Скарамуш

IРЕПУБЛИКАНЕЦЪТ

Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан. И това бе цялото му наследство. Всъщност и произходът му бе неизвестен, при все че селяните от Гаврийак отдавна бяха разпръснали забулващия го мрак на таймата. Тези прости бретонци не бяха чак толкова прости, та да се оставят да ги измами някаква измислена роднинска връзка, на която липсваше дори достойнството на оригиналността. Когато един благородник, без никаква явна причина, се обяви за кръстник на бог знае откъде изникнало дете и след това се грижи за възпитанието и образованието на момчето, и най-простодушният селяк прекрасно разбира положението. И тъй, добрите хорица от Гаврийак не си правеха никакви илюзии по отношение на истинските роднински връзки между Андре-Луи Моро (както е било наречено момчето) и Кентен дьо Керкадиу, повелителя на Гаврийак, който живееше в голямата сива къща, господствуваща от хълма над скупченото в подножието му селце.

Андре-Луи се беше научил да чете и пише в селското училище, като по това време бе живял при стария Рабуйе, адвоката, който в качеството си на финансов управител се грижеше за делата на мосьо дьо Керкадиу. След това, на петнадесетгодишна възраст, го бяха изпратили в Париж, в лицея „Луи льо Гран“, да учи право и се беше върнал да упражнява професията си заедно с Рабуйе. Всичко това на разноските на кръстника му мосьо дьо Керкадиу, който сега, като го поставяше отново под настойничеството на Рабуйе, сякаш съвсем явно се мъчеше да осигури бъдещето му.

Андре-Луи, от своя страна, бе използувал в пълна мяра предложените му възможности. Вие го виждате на двадесет и четири годишна възраст, натъпкан с достатъчно знания, за да причини интелектуално разслабване на един обикновен ум. Ревностното изучаване на човека, като се започне от Тукидид1 до енциклопедистите2 и от Сенека3 до Русо4, бе затвърдило у него до неопровержимо убеждение първите съзнателни впечатления за общата умопобърканост на подобните му. Нито мога да открия нещо в богатия му със събития живот, което да е могло някога впоследствие да го разколебае в това мнение.

По телосложение не беше едър, едва ли над среден ръст, със слабо, лукаво лице, издаден нос и изпъкнали скули и с права черна коса, стигаща почти до рамената. Устата му беше голяма, капризна и с тънки устни. От грозота го спасяваше само великолепието на двете вечно неспокойни очи, блестящи и толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. За своеобразните качества на ума и рядката дарба да се изразява изящно богати доказателства ни дават писанията му (за съжаление твърде оскъдни) и особено неговите „Изповеди“. Дарбата си за красноречие той едва ли още съзнаваше, макар и да си беше спечелил с нея известна слава в Ренската литературна камара — един от тези размножили се по онова време в страната клубове, където интелектуалната младеж на Франция се събираше да изучава и разисква новите философски течения, които си пробиваха път в обществения живот. Но славата, добита от него там, едва ли беше за завиждане. Беше твърде хаплив, твърде язвителен, твърде много-разположен (така мислеха колегите му) да осмива възвишените им теории за обновяване на човечеството. Сам той възразяваше, че не прави нищо друго, освен да ги поставя пред огледалото на истината и не е негова грешката, ако, отразени там, те изглеждат смешни.

Единственото, което постигаше с това, бе, че ги ожесточаваше и щеше да бъде изключен от загубилото доверие в него дружество, ако не беше приятелят му Филип дьо Вилморен, студент по богословие в Рен, един от най-популярните членове на Литературния клуб.

Дошъл една ноемврийска сутрин в Гаврийак с куп новини за политическите бури, които се струпваха по това време над Франция, Филип научи в това глухо бретонско селце нещо, което изостри издигналото се вече в него възмущение. Един селянин от Гаврийак, на име Мабе, бил застрелян същата сутрин в гората Мьопон, оттатък реката, от ловен пазач на маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Нещастникът бил заловен на местопрестъплението, когато вадил от примка фазан, и ловният пазач изпълнил изричните заповеди на своя господар.

Разгневен от тази толкова крайна и безпощадна тиранична постъпка, мосьо дьо Вилморен възнамеряваше да изложи въпроса на мосьо дьо Керкадиу. Мабе бе крепостен на Гаврийак и Вилморен се надяваше да трогне господаря на Гаврийак да поиска поне някакво обезщетение за вдовицата и трите сирачета, останали след това зверско деяние.

Но понеже Андре-Луи бе най-скъпият приятел на Филип — почти като брат, — младият семинарист преди всичко потърси него. Завари го да закусва сам в дългата обедна стая на Рабуйе с нисък таван и бяла ламперия и след като го прегърна, оглуши го с изобличения по адрес на мосьо-дьо Ла Тур д’Азир.

— Чух го вече — каза Андре-Луи.

— Говориш така, като че ли случката не те е изненадала — укори то приятелят му.

— Нищо зверско не може да ме изненада, когато е извършено от звяр. А Ла Тур, д’Азир е звяр, то е известно на всички. Толкова по-глупаво от страна на Мабе да краде негови фазани. Трябвало е да краде от някой друг.

— Само това ли ти можеш да кажеш?

— Какво друго може да се каже? Смятам, че имам практичен ум.

— Другото, което може да се каже, възнамерявам да кажа на кръстника ти мосьо дьо Керкадиу. Ще потърся от него правосъдие.

— Срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир? — Андре-Луи повдигна вежди.

— Защо не?

— Скъпи мой наивнико Филип, гарван гарвану око не вади.

— Не си справедлив спрямо кръстника си. Той е милостив човек.

— О, милостив, колкото ти душа иска. Но това не е въпрос на милосърдие. Това е въпрос на ловни закони.

Мосьо дьо Вилморен вдигна от възмущение дългите си ръце към небето. Беше висок, слаб младеж, една-две години по-млад от Андре-Луи, много скромно облечен в черно, както прилича на семинарист, с бели маншети и яка и със сребърни закопчалки на обувките. По грижливо прибраната му коса нямаше следи от пудра.

— Говориш като адвокат! — избухна той.

— Естествено. Но не ми се сърди напразно заради това. Кажи ми какво искаш да направя?

— Искам да дойдеш с мен при мосьо дьо Керкадиу и да упражниш влиянието си, за да получим правосъдие. Предполагам, че искам твърде много.

— Скъпи Филип, готов съм да дам живота си, за да ти услужа. Предупреждавам те, че това е напразен опит, но дай ми време да довърша закуската и ще бъда на твое разположение.

Мосьо дьо Вилморен се отпусна на широко кресло пред добре почистената камина, където весело гореше огън от струпани борови дървета. И докато чакаше, заразправя на приятеля си последните новости за събитията в Рен. Млад, пламенен, възторжен и вдъхновен от идеалите на утопистите5, той страстно осъждаше бунтовното становище на привилегированите съсловия.

Андре-Луи, който вече много добре знаеше каква насока вземат настроенията в редиците на една класа, в чиито обсъждания участвуваше като представител на благородник, съвсем не се изненада от това, което чу. Мосьо дьо Вилморен го влудяваше мисълта, че неговият приятел явно отказваше да сподели собственото му възмущение.

— Не виждаш ли какво значи това? — възкликна той. — Като не се подчиняват на краля, благородниците разклащат самите устои на трона. Не им ли е ясно, че собственото им съществуване зависи от него, че ако тронът се сгромоляса, смазани ще бъдат те, които стоят най-близко до него? Не го ли виждат това?

— Изглежда, не го виждат. Те са само управляващи класи, а аз никога не съм чувал за управляващи класи, които да имат очи за нещо друго освен личната си изгода.

— Там е нашата болка! Точно това ще променим.

— Ще премахнете управляващите класи? Интересен експеримент. Предполагам, че такъв е бил първоначалният план на създателя и може би той е щял да сполучи, ако не е бил Каин6.

— Това, което ще направим — заяви мосьо дьо Вилморен, като се мъчеше да сдържи раздразнението си, — ще бъде да предадем управлението в други ръце.

— И вие мислите, че с това ще се промени нещо?

— Сигурен съм, че ще се промени.

— А! Предполагам, че сега, в най-ниския духовен сан, вече си получил доверието на всевишния. Той трябва да ти е доверил намерението си да промени установения ред на човечеството.

Хубавото аскетично лице на мосьо дьо Вилморен се помрачи.

— Ти богохулствуваш, Андре — укори той приятеля си.

— Уверявам те, че го казвам напълно сериозно. За да се направи това, за което ми загатваш, ще е необходима направо божия намеса. Трябва да промените човека, а не системите. Можете ли ти и нашите самохвални приятели от Ренския литературен клуб или кое да е друго учено дружество във Франция да изнамерите никога още неопитвана система на управление? Положително не. А могат ли те да кажат за коя да е опитана система, че е завършила с нещо друго освен неуспех? Драги ми Филип, бъдещето може да се предскаже със сигурност само в миналото. Ab actu ad posse valet consecutio7. Човекът никога не се променя. Той е винаги ненаситен, винаги користолюбив, винаги подъл. Говоря за човека като едно общо цяло.

— Нима твърдиш, че не е възможно да се подобри съдбата на хората? — подхвърли му предизвикателно мосьо дьо Вилморен.

— Когато казваш „хората“, разбира се, имаш пред вид масите. Ще ги Премахнете ли? Това е единственият начин да подобрите тяхната съдба, защото, докато те остават маси, съдбата им ще бъде вечни мъки.

— Разбира се, ти привеждаш доводи в полза на онези, на които служиш. Предполагам, че това е естествено — Мосьо дьо Вилморен говореше със скръб и възмущение.

— Напротив, мъча се да говоря съвсем безпристрастно. Нека разгледаме тези ваши идеи. До каква форма на управление се домогвате вие? Република, ако извадим заключение от това, което ти ми каза. Е, вие вече я имате. Всъщност днес Франция е република.

Филип го загледа втренчено.

— Струва ми се, че говориш с парадокси. Ами кралят?

— Кралят ли? Цял свят знае, че във Франция не е имало крал след Луи XIV. Във Версай8 има един затлъстял господин, който носи короната, но самата новина, която ми донесе ти, показва колко малко значи всъщност неговата дума. Благородниците и духовенството са тези, които заемат високите места, а народът на Франция превива врат под техните крака, на тези истински управници. Ето защо аз казвам, че Франция е република; тя е република, устроена по най-добър образец — образеца на Рим. Тогава, както и сега, имало големи патрициански семейства, те живеели в разкош и запазвали за себе си властта, богатствата и всичко друго, което заслужавало да се притежава, а имало и маси, погазени и стенещи, окъпани в пот и кръв, гладуващи и гинещи в римските бордеи. Това е било република, най-могъщата, каквато сме познавали.

Филип се бореше с нетърпението си:

— Най-после ще признаеш… всъщност ти вече го призна… че не бихме могли да бъдем управлявани по-зле, отколкото сме управлявани сега?

— Въпросът не е в това. Въпросът е дали ще бъдем управлявани по-добре, ако заменим сегашната управляваща класа с друга. Ако не получа някаква гаранция за това, аз ще съм последният, който би помръднал пръст, за да променя положението. А каква гаранция можеш да ми дадеш? Коя е класата, която се стреми да заграби властта? Ще ти кажа. Буржоазията.

— Какво?

— Това те стряска, а? Истината често обърква. Не си мислил за това? Добре, помисли сега. Поразгледай хубавичко този Нантски манифест. Кои са авторите му?

— Мога да ти кажа кой принуди Нантския общински съвет да изпрати манифеста на краля. Към десет хиляди души трудещи се: корабостроители, тъкачи, работници и всякакви занаятчии.

— Подтикнати, накарани от своите работодатели, богатите търговци и собствениците на кораби в града — отговори Андре-Луи. — Имам навика да се вглеждам в нещата отблизо, именно поради което колегите ни от Литературния клуб проявяват такава искрена неприязън към мен при споровете. Там, където аз задълбочавам навътре, те се хлъзгат по повърхността. Зад тези нантени работници и занаятчии се крият майсторите на корабни платна, предачите, собствениците на кораби и роботърговци, които съветват, подучват тези бедни, тъпи, неуки труженици да проливат кръвта си в стремежа към неуловимия призрак на свободата. Роботърговците! Хората, които живеят и забогатяват от покупко-продажба на човешка плът и кръв колониите, провеждат в родината си кампания в святото име на свободата! Не виждаш ли, че цялото това движение е движение на търгаши, гърговци на едро и дребни васали, у които богатството раздухва завист към властта, произлизаща единствено от потеклото? Сарафите в Париж, които държат в ръцете си облигациите на държавния дълг, виждат застрашеното финансово положение на страната и треперят при мисълта, че един-единствен човек може да има силата да заличи дълга с обявяване на банкрут. За да се осигурят, те подкопават устоите на държавата, та да я съборят и върху развалините да изградят нова, в която те ще са господарите. А за да постигнат това, подбуждат народа. В Дофине видяхме вече кръв да се лее като вода — кръвта на масите, винаги кръвта на масите. Сега може да видим същото и в Бретан. И ако накрая новите идеи възтържествуват? Ако феодалното управление бъде свалено, какво тогава? Вие ще смените аристокрацията с плутокрация. Струва ли си това труда? Смяташ ли, че под властта, на сарафите и роботърговците, на хората, забогатели по други начини и от низкото изкуство на покупко-продажбите, мнозинството от хората ще бъде по-добре, отколкото под властта на свещениците и благородниците? Идвало ли ти е някога на ум, Филип, кое прави управлението на благородниците толкова нетърпимо? Користолюбието. Користолюбието е проклятието на човешкия род. Нима можеш да очакваш по-малко користолюбие у хора, които са се издигнали с користолюбие? О, аз съм готов да призная, че сегашното правителство е отвратително, несправедливо, тиранично — наречи го както искаш; но те моля да погледнеш напред и да видиш, че правителството, с което се предполага да го замените, може да се окаже безкрайно по-лошо.

Филип поседя замислено за миг. Сетне отвърна на нападката:

— Ти не говориш за превишенията, за страшните, непоносими превишения на властта, от които страдаме сега.

— Където има власт, винаги ще има превишения на властта.

— Но не когато използуването на тази власт зависи от справедливото й приложение.

— Използуването на властта е власт. Не можем да нареждаме на тези, които разполагат с нея.

— Народът може… народът със своята сила.

— Пак ще те попитам: когато казваш „народът“, сигурно имаш предвид масите? Положително. Каква власт могат да упражняват масите? Те знаят да вилнеят. Знаят да горят и колят известно време. Но не могат да упражняват трайна власт, защото то изисква качества, каквито масите не притежават, понеже иначе нямаше да бъдат маси. Неизбежната, трагична последица на цивилизацията са масите. Колкото до останалото, превишенията на властта може да се поправят от справедливостта, ако я няма у просветените, не може да се намери никъде изобщо. Мосьо Некер9 трябва да се занимае с оправяне на превишенията и ограничаване на привилегиите. Това е решено. Тъкмо с тази цел трябва да се съберат Генералните щати10.

— А какво многообещаващо начало сложихме ние в Бретан, бога ми! — възкликна Филип.

— Пфу! Това не е нищо. Естествено благородниците няма да отстъпят без борба. Безсмислена и смешна борба, но… предполагам, че е в човешката природа да вършим безсмислени и смешни неща.

Мосьо дьо Вилморен стана унищожително саркастичен:

— Вероятно ще окачествиш и застрелването на Мабе като безсмислено и смешно. Не бих се учудил дори да те чуя да твърдиш в защита на маркиз дьо Ла Тур д’Авир, че ловният му надзирател се е показал милостив, като е застрелял Мабе, защото единствената друга възможност е щяла да бъде доживотна каторга.

Андре-Луи допи шоколада, остави чашата и свършил закуската, бутна назад стола.

— Признавам, че ми липсва твоето безкрайно милосърдие, драги Филип. Аз съм покъртен от съдбата на Мабе. Но след като превъзмогнах душевното потресване от тази новина, не забравям, че в края на краищата смъртта е сполетяла Мабе, когато е крал.

Мосьо дьо Вилморен скочи прав от възмущение.

— Може ли да се очаква друго гледище от човек, който е помощник финансов управител на един благородник и представител на благородник в Щатите на Бретан!

— Филип, справедливо ли е това? Ти ми се сърдиш! — възкликна с искрена загриженост Андре-Луи.

— Аз съм засегнат — призна Вилморен. — Аз съм дълбоко засегнат от твоето отношение. И не съм единственият, който се възмущава от реакционните ти тежнения. Знаеш ли, че Литературният клуб мисли сериозно да те изключи?

Андре-Луи сви рамене:

— Това нито ме изненадва, нито ме тревожи.

Мосьо дьо Вилморен продължи разпалено:

— Понякога мисля, че нямаш сърце. За тебе винаги важи законът, а не справедливостта. Струва ми се, че съм сгрешил, като съм дошъл при теб. Ти надали ще можеш да ми помогнеш при разговора с мосьо дьо Керкадиу — Той взе шапката си явно с намерението да си върви.

Андре-Луи скочи и го хвана за ръката.

— Кълна се, че никога вече не ще се съглася да говоря с теб за право и политика, Филип! Аз те обичам твърде много, за да се карам с теб заради чуждите неприятности.

— Но аз ги приемам като мои собствени! — буйно настоя Филип.

— Точно така постъпваш и аз те обичам заради това. Правилно е да го вършиш. Ти ще бъдеш свещеник, а работите, на всекиго влизат в работата на свещеника. Пък аз съм, адвокат — финансов управител на един благородник, както: казваш, — а в работата на адвоката влиза работата на неговия клиент. Това е разликата между нас. Въпреки това няма да се отървеш от мен.

— Но аз ти казвам откровено, че сега, като го пообмислих, бих предпочел да не идваш с мен при мосьо дьо Керкадиу. Задълженията ти към твоя клиент не могат да ми бъдат от полза.

Ядът му беше преминал, но решението оставаше твърдо и почиваше на изложеното от него основание.

— Добре — каза Андре-Луи. — Да бъде, както искаш. Обаче нищо не може да ми попречи поне да дойда с теб до-замъка и да почакам, докато отправиш искането си към мосьо дьо Керкадиу.

Така те излязоха като добри приятели, понеже благият нрав на мосьо дьо Вилморен не познаваше злобата, и заедно се запътиха нагоре по стръмната главна улица на Гаврийак.

IIАРИСТОКРАТЪТ

Сънливото селце Гаврийак, отстоящо на половин левга11 от главния път за Рен и поради това необезпокоявано от светския шум, лежеше в извивка на реката Мьо, в полите и покатерило се до половината склон на невисокия хълм, увенчан от прихлупената господарска къща. Когато платяха данъка на своя сеньор12 (отчасти в пари и отчасти с труд), десятъка на църквата и налозите на краля, селяните се чудеха как да не умрат от глад с това, което им оставаше. И все пак, колкото и трудно да беше положението в Гаврийак, то не беше чак толкова трудно, както на много други места във Франция — и наполовина не толкова трудно, както във феодалните владения на големия сюзерен13 Ла Тур д’Азир, чиито обширни имоти се деляха от това селце тук чрез водите на Мьо.

Господарския вид, доколкото той можеше да му се припише, Шато14 дьо Гаврийак дължеше по-скоро на издигнатото си положение над селото, отколкото на някакви Собствени качества. Изградено от гранит, както и всички други къщи в Гаврийак, макар и позагубило от студения си вид след около три столетия съществуване, то представляваше прихлупена сграда с плоско лице, на два етажа, осветявани от по четири прозореца с дървени външни капаци, и заградена от двете страни с четвъртити кули или пристройки с конически покриви. Разположено доста навътре в градина, оголена сега, но много приятна лете, и с прекрасна широка, заградена с балюстрада тераса отпред, то имаше вид точно на това, което беше винаги и винаги е било — жилище на скромни хора, интересуващи се повече от селско стопанство, отколкото от приключения.

Кентен дьо Каркадиу, господарят на Гаврийак („сеньор дьо Гаврийак“ беше единствената неопределена титла, която носеше, както я бяха насили дедите му преди него, дадена им кой знае откъде и кога), потвърждаваше впечатлението, произвеждано от неговия дом. Груб като гранита, той никога не бе пожелал да се запознае с живота на кралския двор, дори не беше служил в кралската армия. Бе предоставил на по малкия си брат Етиен да представлява семейството в тези високопоставени кръгове. Собствените му интереси от най-ранна възраст са били съсредоточени върху горите и пасбищата. Ходеше на лов и обработваше нивите си и по външен вид изглеждаше много малко по-добре от изполичарите си селяни. Не държеше на никакъв блясък, поне блясък, съответен на положението му или вкуса на неговата племенница Алин дьо Керкадиу. Алин, след като беше прекарала горе-долу две години в дворцовата атмосфера на Версай под егидата на чичо си Етиен, имаше доста различни схващания от чичо си Кентен за това, което прилича на достойнството на един сеньор. Но въпреки че това единствено дете на трети Керкадиу, откакто бе останало сираче на четиригодишна възраст, бе упражнявало тиранично влияние върху господаря на Гаврийак, и баща, и майка за момичето, Алин никога още не бе сполучила да сломи упоритостта му в това отношение.

Все пак тя не се отчайваше (постоянството беше една от главните черти на характера й, въпреки усърдните си и безплодни старания след завръщането от големия свят на Версай преди около три месеца.

Когато дойдоха Андре-Луи и мосьо дьо Вилморен, тя се разхождаше по терасата. Тънката й снага бе защитена от хладния въздух с подплатено с кожи палто, а плътно прилягащото боне, поръбено с бяла кожа, покриваше главата. То беше стегнато с бледосиня панделка от дясната страна на брадичката, а от лявата се беше проточил дълъг кичур пшениченоруса коса. Свежият въздух бе зачервил изложената част от бузите и сякаш беше придал особен блясък на тъмносините й очи.

Андре-Луи и мосьо дьо Вилморен й бяха познати от детство. Тримата бяха играли заедно едно време и тя наричаше Андре-Луи „братовчед“ с оглед на духовното му родство с чичо й. Роднинските отношения се бяха запазили между двамата дълго след като старата интимност с Филип дьо Вилморен изчезна и той се превърна за нея в „мосьо дьо Вилморен“.

Девойката ги поздрави с махане на ръка, когато се зададоха, и спря да ги дочака в края на терасата откъм късата алея, по която приближаваха — очарователна като картинка и изпълнена със съзнанието за хубостта си.

— Ако идвате при господин чичо ми, избрали сте много неподходящ момент, мосьо — каза им тя с някаква особена възбуда. — Той е много, много сериозно зает.

— Ние ще почакаме, мадмоазел — отговори мосьо дьо Вилморен и галантно се наведе над протегнатата към него ръка. — Кой ли би побързал да отиде при чичото, ако може да се позабави за миг с племенницата?

— Господин абате — подразни го тя, — когато ви посветят в свещенически сан, ще ви взема за свой изповедник. Вие сте тъй отзивчив и любезен.

— Но не и любопитен — подхвърли Андре-Луи. — Това не ти направи впечатление.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш, братовчеде Андре.

— Пък може и да ме вземете — изсмя се Филип. — Човек никога не знае.

След това погледът му се плъзна през терасата и се спря върху каляска, която стоеше пред вратата на замъка. Беше от тези коли, каквито често се виждат из улиците на голям град, но рядко в селска обстановка. Това бе двуконен екипаж на прекрасни ресори, направени от орехово дърво, лакиран, сякаш покрит със стъкло, и с малки пасторални сценки, изяшно нарисувани по таблите на вратата. Имаше две места, капра отпред за коларя и стъпало отзад за лакея. Това стъпало беше празно, но лакеят крачеше пред входа и когато излезе иззад колата и попадна в кръга на зрението на мосьо дьо Вилморен, оказа се, че носи блестящата синьо-златна ливрея, характерна за прислужник на маркиз дьо Ла, Тур д’Азир.

— Гледай ти! — възкликна той. — Мосьо дьо Ла Тур д’Азир ли е при чичо ви?

— Именно той, мосьо — каза девойката с глас и поглед, изпълнени с тайнственост, която мосьо дьо Вилморен съвсем не забеляза.

— Ах, извинете! — той ниско се поклони с шапка в ръка. — Ваш слуга, мадмоазел! — и се обърна, за да тръгне към къщата.

— Да дойда ли с теб, Филип? — извика подире му Андре-Луи.

— Не би било галантно да предположа, че би предпочел да го направиш — каза мосьо дьо Вилморен, като хвърли поглед към мадмоазел дьо Керкадиу. — Нито пък мисля, че би имало полза. Ако искаш да почакаш…

Мосьо дьо Вилморен се отдалечи. След миг озадачено мълчание девойката кръшно се изсмя:

— Сега пък къде се е забързал?

— Да види мосьо дьо Ла Тур д’Азир, както и чичо ти, предполагам.

— Но той не може да ги види! Те не могат да го приемат! Нали казах, че са много сериозно заети! Ти не ме питаш с какво, Андре — от нея се излъчваше някаква дяволита тайнственост, нещо скрито, което можеше да бъде ликуване или смях, а може би и двете. Андре-Луи не можеше да го определи.

— Понеже явно не ти се търпи да го кажеш, защо да те питам? — рече той.

— Ако се държиш хапливо, няма да ти кажа, дори и да ме питаш. О, не, ще ти кажа. То ще те научи да се държиш с мен с дължимото уважение.

— Надявам се, че никога не ще се провиня в това отношение.

— Още по-малко, след като научиш, че посещението на мосьо дьо Ла Тур д’Азир е много тясно свързано с мен. Поводът за това посещение съм аз — И тя го изгледа с искрящи очи и устни, извити от смях.

— Останалото, както изглежда смяташ, трябва да бъде очевидно. Но аз съм тъпак, ако нямаш нищо против, защото за мен то не е очевидно.

— Ех, глупчо, той е дошъл да иска ръката ми.

— Господи боже! — рече Андре-Луи и я загледа покрусен.

Тя се отдръпна от него, понамръщена и вирнала брадичка.

— Това те изненадва?

— То ме отвращава — рязко заяви той. — Всъщност аз не го вярвам. Ти си правиш, шеги с мен.

За миг девойката сдържа видимото си раздразнение, за да разпръсне съмненията му:

— Аз говоря напълно сериозно, мосьо. Тази сутрин се получи официално писмо до чичо ми от мосьо дьо Ла Тур д’Азир, с което съобщаваше за посещението си и неговата цел. Няма да твърдя, че то не ме поизненада…

— А, така! — възкликна Андре-Луи с облекчение. — Разбирам. За миг направо ме хвана страх, че… — Той се прекъсна, изгледа я и сви рамене.

— Защо млъкна? Направо те хвана страх, че не съм научила нищо във Версай? Че бих позволила да бъда ухажвана като някоя селска мома? Много глупаво от твоя страна. Ето че ме искат по подобаващ начин чрез чичо ми.

— Зависи ли в такъв случай всичко от неговото съгласие, според Версай?

— От какво друго?

— Трябва да има и твоето съгласие.

Тя се изсмя:

— Аз съм послушна племенница… когато ми понася.

— А дали ще ти понася да бъдеш послушна, ако чичо ти приеме това чудовищно предложение?

— Чудовищно! — Девойката се наежи. — А защо чудовищно, ако смея да попитам?

— По десетина съображения — отговори той ядно.

— Кажи някое — предизвика го тя.

— Той е два пъти по-стар от теб.

— Надали чак толкова — отговори Алин.

— Той е четиридесет и пет годишен най-малко!

— Но не изглежда на повече от тридесет. И е много хубав — поне това ще признаеш; нито ще отречеш, че е много богат и силен, най-големият благородник в Бретан. Той ще ме направи знатна дама.

— Господ те е направил такава, Алин.

— Виж, това е по-добре. Понякога умееш да бъдеш почти учтив — Тя се разхождаше по терасата, Андре-Луи крачеше до нея.

— Мога да бъда и повече от учтив, за да изтъкна съображението, поради което не бива да позволиш на този скот да омърси прекрасното творение, създадено от бога.

Тя се навъси, устните й се свиха.

— Ти говориш за бъдещия ми съпруг! — укори го тя.

Неговите устни също се свиха; бледото му лице побледня още повече.

— А, така ли? Значи, е решено? Чичо ти ще се съгласи? Ти ще бъдеш продадена така, без любов, и ще станеш робиня на мъж, когото не познаваш? Аз съм мечтал по-добри неща за теб, Алин!

— По-добри, отколкото да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир?

Той направи жест на отчаяние:

— Нима мъжете и жените не са нищо повече от имена? Нима душите им нямат никакво значение? Нима в живота няма никаква радост, никакво щастие, та богатството, удоволствието и празни, гръмко звучащи титли да бъдат единствените му цели? Аз те поставях толкова високо… толкова високо, Алин… почти като нещо неземно. В душата ти има радост, в главата ти има разум и както си мислех, прозрение, което прониква през външни обвивки и преструвки, за да си присвои сърцевината на действителността. И въпреки това ти си готова да се откажеш от всичко заради куп заблуди. Готова си да продадеш душата и тялото си, за да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир.

— Ти си нетактичен — каза тя, но при все че се мусеше, очите й се смееха. — И стигаш до прибързани заключения. Чичо ми не ще се съгласи на нищо повече, отколкото да позволи да бъде потърсено моето съгласие. Ние се разбираме, чичо и аз. Аз няма да бъда продадена като ряпа.

Андре-Луи спря и се обърна към нея, очите му блестяха, руменина избиваше по бледите му бузи.

— Ти си ме мъчила, за да се забавляваш! — възкликна той. — Е, добре, прощавам ти заради успокоението!

— Ти пак много бързаш, братовчеде Андре. Аз позволих на чичо си да се съгласи господин маркизът да ме ухажва. Външният вид на този господин ми харесва. Поласкана съм от неговото предпочитание, като взема под внимание високото му положение. То е положение, което може да сметна за желателно да споделя. Господин маркизът не изглежда съвсем тъп. Сигурно ще е интересно да бъда ухажвана от него. Може да е още по-интересно да се омъжа за него и, струва ми се, като взема предвид всичко, вероятно е… много е вероятно… да се реша да го направя.

Андре-Луи я измери с очи, погледна сладкото, предизвикателно обаяние на това детинско личице. тъй плътно затворено в овала от бяла кожа, и собственото му лице се покри с мъртвешка бледост.

— Господ да ти е на помощ, Алин! — изстена той. Девойката тупна с крак. „Той наистина се държи вбесяващо и малко нахално“ — помисли си тя.

— Вие сте безочлив, мосьо.

— Никога не е безочливо да се молиш, Алин. А аз не направих нищо друго, само се помолих и ще продължавам да се моля. Струва ми се, че ще имаш нужда от молитвите ми.

— Ти си непоносим! — Тя започваше да се ядосва, за коего му подсказваше още по-мрачното й вамръщване, засилилата се руменина.

— То е, защото страдам. О, Алин, малка братовчедке, мисли добре какво правиш, мисли добре за истинските ценности, които ще размениш срещу този привиден блясък — истинските ценности, които никога не ще опознаеш, защото този привиден блясък ще ти препречи пътя към тях. Когато мосьо дьо Ла Тур д’Азир идва да те ухажва, проучвай го добре, съветвай се с изтънчените си инстинкти, дай свобода на благородната си природа да съди за това животно с интуицията си. Имай предвид, че…

— Имам предвид, мосьо, че вие злоупотребявате с добрината, с която съм се отнасяла винаги към вас. Вие прекрачвате границите на търпимостта въпреки положението, което заемате. Кой сте вие? Какъв сте, та да си позволявате да държите този тон с мен?

Той се поклони, възвърнал веднага студената си сдържаност, и поднови насмешките, които бяха присъщи на навиците му:

— Моите поздравления, мадмоазел, за лекотата, с която започвате да се нагаждате към голямата роля, която ви предстои да играете.

— Нагодете се и вие, мосьо! — отсече девойката и му обърна гръб.

— Да бъда прах в надменните крака на госпожа маркизата. Надявам се да си зная мястото в бъдеще.

Тази фраза я сепна. Тя се обърна пак към него и той долови, че сега в очите й свети подозрение. В миг разкаяние измести насмешката му.

— Боже, какво животно съм аз, Алин! — възкликна той. и пристъпи към нея. — Прости ми, ако можеш.

Тя се беше обърнала, почти готова да потърси прошка от него. Но разкаянието му направи това излишно.

— Ще се помъча — каза тя, — при положение, че обещаеш да не ме обиждаш пак.

— Но аз ще го правя — отговори той. — Аз съм такъв. Аз ще се боря да те спася и от самата теб, ако това се наложи, без да мисля дали ще ми простиш, или не.

Двамата стояха така един срещу друг, малко напрегнати, малко предизвикателни, когато на входната врата се появиха другите.

Пръв излезе маркиз дьо Ла Тур д’Азир, граф Солз, кавалер на ордените на Свети дух и Свети Луи и бригаден командир в кралската армия. Беше висок, изящен мъж с изправена войнишка стойка и надменно вдигната глава. Носеше великолепна тъмночервена, поръбена със злато кадифена дреха с дълги поли. Жилетката му, също от кадифе, беше в златисто кайсиев цвят; панталоните и чорапите бяха от черна коприна, а на лакираните обувки с червени токове имаше брилянтови закопчалки. Напудрената му коса бе вързана отзад с широка панделка от моаре15, под мишница носеше малка триъгълна шапка, от кръста му висеше тясна шпага със златна дръжка.

Като го гледаше сега напълно безпристрастно и виждаше неговото великолепие, елегантността на движенията, благородното държане, в което по такъв изключителен начин се съчетаваха високомерието със снизходителността, Андре-Луи трепереше за Алин. Пред него стоеше опитен, неотразим поклонник, чиито bonnes fortunes16 бяха станали пословични, човек, който досега беше будил отчаяние у тежки дами с дъщери за женене и безнадеждност у съпрузи с привлекателни жени.

Веднага след него се появи мосьо дьо Керкадиу — пълна негова противоположност. Върху съвсем късите си крака господарят на Гаврийак носеше тяло, което на четиридесет и пет годишна възраст започваше да клони към пълнота, и огромна глава, съдържаща посредствен, запас от знания. Лицето му бе червендалесто и пъпчиво, щедро белязано от едрата шарка, насмалко не отнела живота му на младини. В облеклото си беше нехаен до степен на неспретнатост и на това, както и на факта, че беше останал ерген — пренебрегнал първото задължение на един благородник да си осигури наследник, — той дължеше славата на женомразец, приписвана му от жителите на този край.

След мосьо дьо Керкадиу излезе мосьо дьо Вилморен, много блед и сдържан, със стиснати устни и помрачняло лице.

Насреща им от каляската слезе много елегантен млад господин, шевалие17 дьо Шабрийан, братовчед на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, който, докато чакаше завръщането, бе наблюдавал с доста голям интерес (без някой да подозира присъствието му) крачещите насам-натам Андре-Луи и госпожицата.

Забелязал Алин, мосьо дьо Ла Тур д’Азир се отдели от другите и с удължени крачки се запъти направо през терасата към нея.

На Андре-Луи той кимна с присъщата си смесица от вежливост и благоволение. Младият адвокат заемаше много странно положение в обществото. По силата на теорията за неговия произход той не спадаше нито към благородниците, нито към простите хора, но стоеше някъде между двете класи и макар че нито едната, нито другата не го смяташе за свой, и двете имаха към него свойско държане. Сега той отвърна студено на поздрава на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Маркизът пое протегнатата му от госпожицата ръка, наведе се над нея и я поднесе към устните си.

— Мадмоазел — каза той, загледан в сините дълбини на очите й, които посрещнаха погледа му усмихнати и несмутени, — господин чичо ви ми оказа честта да ми позволи да ви изразя моята почит. Ще ми откажете ли честта, мадмоазел, да ме приемете, когато дойда утре? Ще имам нещо много важно за вашия слух.

— Нещо важно, господин маркизе? Вие почти ме плашите. — Но по ведрото личице, заградено от кожената качулка, не се четеше никакъв страх. Не току-тъй тя бе завършила версайската школа на преструвките.

— Такова нещо е много далече от намерението ми — каза той.

— Но важно за вас, мосьо, или за мен?

— Надявам се, за двама ни — отговори той, при което вложи безкрайно дълбоко значение в пламенния поглед на хубавите си очи.

— Вие изостряте любопитството ми, мосьо, и, разбира се, аз съм послушна племенница. От това следва, че за мен ще е чест да ви приема.

— Не за вас ще е чест, мадмоазел, а вие ще окажете честта. В такъв случай, утре, по това време, ще имам щастието да ви поднеса почитанията си.

Той се поклони отново и пак поднесе пръстите й до своите устни, а тя този път му направи реверанс. Тогава, ограничили се само с това официално счупване на леда, те се разделиха.

Девойката беше малко развълнувана, малко заслепена от хубостта на този мъж, от царственото му държане и от увереността му в силата, която той като че ли излъчваше. Почти без да иска, тя го противопостави на неговия критик, мършавия и безочлив Андре-Луи, с простата му кафява дреха и обувки с железни закопчалки, и се почувствува виновна в непростимото престъпление, че е допуснала да се произнесе дори и една дума от тази нахална критика. На другия ден господин маркизът щеше да дойде да й предложи високо положение, почетно звание. А тя вече беше уронила част от нарасналото достойнство, припадащо й се от самото му намерение да я издигне до такова високо положение. Никога нямаше да го претърпи пак, никога вече нямаше да прояви такава детинска слабост и да позволи на Андре-Луи да изрече непочтителните си бележки за човек, в сравнение с когото той беше не повече от лакей.

Така суетността и амбицията се бореха с доброто начало у нея и за нейна голяма досада доброто начало не се оставяше да бъде напълно убедено.

В това време мосьо дьо Ла Тур д’Азир се качваше в каляската си. Беше се сбогувал с мосьо дьо Керкадиу, а също така беше казал няколко думи и на мосьо дьо Вилморен, в отговор на които мосьо дьо Вилморен се поклони с мълчаливо съгласие.

Каляската замина с напудрения лакей със синьо-златната: ливрея, застанал много сковано отзад, докато мосьо дьо Ла Тур д’Азир се кланяше на мадмоазел, която пък му махаше с ръка в отговор.

След това мосьо дьо Вилморен хвана Андре-Луи под ръка и му рече:

— Ела, Андре.

— Но вие ще останете на обед, и двамата! — възкликна гостоприемният господар на Гаврийак. — Има да пием една наздравица — добави той и намигна, като посочи с поглед приближаващата се мадмоазел Алин. Той не умееше да си служи с хитрини, този добряк.

Мосьо дьо Вилморен се извини, че имал среща, която не му позволявала да приеме тази чест. Държеше се много неотстъпчиво и официално.

— А ти, Андре?

— Аз ли? О, аз също участвувам в тази среща, кръстнико — излъга той, — освен това имам предубеждение против наздравиците.

Нямаше желание да остане. Беше го яд на Алин заради приветливото й държане спрямо мосьо дьо Ла Тур д’Азир и мръсната сделка, която тя според него беше решила да сключи. Той страдаше от разбиването на една илюзия.

IIIКРАСНОРЕЧИЕТО НА МОСЬО ДЬО ВИЛМОРЕН

Този път, докато слизаха заедно от хълма, замисленият и мълчаливият беше мосьо дьо Вилморен, а приказливият — Андре-Луи. Беше избрал „жената“ за тема на сегашната си беседа. Твърдеше (съвсем неоправдано), че е открил жената тази сутрин, и това, което говореше за нежния пол, не беше ласкаво, а от време на време почти вулгарно. Мосьо дьо Вилморен, след като разбра каква е темата, не го слушаше. Колкото и странно може да изглежда това за един френски абат от негово време, мосьо дьо Вилморен не се интересуваше от жени. Бедният Филип правеше изключение в няколко отношения.

Срещу „Бретон Арме“, хана и пощенската станция в началото на село Гаврийак, мосьо дьо Вилморен прекъсна другаря си тъкмо когато се беше издигнал до най-шеметни височини в язвителните си нападки, и Андре-Луи, възвърнат по този начин към действителността, забеляза, че каляската на мосьо дьо Ла Тур д’Азир стои пред вратата на странноприемницата.

— Не ми се вярва да си ме слушал — каза той.

— Ако беше по-малко увлечен от това. което казваше, може би щеше да го забележиш по-скоро и нямаше да говориш на вятъра. Работата е там, че ти ме разочароваш, Андре. Ти като че ли забрави за какво бяхме отишли. Аз имам среща тука с господин маркиза. Той желае да чуе от мене нещо повече по въпроса. Горе в Гаврийак не можах нищо да свърша. Така се случи, че моментът не бе подходящ. Но аз се надявам на господин маркиза.

— Надяваш се за какво?

— Че ще направи, каквото е във властта му, за да поправи стореното. Ще се погрижи за вдовицата и сирачетата. Защо иначе ще иска да чуе от мен нещо повече?

— Необичайно благоволение — забеляза Андре-Луи и цитира: — „Timeo Danaos et dona ferentes.“18

— Защо? — попита Филип.

— Да отидем да видим защо… освен ако смяташ, че аз ще преча.

Ханджията въведе двамата младежи в една стая отдясно, освободена за господин маркиза, докогато желае да й окаже честта да я използува. Огън от големи цепеници гореше ярко в дъното и пред него седяха сега мосьо дьо Ла Тур д’Азир и братовчед му шевалие дьо Шабрийан. И двамата се изправиха при влизането на мосьо дьо Вилморен. Андре-Луи влезе подир него, но се забави, за да затвори вратата.

— Много съм ви признателен за незабавното внимание, мосьо дьо Вилморен — каза маркизът, но с такъв студен тон, че бе в разрез с учтивостта на думите.

— Заповядайте, седнете. А, Моро? — Във въпроса прозвуча ледена нотка. — Той идва с вас, мосьо?

— Ако нямате нищо против, господин маркизе.

— Защо да имам? Намерете си стол, Моро — Той говореше през рамо, като на лакей.

— Много любезно от ваша страна, мосьо — каза Филип, — да ми предложите тази възможност да ви изложа по-нататък въпроса, който ме накара да отида толкова безплодно, както се случи, в Гаврийак.

Маркизът прехвърли крак връз крак и протегна една от изящните си ръце към огъня. Отговори, без да си направи труда да се обърне към младия мъж, който стоеше малко зад него.

— Сега няма да говорим за любезността на поканата ми — каза той мрачно и мосьо дьо Шабрийан се изсмя.

Андре-Луи си помисли, че шевалие твърде лесно се развеселява, и почти му завидя на тази способност.

— Но аз съм благодарен — настоя Филип, — че благоволихте да ми дадете възможност да ги защитя.

Маркизът го изгледа през рамо.

— Да защитите кого? — попита той.

— Ами вдовицата и сираците на този нещастник Мабе.

Маркизът отмести погледа си от Вилморен към шевалие дьо Шабрийан, който отново се изсмя и този път се плесна по бедрото.

— Струва ми се, че между нас има недоразумение — каза бавно мосьо дьо Ла Тур д’Азир. — Аз ви поканих да дойдете тука, понеже шато Гаврийак едва ли беше подходящо място, където да продължим разискването си — колебаех се дали не ще ви създам неудобство, ако ви помоля да дойдете чак в Азир. Но аз исках да ви видя във връзка с известни изрази, които изтървахте там. Бих искал да се изкажете именно по въпроса за тези изрази, мосьо, ако ми окажете тази чест.

Андре-Луи започна да долавя, че има нещо зловещо във въздуха. Той беше човек на бързи прозрения, по-бързи, отколкото на мосьо дьо Вилморен, проявил само лека изненада.

— Не мога да разбера, мосьо — отговори той. — За какви изрази намеква господин маркизът?

— Изглежда, мосьо, че трябва да освежа паметта ви — Маркизът кръстоса крака и се изви настрана на стола си така че най-после се озова лице срещу лице с мосьо дьо Вилморен. — Вие говорихте, мосьо… и колкото и да не сте били прав, говорехте красноречиво, почти прекалено красноречиво, както ми се стори… за низостта на такова деяние, каквото е било незабавното налагане на възмездие върху този крадец Мабе или как му беше там името. Низост е точната дума, която употребихте. Вие не взехте назад тази дума, когато имах честта да ви уведомя, че ловният надзирател Бене е постъпил по този начин по моя заповед.

— Ако деянието е било низко — заяви мосьо дьо Вилморен, — низостта му не се променя от ранга (колкото и да е висок) на лицето, върху което пада отговорността, тя даже става по-голяма.

— А! — промълви господин маркизът и извади златна кутийка с енфие от джоба си. — Вие казахте „ако деянието е било низко“, мосьо. Трябва ли да разбера, че вече не сте чак толкова убеден в низостта му, както изглеждахте убеден преди?

По хубавото лице на мосьо дьо Вилморен се изписа недоумение. Той не разбираше накъде бие маркизът.

— Като виждам готовността ви да поемете отговорност, започвам да мисля, господин маркизе, че за вас съществува някакво оправдание за извършеното деяние, което за мен не е ясно.

— Сега говорите по-разумно. Значително по-разумно — Маркизът смръкна енфие и с крайчеца на пръстите махна трохичките от фината дантела на яката си. — Вие си давате сметка, че с недостатъчно разбиране на тези въпроси, понеже сам вие не сте земевладелец, може да сте стигнали до прибързани и неоправдани заключения. Случаят е точно такъв. Нека ви послужи като предупреждение, мосьо. Когато ви кажа, че от месеци насам ми додяват с такива грабежи, може би ще разберете, че е станало необходимо да се вземе достатъчно строга мярка, за да им се сложи край. Сега, след като се знае опасността, мисля, че плячкосването на дивеча в моите гори ще спре. А в това има и нещо повече, мосьо дьо Вилморен. Не ме дразни толкова бракониерството, колкото неуважението на моите пълни и ненарушими права. Във въздуха се носи, мосьо, както не може да не сте забелязали, злостен дух на неподчинение и има само един начин да се борим с него. Да го търпим, дори и в най-слаба степен, да проявяваме снизходителност, колкото снизходително и да сме настроени, би повлякло след себе си прибягване до още по-резки мерки утре. Сигурен съм, че вие разбирате, а също така съм сигурен, ще оцените и това, че аз благоволих да ви дам обяснение за нещо, което според мене не бях длъжен да ви обяснявам. Ако нещо от това, което казах, все още ви остава неясно, ще ви посъветвам да се обърнете към ловните закони, които вашият приятел адвокат ще ви разтълкува в случай на нужда.

С тези думи господин маркизът се обърна отново с лице към огъня. Това като че ли целеше да внуши, че разговорът е приключен. И все пак то в никой случай не внуши именно това на бдителния, озадачен, смътно разтревожен Андре-Луи. Това беше — мислеше си той — много странна, много подозрителна реч. Тя уж целеше да обясни с учтиви изрази и преднамерено оскърбителен тон, докато всъщност можеше да възбуди и подтикне човек с възгледите на мосьо дьо Вилморен. И тя постигна точно това. Филип се изправи.

— Няма ли на света други закони освен ловните? — ядно запита той. — Никога ли не сте чули случайно за законите на човечността?

Маркизът уморено въздъхна.

— Какво общо имам аз със законите на човечността? — учуди се той.

Мосьо дьо Вилморен го загледа за миг, онемял от изумление.

— Нищо, господин маркизе. Това, уви, е съвсем очевидно. Надявам се да си го спомните в часа, когато може да пожелаете да се позовете на тези закони, които сега осмивате.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир рязко отметна глава с високомерно изражение на благовъзпитаното си лице.

— Как точно трябва да се разбере това? Не за първи път днес вие прибягвате до двусмислени изказвания, в които, почти съм готов да повярвам, се съдържа прикрита заплаха.

— Не заплаха, господин маркизе, предупреждение. Предупреждение, че такива деяния, като тези, насочени срещу божите създания… О, можете да се подсмивате, мосьо, но те са божи създания, също както вие или аз, ни повече, ни по-малко, макар тази мисъл и да накърнява гордостта ви. В божите очи…

— Бъдете милостив, не ми четете проповед, господин абат!

— Вие се подигравате, мосьо. Вие се смеете. Интересно дали ще се смеете, когато господ ви представи сметката за кръвта и плячката, с които са пълни ръцете ви?

— Мосьо! — Тази дума, рязка като изплющяване на камшик, се изтръгна от шевалие дьо Шабрийан, който скочи на крака. Но маркизът веднага го спря.

— Седнете, шевалие. Вие прекъсвате господин абата, а аз бих искал да го чуя нататък. Той ми е извънредно интересен.

Зад тях Андре-Луи също се беше изправил, скочил на крака от уплаха пред злото, изписано на хубавото лице на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Той се приближи и докосна ръката на приятеля си.

— По-добре е да си вървиш, Филип — каза той.

Но мосьо дьо Вилморен, попаднал в безмилостната власт на отдавна потискани чувства, бе вече понесен от тях безразсъдно напред.

— О, мосьо — каза той, — помислете какво сте и какво ще станете. Помислете как вие и подобните на вас живеете от насилия и помислете за жетвата, до която насилията ще доведат в крайна сметка.

— Революционер! — рече презрително господин маркизът. — И вие имате наглостта да стоите пред мен и да ми изсипвате тези мръсни празнословия на модерните ви — така наречени — интелектуалци!

— Дали е празнословие, мосьо? Мислите ли, вярвате ли в душата си, че е празнословие? Празнословие ли е това, че феодалите са сложили ръка на всичко живо и го изстискват като грозде в пресата за своя лична изгода? Не използуват ли те правата си върху водите в реката, върху огъня, който опича хляба на бедняка, омесен от трева и ечемик, върху вятъра, който върти крилата на мелницата? Селякът не може да направи крачка по пътя, да мине по разнебитен мост през някоя река, да купи един лакът плат на селския пазар, без да се сблъска с алчността на феодалите, без да му бъдат наложени феодални берии. Не ви ли стига това, господин маркизе? Нима трябва да искате и да заплаща с жалкия си живот за най-малкото посегателство върху свещените ви привилегии, без да ви е грижа за вдовиците и сираците, които обричате на неволя? Нима нищо друго не ще ви задоволи, докато сянката ви не легне като проклятие върху цялата страна? И нима вярвате, обзет от гордостта си, че Франция, този многострадален Йов19 сред народите, ще търпи това вечно?

Той спря, сякаш за да получи отговор. Но никакъв отговор не последва. Маркизът се вглеждаше в него, странно мълчалив, с лека усмивка на пренебрежение, извила ъглите на устата, със злокобно суров поглед в очите.

Андре-Луи пак подръпна приятеля си за ръкава.

— Филип!

Филип отдръпна ръката си и продължи с фанатичен плам:

— Нима съвсем не виждате трупащите се облаци, които предвещават идването на буря? Може да си въобразявате, че тези Генерални щати, свикани от мосьо Некер и насрочени за идущата година, не ще направят нищо, освен да изнамерят нови начини за изнудване, за да ликвидират банкрута на държавата? Вие се самозалъгвате, както ще видите. Третото съсловие20, което презирате, ще се окаже преобладаващо и ще намери начин да сложи край на тази язва на привилегията, която разяжда живеца на нещастната ни родина.

Господин маркизът се размърда на стола си и най-после проговори:

— Вие имате много опасна дарба на красноречие, мосьо. И тя е по-опасна за вас, отколкото за темата ви. Защото в края на краищата, какво ми предлагате вие? Една притоплена смесица от ястия, поднасяни на опърпани ентусиасти в провинциалните литературни клубове, съставена от словоизлиянията на вашите волтеровци21 и жанжаковци22, и други подобни драскачи с изцапани пръсти. Вие нямате сред всичките ви философи нито един с достатъчно ум да разбере, че ние сме класа, осветена от древността, че нашите права и привилегии са узаконени от столетията.

— Човечеството, мосьо, е по-древно от благородниците — отвърна Филип. — Човешките права са съвременници на човека.

Маркизът се изсмя и сви рамене.

— Това е отговорът, който можех да очаквам. В него има точно тази нотка на празнословие, присъща на философите.

И тогава проговори мосьо дьо Шабрийан.

— Много го усукваш — укори той братовчед си с нотка на нетърпение в гласа.

— Но аз стигам до целта — отговори маркизът. — Исках първо съвсем да се уверя.

— Бога ми, не би трябвало вече да имаш никакво съмнение.

— И нямам — Маркизът се изправи и се обърна отново към мосио дьо Вилморен, който не беше разбрал нищо от краткия разговор на двамата. — Господин абате — заговори той пак, — вие имате много опасна дарба на красноречие. Мога да си представя хората, увлечени от нея. Ако имахте благородническо потекло, нямаше толкова лесно да добиете тези погрешни възгледи, които излагате.

Мосьо дьо Вилморен го загледа с празен, неразбиращ поглед.

— Ако съм имал благородническо потекло, казвате? — повтори той бавно и учудено. — Но аз съм благородник по потекло. Моят род е толкова стар, а кръвта ми толкова чиста, както и вашите, мосьо.

Господин маркизът леко повдигна вежди, едва-едва се усмихна със снизхождение. Тъмните му спокойни очи гледаха мосьо дьо Вилморен право в лицето.

— Боя се, че сте били измамен в това отношение.

— Измамен?

— Вашите убеждения издават прегрешението, в което трябва да е била виновна госпожа майка ви.

Жестоките оскърбителни думи бяха изречени и не можеше вече да се оттеглят, а устните, които ги бяха промълвили безстрастно, сякаш бяха някаква най-банална забележка, оставаха спокойни, присвити в презрителна усмивка.

Настъпи мъртво мълчание. Разумът на Андре-Луи се скова. Той стоеше втрещен, без никаква мисъл, докато очите на мосьо дьо Вилморен продължаваха да се вглеждат втренчено в мосьо дьо Ла Тур д’Азир, сякаш търсеха в думите му някакво значение, което му убягваше. Внезапно той разбра мръсното оскърбление. Кръвта нахлу в лицето му, огън пламна в кротките му очи. Конвулсивна тръпка премина през тялото му. После със сподавен вик, той се наведе напред и с все сила удари на господин маркиза плесница право в подигравателно усмихващото се лице.

В миг мосьо дьо Шабрийан скочи и се озова между двамата.

Андре-Луи бе разбрал клопката твърде късно. Думите на Ла Тур д’Азир бяха само нещо като ход в игра на шах, пресметнат да накара противника да направи от отчаяние някой такъв насрещен ход — ход, който ще го остави всецяло в ръцете на другия.

Господин маркизът продължи да го гледа, много блед, освен мястото, където отпечатъците от пръстите на мосьо дьо Вилморен започваха бавно да обагрят лицето му. но не каза нищо повече. Вместо него говореше мосьо дьо Шабрийан, встъпил сега в предварително уговорената роля в тази мръсна игра.

— Вие разбирате, мосьо, какво сте сторили — каза той студено на Филип. — И естествено разбирате какво трябва неизбежно да последва.

Мосьо дьо Вилморен не беше разбрал нищо. Нещастният младеж беше действувал импулсивно, подтикнат от чувството за приличие и чест, без да мисли за последиците. Но ги разбра сега при зловещото подканяне на мосьо дьо Шабрийан и ако имаше желанието да избегне тези последици, то беше уважение към свещеническото си призвание, което строго забраняваше подобно уреждане на спорове, каквото мосьо дьо Шабрийан явно искаше да му натрапи.

Той се отдръпна.

— Нека едното оскърбление заличи другото — каза той с глух глас. — Равносметката все пак остава в полза на господин маркиза. Нека това го удовлетвори.

— Невъзможно! — Шевалие дьо Шабрийан плътно стисна устни. След това той бе самата любезност, но много твърд: — Била е ударена плесница, мосьо. Мисля, че не греша, когато казвам, че такова нещо още не се е случвало на господин маркиза през живота му. Ако сте се почувствували оскърбен, достатъчно е било да поискате удовлетворението, дължимо от един благородник на друг. Постъпката ви като че ли потвърждава предположението, което ви се видя така обидно. Но то не ви освобождава от последиците.

Ролята на мосьо дьо Шабрийан беше, както виждате, да налее масло в огъня, за да лиши жертвата от всяка възможност да им избяга.

— Аз не желая да се освободя от тях! — отвърна разгорещено младият семинарист, жегнат от тази нова подигравка. В края на краищата той беше от благородно семейство и традициите на класата бяха дълбоко вкоренени у него — по-дълбоко, отколкото насажданото в семинарията смирение. Той смяташе за дълг към самия себе си, към честта си, дори да бъде убит, но да не бяга от последиците на извършеното.

— Но той не носи шпага, господа! — възкликна, изпаднал в ужас, Андре-Луи.

— На това може лесно да се помогне. Може да получи назаем моята.

— Аз искам да кажа, господа — настоя Андре-Луи със смесено чувство на страх за приятеля си и възмущение, — че той няма навика и никога не е носил шпага, че не се е учил да си служи с нея. Той е семинарист… кандидат за духовен сан, вече наполовина свещеник и затова такова нещо, каквото предлагате вие, му е забранено.

— Всичко това е трябвало да помни, преди да удари плесница учтиво каза мосьо дьо Шабрийан.

— Плесницата беше предизвикана предумишлено — продължи гневно Андре-Луи. Сетне се съвзе, макар че високомерният поглед на маркиза нямаше нищо общо с това съвземане. — О, боже, аз говоря напразно! Как може човек да привежда доводи срещу предумисъл! Да вървим, Филип. Нима не виждаш клопката…

Мосьо дьо Вилморен го пресече и отблъсна:

— Млъкни, Андре. Господин маркизът е напълно прав.

— Господин маркизът е прав? — Андре отпусна безпомощно ръце. Този човек, когото обичаше повече от всички други на света, се беше хванал в клопката на безумието на големия свят. Той подлагаше гърдите си на ножа зарад някакво неясно, изкълчено чувство на дължимата нему чест. Не че не виждаше примката. Виждаше я, но неговата чест го принуждаваше да я отмине с презрение. Андре-Луи го виждаше в този момент като изключително трагична фигура Благородна може би, но много печална.

IVНАСЛЕДИЕТО

Мосьо дьо Вилморен изказа желанието, въпросът да се уреди на самото място. Това желание беше и обективно, и субективно. Разкъсван от чувства, които бяха в остро противоречие със свещеническото му призвание, той бързаше преди всичко да свърши тази работа, та да си възвърне по-подходящото разположение на духа. От друга страна, малко се страхуваше от себе си, под което трябва да разбираме, че от гледището на своята част се страхуваше от природата си. Рамките на възпитанието му и целта, която от няколко години вече беше поставил пред себе си, го бяха лишили до голяма степен от тази неустрашима жестокост, която е унаследено право на мъжа. Беше станал плах и мек като жена. Понеже го съзнаваше, боеше се, че угасне ли пламъкът на гнева му, може да прояви позорна слабост в това изпитание.

Господин маркизът, от своя страна, имаше не по-малко желание да уреди сметката незабавно, а тъй като те имаха мосьо дьо Шабрийан, който да представлява братовчед си, а Андре-Луи, който да бъде секундант на мосьо дьо Вилморен, нямаше никаква пречка, която да ги забави.

И така, само след няколко минути всичко бе уговорено и тази обладана от злокобни намерения четворка се събра на огряната от следобедното слънце морава за игра на кегли зад хана. Там бяха съвсем сами, горе-долу закрити за прозорците на сградата от преплетените клони на дърветата, които, макар и оголели вече, бяха поне толкова гъсти, че да осигурят сигурна преграда.

Нямаше никакви формалности, като премерване на сабите или избиране на мястото. Господин маркизът махна колана и ножницата, но отказа (понеже смяташе, че такъв нищожен противник не заслужава този труд) да свали обувките или дрехите си. Висок, пъргав и атлетически сложен, той застана срещу не по-ниския, но много крехък и хилав мосьо дьо Вилморен. Филип също счете под своето достойнство да направи някакви общоприети приготовления. Понеже си даваше сметка, че нищо не ще му помогне, ако се съблече, той зае позиция напълно облечен, с две трескави петна над скулите, пламнали на обикновено сивото му лице.

Мосьо дьо Шабрийан, облегнал се на бастунче (понеже беше отстъпил шпагата си на мосьо дьо Вилморен), наблюдаваше със спокоен интерес. Обърнат с лице към него, от другата страна на противниците, стоеше Андре-Луи, най-блед от четиримата, впил в тях зачервените си очи, и сплиташе и отпускаше лепкавите си от студена пот ръце.

Всичко в него го караше да се хвърли между дуелиращите се, да се възпротиви и да осуети този двубой. Обаче съзнанието, че това би било безполезно, възпираше трезвия подтик. За успокоение той се мъчеше да убеди себе си, че изходът всъщност не би могъл да бъде много сериозен. Ако дългът и честта у Филип го принуждаваше да кръстоса шпаги с човека, когото беше ударил, благородният произход на мосьо дьо Ла Тур д’Азир го задължаваше в не по-малка-степен да не нанася сериозна рана на неопитния младеж, когото беше така жестоко предизвикал. Господин маркизът в края на краищата беше човек на честта. Той надали имаше намерение да направи нещо повече, отколкото да даде урок — може би безогледен, но урок, от който противникът му трябваше да извади добра поука. Андре-Луи упорито се убеждаваше в това, за да се утеши.

Стомана се удари о стомана и двубоят започна. Маркизът обърна към противника си в бойна готовност изправеното си тяло, колената му малко се присвиха и се превърнаха в живи пружини, докато мосьо дьо Вилморен стоеше с гърди към него, съвсем открит, със сковани колене. Чувството за чест и правилата на честна борба бяха недвусмислено против такъв двубой.

Дуелът, разбира се, бе твърде кратък. На младини Филип бе минал обучението във фехтовка, което получаваше всяко момче, родило се с неговото обществено положение. Оттам знаеше поне основните начала на това, което сега се очакваше от него. Но какво можеха да му помогнат тук основните начала? Три отбити удара завършиха схватката и след това, без да бърза, маркизът хлъзна дълбоко десния си крак по влажната трева, дългото му грациозно тяло се изпъна, шпагата мина под несръчната защита на мосьо дьо Вилморен и със спокойна пресметливост острието й прониза сърцето на младежа.

Андре-Луи се спусна напред тъкмо навреме да подхване тялото на приятеля си под мишниците, когато той залитна. Тогава собствените му крака се подгънаха под тежестта, той се смъкна с товара си и падна на колене върху влажната морава. Главата на Филип лежеше отпусната върху лявото рано на Андре-Луи, ръцете бяха безсилно увиснали, кръв бликаше, образуваше мехури върху страшната рана и квасеше дрехите на нещастния младеж.

С пребледняло лице и тръпнещи устни Андре-Луи вдигна очи към мосьо дьо Ла Тур д’Азир, който стоеше и разглеждаше извършеното с изражение на дълбок и безжалостен интерес.

— Вие го убихте! — извика Андре-Луи.

— Разбира се.

Маркизът прокара дантелена кърпичка по острието, за да го избърше. Когато хвърли изящното парченце плат, до обясни:

— Той имаше, както му казах, опасна дарба на красноречие.

И мосьо дьо Ла Тур д’Азир се обърна да си върви, а в главата на Андре-Луи проблесна цялата истина. Както все още крепеше кървящия труп, младежът викна на маркиза.

— Върни се, страхлив убиецо, и осигури безопасността си, като убиеш и мен!

Маркизът наполовина се обърна с лице, потъмняло от гняв. Тогава мосьо дьо Шабрийан сложи ръка на рамото му И го задържа. Макар и да беше докрай съучастник в това деяние, шевалие изпитваше известен ужас сега, след извършването му. Той не притежаваше високомерието на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и беше доста по-млад.

— Хайде да вървим — каза той. — Момчето не е на себе си. Те бяха приятели.

— Чу ли го какво каза? — попита маркизът.

— Нито той, нито вие, нито някой друг може да го отрече — кресна му Андре-Луи. — Сам вие, мосьо, направихте признанието, когато ми казахте сега основанието си да го убиете. Вие го сторихте, понеже ви беше страх от него.

— И така да е, какво от това? — попита големият благородник.

— И вие питате? Нима не разбирате нищо от живота и човечността, освен как се носят дрехи и фризира коса… Ах, да, как се върти оръжие срещу момчета и свещеници? Нима нямате разум, с който да мислите, нито душа, която да одухотвори виденията на разума? Нима трябва да ви се каже, че само страхливецът убива съществото, от което го е страх, а онзи, който убива по такъв начин, е двойно по-страхлив? Да бяхте го проболи с нож в гърба, щяхте да покажете колко сте смел в подлостта си. То щеше да бъде подлост без маска. Но вас ви беше страх от последиците на такова нещо, колкото и да сте влиятелен; затова прикрихте страхливостта си с довода, че това е било дуел.

Маркизът отърси ръката на братовчед си и пристъпи, хванал шпагата сега като камшик. Но шевалие дьо Шабрийан пак го хвана и задържа.

— Не, не, Жерве! Остави го, за бога!

— Нека дойде, мосьо! — беснееше Андре-Луи с пресипнал, напрегнат глас. — Нека довърши страхливото си дело върху мен и да се избави от възмездието, припадащо се на страхливеца.

Мосьо дьо Шабрийан пусна братовчеда си. Маркизът се приближи, пребледнял чак до устните, впил свиреп поглед в младежа, който така безразсъдно го оскърбяваше. И после се овладя. Може би изведнъж си спомни роднинската връзка, която според хората съществуваше между този младеж и сеньор дьо Гаврийак, както и всеизвестната обич на сеньора към него. И затова може би си даде сметка, че ако задълбочи тази работа, може да се намери между два огъня. Щеше да се изправи пред алтернативата да пролее още кръв и с това да се скара с господаря на Гаврийак, тъкмо когато приятелството на този благородник бе от първа важност за него, или да се оттегли с такова петно на достойнството си, което щеше да накърни занапред авторитета му по тези места.

Така или иначе, фактът си остава, че той внезапно се спря, сетне, с някакво непознато възклицание, средно между гняв и презрение, махна с ръка, завъртя се на токове и бързо се отдалечи с братовчеда си.

Когато ханджията и слугите му дойдоха, те завариха Андре-Луи, прегърнал трупа на умрелия си приятел, да мълви буйно на нечуващото ухо, което лежеше почти до самите му устни:

— Филип! Заговори ми, Филип! Филип… Не ме ли чуваш? О, боже господи! Филип!

От пръв поглед те разбраха, че тука не може да помогне вече нито свещеник, нито лекар. Бузата, опряна до бузата на Андре-Луи, имаше оловен оттенък, полуотворените очи бяха изцъклени и имаше малко кървава пяна по безжизнените разтворени устни.

Полузаслепен от сълзи, Андре-Луи се запрепъва подир тях, когато те понесоха трупа към хана. В малката стаичка на горния етаж, където положиха Филип, той коленичи пред леглото и стиснал ръката на покойния с двете си ръце, в безсилния си гняв му се закле, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир скъпо ще плати за това.

— Той се боеше от твоето красноречие, Филип. В такъв случай, ако не успея да получа правосъдие за това деяние, то ще бъде безплодно и за него. От това, което го плашеше у тебе, ще пострада чрез мен. Той се боеше, че хората, повлияни от твоето красноречие, може да унищожат твари като него, Въпреки всичко хората ще бъдат доведени до това. Защото твоето красноречие и твоите доводи ще бъдат мое наследство от теб. Те ще станат мои. Няма никакво значение, че не вярвам в проповядваната от теб свобода. Аз знам тези доводи… до сетната дума и това е единственото, което има значение за нашата цел: твоята и моята. Ако нищо друго не сполучи, твоите мисли ще намерят израз в моя жив език. Така поне ще сме осуетили низката му цел да накара да млъкне гласът, от който го е било страх. Нищо няма да спечели от твоята кръв, която ще му тежи на съвестта. Този глас у тебе никога нямаше и наполовина тъй непреклонно да преследва него и хората като него, както ще го преследва гласът у мен… ако нищо друго не сполучи.

Тази мисъл го караше да ликува. Тя го успокои, тя уталожи скръбта му и той започна тихичко да се моли. Сетне сърцето му се сви, като си помисли, че Филип, мирен човек, почти свещеник, апостол на християнството, бе отишъл при създателя си с греха на разгневената си душа. И в никой случай — както ще човекът да тълкува божеството — този единствен грях не можеше да натежи повече от обичта и добротата, показвани винаги от Филип, от благородната чистота на голямото му сърце. Господ в края на краищата — мислеше си Андре-Луи — не е някакъв благородник.

VГОСПОДАРЯТ НА ГАВРИЙАК

За втори път този ден Андре-Луи се запъти към замъка, с бързи крачки и без да обръща внимание на любопитните погледи, които го изпращаха през цялото село, и шепота, който съпровождаше преминаването му между хората, настръхнали вече от събитието на деня, в което той е бил действуващо лице.

Беноа, възрастният личен слуга, наричан доста бомбастично „сенешал“23, го въведе в стаята на приземния етаж, която по традиция носеше името библиотека. Там все още имаше няколко полици със занемарени книги, от които бе получила името си, оловни принадлежности — двуцевки, барутници, ловджийски чанти, ножове — се натрапваха на погледа много повече, отколкото материалите за четене. Мебелите бяха тежки, дъбови, с богата резба, останали от друго столетие. Огромни масивни дъбови греди кръстосваха доста високия белосан таван.

Когато Беноа доложи за идването на Андре-Луи, набитият сеньор дьо Гравийак неспокойно крачеше назад-напред. Бил вече осведомен, както заяви веднага, за станалото в „Бретон Арме“. Мосьо дьо Шабрийан току-що бил при него и той призна, че дълбоко скърби и е дълбоко озадачен.

— Колко жалко! — заговори той. — Колко жалко! — Мосьо дьо Гравийак обори огромната си глава. — Такъв достоен за уважение младеж, толкова многообещаващ! Ах, този Ла Тур д’Азир е безмилостен човек и не търпи подобни неща. Може да е прав. Не знам. Никога не съм убивал човек за това, че има по-други възгледи от мен. Всъщност изобщо никога не съм убивал човек. Не е по моя нрав. Не бих могъл да спя нощем, ако убия. Но хората са различни.

— Въпросът е, господин кръстник, какво трябва да се направи? — каза Андре-Луи. Беше съвсем спокоен и сдържан, но много блед.

Мосьо дьо Керкадиу го загледа с неразбиращ поглед в светлите си очи.

— Че какво има да се прави, дявол да го вземе? Както ми се каза, Вилморен си позволил да удари господин маркиза.

— След най-грубо предизвикателство.

— Което сам той предизвикал с революционните си приказки. Главата на нещастника беше пълна с тези енциклопедически глупости. Ето до какво докарва прекаленото четене. Никога не съм държал на книгите, Андре, и никога не съм видял ученето да докарва до нещо друго освен неприятности. То побърква човека. Усложнява схващанията му за живота, убива простодушието, което носи вътрешното спокойствие и щастието. Нека тази ужасна случка ти послужи за предупреждение, Андре. Сам ти прекалено много се увличаш от тези модни теории за установяването на нов обществен строй. Виждаш до какво докарва всичко това! Прекрасен, достоен за уважение младеж, при това единствена опора на овдовялата си майка, се самозабравя, забравя положението си, дълга си към тази майка — всичко, и отива, та се оставя да го убият по такъв начин. Това е дяволски тъжно! Душата ми се гърчи от мъка! — Той измъкна носна кърпа и енергично си издуха носа.

Андре-Луи усети как му се свива сърцето, как се изпаряват надеждите (и без това не особено оптимистични), които; хранеше по отношение на кръстника си.

— Вие критикувате само поведението на убития и не казвате нищо за държането на убиеца — забеляза той. — Вижда ми се невъзможно да съчувствувате на такова престъпление.

— Престъпление ли? — извика пронизително мосьо дьо Керкадиу. — Боже мой, момче, ти говориш за мосьо дьо Ла Тур д’Азир!

— Да, и за гнусното убийство, което е извършил…

— Млъкни! — Мосьо дьо Керкадиу беше много категоричен. — Не мога да позволя да употребяваш за него такива изрази! Не мога да го позволя! Господин маркизът е мой-приятел, а е много вероятно скоро връзката ни да стане още по-близка.

— Въпреки случилото се?

Мосьо дьо Керкадиу не криеше нетърпението си:

— Че какво общо имат двете неща? Аз може да съжалявам за станалото. Но нямам право да го упрекна, че го е сторил. Това е приетият начин за уреждане на спречквания между благородници.

— Вие наистина вярвате в това?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Андре? Нима ще говоря за неща, в които не вярвам? Ти започваш да ме ядосваш.

— „Не убивай“ е закон и на краля, не само на бога.

— Ти май си решил да се скараш с мен. Това е било дуел…

Андре-Луи го прекъсна:

— Било е толкова дуел, колкото ако бяха си послужили с пистолети и само този на господин маркиза беше зареден. Той покани Филип да говорят по въпроса по-нашироко със съзнателното намерение да го доведе до спречкване и да го убие. Послушайте ме, господин кръстник. Аз не ви разправям измислици, а това, което ми призна лично господин маркизът.

Повлиян от настойчивостта на младежа, мосьо дьо Керкадиу отклони погледа на бледите си очи. Той сви рамене, обърна се и бавно приближи прозореца.

— За решаване на такъв въпрос трябва съд на честта. А у нас няма съд на честта — каза той.

— Но ние имаме граждански съд.

В нов пристъп на раздразнение сеньорът рязко се завъртя пак с лице към него:

— И кой граждански съд, мислиш, би се занимал с такава жалба, каквато, изглежда, имаш предвид?

— Например съдът на кралския наместник в Рен.

— И ти смяташ, че кралският наместник ще се вслуша в твоята жалба?

— В моята може би не, мосьо. Но ако иска бихте предявили вие…

— Аз да предявя иска? — Бледите очи на мосьо дьо Керкадиу се изпълниха с ужас при такова предположение.

— Станалото се случи тука, на ваша земя.

— Аз да предявя иск срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир! Сигурно не си на себе си. Или си луд, луд като този твой нещастен приятел, който стигна до такъв край, понеже се бъркаше в неща, които не му влизат в работата. Езикът, който той държа тук пред господин маркиза заради Мабе, беше извънредно дързък. Може да не си знаел това. Аз съвсем не се изненадвам, че маркизът може да е поискал от него удовлетворение.

— Разбирам — промълви Андре-Луи с нотка на безнадеждност в гласа.

— Разбираш? Какво, по дяволите, разбираш?

— Че ще трябва да се осланям само на собствените си сили.

— И какво, по дяволите, възнамеряваш да правиш, ако нямаш нищо против да ми го кажеш?

— Ще отида в Рен да изложа фактите пред кралския наместник.

— Той ще е твърде зает, за да те приеме — И мислите на мосьо дьо Керкадиу малко непоследователно промениха насоката си, както става със слабите умове. — В Рен има вече достатъчно много неприятности заради тези щури Генерални щати, с които прекрасният мосьо Некер щял да оправи финансите на кралството. Като че ли някакво си дребно швейцарско чиновниче, което е и проклет протестант, би могло да сполучи там, където са се провалили такива мъже като Калон24 и Бриен25.

— Довиждане, господин кръстник — каза Андре-Луи.

— Къде отиваш? — свадливо попита кръстникът му.

— Засега у дома. Утре — в Рен.

— Чакай, момче, чакай! — Пълното дребно човече се търколи напред с нежна загриженост, изписала се на голямото му грозно лице, и сложи една от късите си дебели ръце върху рамото на кръщелника. — Послушай ме сега, Андре — започна да го увещава той. — Това е направо някакво рицарство, фантазия, лудост. Няма да видиш добро, ако държиш на своето. Чел си „Дон Кихот“ и знаеш какво го сполетя, когато се втурна срещу вятърните мелници. Същото ще стане и с теб, нищо друго. Остави нещата, както са, мойто момче. Не бих искал да ти се случи нещо лошо.

Андре-Луи го изгледа с посърнала усмивка:

— Днес аз дадох клетва, с нарушаването на която бих осъдил душата си на проклятие.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш, каквото и да ти разправям? — Толкова поривист, колкото и непоследователен, мосьо дьо Керкадиу отново започваше да се наежва. Много добре тогава, върви… Върви по дяволите!

— Първо ще отида при кралския наместник.

— И ако попаднеш в бедата, която си търсиш, да не си дошъл при мен да хленчиш за помощ! — развилня се сеньорът. Сега беше много ядосан. — Щом предпочиташ да не ме послушаш, можеш да си строшиш празмата глава във вятърната мелница и проклет да си от мен!

Андре-Луи се поклони с известна ирония и отиде при вратата.

— Ако вятърната мелница се окаже твърде непреодолима — каза той от прага, — ще се помъча да видя какво може да се направи с вятъра. Сбогом, господин кръстник.

Той си отиде и мосьо дьо Керкадиу остана сам, морав в лицето, без да може да разбере тези последни загадъчни думи, и много разстроен било заради своя кръщелник, било заради мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Беше склонен да се ядосва и на двамата. Намираше, че тези вироглави, своенравни мъже, които непреклонно следват собствените си подтици, създават много тревоги и ядове. Сам той обичаше да не го безпокоят и да живее в мир със съседите си; и това му се струваше тъй очевидно висше благо в живота, че беше готов да заклеймява като глупци всички, които си дават труд да търсят друго.

VIВЯТЪРНАТА МЕЛНИЦА

Между Нант и Рен имаше установени редовни съобщения от три дилижанса седмично във всяка посока, които срещу двадесет и четири ливри26 превозваха желаещите, като изминаваха седемдесет и няколкото мили за четиринадесет часа. Веднъж в седмицата единият от дилижансите се отбиваше от главния път, за да спре в Гаврийак, да докара и да вземе писма, вестници, а понякога и пътници. Обикновено, когато му се падаше случай, Андре-Луи идваше и си отиваше с този дилижанс. Сега обаче бързаше твърде много, за да загуби един ден, докато чака минаването на колата. Затова на другата сутрин потегли на кон, нает от „Бретон Арме“, и един час здраво препускане под сиво зимно небе по полуразрушен път в протежение на десет мили равна, неинтересна местност го доведе в град Рен.

Той мина по главния мост през Вилен и така навлезе в горната, главна част на този значителен град с около тридесет хиляди души жители, повечето от които, както заключи по разбунените шумни тълпи, заприщили отвсякъде пътя му, трябва да бяха наизлезли в този ден по улиците. Явно Филип не беше преувеличил в приказките си за царящата там възбуда.

Андре-Луи, колкото можеше, си пробиваше път напред и така стигна най-после до Плас Роял, където тълпата му се стори най-гъста. От цокъла на конната статуя на Луи XV белолик младеж възбудено говореше на гъмжилото. Младостта и дрехите му издаваха, че е студент, а група негови другари, поели задълженията на почетна стража, охраняваха малък кръг около паметника.

През главите на тълпата Андре-Луи долови няколко фрази, изречени от този пламенен глас:

— Това бе обещано от краля… Те пренебрегват авторитета на краля… Те си присвояват суверенитет в Бретан…. Кралят ги е разпуснал… Тези нагли благородници, които не зачитат своя суверен и народа…

Да не беше вече знаел от разказаното му от Филип за събитията, докарали Третото съсловие до точката на истински метеж, тези няколко фрази щяха напълно да го осведомят. Тази проява на всенароден гняв бе добре дошла за неговите нужди, мислеше си той. И с надеждата, че това може добре да послужи за целта му, като предразположи ума на кралския наместник към благоразумие, той продължи нагоре по-широката и добре настлана Рю Роял, където навалицата започна да оредява. Андре-Луи остави наетия си кон в „Крон дьо Сер“ и тръгна отново пеша към Съдебната палата.

Възбудена тълпа кряскаше пред скелето около строящата се катедрала, въздигането на която бе започнало предишната година. Но Андре-Луи не се спря да разбере защо точно са се струпали тези хора. Той продължи напред и скоро стигна до хубавата палата в италиански стил, една от малкото обществени сгради, оцелели след унищожителния пожар преди шестдесет години.

Андре-Луи проникна с големи усилия в просторната зала, известна като „Зала на заглъхналите стъпки“, и там го оставиха да чака не по-малко от половин час, след като намери един разсилен, който се показа тъй снизходителен да уведоми бога, царуващ над това светилище на правосъдието, че някакъв адвокат от Гаврийак смирено моли за аудиенция по много важен въпрос.

Това, че богът изобщо благоволи да го приеме, вероятно се дължеше на обезпокоителния характер на момента. Най-после бе съпроводен нагоре по широко каменно стълбище и въведен в просторна, оскъдно мебелирана чакалня, където се присъедини към чакащата тълпа молители, предимно мъже.

Там прекара още половин час и използува времето, за да обмисли точно какво трябваше да каже. Това обмисляне го накара да съзнае колко слаби са аргументите, които възнамерява да изложи пред човек, чиито схващания за законност и морал носят оттенъка на обществения му ранг.

Най-сетне го въведоха през тясна, но много тежка и богато украсена врата в хубава, добре осветена стая, с позлата и атлас по мебелите, които биха стигнали да се обзаведе будоарът на някоя великосветска дама.

Това бе банална обстановка за един кралски наместник, обаче в самия кралски наместник (поне за погледа на обикновен човек) нямаше нищо банално. Тази високопоставена личност седеше на писмена маса с тънки крачета, пана от Вато27 и тежки инкрустации от позлатен метал, в дъното на стаята, отдясно на един от високите прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Над червената дреха с пламтящ на гърдите орден и с бухнала дантела, в която като капки вода искряха брилянти, стърчеше масивната напудрена глава на мосьо дьо Ледигиер. Тя бе отметната назад с намръщения поглед на такова очаквателно високомерие, отправен към посетителя, че Андре-Луи се запита дали не се иска от него да застане на колене.

Когато съзря някакъв мършав младеж с хлътнали бузи и права, отпусната черна коса, с редингот е качулка от кафяво сукно, жълт брич от еленова кожа и високи ботуши, опръскани с кал, този величествен лик се смръщи още повече, докато гъстите черни вежди не се сключиха над огромния извит нос.

— Вие се представяте като адвокат от Гаврийак с важно съобщение — изръмжа той. Това бе властна заповед Андре-Луи да направи съобщението си, без да хаби ценното време на един кралски наместник, и в нея се криеше нещо повече от намек за безграничната важност на този наместник. Мосьо дьо Ледигиер смяташе, че е внушителна личност, и имаше пълно основание да смята това, защото беше видял през живота си много нещастници да губят ума и дума от гръмотевичния му глас.

Той зачака сега да види как същото ще се случи с този млад адвокат от Гаврийак. Но чакаше напразно.

Андре-Луи го намираше смешен. Той знаеше, че превзетостта е маска на нищожество, и слабост. А сега виждаше пред себе си и въплъщение на превзетостта. То личеше по надменно вирнатата глава, по навъсеното чело, по извивките на гръмовния глас. Още по-трудно от това да си герой за своя камериер — свидетел на факта как се губят една по една подробностите, от които е съставено величественото цяло — да бъдеш герой за някого, който изучава човека и е виждал същото в по-друга светлина.

Андре-Луи пристъпи смело — дръзко, както си помисли, мосьо дьо Ледигиер.

— Вие сте наместник на негово величество тука в Бретан — каза младежът и на августейшия господар над живота и смъртта почти му се стори, че този младеж има невероятната наглост да се обърне към него като един простосмъртен към друг. — Вие раздавате висшето правосъдие на краля в тази провинция.

На бледото жълтеникаво лице под силно напудрената перука се изписа изненада.

— Има ли вашата работа нещо общо с това проклето неподчинение на сганта? — попита той.

— Не, мосьо.

Черните вежди се повдигнаха.

— Тогава какво търсите, по дяволите, тука и ми досаждате в момент, когато ми се налага да съсредоточа цялото c внимание върху тази срамна история?

— Въпросът, който ме води при вас, е също толкова срамен и също толкова наложителен.

— Ще трябва да почакате с него! — изрева ядно големия човек и като развя облака от дантели на ръката си, посегна към сребърното звънче на масата.

— Един миг, мосьо! — Тонът на Андре-Луи не допускаше възражения. Мосьо дьо Ледигиер се спря, безкрайно изумен от нахалството му. — Мога да го изложа съвсем накратко…

— Не ви ли казах вече…

— И след като го чуете — продължи безмилостно Андре Луи, като прекъсна прекъсването, — ще се съгласите с мен по отношение на естеството му.

Мосьо дьо Ледигиер го измери с много строг поглед.

— Как се казвате? — попита той.

— Андре-Луи Моро.

— Добре, Андре-Луи Моро, ако можете да изложите жалбата си накъсо, ще ви изслушам. Но ви предупреждавам, че много ще се сърдя, ако не сполучите да оправдаете нахалната си настойчивост в такъв неподходящ момент.

— Вие сам ще отсъдите, мосьо — каза Андре-Луи и се залови веднага да излага своя случай, като започна от застрелването на Мабе и премина към убиването на мосьо дьо Вилморен. Но премълча докрай името на големия благородник, срещу когото търсеше правосъдие, понеже беше убеден че споменеше ли го по-рано, нямаше да го оставят да продължи.

Притежаваше ораторска дарба, силата на която едва ли съзнаваше още и сам той, макар да му беше писано много скоро да я осъзнае. Той разказа историята добре, без преувеличения, и въпреки това с устрема на непресторена молба, на която не можеше да се устои. Постепенно лицето на големеца се отпусна и загуби заплашителната си суровост. На него започна да се изписва интерес, стигащ почти до съчувствие.

— И кой е човекът, когото обвинявате във всичко това, господине?

— Маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

Ефектът от това внушително име последва незабавно. Гневно изумление и надменност още по-голяма, отколкото преди, изместиха съчувствието, което мосьо дьо Ледигиер е бил подведен да прояви.

— Кой? — изкрещя наместникът и без да дочака отговор, продължи да беснее: — Ами че това е безсрамие, да дойдете при мен с такова обвинение срещу благородник, така високопоставен, както мосьо дьо Ла Тур д’Азир! Как се осмелявате да го наричате страхливец…

— Аз наричам маркиза убиец — поправи го младежът. — И търся правосъдие срещу него.

— Търсите правосъдие, така ли? Боже мой, а после?

— Това ще кажете вие, мосьо.

Изненадата от този отговор накара големия благородник да направи горе-долу сполучлив опит да се овладее.

— Нека ви предупредя — каза язвително той, — че не е много умно да отправяте голословни обвинения срещу един благородник. Може да научите, че това, само по себе си, е наказуема простъпка. Вижте какво ще ви кажа. По въпроса за Мабе (ако приемем, че изложеното от вас отговаря на истината), ловният надзирател може да е превишил правата си, но толкова малко, че за него, кажи-речи, не заслужава Да се говори. Имайте предвид обаче, че той в никой случай не подлежи на разглеждане от кралския наместник, нито от какъвто да било друг съд освен сеньориалния съд на самия маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Такъв въпрос подлежи на разглеждане от съдии, назначени от самия него, понеже е въпрос, който се отнася строго до собствената му сеньориална юрисдикция. Понеже сте адвокат, не би трябвало да има нужда да ви обяснявам всичко това.

— Понеже съм адвокат, готов съм да споря по тази точка. И понеже съм адвокат, ясно ми е също, че ако за този случай се заведе дело, то може да завърши само с несправедливото наказване на нещастния ловен надзирател, който не е направил нищо повече, отколкото да изпълни дадените му нареждания, но който въпреки всичко ще стане сега жертвен козел, ако стане нужда някой да пострада. Аз нямам желание да кача Бене на бесилото, заслужено от мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Мосьо дьо Ледигиер с все сила удари с юмрук по масата.

— Боже мой! — възкликна той и додаде по-тихо, с тон на заплаха: — Вие сте изключително дързък, човече!

— Уверявам ви, че нямам такова намерение, господине. Аз съм адвокат, който пледира една кауза… каузата на мосьо дьо Вилморен. Дошъл съм да търся кралското правосъдие за неговото убийство.

— Но сам вие казахте, че то е било дуел! — възкликна наместникът, наполовина ядосан и наполовина объркан.

— Аз казах, че е било устроено така, щото да изглежда като дуел. Има разлика, както ще ви покажа, ако благоволите да ме изслушате.

— Разказвайте спокойно, господине! — рече иронично мосьо дьо Ледигиер, понеже през цялата му служба не се беше случвало нещо, което поне малко да приличаше на тази преживелица.

Андре-Луи прие думите му в буквален смисъл.

— Благодаря ви, господине — отговори той сериозно и изложи аргументите си: — Може да се докаже, че мосьо дьо Вилморен не е фехтувал никога в живота си, а е известно, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир е изключителен фехтовач. Какъв дуел е то, мосьо, ако само единият от противниците е въоръжен? Защото в крайна сметка то е така, ако сравним умението им.

— Надали е имало дуел, за който не би могло да се използува същият евтин аргумент.

— Но не винаги да се получи същото правосъдие. Обаче Поне в един случай той е бил използуван с успех.

— С успех ли? Кога е било това?

— Преди десет години в Дофине. Имам предвид случая с мосьо дьо Жевр, който принудил мосьо дьо Ла Рош Жанин да се дуелира с него и да го убие. Мосьо дьо Жанин бил от влиятелно семейство, което положило крайни усилия да получи правосъдие. То изтъкнало точно същите аргументи, каквито сега имаме налице срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Ако си спомняте, съдът счете, че мосьо дьо Жевр е отправил предизвикателството нарочно, намери го виновен в предумишлено убийство и той бе обесен.

Мосьо дьо Ледигиер избухна отново.

— Вие ще ме уморите! — възкликна той. — Нима имате наглостта да намеквате, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир трябва да бъде обесен? Така ли?

— Защо не, мосьо, щом такъв е законът и има прецедент, какъвто ви посочих, и ако може да се установи, че изложеното от мен е истина, а то ще се установи много лесно?

— И вие ме питате защо не? Вие имате нахалството да питате това?

— Имам, мосьо. Можете ли да ми отговорите? Ако не можете, мосьо, ще ми стане ясно, че докато едно влиятелно семейство, като това на Ла Рош Жанин, може да пусне в ход съдилищата, тези съдилища не правят нищо за малко известните и невлиятелните, колкото брутално и да са онеправдани от някой голям благородник.

Мосьо дьо Ледигиер разбра, че със спор не ще постигне нищо срещу този безстрастен, твърд младеж. И стана грубо заканителен:

— Бих ви посъветвал да се махате веднага оттук и да бъдете благодарен, че случайно сте си отишли здрав и читав.

— Трябва ли в такъв случай да разбирам, мосьо, че случаят ще остане неразследван? Че нищо от това, което мога да кажа не ще ви трогне?

— Трябва да разберете, че ако сте още тука след две минути, ще бъде много по-зле за вас — И мосьо дьо Ледигиер позвъни със сребърното звънче на масата си.

— Аз ви осведомих, мосьо, че е имало дуел, така наречен „дуел“, и един човек е бил убит. Изглежда, трябва да напомня на вас, пълномощника на кралското правосъдие, че дуелите са противозаконни и че е ваше задължение да направите разследване. Аз идвам като адвокат на осиротялата майка на мосьо дьо Вилморен да искам от вас да проведете полагащото се разследване.

Вратата зад Андре-Луи тихо се отвори. Мосьо дьо Ледитиер, пребледнял от гняв, едва се сдържаше.

— Вие се мъчите да ни принудите, така ли, безочлив негоднико? — изръмжа той. — Вие смятате, че кралското правосъдие трябва, без да мисли, да се подчини на гласа на всеки нахален плебей? Чудя се на собственото ми търпение към вас. Но ви давам последно предупреждение, господин адвокат: повъздържайте дръзкия си език или ще имате основание горчиво да съжалявате за речовитостта му — Той махна презрително с украсената си със скъпоценни камъни ръка и рече на разсилния, застанал зад Андре: — Изведи го!

Андре-Луи се поколеба за миг. Сетне сви рамене и се обърна. Това бе наистина вятърна мелница, а той — жалък Рицар на печалния образ28. Да я нападне по-отблизо, би значило да бъде разкъсан на парчета. Въпреки това на прага младежът пак се обърна.

— Мосьо дьо Ледигиер — каза той, — мога ли да ви разкажа един интересен факт от естествознанието? Тигърът е велик господар на джунглата и столетия е бил ужасът на по-дребните зверове, в това число и на вълка На вълка, който сам е ловец, му омръзна да бъде предмет на лов. Той започна да се сдружава с други вълци, а след това вълците, принудени да се събират на глутници, откриха силата на глутницата и тръгнаха на лов за тигъра с бедствени за него последици. Би трябвало да се запознаете с Бюфон29, мосьо дьо Ледигиер.

— Мисля, че тази сутрин се запознах с един галфон — презрително го подигра в отговор мосьо дьо Ледигиер. Ако не се смяташе за духовит, вероятно изобщо не би благоволил да му отговори. — Не ви разбирам — добави той.

— Но ще разберете, мосьо дьо Ледигиер, ще разберете — каза Андре-Луи и излезе.

VIIВЯТЪРЪТ

Беше счупил без успех копието си о вятърната мелница (този образ, подсказан от мосьо дьо Керкадиу, не му излизаше от ума) и бе чист късмет — той си даваше сметка, — че се е отървал, без да пострада. Оставаше самият вятър — вихърът. А събитията в Рен, отражение на по-застрашителните събития в Нант, бяха помогнали този вятър да задуха в негова полза.

Той забърза обратно към Плас Роял, където се беше насъбрал най-много народ, където според него бяха сърцето и мозъкът на този метеж, разбунващи града.

Но онова раздвижване, което бе оставил тука, не беше нищо в сравнение с раздвижването, което завари при връщането си. Тогава множеството пазеше относителна тишина, за да слуша гласа на оратора, който изобличаваше Първото и Второто съсловие от пиедестала на паметника на Луи XV. Сега въздухът трептеше от гласа на самото множество, което викаше от гняв. Тук-там някои се биеха с бастуни и юмруци; навред вилнееше свирепо възбуждение и жандармите, изпратени от кралския наместник да възстановят и поддържат реда, бяха безпомощни тресчици в този бушуващ човешки океан.

Чуваха се викове:

— Да вървим към палатата! Към палатата! Долу убийците! Долу благородниците! Към палатата!

Един занаятчия, който стоеше рамо до рамо с него в навалицата, осведоми Андре-Луи за причините на нарасналото възбуждение:

— Те го убиха. Лежи, където падна в подножието на статуята. А няма и час, откакто са убили още един студент ей там, където строят катедралата. Pardi!30 Ако не могат да се наложат по един начин, ще се наложат по друг — Този човек говореше разгорещено и убедително. — Пред нищо няма да се спрат. Ако не сполучат да ни наплашат, ще ни избиват, бога ми. Решили са да проведат Щатите на Бретан, както те искат. Няма да се съобразяват с ничии други интереси освен техните.

Андре-Луи го остави да си приказва и си проби път през тази човешка гмеж.

В основата на паметника се натъкна на купчинка студенти около трупа на застреляния момък, всичките поразени от страх и безнадеждност.

— Ти тука, Моро! — каза един глас.

Той се озърна и се намери пред слаб мургав мъж, малко повече от тридесетгодишен, с решителна уста и дързък нос, който го гледаше осъдително. Беше Льо Шапелие, адвокат от Рен, виден член на Литературния клуб в града, енергичен, с незрели революционни схващания и изключителен дар на красноречие.

— А, ти ли си, Шапелие! Защо не им говориш? Защо не им кажеш какво да правят? Хайде, качвай се, човече! — И той посочи цокъла на пиедестала.

Черните неспокойни очи на Льо Шапелие затърсиха по безстрастното лице на Андре някаква следа от подозираната от него ирония. Двамата бяха толкова далече един от друг в политическите си убеждения, колкото двата полюса, и колкото и да се съмняваха в Андре-Луи всичките му колеги от Ренския литературен клуб, никой не се съмняваше в него така дълбоко, както този ревностен републиканец. Наистина, ако Льо Шапелие бе успял да преодолее влиянието на семинариста Вилморен, Андре-Луи отдавна щеше да се види изключен от това сдружение на интелектуалната младеж в Рен, което той изкарваше из търпение, подлагайки непрестанно на подигравки неговите идеали.

Затова сега Льо Шапелие подозираше подигравка в тази подкана, подозираше я дори след като не успя да открие следи от нея на лицето на Андре-Луи, понеже от опит знаеше вече, че на това лице човек твърде често не можеше да се осланя за някой белег на истинските мисли, които се крият зад него.

— В това отношение твоите схващания едва ли биха се схождали с моите — каза той.

— Нима може да има две мнения? — попита Андре-Луи.

— Всеки път, когато се съберем двамата, обикновено има две мнения, Моро… толкова повече сега, когато си назначен за делегат на един благородник. Виждаш какво са направили твоите приятели. Без съмнение, ти одобряваш методите им — Говореше с хладна враждебност.

Андре-Луи го изгледа без изненада. Двамата тъй неизменно се противопоставяха един на друг в академични спорове — как можеше Льо Шапелие да знае сегашните му намерения?

— Ако не им кажеш какво трябва да се направи, ще им го кажа аз — рече той.

— Nom de Dieu!31 Ако искаш да получиш някой куршум от другата страна, няма да ти преча. Може да помогне да се изравни сметката.

Едва изрекъл тези думи, той съжали за тях, защото сякаш в отговор на предизвикателството му Андре-Луи скочи върху пиедестала. Разтревожен сега, понеже не можеше да предположи друго освен това, че Андре-Луи има намерение да говори от името на привилегированите, на които бе официално назначен представител, Льо Шапелие се вкопчи в крака му, за да го смъкне пак долу.

— А, такова нещо, не! — крещеше той. — Слез, глупак такъв! Нима мислиш, че ще ти позволим да развалиш всичко с твоята клоунщина? Слез долу!

Андре-Луи се задържа на мястото си, като се вкопчи в единия крак на бронзовия кон, и издигна гласа си подобно на тръбен зов над главите на кипящата тълпа:

— Граждани на Рен, родината е в опасност!

Това подействува като електрически ток. Едно раздвижване, като разширяващ се воден кръг, пробягна по развълнуваните, обърнати нагоре човешки лица и настъпи мъртва тишина. В тази пълна тишина те гледаха слабия младеж, без шапка, с дълги кичури черна коса, развени от ветреца, с кърпата на врата раздърпана, лицето пребледняло, очите пламтящи.

Андре-Луи усети изведнъж да го залива вълна от възторг, когато долови инстинктивно, че с един замах е грабнал тази тълпа и че я държи здраво във властта на своя повик и своята смелост.

Дори Льо Шапелие, макар все още да стискаше глезена му, беше спрял да го дърпа. Реформаторът, при все че оставаше непоклатимо убеден в намеренията на Андре-Луи, за момент се обърка от първата нотка на призива му.

И тогава, бавно, внушително, с глас, който ясно се чуваше във всичките краища на площада, младият адвокат от Гаврийак заговори:

— Изтръпнал от ужас пред подлото деяние, извършено тук, аз искам да чуете моя глас. Вие видяхте убийството, извършено пред очите ви, убийство на човек, който благородно, без да помисли за себе си, даде гласност на неправдите, потискащи всички нас. Уплашени от този глас, за да се укрият от истината, както гнусните гадини се крият от светлината, нашите потисници подпратиха свои агенти, които да го накарат да млъкне, лишен от живота.

Льо Шапелие пусна най-после глезена на Андре-Луи, както бе вдигнал поглед към него в безкрайно изумление. Като че ли в този младеж нямаше преструвка, по изключение той беше сериозен и по изключение защищаваше правилната страна. Какво му беше станало?

— От убийци можете ли да чакате нещо друго освен убийство? Искам да ви разкажа за една случка, която ще ви покаже, че това, на което сте били свидетели тука днес, не е нищо ново; тя ще разбули пред вас силите, срещу които трябва да се борите. Вчера…

Той не можа да продължи. В тълпата, може би на двадесетина крачки от него, един глас изкрещя:

— Още един от тях!

Веднага след вика се чу пистолетен изстрел и куршумът се сплеска в бронзовата фигура точно зад Андре-Луи.

В същия миг сред тълпата настъпи бъркотия, най-силна около мястото, откъдето беше дошъл гърмежът. Нападателят се намираше сред значителна група от опозицията, група, която се видя веднага обкръжена от всички страни и едва смогваше да го запази.

Откъм подножието на паметника екнаха гласовете на студентите, които в хор с Льо Шапелие замолиха Андре-Луи да потърси прикритие.

— Слез! Слез долу веднага! Ще те убият, както убиха Ла Ривиер.

— Нека ме убият! — Той разпери ръце с безкрайно театрален жест и се изсмя. — Аз стоя тука в тяхната власт. Нека, ако искат, да добавят моята кръв към кръвта, която скоро ще се надигне и ще ги задави. Нека ме убият. Това е занаят, от който те разбират. Но докато не го направят, не ще могат да ми попречат да ви говоря, да ви разкажа какво можете да очаквате от тях — И той пак се изсмя, не само от възбуда, както предполагаха тези, които го гледаха отдолу, но и понеже се забавляваше. Забавляваха го две неща. Едното беше откритието, че изрича с лекота най-подходящите фрази, с които може да се разпалят страстите на една тълпа; другото беше споменът за това как лукавият кардинал дьо Рец32, за да събуди у хората съчувствие към себе си, бе наемал разни негодници да стрелят срещу каретата му. Той беше точно в същото положение, както този архиполитик. Наистина Андре-Луи не беше наел човека да даде този пистолетен изстрел, но въпреки това му бе благодарен и готов да извлече най-голямата възможна полза от тази постъпка.

Групата, която полагаше усилия да запази атентатора, продължаваше да се бие, като се мъчеше да си проправи път през разяреното люшкащо се множество.

— Пуснете ги да си вървят! — провикна се Андре-Луи. — Има ли значение дали ще бъдат с един убиец повече или по-малко? Пуснете ги да си вървят и слушайте какво ще ви кажа, съотечественици!

И след малко, когато редът бе донякъде възстановен, младежът започна своя разказ. Сега с прости думи, но със сила и непосредственост, които караха да се почувствува всяка изречена от него мисъл, Андре ги покърти с описанието на случилото се предишния ден в Гаврийак. Той изтръгна от тях сълзи с трогателната картина на осиротялата вдовица Мабе и трите й гладуващи, бедствуващи деца, „останали без баща, за да бъде отмъстена смъртта на един фазан“, и за осиротялата майка на този мосьо дьо Вилморен, ренски студент, известен на мнозина от тях тук, паднал убит в благороден опит да се бори за каузата на един гладуващ представител на тяхната измъчена класа.

— Маркиз дьо Ла Тур д’Азир каза за него, че имал твърде опасна дарба на красноречие. Той го уби именно за да пресече смелия му глас. Но той не сполучи да постигне целта си. Защото аз, приятелят на бедния Филип дьо Вилморен, поех върху плещите си неговото апостолство и ви говоря днес с неговия глас.

Това бе изявление, което най-после помогна на Льо Шапелие да разбере поне отчасти тази озадачаваща промяна у Андре-Луи, накарала го да измени на тези, които му даваха работа.

— Не съм тук само за да искам от вас да отмъстите на убийците на Филип дьо Вилморен — продължи Андре-Луи. — Аз съм тук, за да ви съобщя онова, което щеше да ви каже днес той, ако беше останал жив.

Дотук беше поне откровен. Но не добави, че това са неща, в които сам той не вярва, които смята за лицемерни приказки, с помощта на които амбициозната буржоазия, говореща с устата на адвокатите — тази нейна част притежава дар слово, — се мъчи да наруши в своя полза съществуващото положение на нещата. Той внуши на слушателите си естественото убеждение, че изразяваните от него възгледи са възгледи, които притежава.

И сега със страшен глас, с красноречие, което изумяваше самия него, осъди инертността на кралското правосъдие, когато вината е у силните на деня. Заговори с хаплив сарказъм за кралския им наместник мосьо дьо Ледигиер.

— Чудно ли ви е — попита ги той, — че мосьо дьо Ледигиер прилага законите така, щото да бъдат винаги в полза на големите ни благородници? Би ли било справедливо, би ли било логично да ги прилага другояче?

Той направи театрална пауза, за да могат те да разберат сарказма. И тази пауза събуди наново съмненията на Льо Шапелие и сложи край на зараждащото се у него убеждение в искреността на Андре-Луи. Какво ли целеше той сега?

Съмненията му не продължиха дълго. Когато продължи, Андре-Луи заговори, както според него щеше да говори Филип дьо Вилморен. Толкова често беше спорил с него, толкова често бе посещавал Литературния клуб, знаеше наизуст всичките високопарни изрази на реформаторите, които все пак бяха верни по същество.

— Помислете в края на краищата какъв е съставът на тази наша Франция. Един милион нейни жители принадлежат към привилегированите класи. Те съставляват Франция. Те са Франция. Защото положително не бихте могли да предположите, че останалите имат някакво значение. Не може да се твърди, че двадесет и четири милиона души влизат в сметката, че представляват този велик народ или че съществуват с някаква друга цел, освен да робуват на милион избрани.

Горчив смях разлюля тълпата.

— Видели своите привилегии застрашени от нахлуването на тези двадесет и четири милиона, повечето простолюдие, може би създадено от бога, наистина, но явно създадено така, че да бъде роб на привилегированите — нима ви изненадва, че те е трябвало да сложат раздаването на кралското правосъдие в здравите ръце на ледигиеровци, хора, които нямат ум да мислят и сърца да се трогват? Помислете си какво е това, което трябва да се защищава от нападението на нас, другите: простолюдието. Помислете си за тези няколко феодални права, които са застрашени да бъдат пометени, в случай че привилегированите се подчинят дори на заповедите на своя суверен и допуснат Третото съсловие да има равен брой гласове с тях! Какво ще стане с правото на разкопаване на земята, с parciere върху овощните дървета, на carpot върху лозите? Какво ще стане с corvees, с които налагат принудителния труд, с ban de vendage, който им дава първата реколта, с banvin33, който им дава възможност да контролират по най-изгоден за тях начин продажбата на вино? Какво да кажем за правото им да изстискат с данъци и сетната пара на народа за издръжката на разкошните им мнения; ами cens34, lods-et-ventes35, които поглъщат една пета от стойността на земята, blairee, което-трябва да се плаща, преди да могат стадата да пасат на общинските мери, pulverage за обезщетяването им зарад прахоляка, вдиган по техните пътища от стадата, които отиват на пазар, sextelage36 върху всичко, предлагано за Продан по обществените пазарища, etalonnage37 и всичко останало? Какво ще кажете за правата им да взимат хора и добитък за полска работа, да събират данък за преминаване през реки със салове и по мостове, за изкопаване на кладенци, за зайчарници и гълъбарници и за палене на огън, като последното им осигурява доход от всяко селско огнище? Какво ще кажете за изключителните им права на лов и риболов, нарушаването на които се смята почти за углавно престъпление?

Ами какво да кажем за другите им права, непоносими и гадни — над живота и тялото на техните крепостни — права, които макар да се упражняват рядко, никога не са били отменени. До днес, ако някой благородник, завърнал се от лов и решил да заколи двама свои крепостни, за да измие и освежи краката си с тяхната кръв, поиска да се оправдае, за него ще е напълно достатъчно да заяви за абсолютното си право на феодал.

С подкованите си с шипове обувки този милион привилегировани гази душите и телата на двадесет и четири милионно презряно простолюдие, което съществува само за тяхно лично удоволствие. Тежко на този, който в името на човещината си позволи дори само да вдигне глас на протест против прекаляването с вече прекалените неправди. Аз току-що ви разказах за едного хладнокръвно и безпощадно убит, задето е вършил само това и нищо повече. Вие със собствените си очи видяхте как бе убит друг тука, на този пиедестал, и още един там, при строящата се катедрала, видяхте и посегателството върху моя живот.

Между тях и припадащото им се в такива случаи правосъдие стоят тези ледигиеровци, тези кралски наместници — не органи на правосъдие, а стени, издигнати да закрилят привилегированите и неправдата всеки път, когато избраните превишат своите уродливо прекомерни права.

Нима ви учудва, че те не искат да отстъпят нито една педя; съпротивляват се на избори, в които Третото съсловие ще получи толкова гласове, че ще помете всички тези привилегии, ще принуди привилегированите да се подчинят на справедливо равенство пред закона с най-презрените от простолюдието, което тъпчат под краката си; да се погрижат парите, необходими за спасяването на тази държава от фалит, в който те насмалко не са я вкарали, да бъдат събрани чрез данъци, с които благородниците ще бъдат обложени в същото съотношение, както и всички други.

Само и само за да не отстъпят толкова много, те предпочитат да се противопоставят дори на кралската заповед…

Дойде му на ум една фраза, употребена предния ден от Вилморен, фраза, на която не пожела да отдаде значение, когато бе изречена. Той я използува сега:

— Като вършат това, те разклащат самите устои на трона. Подобни глупци не си дават сметка, че ако тронът се сгромоляса, смазани ще бъдат тези, които стоят най-близо до него!

Страхотен рев одобри това изявление. Напрегнат, изтръпнал от възбуждението, което го бе обзело, а от него то се предаваше на огромната тълпа слушатели, той постоя за миг иронично усмихнат. След това им махна да замълчат и по готовността, с която му се подчиниха, разбра в каква пълна степен ги владее. Защото в гласа, с който сега им говореше, всеки от тях чуваше собствения си глас да дава най-сетне израз на мислите, които от месеци и години се бяха въртели неизказани във всеки прост ум.

И ето, Андре-Луи продължи да говори по-тихо и ъгълчетата на устата му се извиха по-подчертано в ироничната усмивка:

— На сбогуване с мосьо дьо Ледигиер аз му цитирах за предупреждение една страница от естествознанието. Казах му, че когато на вълците, които скитали сами из джунглата, омръзнало да бъдат гонени от тигъра, те се събрали на глутници и тръгнали да гонят тигъра на свой ред. Мосьо дьо Ледигиер с презрение ми отговори, че не ме разбирал. Но вие сте по-съобразителни от него. Струва ми се, че ме разбирате? Нали?

Отговори му нов рев, примесен този път тук-там с одобрителен смях. Беше ги разпалил до границата на опасни страсти и те бяха готови на всяко насилие, към което би ги подканил. Ако се беше провалил пред вятърната мелница, сега поне беше господар на вятъра.

— Да вървим в палатата! — кряскаха те, размахваха ръце, заканваха се с бастуни, а тук-там дори със саби. — В палатата! Долу мосьо дьо Ледигиер! Смърт на кралския наместник!

Беше наистина господар на вятъра. Опасният му дар на оратор, който никъде другаде не представлява такава сила, както във Франция, понеже никъде другаде духът на хората не се поддава по-лесно на обаянието на красноречието — този дар го направи господар. Само да кажеше дума и бурята щеше да помете вятърната мелница, на която се беше нахвърлил без успех. Но това, както той недвусмислено заяви, не влизаше в намеренията му.

— О, почакайте! — прикани ги Андре-Луи. — Нима това нещастно оръдие на една покварена система заслужава да му окажете внимание с благородното си възмущение?

Надяваше се, че думите му ще бъдат предадени на мосьо дьо Ледигиер. Мислеше си, че би било добре за душевния мир на мосьо дьо Ледигиер да чуе поне веднъж неподправената истина за своята особа.

— Това, което трябва да атакувате и да съборите, е самата система, а не само някакво нейно оръдие, една такава жалка боядисана подпорка. Прибързаността ще развали всичко. Най-вече, деца мои, никакво насилие!

„Деца мои!“ Да беше могъл да го чуе кръстникът му!

— Често вече сте виждали резултата от преждевременно насилие навсякъде в Бретан и сте чували за него навсякъде във Франция. Насилието от ваша страна ще предизвика насилие от тяхна. Те ще се зарадват на случая да подчертаят господството си, като ви стегнат повече от преди. Ще повикат войската. Ще се озовете изправени пред щиковете на наемни войници. Не предизвиквайте такова нещо, моля ви. Не им предлагайте тази възможност, не им създавайте предлога, на който биха се зарадвали, да ви смачкат в калта, замесена със собствената ви кръв.

Сред тишината, в която бяха потънали отново, се издигна вик:

— Какво друго тогава? Какво друго?

— Ще ви кажа — отговори им той. — Богатството и силата на Бретан са събрани в Нант, град на буржоазията, един от най-цветущите в този край, благодарение на енергията на буржоазията и тежкия труд на народа. Именно в Нант бе положено началото на това движение и като резултат кралят издаде заповедта си за разпускането на Щатите в сегашния им състав — заповед, която онези, чиято сила почива върху привилегия и неправда, не се колебаят да пренебрегнат. Нека Нант бъде осведомен за точното положение и нека нищо не се прави тук, докато Нант не ни даде указания как да постъпим. Нант има силата, която ние в Рен нямаме, с която може да наложи волята си, както вече видяхме. Нека още веднъж упражни силата си, а докато го стори, запазете спокойствие в Рен. Така ще победите. Така посегателствата, които се извършват пред вашите очи, ще бъдат напълно и окончателно отмъстени.

Както ненадейно се беше качил на пиедестала, така ненадейно скочи той сега от него. Беше свършил. Беше казал всичко — може би повече от всичко, което би могъл да каже покойният приятел, с чийто глас говори той. Но тълпата не му позволи да изчезне по този начин. Гръмогласното им одобрение екна оглушително във въздуха. Постепенно той беше събудил чувствата им, както сръчен арфист кара да пеят струните на инструмента му. И те трептяха от страстите, които беше събудил, и от високата нотка на надежда, с която бе завършил симфонията си, нота на надежда, с която го подхванаха, когато скочи надолу, вдигнаха го на раменете си и той отново се появи пред погледа на цялата акламираща го тълпа.

Слабичкият Льо Шапелие си проби път до него с поруменяло лице и блеснали очи.

— Момче — каза му той, — днес ти запали огън, който Ще помете лицето на Франция с пожара на свободата — А след това рязко заповяда на студентите: — В Литературния клуб, веднага! Трябва незабавно да уговорим мерките, един делегат трябва още сега да се изпрати в Нант, да занесе на приятелите ни там съобщение от жителите на Рен.

Тълпата се отдръпна и отвори пътека, по която студентите понесоха героя на деня. Той им махаше с ръце и им викаше да се разотидат по домовете си и търпеливо да чакат там това, което трябва да последва много скоро.

— Вие търпите от векове с твърдост, която може да послужи за образец на света — ласкаеше ги той. — Потърпете още малко. Краят е вече съвсем близо, приятели.

От площада го понесоха нагоре по Рю Роял към стара къща, една от малкото стари къщи, останали в този град, възкръснал от пепелището, където в една стая на горния етаж, осветявана от прозорци с ромбовидни жълти стъкла, Литературният клуб обикновено провеждаше събранията си. Там по стъпките му бързо запристигаха членовете на клуба, повикани със съобщенията, които Льо Шапелие бе разпратил по пътя.

При затворени врати група от петдесетина зачервили се и възбудени мъже, повечето млади, разгорещени и запалени от видението на свободата, приветствуваха Андре-Луи като заблудена овца, върнала се в кошарата, и го обсипаха с поздравления и благодарности.

След това седнаха да обсъдят незабавните мерки, докато вратата долу се пазеше от почетна стража, съставена на бърза ръка от тълпата. А това се оказа много необходимо. Защото клубът едва се беше събрал, когато сградата бе нападната от жандармите на мосьо дьо Ледигиер, изпратени час по-бързо да задържат подстрекателя, който подбуждал жителите на Рен към размирици. Отредът се състоеше от петдесет души. И петстотин щяха да бъдат малко. Тълпата изпотроши карабините им, счупи няколко глави и щеше наистина да ги разкъса на парчета, ако не бяха своевременно и благоразумно ударили на бяг от грубоватата игра, на каквато не бяха свикнали.

А докато това ставаше долу на улицата, горе в стаята красноречивият Льо Шапелие, говореше на колегите си от Литературния клуб. Тука, където не го застрашаваха куршуми и нямаше кой да донесе думите му на властите, Льо Шапелие можеше да даде пълна, неограничена воля: на ораторското си изкуство. А това значително изкуство се извисяваше толкова прямо и грубо, колкото слаб и изящен бе самият човек.

Той възхвали силата и блясъка на речта, която бяха чули от колегата си Моро. Но най-много възхвали мъдростта й. Думите на Моро били за тях изненада. Досега никога не били го познавали освен като настървен критик на техните проекти за реформи и обновление, а съвсем наскоро чули, не без опасения, за назначаването му като делегат на един благородник в Бретанските щати. Но те знаели обяснението за промяната. Тя настъпила в резултат на убийството на скъпия им колега Вилморен. Чрез това зверско деяние Моро най-сетне прозрял в истинските му размери влиянието на злия дух, който те се заклели да прогонят от Франция. А днес Моро се показал като най-смелият между тях апостол на новата вяра. Той им посочил единствения трезв и разумен път. Примерът, който заел от естествознанието, бил извънредно подходящ. На първо място трябвало да се съберат на глутница като вълците, а за да бъдат сигурни, че всички хора в Бретан ще постъпят по същия начин, да изпратят веднага делегат в Нант, който вече е доказал, че е истинското средище на бретонските сили. Оставало само да определят този делегат и Льо Шапелие ги прикани да сторят това.

Андре-Луи, седнал на пейка до прозореца и измъчван до известна степен от реакцията, слушаше слисан този поток от красноречие.

Когато аплодисментите стихнаха, той чу един глас да възкликва?

— Предлагам да определим за делегат нашия водач Льо Шапелие.

Льо Шапелие вдигна изящно фризираната си глава, която бе оборил в размисъл, и всички видяха, че лицето му е бледо. Той нервно си играеше със златен лорнет.

— Приятели — заговори той бавно, — аз съм дълбоко благодарен за честта, която ми оказвате. Но с приемането й бих си присвоил чест, която по право принадлежи другиму. Кой би могъл да ни представи по-добре, кой заслужава повече да бъде наш представител, да говори на приятелите ни в Нант с гласа на Рен от героя, който днес вече издигна веднъж тъй несравнимо гласа на този велик град? Удостоете с честта да говори от ваше име този, комуто тя принадлежи: Андре-Луи Моро.

Изправил се в отговор на бурята от аплодисменти, с които бе посрещнато това предложение, Андре-Луи се поклони и веднага прие.

— Така да бъде — каза той просто. — Може би е редно да довърша, каквото съм започнал, макар и да съм също на мнение, че Льо Шапелие би бил по-достоен представител. Ще тръгна довечера.

— Ще тръгнеш още сега, момчето ми — заяви Льо Шапелие и му изложи това, което един строг ум би сметнал за истинска подбуда на великодушие. — След всичко, което се случи, за теб не е безопасно да останеш дори и един час в Рен. И трябва да заминеш тайно. Никой от вас да не издава, че той е заминал. Не бих искал да си навлечеш някаква беда, Андре-Луи. Но трябва да си изясниш риска, който поемаш, и ако искаш да останеш жив и да помагаш в борбата за спасението на измъчената ни родина, трябва да взимаш предпазни мерки, да се движиш тайно, да прикриваш дори самоличността си. Иначе мосьо дьо Ледигиер ще те пипне и това ще ти е краят.

VIIIOMNES OMNIBUS

Андре-Луи препусна от Рен, заплетен в по-голямо приключение, каквото не беше и сънувал, когато напусна глухото селце Гаврийак. Вечерта спря да пренощува в крайпътен хан, рано сутрин потегли отново и стигна в Нант скоро след пладне на другия ден.

Докато измина този самотен и дълъг път през еднообразните равнини на Бретан, сега най-скучни в зимната имт премяна, той има достатъчно време да премисли постъпките и положението си. От човек, проявявал досега чисто академичен, подчертано неблагосклонен интерес към новата философия на обществения живот и упражнил съобразителността си с тези нови схващания само както един фехтовач упражнява окото и ръката си с шпагата, без да си позволи някога да се излъже и да помисли, че двубоят е истински, сега се видя неочаквано в ролята на агентпровокатор на революцията, замесен в най-отчаяна революционна дейност. Той, представителят и делегатът на един благородник в Бретанските щати, бе станал едновременно и несъвместимо представител и делегат на цялото Трето съсловие на Рен.

Трудно е да се определи до каква степен в огъня на страстите и повлечен от потока на собствената си реч предишния ден бе навярно успял да измами сам себе си. Но сигурно е поне, че като си припомняше сега спокойно всичко, той не се самозалъгваше с нищичко по отношение на онова, което бе извършил. Цинично беше изложил пред слушателите си само едната страна на разисквания голям въпрос.

Но понеже установеният обществен ред във Франция беше такъв, че заграждаше мосьо дьо Ла Тур д’Азир със защитна стена и му предлагаше пълна неприкосновеност за това и всяко друго престъпление, което би пожелал да извърши, този обществен ред трябваше да понесе последиците за греховете си. В това Андре-Луи съзираше безспорно-оправдание.

И така той пристигна без всякакви съмнения с противодържавното поръчение в прекрасния град Нант, който с широките си улици и великолепно пристанище съперничеше по благоденствие на Бордо и Марсилия.

Андре-Луи намери хан на Ке ла Фес; там настани коня си и обядва в нишата на един прозорец, който гледаше към редицата дървета край кея и широката гръд на Лоара, където се полюшваха на котва търговски кораби от всички националности. Слънцето отново беше пробило облаците и лееше бледата си зимна светлина върху жълтите води и високите мачти.

По кейовете имаше движение, каквото се наблюдава на подобно място в Париж. Чуждестранни моряци с чудати дрехи и грубо звучаща чудата реч, снажни рибарки с кошове херинги на главите, с широки фусти над босите крака, пискливо и почти неразбираемо предлагащи стоката си, лодкари с плетени шапки и широки панталони, запретнати до колене, селяни с кожухчета от козя кожа и дървени обувки, потропващи по облите камъни на уличната настилка, строители и работници от корабостроителниците, кърпачи на мехове, ловци на плъхове, водоносачи, продавачи на мастило и други амбулантни търговци. И тук-таме сред тази маса на пролетариата, която сновеше насам-натам, Андре-Луи виждаше занаятчии с тъмни дрехи, търговци с дълги, подплатени с кожа палта; от време на време някой големец от търговския свят минаваше с кабриолет, теглен от чифт коне, и коларят плющеше с камшика и викаше „Gare!“38; от време на време се мяркаше носилка с някоя фина дама, а понякога до нея ситнеше и се препъваше придружаващ я абат от епископията; в други моменти се появяваше надменно препускащ на кон офицер с червена униформа; а веднъж изникна парадна каляска на благородник с герб на вратите и двама напудрени лакеи с бели чорапи и разкошни ливреи, увиснали на стъпалото отзад. Имаше и капуцини с кафяви раса, и бенедиктинци с черни, и безброй свещеници, защото в шестнадесетте енории на Нант добре служеха на господа; а в пълна противоположност на тях имаше мършави и дрипави авантюристи и жандарми със сини куртки и гети на краката — важно разхождащи се пазители на реда.

В човешкия поток, който прииждаше и се оттичаше под прозореца, откъдето Андре-Луи го наблюдаваше, можеше да се видят представители на всички класи, влизащи в състава на седемдесетте хиляди жители на този богат и трудолюбив град.

От прислужника, който задоволи скромните му нужди, като му поднесе супа, варено говеждо и мяра vin gris39, Андре-Луи се осведоми за настроенията в града. Прислужникът, непоколебим поддръжник на привилегированите класи, със съжаление призна, че в града царяла несигурност. Много щяло да зависи от това, което ставало в Рен. Ако е вярно, че кралят е разпуснал Щатите на Бретан, всичко щяло да мине добре и недоволниците нямало да имат основания за по-нататъшни безредици. В Нант имало вече предостатъчно неприятности. Хората не искали те да се повторят. Плъзнали били какви ли не слухове и още от ранна сутрин тълпи обсаждали входа на Търговската камара за по-определени новини. Но по-определени новини трябвало тепърва да се очакват. Не се знаело със сигурност дори дали негово величество е наистина разпуснал Щатите.

Часовникът биеше два — най-оживеният час на борсата, когато Андре-Луи стигна Плас дю Комерс. Този площад, където се издигаше величествената класическа сграда на Борсата, бе така претъпкан, че младежът се видя принуден почти с бой да си пробие път до стъпалата на великолепния йонийски портал. Една дума щеше да бъде достатъчна да му отвори пътя в миг. Но хитра мисъл го накара да мълчи. Щеше да се стовари върху главите на това чакащо множество като гръмотевичен удар, точно както предишния ден се беше стоварил върху главите на тълпата в Рен. Не искаше да загуби нищо от ефекта на изненадата при появата си.

Този дом на търговията ревниво бе пазен околовръст от редица разсилни, въоръжени с тояги — охрана, толкова набързо събрана от търговците, колкото и явно необходима. Един от тях сега успя да прегради пътя на младия адвокат, когато направи опит да поеме по стъпалата.

Андре-Луи съобщи шепнешком кой е.

Тоягата незабавно се отпусна и той мина и се заизкачва по стълбището подир разсилния. Горе, пред прага на Камарата, Андре-Луи спря и задържа водача си.

— Аз ще чакам тук — заяви той. — Доведи при мен председателя.

— Вашето име, мосьо?

Готов насмалко да му отговори, Андре-Луи си спомни предупреждението на Льо Шапелие за опасността, с която бе изпълнена мисията му, и дадения му на сбогуване съвет да укрива самоличността си.

— Моето име не му е известно, то няма никакво значение, аз съм гласът на народа и нищо повече. Върви!

Разсилният влезе, Андре-Луи зачака в сянката на високия, крепен от колони портал, а очите му току се плъзгаха да огледат тази гмеж от обърнати нагоре лица непосредствено в краката му.

Скоро председателят дойде, подир него дойдоха други и се стълпиха вън под портала, като се блъскаха от нетърпение да чуят новините.

— Вие сте пратеник от Рен?

— Аз съм делегат, изпратен от Литературния клуб на града да осведомя вас тука в Нант за това, което става.

— Името ви?

Андре-Луи позамълча.

— Може би колкото по-малко споменаваме имена, толкова по-добре.

Очите на председателя широко се разтвориха и го изгледаха сериозно. Той беше пълен и червендалест мъж, горд с парите си и самонадеян. Председателят се поколеба за миг. След това рече:

— Влезте в Камарата.

— С ваше позволение, мосьо, аз ще предам съобщението си от тука, от тези стъпала.

— От тука? — Големият търговец се намръщи.

— Моето съобщение е предназначено за хората от Нант, а от тука аз мога да говоря наведнъж пред най-голям брой нантски жители от всички съсловия; моето желание, както и желанието на тези, които представлявам, е колкото може повече хора да чуят съобщението направо от мен.

— Кажете ми, господине, вярно ли е, че кралят е разпуснал Щатите?

Андре-Луи го изгледа. Усмихна се, сякаш му се извиняваше, и посочи с ръка тълпата, която вече напрягаше очи, за да зърне този строен младеж, накарал да излязат при него председателят и повече от половината членове на Камарата, и която се досещаше вече с този чуден инстинкт на тълпите, че той е очакваният вестител.

— Повикайте господата от вашата Камара, мосьо — каза Андре-Луи, — и ще чуете всичко.

— Така да бъде.

Една дума и те наизлязоха и се струпаха на стъпалата, като оставиха свободно най-горното и един празен полукръг в средата.

Много бавно Андре-Луи излезе на така посоченото му място. Там застана, извисил се над насъбраните, свали шапка и запрати първата бомба от тази реч, която е историческа и бележи една от най-големите стъпки на Франция по пътя й към революцията.

— Граждани на великия град Нант, аз съм дошъл да ви повикам на оръжие!

В последвалото смълчаване — от изумление или по-скоро от уплаха — той ги огледа за миг, преди да подхване:

— Аз съм делегат на гражданите на Рен, натоварен да ви съобщя какво става и да ви подканя в този час, застрашаващ родината ни със смъртна опасност, да се вдигнете и да тръгнете да я защитите.

— Името! Твойто име! — извика един глас и в миг думите му бяха подети и от друг и накрая цялото множество поде този въпрос.

Андре-Луи не можеше да отговори на тази възбудена тълпа, както бе отговорил на председателя. Трябваше да се намери среден път и той сполучи:

— Името ми е Omnes Omnibus, всички за всички. Нека това да ви стигне засега. Аз съм глашатай, вестител, глас, нищо повече. Идвам да ви съобщя, че тъй като привилегированите класи, събрали се на заседание на Бретанските щати в Рен се противопоставиха на вашата воля… нашата воля… въпреки недвусмисления съвет, отправен им от: краля, негово величество е разпуснал Щатите.

Тълпата избухна в безумни възгласи на одобрение. Хората се смееха и крещяха, викове „Vive Ie roi!“40 ехтяха като гръмотевици. Андре-Луи чакаше и постепенно започнаха да забелязват неестествено сериозното му изражение и да недоумяват дали той не им носи и други вести. Малко по малко тишината се възстанови и най-после Андре-Луи можеше да продължи:

— Много бързате да се радвате. За нещастие благородниците с безочливото си високомерие решиха да не зачетат заповедта на краля за разтурянето и продължиха да заседават и да водят делата, както намерят за добре.

Мълчание на безкрайно смайване посрещна този смущаващ епилог на съобщението, прието с такъв възторг. Андре-Луи продължи след кратка пауза:

— Тъй че тези хора, които вече бяха въстанали против народа, въстанали против правосъдието и справедливостта, въстанали против самата човечност, сега са въстанали и против своя крал. Вместо да отстъпят поне малко от прекомерните привилегии — а те вече твърде дълго им носят благоденствие, — пред немотията на цял народ, господа благородниците предпочитат да се подиграват с авторитета на краля, да изложат самия крал на презрение. Те са решили да докажат, че във Франция няма друга върховна власт освен върховната власт на собственото им паразитно безделие.

Чу се лек ромон на одобрение, ала мнозинството от слушателите мълчаха и чакаха.

— Това не е ново. Винаги е било същото. От десет години всеки министър, видял нуждите и бедственото положение на държавата и предложил мерките, които ние сега искаме като единствено средство да спрем все по-бързото приближаване на родината ни към пропастта, като последица на това само се е виждал махнат от поста си поради влиянието, упражнено против него от привилегированите класи. Два пъти вече мосьо Некер бе назначаван на поста министър, за да бъде два пъти уволнен, когато настойчивите му съвети за реформи застрашаваха привилегиите на духовенството и благородниците. Сега е назначен на тази длъжност за трети път и най-после като че ли ще имаме Генерални щати въпреки привилегированите класи. Но това, което не могат вече да предотвратят, привилегированите класи са твърдо решили да направят безсмислено. Понеже сега е окончателно установено, че тези Генерални щати ще заседават, благородниците и духовенството ще се погрижат (освен ако ние вземем мерки да им попречим) поне да натикат в Третото съсловие свои оръдия и като го лишат от всякаква представителна сила, да превърнат Генералните щати в инструмент на собствената им воля и да узаконят за вечни времена неправдите, от които живеят. За да постигнат тази цел, няма да се спрат пред нищо. Те пренебрегнаха авторитета на краля и с убийства принуждават да млъкнат онези, които вдигат глас да ги заклеймят. Вчера в Рен двама младежи, които говореха на народа, както аз говоря на вас, бяха лишени от живот на улицата от убийци, подучени от благородниците. Кръвта им призовава към отмъщение!

Започнало с мрачен ропот, възмущението, събудено у слушателите му, се надигна и намери израз в гневен рев.

— Граждани на Нант, родината е в опасност! Да се вдигнем да я браним! Нека провъзгласим пред света, че според нас на мерките да се освободи Третото съсловие от робията, в която то пъшка от столетия насам, се противопоставят само тези класи, чийто необуздан егоизъм приема сълзите и страданията на нещастниците като някакъв отвратителен данък, който те искат да завещаят на неродените си още поколения. Като заключаваме от зверския характер на средствата, използувани от неприятелите ни, за да установят над нас вечен гнет, че аристокрацията, която те искат да затвърдят като конституционен принцип за управляването на Франция, представлява за нас всестранна опасност, да се обявим веднага освободени от господството й. Установяването на свободата и равенството трябва да бъде цел на всеки гражданин, спадащ към Третото съсловие, и за да ги постигнем, трябва да се държим неделимо обединени, особено младите и енергичните, особено тези, които, са имали късмета да се родят достатъчно късно, за да могат да вкусят от скъпоценните плодове на философията на нашия осемнадесети век.

Този път бурно избухнаха шумни одобрения. Андре-Луи ги беше впримчил в мрежата на красноречието си. И веднага използува спечеленото предимство.

— Да се закълнем всички сега — извика той с гръмлив глас, — че ще издигнем в името на човечността и свободата защитен вал срещу неприятелите ни, за да противопоставим на кръвожадната им алчност спокойната настойчивост на хора, чиято кауза е правдива. И да протестираме тука предварително срещу всякакви тиранични декрети, които може да ни обвинят в противодържавна дейност, въпреки че сме движени само от чисти и справедливи намерения. Нека се закълнем в честта на нашата родина, че ако някой бъде задържан от несправедлив трибунал, насочил срещу него от тези постановления, определяни като политическа, целесъобразни, които са всъщност само изяви на деспотизъм, нека се закълнем, казвам, да развихрим цялата скрита в нас сила и го направим за самозащита, диктувана ни от природата, смелостта и отчаянието!

Гръмко и дълго ехтяха одобрителните възгласи, които приветствуваха заключителните му думи, и той забеляза със задоволство и дори някаква вътрешна мрачна насмешка, че богатите търговци, насъбрали се по стъпалата и скупчени сега около него, за да му стиснат ръка и да го поздравят, не бяха само участници, фактически водачи на това безумно въодушевление.

Това потвърди за него, ако имаше нужда от потвърждение, убеждението му, че както философията, залегнала в основата на това ново движение, бе породена от мислители, излезли от средите на буржоазията, така и нуждата да се усвои тази философия за практическите цели на живота най-остро се чувствуваше сега от тази буржоазия, която откриваше, че привилегированите класи й препречват пътя за експанзията, осъществима при тяхното богатство. Ако можеше да се каже за Андре-Луи, че този ден той запали факела на революцията в Нант, с още по-голямо право би могло да се каже, че самият факел му е бил даден от заможната буржоазия.

Не е необходимо да се разпростирам подробно върху последиците. Историята отбелязва как тази клетва, с която Omnes Omnibus закле гражданите на Нант, се превърна в гръбнак на официалния протест, който те съставиха и подписаха с хиляди. Не закъсняха много и резултатите от този мощен протест, който в края на краищата, би могло да се изтъкне, вече беше в съгласие с волята, изразена от самия суверен. Може ли някой да каже доколко е укрепил ръката на Некер, когато на двадесет и седмо число същия ноември той принуди Съвета да приеме най-важната и изчерпателна от всичките мерки, за които духовенството и благородниците бяха отказали да дадат съгласието си? На тази дата бе обнародван кралският декрет, предписващ делегатите, които ще се избират за Генералните щати, да бъдат поне хиляда на брой и депутатите от Третото съсловие да бъдат напълно представителни, като броят им възлиза на толкова, колкото са депутатите на духовенството и благородниците, взети заедно.

IXПОСЛЕДИЦИТЕ

Здрачаваше се, когато на следния ден завръщащият се Андре-Луи наближи Гаврийак. Понеже можеше да си представи каква шумотевица ще се вдигне за апостола на революцията, който призовал нантските жители на оръжие, искаше му се, доколкото е възможно, да укрие факта, че е бил в този крайморски град. Затова направи голяма обиколка, прекоси реката при Брюз, а после още веднъж при Шаван, за да приближи Гаврийак от север и създаде впечатлението, че се връща от Рен, където, както се знаеше, бе отишъл преди два дена.

На миля, миля и нещо от селото той зърна за първи път в гаснещата светлина човешка фигура на кон, която бавно идваше към него. Но й обърна повече внимание едва когато се доближиха на няколко разкрача един от друг и забеляза тази загърната с плащ фигура да се навежда напред и да се взира в него. И тогава почти в същия миг чу да му се обажда женски глас:

— Това си ти, Андре… най-после!

Андре-Луи дръпна поводите, леко изненадан, и бе Посрещнат от втори, нетърпеливо, тревожно зададен въпрос:

— Къде си бил?

— Къде съм бил, братовчедке Алин? Ами… обикалях света.

— Аз се разхождам по този път и те чакам още от обед — Тя говореше, задъхана от бързане да му обясни. — Тази сутрин един конен отряд стража пристигна изневиделица от Рен да търси теб. Те обърнаха наопаки замъка; и селото и най-после откриха, че трябва да се върнеш с кон, нает от „Бретон Арме“. Тогава се настаниха в хана да те чакат. Цял следобед съм пазила тука да те предупредя, та да не се хванеш в този капан.

— Скъпа Алин! Толкова много да се загрижиш и тревожиш заради мен!

— Остави това. То не е важно.

— Наопаки, то е най-важната част от всичко, което ми каза. Останалото не е важно.

— Не ти ли е ясно, че са дошли да те задържат? — попита го тя с нарастваща припряност. — Търсят те за подстрекаване към размирици и имат заповед за задържане от мосьо дьо Ледигиер.

— Подстрекаване към размирици? — повтори той и си помисли за случилото се в Нант. Не беше възможно да са научили за това в Рен и предприели стъпки в такъв кратък срок.

— Да, подстрекаване към размирици. Подстрекаването с тази твоя злобна реч в Рен в сряда.

— О, това ли! — отдъхна си той. — Пфу! — Нотката на облекчение би могла да й подскаже, ако беше по-внимателна, че трябва да го е страх от последиците на по-злостна постъпка, извършена по-после. — Че то не беше нищо!

— Нищо ли?

— Готов съм да допусна, че истинските намерения на тези господа от отряда не са били правилно разбрани. Най-вероятно те са дошли да ми поблагодарят от името на мосьо дьо Ледигиер. Аз възпрях хората, когато те се канеха да изгорят палатата и самия него вътре в нея.

— След като първо си ги насъскал да го направят. Предполагам, че те е дострашало от това, което си сторил. Ти си отстъпил в последния миг. Но си казал за мосьо дьо Ледигиер (ако са ни го предали правилно) неща, които той никога не ще прости.

— Разбирам — рече Андре-Луи и се замисли.

Но мадмоазел дьо Керкадиу бе вече обмислила всичко необходимо и будният й млад ум беше решил всичко, което трябваше да се извърши.

— Не бива да влизаш в Гаврийак — каза му тя, — трябва да слезеш от коня си и да ме оставиш да го взема. Аз ще го прибера в обора на замъка тази вечер. А по някое време утре преди обед, когато вече ще си доста далеч, ще го върна в „Бретон Арме“.

— О, но това не е възможно!

— Не е възможно ли? Защо?

— По няколко причини. Една от тях е, че не си помислила, какво ще стане с тебе, ако направиш такова нещо.

— С мен ли? Смяташ ли, че ме е страх от тази банда простаци, изпратени от мосьо дьо Ледигиер? Аз не съм извършила никакво подстрекателство към размирици.

— Но е почти също толкова лошо да подпомогнеш някого, който е търсен за това престъпление. Такъв е законът.

— Какво ме интересува законът! Нима си представяш, че пазителите на закона ще се осмелят да ме закачат?

— Разбира се, има и това. Тебе те закриля една от неправдите, от които аз се оплаках в Рен. Бях забравил.

— Оплаквай се от нея колкото си искаш, но в същото време извлечи и ползата от нея. Хайде, Андре, прави каквото ти казвам. Слез от коня — А след това, понеже той все още се колебаеше, протегна ръка и го хвана за рамото. Гласът й трептеше от настойчивост: — Андре, ти не си даваш сметка колко сериозно е твоето положение. Ако тези хора те вземат, почти сигурно е, че ще бъдеш обесен. Не го ли разбираш? Не бива да отиваш в Гаврийак. Трябва да избягаш още сега и да останеш в неизвестност, докато това нещо се позабрави. Наистина, докато чичо ми не пусне в ход връзките си, за да ти издействува прошка, трябва да се криеш.

— Това ще продължи много дълго тогава — забеляза Андре-Луи. — Мосьо дьо Керкадиу никога не е имал приятели между приближените на краля.

— Ами мосьо дьо Ла Тур д’Азир — напомни му тя за негово изумление.

— Този човек! — възкликна Андре и се изсмя. — Но нали против него повдигнах аз всъщност възмущението на хората в Рен! Трябваше да разбера, че не ти е била предадена цялата ми реч.

— Предадоха ми я цялата, и тази част наред с всичко друго.

— О! И въпреки това си се загрижила да спасиш мен, човека, който търси смъртта на бъдещия ти съпруг било чрез съд, било в ръцете на народа? Или може би, след като убийството на нещастния Филип разкри пред теб истинския му нрав, ти си променила становището си по въпроса дали да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир?

— Много често проявяваш липса на способност да правиш логически изводи.

— Може би. Но едва ли до степента да си представя, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир ще помръдне някога и един пръст, за да направи, каквото предлагаш.

— В което както винаги грешиш. Той положително ще го направи, ако го помоля аз.

— Ако го помолиш ти? — В гласа му прозвуча безграничен ужас.

— Ами да. Виждаш ли, аз още не съм казала дали искам да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир. Все още обмислям. Това е положение, което има своите предимства. Едно от тях е, че осигурява пълно подчинение от страна на поклонника.

— Тъй, тъй. Виждам порочната логика на твоя ум. Ти, би могла дори да му кажеш: „Откажи ми това и аз ще ти откажа да стана твоя маркиза“. Би ли направила дори и това?

— В случай на нужда бих могла.

— А не виждаш ли какво би последвало в противния случай? Не виждаш ли, че би останала с вързани ръце и че би се показала безчестна, ако му откажеш след това? И мислиш ли, че аз бих се съгласил на нещо, което така да ти върже ръцете? Мислиш ли, че искам да те видя обречена, Алин?

Ръката й се отпусна от рамото му.

— Ах, ти си луд! — възкликна тя, загубила всякакво търпение.

— Възможно е. Но аз харесвам лудостта си. В нея има нещо вълнуващо, което липсва на благоразумие като твоето. С твое позволение, Алин, аз смятам да си продължа за Гаврийак.

— Андре, не бива! Това значи смърт за теб! — В тревогата тя накара коня си да отстъпи назад и го изви пряко пътя, за да не позволи на Андре да мине.

Нощта вече беше почти съвсем настъпила, но иззад куп носени от вятъра облаци изплува сърпът на луната и поразсея мрака.

— Хайде, Андре! — настоя пак девойката. — Бъди разумен! Направи каквото те моля. Виж, там зад тебе пристига някаква карета. Нека да не ни видят тука така заедно.

Той бързо взе решение. Не беше човек, движен от фалшив героизъм по отношение на смъртта, и съвсем не го привличаше бесилото, подготвяно му от мосьо дьо Ледигиер. Непосредствената задача, която си беше поставил, може би беше постигната. Беше накарал да се чуе — да закънти — гласът, който мосьо дьо Ла Тур д’Азир си представяше, че е накарал да млъкне. Но той още съвсем не беше свършил с живота.

— Алин, само при едно условие.

— А именно?

— Че ще ми се закълнеш никога да не потърсиш помощ за мен от мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Понеже настояваш, а време няма, съгласна съм. А сега ела с мен до страничния път. Тази карета се приближава.

Страничният път, за който тя спомена, се отделяше около триста крачки по-нататък към селото и водеше право нагоре, до самия замък. Мълком двамата препуснаха натам и заедно свиха в тази оградена от живи плетове тясна пътека. Когато навлязоха петдесетина крачки навътре, девойката го спря.

— Хайде! — заповяда тя.

Покорно той скочи от коня и й подаде поводите.

— Алин — каза Андре-Луи, — нямам думи, с които да ти благодаря.

— Не е необходимо — отговори тя.

— Но ще се надявам някой ден да ти се отплатя.

— И това не е необходимо. Можех ли да направя по-малко от това, което правя? Не искам да чуя, че са те обесили, Андре, нито иска да го чуе чичо ми, макар и да ти е много сърдит.

— Вярвам, че е така.

— И това няма защо да те изненадва. Ти беше негов делегат, негов представител. Чичо разчиташе на теб, а ти мина на страната на противниците. Той с право се възмущава, нарича те предател и се кълне, че никога вече не ще ти проговори. Но той не иска да те обесят, Андре.

— Тогава поне в това сме единодушни, защото и аз не искам.

— Ще те помиря с него. А сега… сбогом, Андре. Обади ми се, когато се видиш в безопасност.

Тя му протегна ръка, която изглеждаше призрачна в дрезгавата светлина. Андре я пое и поднесе до устните си.

— Бог да те благослови, Алин!

Девойката препусна, а той остана да стои, заслушан в заглъхващото в далечината топуркане на конските копита. Сетне бавно, със свити рамене и глава, оборена на гърдите, се върна обратно на главния път, като обмисляше накъде трябва да отиде. Изведнъж рязко се спря, понеже си спомни с ужас, че е почти съвсем без пари. В самия Бретан не познаваше надеждно скривалище, а докато оставаше там, не можеше да се отърве от надвисналата над него смъртна опасност. Но пък за да напусне тази провинция, и да я напусне толкова бързо, колкото му подсказваше предпазливостта, щяха да му трябват коне. А как щеше да си осигури коне, като нямаше никакви пари освен един-единствен луидор41 и няколко сребърни монети?

Имаше още и това, че беше много уморен. Беше спал много малко от вторник вечер, пък и тогава не бе спал много, а голяма част от времето беше прекарал на седлото — уморително нещо за човек, толкова малко навикнал на продължителна езда. Както беше изтощен, немислимо бе да отиде далече тази нощ. Навярно би могъл да стигне до Шаван. Но там трябва да вечеря и да спи, а после, утре, какво?

Да беше се сетил за това преди, може би Алин щеше да му помогне и да му даде назаем няколко луидора. Първият му подтик бе да се върне подире й към замъка. Но предпазливостта го накара да отхвърли това хрумване. Преди да стигне при нея, щеше да бъде видян от слуги и мълвата за присъствието му да тръгне от ухо на ухо.

Пред него нямаше друг избор: трябваше да отиде пеша до Шаван, да намери къде да преспи и да напусне селището, преди да се зазори. С това решение той се обърна с лице в посоката, от която беше дошъл. Но пак се спря. Шеван лежеше на пътя за Рен. Да поеме натам, значеше да се приближи още повече към опасността. Щеше да поеме пак на юг. В долния край на няколкото ливади от тази страна на селото имаше сал, с който можеше да се прехвърли оттатък реката. Така щеше да избегне селото, а като оставеше реката между себе си и непосредствената опасност, щеше да добие допълнително чувство на сигурност.

Черен път, който се отделяше на четвърт миля от тази страна на Гаврийак, водеше надолу към сала. По този път подир двадесетина минути пристигна Андре-Луи с влачещи се крака. Той отбягна къщурката на салджията, чийто прозорец светеше, и в тъмното се смъкна към сала с намерението, ако може, да премине реката сам. Напипа веригата, която държеше сала, и прокара пръсти по нея до мястото, където беше вързана. Тука за свой ужас намери катинар.

Андре се изправи в мрака и се изсмя без глас. Разбира се, трябвало е да го знае. Салът беше собственост на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и нямаше никаква вероятност да остане, незаключен, та разни бедняци да могат да го изиграят със сеньоралния му налог.

Като не виждаше друг възможен изход, той се върна при къщичката и почука на вратата. Когато тя се отвори. Андре-Луи се дръпна по-назад и настрана, извън лъча светлина, проточил се от стаята.

— Сала! — отсечено рече той.

Салджията, плещест нехранимайко, когото добре познаваше, се обърна настрана да вдигне фенера и излезе, послушен на заповедта. Когато прекрачи прага, той повдигна фенера така, че светлината да падне върху лицето на пътника.

— Боже господи! — изтръгна се от него.

— Ти разбираш, както виждам, че аз бързам — каза Андре-Луи, впил поглед в стреснатото му лице.

— Че как да не бързате, като ви чака в Рен бесилка — изръмжа салджията. — Понеже сте били толкова глупав да се върнете в Гаврийак, по-добре ще е да си вървите, колкото може по-скоро. Аз няма да кажа, че съм ви видял.

— Благодаря ти, Френел. Твоят съвет съвпада с намерението ми. Точно затова ми трябва салът.

— А, това не — каза решително Френел. — Аз ще си мълча, но кожата ми е твърде скъпа, за да ви помогна.

— Ти може да не си ми видял лицето. Забрави, че си го видял.

— Това ще направя, мосьо. Но само това и нищо повече. Не мога да ви прекарам през реката.

— Тогава дай ми ключа от сала и аз ще мина реката сам.

— То е същото. Не мога. Аз ще си затварям устата, но няма… не смея да ви помогна.

Андре-Луи загледа за миг навъсеното, непоколебимо лице и разбра. Този човек, който живееше в сянката на Ла Тур д’Азир, не смееше да упражни никаква воля, която можеше да се окаже в разрез с волята на страшния му господар.

— Френел — каза Андре-Луи спокойно, — ако, както ти казваш, ме чака бесилка, това, което ме е докарало до подобно безизходно положение, води началото си от убийството на Мабе. Ако Мабе не беше убит, нямаше да се яви нуждата да издигна глас, както направих. Мабе беше твой приятел, мисля. Няма ли заради него да ми окажеш тази мъничка помощ, та да си спася живота?

Салджията се мъчеше да не го погледне и навъсеното му лице стана още по-мрачно.

— Бих го направил, ако смеех, но не смея — След това съвсем неочаквано се ядоса. Като че ли търсеше подкрепа от яда. — Не разбирате ли, че не смея? Нима бихте искали един бедняк да си рискува живота заради вас? Какво сте направили някога вие или такива като вас за мен, та да го искате от мен? Тая вечер няма да минете с моя сал! Разберете това, мосьо, и си вървете веднага… вървете си, преди да съм си спомнил, че може да е опасно дори да съм приказвал с вас, без да съобщя за това. Вървете си!

Той се завъртя кръгом, за да влезе наново в къщата си, и вълна от безнадеждност заля Андре-Луи.

Но това чувство мина след една секунда. Трябваше да принуди този човек, а той разполагаше със средство за това. Изведнъж си спомни за пистолета, който му тикна Льо Шапелие в момента на тръгването от Рен — подарък, на който бе погледнал тогава почти с презрение. Наистина пистолетът беше празен и Андре-Луи нямаше патрони. Но отде щеше да знае това Френел?

Той не загуби нито миг. С дясната ръка издърпа пистолета от джоба, а с лявата хвана салджията за рамото и го завъртя.

— Какво искате сега? — попита ядно Френел. — Не ви ли казах, че аз…

Изведнъж той се пресече. Дулото на пистолета беше на една педя от очите му.

— Искам ключа от сала. Това е всичко, Френел. И ти можеш или да ми го дадеш веднага, или аз ще го взема, след като ти пръсна черепа. Жал ще ми е да те убия, но няма да се поколебая. Въпросът е за твоя живот или за моя, Френел, и може да ти се види чудно, но ако един от нас трябва да умре, предпочитам това да си ти.

Френел бръкна в джоба си и извади оттам ключа. Когато го протегна на Андре-Луи, пръстите му трепереха — повече от яд, отколкото от страх.

— Отстъпвам пред насилието — каза той и се озъби като ръмжащо куче. — Но не си въобразявайте, че много ще спечелите от това.

Андре-Луи взе ключа. Пистолетът му остана насочен във Френел.

— Ти ме заплашваш, струва ми се — каза той. — Не е никак трудно да разтълкувам заплахата ти. В момента, когато си отида, ще изтичаш да ме издадеш. Ще изпратиш стражата по дирите ми, за да ме настигне.

— Не, не! — извика салджията. Бе схванал бедственото си положение. Долавяше присъдата си в студения, зловещ тон, с който му говореше Андре-Луи, и се уплаши. — Кълна ви се, мосьо, че нямам такива намерения.

— Мисля, че ще е по-добре да бъда съвсем сигурен в това.

— О, боже! Имайте милост, мосьо! — Негодникът се скова от ужас. — Не ви искам злото… кълна ви се в божието име, че не ви искам злото! Няма да кажа нито дума! Няма…

— По-добре ще е да се осланям на твоето мълчание, отколкото на уверенията. И все пак няма да те убия. Може да съм глупак, но нямам желание да проливам кръв. Влез в къщата, Френел. Влизай, човече. Аз след тебе.

В сиромашката главна стая на това жилище Андре-Луи го спря пак.

— Дай ми някакво въже — заповяда той и салджията веднага му се покори.

След пет минути Френел беше здраво вързан за един стол, а устата му — много сигурно запушена с помощта на дървено чуканче и шалче.

На прага излизащият Андре-Луи се обърна.

— Лека нощ, Френел — каза той. Яростният поглед бълваше срещу него няма омраза. — Не вярвам още някой да потърси твоя сал тази нощ. Но някой положително ще дойде и ще те освободи съвсем рано сутринта. Дотогава ще изтърпиш неудобствата, ще събереш колкото имаш твърдост, като помниш, че сам си го докарал до главата си с твоята липса на състрадание. Ако прекараш нощта в размисъл за това, урокът може да хване място. До сутринта може да станеш дори толкова състрадателен, че да не знаеш кой те е вързал. Лека нощ.

Той излезе и затвори вратата.

Да отключи сала и да се придърпа по въжето през бързите води, по които слабата лунна светлина правеше сребърни вълнички, бе работа, която му отне не повече от шест-седем минути. Той прекара предния край през гниещата острица, с която бе обрасъл южният бряг на потока, скочи на сухо и върза малкия сал. След това, като не можа да налучка в тъмното пътеката, запъти се през подгизнала ливада да търси пътя.