Скрити тайни

ДЕВЕТА ГЛАВА

Невероятно, помисли си Меган, загледана в бележките на Фъргюс, нахвърляни до сметките. Той говореше и за жена си, и за войната в Мексико, и за прислужника с еднакво раздразнение. Колко ли е била нещастна Бианка. Какъв ужас да бъдеш въвлечена в брак, в който властва един деспот, и да нямаш никаква възможност да управляваш собствения си живот.

Колко по-ужасно би било, ако Бианка го бе обичала.

Както често се случваше в часовете, преди да заспи, Меган разгърна книгата на страниците с особените цифри. Сега истински съжали, че не можа да отиде до библиотеката.

Може пък Аманда да й подскаже нещо. Тя сигурно знаеше дали Фъргюс е имал банкови сметки в чужбина, дали е държал някъде сейф.

Взря се в цифрите и се зачуди дали това бе отговорът. Та той бе имал къщи в Мейн и Ню Йорк. Това може да бяха номерата на сейфове в трезори. Дори комбинацията за домашните сейфовете бе пазил в къщата.

Тази идея й допадна, защото така щеше да има напълно логичен отговор на малката, но досадна загадка. Човек, така вманиачен по отношение на парите си като Фъргюс Калхун, сигурно бе скътал нещо тайно.

Нямаше ли да е прекрасно, помисли си Меган, ако откриеха някой прашен сейф в стар банков трезор? Всичките тези години е бил пазен не отварян, каза си тя. Ключът е загубен или изхвърлен. Ами съдържанието? Можеше вътре да има безценни рубини или акции, чиято цена се е покачила безкрайно много. Или пък една единствена избеляла с годините снимка. Кичур коса, завързан със златна панделка.

Меган вдигна очи към тавана и се засмя сама на себе си.

— Въображението ми е в пълен ход — измърмори тя. — Жалко, че това е невъзможно.

— Кое по-точно?

Меган подскочи като заек и очилата й паднаха до брадичката.

— По дяволите, Натаниъл!

Той бе широко усмихнат, докато затваряше и заключваше вратата на терасата.

— Мислех, че ще ми се зарадваш.

— Радвам се, ала защо трябва да се промъкваш крадешком?

— Когато един мъж се промъква през прозореца на една жена, единственият начин е да го стори крадешком.

Тя вдигна очилата на носа си.

— Това е врата.

— А ти приемаш всичко буквално. — Нейт се наведе над облегалката на стола, където седеше Меган, и я целуна жадно. — Радвам се да видя, че си говориш сама.

— Нищо подобно.

— Говореше си тъкмо когато влизах. Затова изчаках секунда, преди да вляза вътре. — Той отиде до вратата към коридора и също я заключи — Изглеждаше толкова сексапилна на това подредено бюро, с вдигната коса, очилата кацнали на носа ти. И с този строг домашен пеньоар.

В този момент й се прииска удобният хавлиен халат да се превърне в коприна и дантели. Само че не разполагаше с нищо прелъстително, което да облече, и се налагаше да се примири с халата и парфюма на Коко.

— Мислех си, че няма да дойдеш. Стана късно.

— Предположих, че ще има много гръм и трясък заради вчера и че ще искаш да сложиш Кевин да спи. Той нали не е разбрал?

— Не. — Стана й приятно, че Нейт се поинтересува, че това имаше значение за него. — Нито едно от децата не знае. Всички се държаха прекрасно. Все едно че си мислиш как влизаш сам самичка в битка и изведнъж откриваш, че си обградена от множество щитове. — Тя се усмихна и килна глава. — Да не би да криеш нещо зад гърба си?

Той вдигна вежди така, сякаш бе особено учуден.

— Очевидно крия. — Извади божур, съвсем същия като онзи, който й бе подарил преди. — Роза — каза Нейт, — но без бодли.

Докато говореше, прекрачи към нея и за момент Меган си каза, че този мъж, този невероятен мъж я желае. Той понечи да извали увехналия божур от вазата на бюрото.

— Недей. — Почувства се глупаво, ала въпреки това задържа ръката му. — Не го изхвърляй.

— Да не би да си сантиментална, Мег? — Трогнат, че бе запазила подаръка му, Нейт натопи свежото цвете при старото. — Решила си да работиш до късно или си мислеше за мен?

— Може и това да е било. — Не можа да устои на усмивката в очите му. — Да, мислех си за теб. Не винаги с най-добри чувства.

— Важното е, че си мислила за мен. — Той пое ръката й и я целуна по дланта. — Почти. — За нейна изненада Нейт я повдигна от стола, настани се на мястото й и я постави с нескрито удоволствие в скута си. — Така вече е по-добре.

Стори й се, че бе глупаво да спори, затова отпусна глава на рамото му.

— Всички се подготвят за празненството по случай Четвърти юли — каза му тя. — Коко и Холандеца спорят за рецептите на соса за барбекюто, а децата са страшно разочаровани, че не им разрешихме да гърмят с малки шарени димни бомбички.

— Накрал ще приготвят два соса и ще накарат всички да си кажат мнението кой им харесва повече. — Колко бе хубаво да седят така, каза си той, сами, в тишина и спокойствие на края на деня. — А пък децата няма да са разочаровани, когато видят зарята, която ще организира Трент.

Кевин говореше все за това цялата вечер, припомни си Меган.

— Доколкото разбрах, щяло да бъде нещо невероятно.

— Можеш да разчиташ. Тези тук нищо не вършат наполовина. Обичаш ли заря, сладурче?

— Почти толкова, колкото и децата. — Тя се засмя и се сгуши в него. — Не мога да повярвам, че вече е юли. Единственото, което ми остава да свърша, са двадесетина задачки, за да мога да се състезавам в голямото кулинарно шоу, да пазя децата да не се подпалят и да се наслаждавам на празника.

— Работата е на първо място — каза той. — Работиш ли по книгата на Фъргюс?

— М-хм… Нямах представа какво огромно богатство е бил натрупал и какво мизерно отношение е имал към хората. Виж тук. — Меган посочи с пръст страницата. — Когато е писал нещо за Бианка, то е все едно, че става въпрос за слугинята или още по-лошо, за някоя вещ. Всеки ден е проверявал разходите по домакинството, до последното пени. Има бележка, че удържал на готвачката тридесет и три ценза заради някакво несъответствие в кухнята.

— Много хора мислят повече за парите, отколкото за чувствата на останалите. — Нейт небрежно прелисти книгата. — Поне съм сигурен, че не седиш в скута ми заради банковата ми сметка, след като знаеш колко има там до последния цент.

— Ти си на червено.

— Горе-долу.

— Приходите обикновено са доста ограничени през първите години на който и да е бизнес, а като добавиш и всичкото оборудване, плащанията за къщата, застраховките и таксите за лицензите…

— Боже, колко обичам, когато заговориш за приходи и разходи. — Той затвори книгата и гризна игриво ухото й.

— Говори ми за чекове и баланс или за тримесечни печалби. Тримесечните печалби направо ме побъркват.

— Значи едва ли ще ти стане приятно да разбереш, че Холт е сметнал погрешно федералните плащания.

— М-м-м… — Нейт спря и присви очи. — Какво искаш да кажеш?

— Дължите на държавата още двеста и тридесет долара, които ще бъдат прибавени към плащането за следващото тримесечие или по-добрият вариант е да ги включа в авансовите плащания.

Той изруга цветисто.

— Защо изобщо трябва да ги плащаме предварително?

Тя го целуна леко в знак на съчувствие.

— Защото, Натаниъл, ако не го сториш, данъчните ще ти стъжнят живота. Моята работа тук е да ви пазя от тях. Освен това бих предложила — ще го кажа само ако смяташ, че можеш да издържиш на подобно вълнение — да си отвориш пенсионна сметка за свободните професии.

— За пенсиониране ли ми говориш? По дяволите, Мег, аз съм на тридесет и три.

— И не се подмладяваш. Даваш ли си сметка как ще живееш през златните си години, господин Фюри?

— Смених си мнението. Повече не искам да си говорим по работа.

— Освен всичко друго, това е много разумно и от гледна точка на данъчното облагане — настоя Меган. — Тези пари, които плащаш, няма да се облагат, докато достигнеш възрастта за пенсиониране. Тогава нещата се променят. Може да няма нищо романтично в планирането на бъдещето, но си струва да бъде направено.

Той плъзна ръка под хавлиения халат.

— Предпочитам удоволствията, които мога да получа в момента.

Пулсът й заби по-бързо.

— Приготвила съм необходимата бланка.

— Каква бланка?

— За сметката. Единственото, което трябва да направиш, е… Ау. — Хавлиеният халат се разтвори като вода под умелите му пръсти. Тя възкликна, потръпна, готова да се разтопи. — Как го направи?

— Идвай да си лягаш. — Нейт я пое на ръце. — Ще ти покажа.

Малко след разсъмване Натаниъл слизаше бавно по извитите стълби към терасата, пъхнал ръце в джобовете си, и си подсвиркваше доволно. Холандеца със същата стойка се спускаше по отсрещните стълби, когато двамата се забелязаха и се срещнаха в центъра.

Изгледаха се и изругаха.

— Какво правиш тук в този час? — попита Холандеца.

— И аз мога да ти задам същия въпрос.

— Аз живея тук, нали не си забравил?

Натаниъл наклони глава на една страна.

— Живееш ето там. — Той посочи кухненското крило.

— Разхождам се на чист въздух — каза Холандеца, след като се бе зачудил какво да излъже.

— И аз.

Холандеца насочи поглед към терасата на Меган. Натаниъл извърна очи към прозорците на Коко. И двамата прецениха, че е най-добре да престанат да се разпитват.

— Така. Предполагам, че искаш нещо за закуска.

Натаниъл прекара език по зъбите си.

— Бих похапнал нещо.

— Хайде, мърдай, няма да висим тук цяла сутрин.

Облекчени, че бе станало така, те потеглиха към кухнята в пълно доволство.

Успа се. Това бе грешка, която я накара да изфучи от стаята, докато все още закопчаваше блузата си. Спря, за да надникне в стаята на Кевин, забеляза небрежно оправеното легло и въздъхна.

Всички бяха вече станали и се бяха заели с работата си, всички, освен нея.

Отпрали се към кабинета, като мислено задраска закуската със сина си от списъка с малките удоволствия за деня.

— Мили Боже! — Коко размаха ръце, когато Меган за малко не я събори във фоайето. — Да не би нещо да не е наред?

— Не, извинявай. Просто съм закъсняла.

— Среща ли имаш?

— Не. — Меган си пое дъх. — Искам да кажа, че съм закъсняла за работа.

— Мили Боже, аз пък помислих, че има някакъв проблем. Току-що ти оставих бележка на бюрото. Хайде, мила, отивай, няма да те задържам повече.

— Ама… — Меган усети, че говори на обърнатия гръб на Коко, затова се отправи към кабинета си, за да прочете бележката.

Съобщението на Коко се оказа напълно неофициално.

Меган изпухтя и тъкмо препрочиташе така наречената бележка, когато Аманда надникна.

— Имащ ли една минутка?

— Разбира се. — Тя й подаде листа. — Би ли ми превела това?

— А, някое от обърканите съобщения на леля Коко. — Аманда стисна устни и погледна бележката. — Това с кафето и кифлите е ясно.

— И аз го разбрах. — Всъщност Меган тъкмо похапваше от тях. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря, тя и на мен ми донесе. Кевин се нахрани добре. И аз съм свидетел. Когато го видях, поглъщаше един комбиниран сандвич, а Натаниъл не бе много по-назад.

Меган едва не се задави с кафето.

— Натаниъл е бил тук за закуска?

— Похапваше и флиртуваше с леля Коко, докато разказваше на Кевин някаква история за един огромен октопод. Ще се върнат след няколко часа — продължи тя и посочи с пръст бележката, — защото Кевин измоли от Нейт разрешение отново да го заведе на обиколка. Не че се наложи да се убеждават кой знае колко — добави с усмивка Аманда. — А пък ние преценихме, че ти няма да имаш нищо против.

— Не, разбира се, че нямам.

— Тази част с картите обаче не подлежи на превод. Това си е типично в стила на леля Коко. — Аманда остави бележката. — Тръпки ме полазват, като си помисля колко често излиза права. Напоследък да те е разпитвала?

— Не, нищо важно.

Аманда се замисли за всичко, което Слоун й бе разказал за чувствата на Натаниъл.

— Сигурна ли си?

— Ами-и-и… Да. Мислех си за книгата на Фъргюс. Според мен, това би могло да се нарече въпрос. Поне в тази връзка аз искам да ти задам въпрос.

Аманда седна удобно.

— Давай.

— Тези цифри накрая. Веднъж вече ги споменах. — Тя отвори една папка и подаде копие от страницата на Аманда. — Чудех се дали това са номера на сметки или на сейф в трезор, или комбинация за домашен сейф. Може някои от тях да са суми за покупка на недвижим имот. — Меган сви рамене. — Знам, че е много глупаво толкова да се вторачвам, но…

— Не. — Аманда махна с ръка. — Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да търпя, когато нещата не се връзват. Ние прегледахме почти всички книжа от тази година, докато търсехме колието. Не си спомням за нищо, с което тези цифри да се вържат, ала пак ще погледна.

— Дай на мен — каза бързо Меган. — Имам чувството, че всичко това е моя рожба.

— С най-голямо удоволствие. Имам си и без това предостатъчно работа покрай празника утре. Всичко, което може да ти дотрябва, е в склада под стаята на Бианка, горе, в едната кула. Кашоните са подредени по години и съдържание, но въпреки това си е досадна и мърлява работа.

— Много обичам такива досадни мърляви работи.

— Тогава ще попаднеш в рая. Меган, много ми е неудобно, ала тъй като бавачката има почивен ден, а Слоун е затънал до гуша в работа, за тази сутрин уредихме нещо с бебетата, но днес следобед имам една среща в селото… Мога евентуално да я сменя.

— Искаш да гледам бебето ли?

— Знам, че си много заета, но…

— Манди, мислех си, че никога няма да поискаш. — Очите на Меган светнаха. — Кога да я взема?

Кевин реши, че това е най-прекрасното лято в живота му. Липсваха му баба и дядо, също и конете, и най-добрият му приятел Джон Силвърхорн, ала имаше толкова много неща, които да върши, че така и не успя истински да почувства носталгията.

Всеки ден си играеше с Алекс и Джени, имаше си своя форт и живееше в замък. Можеше да пътува с лодките, да се катери по скалите, Коко и господин Холандеца винаги му бяха приготвили малка закуска в кухнята. Макс му разказваше страхотни истории. Слоун и Трент понякога му позволяваха да помага при ремонтните работи, а Холт дори го остави да покара малката моторница.

Всичките му нови лели му позволяваха да играе игри с тях, а понякога, когато беше особено внимателен, дори можеше да подържи някое от бебетата.

Това за Кевин бе направо страхотно.

А тук бе и Натаниъл. Той погледна крадешком как мъжът, седнал до него, управлява с уверена ръка колата по лъкатушещия път нагоре към Кулите. Кевин бе решил, че Натаниъл разбира от всичко. Имаше големи мускули и татуировка и почти винаги миришеше на море.

Когато застанеше на кърмата на големия кораб за туристическите пътувания и очите му се присвиеха срещу слънцето, докато стискаше с едрите си ръце руля, той бе истинското въплъщение на герой за детето.

— Може би… — Кевин замълча и Натаниъл го погледна.

— Може би какво, приятелю?

— Може би пак ще дойда с теб някой път — избъбри Кевин. — Тогава няма да задавам толкова много въпроси и няма да ти се пречкам.

Нима има мъж на този свят, който би устоял на такова сладко дете, зачуди се Натаниъл. Спря колата пред входа, оставен специално за семейството.

— Готов съм да те взема на борда, когато кажеш. — Той перна с пръст козирката на капитанската шапка, която небрежно бе нахлупил на главата на Кевин. — И ти позволявам да задаваш колкото въпроси ти дойдат наум.

— Наистина ли? — Кевин побутна козирката назад, за да вижда по-добре.

— Наистина.

— Благодаря! — Кевин се хвърли на врата му така спонтанно, че Натаниъл усети как сърцето му прелива от обич. — Трябва да кажа на мама. Ти ще дойдеш ли?

— Да. — Задържа момченцето още миг и едва тогава го пусна.

— Хайде, идвай. — Изпълнен с нетърпение, Кевин изскочи от колата и хукна по стълбите. Отвори вратата със замах. — Мамо! Върнах се!

— Боже, какво тихо, възпитано дете — започна Меган и излезе в коридора от хола. — Това сигурно е моят Кевин.

Малкият се изкиска, метна се към нея и се надигна на пръсти, за да види бебето, което тя бе гушнала.

— Това Бианка ли е?

— Лилия.

Кевин се намръщи и огледа отново бебето.

— Как успяваш да ги различиш? На мен ми изглеждат еднакви.

— Това е майчиното око — измърмори тя и се наведе, за да го целуне. — А ти къде беше, моряче?

— Ходихме навътре, много навътре в океана, и се върнахме и после пак ходихме. Видяхме девет кита. Едното беше нещо като бебе. Когато се съберат заедно, на китовете им се казва стадо, не е пасаж като другите риби.

— Наистина ли?

— А Нейт ми позволи да направя завой и да надуя сирената и аз му помогнах да начертае курса. А пък онзи мъж на втората палуба повръща през всичкото време, но на мен нищо ми нямаше, защото морето ми се отразява добре. А пък Нейт каза, че мога пак да отида с него, нали може?

Деветте години майчинство бяха научили Меган да следи безсистемния поток информация с пълна точност.

— Може.

— А ти знаеше ли, че китовете имат само един партньор за цял живот и те всъщност не са риби, въпреки че живеят във водата? Те са млекопитаещи, също като нас, и слоновете, и кучетата, и трябва да дишат. Затова излизат на повърхността и изригват гейзери вода.

Натаниъл влезе по средата на лекцията. Спря на място. Меган се усмихваше на сина си, стиснала ръката му, докато с другата придържаше бебето в скута си.

Искам. Желанието го прониза също като слънчев лъч, топъл и прозрачен. Искаше тази жена — в това нямаше съмнение. Ала както Слоун каза, искаше цялата тумба. И жената, и момчето, истинско семейство.

Меган го погледна и му се усмихна. Сърцето му сякаш спря.

Тя понечи да заговори, но погледът в очите на Натаниъл сякаш стегна гърлото й. Въпреки че се отдръпна, напълно несъзнателно, той вече бе до нея, ръката му на бузата й, устните му върху нейните, спрели се с такава нежност, че Меган се почувства лека като перце.

Бебето се разсмя от удоволствие и протегна юмруче към косата на Натаниъл.

— Тук съм! — Натаниъл пое Дилия и я вдигна толкова високо, че тя зарита с крачета и изписка. Когато я постави на скута си, установи, че и Меган, и Кевин го наблюдават. Той погъделичка бебето и наведе глава към момчето. — Нали няма проблем, че целунах майка ти?

Меган издаде някакво гъргорене. Кевин веднага забоде поглед в пода.

— Не знам — измрънка той.

— Тя е много красива, нали?

Кевин сви рамене и се изчерви.

— Май да. — Нямаше представа какво би трябвало да изпитва. Много мъже целуваха майка му. Дядо му, Слоун, а след това и Холт, и Трент, и Макс. Само че това беше по-различно. Знаеше го със сигурност. Все пак вече не беше бебе. Стрелна мъжа с поглед и отново забоде очи в пода. — Ти гадже ли ще й ставаш?

— А-а-а… — Натаниъл погледна Меган и по изражението й разбра, че се налага сам да се оправя. — Почти позна. Това притеснява ли те?

Тъй като нещо в стомаха му се преобърна, Кевин отново сви слабичките си рамене.

— Не знам.

След като момчето нямаше намерение да го погледне, Натаниъл прецени, че бе дошло времето той да коленичи до него. Приклекна, все още прегърнал бебето.

— Можеш спокойно да помислиш по този въпрос и да ми кажеш после. Никъде няма да ходя.

— Добре. — Очите на Кевин се вдишаха към майка му и после пак се спряха на Натаниъл. Пристъпи към мъжа и се наведе към ухото му. — А на нея приятно ли и е?

Натаниъл едва сдържа смеха си и отвърна много сериозно.

— Да, много.

Кевин си пое дълбоко дъх.

— Добре, тогава можеш да я целуваш колкото искаш.

— Много ти благодаря. — Той подаде ръка на Кевин и скрепиха разрешението, дадено така щедро от малкия с мъжко ръкостискане, а Кевин се наду като балон от гордост.

— Благодаря ти, че ме изведе днес. — Кевин свали капитанската шапка. — И че ми позволи да я понося.

Натаниъл отново я постави на главата на момчето и смъкна ниско козирката.

— Задръж я.

Очите на момчето се разшириха от учудване и удоволствие.

— Завинаги ли?

— Да.

— У-ха. Благодаря. Много ти благодаря. Виж, мамо, за мен е. Отивам да я покажа на леля Коко.

Той хукна нагоре по стълбите, без да се притеснява, че топурка оглушително. Когато Натаниъл се изправи, Меган присви очи.

— Той какво те попита?

— Мъжка приказка. Жените не ги разбирате тези работи.

— А стига бе! — Преди да успее да му избие от главата подобни обилни мисли, Натаниъл пъхна пръст в колана й и я дръпна към себе си.

— Вече имам разрешение да го направя. — Целуна я страстно, а Дилия се сгуши помежду им.

— Разрешение ли? — попита Меган, когато можеше отново да диша. — Кой ти даде разрешение?

— Твоите мъже. — Той влезе небрежно в хола и остави Дилия в кръга за игра, а тя изписка доволно, щом видя плюшеното си мече. — Изключвам баща ти, защото него го няма.

— Моите мъже ли? Говориш за Кевин и Слоун. — Меган осъзна за какво става въпрос и се отпусна на страничната облегалка на един стол. — Ти си говорил със Слоун за това…

— Щяхме да се сбием по този въпрос, ала не се стигна чак дотам. — Съвсем като у дома си, Натаниъл приближи една от малките масички и си сипа уиски от декантера. — Изяснихме си всичко.

— Браво. Браво и на двама ви с брат ми. Сигурно дори не сте се сетили, че аз също може да имам някакво мнение по този въпрос.

— Дори не стана въпрос. Той беше ядосан, че си прекарала нощта с мен.

— Това не му влиза в работата — каза напрегнато Меган.

— Може и да е така, а може и да не е така. Това вече е минало. Няма за какво да се дразниш.

— Не се дразня. Ядосвам се, че сам, без мен, си решил да даваш обяснения за отношенията ни пред семейството ми. — Освен това я бе притеснил и погледа на обожание в очите на Кевин.

Жени, каза си Натаниъл и изпи уискито на един дъх.

— Или трябваше да дам някакво обяснение на Слоун, или да получа юмрук в лицето.

— Това е пълен абсурд.

— Ти не беше там, сладурче.

— Точно това е. — Тя отметна назад глава. — Не ми е приятно да ми говорят зад гърба. Писнало ми е от това през годините.

Той постави чашата много внимателно.

— Меган, ако смяташ да се въртиш в кръг около Дюмонт, ще ме нервираш.

— Изобщо не правя подобно нещо. Просто ти съобщих един факт.

— А пък аз ти съобщих друг. Казах на брат ти, че съм влюбен в теб и с това нещата приключиха.

— Трябвало е да… — Тя замълча и възкликна шумно, когато осъзна думите му. — Казал си на Слоун, че си влюбен в мен?

— Точно така. Сега, предполагам, ще ми кажеш, че е трябвало да ти кажа първо на теб.

— Аз… Аз не знам какво да кажа. — Беше доволна, много доволна, че бе седнала.

— Бих предпочел да чуя „И аз те обичам“. — Той зачака и се престори, че не забелязва болката, която го жегна. — Май не можеше да си обърнеш езика.

— Натаниъл… — Спокойно, каза си Меган. Бъди разумна. Разсъждавай логично. — Всичко става прекалено бързо. Преди няколко седмици аз дори не те познавах. Не съм и очаквала подобно нещо да се случи между нас. Все още съм объркана. Чувствата ми към теб са много силни, много истински, иначе нямаше да остана с теб онази нощ.

Тя го убиваше бавно и безкръвно.

— Но?

— Любовта не е нещо, към което мога отново да се отнеса безотговорно. Не искам да те нараня, нито пък да рискувам някоя погрешна стъпка, с която да нараня Кевин.

— Значи наистина си мислиш, че времето ще даде всички отговори? Доколкото разбирам, каквото и да става в сърцето ти, искаш да мине един разумен период, да проучиш данните, да изравниш цифрите и отговорът сам ще излезе наяве, така ли?

Раменете й се стегнаха.

— Ако имаш предвид, че ми трябва още време, да, така е.

— Добре, имаш всичкото време на света, за да си изравниш уравнението. — С две крачки Нейт застана пред нея, изправи я на крака и притисна устните й със своите.

— Изпитваш същото, каквото изпитвам и аз.

Боеше се, наистина се боеше, че той бе прав.

— Това не е отговорът.

— Това е единственият отговор. — Очите му я изгаряха. — И аз не съм те търсил, Меган. Курсът ми вече бе предначертан. Ти промени всичко. Така че ще трябва да приспособиш спретнатите колонки цифри и да направиш някакво място и за мен. Защото аз те обичам и ще бъдеш моя. Вие двамата с Кевин ми принадлежите. — Пусна я. — Помисли по този въпрос — каза Нейт и излезе.

Идиот. Натаниъл продължаваше да се проклина, докато караше като луд към „Шипшейп“. Ама и той намери един начин да ухажва жена! С крясъци и ултиматуми Съвършеният начин да я спечели.

Грабна Доги от задната седалка и получи съчувствено близване по лицето.

— Искаш ли да се напием? — попита Нейт гърчещата се космата топка. — Не, прав си, това е лошо. — Влезе в офиса, пусна кучето на земята и се зачуди какво да предприеме.

Работата, реши той, бе по-добрият избор пред бутилката.

Зае се с мотор, оставен за поправка, докато не чу позната сирена. Това сигурно бе Холт, който връщаше последните за деня туристи от обиколка.

Все още кисел. Натаниъл тръгна по кея, за да върже въжетата.

— По празниците има доста туристи — отбеляза Холт, когато корабът бе завързан. — Днес беше добре.

— Да. — Натаниъл се намръщи към скупчилите се на палубата летовници. — Мразя тълпите.

Холт повдигна едната си вежда.

— Нали ти измисли специалната промоция за Четвърти юли, за да привлечем повече хора?

— Имаме нужда от пари. — Натаниъл затрополи по кея към офиса. — Това обаче не значи, че ми е приятно.

— Кой те е напушил така?

— Никой. — Натаниъл извади пура и я запали. — Просто не съм свикнал да се застоявам толкова дълго на сушата, това е.

Холт искрено се съмняваше, че бе това, ала както реагират повечето мъже, сви рамене и взе един гаечен ключ.

— Този мотор е почти готов.

— Мога да си събера нещата и да замина, когато реша. — Натаниъл стисна пурата между зъбите си. — Нищо не ме задържа. Само трябва да си натъпча нещата в една торба и да се кача на първия кораб.

Холт въздъхна и разбра какво предстои.

— Заради Меган е, нали?

— Не съм я карал да ми увисва на врата, нали?

— Ами…

— Аз пръв увиснах на нейния. — Натаниъл усети колко глупаво прозвуча казаното, но не можа да спре прииждащия поток от думи. — Тази жена има компютърен чип в главата си. Дори не е мой тип с тези костюмчета и лъскавото кожено куфарче. Някой да е казал, че смятам да се установявам тук и да се обвързвам за цял живот? Откакто навърших осемнадесет, не съм се застоявал на едно място за повече от месец.

Холт се престори, че работи по мотора.

— Започна бизнес, имаш ипотека. А според мен си тук повече от шест месеца.

— Това не значи нищо.

— Да не би Меган да намеква нещо за сватбени камбани?

— Не. — Натаниъл се намръщи над пурата и изръмжа. — Аз намеквам.

Холт изпусна гаечния ключ.

— Я чакай малко. Чакай да видя дали те разбрах правилно. Искаш да се жениш, обаче вилнееш и нареждаш как ще се качиш на първия кораб, защото не искаш да се обвързваш?

— Не съм искал да се обвързвам. Така се случи. — Натаниъл изпухтя, а след това изруга. — Майната му, Холт, направих се на глупак.

— Все така става, когато има жена, нали? Скарахте ли се?

— Казах й, че я обичам, Тя се скара с мен. — Той крачеше из работилницата, едва сдържайки желанието си да изрита нещо. — Къде отиде времето, когато жените са копнеели да се оженят, когато бракът е бил Свещеният Граал, когато са залагали капани на мъжете, за да ги уловят в тях?

— В кой век живеем, бе, човек?

Фактът, че Натаниъл се разсмя, бе обнадеждаващ.

— Тя мисли, че действам прекалено бързо.

— Бих ти казал да позабавиш нещата, ала те познавам прекалено добре.

Вече по-спокоен, той вдигна някаква отвертка, помисли малко и отново я върна на мястото й.

— Сузана е имала бая задръжки след Дюмонт. Ти как ги преодоля?

— Крещях й непрекъснато — припомни си Холт.

— Това вече го пробвах.

— Купувах й цветя. Има невероятна слабост към цветята. — Което го подсети, че на връщане можеше да спре и пак да й купи.

— И това го пробвах.

— А пробвал ли си да й се помолиш?

Натаниъл се намръщи.

— Предпочитам да не го правя. — Очите му се присвиха любопитно. — Ти да не би да си го пробвал?

Холт изведнъж прояви невероятен интерес към мотора.

— Сега говорим за теб. По дяволите, Нейт, цитирай и поезията, дето толкова много я обичаш. Мен никак не ме бива в романтиката.

— Да, но си имаш Сузана.

— Да, така е. — Усмивката на Холт стана по-широка. — Затова действай, за да си спечелиш твоята жена.

Натаниъл кимна и загаси пурата.

— Това смятам да направя.