Сладкото на дъното на пая

Четиринайсет

Планът ми бе съвършен. Никой не можеше да докаже невинността ми.

Щях да твърдя, че през нощта ме е събудил странен шум отвън. Слязла съм в кухнята и оттам съм излязла в градината, където ме е нападнал натрапник: може би крадец, дошъл да открадне марките на татко. След кратка схватка съм го надвила.

Чакай малко, Флавия, това последното изглежда малко прекалено. Хорас Боунпени беше висок над метър и осемдесет и можеше да ме удуши с два пръста. Не, борила съм се, а той е умрял — може да е имал увредено сърце вследствие от отдавна забравена болест в детството. Ревматична треска да речем. Да, точно така. Закъсняла конгестивна сърдечна недостатъчност като при Бет в „Малки жени“. Помолих се наум на свети Танкред аутопсията на Боунпени да потвърди лъжата ми.

— Аз убих Хорас Боунпени — повторих пак, сякаш ако го кажех два пъти, щеше да изглежда по-достоверно.

Инспектор Хюит си пое дълбоко въздух и издиша през носа.

— Разкажи ми какво стана — подкани ме той.

— През нощта чух шум, слязох в градината, някой ми се нахвърли от сенките…

— Чакай малко, от коя част на сенките?

— От сенките зад бараката с инструментите. Опитвах се да се освободя, когато той изхриптя, сякаш беше получил сърдечен удар вследствие от прекарана в детството ревматична треска… или нещо подобно.

— Разбирам — рече инспектор Хюит. — И ти какво направи тогава?

— Върнах се в къщата и извиках Догър. Останалото мисля, че го знаете.

Но я чакай малко — знаех, че Догър не му е разкрил как подслушвахме кавгата между татко и Хорас Боунпени. Въпреки това градинарят едва ли би казал на инспектора, че съм го събудила в четири часа през нощта, без да спомене факта, че аз съм извършила убийството. Или пък грешах?

Трябваше ми време, за да обмисля този въпрос.

— Съпротивата при нападение не е убийство — обясни инспекторът.

— Не — отвърнах аз, — но не съм ви разказала всичко.

Прелистих със светкавична скорост мислените си бележки: отрови, неизвестни на науката (твърде бавни); фатален хипнотичен сеанс (също); тайнствените и забранени удари от джиу-джицу (малко вероятно; твърде абстрактно за обяснение). Изведнъж ми хрумна, че мъченичеството изисква истински творчески гений — сладкодумието не беше достатъчно.

— И се срамувам — добавих аз.

Когато не си сигурен, покажи емоции. Възгордях се, че съм се сетила за това.

— Хм — рече инспекторът. — Да оставим това засега. Ти каза ли на Догър, че си убила нападателя?

— Не. Мисля, че не. Разбирате ли, бях твърде разстроена.

— А каза ли му по-късно?

— Не, реших, че няма да се отрази добре на нервите му.

— Всичко това е много интересно — отвърна инспектор Хюит, — но подробностите ми се струват недостатъчни.

Знаех, че стоя на ръба на пропастта: още една крачка и нямаше да има връщане назад.

— Има и още нещо, но…

— Но какво?

— Няма да кажа нито думичка повече, докато не ми позволите да говоря с татко.

Инспектор Хюит, изглежда, безуспешно се опитваше да преглътне. Той отвори уста, сякаш нещо внезапно се бе запречило в гърлото му, после я затвори отново. Преглътна и тогава направи нещо, на което нямаше как да не се възхитя и си напомних да добавя към собствения си набор от номера: той извади бързо носната си кърпа и прикри удивлението си с кихане.

— Насаме — добавих аз.

Инспекторът се изсекна шумно, върна се до прозореца и се загледа с празен поглед навън, сключил ръце зад гърба си. Вече знаех, че това е знак за дълбок размисъл.

— Добре — каза рязко той. — Ела.

Скочих с готовност от стола и го последвах. На вратата ми препречи пътя към коридора с една ръка, а другата постави леко като перце върху рамото ми.

— Ще направя нещо, за което е възможно после дълбоко да съжалявам. Рискувам службата си. Не ме разочаровай, Флавия… моля те.

— Флавия! — възкликна татко. Личеше си, че е удивен да ме види. И после развали всичко, като добави: — Отведете това дете, инспекторе. Умолявам ви, изведете я.

Татко извърна лице към стената.

Макар вратата на стаята да бе боядисана с жълтеникава боя, беше очевидно, че е облицована със стомана. Когато инспекторът я отключи, видях, че самата килия е голяма горе-долу колкото малък кабинет, има сгъваемо легло и изненадващо чиста мивка. За щастие не бяха пъхнали татко в някоя от килиите с решетки, които зърнах по-рано.

Инспектор Хюит ми кимна рязко, сякаш искаше да каже: „Ти решаваш“, а после излезе и затвори вратата възможно най-тихо. Не се чу звук от превъртане на ключ, нито от пускане на резе, но пък може ярката светкавица и внезапният грохот на гръмотевица навън да са заглушили шума.

Татко явно си помисли, че съм излязла с инспектора, защото се стресна леко, когато се обърна и видя, че още съм там.

— Прибирай се, Флавия.

Макар да стоеше напълно изправен и стегнат, гласът му звучеше старчески и уморено. Виждах, че се опитва да играе безчувствения английски джентълмен, безстрашен в опасна ситуация, и осъзнах с болка, че това ме кара да го обичам и мразя едновременно.

— Вали — посочих към прозореца.

Облаците се бяха разкъсали, както по-рано при руините, и дъждът отново се лееше, а едрите капки плющяха по перваза. На едно дърво до пътя самотна врана се отърси от дъжда като мокър чадър.

— Не мога да се прибера, преди да спре. А и някой е отмъкнал Гладис.

— Гладис ли? — попита татко с очи, облещени като на изчезнал вид дълбоководно животно, изплувало от незнайни дълбини.

— Велосипедът ми.

Той кимна разсеяно и разбрах, че не ме е чул.

— Кой те доведе тук? Той ли — посочи татко с палец към вратата, като имаше предвид инспектор Хюит.

— Сама дойдох.

— Как така сама? От Бъкшоу ли?

— Да.

Умът му явно не успя да побере думите ми и той пак се обърна към прозореца. Забелязах, че и татко зае същата поза като инспектор Хюит — с ръце, сключени зад гърба.

— Съвсем сама. От Бъкшоу — повтори той най-накрая, сякаш чак сега осмисли думите ми.

— Да.

— А Дафни и Офелия?

— Те са добре — уверих го аз. — Ужасно им липсваш, разбира се, но ще се грижат за къщата, докато се прибереш.

Ако излъжа, майка ми да умре.

Това пееха понякога момиченцата, докато скачаха на въже в двора на църквата. Е, моята майка вече беше мъртва, така че какво толкова? А и кой знае? Може дори да получа червена точка в рая.

— Да се прибера у дома ли? — обади се най-накрая татко с нещо като въздишка. — Това вероятно няма да е скоро… Всъщност може да мине доста време.

На стената до прозореца с решетките висеше календар от бакалия в Хинли с портрет на крал Джордж и кралица Елизабет — всеки херметически отделен в собствено кръгче й облечени така, сякаш фотографът ги е хванал случайно на път за маскен бал в замъка на баварски принц.

Татко хвърли плах поглед към календара и закрачи неспокойно напред-назад из малката стая, старателно избягвайки погледа ми. Като че ли забравил, че съм там, той започна да си тананика и от време на време да изсумтява възмутено, сякаш се защитаваше пред невидим трибунал.

— Току-що си признах — рекох.

— Да, да — отвърна татко и продължи да крачи и да си мърмори под носа.

— Казах на инспектор Хюит, че аз съм убила Хорас Боунпени.

Татко спря като гръмнат. Обърна се към мен и ме прониза с ужасяващия си син поглед, който често бе предпочитаното му оръжие при разправии с дъщерите му.

— Какво знаеш за Хорас Боунпени? — попита той с леден глас.

— Всъщност доста.

И тогава изненадващо някой като че ли му изкара целия въздух. В един миг бе издул бузи като лицата на ветровете, изобразявани по средновековните карти, а в следващия страните му хлътнаха като на търговец на коне. Той седна на ръба на нара и разпери пръстите на едната си ръка, за да се подпре.

— Дочух спора ви в кабинета — продължих аз. — Съжалявам, че подслушвах. Не исках да го правя, но през нощта чух гласове и слязох долу. Разбрах, че се опитва да те изнудва… чух кавгата. Затова казах на инспектор Хюит, че аз съм го убила.

Този път татко осмисли думите ми.

— Че си го убила ли? Как така си го убила?

— Не исках да разберат, че си го направил ти.

— Аз ли? — скочи татко от леглото. — Мили Боже! Защо мислиш, че аз съм го убил?

— Няма нищо. Най-вероятно си го е заслужил. Няма да кажа на никого. Обещавам.

С дясната си ръка се прекръстих и се заклех да пукна, ако го издам, а татко ме зяпаше, сякаш бях морско чудовище, изскочило току-що от картина на Йеронимус Бош.

— Флавия, моля те, разбери следното: колкото и да ми се иска, не съм убил Хорас Боунпени.

— Не си ли?

Не можех да повярвам. Вече бях заключила, че татко трябва да е извършил убийството и установих, че трудно ще преглътна факта, че съм сгрешила.

Но си спомних, когато веднъж Фели ми обясни, че изповедта е полезна за душата — докато ме държеше с извита зад гърба ръка и се опитваше да ме принуди да й призная къде съм скрила дневника й.

— Чух какво каза за убийството на вашия възпитател, господин Туининг. Отидох в библиотеката и претърсих архива с вестниците. Говорих с госпожица Маунтджой — тя е племенница на господин Туининг. Спомни си имената Джако и Хорас Боунпени от съдебния процес. Знам, че той е бил отседнал в „Тринайсетте патока“ и че е донесъл мъртвата бекасина от Норвегия, скрита в пай.

Татко поклати бавно и тъжно глава, не от възхита спрямо детективските ми умения, а като стара мечка, която току-що е била застреляна, но отказва да падне.

— Вярно е. Но наистина ли мислиш, че баща ти е хладнокръвен убиец?

След като се замислих за малко — наистина се замислих — разбрах, колко съм се заблуждавала. Защо не го разбрах по-рано? Хладнокръвното убийство беше едно от многото неща, на които татко не беше способен.

— Ами… не — осмелих се да проговоря.

— Флавия, погледни ме — каза той, но когато вдигнах поглед, видях в мен да се взират собствените ми очи и трябваше да извърна глава.

— Хорас Боунпени не беше особено почтен човек, но не заслужаваше да умре. Никой не заслужава подобна участ — рече татко, а гласът му заглъхна като предаване на къси вълни от далечно място и разбрах, че той вече не говори само на мен. — По света има толкова много смърт — добави накрая.

Татко седна, вперил поглед в дланите си, поглаждаше палци един в друг, а пръстите му бяха преплетени като зъбчатите колелца на стар часовник.

След известно време попита:

— А Догър?

— И той беше там — признах аз. — Пред кабинета ти…

Татко изстена.

— Точно от това се страхувах — прошепна той. — От това се страхувах най-много.

И в този миг дъждът започна да се лее като водопад по прозорците и татко заговори.