Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))

I

Бирарията „Червен рак“ беше пълна с народ и тая вечер. Около всичките маси седяха гости, пиеха бира или коняк, гълчеха, смееха се сред една гъста атмосфера от цигарев дим. Малцина само четяха вестници на мътната светлина, която даваха ламбите от потона. На всяка минута шумът, възклицанията „гарсон“, „цал“, „плати“, удрянията с чаши по масите се увеличаваха, както и числото на гостите. Защото часът беше дошел вече, в който министерствата и всички присъствени места се затваряха и канцеларският народ като една недисциплинирана армия хукваше из улиците, разливаше се на четири страни и след малко изчезваше в кафенета, бирарии, гостилници, кръчми, кафе-шантани и прочие Данаеви делви в столицата, които гълтат една осма от българския държавен бюджет.

Шумът и навалицата растяха и за това още, че студът се усилваше навън; един остър вятър гонеше немилостиво всекиго и обезлюдяваше улицата.

Вратата, която постоянно се отваряше и затваряше, пропусна и един висок, прилично облечен господин с длъгнесто, гойно и червено лице, с твърде самодоволно изражение, с черна брада, модно подстригана. Той се спря настрана от вратата и оттам внимателно хвана да се вгледва в бирарията и да рови с поглед из публиката, която се теснеше около масите, като си вадеше полека черната ръкавица от дясната ръка. Вероятно той диреше или празно място някъде, или някого — при масите. И по нехайното му и непринудено държание, и по самоуверения му поглед познаваше се, че той е вещ в това място и стар гост на заведението, дето всяка вечер намираше същия дим и шум и същото общество, и нищо не може да го учуди или стесни.

След половина минута назъртане тоя господин остави своя наблюдателен пост и бързо се запъти през масите към противоположната страна, като раздаваше пътьом другарски климания и ръкостискания на приятелите. Той се спря при една маса в ъгъла, дето седяха двама души. Единият от тях, по-старият, беше човек мурголик, сухичък, с брада а la Batemberg и с поглед спокоен и полуиронически. Той беше облечен изящно и крепеше на коленете си един чер портфейл, каквито носят адвокатите. Другарят му, млад момък с живо лице, в сиви шаячеви дрехи, но със свенливо учуден и любопитен поглед, познаваше се, че не е тукашен, а е дошъл от провинцията.

— Здравствуй, Балтов! — извика той към мурголикия.

— О, Жоржо! — И Балтов постана и подаде ръка на новия гост, който закачаше палтото си на стената. — Какво искаш?

— Мерси, мерси… аз ще пия един коняк: вкочанясах — каза Жоржу и притегли един стол и седна тежко на него. После изгледа другаря на Балтова, който машинално бе взел да гледа в един немски вестник, вероятно да се избави от неловкото положение, защото Балтов забрави да ги запознае.

— Ах, да ви запозная: Аврамов, учител от Добрич.

— Аврамов? Брат на нашия архивар Аврамов? И той е от Добрич. Радвам се — извика Жоржу, като пресече Балтова и не го остави да произнесе и неговото фамилиарно име. — Аврамов, чуден човек, колеги сме… та ваша милост сте му брат!

— Не сме братя; има Аврамови други в Добрич — отговори стеснено провинциалният учител, като се изчерви.

— Все едно… Драго ми е. Вие отдавна ли сте тука?

— Завчера пристигна — отговори Балтов… — Гарсон!!… Още две бири и един коняк…

— Пръв път ли ваша милост дохаждате в столицата?

— Пръв път.

— И то сред зима?

— Тъй ми се случи.

— Е, какво впечатление ви прави София? — попита равнодушно, почти машинално Жоржу, като разглеждаше някакви фигури в обявленията на немския вестник.

— Много добро впечатление — отговори Аврамов със сърце.

— Тоест как добро впечатление? За какво? — попита малко сопнато и наставнически Жоржу, като сложи вестника на стола.

Аврамов се посмути малко, па отговори:

— Как? Напредък, улици, здания хубави, богати магазини… Прилича вече на столица…

— И цивилизация, нали? — изсмя се Жоржу.

Аврамов го погледна позачудено.

— Защо? И цивилизация! — отзова се Балтов, за да помогне на провинциала. — Де ще бъде цивилизацията, ако не в столицата — в Бейлерчифлик ли?

Жоржу гаврътна буйно коняка си, устрели с решителен и войнствен поглед Балтова и каза ниско:

— Цивилизация? Кажи еврейщина, немщина, глупави моди и съсипия, а никак не цивилизация! Ни сянка от нея няма… Трябва човек да е сляп, за да не разбере истинския характер на нашата цивилизация… Разбирам, господството му иде от провинцията и всичко го омайва и той е във възхшцение… Но който вникне в основата и на какво се гради всичката тая столична декорация, ще види, че всичко е фалш, калайма и опропастяване… Господин… извинете, забравих ви името.

— Аврамов.

— Господин Аврамов, разберете, тия украшавания не се правят с молитва, а с милиони левове; имате ли ги? Нямаме ги. Кой ги дава? Немците! Сиреч дългове и дългове… Да, всяка една нова улица, къща, богата магазия е една халка на нашето икономическо робство под немци и евреи; всяка дреха, мобил, джунджурия, иглица, с които ни снабдяват безчислените гешефтари, е един комат, който чуждата експлоатация изтръгва из ръцете на бедния български занаятчия и търговец, е последният смъртоносен удар на нашата умираща индустрия. Па и тия разкошни балове и празници, които са на мода днес и разоряват нашата аристокрация — айлъкчийската аристокрация, — действуват като епидемия за българската кесия… И всичко, всичко, що виждаме, що вършим и що наричаме напредък, е само маймунско подреждане, свежда се само към икономическото ни и нравствено подчинение на чужди… Ето, господин Балтов, каква е работата… Покорно благодаря за твоята цивилизация… Аз по̀ бих желал столицата ни да приличаше на Бейлерчифлик, но българските милиони да останеха в България… Нека се цивилизуваме по-късно. Голтаци сме…

Подир тая въодушевена реч Жоржу отхлупи назад шапката си и гневно почука с бастуня си по масата, за да дойде келнерът.

Аврамов беше зяпнал още в устата му, учуден и смаян от това, което чуваше.

Балтов пое спокойно:

— Жоржо, пардон, ти, както винаги, се екзалтираш и всичко преувеличаваш или изопачаваш… Говориш ми все крайности.

— Говоря правото, Балтов! Аз не съм адвокат!

— Говориш парадокси, подмесени с малко право…

— Цяла истина говоря и само истина говоря, опровергай ме… Zwei Gläser Bier1… и един коняк още със закуски — обърна се Жоржу към слугата, който се яви на зова му.

— Да предположим, че е истина, но много стара истина, допотопна истина казваш и ти не си Колумбът на тая истина — отговори живо Балтов. — Работата е не красноречие да ми продаваш — каква полза от думи? — а да помогнеш на злото… да изнамериш лека… Аз ще ти целувам ръка, ако направиш това велико откритие… Само ми се чини, че това, което става у нас, фатално трябва да стане: ще подражаваме на европейците, ще заемаме модите и парите им, докато стъпим на собствена нога… Никой не е устоял на напора на времето — нито Китай — и ние няма да устоим… Всички знаем това, че е така… Е добре, лека, лека кажи ми.

— Дай ми власт, дай ми сила и лекът е готов.

— Добре, предположи, че в твои ръце е законодателната и изпълнителната власт на страната. Всесилен си. Как ще попречиш на разпространението на немските боклуци? Ама не забравяй капитулациите.

— Капитулациите не закачам… Ще издам закон: всеки държавен службаш, граждански бил, военен бил, от разсилен до министър, с една реч, всички ония, които веднаж в месеца бъркат в хазната, па и семействата им задължават се да носят дрехи от български платове. Включвам тук и войската. Без това условие никой не може да бъде на държавна служба. Разбираш ме. Предположи сега, Балтов, че се туря строго в действие законът ми. Какво излиза? Ето: сто хиляди хора, най на малка страна, като харчат на година едно на друго по двеста лева всеки за насърчаване на българската индустрия, ще оставят в България годишно двайсет милиона лева само от тоя артикул — платовете! А тия милиони сега отиват в чужди джобове… След пет години България ще бъде цветуща и богата, многобройни градове и паланки ще се съвземат и съживят; хурката, станът, машините, фабриките ще дадат работа и хляб на хиляди и хиляди честни семейства… Благодат божия ще настане… Да?

… А твоите капитулации нека си цъфтят… Даже повече, за да се не сърдят виенските и пещенските дипломати, аз ще отпущам платовете им без всякакво мито в столицата… Нека им бъдат купувачи боянските шопи, изпъдените чиновници, които гладуват по цял ден над вестниците в кафенетата, и деветстотинте софийски метачи, вечните викачи на „ура“.

Жоржу млъкна, очите му се устремиха победоносно в Балтова, като че чакаха някое възражение, което той се готвеше да направи на прах. Балтов не отговори, той продължаваше да мълчи иронически и да пуши цигарата си, стисната между зъбите му. Той сещаше всичката непрактичност на Жоржовото учение, но не пожела да му възразява. Може би той и друг път беше слушал и от него, и от други същите филипики против злото и същите противодействени мерки, невъзможни и немислими на тая минута. Аврамов обаче не удържа възхищението си от тая чудесна идея и се обади:

— Но тогава защо у нас не сторят това умно и законно нещо? Това ще спаси отечеството. Няма ли толкова патриотизъм? Народното събрание например…

Жоржу се намръщи и каза:

— Народното събрание, бай Аврамов?… Ако Народното събрание в последнята си сесия вместо сумата празни решения би издало тоя закон, то би спасило България… България щеше да е длъжна да въздигне приживе паметник на всеки един депутат… Но работата е, че Народното събрание… Нейсе, не — да спи куче под камъче… Казваш, патриотизъм, отечество… Ах, бай Аврамов, познава се, че из провинцията идете. Там още може да минува такава стока като патриотизъм, отечество, в Добрич; а в София и вехтарите-евреи нищо не дават за тях. Провинциал, провинциал си ти… Тука всеки, който може, скуби, ползува се от положението, пълни джоба… Все за народното добро… Разбираш?

Жоржу спря внезапно, защото от съседната маса стана и се обърна насам един господин с твърде важно лице, с бакембарди и с дебел чер бастун.

Тоя господин очевидно ставаше да си отива; като погледна Жоржа, подаде му ръката си.

— Жоржо, чете ли нотата? — попита той ухилено-лукаво.

— Да, московецът пак лае на хаба… Елате, заповядайте… Един пилзнер? — каза Жоржу твърде любезно, като притегляше един стол за него.

— Благодаря, Жоржо, отивам си вече за вечеря. А propos, прие ли и ти билет за утре вечер?

— Приех го, ще бъда… Пий поне един коняк…

— Мерси, мерси, бързам…

И господинът с бакембардите се промъкна между масите, около които публиката се разредяваше вече, и си излезе.

Жоржовото лице внезапно бе добило безпокойно изражение. Той пошушна Балтову:

— Балтов, как не сме го видели одеве? Той бил зад нас!

— Даскаров ли? Аз го видях, мислех, че и ти го видя — отговори равнодушно Балтов. Като произнесе тия думи, погледна часовника си и стана.

— Къде? — запита го Жоржу.

— Отивам да вечерям.

— Стой, заедно ще си вървим.

— Да, да, да си вървим — продума и Аврамов, но познаваше се, че той предпочиташе Жоржовите приказки от вечерята, защото едвам се помръдна и пак остана на мястото си.

— Та вам пътят е съвсем на друга страна, а аз отивам на „Родопи“ и ние още от вратата ще се разделим — каза Балтов, като чукна на келнера.

— Какво, ще плащаш ли? Остави, то е моя работа! — И Жоржу задържа ръката му, която бъркаше в джоба, да извади портмонето.

— Не, не приемам… По немски е моето правило: пил — платил — възрази Балтов.

— Дявол да ти вземе тебе немското правило и немците ти! Ти знаеш… че не мога да ги търпя тия гешефтари! А аз държа за славянското гостолюбие! — извика Жоржу и го отстрани грубо от келнера, дошел на викането. Балтов го изгледа полунедоволно, полуучудено.

— Сбогом… Сбогом, Аврамов. Оставям те на попечението на тоя „сладкодумен гост на държавната трапеза“.

И Балтов ухилен се запъти към вратата.