Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))

V

Аврамов потегли Балтова за ръка и излязоха в буфетя. Аврамов отведе приятеля си в един празен ъгъл.

— Обясни ми, за бога, каква е тая работа?… Аз нищо не мога да проумея — извика той, като разгърна ръце в недоумение.

Балтов разбра причината на смайването на приятеля си.

— Дето виждаш Жоржа ли тука? — каза той спокойно усмихнат.

— Та той е един чуден човек? Снощи се възмущаваше от тая комедия и маймунства, а сега ги прави сам. Забравил, каквото говорил: ни лук ял, ни лук мирисал. Одеве закопал най-добрия си приятел — сега иде да си изиграе котильона… Съгласи се, това е грозно, безхарактерност. Аз се чудя едно: как можеш да имаш тясно приятелство с такава личност…

Лицето на Аврамов се изчерви от негодувание.

— Напротив, Жоржу е добър човек.

— Ти се подиграваш? Аз сега си спомням и снощи как се примилкваше той пред оня Даскарова! И пак казваше, че е опозиция!

— Аврамов, ти си наистина от главата до краката провинциал, чистокръвен провинциал. Съставяш си окончателно мнение по първото впечатление, а после падаш от облаците на земята и се чудиш и зяпаш… Жоржу е добър човек, казвам ти, той не е нито низък, нито безсъвестен и в нищо не е по-лош от другите добри хора… Той е само по-умен и по-съобразителен от много други… Че Жоржу е опозиция в душата си, това е вярно, но Жоржу не отива да се удари и разбие в скалата… От такова безумие каква полза?… Няколкото любоугодливи думи към Даскарова или към началника си не му костуват нищо, но те са един як щит, с който той закриля положението си, къщата си, жената си, покоя си… Геометрическата прямолинейност скоро извожда насред улицата… Криволенето между морските камъни — ето в какво се състои философията. Жоржу напада чиновниците, нали? И как още? А Жоржу е немаловажен чиновник и трябва да ти кажа, че е чиновник, откак е пукнал руски топ в България… и настоящи чиновник. Той има два ордена вече и е представен за трети. Под всичките правителства е служил и всичките правителства са го знаяли за свой човек… Той е мислил, че сявга ще бъде по-полезен на отечеството си, ако му служи, отколкото ако се остави да го изгонят от служба и да бездействува. И той съобразява всичките си действия с тоя практически принцип… Каква полза да рита с бос крак ръжена, да донкихотствува, па като го смачкат, да си прави рожа на страдалец, да квичи и да души по телеграмите на вестниците, дано се някак размъти водата, та да се поправи и неговото положение… Това е глупаво наистина… Знаеш ли Аврамова, архиваря? Днес го отчислили!

— Как? Той го толкова хвалеше!

— Да, отчислен е, за да се настани на мястото му някой си роднина на Даскарова. Той е жертва на една Даскарова интрига… Жоржу се възхищаваше от Аврамова, но не е посмеял, уверен съм, да го защити, защото е знаял, че няма да го спаси — щом министърът е решил да го изпъди. А Аврамов, знаеш, е малко остричък и съвършено противоположен характер на Жоржа… Защо да рискува и себе си… Па, знаеш, „моята риза е по-близо до тялото ми…“. Но Жоржу страшно и искрено за Аврамова скърби… Днес се видяхме.

— Скърби? — каза иронически Аврамов. — Както скърби и за днешния си приятел… та от голяма жалост не може да забрави котильона си… Остави ме, Балтов!…

И Аврамов извърна лицето си с отвращение, като че искаше да не види някой неприятен образ.

Балтов почака, за да се извърне, и продължи:

— И това му поведение не трябва да те учудва; то хармонира с принципите на неговата житейска философия… Каква полза да се косим и да се убиваме за едно непоправимо зло? Аврамова, другаря му, извадили, Рачева, приятеля му, закопаха днес… Но Жоржу е изпълнил човешките си длъжности: Аврамова съжалява в душата си, Рачева изпрати до вечното му жилище, а сега изпълнява длъжността си към живота: яде, пие, работи, танцува, защото от тия противоположности се състоят халките на веригата на человеческия живот… Кратък е той, защо да не се възползуваме от него?

Аврамов гледаше с растяще изумление другаря си; той не можеше даразбере: сериозно ли Балтов говори и иска да оправдае пред очите му поведението на Жоржа, или това всичко, което говори за него, е ирония? Погледът на Балтова продължаваше да пази своето обикновено спокойно насмешливо изражение. Това раздразни Аврамова, той каза ядовито:

— А какво ще ми кажеш: тоя Жоржу вчера бълваше змии и гущери върху Австрия и немците, и модите, а сега влачи жена си, облечена като херцогиня в немски дрипи, на бал, а сам се ококорил във фрак и с клак? Ругае чуждата експлоатация, а той сам я поддържа!… Според коя логика е това?

— Пак най-просто нещо — отговори Балтов. — Той говори онова, което е правото, и се възмущава от злото като човек с чувство, а живее, както всичките хора. Той няма да преправи света… Той е такъв, какъвто си е… Който е против обществото, той бяга от него и отива в планините… А Жоржу не е ексцентрик, нито е дивак. Той обича да живее, епикуреец е и ползува се от развлеченията, които му дава обществото… Щем не щем, ще му се покоряваме на законите, ще му снасяме тиранията, ще си изпразняме кесиите за австрийските гнилости и боклуци, като си запазваме пълното право да псуваме до бога и тях, и немците, и модите му, и обществото му… Какво искаш? Жоржу живее в столицата и като столичан живее столично. Това му е средата, това му е въздухът. Какво да прави? Па ако питаш, и твоят покорен слуга е такава птица.

— Да, но ти не държиш проповед в „Червен рак“. Балтов, ти си поне последователен.

Балтов се втренчи в него, сложи си ръцете на рамената му и каза:

— И той е последователен, казвам ти: той прави като всичкия свят и не се дели от стадото. Той стои здраво на принципа си: опозиционствува, когато му прилегне, клатишапничествува, когато трябва, мижи и втелява се, когато е умно, ругае Австрия, защото всеки българин я мрази, ораторствува горещо против модите, защото това е на мода, следва ги — пак по същата причина… С кратки думи да ти кажа, Жоржу е човек от деветнайсети век. Български опортюнист, с всекиго добър, всекиму приятел, всякога доволен. С една реч, твърде умен и прелестен човек!…

Аврамов гледаше втрещен на Балтова. Той не хващаше в чертите на лицето му нито подигравка, нито негодувание, то пазеше неизменно своята ехидно-спокойна маска Възможно ли е пък, щото Балтов наистина да намира така естествено, правилно и даже почтено поведението на тоя необясним, безцветен и безпринципен човек.

— Как му е името на тоя Жоржу, да го помня? — попита Аврамов.

— Нали ви запознах снощи?

— Да, но той те пресече, бъбрицата, и аз не узнах фамилното му име. А после ти все Жоржу му викаше… Как е същото име на тая антика чиновник?…

— Името му е легион! — каза усмихнат Балтов.

И се завтече в балната зала, дето засвири музиката котильона, като остави другаря си дълбоко замислен в буфетя.

Март 1891 г.