Скарамуш

IНАРУШИТЕЛИ

Не след дълго Андре-Луи излезе на пътя за Редон и по-скоро по повелята на инстинкта, отколкото на разума, се обърна на юг и уморено и машинално закрачи напред. Нямаше ясна представа накъде отива или накъде би трябвало да върви. Единственото от значение в момента бе да увеличи колкото може повече разстоянието между Гаврийак и себе си.

Имаше смътно, наполовина оформило се намерение да се върне в Нант, да използува там новооткритото си оръжие на красноречието и да подбуди хората да го подслонят като първа жертва на преследването, което бе предвидил и срещу което ги беше закълнал да се вдигнат на оръжие. Но това бе хрумване, което го занимаваше само като неопределена възможност, към която не изпитваше истинско желание да прибегне.

Междувременно той се подсмиваше при мисълта за Френел, както го бе видял за последен път — с вързана уста и гневно блестящи очи. „Като някой, който е всичко друго освен човек на действието — пише Андре-Луи, — чувствувах, че съм се справил не чак толкова зле.“ Това е фраза, която се повтаря доста често в беглите му „Изповеди“. Той непрекъснато ви напомня, че сам той е човек на умствените, а не физическите изяви и се извинява, когато крайна необходимост го принуждава да прибягва до насилие. Подозирам, това, че толкова набляга върху философското си отчуждение (за което, признавам, има достатъчно основания), издава вечно преследвалата го суетност.

Със засилващата се умора дойдоха угнетението и самокритиката. Беше глупаво прекалил с оскърбителното изобличаване на мосьо дьо Ледигиер. „Много по-добре е — казва той някъде — да бъдеш зъл, отколкото глупав. Повечето от нещастията на този свят са плод не на злото, както ни твърдят свещениците, а на глупостта.“ Знаем, че от всички глупости е смятал за най-пагубна яда. И все пак си беше позволил да се ядоса на една твар като мосьо дьо Ледигиер — лакей, безделник, нищожество, въпреки възможностите му да върши зло. Могъл е да изпълни своята доброволно поета мисия, без да събуди отмъстителното озлобление на кралския наместник.

Андре-Луи се видя да навлиза несигурно в живота с костюма за езда, с който беше облечен, един-единствен луидор и няколко сребърни монети, които представляваха целия му капитал, с познаване на законите, което не се беше оказало на достатъчна висота, за да го запази от последиците на нарушаването им.

Притежаваше освен това (но тези неща, на които бе писано да станат истинското му спасение, той не взимаше, под внимание) дарбата си за смях, грубо потискана напоследък, философския си мироглед и жизнерадостния темперамент, които са били основните качества на всеки авантюрист през вековете.

Той крачеше машинално напред в нощта, докато усети, че не може да крачи повече. Беше заобиколил малкото градче Гишен и сега, на половин миля от Гиниен и с Гаврийак; на цели седем мили зад гърба, краката му отказаха да го носят по-нататък.

Беше наполовина прекосил огромната мера на север от Гиниен, когато изведнъж спря. Беше се отбил от пътя и тръгнал, без да мисли, по пътечката, която минаваше през пустошта със слаби пасбища, осеяни с бодливи храсти. На един хвърлей място вдясно от него мерата бе заградена с жив плет от трънки. Отвъд се издигаше висока сграда, която позна, сушина, построена в края на големи ливади. Може би тази тъмна, безмълвна сянка го накара да се закове на място, събуди в подсъзнанието му представата за подслон. За миг той се поколеба, сетне се запъти напряко, към мястото, където една пролука в живия плет бе затворена с порта от пет греди. Андре бутна портата, влезе през отвора и се спря пред сушината. Беше голяма колкото къща, но въпреки това представляваше само покрив, крепен от пет-шест високи тухлени колони. Но плътно натъпкана под този покрив се издигаше огромна копа сено, която обещаваше топло легло в такава студена нощ. Дебели греди бяха вградени в тухлените колони с издадени краища, които да служат като стълби, по които работниците да могат да се качат да пластят или да свалят сено. С малкото останали сили Андре-Луи се покатери по една от тях и стигна върха, където се видя принуден да стои на колене, понеже нямаше място да се изправи. Стъпил там, той свали дрехата и шалчето, подгизналите си ботуши и чорапи. След това направи дупка за тялото си, легна в нея и се покри до шия със сеното, което беше изровил. След пет минути се откъсна от всички земни грижи и дълбоко заспа.

Когато се събуди, слънцето беше вече високо в небето и по това заключи, че утрото е доста напреднало: реши така, преди да му стане съвсем ясно къде е и как се е озовал там. После до неговите събуждащи се сетива долетя идващ отблизо ромон на гласове, на които отначало не обърна никакво внимание. Чувствуваше се чудесно освежен, отмалял от дрямка и топлина.

Но когато съзнанието и паметта му се възстановиха по-пълно, повдигна глава от сеното, за да освободи и двете си уши и да се ослуша, с пулс, ускорен от зараждащ се страх, че тези гласове може би не му предвещават нищо добро. Тогава долови успокояващ женски глас, мелодичен и звънлив, макар изпълнен с тревога.

— Ах, mon Dieu, Леандър42, да се разделим веднага. Ако това е баща ми…

В този миг я прекъсна мъжки глас, спокоен и увещаващ:

— Не, не, Климен43, ти грешиш. Никой не идва. Няма нищо опасно. Защо се плашиш от сенки?

— Ах, Леандър, ако ни завари тука заедно! Само като си помисля, разтрепервам се.

Нямаше нужда от повече, за да бъде спокоен. Беше дочул достатъчно, за да разбере, че това е само двойка влюбени, които, при все че животът им предлагаше много по-малко страхове, все пак имаха (както всички в тяхното положение) по-плахи сърца от него. Любопитството го изкара от топлото му гнездо до края на копата. Проснал се по очи, той подаде глава и надникна надолу.

На ивицата опасена ливада между сушината и живия плет стояха мъж и жена, двамата млади. Мъжът беше добре сложен, приятен наглед, с кестенява коса, вързана на опашка с широка панделка от черен атлаз. Беше облечен с известни безвкусни усилия за показно разкрасяване, които на пръв поглед не предразполагаха в негова полза. Дрехата му с модна кройка беше от избеляло кадифе в сливов цвят, поръбена със сребърен гален, отдавна загубил блясъка си. Той претендираше да носи гофрирани маншети, но поради липса на кола те висяха като вейки от плачеща върба на изящните му и нежни ръце. Панталоните бяха от прост черен плат, а черните чорапи бяха памучни — неща, които съвсем не отговаряха на великолепната дреха. Обувките му, солидни и здрави, бяха украсени с евтини, лишени от блясък стъклени закопчалки. Ако не беше приятното му простодушно лице, Андре-Луи би го причислил към рицарите на онзи орден, който живее безчестно, с мошеничество. Но засега той отложи окончателната си преценка, за да продължи изследванията си с проучване на момичето. Най-напред нека признаем, че това проучване бе извънредно привлекателно за него. И това въпреки факта, че при книжните му ученолюбиви навици и въпреки възрастта съвсем нямаше навика да отделя внимание на жените.

Детето — тя не беше повече от дете, в най-добрия случай не повече от двадесетгодишна — притежаваше (освен чара на лицето и фигурата, които бяха почти съвършени) блестяща живост и грациозност на движенията, каквито Андре-Луи не си спомняше никога преди да е видял; събрана в една жена. А и гласът й, този музикален, сребрист глас, който го беше събудил, притежаваше в прелестните си извивки свое собствено обаяние, което щеше да е неотразимо — мислеше си той — и у най-грозната представителка на нейния пол. Тя носеше зелена наметка с качулка и понеже качулката беше свалена, изящната й главичка бе цялата открита за погледа му. Утринното слънце искреше със златни отблясъци в светлокестенявата й коса, обкръжила с къдрици овалното лице. Кожата й имаше нежния цвят, който можеше да се сравни само с листенца на роза. От това разстояние Андре не можеше да различи цвета на очите й, но предполагаше, че са сини, и бе възхитен от блясъка им изпод тънката тъмна ивица на веждите.

Не би могъл да каже защо, но чувствуваше, че го дразни, като я вижда в такива интимни отношения с този хубав младеж, който беше отчасти облечен, както изглеждаше, със старите дрехи на някой благородник. Не можеше да определи общественото и положение, но речта й, която стигаше до него, беше културна по тон и изрази. Андре-Луи напрегна слуха си.

— Няма да има спокойствие за мен, Леандър, докато не бъдем благополучно венчани — казваше тя. — Едва тогава ще смятам, че той не може да ми направи нищо. От друга страна, ако се оженим без негово съгласие, ще си създадем само неприятности, а да спечеля съгласието му, нямам почти никаква надежда.

„Очевидно — помисли си Андре-Луи — баща й е разумен човек, който вижда колко струва опърпаната елегантност на мосьо Леандър и не се заслепява от евтините стъклени закопчалки.“

— Скъпа моя Климен — отговаряше и младият мъж, застанал с лице към нея и хванал двете й ръце, — не си права да падаш духом. Ако не те посвещавам във всичките подробности на хитрината, която съм приготвил, за да спечеля съгласието на невъзможния ти баща, то е, защото не ми се ще да те лиша от криещото се в нея удоволствие на изненадата. Но имай вяра в мен и в моя изобретателен приятел, за когото съм ти говорил и който трябва да дойде тук всеки миг.

Превзет глупак! Дали беше научил тези думи предварително наизуст, или беше по рождение педантичен идиот, който се изразяваше по този изкуствен н церемонен начин? Как се е стигнало такова прекрасно цвете да хаби уханието си за такъв ограничен човек? И какво нелепо име носи този тип!

Така си мислеше Андре-Луи в наблюдателния си пункт. В този миг момичето казваше:

— Това е желанието на моето сърце, Леандър, но се измъчвам от страхове да не би да закъснееш твърде много с хитрината си. Аз трябва да се оженя за този ужасен маркиз Сбруфадели още днес. Той пристига към пладне. Идва да подпише брачния договор… да ме направи маркиза Сбруфадели. О! — Това бе стон на болка, изтръгнал се от нежното младо сърце. — Дори и името изгаря устните ми! Ако стане мое, никога не ще мога да го произнеса… никога! Този човек е така отвратителен! Спаси ме, Леандър! Ти си единствената ми надежда!

Андре-Луи усети сърцето му да се свива от разочарование. Тя не успя да се издигне до висините, каквито бе очаквал от нея. Явно се беше заразила от превзетостта на смешния си обожател. В думите й се чувствуваше ужасна липса на искреност. Те стигаха до ума му, но не успяваха да трогнат сърцето. Може би това беше поради антипатията към мосьо Леандър и към самото положение на нещата.

Значи, баща й искаше да я омъжи за маркиз! Това предполагаше благородно потекло от нейна страна. И въпреки това тя беше доволна да се събере с този тъп млад авантюрист с оръфани галони! Това беше, мислеше си той, тъкмо каквото може да се очаква от пола, на който цялата философия го беше учила да гледа като на най-странна част от странна животинска разновидност.

— Това няма да стане! — страстно се горещеше мосьо Леандър. — Никога! Кълна се! — И се закани с хилавия си юмрук на синия небесен свод: Аякс44, въстанал срещу Юпитер45, — А, ето, идва моят хитроумен приятел… — Андре-Луи не можа да долови името, понеже в този миг мосьо Леандър се обърна към пролуката в живия плет. — Той ще ни донесе новини, знам.

Андре-Луи също погледна към пролуката. Оттам се зададе мършав, дребен мъж с наметка в ръждив цвят и триъгълна шапка, нахлупена над самия му нос така, че да закрива лицето. А когато след малко свали тази шапка и с широк жест се поклони на младите влюбени, Андре-Луи си призна, че ако беше прокълнат с такова подло лице, щеше да го скрие колкото може повече от хорските очи. Ако мосьо Леандър, изглежда, поне отчасти носеше вехтите дрехи на някой благородник, новодошлият като че ли носеше вехтите дрехи на мосьо Леандър. Но въпреки гадните, си, дрехи и още по-гадното си лице, небръснато от три дена, този човек се държеше с известно самочувствие: той положително се перчеше при приближаването си, поклони се и тракна токове едновременно вежливо и похватно.

— Мосьо — заговори той с вид на заговорник, — моментът за действие е дошъл, дошъл е и маркизът. Ето защо…

Младите влюбени отскочиха един от друг втрещени, Климен — със стиснати ръце, полуотворени устни и гърди, които се повдигаха влудяващо под белия нагръдник, а мосьо Леандър, зяпнал — живо олицетворение на глупостта и уплахата.

Междувременно новодошлият продължаваше да дърдори:

— Аз бях в хана преди един час, когато той отседна там, и внимателно го проучих, докато закусваше. След това у мен не остана никакво съмнение, че ще успеем. Колкото до външността му, бих могъл да ви разкажа надълго и нашироко как природата го е надарила с крещящо самодоволно празноглавие. Но това не е важно. Ние се интересуваме от това, което той представлява, от неговата съобразителност. И ви казвам с увереност, че го намирам така тъп и скудоумен, че, бъдете сигурни, без да се замисли, ще се хване във всички примки, които тъй ловко съм приготвил за него.

— Разкажете ми! Разкажете ми! Говорете! — възкликна Климен, протегнала ръце с молба, пред която не би могъл да устои никой чувствителен мъж. Но в същия миг дъхът й се пресече с лек вик. — Баща ми! — стресна се тя, като гледаше смутено ту единия, ту другия от двамата мъже. — Той идва! Загубени сме!

— Трябва да бягаш, Климен! — каза мосьо Леандър.

— Твърде късно! — изхлипа тя. — Твърде късно! Той е тука.

— Спокойствие, мадмоазел, спокойствие! — настояваше хитроумният приятел. — Запазете спокойствие и се оставете на мен. Обещавам ви, че всичко ще се нареди.

— О! — изстена безсилно мосьо Леандър. — Каквото и да кажеш, приятелю, това е пълно крушение… краят на всичките ни надежди. Твоята съобразителност никога не ще ни отърве. Никога!

През пролуката сега влезе огромен мъж с пламнало кръгло лице и огромен нос, прилично облечен като солиден буржоа. Човек не можеше да не разбере, че е ядосан, обаче начинът, по който изля яда си, изуми Андре-Луи.

— Леандър, ти си идиот! Твърде много флегма, твърде много флегма! Думите ти няма да убедят и едно селянче! Помислил ли си какво означават те изобщо? Така! — извика той, свали кръглата си шапка с широк жест, застана до мосьо Леандър и повтори същите думи, които току-що беше произнесъл Леандър, докато другите трима невъзмутимо и внимателно го наблюдаваха.

— О, каквото и да кажеш, приятелю, това е пълно крушение, краят на всичките ни надежди. Твоята съобразителност никога не ще ни отърве. Никога!

Безумно отчаяние трептеше в извивките на гласа му. Той се завъртя пак с лице към мосьо Леандър.

— Така! — отсече той с презрение. — Накарай страстната безнадеждност да се излее в гласа ти. Мисли си, че съвсем не питаш Скарамуш46 дали ти е сложил кръпка на панталоните. Ти си изпаднал в отчаяние влюбен, който изразява…

Той рязко се прекъсна, стреснат. Андре-Луи, разбрал изведнъж какво става и как се е измамил, беше избухнал в смях. Неговите звънливи и гръмливи звуци, разнесли се тайнствено под огромния покрив, прихлупен толкова ниско, сепнаха стоящите долу.

Дебелият мъж се съвзе пръв и показа това по свой собствен начин с една от готовите саркастични забележки, с каквито си служеше по навик.

— Чуй! — провикна се той. — Самите богове ти се смеят, Леандър! — След това се обърна към, покрива на сушината и невидимия й обитател: — Хей! Ти там!

Андре-Луи се показа, като подаде още повече разчорлената си глава.

— Добро утро — рече той любезно. Като се вдигна сега на колене, хоризонтът му изведнъж се разшири и включи и широката мера отвъд живия плет. Той видя там огромна и много разнебитена карета, каруца, накамарена с върлини и греди, които се подаваха отчасти изпод метнатото отгоре им платнище, и нещо като къща на колела, снабдена с тенекиен комин, от който бавно се виеше дим. Три тежки фламандски коня и две магарета (всичките спънати) с доволен вид хрупаха тревата около тези коли. Всичко това, ако го беше видял по-рано, трябваше да му подскаже разгадката на странната сцена, която се беше разиграла пред очите му. Оттатък живия плет се движеха и други фигури. Три от тях в този миг се струпаха в пролуката — момиче с живо лице и чип нос, за което той предположи, че е Коломбина47, субретката; слаб подвижен младеж, който вероятно беше лакеят Арлекин48, и още един доста недодялан млад мъж, който можеше да е смешник или аптекар.

Всичко това Андре-Луи обхвана с нищо неизпускащ поглед, който отне не повече време, отколкото му дотрябва да каже „добро утро“. На това „добро утро“ Панталоне49 отговори с рев:

— Какво, по дяволите, правиш там горе?

— Точно същото, каквото вие правите там долу — отговори той. — Нарушавам границите на чужд имот.

— Как? — рече Панталоне и погледна другарите си, като известна част от самоувереността изчезна от голямото му червено лице. Макар че това бе нещо, което правеха редовно, да го чуе, наречено с истинското му име, не беше приятно.

— Чия е тази земя? — попита той с все по-малка самоувереност.

Андре-Луи отговори, обувайки чорапите си:

— Предполагам, че е собственост на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Това е гръмко име. Строг ли е този господин?

— Този благороден господин е самият сатана — каза Андре-Луи — или по-скоро, след като си го помисля, бих предпочел да кажа, че сатаната е благороден господин в сравнение с него.

— И въпреки това — намеси се мъжът с гадния вид, който играеше ролята на Скарамуш, — както си признахте, сам вие не се колебаете да нарушавате границите на неговия имот.

— О, но виждате ли, аз съм адвокат. А адвокатите са прочути с това, че не могат да спазват закона, също както актьорите са прочути с това, че не умеят да играят. Освен другото, господине, природата ни налага свои ограничения и побеждава уважението към закона, както побеждава и всичко друго. Природата победи и мен снощи, когато стигнах дотук. И затова преспах в сеното, без да се замислям за Високопоставения и могъщ маркиз дьо Ла Тур д’Азир. В същото време, мосьо Скарамуш, ще забележите, че аз не съм парадирал със своето нарушение чак толкова открито, както вие и вашите другари.

След като обу и ботушите си, Андре-Луи пъргаво слезе долу по риза, с редингота, метнат през ръка. Когато се изправи там да го облече, лукавите очички на дебелия баща го разгледаха най-подробно. Като си взе бележка, че дрехите му, макар и прости, са с добра кройка, че ризата му е от тънка батиста и че той се изразява като културен човек, за какъвто се представя, мосьо Панталоне реши да бъде учтив.

— Много съм ви благодарен за предупреждението, господине… — започна той.

— Възползувайте се от него, приятелю. Полските пазачи на мосьо д’Азир имат заповед да стрелят срещу нарушители. Следвайте моя пример и си вдигнете чуковете.

Те веднага го последваха през пролуката в живия плет до стана на мерата. Там Андре-Луи се сбогува. Но когато се обърна да си върви, видя един младеж от трупата да се занимава с утринния си тоалет пред кофа, сложена на едно от дървените стъпала в задния край на къщата върху колела. За миг той се подвоуми, сетне се обърна откровено към мосьо Панталоне, който все още беше до сами него.

— Ако не ще прекаля, в случай че злоупотребя с гостоприемството ви, мосьо — каза той, — бих ви помолил да ми позволите, преди да ви напусна, да последвам примера на този прекрасен млад господин.

— Но, драги ми господине! — От всяка пора в дебелото туловище на главния актьор се излъчваше добродушие. — Това не е нищо особено. Разбира се, на всяка цена. Родомонт50 ще ви даде всичко необходимо. Той е контето на трупата в живота извън сцената, макар на самата сцена да е побойник. Хей, Родомонт!

Младият чистник изправи дългата си снага от правия ъгъл, в който я беше извил над кофата, и погледна през сапунената пяна. Панталоне издаде заповед и Родомонт, който наистина беше толкова кротък и дружелюбен извън сцената, колкото страшен и ужасяващ на нея, освободи кофата за непознатия по най-приятелски начин.

Така Андре-Луи свали още веднъж шалчето и дрехата и запретна ръкавите на хубавата си риза, докато Родомонт му поднесе сапун и кърпа, а след малко счупен гребен и дори омазнена панделка за косата, в случай че господинът е загубил своята. От панделката Андре-Луи се отказа, но гребена прие с благодарност и след като се изми, застана, с кърпата, преметната през лявото рамо, пред счупено парче огледало, закрепено върху вратата на подвижната къща, за да сложи в ред разчорлените си къдрици.

Той стоеше там, а кроткият Родомонт дърдореше до него за било и не било, когато ушите му доловиха тропот на копита. Андре-Луи погледна нехайно през рамо и се смръзна с вдигнат във въздуха гребен и зяпнала уста. В другия край на мерата, на пътя, видя група от седем конника със сини куртки и червени кантове — стражници.

Той нито за миг не се усъмни какво търси тук тази стража. И му се стори, сякаш изведнъж се е намерил в смразяващата сянка на бесилката.

През това време, след като се изравниха с тях, войниците спряха и старшията се провикна със силен глас през мерата:

— Хей, вие там! Хей! — В провикването му звучеше заплаха.

Всички членове на трупата — а те бяха всичко на всичко дванайсетина души — се сковаха, втрещени. Панталоне направи една-две крачки напред с горделива походка, отметнал глава, със стойката на кралски наместник.

— Това пък сега какво е, дявол да го вземе? — попита той, но дали се обръщаше към съдбата, небето или старшията, не беше ясно.

Конниците си поприказваха нещо и след това препуснаха в тръс през мерата, направо към стана на актьорите.

Андре-Луи бе застанал до задния край на подвижната къща. Той все още прекарваше гребена през обърканата си коса, но машинално и подсъзнателно. Мислите му бяха устремени към приближаващия отряд, умът — напрегнат и съсредоточен за скок в каквато насока и да се наложеше.

Все още от разстояние, но явно загубил търпение, старшията изкрещя:

— Кой ви е разрешил да станувате тук?

Това бе въпрос, който съвсем не успокои Андре-Луи. Той не породи у него лъжливото предположение, нито надеждата, че задачата на тези войници е само да задържат скитници и нарушители — това бе нещо, което вършеха само между другото, вършеха го може би с надеждата да вземат някоя пара за себе си. Нямаше почти никакво съмнение, че са от Рен и че истинската им задача е да заловят един млад адвокат, обвинен в подстрекаване към размирици. В това време Панталоне викаше в отговор:

— Питате кой ни е разрешил? Какво да ни е разрешил? Това е общинска мера, свободна за всички.

Старшията се изсмя неприятно и препусна напред, последван от отряда.

— Такова нещо като общинска мера в истинския смисъл на думата няма в цялото обширно владение на мосьо дьо Ла Тур д’Азир — каза някакъв глас до самото ухо на Панталоне. — Това е феодално имение и неговите управители събират полагаемата се такса от всички, които изпращат добитъка си да пасе тук.

Панталоне се обърна и видя до себе си Андре-Луи по риза и без шалче, с кърпата, все още преметната през лявото рамо, с гребен в ръка и коса, сресана наполовина.

— Бога ми! — изруга Панталоне. — И той ако не е чудовище, този маркиз дьо Ла Тур д’Азир!

— Аз вече ви казах какво мисля за него — забеляза Андре-Луи. — Колкото до тези типове, по-добре ще е да ме оставите да се разправя с тях аз. Имам опит с такива като тях — И без да чака съгласието на Панталоне, Андре-Луи се запъти да пресрещне напредващите хора от стражата. Беше разбрал, че тука можеше да го спаси единствено дързостта.

Когато след миг старшията спря коня си пред този полуоблечен младеж, Андре-Луи решеше косата си и същевремено гледаше нагоре с полуусмивка, която трябваше да бъде дружелюбна, наивна и обезоръжаваща.

Въпреки усмивката старшията му викна грубо:

— Ти ли си водачът на тая шайка скитници?

— Да… по-право водачът всъщност е баща ми, ей тоя — И той посочи с палец към мосьо Панталоне, който стоеше и зяпаше толкова отдалече, че не можеше да чуе. — Какво ще обичате, господин капитан?

— Аз обичам да ти кажа, че е много вероятно да се намерите заради това в дранголника, цялата банда — Гласът му беше висок и заядлив. Той стигна през мерата до ушите на всички членове на трупата и ги накара да се смръзнат от страх, всеки на мястото си. Съдбата, на странствуващите артисти бе достатъчно тежка, без да се прибавя към нея хвърляне в затвор.

— Но защо така, господин капитан? Това е общинска земя, свободна за всички.

— Не е никаква общинска земя.

— Ами къде са оградите? — запита Андре-Луи, размахал ръката, в която държеше гребена, сякаш за да покаже, че мерата не е заградена.

— Огради! — изсумтя старшията. — Какво общо имат с това оградите? Това е феодален имот. Тук не може да се пасе, без да се плати такса на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Но ние не пасем — наивно възрази Андре-Луи.

— Да те вземат мътните, шуте! Вие не пасете! Но добичетата ви нали пасат!

— Те ядат толкова малко! — извини се Андре-Луи и пак се опита да го подкупи с усмивката си.

Старшията се разгневи още повече.

— Не е там важното. Важното е, че вие вършите нещо, което се равнява на кражба, а крадците отиват в дранголника.

— Предполагам, че формално сте прав — въздъхна Андре-Луи и се залови отново да си реше косата, все още вдигнал очи към лицето на старшията. — Но ние съгрешихме по незнание. И сме ви благодарни за предупреждението — Той взе гребена в лявата ръка, а с дясната затършува в джоба на панталоните, откъдето се чу леко звънтене на монети. — Ние много скърбим, че сме ви отбили от пътя. Може би заради причиненото им безпокойство вашите хора ще ни окажат честта да спрат в най-близкия хан, да пийнат за здравето на… на… на този мосьо дьо Ла Тур д’Азир или за здравето на кой да е друг, който им се види подходящ.

Част от черните облаци се разсеяха от челото на старшията. Но все пак не всичките.

— Добре де, добре — каза той сърдито. — Но трябва да се махнете, разбираш ли — Той се наведе от седлото за да може протегнатата му ръка да стигне на удобно разстояние. Андре-Луи сложи в нея монета от три ливри.

— След половин час — каза Андре-Луи.

— Защо след половин час? Защо не веднага?

— О, за да имаме време да закусим.

Двамата се изгледаха. След това старшията претегли с очи голямата сребърна монета на дланта си. Едва тогава лицето му се разведри и загуби строгостта си.

— В края на краищата — каза той — съвсем не ни влиза в работата да ставаме пазачи на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Ние сме от стражата в Рен — Клепачите на Андре-Луи му изневериха и трепнаха. — Но ако се забавите, гледайте да не ви открият полските пазачи на маркиза. Ще видите, че не са много разбрани. Е, хайде… добър апетит, мосьо — додаде той на сбогуване.

— Приятен път, господин капитан — отговори Андре-Луи.

Старшията обърна коня си назад, отрядът му обърна заедно с него. Те вече тръгваха, когато той пак дръпна поводите.

— Хей, мосьо! — извика старшията през рамо. С един скок Андре-Луи се озова до стремето му. — Ние търсим един нехранимайко на име Андре-Луи Моро, от Гаврийак, забягнал от правосъдието, търсен, за да бъде обесен за подстрекаване към размирици. Предполагам, че не сте видели някой човек, чието движение ви се е видяло подозрително?

— О, напротив, видяхме — каза Андре-Луи много смело, изписано на лицето съзнание, че може да услужи.

— Видели сте? — извика старшията звучно. — Къде? Кога?

— Снощи, близо до Гиниен…

— Тъй, тъй! — Старшията чувствуваше, че е попаднал на дирята.

— Имаше един човек, който като че ли много се страхуваше да не бъде познат… горе-долу към петдесетгодишен…

— Петдесетгодишен! — извика старшията и лицето му се помрачи. — Ами! Нашият човек не е по-стар от вас, дребосък приблизително с вашия ръст и с черна коса, също като вашата, както го описват. Отваряйте си очите, като пътувате, господин актьор. Кралският наместник в Рен ни обади тази сутрин, че ще плати десет луидора на всеки, който със сведенията си ще осигури залавянето на този нехранимайко. Та човек може да спечели десет луидора, ако си отваря очите и съобщи на най-близкия съдия. Такова нещо би ви капнало направо от небето.

— Наистина би ни капнало направо от небето, господин капитан — отговори със смях Андре-Луи.

Но старшията беше пришпорил коня си и вече препускаше в тръс подир хората си. Андре-Луи продължи да се смее, съвсем беззвучно, както правеше понякога, когато някоя шега му се видеше особено смешна.

Сетне се обърна и се запъти обратно към Панталоне и другите членове на трупата, които сега се бяха събрали накуп, устремили очи към него.

Панталоне пристъпи насреща му, протегнал и двете си ръце. За миг Андре-Луи си помисли, че ей сега ще бъде прегърнат.

— Привет на нашия спасител! — издекламира едрият мъж. — Сянката на затвора бе вече паднала върху ни и ни смразила до мозъка на костите. Защото, макар и да сме бедни, все пак всички сме честни хорица и никой от нас още не е изпаднал до унижението да лежи в затвор. Нито-някой от нас би преживял такова нещо. Ако не бяхте вие, приятелю, то можеше да се случи. Каква магия направихте?

— Магията, която може да се направи във Франция с портрета на краля. Французите са много верноподанически народ, както сигурно сте забелязали. Те обичат своя крал… а портрета му още повече от самия него, особено, когато е изсечен върху злато. Но го уважават дори и върху сребро. Старшията бе тъй завладян при вида на този благороден лик (върху монета от три ливри), че ядът му се стопи, той си тръгна из пътя и ни остави да си отидем с мир.

— Да, вярно! Той каза, че трябва да се махнем от тука. Стягайте се, момчета! Хайде, хайде…

— Но чак след закуска — обади се Андре-Луи. — Този верен поданик на краля така дълбоко се трогна, че ни отпусна половин час за закуска. Наистина той спомена за вероятността да дойдат полски пазачи. Но знаеше не по-зле от мен, че няма защо сериозно да ни е страх от тях и че ако дойдат, пак портретът на краля, този път изсечен върху ‘мед, ще окаже същото смекчаващо влияние върху тях. И тъй, драги ми мосьо Панталоне, закусете си спокойно. Аз усещам миризмата на гозбата от тука и по миризмата съдя че няма нужда да ви пожелавам добър апетит.

— Приятелю, спасителю! — Панталоне прегърна през рамената младежа с огромната си ръка. — Вие ще останете да закусите с нас.

— Признавам си, че се надявах да ме поканите — каза Андре-Луи.

IIСЛУЖБАТА НА ТЕСПИС51

„Те са странни и все пак симпатични люде“ — мислеше си Андре-Луи, когато седна на закуска с тях зад странствуващата къща, на слънчевия припек, който смекчаваше студения дъх на ноемврийското утро. От тях се излъчваше веселие. Те си даваха вид, че нямат грижи, и се надсмиваха над изпитанията и горестите на чергарския си живот. Бяха чудновато и все пак мило превзети; театрални в начина, по който извършваха най-баналните неща; пресилени в жестовете, бомбастични и превзети в приказките си. Като че ли наистина принадлежаха на някакъв друг свят, недействителен свят, който ставаше действителен само върху тясната сцена в блясъка от светлините на тяхната рампа. Другарството ги свързваше един с друг и Андре-Луи си помисли цинично, че тази хармония между тях можеше да бъде причина за привидната им недействителност. В действителния свят алчните стремежи и надпреварването в печалбарството изключват сговора, който цареше тука.

Бяха точно единадесет на брой — три жени и осем мъже — и се наричаха помежду си със сценичните си имена, имена, които определяха няколкото различни типа и никога (или само много малко) не се променяха, каквато и да беше играната от тях пиеса.

— Ние сме една от тези малко останали верни трупи истински актьори, които поддържат традициите на старата италианска „комедия дел арте“52 — осведоми го Панталоне. — Не сме от тези, които не дават мира на паметта си и правят безпредметен разума с бомбастичните фрази, плод на литературните опити на някой нещастен автор. Всеки от нас е до известна степен свой собствен автор в подробностите, когато разработва възложената му роля. Ние сме импровизатори, импровизатори от старата и благородна италианска школа.

— Дотолкова се досетих — каза Андре-Луи, — когато ви открих да репетирате импровизациите си.

Панталоне се намръщи.

— Забелязах, млади господине, че вашият хумор клони към острото, хапливото. Това е много добре. Предполагам, че е хуморът, който отговаря на такова лице. Но той може да ви заблуди, както в този случай. Тази репетиция (съвсем необичайно нещо за нас) се наложи от сценичната необиграност на нашия Леандър. Ние се мъчим да развием у него чрез обучение едно изкуство, с което природата е пропуснала да го надари въпреки настоящите му нужди. В случай че той продължи да не оправдава усилията на нашата школовка… Но да не нарушаваме сегашния си мир с неприятни опасения за нещастие, което все още се надяваме да предотвратим. Ние обичаме нашия Леандър въпреки всичките му грешки. Нека ви запозная с трупата ни.

И той се залови да ги представя подробно. Първо посочи дългия и дружелюбен Родомонт, когото Андре-Луи вече познаваше.

— Дългите му ръце и крака и закривен нос бяха външните качества, които го правят годен да играе кресливи капитани — обясни Панталоне. — Белите му дробове оправдаха избора ни. Трябва да го чуете как крещи. Първо го нарекохме Спавенто или Епуван53. Но това не отговаряше на такъв голям артист. Откакто ненадминатият Мондор54 удиви света, на сцената не е излизал друг такъв самохвален грубиян. Ние му дадохме името Родомонт, прославено от Мондор, и аз ви давам думата си на актьор и на джентълмен (защото аз съм джентълмен, мосьо, или бях джентълмен), че той го оправда.

Малките очички засияха на голямото му подпухнало лице, когато ги обърна към предмета на славословието си. Страшният Родомонт, смутен от толкова много похвали, се изчерви като гимназистка, когато срещна сериозния критичен поглед на Андре-Луи.

— А този тука е Скарамуш, когото също вече познавате. Понякога той е Скапино55, а понякога Ковиело56, но в повечето случаи е Скарамуш, за какъвто, позволете ми да го кажа, е най-подходящ… понякога прекалено подходящ, както ми се струва. Понеже е Скарамуш не само на сцената, но и в живота. Обладава дарба за хитро интригуване, изкуството да скарва хората, съчетано с безочлива нападателност в случаи, когато смята, че не го заплашва отмъщение. Той не е Скарамуш, дребният фитилджия, цял-целеничък. не бих могъл да кажа повече. Но аз съм по характер великодушен и обичлив спрямо цялото човечество.

— Както казал попът, когато целунал слугинята — изръмжа Скарамуш и продължи да яде.

— Забележете, че неговият хумор, както и вашият, е хаплив — каза Панталоне. Той се обърна към следващия: — После тоя нехранимайко с дебелия нос и ухилена селяшка мутра, разбира се, е Пиеро57. Би ли могъл да бъде някой друг?

— Бих могъл много по-добре да играя любовници — обади се този селски херувим.

— Това е самоизмама, прилягаща на Пиеро — забеляза с презрение Панталоне. — Този тромав, навъсен главорез, закоравял в греха и чийто апетит нараства с годините, е Полишинел58. Всеки от тях, както се досещате, е предопределен от природата за ролята, която играе. Тоя жив луничав обесник е Арлекин; не разкрасеният с лъскави люспици Арлекин, до какъвто съвременният упадък е принизил първородния син на Мом59, а истинският, неподправен шут на комедията, целият в дрипи и кръпки, нахален, страхлив, подличък клоун.

— Всеки един от нас, както се досещате — обади се Арлекин, като подражаваше на водача на трупата, — е предопределен от природата за ролята, която играе.

— Физически, приятелю, само физически, иначе нямаше да имаме толкова главоболия, докато научим този хубав Леандър да стане любовник. А пък тука е Паскариел60, който понякога е аптекар, понякога нотариус, понякога лакей — добродушен, разбран човечец. Той е също прекрасен готвач, като истинско чедо на Италия, тази родина на червоугодници. И най-после самият аз, комуто като баща на трупата много приляга да играя като Панталоне ролите на баща. Понякога наистина съм измаменият съпруг, а понякога неук самонадеян доктор. Но много рядко се случва да намеря за необходимо да се нарека другояче, а не Панталоне. За другите съм единственият, който притежава име… истинско име. То е Бине, мосьо. А сега дамите. Първата по старшинство е Мадам, ето я — Той махна с една от огромните си ръце към закръглена, усмихната четиридесет й пет годишна блондинка, седнала на най-долното стъпало на пътуващата къща. — Тя е нашата дуеня61 или майка, или бавачка, според нуждите на случая. Известна е съвсем простичко и царствено като Мадам. Ако някога изобщо е имала име в светския живот, тя отдавна вече го е забравила, което може би е по-добре. Сетне имаме тая отракана хубостница с чип нос и голяма уста; тя, разбира се, е нашата субретка Коломбина, и най-сетне дъщеря ми Климен, любовница с дарби, каквито не се намират освен в Комеди Франсез62, на която тя има лошия вкус да аспирира да стане членка.

Хубавата Климен — а тя наистина беше хубава — отметна светлокестенявите си къдрици и се засмя, отправила поглед през трапезата към Андре-Луи. Очите й, той вече беше разбрал, бяха не сини, а светлокафяви.

— Не му вярвайте, мосьо. Тука съм царица и предпочитам да бъда царица тук, отколкото робиня в Париж.

— Мадмоазел — промълви съвсем сериозно Андре-Луи — ще бъде царица, където и да благоволи да царува.

Единственият й отговор беше свенлив (свенлив и все пак пленителен) поглед изпод трепкащи мигли. В това време баща й мъмреше хубавия младеж, който играеше ролите на любовник:

— Чуваш ли, Леандър! Ето такива неща трябва да се научиш да казваш.

Леандър повдигна безизразно веждите си.

— Такива ли? — попита той и сви рамене. — Най-обикновена баналност.

Андре-Луи одобрително се изсмя.

— Мосьо Леандър е по-находчив, отколкото му признавате. Иска доста лукавство да кажеш, че е банално да наречеш мадмоазел Климен царица.

Някои, в това число и мосьо Бине, се засмяха с добродушна ирония.

— Вие мислите, че той има толкова съобразителност да вложи такова значение? Ами! Всичките му лукавства са несъзнателни.

Разговорът стана всеобщ и Андре-Луи скоро узна всичко, каквото можеше още да узнае за тази странствуваща група. Актьорите отивали в Гишен, където се надявали да поприпечелят на панаира, който се откривал идущия понеделник. Щели да влязат тържествено в града на пладне и след като вдигнат сцената си на Стария пазар, да дадат първото си представление същата събота вечер с нова разработка, или сценарий, на самия мосьо Бине, която щяла. да накара селяците да зяпнат. А след това мосьо Бине отрони въздишка и се обърна към навлезлия в години, мургав, с надвиснали вежди Полишинел, който седеше от лявата му страна.

— Но ще почувствуваме липсата на Фелишен — каза той. — Наистина не зная какво ще правим без него.

— Все пак някак ще се справим — отговори с пълна уста Полишинел.

— Винаги така казваш, каквото и да се случи, понеже знаеш, че в никой случай няма да си ти тоя, който ще се справя.

— Няма да е трудно да го заместим — обади се Арлекин.

— Вярно е, ако бяхме на цивилизовано място. Но къде сред селяните на Бретан ще намерим човек дори с неговите скромни способности? — Мосьо Бине се обърна към Андре-Луи: — Той беше наш реквизитор, механик, сценичен дърводелец, наш администратор, а понякога играеше.

— Предполагам, ролята на Фигаро — каза Андре-Луи и предизвика всеобщ смях.

— Значи, вие сте запознат с Бомарше63! — Бине изгледа младежа с нов интерес.

— Мисля, че той е доста добре познат.

— В Париж положително. Обаче и през ум не ми е минало, че славата му е стигнала в пущинаците на Бретан.

— Но аз съм прекарал няколко години в Париж, в лицея „Луи льо Гран“. Именно там се запознах с творбите му.

— Опасен човек — забеляза поучително Полишинел.

— Наистина ти си прав — съгласи се Панталоне. — Даровит е, не му отричам това, макар самият аз да не чувствувам особена нужда от писатели. Но със зловеща даровитост, виновна за разпространението на много от тези нови пагубни идеи. Мисля, че такива автори трябва да бъдат забранени.

— Мосьо дьо Ла Тур д’Азир, господинът, който с просто налагане на волята си превръща тази обществена земя в свой собствен имот, вероятно би се съгласил с вас — И Андре-Луи пресуши чашата си, напълнена с долнокачественото vin gris, което пиеха актьорите.

Това беше забележка, която можеше да доведе до спор, ако не беше същевременно напомнила на мосьо Бине за условията, при които те стануваха там, и за факта, че половиният час беше отдавна изтекъл. В същия миг той скочи прав с пъргавина, изненадваща за толкова пълен човек, и започна да издава заповедите си като маршал на бойно поле:

— Хайде, момчета, хайде! Цял ден ли ще седим и ще се тъпчем тука? Времето не чака, а имаме толкова много работа, ако искаме да влезем по пладне в Гишен. Вървете да се облечете. След двадесет минути вдигаме стана. Поразмърдайте се, госпожо, и вие, госпожици! Вървете в каретата си и гледайте да се докарате така, че да изглеждаме колкото може по-добре. Скоро очите на Гишен ще бъдат устремени към вас и вътрешното ви състояние утре ще зависи от впечатлението, което ще направи външният ви вид днес. Вървете! Вървете!

Безусловното подчинение, което им налагаше този автократ, ги накара да се развъртят. Те измъкнаха кошници и сандъци за чиниите и остатъците от оскъдното угощение. За миг на моравата не остана нищо и трите дами се бяха оттеглили в каретата, запазена за тяхно ползуване. Мъжете вече се качваха в къщата на колела, когато Бине се обърна към Андре-Луи.

— Тука ние се разделяме, господине, ощастливени от познанството с вас, ваши длъжници и ваши приятели — каза той драматично и протегна меката си месеста ръка.

Андре-Луи бавно я пое. Последните няколко мига бе трескаво мислил. И като си спомни закрилата, която намери от преследвачите си сред тази трупа, дойде му на ум, че засега никъде другаде не би могъл да се скрие, докато гонението против него не позаглъхне.

— Господине — отговори той, — длъжникът съм аз. Не всеки ден може да ти се падне изключителният случай да седиш сред такава изключителна и мила компания.

Малките очички на Бине се вгледаха с подозрение в младежа, търсейки ирония. Той не откри нищо освен прямота и искрена сърдечност.

— Аз се разделям с вас без желание — продължи Андре-Луи. — С още по-голямо нежелание, понеже не виждам необходимостта да се разделим.

— Как? — попита Бине намръщено и бавно дръпна ръката си, която Андре-Луи вече бе задържал по-дълго, отколкото трябваше.

— Така — обясни Андре-Луи. — Можете да ме вземете за своеобразен Рицар на печалния образ, тръгнал да търси приключения, който за момента няма определена цел в живота. Не бива да се чудите, че кратката среща с вас и изтъкнатата ви трупа събуди у мен желанието да ви опозная по-добре. Вие, от своя страна, ми казвате, че имате нужда от някой, който да замести вашия Фигаро… вашия Фелисиен, ако не греша. Макар и да е може би самонадеяно да вярвам, че бих могъл да изпълнявам толкова разнообразна и толкова тежка служба…

— Вие пак давате воля на този ваш хаплив хумор, приятелю — прекъсна го Бине. — Като изключим това — додаде той бавно, замислено, присвил очичките си, — бихме могли да пообсъдим предложението, което като че ли ми правите.

— Уви! Ние не можем да изключим нищо. Ако ме приемете, трябва да ме приемете какъвто съм. Има ли някаква друга възможност? Колкото за този хумор (какъвто и да е той), който порицавате, бихте могли да го използувате за своя собствена изгода.

— Как например?

— По няколко начина. Например бих могъл да науча Леандър да ухажва.

Панталоне избухна в смях.

— Не ви ли липсва увереност в собствените сили. Не страдате от скромност.

— Следователно проявявам първото качество, необходимо за един актьор.

— Умеете ли да играете?

— Смятам да, при случай — каза Андре-Луи, като се пренесе мислено към представлението, което бе дал в Рен и Нант, и се запита кога ли през цялата сценична кариера на Панталоне импровизациите му са трогвали така сърцата на тълпите.

Мосьо Бине размишляваше.

— Знаете ли нещичко за театъра? — попита той.

— Всичко — отговори Андре-Луи.

— Казах ви вече, че скромността не ще създаде никакви затруднения в кариерата ви.

— Ами отсъдете. Аз познавам творбите на Бомарше, Мерсие64, Шение65, и много други наши съвременници. Освен това съм чел, разбира се, Молиер66, Расин67, Корней68, да не споменавам други по-незначителни френски писатели. От чуждестранните автори съм запознат с творбите на Гоци69, Голдони70, Гуарини71, Бибиена72, Макиавели73, Тасо74 и Ариосто75. А измежду древните познавам повечето от творбите на Еврипид76, Аристофан77, Теренций78, Плавт79…

— Стига! — изрева Панталоне.

— Съвсем не съм свършил още списъка — каза Андре-Луи.

— Можете да запазите останалите за някой друг ден. За бога, какво ви е накарало да прочетете толкова много автори на драми?

— По своему, простичко, аз изучавам човека, а преди няколко години направих откритието, че той може да се изучи в най-големи тънкости чрез образите, създадени за театъра.

— Много оригинално и проникновено откритие — каза Панталоне съвсем сериозно. — Никога не ми е идвало на ум. И все пак сте прав. Господине, това е истина, която издига нашето изкуство. Вие сте способен човек, това ми е ясно. То ми е ясно, откакто ви видях. Аз умея да познавам хората. Разбрах ви от момента, когато казахте „добро утро“. Кажете ми сега: мислите ли, че бихте могли да ми помагате при случай в изготвянето на сценарий? Умът ми, напълно зает с хиляди подробности по организацията, не винаги е достатъчно свеж за такава работа, както бих искал да бъде. Бихте ли могли да ми помагате в това, как мислите?

— Съвсем съм сигурен, че бих могъл.

— Хм, да. Не се съмнявах, че ще бъдете. Другите задължения на Фелисиен ще научите много скоро. Е, добре, щом имате желанието, можете да дойдете с нас. Предполагам, че ще искате някаква заплата?

— Ако ми се полага — каза Андре-Луи.

— Какво бихте казали за десет ливри месечно?

— Бих казал, че не се равняват на съкровищата на Перу80.

— Бих ви дал дори петнадесет — рече Бине с известно усилие. — Ала времената са лоши.

— Аз ще ги направя по-добри за вас.

— Не се съмнявам, че го вярвате. В такъв случай се разбрахме, нали?

— Напълно — каза сухо Андре-Луи и така прие да служи на Теспис.

IIIМУЗАТА НА КОМЕДИЯТА

Влизането на трупата в градчето Гишен, макар и не напълно „триумфално“, според изразеното от Бине желание, бе поне достатъчно смайващо и какофонично, за да накара селяците да зяпнат. За тях тези фантастични създания изглеждаха (както беше и всъщност) същества от някакъв друг свят.

Най-отпред се движеше със скърцане и стенания голямата карета, теглена от два фламандски коня. Караше я Панталоне, един затлъстял огромен Панталоне с плътно прилягащ яркочервен костюм под дълга кафява нощница и лице, украсено с исполински картонен нос. До него, на капрата, седеше Пиеро с бяла блуза, ръкавите на която съвсем закриваха ръцете, с широки бели панталони и черна шапчица на темето. Той беше набелил лицето си с брашно и издаваше страхотни звуци с тромпет.

Върху покрива на каретата се бяха сместили Полишинел, Скарамуш, Арлекин и Паскариел. Полишинел, облечен в черно и бяло, жакет с кройка по модата на миналото столетие, с гърбици отпред и отзад, с бяло жабо на врата и черна маска на горната половина от лицето, стоеше по средата, широко разкрачен, за да запази равновесие, и тържествено и ожесточено думкаше тъпан. Другите трима седяха по един на всеки ъгъл, провесили надолу крака. Скарамуш, целият в черно, по испанската мода от седемнадесети век, с лице, украсено с чифт мустаци, дрънкаше фалшиво на китара. Арлекин, дрипав, с кръпки във всички цветове на дъгата, с кожен колан и дървена сабя, с горната половина от лицето, намацана със сажди, удряше на пресекулки чифт чинели. Паскариел, като аптекар с черна шапчица и бяла престилка, развеселяваше зяпачите с огромен тенекиен иригатор, който издаваше плачевни пискливи звуци.

Вътре в самата карета, но надвесили се през прозорците, седяха трите дами на трупата и разменяха закачки с жителите на градеца. Климен, изпълнителката на любовни роли, облечена с красива атлазена рокля на цветя и къдрици, скрити под перука с формата на тиква, толкова приличаше на светска дама, че човек би се зачудил какво прави сред тази фантастична сбирщина. Мадам, като майка, бе също разкошно облечена, но пресилено, за да се постигне смешен ефект. Коафюрата й бе чудовищна постройка, украсена с цветя и увенчана с малки щраусови пера. Коломбина седеше с лице към тях, гърбом към конете, престорено благопристойна, с боне на доячка от бял муселин и рокля на зелени и сини райета.

Истинско чудо беше, че старата карета, която в щастливите си дни може да е служила за превозно средство на някой висш сановник на църквата, не се прекатурваше, вместо само да стене под този прекомерен и непристоен товар.

След това идваше къщата на колела, водена от дългия мършав Родомонт, нацапал лицето си червено и подсилил страшния му вид с чифт огромни мустаци. Беше с високи до над коленете ботуши и кожена куртка; той влачеше грамадна сабя, увиснала на пурпурен портупей. Носеше широкопола филцова шапка с клюмнало перо и на всяка крачка издигаше мощния си глас в предизвикателен рев и смразяващи кръвта заплахи да изколи всичко живо. Върху покрива на тази кола седеше Леандър сам. Беше облечен със син атлаз с гофрирани маншети, с къса сабя, напудрена коса, изкуствени бенки, лорнет и обувки с червени токове; цял царедворец, и то много хубав. Жените на Гишен му отправяха кокетно нежни погледи. Той приемаше тези погледи като справедлива дан на неговия чар и им ги връщаше с лихва. Както Климен, Леандър изглеждаше не на място сред бандитите, от които се състоеше остатъкът на трупата.

Повел двете магарета, които теглеха колата с театралните реквизити, Андре-Луи завършваше шествието. Беше настоял да си сложи фалшив нос, като представи за украшение онова, което му трябваше за маскировка. Колкото за другото, беше останал със собствените си дрехи. Никой не му обръщаше внимание и той крачеше край своите магарета — с нищо незабележителен ариергард, много доволен от тази роля.

Те обиколиха града, в който вече имаше повече оживление от обикновено поради подготовката за панаира идущата седмица. От време на време спираха, какафонията рязко секваше и Полишинел обявяваше с гръмлив глас, че в пет часа тази вечер на стария пазар прочутата трупа импровизатори на мосьо Бине ще представи нова комедия в четири действия, озаглавена „Безсърдечният баща“.

Така най-после стигнаха на „стария пазар“, както се наричаше приземниятг етаж на общинската сграда, открит за четирите вятъра, благодарение на два сводести прохода на всяка от дългите страни и по един на всяка широка страна. Тези проходи, с изключение на два, бяха заковани с дъски. През тези два, през които можеше да се влезе в помещението — а то след малко щеше да стане театър, — дрипльовците на градеца и скъперниците, на които не се искаше да похарчат няколкото су, необходими, за да влязат вътре, щяха да могат да видят крадешком по някой и друг момент от представлението.

Този следобед беше най-изнурителният в живота на Андре-Луи, несвикнал на никаква физическа работа. Той го прекара в издигане и подготвяне на сцената в единия край на пазарищното помещение и започна да си дава сметка с какъв тежък труд ще припечелва месечните си петнадесет ливри. Първо с това се занимаваха четирима или по-правилно — трима, понеже Панталоне не правеше нищо друго, освен да издава заповеди. Свалили тържествените си одеяния, Родомонт и Леандър помагаха на Андре-Луи в тази дърводелска задача. Междувременно другите четирима бяха на обед с дамите. Когато след около половин час те дойдоха да продължат работата, Андре-Луи и другарите му на свой ред отидоха да обядват, като оставиха Полишинел да ръководи операциите, както и да помага в тях.

Те прекосиха през площада до евтиното ханче, където бяха се настанили на квартира. В тесния коридор Андре-Луи се сблъска лице срещу лице с Климен, която бе махнала блестящите си труфила и възстановила вече нормалния си външен вид.

— Е, как ви харесва? — попита тя закачливо. Той я погледна в очите.

— Има си своите компенсации — рече той с този чудноват студен тон, който караше човек да се чуди дали наистина влага, или не, предполагания смисъл в думите си.

Тя се начумери.

— Вие… вие вече чувствувате нужда от компенсации?

— Човек да не съм, ако не съм я чувствувал от самото начало — каза той. — Точно мисълта за тези компенсации ме съблазни.

Двамата бяха съвсем сами, понеже другите влязоха в запазената за тях стая, където бе сложено яденето. Андре-Луи, толкова невеж по отношение на жената, колкото просветен по отношение на мъжа, никак не предполагаше, когато изведнъж почувствува женствеността й да му действува извънредно много, че тя е тази, която по някакъв недоловим, фин начин го е накарала да почувствува това.

— Какви са тези компенсации? — попита го Климен с най-невинна скромност.

Андре-Луи едва се задържа на ръба на пропастта.

— Петнадесет ливри на месец — отвърна той рязко.

Климен го изгледа слисана. Той имаше способността да обърква. После тя се съвзе.

— О, и легло, и храна — забеляза тя. — Не бива да не ги слагате в сметката, както май правите, защото обедът ви ще изстине. Няма ли да дойдете?

— Не сте ли обядвали? — възкликна той и девойката се зачуди дали е доловила една по-нетърпелива нотка.

— Не — отговори му тя през рамо. — Аз чаках.

— Какво чакахте? — наивно, с надежда, попита той.

— Нали трябваше да се преоблека, глупчо — отвърна тя грубо. След като го бе докарала дотам, както си въобразяваше, да бъде готов да умре в краката й, не можа да се въздържи и да не му забие ножа. Но и той беше от онези, които на удар отвръщат с удар.

— И сте оставили добрите си обноски горе при вашите дрехи на гранддама, мадмоазел. Разбирам.

Алена руменина заля лицето й.

— Вие сте много дързък — каза тя, като не можеше да отговори нищо друго.

— Често са ми го казвали. Но не го вярвам.

Той широко отвори вратата пред нея, поклони се по начин, който й направи дълбоко впечатление, макар да беше чисто подражание на Фльори81 от „Комеди Франсез“, толкова често посещаван, докато учеше в „Луи льо Гран“, и я покани с жест да влезе:

— Заповядайте, мадемоазел — За да прозвучи по-подчертано, той нарочно раздели обръщението на двете му съставни части.

— Благодаря ви, мосьо — отговори тя с леден тон, толкова близък до насмешка, колкото можеше да си позволи за такава очарователна личност, влезе вътре и не го погледна повече до края на обеда. Вместо това тя посвети вниманието си с необичайна и смайваща любезност на въздишащия Леандър, този нещастник, който не успяваше да изиграе сполучливо ролята си на неин любовник на сцената, защото копнееше да я изиграе в живота.

Андре-Луи изяде херингите и черния хляб с добър апетит въпреки всичко. Това беше бедна храна, но, от друга страна, бедната храна бе нещо обикновено за бедните хора през тази гладна зима, а понеже бе свързал съдбата си с трупа, чиито финанси не бяха особено цветущи, трябваше да приеме философски и лошите страни на положението.

— Имате ли име? — попита го веднъж Бине през пауза, настъпила в разговора по време на същия обед.

— Случайно имам — отговори той. — Мисля, че то е Парвисимус.

— Парвисимус? — повтори Бине. — Това фамилно име ли е?

— В една трупа, където само водачът се радва на привилегията да има фамилно име, такова нещо не би приличало на най-незначителния й член. Затова аз взимам името, което ми прилича най-много. И мисля, че то е Парвисимус, най-нищожният.

Отговорът допадна на Бине. Беше забавен, показваше живо въображение. Ах, положително трябваше да седнат да поработят заедно върху тези сценарии.

— Ще ми е по-приятно от дърводелската работа — отговори Андре-Луи.

И все пак трябваше да продължи коването следобед и да се труди усилено до четири часа, когато най-после автократът Бине заяви, че е доволен от приготовленията, и се залови, пак с помощта на Андре-Луи, да приготвя осветлението, което се състоеше отчасти от лоени свещи, отчасти от лампи с рибено масло.

В пет часа тази вечер прозвучаха трите удара и завесата се вдигна за „Безсърдечният баща“.

Сред задълженията, оставени на Андре-Луи от избягалия Фелисиен, когото заместваше, беше и това на касиер пред входа. Той го изпълняваше облечен като Полишинел и с изкуствен нос. Споразумението бе взаимно приемливо и за мосьо Бине, и за него. Мосьо Бине, взел допълнителната предпазна мярка да задържи дрехите на Андре-Луи, се осигуряваше по този начин против риска най-новият член на трупата му да офейка с парите, събрани от публиката. Андре-Луи, без да си прави илюзии за истинската цел на Панталоне, охотно се съгласи, понеже това го предпазваше от случайно сблъскване с някой познат, който можеше да бъде в Гишен.

Представлението не беше внушаващо в никакво отношение, а публиката малко и не проявяваше интерес. На пейките, наредени в предната половина на пазарището, имаше някакви си двадесет и седем души: единадесет по двадесет су на глава и шестнадесет по дванадесет су. Зад тях стоеше права пъстра купчинка от тридесетина други по шест. су на човек. Така общата сума на приходите възлизаше на два луидора, десет ливри и две су. След като мосьо Бине платеше наем за пазарището, осветлението и разноските на трупата си в хана за неделния ден, надали щеше да остане много за заплатите на актьорите му. Поради това нямаше нищо чудно, че добродушието на мосьо Бине бе малко по-сдържано тази вечер.

— И какво мислите вие за това? — попита той Андре-Луи, когато се връщаха в хана след представлението.

— Възможно е, че би могло да бъде и по-лошо, но по-скоро не би могло — каза той.

Изумен до немай-къде, мосьо Бине се спря сред улицата и се обърна да го погледне.

— Как! — рече той. — Да ме вземат дяволите! Но вие сте много откровен.

— Не е популярна форма за правене услуги между глупци, знам.

— Добре де, аз не съм глупец — каза Бине.

— Точно затова съм откровен. Правя ви комплимент, като предполагам, че сте схватлив, мосьо Бине.

— Смятате, а? — подхвърли мосьо Бине. — А кой, по дяволите, сте вие, та предполагате каквото и да било? Вашите предположения са нахални, господине — След тези думи той потъна в мълчание и се зае с безрадостната задача да прави наум сметките си.

Но половин час по-късно, на вечеря, подхвана тази тема пак.

— Най-новият ни член, този превъзходен мосьо Парвисимус — заяви той, — има дързостта да ми каже, че било възможно комедията ни да бъде и по-лоша, но вероятно не би могла да бъде — И той изду огромните си кръгли бузи, за да избухне в смях по адрес на този глупав критик.

— Това е лошо — каза мургавият и язвителен Полишинел. Беше мрачен като Радамант82, произнасящ присъда. — Това е лошо. Но безкрайно по-лошо е, че и публиката има дързостта да бъде на същото мнение.

— Куп неуки дръвници — подхвърли с подигравка Леандър и тръсна хубавата си глава.

— Грешиш — намеси се Арлекин. — Ти си бил роден за любов, а не за критикуване.

Леандър (ограничен човек, както вече сте схванали) изгледа презрително дребничкия Арлекин.

— А ти, за какво си бил роден ти? — полюбопитствува той.

— Никой не знае за какво — открито си призна Арлекин. — Нито пък защо. Така е с мнозина от нас, драги, можеш да ми вярваш.

— Но защо… — обърна се към него мосьо Бине и е това развали назряващата чудесна кавга — защо казваш, че Леандър греши?

— Общо взето, защото той винаги греши. В частност, защото по моя преценка публиката на Гишен е твърде претенциозна за „Безсърдечният баща“.

— По-сполучливо щеше да е — намеси се Андре-Луи, който бе станал причина за този спор, — ако бяхте казали, че „Безсърдечният баща“ е твърде непретенциозен за гишенската публика.

— Че каква е разликата? — попита Леандър.

— Не съм искал да кажа, че има разлика. Аз само намекнах, че това е по-сполучлив начин да се обясни фактът.

— Господинът се мъчи да остроумничи — подигра го Бине.

— Защо по-сполучлив? — поиска да знае Арлекин.

— Защото е по-лесно постижимо „Безсърдечният баща“ да задоволи претенциозността на гишенската публика, отколкото гишенската публика да се задоволи с непретенциозността на „Безсърдечният баща“.

— Чакайте да го разбера — изстена Полишинел и стисна главата си с двете ръце.

Но от другия край на масата Андре-Луи бе нападнат от Климен, която седеше между Коломбина и Мадам.

— Вие бихте променили комедията, така ли, мосьо Парвисимус? — извика тя.

Той се обърна да отбие злобното й предизвикателство.

— Аз бих предложил тя да бъде променена — поправи я той, като наклони глава.

— А как бихте я променили, мосьо?

— Аз ли? Бих я подобрил.

— Е да, разбира се! — Тя говореше със сладък сарказъм. — И как бихте го направили?

— Да, кажете ни това! — изрева мосьо Бине и добави: — Моля, тишина, господа и дами. Тишина, господин Парвисимус ще говори.

Андре-Луи погледна бащата, сетне дъщерята и се усмихна.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Аз съм нападнат от две страни. Голям късмет ще е, ако си отърва живота. Ами тогава, щом сте ме притиснали до стената, ще ви кажа какво бих направил. Бих се върнал към оригинала и бих заел повечко от него.

— Оригинала ли? — попита мосьо Бине, авторът.

— Той се казва, ако не се лъжа „Мосьо дьо Пурсоняк“ и е написан от Молиер.

Някой се изкиска, но този някой не беше мосьо Бине. Той бе уязвен до дъното на душата и погледът на малките му очички издаваше факта, че добродушната му външност крие в себе си всичко друго освен добра душа.

— Вие ме обвинявате в плагиатство — каза той най-после, — в това, че съм крал идеите на Молиер.

— Разбира се, винаги съществува и другата възможност — невъзмутимо възрази Андре-Луи, — два велики ума да работят в една и съща насока.

Мосьо Бине за миг внимателно огледа лицето на младежа. То му се видя любезно и неразгадаемо и той реши да постави младежа натясно.

— В такъв случай вие не искате да кажете, че съм крал от Молиер?

— Аз ви съветвам да го направите, мосьо — гласеше объркващият отговор.

Мосьо Бине се възмути.

— Вие ме съветвате да го направя! Съветвате мен, Антоан Бине, да стана крадец, на тази възраст!

— Това е скандално! — каза с негодувание мадмоазел.

— „Скандално“ е правилната дума. Благодаря ти за нея, скъпа. Приемам казаното от вас точно, както се изразихте. Вие седите на моята трапеза, имате честта да бъдете включен в моята трупа и проявявате безочливостта направо в очите да ме съветвате да стана крадец, най-лошият вид крадец, какъвто може човек да си представи, крадец на духовни ценности, крадец на идеи! Това е непоносимо, прекалено! Боя се, че много съм се излъгал във вас, мосьо, също както и вие май сте се излъгали в мен. Не съм мошеник, за какъвто сте ме взели, господине, и не желая да държа в трупата си човек, който се осмелява да ми предложи да стана мошеник. Скандално!

Беше много ядосан. Гласът му ехтеше в малката стая, а актьорите седяха безмълвни и малко уплашени, с очи, устремени към Андре-Луи, единственият, който ни най-малко не се трогна от този изблик на добродетелно възмущение.

— Давате ли си сметка, мосьо — заговори той много тихо, — че оскърбявате паметта на един бележит покойник?

— Какво? — рече Бине.

Андре-Луи доразви софистичните си доводи:

— Вие оскърбявате паметта на Молиер, най-голямото украшение на нашата сцена, едно от най-големите украшения на нашия народ, когато заявявате, че имало нещо подло в онова, което той никога не се е колебал да прави, което никой велик писател още не се е колебал да прави. Нима можете да предположите, че Молиер си е давал някога особен труд да бъде оригинален по въпроса за идеите? Нима можете да предположите, че историите, които разказва в пиесите си, не са били никога разказани преди? Той ги е подбирал, както вие много добре знаете, макар, изглежда, и да сте забравили това в момента, той ги е подбирал, много от тях, от италианските автори, които на свой ред са ги взимали бог знае откъде. Молиер е взимал тези стари истории и ги е преразказвал на свой собствен език. Точно това е, каквото ви препоръчвам да направите и вие. Вашата трупа е трупа на импровизатори. Вие изграждате диалога в процеса на самата игра, което е доста повече, отколкото се е опитал да направи някога Молиер. Бихте могли, ако предпочитате, да се обърнете направо към Бокачо83 или Сакети84. Но дори и в този случай няма да сте сигурен, че сте стигнали до първоизточниците.

След това победата на Андре-Луи бе пълна. Виждате какви заложби за водене на дебати останаха неизползувани у него, колко сръчен е бил в изкуството да изкара бялото черно. Това направи впечатление на трупата, а най-много на мосьо Бине, който се видя подсигурен със съкрушителен аргумент против онези, които биха се опитали в бъдеще да го обвинят в безсрамните плагиатства, които без съмнение вършеше. Той отстъпи от първоначалната си позиция с възможно най-малка загуба на авторитет.

— И така, вие мислите — заговори Бине след продължителен изблик на одобрение, — вие смятате, че нашата история за „Безсърдечният баща“ би могла да се обогати със заемки от „Мосьо дьо Пурсоняк“, с която, като си помисля, признавам, че може да има известни леки прилики?

— Смятам, положително смятам… винаги при условието, че ще ги направите разумно. Животът се е променил от времето на Молиер.

Като последица от всичко това Бине скоро си тръгна и взе Андре-Луи със себе си. Двамата седяха до късно тази нощ и почти не се разделиха цялата неделя сутрин.

След обеда мосьо Бине прочете на събралата се трупа поправения и разработен план на „Безсърдечният баща“, който той, вслушал се в съвета на мосьо Парвисимус, бил положил големи усилия да приготви. В трупата имаше малко съмнения по отношение на истинското авторство, още преди Бине да започне да чете, и съвсем никакви, след като го прочете. Имаше замах, нарастващ интерес в тази история и нещо повече — тези от тях, които познаваха Молиер, схващаха, че новият план не се е доближил повече до оригинала, напротив, той се е отдалечил от него. Молиеровата роля — главното действуващо лице — се беше смалила и станала съвсем незначителна за голямо възмущение на Полишинел, който я играеше. Но всички други бяха добили по-голяма тежест и станали по-важни, с изключение на Леандър, който оставаше както преди. Двете главни роли сега бяха Скарамуш в лицето на интриганта Сбригандини85 и бащата Панталоне. Имаше и комична роля за Родомонт, като гръмогласен побойник, нает от Полишинел, за да насече Леандър на късове. А като се вземаше предвид важността на Скарамуш, пиесата бе прекръстена сега на „Фигаро-Скарамуш“.

Последното стана не без значително противопоставяне от страна на мосьо Бине. Обаче неумолимият му сътрудник, който бе всъщност истинският автор и се ползуваше безсрамно, но в края на краищата практично от големите си познания в областта на литературата, успя да му се наложи.

— Трябва да вървите в крак с времената, мосьо. В Париж Бомарше е на мода. „Фигаро“ е известен днес по целия свят. Да вземем назаем малко от неговата слава. Това ще привлече публиката. Тя ще дойде да види половин „Фигаро“, макар че не би дошла да види и десет „Безсърдечни бащи“. Затова да сложим мантията на Фигаро върху нечии плещи и да го оповестим в заглавието.

— Но понеже аз съм главата на трупата… — подхвана нерешително мосьо Бине.

— Ако предпочитате да не виждате интересите си, скоро ще бъдете труп без глава. А каква ще е ползата? Могат ли рамената на Панталоне да се наметнат с мантията на фигаро? Вие се смеете. Разбира се, че се смеете. Тази приумица е направо глупава. Лицето, което подхожда за мантията на Фигаро, е Скарамуш, родният брат близнак на Фигаро.

Тиранизиран по този начин, тиранинът Бине отстъпи, като се утеши с размишлението, че ако изобщо разбира нещо от театър, за петнадесет ливри на месец се е сдобил с нещо, което ще му носи по петнадесет луидора.

Начинът, по който трупата прие новия план, потвърди тази негова мисъл, ако изключим Полишинел, който, ядосан, че е загубил половината си роля поради промените, заяви, че новият сценарий бил плитък.

— А! Ти наричаш моята работа плитка, така ли? — подхвърли му заядливо мосьо Бине.

— Твоята работа? — каза Полишинел и добави иронично: — Ах, пардон. Не бях разбрал, че авторът си ти.

— Тогава разбери го сега.

— Нещо много се сдуши с мосьо Парвисимус покрай това авторство — продължи Полишинел с дръзка многозначителност.

— Дори да е било така. Какво искаш да кажеш?

— Че си го взел да ти подрязва перата за писане, разбира се.

— Аз ще ти подрежа ушите, ако не се държиш прилично — избухна вбесеният Бине.

Полишинел бавно се изправи и се протегна.

— Бога ми, ако Панталоне ще играе Родомонт, мисля, че ще те напусна — каза Полишинел. — Той не е забавен в тази роля — И наперено излезе, преди мосьо Бине да се съвземе и да може да заговори.

IVИЗЛИЗА МОСЬО ПАРВИСИМУС

В четири часа следобед в понеделник завесата се вдигна за „Фигаро-Скарамуш“ пред публика, която изпълваше три четвърти от пазарищното помещение. Мосьо Бине отдаде това добро посещение на големия брой хора, придошли в Гишен за панаира, и на великолепното парадно шествие на трупата по улиците на градеца през най-оживените часове на деня. Андре-Луи го отдаде само на заглавието. Този дъх на „Фигаро“ бе докарал според него по-заможната буржоазия, изпълнила повече от половината места по двадесет су и три четвърти от тези по дванадесет су. Примамката ги беше привлякла. Дали щеше да продължи така, зависеше от начина, по който планът, разработен от Андре-Луи за прослава на Бине, щеше да бъде изпълнен от трупата. В достойнствата на самия план той не се съмняваше ни най-малко. Авторите, от които бе заимствувал разните моменти, бяха солидни, а младежът беше отбрал най-доброто от тях, което, както твърдеше, само оказваше на тези автори дължимата чест.

Трупата надмина себе си. Публиката следеше с увлечение хитрите интриги на Скарамуш, наслаждаваше се на хубостта и свежестта на Климен, беше трогната почти до сълзи от жестоката съдба, която в течение на четири дълги действия я делеше от прегръдките на копнеещия за нея хубав Леандър, ревеше от възторг пред подлостите на Панталоне, шутовщините на немирния му слуга Арлекин и савохвалното перчене и гръмогласна свирепост на страхливия Родомонт.

Успехът на трупата Бине в Гишен бе осигурен. Тази вечер целият състав пи бургундско вино за сметка на мосьо Бине. Приходът възлизаше на осем луидора — повече от това мосьо Бине не беше събирал през цялата си кариера. Бе много доволен. Задоволството се излъчваше като пара в затлъстялата му фигура. Дори прояви снизхождението да припише част от заслугите за успеха на мосьо Парвисимус.

— Неговото внушение — заяви той предпазливо, като внимаваше да не придаде ненужна важност на тази заслуга — бе много ценно, както го схванах, още на времето.

— Ами подрязването на перата? — изръмжа Полишинел. — Не забравяй и това. От първа важност е да имаш до себе си човек, който умее да подрязва пера, а аз винаги ще го помня, когато стана писател.

Но дори тази подигравка не можа да изтръгне мосьо Бине от летаргията на удовлетвореността.

Във вторник успехът се повтори в сценично и се повиши във финансово отношение. Десет луидора и седем ливри бе огромната сума, която Андре-Луи, разпоредителят, наброи на мосьо Бине след представлението. Никога още мосьо Бине не беше спечелвал толкова пари за една вечер, а едно малко селце като Гишен положително бе последното място, където можеше да очаква такъв късмет.

— Да, но Гишен по време на панаир — напомни му Андре-Луи. — Тука има хора чак от Нант и Рен, дошли да купуват и продават. Утре, понеже е последният ден на панаира, ще има още повече народ. Би трябвало да повишим прихода от тази вечер.

— Да го повишим ли? Ще бъда предоволен, ако не вземем по-малко, драги.

— Можете да бъдете сигурен в това — увери го Андре-Луи. — Ще пием ли бургундско?

И тогава ги сполетя нещастието. То извести за идването си с редица тупвания и друсания, завършили с трясък пред вратата, който ги накара всички да наскачат в тревога.

Пиеро се втурна да отвори и видя свито тяло на мъж, паднал в дъното на стълбите. Той издаваше стонове, следователно беше жив. Пиеро пристъпи напред да го обърне и откри факта, че мъжът имаше сбръчканото лице на Скарамуш — един кривещ се, стенещ, потрепващ Скарамуш.

Всички други актьори, струпали се зад Пиеро, се заляха от смях.

— Винаги съм казвал, че трябва да смениш ролята си с мен — извика Арлекин. — Ти си такъв прекрасен акробат! Упражняваше ли се?

— Глупак! — сопна му се Скарамуш. — Смееш ми се, когато малко остана да си строша врата!

— Прав си. Трябваше да заплачем, че не си го строшил. Хайде, човече, ставай! — И той протегна ръка на просналия се мошеник.

Скарамуш пое ръката, вкопчи се в нея, надигна се от Земята и с писък се отпусна пак долу.

— Кракът ми! — оплака се той.

Бине се търколи като топка през скупчилите се актьори, като ги помиташе наляво и надясно. Бе завладян от мрачни предчувствия. Съдбата беше му изигравала такива номера и преди.

— Какво ти има на крака? — попита той кисело.

— Трябва да съм го счупил — изхленчи Скарамуш.

— Счупил ли? Ами! Я ставай! — Бине го хвана под мишниците и го повдигна.

Скарамуш със стонове стъпи на единия крак; другият се подви, когато се опита да го опре на земята, и ако Бине не го държеше, щеше пак да се строполи. Къщата екна от писъците му, докато Бине редеше изумителни и чудно разнообразни ругатни.

— Защо трябва да ревеш като теле, глупак такъв? Млъкни! Някой да даде един стол.

Пред него бутнаха стол. Той стовари Скарамуш на него.

— Дай да видим тоя твой крак!

Без да обръща внимание на болезнените викове, Бине смъкна обувката и чорапа.

— Какво му има? — попита той, загледан в крака. — Аз не мога да видя нищо — Той го сграбчи за петата с едната си ръка, а за предната част с другата и го завъртя. Скарамуш се разписка така, че Климен стисна Бине за рамото и го накара да спре.

— Боже мой, нямаш ли капка съчувствие? — укори тя баща си. — Нещастника го боли кракът. Трябва ли да го измъчваш? Ще го излекува ли това?

— Боли го кракът! — рече Бине. — Не виждам да му има нещо на крака… нещо, което да оправдава цялата тая врява. Може да го е натъртил…

— Човек с натъртен крак не писка така — обади се Мадам през рамото на Климен. — Може да го е изкълчил.

— Точно от това ме е страх — изхълца Скарамуш. Бине се изправи възмутен.

— Сложете го на легло — заповяда той — и повикайте доктор да го види.

Това бе направено и докторът дойде. След като прегледа пациента, той заяви, че нямало нищо сериозно, но при падането Скарамуш очевидно понавехнал глезена. Няколко дена почивка и всичко щяло да мине.

— Няколко дена! — възкликна Бине. — Да пукне макар! Да не искате да кажете, че не може да ходи?

— Би било неразумно, всъщност той не би могъл да направи повече от няколко крачки.

Мосьо Бине плати на лекаря за визитата и седна да мисли. Наля си чаша бургундско, гаврътна я без нито една дума и остана да седи, забил поглед в празната чаша.

— Разбира се, това е нещо което, така или иначе, трябва да ми дойде до главата — промърмори той, без да се обръща към някого. Всичките членове на трупата стояха смълчани пред него, обзети от същата тревога. — Трябваше да си зная, че това… или нещо като него… щеше да се случи, за да развали първата ми сполука от години насам. Е, няма що, край. Утре събираме багажа и тръгваме. Най-хубавия ден от панаира, когато сме се издигнали до гребена на вълната на успеха… цели петнадесет луидора от вход, и да се случи такова нещо! Да го вземат дяволите!

— Нима възнамерявате да се откажете от утрешното представление?

Всички се обърнаха заедно с Бине и се втренчиха в Андре Луи.

— Да не играем „Фигаро-Скарамуш“ без Скарамуш? — попита Бине с насмешка.

— Разбира се, не — Андре-Луи пристъпи напред. — Но положително може да се прередят някак ролите. Например Полишинел е прекрасен актьор.

Полишинел му направи нисък поклон.

— Трогнат — промълви той, язвителен както винаги.

— Но Полишинел си има своя роля — възрази Бине.

— Малка роля, която може да изиграе Паскариел.

— А кой ще играе Паскариел?

— Никой. Ще я махнем. Пиесата няма да пострада.

— Той мисли за всичко — подметна Полишинел. — Какъв човек!

Но Бине съвсем не беше съгласен.

— Нима вие предлагате Полишинел да играе Скарамуш? — попита той, без да може да повярва.

— Защо не? Не му липсват способности!

— Трогнат още веднъж! — подхвърли Полишинел.

— Да играе Скарамуш с тая фигура? — Бине се вдигна, за да посочи с изобличителен пръст трътлестата, нисичка фигура на Полишинел.

— Като няма друг по-добър — каза Андре-Луи.

— Още повече трогнат! — Поклонът на Полишинел беше ненадминат този път. — Бога ми, трябва май да поизляза на въздух, да се разхладя, след като съм се червил толкова много.

— Махай се по дяволите! — изруга го Бине.

— Все по-хубаво и по-хубаво! — Полишинел се запъти към вратата. На прага се спря и застана в театрална поза. — Разбери ме, Бине. Сега няма да играя Скарамуш при никакви обстоятелства — И излезе. Общо взето, излизането му бе изпълнено с достойнство.

Андре-Луи сви рамене, разпери ръце и ги отпусна пак.

— Вие развалихте всичко — каза той на мосьо Бине. — Цялата работа можеше лесно да се нареди. Както и да е, господарят тука сте вие, а понеже искате да съберем багажа и да заминаваме, предполагам, че именно това ще направим.

Той също излезе. Мосьо Бине постоя замислен за миг и излезе подир него с много хитър поглед в очите. Настигна го на външната врата.

— Хайде да се поразходим заедно, мосьо Парвисимус — предложи той много любезно.

Бине хвана Андре-Луи под ръка и го изведе на улицата, където още имаше доста голямо движение. Те минаха край сергиите, наредени пред пазарището, и заслизаха от хълма към моста.

— Не вярвам да събираме багажа утре — каза мосьо Бине след малко. — Всъщност ще играем утре вечер.

— Доколкото познавам Полишинел, няма да играем. Вие…

— Аз не мисля за Полишинел.

— За кого тогава?

— За вас.

— Чувствувам се поласкан, господине. И в качеството на какъв ме виждате? — Имаше нещо твърде угодническо и мазно в гласа на Бине, не по вкуса на Андре-Луи.

— Виждам ви в ролята на Скарамуш.

— Фантазии! — каза Андре-Луи. — Разбира се, вие се забавлявате.

— Ни най-малко. Говоря напълно сериозно.

— Но аз не съм актьор.

— Казахте ми, че бихте могли да бъдете.

— А, при случай… някоя малка роличка може би…

— Е, тука ви се предлага голяма роля, случай да победите с един скок. Колцина са имали такъв случай?

— Това е случай, за който не ламтя, мосьо Бине. Да променим ли темата? — Тонът му бе съвсем леден, може би понеже подуши в държанието на мосьо Бине нещо смътно заплашително, ако не по някоя друга причина.

— Ще променим темата, когато аз пожелая — заяви мосьо Бине, като остави под кадифената му мекота да се усети нещо твърдо и студено като стомана. — Утре вечер вие ще играете Скарамуш. Вие сте достатъчно находчив, фигурата ви е идеална и имате точно този вид хаплив хумор, който е необходим за ролята. Ще имате огромен успех.

— Много по-вероятно е да завърша с нечуван провал.

— Това няма да има значение — каза цинично Бине и дообясни: — провалът ще бъде личен, само за вас. Приходът ще бъде осигурен дотогава.

— Много съм ви признателен — каза Андре-Луи.

— Би трябвало да вземем петнадесет луидора утре вечер.

— За нещастие нямате Скарамуш — забеляза Андре-Луи.

— За щастие имам, мосьо Парвисимус.

Андре-Луи дръпна ръката си.

— Започвате да ставате отегчителен — каза той. — Аз май ще се върна.

— Един момент, мосьо Парвисимус. В случай че ми се наложи да изгубя тези петнадесет луидора, няма да ми сесърдите, ако ги компенсирам по друг начин, нали?

— Това е ваша лична работа, мосьо Бине.

— Извинете, мосьо Парвисимус. Може да се окаже и ваша — Бине отново го хвана под ръка. — Бъдете толкова любезен да прекосите улицата с мен. Само ей там, до пощата. Искам да ви покажа нещо.

Андре-Луи тръгна. Преди да стигнат до този лист хартия, закачен на вратата, той знаеше какво точно пише на него. И наистина, там пишеше, както бе предположил, че този, който със сведенията си подпомогне задържането на някой си Андре-Луи Моро, адвокат от Гаврийак, търсен от кралския наместник в Рен за подстрекателство към бунт, ще получи двадесет луидора.

Мосьо Бине го наблюдаваше, докато той четеше. Бяха хванати под ръка и Бине го държеше здраво.

— Сега, драги — каза той, — мосьо Парвисимус ли ще бъдете и ще играете утре Скарамуш, или ще бъдете Андре-Луи Моро от Гаврийак и ще отидете в Рен, за да отговаряте пред кралския наместник?

— Ами ако случайно имате грешка? — попита Андре-Луи с лице, което приличаше на маска.

— Ще поема такъв риск — цинично се ухили мосьо Бине. — Вие споменахте, ако не се лъжа, че сте адвокат. Едно недомислие, скъпи мой. Няма вероятност двама адвокати Да се укриват по едно и също време в същия окръг. Виждате, че всъщност няма нужда да съм бог знае колко умен. Е, мосьо Андре-Луи Моро, адвокат от Гаврийак, кое ще изберете?

— Ще поговорим за това на връщане — каза Андре-Луи.

— Какво има да говорим?

— Едно-две неща според мен. Трябва да зная положението си. Хайде, господине, ако нямате нищо против.

— Добре — съгласи се Бине и двамата се запътиха пак нагоре по улицата, но мосьо Бине продължаваше здраво да държи ръката на младия си приятел и да бъде нащрек за всеки номер, който би хрумнало на младия господин да му изиграе. Това бе излишна предпазливост. Андре-Луи не беше човек, който да хаби силите си напразно. Той знаеше, че физически съвсем не може да се сравнява с тежкия и здрав Панталоне.

— Ако се поддам на вашите тъй красноречиви и примамливи увещания, мосьо Бине — каза той сладко, — каква гаранция ще ми дадете, че не ще ме продадете за двадесет луидора, след като си послужите с мен за изпълнение на целите си?

— Имате честната ми дума — Тонът на мосьо Бине бе убедителен.

Андре-Луи се изсмя:

— О, ние ще говорим за чест, а? Наистина ли, мосьо Бине? Ясно е, че ме смятате за глупак.

В мрака той не видя руменината, която заля кръглото лице на мосьо Бине. Минаха една-две минути, преди Бине да му отговори.

— Може би сте прав — изръмжа той. — Каква гаранция искате?

— Не зная каква гаранция бихте могли изобщо да ми дадете.

— Казах ви, че ще удържа на думата си.

— Докато ви се види изгодно да ме продадете.

— Имате пълната възможност да направите по-изгодно – за мен да държа на думата си пред вас. Това, че имаме такъв успех в Гишен, се дължи на вас. О, аз го признавам открито.

— На четири очи — забеляза Андре-Луи.

Мосьо Бине отмина сарказма с мълчание.

— Това, което направихте за нас тук с „Фигаро-Скарамуш“, можете да направите другаде с други неща. Естествено аз ще гледам да не ви загубя. Това е вашата гаранция.

— И въпреки това тази вечер бяхте готов да ме продадете за двадесет луидора.

— Защото, дявол да го вземе, вие ме вбесявате, като ми отказвате услуга, която е напълно по силите ви. смятате ли, че ако бях такъв подлец, за какъвто ме мислите, можех да ви продам още миналата събота? Искам да ме разберете, драги ми Парвисимус.

— Моля ви да не се извинявате. Така ще станете още по-отегчителен.

— Разбира се, вие не можете без подигравки. Никога не пропускате случай да се подиграете. Има да патите от това до края на живота. Хайде, ето че вече стигнахме хана, а вие още не сте ми казали какво сте решили.

Андре-Луи го изгледа.

— Трябва да се съглася, разбира се. Нямам друг изход.

Мосьо Бине пусна най-сетне ръката му и сърдечно го тупна по гърба.

— Добре казано, момчето ми. Никога не ще съжалявате за това. Ако разбирам нещо от театър, тогава не се лъжа, че сте взели най-важното решение в живота си. Утре вечер ще ми благодарите.

Андре-Луи сви рамене и се запъти пред него към хана. Но мосьо Бине го върна.

— Мосьо Парвисимус!

Той се обърна. Огромният мъжага стоеше пред него, луната осветяваше кръглото му мазно лице и той му протягаше ръка.

— Мосьо Парвисимус, без да ми се сърдите. Това е нещо, което отбягвам в живота си. Стиснете ми ръка и да забравим цялата тази работа.

Андре-Луи го изгледа с отвращение. Започваше да се ядосва. После, като си даде сметка за това, си помисли, че е глупаво смешен, почти толкова глупаво смешен, колкото този хитър нехранимайко Панталоне. Той се изсмя и стисна протегнатата му ръка.

— Без да ми се сърдите? — настоя мосьо Бине.

— О, без да ви се сърдя — отговори Андре-Луи.

VIВЛИЗА СКАРАМУШ

Облечен с плътно прилягащия костюм от миналия век, целият в черно, от плоската кадифена шапка до украсените с розетки обувки, с набедено лице и тънки засукани нагоре мустачки, залепени над горната устна, с шпага отстрани и китара през рамо, Скарамуш се огледа в огледалото и изпита желание да бъде язвителен — настроение, което съответствуваше на ролята.

Помисли си, че животът му, имал доскоро бездеен, съзерцателен характер, бе станал изведнъж прекалено деен. В течение на една седмица бе ставал адвокат, уличен оратор, човек вън от закона, реквизитор и в края на краищата шут. Миналата сряда имаше за задача да събуди у слушателите си в Рен гняв; тази сряда имаше за задача да събуди у слушателите си в Гишен веселие. Тогава трябваше да ги докара до сълзи; днес работата му беше да предизвика у тях смях. Имаше разлика, но все пак имаше и паралел. Тогава, както и сега, е бил комедиант и ролята, която бе изиграл тогава, ако човек си помислеше за това, бе сродна с ролята, която трябваше да играе тази вечер. Защото какво друго е бил в Рен, ако не и един вид Скарамуш — дребният фитилджия, лукавият интригант, сеещ семето на раздора с хитрата си ръка? Единствената разлика се криеше във факта, че днес щеше да излезе под името, което правилно определя неговия тип, докато предишната седмица бе носил маската на почтен млад провинциален адвокат.

Той се поклони на отражението си в огледалото.

— Шут! — обърна се той към него. — Най-после намери себе си. Най-после зае подобаващото ти място. Ти ще имаш голям успех.

Когато чу мосьо Бине да извиква новото му име, той слезе долу и завари актьорите, събрани, да го чакат във входното антре на хана.

Беше, разбира се, обект на голям интерес от страна на цялата трупа. Най-критично го огледаха мосьо Бине и мадмоазел: бащата със строг, изпитателен поглед, а дъщерята — със свити в презрителна усмивка устни.

— Добре сте — похвали костюма и грима мосьо Бине. — Най-малкото изглеждате, както го изисква ролята ви.

— За съжаление мъжете не винаги изглеждат такива, каквито са — обади се язвително Климен.

— Това е истина, която не важи за мене сега — каза Андре-Луи. — Защото за първи път в живота си изглеждам такъв, какъвто съм.

Мадмоазел изви устните си още по-презрително и му обърна гръб. Но другите го сметнаха за много духовит — може би защото не можеха да го разберат. Коломбина го окуражи с дружеска усмивка, която разкри големите й бели зъби, а мосьо Бине се закле още веднъж, че Андре-Луи ще има голям успех, щом поема тази задача с такова въодушевление. Сетне, с глас, който сякаш беше взел назаем за този миг от гръмогласния капитан, мосьо Бине се разпореди да се строят за малкия парад през площада до пазарището.

Новият Скарамуш застана до Родомонт. Старият бе тръгнал куцешком с патерица преди един час, за да заеме мястото на вратата, освободено по необходимост от Андре-Луи. Така двамата бяха напълно разменили ролите си.

Водени от Полишинел, който биеше тъпана, и Пиеро, който надуваше тромпета, те потеглиха-и бяха съответно разгледани от дрипльовците, образували две редици, за да се порадват на толкова от представлението, колкото можеше да се види без плащане.

След десет минути прозвучаха трите удара, завесата бе дръпната и разкри разнебитен декор, който представляваше отчасти градина, отчасти гора, и там Климен трескаво очакваше идването на Леандър. Хубавият печален любовник стоеше зад кулисите и чакаше репликата си, а точно зад него — новоизлюпеният Скарамуш, който трябваше веднага да го последва.

Андре-Луи усещаше, че му се гади в този страшен миг. Опита се светкавично да прехвърли наум първото действие от този сценарий, главен автор на който бе сам той, но откри, че умът му е съвършено празен. Целият потен, той се дръпна назад до стената, където над мъждив фенер имаше залепен лист хартия с краткото съдържание на пиесата. Той все още го проучваше, когато някой стисна ръката му над лакътя и силно го дръпна към кулисите. Пред очите му се мярна гротескното лице на Панталоне с мятащи мълнии очи, а слухът му долови хрипливо изръмжаване:

— Климен вече три пъти каза репликата ви.

Преди да го разбере, Андре-Луи се видя избутан на сцената и глупаво запримига в блясъка на лампите от рампата с техните тенекиени рефлектори. Имаше толкова безкрайно глупав и объркан вид, че го посрещнаха няколко взрива смях от публиката, която тази вечер бе претъпкала залата от край до край. Малко разтреперан, с още по-нараснало объркване, той стоеше и посрещаше това звънливо-признание на нелепия му вид. Климен го гледаше със затаена подигравка и предвкусваше унижението му, Леандър не сваляше очи от него, вцепенен от ужас, а зад кулисите мосьо Бине подскачаше от ярост.

— Хиляди проклятия! — изстена той на доста уплашените членове на трупата, насъбрала се там. — Какво ли ще стане, когато открият, че той не играе?

Но те изобщо не откриха това. Вцепеняването на Скарамуш трая само няколко секунди. Той схвана, че му се смеят, и си спомни, че неговият Скарамуш е личност, която трябва да кара публиката да се смее, а не да поражда смях. Трябваше да спаси положението, да го извърти, колкото може, в своя полза. И ето че истинското му объркване и ужас се смениха с престорени, много по-подчертани, но не чак толкова смешни. Той успя недвусмислено да покаже, че страхът му е бил породен от някого зад кулисите. Скри се зад нарисуван храст и оттам, когато смехът най-после започна да стихва, се обърна към Климен и Леандър:

— Простете ми, прекрасна госпожице, ако внезапното ми влизане ви стресна. Истината е там, че все още не мога да се съвзема след последното ми сблъскване с Алмавива86. Сърцето ми не е вече тъй здраво, както преди. Ей там, в края на уличката, се озовах лице с лице срещу един възрастен господин, който носеше дебела сопа, и в ума ми се мярна ужасната мисъл, че може да е вашият баща и че малката ни хитрина да ви омъжим тихомълком навярно вече му е била издадена. Струва ми се, че сопата наби тази мисъл в главата ми. Не че ме е страх. Аз всъщност не се страхувам от нищо. Но не можах да не си помисля, че ако това е наистина баща ви и ако ми счупи главата със сопата, вашите надежди ще загинат заедно с мен. Защото какво ли бихте правили без мен, бедни мои дечица?

Кънтящият в публиката смях продължаваше да го насърчава и му помогна да възвърне естествената си дързост. Ясно беше, че го намираха смешен. Щяха да го намерят много по-комичен, отколкото изобщо бе имал намерение да бъде, и това до голяма степен се дължеше на едно случайно обстоятелство, на което не бе отдал достатъчно голямо значение. Много го беше страх да не го познае някой от Гаврийак или Рен. Лицето му бе достатъчно гримирано, за да попречи на такова нещо, но оставаше гласът. За да прикрие и него, той се възползува от факта, че Фигаро е бил испанец. В „Луи льо Гран“ Андре-Луи се беше познавал с испанец, който говореше свободно френски, но го говореше по най-необикновен начин, с чудновато изобилие от шипящи звуци. Този изговор той бе често имитирал, както младежите имитират характерни черти, предизвикали у тях смях. Сега тъкмо навреме се сети за този испански студент и върху неговото произношение изгради своя говор тази вечер. На гишенската публика то се видя толкова смешно от неговата уста, колкото бе изглеждало едно време на него и другарите му от устата на подигравания испанец.

В това време, зад кулисите, Бине, като слушаше този гладък експромпт, за който не се споменаваше нищо в сценария, се съвзе от страха си.

— Дявол да го вземе! — пошепна той, ухилен. — Дали го е направил тогава нарочно?

Струваше му се невъзможно един човек, така обзет от ужас, както му се беше видял Андре-Луи, да може тъй бързо и цялостно да събере мислите си. Все пак съмнението остана.

И да разпръсне това съмнение, щом завесата се спусна накрая на първото действие, завършило със замах, ненадминат дотогава в историята на трупата, и изнесено почти изключително върху слабите плещи на новия Скарамуш, мосьо Бине без заобикалки му постави вълнуващия го въпрос.

Те стояха на мястото, което служеше за обща актьорска стая — цялата трупа — и обсипваха с поздравления новия си събрат. Скарамуш, малко разгорещен в момента от успеха си, колкото банален и да му се видеше на следващия ден, си отмъсти с лихвите на Климен за злобната радост, с която бе посрещнала обзелия го за миг сковаващ ужас.

— Не ми е чудно, че ме питате — каза той. — Наистина трябваше да ви предупредя, че възнамерявах още от самото начало да направя всичко възможно да спечеля благоразположението на публиката. Мадмоазел насмалко не провали всичко, като отказа да отрази поне малко от моя ужас. Тя дори не се стресна. Друг път мадмоазел, изрично ще ви предупреждавам за всяко свое намерение.

Климен се изчерви под грима. Но преди да успее да намери достатъчно жлъчен отговор, баща й вече и се караше здравата заради глупостта й — толкова повече, че и сам той бе останал излъган от майсторската игра на Скарамуш.

Успехът на Скарамуш в първото действие се затвърдяваше все повече с хода на представлението. Вече пълен господар на себе си и импулсиран, както само успехът може да импулсира, Андре-Луи навлезе в ролята. Дързък, жив, хитър, изящен, той бе олицетворение на идеалния Скарамуш, пък и помагаше на вроденото си остроумие с доста запомнени цитати от Бомарше, с което убеждаваше по-осведомената част от публиката, че тука действително има нещичко от истинския Фигаро, и сякаш ги поставяше в досег със светския живот на столицата.

Когато най-сетне завесата падна за последен път, Скарамуш бе този, който раздели с Климен лаврите тази вечер, неговото име се чуваше наред с нейното, когато ги викаха да излязат на рампата.

Щом се дръпнаха назад и завесата ги закри пак от отиващата си публика, мосьо Бине се приближи, лекичко потривайки дебелите си ръце. Този избягал млад адвокат, когото случаят бе довел в неговата трупа, очевидно е бил изпратен от съдбата да го направи богат. Неочакваният успех в Гишен, ненадминат досега, трябваше да бъде повторен и повишен другаде. Нямаше вече да има спане под живи плетове и стягане на коланите. Бедите бяха зад гърба му. Той сложи ръка на рамото на Скарамуш и го изгледа с усмивка, която беше толкова мазна, че дори червената боя и огромният изкуствен нос не можеха да я прикрият.

— И какво ще ми кажете сега? — попита той. — Грешех ли, когато ви уверявах, че ще сполучите? Нима мислите, че след като съм се блъскал цял живот в театъра, не мога да позная един роден актьор, когато го видя пред себе си? Вие сте мое откритие, Скарамуш. Аз ви открих за самия вас. Аз ви накарах да стъпите на път, който води към слава и богатство. Чакам да ми благодарите.

Скарамуш му се изсмя и този смях не беше съвсем приятен.

— Вечният Панталоне! — рече той.

Широкото лице се помрачи.

— Виждам, че още не можете да ми простите малката хитрост, с която ви принудих да се проявите. Неблагодарен тип! Като че ли можех да имам някаква друга цел, освен да ви отворя път, и ви го отворих. Продължавайте, както започнахте, и ще свършите в Париж. Току виж, че сте стъпили на сцената на Комеди Франсез, като съперник на Талма87, Фльори и Дюгазон88. Когато това стане, може би ще изпитате благодарността, която дължите на стария Бине, защото всичко ще дължите на тоя мекосърдечен стар глупак.

— Ако бяхте толкова добър актьор на сцената, какъвто сте в живота — каза Скарамуш, — сам вие отдавна щяхте да бъдете в Комеди Франсез. Но не ви се сърдя, мосьо Бине — Той се засмя и протегна ръка.

Бине я сграбчи и здраво я стисна.

— И това поне е нещо — заяви той. — Тая, момичето ми, големи планове за вас… за нас. Утре отиваме в Мор, там има панаир до края на седмицата. После в понеделник ще си опитаме късмета в Паприак, а след това ще трябва да помислим. Може би предстои да осъществя мечтата на живота си. Трябва да сме взели повече от петнадесет луидора тая вечер. Къде ли, по дяволите, е тоя мошеник Кордеме?

Кордеме беше името на истинския Скарамуш, който беше така злополучно навехнал крака си. Това, че Бине го споменаваше със светското му име, беше знак, че поне в неговата трупа завинаги е загубил високото звание Скарамуш.

— Хайде да го намерим, а след това да отидем в хана и да обърнем бутилка от най-хубавото бургундско, може и две.

Но не беше лесно да се намери Кордеме. Никой от трупата не го беше видял след края на представлението. Мосьо Бине отиде при входа. Кордеме не беше там. Първо той се ядоса, сетне, като продължаваше напразно да го вика по име, започна да се притеснява; накрая, когато Полишинел, който беше с него, откри патерицата на Кордеме, захвърлена зад вратата, мосьо Бине се разтревожи. Страшно подозрение се мярна в ума му. Той явно пребледня под грима.

— Но тая вечер той не можеше да ходи без патерицата! — възкликна Бине. — Как тогава ще я остави там и ще си отиде?

— Сигурно е отишъл в хана — предположи някой.

— Но той не можеше да ходи без патерицата — настоя мосьо Бине.

Въпреки това, понеже Кордеме явно го нямаше никъде около пазарището, всички отидоха в хана и оглушиха ханджийката с въпросите си.

— О, да, мосьо Кордеме идва тука преди малко.

— Къде е сега?

— Той веднага излезе пак. Дойде само да си вземе чантата.

— Да си вземе чантата ли! — Бине беше пред апоплектичен удар. — Преди колко време е било това?

Тя погледна часовника над камината.

— Трябва да има половин час оттогава. Беше няколко минути преди да мине дилижансът за Рен.

— Дилижансът за Рен! — Мосьо Бине съвсем преплиташе език. — Можеше ли… можеше ли да ходи? — попита той с тон на ужасна тревога.

— Да ходи ли? Тичаше като заек, когато напускаше хана. Помислих си, че тая негова пъргавина е подозрителна, като знаех колко куцаше, след като падна по стълбата вчера. Станало ли е нещо нередно?

Мосьо Бине се беше строполил на един стол. Той стисна главата си с двете ръце и запъшка.

— Този подлец се е преструвал през цялото време! — възкликна Климен. — Това падане по стълбите е било трик. Той го е изиграл. Измамил ни е!

— Най-малко петнадесет луидора… може би шестнадесет! Ах, безсърдечният мошеник! Да измами мен, който съм му бил като баща… и то в такъв момент!

От редиците на смълчалата се, обзета от страх трупа, всеки член на която се чудеше с колко ли тази загуба ще намали собствената му оскъдна заплата, се чу звънлив смях.

Мосьо Бине погледна свирепо с кръвясали очи.

— Кой се смее? — изрева той. — Кой безсърдечен мизерник има дързостта да се смее на нещастието ми?

Андре-Луи, все още с черните одеяния на Скарамуш, излезе напред. Той продължаваше да се смее.

— Това сте вие? Може да се посмеете и в по-друга гама, приятелю, ако реша да се обезщетя за загубата по начин, който аз си знам.

— Тъпак! — каза подигравателно Скарамуш. — Слон със заешки мозък! Какво от това, че Кордеме е избягал с петнадесет луидора? Не ви ли е оставил нещо, което струва двадесет пъти повече?

Мосьо Бине зяпна, озадачен.

— Вие сте си направили главата, предполагам. Вие сте се напили — заключи той.

— Вярно е… от извора на Талия89. Ах, не го ли виждате? Не виждате ли съкровището, което Кордеме е оставил тука?

— Какво е оставил?

— Единствена по рода си идея като канава за сценарий. Тя се разгръща цялата пред мен. Част от заглавието ще взема назаем от Молиер. Ще го наречем „Les Fourberies de Scaramouche“90 и ако публиката в Мор и Паприак не я заболи корем от смях, аз ще играя в бъдеще тъпака Панталоне.

Полишинел се плесна с юмрук по дланта на другата ръка.

— Великолепно! — рече той с настървение. — Да намериш щастие в нещастието, да превърнеш загубата в печалба, това е да имаш гений!

Скарамуш се поклони.

— Полишинел, ти си човек по мой вкус. Обичам всеки, който може да оцени моите достойнства. Ако Панталоне притежаваше половината от твоята духовитост, тази вечер щяхме да пием бургундско въпреки бягството на Кордеме.

— Бургундско? — изрева мосьо Бине и преди да успее да каже още нещо, Арлекин изпляска с ръце.

— Така те искам, мосьо Бине! Чу ли го, ханджийке? Той поръча бургундско.

— Не съм поръчал нищо подобно.

— Но вие го чухте, драга госпожо. Всички го чухме.

Другите потвърдиха в хор, а Скарамуш се усмихна на Бине и го потупа по рамото.

— Горе главата, човече, имайте малко кураж. Не казахте ли, че ще забогатеем? И нима нямаме сега толкова пари, колкото да се покажем богати? Да пием тогава бургундско, за да… да се чукнем за „Les Fourberies de Scaramouche“!

И мосьо Бине, който не беше толкова сляп, че да не съзре колко ценна е тази идея, отстъпи, събра смелост и се напи заедно с всички други.

VIКЛИМЕН

Упорити издирвания сред многобройните сценарии на импровизатори, надживели техните дни, не успяха да открият сценария на „Les Fourberies de Scaramouche“, който положи солидни основи за благополучието на трупата Бине. Те го играха за първи път следващата седмица в Мор с Андре-Луи (вече известен като Скарамуш на цялата трупа, както и на публиката) в едноименната роля. Той не се посрами като Фигаро-Скарамуш, ала надмина себе си в новата пиеса, сценарият на която, изглежда, е бил много по-добър от първия.

След Мор дойде Паприак, където дадоха четири представления — две по единия и две по другия сценарий, които сега бяха гръбнакът в репертоара на Бине. И в двата Скарамуш, който започваше да разбира истинските си способности, чувствително подобри играта си. Двете пиеси вървяха така гладко, че Скарамуш предложи на Бине след Фужре, където щяха да играят следващата седмица, да опитат късмета си в истински театър в доста значителното градче Редон. Това хрумване отначало ужаси Бине, но като си помисли за тази възможност и Андре-Луи пораздуха амбицията му, накрая се остави да бъде убеден да направи опита.

В тези дни на Андре-Луи му се струваше, че е намерил истинското си призвание и той започваше не само да го харесва, но и да мисли за кариера на автор-актьор, която би могла действително да го заведе в края на краищата в тази Мека91 на всички комедианти — Комеди Франсез. А имаше и други възможности. От писането на схематични сценарии за импровизатори, би могъл в близко време да премине към писане на пиеси с диалог, пиеси в истинския смисъл на думата, по маниера на Шенпе, Еглантин и Бомарше.

Фактът, че живееше с такива мечти, показва колко присърце бе взел професията, в която случаят и мосьо Бине се бяха наговорили да го натикат с общи усилия. В тона, че притежаваше истинска дарба и като писател, и като актьор, не се съмнявам и съм убеден, че ако обстоятелствата се бяха сложили по-другояче, щеше да си спечели трайно място между френските драматурзи и така напълно да осъществи тази своя мечта.

Но макар това и да беше мечта, той не изпускаше от вниманието си и практичната й страна.

— Вие разбирате — каза той на Бине, — че от мен зависи да ви направя богат.

Двамата седяха сами в салона на хана в Пиирнж и пиеха бутилка чудесно „Волне“. Беше вечерта след четвъртото и последно представление там на „Les Fourberies“. Приходите в Паприак бяха превъзходни, както в Мор и Гишен. Сигурно сте разбрали това от факта, че те пиеха „Волне“.

— Ще приема, че е така, драги ми Скарамуш, за да мога да чуя продължението.

— Аз съм склонен да упражня тези свои възможности, ако имам достатъчно убедителна подбуда. Трябва да разберете, че за петнадесет ливри на месец човек не продава такива изключителни дарби като моите.

— Има и друга възможност — рече мрачно мосьо Бине.

— Няма никаква друга възможност. Не ставайте глупак, Бине.

Бине изправи гръб, сякаш някой го бодна. Членовете на трупата му не си позволяваха такъв тон на недвусмислено порицание.

— Но аз съм готов да ви я предоставя — продължи небрежно Скарамуш. — Упражнете я, щом ви се иска. Излезте навън и уведомете полицията, че може да пипне някой си Андре-Луи Моро. Обаче това ще сложи край на прекрасните ви мечти да отидете в Редон и за първи път в живота да играете в истински театър. Без мен не можете да го направите и вие го знаете, а аз няма да отида нито в Редон, нито никъде другаде, всъщност няма да дойда дори във Фужре, докато не сключим едно справедливо споразумение.

— Защо толкова се горещите! — възропта Бине. — И заради какво всичко това? Защо трябва да смятате, че съм лихвар по душа? Когато постигнахме малкото си споразумение, аз нямах представа (и как ли можех да имам), че ще се окажете толкова ценен за мен, колкото сте. Трябваше само да ме подсетите, скъпи ми Скарамуш. Аз съм обикновен човек. Смятано от днес, ще имате тридесет ливри на месец. Виждате, че веднага удвоявам заплатата. Аз съм щедър.

— Но не сте амбициозен. Сега изслушайте ме за момент.

И той се залови да чертае планове, които изпълниха Бине със сковаващ ужас.

— След Редон Нант — каза той. — Нант и театър Фейдо.

Мосьо Бине се задави с виното. Театър Фейдо беше нещо като провинциален Комеди Франсез. Великият Фльори бе играл там пред публика, по-критична от всяка друга във Франция. Самата мисъл за Редон, която мосьо Бине бе започнал да лелее, караше от време на време да го присвива стомахът, тъй опасно амбициозна му се виждаше тя. А Редон беше куклен театър в сравнение с Нант. И въпреки това този неопитен хлапак, когото беше случайно прибрал преди три седмици и който за това време разцъфтя от провинциално адвокатче в актьор и автор, можеше да говори за Нант и театър Фейдо, без да му трепне окото.

— Че защо не в Париж и Комеди Франсез — зачуди се със сарказъм мосьо Бине, когато най-после успя да си поеме дъх.

— Това може да дойде по-после — беше дръзкият отговор.

— А? Вие сте се напили, приятелю.

Но Андре-Луи изложи подробно плана, който се беше оформил в главата му. Фужре щял да бъде подготовка за Редон, а Редон трябвало да послужи като подготовка за Наит. Щели да останат в Редон, докато редонците плащали достатъчно, за да дойдат да ги видят, и щели да използуват времето, като работят усилено за усъвършенствуването си. Щели да добавят трима-четирима даровити актьори към трупата, той щял да напише три-четири нови сценария и сетне да ги изпитат и усъвършенствуват, докато трупата разполага най-малко с пет-шест пиеси, на които да могат да разчитат; щели да дадат част от печалбите си за подобри костюми и по-добри декори и най-после за един-два месеца, ако всичко вървяло добре, да бъдат готови да си опитат късмета в Нант. Съвършено вярно било, че трупите, които играели във Фейдо, обикновено трябвало да са си спечелили вече име, но, от друга страна, Нант не бил виждал трупа на инпровизатори от двадесетина години и повече. Те щели да предложат новост и нантчани да се трупат при условие че работата бъде извършена добре, а Скарамуш се наемал, давал тържествено обещание, че ако всичко се оставело в неговите ръце, замисленото от него възраждане на Комедия дел арте в цялата й слава щяло да надмине всички очаквания на публиката в Нант, с които тази публика би дошла на представленията.

— За Париж ще говорим след Нант — завърши той по най-сериозен начин, — също както ще решим окончателно за Нант след Редон.

Убедителността, която можеше да увлече цяла тълпа, накара най-после мосьо Бине да изпадне във възторг. Перспективата, нарисувана от Скарамуш, макар ужасяваща, беше също така и опияняваща, а понеже Скарамуш оборваше с все по-съкрушителна сила непрестанно отслабващите му възражения, мосьо Бине завърши с това, че обеща да обмисли цялата работа.

— Редон ще ни покаже какво да правим — каза Андре-Луи, — а аз не се и съмнявам какво ще ни покаже.

По този начин голямото редонско приключение се смали и стана незначително. Вместо да бъде ужасяващо начинание, то се превърна само в репетиция ма нещо по-голямо. В мигновения си захлас Бине предложи още една бутилка „Волне“. Скарамуш почака, докато отворят бутилката, и след това продължи:

— Но всичко това е възможно — каза той тогава, като вдигна чашата си срещу светлината и придаде на думите си нехаен тон — само докато аз съм с вас.

— Съгласен, драги ми Скарамуш, съгласен. Случайната ни среща бе късмет за двама ни.

— За двама ни — повтори подчертано Скарамуш. — Точно така бих искал да бъде. Затова мисля, че засега все още няма да ме предадете на полицията.

— Като че ли бих могъл да помисля за такова нещо! Скъпи ми Скарамуш, вие се шегувате. Моля ви никога, никога вече да не намеквате на тази моя малка шега.

— Аз вече я забравих — каза Андре-Луи. — А сега да преминем към останалата част от предложението ми. Щом аз ще бъда архитект на вашето благополучие, щом трябва да го изградя, както съм го замислил, трябва да бъда в същата степен архитект и на собственото си благополучие.

— В същата степен? — намръщи се мосьо Бине.

— В същата степен. От днес, ако обичате, ще водим делата на тази трупа както е редно и ще имаме приходо-разходна книга.

— Аз съм човек на изкуството — каза гордо мосьо Бине. — Не съм търговец.

— Вашето изкуство има и делова част и тя ще бъде водена по делови начин. Аз съм обмислил всичко заради вас. Никой няма да ви тревожи с подробности, които биха могли да ви попречат да упражнявате както следва изкуството си. Единственото, което трябва да направите, е да кажете „да“ или „не“ на предложението ми.

— Тъй ли? А какво е предложението?

— То е да ме признаете за свой съдружник с равен дял в доходите на трупата ви.

Едрото лице на Панталоне пребледня, малките му очички се разшириха до краен предел, докато се вглеждаше в лицето на Андре-Луи. След това избухна:

— Разбира се, вие сте луд, щом ми правите такова чудовищно предложение.

— Има и известни непълноти, признавам. Но аз съм помислил и за тях. Не би било справедливо например освен всичко, което смятам да направя за вас, да играя Скарамуш и да ви пиша сценарии без някакво възнаграждение, освен половината печалби, полагащи ми се като съдружник, Затова, преди да се делят печалбите, трябва да ми се плати заплата и малка сума за всеки сценарий, приготвен от мен за трупата; това е въпрос на взаимно споразумение. На същите начала вие ще получавате заплата в качеството ви на Панталоне. След като се приспаднат тези разноски, както и всички други заплати и разходи, остатъкът е доходът, който ще се разделя по равно за двама ни.

Това, както можете да си представите, не беше предложение, което мосьо Бине да може да преглътне веднага. Той отпърво категорично отказа да се занимае с него.

— В такъв случай, приятелю, ще се разделим веднага — рече Скарамуш. — Утре, ща не ща, ще трябва да ви кажа сбогом.

Бине изпадна в бяс. Спомена прочувствено за неблагодарност, позволи си дори още веднъж хитро да намекне за тази малка негова шега относно полицията, за която обещал никога вече да не говори.

— Колкото до това, можете да постъпите, както пожелаете. Станете доносчик, на всяка цена. Но не забравяйте, че и тогава все тъй безвъзвратно ще се лишите от услугите ми и че без мен вие сте нищо… както бяхте, преди да се присъединя към трупата ви.

За мосьо Бине последиците нямали значение. Пукната пара не давал за последиците! Щял да научи това безочливо провинциално адвокатче, че мосьо Бине не е човек, който ще се остави да го използуват.

Скарамуш се изправи.

— Прекрасно — каза той с нещо средно между безразличие и примирение. — Както обичате. Но каквото и да предприемете, направете го на свежа глава. В студената светлина на утрото може да видите двете ми предложения в истинското им съотношение. Моето носи благополучие за двама ни. Вашето носи гибел за двама ни. Лека нощ, мосьо Бине. Дано господ ви напъти да вземете мъдро решение.

Решението, до което в края на краищата стигна мосьо Бине, бе естествено единственото възможно при наличието на толкова твърдо намерение като това на Андре-Луи, който държеше козовете. Разбира се, трябваше да се водят още прения, преди да се уреди всичко, и мосьо Бине склони да даде съгласието си само след безкрайни пазарлъци, изненадващи за човек на изкуството, а не търговец. Андре-Луи направи една-две отстъпки: съгласи се например да оттегли искането си да му се плаща за сценариите, съгласи се също така мосьо Бине да определи заплата, която многократно надвишаваше заслугите му.

Така накрая въпросът бе уреден и съответното съобщение направено пред събралата се трупа. Имаше, разбира се, завист и сръдни. Но те нямаха дълбоки корени и бяха лесно преглътнати, когато се узна, че при новата спогодба положението на цялата трупа съществено се подобрява по отношение на заплатите. Това бе въпрос, който предизвика значителна съпротива от страна на мосьо Бине, но непоколебимият Скарамуш помете всички възражения.

— Ако искате да играем във Фейдо, трябва да имате трупа от уважаващи себе си комедианти, а не сбирщина полугладни подлизурковци. Колкото по-добре им плащаме (в разумни рамки), толкова повече ще печелят те за нас.

Така бе победено негодуванието на трупата заради прекалено бързото издигане на най-новия им другар. Радостни с едно изключение, — те приеха господството на Скарамуш, господство, което скоро се установи тъй здраво, че и самият мосьо Бине попадна под него.

Едничкото изключение беше Климен. Несполуката й да покори този интересен млад непознат, който едва ли не падна от небето сред тях една сутрин край Гишен, породи у нея озлобление, което се разгаряше все повече поради това, че той упорито не й обръщаше внимание. Беше убеждавала баща си, когато се образува новото съдружие. Беше му се ядосала и го нарекла глупак, след което мосьо Бине, с похвата на истински Панталоне, й издърпа ушите. Тя писа и това на сметката на Скарамуш и дебнеше удобен случай да му плати поне за част от все по-нарастващата обида. Но удобните случаи бяха малко. Тъкмо сега Скарамуш беше твърде много зает. През едноседмичната подготовка във Фужре човек почти не можеше да го види освен на представленията, а пък когато стигнаха в Редон, той се носеше като вятър от театъра в хана и от хана в театъра.

Опитът в Редон се оказа сполучлив от самото начало. Въодушевен и насърчен от това, Андре-Луи работеше денонощно целия месец, който прекараха в това оживено градче. Моментът е бил добре избран, понеже търговията с кестени, център на която беше Редон, бе тъкмо в разгара си. И всеки следобед малкият театър беше претъпкан със зрители. Славата на трупата се пръсна, разнасяна от производителите на кестени в този край, които докарваха стоката си на редонския пазар, и публиката се състоеше от хора от околността и от съседните села чак до Алер, Сен Перио и Сен Никола. За да предотврати намаляване на прихода, Андре-Луи подготвяше по един сценарий всяка седмица. Написа още три освен двата, които вече бе приготвил за трупата; това бяха „Женитбата на Панталоне“, „Свенливият любовник“ и „Страшният капитан“. От тях последният има най-голям успех. Той бе построен върху „Войникът самохвалец“ от Плавт, предлагаше големи възможности за Родомонт и хубава роля за Скарамуш, като адютант на гръмогласния капитан. Успехът се дължеше до голяма степен на факта, че Андре-Луи бе разработил сценария дотолкова, тото на места този сценарий сочеше много пълно линията, която трябваше да следва диалогът, а тук-там беше си позволил дори да даде част от самия диалог, без обаче да задължи актьорите да се придържат към него буквално.

А междувременно, докато приходите растяха, той се зае с шивачи, за да подобри гардероба на трупата, който имаше крещяща нужда от това нещо. Издири един-двама закъсали художници, привлече ги в трупата да играят малки роли — аптекари и нотариуси — и им възложи да рисуват нови декори в свободното си време, та да се подготви за онова, което наричаше „покоряването на Нант“, предстоящо през новата година. Никога не беше работил толкова много; никога не беше работил изобщо, ако направеше сравнение с дейността си сега. Запасът му от енергия и въодушевление бе неизчерпаем, също както и доброто му настроение. Той влизаше и излизаше, играеше, пишеше, замисляше, ръководеше, правеше планове и ги изпълняваше, докато мосьо Бине най-после заживя спокойно в сравнително охолство, пиеше бургундско всяка вечер, ядеше бял хляб и други деликатеси и започна да се поздравява за прозорливостта, с която бе направил този трудолюбив, неуморен човек свой съдружник. След като откри колко безпричинни са били страховете му от представленията в Редон. сега започна да се освобождава от вцепенението, което го обземаше при мисълта за Нант.

И щастието му намираше отзвук сред членовете на трупата с вечното и единствено изключение на Климен. Девойката бе престанала да се подиграва на Скарамуш, след като разбра най-после, че тези подигравки не го засягат и падат върху самата нея. Така почти необяснимият й яд срещу него растеше, понеже тя го сподавяше, докато най-после се наложи на всяка цена да намери някакъв отдушник.

Един ден Климен се изпречи пред него, когато той напускаше театъра след представлението. Другите вече си бяха отишли, а тя се беше върнала под предлог, че е забравила нещо.

— Ще ми кажете ли какво съм ви сторила? — попита го тя без заобикалки.

— Да сте сторили нещо на мен, мадмоазел? — не можа да я разбере той.

Момичето направи нетърпеливо движение.

— Защо ме мразите?

— Да ви мразя, мадмоазел? Аз не мразя никого. Омразата е най-глупавото от всички чувства. Никога не съм мразил… дори неприятелите си.

— Какво християнско смирение!

— А пък да мразя именно вас! Ами че… аз ви смятам за прелестна. Аз завиждам на Леандър всеки божи ден. Сериозно съм помислил да го накарам да играе Скарамуш, а сам аз да играя любовните роли.

— Надали бихте имали успех — подхвърли Климен.

— Това е единственото съображение, което ме кара да се въздържа. И все пак, ако можех да се ползувам от вдъхновението, от което се ползува Леандър, възможно е да успея да бъда убедителен.

— Какво вдъхновение имате предвид?

— Вдъхновението да играе с такава пленителна Климен.

Дремливите й очи изведнъж загледаха слабото му лице съвсем будно.

— Вие ми се присмивате — каза тя и влезе с вдигната глава край него в театъра, уж да търси забравеното. С такъв човек не можеше да се направи нищо. Той беше съвършено безчувствен. Не беше никакъв мъж.

Въпреки това, когато излезе след пет-шест минути, тя го намери все още да стои пред вратата.

— Нима не сте си отишли? — попита го високомерно девойката.

— Чаках вас, мадмоазел. Нали отивате в хана. Ако ми позволите да ви придружа…

— Каква галантност! Какво снизхождение!

— Може би бихте предпочели да не го правя?

— Как бих могла да предпочета такова нещо, мосьо Скарамуш? Освен това и двамата отиваме в една и съща посока, а улиците принадлежат на всички. Просто съм смаяна от тази необичайна чест.

Андре-Луи я погледна в пикантното личице и забеляза колко е помрачено от този облак ма лично достойнство. Той се изсмя:

— Може да ме е било страх, че тази чест не е желана.

— Аха, сега разбирам! — възкликна тя. — Аз съм тази, която трябва да търси такава чест. Аз трябва да ухажвам един мъж, преди той да ме удостои с любезността си. Навярно е така, понеже го казвате вие, който прекрасно знаете всичко. Не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да извините невежеството ми.

— На вас ви е забавно да бъдете жестока — каза Скарамуш. — Няма значение. Ще тръгваме ли?

Двамата потеглиха заедно с бърза крачка, за да раздвижат кръвта си във вечерния зимен въздух. Известно време вървяха в мълчание, но всеки тайничко наблюдаваше другия.

— Казвате, че ме намирате жестока? — най-после предизвикателно го попита тя и издаде факта, че обвинението е улучило целта.

Той я изгледа полуусмихнат:

— Ще го отречете ли?

— Вие сте първият мъж, който някога ме е обвинил в това.

— Не мога да си представя да съм първият мъж, с когото сте били жестока. Такова предположение би се оказало твърде ласкателно за мен. Бих предпочел да мисля, че другите са страдали мълчаливо.

— Mon Dieu! Нима сте страдали? — Тя го каза полусериозно и полуподигравателно.

— Поднасям това признание като жертва пред олтара на суетността ви.

— Никога не бих го повярвала.

— Как ли бихте могли? Не съм ли онова, което баща ви нарича „роден актьор“? Аз бях актьор дълго преди да стана Скарамуш. Затова съм се смял. Често се смея, когато съм оскърбен. Когато ви доставяше удоволствие да се държите надменно, и аз на свой ред играех ролята на надменен.

— Вие играехте много добре — каза Климен, без да се замисли.

— Разбира се. Аз съм превъзходен актьор.

— Защо е тогава тази внезапна промяна?

— В отговор на промяната у вас. На вас ви омръзна ролята на жестока дама — скучна роля, повярвайте ми, и недостойна за вашите дарби. Ако бях жена и притежавах вашата хубост и грация, Климен, не бих се унижавал да ги използувам като нападателно оръжие.

— Хубост и грация! — повтори тя с престорена шеговита изненада. Ала това смекчи кокетката. — И кога сте открили тази хубост и грация, мосьо Скарамуш?

Той я погледна за миг, сякаш да прецени живата й красота, възхитителната й женственост, които така непреодолимо го бяха привлекли от самото начало.

— Една сутрин, когато ви видях да репетирате любовна сцена с Леандър.

Той долови изненадата, която пробегна в очите й, преди да я скрие под отпуснатите клепачи от прекалено настойчивия му поглед.

— Ами че това беше, когато ме видяхте за първи път.

— Не съм имал случай да забележа обаянието ви по-рано.

— Вие искате да повярвам твърде много — каза тя, но тонът сега бе по-мек, отколкото преди.

— Тогава не ще искате да ми повярвате, ако ви призная, че именно тази грация и красота определиха съдбата ми същия ден, като ме накараха да се присъединя към трупата на баща ви.

Тези думи спряха за миг дъха й. Не можеше да става вече и дума да намери отдушник за яда си. Ядът беше съвсем забравен.

— Но защо? С какво намерение?

— С намерението някой ден да ви помоля да станете моя жена.

Тя спря, стресната, и обърна лице към него. Погледът й срещна неговия без стеснение този път: в очите й имаше сковаващ блясък, лека руменина обагри бузите й. Тя го подозираше в непростима подигравка.

— Не сте ли много бърз? — попита го тя с раздразнение.

— Да, бърз съм. Нима не сте го забелязали? Аз съм човек на внезапните решения. Вижте какво направих аз от трупата Бине за по-малко от някакви си два месеца. Друг можеше да се труди цяла година и да не постигне половината от това. Трябва ли да бъда по-бавен в любовта, отколкото в работата? Би ли било логично да се очаква такова нещо? Аз се възпирах и обуздавах, за да не ви уплаша с прибързаността си. С това съм извършвал насилие спрямо чувствата си, особено като прибягвах до същото студено равнодушие, с което бяхте решили да се държите с мен. Аз чаках… ах, толкова търпеливо, докато ви омръзне това жестоко отношение.

— Вие сте изумителен човек — каза тя съвсем безизразно.

— Вярно е — съгласи се Андре-Луи. — Единствено убеждението, че не съм банален, ми позволяваше да храня известна надежда.

Машинално и сякаш по някакво мълчаливо съгласие те продължиха пътя си.

— И аз ви моля да си вземете бележка — добави той, — когато се оплаквате, че съм бил много бърз; в края на краищата досега още нищо не съм поискал от вас.

— Как така? — попита тя намръщено.

— Аз само ви разказах за надеждите си. Не съм чак толкоз бърз да ви попитам веднага дали мога да ги осъществя.

— Бога ми, това е благоразумно — забеляза девойката хапливо.

— Разбира се.

Това, което я изкарваше от търпение, бе самообладанието му, затова тя измина краткия остатък от пътя в мълчание и засега разговорът остана недовършен.

Но същата вечер, след като се нахраниха, стана така, че когато Климен се готвеше да се оттегли да спи, Андре-Луи и тя бяха сами в стаята на горния етаж, която баща й държеше запазена само за своите хора. Трупата Бине, както виждате, се издигаше в обществото.

Когато Климен стана, за да се прибере в спалнята си, Скарамуш също стана, за да й запали свещта. Стиснала я в лявата си ръка, тя му протегна дясната — дълги, тънки бели пръсти на меко закръглена, гола до лакътя ръка.

— Лека нощ, Скарамуш — каза тя, но тъй меко, тъй нежно, че му се спря дъхът, както стоеше загледан в нея с пламнали черни очи.

За миг той остана тъй, сетне пое крайчеца на пръстите й, стисна ги и като се наведе над ръката, притисна устни към нея. След това погледна девойката пак. Необикновената и женственост го зовеше, приканваше го, покоряваше му се. Лицето й бе бледо, очите й блестяха, странна усмивка играеше на приотворените устни, а гърдите се повдигаха бурно и издаваха докрай чувствата й.

Без да изпуска ръката й, Андре-Луи я притегли към себе си. Тя се остави без съпротива. Той взе свещта от нея и я остави върху бюфета, до който стояха. В следващия миг крехката й гъвкава снага се озова в прегръдките му — младежът целуваше Климен и повтаряше полугласно името й, като да беше молитва.

— Жестока ли съм сега? — попита го тя задъхана. Вместо отговор той я целуна пак. — Ти ме направи жестока, защото не искаше да видиш — добави тя шепнешком.

В този миг вратата се отвори и мосьо Бине влезе, за да насити бащинския си поглед с това крайно непристойно държане на дъщеря си.

Той замръзна на място, без да сваля от тях очи, докато двамата съвсем спокойно се пуснаха с толкова голямо самообладание, че не можеше да бъде естествено.

— Какво значи това? — рязко попита мосьо Бине, смаян и дълбоко възмутен.

— Нима има нужда да се обяснява? — попита Скарамуш. — Не говори ли то само за себе си… красноречиво? Това значи, че Климен и аз сме си наумили да се оженим.

— А няма ли значение какво може да си наумя аз?

— Естествено. Но вие не бихте могли да проявите нито лошия вкус, нито лошото чувство да ни изправите пред някоя пречка.

— Смятате, че то се разбира от само себе си? Да, това е вашият начин да бъдете сигурен: да приемате, че нещата се разбират от само себе си. Но въпросът за дъщеря ми не се разбира от само себе си. Аз имам много определени намерения по отношение на дъщеря си. Вие извършихте много недостойно нещо, Скарамуш. Вие злоупотребихте с доверието ми към вас. Много съм ви сърдит.

Той се търколи напред с тромавата си и въпреки това странно безшумна походка. Скарамуш се обърна към девойката и с усмивка й подаде свещта.

— Ако ни оставиш насаме, Климен, аз ще поискам ръката ти от твоя баща както се следва.

Тя изчезна малко развълнувана, още по-хубава поради смесеното чувство на смущение и плахост. Скарамуш затвори вратата и се обърна към вбесения мосьо Бине, който се беше отпуснал на едно кресло пред неголямата маса — обърна се към него с току-що изявеното намерение да поиска ръката на Климен както се следва. И ето как го направи:

— Драги татко — каза той, — аз ви поздравявам. Това положително ще значи Комеди Франсез за Климен, и то доста скоро, а вие ще блестите в отражението от нейната слава. Като баща на мадам Скарамуш може още повече да се прочуете.

Бине с бавно посиняващо лице го разкъсваше с очи, онемял от изумление. Гневът му беше още по-голям поради унизителната увереност, че каквото да каже или направи, този несломим човек ще го подчини на волята си. Най-после езикът му се развърза.

— Вие сте проклет пират! — изкрещя той дрезгаво и тупна по масата с подобния на шунка юмрук. — Пират! Първо пристигате и заграбвате половината от законната ми печалба, а сега искате да отвлечете дъщеря ми! Но човек да не съм, ако я дам на един безсрамен, безимен мошеник като вас, когото вече очаква бесилка!

Скарамуш дръпна шнура на звънеца, без ни най-малко да се смути. Той се усмихваше. Бузите му бяха поруменели, очите блестяха. Беше много доволен от живота тази вечер. Наистина дължеше доста на мосьо дьо Ледигиер.

— Бине — заговори той, — забравете поне веднъж, че сте Панталоне и се дръжте като симпатичен, дружелюбен тъст, който си е осигурил зет с изключителни достойнства. Ще пием бутилка бургундско за моя сметка и това ще бъде бутилка от най-хубавото бургундско, каквото може да се намери а Редон. Успокойте се, за да й отдадете дължимото внимание. Дразненето на жлъчката неминуемо накърнява изтънчените вкусови възприятия.

VIIПОКОРЯВАНЕТО НА НАНТ

Трупата Бине откри гастролите си в Нант, както можете да узнаете от запазилите се броеве на „Курме Нанте“, на Сретение господне92 с „Les Fourberies de Scaramouche“. те не дойдоха в Нант, както бяха досега отивали в малките селца и провинциални градчета, без да известят за себе си, като се осланяха единствено на парадното шествие при влизането си, за да привлекат вниманието на хората. Андре-Луи бе заимствувал нещичко от търговските похвати на Комеди Франсез. Водейки работата тиранично по свой собствен маниер, беше поръчал в Редон да се напечатат афиши и четири дена преди пристигането на трупата в Нант тези афиши бяха разлепени пред театър Фейдо и навред из града и понеже все още бяха доста необичайно явление за времето си, привлякоха голямо внимание. Бе поверил тази работа на един от най-новите членове на трупата, схватлив младеж на име Баск, като го изпрати там с тази цел преди трупата.

Можете сами да видите един от тези афиши в музея Карнавале93. В него актьорите са посочени само със личните им имена, с изключение на мосьо Бине и дъщеря му, а поради факта, че този, който играе Тривлен94 в една пиеса, се появява като Табарен95 в друга, трупата изглежда най-малко един и половина пъти по-голяма, отколкото е била в действителност. Афишът съобщава, че актьорите ще открият гастролите с „Les Fourberies de Scaramouche“, последвана от още пет пиеси, на които изброява заглавията, и от други, неупоменати, които също щели да бъдат прибавени, в случай че посещението на гражданите от бележития и просветен град Нант насърчи трупата Бине да продължи гастролите си в театър Фейдо. Афишът подчертаваше особено много, че това е трупа импровизатори от старата италианска школа — нещо невиждано във Франция от половин век, — и призова нантската публика да използува случая да види изтъкнатите артисти, които ще съживят за нея очарованието на Комедия дел арте. Тяхното посещение в Нант — гласи по-нататък афишът — предхожда отиването им в Париж, където възнамерявали да хвърлят ръкавица на актьорите от Комеди Франсез и да покажат на света колко по-високо стои изкуството на импровизатора от изкуството на актьора, който зависи от автора за всяка своя дума и който поради това повтаря едно и също нещо всеки път, когато играе в дадена пиеса.

Това е дързък афиш и неговата дързост изкара и малкото ум, останал на мосьо Бине след бургундското вино, с което можеше да си позволи да злоупотребява тези дни. Той бе оказал най-яростна съпротива. Част от нея Андре-Луи обори, на друга част не обърна внимание.

— Признавам, че е дързък — каза Скарамуш. — Но на вашите години би трябвало да знаете, че на този свят нищо друго не печели така, както дързостта.

— Забранявам го, забранявам го без всякакви уговорки! — настоя мосьо Бине.

— Знаех, че ще го забраните. Също както зная, че скоро ще ми бъдете много благодарен, дето не съм ви послушал.

— Вие искате да ни докарате до катастрофа!

— Аз искам да ви докарам до успех. Най-лошата катастрофа, която може да ви постигне, е да се видите пак в пазарищните помещения на селата, от които ви избавих. Ще ви заведа и в Париж напук на самия вас. Оставете тази работа на мен.

И излезе, за да се занимае с печатането. И приготовленията му не свършиха само с това. Той написа пикантна статия за превъзходството на Комедия дел арте и възкресяването й от трупата импровизатори на големия артист Флоримон Бине. Бине не се казваше Флоримон, той се казваше само Пиер. Но Андре-Луи притежаваше голямо чувство за театралното. Тази статия беше разширена разработка на казаното в афишите и той склони Баск, който имаше роднини в Нант, да използува цялото влияние, което можеше да упражни, и да даде колкото можеше подкупи, за да осигури напечатването на тази статия в „Курие Нанте“ един-два дена преди пристигането на трупата Бине.

Баск сполучи, а като се вземат под внимание несъмнените литературни достойнства и интересното съдържание на статията, в това няма нищо чудно.

И така Бине и трупата му се появиха през първата седмица на февруари в град, който вече ги очакваше. Мосьо Бине искаше да влязат в града по обичайния начин — облечени с костюми, с биене на тъпани и звън на чинели. Но Андре-Луи се възпротиви на това по най-непреклонен начин.

— Така само ще покажем колко сме бедни — каза той. — Вместо това ще се промъкнем в града незабелязано и ще възбудим въображението на публиката.

Стана както искаше той, разбира се. Мосьо Бине, изтощен вече от борбата срещу силната воля на този млад мъж, бе съвършено неспособен да спори сега, когато Климен се оказа в съюз със Скарамуш, добави своята настойчивост към неговата и се присъедини към осъждането на бавните и назадничави похвати на баща си. Метафорично казано, мосьо Бине вдигна ръце, прокълна деня, в който бе приел този младеж в трупата си и се остави да го влачи течението. Беше убеден, че накрая ще се удави. Междувременно предпочиташе да удавя яда си в бургундско вино. Бургундско поне имаше колкото иска. Никога в живота си не бе се радвал на такова изобилие от бургундско. Може би в края на краищата положението не беше чак толкова лошо, колкото си го представяше. Идваше му на ум, че в крайна сметка за бургундското трябва да бъде благодарен на Скарамуш. И тъй, със страх пред най-лошото, се надяваше на най-доброто.

А всичко беше във висша степен най-лошото, от което се беше страхувал, докато чакаше зад кулисите, когато завесата се вдигна за това тяхно първо представление в театър Фейдо, пред зала, почти пълна с публика, чието любопитство е било достатъчно добре възбудено от предварителната реклама.

Макар сценарият на „Les Fourberies de Scaramouche“, очевидно да не се е запазил, ние все пак знаем от „Изповедите“ на Андре-Луи, че действието започва с Полишинел в ролята на арогантен и ужасно ревнив любовник, който подлъгва прислужницата Коломбина да шпионира господарката си Климен. Той започва с ласкателства, но когато не сполучва с това пред дръзката Коломбина, която обича ласкателите да бъдат поне привлекателни и да отдават дължимото на пикантните й прелести, свирепият гърбав нехранимайко преминава към заплахи за страшно отмъщение, ако тя го издаде и не изпълни безусловно исканото от него; той пак не успява, прибягва в края на краищата до подкуп и след като дава доста парички на използуващата положението Коломбина, сполучва с тези средства да осигури съгласието й да шпионира Климен и да му донася за поведението на господарката си.

Двамата изиграха тази сцена добре, подпомогнати може би от своята нервност пред такива представителни слушатели. Полишинел беше пълно олицетворение на свирепост, презрение и настойчивост. Коломбина — самото нахално равнодушие пред неговото ласкателство; подиграваше му се за заплахите му и с изтънчено лукавство изнуди от него възможния максимум, когато се стигна до взимане на подкуп. Смях пробягваше сред публиката и обещаваше успех. Но мосьо Бине, треперещ зад кулисите, не чуваше гръмогласния кикот на селските зрители, пред които бяха играли досега, и страховете му нарастваха все повече.

После, едва Полишинел излезе през вратата, и Скарамуш, се вмъкна през прозореца. Това бе ефектно появяване, изпълнявано по грубовато комичен начин, който караше хората да реват от смях. Но този път не беше така. Когато размишляваше в леглото си тази сутрин, Скарамуш реши да се представи в съвсем друга светлина. Щеше да остави всичко грубо, цялата обикновена палячовщина, която предизвикваше възторг у простоватите им досегашни зрители, и да постигне желания ефект с финес. Щеше да представи комично хитър измамник, сдържан, с известно чувство за собствено достойнство, с маска на пълна сериозност, изричащ репликите си сякаш без да съзнава хумора, който е възнамерявал да вложи в тях. Така, при все че можеше да не го разберат и открият толкова скоро, зрителите щяха да го харесат още повече накрая.

Верен на това решение, сега той играеше ролята си като приятел и платен съюзник на чезнещия от любов Леандър, заради когото е дошъл да научи нещо ново за Климен и използува случая да спечели почва в любовната си интрига с Коломбина и кроежите си по отношение богатството на Панталоне. Беше си позволил и известна свобода в тредиционния костюм на Скарамуш: накарал да прорежат черния жакет и панталони с червени клинове и да скроят жакета по-тесен, а ла Анри III. Общоприетата черна кадифена шапчица беше заместил с коническа шапка с вдигната нагоре периферия и снопче пера от лявата страна; беше изоставил китарата.

Мосьо Бине с отчаяние чакаше да чуе гръмливото кикотене, което обикновено посрещаше появата на Скарамуш, и ужасът му стана още по-голям, когато не го чу. И тогава започна да долавя нещо обезпокояващо и необикновено в държането на Скарамуш. Съскащият чуждестранен изговор беше останал, но я нямаше грубата необузданост, която бяха обичали техните зрители.

Той закърши ръце в отчаяние и възкликна:

— Всичко е свършено! Този човек ни разори! Така ми се пада на мен, глупака, като съм му позволил да вземе всичко в свои ръце!

Но Бине горчиво се лъжеше. Това започна да му става ясно, когато след малко сам той излезе на сцената и намери публиката наострила слух, забеляза усмивка на тихо одобрение на всяко гледащо нагоре лице. Ала едва когато гръм от ръкопляскания посрещна падането на завесата в края на първото действие, той се почувствува съвсем сигурен, че ще ги оставят да си отидат по живо, по здраво.

Ако ролята на Панталоне в „Les Fourberies“ не беше роля на несръчен, плашлив стар идиот, Бине щеше да я провали със страховете си. Но понеже беше такава, самите тези опасения преувеличиха колебанието и почудата, които представляваха същината на ролята, и допринесоха за успеха. А това беше успех, който категорично оправда целия, предварителен шум, вдигнат под натиска на Скарамуш.

За самия Скарамуш този успех бе отбелязан не само от публиката. В края на пиесата той бе тържествено посрещнат от другарите си, събрали се в актьорската стая на театъра. Неговата дарба, находчивост и енергия за няколко седмици ги бяха издигнали от куп скитащи шарлатани в трупа уважаващи себе си първокласни актьори. Те признаха това възторжено в речта, произнесена от Полишинел, който добави и това признание на способностите на Скарамуш, че както бяха покорили Нант, така щели да покорят и света под негово ръководство.

Във въодушевлението си те малко пренебрегнаха чувствата на мосьо Бине. Той бе вече достатъчно уязвен от незачитането на всяко негово желание, от съзнанието за слабостта му, когато се опълчеше против Скарамуш. И при все че беше търпял този постепенен процес на узурпиране на властта, понеже всеки негов стадий се придружаваше от по-големи печалби за самия него, дълбоко в душата си таеше негодувание, което задушаваше всяка искрица благодарност, дължима на съдружника му. Тази вечер нервите му бяха подложени на изтезания и той бе понесъл адските мъки на страхове, вината за които изцяло приписваше на Скарамуш с такова ожесточение, че дори крайният успех — постигнат почти по някакво чудо, ако се вземеха под внимание всички подробности — не можеше да оправдае съдружника му в неговите очи.

А сега да се види отгоре на всичко пренебрегнат от тази трупа — собствената негова трупа, която с толкова труд и време бе съставил и подбрал измежду способните хора, открити тук и там сред измета на обществото по градовете, — бе нещо, което събуди неговата жлъч и разпали озлоблението, дотогава само дрямало в него. Но колкото и силно да го беше обладала яростта, не го заслепи дотам, че да извърши глупостта да я издаде. Все пак да защити правата си в този час, бе належаща нужда, освен ако искаше да остане завинаги без всякакво значение за тази трупа, над която господарува дълги месеци преди този натрапник да дойде сред тях, за да напълни кесията му и да унищожи неговия авторитет.

Затова той излезе напред, след като Полишинел свърши. Гримът му помогна да замаскира непримиримите си чувства и той се престори, че се присъединява към приветствията, поднесени от Полишинел на скъпия му съдружник. Но го направи по начин, от който ставаше ясно, че каквото е правил Скарамуш, направил го е по благоволението на мосьо Бине и че във всичко ръководна роля е изиграла ръката на мосьо Бине. Като се присъединяваше към Полишинел, той искаше да поблатодари на Скарамуш горе-долу както един феодал изказва благодарност на своя управител за прилежната му служба и грижливо изпълнените заповеди.

Това нито излъга трупата, нито донесе облекчение на самия него. Всъщност съзнанието за безплодността на този опит само изостри ожесточението му. Но то поне спасяваше неговата репутация и го избавяше от пълно обезличаване — него, техния шеф.

Да се каже, както го казах аз, че приветствието му не ги излъга, е може би твърде много, но то ги излъга поне по отношение на неговите чувства. След като го извиниха негласно за намеците, с които приписваше всичките заслуги на себе си, те повярваха, че в душата си е изпълнен с признателност, както и те. Това убеждение споделяше и самият Андре-Луи, който в краткия си отговор много топло му благодари и всъщност потвърди по внушителен начин претенциите, изказани от мосьо Бине.

А след това съобщи, че успехът им в Нант му е още по-приятен, понеже правел достижимо почти веднага най-горещото желание на неговото сърце — да направи Климен своя съпруга. Това било щастие, за което, както трябвало пръв да признае, той бил съвсем недостоен. То щяло още по-близо да го свърже с добрия му приятел мосьо Бине, комуто дължал всичко, каквото постигнал за себе си и за тях. Съобщението бе посрещнато с радост, защото театралният свят обича любовника не по-малко, отколкото го обичат по-висшите кръгове. Затова трупата бурно приветствува щастливата двойка с изключение на нещастния Леандър, чиито очи станаха по-печални от всеки друг път.

Актьорите представляваха щастливо семейство тази вечер горе в стаята си в хана на Ке ла Фос — същия хан, от който Андре-Луи бе потеглил преди няколко седмици да изиграе съвсем различна роля пред нантската публика. И все пак дали е била чак толкова различна, чудеше се той! Не е ли бил своеобразен Скарамуш, повърхностно убедителен и правдоподобен, който мамеше народа, цинично го заблуждаваше с мнения, които не бяха негови? Имаше ли изобщо нещо изненадващо, че е успял да спечели тъй бързо такъв блестящ успех като комедиант? Не беше ли това наистина всичко, каквото е бил винаги, за което е бил предопределен от природата?

На другата вечер те играха „Свенливият любовник“ пред пълна зала благодарение на пръсналата се слава за техния дебют и постигнатият в понеделник успех бе затвърден. В сряда дадоха „Фигаро-Скарамуш“, а в четвъртък сутрин „Курие Нанте“ излезе със статия на повече от една колона, възхваляваща тези блестящи импровизатори, за които се говори, че съвсем са засрамили обикновените декламатори на заучени роли.

Андре-Луи, който прочете вестника на закуска и никак не се съмняваше във верността на това твърдение, се засмя вътрешно. Новостта на представленията им, претенциозността, с която ги беше прикрил, чудесно ги бе излъгала. Той се обърна да поздрави Бине и Климен, които влязоха в този миг. И размаха вестника над главата си.

— Въпросът е решен — заяви той, — оставаме в Нант до Великден.

— Така ли? — попита кисело Бине. — Вие решавате всичко, драги.

— Прочетете го сам — И Андре-Луи му подаде вестника.

Мосьо Бине прочете статията навъсено. Остави мълком вестника на масата и съсредоточи вниманието си върху закуската.

— Имах ли право, или не? — попита Андре-Луи, който намираше поведението на мосьо Бине малко озадачаващо.

— За кое?

— За идването в Нант.

— Ако не бях мислил така, нямаше да дойдем — каза Бине и пристъпи към ядене.

Андре-Луи изостави тази тема, учуден.

След закуска той и Климен излязоха да се поразходят по кейовете. Беше ясен слънчев ден и не толкова студен, както последните дни. Коломбина нетактично се присъедини към тях, когато тръгваха, макар положението да се пооправи, понеже Арлекин изтича подире им и се лепна за нея.

Андре-Луи, крачейки напред с Климен, заговори за това, което занимаваше най-много мислите му в момента:

— Баща ти се държи много странно с мен. Може почти да се рече, че е станал изведнъж враждебен.

— Така ти се струва — каза тя. — Татко ти е много благодарен, както и цялата трупа.

— Всичко друго, но не и благодарен. Той е разярен против мен и мисля, че зная причината. Не я ли знаеш и ти? Не се ли сещаш?

— Не, наистина не мога да се сетя.

— Ако беше моя дъщеря, Климен, каквато, слава богу, не си, щях да се чувствувам много огорчен от човека, който би те отнел от мен. Бедният стар Панталоне! Той ме нарече пират, когато му казах, че имам намерение да се оженя за теб.

— Бил е прав. Ти си много смел грабител, Скарамуш.

— Такъв ми е характерът — отговори той. — Баща ти вярва, че актьорите му трябва да играят на сцената ролите, които подхождат на истинския им темперамент.

— Да, ти вземаш всичко, каквото поискаш, нали? — Тя го погледна наполовина с обожание, наполовина със свян.

— Ако имам възможност — каза Андре-Луи. — Аз изтръгнах от него съгласието за женитбата ни. Изобщо не дочаках да ми го даде. Всъщност, когато ми отказа, аз му го грабнах и само да се опита сега да си го вземе обратно. Мисля, че това най-много го възмущава.

Климен се изсмя и започна оживено да му разправя нещо в отговор. Но той не чу нито дума. През голямото движение на кея към тях се приближи екипаж, горната половина на който беше почти изцяло от стъкло. Беше запрегнат с два великолепни дорести коня, карани от кочияш с разкошна ливрея.

В екипажа, сама, седеше слаба млада девойка, загърната с манто от рисова кожа и с нежно, хубаво лице. Седеше наведена напред, с леко отворени устни и очи, които поглъщаха Скарамуш, докато не привлякоха погледа му. Когато това стана, изненадата го накара рязко да се закове втрещен на място.

Климен, прекъснала се насред изречението, сепната от внезапното му спиране, го подръпна за ръкава:

— Какво ти е, Скарамуш?

Но той не направи опит да й отговори, а в този миг кочияшът, комуто дребната дамичка бе вече дала знак, спря колата досам тях. В блестящия мизансцен на тази каляска с гербове на вратичките, с внушителния кочияш и с лакея с бели чорапи, който незабавно скочи долу при спирането на колата, изящната й пътничка се видя на Климен като някоя принцеса от вълшебна приказка. А тази принцеса се наведе напред със светнали очи и пламнали бузи и протегна на Скарамуш облечената си с ръкавица ръка.

— Андре-Луи! — повика го тя.

А Скарамущ пое ръката на това високопоставено създание, също както би поел ръката на самата Климен, и с очи, в които се отрази нейната радост, и глас, в който се откликна нейната ликуваща изненада, се обърна към нея интимно на малкото име, също както се бе обърнала към него тя:

— Алин!

VIIIМЕЧТАТА

— Вратата! — заповяда Алин на лакея. — Качи се тука, до мен — заповяда тя и на Андре-Луи на един дъх.

— Един миг, Алин.

Той се обърна към другарката си, стъписала се от изумление, и към Арлекин и Коломбина, които тъкмо ги настигнаха, за да споделят изумлението на Климен.

— Ще ми позволиш ли, Климен? — каза той задъхано. Но това беше по-скоро изявление, отколкото въпрос. — За щастие не си сама. Арлекин ще се погрижи за теб. Ай arevior, до обед.

С тези думи той скочи в каляската, без да дочака отговора. Лакеят затвори вратичката, кочияшът изплющя с камшика, царствената каляска се отдалечи по кея и остави тримата комедианти да гледат подире й със зяпнала уста. Сетне Арлекин се изсмя:

— Предрешен принц е този наш Скарамуш!

Коломбина изпляска с ръце и блесна с едрите си зъби:

— Какъв роман е това за теб, Климен! Чудесно!

Бръчките се разгладиха по челото на Климен. Негодуванието се смени с объркване.

— Но коя е тя?

— Негова сестра, разбира се — каза съвсем определено, Арлекин.

— Негова сестра? Откъде знаеш?

— Знам какво ще ти каже, когато се върне.

— Но защо?

— Защото не би му повярвала, ако ти кажеше, че е негова майка.

След като изпратиха каляската с поглед, те продължиха безцелно в същото направление. А в колата Алин разглеждаше Андре-Луи със сериозен поглед, леко стиснати устни и малка бръчица между тънките вежди.

— Ти си се събрал с чудновата компания, Андре — беше първото нещо, което му каза. — Или погрешно мисля, че дамата с тебе беше мадмоазел Бине от театър Фейдо.

— Не си сгрешила. Но нямах представа, че мадмоазел Бине е вече толкова прочута.

— О, ако мислиш за това… — Алин сви рамене, тонът й бе съвсем пренебрежителен. Тя обясни: — Работата е просто там, че бях снощи на представлението. Стори ми се, че я познах.

— Била си снощи във Фейдо? Пък аз не те видях!

— И ти ли си бил там?

— Дали съм бил там! — въздъхна Андре. Но се пресече и рязко промени тон. — О, да, бях там — каза той с колкото можеше по-голямо равнодушие, обзет изведнъж от нежелание да признае, че така драговолно е паднал до низини, които тя вероятно смята за недостойни, и благодарен, че гримът на лицето и преправянето на гласа се бяха оказали непроницаеми дори за човек, който го познава така добре.

— Разбирам — промълви тя и стисна устни малко повече.

— Но какво разбираш?

— Редките прелести на мадмоазел Бине. Естествено е, че ще бъдеш в театъра. Ти го изрази много ясно с тона си. Знаеш ли, че съм разочарована от теб, Андре? Може да е глупаво от моя страна; предполагам, че то издава несъвършеното ми познаване на силния пол. Аз зная, че повечето млади светски мъже намират нещо непреодолимо привлекателно у същества, които се излагат за показ на сцената. Но не очаквах, че ти ще подражаваш маниерите на светските мъже. Била съм достатъчно глупава да си въобразявам, че си по друг; по-право, че стоиш над такива банални слабости. За мен ти беше донякъде идеалист.

— Направо ласкателство!

— Сега го съзнавам. Ти ме заблуди. Ти говореше толкова много за някакъв морал, философствуваше с такава лекота, че се излъгах. Всъщност двуличието ти беше дотолкова съвършено, че аз изобщо не съм го подозирала. С твоята актьорска дарба, чудя се, че не си се присъединил към трупата на мадмоазел Бине.

— Аз се присъединих — каза Андре-Луи.

Направо му се наложи да й го каже, да избере по-малката от двете злини, пред които го бе изправила.

И видя на лицето и да се изписва съмнение, сетне смайване и най-после отвращение.

— Разбира се — каза тя след дълго мълчание, — това ти предлагаше предимството да бъдеш по-близо до твоята чародейка.

— Това беше само една от подбудите. Имаше и друга. Когато се видях принуден да избирам между сцената и бесилката, аз проявих невероятната слабост да предпочета първото. Това беше съвсем недостойно за човек с моите възвишени идеали, но… какво да правя? Както и другите идеолози, намирам, че е по-лесно да проповядваш, отколкото да прилагаш на практика. Да спра ли колата и те лиша от заразата на гнусната ми личност? Или да ти разкажа как стана всичко това?

— Разкажи ми първо как стана. След това ще решим.

Той й разправи как срещнал трупата на Бине и как войниците от охраната го накарали да направи откритието, че сред трупата може със сигурност да се укрие, докато стихнат преследването и гонението. Обяснението стопи ледената й студенина.

— Бедничкият ми Андре, защо не ми каза всичко това веднага?

— Първо, ти не ми даде възможност; второ, боях се да не те отвратя с картината на моето падение.

Алин прие тези думи сериозно.

— Но защо е било нужно? И защо не ми обади, както те бях молила, къде се намираш?

— Мислих си за това дори вчера. Двоумях се по няколко причини.

— Предполагал си, че за нас ще е оскърбително да узнаем какво правиш?

— Предпочитах да ви изненадам с величието на последните си постижения.

— О, ти ще станеш велик актьор? — Тя не криеше презрението си.

— Това не е изключено. Но много повече бих искал да стана велик писател. Няма защо да се подсмиваш. Цял свят се гордее, че познава такива личности като Бомарше и Шение.

— И ти се надяваш да станеш като тях?

— Надявам се да ги надмина, макар и да признавам, че те са ме научили как да направя първите си стъпки. Как ти се видя пиесата снощи?

— Беше забавна и добре замислена.

— Позволи ми да ти представя автора.

— Ти ли? Но нали това е трупа импровизатори!

— Дори импровизаторите имат нужда от автор, който да им пише сценарии. Това е всичко, каквото пиша засега. Скоро ще пиша пиеси по модерния начин.

— Ти се лъжеш, бедничкият ми Андре. Снощната пиеса щеше да бъде едно голямо нищо без актьорите. Имаш късмет с твоя Скарамуш.

— Между нас казано… мога да ти го представя.

— Ти Скарамуш? Ти? — Тя се обърна да го изгледа в лицето, Андре-Луи се усмихна с тази усмивка със стиснати устни, от която на бузите му се образуваха бръчки, подобни на цепнатини, и кимна.

— И аз не те познах!

— Благодаря ти за комплимента. Ти си представи, разбира се, че аз поставям и свалям декорите. А сега, след като знаеш всичко за мен, какво ще ми кажеш за Гаврийак? Как е кръстникът ми?

Той бил добре, каза му тя, все още дълбоко възмутен от Андре-Луи за измяната му, макар и да бил тайно загрижен за него.

— Ще му пиша днес, че съм те видяла.

— Хубаво. Пиши му, че съм добре и ми върви. Но не казвай нищо повече. Не му казвай с какво се занимавам. И той страда от известни предразсъдъци. Освен другото, то би могло да се окаже и непредпазливо. А сега въпросът, който изгарям от любопитство да ти задам, откакто съм се качил в колата ти. Защо си в Нант, Алин?

— На гости съм у леля ми, мадам дьо Сотрон. Именно с нея бях на пиесата снощи. Беше ни станало скучно в замъка, но сега положението ще се промени. Днес при госпожа леля ми ще дойдат няколко гости. Един от тях ще бъде мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Андре-Луи се намръщи и въздъхна.

— Чула ли си някога, Алин, как умря нещастният Филип дьо Вилморен?

— Да, каза ми го първо чичо ми, а после самият мосьо. дьо Ла Тур д’Азир.

— Не ти ли помогна това да решиш въпроса за женитбата си?

— Как бих могла да го реша? Ти забравяш, че аз съм само една жена. Да не искаш да имам мнение за спорове между мъже по такива въпроси?

— Защо не? Няма причина да не можеш. Толкова повече, че си чула двете страни. Защото кръстникът ми положително ти е казал истината. Ако не можеш да си съставиш мнение, то е, защото не искаш — Тонът му стана рязък. — Ти преднамерено затваряш очи пред справедливостта, която би могла да сложи край на твоята нездрава, неестествена амбиция.

— Прекрасно! — възкликна тя и го загледа с развеселен поглед, в който се криеше и още нещо. — Знаеш ли, че си почти смешен? Без да се изчервиш, изникваш от утайката на обществото, където те намерих, зарязваш тази девойка от театъра, която държеше под ръка, и идваш да проповядваш на мен.

— Дори да беше утайката на обществото, пак бих могъл да ти говоря от тяхната среда, за да те посъветвам поради уважението и предаността си, Алин — Той говореше много официално и сурово. — Но те не са утайката на обществото. Едно момиче от театъра може също да бъде честно и добродетелно, обаче една дама, която се продава, за да задоволи амбицията си, която превръща женитбата си в разменна монета срещу обществено положение, богатство и голяма титла, едва ли притежава такива добродетели.

Алин го гледаше, без да може да си поеме дъх. Беше пребледняла от гняв. Тя посегна към шнура на звънеца.

— Мисля, че ще е по-добре да те оставя да слезеш, за да можеш да се върнеш при театралната си кокотка и упражняваш с нея добродетелност и честност.

— Няма да говориш за нея така, Алин!

— Гледай ти, сега пък ще се ядосваме заради нея. Смяташ, че съм твърде деликатна? Смяташ, че би трябвало да говоря за нея като за една…

— Ако изобщо трябва да говориш за нея — прекъсна я той разгорещено, — ще говориш за нея като за моя жена.

Изумлението я накара да забрави яда си. Тя пребледня още повече.

— Боже мой! — промълви Алин и го изгледа с ужас. И веднага с ужас го попита: — Нима си женен… женен за тази…

— Още не съм. Но скоро ще бъда. И нека ти кажа, че това момиче, на което гледаш поради неосведоменост с презрение, е добро и чисто като теб, Алин. Тя има бърз ум и дарба, които са я поставили, където е, и ще я заведат много по-далече. И притежава женственост, която ръководи вродения й инстинкт при избора на другар.

Алин трепереше от ярост. Тя дръпна шнура.

— Ще слезеш още сега! — каза му гневно. — Да се осмелиш да направиш сравнение между мен и тази…

— И моята бъдеща жена — прекъсна я Андре-Луи, преди да успее тя да изрече срамната дума, отвори си вратичката сам, без да дочака лакея, и скочи долу. — Предай поздравите ми на убиеца, за когото ще се омъжиш — добави той вбесен и затръшна вратата. — Карай! — заповяда той на кочияша.

Каляската продължи нагоре по Фобур Жиган и го остави да стои, където беше слязъл, и да се гърчи от гняв. Лека-полека, докато се връщаше към хана, ядът му стихна Постепенно, както се успокояваше, започна да си обяснява нейното гледище и накрая й прости. Не беше нейна грешката, че мислеше така. Полученото от нея възпитание е било такова, че я караше да гледа на всяка актриса като на уличница, също както я беше подготвило да гледа спокойно на предлагания й чудовищен брак по сметка.

Когато стигна в хана, Андре-Луи завари трупата на трапезата. При влизането му неочаквано се възцари мълчание и той по неволя трябваше да предположи, че се е говорило за него. Арлекин и Коломбина бяха разправили надълго и нашироко приказката за този предрешен принц, грабнат с каляската на една принцеса и отвлечен от нея, без да пропуснат и най-малката подробност.

Климен седеше мълчалива и замислена, заета с това, което Коломбина бе нарекла неин роман. Явно нейният Скарамуш трябва да е съвършено друг човек, не какъвто се беше представял досега — иначе тази великосветска дама и той нямаше да бъдат толкова интимни един с друг. Въобразила си, че той не е нещо повече от това, което вижда пред себе си, тя го беше обсебила. Сега щеше да бъде възнаградена за безкористната си обич.

Дори тайната враждебност на стария Бине към Андре-Луи се стопи пред това изумително откритие. Беше съвсем закачливо щипнал дъщеря си за ухото:

— Тъй, тъй, сигурно си прозряла през маската му, дете мое!

Тя потръпна с отвращение от това загатване.

— Не, не съм. Взимах го за това, което изглеждаше.

Бащата й намигна тържествено и се изсмя:

— То се знае, че си го взимала така. Но както баща ти, който е бил някога човек от обществото, и ти си открила някаква тънка разлика между него и тези, с които лошият късмет те принуждаваше да живееш досега. Ти си знаела не по-зле от мен, че не може да е придобил това високомерно държане, този надменно заповеднически тон в някоя мухлясала адвокатска кантора и че приказките му едва ли звучат, а мислите му едва ли могат да бъдат като на един буржоа, за какъвто се представяше. И много хитро беше от твоя страна да го вържеш. Знаеш ли, че има още да се гордея с теб, Климен?

Тя се отдръпна, без да отговори. Мазното държане на баща й я обиждаше. Скарамуш явно беше голям благородник, ексцентрик — ако искате така да го наречете, — но истински мъж и тя ще стане негова съпруга. Баща й ще трябва да се научи да се държи с нея по-другояче.

Климен погледна любимия си със стеснение (някакво ново стеснение), когато той влезе в стаята, където обядваха. За първи път забеляза как гордо държи той главата си, с издадена напред брадичка, по този свой особен начин, и й направи впечатление грацията, с която се движи — грация на човек, който на младини е имал учители по танци и фехтовка.

Стана й почти болно, когато Андре-Луи се отпусна на стола и двамата с Арлекин си размениха по една закачка, както винаги, като равен с равен. И дори й стана още по-обидно, че Арлекин, след като знаеше, каквото бе узнал, можеше да се държи с него със същата неподобаваща фамилиарност.

IXПРОБУЖДАНЕТО

— Знаеш ли — каза Климен, — че аз чакам обяснението, което смятам, че ми дължиш?

Двамата бяха сами, продължаваха да седят на масата след обеда, за който Андре-Луи беше закъснял, и Андре-Луи си пълнеше лулата. Напоследък, откакто се бе присъединил към трупата на Бине, беше добил навика да пуши. Останалите бяха излезли — едни да се поразходят, а другиг като Бине и Мадам, сметнали за по-благоразумно да оставят младите насаме за обясненията, които неизбежно трябваше да последват. Това бе предположение, което Андре-Луи не споделяше. Той запали огънче и без да бърза, го поднесе към лулата, свъси чело и помрачня.

— Обяснение ли? — попита той в следващия миг и я загледа. — Но за кое?

— За това как ни измами… как измами мен.

— Не съм мамил никого — увери я той.

— Искаш да кажеш, че просто си мълчал и че мълчанието не е измама. Но да премълчаваш пред бъдещата ти жена факти, отнасящи се до самия теб и истинското ти положение в живота, е също измама. Не е трябвало да се представяш за обикновен провинциален адвокат, когато, разбира се, всеки можеше да види, че не си такъв. Може да е било много романтично, но… Най-после ще го обясниш ли?

— Разбирам — рече той и смукна от лулата. — Но ти грешиш, Климен. Аз не съм мамил. Ако има неща в моя живот, за които не съм ти разправял, то е било, защото не съм ги смятал за много важни. Но никога не съм те мамил и не съм се представял за нещо по-друго от това, което съм. Не съм нито повече, нито по-малко от това, за което съм се представял.

Тази упоритост започваше да я дразни и раздразнението пролича по очарователното и личице, прозвуча в гласа й.

— Да! Ами тази фина благородна дама, с която си така интимен, която те отведе с каляската си и постъпи тъй безцеремонно спрямо мен? Каква ти е тя?

— Нещо като сестра — отговори Андре-Луи.

— Нещо като сестра! — Климен бе възмутена. — Арлекин предрече, че ще кажеш така, но той се пошегува. Не беше много смешно. Още по-малко смешно е да го чуя от теб. Предполагам, че тя си има име, тази нещо като сестра?

— Разбира се, че си има. Казва се мадмоазел Алин дьо Керкадиу, племенница на Кентен дьо Керкадиу, господаря на Гаврийак.

— Охо! Достатъчно изискано име за твоята нещо каго сестра! Каква сестра, приятелю?

За първи път, откакто се познаваха, той забеляза и изпита неприятно чувство от прокрадналата се вулгарност, свадливост в държането й.

— По-точно щеше да е, ако бях казал нещо като предполагаема братовчедка по незаконна линия.

— Предполагаема братовчедка по незаконна линия! Що за роднинство е това? Бога ми, ти ме смайваш с точността на изразите си.

— Това трябва да се обясни.

— Откога ти го казвам. Но ти като че ли нямаш никакво желание да дадеш обяснение.

— О, не. Само че обясненията имат толкова малко значение. Но можеш да отсъдиш сама. Нейният чичо мосьо дьо Керкадиу е мой кръстник, а благодарение на това двамата с нея сме дружили от ранно детство. Много хора в Гаврийак вярват, че мосьо дьо Керкадиу е мой баща. Той наистина ме е отгледал от най-ранни години и изключително благодарение на него получих образованието си в „Луи льо Гран“. Аз му дължа всичко, каквото имам… или по-скоро всичко, каквото имах, понеже по своя собствена воля напуснах дома си и днес не притежавам нищо освен онова, което мога да си припечеля в театъра или другаде.

Климен седеше потресена и пребледняла от този жесток удар върху порасналата й гордост. Да беше го казал дори вчера, то нямаше да й направи никакво впечатление, не би имало съвсем никакво значение, днешната случка, ако беше станала след това, щеше само да го издигне в очите й. Но дошло сега, след като въображението й бе изтъкало за него толкова разкошно минало, след като тъй прибързано приетата на вяра негова високопоставеност беше накарала цялата трупа да й завижда, след като е била в собствените си и в техните очи издигната чрез женитбата си с него до положението на голяма дама, това признание я смаза и унижи. Нейният предрешен принц се оказа само едно бездомно незаконородено дете на провинциален благородник! Тя щеше да стане посмешище за всеки член на бащината й трупа, за всички, които до същия този момент са й завиждали за тази романтична щастлива случайност.

— Трябвало е да ми го кажеш преди — промълви девойката с глух глас, който тя едва сдържаше да не затрепери.

— Може да е трябвало. Но има ли това значение наистина?

— Дали има значение? — Тя потисна гнева си, за да му зададе друг въпрос; — Казваш, че, общо взето, се вярва този мосьо дьо Керкадиу да е твой баща. Какво точно разбираш под това?

— Това, което казвам. То е убеждение, което аз не споделям. За мене е може би въпрос на инстинкт. Освен това веднъж направо запитах мосьо дьо Керкадиу и получих от него отрицателен отговор. Може да е отговор, на който човек не би придал кой знае какво значение, като вземе предвид всички обстоятелства. Обаче никога не съм познавал мосьо дьо Керкадиу освен като изключително честен човек и бих се поколебал да не му повярвам… особено когато неговото изявление съвпада с моето инстинктивно чувство. Той ме увери, че не знаел кой е баща ми.

— А майка ти, или нея не я познава? — Тя се подиграваше, но Андре-Луи не го долови: Климен седеше гърбом към светлината.

— Той не пожела да ми открие името й. Призна, че е много близка негова приятелка.

Девойката го стресна със смеха си и този смях не беше приятен.

— Много близка приятелка, можеш да бъдеш сигурен в това, глупак такъв. Какво име носиш?

Той сдържа надигналото се и у него възмущение, за да отговори на въпроса й спокойно:

— Моро. Дали са ми го, както ми казаха, по името на бретонското село, където съм се родил. Но аз нямам право на него. Всъщност нямам име, освен ако то е Скарамуш, за което съм спечелил правото си. Тъй че, виждаш ли, скъпа — завърши той с усмивка, — съвсем с нищо не съм те измамил.

— Не, не. Сега ми е ясно — Тя се засмя невесело, сетне дълбоко пое дъх и стана. — Много съм уморена.

Андре-Луи веднага скочи на крака, олицетворение на самата загриженост. Но девойката с досада му махна да си седи:

— Смятам да си почина, докато стане време да вървим в театъра.

Климен се запъти към вратата с малко провлечени стъпки. Той скочи да й отвори и тя излезе, без да го погледне.

Тъй кратката й романтична мечта бе рухнала. Прекрасният фантастичен свят, който бе изградила в най-малки подробности през този последен час и над който съдбата трябваше да й даде висшата власт да царува, лежеше разбит в краката й, а отломките му се бяха превърнали в препятствия, които й пречеха да си пробие път обратно до някоташното задоволство от Скарамуш такъв, какъвто беше.

Андре-Луи седеше в нишата на прозореца, пушеше и гледаше разсеяно оттатък реката, заинтригуван и замислен. Беше я шокирал. Фактът му беше ясен, но не и причината. Да си признае, че е човек без име, това едва ли би могло кой знае колко да му навреди в очите на девойка, израсла в подобна среда. И все пак без съмнение доста му назреди.

Там, все тъй потънал в размисъл, го откри половин час по-късно завърналата се Коломбина.

— Съвсем сам, ваше височество! — беше шеговитият и поздрав, който изведнъж хвърли светлина сред мрака в ума му. Климен е била разочарована в надеждите, които необузданото въображение на тези актьори бе внезапно изградило върху случката на срещата му с Алин. Бедното дете! Той се усмихна някак странно на Коломбина.

— Вероятно ще бъда сам известно време — каза той, — докато стане ясно на всички, че в края на краищата не съм принц.

— Не сте принц? Е, тогава херцог… или поне маркиз.

— Не съм дори и рицар, освен може би рицар на лесната печалба. Аз съм само Скарамуш. Всичките ми замъци са изградени във въздуха.

Разочарование помрачи живото добродушно лице.

— Пък аз си въобразих…

— Зная — прекъсна я Андре-Луи. — Там е бедата.

Той можа да прецени размерите на тази беда по държането на Климент тази вечер към светските господа, дошли в актьорската стая през антрактите да поднесат почитанията си на несравнимата изпълнителка на любовни роли. Досега ги беше приемала със сдържаност, която налагаше благоприличие. Тази вечер беше безразсъдно весела,! дръзка, почти необуздана.

Андре-Луи й заговори за това внимателно, когато се прибираха заедно, и я посъветва да бъде по-благоразумна в бъдеще.

— Още не сме женени — отвърна му тя хапливо. — Почакай дотогава, сетне критикувай поведението ми.

— Вярвам, че няма да има причини за това тогава — каза той.

— Ти вярваш? Ах, да. Ти много лесно вярваш.

— Климен, аз те обидих. Прости ми.

— Няма значение — отвърна девойката. — Ти си това, което си.

Но и това все още не го обезпокои. Той хващаше откъде идва лошото й настроение; разбираше, макар да не го одобряваше, и понеже го разбираше, прощаваше й. Схващаше също, че лошото настроение се споделя и от баща ми а това направо го забавляваше. Единственото чувство, което можа да породи у него пълното опознаване на мосьо Бине, бе търпеливо презрение. Колкото до останалите актьори от трупата, те бяха склонни да бъдат много мили със Скарамуш. Държаха се почти така, сякаш беше наистина паднал от високото положение, до което го бе издигнало собственото им въображение; или може би се държаха така, понеже виждаха как е подействувало върху Климен това падане от временното и въображаемо издигане.

Единствено Леандър правеше изключение. Привичната му меланхолия като че се беше разпръснала най-после и сега в очите му блестеше злобно удовлетворение, когато се спираха върху Скарамуш, когото продължаваше от време на време да нарича с хитра подигравка „ваше височество“.

На другото утро Андре-Луи почти не видя Климен. В това само по себе си нямаше нищо изключително, защото бе много зает пак с приготовленията за „Фигаро-Скарамуш“, който щяха да играят в събота. А също така въпреки многообразните си театрални задължения посвещаваше сега по един час всяка сутрин на уроци по фехтовка в една школа. Правеше го не само за да запълни една празнина в обучението си, но също (и главно), за да придобие повече грация и самоувереност на сцената. Тази сутрин откри, че го разсейват мисли и за Климен, и за Алин. И колкото да бе странно, Алин бе тази, която го смущаваше повече. Отношението на Климен му се струваше временно явление, на което не заслужаваше да се обръща сериозно внимание. Но мисълта за поведението на Алин към него продължаваше да го измъчва, а още повече го мъчеше мисълта за възможния й брак с мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Това го накара да си спомни самоналожената, но вече полузабравена от него мисия. Беше се похвалил, че ще накара гласа, който мосьо дьо Ла Тур д’Азир се беше помъчил да заглуши, да екне нашир и надлъж из страната. А какво направи след всичките тези хвалби? Разпали страстите на тълпите в Рен и на тълпите в Нант с думи, каквито може би щеше да използува бедният Филип, а след това, когато се видя преследван, побягна като псе, потърси убежище в първата колиба по пътя и там се спотаи и се отдаде на други неща — себични неща. Какъв контраст между обещанието и изпълнението!

Така си мислеше Андре-Луи със самопрезрение. А докато пропиляваше времето си, играеше Скарамуш и съсредоточаваше всичките си надежди върху стремежа скоро да стане съперник на такива личности като Щение и Мероие, мосьо дьо Ла Тур д’Азир гордо шествуваше напред, без някой да му се изпречи на пътя, и правеше каквото си иска. Нямаше смисъл да се казва, че семето, което е посял, дава плод. Че исканията, които бе предявил високо в Нант за Третото съсловие, са били удовлетворени от мосьо Некер главно благодарение на броженията, породени от анонимната му реч. Това не беше негова работа, нито негова мисия. Не му влизаше В работа да се занимава с обновяването на човечеството, нито дори с обновяването на обществения строй във Франция. Неговата цел беше да се погрижи мосьо дьо Ла Тур д’Азир да плати най-скъпата цена за злото, което бе причинил на Филип дьо Вилморен. И чувството му за собствено достойнство не се повишаваше при мисълта, че опасността Алин да се омъжи за маркиза е истинската подбуда за неговата ненавист и спомена за дадения обет. Беше склонен (твърде несправедливо може би) да отхвърли като обикновено извъртане собствените си доводи, че не можел нищо да направи, че всъщност достатъчно било само да си покаже носа, за да бъде задържан и отведен в Рен, и да напусне окончателно сцената на този свят, като увисне на бесилката.

Не е възможно да чете човек тази част от неговите „Изповеди“, без да изпита към него известно съжаление. Човек долавя какво трябва да е било душевното му състояние. Долавя как е бил разяждан от толкова противоречиви чувства и ако има въображение, ще си даде сметка също колко невъзможно е било да вземе някакво друго решение освен това, до което, както той твърди, стигнал — да тръгне в първия момент, когато разбере къде ще е най-полезно за истинската му цел да отиде.

Случи се тата, че първият човек, когото видя, когато излезе на сцената този четвъртък вечер, беше Алин; вторият беше маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Те седяха в една ложа отдясно, непосредствено до сцената. С тях имаше и други — особено биеше на очи една слаба възрастна блестяща дама, за която Андре-Луи предположи, че е контеса дьо Сотрон. Но в първите минути той не виждаше никого другиго освен първите двама, които напоследък не излизаха от ума му. Видът на кой да е от тях щеше да го смути достатъчно много. Когато ги видя двамата заедно, малко остана да забрави защо е излязъл на сцената. Той се стегна и игра. Игра, както сам твърди, с необикновено дръзновение и някога през цялата му кратка, но забележителна кариера не е бил аплодиран толкова много.

Това бе първият удар тази вечер. Вторият дойде след второто действие. Когато влезе в актьорската стая, намери я претъпкана повече от друг път, а в дъното й Климен, над която беше навел стройната си висока снага, с очи, приковани в лицето й, и устни произнасящи някакви думи, стоеше мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Тя беше напълно на негово разположение — привилегия, на която още не се беше радвал никой от светските мъже, имащи навика да идват зад кулисите. Тези по-незначителни господа бяха всички отстъпили пред маркиза, както чакалите отстъпват пред лъва.

Андре-Луи за миг впи поглед, поразен. Сетне, като се съвзе от изненадата, се зае да проучва критично маркиза. Прецени хубостта, изяществото и блясъка му, изтънченото му държание, пълното и непоклатимо самообладание. Но над всичко друго сложи изражението на черните очи, които пиеха прекрасното лице на Климен, и стисна устни.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир не обърна никакво внимание нито на него, нито на втренчения му поглед; нито пък, ако беше обърнал внимание, би познал кой го гледа изпод маската на Скарамуш; нито пък, от друга страна, и да беше познал, поне малко би се загрижил или разтревожил.

Андре-Луи седна настрана, в главата му цареше смут. След малко един превзет млад господин се обърна към него с някакъв въпрос и той си наложи да му отговори, както се очакваше от него. Понеже Климен бе така отделена от другите, а около Коломбина вече се тълпяха кавалери, по-незначителните посетители трябваше да се задоволят с Мадам и с мъжката половина от трупата. Мосьо Бине наистина беше център на весела група, която се заливаше от смях при духовитите му забележки. Той като че ли изведнъж се беше изтръгнал от мрачното настроение на последните два дена, беше прекрасно разположен и Скарамуш забеляза колко настойчиво плъзгаше поглед към дъщеря си и великолепния й кавалер.

Тази вечер Андре-Луи и Климен размениха ядни думи и ядните думи бяха изречени от Климен. Когато Андре-Луи отново и по-настойчиво поиска от годеницата си да бъде по-благоразумна и я помоли да внимава, когато насърчава авансите на такъв човек като мосьо дьо Ла Тур д’Азир, тя стана направо груба. Девойката го смая и зашемети със злобния свадлив тон и с още по-неочакваните си остри ругатни.

Той се помъчи да я увещае и най-после тя стигна до известно споразумение с него:

— Ако си се сгодил с мен само за да се изпречваш на пътя ми, колкото по-скоро сложим край на този годеж, толкова по-добре.

— Значи, ти не ме обичаш, Климен?

— Любовта няма нищо общо с това. Няма да търпи сляпата ти ревност. Едно момиче в театъра трябва да смята за свое задължение да приема почитанията на всички.

— Съгласен съм и в това няма нищо лошо при положение, че то не дава нищо в замяна.

С пребледняло лице и пламтящи очи тя се нахвърли отгоре му:

— Какво точно искаш да кажеш?

— Това, което искам да кажа, е ясно. Едно момиче в твоето положение може да приема всички поднасяни му почитания при положение, че ги приема с достойнство и равнодушие, които ясно да говорят, че няма намерение да подари в замяна никаква благосклонност освен благосклонната си усмивка. Ако е умно, ще гледа почитанията винаги да му се поднасят от обожателите колективно и никой от тях никога да не се ползува от предимството да му говори на саме. Ако е умно, не ще насърчава, не ще подхранва никакви надежди, та да не се окаже някой ден непосилно за него да откаже осъществяването им.

— Какво? Как смееш?

— Аз познавам хората от моя кръг. И познавам мосьо дьо Ла Тур д’Азир — отговори й той. — Той не знае какво е снизходителност, почти не знае какво е човечност; взима каквото пожелае, където и да го намери, без разлика дали му го дават доброволно, или не; човек, който пет пари не дава за нещастията, които сее по пътя на своите удоволствия; човек, който признава само един закон — силата. Помисли си за това, Климен, и се запитай не ти ли засвидетелствувам уважението си, когато те предупреждавам.

С тези думи той излезе, понеже чувствуваше, че ще се унижи, ако продължи да говори на тази тема.

Следващите дни бяха нещастни за него и поне за още един друг човек. Този друг беше Леандър, който изпадна в най-дълбоко униние заради упоритото ухажване на Климен от мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Маркизът не пропускаше нито едно представление: за него имаше постоянно запазена ложа и той неизменно идваше било сам, било с братовчед си мосьо дьо Шабрийан.

Следващия вторник Андре-Луи излезе сам рано сутрин. Беше в лошо настроение, разяждан от завладялото го Чувство на унижение, и се надяваше да разведри ума си с една разходка. Когато сви от улицата към Плас дю Буфе, сблъска се с един слабичък господин с бледно лице, спретнато облечен в черно, с перука, вързана отзад с панделка, и кръгла шапка. Човекът се дръпна, когато го видя, и вдигна лорнета си, след това възкликна с глас, в който звучеше изумление:

— Моро! Къде, по дяволите, си се крил толкова месеца?

Беше Льо Шапелие, адвокатът, водачът на Литературния клуб в Рен.

— Зад полите на Мелпомена96 — каза Скарамуш.

— Не те разбирам.

— Не съм искал да ме разбереш. Какво ще кажеш за себе си, Исак? И какво ще кажеш за света, който като че ли се е спрял на едно място напоследък?

— Спрял се на едно място! — изсмя се Льо Шапелие. — Че къде си-бил тогава? Спрял се на едно място! — Той посочи на другата страна на площада кафене в сянката на мрачния затвор. — Хайде да отидем да пием по един аперитив. Ти си човекът, който най-много ни трябва, човекът, когото сме търсили под дърво и камък, и ето че падаш от небето пред мен!

Те пресякоха площада и влязоха в кафенето.

— Значи, ти мислиш, че светът се е спрял на едно място! Хубава работа! Предполагам, че не си чул за кралската заповед за свикване на Генералните щати и условията за това, че ние трябва да получим, каквото искахме, както ти поиска за нас тука, в Нант! Не си чул, че е издадена заповед за първичните избори — избирането на гласните или избирателите97. Не си чул за новите безредици в Рен миналия месец. Нареждането беше трите съсловия да заседават заедно в Генералните щати на наместничествата, но в Ренското наместничество благородниците са били винаги своеволни. Те направо се вдигнаха на оръжие — шестстотин благородници със слугите си под водачеството на стария ти приятел мосьо дьо Ла Тур д’Азир — и се канеха да ни накълцат, нас, членовете на Третото съсловие, на парчета, та да сложат край на нахалството ни — Той леко се изсмя. — Но, бога ми, показахме им, че и ние можем да се вдигнем на оръжие. Стана това, което сам ти проповядва тук, в Нант, миналия ноември. Ние им се опряхме в добре подготвено сражение из улиците под водачеството на твоя съименник Моро, началника на стражата, и така ги натупахме, че те едва успяха да потърсят убежище в Корделиерския манастир98. Това бе краят на съпротивата им срещу кралската власт и народната воля.

Той продължи много припряно и с големи подробности да описва станалите събития и най-после стигна до въпроса, който, както заяви, го е карал да търси Андре-Луи, докато накрая се отчаял, че ще го намери.

Нант изпращал петдесет делегати в Ренското събрание, което трябвало да избере депутати на Третото съсловие и да редактира изложението с оплакванията им. Самият Рен бил също така напълно представен, докато след като Гаврийак изпращали по двама делегата на всеки двеста или по-малко семейства. И трите селища предявявали искания Андре-Луи да бъде един от неговите делегати. Гаврийак го искал, понеже младежът бил жител на селото и там се знаело какви жертви направил в името на народа; Рен го искал, понеже чул смелата му реч в деня, когато били застреляни студентите; а Нант, за който самоличността му не била известна, го търсел като оратора, който им държал реч под името Omnes Omnibus и набелязал за тях в общи черти изложението, което, както се вярвало, толкова много повлияло върху мосьо Некер при формулиране условията за свикването на Щатите.

Понеже не успели да го намерят, делегациите били съставени без него. Но сега се случило така, че в нантската се открили едно-две свободни места и именно въпросът за попълването на тези свободни места накарал Льо Шапелие да дойде в Нант.

Андре-Луи решително поклати глава в отговор на, предложението на Льо Шапелие.

— Ти отказваш! — възкликна ренският адвокат. — Да не си полудял? Да откажеш, когато те искат от толкова много места? Не разбираш ли, че е повече от вероятно да бъдеш един от избраните депутати, да те изпратят в Генералните щати във Версай да ни представляваш в делото за спасяването на Франция?

Но Андре-Луи, както знаем, че се интересуваше от спасяването на Франция. В момента го интересуваше спасяването-на две жени, които обичаше еднакво силно, макар по безкрайно различен начин, от мъж, когото се беше заклел да унищожи. Той твърдо държа на своя отказ и Льо Шапелие обезсърчено изостави опита си да го убеди.

— Странно е — каза Андре-Луи, — но бях толкова дълбоко затънал в разни дреболии, щото не съм и забелязал че Нант не е заспал в политическо отношение.

— Не е заспал! Приятелю, той е котел, който кипи от политически страсти. Той остава спокоен на повърхността, само защото е убеден, че всичко върви добре. Стига да му се намекне обратното, и ще закипи.

— Дали? — рече замислено Скарамуш. — Може да е полезно да го зная — И промени темата: — Знаеш ли, че Ла Тур д’Азир е тук?

— В Нант? Има смелост, щом се показва. Тук, в Нант хората не са от най-кротките, а те знаят миналото му и ролята, която е изиграл във въстанието в Рен. Чудно ми е, че не са го убили с камъни. Но рано или късно ще го направят. Трябва само някой да го подскаже.

— Това е много вероятно — каза с усмивка Андре-Луи. — Той не се показва много, поне из улиците. Тъй че няма тази смелост, за която говориш; няма изобщо никаква смелост, както му го казах веднъж. Има само нахалство.

На раздяла Льо Шапелие отново се помъчи да го убеди да обмисли предложението му:

— Обади ми, ако промениш решението си. Аз съм отседнал в „Корн дьо Сер“ и ще бъда там до други ден. Ако имаш амбиция, сега му е времето.

— Струва ми се, че нямам — отговори Андре-Луи и си тръгна.

Тази вечер в театъра му хрумна пакостната мисъл да провери това, което Льо Шапелие му бе казал за настроението на хората в града. Те играеха „Страшният капитан“, в последното действие на който Скарамуш разкрива страхливостта на тираничния самохвалец Родомонт.

След смеха, неизменно предизвикван от изобличаването на гръмогласния капитан, оставаше само Скарамуш окончателно да го унищожи с една фраза, различна за всяка вечер според вдъхновението на момента. Този път той реши да придаде на тази фраза политически оттенък.

— Това, о самохвален страхливецо, изобличава твойто празноглавие. Поради високия ти ръст и голямата сабя, която носиш, и ъгъла, под който накривяваш шапката си, хората са се свивали от страх пред теб, вярвали са в теб, въобразявали са си, че си толкова страшен и ужасен, за какъвто безочливо се представяш. Но при първо сблъскване с истински смел човек ти падаш духом, трепериш, жалко хленчиш и голямата ти сабя остава в ножницата. Ти ни напомняш привилегированите класи, когато се намерят пред Третото съсловие.

Това бе дързост от негова страна и Андре-Луи бе готов за всичко: смях, аплодисменти, възмущение или трите заедно. Но не беше готов за това, което последва, А то последва тъй неочаквано и спонтанно от страна на правостоящите и мнозинството от публиката в партера, че той, кажи-речи, се уплаши, както може да се уплаши момче, поднесло клечка кибрит до изсушена от слънцето копа сено. Това бе ураган от бесни ръкопляскания. Хората скачаха на крака, качваха се по пейките, размахваха шапките във въздуха, оглушаваха го със страхотните си одобрителни крясъци. И това продължи чак докато падна завесата.

Скарамуш стоеше замислено усмихнат, със стиснати устни. В последния миг бе доловил с поглед лицето на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, подало се повече от друг път от полумрака на ложата, и това бе лице, изкривено от гняв, с пламтящи очи.

— Боже мили! — изсмя се Родомонт, съвзел се от истинска уплаха, последвала сценичния му ужас. — Много умееш, да ги гъделичкаш там, където трябва, Скарамуш.

Скарамуш го погледна и се усмихна.

— То е полезно при случай — каза той и отиде в гардеробната да се преоблече.

Но го очакваше мъмрене. В театъра го задържаха въпроси, свързани с декорите за новата пиеса, която щяха да поставят на другия ден. Докато свърши с работата, цялата трупа отдавна вече си беше отишла. Той повика носилка и самичък тръгна с нея към хана. Това бе един от дребните луксове, които можеше да си позволи благодарение на сегашното си сравнително охолно положение.

Когато влезе в общата стая на трупата на горния етаж, Мосьо Бине високо и буйно говореше. Скарамуш бе доловил гласа му още на стълбите. При влизането му Бине се пресече и се обърна с лице към него.

— Ето ви най-после! — Този поздрав бе тъй чудноват, че Андре-Луи само го изгледа с лека изненада. — Чакам да ми дадете обяснение за срамната сцена, която предизвикахте тая вечер.

— Срамна ли? Нима е срамно публиката да ме аплодира?

— Публиката ли? Изметът, искате да кажете. Навярно желаете да ни лишите от покровителството на всички благородници с просташкото ви разпалване на долните страсти у тълпата.

Андре-Луи мина край мосьо Бине и се приближи до масата. Той с презрение сви рамене. Този човек в края на краищата го обиди.

— Вие грубо преувеличавате… както обикновено.

— Аз не преувеличавам. И аз съм господар на моя театър. Това е трупата Бине и тя ще бъде ръководена, както го желае Бине.

— Кои са благородните господа, загубата на чието покровителство на театър Фейдо ще се усети тъй остро? — попита Андре-Луи.

— Вие загатвате, че няма такива? Ето къде грешите. Тази вечер след представлението при мен дойде господин маркиз дьо Ла Тур д’Азир и ми говори извънредно остро за скандалното ви предизвикателство. Аз бях принуден да се извиня и…

— Толкова по-глупаво от ваша страна — каза Андре-Луи. — Човек, който уважава себе си, би показал на този господин вратата — Лицето на мосьо Бине започна да става мораво. — Вие наричате себе си глава на трупата Бине, заявявате самохвално, че искате да бъдете господар на своя театър, а се сковавате като лакей пред първия срещнат нахалник, който идва зад кулисите да ви каже, че не му харесала някоя реплика, изречена от член на трупата ви! Казвам ви пак, че ако наистина уважавахте себе си, щяхте да го изпъдите.

Няколко актьора от трупата, които бяха чули оскърбителния тон на маркиза и негодуваха против хвърлената върху всички им обида, замърмориха одобрително.

— И казвам още — продължи Андре-Луи, — че един човек, който уважава себе си, по съвсем други причини би се зарадвал и не би изтървал случая да посочи на мосьо дьо Ла Тур д’Азир вратата.

— Какво искате да кажете с това? — В този въпрос прозвуча гръмотевица.

Андре-Луи обиколи с поглед трупата, насядала около масата на вечеря.

— Къде е Климен? — попита той рязко.

Леандър скочи да му отговори, пребледнял в лицето, напрегнат и треперещ от възбуждение:

— Тя напусна театъра с каляската на маркиз дьо Ла Тур д’Азир веднага след представлението. Чухме го да й предлага да я докара тука в хана.

Андре-Луи погледна часовника върху камината. Имаше неестествено спокоен вид.

— Трябва да е било преди един час… май повече. И тя още не е пристигнала?

Очите му потърсиха очите на мосьо Бине. Мосьо Бине отбягна да го погледне. Отговори му пак Леандър:

— Още не.

— Аха! — Андре-Луи седна и си сипа вино. В стаята настъпи тягостно мълчание. Леандър го наблюдаваше в очакване. Коломбина — съчувствено. Дори мосьо Бине като че ли очакваше Скарамуш да му подаде следващата реплика. Но Скарамуш го разочарова. — Оставихте ли ми нещо за ядене? — попита той.

Към него побутнаха чинии. Той спокойно си сипа храна-и почна да яде, очевидно с добър апетит. Мосьо Бине седна, наля си вино и пи. След това се опита да поведе разговор с едного, с другиго. Отговаряха му кратко, едносрично. Мосьо Бине, изглежда, не се ползуваше с благоволението на трупата си тази вечер.

Най-после се чу шум на колелета и трополене на спиращи копита под прозореца. Сетне гласове и високият звънлив смях на Климен стигнаха горе до тях; Андре-Луи продължаваше да яде с пълно равнодушие.

— Какъв актьор! — каза тихичко Арлекин на Полишинел и Полишинел мрачно кимна.

Тя влезе, както изпълнителка на главната роля излиза да се поклони пред публиката — с високо вдигната глава, издадена напред брадичка, с очи, искрящи от смях: беше олицетворение на тържество и дързост. Бузите й пламтяха и буйната светлокестенява коса, която увенчаваше главата и, бе леко разрошена. В лявата си ръка носеше огромен букет бели камелии. Блясъкът на скъпоценен брилянт почти веднага привлече погледа на всички към средния й пръст. Баща й скочи да я посрещне с необичайна проява на родителска нежност:

— Най-после, дете мое!

Той я заведе до масата. Климен седна на един стол малко уморено, малко отпуснато, но усмивката не слезе от лицето й дори когато погледна през масата към Скарамуш. Единствено Леандър, който я наблюдаваше внимателно с жаден, навъсен поглед, откри нещо като страх да се появява за миг в светлокафявите очи между трепкащите ресници.

Андре-Луи обаче все още продължаваше невъзмутимо да яде, без дори да погледне към нея. Постепенно другите започнаха да схващат, че колкото е сигурно очакването да се разиграе сцена, толкова сигурно е и това, че няма да има никаква сцена, докато те са в стаята. Най-после Полишинел пръв даде сигнал, като стана и излезе, и след две минути там останаха само мосьо Бине, дъщеря му и Андре-Луи. Едва тогава Андре-Луи остави ножа и вилицата, накваси си гърлото с глътка бургундско, облегна се на стола си и загледа Климен.

— Вярвам — заговори той, — че разходката е била приятна, мадмоазел.

— Извънредно приятна, мосьо — Тя дръзко се мъчеше да не му отстъпи в спокойствието, но не можа напълно да сполучи.

— И доходна, ако мога да преценя брилянта от това разстояние. Трябва да струва поне двеста луидора, а то е огромна сума дори за толкова богат благородник като мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Много ли ще е нахално от страна на човек, който е имал намерение да стане ваш съпруг, да ви запитам, мадмоазел, какво сте му дали в замяна?

Мосьо Бине избухна в груб смях, странна смесица от цинизъм и презрение.

— Не съм дала нищо — отговори с възмущение Климен.

— О! Тогава брилянтът е нещо като предплата.

— Боже мой, човече, вие се държите неприлично! — протестира мосьо Бине.

— Неприлично ли? — Андре-Луи обърна святкащите си очи към бащата и го жегна с такова презрение, че старият нехранимайко гузно се размърда на стола си. — Вие ли ще говорите за приличие, Бине? Още малко и ще ме накарате да загубя самообладание, а това е нещо, което мразя повече-от всичко друго! — Бавно погледът му се върна към Климен, която седеше облакътена на масата, с брадичка, подпряна на дланите, и го гледаше с нещо между насмешка и предизвикателство. — Мадмоазел — заговори той отмерено, — единствено от гледна точка на собствените си интереси искам да поразмислите накъде сте тръгнали.

— Аз съм напълно в състояние да размисля сама и да взема решение без вашите съвети, мосьо.

— Сега ви го рекоха — изкикоти се Бине. — Надявам се, че ви хареса.

Андре-Луи попребледня; в големите му тъмни очи, които продължаваха настойчиво да я гледат, се четеше, че не може да повярва на себе си. На Бине той не обръщаше никакво внимание.

— Положително, мадмоазел, вие не искате да кажете, че по собствена воля, с отворени очи и пълно разбиране на това, което вършите, бихте предпочели пред почтеното съпружество… това, което могат да ви предложат мъже като мосьо дьо Ла Тур д’Азир?

Мосьо Бине широко размаха ръка и се обърна към дъщеря си:

— Чуваш ли го, тоя сладкодумен благочестивец! Може би ще повярваш най-после, че женитбата с него ще те опропасти. Той вечно ще ти е на пътя, неудобният съпруг, за да проваля всеки твой шанс, мойто момиче.

Тя кимна с хубавата си главичка да изрази съгласието си.

— Започва да ми се вижда отегчителен с глупавата си ревност — призна тя. — Боя се, че като съпруг ще бъде нетърпим.

Андре-Луи усети да му се стяга сърцето. Но, верен на актьорската си природа, с нищо не го показа. Позасмя се, не много приятно, и стана.

— Поклон пред вашия избор, мадмоазел. Ще се моля да не съжалявате.

— Да съжалява ли! — възкликна мосьо Бине. Той се смееше с облекчение, след като дъщеря му най-после се беше отървала от кандидат, когото по начало не одобряваше, ако се изключат няколкото часа, когато наистина го беше взел за високопоставен ексцентрик. — За какво да съжалява? Че е приела покровителството на един благородник, толкова влиятелен и богат, че й подарява като някаква дреболийка брилянт, който струва, колкото една актриса от Комеди Франсез печели за цяла година? — Той се изправи и пристъпи към Андре-Луи. Настроението му започна да става примирително. — Хайде, хайде, приятелю, няма защо да ни се сърдите сега. И таз хубава! Нима бихте се изпречили на пътя на момичето? Всъщност не можете да я обвинявате, че е направила този избор. Помислили ли сте какво значи това за нея? Помислили ли сте, че под покровителството на такъв виден господин няма върхове, които тя да не може да достигне? Не виждате ли какъв чуден късмет е то? Положително, ако я обичате, особено като сте такъв ревнив, не бихте искали нищо друго.

Андре-Луи продължително го изгледа мълчешком. Сетне пак се изсмя.

— О, вие сте фантазьор — каза той. — Не сте реалист — Завъртя се на токове и се запъти към вратата.

Тази постъпка, а още повече презрението в погледа, смехът и думите му дълбоко уязвиха мосьо Бине и убиха примирителното му настроение.

— Ние сме фантазьори, а? — извика той и се обърна да проследи отиващия си Скарамуш с малките си очички, които сега бяха неизразимо злобни. — Фантазьори, защото предпочитаме влиятелното покровителство на този голям благородник пред женитба с едно жалко безименно копеле. Да, ние сме фантазьори!

Андре-Луи се обърна, сложил ръка на дръжката на вратата.

— Не — рече той, — аз сгреших. Не сте фантазьори. Вие сте само подлеци… и двамата — И излезе.

XРАЗКАЯНИЕ

Мадмоазел дьо Керкадиу се разхождаше с леля си на грейналото слънце една неделя сутрин през март по широката тераса на замъка дьо Сотрон.

При вродения си благ нрав беше странно раздразнителна напоследък и показваше признаци на цинични житейски познания, които убеждаваха мадам дьо Сотрон повече от всичко друго, че брат й Кентен е възпитал детето по скандален начин. Алин като че ли беше осведомена за всички неща, които едно момиче е по-добре да не знае, и не знаеше всичко, което едно момиче би трябвало да знае. Такова поне бе становището на мадам дьо Сотрон.

— Кажете ми, мадам — попита Алин, всички мъже ли са скотове?

За разлика от брат си мадам контесата беше висока и с величествена снага. В дните преди женитбата й с мосьо дьо Сотрон злобни хора говореха, че била единственият мъж в семейството. Сега тя измери дребната си племенница от висотата на ръста си с изненадан поглед.

— Наистина, Алин, ти обладаваш способността да задаваш най-затрудняващи и непристойни въпроси.

— Може би защото намирам живота затрудняващ и непристоен.

— Живота ли? Едно младо момиче не би трябвало да говори за живота.

— Защо не, щом и аз съм жива? Да не искате да кажете, че е непристойно човек да бъде жив?

— Не е пристойно за едно младо неомъжено момиче да се мъчи да узнае твърде много за живота. Колкото за нелепия ти въпрос относно мъжете, когато ти напомня, че мъжът е най-благородното творение на бога, може би ще сметнеш, че си получила отговор.

Мадам дьо Сотрон не желаеше да говори повече на тази тема. Но възмутителното възпитание на мадмоазел дьо Керкадиу я беше направило вироглава.

— Щом е така — каза тя, — ще ми кажете ли защо тъй непреодолимо ги привличат безпътните представителки на нашия пол?

Мадам се закова на място и вдигна ръце от възмущение. След това погледна Алин отвисоко, понамръщила хубавия си извит нос.

— Понякога… всъщност често, скъпа Алин, човек съвсем не може да те разбере. Ще пиша на Кентен, че колкото по-скоро те омъжи, толкова по-добре ще бъде за всички.

— Чичо Кентен е предоставил решаването на този въпрос мен — напомни й Алин.

— Това — каза мадам с дълбоко убеждение — е последната и най-безобразната му грешка. Къде се е чуло да се предостави на едно момиче да реши въпроса за собствената си женитба? То е… почти неприлично да го караш да мисли за такива неща — Мадам дьо Сотрон потръпна. — Кентен е недодялан човек. Държането му е нечувано. Да, трябва мосьо дьо Ла Тур д’Азир да се пери пред тебе, та да решиш дали ще ти подхожда за съпруг! — Тя пак потръпна. — Това е просташко… това е почти гнусно… Боже мой! Когато аз се омъжих за вуйчо ти, всичко наредиха нашите родители. Аз го видях за първи път, когато дойде да подпише брачния договор. Щях да умра от срам, ако беше станало другояче. И тези работи трябва да се нареждат точно така.

— Без съмнение вие сте права, мадам. Но понеже в моя случай работите не се нареждат така, ще ми простите, ако постъпвам не както в другите случаи. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир желае да се ожени за мен. Беше му разрешено да ме ухажва. Ще се радвам, ако го уведомите, че може да престане да идва.

Мадам дьо Сотрон се спря, вкаменила се от изумление. Дългото й лице побеля; тя като че ли едва можеше да си поеме дъх.

— Но… но… какво говориш? — заекна тя. Алин спокойно повтори думите си.

— Но това е нечувано! Ние не можем да ти позволим да си играеш с един господин като мосьо маркиза! Нали само преди седмица и нещо ти позволи да го уведомим, че ще станеш негова съпруга!

— Направих го в момент на… прибързаност. След това поведението на самия господин маркиз ме убеди, че съм направила грешка.

— Но… боже мой! — възкликна контесата. — Сляпа ли си, за да не видиш каква голяма чест ти се оказва? Господин маркизът ще те направи най-знатната дама в Бретан! Въпреки това, каквото си глупаче и какъвто по-голям глупак е Кентен, ти си правиш шеги с този изключителен късмет! Послушай ме! — Тя вдигна предупреждаващо показалеца си. — Ако продължаваш с тези глупави настроения, мосьо дьо Ла Тур д’Азир може окончателно да оттегли предложението си и да си отиде справедливо огорчен.

— Това, мадам, както се мъча да ви обясня, е най-голямото ми желание.

— Ах, ти си луда!

— Може би, мадам, аз мисля трезво, когато предпочитам да се ръководя от инстинкта си. Може дори да съм права, като се възмущавам, че мъжът, който се домогва да стане мой съпруг, същевременно отдава така упорито почит на една нищожна актриса от Фейдо.

— Алин!

— Не е ли вярно! Или може би не ви се вижда странно, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир се държи така в такъв момент?

— Алин, ти си такава една невъзможна смесица! Има моменти, когато ме смайваш с неприличните си изрази; в други ме изумяваш с прекомерното си благонравие. Струва ми се, че си била възпитана като дребна еснафка. Да, точно така: дребна еснафка! Кентен винаги е бил в душата си малко като търговец на дребно.

— Аз исках да зная вашето мнение за държането на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, мадам. Не за моето.

— Но то е проява на неприличие от твоя страна — да забелязваш такива неща. Би трябвало да не знаеш за тях и просто не виждам кой е така… така безсърдечен да те осведомява. Но понеже си вече осведомена, би трябвало поне да си благоприлично сляпа за нещата, които стават извън… извън кръга на една добре възпитана госпожица.

— И те ще продължат да бъдат извън моя кръг, когато се омъжа?

— Ако си разумна. Би трябвало да живееш, без да ги знаеш. Това… това загрозява твоята невинност. За нищо на света не бих искала мосьо дьо Ла Тур д’Азир да узнае, че си така изключително осведомена. Ако беше възпитана, както се следва, в манастир, никога не би ти се случило подобно нещо.

— Но вие не ми отговаряте, мадам! — възкликна с отчаяние Алин. — Въпросът не е за моето целомъдрие, а за целомъдрието на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Целомъдрие! — Устните на мадам затрепераха от ужас. Ужас се изписа на лицето й. — Къде си могла да научиш тази страшна, тази неприлична дума?

И тогава мадам дьо Сотрон се наложи над чувствата си. Тя си даде сметка, че тук бяха необходими голямо спокойствие и благоразумие.

— Дете мое, понеже знаеш толкова много неща, които не би следвало да знаеш, няма да постъпя зле, ако добавя, че един господин трябва да има такива малки развлечения.

— Но защо, мадам? Защо е така?

— Ах, боже мой, ти искаш да ти обяснявам загадките на природата. То е така, защото е така. Защото мъжете са такива.

— Искате да кажете, защото мъжете са скотове, точно това, с което започнах въпроса си.

— Ти си непоправимо глупава, Алин.

— Искате да кажете, че не виждам нещата, както ги виждате вие, мадам. Аз не желая чак толкова много, както, изглежда, мислите, и все пак положително имам правото да желая, докато ухажва мен, мосьо дьо Ла Тур д’Азир да не ухажва в същото време една пачавра от театъра. Чувствувам, че това създава невидима връзка между мен и тази гадна твар, която ме мърси и оскърбява. Маркизът е пън, чието ухажване в най-добрия случай не надминава надути комплименти, глупави и неоригинални. От тях няма никаква полза, когато се откъсват от устни, още топли от мръсните целувки на тази жена.

Мадам бе скандализирана тъй безкрайно много, че за миг онемя. След това възкликна:

— Боже мой! Никога не бих допуснала, че имаш такова безсрамно въображение!

— Това става въпреки волята ми, медам. Всеки път, когато устните му докоснат моите пръсти, неволно помислям за последното нещо, което са докосвали. Аз веднага излизам да си измия ръцете. Следващия път, мадам, освен ако бъдете толкова добра да му предадете желанието ми, ще заповядам да ми донесат вода и ще ги измия в негово присъствие.

— Но как да му го кажа? Как… с какви думи мога да предам такова желание? — Мадам беше потресена.

— Бъдете откровена с него, мадам. Така е най-лесно в края на краищата. Кажете му, че колкото и да му е бил нечист животът в миналото, колкото и нечист да смята, че ще бъде този живот в бъдеще, той трябва поне да се помъчи да го запази чист, когато се доближава с брачни намерения до една непорочна и неопетнена девственица.

Мадам се дръпна назад, запуши ушите си с ръце и на хубавото й лице се изписа ужас.

— О, как можеш? — едва промълви тя. — Как можеш да употребяваш такива страшни изрази? Къде си могла да ги научиш?

— В черквата — отговори Алин.

— О, но в черквата се казват много неща, които… които човек не би и помислил да каже в обществото. Скъпо мое дете, как бих могла да предам такова нещо на господин маркиза? Нима мислиш, че бих могла?

— Да му го предам аз?

— Алин!

— Е, това е — каза Алин. — Нещо трябва да се направи, което да ме защити от оскърбление. Аз съм напълно отвратена от господин маркиза… отвратителен човек! И колкото и чудесно може да е да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир, да си кажа правото, по-скоро бих се омъжила за обущар, който наистина спазва приличие.

Тя го изрече така разпалено и с такава очевидна непоклатимост, че мадам дьо Сотрон се изтръгна от отчаянието си, за да се помъчи да я убеди. Алин бе нейна племенница, а такъв брак в семейството би бил от полза за целия род. На всяка цена трябваше да положи усилия нищо да не го осуети.

— Слушай, миличка — каза тя. — Нека пообмислим. Господин маркизът не е тук и ще се върне чак утре.

— Вярно. И аз зная къде е отишъл… или поне с кого е отишъл. Боже мой, при това тази повлекана има баща и един глупак, който възнамерява да я направи своя съпруга, а нито единият, нито другият намира за добре да предприеме нещо! Предполагам, те са съгласни с вас, мадам, че на един голям благородник трябва да се позволят някои дребни развлечения. — Презрението й гореше като огън. — Но какво се канехте да кажете, мадам?

— Че в други ден ти се връщаш в Гаврийак. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир вероятно ще те последва след някой и друг ден.

— Искате да кажете, когато му прегори този мръсен огън?

— Наречи го, както желаеш. — Мадам безспорно беше се отчаяла вече, че ще може да накара племенницата си да не употребява неприлични изрази. — В Гаврийак няма да има никаква мадмоазел Бине. Тази история ще бъде в миналото. Много жалко, че той се запозна с нея в такъв момент. Малката е много привлекателна, не можеш да отречеш. И се налага да правиш известни отстъпки.

— Господин маркизът ми направи официално предложение преди една седмица. Отчасти за да удовлетворя желанието на семейството и отчасти… — Тя се пресече, поколеба се за миг и продължи с тъпа болка в гласа: — отчасти защото като че ли няма особено значение за кого ще се омъжа, дадох съгласието си. Това съгласие, по причините, които ви изложих, мадам, сега искам окончателно да оттегля.

Мадам изпадна в безумно вълнение:

— Алин, никога няма да ти простя! Чичо ти Кентен ще бъде отчаян. Ти не знаеш какво говориш, не знаеш от какво чудно нещо се отказваш. Не съзнаваш ли положението ги, обществения ранг, с който си била родена?

— Ако не го съзнавах, мадам, отдавна да съм сложила край на цялата тази история. Ако съм търпяла това ухажване дори за един-единствен миг, то е било, защото си давам сметка за важността на подходящ брак в светския смисъл. Но аз искам от брака нещо повече, а чичо Кентен е предоставил решението на мен.

— Бог да му прости! — рече мадам. След това побърза да продължи: — Остави сега това на мен, Алин. Остави ме аз да те водя… о, остави ме аз да те водя! — Тонът й бе умоляващ. — Аз ще се посъветвам с вуйчо ти Шарл. Но недей взима окончателно решение, докато не се размине тази нещастна история. Шарл ще знае как да уреди въпроса. Господин маркизът ще изкупи грешката си, щом го изисква тиранията ти, но без да облича власеница и да си посипва главата с пепел. Нали няма да искаш чак толкова много?

Алин сви рамена.

— Аз не искам изобщо нищо — каза тя и това не беше нито съгласие, нито отказ.

Затова мадам дьо Сотрон поговори със съпруга си, дребничък мъж на средна възраст, много аристократичен на вид и надарен с доста остър ум. Тя му говори със съвсем същия тон, с който Алин бе говорила на нея и който тя беше сметнала за толкова безсрамно неприличен от страна на Алин. Дори си послужи с няколко нейни фрази.

Резултатът беше този, че в понеделник следобед, когато най-после завръщащата се каляска на мосьо дьо Ла Тур д’Азир спря пред замъка, господин контът дьо Сотрон излезе да го посрещне й пожела да поговори с него, преди да се бе преоблякъл.

— Жерве, ти си глупак — беше прекрасният увод, с който започна господин контът.

— Не ми казваш нищо ново, Шарл — отговори господин маркизът. — От коя точно глупост си правиш труда да се оплачеш?

Той се отпусна уморено на едно канапе, изтегна дългата си изящна снага и погледна нагоре към приятеля си с уморена усмивка на това благородно хубаво бледо лице, което сякаш не признаваше пристъпите на старостта.

— От последната. Тази актриса Бине.

— Това ли! Пфу! Един епизод; надали дори и глупост.

— Глупост… в такъв момент — настоя Сотрон. Маркизът го изгледа въпросително. Контът продължи: — Алин! — произнесе той многозначително. — Тя е научила. Откъде е научила, не мога да ти кажа, но е научила и е дълбоко оскърбена.

Усмивката изчезна от лицето на маркиза. Той седна.

— Оскърбена? — В гласа му прозвуча тревога.

— Разбира се. Нали я знаеш каква е. Знаеш идеалите, които си е изградила. За нея е обидно, че в такъв момент, когато си тука, за да ухажваш нея, си се впуснал и в тази история с малката Бине.

— Ти отде знаеш? — попита Ла Тур д’Азир.

— Доверила се на леля си. И бедното дете като че ли има известно право. Казала, че нямало да търпи да идваш и да й целуваш ръка с устни, които са още замърсени от… Ах, нали разбираш! Можеш да прецениш впечатлението, което такова нещо е направило на едно непорочно, чувствително момиче като Алин. Тя казала (по-добре да ти го съобщя), че следващия път, когато й целунеш ръка, ще заповяда да й донесат вода и ще си измие ръката в твое присъствие.

Лицето на маркиза пламна. Той стана прав. Като познаваше буйния му деспотичен нрав, мосьо дьо Сотрон се приготви за гневен изблик. Но той не настъпи. Маркизът се отвърна от него, бавно се запъти към прозореца с наведена глава и ръце на гърба. Там спря и заговори, без да се обърне, и в гласа му прозвучаха едновременно, надменност и тъга.

— Ти си прав, Шарл, аз съм глупак… проклет глупак? Имам още толкова ум, че да разбера това. Виновен е начинът, по който съм живял, предполагам. Никога не съм се изправял пред необходимостта да си откажа нещо, което съм искал — Тогава изведнъж се завъртя кръгом и избухна: — Но, боже мой, аз искам Алин… както още никога не съм искал нещо! Струва ми се, че ще се погубя от яд, ако с глупостта си се лиша от нея — Той се плесна по челото. — Аз съм скот! Трябваше да зная, че ако, тази прекрасна светица дочуе за тия мои дребни лудории, ще изпита към мен презрение; и казвам ти, Шарл, готов, съм да мина през огън, за да си възвърна уважението й.

— Надявам се, че ще можем да се завърнем при по-леки условия — каза Шарл и след това, за да разведри положението, което започваше да му досажда със своята сериозност, тъповато се пошегува: — От тебе се иска само да се въздържаш да минаваш през известни огньове, които според мадмоазел нямат чак толкова пречистващо свойство.

— Колкото до малката Бине, то, е свършено… свършено — каза маркизът.

— Поздравявам те. Кога взе това решение?

— Ей сега. Какво ли не бих дал да го вземех преди Двадесет и четири часа! Всъщност… — той сви рамене — знаеш, двадесет и четири часа с нея ми стигнаха, както биха стигнали за кой да е мъж: продажница, малка кариеристка с душа на уличница. Уф! — Той се потресе, отвратен от самия себе си и от нея.

— А, така става по-лесно за теб — забеляза цинично мосьо дьо Сотрон.

— Не говори така, Шарл. Не е така. Ако не беше такъв глупак, щеше да ме предупредиш по-рано.

— Може да излезе, че съм те предупредил достатъчно навреме, ако си вземеш бележка от предупреждението.

— Няма покаяние, на което да не съм готов. Ще падна по очи в краката й. Ще се унижа пред нея. Ще се изповядам в дух на истинско разкаяние и ако ми помогне бог, ще изпълня намерението си да се поправя заради нея — Беше трагично сериозен.

За мосьо дьо Сотрон, който никога не го беше виждал да се държи другояче освен въздържано, високомерно и подигравателно, това бе поразително откритие. Горе-долу му се искаше да се дръпне настрана: изпитваше чувството, че наднича, надзърта през ключалка. Той плесна приятеля си по рамото.

— Драги ми Жерве, това е великолепно романтично настроение. Стига приказки. Поддържай това настроение и аз ти обещавам, че скоро всичко ще се нареди. Аз ще бъда твой посредник и няма да има откакво да се оплачеш.

— Но не мога ли сам да отида при нея?

— Ако си достатъчно умен, веднага ще се махнеш. Пиши й, в случай че желаеш: поднеси й разкаянието си писмено. Аз ще й обясня защо си заминал, без да се обадиш. Ще й кажа, че си го направил по мой съвет, и ще го обясня тактично. Аз съм добър дипломат, Жерве. Можеш да се осланяш на мен.

Господин маркизът вдигна глава и откри лице, посърнало от мъка. Той протегна ръка:

— Добре, Шарл. Направи ми тази услуга и разчитай на приятелството ми винаги, когато се наложи.

XIСБИВАНЕТО В ТЕАТЪР ФЕЙДО

Маркизът остави своя домакин да действува като негов пълномощник пред мадмоазел дьо Керкадиу и да й обясни, че единствено дълбокото му разкаяние го е принудило да си тръгне, без официално да се сбогува с нея, след което замина от имението Сотрон, обвит в облак от униние. Двадесет и четири часа с малката Бине се оказаха повече от достатъчно за мъж с неговия взискателен и изтънчен вкус. Той си спомняше за този епизод с погнуса (неизбежната психологична реакция), не можеше да се начуди на себе си, че до вчера е могъл да я намира толкова желана, и се кълнеше, че заради едно такова мимолетно нищо и никакво удоволствие е могъл да изложи на опасност шансовете си да спечели мадмоазел дьо Керкадиу за съпруга. В душевното му състояние в края на краищата нямаше нищо изключително, тъй че е излишно да се разпространявам повече по този въпрос. То беше резултат от сблъскването на скотското с ангелското начало, от които е съставена природата на всеки мъж.

Шевалие дьо Шабрийан, който всъщност заемаше положение, сходно с това на камериер на маркиза, седеше срещу него в огромната каляска. Малка сгъваема масичка стоеше между тях и шевалие предложи една игра на пикет99. Но господин маркизът нямаше настроение да играе карти. Беше погълнат от мислите си. Докато трополяха по настилката на нантските улици, той си спомни обещанието, което бе дал на малката Бине, да я види тази вечер в „Неверният любовник“. А сега бягаше от нея. Тази мисъл му беше противна по две причини: нарушаваше дадена дума и постъпваше като страхливец. А имаше и нещо повече. Беше дал повод на продажната малка уличница (сега я наричаше мислено така, и с известно основание) да очаква от него известни благоволения освен разточителните възнаграждения, които вече й беше дал. Малката мошеничка се беше опитала, кажи-речи, да се пазари с него за бъдещето си. Трябвало да я заведе в Париж, да й вземе квартира (както се казваше и още се казва) и под сянката на влиятелното му покровителство да се погрижи вратите на големите театри да се отворят пред дарбите й. Не беше, както с благодарност си спомняше, съвсем обещал това. Нито беше й отказал определено. Сега ставаше необходимо да се разберат, понеже се виждаше принуден да избира между повърхностното си увлечение по нея (увлечение, което бе вече заситено) и дълбоката, почти възвишена любов към мадмоазел дьо Керкадиу.

Честта му, както смяташе маркизът, изискваше от него незабавно да се избави от това двойнствено положение. Малката Бине, разбира се, щеше да направи сцена, но той знаеше най-подходящия лек, прилаган при истерия от този род. Парите в края на краищата си имат своите добри страни.

Той дръпна шнура. Каляската спря, на вратата се появи лакей.

— В театър Фейдо — каза маркизът.

Лакеят изчезна и каляската пое нататък. Мосьо дьо Шабрийан цинично се засмя.

— Ще те помоля да не се подсмиваш — тросна се маркизът. — Ти не разбираш.

След това обясни. Това бе рядко благоволение от негова страна. Но пък не можеше да допусне да не бъде разбран правилно по такъв въпрос. Шабрийан стана сериозен, послушен на крайната сериозност на маркиза.

— Защо не й пишеш? — предложи той. — Да си призная, за мен това би било по-лесно.

Нищо не би могло да разкрие душевното състояние на маркиза по-добре от отговора му:

— Писмата може да бъдат занесени на погрешен адрес или да бъдат погрешно разбрани. На две опасности не бих искал да се излагам. Ако не ми отговори, никога не ще зная кое от двете се е случило. А пък няма да бъда спокоен, докато не се уверя, че съм сложил край на тази история. Каляската може да почака, докато сме в театъра. След това ще продължим. Ще пътуваме през нощта, ако се наложи.

— Уф? — рече мосьо дьо Шабрийан с гримаса. Но това беше всичко.

Голямата кола спря пред осветения вход на Фейдо и господин маркизът слезе. Той влезе в театъра с Шабрийан, с което несъзнателно се остави в ръцете на Андре-Луи.

Андре-Луи бе в състояние на пълен бяс поради дългото отсъствие на Климен от Нант в компанията на господин маркиза и това се подхранваше от непоносимото благодушие, с което мосьо Бине гледаше на подобно събитие от безспорно значение.

Колкото и да си даваше вид, че се държи на духовната висота на стоиците, и се мъчеше да съди напълно безпристрастно, в сърцето и душата си Андре-Луи се измъчваше и негодуваше. Виновната не беше Климен. Беше се излъгал в нея. Тя беше само нещастно слабо оръдие, движено безпомощно от всеки подтик, колкото и да е непочтен, стига да й обещава напредък. Страдаше от проклятието на алчността и той се поздравяваше, че го е открил, преди да я направи своя съпруга. Сега не изпитваше към нея нищо освен известно състрадание и леко презрение. Състраданието, идеше от любовта, която тя напоследък бе събудила у него. То би могло да се оприличи на утайката от любовта — всичко, което е останало, след като силното вино е било-източено. Гнева си той пазеше за нейния баща и прелъстителя й.

Мислите, които се надигаха у него този понеделник сутрин, когато се узна, че Климен още не се е върнала от разходката си предишния ден с каляската на господин маркиза, бяха вече достатъчно злобни и без да ги разпали повече обезумелият Леандър.

Досега отношението на двамата един към друг почиваше върху взаимно презрение. Това явление е било често забелязвано в подобни случаи. Сега това, което като че ли беше общо тяхно злощастие, ги събра в своеобразен съюз. Така поне оцени положението Леандър, когато тръгна да търси Андре-Луи, който с привидно безразличие пушеше лула на кея точно срещу хана.

— Как не те е срам! — каза Леандър. — Как можеш да не се притесняваш и да пушиш в такъв момент?

Скарамуш огледа небето.

— Не ми се вижда много студено. Слънцето грее — каза той. — Много ми е хубаво тук.

— Да не говоря за времето? — Леандър беше много развълнуван.

— Че за какво друго? — За Климен, разбира се!

— О! Тази дама вече не ме интересува — излъга Андре-Луи.

Леандър стоеше пред него, хубава фигура, хубаво облечен през тези дни, косата му добре напудрена, чорапите му от коприна. Лицето му беше бледо, големите очи изглеждаха още по-големи от друг път.

— Вече не те интересува? Няма ли да се ожениш за нея?

Андре-Луи духна облаче дим.

— Не вярвам да искаш да ме обидиш. И въпреки това ми предлагаш да живея с огризките, останали от други мъже.

— Боже мой! — възкликна Леандър и го изгледа продължително. Сетне отново избухна: — Съвсем ли нямаш сърце? Винаги ли си Скарамуш?

— Какво искаш да правя? — попита Андре-Луи на свой ред с израз на учудване, макар и слабо.

— Не искам да и позволиш да те напусне ей тъй, без борба.

— Но тя вече ме е напуснала — Андре-Луи посмука лулата си една-две минути, докато Леандър свиваше и отпускаше юмруци в безсилна ярост. — А какъв смисъл има да се бориш с неизбежното? Ти бори ли се, когато аз я отнех от теб?

— Тя не беше моя, за да ми я отнемеш. Аз само се домогвах, обаче ти спечели съревнованието. Но дори да беше другояче, може ли да се прави такова сравнение? Онова беше въпрос на чест; това е… това е мръсотия!

Неговото вълнение трогна Андре-Луи. Той хвана Леандър под ръка.

— Ти си добро момче, Леандър. Радвам се, че се намесих и те спасих от съдбата ти.

— О, ти не я обичаш! — извика разгорещено Леандър. — Никога не си я обичал! Ти не знаеш какво значи да обичаш, иначе нямаше да говориш така. Боже мой! Ако тя беше моя годеница и се случеше това нещо, аз щях да убия този мъж… да го убия! Чуваш ли ме? А ти… Ах, ти, ти излизаш тука и пушиш на чист въздух, и говориш за нея, че била огризки от друг мъж. Чудно ми е, че не те ударих заради тази дума!

Той изтръгна ръката си с такъв вид, като че ли щеше да го удари сега.

— Трябвало е да го направиш — каза Андре-Луи. — То е в ролята ти.

Леандър го изруга и се обърна кръгом да си върви. Андре-Луи не го пусна.

— Един момент, приятелю. Съди за мен по себе си. Би ли се оженил за нея сега?

— Дали бих се оженил за нея? — В очите на младия мъж блесна страст. — Дали бих се оженил за нея? Само да ми каже, че ще ме вземе, и аз съм неин роб!

— Роб е правилната дума… роб в пъкъл.

— За мен никога няма да е пъкъл, където е тя, каквото и да е направила. Аз я обичам, човече, не съм като теб Обичам я, чуваш ли?

— Зная го от доста време — отговори Андре-Луи. — Макар и да не подозирах, че пристъпът на болестта ти е толкова силен. Е, бог да ми е свидетел, че и аз я обичах, достатъчно много, за да споделя твоята жажда за кръв. Колкото до мен, само синята кръв на Ла Тур д’Азир надали би уталожила тази жажда. Аз бих искал да добавя към нея и мръсната течност, която тече в жилите на този гаден Бине!

За миг той не можа да овладее чувствата си и разкри пред Леандър с язвителния тон на последните си думи част от пожара, който бушуваше под ледената му външност. Младежът го хвана под ръка.

— Знаех, че играеш роля — каза той. — Ти се чувствуваш… чувствуваш се като мен.

— Виж ни, другари по зложелателство! Аз май се издадох. Е, и какво сега? Искаш ли да видиш този хубав маркиз разкъсан парче по парче? Бих могъл да ти предложа такова зрелище.

— Какво? — Леандър се вторачи в него, като се чудеше дали това не е някой от цинизмите на Скарамуш.

— То не е чак толкова трудно при положение, че имам кой да ми помогне. Трябва ми съвсем малко помощ. Ще ми я окажеш ли?

— Колкото поискаш! — избухна Леандър. — Ще дам и живота си, ако го поискаш.

Андре-Луи пак го хвана под ръка.

— Хайде да се поразходим — рече той. — Ще ти кажа какво трябва да се направи.

Когато двамата се върнаха, цялата трупа вече обядваше. Мадмоазел още не се беше върнала. На трапезата цареше потиснато настроение. По лицата на Коломбина и Мадам се четеше тревога. Работата беше там, че отношенията между Бине и трупата му ставаха от ден на ден все по-напрегнати.

Андре-Луи и Леандър се запътиха всеки към обичайното си място. Малките очички на Бине ги проследиха със злобен поглед, дебелите му устни се извиха в грозна усмивка.

— Вие двамата изведнъж станахте много големи приятели — подхвърли той.

— Проницателен човек сте, Бине — каза Скарамуш и студената ненавист в гласа му беше вече сама по себе си оскърбление. — Дали се сещате за причината?

— Не е трудно да се сети човек.

— Тогава направете това удоволствие да я кажете на компанията! — помоли го Скарамуш и зачака. — Как? Вие се колебаете? Възможно ли е вашето безсрамние да има граници?

Бине отметна огромната си глава.

— Вие търсите свада с мене, Скарамуш? — Гръмотевици зазвучаха в басовия му глас.

— Свада ли? Навярно искате да се пошегувате. Човек не се кара с твари като вас. Ние всички знаем степента на уважението, с което се ползуват в обществото благодушните съпрузи. Но кажете, за бога, има ли изобщо уважение, с което могат да се ползуват благодушни бащи?

Бине се надигна, огромен, страшен мъжага. С рязко движение той се освободи от задържащата го ръка на Пиеро, който седеше от лявата му страна.

— Да ме вземат дяволите! — изрева той. — Ако държиш тоя тон с мен, ще ти изпотроша всичките кокали, мръснико!

— Ако ме докоснеш с един пръст, Бине, това ще бъде достатъчно предизвикателство, което ми трябва, за да те убия — Андре-Луи беше спокоен както винаги и поради това още по-застрашителен. Смущение обхвана актьорите. Скарамуш поизмъкна от джоба дръжката на пистолет, току-що купен. — Аз ходя въоръжен, Бине. Искам честно да те предупредя. Само ме предизвикай, както се закани, и ще те убия без повече угризения, отколкото ако беше гол охлюв: дебело лигаво тяло, гадина без душа и без разум. Като си го помисля, отщява ми се да седя на една маса с теб. Започва да ми се повдига.

Той бутна настрана чинията си и стана.

— Ще отида да ям в гостилницата долу.

Коломбина скочи веднага след него.

— И аз ще дойда с теб, Скарамуш! — извика тя.

Това подействува като сигнал. Да бяха го нагласили, нямаше да стане толкова единодушно. Бине всъщност остава убеден, че е имало заговор. Защото по стъпките на Коломбина тръгна Леандър, подир Леандър — Полишинел, а след това всички останали вкупом, докато Бине се видя съвсем сам на празна трапеза в празна стая — един дълбоко потресен човек, чийто гняв не можеше да го защити от внезапно обхваналия го ужас.

Той седна да премисля положението и беше още задълбочен в това навяващо скръб занятие, когато около половин час по-късно дъщеря му влезе в стаята, завърнала се най-после от своята разходка.

Изглеждаше бледа, дори малко уплашена — всъщност прекалено гузна сега, когато й предстоеше изпитанието да се изправи пред цялата трупа.

Като не видя в стаята никого освен баща си, тя се спря на прага.

— Къде са всички? — попита тя, като си наложи с усилие да говори с естествен тон.

Мосьо Бине вдигна голямата си глава и я изгледа с кръвясали очи. Той се навъси, наду дебелите си устни и издаде дрезгав гърлен звук. Въпреки всичко той я прецени с поглед, такава изящна и хубава, съвсем модна дама с дългото й поръбено с кожи пътно палто в бутилково-зелено, с маншона и с широкополата шапка, украсена с тока от фалшиви брилянти, върху възхитително коафираната кестенява коса. Нямаше защо да се бои от бъдещето, докато имаше такава дъщеря — нека Скарамуш си прави, каквото ще.

Обаче не даде глас нито на една от тези утешителни мисли.

— Най-сетне се върна, малка глупачке, а! — изръмжа той за поздрав. — Бях вече започнал да се питам дали ще играем тази вечер. Нямаше много да се изненадам, ако не се беше върнала навреме. Наистина, след като реши да изиграеш коза, който държеше, както ти си искаш, и да не се вслушаш в моя съвет, нищо не може да ме изненада.

Дъщерята прекоси стаята до масата, облегна се на нея и го загледа почти с презрение.

— Нямам за какво да съжалявам — каза тя.

— Така казва в първия момент всеки глупак. Нито пък би си признала, ако съжаляваше за нещо. Ти си такава. Правиш, каквото си си наумила, въпреки съветите на по-възрастните. Да пукна, момиче, ако знаеш нещо за мъжете.

— Аз не се оплаквам — напомни му Климен.

— Не, но може скоро да започнеш, когато откриеш, че е щяло да бъде по-добре, ако се беше водила по съветите на стария си баща. Докато твоят маркиз чезнеше по теб, нямаше нещо, което не би могла да направиш с тоя глупак. Докато не му позволяваше друго, освен да целуне крайчеца на пръстите ти… ах, да го вземат дяволите, да го вземат!… тогава беше времето да си градиш бъдещето. И хиляда години да живееш, никога вече не ще ти се представи такъв случай, а ти го пропиля, и за какво?

Мадмоазел седна.

— Ти си гаден — каза тя с погнуса.

— Гаден съм, а? — Дебелите му устни пак се свиха. — Достатъчно ми е била горчилката на живота, а бих рекъл, че е била достатъчно и за теб. Ти имаше коз, с който можеше да спечелиш състояние, ако го беше изиграла, както ти казах. Е, ти го изигра, и къде е състоянието? Можем да седим и да го чакаме, както морякът чака попътен вятър. — И, бога ми, тъкмо сега ще седим и ще чакаме, ако настроението в трупата остане, каквото е. Тоя мръсник Скарамуш пак ни е изиграл един от своите номера с тях. Те изведнъж се писаха нравствени. Не искат вече да седят на една маса с мен — Той се давеше от яд и от язвителен смях. — Твоят приятел Скарамуш им даде пример. Всъщност той ме заплаши, че ще ме убие. Заплаши, че ще ме убие! Нарече ме… Ах, какво ли значение има това? Какво ли значение има, ако следващото нещо, което се случи, ще бъде това, че трупата Бине открие, че може да съществува и без мосьо Бине и дъщеря му! Това подло копеле, на което протегнах ръка, малко по малко ми отне всичко. Днес от него зависи да ми отнеме трупата, а тоя подлец е толкова неблагодарен и толкова безчестен, че може да се възползува от силата си.

— Нека — каза с презрение мадмоазел.

— Нека ли? — Бине се втрещи. — Ас нас какво ще стане?

— Трупата Бине в никой случай не ще ме интересува много занапред — каза Климен. — Аз скоро ще отида в Париж. Там има по-хубави театри от Фейдо. Там е театърът на мадмоазел Монтансие в Пале Реял; там е Амбигю Комик; там е Комеди Франсез; съществува дори възможност да си имам свой собствен театър.

Той тутакси опули очи. Протегна мазна ръка и я сложи върху нейната. Мадмоазел забеляза, че бащините и ръце треперят.

— Обеща ли ти той това? Обеща ли ти го?

Тя го изгледа, наклонила глава на една страна, с хитър поглед и чудновата усмивчица на прекрасните си устни.

— Не ми отказа, когато го поисках — отговори Климен с убеждението, че всичко ще бъде, както го е пожелала.

— Пфу! — Бине дръпна ръката си и се надигна. По лицето му се четеше отвращение. — „Не ми отказа!“ — подигра я той и сетне добави с настървение: — Ако беше постъпила, както те посъветвах, щеше да се съгласи на всичко, което би му поискала, и нещо повече: щеше да се погрижи за всичко, което би му поискала, всичко, което е в кръга на възможностите му, а те са неизчерпаеми. Ти си превърнала сигурното във вероятно, а аз мразя вероятностите, бога ми! Цял живот съм живял с вероятности и съм бил дяволски близо до гладна смърт благодарение на тях.

Да беше знаела за разговора, който се водеше в тази минута в Шато дьо Сотрон, тя нямаше да се изсмее толкова самоуверено на мрачните предчувствия на баща си. Но съдено и беше никога да не го узнае, което всъщност беше най-жестокото наказание. Би приписала цялото зло, което Щеше изведнъж да се стовари върху нея, да разбие всичките й надежди за бъдещето, изградени върху маркиза, в внезапното разпадне на трупата Бине, на подлата намеса на този злодей Скарамуш.

Беше права само дотолкова, доколкото и без предупреждението на мосьо дьо Сотрон маркизът може би щеше да намери в тазвечерните събития в театър Фейдо достатъчно основание да прекъсне една любовна връзка, изпълнена с твърде много неприятни вълнения, докато разпадането на трупата Бине щеше да е положително резултат от старанията на Андре-Луи. Но нямаше да е резултат, отговарящ на неговите намерения или дори предвиждания.

А случаят беше такъв дотолкова, че в антракта след второто действие Скарамуш влезе в гримьорната, обща за Полишинел и Родомонт. Полишинел тъкмо се обличаше.

— Аз не бих си дал труда да се преобличам — подхвърли Скарамуш. — Представлението надали ще продължи повече от моята встъпителна сцена с Леандър в следващото действие.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видиш — Скарамуш сложи до грима някакъв лист хартия върху масата на Полишинел. — Хвърли едно око на това. То е нещо като последна воля и завещание в полза на трупата. Едно време бях адвокат, документът е редовен. Оставям на всички ви дела, който ми се пада като съдружник.

— Да не искаш да кажеш, че ни напускаш? — възкликна с тревога Полишинел, а в погледа на внезапно втренчилия се в него Родомонт се четеше същият въпрос.

Скарамуш красноречиво сви рамене. Полишинел продължи мрачно:

— Разбира се, това трябваше да се предвиди. Но защо ти да си този, който ще напусне? Ти си този, който ни създаде, и ти си този, който е истинският глава и мозък на трупата; ти си този, който ни издигна в истински театрален състав. Ако някой трябва да напусне, нека да е Бине… Бине и проклетата му дъщеря. Или ако ти си отидеш, човек да не съм, ако всички не си отидем с теб!

— Вярно — додаде Родомонт, — тоя дебел мошеник на всички ни е дошъл до гуша.

— Аз съм си помислил за това, разбира се — каза Андре-Луи. — Но този път не от суетност, а от вяра във вашето приятелство. Да мине тази вечер и може да го обмислим огново, ако остана жив.

— Ако останеш жив? — извикаха двамата.

Полишинел се изправи.

— Каква лудост си намислил сега? — попита той.

— От една страна, струва ми се, искам да угодя на Леандър, а от друга — да продължа стара разпра.

Докато говореше, се чуха трите удара.

— Ето, трябва да вървя. Пази този документ, Полишинел. Той може да се окаже и ненужен.

Скарамуш стремително излезе. Родомонт остана зяпнал в Полишинел. Полишинел остана зяпнал в Родомонт.

— Какво ли, по дяволите, е намислил? — попита вторият.

— Това може да се разбере най-лесно, като отидем да видим — отговори Полишинел. Той се облече набързо въпреки съвета на Скарамуш и го последва заедно с Родомонт.

Когато приближиха кулисите, посрещна ги рев от одобрителни викове, идващ от публиката. Това не бяха овации а нещо друго: овации в някакъв необичаен тон. Когато те стихнаха, Полишинел и Родомонт чуха гласа на Скарамуш, който прозвъня ясно като камбанка:

— И тъй, вие виждате, драги ми мосьо Леандър, че когато говорите за Третото съсловие, налага се да се изразявате по-точно. Какво всъщност е Третото съсловие?

— Нищо — отвърна Леандър.

Публиката хлъцна така, че се чу зад кулисите, но веднага след това дойде новият въпрос на Скарамуш:

— Вярно е. Уви! Но какво би трябвало да бъде?

— Всичко — каза Леандър.

Публиката зарева от възторг, още по-буен поради неочакваността на този отговор.

— И това е вярно — съгласи се Скарамуш. — И нещо, повече, това е, каквото Третото съсловие ще стане; това е, каквото то вече е. Съмнявате ли се, че е така?

— Надявам се, че е — отговори подготвеният Леандър.

— Можете да го повярвате — заяви Скарамуш и одобрението пак екна като гръм.

Полишинел и Родомонт размениха поглед; всъщност първият намигна, не без закачливост.

— Проклятие! — изръмжа един глас зад тях. — Пак ли се е заловил с политиката тоя негодник?

Те се обърнаха и видяха мосьо Бине. С безшумните си стъпки беше се приближил до тях, без да го чуят, и сега стоеше с червения си костюм на Панталоне под провиснала нощница и злобно блестящи очички от двете страни на фалшивия нос. Но вниманието им бе насочено към гласа на Скарамуш, който се беше доближил до рампата.

— Той се, съмнява — казваше Скарамуш на публиката. — Но нали самият този мосьо Леандър е като хората, които се кланят на червясалия идол на привилегированите, и малко го е страх да повярва в една истина, която започва да става очевидна на целия свят. Да го убедя ли? Да му разкажа ли как група благородници, подсилени от въоръжените си слуги, шестстотин души на брой, се опитали да се наложат на Третото съсловие в Рен само преди няколко седмици? Трябва ли да му напомня за сърцатата съпротива, която им оказало Третото съсловие и как е помело от улиците тази сган от благородници — cette canaille noble…

Прекъснаха го викове на одобрение. Думите му бяха попаднали в целта и хванали място. Хората, които се бяха гърчили под това срамно наименование от страна на по-високопоставените, скочиха, когато то бе хвърлено срещу самите благородници.

— Но позволете ми да ви разкажа за водача им: le plus noble de cette canaille, ou lien le plus canaille de ces nobles!100 Вие го познавате, този господин. Той се бои от доста неща, но най-много го е страх от гласа на истината. За такива като него красноречивата истина, красноречиво изказана, е нещо, което трябва да бъде мигновено накарано да заглъхне. Затова той събрал благородните си и техните слуги и ги повел да колят жалките бружоа, които се осмелили да вдигнат глас. Но същите тези жалки буржоа предпочели да не бъдат изклани по улиците на Рен. Дошло им на ум, че щом благородниците постановили да се лее кръв, нищо не пречело това да бъде кръвта на благородниците. Те също се събрали — тази благородна сган срещу сганта на благородниците — и се справили така добре, че прогонили мосьо дьо Ла Тур д’Азир и войнствените му последователи от бойното поле със счупени глави и разбити илюзии. Благородниците потърсили убежище при корделиерите и монасите ги подслонили в своя манастир — тези, които останали живи, а сред тях бил и именитият им предводител мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Чували ли сте за този доблестен маркиз, този велик господар на живота и смъртта?

За миг в задната част на партера се вдигна врява. Тя стихна пак, щом Скарамуш продължи:

— О, чудесно зрелище е било да се види този могъщ ловец да бяга като заек и намира убежище в корделиеровия манастир! Рен не го е видял оттогава насам. Рен би искал да го види пак. Но ако е сърцат, той е и предпазлив. А къде, мислите, се е укрил този голям благородник, пожелал да види улиците на Рен залени с кръвта на гражданите му, този човек, който би изклал презряната сган, старо и младо, за да заглуши гласа на разума и свободата, който си позволява да ехти из Франция днес? Къде, мислите, се крие той? Ами че тука, в Нант.

Пак избухнаха крясъци.

— Какво казвате? Не е възможно? Ами че, приятели мои, в този момент той е тука, в театъра, спотайва се ей там горе, в онази ложа. Твърде е стеснителен, за да се покаже… о, той е много скромен господин. Но е там, зад завесите. Няма ли да се покажете на приятелите си. мосьо дьо Ла Тур д’Азир, господин маркиз, който смятате красноречието за такава опасна дарба? Вижте, те биха искали да поприказват с вас; те не ми вярват, като им казвам, че сте тук.

Какъвто и да беше и каквито възгледи и да имаше по въпроса, повдигнат от Андре-Луи, мосьо дьо Ла Тур д’Азир положително не беше страхливец. Да се твърди, че се криел в Нант, не беше вярно. Той идваше и си отиваше открито и без да му мигне окото. Случайно обаче нантските жители не знаеха до този миг за присъствието му между тях. Но той би сметнал под своето достойнство да им съобщава за това, също както би сметнал под своето достойнство и да го крие от тях.

Обаче предизвикан така, въпреки зловещия начин, по който буржоазните елементи сред публиката се бяха откликнали на призива на Скарамуш, събудил страстите им, и въпреки опитите на Шабрийан да го възпре, маркизът дръпна завесата на ложата и неочаквано се показа, блед, но сдържан и високомерен, и изгледа първо дръзкия Скарамуш, а след това другите, които, щом го зърнаха, дадоха глас на враждебността си.

Те го посрещнаха с дюдюкане и викове, заканваха му се с юмруци, размахваха заплашително бастуни.

— Убиец! Нехранимайко! Страхливец! Предател!

Но той, без да обръща внимание на бурята, им се усмихваше с неизразимо презрение. Маркизът чакаше шума да стихне, чакаше да им заговори на свой ред. Ала както много скоро разбра, чакаше напразно.

Презрението, което не си даваше труд да прикрие, само ги раздразни още повече.

В партера вече вилнееше стълпотворение. Щедро се разменяха удари; отделни групички се биеха, тук-там лъсваха шпаги, но за щастие блъсканицата беше твърде голяма, за да бъде използуването им възможно и резултатно. Онези, които бяха с жени, както и плахите по природа, бързаха да напуснат залата, която се превръщаше в бойно поле, където чупеха столове, за да се снабдят с оръжие, а парчета от полилеи вече влизаха в действие като метални снаряди.

Едно от тях, захвърлено от ръката на благородник от някоя ложа, насмалко не улучи Скарамуш, както стоеше и гледаше надолу с нещо като мрачно тържество предизвикания от думите му хаос. Понеже знаеше от каква възпламенителна смес е съставена публиката, преднамерено бе хвърлил сред тях запаления факел на раздора, за да причини този стихиен пожар.

Той виждаше хората бързо да се разделят на групички, представляващи едната или другата страна в тази голяма разпра, която вече започваше да вълнува цяла Франция. Призивните им викове ехтяха в целия театър.

— Долу сганта! — крещяха едни.

— Долу привилегированите! — обаждаха се други.

И тогава над общата врява рязко и настойчиво прокънтя един вик:

— Към ложата! Смърт на ренския касапин! Смърт на Ла Тур д’Азир, който води война срещу народа!

Хората се втурнаха към една от вратите на партера, излизаща на стълбището, което водеше към ложите.

И сега, докато схватката и бъркотията се разпространиха с бързината на пожар от театъра чак на улицата, ложата на Ла Тур д’Азир, станала главен прицел за нападението на буржоазното съсловие, беше станала и сборно място за благородниците, намиращи се в театъра, и за онези, които, без да бъдат самите те от благородно потекло, въпреки това принадлежаха към партията на благородниците.

Ла Тур д’Азир беше напуснал предния край на ложата, за да посрещне онези, които идваха да се присъединят към него. А сега в партера група вбесени благородници, които се мъчеха да се качат на сцената през празните първи редове, за да се разправят с безочливия комедиант, причинил това брожение, бе посрещната и задържана от друга група, състояща се от хора, на чиито чувства Андре-Луи бе дал израз.

Като забеляза това и си спомни за полилея, той се обърна към останалия до него Леандър:

— Мисля, че е време да си вървим.

Леандър, който приличаше на мъртвец под своя грим, ужасен от бурята, далече надхвърлила всичко, каквото лишеният му от въображение ум би могъл да си представи; изгъргори някакво нечленоразделно съгласие. Ала те като че ли вече бяха закъснели, защото в този миг ги нападнаха изотзад.

Мосьо Бине бе успял най-сетне да се откопчи от Полишинел и Родомонт, които, стреснати от свирепата му ярост се бяха помъчили да го задържат. Пет-шест благородници, редовни посетители зад кулисите, бяха проникнали там, за да изтърбушат подлеца, породил този метеж, и тъкмо бяха отхвърлили двамата комедианти, вкопчили се в Бине. Сега те тичаха след него с извадени шпаги, но след тях пък идваха Полишинел, Арлекин, Пиеро, Паскариел и Баск, художникът, въоръжени с всичко, каквото бяха успели да грабнат, и твърдо решили да спасят човека, комуто симпатизираха въпреки всичко и към когото бяха устремени сега всичките им надежди.

Доста пред тях се търкаляше Бине — той сега се движеше много по-бързо, отколкото някога преди, и размахваше дългия бастун, този неразделен атрибут на Панталоне.

— Безсрамен подлец! — крещеше той, — Ти ме опропасти! Но човек да не съм, ако не си платиш!

Андре-Луи се завъртя с лице към него.

— Ти бъркаш причината с последицата — каза той. Но не можа да каже нищо повече. Бастунът на Бине, ожесточено размахнат, се стовари и счупи върху рамото му. Да не беше бързо мръднал настрана, когато бастунът се спускаше, ударът щеше да улучи младежа по главата и вероятно да го зашемети. При това движение той бръкна в джоба си веднага след изтрещяването на счупилия се бастун на Бине се чу изтрещяването на пистолета, с който Андре-Луи му отговори.

— Ти беше предупреден, мръсен своднико! — извика той? и с тези думи го простреля.

Бине се строполи с писък, а бруталният Полишинел, по-брутален от друг път в този миг на брутална действителност, бързо рече на ухото на Андре-Луи:

— Глупак! Чак толкова много не беше нужно! Бягай сега или ще си оставиш кожата тук! Махай се!

Андре-Луи сметна съвета за добър и го изпълни. Господата, които бяха последвали Бине в този наказателен пристъп на сцената, отчасти задържани от импровизираните оръжия на актьорите, отчасти стреснати от втория пистолет, насочен срещу тях от Скарамуш, го пуснаха да мине. Той стигна кулисите и там се намери лице с лице срещу двама старши стражници, част от полицията, която вече нахлуваше в театъра, за да въдвори ред. Техният вид го наведе на неприятната мисъл за отношенията му с властта, които щеше да породи тазвечерната му постъпка, а в частност куршумът — забит някъде в затлъстелите меса на Бине. Андре-Луи размаха пистолета.

— Дайте път или ще ви пръсна главите! — заплаши ги той и стреснати, самите те невъоръжени, стражниците се дръпнаха назад и го оставиха да мине. Той се промъкна край вратата на актьорската стая, където дамите от трупата се бяха затворили, докато премине бурята, и така изскочи на улицата зад театъра. Тя беше безлюдна. По нея се втурна тичешком с намерение да стигне до хана, за да вземе дрехи и пари, понеже не виждаше възможност да тръгне на път, облечен като Скарамуш.