бе пълен с любопитство и почуда.

— Е? — запита тя, когато видя, че миглите му се повдигнаха.

Саймън се загледа в нея и се почувства като тъпак.

— Какво?

— Стана ли?

Той разбра, че е изпуснал нишката на разговора и се опита да се концентрира.

— Какво е станало?

— Нашият експеримент за задълбочаване на метафизичното ни общуване. Чувстваш ли се по-близо до мен в духовен план, Саймън?

— Мили Боже! — той премигна и се обърна на другата страна, като я притискаше към гърдите си. За няколко секунди погледът му бе вперен във високия таван, докато се опитваше да дойде на себе си.

Тя внимателно докосна космите по гърдите му.

— Саймън?

— Да? — отвърна той, като си мислеше, че метафизичното общуване е последното нещо, което го вълнува в този момент.

— Радвам се — рече тя и сгуши глава в рамото му.

Саймън се вгледа в червените й къдрици, които отразяваха светлината от огъня. Като излъскана мед, помисли си той. После действителността се стовари върху него с цялата си тежест.

— Това е първата ни брачна нощ.

— Да.

— Нашата първа брачна нощ, а аз те обладах на пода в библиотеката.

— Предпочитам да запомниш, че в първата ни брачна нощ си се любил с мен на пода в библиотеката — отвърна провлачено тя.

— Трябваше да се овладея — каза рязко Саймън и прокара пръсти през косата си. — Трябваше да бъдем в твоето или в моето легло.

— Не се притеснявай, Саймън. За мен няма особено значение къде съм прекарала първата си брачна нощ — усмихна се сънено Емили. — Ако искаш, няма да описвам подробностите в моя дневник.

— За Бога, за нищо на света не ги вписвай в проклетия си дневник! — Той се изправи на крака и нервно облече халата си. После се наведе, вдигна Емили и свали нощницата й. Тя бе изцапана с доказателството за нейната девственост. Саймън загъна Емили с халата, а в съзнанието му се прокрадваше чувства на вина.

— Емили, добре ли си?

Тя навири нослето си и отговори:

— Чувствам, че лепна и малко ме боли. Но все пак съм горе-долу добре. А ти как си, Саймън? Добре ли се чувстваш?

— Да, добре съм — отвърна той и я гушна в прегръдките си.

Но не беше добре. Чувстваше се странно, а това усещане не му харесваше. Беше загубил самообладанието си с тази жена. Подобно нещо не му се бе случвало никога. Трябваше да владее положението от началото до самия край. Цялата работа трябваше да стане с малко повече финес. Вместо това той се отпусна във водовъртежа на чувствата и загуби самоконтрол.

Саймън заключи тъжно, че неговата червенокоса фея фактически бе командвала тази нощ, независимо дали тя самата осъзнаваше това. Беше му скроила цялата игра още от момента, в който намери писмото върху възглавницата. Саймън се зачуди дали Емили разбира с каква сила се сдоби тази вечер. Жените никога не закъсняват да използват влиянието си, а малката Фарингдън ще бъде по-бърза от другите. Но тя не е повече Фарингдън, припомни си Саймън. Сега беше негова.

— Саймън — обади се Емили, докато вървяха към стълбите, — ядосан ли си?

— Не, Емили — отвърна той, загледан в килима — не съм.

Тя се усмихна ведро.

— Имаш твърде странен вид. Предполагам, че това е резултат от нашите усилия да общуваме физически и метафизически едновременно. Доста е изморително, нали?

— По дяволите, наистина е изморително — отвърна Саймън.