Скрити тайни

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Зарята бе едно, но когато представителките на семейство Калхун се събираха, за да планират тържеството по случай годежа на Коко, излитаха ракети и се отправяха към звездите.

Обмислиха всички възможности, от маскен бал до круиз на лунна светлина, докато накрая всички се съгласиха да организират вечеря и танци под звездите. Имаха само седмица, за да смогнат с всичко, и затова разпределиха задачите.

Меган си отделяше по малко време всеки ден, за да излъска среброто, да измие кристала до блясък и да избели ленените покривки и салфетки.

— Прекалено много шумотевица. — Колийн потропваше с бастуна, докато приближаваше шкафа, където Меган броеше салфетките. — Когато жена на нейната възраст се закачи за някой мъж, би трябвало да прояви достатъчно здрав разум и да го стори дискретно.

Меган загуби бройката и търпеливо започна отначало.

— Не обичаш ли събиранията, лельо Колийн?

— Само когато има причина. Никога не съм смятала, че доброволно да се подложиш на някой мъж, може да се нарече повод за празнуване.

— Не е така при Коко. Холандеца я обожава.

— Хм. Времето ще покаже. Щом мъжът ти надене пръстена, вече нито е мил, нито пък се подчинява. — Пронизващите й очи се приковаха в Меган. — Не е ли това причината да отблъскваш онзи моряк с широките рамене? Страхуваш се какво ще излезе, след като кажете „да“.

— Не, разбира се. — Меган остави купчинка ленени салфетки настрани, преди отново да обърка бройката. — А ние говорехме за Коко и Холандеца, не за мен. Тя заслужава да бъде щастлива.

— Не всеки получава това, което заслужава — изстреля в отговор Колийн. — Ти би трябвало да го знаеш, или греша.

Изгубила всякакво търпение, Меган се врътна към нея.

— Просто не разбирам защо се опитваш да развалиш нещата. Коко е щастлива и аз съм щастлива. Полагам всички усилия, за да бъде и Натаниъл щастлив.

— Само че не съм забелязала да си си купила портокалови цветчета, момиче.

— Бракът не предлага отговор на всеки. Поне така е било при теб.

— А-а-а, аз съм прекалено умна, за да попадна в този капан. Може пък ти да си точно като мен. Мъжете идват и си отиват. Може и предопределеният за теб да си отиде с останалите, да го подминеш, не е ли така? Ала ние знаем какво представляват те в душата си. — Колийн се доближи още повече и прикова погледа на Меган. — Видели сме най-лошия тип от другия пол. Онези с егоизма, жестокостта, дето не знаят що е чест и етика. Може би в даден момент от живота ни се появява някой, който ни се струва различен. Само че ние сме прекалено мъдри, прекалено предпазливи, за да предприемем фаталната стъпка. Прекарваме си живота сами, но поне знаем, че нито един мъж не притежава властта да ни нарани.

— Не съм сама — отвърна неубедително Меган.

— Не си, имаш син. Някой ден той ще порасне и ти ще си го възпитала добре, ала той ще отлети от семейното гнездо, за да си свие свое. — Колийн поклати глава и за момент се стори толкова непоносимо тъжна на Меган, че младата жена протегна ръка към нея. Само че възрастната се изправи и вирна брадичка. — Със задоволство ще си казваш, че си избегнала капана на брака, както правех аз. Да не би да си мислиш, че никой не ме е искал? Имаше един — продължи Колийн, преди Меган да заговори. — Той за малко да ме прилъже, преди да съм се осъзнала, преди да го отпратя, преди да съм се подложила на ада, който преживя майка ми. — Устните на Колийн се свиха при спомена. — Той се опита да я пречупи във всяко отношение, с правилата си, с парите, с желанието си да притежава. Накрая я уби, а сетне бавно и постепенно полудя. Но това не стана от чувство за вина. Това, което го гризеше отвътре, бе мисълта, че бе загубил нещо, което никога не бе притежавал. Затова махна от къщата всичко, което му е напомняше за нея, и се заключи в собствения си ад.

— Съжалявам — прошепна Меган. — Толкова съжалявам.

— Заради мен ли? Аз съм стара и отдавна е минало времето някой да скърби заради мен. От опит научих много, както и ти. Никога не се доверявай, никога не рискувай. Нека Коко се порадва на портокаловите цветчета, ние двете с теб ще се радваме на свободата си.

Тя се отдалечи с немощната си схваната походка и остави Меган да се бори с нахлулите в душата й вълни от чувства.

Колийн грешеше, каза си тя и отново се зае със салфетките. Тя не бе нито студена, нито пък се държеше настрани, за да отблъсне любовта. Само преди няколко дни открито призна тази любов. Нямаше да позволи сянката на Бакстър да помрачи това, което имаха с Натаниъл.

Не, вече й беше позволила. Уморено се облегна на рамката на вратата. Беше й позволила и не знаеше дали ще успее да промени нещата. Любовта и любенето не означаваха обвързване. Никой не го знаеше по-добре от нея. Беше обичала Бакстър с цялата си душа, той бе нейната вселена. Точно това бе сянката. Въпреки че вече знаеше, че чувствата й към Натаниъл са по-истински, по-дълбоки, не успяваше напълно да разсее съмненията.

Трябваше отново да премисли нещата на спокойствие, веднага щом й останеше време. Отговорът си беше там, каза си Меган, трябва само да го потърсиш и да си сигурна, че ще го намериш. Просто се налагаше да прехвърли данните.

Остави грижливо сгънатите салфетки, изпълнена с недоволство. Що за жена беше тя, запита се сама. Опитваше се да превърне чувствата в уравнения, сякаш те представляваха някакъв код, който се налагаше да дешифрира, преди да опознае собственото си сърце.

На това трябваше да се сложи край. Щом не можеше да надникне в собственото си сърце, беше крайно време да…

Мислите й отлетяха незнайно къде, завихриха се и се спряха на една отделна идея, сякаш ястреб се спускаше към хукнал заек.

Мили Боже, код! Заряза разбърканите салфетки и хукна по коридора към спалнята си.

Счетоводната книга на Фъргюс си стоеше там, където я бе оставила, на самия край на бюрото. Грабна я и започна трескаво да прелиства страниците.

Може би не бяха нито акции, нито номера на сметки, осъзна Меган. Не беше нужно да е нещо толкова логично. Цифрите бяха записани в самия край на книгата след поне десет празни страници, оставени след последния отчет, записан от Фъргюс. В деня, в който Бианка бе починала.

Защо не се бе сетила по-рано? Тук нямаше нито дата, нито бе правена някаква проверка на баланса. Само празни листа. Чак после идваха цифрите, подредени с прибрания му почерк.

Дали не бе съобщение, зачуди се тя, нещо, което бе искал на всяка цена да запише, ала до което не бе искал да се добере някой любопитен. Признание за вина, дали бе възможно? Или пък молба да бъде проявено разбиране?

Меган седна и си пое няколко пъти дъх, за да се успокой. Това все пак бяха цифри. Нямаше нищо, което тя да не можеше да направи с цифрите.

Мина час, мина втори. Докато Меган работеше, бюрото й се отрупваше с подхвърлени ненужни листчета. Всеки път, когато спираше, за да починат очите й и да се поразведри, тя се чудеше дали не бе напълно полудяла, като реши, че в тази прашасала книга бе записан код.

Само че идеята не й даваше мира и я държеше прикована към бюрото. Чу вой на сирена, докато минаваше някакво корабче за обиколки. Следобедните сенки се удължиха и се приготвиха да посрещнат вечерта.

След всеки провален опит решимостта й нарастваше. Щеше да открие ключа. Колкото и време да й отнемеше, щеше на всяка цена да го открие.

Нещо прещрака в главата й и Меган спря, отпусна се назад и огледа отново написаното. Сякаш парчетата от мозайка се подредиха. Бавно и неуверено тя превърна цифрите в букви и кодът доби форма.

Първата дума бе Бианка.

— Мили Боже… — Меган притисна ръка към устните си. — Значи е истина.

Продължи бавно и постепенно, буква след буква, дума по дума. Когато вълнението се натрупа в гърдите й, тя го отблъсна. Този отговор можеше да бъде открит единствено със силата на мисълта. Чувствата само щяха да я накарат да прибърза, да направи грешка. Затова отново се съсредоточи в логическата последователност на кода.

Цифрите започваха да се размазват пред погледа й. Меган си наложи да затвори очи и да остави ума й да се проясни, преди отново да им се нахвърли. Пак отвори очи и зачете.

Останала без дъх, тя зачете нататък. Упътванията бяха простички, много точни. За мъж, започнал да полудява заради всичко, сторено от него, Фъргюс Калхун бе написал удивително смислени неща.

Меган натъпка листата в джоба си и забърза навън. Дори не помисли да каже на семейство Калхун. Нещо я подтикваше сама да приключи. Това, което й трябваше, бе в семейното крило, където течеше ремонт. Взе лост, длето, метър и се качи по извитите стълби към кулата на Бианка.

Беше идвала тук и преди и знаеше, че Бианка бе стояла на този прозорец, за да наблюдава скалите и да чака появата на Крисчън. Тук бе плакала, тук бе мечтала и починала.

Семейство Калхун бяха превърнали кулата в прелестно място с издути тумбести възглавнички на перваза на прозореца, красиви масички и китайски вази. Тапициран в плюш люлеещ се стол, кристална лампа.

Бианка би останала доволна.

Меган затвори тежката врата. Приготви метъра, за да последва указанията на Фъргюс. Метър и осемдесет от вратата, два и четиридесет от северната стена.

Без дори да помисля за пораженията, които щеше да причини, тя нави избелелия килим на цветя и подпъхна длетото между две дъски.

Работата се оказа трудна и много уморителна. Дървото наистина бе старо, но пък бе дебело и здраво. Някой го бе полирал безупречно. Меган натискаше и напъваше. Спираше единствено за да отпочинат напрегнатите й мускули, а когато светлината започна да намалява, се изправи, за да запали лампата.

Първата дъска поддаде с недоволно скърцане. Ако се замислеше с въображение, можеше да определи звука като писък на жена. От нея течеше пот, тя се прокле, че бе забравила да донесе фенерче. Каза си, че няма да мисли за паяци или за още по-страшни неща и пъхна ръка в зейналия отвор.

Стори й се, че напипа ръба на нещо скрито, ала колкото и да се протягаше, не успяваше да го хване. Изпълнена с решимост, Меган се зае да изкърти и следващата дъска.

Ругаеше както щръкналите трески, така и собствените си меки мускули, докато се напрягаше с всички сили да я откърти. С пъшкане отметна дъската настрани и, както бе задъхана, се просна на пода, за да пъхне ръка докрай в дупката.

Пръстите й докоснаха метал. Беше готова да заплаче. Дръжката за малко да се изплъзне от потните й пръсти, но тя успя да изтегли кутията и я сложи в скута си.

Не бе повече от тридесет сантиметра дълга и тридесет широка, и не бе особено тежка. Годините бяха натрупали много прах и мръсотия отгоре й. Меган нежно избърса основния пласт боклук. Пръстите й се поколебаха на ключалката, изгаряше от желание да я отвори, ала най-сетне се отказа.

Не беше нейна, за да я отваря.

— Нямам никаква представа къде може да бъде. — Аманда крачеше в гостната и размахваше ръце. — Нито е в кабинета си, нито пък в спалнята.

— Когато я видях за последно, се суетеше около шкафа с бельото. — Колийн остави чашата на масата. — Тя е възрастна жена. Може пък да е отишла да се поразходи.

— Да, но… — Сузана стрелна Кевин с поглед. Нямаше защо да се притеснява за детето, напомни си тя. Не трябваше да се притеснява, че с Меган нещо се бе случило, само защото тя никога не закъсняваше. — Може да е в градината. — Усмихна се и подаде бебето на Холт. — Ще отида да погледна.

— Аз ще отида. — Натаниъл се изправи. Не можеше да повярва, че Меган се бе увлякла в разходка из градината и бе забравила за уговорката им за вечеря. — Ако се появи, докато ме няма… — В този момент чу стъпките й и погледна към вратата.

Косата й бе рошава, очите огромни. Лицето и дрехите бяха почернели от мръсотия. Но затова пък тя се усмихваше възторжено.

— Извинявайте, че закъснях.

— Меган, какво, по дяволите, е това? — Слоун я гледаше изумен. — Изглеждаш така, сякаш си лазила из някой ров.

— Не точно. — Тя се засмя и прокара ръка през оплетената си коса. — Малко се поувлякох и загубих представа за времето. Слоун, взех назаем някои от инструментите ти. Оставих ги горе, в кулата.

— В…

Меган мина през стаята, впила очи в Колийн. Коленичи пред старата жена и постави кутията в скута й.

— Открих нещо, което ти принадлежи.

Колийн се намръщи, ала сърцето й блъскаше оглушително.

— Защо си решила, че ми принадлежи?

Меган нежно пое ръката на Колийн и я постави на прашния метал.

— Той я е скрил под пода в кулата, нейната кула, след като тя е починала. — Тихият й глас накара всички в стаята да замълчат. — Казва, че го е преследвал духът й. — Меган извади разгадания код от джоба си и го остави върху кутията.

— Не мога да го прочета — каза нетърпеливо Колийн.

— Аз ще ти го прочета. — Само че когато Меган пое листа, Колийн я сграбчи за китката.

— Чакай. Нека дойде Коко. Искам и тя да е тук.

Докато чакаха, Меган се изправи и се приближи до Натаниъл.

— Оказа се, че е код — каза му тя, преди да се обърне към останалите. — Цифрите в самия край на книгата. Не знам защо не се сетих по-рано… — След това се усмихна. — Предполагам, че търсех нещо очевидно, но днес се сетих. Просто така, изведнъж. — Меган спря, вдигна ръце, а след това отново ги пусна. — Извинете, трябваше да ви кажа още щом се сетих. Ала дори не помислих.

— Направила си точно каквото трябва — поправи я Лайла. — Ако трябваше да го открие някой от нас, досега да сме го открили.

— Това като търсене на съкровище ли е? — полюбопитства Кевин.

— Да. — Меган го привлече до себе си и разроши косата му.

— Нямам много време точно сега — недоволстваше Коко, докато Аманда я влачеше към стаята. — Точно когато е най-голямата лудница и всички вечерят.

— Сядай и млъкни — нареди Колийн. — Момичето трябва да прочете нещо. Сипете на леля си нещо за пиене — обърна се тя към Кейкей. — Може да й се прииска да си пийне. И на мен ми долей, така и така си станала. — Колийн вдигна блесналия си поглед към Меган. — Хайде, давай. Чети.

Когато зачете, пъхна ръката си в дланта на Натаниъл. Чу възклицанието на Коко, а сетне и въздишката й. И нейното гърло се бе стегнало от мъка, когато отпусна страницата.

— Затова… Качих се и изкъртих няколко дъски. И открих това.

Дори децата бяха притихнали, когато Колийн положи тънките си ръце върху кутията. Те потрепериха, след това се успокоиха, за да отворят закопчалката и повдигнат капака. Тя извади малка овална рамка, почерняла от годините.

— Снимка — каза Колийн с дрезгав глас. — Майка ми с мен, и Шон, и Итън. Правена е годината, преди да почине. Тогава бяхме седнали в градината в Ню Йорк. — Погали я и я подаде на Коко.

— О, лельо Колийн. Това е единствената снимка, на която сте всички.

— Тя я държеше на тоалетката си, за да я гледа всеки ден. Книга с поезия. — Колийн измъкна тънкото томче и го погали. — Колко обичаше да чете поезия. Това е Йейтс. Понякога ми четеше и ми казваше, че й напомня за Ирландия. И тази брошка. — Тя извади малка емайлирана брошка, украсена с теменужки. — Двамата с Шон й я подарихме за Коледа. Бавачката ни помогна, разбира се. Бяхме още много малки. Носеше я често. — Погали часовник с марказити, стрелката му оформена като стрела, извади и нефритено кученце, не по-голямо от палеца й. Имаше и други малки съкровища — гладък бял камък, две оловни войничета и цвете, отдавна разпаднало се на прах. След това се показаха четири реда перли, спали десетилетия в кадифеното си легло. — Баба и дядо й ги подарили за сватбата. — Колийн прокара пръст по гладките перли. — Беше ми казала, че ще ми ги даде в деня на сватбата ми. Той обаче не й даваше да ги носи. Били прекалено прости, казваше. Прекалено обикновени. Тя ги държеше в кутийката за бижута. Вадеше ги често и ми ги показваше. Казваше, че перлите, подарени с любов, са дори по-скъпи от диамантите, подарени за показност. Казваше ми да ги ценя и обичам като нея, защото… — Гласът й пресекна, Колийн посегна към чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. — Перлите имат нужда от топлина. — Затвори очи и се отпусна назад. — Мислех си, че ги е продал, че се е отървал и от тях, както и от останалото.

— Уморена си, лельо Колийн. — Сузана застана до нея. — Хайде да те заведа горе. Ще ти донеса там вечерята.

— Аз да не съм ти някой инвалид? — сопна се Колийн, но ръката й покри ръката на Сузана и я стисна. — Може да съм стара, ала не съм слаба. Имам достатъчно разум да раздам всичко това. Ти. — Тя притисна брошката в ръката на Сузана. — Това е твое. Искам да го носиш.

— Лельо Колийн…

— Сложи я още сега. Сложи я. — Отмести Сузана настрани и взе книгата с поезия. — Половината от времето си го прекарваш в мечти — обърна се Колийн към Лайла. — Мечтай и с тази книга.

— Благодаря. — Лайла се наведе, за да я целуне.

— За теб е часовника — насочи се тя към Аманда. — Ти все се притесняваш кое време е станало. А пък ти — продължи Колийн и се изви към Кейкей, докато махаше небрежно с ръка на благодарностите на Аманда, — вземи нефрита. Ти обичаш да събираш дреболии, дето потъват в прах после.

Едната й вежда се изви, когато погледна Джени.

— Чакаш да дойде твоя ред, така ли?

Джени се усмихна без следа от притеснение.

— Не, госпожо.

— За теб е това. — Тя подаде на Джени камъка. — Бях по-малка от теб, когато го подарих на майка. Мислех си, че е магически. Може и да е.

— Много е красив. — Възхитена от новото си съкровище, Джени го потри в бузата си. — Мога да го сложа на перваза на прозореца.

— На нея щеше да й стане приятно — отвърна тихо Колийн. — Тя го държеше на нейния перваз. — Прокашля се и гласът й възвърна обичайната си рязкост. — Вие, момчета, вземете войниците. Бяха на братята ми.

— Страхотно — прошепна Алекс и стисна с неподправено страхопочитание съвършено изработения войник. — Благодаря.

— Благодаря — повтори след него Кевин. — А на леля Коко нищо ли няма да дадеш?

— За нея е снимката.

— Лельо Колийн… — Разчувствана. Коко посегна към кърпичката си. — Не трябваше, наистина.

— Това ще ти бъде сватбеният подарък, затова трябва да си доволна.

— Много съм ти благодарна. Не знам какво да кажа.

— И да вземеш да изчистиш мръсотията от рамката. — Колийн се подпря на бастуна си и се обърна към Меган. — Изглеждаш много доволна от себе си.

Сърцето на Меган наистина преливаше от задоволство, затова не направи опит да се преструва.

— Така е.

Овлажнелите очи на Колийн проблеснаха.

— Така и трябва да бъде. Ти си умно момиче, Меган. И много изобретателна. Напомняш ми за мен самата преди много години. — Тя тихо взе перлите и ги прокара през пръстите си.

— Чакай… — Меган пристъпи към нея. — Нека да ти помогна да си ги сложиш.

Колийн поклати глава.

— Перлите се нуждаят от младост. За теб са.

Смутена, Меган отпусна ръце.

— Не, не можеш да ми ги дадеш просто така. Бианка ги е била предопределила за теб.

— Тя искаше да бъдат предадени.

— Но в семейството. Те се за Коко или за…

— Те са за този, за когото кажа аз — заяви властно Колийн.

— Не бива така… — Меган се огледа за подкрепа, ала всички я гледаха с доволни усмивки.

— За мен е напълно справедливо — каза Сузана. — Аманда?

Аманда докосна с ръка часовника, който бе поставила на ревера си.

— Напълно.

— Чудесно. — Коко хлипаше в кърпичката си. — Наистина е чудесно.

— Точно така трябва — съгласи се Кейкей и погледна Лайла.

— Предопределено е от съдбата. — Тя изви лице към Макс. — Само глупаците се съпротивляват на съдбата.

— Значи всички сме съгласни. — Сузана отново ги погледна и този път кимнаха и мъжете. — Гласуваме „за“.

— Ха! — Въпреки че бе изключително горда, Колийн се намръщи. — Като че ли имам нужда от одобрението ви, за да подаря нещо, което си е мое. Вземи ги. — Бутна ги в ръцете на Меган. — Върви горе да се поизчистиш. Приличаш на коминочистач. Като слезеш долу, да си ги сложиш.

— Лельо Колийн…

— Стига си дрънкала. Прави, каквото ти се казва.

— Хайде. — Сузана пое ръката на Меган и я поведе към стаята й. — Аз ще ти помогна.

Колийн доволно се отпусна на стола си и потропа с бастуна.

— Къде ми е питието?

По-късно, когато луната изплува от морето, Меган тръгна с Натаниъл към скалите. Бризът шепнеше тайни из тревата и се закачаше с дивите цветя.

Тя бе облякла семпла дълга лятна рокля, която се вееше на вятъра. Перлите блестяха като съвършени луни на шията й.

— Какъв ден само, а, Меган…

— Още съм като замаяна. Тя раздаде всичко, Натаниъл. Наистина не разбирам как можа да даде всички тези неща, които й бяха толкова близки.

— Невероятна жена. Само специален човек като нея може да забележи магията.

— Магията ли?

— Практичната ми Меган. — Той я подръпна за ръката и двамата седнала на една скала, загледани в бурните води. — Не се ли зачуди дори само за миг как стана така, че всеки подарък бе толкова подходящ? Защо преди осемдесет години Фъргюс Калхун е избрал тъкмо тези неща и ги е скрил? Брошката с цветя за Сузана, часовникът за Аманда, Йейтс за Лайла и нефритът за Кейкей? А портретът за Коко?

— Съвпадение — прошепна Меган, но по гласа й пролича, че се съмнява.

Нейт се засмя и я целуна.

— Съдбата се гради на съвпадения.

— Ами перлите?

— Именно. — Той ги проследи с пръст. — Символ на семейството, издръжливостта, невинността. Много ти отиват.

— Те… Знам, че трябваше да намеря начин да не ги приема, ала когато Сузана ми ги сложи, след като се качихме горе, ми се стори, че са мои.

— Така е. Запитай се защо ги намери, защо след като семейство Калхун са търсили изумрудите, не са открили и най-незначителния намек за тази кутия? Счетоводната книга на Фъргюс се появи едва след като ти пристигна в Кулите. Ето го и кодираното съобщение. Кой би могъл да го разкодира, ако не логичната мисъл на една счетоводителка.

Тя поклати глава и се разсмя.

— Не мога да намеря обяснение.

— Тогава просто приеми нещата такива, каквито са.

— Вълшебен камък за Джени, войници за момчетата. — Меган положи глава на рамото му. — Май не мога да споря за подобни съвпадения. Нито пък за съдбата. — Изпълнена със задоволство, тя затвори очи и остави вятъра да помилва страните й. — Не мога да повярвам, че само преди няколко дни бях побеляла от тревоги. Някъде тук си го открил, нали?

— Да. — Реши, че бе най-добре да не споменава пред нея колко бе трудно изкачването. — Последвах птицата.

— Птицата ли? — Меган се отдръпна, без да разбира. — Странно. Кевин ми спомена за една птица. Бяла със зелени очи, била останала с него през нощта. Само че той има прекалено развинтено въображение.

— Имаше птица — каза й Натаниъл. — Бяла чайка с изумрудени очи. Очите на Бианка.

— Само че…

— Приеми магията, когато я откриеш. — Той обгърна раменете й, за да могат и двамата да се насладят на шума на прибоя. — Имам нещо за теб, Меган.

— М-м-м? — Чувстваше се доволна, сънлива и измърка в знак на протест, когато Нейт се отдръпна.

Той бръкна в сакото си и извади някакъв свитък.

— Може и да ти е трудно да ги прочетеш на лунната светлина.

— Какво е това? — Тя ги загледа с любопитство. — Още фактури ли?

— Не. Застраховка живот.

— Я… Боже! Не бива да я разнасяш наоколо. Трябва да я прибереш някъде в сейф. При това защитен от пожар.

— Млъквай. — Нервите му започваха да се опъват, затова Нейт стана и приближи до ръба на скалата, а след това се върна. — Има и здравна застраховка, там е и ипотеката ми и няколко акции. И противната пенсионна сметка.

Меган държеше документите, сякаш бяха диаманти.

— Попълнил си бланката…

— Щом се налага, и аз мога да съм практичен. Щом искаш сигурност, ще ти осигуря сигурност. Има достатъчно цифри, за да има с какво да се занимаваш.

Меган стисна устни.

— Значи си го направил заради мен?

— Всичко съм готов да направя заради теб. Щом предпочиташ да си влагам парите в пенсионно осигуряване, вместо да съсичам дракони, добре, става!

Тя го погледна, застанал на фона на океана и звездите, краката му разкрачени, сякаш бе на палубата на кораб, очите му блеснали със сила, която разпръсваше тъмнината. А синините по лицето му се стопяваха.

— Ти си съсякъл твоя дракон преди години, Натаниъл. — За да не стоят бездейни ръцете й, Меган приглади документите. — Аз обаче имам проблем да съсека моя. — Тя се изправи, приближи се до него и пъхна хартиите в джоба му. — Леля Колийн ме притисна в ъгъла днес. Каза много неща, включително и това, колко съм била умна, че не поемам никакви рискове. Как никога не бих направила грешката да позволя някой мъж да стане прекалено значим. Било по-добре да съм сама, отколкото да се доверя на някой и да му отдам сърцето си. Тези думи ме притесниха и ме уплашиха. Трябваше да мине известно време, за да разбера какво точно е имала предвид. Предизвиквала ме е да се изправя срещу себе си.

— Ти направи ли го?

— Не ми е лесно. Не ми хареса всичко, което видях, Натаниъл. През изминалите години се убеждавах, че съм силна и самоуверена. Но ето че оставих някой без каквото и да е значение да хвърли сянка и на моя живот, и на живота на Кевин. А си мислех, че защитавам и себе си, и сина си.

— Справила си се отлично, съдейки от всичко, което виждам.

— В някои отношения е наистина много добре. Бях се затворила в себе си, защото така бе по-безопасно. А после се появи ти. — Меган постави ръка на бузата му. — Толкова се страхувах от това, което чувствах към теб. Ала това е вече минало. Обичам те, Натаниъл. Няма значение дали е съдба, или магия, съвпадение или просто късмет. Радвам се, че те открих. — Тя вдигна лице към неговото и се отдаде с наслада на целувката, на мириса на море и на обещанията на ръцете му. — Нямам нужда нито от документи за пенсия, нито от застраховка живот, Натаниъл, — прошепна Меган. — Не че ти нямаш нужда. За теб това е много важно… Престани да се смееш.

— Луд съм по теб. — Все още засмян, той я пое на ръце и я завъртя в кръг.

— Тази твоя лудост ще ни прекатури от скалата. — Тя си пое лъх и се притисна към него.

— Не и тази вечер. Тази вечер не може нищо да ни се случи. Не усещаш ли? Сега ние сме магията. — Отново я пусна, но я задържа притисната, така че дори вятърът не можеше да се промуши помежду им. — Обичам те, Мег, ала не мога да падна на колене.

Тя притихна.

— Натаниъл, мисля, че не…

— Добре. Недей да мислиш. Само слушай. Плавал съм по целия свят, обиколил съм го неведнъж и за десет години видях повече, отколкото някои хора ще видят през целия си живот. Но се върнах вкъщи, за да намеря теб. Не казвай нищо — прошепна той. — Седни. — Поведе я към скалата и седна до нея. — Има още нещо за теб, не са само документите. Те бяха, за да те размекнат. Погледни — каза Нейт и извади кутийка от джоба си. — След това ми кажи, че не е било писано да стане така.

С треперещи пръсти Меган отвори кутийката. Възкликна и вдигна очи към неговите.

— Перла — прошепна тя.

— Щях да купя традиционния диамант. Нещо истинско. Ала щом видях това, го познах. — Извади го от кутийката. — Съвпадение ли е?

— Не знам. Кога го купи?

— Миналата седмица. Още първия път, когато те видях, исках да те доведе тук, на това място. При луната и звездите. — Той погледна пръстена. Перлата бе заобиколена от малки диаманти. — Луната и звездите — каза той и пое ръцете й. — Това исках да ти подаря, Меган.

— Натаниъл… — Опита се да си каже, че всичко бе прекалено бързо, прекалено глупаво, но мисълта избяга. — Прекрасен е.

— Той е бил предопределен. — Докосна устните й със своите. — Както и на нас ни е било писано да сме заедно. Ожени се за мен, Меган. Започни нов живот с мен. Нека бъда баща на Кевин и да имаме и други деца с теб. Нека остарея с теб.

Тя не можеше да намери логика, нито пък да измисли причини, поради които да иска да чакат. Отговори със сърцето си.

— Да. Да на всичко, което каза. — Разсмя се и го прегърна. — О, Натаниъл. Да, да, да…

Той затвори очи от облекчение и радост.

— Сигурна ли си, че не искаш да категоризираш това?

— Сигурна съм. Съвсем сигурна. — Отдръпна се и му подаде ръка. — Моля те. Искам си луната и звездите. Искам и теб.

Нейт плъзна пръстена на ръката й.

— Имаш ме, сладурче.

Когато я привлече отново, му се стори, че чува тиха въздишка, много наподобяваща въздишката на жена.