Скандална нощ

21

— Взе ли я? Получи ли я? О, моля те кажи, че я взе — извика Елизабет Блай и се повдигна развълнувана на пръсти, когато най-добрата й приятелка излезе през стъклената врата на книжарницата на „Минерва Прес“.

— Слава на Зевс, взех я — отговори възхитено Каро Брокуей и извади под палтото си тънката книжка. Дъхът на момичето излизаше като бяло облаче в студения въздух.

Преди Елизабет да стигне до нея, един лакей с морскосиня ливрея й препречи пътя.

— Давам ви за тази книга три лири, мис.

Каро се спря, видимо смутена.

— Но тя струва само половин гвинея.

— Слагам пет отгоре — каза мъжът и хвърли отчаян поглед към дългата редица от карети зад него.

Чак до Гайсчърч Стрийт се бяха наредили частни карети и градски файтони. Облечени в кожени наметки и маншони, техните обитатели се бяха примирили да треперят с часове на студа, като се надяваха да се сдобият с третия том на най-новата литературна сензация на Лондон, книгата „Жената на Господаря на смъртта“.

— Моля ви, мис, смилете се над мен — молеше мъжът. — Навярно сте чули какво направи лейди Драйдън с лакея си.

Момичетата се спогледаха с широко отворени очи. Цял Лондон говореше за това, какво се бе случило с лакея на лейди Драйдън. Той се бе осмелил да се върне с празни ръце и смутено да съобщи, че са измъкнали от ръцете му последната книга от втория том на „Жената на Господаря на смъртта“ и тя е попаднала в алчните ръце на лейди Федъруик. Някои твърдяха че са чули гневният крясък на контесата чак до Алдгейт. Тя ударила с чадъра си нещастния човек по главата, вирнала нос и наредила на кочияша си да заминат без него. Лакеят тичал след каретата и молел контесата да му прости, докато накрая припаднал с лице върху купчина конски фъшкии. Според слуховете, все още търсел работа по доковете.

— Ужасно съжалявам, сър, но не мога да ви помогна. — И като стискаше книгата до гърдите си, Каро се запъти към Елизабет. — Станала съм на разсъмване и обещах на майка си веднага да занеса книгата у дома. Тя ще я чете след вечеря на семейството. Всички умираме от любопитство да разберем какво ще се случи, когато дукът разбере, че младата му жена е изневерила.

Елизабет завъртя очи.

— Не мога да повярвам, излиза, че тя е глупачка, след като се държи по този начин. — Момичето плесна с ръце си погледна замечтано. — От самото начало знаех, че този толкова приятен, мил великодушен и невероятно красив мъж никога не би наранил една жена, особено когато тя е негова съпруга.

Лакеят последва Каро със заплашителна физиономия. Той протегна ръка, облечена с бяла ръкавица.

— Нищо няма да ти коства да ми я дадеш. Мисля, че пет фунта за просто същество като теб са цяло състояние.

— Да бягаме, Каро — изкрещя Елизабет, хвана приятелката си за ръка и я дръпна.

Когато двете момичета побягнаха с развети пелерини, лакеят свали шапката си и извика след тях.

— Седем фунта! Ще ти дам седем фунта!

Пред всички книжарници и обществени библиотеки в Лондон се разиграваха подобни сцени. Авторката беше настояла една съкратена версия на романа й да се появи като разказ с продължение в седмичните списания, за да може да я прочетат и тази част от читателите, които не успееха да си купят книгата. В момента, когато се появеше най-новото издание, тълпи от хора щурмуваха уличните продавачи, буквално изтръгваха от ръцете им списанието и разкъсваха тънката хартия. Долу при доковете, дори и тези, които не можеха да четат, проливаха сълзи на умиление над грубата рисунка на млада жена с аристократичен произход, която на колене моли за прошка мъжа си, а той с тъжно лице и показва вратата.

Съдържанието на романа даде на висшето общество възможност за безкрайни часове оживени обсъждания. Не можеха да приемат факта, че една от тях беше паднала толкова ниско, за да напише тази история. Това беше най-големият литературен скандал в Лондон след скандала от преди десет години, когато жененият Пърси Биш Шели избяга във Франция с шестнадесетгодишната Мери Годуин.

Когато се разчу, че дук Девънбрук и „Минерва Прес“ организират бал в чест на авторката, всички се втурнаха да си осигурят покани. Семействата, които бяха заминали за именията си, се върнаха отново в града. Никой не искаше да пропусне събитието на годината и възможността да се срещне лично с прославената Жена на Господаря на смъртта.

Когато Лоти приближи мраморната стълба, водеща от галерията към балната зала на Девънбрук Хаус, тя се чувстваше по-скоро неспокойна, отколкото известна. Гостите се трупаха в залата под нея и чакаха с напрежение появата й. В ъгъла се седеше един цигулков квартет, а музикантите с лъкове върху струните очакваха знака за първия валс. Стърлинг и Лора я чакаха долу пред стълбата и изглеждаха по-нервни и от Джордж, който с наведена глава кръстосваше залата в опитите си да избяга от упоритата Хариет.

През целия си живот Лоти бе мечтала за този момент, но когато той дойде, се почувства невероятно самотна. Пипна с ръка високата си фризура и се запита дали някой от гостите ще познае момичето от Харфордшир, известно като „дивачката“. С помощта на Даяна и Лора беше избрала рокля от смарагдовозелено кадифе, която откриваше млечнобелите й рамене. Една кадифена панделка обвиваше тънкия й врат, а краищата на бухналите й ръкави и на квадратното деколте бяха украсени с блестящи златни нишки. Талията беше високо поставена и обгръщаше естествените й заоблености. Перленият наниз в косата придаваше на целомъдрения й вид нотка на елегантност, както и дантелата, която проблясваше под полата на роклята й.

Адисън стоеше застинал на най-горното стъпало. Слугата й намигна едва забележимо, след като се покашля и тържествено обяви:

— Нейна светлост маркиза Оукли!

През залата премина възбуден шепот и погледите на присъстващите се отправиха към нея. Лоти докосна с върховете на пръстите си върху желязното перило и бавно слезе по стълбите с прелестна усмивка.

Стърлинг я очакваше долу. Лоти почувства как гърдите й се изпълниха с копнеж, когато за момент си представи, че Хейдън би могъл да стои на мястото му с горд израз в зелените си очи.

Зет й подаде ръка, а Лора даде знак на музикантите да засвирят първия валс, с който Лоти и Стърлинг трябваше да открият бала.

— Все още никакво известие ли няма от Таунсенд? — осведоми си Стърлинг, когато и други двойки се присъединиха към тях и ги потопиха във водовъртежа от цветове и звуци.

— Нито дума. Мисля, че Хейдън го е хвърлил в морето, заедно с книгата ми.

Стърлинг намръщи чело.

— По-добре него, отколкото теб.

След като първият валс свърши, той я предаде на сияещия мистър Бил. Любезният издател беше много горд от факта, че танцува с известната авторка. Завладяващият успех на романа й не само бе напълнил кесията му, но бе подобрил чувствително и външния му вид. Лоти прие ръката му, но трябваше да преживее факта, че той беше по-добър като издател, отколкото като танцьор.

— Оценявам вечерта като триумф, милейди — каза той и я изгледа над очилата си, — както и отпечатването на седмото издание от третата част на книгата.

За щастие той не забеляза тайните погледи, отправяни към Лоти през моноклите и зад ветрилата. В тях нямаше възхищение, а само любопитство и едва прикрито съчувствие. Като се усмихна на мистър Бил, тя вирна нос. Щом Хейдън е могъл да издържи презрението на обществото в продължение на четири години, и тя бе в състояние да ги изтърпи за една вечер.

Заета да държи нежните си крака на сигурно разстояние от грубите обувки на издателя, Лоти не забеляза гробната тишина, която изведнъж обгърна присъстващите. Дори музикантите замлъкнаха по средата на изпълнението.

В неочакваната тишина гласът на Адисън прозвуча ясен и отчетлив, дори не толкова безучастен както винаги:

— Негова светлост Хейдън Сент Клер, маркиз Оукли.

През тълпата премина вълна от учудване. Лоти се обърна и видя съпруга си, застанал горе на стълбата.