Скарамуш

IПРОМЯНАТА

„Може да си съгласен — писа Андре-Луи от Париж на Льо Шапелие в запазило се до наши времена писмо, — че е жалко, дето ми се наложи да се откажа завинаги от костюма на Скарамуш, понеже явно не би могло да има за мен друг по-подходящ. Като че ли моята роля винаги е да предизвикам спречкване и да се измъкна, преди да бъда увлечен от сблъскването на воюващите стихии, разбунени от мен. Това е унижаващо размишление. Аз търся утеха в напомнянето от Епиктет101 (четеш ли изобщо някога Епиктет?), че ние сме само актьори, играещи в пиесата ролята, която е благоволил да ни определи режисьорът. Обаче не мога да се утеша с това, че ми е била отредена такава достойна за презрение роля: вечно да се отличавам с изкуството да бягам. Но ако не съм смел, поне съм предпазлив, тъй че като ми липсва една добродетел, мога да претендирам, че притежавам друга, кажи-речи, в излишък. При един предишен случай искаха да ме обесят за подстрекаване към размирици. Трябваше ли да остана и да бъда обесен? Този път може да искат да ме обесят за няколко неща, включително и убийство, защото не знам дали този негодник Бине е жив или мъртъв от дозата олово, която вкарах в тлъстия му търбух. Нито мога да кажа, че ме е много грижа. Ако изобщо храня някаква надежда по този въпрос, тя е, че е мъртъв и прокълнат. Но ми е наистина безразлично. Собствените ми грижи ме тревожат достатъчно много. Горе-долу изхарчих малкото пари, които бях успял да укрия, преди да избягам от Нант онази ужасна нощ, а единствените две професии, от които, мога да твърдя, разбирам нещо — правото и сцената, — са изключени за мен, понеже не мога да намеря работа нито в едната, нито в другата, без да разкрия, че съм човек, търсен спешно от палача. При съществуващото положение много е възможно да умра от глад, особено ако вземем под внимание сегашните цени на хранителните продукти в този изгладнял град. И пак ще се обърна за утеха към Епиктет. «По е добре — казва той — да умреш от глад, след като си живял без скръб и страх, отколкото да живееш сред изобилие с тревога в душата.» За мен съществува вероятност да загина в състояние, което според него е достойно за завиждане. Това, че то не ми се вижда съвсем достойно за завиждане, доказва само, че не мога да отбележа голям успех като стоик.“

Има и още едно негово писмо, писано горе-долу по същото време на маркиз дьо Ла Тур д’Азир — писмо, обнародвано след това от мосьо Емил Керсак в книгата му „Подмолните течения на революцията в Бретан“, намерено от него-в архивите на Рен, където е било предадено от мосьо дьо Ледигиер, който го получил за съдебни цели от маркиза.

„Парижките вестници — пише в него Андре-Луи, — които съобщиха със значителни подробности за сбиването в театър Фейдо и разкриха истинската самоличност на Скарамуш, който го предизвикал, ме осведомяват също, че Вие сте се избавили от съдбата, която бях определил за Вас, когато вдигнах тази буря на общественото мнение и общественото възмущение. Не бих искал да Ви доставя удоволствието да мислите, че съжалявам за избавлението Ви. Аз не съжалявам. То ме радва. Да наложиш на някого смъртно наказание има едно неудобство: жертвата не знае, че е била застигната от правосъдието. Ако бяхте умрели, ако бяхте разкъсан парче по парче, сега щеше да ме измъчва мисълта за вечния Ви мирен сън. Не с лека и безболезнена смърт, а с душевни терзания трябва да изкупи грешката си виновният. Виждате ли, аз не съм сигурен дали в задгробния живот наистина съществува ад, но съм напълно сигурен, че той положително може да съществува приживе, и искам да поживеете още, та да можете да вкусите от горчилката му.

Вие убихте Филип дьо Вилморен, понеже Ви беше страх от това, което нарекохте «негова много опасна дарба на красноречието». Същия ден аз дадох клетва, че злодейството Ви ще остане безплодно, че аз ще го направя безплодно, че гласът, за заглушаването на който Вие извършихте убийство, ще прозвучи въпреки това като тръба по цялата страна. Това беше моят план за отмъщение. Давате ли си сметка как съм го изпълнявал, как ще продължа да го изпълнявам, щом ми се удаде случай? В речта, с която запалих жителите на Рен още на другия ден след това деяние, не чухте ли Вие гласа на Филип дьо Вилморен да изрича своите идеи с жар и страст, по-големи, отколкото би могъл да вложи в тях сам той, понеже Немезида102 ми помогна със своя огън? В гласа на Omnes Omnibus в Нант (пак моя глас) поискал подаването на петицията, която се превърна в погребален звън за надеждите Ви да накарате Третото съсловие да млъкне, не чухте ли пак гласа на Филип дьо Вилморен? Не си ли помислихте, че именно духът на човека, когото убихте, възкръснал в мен, неговия останал жив приятел, е бил този, който е наложил необходимостта от безуспешния Ви въоръжен опит миналия януари, след който Вашите редици, окончателно разбити, се видели принудени да търсят убежище в манастира на корделиерите? А вечерта, когато от сцената на Фейдо бяхте изобличен пред народа, не чухте Ли пак в гласа на Скарамуш гласа на Филип дьо Вилморен да използува тази опасна дарба на красноречието, за която тъй глупаво си бяхте въобразили, че ще можете да я пресечете с един удар на шпагата си? Това се превръща в гонение, нали — този глас от гроба, който настоява да бъде чут, който-не ще да млъкне, докато не бъдете сринат в бездната. Сигурно вече съжалявате, че не сте убили и мен, както Ви приканвах при онзи случай. Мога да си представя колко горчиво е това съжаление. Съжалението за пропуснатия удобенслучай е най-мъчителният ад, в който може да се намери една жива душа, особено душа като Вашата. Тъкмо затовасе зарадвах, когато узнах, че сте останали жив след метежа във Фейдо, макар на времето в сметките ми да не е влизало да останете жив. Поради това съм доволен, че сте жив, за да беснеете и страдате в сянката на злото си дело и най-после узнаете (понеже досега Ви е липсвало прозрение да го разберете сам), че гласът на Филип дьо Вилморен ще ви преследва, за да Ви изобличава все по-високо, все по-настойчиво, докато след живот, прекаран в страх, кръвта Ви не бъде пролята от справедливия гняв, който опасната дарба на красноречието на жертвата Ви разпалва срещу Вас.“

Вижда ми се странно, че Андре-Луи не споменава в това писмо съвсем нищо за мадмоазел Бине и съм склонен да сметна, че поне отчасти не е искрен, когато приписва постъпката си във Фейдо напълно на самоналожената си мисия и ни най-малко на уязвената си гордост по отношение на Климен.

Единственият пряк резултат от тези две писма, писани и двете през април на същата 1789 година, се изрази в засиленото търсене на Андре-Луи Моро.

Льо Шапелие искаше да го намери, за да му помогне и да се помъчи още веднъж да го убеди да прегърне политическата кариера. Избирателите на Нант искаха да го намерят — поне искаха да намерят Omnes Omnibus, за чиято идентичност с Андре-Луи още не знаеха — във всеки от няколкото случая, когато при тях се откриваше ваканция. А маркиз дьо Ла Тур д’Азир и мосьо дьо Ледигиер искаха да го намерят, за да могат да го пратят на бесилката.

С не по-малко отмъстителна цел го търсеше и мосьо Бине, много нещастен, понеже се беше видял съвсем опропастен след оздравяването от раната си. Трупата му го беше напуснала през време на боледуването и преустроена под ръководството на Полишинел, се опитваше със задоволителен успех да продължава да работи в насоката, очертана от Андре-Луи. Господин маркизът, възпрепятствуван от сбиването да съобщи на мадмоазел Бине лично за намерението си да прекъсне своята връзка, се видя принуден да пише на Климен в този смисъл подир няколко дена от Азир. Той смекчи удара, като приложи за пълното уреждане на задълженията му чек за сто луидора срещу Caisse d’Escompte103. Въпреки всичко това почти сломи клетата Климен и създаде възможност за баща й, когато оздравя, да я вбесява, като й доказва, че този обрат в хода на събитията се дължи на преждевременната й капитулация, противно на трезвия му житейски съвет. Много естествено както бащата, така и дъщерята приписваха бягството на маркиза на сбиването във Фейдо. Те пишеха това наред с всичко останало на сметката на Скарамуш и, щат не щат, трябваше с огорчение да признаят, че този негодник си е отмъстил по ненадминат начин. Климен може би дори се питаше дали нямаше да спечели повече, ако бе останала вярна на Скарамуш и като се омъжеше за него, се оставеше на несъмнените му дарби да я издигне до върховете, към които я тласкаше амбицията й, и да се домогва до които сега беше безполезно. Ако беше така, тази мисъл трябваше да й е достатъчно наказание. Защото, както Андре-Луи с пълно право твърди, няма по-голям ад от този, който създава съжалението за пропилените удобни случаи.

Междувременно търсеният с такова настървение Андре-Луи Моро засега съвсем се беше стаил И неуморната парижка полиция, подтиквана от кралския наместник в Рен, напразно търсеше неговите следи. Все пак той би могъл да бъде намерен в една къща на Рю дю Азар на един хвърлей място от Пале Роял, където го беше отвела чиста случайност.

Това, което в писмото си до Льо Шапелие той представя като вероятност в близко бъдеще, всъщност беше положението, в което вече се намираше. Беше останал без средства. Парите му бяха свършили, включително и онова, което бе успял да вземе от продажбата на свои украшения, които не представляваха абсолютна необходимост.

Положението му беше така отчаяно, че както крачеше една ветровита априлска утрин надолу по Рю дю Азар, тръгнал напосоки да припечели нещо, той се спря да прочете бележка, закачена на входа на една къща от лявата страна на улицата малко преди Рю дьо Ришельо. Нямаше причина да не тръгне по тази улица „Съдба“. Може би името й беше привлякло като подходящо за неговия случай.

Бележката, написана с едър, закръглен почерк, съобщаваше, че мосьо Бертран дез-Ами от втория етаж търси млад мъж с добри обноски и известно умение да се фехтува. Над тази бележка имаше продълговата черна табелка, а на нея — щит, който с прости думи можеше да се опише като червен, украсен с две кръстосани шпаги а четири лилии, по една във всеки ъгъл на образувания от тях диагонален; кръст. Под щита със златни букви се четеше надписът:

Андре-Луи стоеше и мислеше. Можеше да претендира, както му се струваше, че притежава исканите качества. Беше положително млад и вярваше да има сносно държане, а уроците по фехтовка, които беше взимал в Нант, му бяха дали поне основни познания по това изкуство. Бележката, изглежда, е била закачена там преди; няколко дена, което подсказваше, че кандидатите за тази служба не са чактолкова многобройни. Може би при това положение мосьо-Бертран дез-Ами нямаше да бъде прекалено взискателен От Друга страна, Андре-Луи не беше ял от двадесет и четири часа и при все че предлаганата служба (точното естество на която тепърва щеше да узнае) не изглеждаше да е такава; на каквато Андре-Луи би се спрял при свободен избор, сега не можеше в никой случай да придиря.

Освен това хареса му се името Бертран дез-Ами. В него сполучливо се съчетаваха намеци за рицарство и дружелюбие. Също така, понеже в професията на този човек се криеше и известен елемент на романтика, съществуваше вероятност мосьо Бертран дез-Ами да не задава прекалено много въпроси.

В края на краищата той се качи на втория етаж. На площадката спря пред врата, на която пишеше: „Академия на Бертран дез-Ами“. Андре-Луи отвори вратата и се намери в оскъдно мобилирана празна чакалня. От отвъдната стая, вратата на която беше затворена, долиташе тропот на крака, звънтене и удари на стомана о стомана и надделяващ над тези звуци еклив мелодичен глас, говорещ на език, който положително беше френски, но френски, какъвто никога не се чува извън някое училище по фехтовка.

— Coulez! Mais coulez donc… Така! Сега фланконадата — en carte… А ето и riposte… Да започнем отначало. Хайде! Отбранителното положение tierce… Направете coupe, а след това quinte par dessus les armes… O, mais allonges! Allonges! Allez au fond!104 — насърчаваше гласът. — Хайде, това беше по-добре — Шпагите млъкнаха.

— Помнете: ръката с дланта надолу, лакътят не много напред. За днес стига. В сряда ще видим tirer au mur105. То е по-бавно. Бързината ще дойде, когато движенията стават по-механични и по-сигурни.

Друг глас замърмори в отговор. Стъпки тръгнаха настрана. Урокът бе свършил. Андре-Луи почука на вратата.

Отвори му висок строен мъж с изящно телосложение, на около четиридесет години. Черни копринени панталони до коленете и черни копринени чорапи, губещи се в леки обувки, бе облеклото му от кръста надолу. Нагоре до брадичката беше стегнат в плътно прилягаща кожена куртка. Лицето му бе орлово и мургаво, очите — големи и тъмни, устата — решителна, а косата — лъскаво черна, с по някой сребрист косъм тук-там.

В извивката на лявата си ръка носеше маска — кожек шлем с телена мрежа за защита на очите. Острият му поглед измери Андре-Луи от глава до крака.

— Мосьо? — попита той учтиво.

Ясно беше, че греши повода за посещението на Андре-Луи, защото въпреки печално намалелите средства, външността му бе безукорна и мосьо дез-Ами не можеше да допусне, че посетителят носи на гърба си всичките си притежания.

— Сложили сте долу една бележка, мосьо — каза той и по светналия изведнъж поглед на учителя по фехтовка разбра, че е бил прав в предположението си, че кандидатите за длъжността не са се блъскали пред вратата му. А след това проблясъкът на радост бе последван от учудване.

— Вие идвате във връзка с тази работа?

Андре-Луи сви рамене и наполовина се усмихна.

— Трябва да се живее.

— Но влезте. Седнете тука. Аз ще бъда на ваше разположение. ще мога да се занимая с вас след един момент.

Андре-Луи седна на пейката, сложена до една от белосаните стени. Стаята беше дълга и ниска, подът — съвсем гол. Прости дървени пейки като тази, на която седеше, имаше тук-там край стените, покрити с принадлежности за фехтовка: маски, кръстосани рапири, куртки и всевъзможни шпаги, ками и мишени от най-различни столетия и страни. Имаше също портрет на затлъстял господин с голям нос, много сложно накъдрена перука и синята лента на ордена „Свети дух“, в когото Андре-Луи позна краля. Имаше и поставен в рамка пергамент — свидетелството на мосьо дез-Ами от Кралската академия. В единия ъгъл стоеше шкаф с книги, а близо до него, обърнати към последния от четирите прозореца, които изобилно осветяваха стаята, имаше малко писалище и кресло. Пълен и хубаво облечен млад господин стоеше до писалището и тъкмо си слагаше дрехата и перуката. Мосьо дез-Ами се запъти към него, като се движеше, както си помисли Андре-Луи, с изключителна грация и гъвкавост, и остана на разговор с него, докато му помагаше да довърши тоалета си.

Най-после младият господин се сбогува, като се бършеше с хубава кърпичка, от която остана дъх на парфюм във въздуха. Мосьо дез-Ами затвори вратата и се обърна към молителя, който веднага се изправи.

— Къде сте учили? — попита кратко учителят по фехтовка.

— Учили? — Андре-Луи се слиса от въпроса. — А, в „Луи льо Гран“.

Мосьо Дез-Ами се навъси и го погледна втренчено, сякаш да се увери дали кандидатът не си позволява да си прави шеги с него.

— Боже мой! Аз не ви питам къде сте завършили образованието си, а в коя академия сте учили фехтовка.

— А… фехтовка! — На Андре-Луи и на ум не му беше идвало, че шпагата може сериозно да се нареди между учебните предмети. — Никога не съм я учил много. Взимал съм уроци по едно време в… в провинцията.

Преподавателят повдигна вежди.

— Но тогава? — възкликна той. — Защо си правите труда да се качвате чак на втория етаж? — Той губеше търпение.

— Обявлението не изисква много голяма вещина. Ако не съм достатъчно вещ, но съм запознат с основните положения, може скоро да напредна. Аз усвоявам повечето неща много лесно — препоръча се Андре-Луи. — Колкото до останалото, другите качества ги притежавам. Млад съм, както виждате, и сам отсъдете дали греша, като смятам, че обноските ми са добри. По професия съм човек на адвокатската тога, макар и да ми е ясно, че тука девизът е „codat toga armis“106.

Мосьо Дез-Ами се усмихна с одобрение. Без съмнение младият мъж имаше добри обноски и беше доста съобразителен, както изглеждаше. Той прецени с критичен поглед физическите му данни.

— Как се казвате?

Андре-Луи се поколеба за миг и след това рече:

— Андре-Луи.

Проницателните черни очи го изгледаха още по-проницателно.

— Добре де, Андре-Луи, чий?

— Само Андре Луи. Луи е фамилното име.

— А! Чудновато фамилно име. Вие сте от Бретан, ако съдя по изговора. Защо сте дошли тука?

— Да си спася кожата — отговори, без да помисли, Андре-Луи. И веднага побърза да прикрие грешката. — Имам един враг — обясни той.

Мосьо Дез-Ами се намръщи и се потърка по ъгловатата брадичка.

— Вие сте избягали?

— Може да го наречете така.

— Страхопъзльо, а?

— Мисля, че не.

И тогава започна да разправя романтична лъжа:

— Виждате ли, моят враг е фехтувач от висока класа, най-добрият в Бретан, ако не и най-добрият във Франция. Такава му е славата. Аз реших да дойда в Париж да понауча това изкуство и след това да се върна да го убия. Ето защо, да си кажа, ме привлече бележката ви. Виждате ли, аз нямам средства да взимам уроци по друг начин. Мислех да си намеря работа тука в юридическата професия. Но не сполучих. Оказа се, че в Париж има твърде много адвокати и докато чаках, изядох малкото пари, които имах, тъй че… тъй че в края на краищата вашата бележка ми се видя като специално изпратена от провидението.

Мосьо Дез-Ами го хвана за рамената и го погледна в лицето.

— Вярно ли е това, приятелю? — попита той.

— Няма нито една вярна дума — отговори Андре-Луи и провали всичките си шансове поради някакъв непреодолим подтик да каже нещо неочаквано. Но всъщност не ги провали. Мосьо дез-Ами избухна в смях, а след като се насмя, призна, че е очарован от принципиалната честност на кандидата.

— Свалете си дрехата — каза той — и да видим какво можете да направите. Природата поне ви е предопределила за фехтувач. Вие сте лек, подвижен и гъвкав, с достатъчно дълга ръка и, изглежда, схватлив. Може и да направя от вас нещо, да ви дам достатъчно знания за моята цел, която е да предавате основните начала на изкуството на нови ученици, преди да ги поема аз за усъвършенствуването им Да опитаме. Вземете тази маска и шпага и елате тук.

Той го заведе в дъното на стаята, където голият под бе разчертан с тебешир, за да знае начеващият какво да прави с краката.

След десетминутна схватка мосьо дез-Ами му предложи службата и обясни задълженията. Освен предаването на основните начала на новаците трябваше да измита стаята всяка сутрин, да лъска шпагите, да помага на господата, които идваха на урок, да се събличат и обличат, както и да прислужва във всяко отношение. Заплатата му засега щяла да бъде четиридесет ливри на месец и можел да спи в нишата зад стаята за фехтовка, ако си нямал друга квартира.

Длъжността, както виждате, имаше своите унизителни страни. Но ако Андре-Луи искаше да се наобядва, трябваше да започне обеда, като изяде за ордьовър гордостта си.

— И тъй — каза той, сдържайки гримаса, — тогата от стъпва не само пред шпагата, но и пред метлата. Тъй да бъде. Приемам.

Характерно е за него, че взел веднъж това решение, той се хвърли в работата с въодушевление. Типично бе каквото и да вършеше, да го върши с всичките способности на ума и с всичките сили на мишците си. Когато не обучаваше много млади господа на основните начала на изкуството — не им показваше сложния и заплетен поздрав към противника, който за няколко дена усилени упражнения бе усвоил до съвършенство, и осемте защити, — сам той съсредоточено изработваше същите тези защити и обиграваше окото, китката и колената си.

Забелязал увлечението му и доловил очевидната възможност да го превърне в действително полезен помощник, много скоро мосьо дез-Ами започна да се занимава с него по-сериозно.

— Вашето прилежание и жар, приятелю, заслужават повече от четиридесет ливри на Месец — каза му учителят в края на седмицата. — Засега обаче ще допълням, каквото смятам, че заслужавате, като ви посвещавам в тайните на това благородно изкуство. Бъдещето ви зависи от това каква полза ще извлечете от изключителния ви късмет да бъдете обучаван от мен.

От този ден нататък всяка сутрин преди отварянето на академията учителят се фехтуваше половин час с новия си помощник. Под това наистина превъзходно наставничество Андре-Луи напредваше с бързина, която и изненадваше, и ласкаеше мосьо дез-Ами. Той щеше да бъде по-малко поласкан и повече изненадан, ако знаеше, че поне половината от тайната на изумителния напредък на Андре-Луи се крие във факта, че младежът жадно поглъща съдържанието на библиотеката на учителя си, която се състоеше от десетина трактата върху фехтовката от такива велики майстори като Ла Бесиер, Дане и главата на Кралската академия Огюстен Русо. За мосьо дез-Ами, чието майсторство почиваше напълно върху практиката и ни най-малко върху теорията, а той всъщност не беше никакъв теоретик, нито човек на книгите в кой да е смисъл, тази библиотечка беше само подходящо допълнение към школата за фехтовка, умствена украса към обстановката. Самите книги не представляваха за него нищо важно в никакво отношение. Той нямаше този вид ум, който би извлякъл нещо от прочитането им, нито разбираше, че някой друг може да извлече. Андре-Луи, напротив, като човек, свикнал да учи, придобил способността да усвоява знания от книги, извличаше огромна полза от четенето на тези трудове, запомняше дадените там наставления, критично противопоставяше казаното от един майстор на казаното от друг и правеше избор, който веднага прилагаше на практика.

В края на месеца мосьо дез-Ами изведнъж прозря, че помощникът му е станал фехтувач от завидна класа, човек, вс хватка с когото ставаше нужда да напряга сили, ако искаше да избегне поражение.

— От самото начало ви казах, че природата ви е създала за фехтувач — каза му той един ден. — Вижте колко прав съм бил, вижте също колко добре съм знаел как да оформя материала, с който ви е надарила природата.

— Хвала на учителя! — отвърна Андре-Луи.

Отношенията му с мосьо дез-Ами бяха станали междувременно най-приятелски и той започваше вече да получава от него не само начеващи ученици. Всъщност Андре-Луи започваше да става помощник в много по-пълен смисъл на думата. Мосьо дез-Ами, човек с рицарски разбирания, щедър, съвсем не искаше да се възползува от затрудненото, както се досещаше, положение на младия мъж и възнагради старанието му, като му увеличи заплатата на четири луидора месечно.

От сериозното и задълбочено проучване на чужди теории Андре-Луи премина, както нерядко се случва, към развиване на свои собствени теории. Една юнска утрин той лежеше на малкия си одър в нишата зад помещението на академията и размишляваше върху пасаж за двойния и тройния финт, който беше прочел предишната вечер в трактата на Дане. Беше му се сторило, когато го четеше, че Дане е спрял на половин път пред голямо откритие в изкуството на фехтовката. Теоретик по начало, Андре-Луи долови загатнатата теория, която самият Дане, който я загатна, не бе успял да долови. Андре-Луи лежеше сега по гръб, разглеждаше пукнатините в тавана и обсъждаше въпроса по-нататък с тази яснота, която ранното утро често дарява на проницателния ум. Трябва да помните, че вече близо два месеца Андре-Луи всеки ден се занимаваше и почти всеки час мислеше за шпагата. Продължителното съсредоточаване върху този въпрос развиваше у него извънредна прозорливост. Фехтовката, както я предаваше и както я предаваха на него, и както я виждаше всекидневно упражнявана, се състоеше от редица атаки и защити, редица удари, преминаващи от една линия в друга. Но винаги ограничена редица. По пет-шест удара от двете страни беше обикновено, строго казано, максимумът за всяка схватка. След това се започваше наново. Но дори и така, тези удари се нанасяха произволно. Какво ли, ако човек ги пресметнеше от първия до последния?

Това бе една част от мисълта — единият от двата крака, на които трябваше да стъпи теорията му; другият беше: какво ли ще стане, ако човек разработи идеите на Дане за тройния финт така, че за ги обедини в редица наистина пресметнати удари, която да завършва с четвъртия или петия, или дори шестия удар? С други думи, ако човек направи редица атаки, предизвикващи рипости, които да бъдат отбити на свой ред, като всеки от контраударите бъде предназначен не да попадне в целта, а да отклони шпагата на противника в една линия, която ще го разкрие в крайна сметка и според предварителния план за поразяващия удар. Всеки контраудар на противника ще трябва да бъде предвиден в това разширяване на отбраната му, разширяване толкова постепенно, че сам той да не го осъзнае и цялото време да мисли само как да улучи целта си при един от тези контраудари.

Андре-Луи бе играл на времето шах с доста завиден успех и в шаха бе преуспявал благодарение на способността си да мисли напред. Тази способност, внесена във фехтовката, щеше да преобърне това изкуство. Разбира се, такава тактика вече се прилагаше, но само по елементарен и много ограничен начин, само във финтове — единични, двойни и тройни. Но дори тройният финт щеше да изглежда тромав похват в сравнение с метода, върху който той теоретизираше.

Андре-Луи продължи да разсъждава и у него се затвърди убеждението, че държи в ръцете си ключ към откритие. Нямаше търпение да изпита теорията си.

Тази сутрин му се падна доста силен ученик, да се отбранява от когото обикновено му костваше доста усилия. Когато застана ангард, той реши да го улучи след четвъртото париране, като определи предварително четирите удара, които да го доведат до него. Започнаха с терца и Андре-Луи поведе нападението с удар и изпъване на ръката. Противникът отговори с полуконтрата, която той очакваше и която веднага отби със затворено мушкане в квинта; когато противникът парира, той продължи още по-долу и след като противникът пак парира правилно, според пресмятанията му, мушна, като насочи върха в кварта и опря шпагата право в гърдите на противника си. Леснотата на цялата работа го изненада.

Започнаха отново. Този път Андре-Луи реши да порази съперника на петия удар и постигна това със същата лекота. Тогава реши да усложни играта още повече и да се опита да го порази на шестия път — и изработи мислено комбинацията от петте предварителни удара. И този път сполучи така лесно, както преди.

Младият господин, който се упражняваше с него, се изсмя с едва доловима нотка на обида в гласа.

— Съвсем не ме бива тази сутрин — каза той.

— Не сте във форма както обикновено — учтиво се съгласи Андре-Луи. А сетне дръзко добави, само за да изпита докрай тази своя теория: — До такава степен, че мога горе-долу със сигурност да ви улуча както и когато пожелая.

Способният ученик го изгледа с полунасмешка и рече:

— Чак толкова не.

— Хайде да опитаме. На четвъртия удар ще ви улуча.

— Allons! En garde!

И както му обеща, така и стана.

Младият господин, който дотогава не беше имал особено високо мнение за Андре-Луи като фехтувач и го бе смятал за подходящ само да се упражнява с него, когато преподавателят бе зает с друго, широко отвори очи. В изблик на великодушие, примесено с опиянение, Андре-Луи беше почти готов да разкрие своя метод — метод, който скоро след това щеше да стане нещо обикновено във фехтовалните зали. Но навреме се сдържа. Да разкрие тайната, би значило да пресече престижа, който щеше да си спечели с прилагането й.

По пладне, понеже академията беше празна, мосьо дез-Ами повика Андре-Луи на един от редките уроци, които все още от време на време му даваше. И за първи път през цялото си познанство с Андре-Луи мосьо дез-Ами бе победен от него с пряко попадение още през първата схватка. Той се засмя, много доволен, с присъщото му великодушие.

— Аха! Вие напредвате много бързо, приятелю!

Той продължаваше да се усмихва, макар и с не толкова доволен вид, когато бе победен във втората схватка. След това започна да се бие много сериозно, в резултат на което Андре-Луи бе победен три пъти поред. Бързината и точността на преподавателя по фехтовка, когато напрегнеше всички сили, объркваха теорията на Андре-Луи, която, неупражнена на практика, все още изискваше сериозно обмисляне.

Но това, че теорията му бе правилна, той смяташе за напълно установено и то го задоволяваше за момента. Оставаше само да усъвършенствува чрез упражнение приложението й. На това сега се посвети със страстното увлечение на откривател. Ограничи се с пет-шест комбинации, които Упражнява усърдно, докато не почна да изпълнява всяка от тях почти автоматично. И доказа безпогрешността им върху най-добрите измежду учениците на мосьо Дез-Ами.

Най-после седмица, седмица и нещо след последния му двубой с Дез-Ами преподавателят го покани пак да се поупражнят.

Победен отново в първата схватка, учителят приложи цялото си майсторство срещу помощника си. Но днес нищо не му помагаше пред стремителните нападения на Андре-Луи.

След третото поражение мосьо дез-Ами се дръпна назад и свали маската си.

— Каква е тази работа? — попита той. Беше блед и черните му вежди бяха смръщени. От години насам самолюбието му не бе така оскърбявано. — Да не са ви научили на някакъв таен удар?

Мосьо Дез-Ами винаги се хвалеше, че знае твърде много за шпагата, за да вярва разни глупости за тайни удари, но тези постижения на Андре-Луи разклатиха увереността му в това отношение.

— Не — отговори Андре-Луи. — Много съм се упражнявал и работата е там, че се фехтувам с ума си.

— Виждам го. Е, хубаво, струва ми се, че достатъчно добре съм ви обучил, приятелю. Съвсем не възнамерявам да държа помощник, който е по-добър от мен.

— Няма такава опасност — каза Андре-Луи с весела усмивка. — Вие сте се фехтували усилено цялата сутрин и сте уморен, докато аз нямах много работа и съм напълно свеж. Това е единствената тайна на краткотрайния ми успех.

Неговият такт и безкрайното добродушие на мосьо дез-Ами помогнаха въпросът да не се задълбочи в насоката, в която имаше опасност да се отклони. А след това, когато се фехтуваха двамата, Андре-Луи, който продължаваше да усъвършенствува теорията си в почти безпогрешна система, целеше мосьо дез-Ами винаги да печели по два удара срещу всеки от неговите. Такава жертва правеше пред благоразумието, но не повече. Искаше мосьо дез-Ами да съзнава силата му, без обаче да открие дотолкова истинските й размери, че да събуди у него нежелателна степен на завист.

И така успешно съумяваше да го прави, че от една страна, ставаше все по-необходим помощник на преподавателя си, понеже стилът и фехтуването му изобщо се бяха подобрили чувствително, а, от друга, караше мосьо дез-Ами да се гордее с него като най-блестящ ученик, минал някога през академията му. Андре-Луи не се опитваше да разбие илюзиите на преподавателя с разкриването на факта, че майсторството му се дължи много повече на библиотеката и на собствената му вродена схватливост, отколкото на каквито и да било уроци.

IIQUOS DEUS VILT PERDERE107

И този път, съвсем по същия начин, както и когато се присъединил към трупата на Бине, Андре-Луи се отдаде все сърце на новата си професия, наложена му от необкодимостта, и сигурно прикритие срещу тези, които биха го потърсили, за да му причинят зло. Тази професия би могла (макар в случая и да не беше така) да го накара най-после да сметне себе си за човек на делото. Той си остана обаче въпреки всичко човек на разума и събитията през пролетните и летните месеци на 1789 година в Париж му даваха изобилен материал за размишления. Там прочете още неизсъхнала може би най-удивителната страница в историята на човешкото развитие и накрая бе принуден да заключи, че всичките му предварително съставени убеждения са били погрешни и че тъкмо такива екзалтирани, страстни ентусиасти като Вилморен са били прави.

Подозирам го всъщност да се е гордял. с факта, че е Сгрешил, и да е приписвал самодоволно грешката си на обстоятелството, че сам той е имал твърде трезв и логичен ум, за да може да прецени пределите на човешката невменяемост, излязла наяве сега.

Той наблюдаваше как расте гладът, как се увеличават немотията и бедствията в Париж тази пролет и ги отдаваше съответните причини, наред с търпението, с което народът ги понасяше. Хората във Франция бяха в състояние на стаено или парализирано очакване — те чакаха Генералните щати да се съберат и многовековната тирания да свърши. И поради това състояние на очакване промишлеността беше в застой, буйният поток на търговията се беше смалил до тънка струйка. Хората не искаха да купуват и да продават, докато не видят с какви средства геният на швейцарския банкер мосьо Некер ще ги изведе от това тресавище. И поради това парализиране на деловия живот, мъжете от народа бяха без работа, оставени да гладуват със своите жени и деца.

Андре-Луи наблюдаваше и мрачно се усмихваше. Дотук бил прав. Страдаше винаги пролетариатът. Мъжете, които се стремяха да направят тази революция, избирателите тука в Париж, както и другаде, бяха заможни хора, лични буржоа, богати търговци. И докато те, с чувство на презрение към сганта и с чувство на завист към привилегированите съсловия, говореха на едро за равенство (под което разбираха равенство по възходяща линия, което ще заличи разликата между тях и благородниците), пролетариатът гинеше от лишения в своите бордеи.

Най-после заедно с месец май дойдоха и депутатите (приятелят на Андре-Луи Льо Шапелие, един от най-видните между тях) и Генералните щати бяха открити във Версай. Едва тогава положението започна да става интересно, едва тогава Андре-Луи започна сериозно да се съмнява в правилността на досегашните си възгледи.

Когато бе разгласена кралската прокламация, която постановяваше депутатите от Третото съсловие да бъдат два пъти повече от депутатите на другите две съсловия, взети заедно, Андре-Луи повярва, че превесът на гласовете, осигурен по този начин за Третото съсловие, прави неизбежни реформите, за които те се бяха клели.

Но не беше включил в сметката си влиянието на привилегированите класи върху гордата австрийска кралица и нейното влияние върху затлъстелия, флегматичен и нерешителен монарх. Това, че привилегированите класи решиха да водят война в защита на привилегиите си, Андре-Луи можеше да разбере. Човекът, понеже е човек и носи проклятието на користолюбието, никога не се отказва доброволно от богатства, независимо от това дали има, или няма право да ги притежава. Но това, което изненада Андре-Луи, бе неописуемата жестокост на похватите, с които привилегированите провеждаха борба. Те противопоставяха на идеите грубата сила на разума и философията и батальони от чуждестранни наемници. Сякаш идеите можеше да се забучват на щикове!

Войната между привилегированите класи и двора, от една страна, и Събранието и народа, от друга, беше започнала.

Третото съсловие се въздържаше и чакаше, чакаше с търпението на природата; чака цял месец, докато търговията съвсем се парализира и костеливата ръка на глада стисна Париж по-силно; чака цял месец, докато привилегированите класи събраха във Версай армия, с която да го сплашат — армия от петнадесет полка, девет от които швейцарски и германски, — и установиха артилерийски парк пред сградата, в която заседаваха депутатите. Но депутатите не пожелаха да се уплашат, не пожелаха да обърнат внимание на топовете и чуждестранните униформи, не пожелаха да видят нищо друго освен целта, за която са били събрани с кралския указ.

Така беше до десети юни, когато великият мислител и метафизик абат Сейес108 даде сигнала.

— Време е да прережем въжето — каза той.

И удобният случай дойде скоро, в самото начало на юли. Мосьо дю Шатле, груб, високомерен поддръжник на дисциплината, предложи да се преместят единадесетте задържани под арест френски гвардейци от военния затвор „Абаи“ в мръсната тъмница „Бисетр“, където държаха крадци и най-долнопробни престъпници. Когато се пръсна вест за това намерение, народът най-сетне отвърна на насилието с насилие. Тълпа от четири хиляди души нахълта в „Абаи“ и освободи оттам не само единадесетте гвардейци, но и всички други затворници с изключение на едного, за когото разбраха, че е крадец и го върнаха обратно.

Това най-после беше открит бунт, а привилегированите знаеха как да се справят с бунтове. Те щяха да задушат този разбунен Париж с железния обръч на чуждестранните полкове. Мерките бяха бързо съгласувани. Старият маршал дьо Броли, ветеран от Седемгодишната война, пропит от презрението на войника към цивилните, убеден, че самата поява на униформите ще бъде достатъчна да възстанови реда и покоя, пое командуването с Бьозанвал за помощник. Чуждестранните полкове бяха разквартирувани в околностите на Париж — полкове, самите имена на които дразнеха парижаните: полковете на Райсбах, Дисбах, Насау, Естерхазн и Рьомер. Подкрепления от швейцари бяха изпратени в Бастилията109, между бойниците на която още от тридесети юни се виждаха заплашителните дула на заредени топове.

На десети юли избирателите още веднъж се обърнаха към краля да поиска оттеглянето на войските. На другия ден им отговориха, че предназначението на войските било да защищават свободите на Събранието! А на следващия ден, който беше неделя, филантропът доктор Гилотин110, чиято филантропска машина за безболезнено умъртвяване твърде скоро щеше да има много работа, дойде от Събранието, член на което беше, да увери избирателите на Париж, че всичко е наред, въпреки външните признаци, понеже Некер се държи на мястото си по-здраво от всеки друг път. Той не знаеше, че в същия момент, когато говореше с такава увереност, често уволняваният и често наново назначаваният мосьо Некер бе току-що уволнен още веднъж от враждебната клика около кралицата. Привилегированите искаха да се вземат окончателни мерки и окончателни мерки щяха да получат — окончателни за самите тях.

А в същото време още един филантроп, също доктор, някой си Жан Пол Мара111, от италиански произход (повече известен като Марат, пофренчената форма на възприетото от него име), освен другото и писател, прекарал няколко години в Англия и там издал редица трудове по социология, пишеше:

„Внимавайте! Правете си сметка какъв ще бъде съдбовният резултат от един противодържавен ход. Ако имате нещастието да дадете път на такова нещо, ще сметнат, че сте се вдигнали на бунт, и ще се лее кръв.“

Андре-Луи беше в градините на Пале Роял, това средище на дюкяни и куклени театри, циркове и кафенета, игрални и публични домове, това място, където се устройваха всички срещи, когато се пръсна новината за уволняването на Некер, събудила навред смут и ярост. В уволняването на Некер хората виждаха тържеството на враждебната на тях партия. То беше погребален звън за всичките им надежди да се оправят неправдите.

Той видя слаб мъж със сипаничаво лице, който не изглеждаше безкрайно грозен само благодарение на прекрасните си очи, да скача върху една маса пред Кафе дьо Фоа с извадена шпага в ръка и да извиква „На оръжие!“. И тогава в изумената тишина, наложена от този вик, да излива поток от възпламеняващо красноречие, произнесено с глас, загрозяван от време на време от пелтечене. Той каза на хората, че германците от Марсово поле щели да навлязат в Париж тази вечер да колят жителите.

— Да си сложим по една кокарда! — провикна се той и откъсна лист от дърво, да му послужи за целта: зелената кокарда на надеждата.

Въодушевление обзе тълпата, пъстра тълпа, съставена от мъже и жени от всички класи, от нехранимайковци до благородници, от уличници до светски дами. Дърветата останаха без листа и зелената кокарда накичи почти всяка глава.

— Вие сте между два огъня — разпалено продължаваше заекващият глас на подпалвача. — Между германците на Марсово поле и швейцарците в Бастилията. На оръжие тогава! На оръжие!

Възбуждението се надигна и развилня. От близка изложба на восъчни фигури се появи бюстът на Некер, а след малко и бюстът на този комедиант Орлеанския дук, който имаше своя партия и беше готов не по-малко от всеки друг многообещаващ опортюнист в тези дни да се възползува от момента за собственото си възвеличаване. Бюстът на Некер беше увит с креп.

Андре-Луи гледаше и започваше да изпитва страх. Книжката на Марат му беше направила впечатление. В нея се казваше това, което сам той бе казал преди повече от половин година на тълпата в Рен. Тази тълпа, струваше му се, трябваше да се обуздае. Този невъздържан, безотговорен пелтек можеше да стане причина градът да пламне вечерта, ако не се направеше нещо. Младият мъж, един необоснован поддръжник на двореца, на име Камий Демулен112, който щеше по-после да се прочуе, скочи от масата и продължи да размахва шпагата си и да крещи: „На оръжие! След мен!“. Андре-Луи се втурна напред да заеме импровизираната трибуна, току-що освободена от пелтека, за да положи усилия да противодействува на подпалваческата реч. Той се вряза в тълпата и изведнъж се намери лице с лице пред висок мъж, прекрасно облечен, чиито хубави черти имаха суров вид, а големите черни очи бляскаха сякаш от потискан гняв.

Така, лице с лице, всеки впил поглед в очите на другия, те останаха известно време сред блъскащата се покрай тях тълпа, без някой да им обърне внимание. Най-после Андре-Луи се изсмя.

— Този човек също има много опасен дар на красноречие, господин маркизе — каза той. — Всъщност днес във Франция има много такива. Те поникват от почвата, която вие и вашите единомишленици сте напоили с кръвта на мъчениците на свободата. Скоро това може да стане ваша кръв. Почвата е пресъхнала и жадна за нея.

— Нехранимайко! — отговори маркизът. — Полицията ще ти види сметката. Ще кажа на кралския наместник, че може да те намери в Париж.

— Боже мой, човече! — възкликна Андре-Луи. — Никога ли няма да поумнеете? Нима можете да говорите за кралски наместници, когато самият Париж може да рухне или да пламне под краката ви? Издигнете глас, господин маркизе. Издайте ме тука, на тези. В час като този ще ме направите герой. Или аз да издам вас? Май ще го направя. Мисля, че е крайно време да получите заслуженото. Хей, вие там, чуйте ме! Позволете да ви представя…

Поток от хора се удари в него, понесе го със себе си, колкото и да се противеше, и го отдели от мосьо дьо Ла Тур д’Азир, когото беше срещнал по такъв странен начин. Андре-Луи се помъчи да се бори с този човешки поток; маркизът, попаднал във въртоп, остана, където си беше, и когато Андре-Луи го зърна за последен път, той се усмихваше със стиснати устни — злобна усмивка.

Междувременно градините се опразваха подир този заекващ подпалвач, който бе си затъкнал зелената кокарда. Човешкият поток се изля на Рю дьо Ришельо и Андре-Луи, ще не ще, трябваше да се остави тълпата да го отнесе поне до Рю дю Азар. Там се измъкна странишком и понеже нямаше желание да бъде стъпкан или да вземе участие по-нататък в развихрилата се лудост, изтича по тази улица и така се прибра у дома си, в опустялата академия. Защото днес нямаше ученици и дори мосьо дез-Ами като Андре-Луи бе поизлязъл да чуе новини за това, което ставаше във Версай.

Положението на нещата не беше нормално за академията на Бертран дез-Ами. Каквото друго и да беше в застой напоследък в Париж, училището по фехтовка процъфтяваше както никога преди. Обикновено и преподавателят, и помощникът му бяха заети от сутрин до здрач и Андре-Луи получаваше вече заплата според уроците, които даваше, като преподавателят му предоставяше половината от таксата за всеки урок — спогодба, която помощникът намираше за изгодна. В неделните дни академията работеше до обед, но тази неделя при съществуващото в града състояние на несигурност и брожение никой не се беше явил до единадесет часа и тогава дез-Ами и Андре-Луи излязоха. Те не можеха и да помислят, когато нехайно се сбогуваха (по това време бяха станали много добри приятели), че никога вече не ще се видят.

Този ден в Париж имаше кръвопролитие. На Плас Вандом отряд драгуни причакал тълпата, от която се беше изплъзнал Андре-Луи. Конниците се понесли срещу тълпата, разпръснали я, смачкали восъчното изображение на мосьо Некер и убили един човек на място: един нещастен френски гвардеец, който не отстъпил пред тях. Това беше началото. Като последица Бьозанвал докара швейцарците си от Марсово поле и ги приведе в боен ред до Елисейските полета с четири оръдия. Драгуните си разположи на площад Луи Петнадесети. Същата вечер огромна тълпа, проточила се през Елисейските полета и Тюйлери113, оглеждаше с тревожен поглед войнствените приготовления. Няколко оскърбления бяха отправени срещу тези чуждестранни наемници, хвърлени бяха камъни. Бьозанвал, загубил ума и дума или в изпълнение на получени нареждания, повика драгуните си и им заповяда да разпръснат тълпата. Но тази тълпа бе твърде гъста, за да я разпръснат по този начин: беше толкова гъста, че конниците нямаха никаква възможност да се движат, без да смачкат някого. Неколцина бяха смачкани и последицата беше, че когато драгуните, водени от принц дьо Ламбеск, напреднаха в Тюйлери, озверената тълпа ги посрещна със залп от камъни и бутилки. Ламбеск даде заповед да открият огън. Тълпата хукна да бяга. Изскочили от Тюйлери, тези възмутени хора се пръснаха из града с историята как германската кавалерия мачкала жени и деца и подхванаха най-настървено повика за вдигане на оръжие, отправен по пладне от Демулен в Пале Роял.

Жертвите бяха вдигнати и отнесени, а между тях бе Бертран дез-Ами, сам той, както всички, които живееха от шпагата, ревностен поддръжник на благородниците, стъпкан до смърт под копитата на чуждестранни конници, изпратени от благородниците и водени от благородник.

И при Андре-Луи, който чакаше тази вечер на втория етаж на улица „Съдба“ № 13 завръщането на своя приятел и учител, четирима мъже от народа донесоха стъпкання труп на една от най-ранните жертви на революцията, сега вече пламнала не на шега.

IIIPRESIDENT LE CHAPELIER

Броженията в Париж, който през следващите два дена приличаше повече на боен стан, отколкото на град, забавиха погребението на Бертран дез-Ами до срядата на тази паметна седмица. Сред събитията, раздрусали до основи цял народ, смъртта на един учител по фехтовка мина почти незабелязано дори за учениците му, повечето от които не се отбиха в академията през двата дена, докато тялото му лежа там. Неколцина обаче се отбиха и предадоха новината на други с този резултат, че учителят бе изпратен до гробището Пер Лашез от двадесетина млади мъже, начело на които, като главен опечален, вървеше Андре-Луи.

Нямаше сродници, на които да се съобщава, доколкото това бе известно на Андре-Луи, при все че една седмица след смъртта на мосьо дез-Ами пристигна някаква негова сестра от Паси да си търси наследството. То беше доста голямо, понеже преподавателят бе печелил добре и бе пестил пари, повечето от които влагал в Companie des Eaux и Държавния дълг. Андре-Луи я изпрати при адвокатите и не я видя повече.

Смъртта на дез-Ами го остави с такова дълбоко чувство на самота и изоставеност, че нито помисляше, нито правеше нещо по отношение на неочакваната възможност за забогатяване, която тя автоматически разкри пред него. На сестрата на учителя се падна състоянието, което той бе натрупал, но Андре-Луи наследи самата мина, от която богатството беше добито — училището по фехтовка, където по това време сам той бе затвърдил толкова добре положението си на преподавател, че многобройните ученици разчитаха успешно да продължи преподаването в нея като неин директор. А никога дотогава училищата по фехтовка не бяха процъфтявали както в тези тревожни дни, когато всеки мъж точеше шпагата си и се учеше да я използува.

Трябваше да изминат две седмици, докато Андре-Луи си даде сметка какво всъщност му се е случило и същевременно да открие, че е капнал, понеже в течение на тези две седмици бе работил за двама. Ако не му беше хрумнала щастливата мисъл да раздели по-напредналите си ученици на двойки да се фехтуват един с друг, а сам той да стои настрана, да критикува, поправя и дава други наставления, тази задача щеше да се окаже напълно извън силите му. Но дори и така му се налагаше да се фехтува горе-долу по шест часа на ден и всеки ден да трупа нова умора от предишния, докато се изправи пред опасността да не издържи нарастващото и бреме. Най-после той си взе помощник да се занимава с начинаещите, които изискваха най-големи усилия. По щастлива случайност лесно намери този помощник в лицето на един от собствените си ученици, на име Льо Дюк. С напредването на лятото и непрекъснато растящия приток от ученици, наложи му се да вземе още един помощник — способен млад учител на име Галош — и още една стая на по-горния етаж.

Това бяха напрегнати дни за Андре-Луи, по-напрегнати от всички други в живота му, дори от онези, когато беше залягал да издигне трупата Бине, но това означаваше също, че те бяха дни на извънредно благополучие. Той пише със съжаление за факта, че Бертран дез-Ами е трябвало да умре в самото навечерие на такава доходна модност на фехтовката.

Гербът на Academic du Roi114, на който Андре-Луи нямаше право, продължаваше да виси на вратата. Беше се справил с това затруднение по начин, достоен за Скарамуш. Той остави герба и надписа „Academie de Bertrand des Amis, Maitre en fait d’Armes des Academies du Roi“115 и добави под надписа още думите: „Ръководена от Андре-Луи“.

При малкото време, с което разполагаше сега да излиза навън, той научаваше за революционните процеси наоколо, последвали в известна степен падането на Бастилията, от своите ученици и от вестниците, безброя вестници, изникнали в Париж след установяването на свободата на печата. Това стана, докато мосьо дез-Ами лежеше мъртъв в деня, преди да го погребат, и представляваше всъщност главната причина за забавянето на погребението. Беше събитие, почерпило вдъхновение от необмислената атака на принц Ламбеск, в която бе убит учителят по фехтовка.

Възмутеното множество обсади избирателите в Отел дьо вил116 и искаше от тях оръжие, с което да защищава живота си от чуждестранните убийци, наети от потисниците. И накрая избирателите се съгласиха да им дадат оръжие или поточно — да им позволят да се въоръжат, понеже нямаха оръжие, което да им дадат. А също им дадоха кокарда в червено и синьо — цветовете на Париж. Понеже такива бяха и цветовете на ливреите на Орлеанския дук, към тях добавиха бяло — бялото на древното знаме на Франция — и така се роди трикольорът. Освен това бе назначена постоянна комисия от избиратели, която да се грижи за обществения ред.

Получили това право, хората се заловиха за работа с такова усърдие, че само за тридесет и шест часа бяха изковани шестдесет хиляди пики. Във вторник в девет часа сутринта тридесет хиляди мъже се събраха пред Дома на инвалидите117. До единадесет часа те бяха разграбили струпаното там оръжие, възлизащо на около тридесет хиляди мускета, докато други бяха превзели Арсенала и сложили ръка на барута.

Така те се приготвиха да окажат съпротива на атаката, която трябваше да бъде проведена срещу града от седем точки тази вечер. Но Париж не дочака атаката. Той пое инициативата. Обзет от буйно въодушевление, той състави безумния проект да превземе тази страшна, заплашителна крепост — Бастилията, и нещо повече: успя да го направи, както знаете, преди пет часа сутринта, подпомогнат в това начинание с топове от Френската гвардия.

Новината за случилото се, донесена във Версай от Ламбеск, побягнал с драгуните си пред огромната въоръжена сила, изникнала от уличната настилка на Париж, обърка кралския двор. Народът разполагаше с топовете, завладени в Бастилията. Сега хората издигаха барикади по улиците и установяваха тези топове по тях. Атаката бе твърде много закъсняла. Тя трябваше да се изостави, понеже сега можеше да доведе само до безплодно клане, което щеше да разклати още повече и без това силно разклатения престиж на трона.

И така дворът, в миг поумнял отново под въздействието на страха, предпочете да печели време. Некер трябваше да бъде още веднъж върнат на поста си, трите съсловия трябваше да заседават ведно, както го искаше Народното събрание. Това бе най-пълната капитулация на сила пред сила, единственият аргумент. Кралят отиде лично да съобщи на Народното събрание решението, взето в дванадесетия час, за голямо облекчение на членовете му, които с мъка и тревога наблюдаваха страхотното положение на нещата в Париж. „Никаква друга сила освен силата на разума и доводите“ — бе техният лозунг и това щеше да продължи още две години с търпение и твърдост при непрекъснати провокации, на които не се обръщаше достатъчно внимание.

Когато кралят напускаше Събранието, една жена прегърна коленете му и изрече онова което, може да се каже, беше въпросът на цяла Франция:

— О, господарю, наистина ли сте искрен? Сигурен ли сте, че няма да ви накарат да промените решението си?

Въпреки това никакъв подобен въпрос не бе зададен, когато един-два дена след това кралят дойде в Париж сам, без охрана, освен представителите на народа, за да довърши помирението, капитулацията на привилегированите класи. Дворът трепереше от ужас пред това приключение. Не бяха ли те „неприятелят“, тези метежни парижани? И дали трябваше кралят да отиде така при врага? Ако донякъде е споделял този страх, както потиснатото му настроение може да ни накара да предположим, той трябва да се е уверил, че страхът му е бил напразен. Ами ако двестата хиляди въоръжени войници — войници без униформа и с най-невъобразима пъстрота на оръжие — го чакаха? Те го чакаха като почетна стража.

Кметът Байи118 му поднесе на бариерата ключовете на града:

— Това са същите ключове, които са били поднесени на Анри IV. Той беше спечелил отново народа си. Сега народът е спечелил наново своя крал.

В Отел дьо вил кметът Байи му поднесе новата кокарда, трицветния символ на конституционна Франция, и след като той потвърди с кралската си дума учредяването на Буржоазната гвардия и назначаването на Байи и Лафайет119, потегли обратно за Версай сред викове „Vive le Roi“, надавани от верния му народ.

И сега вие виждате привилегированите класи (изправени, дето се казва, пред устата на топа) най-после да отстъпват, а бяха ли отстъпили по-рано, щяха да спестят потоци от кръв, главно тяхна собствена. Те идват, благородници и духовници, да се присъединят към Народното събрание, да се трудят с него върху тази конституция, която трябва да възроди Франция. Но повторното обединение е подигравка — също такава подигравка, както и тази на парижкия архиепископ, когато пее Те Deum120 за падането на Бастилията, най-грозната и неправдоподобна от всичките тези грозни и неправдоподобни събития. Единственото, което се е случило на Народното събрание, е, че е приело пет-шестстотин неприятели, които да спъват и да пречат на дебатите.

Но всичко това е много пъти разказвана история, която може да се прочете в подробности другаде. Аз ви предлагам тук само толкова, колкото съм намерил в писанията на самия Андре-Луи, почти със собствените му думи, които отразяват промените, настъпили в хода на мислите му. Помъдрял сега, той беше напълно повярвал във всичко онова, в което не беше вярвал, когато го бе проповядвал.

Междувременно наред с промяната в материалното му състояние бе настъпила промяна и в правното му положение, предизвикана от другите промени, станали около него. Нямаше вече нужда да се крие. Кой през тези дни би повдигнал срещу него смешното обвинение в подстрекателство към размирици заради онова, което бе извършил в Бретан? Кой съд би се осмелил да го изпрати на бесилката заради това, че бе казал предварително каквото сега повтаряше цяла Франция? Колкото до другото възможно обвинение в убийство, кой ли щеше да се занимава със смъртта на жалкия Бине, убит от него при самозащита (ако, както се надяваше, го беше наистина убил).

И така, един прекрасен ден в началото на август Андре-Луи си позволи отпуск от академията, която сега работеше гладко под ръководството на помощниците му, нае файтон и отиде във Версай, в Кафе д’Амори, за което знаеше, че е свърталище на Бретонския клуб — семето, от което щеше да покълне това Дружество на приятелите на конституцията, по-известно като „якобинци“121. Отиде, за да потърси Льо Шапелие, който бе един от основателите на клуба, много известен човек сега, председател на Събранието през съдбовното Време, когато се разискваше Декларацията за правата на човека122.

Важността на Льо Шапелие пролича по внезапното угодничество на келнера, по риза й с бяла престилка, когато Андре-Луи попита за народния представител.

Мосьо Льо Шапелие бил на горния етаж с приятели. Келнерът имал желание Да услужи на господина, но не се решавал да прекъсне събранието; в което участвувал господин депутатът.

Андре-Луи му даде сребърна монета да му придаде смелост за Този опит. След това седна на мраморна масичка до прозореца, който гледаше към широкия, обкръжен от дървета площад, Tflitf, в този общ салон на кафенето, безлюден в този следобеден час, великият човек дойде при него. Преди по-малко от година бе отстъпил на Андре-Луи едно трудно предводителство; днес той се намираше във висините, един от големите предводители в родилните мъки на нацията, а Андре-Луи съвсем долу, в сянката на общата маса.

Тази мисъл занимаваше и двамата, докато се разглеждаха един Друг й всеки отбелязваше явната промяна, станала за няколко месеца. Андре-Луи виждаше у Льо Шапелие повишена изйсканост в облеклото, съпроводено с някаква по-недоловима изисканост в изражението. Беше поотслабнал, лицето му бе бледо и имаше някаква умора в очите, които разглеждаха посетителя през лорнет със златни рамки. В Андре-Луи тези измъчени, но подвижни очи на бретонския депутат забелязаха още по-очебийни промени. Почти непрекъснатите упражнения с шпагата бяха придали на Андре-Луи изящество в движенията, самоувереност и странно, трудно определимо изражение на достойнство, на власт. Изглеждаше висок поради всичко това: и беше облечен с елегантност, която; макар й не крещяща; беше достатъчно богата. Носеше малка шпага със сребърна дръжка и я носеше така, сякаш това беше нещо привично, а черната му коса, която Льо Шапелие не беше виждал винаги, освен увиснала свободно край костеливите му бузи, сега лъщеше, сплетена в плитка. Имаше вид почти на конте.

И у единия, и у другия обаче промените бяха чисто външни, както много скоро откриха и двамата. Льо Шапелие беше все същият прям и откровен бретонец, рязък в държанието и в думите си. Той постоя за миг, усмихнат от изненада, примесена с радост, след това широко разпери ръце. Те се прегърнаха пред опуления от страхопочитание келнер, който се постара веднага да изчезне.

— Андре-Луи, приятелю! Откъде изскочи?

— Ти идваш отгоре. Аз идвам отдолу, за да видя отвън човек, който е по върховете.

— По върховете! Само да беше поискал, щеше да стоиш на моето място.

— На мен ми се вие свят от височините и въздухът ми се вижда твърде рядък. Всъщност и сам ти не изглеждаш особено добре от него, Исак. Бледен си.

— Събранието заседава цялата нощ. Това е всичко тези проклети привилегировани ни създават все нови затруднения. И ще го правят, докато не постановим премахването им.

Двамата седнаха.

— Премахването! Имаш дори такова намерение? Не че ме изненадваш. Винаги си бил привърженик на крайните мерки.

— Замислям го, за да мога да ги спася. Мъча се да ги премахна официално, та да ги избавя от друг вид премахване по волята на хората, които те изкарват от търпение.

— Разбирам. Ами кралят?

— Кралят е въплъщение на нацията. Ние ще го спасим заедно с нацията от робуване на привилегированите: Нашата конституция ще го постигне. Съгласен ли си?

Андре-Луи сви рамене.

— Има ли значение? Аз съм мечтател в политиката, не съм човек на действието. Доскоро бях много умерен — по-умерен, отколкото си ме мислил. Но сега съм почти републиканец. Аз наблюдавах и дойдох до заключението, че този крал е… направо нищо, марионетка, послушна на ръката, която дърпа конците.

— Кралят ли, казваш? Че какъв друг крал е възможен? Ти положително не си от тези, дето живеят с мечти за Орлеанския дук? Той си има някаква партия, последователи, набрани главно благодарение на общата омраза към кралицата и всеизвестния факт, че тя мрази дука. Има някои, които са помисляли да го направят регент, други — дори и нещо повече; Робеспиер е от тях.

— Кой? — попита Андре-Луи, на когото това име не бе познато.

— Робеспиер, едно смахнато адвокатче, представител от Арас, опърпан, тромав, плах тъпак… гъгне речи, които никой не слуша… един ултрароялист, когото роялистите и орлеанистите използуват за свои цели. Упорит е и настоява да бъде изслушан. Може и да го изслушат някой ден. Но че той или другите ще направят някога нещо от Орлеанския дук… как ли не! Самият дук може да иска това, но… той е евнух в това отношение: иска, но не може. Изразът принадлежи на Мирабо123.

Той се прекъсна и поиска Андре-Луи да му разкаже за себе си.

— Ти не се отнесе към мен по приятелски, когато ми писа — оплака се той. — Не писа нито думичка къде може човек да те намери; писа ми, че си стигнал до просяшка тояга, а не ми даде възможност да ти се притека на помощ. Мен ме мъчеше мисълта за теб, Андре. Но ако съдя по външния ти вид, могъл съм да си спестя тая мъка. Изглежда, че ти е провървяло, че си обезпечен. Разкажи ми за това.

Андре-Луи му довери откровено всичко, каквото имаше за разправяне.

— Знаеш ли, че ти направо ме смайваш? — рече депутатът. — Оттогава на сцената, а сега от сцената при шпагата! Интересно, с какво ли ще свършиш?

— Вероятно с бесилката.

— Глупости! Бъди сериозен. Защо не със сенаторска тога в сенатска Франция? Би могъл да я получиш сега, стига да поискаш.

— Най-сигурният от всичките пътища до бесилката — изсмя се Андре-Луи.

В тази минута Льо Шапелие прояви нетърпение. Питам се, дали тази фраза му е дошла на ум четири години по-късно, в деня, когато сам той е пътувал с колата на смъртниците към мястото на екзекуциите, площада Грев?

— Ние сме тридесет и шест бретонски депутати в Събранието. Ако се отвори ваканция, ще дойдеш ли като заместник? Една дума от мен и тежестта на името ти в Рен и Нант, и всичко ще се нареди.

Андре-Луи направо избухна в смях.

— Знаеш ли, Исак, че всеки път, когато се срещна с теб, ти винаги се мъчиш да ме натикаш в политиката?

— Защото имаш дарба за нея. Ти си бил роден за политик!

— Е, да… Скарамуш в истинския живот. Играл съм го на сцената. Стига ми и това. Кажи ми, Исак, какво ново има около моя стар приятел Ла Тур д’Азир?

— Тук е, във Версай, да пукне дано… трън в плътта на Събранието. Селяните изгорили неговото шато в Ла Тур д’Азир. За съжаление той не е бил там по това време. Пламъците дори не са опърлили наглостта му. Той се надява, че когато свърши това умопомрачаващо философствуване, ще има крепостници, които да му го изградят отново.

— Значи, в Бретан е имало размирици? — Андре-Луи стана изведнъж сериозен и мислено се озова в Гаврийак.

— Колкото щеш, и другаде също. Нима ти е чудно? Тези разтакавания в такива времена, когато страната се гърчи от глад? От две седмици господарските къщи пламтят обвити в дим. Селяните последваха примера на парижаните и направиха с всички замъци, каквото те направиха с Бастилията. Редът се възстановява там, както и тук, и сега са се поуспокоили.

— Какво става в Гаврийак? Знаеш ли?

— Вярвам, че всичко е добре. Мосьо дьо Керкадиу не е маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Той беше обичан от хората си. Не вярвам, че те биха направили нещо на Гаврийак. Но не си ли пишещ с кръстника си?

— При тези обстоятелства, не. Това, което ми разправяш, би затруднило сега още повече подобна кореспонденция, понеже той трябва да ме смята за един; от хората, подпомогнали да се запали факлата, подпалила толкова много имоти на неговата класа. Провери за мен. дали, всичко е добре и ми обади.

— Ще го направя веднага.

На раздяла, когато се готвеше да се качи във файтона си, за да се върне в Париж, Андре-Луи се опита да се осведоми по друг въпрос.

— Да знаеш случайно дали мосьо дьо. Ла Тур д’Азир се е оженил? — попита той.

— Не знам, което всъщност значи, че не е. То щеше да се чуе, ако засягаше един толкова, високопоставен член на привилегированата класа.

— Положително — Андре-Луи говореше с безразличие. — Aurevoir, Исак! Ела да ме видиш, Рю дю Азар № 13. Недей много отлага.

— Веднага и всеки път, когато ми позволят задълженията. Те ме приковават тук засега.

— Нещастен роб на дълга с твоята проповед, за свободата!

— Вярно! И поради това ще дойда. Имам дълг спрямо Бретан: да направя Omnes Omnibus негов представител в Народното събрание.

— Това е дълг, който ще те помоля, да пренебрегнеш. — изсмя се Андре-Луи и си тръгна.

IVВ МЬОДОН

Същата седмица Льо Шапелие му дойде на гости един ден малко преди пладне.

— Имам за тебе новини, Андре. Кръстникът ти е в Мьодон. Дошъл е там преди два дена. Знаеш ли го вече?

— Разбира се, не. Откъде ще го зная? Защо е в Мьодон? — Усещаше, че го обзема леко вълнение, което едва ли би могъл да обясни.

— Не знам. В Бретан е имало нови безредици. Може да е дошъл заради това.

— Значи, е потърсил подслон при брат си? — попита Андре-Луи.

— В дома на брат си, да; но не и при брат си. Къде живееш ти изобщо, Андре? Никога ли не чуваш никакви новини? Етиен дьо Гаврийак емигрира преди години. Той беше от хората на мосьо д’Артоа и се прехвърли през границата с него. Сега без съмнение е с него в Германия и конспирира против Франция. Защото емигрантите правят само това. Тази австрийка в Тюйлери в края на краищата ще погуби монархията.

— Да, да — рече нетърпеливо Андре-Луи. Политиката съвсем не го интересуваше тази сутрин. — Но какво ще ми кажеш за Гаврийак?

— Ами нали ти казах, че Гаврийак е в Мьодон, че се е настанил в къщата, изоставена от брат му? Боже господи Аз ли не говоря на френски, или ти не разбираш този език? Предполагам, че Рабуйе, неговият управител, е поел грижата за Гаврийак. Донесох ти новината веднага щом я получих. Помислих си, че вероятно би искал да отидеш в Мьодон.

— Разбира се. Ще отида веднага… тоест, щом имам възможност. Днес не мога, нито утре. Твърде много работа имам тук — Той махна с ръка към вътрешната стая, откъдето долиташе звънтенето на шпаги, бързо движение на крака и гласът на учителя Льо Дюк.

— Добре де, това си е твоя работа. Ти си зает. Сега ще си вървя. Хайде да вечеряме днес в Кафе дьо Фоа. Аз ще бъда с Керсен.

— Един момент! — Гласът на Андре-Луи го спря на прага. — Дали мадмоазел дьо Керкадиу е с чичо си?

— Отде, по дяволите, ще го зная? Иди и провери.

Той си отиде, а Андре-Луи остана там за миг дълбоко замислен. Сетне се обърна и се върна да продължи с ученика си виконт дьо Виланиор прекъснатото обяснение на полуконтрата на Дане, като илюстрираше с шпага предимствата, които може да се извлекат от възприемането й.

След това се фехтува с виконта, който беше може би най-способният от учениците му по това време, а мислено не можеше да се откъсне от хълмовете на Мьодон и прехвърляше наум уроците, които трябваше да даде следобед и на другия ден, като се чудеше кои от тях би могъл да отложи, без да разстрои работата в академията. След като улучи виконта три пъти поред, спря и се върна с усилие към настоящето, удивен от точността, която може да се постигне с чисто механични действия. Без да влага никаква мисъл в това, което прави, неговата китка, ръка и колене бяха автоматично извършвали работата си — една точна бойна машина, в каквато постоянното упражняване от година и повече ги беше преобразило.

Едва в неделя Андре-Луи можа да задоволи желанието което нетърпението на дните помежду бе превърнало в копнеж. Облечен по-грижливо от друг път, с глава, елегантно коафирана от един от тези коафьори на благородниците, мнозина от които оставаха без работа поради устремилия се от Париж неспирен поток емигранти, Андре-Луи се качи в наетата кола и тръгна за Мьодон.

Домът на по-младия Керкадиу имаше толкова малко прилика с дома на главата на семейството, колкото и сам той приличаше на него. Той беше царедворец, докато брат му беше по същество свързан със земята; като офицер от свитата на конт д’Артоа, беше построил за себе си и за семейството си внушителна вила по височините на Мьодон, сред миниатюрен парк, разположена удобно за него на половин път между Версай и Париж, еднакво леснодостъпна от двете места. Мосьо д’Артоа, придворният играч на тенис, бе между най-първите емигранти. Беше напуснал Франция веднага след падането на Бастилията заедно с разните там Конде, Конти, Полиняк124 и други от частния съвет на кралицата, стария маршал дьо Броли и принц дьо Ламбеск, които бяха разбрали, че самите им имена са станали омразни на народа. Беше отишъл да играе тенис отвъд границата и там да доведе докрай работата по провалянето на френската монархия, с което той и всичките други се бяха занимавали във Франция. С него, между няколкото члена на свитата му, замина Етиен дьо Керкадиу, а с Етиен дьо Керкадиу замина жена му и четирите му деца. Така стана, че господарят на Гаврийак, в желанието си да се махне от Бретан, тази особено разбунена провинция, където благородниците се бяха показали най-непримирими в цяла Франция, беше дошъл да се настани в отсъствието на брат си в хубавата вила на царедвореца в Мьодон.

Че беше съвсем щастлив там, не можеше да се предположи. Човек с неговите почти спартански навици, научен на проста храна и да се обслужва сам, се чувствуваше малко неловко в това сибаритско жилище с меките му килими, богата позлата и угодливи, безшумно пристъпящи слуги. (понеже Керкадиу младши бе оставил в Мьодон цялата: прислуга). Времето, което в Гаврийак бе непрекъснато запълвал със земеделски грижи, тука му тежеше и сякаш се намираше в застой. Той спеше по много за самозащита и; ако не беше Алин, която не се и опитваше да скрие възторга си от тази близост на Париж и центъра на събитията, възможно е, че би почти веднага бил отбой и би се махнал от обстановката, която тъй малко подхождаше на навиците му. По-късно може би щеше да свикне и да се предаде на това разточително бездействие. Засега новото в тази обстановка го дразнеше и Андре-Луи бе въведен при един! заядлив и сънлив мосьо дьо Керкадиу рано следобед в този, юнски неделен ден. За него не доложиха, както е бил винаги обичаят в Гаврийак. Беше така, защото Беноа, старият сенешал на мосьо дьо Керкадиу, бе придружил господаря си в това безобидно приключение и беше назначен (което будеше непрекъснато и само наполовина прикрито веселие у нахалните слуги, оставени от мосьо Етиен) за негов метрдотел тук в Мьодон.

Беноа поздрави мосьо Андре с несвързани възклицания на възторг; малко остана да заподскача около него като някое вярно куче, докато го заведе в салона пред лицето на господаря на Гаврийак, който щял — според думите на Беноа — да посрещне с радост мосьо Андре.

— Монсеньор! Монсеньор! — възкликна той с треперещ глас, като влезе една-две крачки пред госта. — Мосьо Андре е тука… Мосьо Андре, вашият кръщелник, е дошъл да ви целуне ръка. Дошъл е… и е така издокаран, че надали бихте го познали. Ето го, монсеньор! Не е ли хубав?

И старият слуга потриваше ръце. убеден в радостта, която според него доставяше на господаря си.

Андре-Луи прекрачи прага на тази голяма стая с меки килими под краката, заслепяваща очите. Беше безкрайно висока и гипсовият й таван се държеше от колони с канелюри и позлатени капители. Вратата, през която влезе, и гледащите към градината прозорци бяха невъобразимо високи, всъщност почти в пълната височина на самата стая. Беше стая, отрупана с позлата, с пищна златна инкрустация по мебелите, и по нищо не се различаваше от онова, което беше обичайно за жилищата на хора от благородно и богато потекло. И наистина, не е известно друго време, когато толкова много злато да е било използувано за украса, както през този век, в който златни монети почти не се намираха и книжни пари бяха пуснати в обращение, за да запълнят липсата им. На Андре-Луи принадлежаха думите, че ако човек може да убеди тези хора да сложат хартията по стените, а златото в джобовете си, финансите на кралството скоро ще бъдат в по-добро положение.

Сеньорът, нагизден, с жабо и гофрирани маншети, за да отговаря на обстановката, се беше надигнал, стреснат от това шумно нахълтване на Беноа, който беше почти толкова отчаян, колкото и самият той, откакто бяха дошли в Мьодон.

— Какво има? А? — Бледите му късогледи очи се взираха в посетителя. — Андре! — рече той с изненада, примесена със строгост, и голямото му румено лице почервеня още повече.

Беноа, обърнат гърбом към господаря си, многозначително намигаше и се усмихваше на Андре-Луи, за да го насърчи да не се смущава от привидната враждебност на кръстника му. Като свърши с това, умният старец тактично изчезна.

— Какво търсиш тука? — изръмжа мосьо дьо Керкадиу.

— Дошъл съм само да ви целуна ръка, както ви каза Беноа, господин кръстник — промълви покорно Андре-Луиг навел пригладената си чернокоса глава.

— Нали изтърпя, без да я целунеш две години.

— Не ме корете за моето злощастие, мосьо.

Дребният човечец стоеше сковано изправен, с несъразмерно голямата глава, отметната назад, с много строг поглед в бледите изпъкнали очи.

— Да не си смятал, че възмутителната ти постъпка ще стане по-приемлива, като изчезнеш по този безсърдечен начин и ни оставиш в незнание къде си и дали си жив, или мъртъв?

— Отначало беше опасно… опасно за живота ми… да разкривам къде съм. После за известно време бях много затруднен, почти мизерувах, и гордоста ме възпираше, след това, което бях извършил, и мнението, което щяхте да си съставите за мен, да се обърна към вас за помощ… По-после…

— Мизеруваше? — прекъсна го сеньорът. За миг устните му затрепераха. Сетне той се постегна и се намръщи още повече, като оглеждаше този така променен и елегантен кръщелник и си вземаше бележка за сдържаното богатство на дрехите му, токите от фалшиви брилянти и червените токове на обувките, сабята със сребърна, инкрустирана със седеф дръжка и грижливо фризираната коса, която бе винаги виждал да виси на безредни кичури. — Сега поне не изглежда да мизеруваш — подметна той.

— Не. След това ми провървя. По това, мосьо, се различавам от обикновения блуден син, който се завръща единствено, когато има нужда от помощ. Аз се връщам само защото ви обичам, мосьо… за да ви го кажа. Дойдох в същия момент, когато чух, че сте тук — Андре-Луи пристъпи напред. — Господин кръстник! — промълви той и протегна ръка.

Но мосьо дьо Керкадиу остана непреклонен, обгърнат от студеното чувство на собствено достойнство и неприязън.

— Каквито изпитания и да си понесъл или смяташ, че си понесъл, те са много по-малко, отколкото е заслужавало позорното ти поведение, и аз забелязвам, че те никак, не са намалили дързостта ти. Ти мислиш, че стига само да дойдеш тука, да кажеш „Господин кръстник!“, и всичко ще бъде простено и забравено. Точно в това грешиш. Ти извърши твърде голямо зло: прегреши против всичко, на което държа, и лично против мен, както не оправда доверието ми в теб. Ти си един от тези отвратителни негодници, виновници за революцията.

— Съжалявам, мосьо, виждам, че вие споделяте общото-заблуждение. Тези отвратителни негодници искаха само конституция, каквато им е била обещана от трона. Те не можеха да знаят, че обещанието не е било искрено, нито че изпълняването му ще бъде осуетено от привилегированите класи. Хората, които ускориха тази революция, мосьо, са благородниците и прелатите125.

— Ти се осмеляваш… и то в такъв момент — да стоиш пред мен и да ми разправяш такива гнусни лъжи! Ти се осмеляваш да кажеш, че благородниците са причинили революцията, след като десетки благородници последваха примера на господин дука Егийон и захвърлиха своите привилегии и дори крепостните си актове в краката на народа! Или може би ще го отречеш?

— О, не. След като безразсъдно подпалиха дома си, сега те се мъчат да потушат пожара, като сипват вода отгоре му, а където не успеят, хвърлят цялата вина върху пламъците.

— Виждам, че си дошъл тук, за да спориш за политика.

— Съвсем не. Аз дойдох да се оправдая, ако е възможно. Да разбереш, това значи да простиш. Велика мисъл на Монтен126. Ако сполуча да ви накарам да разберете…

— Няма да сполучиш. Никога не ще ме накараш да разбера как можа да си спечелиш такава отвратителна слава в Бретан.

— О, не отвратителна, мосьо!

— Отвратителна, разбира се… сред тези, които имат значение. Говори се дори, че Omnes Omnibus си бил ти, макар че аз не мога и не искам да го повярвам.

— Да, то е вярно.

Мосьо дьо Керкадиу се задави.

— И ти го признаваш? Ти се осмеляваш да го признаеш?

— Това, което си се осмелил да извършиш, трябва да имаш смелостта и да признаеш… освен ако си страхливец.

— О! А ти положително си бил много храбър, като си бягал всеки път, след като извършиш пакостта, станал си комедиант, за да се укриеш, извършил си друга пакост като комедиант, като си предизвикал смут в Нант, и пак си избягал, за да станеш бог знае какво… нещо безчестно, ако се съди по безчестния ти вид. Боже мой, човече, казвам ти: тези две години съм се надявал, че не си между живите, а ти дълбоко ме разочароваш с появата си! — Той плесна с ръце и се провикна с резкия си глас: — Беноа! — След това се запъти към камината със зачервено лице и разтреперан от гнева, до който се беше докарал. — Да беше мъртъв, можех да ти простя, като на човек, който е платил за извършеното зло и за глупостта си. Понеже си жив, не мога да ти простя. Ти отиде твърде далече. Само бог знае къде ще свърши всичко това… Беноа, изпроводи го! Изпроводи мосьо Андре-Луи Моро!

В тона прозвуча безвъзвратно решение. Блед и сдържан, но със странна болка в сърцето, Андре-Луи чу това нареждане, видя побелялото уплашено лице на Беноа и полуповдигнатите му треперещи ръце, сякаш се канеше да възрази на господаря си. И тогава друг глас, кръшен, момински глас прекъсна смълчаването.

— Чичо! — извика гласът с безкрайно възмущение и изненада, а сетне: — Андре! — И този път към останалата още изненада се примеси нотка почти на радост, положително нотка на приветствие.

Двамата мъже се обърнаха, разделени в този миг с половината ширина на стаята, и видяха Алин в рамката на един от високите отворени прозорци-врати, спряла там на влизане от градината: Алин с боне по последна мода, макар и без всякаква трикольорна украса, каквато тъй често-се виждаше по тези шапчици.

Голямата уста на Андре с тънките устни се изви в чудновата усмивка. В паметта му беше проблясвал споменът за последната им раздяла. Той се видя пак как стои пламнал от негодувание на тротоара в Нант и изпраща с поглед каляската й, която изчезваше по Авеню Жиган.

Алин идваше сега към него с протегнати ръце, с поруменели бузи, с приветствена усмивка на устните. Той се поклони и мълком й целуна ръка.

Тогава с поглед и махване на ръка тя отпрати Беноа и с присъщата й властност се зае да защищава Андре против, грубото изпъждане, което беше дочула.

— Чичо — каза тя, като се отдели от Андре, прекоси стаята и се озова при мосьо дьо Керкедиу, — вие ме карате да се срамувам от вас! Да се оставите чувството на яд да надделее над цялата ви обич към Андре!

— Не изпитвам никаква обич към него. Изпитвах я едно време. Той предпочете да я потъпче. Да се маха по дяволите и, моля ти се, имай предвид, че не ти позволявам да се месиш.

— Но ако той признава, че е сгрешил…

— Той не признава нищо подобно. Идва тук, за да спори с мен за тези проклети права на човека. Заявява, че не се разкайва. Признава с гордост, че е бил, както твърди цял Бретан, онзи негодник, който се прикрил под прозвището Omnes Omnibus. Това ли ще му простя?

Тя се обърна да погледне Андре през голямото пространство, което ги делеше сега.

— Но действително ли е така? Не се ли разкайваш, Андре, сега, като виждаш всичките струпали се злини?

Това бе явна подкана, молба да каже, че се разкайва, за да се помири с кръстника си. За миг той почти се трогна. Но после сметна хитрината за недостойна и отговори искрено, макар болката, която изпитваше, да звучеше в гласа му.

— Да призная, че се разкайвам — заговори той бавно, — би значило да призная, че съм извършил чудовищно престъпление. Не го ли разбирате това? О, мосьо, отделете ми малко търпение, позволете ми малко да се оправдая. Вие твърдите, че съм донякъде виновен за известна част от всичко, което се е случило. Моите възвания към хората в Рем и по-късно два пъти в Нант, както се говори, са допринесли по нещо към това, което последва тук. Може да е така. Не би било по силите ми да го отрека с положителност. Последваха революция и кръвопролитие. Може да дойде и още нещо. Едно разкайване предполага да призная, че съм постъпил; неправилно. Как да кажа, че съм постъпил Неправилно и с това да поема част от отговорността за човешката проляна кръв върху своята душа? Ще бъда съвсем откровен с вас, за да ви покажа колко далече съм наистина от всякакво разкаяние. Това, което сторих, всъщност го сторих против всичките си убеждения на времето — Понеже във Франция нямаше правосъдие, което да предприеме стъпки срещу убиеца на Филип дьо Вилморен, аз постъпих по единствения начин, с който, както си представях, можеше да се постигне извършеното зло да порази ръката, която го е извършила, и другите, ръце, които притежаваха властта, но не бяха склонни да я накажат. Оттогава прозрях, че не съм бил прав и че Филип дьо Вилморен и другите, които мислеха като него, са били правите… Трябва да разберете, мосьо: изпитвам най-искрена благодарност, че не съм извършил нещо, в което да трябва да се разкая; напротив, когато Франция получи неоценимия дар на конституцията, както това скоро ще стане, ще мога да се гордея, че съм изиграл известна роля в създаването на условията, които са направили това възможно.

Последва кратко мълчание. Лицето на мосьо Дьо Керкадиу от червено стана мораво.

— Свърши ли? — попита той дрезгаво.

— Ако сте ме разбрали, мосьо.

— О, аз те разбрах и… и те моля да си вървиш.

Андре-Луи сви рамене и обори глава. Беше дошъл тук с такава радост, с такова желание, а ето че го пъдеха завинаги. Той погледна Алин. Лицето й бе бледо и разтревожено, но цялата й находчивост не можа да и подскаже как да му се притече на помощ. Прекомерната му честност бе разрушила всички мостове зад гърба му.

— Добре, мосьо. И все пак бих ви помолил да запомните едно нещо, след като се махна. Не съм дошъл при вас като човек, който търси помощ, като чозек, принуден от нуждата. Не съм завръщащ се блуден син, както казах. Аз съм човек, който, без да се нуждае от нещо, без да иска нещо, господар на собствената си съдба, е дошъл при вас, подтикван само от обич, тласкан от любовта и признателността, хранени към вас, които ще продължи да храни.

— О, да! — възкликна Алин, като се обърна към чичо си. „Това поне е аргумент в полза на Андре“ — помисли си тя. — Това е вярно. Положително е, че…

Докаран до отчаяние, с неясно съскане Андре-Луи я накара да млъкне.

— Може би занапред това ще ви помогне да мислите за мен с по-малко ожесточение, мосьо.

— Не виждам основание, господине, да мисля за вас изобщо. Пак ви моля да си вървите.

Андре-Луи изгледа за миг Алин, сякаш все още се колебаеше.

Тя му отговори с поглед към вбесения си чичо, с леко свиване на рамената и повдигане на веждите, с униние, изписано на лицето. Като че ли му казваше: „Виждаш какво му е настроението. Нищо не може да се направи.“

Андре-Луи се поклони с изключителна грация, добита от фехтуването, и излезе през вратата.

— О, това е жестоко! — извика Алин сподавено със сключени ръце и се втурна към прозореца-врата.

— Алин! — спря я гласът на чичо й: — Къде отиваш?

— Но ние не знаем къде можем да го намерим!

— Кому е дотрябвало да намери този нехранимайко?

— Може никога да не го видим пак!

— Това трябва най-горещо да се желае.

Алин рече „Уф!“ и излезе през прозореца-врата.

Той извика подире й, властно й заповяда да се върне. Но Алин, послушното дете, запуши уши, та да не трябва да прояви непокорство, и изтича с леки стъпки през моравата към алеята, за да пресрещне отиващия си Андре-Луи.

Когато той се зададе, потънал в угнетение, тя пристъпи измежду дърветата на пътя му.

— Алин! — възкликна той почти радостно.

— Не исках да си отидеш така. Не можех да го допусна — обясни постъпката си девойката. — Аз го познавам по-добре, отколкото ти, и зная, че голямото му добро сърце след малко ще се смекчи. Ще го обземе съжаление. Ще иска да изпрати да те повикат, а няма да знае къде.

— Така ли мислиш?

— О, сигурна съм! Ти дойде в лош момент. Той е заядлив и опак, бедничкият, откакто е дошъл тук. Тази удобна обстановка му е така чужда! Той се отегчава, откъснат от любимия си Гаврийак, от лова и нивите, а пък е вярно, че в душата си хвърля вината за всичко станало до голяма степен върху теб — за тази необходима или поне разумна промяна. Бретан, трябва да знаеш, започваше да става твърде несигурен. Преди няколко месеца шато Ла Тур д’Азир бе опожарено, наред с много други, до основи. Всеки миг, при някое ново вълнение, може да дойде редът на Гаврийак. А за това и за сегашното си притеснение той обвинява теб и приятелите ти. Скоро ще му мине. Ще му домъчнее, че те е изпъдил по този начин, защото зная, че те обича, Андре, въпреки всичко. Аз ще поговоря с него, когато му дойде времето. И тогава ще искаме да знаем къде да те намерим.

— На номер тринадесет, улица „Съдба“. Номерът е фатален, пък и името на улицата му подхожда. Затова и двете се запомнят лесно.

Девойката кимна:

— Ще дойда с теб до портата — И те поеха един до друг, без да бързат, по дългия път, залени от юнското слънце и изпъстрени от сенките на дърветата. — Изглеждаш добре, Андре, и знаеш ли, че много си се променил? Радвам се, че ти е провървяло — А след това рязко смени темата; преди да му остане време да й отговори, тя премина към въпроса, който я занимаваше най-много: — Толкова исках да те видя през всичките тези месеци. Ти беше единственият, който можеше да ми помогне, който щеше да ми каже истината, и ме беше яд на теб, че не си ми писал къде мога да те намеря.

— Та нали тъкмо ти ми даде повод да не го правя, когато се видяхме за последен път в Нант.

— Как? Още ли ми се сърдиш?

— Никога не се сърдя. Би трябвало да знаеш това — Той даде израз на една от суетните си черти: обичаше да се мисли за стоик. — Но все още нося рана, която би заздравяла, ако ти оттеглеше назад тогавашните си думи.

— В такъв случай аз си ги оттеглям, Андре. А сега кажи ми…

— Да, оттеглящ си ги съвсем егоистично — каза той. — Подаряваш ми нещо, за да можеш да получиш нещо — Той се засмя весело. — Добре, добре, питай.

— Кажи ми, Андре… — Алин замълча, сякаш изпитваше някаква неловкост, сетне продължи, забила поглед в земята: — Кажи ми… истината за онова, което се случи във Фейдо.

Подобно желание го накара да се намръщи. Веднага се досети за мисълта, която го беше продиктувала. Простичко и немногословно, той описа случката от свое гледище.

Девойката го изслуша много внимателно. Когато Андре-Луи свърши, тя въздъхна, лицето й бе много замислено.

— Горе-долу така ми го разправиха каза тя. — Но ми добавиха още, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир отишъл в театъра с изричната цел да скъса окончателно с онази Бине. Знаеш ли дали е било така?

— Не, нито виждам някакво основание да е било така. Мадмоазел Бине му е доставяла такъв род забавления, за каквито той и други като него са вечно жадни…

— О, основание имаше — прекъсна го Алин. — Основанието бях аз. Аз говорих с мадам Сотрон. Казах й, че не желая да приемам в бъдеще човек, който идва при мен замърсен по този начин — Тя го изрече с очевидно затруднение и продължи да се изчервява все повече, докато той наблюдаваше полуизвърнатото й лице.

— Да беше ме послушала… — заговори той, но тя отново го прекъсна:

— Мосьо дьо Сотрон му предаде решението ми, а след това ми го описа като отчаян, покаял се, готов да ми представи доказателства (каквито поискам) за неговата искреност и вярност. Каза ми, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир му се закълнал, че веднага ще сложи край на тази история, че няма да се среща повече с въпросната Бине. А след това още на другия ден чух, че малко останало да си загуби живота в онзи метеж в театъра. Той направо от срещата с мосьо дьо Сотрон, направо след уверенията да бъде умен занапред, отишъл при мадмоазел Бине. Бях възмутена. Взех окончателно решение. Заявих определено, че в никой случай няма да приема мосьо дьо Ла Тур д’Азир отново. И тогава те ми натрапиха това обяснение. Дълго не можех да го повярвам.

— Значи, сега го повярва — забеляза бързо Андре. — Защо?

— Не съм казала, че го повярвах сега… но… не мога и да не вярвам. След като прибягнахме в Мьодон, мосьо дьо Ла Тур д’Азир дойде тук и лично ми се закълна, че е било така.

— О, щом мосио дьо Ла Тур д’Азир се е закълнал… — Андре-Луи се смееше и в смеха му звучеше горчив сарказъм.

— Знаеш ли да е излъгал някога? — рязко го прекъсна Алин. Това спря смеха му. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир в края на краищата е човек на честта, а честните хора не се занимават с лъжи. Знаеш ли го да е излъгал някога, та му се подиграваш сега?

— Не — призна той. Елементарната справедливост Изискваше да признае на неприятеля си поне тази добродетел. — Не зная някога да е излъгал, това е вярно. Хора като Него са твърде безочливи, твърде самоуверени, за да прибягват до неистини. Но зная, че е вършил неща толкова низки…

— По-низко нещо няма — прекъсна го тя, отстоявайки моралните начала, с които бе закърмена. — Само за лъжците, които са побратими на крадците, няма никаква надежда за спасение. Единствено лъжата носи истинско загубване на честта.

— Ти май защищаваш този сатир127 — ледено забеляза Андре-Луи.

— Искам да бъда справедлива.

— Когато най-после решиш да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир, справедливостта може да ти се види нещо доста различно. — Той говореше с огорчение.

— Струва ми се, че никога не ще взема това решение.

— Но все още не си сигурна… въпреки всичко.

— Може ли човек да бъде някога сигурен в нещо на този свят?

— Да. Човек може да бъде сигурен, че е глупав.

Тя или не го чу, или не му обърна внимание.

— Сам ти не знаеш дали не е било, както твърди мосьо дьо Ла Тур д’Азир: защо е отишъл във Фейдо онази вечер?

— Не, не знам — призна Андре-Луи. — Може да е било така. Но има ли то значение?

— Би могло да има. Кажи ми какво е станало в края на краищата с тази Бине?

— Не знам.

— Не знаеш? — Тя се обърна да го изгледа. — И можеш да го кажеш с това безразличие! Аз мислех… Мислех, че я обичаш, Андре.

— Същото мислех и аз известно време. Бях сгрешил. Трябваше да дойде един Ла Тур д’Азир, за да ми разкрие истината. И те са полезни по свой начин, тези господа. Те помагат на тъпаци като мен да проумяват важни истини. Имах късмет, че в моя случай откровението дойде преди женитбата. Сега мога да си спомням за този епизод с равнодушие и благодарност, че съм успял да се спася от последиците на нещо, което не е било повече от измама на чувствата. То е нещо, което хората обикновено вземат за любов. Тази преживелица, както виждаш, беше много поучителна.

Алин го изгледа с нескрита изненада.

— Знаеш ли, Андре, понякога ми се струва, че нямаш сърце.

— Вероятно понеже понякога давам признаци на здрав разум. А какво ще кажеш за себе си, Алин? Какво ще кажеш за собственото си отношение от самото начало, доколкото въпросът засяга мосьо дьо Ла Тур д’Азир? Дали то има много общо със сърцето? Ако ти кажех какво в действителност показва то, бихме стигнали до скарване, а господ ми е свидетел, че не бих могъл да си разреша да се скарам с теб сега. Аз… аз ще потърся друг изход.

— Какво искаш да кажеш?

— Засега нищо, понеже не те грози опасност да се омъжиш за това животно.

— Ами ако ме грозеше?

— О! В такъв случай обичта ми към теб би ми подсказала някакъв начин да я предотвратя, освен… — Той се пресече.

— Освен какво? — поиска да знае тя предизвикателно, изправила се в целия си малък ръст, със заповеднически поглед.

— Освен ако ти ми кажеше също, че го обичаш — рече простичко Андре-Луи и при тези думи съвсем неочаквано и много странно омекна. А след това поклати глава и додаде: — Но това, разбира се, е невъзможно.

— Защо? — попита го Алин, много тихо този път.

— Защото си това, което си, Алин: безкрайно добра, чиста и прелестна. Ангели не се събират с дяволи. Негова съпруга би могла да станеш, но негова другарка в живота — никога, Алин.

Бяха стигнали портата от ковано желязо в края на алеята. През нея видяха жълтия файтон, който беше докарал Андре-Луи. Отблизо се чуваше скърцане на колелета и тропот на копита, а след малко се появи друга кола, която спря до жълтия файтон — хубав екипаж с полирани махагонови вратички, по които ослепително бляскаха на слънцето позлатата и лазурът на някакъв герб. Един лакей скочи на земята, за да отвори портата, но в този миг дамата, която седеше в каляската, забеляза Алин, махна й с ръка и даде ново нареждане.

VМАДАМ ДЬОПЛУГАСТЕЛ

Кочияшът опъна поводите, а лакеят отвори вратичката, свали стъпалата и подаде ръка на господарката си, да й помогне да слезе, понеже това бе изказаното от нея желание. След това отвори едното крило на желязната порта за господарката си. Тя, попрехвърлила четиридесетте, някога трябва да е била много хубава и беше още много хубава с облагородяващото изящество, което годините придават на някои жени. Облеклото и държането й говореха за високо положение.

— Ще се сбогувам с теб тука, понеже имаш гостенка — каза Андре-Луи.

— Но това е и твоя стара позната, Андре. Не си ли спомняш госпожа контесата дьо Плугастел?

Той загледа приближаващата се дама, която Алин побърза да посрещне, и понеже му я бяха назовали, сега я позна. Само да я беше погледнал, помисли си той, щеше да я познае където и да било, по което и да е време, и без да му подсказват, при все че не беше я виждал шестнадесетина години. Видът й сега възкреси в ума му цялата случка — скъпия спомен, който последвалите събития не бяха успели да изличат.

Когато бе десетгодишно момче, в навечерието на изпращането му да се учи в Рен, тя дойде на гости при кръстника му, неин братовчед. Така се случи, че по онова време Рабуйе го беше завел в господарската къща на Гаврийак и там го представиха на мадам, дьо Плугастел. Голямата благородничка, с целия блясък на тогавашната й младежка прелест, мелодичния й глас — толкова мелодичен, че сякаш говореше на език, почти непознат на малкото бретонче — и величественото й великосветско държане отначало го бе поуплашила. Тя обаче много леко уталожи тези негови страхове и с някакво тайнствено очарование напълно завладя вниманието му. И сега Андре-Луи си спомняше ужаса, с който се остави да го прегърне, а след това нежеланието, с което се отдели от нейните меки закръглени ръце. Спомняше си също колко сладко ухаеше тя и дори парфюма й, напомнящ аромата на люляк — защото паметта задържа с особена сила подобни подробности.

Три дена, докато тя бе в Гаврийак, момчето всяка сутрин отиваше в господарската къща и оставаше с часове в нейното общество. Бездетна жена със силен майчински инстинкт, тя бе обикнала това необикновено умно за годините си момче с големи очи.

— Дай ми го, братовчеде Кентен — спомняше си я той да казва последния ден на кръстника му. — Нека го отведа с мен във Версай като мое приемно дете.

Но сеньорът бе мълчаливо отказал с мрачно поклащане на глава и за това не стана повече дума. А после, когато тя се сбогуваше с него (спомените изведнъж нахлуха в главата му), на очите и имаше сълзи.

— Спомняй си понякога за мен, Андре-Луи — бяха последните й думи.

Дойде му на ум колко поласкан е бил да спечели за такова кратко време обичта на тази голяма благородница. То му бе придало чувство за важност, траяло с месеци след това и най-сетне потънало в забрава.

Но всичко това живо изникна пред него, когато я видя пак след шестнадесет години, доста променена и встъпила в зряла възраст — момичето (защото не е била много по-възрастна от момиче в онези дни), превърнало се в тази светска жена с чувство на спокойно достойнство и пълно самообладание. И все пак, казваше си той, щеше да я познае пак, където и да я видеше.

Алин я прегърна обичливо, а след това отговори на въпросителния поглед с леко повдигнати вежди, който госпожата бе отправила към другаря на Алин:

— Това е Андре-Луи — каза тя. — Нали си спомняте Андре-Луи, мадам?

Госпожата трепна. Андре-Луи видя изненада да пробягва по лицето й, да отнася със себе си част от руменината и да спира за миг дъха й.

А след това гласът — плътният музикален глас, който така добре помнеше, още по-плътен и по-дълбок сега, отколкото преди, повтори името му:

— Андре-Луи!

Начинът, по който го промълви, подсказваше, че то събужда спомени, може би спомени за отлетялата младост, с която бе свързано. И тя се поспря, за да го разгледа с широко отворени очи, докато той й се покланяше.

— Разбира се, че го помня — каза тя най-после и пристъпи към него с протегната ръка. Андре-Луи я целуна послушно, покорно, инстинктивно. — И ето какъв сте станали? — Тя го гледаше преценяващо и Андре-Луи се изчерви от гордост, като чу доволния й тон. Сякаш, върнал се шестнадесет години назад, беше пак малкото бретонче в Гаврийак. Мадам дьо Плугастел се обърна към Алин: — Колко много е сгрешил Кентен в предположенията си. Той се е зарадвал да го види пак, нали?

— Толкова се зарадва, мадам, че ми посочи вратата — отвърна Андре-Луи.

— Ах! — Тя се навъси, без да престане да го разглежда с черните си тъжни очи. — Трябва да поправим това, Алин! Разбира се, той ви е много сърдит. Не е този начинът да спечелиш някого на своя страна. Аз ще ходатайствувам за вас, Андре-Луи. Аз съм добра адвокатка.

Андре-Луи й поблагодари и се сбогува:

— Оставям съдбата си с благодарност във вашите ръце. Моите почитания, мадам.

И стана тъй, че въпреки суровия прием от страна на кръстника, от устните му се ронеха откъслеци от песен, докато жълтият файтон го носеше обратно към Париж и улица „Съдба“. Тази среща с мадам дьо Плугастел го бе насърчила; обещанието й да ходатайствува за него заедно с Алин будеше у него увереност, че всичко ще се нареди.

Че беше прав в това, се потвърди, когато следващия четвъртък към пладне мосьо дьо Керкадиу нахълта в владемията му. Жил, прислужникът, дойде да му съобщи за посещението и Андре-Луи веднага прекъсна започнатия вече урок, свали маската и както си беше, с велурена жилетка, закопчана до брадичката, и с шпагата под ръка, слезе в скромния салон, където го чакаше кръстникът му.

Червендалестият дребничък господар на Гаврийак се изправи почти предизвикателно насреща му.

— Склониха ме да ти простя — заяви той враждебно, като че ли искаше да каже с това, че се е съгласил, само за да сложи край на нетърпима досада.

Андре-Луи не се подведе. Той схвана преструвката, възприета от сеньора, за да може да отстъпи с чест.

— Благословени да са тези, които ви склониха. Вие ми връщате щастието, господин кръстник.

Той пое протегнатата му ръка и я целуна, послушен на подтикналия го неизменен навик от момчешките дни. Това бе постъпка, която символизираше пълното му подчинение, възстановяването на връзката на покровителствуван и покровител между него и кръстника му заедно с поражданите от нея взаимни изисквания и задължения. Никакви думи не биха могли по-пълно да го помирят с този човек, който обичаше.

Лицето на мосьо дьо Керкадиу пламна още повече, устните му затрепераха и гласът му прозвуча дрезгаво, когато промърмори: „Скъпото ми момче!“. След това той се опомни, отметна голямата си глава и се начумери. Гласът му отново зазвуча рязко, както винаги!

— Надявам се да ти е ясно, че си се държал отвратително… отвратително и крайно неблагодарно?

— Не зависи ли това от гледната точка? — запита Андре-Луи, но тонът му бе подчертано примирителен.

— Зависи от факта, а не от някаква гледна точка. Понеже ме убедиха да простя, вярвам, че поне ти имаш някакво намерение да се поправиш.

— Аз… аз ще се въздържам от политиката — каза Андре-Луи и това бе най-многото, което можеше да каже, без да излъже.

— Все пак и то е нещо — Кръстникът му се остави да бъде умилостивен сега, след като е била направена отстъпка (или по-скоро привидна отстъпка) пред справедливото му негодувание.

— Ще поседнете ли, мосьо?

— Не, не. Дойдох да те заведа на гости. Това, че съм съгласен да те приема пак, дължиш изключително на мадам дьо Плугастел. Искам да дойдеш с мен да й поблагодариш.

— Аз съм зает тука… — започна Андре-Луи, но се пресече: — Няма значение! Ще го наредя. Един момент — И вече се обърна да влезе пак в академията.

— С какво си зает? Да не си станал случайно учител по фехтовка? — Мосьо дьо Керкадиу беше забелязал кожената жилетка и шпагата, тикната под мишницата на Андре-Луи.

— Аз съм собственик на тази академия, академията на покойния Бертран дез-Ами, най-процъфтяващото днес фехтувално училище в Париж.

Веждите на мосьо дьо Керкадиу се повдигнаха.

— И ти си собственикът?

— Maitre en fait d’armes. Наследих академията след смъртта на Дез-Ами.

Той остави мосьо дьо Керкадиу да пообмисли това и влезе вътре да даде необходимите разпореждания и да се погрижи за необходимите промени в тоалета си.

— Затова ли си започнал да носиш шпага? — забеляза мосьо дьо Керкадиу, когато двамата се качиха в чакащата ги каляска.

— Затова и поради необходимостта да пазя живота си в тези времена.

— И да не искаш да ми кажеш, че човек, който живее от една в края на краищата почтена професия, професия, поддържана главно от благородниците, може същевременно Да общува с тези дребни адвокатчета и подли драскачи, които сеят раздор и непокорство?

— Вие забравяте, че сам аз съм дребно адвокатче, станал такъв по ваше собствено желание, мосьо.

Мосьо дьо Керкадиу изсумтя и смръкна енфие.

— Казваш, че академията процъфтява, а? — запита той след малко.

— Да. Имам двама помощник-учители. Бих могъл да взема и трети. Не е лека работа.

— Това би трябвало да значи, че не си притеснен.

— Имам основание да бъда доволен. Разполагам с много повече от онова, което ми е необходимо.

— Тогава ще можеш да дадеш своя дял за изплащане на този национален дълг — изръмжа благородникът, доволен (както виждаше той нещата), че известна част от злото, което Андре-Луи бе помогнал да се посее, ще падне на собствения му гръб.

Сетне разговорът се насочи към мадам дьо Плугастел. Мосьо дьо Керкадиу, както Андре-Луи разбра, без да проумее причината, беше много против това посещение. Но пък тоспожа контесата била упорита жена, на която човек не можел нищо да откаже, на която цял свят се подчинявал. Мосьо дьо Плугастел засега отсъствувал и бил в Германия, но скоро щял да се завърне. Това бе недискретно признание, от което можеше лесно да се заключи, че мосьо дьо Плугастел е един от тези интриганствуващи емисари, които сновяха между френската кралица и брат й — австрийския император.

Каляската спря пред хубава богатска къща във Фобур Сен Дени, на ъгъла на Рю Паради, и те бяха въведени от пригладен слуга в малък будоар, целият в позлата и брокат, гледащ към тераса над градина, която беше нещо като миниатюрен парк. Госпожата ги очакваше тук. Тя се изправи, отпрати младата личност, която й четеше, и пристъпи напред, протегнала двете си ръце за поздрав на братовчед й Керкадиу.

— Вече се страхувах, че няма да устоиш на думата си — каза тя. — Това не беше право. Но, да ти кажа, почти не вярвах, че ще сполучиш да го доведеш — И погледът й, нежен, с усмихнат поздрав се обърна към Андре-Луи.

Младият мъж отговори с официална галантност.

— Споменът за вас, мадам, се е запечатал твърде дълбоко в сърцето ми, за да има нужда от някакво убеждаване.

— Гледайте го, кавалера! — рече госпожата и му подаде ръката си. — Ние трябва да водим един малък разговор, Андре-Луи — съобщи му тя с тържественост, която вся у него някакво смътно безпокойство.

Те седнаха и за известно време разговорът се въртеше около общи въпроси, обаче главно засягаше Андре-Луи, неговите занимания и възгледите му. И през цялото време госпожата внимателно го проучваше с нежните си тъжни очи, докато не започна пак да го обзема това чувство на безпокойство. Той долавяше инстинктивно, че е бил доведен тук с някаква цел, по-определена от тази, която му е била изложена.

Най-после, сякаш всичко е било наредено (а непохватният господар на Гаврийак беше последният човек в света, който би могъл да прикрие намеренията си), кръстникът стана и под предлог, че искал да поразгледа градината, излезе през прозореца-врата на терасата, през бялата каменна балюстрада, на която се прехвърляха яркочервени потоци мушкато и изчезваха долу сред листака.

— Сега можем да говорим по-задушевно — каза мадам дьо Плугастел. — Елате тука, седнете до мен — Тя му посочи свободната половина от канапето, на което седеше.

Андре-Луи се премести покорно, макар и с известно смущение.

— Знаете ли — заговори тя, като сложи ръка на рамото му, — че сте се държали много зле, че негодуванието на кръстника ви е напълно обосновано?

— Мадам, ако го знаех, щях да бъда много нещастен, безкрайно отчаян човек — И той й даде същите обяснения, каквито беше дал в неделя на кръстника си. — Това, което направих, сторих, понеже бе единственото средство, с което разполагах в една страна, където правосъдието беше парализирано от привилегированите класи, за да поведа война против долен негодник, убил най-добрия ми приятел — едно безсмислено, брутално убийство, невъзможно да се накаже с никой закон. И като че ли това не беше достатъчно (простете ми, че говоря с такава откровеност, госпожо), после той прелъсти жената, за която щях да се оженя.

— Ах, mon Dieu! — възкликна мадам дьо Плугастел.

— Простете ми, зная, че е ужасно. Може би разбирате какво съм изстрадал, докъде ме докара всичко това. Тази последна история, за която съм виновен, този бунт, който започна в театър Фейдо, а сега обхвана целия град Нант, бе предизвикан тъкмо от това.

— Коя беше тя, това момиче?

„Съвсем по женски — помисли си той, — да се захване за несъщественото.“

— А, момиче от театъра, нещастна глупачка, за която не съжалявам. Казваше се Бине. По това време бях актьор в трупата на баща й. Беше след историята в Рен, когато ми се налагаше да се укривам от правосъдието, доколкото то съществува във Франция — правосъдието на бесилката за нещастници, които не са „от род“. Тази допълнителна обида ме подтикна да предизвикам метежа в театъра.

— Бедното момче рече тя нежно. — Само едно женско сърце може да разбере какво трябва да сте изстрадали и поради това мога охотно да ви простя. Но сега…

— О, но вие не разбирате, госпожо. Ако днес смятах, че съм имал само лични основания да окажа помощ в светата работа за премахването на привилегированите класи, мисля, че бих си прерязал гърлото. Истинското ми оправдание се крие в неискреността на онези, които смятаха да превърнат свикването на Генералните щати в измама, прах в очите на народа.

— Не е ли било може би разумно да бъдете неискрен по такъв въпрос?

Той я изгледа, без да разбира.

— Може ли, госпожо, изобщо да е разумно да бъде човек неискрен?

— Разбира се, може Повярвайте: аз съм два пъти по-възрастна от вас и познавам света.

— Бих казал, госпожо, че нищо, което усложнява живота, не е разумно; и знам, че нищо не го усложнява толкова много, както неискреността. Помислете мъничко за усложненията, породени от всичко това.

— Положително, Андре-Луи, възгледите ви не са чак толкова извратени, та да не ви е ясно, че управляващата класа е необходимост за всяка страна?

— О, разбира се. Но не непременно наследствена.

— Каква друга?

Той й отговори с епиграма:

— Човек, госпожо, е рожба на собствения си труд. Нека да няма наследяване на права освен от такъв родител. Така връх ще взимат винаги най-добрите измежду народа и такъв народ ще стигне много далече.

— Но нима не придавате никакво значение на произхода?

— Съвсем никакво… иначе би ме тревожил собственият ми произход.

Гъстата руменина, заляла лицето й, го уплаши, че може да е почти престъпил границите на приличието. Ала укорът, който той очакваше, не последва. Вместо него последва въпросът:

— И не ви ли тревожи това? Никога, Андре?

— Никога, госпожо. Аз съм доволен.

— Никога ли не сте… никога ли не сте съжалявали за липсата ма родителски грижи?

Той се изсмя, сякаш за да отблъсне благата й доброжелателна грижа, която бе тъй излишна.

— Напротив, госпожо, треперя, като си помисля какво ли са могли да направят от мен, и съм благодарен, че съм се оформил сам.

Тя го погледна за миг много тъжно, а сетне, с усмивка, леко поклати глава.

— Не ви липсва самодоволство. И все пак бих искала да виждате нещата по-другояче, Андре. Сега е момент на големи възможности за един даровит и сърцат млад мъж. Бих могла да ви помогна; може би бих могла да ви помогна да стигнете много високо, ако ми позволите да го сторя по мой начин.

„Да — помисли си Андре Луи, — да ми помогнете да стигна до бесилото, като ме изпратите с предателска мисия от страна на кралицата в Австрия, като мосьо дьо Плугастел. Това положително би свършило с много високо положение за мен.“

На глас отговори, както го изискваше учтивостта:

— Аз съм ви признателен, госпожо. Но трябва да разберете, че след като съм прегърнал идеалите, които ви изложих, не бих могъл да служа на никаква друга кауза, която се противопоставя на осъществяването им.

— Вие сте заблуден от предразсъдъци, Андре-Луи, от лични огорчения. Нима ще им позволите да ви препречат пътя към издигането?

— Ако това, което аз наричам идеали, са всъщност предразсъдъци, би ли било честно от моя страна да тръгна против тях, щом държа на тях?

— Само да можех да ви убедя, че грешите! Бих могла да ви помогна толкова много да намерите достойно приложение за дарбите, които притежавате. В служба на краля бихте напреднали много бързо. Ще го обмислите ли, Андре-Луи, за да поговорим пак по този въпрос?

Той отговори с официална студена учтивост:

— Боя се, че няма да има полза, госпожо. Въпреки всичко интересът ви към мен много ме ласкае и аз ви благодаря. За мое нещастие аз съм твърде упорит.

— А сега кой си служи с неискреност? — попита го тя.

— О, но виждате ли, госпожо, това е неискреност, която не заблуждава.

В този миг мосьо дьо Керкадну влезе обратно през провореца-врата и заяви шумно, че трябва да се връща в Мьо-дон и че щял да вземе кръщелника си със себе си и да го остави на Рю дю Азар.

— Трябва да го доведеш пак, Кентен — каза контесата, когато се сбогуваха.

— Може, някой ден — отвърна неопределено мосьо дьо Керкадиу и поведе кръщелника си навън.

В каляската го запита без заобикалки за какво е говорила госпожата.

— Тя беше много добра. мила жена пророни замислено Андре-Луи.

— Да те вземат дяволите, не те питам за мнението, което си си позволил да съставиш за нея. Питах те какво ти е казала тя.

— Мъчеше се да ми изтъкне колко погрешно е дъвкането ми. Говореше за големи неща, които бих могъл да Извърша… за което тя щяла да бъде толкова добра да ми помогне… ако се вразумя. Но тъй като чудеса не се случват, аз не и дадох никаква надежда.

— Така. Така. Каза ли нещо друго?

Той питаше тъй заповеднически, че Андре-Луи се обърна да го погледне.

— Какво друго сте очаквали да каже, господин кръстник?

— А, нищо.

— Тогава тя е изпълнила очакванията ви.

— Какво? О, хиляди дяволи, защо не умееш да се изразяваш разумно, та да може обикновен човек да те разбере, без да се замисля над думите ти?

Той се муси след това по-голямата част от пътя до Рю дю Азар или така се стори на Андре-Луи. Най-малкото — седя мълчаливо, мрачно замислен, ако се съдеше по изражението му.

— Можеш да дойдеш скоро да ни видиш пак в Мьодон — каза той на Андре-Луи при раздяла. — Но моля ти се, помни: никаква революционна политика в бъдеще, ако искаш да останем приятели.

VIПОЛИТИЦИ

Една сутрин през август в академията на Рю дю Азар нахълтаха Льо Шапелие, придружен от мъж с биеща на очи външност, чийто херкулесовски ръст и разкривено лице изглеждаха смътно познати на Андре-Луи. Беше малко над или точно тридесет години, с малки блестящи очички, хлътнали в огромното лице. Скулите му бяха издадени, носът крив, сякаш пречупен от някакъв удар, а устата загубила почти всякаква форма от белезите от друга рана. (Един бик му беше разкъсал лицето с рог, когато бил още момче). Сякаш това не е било достатъчно да направи вида му ужасен, бузите му бяха дълбоко издълбани от сипаница. Беше облечен неспретнато с дълга алена дреха, която стигаше почти до глезените, мръсни бричове от еленова кожа и ботуши с обърнати навън кончови. Ризата му, доста нечиста, беше разкопчана на гърлото, яката висеше смачкана над развързаната вратовръзка и излагаше на показ мускулестата шия, която се издигаше като стълб от масивните рамена. В лявата си ръка размахваше бастун, който повече приличаше на боздуган, а на светлокафявата му конична шапка личеше кокарда. Имаше нещо заплашително и господарско в поведението му, а огромната глава бе отметната назад, сякаш във вечно предизвикателство.

Льо Шапелие, който се държеше много сериозно, го представи на Андре-Луи:

— Това е мосьо Дантон128. Също адвокат, наш събрат. Председател на корделиерите, за когото сигурно си чувал.

Разбира се, Андре-Луи бе чувал за него. Кой не бе чувал по онова време?

Като го гледаше сега с интерес, Андре-Луи се зачуди как е могло да се случи всички или почти всички челни новатори да са сипаничави. Мирабо, журналистът Демулен, филантропът Марат, дребният адвокат от Арас Робеспиер, този страшен тип Дантон и неколцина други, за които можа да се сети, имаха белези от едра шарка. Започваше вече, кажи-речи, да се чуди дали няма някаква връзка между тези две неща: дали пристъпът на едрата шарка не пораждаше известни нравствени резултати, които намираха израз по този начин?

Той пропъди случайното размишление или гръмливият глас на Дантон подплаши и разби на парчета мисълта.

— Този… Шапелие ми е разправял за вас. Той твърди, че сте патриотично…

Повече, отколкото от тона, Андре-Луи се изненада от мръсните думи, с които Колоса не се колебаеше да изпъстря първото си обръщение към напълно непознат човек. Андре-Луи гръмко се разсмя. Какво друго можеше да направи?

— Щом ви е казал това, казал ви е повече от истината! Аз съм патриот. Но скромността ми ме принуждава да отрека второто.

— Вие май сте и шегаджия — изрева Дантон, но въпреки всичко избухна в смях, от който зазвънтяха прозорците. — Не съм искал да ви обидя. Аз съм си такъв.

— Колко жалко! — рече Андре-Луи.

Това обърка краля на хамалските ругатни.

— А? Какво каза той, Шапелие? Да не си придава важност, тоя твой приятел?

Напетият бретонец, истинско конте, противопоставен на другаря си, но въпреки това не по-малко брутален в своята прямота, макар и да подчертаваше думите си, без да прибягва към мръсотии, сви рамене и му отговори:

— Просто не му харесват обноските ти, в което няма нищо удивително. Те са отвратителни.

— Ами, глупости! Всички сте такива, вие… бретонците. Хайде да се върнем към въпроса. Сигурно сте чули какво стана в Събранието вчера? Не сте? Боже мой, че къде живеете? Не сте ли чули, че тоя хубостник, дето нарича себе си „крал на Франция“, е дал право да преминат през френска земя австрийски войски, отиващи да смажат онези, които се борят за свобода в Белгия? Не сте ли случайно чули това?

— Да — отвърна Андре-Луи хладно, като прикри раздразнението си от тираничното държане на Дантон. — Чух.

— А! И какво мислите по този въпрос? — С ръце на хълбоци Колоса се надвеси над него.

Андре-Луи се обърна настрана, към Шапелие.

— Не мисля, аз разбирам. Да не си довел този господин тук, за да проверява съвестта ми?

— Да го вземат мътните! Той бил бодлив като… като таралеж! — възмути се Дантон.

— Не, не — Льо Шапелие говореше примирително, като се мъчеше да намери противолекарство за възбуждащото средство, натрапено от неговия другар. — Имаме нужда от твоята помощ, Андре. Дантон смята, че си точно човекът, който ни трябва. Слушай сега…

— Точно така. Разправи му ти — съгласи се Дантон. — Вие двамата говорите един и същи префърцунен… френски език. Вярвам, че той ще те разбере.

Льо Шапелие продължи, без да обърне внимание на прекъсването:

— Това нарушаване от краля на явните права на една страна, заела се да създаде конституция, която ще й дари свобода, разби и сетните, хранени от нас, филантропски надежди. Има и такива, които изпадат в крайността да провъзгласяват краля за заклет враг на Франция. Но това, разбира се, е прекалено.

— Кой казва това? — пламна Дантон и страхотно изпсува, за да подчертае пълното си несъгласие.

Льо Шапелие му махна да мълчи и продължи:

— Както и да е, тази история беше повече от достатъчна, като я добавим към всичко останало, за да събуди пак враждата между нас в Събранието. Сега има открита война между Третото съсловие и привилегированите класи.

— Нима е било някога другояче?

— Може би не, обаче тази война придоби нов характер. Сигурно си чул за дуела между Ламет и дук дьо Кастри?

— Дребна работа.

— По своя изход. Но можеше да свърши много по-другояче. Мирабо го предизвикват и оскърбяват сега на всяко заседание. Обаче той си върви по начертания път, хладнокръвно и мъдро. Други не са така благоразумни: те отвръщат на оскърбление с оскърбление, на удар с удар и в дуелите се лее кръв. Тези благородници-фехтувачи са превърнали това нещо в система.

Андре-Луи кимна. Мислеше си за Филип дьо Вилморен.

— Да — рече той, — това е стар техен похват. Толкова прост и непосредствен като самите тях. Чудя се само, че не са открили тази. система по-рано. В ранните дни на Генералните щати, във Версай, можеше да бъде по-резултатна. Сега е малко позакъсняла.

— Но те се канят да наваксат загубеното време, бога ми! — извика Дантон. — Тия жадни за кръв фехтувачи, тия шпагоубийци хвърлят наляво и надясно покани за дуел на нещастниците със съдийски и адвокатски тоги, които никога не са се учили да се фехтуват с нещо друго освен паче перо. Това е направо… убийство. И въпреки всичко, ако отидех между тези господа благородници и разбиех една-две изкуфели глави с тоя мой бастун или пречупех някой и друг аристократичен врат с пръстите, дето добрият дядо господ ми е дал за тая цел, правосъдието би ме накарало да си платя за това на бесилката. И това в една страна, която се бори за свобода. Ами че, Dieu me damne129, на мен не ми е позволено дори да седя в театъра с шапка на главата. А те… тия…

— Той е прав — каза Льо Шапелие. — Това е станало нетърпимо, непоносимо. Преди два дена мосьо д’Амбли заплаши Мирабо с бастуна си пред цялото Събрание. Вчера мосьо дьо Фозини скочи и наруши реда с пламенна реч, като призоваваше към убийство. „Защо не се нахвърлим върху тези негодници с шпаги в ръка?“ — попита той. Това са точно неговите думи: „Защо не се нахвърлим върху тези негодници с шпаги в ръка.“

— Това е много по-просто, отколкото да създаваш закони — забеляза Андре-Луи.

— Лагрон, депутатът от Ансени в Лоара, му отговори нещо, което ние не чухме. Понеже той напускаше Манежа. един от тези грубияни безогледно го оскърби. Лагрон само го побутнал с лакът, за да си направи път, но онзи закрещя, че са го ударили и повика Лагрон на дуел. Рано тази сутрин те се биха на Елисейските полета и Лагрон падна убит, преднамерено промушен през стомаха от човек, който се бил като учител по фехтовка, а нещастният Лагрон си нямал дори и шпага. Трябвало да намери назаем шпага, за да отиде на дуела.

Андре-Луи (мислено той не можеше да се откъсне от Вилморен, чийто случай тука се повтаряше, дори в подробностите) изпадна в пристъп на ярост. Той стисна юмруци и челюсти. Малките очички на Дантон внимателно го наблюдаваха.

— Е? И какво мислите за това? Noblesse oblige130, а? Работата е там, че и ние не трябва да останем длъжни на тия… Трябва да им платим със същата монета: да ги изправим пред същото оръжие. Да ги премахнем, да ги запратим тия убийци в бездната на небитието със същото средство.

— Но как?

— Как ли? Бога ми! Че не го ли казах?

— Тъкмо за това ни е нужна твойта помощ — добави Льо Шапелие. — Сигурно има хора с родолюбиво чувство сред по-напредналите ти ученици. Идеята на мосьо Дантон е, че една групичка от тях, да речем, пет-шест души, оглавени от теб, биха могли да дадат на тези насилници хубав урок.

Андре-Луи се навъси.

— А как точно мисли мосьо Дантон, че това може да бъде направено?

Мосьо Дантон заговори сам, стремително:

— Ами ей така: ще ви поставим в Манежа в времето, когато Събранието се вдига. Ние посочваме шестимата главни кръвопускатели и ви предоставяме да ги оскърбите, преди да са имали време да оскърбят някого от представителите. После, на другата сутрин, на шестима… кръвопускатели ще бъде пусната кръв secundum artem131. Това ще накара, останалите да се позамислят за туй-онуй. Ще ги накара да се позамислят за доста неща, да ги… Ако се наложи, дозата може да се повтори, за да осигури лечението. Ако убиете тия… толкова по-добре.

Дантон замълча; жълтеникавото му лице се бе изчервило от въодушевление при тази мисъл. Андре-Луи го гледаше с неразгадаем поглед.

— Е, какво ще кажете?

— Че това хрумване е много остроумно — И Андре-Луи се извърна настрана и се загледа през прозореца.

— Това ли е всичко, каквото мислите за мойта идея?

— Няма да ви кажа какво друго мисля за нея, защото вероятно не бихте ме разбрали. За вас, мосьо Дантон, има поне това извинение, че не сте ме познавали Но ти, Исак… да доведеш този господин тука с такова предложение!

Льо Шапелие не знаеше къде да се дене от смущение.

— Признавам, че се колебаех — извини се той. — Но мосьо Дантон не искаше да ми повярва, че това предложение може да не е по вкуса ти.

— Не исках! — гръмливо се намеси Дантон. — Ти ми каза, че господинът бил патриот. За патриотизма не; съществуват никакви скрупули. Нима можеш да наречеш тоя префърцунен учител по танци патриот?

— Ами вие, господине, бихте ли се съгласили от патриотизъм да станете убиец?

— Разбира се, че бих се съгласил. Не ви ли го казах вече? Не ви ли казах, че с удоволствие бих се втурнал сред тях със сопата си, за да ги избивам като… бълхи?

— Защо не го направите тогава?

— Защо не? Защото бих се осъдил на обесване. Не ви ли го казах?

— Какво значение има това, щом сте патриот? Защо като някой нов Курций132, да ле се хвърлите в пропастта, щом вярвате, че отечеството ще спечели от смъртта ви?

Мосьо Дантон започна да проявява раздразнение:

— Защото отечеството ще спечели повече от моя живот.

— Позволете ми, мосьо, да се лаская със същата суетна мисъл.

— Вие ли? Но каква опасност би имало това за вас? Вие бихте вършили работата си под маската на дуелирането, както го правят те.

— Помислили ли сте си, господине, че правосъдието надали ще сметне един учител по фехтовка, който убива противника си, за обикновен участник в дуел, особено ако може да се докаже, че самият учител по фехтовка е предизвикал другия?

— Аха! Дявол да го вземе! — Мосьо Дантон изду бузи и си придаде вид на унищожително презрение. — Значи, всичко се свежда до това: вас ви е страх!

— Можете да мислите така, щом ви прави удоволствие: че ме е страх да върша потайно и веруломно онова, което един самохвален патриот като вас се страхува да извърши прямо и открито. Аз имам и други основания. Но това трябва да е достатъчно за вас.

Дантон хлъцна. След това изпсува още по-удивително и по-сложно:

– … вие сте прав! — призна той за изумление на Андре-Луи. — Вие сте прав, а аз не съм! Аз съм толкова лош патриот, колкото и вие, но съм и страхливец — И той призова целия Пантеон133 за свидетел на самоизобличението си. — Само че, виждате ли, моят живот има значение, а ако ме задържат и ме обесят, какво ще стане тогава? Трябва да намерим друг изход, мосьо. Простете ми, че така се натрапих. Adieu! — Той протегна огромната си ръка.

Льо Шапелие стоеше разколебан и оклюмал.

— Нали ме разбираш, Андре? Съжалявам, че…

— Не говори за това повече, моля. Ела скоро да ме видиш пак. Бих настоял да останеш, но вече бие девет и ей сега ще пристигне първият ми ученик.

— Нито пък аз бих му позволил да остане — каза Дантон. — Ние двамата трябва да решим загадката как да затрием мосьо дьо Ла Тур д’Азир и приятелите му.

— Кого?

Въпросът прозвуча рязко като пистолетен изстрел, когато Дантон се обръщаше към вратата. Тонът го накара да се закове на място. Той се обърна пак и Льо Шапелие заедно с него.

— Аз казах: мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Какво общо има той с предложението, което ми направихте?

— Той ли? Ами че той е главният кръвопускател.

Льо Шапелие додаде:

— Той е този, който уби Лагрон.

— Да не е ваш приятел? — учуди се Дантон.

— И Ла Тур д’Азир е този. когото искате да убия? — попита Андре-Луи много бавно, както пита човек, чийто ум обмисля междувременно въпроса.

— Точно така — потвърди Дантон. — Това не е работа за ръката на някой чирак, мога да ви уверя.

— О, това променя положението — заговори Андре-Луи, като мислеше на глас. — Това е много съблазнително.

— Ами че тогава… — Колоса отново пристъпи към него.

— Чакайте! — вдигна ръка Андре-Луи. Сетне, опрял брадичка в гърдите, отиде до прозореца, задълбочен в размисъл.

Льо Шапелие и Дантон размениха поглед, после загледаха Андре-Луи и зачакаха, докато вземе решение.

Първо, той почти си каза защо да не избере по свой собствен почин такъв някакъв начин да уреди отдавнашната си сметка с мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Каква полза от придобитото от него голямо фехтовално изкуство, ако не може да го използува да отмъсти за Вилморен и да освободи Алин от примамката на собствените и амбиции? Много лесно би било да намери Ла Тур д’Азир, да му нанесе смъртно оскърбление и така да го накара да се изправи срещу шпагата му. Днес това би било равно на убийство — убийство толкова подло, колкото убийството на Филип дьо Вилморен, извършено от Ла Тур д’Азир, защото днес двамата си бяха разменили местата и Андре-Луи бе този, който можеше да отиде на такава среща, без да се съмнява в изхода й. Имаше една морална пречка, с която лесно се справи. Но оставаше правната, която бе изложил на Дантон. Във Франция все още съществуваше правосъдие — същото правосъдие, което се оказа безсилно да раздвижи срещу Ла Тур д’Азир, но което при същите обстоятелства щеше да се раздвижи достатъчно бързо против него. И тогава изведнъж, сякаш по някакво вдъхновение, съзря начина — начин, който, веднъж възприет, вероятно щеше да докара Ла Тур д’Азир до поетично възмездие, щеше да го накара, нагъл и самоуверен, да се хвърли срещу шпагата му, като му отправи с цялата си злоба предизвикателството сам той.

Андре-Луи се обърна пак към тях и те видяха, че е страшно пребледнял и че големите му черни очи странно блестяха.

— Вероятно ще има известни затруднения да се намери заместник на този нещастен Лагрон — заговори той. — Нашите съотечественици надали ще имат много голямо желание да се подлагат на шпагите на привилегированите.

— Напълно вярно — съгласи се мрачно Льо Шапелие, а след това, сякаш изведнъж прозрял в мислите на Андре-Луи, възкликна: — Андре Нима ти?…

— Тъкмо това обмислях. Така бих получил законно място в Събранието. Ако вашият Тур д’Азир рече тогава да спре избора си върху мен, нека те носят отговорността за проливането на собствената си кръв. Аз положително не ще направя нищо, за да го спра — Той се усмихна странно. — Аз Съм само един нехранимайко, който се мъчи да бъде честен… всъщност един вечен Скарамущ, рожба на софистични извъртания. Смяташ ли, че Ансени ще се съгласи да ме посочи за свой представител?

— Дали ще се съгласи да посочи Omnes Omnibus за свой представител? — Льо Шапелие се смееше със светнало лице. — Ансени ще се пукне от гордост. Това не е Рен или Нант, както ти би желал да бъде. Но все пак ще имаш глас за Бретан.

— Ще се наложи да отида в Ансени…

— Съвсем не. Ще пиша едно писмо до общината и веднага ще те утвърдят. Няма защо да се мръдваш от тука. Най-много за две седмици всичко ще е наред. Разбрахме ли се в такъв случай?

Андре-Луи си помисли още за миг. Какво да прави с академията си? Можеше да се споразумее с Льо Дюк. и Галош да я поддържат вместо него, а той само да дава общите насоки и напътствия. Льо Дюк в края на краищата беше станал пълноценен преподавател и беше човек, на когото можеше да се осланя. В случай на нужда би могло да вземат трети помощник.

— Така да бъде — промълви той най-после.

Льо Шапелие му стисна ръка и се впусна в многословни поздравления, докато великанът с червената дреха не го прекъсна от вратата:

— Какво значение има това за нашата работа? Значи ли то, че като станете представител, няма да се подвоумите да намушкате господин маркиза?

— Стига господин маркизът да ми предложи да го намушкам, което без съмнение ще направи.

— Разликата ми е ясна — каза мосьо Дантон и се подсмихна. — Имате находчив ум — После се обърна към Льо Шапелие: — Какво ми каза, че бил всъщност… май адвокат, а?

— Да, аз бях адвокат, а след това шут.

— И това е резултатът?

— Вие го казахте. А знаете ли, че в края на краищата не сме чак толкова различни, вие и аз?

— Какво?

— Едно време и аз ходех като вас да подстрекавам хората да се вдигнат и убият човека, когото исках да видя мъртъв. Разбира се, вие ще кажете, че съм бил страхливец.

Льо Шапелие се приготви да се хвърли помежду им, като видя челото на Колоса да се смръщва. Но бръчките пак се изгладиха и гръмогласният смях закънтя в продълговатото помещение.

— Нанесохте ми втори удар, и то на същото място. О, вие знаете да се фехтувате. момчето ми! Трябва да станем приятели. Рю де Корделиер е адресът ми. Всеки… нехранимайко ще ви каже къде живее Дантон. Демулен живее под мен Елате ни на гости някоя вечер. За приятел винаги ще се намери бутилка вино.

VIIШПАГОУБИЙЦИТЕ

След като отсъствува доста повече от седмица, господин маркизът дьо Ла Тур д’Азир се завърна на мястото си на Cote Droit134 в Събранието. По-правилно би трябвало по това време да говорим за него вече като „бившият маркиз дьо Ла Тур д’Азир“, понеже беше септември 1790 година, два месеца след приемането (по предложение на този праволинеен бретонски изравнител на социалните различия Льо Шапелие) на декрета, че благородничеството не ще бъде занапред наследствено, също както и позорът; че също както клеймото на бесилото не бива да безчести възможно достойните потомци на човек, осъден за зло, така и гербът, разгласяващ някое постижение, не бива да прославя възможно недостойните потомци на човек, доказал добрите си качества. И така приетият декрет бе унищожил наследственото благородничество и изпрати семейните гербове на бунището, отрупано с неща, които нямаше вече да се търпят от едно просветно поколение философи. Господин конт дьо Лафанет, който се изказа за това предложение, напусна Събранието като прост мосьо Мотае, великият тирбун конт дьо Мирабо стана обикновен мосьо Рикети, а господин маркиз дьо Ла Тур д’Азир — само прост мосьо Лезарк. Това нещо бе сторено в един от пристъпите на екзалтация, предизвикан от наближаването на великото Национално празненство на Елисейските полета, и без съмнение тези, които го бяха одобрили, жестоко се каеха още на другия ден. Така, макар и да беше вече закон, никой още не си даваше труд да наложи спазването му.

Това обаче е само между другото. Времето, както казах, беше септември, денят беше мрачен и дъжделив и малко от влагата и мрака му като че ли бяха проникнали в дългата зала на Манежа, където на своите осем реда зелени пейки, наредени амфитеатрално в елипса около пространството, познато под името „Пистата“, седяха към осем-деветстотин представители на трите съсловия, от които се състоеше народът. Въпросът, разглеждан от създателите на конституцията, беше — дали съвещателното тяло, което ще наследи Конституционното събрание, трябва да съгласува работата си с краля, дали трябва да се събира периодично, или да бъде постоянно, дали трябва да се състои от две камари, или от една.

Абат Мори, син на обущар и поради това, в тези дни на антитези, главен оратор на дясната партия — „Черните“, както бяха известни лицата, които водеха безнадеждните сражения на привилегированите класи, говореше от трибуната. Говореше в защита на двукамарната система по английски образец. Речта му, ако не се отличаваше с нищо друго, беше най-малкото по-дълга и по-прозаична от неговите одежди; доводите му приемаха все повече формата на проповед, трибуната на Националното събрание все повече и повече се превръщаше в амвон, обаче членовете, напротив, все по-малко и по-малко напомняха богомолци. Непрекъснатият поток от помпозно многословие започваше да ги дразни и четиримата квестори с черни атлазени панталони и грижливо напудрени глави, с огърлието — знак на длъжността им — на гърдите, с позлатена шпага на хълбока, напразно обикаляха Пистата, пляскаха с ръце и съскаха:

— Silence! En place!135

Също така напразно звънеше от време на време със звънчето си председателят, седнал на покритата със зелено маса срещу трибуната. Абат Мори бе говорил твърде дълго и от доста време не успяваше да привлече вниманието на членовете. Съзнал това най-после, той млъкна и бръмченето на гласовете стана всеобщо. И сетне изведнъж стихна. Настъпи очакваното мълчание, всички заобръщаха глави, заизвиваха вратове. Дори групичката секретари около кръглата маса под издигнатия подиум на председателя се изтръгна от обичайната си апатия, за да разгледа младия мъж, който се качваше на трибуната на Събранието за първи път.

— Мосьо Андре-Луи Моро, подгласник, заел мястото на починалия Еманюел Лагрон като представител на Ансени в департамента Лоара.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се отърси от обзелата го унила разсеяност. Приемникът на представителя, когото беше убил, трябваше, така или иначе, да бъде предмет на мрачния му интерес. Можете да си представите колко се изостри този интерес, когато чу името му и когато вдигна поглед и позна в този Андре-Луи Моро същия млад негодник, който непрекъснато му се изправяше на пътя, непрекъснато упражнязаше подмолно, зловещо влияние против него, което то караше да съжалява, че му бе пощадил живота преди две години в Гаврийак. Фактът, че той така бе заел място – на Лагрон, изглеждаше на мосьо дьо Ла Тур д’Азир твърде много, за да бъде обикновено съвпадение — то беше направо предизвикателство.

Бившият благородник изгледа младия мъж по-скоро с учудване, отколкото с яд, и както го гледаше, усети да го обхваща някаква смътна тревога, почти предчувствие.

От първия още миг появата на този човек, която той възприе от само себе си като предизвикателство, се превърна в най-недвусмислена демонстрация.

— Аз се явявам пред вас — заговори Андре-Луи — да запълня като подгласник мястото на представител, който е бил заклан преди около три седмици.

Това бе предизвикателно въведение, което незабавно изтръгна вик на възмущение от страна на „Черните“. Андре-Луи се спря и ги загледа с лека усмивка — такъв самоуверен млад мъж!

— Господата от десницата като че ли не харесват думите ми, господин председателю. Но в това няма нищо чудно. Господата от десницата, както е всеизвестно, не обичат истината.

Този път се вдигна врява. Членовете на левицата ревяха от смях, членовете на десницата сипеха закани. Квесторите продължиха да обикалят, но сега с по-бърза стъпка обикновената, и напразно призоваваха към тишина.

Председателят зазвъня със звънеца.

Над общата шумотевица прозвуча гласът на Ла Тур Д’Азир, който се беше полуизправил от мястото си:

— Шут! Това тука не е театър!

— Не, мосьо, това тука започва да се превръща в ловище на жадни за кръв фехтувачи — отговори Андре-Луи и врявата се разрасна още повече.

Подгласникът на представителя се огледа и зачака. Близо до себе си забеляза насърчителната усмивка на Льо Шапелие и тихата одобрителна усмивка на Керсен, друг познат представител от Бретан. Малко по-нататък видя голямата глава на Мирабо, отметната назад, и големите му очи, загледани в него изпод навъсените вежди в някаква почуда, а отвъд, сред цялото това раздвижено море от лица, бледия жълтеникав лик на Робеспиер, този адвокат от Арас, или „дьо“ Робеспиер, както дребничкият сноб се наричаше сега, присвоил си благородническата частица като прерогатив на човек с неговите заслуги в съветите на страната. Вдигнал във въздуха чипия си нос, навел на една страна грижливо накъдрената си глава, депутатът от Арас внимателно наблюдаваше Андре-Луи. Очилата с рогови рамки, които използуваше при четене, бяха вдигнати на бледото чело и той разглеждаше оратора през насочен към него лорнет, а тънките му устни бяха разтегнати в онази тигрова усмивка, която по-после щеше да стане така прочута и да всява такъв страх.

Постепенно врявата заглъхна дотолкова, че най-сетне можеше да се чуе гласът на председателя. Навел се напред, той тежко се обърна към младия мъж на трибуната:

— Мосьо, ако желаете да бъдете изслушан, позволете ми да ви помоля да не бъдете предизвикателен в езика си — А след това се обърна към другите: — Месио, ако желаете да продължим, моля ви да сдържате своите чувства, докато подгласникът народен представител завърши изложението си.

— Ще се постарая да се подчиня, господин председателю, и ще пренебрегна провокирането на господата от десницата. Ако няколкото думи, изречени от мен досега, са би ли предизвикателни, съжалявам. Обаче ми се налагаше да спомена бележития депутат, чието място тъй недостойно попълвам, и беше неизбежно да спомена събитието, което направи това необходимо. Представителят Лагрон бе човек с изключително благородна душа, безкористен, предан, ревностен, въодушевен от високата цел да изпълни дълга си спрямо своите избиратели и спрямо това Събрание. Той притежаваше качество, което противниците му наричаха „опасен дар на красноречие“.

Ла Тур д’Азир се сгърчи при тази добре позната фраза — негова собствена, — фразата, която бе използувал, за да обясни постъпката си спрямо Филип дьо Вилморен, фраза, която от време на време е била захвърляна в лицето му с такава отмъстителна заплаха.

И тогава ясният глас на духовития Казале, тази истинска рапира на партията на привилегированите, остро се вряза в мигновената пауза на оратора:

— Господин председателю — запита той с пределна сериозност, — дали подгласникът народен представител се е качил на трибуната, за да вземе участие в дебатите по състава на законодателните събрания, или за да произнесе надгробна реч за починалия представител Лагрон?

Този път „Черните“ се отдадоха на веселие, докато не ги прекъсна новият представител:

— Този смях е непристоен!

По този чисто френски начин той хвърли ръкавицата в лицето на привилегированите, решил, както виждате, да не се задоволява с полумерки, и кънтящият смях секна в същия миг, задавен от безмълвен бяс.

Андре-Луи продължи тържествено:

— Вие всички знаете как е умрял Лагрон. Да заговори човек изобщо за смъртта му, изисква смелост, да се смее човек при споменаването й, изисква нещо, което не ще се опитвам да окачествя. Ако аз споменах за кончината му, направих го, понеже собствената ми поява сред вас като че ли правеше споменаването й необходимо. На мен се пада да поема бремето, оставено от него. Не претендирам да притежавам силата, смелостта или мъдростта на Лагрон, обаче аз ще нося това бреме с всяка частица от силата, смелостта и мъдростта, доколкото ги притежавам. И вярвам (казвам го заради онези, които биха се опитали да го направят), че средствата, използувани, за да млъкне този красноречив глас, не ще бъдат използувани, за да млъкна и аз.

Чу се лек шепот на одобрение от левицата и сподавен презрителен смях от десницата.

— Родомонт! — извика му един глас.

Той погледна в тази посока, към групата дуелисти сред „Черните“ от другата страна на „Пистата“, и се усмихна. Беззвучно устните му отговориха:

— Не, друже, Скарамуш, коварният опасен Скарамуш, който по околни пътища достига целта си.

На глас той продължи:

— Господин председателю, има личности, които не искат да разберат, че целта, за която сме се събрали тук, е да изработим закони, с които Франция да може да се управлява справедливо, с които Франция да може да се измъкне от блатото на несъстоятелността, в което има опасност да затъне. Защото някои като че ли искат не закони, а кръв; аз най-сериозно ги предупреждавам, че накрая тази кръв ще задави самите тях, ако не се поучат, ако не се откажат навреме от насилието и не дадат преднина на разума.

И пак тази фраза събуди някакъв спомен в главата на Ла Тур д’Азир. Той се обърна сред избухналата отново врява към братовчед си Шабрийан, който седеше до него:

— Какъв дързък мошеник е това копеле от Гаврийак!

— Нека се изприказва. Смятам, че няма да го чуем повече след утрешния ден. Остави тази работа на мен.

Ла Тур едва ли би могъл да обясни защо, но се отпусна на мястото си с чувство на облекчение. Беше си повтарял, че се е изправил пред въпрос, който изисква от него да действува, предизвикателство, на което трябва да отговори. Но въпреки яростта си изпитваше страшно нежелание. Този младеж умееше, както му се струваше, да му напомня по твърде неприятен начин за младия абат, когото беше убил в градината зад „Бретон Арме“ в Гаврийак. Не че смъртта на Филип дьо Вилморен тежеше много на съвестта на мосьо, Ла Тур д’Азир. Той смяташе, че постъпката му е била напълно оправдана. Работата беше там, че цялата случка, както я съживяваше паметта му, представляваше неприятна картина: това обезумяло момче, коленичило над кървящия труп на обичния си приятел, което, кажи-речи, се молеше да бъде убито заедно с него и наричаше маркиза убиец и страхливец, за да го подбуди.

Междувременно подгласникът-представител изостави темата за смъртта на Лагрон, върна се към дневния ред и заговори за разисквания въпрос. Той не допринесе нищо ценно към разискванията, не предложи нищо определено. Речта му по въпроса бе твърде кратка, понеже бе само повод, а не цел за излизането му на трибуната.

Когато по-късно напускаше залата в края на заседанието заедно с Льо Шапелие, Андре-Луи се видя плътно заграден от депутати като от, телохранители. Повечето бяха бретонци и целяха да го запазят от предизвикателства, които собствените му предизвикателни думи пред Събранието неизбежно щяха да докарат на главата му. За миг с него се изравни масивната фигура на Мирабо.

— Моите поздравления, мосьо Моро — каза великият мъж. — Вие се представихте много добре. Без съмнение те ще искат кръвта ви. Но бъдете благоразумен, мосьо, ако мога да си позволя да ви посъветвам, и не се оставяйте да ви подлъже някакво мнимо донкихотство. Не обръщайте внимание на предизвикателствата им. Сам аз постъпвам така. Всеки, който ме кани на дуел, влиза в списъка ми. Вече са станали петдесетина и в списъка ще си останат. Отказвайте им онова, което им прави удоволствие да наричат удовлетворение, и всичко ще е наред — Андре-Луи въздъхна и се усмихна. — Това иска смелост — завърши лицемерът.

— Разбира се. Но вие като че ли я имате в излишък.

— Надали достатъчно. Но ще се държа колкото мога.

Бяха минали през преддверието и макар то да беше пълно с „Черни“, които с нетърпение чакаха младия мъж, тъй недвусмислено оскърбил ги от трибуната, охраната на Андре-Луи не позволи никой от тях да се доближи до него.

Когато излязоха на открито под голямата тента, опъната пред входа, за да могат каляските да стигат до самата врата под прикритие, тези, които бяха пред него, се пръснаха малко и за един миг, когато стигна предния край на тентата, Андре-Луи остана незащитен отпред. Навън валеше силен дъжд и превръщаше пръстта в гъста кал; Андре-Луи с неотстъпно следващия го Льо Шапелие се поспря и подвоуми дали да излезе на пороя.

Дебнещият Шабрийан забеляза удобния случай и като поотби настрана, което го накара да излезе за миг на дъжда, се озова лице с лице срещу прекалено дръзкия бретонец. Грубо, безочливо той блъсна Андре-Луи назад, сякаш за да си отвори място под тентата.

Нито за една секунда Андре-Луи не си правеше илюзии за предумисъла му, както и тези, които бяха около него и които направиха закъснял и безрезултатен опит да го заградят. Андре-Луи беше жестоко разочарован. Не беше Шабрийан този, когото очакваше. Разочарование се изписа на лицето му и бе взето за нещо съвсем друго от арогантния шевалие.

Но щом Шабрийан бе човекът, отреден да се справи с него, Андре-Луи щеше да направи всичко, каквото можеше:

— Струва ми се, че ме блъскате, мосьо — каза той много учтиво и тласна мосьо дьо Шабрийан с лакътя и рамото си обратно на дъжда.

— Искам да се подслоня, мосьо — отвърна свадливо Шабрийан.

— Можете да се подслоните и без да ме настъпвате по краката. Мразя да ме настъпва някой по краката. Краката ми са много нежни. Може да не сте го знаели, мосьо. Не говорете повече, моля!

— Че аз не съм говорил, простак такъв! — възкликна Шевалие, леко смутен.

— Не сте ли? Аз пък мислех, че се каните да се извините.

— Да се извиня? — Шабрийан се изсмя. — На вас! Знаете ли, че ме разсмивате? — Той влезе под тентата за втори път и пак пред всички грубо блъсна Андре-Луи назад.

— Ау! — възкликна Андре-Луи с гримаса. — Заболя ме, мосьо. Казах ви да не се блъскате в мен — Той издигна глас така, че да го чуят всички и пак изтласка мосьо до Шабрийан на дъжда.

Въпреки крехкия му вид, непрекъснатото всекидневно фехтуване беше направило ръцете на Андре-Луи железни. А беше вложил в тласъка и цялата си тежест. Нападателят му залитна няколко крачки назад, след това токът му се закачи за една греда, оставена на земята сутринта от работници, и той изведнъж седна в калта.

Всички, които видяха как падна наконтеният господин, зареваха от смях. Шабрийан се изправи, изпръскан с кал, вбесен, и в този свой бяс се нахвърли върху Андре-Луи.

Андре-Луи го беше направил за присмех — нещо съвсем непростимо.

— Ще ми дадете удовлетворение! — пропелтечи той. — Ще ви убия за това!

Пламналото му лице беше на педя от лицето на Андре-Луи. Андре-Луи се изсмя. В настъпилата тишина всички чуха изсмиването и думите му после:

— О, това ли искате вие? Че защо не го казахте по-рано? Щяхте да ми спестите труда да ви повалям. Аз смятах, че господата от вашата професия винаги вършат тези неща вежливо, почтено, с известно достойнство. Ако бяхте постъпили така, можехте да си запазите панталоните.

— Кога ще уредим този въпрос? — тросна се Шабрийан, посинял от неудържима ярост.

— Когато пожелаете, мосьо. Оставям на вас да кажете кога ще ви е удобно да ме убиете. Мисля, че изразихте точно това намерение, нали? — Андре-Луи бе самата любезност.

— Утре сутрин в Булонския лес136. Предполагам, ще доведете някой приятел…

— Разбира се, мосьо. Утре сутрин в такъв случай. Надявам се, времето ще бъде хубаво. Ненавиждам дъжда.

Шабрийан го гледаше почти с изумление. Андре-Луи приятно се усмихна.

— Да не ви задържам повече, мосьо. Смятам, че сме се разбрали. Аз ще бъда в леса в девет часа утре сутрин.

— Това е много късно за мен, мосьо.

— Всяко друго време би било много рано за мен. Не обичам да нарушавам навиците си. В девет часа или няма да се срещнем изобщо; както желаете.

— Но в девет часа трябва да бъда в Събранието за предобедното заседание.

— Боя се, мосьо, че ще трябва първо да ме убиете, а аз страдам от предубеждение, поради което не искам да бъда убит преди девет часа.

Всичко това преобръщаше наопаки обикновената процедура и беше твърде много за гордостта на мосьо дьо Шабрийан. Един селски депутат си позволяваше да му говори със съвсем същия тон на злобна подигравка, с какъвто неговата класа се обръщаше към жертвите си от Третото съсловие. И за да изостри още повече раздразнението му, Андре-Луи — актьорът, вечният Скарамуш — извади кутийката си с енфие и я протегна с нетрепваща ръка на Льо Шапелие, преди да смръкне сам той.

Изглежда, на Шабрийан, след всичко понесено, нямаше да му позволят дори да се оттегли с чест.

— Добре, мосьо — каза той. — В такъв случай в девет часа и ще видим дали ще говорите толкова наперено след това.

С тези думи той ядно си тръгна сред насмешките на провинциалните представители. И ядът му растеше все повече и повече по цялата Рю Дофин, защото хлапетата се смееха на калта, която се стичаше от атлазените му панталони и полите на елегантната раирана дреха.

Но макар външно членовете на Третото съсловие да му-се присмиваха, вътрешно трепереха от страх и възмущение. Това бе твърде много. Лагрон убит от едного от тези дуелисти, а сега приемникът му предизвикан и застрашен да бъде убит от друг още на първия ден, когато се е явил да заеме мястото на покойния. Неколцина дойдоха да се молят на Андре-Луи да не отива в Булонския лес, да не обръща внимание на предизвикателството и на цялата тази работа, която била само преднамерен опит да го премахнат от пътя. Андре-Луи ги изслуша сериозно, поклати мрачно глава и най-после обеща да си помисли.

Той беше пак на мястото си на следобедното заседание, сякаш нищо не се беше случило.

Но на другата сутрин, когато Събранието започна работа, мястото му бе празно, празно бе и мястото на мосьо дьо Шабрийан. Униние и негодувание владееха сред членовете на Третото съсловие и внасяха по-хаплива от друг път нотка в дебатите им. Те не одобряваха припряността на новия си другар. Някои открито го осъждаха в липса на благоразумие. Само малцина, и то единствено от групичката, с която Льо Шапелие бе споделил тайната, вярваха, че изобщо ще го видят някога пак.

Ето защо всички бяха и смаяни, и облекчени, когато няколко минути след десет го видяха да влиза спокоен, сдържан, любезно усмихнат и да се запътва към мястото си. Ораторът, който стоеше на трибуната в този миг (член на привилегированите класи), се пресече и се вторачи в него, объркан от изумление. Тогава, за да задоволи удивлението на двете половини на Събранието, отнякъде се чу глас, който с презрение обясни това явление:

— Не са се били. Моро се е измъкнал в последния момент.

„Трябва да е така“ — помислиха си всички; мистификацията бе разпръсната и всички отново насядаха. Но сега, след като стигна до мястото си и след като чу гласа, дал това обяснение за всеобщо удовлетворение, Андре-Луи се поспря преди да седне. Чувствуваше се задължен да разкрие истината.

— Господин председателю, моля да бъда извинен за закъснението — От това нямаше никаква нужда. То беше чисто театралничене, без каквото един Скарамуш по рождение не можеше да мине. — Бях задържан от неотложна среща. Поднасям ви също и извиненията на мосьо дьо Шабрийан. За съжаление той не ще може вече никога да присъствува в Събранието.

Мълчанието бе гробовно. Андре-Луи си седна.

VIIIПАЛАДИНЪТ137 НА ТРЕТОТО СЪСЛОВИЕ

Господин шевалие дьо Шабрийан, както си спомняте, бе близко свързан със злодеянието, в което Филип дьо Вилморен изгуби живота си. Ние знаем достатъчно много, за да приемем, че е бил само секундант на Ла Тур д’Азир, а не фактически подстрекател на цялата работа. Поради това Андре-Луи може да е изпитвал оправдано задоволство, задето е принесъл живота на Шабрийан в жертва пред духа на убития си приятел. Може да го е виждал като акт на обикновено правосъдие, което не може да се постигне по никакъв друг начин. Не бива да се забравя също, че Шабрийан бе отишъл самоуверено на дуела със съзнанието, че той, обиграният фехтувач, ще има работа с един буржоа, съвсем незапознат с изкуството на шпагата. Морално в такъв случай малко се е различавал от убиец, а това, че сам той падна в ямата, която смяташе, че е изкопал за Андре-Луи, бе поетично възмездие. И все пак въпреки всичко бих сметнал циничния тон, с който Андре-Луи съобщи на Събранието изхода от дуела, за крайно противен, ако вярвах в искреността му. Той би оправдал изразеното от Алин мнение, поддържано и от мнозина други, които са били в близък досег с Андре-Луи, че младежът е напълно безсърдечен.

Вие видяхте донякъде същото безсърдечие в поведението му, когато откри изневярата на мадмоазел Бине, макар то ида бе опровергано от мерките, които взе, за да си отмъсти. По-късното му презрение към тази жена смятам да е било породено от обичта, която бе изпитвал известно време към нея. Не вярвам тази обич да е била толкова дълбока, колкото отначало си е представял Андре-Луи; но не вярвам и в това, че обичта му е била толкова повърхностна, колкото почти се мъчеше да я представи, като си даваше вид, че е напълно заличил в паметта си малката актриса, когато открил каква негодница е тя. Нито пък, както казах, постъпките му биха могли да ме накарат да повярвам. От друга страна, и грубият му цинизъм, когато изказва надеждата, че е убил Бине, е също преструвка. Понеже е знаел, че е по-добре. да няма на света такива същества като Бине, не ще да е изпитвал някакви угризения; той имаше, не бива да забравяте, редкия трезв поглед, който вижда нещата в истинските им пропорции и никога нито ги преувеличава, нито омаловажава поради сантиментални съображения. В същото време съвсем не е за вярване, че е могъл да замисля отнемането на човешки живот с такова пълно и цинично равнодушие въпреки всички съществуващи оправдания.

Също така и сега не може да се повярва, че върнал се направо от Булонския лес, веднага след като е убил човек, той показа истинските си чувства, като говори за това с такава нечувана непочтителност. Не чак до такава степен беше той въплъщение на Скарамуш. Но все пак беше дотолкова, че да може винаги да прикрие истинските си чувства с някой спиращ вниманието жест, истинските си мисли — с ефектна фраза. Беше винаги актьор, човек, който винаги държи сметка за ефекта, който ще произведе, винаги избягваше да разбули себе си, винаги внимаваше да прикрие истинския си нрав с престорен и съвсем недействителен ход. В това имаше нещо пакостническо, имаше и още нещо.

Никой не се засмя сега на неговата непочтителност. Нито пък той беше целял да ги разсмее. Беше целял да се покаже страшен и знаеше, че колкото по-непочтителен и по-нехаен е неговият тон, толкова по-страшно ще бъде въздействието му. И постигна желания ефект.

Какво стана после на това място, където чувствата и отношенията бяха станали такива, каквито ги видяхме, не е трудно да се отгатне. Когато заседанието свърши, в преддверието го причакаха десетина шпагоубийци и този път хората от неговата партия положиха по-малко грижи да го запазят. Изглеждаше във всяко отношение способен да се запази сам; въпреки цялото си благоразумие, като че ли беше дотолкова пренесъл войната в лагера на неприятеля, дотолкова възприел собствените им похвати, че другарите му, кажи-речи, не чувствуваха никаква нужда да го охраняват както предишния ден.

Когато излезе от залата, Андре-Луи хвърли поглед към тази враждебна редица, чието държане и облекло ясно издаваше принадлежността й. Той се поспря и затърси човека, когото очакваше, човека, когото имаше най-голямото желание да удовлетвори. Но мосьо дьо Ла Тур д’Азир отсъствуваше от тази настръхнала редица. Това му се видя странно. Ла Тур д’Азир беше братовчед на Шабрийан и най-близък негов приятел. Положително трябваше да бъде между първите днес. Работата беше там, че Ла Тур д’Азир бе обзет от твърде дълбоко изумление и скръб след съвсем неочакваната случка. А и нещо чудновато сдържаше желанието му да отмъсти. Може би и той си спомняше ролята, изиграна от Шабрийан в историята в Гаврийак, и виждаше в този неизвестен Андре-Луи Моро, който тъй упорито го преследваше оттогава досега, предопределен отмъстител. Нежеланието, което изпитваше да стигне до дуел с младежа, особено след последното ненадминато предизвикателство, озадачаваше дори и самия него. Но нежеланието беше налице и то го сковаваше.

За Андре-Луи, понеже Ла Тур д’Азир не беше в числото. на чакащите го във вторник сутрин, нямаше голямо значение кой ще е следващият. Следващият се случи да бъде младият виконт дьо МотРоайо, един от най-страшните дуелисти в групата.

В сряда сутрин, когато дойде пак с час, час и нещо закъснение в Събранието, Андре-Луи съобщи почти със същите думи, с които бе съобщил за смъртта на Шабрийан, че мосьо дьо Ла МотРоайо вероятно не ще нарушава хармонията в Събранието в течение на няколко седмици, ако се приеме, че ще има късмета изобщо да оздравее от последиците на неприятно произшествие, което е имал нещастието съвсем неочаквано да претърпи тази сутрин.

В четвъртък той направи подобно съобщение по отношение на сеньор дьо Блавон. В петък им каза, че бил задържан от мосьо дьо Троакантен, а след това, придал на лицето си съчувствено изражение, се обърна към членовете на десницата:

— Радвам се да ви осведомя, господа, че мосьо дьо Троакантен се намира в ръцете на много вещ хирург, който се надява с известни усилия да го върне в редиците ви след няколко седмици.

Това беше парализиращо, фантастично, недействително — и приятели, и врагове в това събрание седяха еднакво втрещени от ироничните всекидневни съобщения. Четирима от най-опасните шпагоубийци, отстранени за известно време (единият от тях — убит), и всичко това извършено с такъв равнодушен вид и съобщено с такива нехайни изрази От едно нищо и никакво провинциално адвокатче!

Той започна да придобива в очите им романтичен характер. Дори групата философи от левицата, които отказваха да се кланят на коя да е сила освен силата на разума, започнаха да го гледат с уважение и почит, каквито не биха му спечелили никакви ораторски постижения.

А от Събранието славата му постепенно плъзна из цял Париж. Демулен написа за него словословие във вестника си „Ле Революсион“, в който го нарече „Паладия на Третото съсловие“ — име, което допадна на хората и му прилепна за известно време. С пренебрежение бе споменат й в „Акт дезАпотр“ („Делата на апостолите“), хумористичния огран на партията на привилегированите, тъй лекомислено и предизвикателно издаван от група господа, страдащи от изключително умствено късогледство.

В петъка на тази много заета седмица от живота на младия мъж, който дори и след това държи да ни напомня, че в никой случай не е човек на действието, когато, без да бърза и изпълнен с очакване, излезе в преддверието между Льо Шапелие и Керсен, той го намери празно, без всякакви шпагоубийци.

Беше така изненадан, че дори се спря насред път.

— Нима им стига толкова? — учуди се той, като се обърна с въпроса към Льо Шапелие.

— Предполагам, че им стига толкова от теб — отговори приятелят му. — Ще предпочетат да обърнат вниманието си върху някой, който не е чак толкова способен да брави себе си.

Това беше разочарование. Андре-Луи се беше отдал на тази работа с ясно определена цел. Покосяването на Щабрийан само по себе си бе задоволително. Андре-Луи го смяташе за нещо като приемлив ордьовър. Но тримата след него съвсем не му влизаха в работа. Беше излязъл на дуел с тях с известно нежелание и поразил всекиго от тях толкова леко, колкото му бяха позволили съображенията за лична безопасност. Дали хайката против него щеше да спре сега, без човека, когото бе целил да му предложи желаната възможност? В такъв случай щеше да се наложи да насили хода на събитията!

Вън, под тентата, група господа стояха задълбочени в сериозен разговор. Като обхвана групата с бърз поглед, Андре-Луи се увери, че Ла Тур д’Азир е между тях. Той стисна устни. Не биваше да отправя никакво предизвикателство. Трябваше да ги накара те да се спречкат с него. Тази сутрин „Акт дезАпотр“ бе вече свалил маската от лицето му и съобщил, че той е преподавателят по фехтовка от Рю дю Азар, приемникът на Бертран дез-Ами. Колкото рисковано е било досега за човек в неговото положение да влезе в двубой, то ставаше двойно по-рисковано, след като така го излагаха и предлагаха тази новина на публиката като извинение за аристокрацията.

Все пак работите не можеше да се оставят така, иначе всичко, каквото беше вършил, щеше да отиде на вятъра. Андре-Луи старателно се извърна настрана от тази групичка господа и издигна гласа си тъй, че думите му да стигнат до техните уши.

— Като че ли страховете ми да не би да прекарам остатъка от живота си в Булонския лес ще се окажат напразни.

С крайчеца на окото той долови раздвижването, което думите му породиха в групата. Членовете й се бяха обърнали да го изгледат, но за момента това беше всичко. Трябваше още малко. Както крачеше бавно между приятелите си, Андре-Луи подхвана пак:

— Но не е ли чудно, че убиецът на Лагрон ме предприема нищо против приемника му? Или навярно не е чудно. Може да си има добри основания. Може господинът да се пази.

Беше вече отминал групата и оставил това последно изречение да отзвучи подире му, а след него изпрати смях, безочлив и предизвикателен.

Не стана нужда да чака дълго. Отзад се чуха бързи стъпки и една ръка падна на рамото му и буйно го завъртя. Той се намери лице срещу лице с мосьо дьо Ла Тур д’Азир, чиито хубави черти бяха спокойни и сдържани, но очите отразяваха донякъде събудилия се внезапно гняв. След него, по-бавно, идваха още неколцина от групата. Другите, както и двамата другари на Андре-Луи, ги гледаха отдалече.

— Вие говорихте за мен, струва ми се — рече спокойно маркизът.

— Говорих за един убиец, да. Но говорих на тези мои приятели — Държанието на Андре-Луи не беше по-неспокойно, всъщност дори по-спокойно, понеже беше по-солиден актьор.

— Говорихте достатъчно високо, за да бъдете чут — каза маркизът в отговор на намека, че е подслушвал.

— Тези, които искат да дочуят, често сполучват да го направят.

— Виждам, че имате за цел да ме оскърбите.

— О, не, грешите, господин маркизе. Нямам никакво желание да ви оскърбявам. Но не обичам да ме хващат насилствено с ръце, особено когато това са ръце, които не мога да смятам за чисти. При тези обстоятелства едва ли може да се очаква от мен да бъда учтив.

Клепките на по-възрастния мъж потрепнаха. Той почти улови себе си, че се възхищава от държанието на Андре-Луи. По-скоро го беше страх, че собственото му държане не може да издържи сравнение с това на предизвикателя. Затова съвсем се вбеси и загуби самообладание.

— Вие говорихте за мен като убиец на Лагрон. Смятам, че не съм ви разбрал погрешно. Вие вече ми изложихте веднъж възгледите си и аз помня това.

— Вие ме ласкаете, мосьо.

— Тогава ме нарекохте убиец, защото бях използувал изкуството си, за да се отърва от необуздан размирник, който правеше живота ми несигурен. Но колко ли повече струвате вие, господин преподавателю по фехтовка, щом излизате на дуел срещу хора, чието изкуство естествено е също толкова по-несъвършено от вашето!

Приятелите на мосьо дьо Ла Тур д’Азир изглеждаха сериозни, разтревожени. Направо не беше за вярване, че този голям благородник дотолкова ще се забрави, щото да се Унижи да спори с един адвокат ь фехтовчик от простолюдието. А което беше по-лошото за спор, който го правеше смешен.

— Аз да излизам на дуел срещу тях! — развеселено протума Андре-Луи. — Ах, извинете, господин маркизе, те сами пожелават да излязат срещу мен… и то тъй глупаво! Те ме блъскат, удрят ми плесници, настъпват ме по краката, наричат ме с неприятни епитети. Какво от това, че съм преподавател по фехтовка? Длъжен ли съм поради това да се подлагам на какво ли не малтретиране от страна на невъзпитаните ви приятели? Може би ако бяха открили по-скоро, че съм учител по фехтовка, обноските им щяха да бъдат по-добри. Но да хвърляте вината за това върху мен! Колко несправедливо!

— Комедиант! — с презрение подхвърли маркизът. — Променя ли това положението? Нима тези мъже, които излязоха на дуел срещу вас, живеят от шпагата, както вие?

— Тъкмо обратното, господин маркизе, аз открих, че бяха мъже, които умираха от шпагата с удивителна лекота. Не мога да повярвам, че имате желание и вие да влезете в техния брой.

— А защо, ако нямате нищо против? — Лицето на Ла Тур д’Азир беше пламнало като божур от подигравката.

— О… — Андре-Луи повдигна вежди и сви устни, въплъщение на размисъл. Той рече бавно: — Защото, мосьо, вие предпочитате лесните жертви: лагроновците и вилмореновците на този свят, истински овце, готови да бъдат заклани от вас. Ето защо.

И тогава маркизът му удари плесница.

Андре-Луи отстъпи. Очите му припламнаха за миг, в следващия миг те се усмихваха в лицето на високия му враг.

— И вие не сте по-добър от другите в края на краищата! Няма що! Забележете, моля ви се, как се повтаря историята… с известни промени. Понеже бедният Вилморен; не можа да понесе подлата лъжа, с която го предизвикахте… той ви удари плесница. Понеже вие не можахте да понесете една също толкова подла истина, която изрекох аз, вие ми ударихте плесница. Но и в двата случая подлостта е ваша. И сега, както и тогава, за удрящия има… — Той се прекъсна. — Вие си спомняте какво има. Сам вие го написахте: онзи ден с острието на твърде бързата си шпага. Но както и да е. Ще се дуелирам с вас, щом го желаете, мосьо.

— Какво друго, мислите, мога да желая? Да разговарям?

Андре-Луи се обърна към приятелите си и въздъхна:

— И тъй, ща не ща, трябва да се поразходя още веднъж до Булонския лес. Исак, може би ще бъдеш така любезен да поговориш с някого от тези приятели на господин маркиза и да уредиш за утре в девет часа, както обикновено?

— Не утре — отсече маркизът на Льо Шапелие. — Утре имам излизане извън града, което не мога да отложа.

Льо Шапелие погледна Андре-Луи.

— Тогава, за да е по-удобно на господин маркиза, да речем, в неделя, в същия час.

— Аз не се бия в неделя. Не съм езичник, та да нарушавам святия ден.

— О, положително добрият господ не би си позволил да прокълне заради това един благородник с достойнствата на господин маркиза. Е, добре. Исак, нареди, моля ти се, за понеделник, ако не е някой пост или господинът няма някоя друга неотложна среща. Оставям това на теб.

Той се поклони с вид на човек, отегчен от тези подробности, хвана под ръка Керсен и се оттегли.

— Ах, боже господи! Какъв похват имаш в тия работи — каза бретонският представител, съвършено необигран в това отношение.

— Разбира се, че имам. Самите те са ме научили — Андре-Луи се засмя. Беше в отлично настроение. И Керсен се присъедини към тези, които смятаха Андре-Луи за човек без сърце и съвест.

Но в своите „Изповеди“ той ни разказва (и това е един от кратките моменти, които разкриват истинския човек под всичките му преструвки) как вечерта, като коленичил, призовал покойния си приятел Филип, за да бъде духът му свидетел, че е на път да предприеме последната стъпка в изпълнение на клетвата, дадена над трупа му преди две години в Гаврийак.

IXПОТЪПКАНА ГОРДОСТ

Неотложното излизане на мосьо дьо Ла Тур д’Азир в града бе едно отиване при мосьо дьо Керкадиу. За тази цел той потегли рано сутрин за Мьодон, като сложи в джоба последния брой от „Акт дезАпотр“ — вестника, веселите закачки на който, насочени срещу новаторите, много забавляваха сеньор дьо Гаврийак. Злобните, насмешки, които вестникът сипеше срещу тези негодни нехранимайковци, беше за него нещо като обезщетение за неудобствата на изгнанието, наложило му се поради техните ненавистни усилия.

На два пъти през миналия месец мосьо дьо Ла Тур д’Азир бе ходил да посети господаря на Гавриак в Мьо-дон и видът на Алин, тъй сладка и свежа, тъй весела и с такъв жив ум, беше накарал полуугасналите въглени, тлеещи под пепелта на миналото, въглените, които смяташе, че досега съвсем са угаснали, да пламнат наново. Той я желаеше така, както човек желае рая. Смятам, че това е била най-чистата страст в живота му, че ако беше го обхванала по-рано, Ла Тур д’Азир можеше да стане съвършено друг човек. Най-жестоката рана, нанесена в живота му на себелюбец, бе когато Алин му бе съобщила съвсем окончателно след тази изневяра във Фейдо, че не ще може при никакви обстоятелства да го приеме пак. С един удар — покрай този срамен метеж — бяха му отнели любовница, която ценеше, и съпруга, която бе станала необходимост за неговата душа. Користолюбивата любов на малката Бине би могла да го утеши за насилственото откъсване от възвишената му обич към Алин, също както заради възвишената си обич към Алин бе готов да пожертвува връзката си с малката Бине. Ала ненавременният бунт го бе лишил и от двете. Верен на думата си, дадена на Сотрон, той бе окончателно скъсал с малката Бине, само за да открие, че Алин е окончателно скъсала с него. А докато се съвземе достатъчно от скръбта си, и да помисли пак за малката Бине, комедиантката бе изчезнала безследно.

Вината за всичко това той хвърляше, и то най-ожесточено, върху Андре-Луи. Този безроден провинциален простак го преследваше като Немезида и беше станал наистина злият гений на неговия живот! Точно така: злият гений на неговия живот! Пък и това в понеделник не се знае… Не му се мислеше за понеделник. Смъртта не го плашеше особено. Беше смел в това отношение както всички други като него, прекалено смел в обикновения смисъл на думата к прекалено уверен в изкуството си, за да допусне дори за миг такава възможност — да бъде убит на дуел. Би било само нещо като логичен завършек на всичките злини, които бе понесъл пряко или косвено благодарение на този Андре-Луи Моро — ако загинеше безславно от неговата ръка. Маркизът като че ли чуваше дръзкият, приятен глас, безочливо да съобщава това пред събранието в понеделник сутрин.

Той се отърси от мрачното настроение, ядосан, че е позволил то да го завладее. Такава сантименталност! В края на краищата Шабрийан и Ла МотРоайо бяха наистина изключителни фехтувачи, но всъщност нито единият, нито другият можеха да се сравняват със собственото му недостижимо майсторство. Реакцията постепенно взе връх, когато каляската му се затъркаля по селски пътища, огрени от приятното септемврийско слънце. Настроението му се повиши. У него се събуди предчувствие за победа. Изоставил всякакъв страх от дуела в понеделник сутрин, на който се беше неразумно поддал, той започна да го предвкусва. Дуелът щеше да му даде възможност да сложи окончателен край на преследването, на което беше подложен. Щеше да смачка нахалната и упорита бълха, която го хапеше при всеки удобен случай. Носен все по-нависоко от тази вълна на оптимизъм, маркизът скоро започна да гледа с по-голяма надежда на отношенията си с Алин.

При първата им среща преди месец беше прибягнал до крайна откровеност. Разказа й цялата истина за подбудите си да отиде тогава в театър Фейдо; накара я да разбере, че е постъпила несправедливо-към него. Наистина не беше отишъл по-далеч.

Но и това бе много далеч за едно начало. И при последната им среща, станала преди две седмици, девойката го прие с открито дружелюбие. Наистина тя се държа малко отчуждено. Но това можеше да се очаква, докато той изрично заявеше, че отново живее с надеждата да я спечели. Беше глупак, че е чакал чак до днес да отиде пак.

Тъй, в това настроение на възродена самоувереност — самоувереност, възкръснала от пепелищата на унинието, — пристигна той тави сутрин в Мьодон. Беше весел и общителен с мосьо дьо Керкадиу през цялото време, докато чакаше да влезе в салона мадмоазел. Изказваше се с увереност за бъдещето на страната. Имало вече признаци (той гледаше през най-розови очила тази сутрин) за промяна в становището, за по-голяма умереност. Народът започнал да схваща накъде го води този адвокатски измет. Той извади „Акт дезАпотр“ и прочете един хаплив пасаж. След това, когато мадмоазел най-сетне се появи, маркизът тикна вестника в ръцете на мосьо дьо Керкадиу.

Мосьо дьо Керкадиу, който трябваше да мисли за бъдещето на племенницата си, излезе да чете вестника в градината и си избра място, от което можеше да държи Двамата в зрителното си поле (както му се струваше, че изискват задълженията му), но същевременно да бъде достатъчно далече, за да не ги чува.

Маркизът използува до краен предел представилия му се случай, който можеше да е кратък. Той заговори съвсем открито за намеренията си и помоли Алин да му подари отново благоволението си, да му позволи поне да се надява, че не след дълго ще се реши да помисли за една по-близка връзка с него.

— Мадмоазел — казваше той с глас, в който трептеше чувство, недопускащо никакво съмнение, — не вярвам да ви липсват доказателства за пълната ми искреност. Самото постоянство на моята преданост би трябвало да ви убеди в това. Вие бяхте права да ме прогоните, след като се показах толкова недостоен за великата чест, до която се домогвах. Но това прогонване с нищо не намали предаността ми. Ако можехте да си представите какво съм изстрадал, щяхте да се съгласите, че напълно съм изкупил жалката си грешка.

Алин го гледаше с някаква чудновата лека тъга на хубавото си лице.

— Мосьо, аз не се съмнявам във вас Съмнявам се в себе си.

— Искате да кажете, в чувствата си към мен?

— Да.

— Мога да разбера това. След всичко случило се…

— Винаги е било така, мосьо — прекъсна го тихо девойката. — Вие говорите за мен тъй, сякаш сте ме загубили поради ваша собствена постъпка. Това твърде силно казано. Нека бъда откровена, мосьо: аз никога не съм била ваша, за да ме загубите. Съзнавам честта, която ми оказвате. Дълбоко ви уважавам…

— Но тогава — възкликна той с явно прозвучала самоувереност, — при такова начало…

— Кой ще ме увери, че е начало? Ами ако е всичко Ако хранех някаква обич към вас, мосьо, щях да изпратя да ви повикат след историята, за която ми говорихте. Най-малкото нямаше да ви осъдя, без да изслушам вашите обяснения. А всъщност… — Тя сви рамене с мила, тъга на усмивка. — Нали виждате.

Това обаче съвсем не сломи оптимизма му, напротив — разпали го.

— Но то ме обнадеждава, мадмоазел. Щом вече притежавам толкова много, мога с увереност да се стремя към още повече. Ще докажа, че съм достоен. Кълна се в това. Дали някой, удостоен с изключителното удоволствие да бъде с вас, би могъл да постъпи другояче, освен да се стреми да бъде достоен за вас?

И тогава, преди Алин да изрече и една дума, мосьо дьо Керкадиу се втурна стремително през прозореца-врата, с очила, вдигнати на челото, с пламнало лице, размахал в ръка „Делата на апостолите“ и явно онемял от вълнение.

Ако беше си отворил устата, маркизът щеше да изригне ругатня. В случая той захапа устна от яд пред това крайно ненавременно нахълтване.

Алин скочи, разтревожена от възбудата на чичо си.

— Какво се е случило?

— Случило ли? — най-сетне можа да проговори сеньорът. — Мошеник! Веруломно псе! Аз се съгласих да забравя миналото при изричното условие, че не ще се меси в революционната политика занапред. Той прие това условие, а oeira… — Мосьо дьо Керкадиу яростно плесна вестника. — Сега пак ме е излъгал! Не само че пак се е заловил с политика, но е станал и член на Събранието, а което е още по-лошо, използувал е убийственото си изкуство като преподавател по фехтовка и се е превърнал в професионален дуелист! Боже мой! Няма вече правосъдие във Франция!

Само едно съмнение, и то много леко, бе хранил мосьо дьо Ла Тур д’Азир, което помрачаваше прекрасната безоблачност до нарастващия му оптимизъм. Това съмнение засягаше този човек Моро и отношенията му с мосьо дьо Керкадиу. Маркизът знаеше какви са били те едно време и как се бяха променили сетне поради неблагодарното държане на Моро и опълчването му против класата, към която принадлежеше неговият благодетел. Това, което не знаеше, беше постигнатото сдобряване. Защото през изтеклия месец, откакто обстоятелствата бяха накарали Андре-Луи да се отклони от линията на ненамеса в политиката, младият мъж не се беше решил да дойде в Мьодон, а името му случайно не е било споменато пред Ла Тур д’Азир при двете му предишни посещения. Той научаваше за това сдобряване сега; но в същото време научаваше и друго — че разривът сега се подновява и става по-голям и по-неразрешим, отколкото преди. Ето защо не се поколеба да оповести своето становище.

— Правосъдие има — отговори той — скандалите, които този невъздържан младеж предизвиква. Правосъдието на шпагата — Той говореше много сериозно, почти печално, Понеже си даваше сметка; че въпреки всичко положението; е деликатно. — Нима вярвате че ще му се позволи да продължава безкрай да върши злини и убийства? Рано или късно той ще срещне шпага, която ще му отмъсти за другите. Вие разбрахте, че братовчед ми Шабрийан е между тези, които е убил, че е бил убит миналия вторник.

— Ако не съм изказал съболезнованията си, на семейство Д’Азир, то е, защото възмущението ми задушава засега всички други чувства. Мошеник! Вие казвате, че рано или късно той ще срещне шпага, която ще му отмъсти за другите. Аз се моля на бога това да стане по-скоро.

Маркизът му отговори спокойно, без друга нотка освен на скръб в гласа си:

— Мисля, че е вероятно молитвата ви да бъде чута. Младият мизерник ще има дуел утре и тогава сметката му навярно ще бъде уредена.

Той говореше с такава спокойна увереност, че думите му звучаха като смъртна присъда. Те изведнъж пресякоха притока на яд у мосьо дьо Керкадиу. Червенината избледня на пламналото му лице; ужас се изписа в бледите му очи и подсказа на мосьо дьо Ла Тур д’Азир по-ясно от всякакви думи, че разгорещените слова на мосьо дьо Керкадиу са били израз на безразсъден гняв, че пожеланието възмездие да сполети скоро кръщелника му е било несъзнателно и неискрено. Изправен сега пред факта, че възмездието е надвиснало над този мошеник, благостта и добрината, основни за характера му, взеха връх, опасението стопи яда, обичта към момчето излезе на първо място и превърна греха на Андре-Луи, колкото и да беше грозен, в нещо незначително в сравнение със заплашващото го наказание.

Мосьо дьо Керкадиу облиза устни.

— С кого е този дуел? — запита той с глас, който с усилие сдържа да не затрепери.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир наклони хубавата си глава и впи очи в блестящия паркет.

— С мен — отговори той тихо, разбрал вече със своето сърце, че отговорът му ще предизвика ужас. И чу как Алин леко извика, видя как трепна мосьо дьо Керкадиу. И тогава се впусна стремглаво в обяснения, които му се струваха необходими:

— Като имах предвид връзката му с вас, мосьо дьо Керкадиу, и поради дълбокото ми уважение към вас, аз правех всичко, каквото можех, за да избягна това, при все че смъртта на скъпия приятел и братовчед Шабрийан явно налагаше да действувам, макар да знаех, че предпазливостта ми става предмет на критика сред моите приятели. Но вчера този разюзден младеж направи невъзможно за мен да се въздържам повече. Той ме предизвика умишлено и публично. Нанесе ми най-мръсно оскърбление и… утре сутринта в Булонския лес ние ще се бием.

Той се позапъна накрая, ясно усетил враждебната атмосфера, в която изведнъж се намери. Враждебността от страна на мосьо дьо Керкадиу след настъпилата вече промяна в държането не беше неочаквана за него; по-изненадваща е враждебността на мадмоазел.

Маркизът започна да разбира какви трудности ще повдигне избраната от него линия на поведение. Ново препятствие щеше да се изпречи на пътя, който, както вярваше, бе току-що разчистил. Въпреки всичко гордостта и чувството му за правдата, която трябваше да наложи, не му позволяваха да прояви никаква слабост.

С горест Ла Тур д’Азир разбра сега, когато погледна от чичото към племенницата (погледът му, винаги тъй прям и смел, сега се стрелна странно крадешком), че дори утре да убие техния сродник, Андре-Луи и в смъртта си ще му отмъсти. Не беше с нищо преувеличил в заключението си, че този Андре-Луи Моро е злият пдаий на живота му. Сега виждаше, че каквото и да стори, дори да го убие, никога няма да го победи. Последната дума вината ще има Андре-Луи Моро. Огорчен, разгневен и унизен — чувство почти непознато за него, — той го. разбра и това затвърди решението му, въпреки че си даваше сметка за неговата безполезност.

Външно маркизът се държеше спокойно и със самообладание, подхождащо, на човек, който със съжаление приема неизбежното. Да се намери грешка в поведението му, би било също така невъзможно, както да се опита някой да го отклони от взетото решение. И мосьо дьо Керкадиу разбра това.

— Боже мой! — бе всичко, което той изрече едва чуто, макар то да беше почти стон.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир направи както винаги онова, което изискваше здравият разум: сбогува се. Разбираше, че да се бави още, след като донесените от него новини бяха дали такова отражение, би било възможно, неприлично. Така гой си тръгна с огорчение, което можеше да се съпоставя само с доскорошния му оптимизъм — сладкият плод беше станал по-горчив от жлъчка при първия допир до устните му. О, да, Андре-Луи наистина имаше последната дума… винаги!

Чичото и племенницата се спогледаха, когато той излезе, и в очите на двамата имаше ужас. Алин бе почти смъртнобледа и кършеше ръце като от болка.

— Защо не му каза… не го помоли… — Тя не довърши.

— Имаше ли смисъл? Правото е на негова страна и има неща, за които човек не може да се моли; това би било безполезно унижение — Мосьо дьо Керкадиу седна със стон: — Ах, бедното момче… бедното заблудено момче! И за двамата, както виждате, нямаше никакво съмнение какъв ще бъде изходът. Спокойната увереност, с която бе говорил Ла Тур д’Азир, се налагаше. Маркизът не беше тщеславен самохвалко, а и те знаеха колко високо се оценява майсторството му като фехтувач.

— Какво значение има унижението? Тука въпросът е за един живот… живота на Андре.

— Зная. Боже мой, нима не го разбирам? И бих се унижил, ако можех да се надявам, че ще постигна нещо с унижението. Но Азир е твърд, непреклонен човек и…

Неочаквано Алин го напусна.

Тя настигна маркиза тъкмо когато се качваше в каляската си. Той се обърна, когато я чу да го вика, и се поклони.

— Мадмоазел?

Д’Азир веднага се досети за намерението й, предвкусващ несравнимата горчивина на необходимостта да й откаже. Въпреки това прие поканата й и се върна сред прохладата на хола.

По средата на карирания в черно и бяло мраморен под стоеше украсена с резба маса от чер дъб. Маркизът застана леко облегнат на нея, а Алин седна на царственото пурпурно кресло до масата.

— Мосьо, не мога да ви позволя да си отидете така — каза тя. — Вие не можете да си представите, мосьо, какъв удар ще бъде за чичо ми, ако… нещастие, непоправимо нещастие постигне утре кръщелника му. Изразите, към които той прибягна отначало…

— Аз разбрах истинската им стойност, мадмоазел. Спестете си обясненията. Повярвайте ми, че съм дълбоко наскърбен от обстоятелствата, които бяха съвсем неочаквани за мен. Трябва да ми повярвате, като ви то казвам. И това е всичко, каквото мога да кажа.

— Наистина ли? Андре е много скъп за кръстника си.

Умоляващият тон го преряза като с нож; а след това изведнъж събуди друго чувство — чувство, за което съзнаваше, че е съвсем недостойно; чувство, което през погледа на всесилната класова гордост му се струваше позорно, което въпреки това не можеше да потисне. Колебаеше се да го изрази; колебаеше се дори със заобикалки да предположи такова ужасно нещо: че е допустимо у човек от такъв долен произход да открие съперник. И все пак внезапният въпрос на ревност бе по-силен от чудовищната му гордост.

— А за вас, мадмоазел? Какво представлява този Андре-Луи Моро за вас? Ще ми простите въпроса. Но искам да бъда наясно.

Както я наблюдаваше, маркизът забеляза ярка руменина да залива лицето й. Той прочете у нея първо смущение, докато пламъчетата в сините й очи не му разкриха, че тази руменина се дължи на гнева. Това го успокои: откритието, че въпросът я беше обидил, му вдъхна увереност.

— Андре и аз сме играли заедно от деца. Той е много скъп и на мен; аз гледам на него почти като на брат. Ако имах нужда от помощ и не можех да помоля чичо си, Андре би бил първият човек, към когото бих се обърнала. Достатъчен ли ви е този отговор, мосьо? Или има и други неща, които бихте искали да узнаете от мен?

Ла Тур д’Азир захапа устна. Беше деморализиран тази сутрин, помисли си той, иначе глупавото подозрение, с което я беше обидил, никога нямаше да му дойде на ум.

Той се поклони много ниско.

— Простете ми, че ви обезпокоих с такъв въпрос, мадмоазел. Вие ми отговорихте по-пълно, отколкото можех да се надявам или да желая.

След това не каза нищо повече. Чакаше я да заговори пак. Тя поседя мълком, без да знае какво прави, със смръщено чело и пръсти, барабанещи по масата. Най-после се хвърли стремително срещу безстрастната излъскана стена, каквато представляваше той.

— Аз ви върнах, мосьо, да ви помоля да отложите този дуел.

Алин видя черните му вежди леко да се повдигат, видя леката усмивка на съжаление, която едва-едва изви хубавите му устни, и побърза да продължи:

— Какви почести можете да очаквате от такъв дуел, мосьо?

Това бе ловък удар, насочен срещу класовата гордост, която според нея бе върховно чувство у него и често го подлъгваше да върши грешки, също както го караше да прави добри неща.

— Аз не търся почести от него, мадмоазел, а трябва да ви го кажа: правда. Дуелът, както обясних, не беше търсен от мен. Той ми бе наложен и аз не мога с чест да се откажа от него.

— Че какво безчестие би имало в това да го пощадите? Положително, мосьо, никой не би сложил под въпрос вашата смелост. Никой не би изтълкувал грешно подбудите ви.

— Грешите, мадмоазел. Моите подбуди положително биха били разбрани неправилно. Вие забравяте, че този млад мъж е добил през миналата седмица известност, която лесно би накарала човек да се подвоуми да излезе срещу него.

Тя отхвърли това почти с презрение, сякаш го вземаше за просто извъртане.

— Някои мъже да, но не и вие, господин маркизе.

Вярата й в него във всяко отношение бе много сладка и го ласкаеше. Но под сладостта се криеше горчилка.

— Дори и аз, мадмоазел, позволете ми да ви уверя. А има и нещо повече. Това спречкване, което мосьо Моро ми натрапи, не е нещо ново. То е само кулминационната точка на едно продължително преследване…

— Което вие си изпросихте — прекъсна го Алин. — Бъдете справедлив, мосьо.

— Смятам, че не е по моя нрав да се държа другояче, мадмоазел.

— Не забравяйте тогава, че вие убихте приятеля му.

— Не намирам в това нищо, с което да се упрекна. Моето оправдание е в обстоятелствата… последвалите събития в тази обезумяла страна положително го потвърждават.

— И… — Девойката се позапъна и за първи път се извърна от него. — А това… че вие… Какво ще кажете на мадмоазел Бине, за която той се готвеше да се ожени?

За миг Ла Тур д’Азир впери в нея втрещен поглед.

— Готвел се е да се ожени? — повтори той изненадано, почти с изумление.

— Не го ли знаехте?

— Но откъде го знаете вие?

— Не ви ли казах, че сме почти като брат и сестра? Той ми се доверява. Беше ми го казал, преди… преди вие да направите това невъзможно.

Маркизът се обърна настрана, стиснал с ръка брадичката си, с вглъбен, разтревожен, почти тъжен поглед.

— Някаква необикновена фаталност свързва този човек с мен — проточи той замислено — и кара ту мен, ту него да се изпречваме на пътя на другия.

Маркизът въздъхна; сетне рязко се обърна пак с лице към нея и заговори по-живо:

— Мадмоазел, до този миг аз не знаех… не подозирах такова нещо. Но… — Той се прекъсна, поразмисли и сви рамене. — И да съм му сторил зло, сторил съм го несъзнателно. Положително би било несправедливо да нося вината за този случай. Във всички наши постъпки има значение единствено намерението.

— Но не променя ли това положението?

— Доколкото мога да видя, съвсем не, мадмоазел. То не ми предлага никакво оправдание да се откажа от това, с което съм безвъзвратно обвързан. Всъщност не би могло да има друго по-голямо оправдание от мисълта ми за страданието, което то ще причини на добрия ми приятел, вашия чичо, а може би и на вас, мадмоазел.

Алин ненадейно стана и се изправи пред него, отчаяна, принудена да изиграе единствения си коз, на който, както мислеше, можеше да разчита.

— Мосьо — заговори тя, — днес вие ме удостоихте да се изкажете по един въпрос… да намекнете за известни надежди, с които ми правите голяма чест.

Той я загледа почти със страх. В мълчание, без да смее да проговори, маркизът чакаше тя да продължи.

— Аз… аз… Бих ви молила да разберете, мосьо, че ако продължите да настоявате по този въпрос, ако… ако не, можете да се откажете от тази ваша среща утре сутрин в Булонския лес, ще ви моля да не си позволявате да повдигате пак този въпрос пред мен или по-точно, изобщо да се доближавате до мен.

Да направи предложението си в отрицателна форма беше, всичко, за каквото тя можа да събере сили. От него зависеше да направи положителното предложение, за което по този начин тя му бе отворила път.

— Мадмоазел, вие не искате да кажете…

— Искам, мосьо… окончателно, разберете го, моля.

Маркизът я загледа с нещастен поглед и тя никога не бе виждала хубавото му мъжествено лице тъй бледо. Ръката, която беше протегнал напред в знак на протест, се затресе. Той я отпусна надолу, за да не забележи девойката треперенето. Така изтече кратък миг, докато той води тази вътрешна борба, жестокия двубой между желанията и това, което задължаваше за изява на честта, без да си даде сметка доколко тази чест се крепи върху неумолима отмъстителност. Отстъпление без позор бе невъзможно — това му беше ясно; а позорът представляваше за него немислимо изтезание. Девойката искаше от него твърде много. Тя не разбираше какво иска, иначе нямаше да е толкова неразумна, несправедлива. Но виждаше също, че всеки опит да я накара да разбере, би бил безполезен.

Това беше краят. Дори да убиеше Андре-Луи Моро на другия ден, на което се надяваше с цялата си душа, победата и в смъртта щеше да спечели Андре-Луи Моро.

Той се поклони ниско, с мрачно и скръбно лице, както мрачно и скръбно му бе на душата.

— Мадмоазел, моите почитания — промълви той и тръгна да си върви.

Слисана, ужасена, Алин отстъпи назад с ръка, притисната до измъчените си гърди.

— Но вие не сте ми отговорили! — извика тя подире му в паника.

Маркизът се спря на прага и се обърна и там, от прохладния здрач на хола, тя го видя като черен изящен силует, изрязан на фона на ярката слънчева светлина отвъд — споменът за него щеше да остане като нещо зловещо и заплашително през настъпващите часове на мрака…

— Какво искате, мадмоазел? Аз само спестих на себе си и на вас болката да откажа.

Той си отиде и я остави съкрушена и обзета от гняв, Алин се отпусна пак в голямото червено кресло и остана там, смазана, с лакти на масата и лице, подпряно на ръцете — лице, което гореше от срам и мъка. Беше предложила себе си и й бяха отказали! Беше я сполетяло нещо немислимо. Това унижение й се струваше като нещо, което никога не ще може да заличи.

XЗАВРЪЩАЩАТА СЕ КАЛЯСКА

Мосьо дьо Каркадиу написа писмо.

„Кръщелнико — започна той без всякакво смекчаващо прилагателно, — с болка и възмущение научих, че пак си се показал безчестен и си нарушил даденото ми обещание да се въздържаш от политиката. С още по-голяма болка и възмущение научавам, че само за няколко дена името ти е станало пословично, че си се отказал от оръжието на лъжливите, коварни доводи срещу моята класа — класата, на която дължиш всичко — в полза на шпагата на убиеца. До знанието ми е стигнало, че утре имаш среща с моя добър приятел мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Един благородник с неговото положение носи известни задължения, наложени от потеклото, които не му позволяват да се откаже от обявен дуел. Но на тебе не ти тежат такива неудобства. За човек от твоята класа да се откаже от дуел или да не се яви, след като го е приел, не представлява никаква жертва. Равните на теб вероятно ще бъдат на мнение, че проявяваш похвално благоразумие. Затова те моля — пък ако мислех, че все още имам над теб някаква власт, на каквато всичко, което си получил от мен, ми дава право, щях да ти заповядам — да не допуснеш това нещо да стигне по-далече, а да се въздържиш и да не се явиш на срещата утре сутрин. Понеже нямам такава власт, както поведението ти ясно показва, и понеже нямам никакво основание да се надявам, че едно надлежно чувство на благодарност към мен ще те накара да обърнеш внимание на тази моя най-гореща молба, виждам се принуден да добавя, че ако останеш жив след утрешния дуел, не ще мога вече при никакви обстоятелства да си позволя да забелязвам твоето съществуване. Ако у теб все още е останала някаква искрица от обичта, която едно време изпитваше към мен, или ако за теб има някакво значение обичта, която, въпреки всичко направено от теб, за да я загубиш, представлява главната подбуда за написването на това писмо, вярвам, не ще ми откажеш да постъпиш, както те моля.“.

Това писмо не беше тактично. Мосьо дьо Керкадиу не беше тактичен човек. Както и да го четеше, когато му беше връчено тази неделя следобед от слугата, изпратен за тази цел в Париж, Андре-Луи можеше да съзре в него само грижа за мосьо Ла Тур д’Азир, добрия приятел на мосьо дьо Керкадиу, както той наричаше бъдещия си зет.

Андре-Луи накара слугата да чака цял час, докато съчини отговора си. Колкото кратък и да беше, той му струва значителни усилия и няколко безуспешни опита. Ето какво написа той накрая:

Той изпрати писмото по слугата на мосьо дьо Керкадиу и сметна, че това приключва въпроса. Беше му много болно, но понасяше болката с обичайния за него външен стоицизъм.

На другата сутрин в осем и четвърт, когато двамата с Льо Шапелие, дошъл да закуси заедно с него, ставаха от трапезата, за да потеглят към Булонския лес, икономката му го изненада, като доложи за идването на мадмоазел дьо Керкадиу.

Андре-Луи погледна часовника си. Макар файтонът да го чакаше вече пред вратата, можеше да отдели няколко минути. Той се извини на Льо Шапелие и пъргаво излезе във вестибюла.

Девойката се спусна насреща му напрегнато, почти трескаво.

— Няма да се преструвам, че не зная защо си дошла — побърза да каже Андре-Луи, за да съкрати разговора. — Но времето не чака и аз те предупреждавам, че има смисъл да изложиш само най-тежките доводи.

Това я изненада. То беше равно на категоричен отказ в самото начало, преди да е промълвила нито дума, а такова поведение най-малко би очаквала от Андре-Луи. И нещо повече: в държането му имаше някаква отчужденост, съвсем необикновена за поведението му към нея, а тонът бе извънредно хладен и официален.

Това я обиди. Тя не можеше да се досети за прибързаното му заключение. По отношение на нея той правеше (което бе напълно естествено в края на краищата) същата грешка, каквато бе направил по отношение на вчерашното писмо от кръстника си. Смяташе, че главният подтик за действие е единствено загрижеността за мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Че можеше да е загриженост за самия него, и на ум не му идваше. Собственото му убеждение за неизбежния изход на този дуел бе тъй непоклатимо, че не можеше да си представи някой да изпитва страх за него.

Това, което смяташе като опасение за предварително обречената жертва, го беше раздразнило у мосьо дьо Керкадиу; у Алин то го изпълни с ожесточен гняв; той заключаваше от факта, че девойката едва ли е била откровена с него, че амбицията я подтикваше да гледа благосклонно на ухажването на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. А нямаше нищо друго, което би могло да го настърви по-неумолимо срещу маркиза, понеже да спаси Алин, в неговите очи бе почти толкова важно, колкото и да отмъсти за миналото.

Алин се вгледа в него изпитателно и пълното му спокойствие в такъв момент я изуми. Не можа да се сдържи и да не го изрече:

— Колко си спокоен, Андре!

— Не се вълнувам лесно. Едно от нещата, с които се гордея.

— Но… О, Андре, този дуел не бива да се състои! — Тя се доближи, сложи ръце на раменете му и остана така с лице на една педя от неговото.

— На теб, разбира се, ти е известно някое сериозно основание, поради което не бива — подхвърли той.

— Може да бъдеш убит — отговори девойката и очите й се разшириха при тези думи.

Това беше толкова далече от всичко, което очакваше, че за миг остана само втренчен в нея. После му се стори, че разбира. Той се изсмя, сне ръцете й от рамената си и направи крачка назад. Това беше плитка хитрина, детинска и недостойна за нея.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ми се наложиш, като се опиташ да ме уплашиш? — попита той и малко остана презрително да се изсмее.

— Ах, ти си положително луд! Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се слави като най-опасния фехтувач във Франция.

— Не си ли никога забелязала, че в повечето случаи носещата се слава не отговаря на действителността? Шабриан беше опасен фехтувач и Шабрийан лежи погребан в земята На МотРоайо беше още по-опасен фехтувач и сега животът му е в ръцете на лекаря. Същото постигна и другите шпагоубийци, които мечтаеха да нанижат на шпагите си като някаква овца нещастното провинциално адвокатче. А ето че днес е редът на главатаря, цветето на шпагоубийците. Той ще си плати за много закъсняла сметка. Бъди сигурна. Тъй че, ако нямаш друго основание, с което да ме убедиш…

Това, което я озадачаваше, бе неговият сарказъм. Нима можеше да бъде искрен в увереността си, че ще вземе връх срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир? С нейните ограничени познания, с набилото се в ума й противоположно убеждение на чичо й, тя реши, че Андре-Луи само играе роля и ще я играе до самия край.

Ала дори приела, че е така, тя все пак смени тактиката си, за да му отговори:

— Нали получи писмото на чичо?

— И му отговорих.

— Зная. Но това, което е казал, той ще изпълни. Недей и помисля, че ще омекне, ако постигнеш ужасната си цел.

— Виж, второто основание е по-добро от първото — каза Андре-Луи. — Ако има на този свят някакво основание, което би могло да ме трогне, то е само това. Но твърде много се е насъбрало между Ла Тур д’Азир и мен. Не забравяй и клетвата, която съм дал пред покойния Филип дьо Вилморен. Не очаквах бог да ми даде такъв удобен случай да я изпълня.

— Ти още не си я изпълнил — предупреди го Алин.

Андре-Луи й се усмихна.

— Вярно! Но скоро ще стане девет часът. Кажи ми — попита я той внезапно, — защо не си се обърнала с тази своя молба към мосьо дьо Ла Тур д’Азир?

— Обърнах се — отговори девойката и се изчерви при спомена за вчерашния отказ. Андре-Луи изтълкува изчервяването й съвсем другояче.

— И той?

— Задълженията на мосьо дьо Ла Тур д’Азир… — започна тя, но се прекъсна и му отговори накъсо: — Ах, той отказа.

— Тъй, тъй. Трябваше да откаже, разбира се, каквото и да му костваше. И все пак на негово място аз бих си помислил за тази цена. Но мъжете са различни, както виждаш — Той въздъхна. — А и на твое място, като видех това, мисля, че щях да сложа точка на всичко. Но пък…

— Не те разбирам, Андре.

— Мисля, че се изразявам достатъчно ясно. Поне по-ясно, отколкото бих могъл да се изкажа. Повърти го малко в ума си. Може да ти помогне по-скоро да се утешиш — Той пак погледна часовника си. — Моля те, чувствувай се напълно у дома си тука. Аз трябва да тръгвам.

Льо Шапелие надникна през вратата:

— Моля да ме извините, че се меся. Но ние ще закъснеем. Андре, освен ако ти…

— Идвам — отвърна му Андре. — Ще ти бъда много задължен, ако ме почакаш, докато се върна, Алин. Особено като имам предвид решението на чичо ти.

Тя не му отговори. Беше онемяла. Андре-Луи прие мълчанието й за съгласие, поклони се и излезе. Останала на мястото си, тя го чу да слиза по стълбите заедно с Льо Шапелие. Андре говореше на приятеля си и гласът му бе спокоен и нормален.

О, той беше луд — заслепен от самоувереност и суета. Когато колата му изтрополи по улицата, Алин седна обезсилена, с чувство на изтощение и гадене. Бъркаше й се и й се повдигаше от ужас. Андре-Луи отиваше на смърт. Душата й бе завладяна от това убеждение — безразсъдно убеждение, може би в резултат от гръмките празнословия на мосьо дьо Керкадиу. Известно време девойката седя така, парализирана от безнадеждност. Сетне скочи пак и закърши ръце. Трябваше да направи нещо, за да предотврати този ужас. Но какво можеше да стори? Да отиде подир него в леса и да се намеси там, би значило да направи един безполезен скандал. Условностите на доброто поведение бяха против, изправяха се пред нея като непреодолимо препятствие. Нямаше ли някой, който би могъл да й помогне?

Както стоеше там, полуобезумяла от безпомощността си, тя долови пак тропот на кола и копита по каменната настилка на улицата. Приближаваше се някаква каляска. Тя шумно спря пред училището по фехтовка. Нима Андре-Луи се връщаше? Алин страстно се улови като за сламка за тази надежда. На вратата се почука силно и припряно. Тя чу икономката на Андре-Луи да трака с дървените си обувки надолу по стълбата, за да отвори.

Алин се втурна при вратата на вестибюла, широко я отвори, затаи дъх и се ослуша. Ала гласът, който долетя горе при нея, не беше този, който тъй отчаяно се надяваше да чуе. Беше глас на жена и той питаше с настойчив тон за мосьо-Андре-Луи — глас първо смътно познат, после несъмнено близък, гласът на мадам дьо Плугастел.

Развълнувана, тя изтича на площадката на тясното стълбище тъкмо навреме, за да чуе мадам дьо Плугастел възбудено да възкликва:

— Вече е отишъл! О, но преди колко време? В коя посока тръгна?

Това беше достатъчно да подскаже на Алин, че мисията на мадам дьо Плугастел вероятно е същата, както нейната. В този миг, разстроена, със смут в душата и напрегнала ум върху единственото нещо от жизнено значение, девойката не намери в това нищо учудващо. Изключителното внимание на мадам дьо Плугастел към Андре-Луи й се видя достатъчно като обяснение.

Без да се спре да размисли, тя изтича надолу по стръмното стълбище с вик:

— Мадам! Мадам!

Пълната угледна икономка се дръпна настрана и двете жени се озоваха една срещу друга на прага. Мадам дьо Плугастел изглеждаше бледа и измъчена и някакъв безимен ужас се четеше в очите й.

— Алин! Вие тук! — възкликна тя. Но веднага остави настрана всички второстепенни съображения пред наложителността на момента и продължи: — И вие ли закъсняхте?

— Не, мадам. Аз го видях. Умолявах го. Но той не искаше да ме чуе.

— Ах, това е ужасно! — Мадам дьо Плугастел се потресе при тези думи. — Научих едва преди половин час и дойдох веднага, за да предотвратя на всяка цена дуела.

Двете жени се загледаха с объркване и отчаяние. На заляната от слънце улица единдвама дрипави безделници се спряха да позяпат красивата каляска с великолепните дорести коне и двете знатни дами пред входа на училището за фехтовка. От другата страна на улицата долиташе дрезгавият глас на странствуващ майстор на мехове, който викаше според обичая на занаята си:

— A raccommoder les vieux soufflets!138

Мадам се обърна рязко към икономката:

— Колко време има, откакто е тръгнал господинът?

— Десетина минути, едва ли повече — Понеже смяташе, че тези знатни дами са приятелки на последната жертва на непобедимия й господар, добрата женица се мъчеше да се държи с прилично равнодушие.

Мадам закърши ръце:

— Десет минути! О! — Това беше почти стон. — Накъде е тръгнал?

— Срещата е била определена за девет часа в Булонския лес — обясни й Алин. — Бихме ли могли да го догоним? Бихме ли могли да се наложим, ако го настигнем?

— Ах, боже мой! Въпросът е дали ще стигнем навреме. В девет часа! Остава само някакъв си четвърт час. Mon Dieu! Mon Dieu! — Мадам сключваше ръце, отпускаше ги и ги сключваше пак. — Знаете ли поне къде в леса трябва да се срещнат?

— Не, зная само, че е в Булонския лес.

— В Булонския лес! — Мадам стигна до полуда. — Той е почти колкото половин Париж — Но тя задъхано продължи: — Хайде, Алин, качвайте се, качвайте се! — След това се обърна към кочияша: — В Булонския лес по Пътя на кралицата — заповяда тя, — карай с всички сили. Ще получиш десет пистола139, ако стигнеш навреме. Шибай, човече!

Мадам дьо Плугастел бутна Алин в каляската и скочи след нея с пъргавината на младо момиче. Тежката кола — твърде тежка за това надпреварване с времето — потегли, преди тя да беше седнала. С люшкане и олюляване каляската се носеше, печелейки проклятия от не един пешеходец, когото малко оставаше да смачка в някоя стена или да стъпче под колелетата.

Мадам се бе облегнала на седалката със затворени очи и треперещи устни. Лицето й изглеждаше много бледо и напрегнато. Алин мълком я наблюдаваше. Струваше й се, че мадам дьо Плугастел страда така дълбоко, както и самата тя, и изпитва мъките на опасения не по-малки от нейните.

По-късно Алин щеше да се чуди на това. Но в момента единствените мисли, на които бе способен полускованият й ум, бяха насочени към безнадеждната им мисия.

Каляската прекоси площад Луи XV и най-после излезе на Пътя на кралицата. По този прекрасен булевард между Елисейските полета и Сена, почти празен по това време на деня, те се понесоха по-бързо, вдигнали облак от прахоляк подире си.

Но макар скоростта им да достигаше до опасна точка, за жените в каляската тя бе прекалено малка. Когато спряха пред бариерата в края на Пътя на кралицата, часовниците в града зад тях удариха девет и във всеки техен удар сякаш прозвучаваше присъда.

Въпреки всичко тука, на бариерата, разпоредбите налагаха кратко забавяне. Алин запита дежурния подофицер преди колко време е минал оттам файтонът, който можа да му опише. Той отговори, че преди двадесетина минути край бариерата е минала кола с депутата мосьо Льо Шапелие и Паладина на Третото съсловие мосьо Моро. Подофицерът беше много добре осведомен. Можел почти безпогрешно да се досети — каза той с усмивка — по каква работа отивал мосьо Моро натам толкова рано този ден.

Те го оставиха, за да се понесат сега през открити поля по пътя, който продължаваше да се вие край реката. Двете жени седяха в безмълвно отчаяние, вперили безнадежден поглед напред. Ръката на Алин бе здраво стисната в ръката на мадам. В далечината, отвъд ливадите вдясно, можеха вече да видят дългата здрачна линия дървета на Булонския лес и скоро те свиха настрана по път, който се отклоняваше надясно, отдалечаваше се от реката и се насочваше право към гората.

Най-после мадмоазел наруши мълчанието на безнадеждността, възцарило се между тях, откакто бяха минали бариерата:

— Ах, не е възможно да стигнем навреме! Не е възможно!

— Не го казвайте! Не го казвайте! — възкликна мадам.

— Но вече отдавна минава девет, мадам! Андре трябва да е бил точен, а тези… тези неща не отнемат много време. Всичко… всичко ще е свършило вече.

Мадам потреперя и затвори очи. Изведнъж обаче пак ги отвори и се раздвижи. Сетне подаде глава през прозореца.

— Идва кола — съобщи тя и в тона й се долови от какво изпитва страх.

— Нима вече! О, нима вече! — Така Алин изрази безмълвно предадената мисъл. Стана и трудно да диша, почувствува внезапно нужда от повече въздух. Нещо пулсираше на гърлото й и сякаш се мъчеше да я задуши: мъгла се спусна и заплува пред очите й.

В облак от прах към тях се носеше отворено ландо, идващо от Булонския лес. Те го наблюдаваха, и двете пребледнели, без да смеят да заговорят. А Алин всъщност не можеше и да поеме дъх, за да го каже.

Когато се приближи, ландото забави ход, ще не ще, както постъпиха и те, за да могат благополучно да се разминат на този тесен път. Алин беше на прозореца заедно с мадам дьо Плугастел и с уплашени очи двете се вглеждаха в тази отворена каляска, която вече се изравняваше с тях.

— Кой от тях е, мадам? О, кой от тях? — изхълца Алин, без да погледне, съвсем замаяна.

На по-близката към тях страна седеше мургав млад господин, когото и двете не познаваха. Той се усмихваше и говореше нещо на другаря си. В следващия миг можаха да видят мъжа, който седеше от другата страна. Той не се усмихваше. Лицето му беше бяло и безжизнено и това беше лицето на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

Дълъг миг, онемели от ужас, двете жени не можеха да снемат очи от него, докато той ги забеляза и на суровото му лице се изписа безкрайна изненада.

В същия момент с дълбока тръпна въздишка Алин загуби свяст и се смъкна на пода на каляската зад мадам дьо Плугастел.

XIУМОЗАКЛЮЧЕНИЯ

С голямо препускане Андре-Луи стигна на мястото няколко минути преди уреченото време въпреки лекото закъснение при тръгването. Там завари вече да го чака мосьо дьо-Ла Тур д’Азир, придружен от някой си мосьо д’Ормесон, мургав млад господин със синя униформа на капитан от кралската гвардия.

Андре-Луи бе мълчал, унесен в мисли, през цялото време на пътуването. Беше развълнуван от последната си среща с мадмоазел дьо Керкадиу и прибързаните умозаключения, които направи по отношение на подбудите й.

— Няма съмнение — бе казал той, — този човек трябва да бъде убит.

Льо Шапелие не му отговори. Всъщност бретонецът, кажи-речи, се потресе от коравосърдечието на земляка си. Напоследък често си помисляше, че у този Моро няма почти нищо човешко. Виждаше му се също непонятно непоследователен. Отначало, когато му предложиха тази шпагоубийска работа, беше се държал тъй надменно и презрително. После, когато се залови за нея, постъпваше понякога с такава жестока безочливост, която отблъскваше, а понякога с равнодушие, което отблъскваше още повече.

Те извършиха приготовленията си бързо, в мълчание, и все пак без ненужна припряност или други признаци на нервност и от двете страни. И двамата мъже бяха обладани от едно и също непреклонно решение. Противникът трябваше да падне убит — не можеше да има никакви полумерки. Свалили дрехите и жилетките, без обувки и запретнали ръкави до лакти, най-после те се изправиха един срещу друг със същото намерение — да изплатят докрай дългата сметка, насъбрала се между тях. Съмнявам се дали някой от тях хранеше някакво опасение за крайния резултат.

До тях и един срещу друг застанаха Льо Шапелие и младият капитан, съсредоточени и нащрек.

— Allez, messieurs!140

Тесните, коварно тънки остриета се удариха едно о друго и след моментно хлъзгане се завъртяха вихрено, бързи и бляскави като светкавици, почти недоловими за окото. Маркизът водеше нападението стремително и буйно и Андре-Луи почти веднага си даде сметка, че има работа с противник от съвсем друга класа в сравнение с изредилите се през миналата седмица дуелисти, включително и Ла МотРоайо със страшната му слава.

Имаше пред себе си човек, комуто многото и непрекъснати упражнения бяха придали изключителна бързина и техника, която беше почти съвършена. Освен това той превъзхождаше Андре-Луи с физическите предимства на силата и дължината на ръката, които го правеха съвсем страшен. А беше и хладнокръвен — хладнокръвен и сдържан, безстрашен и решителен. Дали нещо би могло да разклати това спокойствие, питаше се Андре-Луи.

Той искаше наказанието да бъде колкото може по-пълно. Не му стигаше да убие маркиза, както маркизът бе убил Филип — искаше маркизът първо да се види толкова безпомощен да отклони тази смърт, както е бил Филип. Нищо по-малко от това не можеше да задоволи Андре-Луи. Маркизът трябваше да опита първо от тази чаша на отчаянието. Това влизаше в сметката: част от дължимото възмездие.

Когато парира със съкрушителен замах удара, с който-завърши тази първа серия от нападения, Андре-Луи направо се изсмя — радостно, както се смее някой хлапак, когато играе нещо, което обича.

Този необичаен, ненавременен смях накара мосьо дьо Ла Тур д’Азир да заеме отбранително положение по-прибързано и с по-малко достойнство, отколкото би го направил при други обстоятелства. Смехът го стресна и смути, след като вече бе смутен от несполучилия си удар, за който избра такъв прекрасен момент и който нанесе тъй точно.

Той също беше разбрал, че силата на противника му е по-голяма от всичко, което би могъл да очаква, макар и да е преподавател по фехтовка, и затова беше напрегнал всички сили да сложи край веднага.

Повече от самото париране смехът, с който то беше придружено, като че ли превърна този край само в едно начало. И все пак то беше край на нещо. Беше край на тази съвършена увереност, която бе досега вдъхновявала мосьо дьо-Ла Тур д’Азир. Той вече не гледаше на изхода като на нещо предрешено. Беше му ясно, че ако иска да вземе връх в този двубой, трябва да бъде предпазлив и да се фехтува както никога досега…

Те започнаха пак и отново (този път по принципа, че най-сигурната отбрана е нападението) маркизът поведе атаката. Андре-Луи му позволи да го направи — искаше противникът да го прави, искаше противникът да изразходва себе си и тази великолепна бързина срещу още по-голямата бързина, която непрекъснатото фехтуване по цял ден в течение на близо две години беше придало на преподавателя. С прекрасен лек натиск с долната част на шпагата си към върха Андре-Луи оставаше напълно защитен в тази втора схватка, която пак завърши с удар.

Понеже сега очакваше това, Андре-Луи парира удара само с едно отклоняващо докосване. В същия миг той направи изведнъж крачка напред, в самото отбранително поле на противника, и по този начин го постави до такава степен в своята власт, щото, като хипнотизиран, маркизът дори не се опита да заеме отбранително положение.

Този път Андре-Луи не се изсмя. Той само се усмихна в разширените очи на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и не се опита да се възползува от превъзходството си.

— Хайде, хайде, мосьо! — подкани го той рязко. — Нима трябва да пронижа с шпагата си човек, който не се отбранява? — Андре-Луи отстъпи преднамерено назад, докато потресеният му противник най-сетне взе отбранително положение.

Мосьо д’Ормесон, който за миг бе спрял да диша от ужас, си отдъхна. Льо Шапелие тихичко изруга и промърмори:

— Да го вземат мътните! Да вършиш щуротии по този начин, значи да изкушаваш провидението!

Андре-Луи забеляза пепелявата бледост, която покри сега лицето на противника му.

— Смятам, че започвате да разбирате, мосьо, какво трябва да е чувствувал Филип дьо Вилморен онзи ден в Гавриак. Исках първо да го почувствувате. Понеже това вече стана, хайде, ето ви края.

С бързината на светкавица той премина в нападение. За миг на Ла Тур д’Азир се стори, че острието на противниковата шпага е едновременно навсякъде, а след това от ниско положение в сикста Андре-Луи се протегна напред с бърза и лека стремителност, за да мушне в терца. Той изнесе шпагата, за да прониже противника си, когото редица пресметнати отклонения оставяха незащитен в тази линия. Но за негово изумление и разочарование Ла Тур д’Азир парира удара; за безмерно по-голямото разочарование на Андре-Луи Ла Тур д’Азир парира прекалено късно. Ако беше парирал удара напълно, всичко щеше да бъде все пак добре. Като отби шпагата в последната частица от секундата, маркизът отклони острието от линията на тялото си, но не. съвсем, така че към две педи от устремената с всички сили стомана пронизаха мускулите на ръката му, която държеше шпагата.

За секундантиге всички тези подробности бяха останали незабележими. Единственото, което бяха видели, бе вихреното стрелкане на бляскащи остриета, а след това — Андре-Луи с дълбок почти до земята напад с един удар отдолу нагоре, с който бе пронизал дясната ръка на маркиза тъкмо-под рамото.

Шпагата падна от внезапно разхлабилите се пръсти на Ла Тур д’Азир, загубили силата си, и той стоеше сега обезоръжен, със захапана устна, пребледняло лице и тежко повдигащи се гърди, пред своя противник, който бе веднага заел отбранително положение. Опрял окървавения връх на шпагата си в земята, Андре-Луи го оглеждаше мрачно, както човек гледа плячка, която поради собствената му несръчност е избягала в последния миг.

В Събранието и във вестниците това можеше да бъде посрещнато като нова победа на Паладина на Третото съсловие — единствено той самият можеше да почувствува безграничността и горчивината на неуспеха.

Мосьо Д’Ормесон беше се спуснал при своя шеф.

— Вие сте ранен! — извика той тъпо.

— Дребна работа — каза Ла Тур д’Азир. — Драскотина! — Но устните му се гърчеха, а скъсаният ръкав на тъй-ката му батистена риза беше наквасен с кръв.

Д’Ормесон, практичен човек в такива случаи, извади ленена кърпа и бързо я накъса на ивици — за импровизирана превръзка.

Андре-Луи все още продължаваше да стои в същата поза и гледаше като зашеметен. И продължи да стои така, докато Льо Шапелие не го докосна по рамото. Тогава най-после се опомни, въздъхна и се обърна настрана да си сложи дрехите, но не заговори, нито погледна пак доскорошния си противник, а незабавно напусна поляната.

Докато бавно, в потиснато мълчание вървеше заедно с Льо Шапелие към входа на Булонския лес, където бяха оставили колата си, край тях минаха Ла Тур д’Азир и неговият секундант с ландото, което на идване ги беше докарало почти до самото място на дуела. Ранената ръка на маркиза почиваше на прехвърления през рамото му портупей на другаря му. Небесносинята дреха с три яки бе закопчана отгоре така, че десният ръкав висеше празен. Иначе, ако се изключеше известна бледност, той имаше горе-долу обикновения си вид.

Сега ви е ясно как стана, та маркизът тръгна обратно пръв и като го видяха да се завръща очевидно здрав и читав, двете дами, погълнати от мисълта да предотвратят двубоя, неволно повярваха, че най-лошите им опасения са станали действителност.

Мадам дьо Плугастел се опита да извика, но гласът й измени. Опита се да отвори вратичката на своята каляска, но пръстите й само натискаха несръчно и безполезно дръжката. А междувременно ландото бавно отминаваше и хубавите очи на Ла Тур д’Азир тъжно, но втренчено се вгледаха в собствения й измъчен поглед. И тогава тя видя нещо друго. Мосьо д’Ормесон, който седеше наведен напред, изправи назад тялото си, за да поздрави и той контесата зает но с другаря си и откри празния син ръкав на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Нещо повече. Тази половина от дрехата се отметна назад още от врата, където беше прихваната с едно-единствено копче, и под нея се показаха увисналата на превръзката ръка и напоеният с кръв батистен ръкав.

Дори и сега я достраша да направи очевидното заключение — достраша я да не би маркизът, макар и самият той ранен, да е нанесъл на противника си по-смъртоносна рана.

Най-после тя възвърна способността си да говори и в същия миг извика на коларя на ландото да спре.

То се закова на място, мосьо д’Ормесон слезе срещу мадам на малкото пространство между двете каляски.

— Къде е мосьо Моро? — беше въпросът, с който го изненада тя.

— Без съмнение идва спокойно след нас, мадам — отвърна той след като се съвзе.

— Не е ранен?

— За съжаление ние сме тези, които… — започна мосьо д’Ормесон, когато иззад гърба му твърдо прозвуча гласът на мосьо дьо Ла Тур д’Азир:

— Този интерес към мосьо Моро от ваша страна, скъпа контесо…

Той се прекъсна, като забеляза леко предизвикателство в изражението, с което тя се обърна към него. Но пък и нямаше нужда да довърши изречението си.

Настъпи доста неловко смълчаване. След това тя погледна мосьо д’Ормесон. Държанието й се промени. Контесата промълви нещо, което като че ли беше обяснение за интереса й към мосьо Моро:

— С мен е мадмоазел дьо Керкадиу. Бедната малка припадна.

Имаше и други неща, много други неща, които би казала в този момент, ако не беше присъствието на мосьо д’Ормесон.

Движен от дълбоко съчувствие към мадмоазел дьо Керкадиу, дьо Ла Тур д’Азир скочи въпреки раната си.

— Аз съм в лошо състояние да окажа помощ, мадам — каза той с усмивка на извинение на бледото си лице. — Но…

С помощта на д’Ормесон и въпреки протестите му, той слезе от ландото, което след това се придвижи малко напред, за да освободи пътя… за друга кола, която се приближаваше откъм Булонския лес.

И се случи така, че когато след малко този приближаващ се файтон настигна и отмина спрелите коли, пред очите на Андре-Луи се откри много трогателна гледка. Изправил се, за да има по-голям простор за погледа, той видя Алин в полупримряло състояние (тя вече започваше да идва на себе си), седнала на стъпалото на каляската и крепена от мадам дьо Плугастел. В поза, изразяваща най-голяма загриженост, мосьо дьо Ла Тур д’Азир, въпреки раната си, се беше навел над девойката, а зад него стояха мосьо д’Ормесон и лакеят на мадам.

Контесата вдигна очи и го видя да минава край тях. Лицето й светна — стори му се, че беше почти готова да го поздрави или да го повика, и за да избегне неудобното положение, което създаваше присъствието на бившия му противник, той я изпревари и й се поклони студено (беше настроен студено, още по-студено поради това, което виждаше) и седна пак на мястото си с преднамерено устремен напред поглед.

Можеше ли нещо да затвърди повече убеждението му, че тази сутрин Алин е дошла да му се моли именно заради мосьо дьо Ла Тур? Защото това, което видяха очите му, разбира се, беше дама, сломена от чувство, след като е видяла кръвта на скъпия си приятел, и същия този скъп приятел, който я ободрява, че раната му съвсем не е смъртоносна. По-късно, много по-късно, той щеше да се проклина за своенравната си глупост. Може да се каже, че е дори твърде строг в самоосъждането си. Защото как иначе би могъл да изтълкува сцената, която видя, със създалите се у него предубеждения?

Това, което вече бе подозирал, сега смяташе за доказано. Алин не е била достатъчно пряма по въпроса за чувствата й към мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Той предполагаше, че за жените е обичайно да остават потайни на подобни теми и не биваше да я кори в това. Нито можеше да я упреква в душата си, че се е поддала на изключителното очарование на такъв мъж като маркиза, защото дори и враждебността му не можеше да го заслепи по отношение на привлекателността на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Това, че се беше поддала, ставаше ясно — мислеше си той — от прималяването й, когато го е видяла ранен.

— Боже мой — възкликна Андре-Луи на глас. — Какво ли щеше да изстрада, ако го бях убил, както възнамерявах!

Да беше само прибягнала до откровеност с него, би могла толкова лесно да спечели съгласието му за това, за което му се молеше. Само да му беше казала това, което сега видя — че тя обича мосьо дьо Ла Тур д’Азир, — вместо да го остави да повярва, че единственото й внимание към маркиза почива върху недостойна великосветска амбиция, той щеше веднага да отстъпи.

Андре-Луи въздъхна и мислено поиска прошка от сянката на Вилморен.

— Може и да е добре, че ударът ми не улучи — рече, той.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Льо Шапелие.

— Че трябва да се откажа от всякаква надежда да започна тази работа отново.

VIIСМАЙВАЩИЯТ ДОВОД

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир не се мярна вече в Манежа, нито изобщо в Париж, през всичките месеци, докато Националното събрание заседава, за да довърши работата си и да даде на Франция конституция. В края на краищата, при все че раната, нанесена на тялото му, бе сравнително лека, раната, нанесена на гордост като неговата, бе почти гибелна.

Мълвата твърдеше, че бил емигрирал. Но това бе само наполовина вярно. Истината бе, че се беше присъединил към групата благородници-куриери, които сновяха между Тюйлери и главната квартира на емигрантите в Кобленц. Бе станал, накъсо казано, член на роялистката тайна служба, която щеше накрая да доведе монархията до пълна разруха.

Що се отнася до Андре-Луи, той вече не се мярна в дома на кръстника си поради убеждението, че мосьо дьо Керкадиу не ще отстъпи от писменото си решение да не го приеме пак, ако дуелът се състои.

Той се отдаде на задълженията си в Събранието с такава жар и такива резултати, че когато Учредителното събрание завърши поставената му цел и бе разпуснато през септември следващата година, той бе избран за член на Законодателното събрание в произведените непосредствено след това избори.

Тогава, както и мнозина други, Андре-Луи реши, че революцията е доведена докрай и на Франция остава само да се управлява по конституцията, която й бе дадена, и че сега всичко вече ще е добре. И може би така щеше да бъде, ако кралският двор можеше да приеме променилото се положение на нещата. Вследствие на интригите му половин Европа се въоръжаваше, за да се нахвърли върху Франция, и нейният конфликт бе конфликтът на френския крал с народа. Това бе ужасът в корена на всичките предстоящи ужаси.

Между контрареволюционните брожения подклаждани навред от духовенството, нямаше по-остри от тези в Бретан и с оглед на влиянието, което се надяваха Андре-Луи да упражни в родната си провинция, Комитетът на дванадесетте141 му предложи в ранните дни на жирондисткото управление да отиде там да се бори с размириците. Желателно било да действува по мирен начин, но пълномощията му бяха почти неограничени, което личеше от носените от него заповеди — заповеди, които нареждаха на всички да му оказват съдействие и предупреждаваха онези, които биха му пречили, че ще вършат това на свой риск.

Той прие тази задача и бе един от петимата пълномощници, изпратени със същата мисия през пролетта на 1792 година. Тази задача го задържа четири месеца далеч от Париж и може би щеше да го задържи по-дълго, ако в началото на август не го бяха отзовали. По-страшно от всички брожения в Бретан бе брожението, което назряваше в самия Париж, когато на политическия небосклон се бяха събрали повече черни облаци, отколкото през цялото време от 1789 година. Париж долавяше, че много бързо наближава часът, когато борбата между равенството и привилегиите ще стигне повратната си точка. И Андре-Луи бързаше от запад към един град, изправен пред такава перспектива, за да стигне там до повратната точка и в собственото си житейско поприще.

Мадмоазел дьо Керкадиу бе през тези дни в началото на август също в Париж, на гости при братовчедката и най-скъпата приятелка на чичо си — мадам дьо Плугастел. И макар да нямаше нищо по-ясно от неспокойния кипеж, който, предвещаваше наближаващото избухване, веселото, дори шеговито настроение, което господствуваше в кралския двор (който мадам и мадмоазел посещаваха почти всеки ден), им вдъхваше увереност. Мосьо дьо Плугастел беше дошъл и пак заминал за Кобленц по тази тайна работа, която го задържаше сега почти постоянно далеч от съпругата му. Но докато двамата бяха заедно, той с положителност я увери, че всички мерки били взети и едно въстание щяло да бъде добре дошло, понеже можело да доведе само до един край — окончателното смазване на революцията в двора на Тюйлери. Именно поради това — добавил той — кралят оставал в Париж. Ако не била сигурността му в това, щял да се огради със своите швейцарци и рицари на камата и да напусне столицата. Те щели лесно да му проправят път, ако заминаването му се посрещнело със съпротива. Но дори и от това нямало да стане нужда.

Въпреки всичко през тези първи дни на август, след отпътуването на съпруга й, въздействието на окуражаващите му думи постепенно се рушеше от хода на събитията пред самите очи на мадам. И в края на краищата на девети следобед в дома на семейство Плугастел пристигна пратеник от Мьодон с бележка от мосьо дьо Керкадиу, в която той настоятелно молеше мадмоазел веднага да се върне при него и съветваше нейната домакиня да я придружи.

Сигурно вече сте разбрали, че мосьо дьо Керкадиу беше от тези, които дружат с хора от всички класи. Древното му потекло го поставяше на равна нога с благородниците; непринуденото му държане (нещо средно между селско и буржоазно) и естествената му приветливост го поставяха на също такава дружеска нога с хора, по-ниски от него по потекло. В Мьодон го познаваха и почитаха всички прости хорица и не друг, а Руган, добродушният кмет, го осведоми на девети август за бурята, която назряваше за следния ден, и понеже знаеше за пребиваването на мадмоазел в Париж, го, предупреди да я изтегли от столицата, която в течение на следващите двадесет и четири часа можеше да стане опасна зона за всички лица от род, особено за тези, които бяха заподозрени, че имат връзки с дворцовата партия.

А за връзките на мадам дьо Плугастел с двора не можеше да има никакви съмнения. Не можеше да има дори съмнения че тези бдителни и вездесъщи тайни сдружения, устояха на стража над люлката на младата революция бяха подробно осведомени за честите пътувания на мосьо дьо Плугастел до Кобленц (известни доказателства за което скоро щяха да излязат наяве) и не хранеха никакви илюзии за тяхната цел. Ако се приемеше в такъв случай, че дворцовата партия ще претърпи поражение в подготвящата се борба, положението на мадам дьо Плугастел в Париж не би могло да бъде друго освен изпълнено с опасност, а тази опасност би застрашавала и всеки гост от благородно потекло, пребиваващ в нейния дом.

Обичта на мосьо дьо Керкадиу към двете жени изостри у него опасенията, събудени от предупреждението на Руган, Именно това бе причината за изпратената набързо бележка, подканваща неговата племенница и молеща приятелката му да дойдат веднага в Мьодон.

Дружески настроеният кмет стигна дотам с услужливостта си, че изпрати писмото в Париж по собствения си син, умно деветнадесетгодишно момче. И ето че късно след обяд през този прекрасен августовски ден младият Руган се яви в дома Плугастел.

Той бе милостиво приет от мадам дьо Плугастел в салона, великолепието на който, съчетано с величествения вид на самата знатна дама, порази простодушното и наивно момче до дън душа. Мадам взе решение веднага. Спешното съобщение на мосьо дьо Керкадиу само потвърди собствените й страхове и съмнения. Тя реши да потегли незабавно.

— Bien, мадам — каза младежът. — В такъв случай ще ми позволите да се сбогувам.

Но тя не го пусна да си върви. Първо трябвало да отиде в кухнята да закуси, докато тя и мадмоазел се приготвят, а след това за него щяло да има място в каляската й до Мьодон. Не можела да му позволи той да се върне пеша, както бил дошъл.

Макар че при всички обстоятелства това бе най-малкото, което момъкът заслужаваше, все пак добрината в момент на такъв смут да помислиш за другиго скоро щеше да бъде възнаградена. Ако не беше направила и това, мадам щеше да изживее в най-добрия за нея случай няколко часа терзания, още по-големи от онези, които вече я очакваха.

Оставаше може би половин час до залез, когато те потеглиха с каляската й с намерението да напуснат Париж през портата Сен Мартен. Пътуваха само с един лакей отзад. Руган (страшно благоволение) бяха настанили в колата при дамите, където той веднага се влюби в мадмоазел дьо Керкадиу — най-прекрасното създание, което бе някога виждал и което въпреки всичко му говореше просто и без преструвки, като с равен. Това го позамая и смути известни републикански схващания, за които досега бе смятал, че са напълно възприети от него.

Колата спря пред бариерата, задържана там от пост на Националната гвардия, сложен пред желязната порта.

Караулният началник се доближи до вратичката на колата. Контесата подаде глава през прозореца.

— Бариерата е затворена, мадам — съобщи кратко началникът.

— Затворена! — откликна се тя. Това бе невероятно. — Но… но нима искате да кажете, че ние не можем да минем?

— Освен ако имате пропуск, мадам — Караулният началник се облегна равнодушно на пиката си. — Има заповед никой да не напуска, нито да влиза в града без съответни документи.

— Чия заповед?

— Заповед на Парижката комуна.

— Но аз трябва да изляза от града тази вечер — Гласът на мадам прозвуча почти сприхаво. — Мене ме чакат.

— В такъв случай нека мадам си осигури пропуск.

— Къде мога да го получа?

— В общината или в щаба на секцията, където мадам живее.

Тя поразмисли за миг.

— Да вървим тогава в секцията. Бъдете така добър и кажете на коларя да кара в секцията Бонди.

Той я поздрави и отстъпи.

— Секция Бонди, Рю де Мор — заповяда той на коларя.

Мадам се отпусна пак на мястото си, обзета от вълнение, напълно споделяно от мадмоазел. Руган се зае да ги успокоява и уверява. Секцията щяла да уреди въпроса. Положително щели да им дадат пропуск. Каква ли причина би могло да има да им откажат? Само една формалност в края на краищата!

Уверенията му ги окуражиха колкото да ги подготвят за още по-дълбока потиснатост, когато след малко получиха решителен отказ от председателя на секцията, приел контесата.

— Как се казвате, мадам? — попита я той безцеремонно. Груб тип от най-крайните републиканци, той дори не се изправи от уважение към дамите, когато те влязоха. Бил там — казваше той, — за да изпълнява служебните си задължения, а не да дава уроци по танци.

— Плугастел — повтори той след нея, без титлата, сякаш това беше име на месар или хлебар. Свали някакъв тежък том от полицата вдясно от себе си, отвори го и запрелиства. Това беше нещо като адресна книга на секцията му. След малко намери това, което търсеше. — Конт дьо Плугастел, дом Плугастел, Рю Паради. Това ли е?

— Точно така, мосьо — отговори контесата толкова учтиво, колкото можеше да си позволи при обидната грубост на този човек.

Настъпи продължително мълчание, през време на което той проучваше някакви забележки, написани с молив срещу името. Секциите бяха работили последните няколко седмици много по-системно, отколкото, общо взето, се предполагаше.

— С вас ли е съпругът ви, мадам? — запита той рязко, докато очите му още проучваха страницата.

— Господин контът не е с мен — отвърна тя, като подчерта титлата.

— Не е с вас? — Изведнъж той вдигна глава и й отправи поглед, в който подозрението като че се съчетаваше с присмеха. — Къде е?

— Той не е в Париж, мосьо.

— Аха! Дали е в Кобленц, как мислите?

Мадам почувствува да я втриса. Имаше нещо злокобно във всичко това, С каква цел секциите се бяха осведомили тъй щателно за пристигането и заминаването на жителите им? Какво се подготвяше? Имаше чувството, че са я хванали в капан, че са я оплели в мрежа, незабелязано поставена пред нея.

— Не зная, мосьо — каза тя с неуверен тон.

— Разбира се, не знаете — Той като че й се подиграваше. — Няма значение. И вие също искате да напуснете Париж? Къде желаете да отидете?

— В мьодон.

— Каква работа имате там?

Лицето й пламна. Наглостта му бе непоносима за една жена, която през целия си живот не бе познавала нищо освен крайно почтително отношение както от по-нисши, така и от равни. Въпреки това, като си даваше сметка, че е изправена лице срещу лице с напълно нови сили, тя се сдържа, потисна негодуванието си и отговори спокойно:

— Искам да отведа тази дама, мадмоазел дьо Керкадиу, при чичо й, който живее там.

— Това ли е всичко? Можете да изчакате един ден за това, мадам. То не е спешно.

— Извинете, мосьо, за нас е много спешно.

— Това не е убедително за мен, а бариерите са затворени за всички, които не могат да докажат, че имат най-наложителни и основателни причини, за да искат да минат. Ще почакате, докато ограничението бъде вдигнато, мадам. Лека нощ.

— Но, мосю…

— Лека нощ, мадам — повтори той многозначително, каза й да го освободи от присъствието си с повече презрение и деспотизъм от всеки крал. — Свободна сте да си вървите.

Мадам излезе с Алин. Двете трепереха от гнева, който благоразумието ги бе накарало да потиснат. Качиха се пак в каляската и наредиха да ги закарат в къщи.

Учудването на Руган се превърна в смайване, когато му разказаха за случилото се.

— Защо да не опитате в общината, мадам? — предложи той.

— След това? Би било безполезно. Трябва да се примирим и да останем в Париж, докато не вдигнат пак бариерите.

— Може дотогава да ни е вече все едно, мадам — каза Алин.

— Алин! — възкликна с ужас контесата.

— Мадмоазел! — извика със същия тон Руган. И тогава, понеже схвана, че хора, задържани по този начин, трябва да се намират в някаква опасност, макар и неразличима още, но точно затова пък още по-страшна, младежът започна да си блъска главата. Когато отново приближаваха дома Плугастел, той заяви, че е решил задачата.

— Пропуск, издаден извън Париж, ще свърши същата работа — съобщи той. — Слушайте сега и ми имайте вяра. Аз ще се върна веднага в Мьодон. Баща ми ще ми даде два пропуска, един за самия мен и друг за трима души, от Мьодон до Париж и обратно. Аз ще вляза пак в Париж с моя пропуск, който тогава ще унищожа, и след това ще заминем заедно, тримата, с другия пропуск, като кажем, че сме дошли от Мьодон през деня. Много проста работа, в края на краищата. Ако тръгна незабавно, ще се върна още тази вечер.

— Но как ще напуснете града? — попита Алин.

— Аз ли? Хаха! Колкото до това, да не ви е грижа. Баща ми е кмет на Мьодон. Има достатъчно много хора, които го познават. Ще отида в общината и ще им кажа това, което в края на краищата е вярно: че не мога да напусна Париж поради затварянето на бариерите и че баща ми ме чака да се върна тази вечер. Те ще ми позволят да мина, То е много просто.

Неговата увереност пак ги окуражи. Всичко изглеждаше толкова лесно, както го представяше той.

— В такъв случай нека вашият пропуск бъде за четирима, приятелю — помоли го мадам. — Да не забравяме Дак — обясни тя, като посочи лакея, който току-що им беше помогнал да слязат.

Руган тръгна, уверен, че скоро ще се завърне, и ги остави да го чакат със същата увереност. Но часовете се нижеха един след друг, настъпи нощ, стана време за сън, а той все още не се връщаше.

Те чакаха до полунощ; и двете се преструваха една пред друга, че напълно вярват в добрия изход, обзети от смътни предчувствия за нещо лошо, но убиваха времето, като играеха табла в големия салон, сякаш не ги занимаваше никаква тревожна мисъл.

Най-после, когато удари дванадесет, мадам въздъхна и стана.

— Ще остане за утре сутрин — рече тя, без да го вярва.

— Разбира се — съгласи се Алин. — Всъщност той не би имал възможност да се върне тази вечер. Пък и да пътуваме утре, ще бъде много по-добре. Пътуването в такъв късен час би ви изморило тъй много, скъпа мадам.

Така и двете се преструваха една пред друга.

Рано сутринта ги събуди страшен звън на камбани: секциите даваха сигнал за тревога. По-късно до уплашения им слух достигна биене на барабани, а по едно време чуха шум от минаващо множество. Париж въставаше. Още по-късно долетя пукот на пистолети и пушки в далечината и плътния тътен на топ. Беше се разгоряло сражение между хората от секциите и привържениците на кралския двор. Въоръжените отряди бяха нападнали Тюйлери, Най-невероятни слухове се носеха навсякъде и някои от тях проникнаха чрез слугите в дома Плугастел — слухове за страшната битка за двореца, която щеше да свърши с безсмисленото избиване на всички изоставени там от безмозъчния монарх, докато сам той беше поставил себе си и семейството си под закрилата на Събранието. Безхарактерен докрай, той винаги възприемаше линията на поведение, посочвана му от лоши съветници и се беше подготвял за съпротива, а когато се видя наистина изправен пред необходимостта от съпротива, издаде заповед за капитулация и с това остави онези, които държаха на него до сетния миг, на милостта на развилнялата се тълпа.

А докато всичко това ставаше в Тюйлери, двете жени в дома Плугастел все още чакаха завръщането на Руган, макар и с все повече намаляваща надежда. А Руган не се завръщаше. Тази история не се видя толкова проста на бащата, колкото на сина. Руган старши с право се страхуваше да си послужи с такава измама.

Той отиде със сина си да осведоми мосьо дьо Керкадиу за случилото се и му разказа откровено какво бе намислил синът му, но той не смеел да го осъществи.

Мосьо дьо Керкадиу се помъчи да го трогне с молби и дори му предложи подкуп. Но Руган остана твърд.

— Мосьо — каза той, — ако се открие, че съм го направил, а то неизбежно ще стане, ще ме обесят за това. Освен другото и въпреки желанието да направя всичко по силите ми да ви услужа, то би било нарушение на моя дълг, за каквото не бих могъл и да помисля. Не бива да ме молите, мосьо.

— Но какво смятате, че ще стане? — попита полупобъркалият се сеньор.

— Това е война — отговори Руган, който беше добре осведомен, както вече видяхме. — Война между народа и кралския двор. Дълбоко съжалявам, че можах да ви предупредя твърде късно. Но в крайна сметка не мисля, че наистина има причини да се тревожите. Войната няма да се води срещу жени.

Мосьо дьо Керкадиу, за да се утеши, се хвана за това уверение, след като кметът и синът му си отидоха. Но в дъното на душата го измъчваше мисълта за тъмните дела, с които се занимаваше мосьо дьо Плугастел. Ами ако и революционерите бяха така добре осведомени? А най-вероятно бяха. Известно беше, че едно време жените на политическите престъпници са понасяли наказания за греховете на своите мъже. Всичко беше възможно в едно всенародно въстание, а Алин щеше да бъде изложена на опасност заедно с мадам дьо Плугастел.

Късно тази вечер, когато седеше мрачно в библиотеката на брат си с лулата, в която бе търсил утеха, изгаснала между пръстите му, на вратата силно се почука.

Старият сенешал на Гаврийак отиде да отвори и видя пред себе си на прага слаб млад мъж с тъмно маслинено-зелено палто, полите на което стигаха до прасците му. Беше с ботуши, панталони от еленова кожа, малка шпага, препасана с широк трикольор и с трикольорна кокарда на шапката, които му придаваха много официален вид, твърде зловещ в очите на този стар слуга на феодализма, който напълно споделяше сегашните опасения на господаря си.

— Какво желае господинът? — попита той с нещо средно между уважение и недоверие.

И тогава го стресна един ясен глас:

— Хей, Беноа! Дявол да го вземе! Съвсем ли си ме забравил?

С трепереща ръка старецът вдигна фенера, който носеше, за да освети по-добре това слабо лице с голяма уста.

— Мосьо Андре! — извика той. — Мосьо Андре! — След това загледа трицветния колан и кокардата и се поколеба, явно без да знае какво да прави.

Но Андре-Луи влезе край него в широкия вестибюл с неговия мозаичен под от черен и бял мрамор.

— Ако кръстникът ми още не си е легнал, заведи ме при него. Ако си е легнал, пак ме заведи при него.

— О, разбира се, мосьо Андре… и аз съм сигурен, че той ще бъде очарован да ви види. Не, още не си е легнал. От тука, мосьо Андре, от тука, ако обичате.

На връщане в Париж, стигнал в Мьодон преди половин час, Андре-Луи бе отишъл при кмета да чуе нещо по-определено за това, което може би ставаше в Париж — да му потвърди или опровергае зловещите слухове, които го пресрещаха все по-раздути и по-раздути с приближаването към столицата. Руган го осведоми, че предстои въстание, че секциите вече са завзели бариерите и че лица, нямащи пълномощия, не могат да влизат или да напускат града.

Андре-Луи наведе глава с най-мрачни мисли. От известно време насам бе долавял опасността от тази втора революция, породена от първата, която можеше да унищожи всичко извършено и да предаде юздите на управлението на злодейска клика, която щеше да хвърли страната в анархия. Това, от което се беше страхувал, можеше сега повече от всеки друг път да се развихри. Той щеше да продължи още тази вечер и да види сам какво става.

И тогава, когато си отиваше, Андре-Луи се обърна пак към Руган да го попита дали мосьо дьо Керкадиу е още в Мьодон.

— Познавате ли го, мосьо?

— Той е мой кръстник.

— Ваш кръстник! И вие сте представител! Че тогава може да сте точно човекът, от когото той има нужда — И Руган му разказа за мисията на сина му в Париж този следобед и как тя завърши.

Нямаше нужда от нищо повече. Това, че преди две години кръстникът му бе забранил при известни условия да стъпва в дома му, нямаше никакво значение в момента. Той остави колата си в ханчето и отиде направо при мосьо дьо Керкадиу.

А мосьо дьо Керкадиу, стреснат в този късен час от неочакваното появяване на човека, от когото бе жестоко огорчен, го приветствува почти със същите изрази, с които го посрещна в същата стая при друг подобен случай и преди:

— Какво търсите тука, господине?

— Искам да ви услужа, ако мога, кръстнико — бе обезоръжазащият отговор.

Но той не обезоръжи мосьо дьо Керкадиу.

— Вие не се вестихте толкова дълго, че не очаквах вече да ме тревожите.

— Нямаше да се осмеля да наруша волята ви, ако не се надявах, че мога да ви бъда полезен. Бях при кмета Руган…

— Какви са тези приказки, че не сте се осмелявали да нарушите волята ми?

— Вие ми забранихте да стъпвам в дома ви, мосьо.

Мосьо дьо Керкадиу го загледа безпомощно.

— И затова ли не се вестихте цялото това време?

— Разбира се. Защо иначе?

Мосьо дьо Керкадиу продължаваше да го гледа слисано. След това полугласно изруга. Отношението на този човек, който настояваше да приема изявленията му буквално, го объркваше. Беше очаквал, че Андре-Луи ще дойде разкаян да признае грешката си и ще се моли да бъде простен. Той му го каза.

— Но как можех да допусна, че влагате в думите си някакво друго значение? Изявлението ви беше толкова категорично. Какви изрази на разкаяние биха могли да ми помогнат, щом нямах намерение да се поправя? А аз нямах такова намерение. Може още да сме благодарни за това.

— Благодарни ли?

— Аз съм представител. Разполагам с известна власт. И тъкмо навреме се връщам в Париж. Мога ли да ви услужа с това, с което не може да ви услужи Руган? Нуждата, изглежда, е много належаща, мосьо, ако и половината от това, което подозирам, е вярно. Алин трябва да бъде доведена на сигурно място веднага.

Мосьо дьо Керкадиу капитулира безусловно. Той се приближи и стисна ръката на Андре-Луи.

— Мое момче — каза той, видимо трогнат, — има у теб известно благородство, което не може да ти се отрече. Ако смяташ, че съм бил суров към теб, то е било, защото съм се борил с лошите ти наклонности. Исках да те опазя от порочния път на политиката, който е докарал нещастната ни страна до такова ужасно положение. Неприятелят е на границата, гражданска война може да пламне всеки момент във вътрешността. Ето какво направихте вие, революционерите.

Андре-Луи не възрази и продължи:

— Относно Алин? — И веднага сам отговори на въпроса си: — Тя е в Париж и трябва да бъде изведена оттам веднага, преди градът да се е превърнал в касапница, а това може да стане, ако се развихрят страстите, които кипят вече от толкова месеци. Планът на младия Руган е добър, Поне аз не мога да измисля по-добър.

— Но Руган старши не ще и да чуе за него.

— Искате да кажете, че не е съгласен да го направи на собствена отговорност. Но на моя отговорност се съгласи. Аз му оставих бележка, подписана от мен, в смисъл, че е издал пропуска за мадмоазел дьо Керкадиу да отиде в Париж и да се върне в съгласие с мое нареждане. Пълномощията, които нося и които му показах, са достатъчно оправдание за него да го изпълни. Оставих му тази бележка с уговорката, че ще я използува само в случай на крайна нужда, за самозащита. В замяна той ми даде този пропуск.

— Ти вече си го взел!

Мосьо дьо Керкадиу пое протегнатия му от Андре-Луи лист хартия. Ръката му трепереше. Той поднесе листа към свещите, които горяха в конзолата, и присви късогледите си очи, за да го прочете.

— Ако изпратите това в Париж по младия Руган сутринта — каза Андре-Луи, — Алин ще бъде тука към пладне… Разбира се, нищо не би могло да се направи тази вечер, без да събуди подозрение. Твърде късно е. А сега, господин кръстник, вие знаете точно защо си позволих да се явя тука, въпреки заповедите ви. Ако има нещо друго, с което мога да ви услужа, достатъчно е само да го споменете, докато съм тук.

— Разбира се, има, Андре. Не ти ли каза Руган, че в Париж са и други?…

— Той спомена мадам дьо Плугастел и нейния слуга.

— Защо тогава?… — Мосьо дьо Керкадиу се пресече и въпросително го загледа.

Много сериозно Андре-Луи поклати глава.

— Това не е възможно — рече той.

Мосьо дьо Керкадиу зяпна от изумление.

— Не е възможно! Но защо!

— Мосьо, това, което върша за Алин, мога да направя с чиста съвест. Освен това заради Алин бих постъпил против съвестта си и пак бих го направил. Но случаят с мадам дьо Плугастел е съвсем друг. Нито Алин, нито някой от близките й е бил забъркан в контрареволюционната дейност, която е истинският първоизточник на бедствието, заплашително надвиснало над нас. Мога да осигуря извеждането й от Париж без угризения на съвестта, с убеждението, че не върша нищо, което някой би могъл да осъди или което би могло да стане предмет на разследвания. Обаче мадам дьо Плугастел е съпруга на господин конт дьо Плугастел, за когото цял свят знае, че е куриер между кралския двор и емигрантите.

— Тя не е виновна за това! — извика смаян мосьо дьо Керкадиу.

— Съгласен съм. Но тя може да бъде призована всеки момент да установи, че не участвува в тези маневри. Знае се, че днес е била в Париж. Ако я потърсят утре и открият, че е изчезнала, положително ще бъдат направени разследвания, които ще разкрият, че съм нарушил гласуваното ми доверие и злоупотребил с пълномощията си за собствени цели. Надявам се, мосьо, да се съгласите, че рискът е твърде голям, за да го поема заради един чужд човек.

— Чужд ли? — рече с укор сеньорът.

— Фактически непозната за мен — каза Андре-Луи.

— Но тя не е чужда за мен, Андре! Тя ми е братовчедка и много скъпа и тачена приятелка. Mon Dieu, това, което казваш, само увеличава наложителността да я изведем от Париж. Тя трябва да бъде спасена, Андре, на всяка цена, трябва да бъде спасена! Ами че нейният случай е безкрайно по-неотложен от случая с Алин!

Той стоеше като молител пред кръщелника си — съвсем различен от строгия мъж, който го посрещна при пристигането. Лицето му беше бледо, ръцете се тресяха, а по челото имаше капчици пот.

— Господин кръстник, бих направил всичко в разумни граници. Но не мога да направя това. Да спася нея, това може да значи гибел за Алин и за вас, както и за мен.

— Трябва да поемем риска.

— Вие имате право да говорите от свое име, разбира се.

— О, то важи и за теб, повярвай ми, Андре, и за теб! — Той се доближи до младия мъж. — Андре, умолявам те да повярваш на думите ми за това и да вземеш пропуск за мадам дьо Плугастел.

Андре го погледна озадачено.

— Фантастично! — каза той. — Спомням си с благодарност интереса, който тази дама прояви към мен в течение на няколко дена веднъж, когато бях дете, и после неотдавна в Париж, когато се помъчи да ме спечели за онова, което смята за права политическа вяра. Но не искам да рискувам врата си заради нея… не, нито вашия, нито на Алин.

— Ах! Но, Андре…

— Това е последната ми дума, мосьо. Става късно, а аз искам да спя в Париж.

— Не, не, Чакай — Господарят на Гаврийак проявяваше признаци на неизразимо страдание. — Андре, трябва.

В тази настойчивост, а още повече в безумния начин, по който се молеше, имаше нещо тъй безрасъдно, че Андре неволно заподозря в това някаква скрита, тайнствена причина.

— Трябва ли? — откликна се той. — Защо да трябва? Вашите основания, мосьо?

— Андре, моите основания са съкрушителни.

— Моля, позволете ми аз да съдя за това — Андре-Луи се държеше почти заповеднически.

Това искане като че ли хвърли мосьо дьо Керкадиу в отчаяние. Той закрачи из стаята с ръце здраво стиснати на гърба и сбръчкано чело. Най-после се спря пред кръщелника си.

— Не можеш ли да повярваш на думите ми, че тези основания съществуват! — възкликна той с покруса.

— По такъв въпрос — въпрос, който може да ми коства живота? О, мосьо, разумно ли е това?

— Аз ще наруша честната си дума, клетвата си, ако ти кажа! — Мосьо дьо Керкадиу се извърна настрана и закърши ръце в явно жалко състояние; сетне се обърна пак към Андре: — Но в това неизбежно положение, в това отчаяно положение и понеже така безсърдечно настояваш, ще трябва да ти кажа. Господ да ми е на помощ, но нямам друг избор. Тя ще го разбере, когато научи. Андре, мойто момче… — Той пак се пресече: човек, обзет от страх. Сетне сложи ръка върху рамото на кръщелника си и за все по-голямата си изненада Андре-Луи забеляза, че тези светли късогледи очи са премрежени от сълзи, — Мадам дьо Плугастел е твоя майка.

За продължителен момент последва пълно мълчание, Той не можа веднага да равбере това, което му се каза, Когато най-после го схвана, първият импулс на Андре-Луи бе да извика. Но се овладя и се показа като стоик. Трябваше винаги да играе някаква роля. Това беше в природата му, И остана верен на природата си дори в този върховен момент. Той продължи да мълчи, докато, послушен на чудноватия си артистичен инстинкт, не се увери, че ще може да говори без всякакво вълнение.

— Разбирам — промълви той най-после съвсем студено. Мислено се връщаше към миналото. Бързо прехвърли спомените си за мадам дьо Плугастел, изключителния й, макар и случаен интерес, странната смесица от обич и печал, които винаги проличаваха в държанието й към него, и най-сетне разбра толкова много неща, вълнували го преди.

— Разбирам — каза той пак. И додаде: — Естествено само един глупак може да не се досети досега.

Мосьо дьо Керкадиу бе този, който извика, мосьо дьо Керкадиу се отдръпна, сякаш го бяха ударили.

— Боже мой, Андре, от какво си направен? Нима можеш да приемеш подобно съобщение по такъв начин?

— А как бихте искали да го приема? Нима е трябвало да се изненадам от откритието, че имам майка? В края на краищата майката е неизбежна необходимост, за да можещ да се родиш.

Той рязко седна, за да скрие твърде издайническия факт, че му треперят краката. Извади носна кърпа от джоба да си избърше челото, което беше овлажняло. И тогава, съвсем неочаквано, откри, че плаче.

При вида на тези сълзи, потекли беззвучно по тъй пребледнялото лице, мосьо дьо Керкадиу бързо изтича при него, седна до Андре-Луи и го прегърна обичливо през рамото.

— Андре, бедното ми момче — промърмори той. — Аз… аз бях толкова глупав да помисля, че нямащ сърце. Ти ме измами с проклетите си преструвки, а сега виждам… виждам… — Сеньорът не беше сигурен какво именно вижда, или най-малкото се колебаеше да го изрази.

— Няма нищо, мосьо. Аз съм изморен и… и имам хрема — И тогава, намерил, че няма сили да играе тази роля, ненадейно се отказа от всякакви преструвки. — Защо… защо е била нужна цялата тази тайнственост? — попита той. — Нима е трябвало никога да не го узная?

— Да, Андре. Трябвало е… трябвало е в името на благонравието.

— Но защо? Кажете ми всичко докрай, мосьо. Положително не можете да останете с тази недомлъвка. Щом вече ми казахте това, трябва да кажете всичко.

— Основанието, мойто момче, е това, че си се родил около три години след брака на майка ти с мосьо дьо Плугастел, след като мосьо дьо Плугастел отсъствува към осемнадесет месеца с войските и около четири месеца преди завръщането му при неговата съпруга. Това е нещо, което мосьо дьо Плугастел никога не е подозирал и поради най-сериозни семейни съображения не бива никога да заподозре. Ето защо е била пазена най-голяма тайна. Ето защо никой никога не го е узнал, Майка ти дойде навреме в Бретан и под чуждо име прекара няколко месеца в село Моро, Ти си се родил, докато е била там.

Андре-Луи премисли всичко това, Беше избърсал сълзите си. И седеше сега скован и съсредоточен.

— Когато ми казвате, че никой никога не го е узнал, това значи, разбира се, че вие, мосьо…

— О, Mon Dieu, не! — Отрицанието прозвуча като неудържим протест. Мосьо дьо Керкадиу скочи на крака, подтикнат от буйното си вълнение. Сякаш самата мисъл за такова нещо го изпълни с ужас. — Аз бях единственият човек, освен нея, който знаеше. Но не е така, както ти мислиш, Андре, Нима можеш да си представиш, че бих те лъгал, че бих се отрекъл от теб, ако беше мой син?

— Щом ми казвате, че не съм, мосьо, това е достатъчно.

— Не си. Аз съм неин братовчед, а също, както Терез много добре знаеше, най-верен приятел. Тя знаеше, че може да ми се довери и именно към мен се обърна за помощ в безизходното си положение, Едно време, преди години, исках да се оженя за нея. Но, разбира се, не съм от тези мъже, които една жена би могла да люби. Тя се довери обаче на моята преданост и аз оправдах доверието й.

— Тогава, кой е бил баща ми?

— Не знам. Не ми го е казала. Това бе нейна тайна и аз не съм любопитствувал. Такова нещо не е по моя нрав, Андре.

Андре-Луи се изправи и остана да стои мълчаливо пред мосьо дьо Керкадиу.

— Нали ми вярваш, Андре?

— Естествено, мосьо, и съжалявам, съжалявам, че не съм ваш син.

Мосьо дьо Керкадиу сграбчи конвулсивно ръката на кръщелника си и я задържа за миг без нито една дума. Сетне, когато я освободи, заговори пак.

— А сега, какво ще правиш, Андре? — попита той, — Сега, след като го знаеш?

Андре-Луи постоя малко в размисъл, сетне избухна в смях. Положението имаше хумористични страни. Той ги обясни:

— Каква разлика може да има поради това, че зная? Трябва ли синовната почит да се събуди само от узнаването за роднинската връзка? Трябва ли да рискувам бесилката по липса на предпазливост заради една майка, толкова предпазлива, че не е имала никакво намерение някога да ми се открие? Откритието се дължи изключително на случая, прищявка на съдбата. Трябва ли то да има значение за мен?

— Това ще го решиш ти, Андре.

— Не, не е по силите ми. Който ще да го решава, аз не мога.

— Искаш да кажеш, че отказваш дори и сега?

— Искам да кажа, че съм съгласен. Понеже не мога да реша какво би било правилно да направя, остава ми само да направя това, което би следвало да направи един син. То е нелепо, но целият живот е нелеп.

— Ти никога, никога не ще съжаляваш!

— Надявам се — каза Андре. — И все пак мисля, че е доста вероятно да съжалявам. А сега ще е по-добре веднага да отида пак при Руган и да взема от него другите пропуски, които ще са необходими. Тогава може би ще е най-добре да ги занеса в Париж лично утре сутрин. Ако ме подслоните за през нощта, мосьо, ще бъда благодарен. Трябва… трябва да призная, че надали съм способен за още нещо тази вечер.

XIIIУБЕЖИЩЕ

До късния следобед на този безкраен ден на ужасите с непрекъснатите му тревоги, пушечни залпове, биене на барабани и далечна глъчка на гневни множества мадам дьо Плугастел и Алин седяха и чакаха в хубавата къща на Рю дю Паради, Те вече не очакваха Руган. Това им беше ясно, каквато и да бе причината (а досега, без съмнение, трябваше да има вече много причини) — този дружелюбен пратеник нямаше да се върне. Чакаха, без да знаят какво. Чакаха, каквото и да ги сполетеше.

По едно време рано следобеда тътенът на боя се приближи, понесе се стремглаво към тях, като нарастваше с всеки миг по сила и ужас. Това бе разярена врява на множество, опиянено от кръв и решило да руши. Наблизо тази свирепа човешка вълна спря бурния си напор. Последваха удари с пики по някаква врата и повелителни викове да им отворят, а след това трясък на дъски, звънтене на стъкло, викове на ужас, сливащи се с викове на ярост, и в тези резки звуци се долавяше по-ниския диапазон на скотски кикот.

Гонеха двама нещастни швейцарски гвардейци, които се мъчеха отчаяно да се укрият. И те бяха настигнати в една съседна къща и там жестоко убити от озверената тълпа. Като извършиха това, гонителите — мъже и жени — се строиха в редици и се устремиха по Рю дю Паради, пеейки Марсилезата142 — песен нова за Париж в тези дни:

По-близо идваше тя — дрезгав рев от няколкостотин гърла, — страшен звук, дошъл тъй неочаквано да измести поне временно веселата банална мелодия на „Caira!“143, която бе дотогава революционата песен.

Инстинктивно мадам дьо Плугастел и Алин се притиснаха една до друга. Бяха чули шума от разбиването на другата къща близо до тях, без да знаят повода. Ами ако идваше ред на дома Плугастел?! Нямаше друго истинско основание да се боят от това, освен че сред общия смут и неразбория, които го правеха още по-ужасяващо, човек трябваше винаги да очаква най-лошото.

Страховитата песен, тъй страшно пята, и тропотът на тежките обувки по неравната настилка на улицата се отдалечиха и заглъхнаха. Двете жени си отдъхнаха, сякаш спасени по някакво чудо, за да изпаднат само след миг в нова тревога, когато младият лакей на мадам — Жак, — най-довереният от слугите й, се втурна безцеремонно при тях с уплашено лице и съобщи, че някакъв мъж, който току-що се прехвърлил през оградата на градината, се представил за приятел на мадам и поискал да бъде веднага въведен при нея.

— Но той изглежда като санкюлот144, мадам — предупреди ги верният слуга.

Мислите и надеждите да мадам веднага се обърнаха към Руган.

— Доведи го! — задъхано заповяда тя.

Жак излезе и скоро се върна придружен от висок мъж с дълго, оръфано, много широко палто и широкопола шапка с обърната надолу периферия, украсена с огромна трицветна кокарда. Тази шапка той свали при влизането.

Лакеят, застанал зад него, забеляза, че по косата му, макар и малко разрошена сега, личи, че е била грижливо коафирана, Беше прибрана и по нея имаше следи от пудра. Младият лакей се учуди какво ли има изписано на лицето на мъжа, извърнато от него, та господарката му извика и се отдръпна. Но в този момент той бе отпратен с едно движение на ръката й.

Новодошлият пристъпи напред до средата на салона запъхтяно и с вид на изтощен човек. Там се облегна на една маса, през която загледа мадам дьо Плугастел. А тя стоеше, вперила поглед в него със странен ужас в очите.

Зад нея на едно канапе в дъното на салона седеше Алин, втренчила се с объркване и малко страх в лицето, което, макар и невъзможно да се различи под маската от кръв и прах, размазани по него, все пак й беше познато. След това мъжът проговори и в същия миг тя схвана, че гласът е на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Скъпа приятелко — каза той, — простете ми, ако съм ви уплашил. Простете ми, че нахълтвам тука без позволение, в такова време, по такъв начин. Но… виждате до какво съм стигнал. Аз съм беглец. По време на безумното ми бягство, като не знаех накъде да се обърна да се спасявам, сетих се за вас. Казах си, че успея ли здрав и читав да стигна във вашия дом, може да намеря убежище.

— Вие сте в опасност?

— В опасност? — Можеше да се каже, че той мълчаливо се изсмя на излишния въпрос. — Ако се покажа открито на улиците ей сега, може би ще имам късмета да остана жив пет минути Мила приятелко, това беше клане. Неколцина успяхме да избягаме накрая от Тюйлери, за да бъдем преследвани до смърт из улиците. Съмнявам се в момента да е останал жив и един швейцарец. Те си изпатиха най-много, нещастните. А колкото до нас… боже мой! Нас те мразят повече, отколкото швейцарците. Затова е и тази мръсна маскировка.

Той смъкна грубото палто, захвърли го и пристъпи напред, облечен с черен атлаз — общата ливрея на стоте рицари на камата, събрали се в Тюйлери тази сутрин да бранят своя крал.

Дрехата му беше раздрана на гърба, кърпата на врата гофрираните маншети на китките — изпокъсани и оцапани с кръв; с омазаното лице и развалената фризура той имаше страшен вид. Все пак успяваше да се държи с обичайната си непринудена увереност и не забрави да целуне треперещата ръка, протегната му за поздрав от мадам дьо Плугастел.

— Добре направихте, че дойдохте при мен, Жерве — каза тя. — Да, засега това е убежище. Ще бъдете в безопасност поне докато сме в безопасност и ние. Можем напълно да се осланяме на слугите ми. Седнете и ми разкажете всичко.

Той се подчини и почти рухна в креслото, което тя побутна към него — човек изтощен било от физическо усилие, било от нервно напрежение, или от двете. Сетне извади кърпа от джоба и избърса част от кръвта и праха от лицето си.

— Няма много за разправяне — Говореше с болка, с болката на отчаянието. — Това, скъпа, е краят на всички ни, Плугастел има късмет, че е отвъд границата в тези времена. Ако не бях толкова глупав да вярвам в тези, които днес се показаха напълно недостойни за вяра, и аз щях да бъда там. Оставането ми в Париж е върховната глупост в един живот, изпълнен с глупости и грешки. Това, че дойдох при вас в часа на най-голямата си нужда, само го потвърждава, — Той се изсмя горчиво.

Мадам навлажни пресъхналите си устни.

— Ами… ами сега? — попита го тя.

— Сега остава само да се махна колкото може по-скоро, ако е още възможно. Тука, във Франция, няма вече място за мен… поне отгоре на земята. Днешният ден го доказа — тогава маркизът вдигна очи към нея, застанала там до него тъй бледа и плаха, и се усмихна. Той потупа изящната и ръка, която лежеше върху облегалката на креслото му. — скъпа моя Терез, ако не прострете великодушието си дотам да ми дадете нещо да пия, ще ме видите да загивам от жажда пред самите ви очи, преди сганта да получи възможност а ме довърши.

Тя се сепна.

— Трябваше да се сетя за това! — възкликна контесата с упрек към самата себе си и бързо се обърна. — Алин — помоли тя, — кажете на Жак да донесе…

— Алин! — прекъсна я той и стремително се обърна на свой ред. После, когато Алин се появи в кръга на зрението му, станала от мястото си в дъното на стаята, и най-сетне я забеляза, той рязко се изправи пак на уморените си крака и сковано й се поклони от другия край на блестящия под помежду им.

— Не съм подозирал вашето присъствие, мадмоазел — промълви той с извънредно смутен вид, сякаш стреснат, като човек, уличен в извършването на нещо непозволено.

— Схванах това, мосьо — отговори девойката, запътила се да изпълни молбата на мадам дьо Плугастел. Тя се спря пред него. — От все сърце съжалявам, мосьо, че трябваше да се срещнем днес при толкова неприятни обстоятелства.

Нито веднъж след дуела му с Андре-Луи — деня, в който Ла Тур погреба сетната си надежда да я спечели — не бяха се изправяли един срещу друг.

Маркизът понечи да й отговори, но се пресече. Погледът му се плъзна към мадам дьо Плугастел и странно сдържан при цялото си сладкодумие, мълком й се поклони.

— Но моля ви се, мосьо, седнете. Вие сте изморен.

— Много мило от ваша страна да го забележите. В такъв случай, с ваше позволение — И той отново седна. Алин продължи към вратата и излезе да изпълни поръчката.

Когато след малко се завърна, двамата, съвсем необяснимо защо, бяха разменили местата си. Сега мадам дьо Плугастел седеше на креслото от брокат и позлата, а мосьо дьо Ла Тур д’Азир, въпреки че беше капнал, стоеше наведен през облегалката и разгорещено говореше; ако се съдеше по позата му, той нещо я убеждаваше. При влизането на Алин маркизът мигновено замълча и се отдръпна, затова тя остана с чувството, че е попречила. Освен това забеляза, че контесата а е потънала в сълзи.

Почти веднага след Алин влезе старателният Жак и донесе табла, отрупана с храна и вино. Мадам сипа на госта си и той отпи голяма глътка бургундскдо, а след това протегна мръсните си ръце и помоли, ако може, да приведе в ред външността си, преди да седне да се храни.

Той бе отведен и обслужен от Жак; когато се завърна, беше заличил и сетната следа от претърпяното насилие. Беше добил почти нормалния си вид, оправил дрехите си, спокоен, изпълнен с достойнство и изтънчен в обноските, но много блед и изпит в лицето, като че ли изведнъж състарел и стигнал наглед възрастта, на която всъщност беше.

Докато ядеше и пиеше — и то с апетит, понеже, както им каза, не беше сложил залък в устата си от ранна сутрин, — той навлезе в подробностите на ужасните събития на деня и им описа перипетиите на бягството си от Тюйлери, когато видял, че всичко е загубено, и когато швейцарците, използували и сетния си патрон, били подложени на поголовно клане от страна на неописуемо разярената тълпа.

— Ах, ние постъпихме по най-погрешния начин! — завърши той критично. — Ние се държахме плахо, когато трябваше да бъдем решителни, и решителни към края, когато бе твърде късно. Това е историята на нашата страна от началото на тази проклета борба. През цялото време нямахме свестни водачи и сега, както вече казах, ни е дошъл краят. Остава само да избягаме, щом решим как да извършим това нещо.

Мадам му разказа за надеждите, които е хранила към мисията на Руган.

Това поразведри мрачното му настроение. Беше склонен да го приеме оптимистично.

— Не сте били права да изоставите тази надежда — увери я той. — Щом е така добре разположен, този кмет положително може да постъпи, както е обещал синът му. Но снощи щеше да е твърде късно, за да се върне при вас, а днес, ако приемем, че е дошъл в Париж, е било почти невъзможно да си пробие път по улиците от другата страна на града. Много вероятно е все още да дойде. Аз моля бога да дойде, защото увереността, че вие и мадмоазел дьо Керкадиу сте се отървали от всичко това, ще бъде за мен най-голяма утеха.

— Ние ще ви вземем с нас — каза мадам.

— О! Но как?

— Младият Руган трябваше да донесе пропуск за трима души: за Алин, за мен и за моя лакей Жак, Вие ще заемете мястото на Жак.

— Бога ми, мадам, няма човек, чието място не бих заел, за да се измъкна от Париж — И маркизът се изсмя.

Настроението им се повиши с възраждането на загубените надежди. Но когато над града отново падна здрач, а очакваният спасител все още не се появяваше, тези надежди започнаха пак да угасват.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир най-сетне се извини с умората си и помоли да му позволят да се оттегли и опита да си поотпочине, та да бъде готов за всичко, пред което можеше да го изправи близкото бъдеще. Когато той излезе, мадам убеди Алин да отиде да си полегне.

— Аз ще ви извикам, щом младежът дойде, миличка — каза тя, храбро поддържайки престорената увереност, която се беше вече съвсем изпарила.

Алин я целуна обично и си тръгна, външно тъй спокойна и невъзмутима, че контесата остана учудена дали наистина девойката не си дава сметка за заплахата, която ги обкръжава от всички страни — заплаха, станала безкрайно по-голяма поради присъствието в къщата на човек, тъй добре познат и ненавиждан, като мосьо дьо Ла Тур д’Азир — човек, вероятно търсен от враговете му и в този момент.

Останала сама, мадам полегна на една кушетка в са мия салон, та да бъде готова за всяко непредвидено обстоятелство. Беше задушна лятна нощ и стъклените врати, водещи към пищната градина, бяха широко отворени за повече въздух. С този въздух на моменти долитаха от далечина та отгласи от неспиращите ужасни действия на населението последиците на този кървав ден.

Мадам дьо Плугастел лежа там, заслушана в тези звуци повече от час, благодарна на небето, че засега поне безредиците са далече, и обзета от страх да не би някой миг те да избухнат по-наблизо, да не би и секцията Бонди, където се намираше нейният дом, да се превърне в арена на ужаси, подобни на онези, отгласите от които достигаха до слуха и от другите секции, далече на юг и запад.

Кушетката, на която лежеше, беше в сянка, понеже всички светлини в този дълъг салон бяха изгасени с изключение на няколко свещи в тежък сребърен свещник, сложен върху кръгла инкрустирана масичка по средата на стаята — островче светлина сред околния мрак.

Часовникът над камината отмери мелодично десет удара и тогава, стряскащ с неочакваността, с която наруши мигновената тишина, друг звук отекна в цялата къща и накара контесата да скочи на крака, стаила дъх от смесено чувство на надежда и ужас. Някой чукаше силно на вратата долу. Последваха мигове на мъчителна неизвестност, която достигна връхната си точка с нахълтването на лакея Жак. Той се заозърта, без да види отначало господарката си.

— Мадам! Мадам! — запъхтяно повтаряше слугата.

— Какво има, Жак! — Гласът й прозвуча твърдо сега, когато й се наложи изведнъж необходимостта от самообладание. Тя напусна сянката и навлезе в островчето светлина около свещника.

— Долу има един мъж. Той иска да ви види веднага.

— Един мъж? — попита контесата.

— Той… той има вид на длъжностно лице; поне носи трицветния пояс на длъжностно лице. И отказва да ми каже името си; твърди, че то няма нищо да ви подскаже. Настоява, че трябвало да ви види лично и незабавно.

— Длъжностно лице? — рече мадам.

— Длъжностно лице — повтори Жак. — Нямаше да му отворя, ако не беше ми заповядал в името на народа. Мадам, вие трябва да решите какво да правим. Робер е с мен. Стига да пожелаете… каквото и да е…

— Не, не, добри ми Жак! — Беше съвършено спокойна. — Ако този човек имаше лоши намерения, положително нямаше да дойде сам. Доведи го при мен, а след това помоли мадмоазел Керкадиу също да дойде тук, ако е будна.

Жак излезе, сам той отчасти успокоен. Мадам седна в креслото до масата в осветения кръг. Машинално оправи роклята си. Струваше и се, че ако надеждите и са били напразни, напразни са били и мимолетните и страхове. Човек, дошъл с всякакви други намерения, щеше да доведе със себе си и други, както бе казала.

Вратата се отвори пак и Жак се появи отново; след него, с пъргави, изпреварващи стъпки влезе слаб мъж с широкопола шапка, украсена с трицветна кокарда. Зеленият му редингот бе препасан с широк трицветен пояс; на хълбока си имаше шпага.

Той свали с широк жест шапката и светлината от свеща блесна върху желязната тока отпред. Мадам видя да я гледат мълком две големи черни очи от слабо мургаво лице — очи, които я следяха изключитерно напрегнато и изпитателно.

Тя се наведе напред, невяра се мярна на лицето и. Сетне очите и светнаха и руменина изби отново по бледите бузи. Изведнъж тя се изправи. Трепереше.

— Андре-Луи! — възкликна тя.

XIVБАРИЕРАТА

Дарбата му да се смее сякаш беше напълно изчезнала. Този път нямаше насмешливи искрици в черните очи, които продължаваха да се взират в нея със странен, преценяващ поглед. И все пак, макар погледът да беше мрачен, мислите не бяха. Със своя жестоко реалистичен умствен поглед, който прозираше през всичките й преструвки, и със способността си да наблюдава безпристрастно (които, ако ги използуваше правилно, биха могли да го заведат много далеч) той схващаше нелепостта, изкуствеността на вълнението, изпитвано в този миг, на което не се поддаваше. То се пораждаше изключително от съзнанието, че е негова майка — като че ли, повече или по-малко случайният факт, че тя му е дарила живота, можеше да установи между тях някаква истинска връзка след толкова време! Майчинството, което ражда и изоставя, не е дори и животинско. Беше обмислил това; беше имал предостатъчно свободно време да го обмисли през дългите размирни часове, през които бе принуден да чака, защото щеше да е почти невъзможно да си пробие път в този бушуващ град, а сигурно и неразумно да се опита да го направи.

Беше стигнал до заключението, че със съгласието си да й се притече на помощ в такова време той става виновен в една чисто сантиментална проява на донкихотство. Писмените уверения, които кметът на Мьодон изтръгна от него, преди да му издаде необходимите пропуски, поставяха в опасност цялото му бъдеще, а може би и живота. И Андре-Луи се беше съгласил не заради някаква реалност, а от уважение към една представа — той, който цял живот бе отбягвал фалшивите прелести на безполезната и куха сантименталност.

Тъй си мислеше Андре-Луи, докато я разглеждаше така изпитателно, и напълно естествено намираше, че е извънредно интересно да гледаш съзнателно майка си за първи път на двадесет и осем годишна възраст.

Най-после гой отклони погледа си от нея към Жак, който в очакване продължаваше да стои изпънат при отворената врата.

— Бихме ли могли да останем насаме, мадам? — попита Андре.

Тя махна с ръка на лакея и вратата се затвори. В развълнувано мълчание, без да задава въпроси, контесата чакаше Андре-Луи да й обясни присъствието си тук в такъв необичаен час.

— Руган не можеше да се върне — осведоми я той кратко. — По молба на мосю Дьо Керкадиу вместо него идвам аз.

— Вие! Вие сте изпратен да ни спасите? — Нотката на изумление в гласа и бе по-силна от нотката на облекчение.

— Точно така, и за да се запозная с вас, мадам.

— Да се запознаете с мен? Но какво искате да кажете с това, Андре-Луи?

— Това писмо от мосьо дьо Керкадиу ще ви го обясни.

Заинтригувана от чудноватите му думи и чудноватото държане, тя пое сгънатия лист. Счупи печата с треперещи ръце и с треперещи ръце доближи изписаната страница до светлината. В очите й се появи тревога, когато зачете, ръцете затрепераха по-силно и някъде към средата на текста от устата й се изтръгна стон. Един поглед, изпълнен почти с ужас, хвърли тя към слабия, изправен мъж, който стоеше тъй невероятно безстрастен на границата на осветения кръг, а след това се помъчи да продължи четенето. Но нечетливите букви на мосьо дьо Керкадиу се разливаха разкривени пред очите й. Не можеше да чете. Освен това имаше ли значение какво друго й пишеше той. Беше прочела достатъчно. Листът леко падна от ръцете й на масата и с лице, което приличаше сега на восъчно, контесата загледа с мъка и неописуема скръб Андре-Луи.

— И тъй, ти знаеш, мое дете? — Гласът й беше сподавен до шепот.

— Зная, госпожо майко.

Неумолимостта, тънката смесица от безмилостен присмех и укор, с които бяха изречени тези думи, съвсем й убягнаха. Тя извика при новото за нея обръщение. За нея в този миг времето и светът спряха своя ход. Безизходното й положение тука в Париж като съпруга на един интригант в Кобленц бе заличено наред с всички други съображения — изхвърлено от съзнание, в което нямаше място за нищо друго освен факта, че е призната от единствения си син, това дете, заченато от прелюбодеяние, износено потайно и със срам в далечно бретонско село преди двадесет и осем години. Дори за издаването на тази неприкосновена тайна или за възможните последици не можеше да отдели тя една-едничка мисъл в този върховен миг.

Обзета от колебание, мадам дьо Плугастел направи две-три несигурни крачки към него. След това разтвори обятия. Ридания задушиха гласа и:

— Няма ли да дойдеш при мен, Андре-Луи?

Той постоя още миг, разколебан, слисан от този зов, почти ядосан от начина, по който сърцето му се откликна на него, задържан от вътрешната борба на разума и чувството. Това не беше реално — заявяваше разумът; това мъчително вълнение, проявено от нея и изпитвано от него, беше фантастично. И все пак той се доближи. Ръцете й го прегърнаха, мократа й буза се притисна силно до неговата; нейната снага, която годините не бяха успели още да лишат от грация, бе разтърсена от страстната буря в душата й.

— О, Андре-Луи, дете мое, да знаеш колко съм жадувала да те притисна така! Да знаеш как съм се каела и страдала, като съм се лишавала от това! Керкадиу не е трябвало да ти го каже… дори и сега. Това е било грешка… най-голяма грешка може би по отношение на теб. По-добре да ме беше оставил тука на произвола на съдбата, каквато и да е тя. И все пак — каквото и да стане — да мога да те прегърна така, да мога да те призная, да те чуя как ме наричаш „майко“… о! Андре-Луи, не съжалявам за това. Не мога… Не мога да желая да бъде другояче.

— Нужно ли е, мадам? — попита я той, дълбоко разколебан в стоицизма си. — Не виждам никакви основания да посвещаваме други в това нещо. То е само за тази вечер. Та зи вечер сме майка и син. Утре ще заемем предишните си места и поне външно ще го забравим.

— Да забравим ли? Нямаш ли сърце, Андре-Луи?

Този въпрос някак чудновато го върна към неговото отношение към живота — онова театрално отношение, което смяташе за истинска философия. Спомни си и какво ги чакаше занапред и разбра, че трябва да се овладее не само той самият, но да я накара да се овладее и тя; да се поддадат твърде много на чувството в такъв момент би могло да коства живота на всички.

— Този въпрос ми се задава толкова често, че трябва да има в него истина — каза той. — Виновно за това е възпитанието ми.

Контесата обви ръце още по-силно около врата му, когато той понечи да се освободи от прегръдката й.

— Нали не обвиняваш мен за твоето възпитание? След като знаеш вече всичко, Андре-Луи, не можеш да хвърлиш цялата вина върху мен. Трябва да имаш милост. Трябва да ми простиш. Трябва! За мене нямаше избор.

— Когато знаем всичко за каквото и да било, никога не можем да направим нищо друго, освен да простим, мадам. Това е най-дълбоката религиозна истина, написана някога. В нея се съдържа всъщност цялата религия — най-благородната религия, от която е могъл да се ръководи човекът. Казвам това за ваше утешение, госпожо майко.

Мадам дьо Плугастел отскочи от него с уплашен вик. Отзад, в сянката край вратата, като призрак се белееше някаква неясна фигура. Тя влезе в светлия кръг и се оказа Алин. Беше дошла в отговор на забравената молба, отправена й от мадам чрез Жак. Когато се появи незабелязана, тя видя Андре-Луи в прегръдките на жената, която той нарече майка. Девойката го позна веднага по гласа и не би могла да каже кое я смая повече: присъствието му тук или това, което бе дочула.

— Вие чухте, Алин! — възкликна мадам.

— Неволно, мадам. Изпратили сте да ме повикат. Съжалявам… — Алин се пресече и продължително, с любопитство изгледа Андре-Луи. Беше бледа, но съвсем спокойна. Тя му протегна ръка. — И тъй, най-после ти дойде, Андре, Можеше да дойдеш и по-рано.

— Аз идвам, когато от мен има нужда — бе неговият отговор. — Това са единствените моменти, за които човек може да бъде сигурен, че ще бъде приет — Той го каза без огорчение и след като го изрече, се наведе да й целуне ръка.

— Надявам се, че можеш да ми простиш за миналото, понеже не успях да изпълня намерението си — добави Андре-Луи нежно, полуумолително. — Не можех да дойда при теб и да се престоря, че несполуката ми е била преднамерена, компромис между налагащото ми се в случая и твоите желания. Защото не беше така. И въпреки това, изглежда, не си се възползувала от моята несполука. Все още не си омъжена.

Алин го изгледа студено.!

— Има неща, които никога не ще разбереш — каза тя.

— Живота например — съгласи се Андре-Луи. — Признавам, че той ме кара да недоумявам. Самите тези обяснения, които би следвало да го опростят, като че ли го усложняват още повече — И той погледна мадам дьо Плугастел.

— Предполагам, че влагаш в това някакъв особен смисъл — рече мадмоазел.

— Алин! — заговори изведнъж контесата. Тя разбираше опасността от полудогадките. — Аз мога да ви се доверя, дете мое, зная това, а Андре-Луи, сигурна съм, не ще има нищо против — Беше вдигнала писмото, за да го покаже на Алин. Въпреки всичко първо погледна въпросително към младия мъж.

— О, абсолютно нищо — увери я той. — Това засяга изключително вас.

Алин гледаше ту единия, ту другия с тревожен поглед и се колебаеше дали да вземе протегнатото й сега писмо. Когато го прочете, тя много замислено го остави на масата. За миг остана така, с наведена глава, пред погледите на другите двама. Сетне импулсивно изтича при мадам и я прегърна.

— Алин! — Това бе вик на изненада, почти на радост. — Вие не сте съвсем отвратена от мен!

— Скъпа! — промълви Алин и целуна мокрото от сълзи лице, което сякаш се бе състарило за последните няколко часа.

Зад тях Андре-Луи се мъчеше да не се поддаде на сантиментални чувства и заговори с гласа на Скарамуш:

— Не би било зле, госпожо и госпожице, да отложите всички излияния, докато ще можете да им се отдадете при по-голямо спокойствие и по-голяма сигурност. Става късно, Ако искаме да се измъкнем от тази касапница, ще бъде разумно да тръгнем на път без повече бавене.

Това бе лекарство толкова ефикасно, колкото и необходимо. То ги накара да си спомнят положението, в което се намират, и подтикнати от това, веднага отидоха да се приготвят.

Двете жени го оставиха може би за четвърт час да крачи сам в тази дълга стая, без да прояви нетърпение само благодарение на душевния си смут. Когато най-после се завърнаха, придружаваше ги висок мъж с дълго вълнесто палто и широка шапка, полите на която бяха обърнати надолу. Той остана почтително в сянка при вратата.

Помежду си двете се бяха уговорили така или по-скоро контесата бе наредила всичко така, когато Алин я предупреди, че жестоката вражда на Андре-Луи към маркиза прави немислимо да помръдне пръст да го спаси, ако узнае, че това е той.

Работата беше там, че въпреки близкото приятелство, което свързваше мосьо дьо Керкадиу и племенницата му с мадам дьо Плугастел, имаше няколко засягащи ги неща, относно които контесата бе в неведение. Едно от тях бе съществувалото по едно време намерение Алин да се омъжи за мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Това бе нещо, за което Алин (напълно естествено при състоянието на чувствата й) никога не бе споменавала, нито пък мосьо дьо Керкадиу бе някога намекнал за това след идването си в Мьодон, когато вече разбра колко невероятно е то да се осъществи.

Загрижеността на мосьо дьо Ла Тур д’Азир тогава, в деня на дуела, когато я видя полуприпаднала в каляската на мадам дьо Плугастел, бе проявена с благоприличие, което ни най-малко не издаваше истинския му интерес към нея, и следователно изглеждаше напълно естествена у човек, който трябва да се смята за причина на бедственото и положение. Също така мадам дьо Плугастел не беше изобщо разбрала, не разбираше и сега (понеже Алин не си беше направила труда да й отвори очите), че враждата между двамата мъже съвсем не е политическа, че спречкването им е по-друго от онези, които бяха карали Андре-Луи да ходи в Булонския лес всяка сутрин през онази седмица. Но беше разбрала поне това, че дори ако ненавистта на Андре-Луи нямаше друго основание, все пак този останал нерешен дуел е достатъчен като повод за страховете на Алин.

И затова предложи тази явна заблуда, а Алин се съгласи да стане пасивна съучастница. Направиха грешката да не предупредят за това и убедят мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Осланяха се напълно на факта, че голямото му желание да избяга от Париж ще го накара да се придържа строго към наложената му роля. Не бяха включили в сметката странното чувство за чест, което движеше мъже като господин маркиза, възпитани в духа на кодекс от притворства.

Андре-Луи се обърна да огледа тази загърната фигура, изникнала от тъмните дълбини на салона. Когато светлината заля бялото му слабо лице, лъжливият лакей трепна. В следващия миг той също пристъпи напред в осветения кръг и рязко свали широкополата шапка от главата си. При това движение Андре-Луи забеляза, че ръката му е изящна и бяла и че някакъв скъпоценен камък блесна на един от пръстите. След това затаи дъх и се скова цял, когато позна открилото се пред него лице.

— Мосьо — заговори този твърд, горд мъж, — не мога да се възползувам от незнанието ви. Ако тези дами могат да ви убедят да ме спасите, трябва поне да знаете кого спасявате.

Той стоеше там до масата, много изправен, изпълнен с достойнство, готов да загине, щом трябва, както бе живял — без страх и без измама.

Андре-Луи пристъпи бавно, докато стигна масата на отсрещната страна, и тогава най-сетне мускулите на лицето му се отпуснаха и той избухна в смях.

— Вие се смеете? — рече мосьо дьо Ла Тур д’Азир навъсено, с обида в гласа си.

— Това е дяволски забавно — каза Андре-Луи.

— Имате много чудновато чувство за хумор, мосьо Моро.

— Да, съгласен съм. Неочакваното винаги ми действува така. Виждал съм във вас много неща в течение на познанството ни. Тази вечер вие сте едничкото, което не бях очаквал да видя въз вас: честен човек.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир трепна. Но не направи опит да отговори.

— Поради това, мосьо, склонен съм да бъда снизходителен. Вероятно е глупаво. Но вие ме победихте с изненадата. Давам ви три минути, мосьо, в които да напуснете този дом и да се погрижите сам за безопасността си. Какво ще ви се случи след това, няма да ме интересува.

— Ах, не, Андре! Слушай… — започна с неизразима болка мадам.

— Извинете, мадам. Това е най-многото, което ще направя, а дори и така вече престъпвам онова, което смятам за свой дълг. Ако мосьо дьо Ла Тур д’Азир остане, той не само погубва себе си, но излага на смъртна опасност и вас. Защото, ако не се махне веднага, ще дойде с мен в щаба на секцията и само след час секцията ще набучи главата му на пика. Това е всеизвестен контрареволюционер, рицар на камата, един от тези, които изкараното от търпение население е твърдо решило да унищожи. Сега, мосьо, знаете какво ви очаква. Решете сам, заради тези дами, и то без да се бавите.

— Но ти не знаеш, Андре-Луи! — Мадам дьо Плугастел бе обзета от неописуемо терзание. Тя дойде при него и стисна рамото му. — За бога, Андре-Луи, имай милост към него! Трябва да имаш милост!

— Но аз тъкмо това правя, мадам: оказвам му милост, по-голяма, отколкото е заслужил. И той го знае. Съдбата се е намесила много странно в нашите интереси, като ни е събирала тази вечер. Би могло почти да се каже, че съдбата най-после налага възмездие върху него. Въпреки всичко заради вас аз няма да се възползувам от това, при положение, че той постъпи незабавно, както му предложих аз.

Сега маркизът заговори с леден тон от другата страна; на масата и докато говореше, дясната му ръка се раздвижи под широките гънки на палтото.

— Радвам се, мосьо Моро, че държите с мен този тон. Така ме освобождавате от последните скрупули. Вие заговорихте току-що за съдбата и аз трябва да се съглася с вас, че тя се е намесила странно, макар и не с тази цел, която имате предвид. От години вие преднамерено стоите на моя път и ми пречите на всяка крачка, държите ме под вечна заплаха. Упорито сте се мъчили да ми вземете живота по най-различни начини, първо подмолно и най-сетне открито. Намесата ви в личните ми дела погуби най-възвишените ми надежди… може би по-резултатно, отколкото сте си представяли. През цялото това време сте били моя зъл гений. А освен другото сте и един от подбудителите на връхната точка на отчаянието, до която стигнах тази вечер.

— Чакайте! Слушайте! — Мадам дьо Плугастел се задъхваше. Тя се откъсна от Андре-Луи, сякаш движена от някакво предчувствие за онова, което предстоеше, Жерве! Това е ужасно!

— Да, ужасно, но и неизбежно. Сам си го е навлякъл. Аз съм изпаднал в отчаяние, беглец на загубена кауза. Този човек държи ключовете на спасението, А освен това между него и мен има сметка за уреждане.

Ръката му най-после се показа изпод палтото — тя стискаше пистолет.

Мадам дьо Плугастел изпищя и се хвърли отгоре му. Паднала на колене, тя се вкопчи с всички сили в ръката на маркиза.

Напразно се мъчеше Ла Тур да се освободи от стисналите го ръце.

— Терез! — извика той. — Луда ли сте? Нима ще погубите и мен, и себе си? Тази твар носи пропуските, които означават избавление за нас. Сам той е едно нищо.

Някъде зад тях Алин, чийто съобразителен ум подсказа начина да се стигне до шах и мат, задъхана, ужасена свидетелка на тази сцена, рязко проговори:

— Изгори пропуските, Андре-Луи. Изгори ги веднага, ей там на свещите.

Обаче Андре-Луи се беше възползувал от мигновеното безсилие на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и бе извадил и той пистолет.

— Мисля, че ще е по-добре да му изгоря живота вместо това — каза той. — Дръпнете се от него, мадам!

Вместо да се подчини на тази властна заповед, мадам дьо Плугастел се изправи на крака, за да закрие маркиза с тялото си. Но все още не пускаше ръката му и я стискаше с неподозирана сила, с което го лишаваше от възможността да използува пистолета.

— Андре! За бога, Андре! — изхриптя тя през рамо.

— Дръпнете се, мадам! — заповяда й той пак, още по рязко. — Нека този убиец получи заслуженото. Той поставя в опасност живота на всички ни, а своя е проиграл още преди години. Дръпнете се!

Той се втурна напред с намерението да стреля във врага през рамото й, а Алин изтича твърде късно, за да му попречи.

— Андре! Андре!

Запъхтяна, без да може да поеме дъх, с измъчено лице, стигнала до истерия, обезумялата контеса издигна най-сетне сигурна, страшна преграда между омразата на тези мъже, всеки от тях твърдо решил да вземе живота на другия.

— Той е твой баща, Андре! Жерве, това е твой син! Писмото там… на масата… О, боже! — И тя рухна съвсем без сили на земята и се сви там, разридана, в краката на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

XVПРОПУСКЪТ

Над тялото на тази конвулсивно ридаеща жена — майка на единия и любовница на другия — очите на двамата смъртни врагове се срещнаха, изпълнени със смайване, ужас и интерес, които не им позволяваха да промълвят нито дума.

Оттатък масата, сякаш превърната в камък от това стигнало възможната връхна точка на ужаса откритие, стоеше Алин.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се раздвижи пръв. В зашеметената му глава възникна мисълта, че мадам дьо Плугастел е споменала някакво писмо, което било на масата. Без някой да го спре, той пристъпи натам. След съобщението си мадам дьо Плугастел не се страхуваше вече от последиците и затова го пусна да върви. Той мина с несигурни крачки край този свой новонамерен син и вдигна листа, който, лежеше до свещника. Дълъг миг стоя и го чете, без някой да му обърне внимание. Алин не сваляше изпълнен с изненада и състрадание поглед от Андре-Луи, а Андре-Луи като хипнотизиран гледаше втрещено надолу към майка си.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир бавно прочете писмото. След това много тихо го остави на мястото му. Следващата му грижа, като син на превзето общество, строго възпитан да потиска чувствата, бе да възвърне самообладанието си. Сетне се приближи пак до мадам дьо Плугастел и се наведе да я вдигне.

— Терез — промълви той.

Покорна по инстинкт на вложената в тази дума заповед тя на свой ред направи усилие да се изправи и да се овладее. Маркизът полузаведе, полузанесе контесата до креслото край масата.

Андре-Луи ги гледаше. Все още зашеметен и объркан, той не направи никакъв опит да помогне. Като насън видя маркизът да се навежда над мадам дьо Плугастел. Като насън го чу да пита:

— Откога знаете това, Терез?

— Аз… аз винаги съм го знаела… винаги. Бях поверила сина си на Керкадиу. Видях го веднъж като дете… Ах, какво значение има това?

— Защо никога не е било казано на мен? Защо ме измамихте? Защо ми казахте, че детето умряло няколко дена след раждането? Защо, Терез? Защо?

— Беше ме страх. Мислех… мислех, че ще е по-добре така: никой, никой, дори и вие, да не знае. И никой не е знаел освен Кентен до снощи, когато, за да го накара да дойде тук и да ме спаси, той се видял принуден да му каже.

— Ами аз, Терез? — настояваше маркизът. — Аз имах право да зная.

— Имали сте право? Какво можехте да направите? Да го признаете? Ами после? Ха! — Това бе чудновато, отчаяно изсипване. — Ами Плугастел, ами моето семейство! Ами вие, след като ме бяхте разлюбили, след като страхът от гласността бе задушил обичта! Защо е трябвало да ви кажа тогава? Защо? Аз нямаше да ви го кажа и сега, ако бе имало някакъв друг изход да… да ви спася двамата. Веднъж вече изстрадах също такива ужасни опасения, когато двамата се бихте в Булонския лес. Бях тръгнала да предотвратя дуела, когато ме срещнахте. Щях да разкрия истината като крайно средство да попреча на този ужас. Но господ милостиво ми спести тази необходимост.

Никому от тях не беше дошло на ум да се усъмни в думите й, колкото и невероятни да изглеждаха. Ако някой се беше усъмнил, последните признания щяха да стопят всички съмнения и да обяснят (както и обясниха) много неща, до този миг неясни на присъствуващите.

Мосьо льо Ла Тур д’Азир, сломен, отиде със залитане до един стол и тежко се отпусна на него. Загубил за миг присъствие на духа, той зарови измъченото си лице в ръцете си.

През отворените към градината прозорци долетя от далечината едва доловимо биене на барабан, да напомни на присъствуващите за това, което ставаше наоколо Но звукът заглъхна, без да бъде чут. Сигурно на всеки му се струваше, че тук е изправен лице срещу лице с ужас, по-голям от всички ужаси, които може би измъчваха Париж. Най-после Андре-Луи заговори и гласът му беше равен и неизразимо студен.

— Мосьо дьо Ла Тур д’Азир — каза той, — вярвам, ще се съгласите, че подобно разкритие, което едва ли може да бъде по-противно и по-ужасяващо за вас, отколкото е за мен, нищо не променя, понеже не може да заличи нищо от това, което се е натрупало помежду ни. Или, ако променя, то е само за да добави нещо към тази сметка. И все пак… — Ах, каква полза има да говорим! Ето, мосьо, вземете този пропуск, издаден за лакея на мадам дьо Плугастел, и се спасявайте с него, както можете. В замяна ще ви помоля да имате любезността да не допуснете да ви видя или чуя някога пак.

— Андре! — Майка, му се обърна към него с този вик. И, още веднъж с въпроса: — Нямаш ли сърце? Какво ти е направил, та да храниш към него такава ожесточена омраза?

— Ще чуете, мадам. Веднъж, преди две години, в същата тази стая ви разказах за човек, който зверски уби най-скъпия ми приятел и прелъсти момичето, за което щях да се оженя. Този човек е мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Тих стон бе единственият и отговор. Тя закри лицето си с ръце.

Маркизът отново бавно се изправи. Той бавно пристъпи, устремил изпитателния поглед на горящите си очи в лицето на своя син.

— Вие сте корав — рече той сурово. — Но тази коравост ми е позната. Тя идва от кръвта, която тече в жилите ви.

— Пощадете ме от това — подхвърли Андре-Луи.

Маркизът кимна.

— Няма да го споменавам пак. Но искам поне да ме разберете, и вие също, Терез. Обвинявате ме, господине, че съм заклал най-близкия ви приятел. Ще призная, че средствата, до които прибягнах, може би не бяха достойни. Но с какви други средства разполагах, за да се справя с една неотложна нужда, съществуването на която се е потвърждавало ден след ден оттогава насам? Мосьо дьо Вилморен: беше революционер, човек с нови идеи, които трябваше да сринат обществото и да го изградят наново по-близко до желанията на такива като него. Аз принадлежах към класата, която също тъй основателно желаеше обществото да остане такова, каквото беше. То беше по-добро не само за мен и моята класа, но аз твърдя и вие трябва още да ми докажете моята неправота, че то е по-добро така за целия свят, че всъщност някакво друго мислимо общество не е възможно. Всяко човешко общество трябва по необходимост да се състой от няколко слоя. Може да го разбъркате временно в едно аморфно цяло чрез една подобна революция, но само временно. Скоро хаосът — всичко, което вие и такива като вас можете да докарате — трябва да бъде прекратен или той ще погуби живота; а с възстановяването на реда идва и възстановяването на различните слоеве, необходими за едно организирано общество. Онези, които вчера са били на върха, може да се намерят в новия ред изхвърлени, без някаква изгода за цялото общество. Именно на тази промяна се противопоставях. Аз се борех срещу духа й с всички възможни оръжия, когато и където и да се сблъсквах с него. Мосьо дьо Вилморен бе подстрекател от най-лошите, човек, чието красноречие, изпълнено с лъжливи идеали, заблуждаваше нещастните невежи и ги караше да повярват, че предполагаемата промяна щяла да направи света по-добро място за живот. Вие сте интелигентен човек и бих искал да ми отговорите от все сърце и съвест дали това е вярно, или възможно. Вие знаете, че то не е вярно; знаете, че то е гибелна доктрина; а това, което я правеше по-лоша, излязла от устата на мосьо дьо Вилморен, бе, че той беше искрен и красноречив. Гласът му представляваше опасност, която трябваше да се премахне, да се заглуши. То бе необходимо да се направи за самозащита. И аз го направих за самозащита. Нямах нищо против самия мосьо дьо Вилморен. Той беше човек от моята класа, благородник с приятни обноски, симпатичен, достоен за уважение и способен. Вие смятате, че съм то убил заради удоволствието да убивам, като някакъв звяр от джунглата, който се нахвърля върху предопределената му от природата плячка. Такава е грешката ви от самото начало. Аз извърших това убийство с най-голямо нежелание — ах, спестете ми вашия присмех! — не ви лъжа. Никога не съм лъгал. И ви се кълна сега тук във всичките надежди да спася душата си, че казвам истината. Това, което вършех, ме отвращаваше. Въпреки всичко, заради самия себе си, заради моята класа, трябваше да го направя. Запитайте се дали мосьо дьо Вилморен би се поколебал и миг, ако с отнемането на моя живот би могъл поне малко да ускори осъществяването на утопичните си мечти… По-нататък. Вие решихте, че най-сладкото отмъщение ще бъде осуетяването на моите стремежи, като възкресите в себе си гласа, който аз бях накарал да млъкне, и продължите фантастичното апостолство на равенството, подето от мосьо дьо Вилморен. Липсвало ви е прозрението, което да ви покаже, че господ не е създал хората равни. Е, тази вечер сте в състояние да отсъдите кой от нас е бил прав и кой крив. Виждате какво става тука в Париж. Вие виждате страшния призрак на анархията да крачи из една изпаднала в хаос страна. Може би имате достатъчно въображение, за да си представите какво може да се очаква. И нима се самоизмамвате, че от тази мръсотия и разруха ще се издигне някакво общество с идеална форма? Не разбирате ли, че обществото трябва час по-скоро да се избави от всичко това и да се възстанови? Но защо да говоря повече? Навярно съм казал достатъчно, за да ви накарам да разберете единственото, което има значение: че аз убих мосьо дьо Вилморен в изпълнение на дълга към моята класа. И истината, която, макар да ви се стори оскърбителна, би следвало и да ви убеди, е, че тази вечер мога да гледам на извършеното с равнодушие, без никакво угризение, като оставим настрана всичко, което лежи между вас и мен. Когато, коленичил до трупа на приятеля си онзи ден в Гаврийак, вие ме оскърбявахте и предизвиквахте, ако бях тигър, за какъвто ме смятате, сигурно щях да убия и вас. Аз съм, както вярвам да знаете, човек избухлив. Въпреки това сдържах естествения гняв, който събудихте в мен, понеже можех да простя една обида към самия мен, докато не можех да отмина една обмислена нападка срещу моята класа.

Той замълча за миг. Андре-Луи стоеше скован, слушаше и недоумяваше. Другите — също. После господин маркизът заговори пак, но не с такава сигурност:

— По въпроса за мадмоазел Бине нямах късмет. Аз ви напакостих без умисъл. Не съм знаел нищо: за отношенията помежду ви.

Най-сетне Андре-Луи го прекъсна рязко с въпроса:

— Щеше ли да има за вас някакво значение, ако знаехте?

— Не — отговори откровено маркизът. — Аз притежавам грешките на моята класа. Не мога да твърдя, че някакви скрупули като тези, които споменавате, биха имали тежест за мен. Но можете ли, в случай че сте способен да съдите за нещо безпристрастно, можете ли да хвърлите върху мен много голяма вина заради това?

— Ако взема под внимание всичко, мосьо, много скоро ще ми се наложи заключението, че е невъзможно да обвиниш никого в нищо на този свят; че всички ние сме пионки на провидението. Вижте, мосьо, това събиране… това семейно събиране тука тази вечер, докато там вън… О, боже мой, хайде да сложим край! Да си тръгнем всеки по своя път и да напишем „край“ на тази ужасна глава в нашия живот.

Мосио дьо Ла Тур д’Азир мълком го изгледа сериозно, тъжно.

— Може да е най-добре — каза накрая той полугласно и се обърна към мадам дьо Плугастел: — Ако има някаква злина която трябва да призная в живота си, злина, за която горчиво да се разкайвам, това е тази, която извърших към вас, скъпа моя…

— Не сега, Жерве! Не сега! — прекъсна го контесата със сподавен глас.

— Сега… за първи и последен път. Аз си отивам. Не вярвам да се срещнем някога пак… да имам случай да видя някого от вас отново… вас, които би трябвало да ми бъдете най-близки и най-скъпи. Ние сме всички, казва той, пионки на провидението. Но не съвсем. Провидението е разумна, целенасочена сила. Ние приживе плащаме за злото, което вършим приживе. Това е урокът, който научих тази вечер. Чрез един акт на изневяра, без да зная, аз създадох син, който в също такова неведение за родствената ни връзка стана злият гений на моя живот, той заставаше на пътя ми и ми пречеше, а накрая помогна за моето падение и унищожение. Това е справедливо — в поетичния смисъл справедливо. Моето пълно и безропотно приемане на този факт е единственото изкупление за греха, което мога да ви предложа.

Маркизът се наведе и пое ръката на контесата — тя лежеше отпусната в скута й.

— Сбогом, Терез! — Гласът му се пресече. Беше изчерпал докрай желязното си самообладание.

Тя се изправи и се притисна до него за миг, без да се срамува от другите. Пепелта на този погребан роман бе дълбоко разровена тази нощ и дълбоко на дъното се бяха намерили няколко тлеещи въглена, които припламнаха ярко сега, преди окончателно да угаснат. Но въпреки това контесата не направи опит да задържи маркиза. Разбираше, че техният син е посочил единствения мъдър, единствения възможен път, и бе благодарна, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир го прие.

— Да ви пази господ, Жерве — промълви тя полугласно. — Вземете пропуска и… ми се обадете, когато бъдете в безопасност.

Той стисна лицето й между дланите си за миг, след това много нежно я целуна и остави. Съвсем изправен и външно спокоен, той отново погледна Андре-Луи, който му протягаше лист хартия.

— Ето пропуска, мосьо. Вземете го. Това е първи и последен подарък от мен и положително последното, което някога би ми дошло на ум да направя: да ви подаря живота. В известно отношение сега сме квит. Иронията на това положение, господине, не е моя, а на съдбата. Вземете пропуска, мосьо, и си идете с мир.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир го взе. Очите му жадно се вглеждаха в слабото лице пред него, тъй сурово и сковано. Той мушна листа в пазвата си и тогава рязко, конвулсивно, протегна ръка. В очите на сина му се четеше въпрос.

— Да бъде мир между нас, за бога — рече хрипливо маркизът.

Жалост се събуди най-сетне в Андре-Луи. Лицето му се посмекчи. Той въздъхна.

— Сбогом, мосьо — каза той.

— Вие сте твърд — забеляза баща му с тъга. — Но може би имате право да бъдете. При други обстоятелства бих се гордял с такъв син. Но както е всъщност… — Той се прекъсна рязко и също толкова рязко добави: — Сбогом!

После пусна ръката на сина си и направи крачка назад. Двамата се поклониха официално един на друг. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се поклони в пълно мълчание на мадмоазел дьо Керкадиу — поклон, в който имаше нещо безвъзвратно нещо окончателно.

Сетне се обърна и сковано напусна стаята, а с това и живота на всички тях. Месеци по-късно те щяха да чуят че е постъпил на служба при австрийския император.

XVIИЗГРЕВ

Андре-Луи бе поизлязъл на въздух следната сутрин на терасата в Мьодон. Беше рано и току-що изгрялото слънце превръщаше в брилянти капките роса, неизсъхнали още по-моравата. Долу в долината, на пет мили оттук, утринните мъгли се вдигаха над Париж. Но колкото рано и да беше, този дом на хълма бе вече буден, оживен от приготовления! за предстоящото заминаване.

Андре-Луи беше дошъл предишната вечер благополучно от Париж с майка си и Алин, а днес всички трябваше да потеглят за Кобленц.

Андре-Луи се разхождаше с ръце на гърба и глава, наведена между повдигнатите рамене (защото животът никога не бе му предлагал повече материал за размишления); скоро-през една от стъклените врати при него дойде от библиотеката Алин.

— Рано си се вдигнал — поздрави го тя.

— О, изобщо не съм си лягал. Не — успокои я той в отговор на възклицанието и, — прекарах нощта или по-скоро-каквото бе останало от нея седнал на прозореца и си мислех.

— Клетият ми Андре!

— Ти прекрасно определи състоянието ми. Много съм клет, защото нищо не зная и нищо не разбирам. Това състояние не е бедствено, докато човек не го осъзнае. Тогава… — Той разпери ръце и ги отпусна пак. Лицето му, както тя забеляза, беше много измъчено и изпито.

Алин закрачи с него край старата гранитна балюстрада през която мушкатото бе метнало зелената си и алена мантия.

— Реши ли какво ще правиш? — попита го тя.

— Реших, че нямам избор. Трябва да емигрирам и аз. Имам късмет, че мога да го направя, че сред вчерашния хаос в Париж не можах да намеря никого, пред когото да се явя, каквато глупост имах намерението да сторя, иначе можеше вече да не съм въоръжен ей с това — Той извади от джоба всесилните пълномощия на Комисията на дванадесетте, които нареждаха всички французи да му оказват пълно съдействие — каквото може да поиска от тях, и предупреждаваха онези, които биха помислили да го възпрепятствуват, че ще извършат това на свой риск. Той ги разгърна пред нея. — С това нещо ще ви заведа здрави и читави до границата. През границата ще трябва да ме преведат мосьо дьо Керкадиу и мадам дьо Плугастел и тогава ще сме квит.

— Квит? — повтори девойката. — Но нали не ще можеш, да се върнеш!

— Ти схващаш, разбира се, колко голямо желание имам! да го направя. Дете мое, след ден-два ще има разследвания. Ще се интересуват какво е станало с мен. Ще узнаят едно-друго. Тогава ще започне търсенето. Но дотогава ние ще сме стигнали доста далеч, твърде далеч, за да бъде възможно някакво преследване. Нима си представяш, че бих могъл изобщо да дам на правителството някакви задоволителни обяснения за отсъствието си… при положение, че остане някакво правителство, на което да ги дам?

— Искаш да кажеш… че ще пожертвуваш своето бъдеще, попрището, което си прегърнал? — Това съвсем я смая. — Но къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Ах, нещо. Само си помисли, че за четири години съм бил адвокат, политик, фехтувач и шут… особено последното. Винаги ще се намери място на света за Скарамуш. Освен това знаеш ли, че съвсем не като Скарамуш съм бил чудновато пестелив? Сега съм собственик на малко стопанство в Саксония. Мисля, че земеделието ще ми е по вкуса. То е съзерцателно занятие, а аз в крайна сметка не съм човек на действието. Нямам нужните качества за такава роля.

Алин го погледна в лицето и в тъмносините й очи се мярна тъжна усмивка.

— Чудя се дали има някаква роля, за която да нямаш нужните качества.

— Наистина ли? И все пак не можеш да кажеш, че съм постигнал успех в коя да е от тези, които съм играл. Винаги съм свършвал с бягство. И сега бягам от едно процъфтяващо училище по фехтовка, което вероятно ще стане собственост на Льо Дюк. Така е поради това, че се впуснах в политиката, от която също бягам. Бягството е единственото нещо, в което отбелязвам блестящи успехи. То също е атрибут на Скарамуш.

— Защо винаги се присмиваш на себе си? — учуди се девойката.

— Навярно защото виждам, че съм част от този побъркан свят. Да не искаш да го взимам сериозно? Съвсем щях да си загубя ума в такъв случай, особено след като открих родителите си.

— Недей, Андре! — примоли му се тя. — Ти знаеш, че не си искрен.

— Разбира се, че не съм. Можеш ли да очакваш от някого да бъде искрен, когато двуличието е основната черта на човешката природа? С него сме захранени, на него ни учат, с него живеем и рядко си даваме сметка за него. А аз, който критикувам всичко това в тази прекрасна, подарена от господа утрин, съм най-отявленият и най-презреният лицемер между всички. Точно това, осъзнаването на тази истина, ме държа буден цялата нощ. Цели две години съм преследвал с всички средства в кръга на моите сили… мосьо Дьо ла Тур д’Азир.

Той се прекъсна, преди да изрече името — прекъсна се, сякаш се двоумеше как да нарече маркиза.

— И целите тези две години съм мамил себе си за подбудата, която ме е карала да го правя. Той говори за мене снощи като за злия гений на неговия живот и призна, че то е било справедливо. Може да е бил прав и поради това не е изключено, че дори да не беше убил Филип дьо Вилморен, положението щеше да си остане същото. Наистина днес съм сигурен, че е щяло да си остане така. Ето защо наричам себе си лицемер, нещастен, самозалъгващ се лицемер.

— Но защо, Андре?

Той се спря и я загледа.

— Защото се стремеше да те спечели теб, Алин. Защото само с това щеше да ме опълчи срещу себе си, напълно непримирим. Поради това трябва да съм напрягал и сетния си нерв да го погубя, та да не допусна ти да станеш плячка на собствената си амбиция. Не искам да говоря за него повече, отколкото трябва. След този разговор надявам се да не заговоря за него никога пак. Преди жизнените ни пътища да се кръстосат, аз знаех за него какво представлява, знаех славата, която се носеше за него из околността. Още тогава ми беше противен. Ти го чу да споменава снощи за нещастната малка Бине. Чу го да търси оправдание за грешката си в своя начин на живот, възпитанието си. На това не може да се отговори нищо, предполагам. Той съответствува на своя тип. Достатъчно! Но за мен бе въплъщение на злото, също както ти винаги си била въплъщение на доброто; той бе въплъщение на греха, също както ти си въплъщение на доброто. Бях те въздигнал толкова високо, Алин, толкова високо, и все пак не по-високо, отколкото заслужаваше. Можех ли тогава да понеса ти да бъдеш развенчана поради амбиция, можех ли да понеса злото, което ме отвращаваше, да се съчетае с доброто, което обичах? С какво можеше да свърши това, ако не със собственото ти проклятие, както ти казах тогава в Гаврийак? Поради това отвращението ми от него се превърна в лична, действена омраза. Аз реших да те спася на всяка цена от такава ужасна съдба. Ако беше могла да ми кажеш, че го обичаш, щеше да бъде друго. Щях да се надявам, че в един съюз, осветен от любов, ти ще го издигнеш до висотата на собствената си непорочност. Но да се съгласиш поради съображения за издигане в обществото да станеш негова другарка, без любов… О, това беше низко и отчайващо! И затова аз поведох борба против него — плъх срещу лъв, — безпощадна борба, докато разбрах, че любовта е изместила амбицията в сърцето ти. Тогава се отказах.

— Докато си разбрал, че любовта е изместила амбицията! — Сълзи се бяха събрали в очите й, докато той й говореше. Сега изумлението пресече чувството — Но кога си разбрал това? Кога?

— Бях… бях сгрешил. Сега зная. Обаче тогава… положително, Алин, тогава сутринта, когато дойде да ми семолиш да не отида на дуела си с него в Булонския лес, ти беше подтикната от известна грижа за него.

— За него? Това беше грижа за теб! — извика тя, без да мисли какво казва.

Но това не го убеди.

— За мен ли? Когато си знаела… когато цял свят знаеше какво вършех всеки ден в течение на една седмица!

— Ах, но маркизът не беше като другите, с които ти се беше дуелирал. Той имаше много голяма слава. Чичо ми го смяташе за непобедим и ме убеди, че ако излезеш срещу него, нищо не може да те спаси.

Андре-Луи я загледа навъсено.

— Защо са тези работи, Алин? — попита той доста сурово. — Мога да разбера, че като си се променила оттогава, ще ти се иска сега да отречеш онези чувства. Това е присъщо на жените, предполагам.

— Ах, какво говориш, Андре? Колко грешиш! Това, което ти казах, е самата истина!

— И сигурно от грижа за мен си припаднала, когато си го видяла да се връща ранен от дуела? Това е, което ми отвори очите.

— Ранен ли? Не бях видяла раната му. Видях го да седи жив и явно невредим в ландото си и направих заключението, че те е убил, както беше казал, че ще направи. Какво друго заключение можех да направя?

Светлина заслепи очите на Андре-Луи — бляскаво, ослепително — и това го уплаши. Той се отдръпна назад, вдигнал ръка на челото.

— И затова ли припадна? — попита той с недоверие.

Тя го гледаше, без да отговори. Когато започна да съзнава колко много се е издала в желанието да го накара да разбере грешката си, в очите й се появи внезапен страх.

Андре-Луи й протегна двете си ръце.

— Алин! Алин! — Гласът му се пресече при името й. — Аз съм бил…

— Ах, слепият ми Андре, винаги си бил ти… винаги! Никога, никога не съм мислила за него, дори за брак без любов, освен веднъж за много кратко, когато… когато в живота ти влезе онова момиче от театъра, и тогава… — Тя млъкна, сви рамене и извърна глава. — Реших да последвам амбицията, понеже не ми беше останало нищо друго.

Той се съвзе и рече:

— Разбира се, аз сънувам или съм луд.

— Сляп си, Андре, само сляп — увери го девойката.

— Сляп там, където би било чиста дързост да виждам.

— И все пак — отговори му тя с дяволитостта на тази Алин, която познаваше от едно време — не съм забелязвала някога да ти липсва дързост.

Мосьо дьо Керкадиу, когато излезе след миг през стъклената врата на библиотеката, ги съзря хванати за ръце да се гледат блажено, сякаш всеки от двамата виждаше рая в лицето на другия.