Сладкото на дъното на пая

Двайсет и две

Винаги когато съм навън и имам нужда да помисля добре, лягам по гръб, разпервам крака и ръце встрани като звезда и се взирам в небето. Първоначално обикновено се наслаждавам на петънцата, минаващи пред погледа ми — онези малки виещи се като червейчета нишки протеин, които се носят напред-назад пред очите ти като малки черни галактики. Когато не бързам, правя челна стойка, за да ги разбъркам, а после пак лягам по гръб, за да гледам представлението, сякаш е анимационен филм.

Днес обаче бях твърде заета, за да отделя време за това, и след като се отдалечих с колелото на не повече от километър от „Рокс Енд“, се проснах на тревистия банкет и се взрях в лятното небе.

От ума не ми излизаше нещо, което татко каза — а именно че двамата с Хорас Боунпени са убили господин Туининг. Че са виновни за смъртта му.

Ако това бе просто поредната му нереална идея, веднага щях да я отхвърля, но не само той мислеше така. Госпожица Маунтджой също бе убедена, че те са убили чичо й и ми го каза изрично.

Личеше си, че татко действително изпитва вина. Все пак той е бил сред групата момчета, блъскащи се, за да зърнат колекцията от марки на доктор Кисинг, а някогашното му приятелство с Боунпени, макар й вече охладняло, го правеше отговорен по косвен начин. Но въпреки това…

Не, със сигурност имаше още нещо, но не можех да се досетя какво.

Лежах на тревата, взирах се в синевата сериозно като онези индийски факири, които са стояли на върха на колони и са се взирали право в слънцето, преди да ги цивилизоваме, но не можех да измисля нищо. Огромният бял слънчев диск в небето жареше празната ми глава.

Представих си, че си слагам въображаемата си шапка за размисли и я нахлупвам до ушите, както правех често. Тя бе висока и конусовидна като на вълшебник, извезана с химични уравнения и формули: рогът на изобилието за идеи.

Въпреки това не ми хрумваше нищо.

Я чакай малко! Да! Точно така! Татко не беше виновен за нищо. За нищичко! Той е знаел — или поне е подозирал — какво точно се е случило още от мига, в който Боунпени е задигнал марката на директора… но въпреки това не е казал на никого.

Извършил е греха на премълчаването: едно от онези провинения от каталога на Църквата с грехове, които Фели непрекъснато изтъкваше, но които, изглежда, се отнасяха за всички, с изключение на самата нея.

Ала гузната съвест на татко бе от сферата на морала и съответно не беше по моята част.

Нямаше обаче как да го отрека: той бе мълчал и заради мълчанието му може би старият светец господин Туининг бе намерил за необходимо да поеме вината и да плати за накърнената си чест с живота си.

Със сигурност по онова време доста се е говорило за случая. Хората в тази част на Англия не се отличаваха с голяма тактичност. През миналия век местният поет на Хинли, Хърбърт Майлс, ни е нарекъл „крякащите гъски, които клюкарстват весело сред чудната зеленина“, и в думите му имаше известна доза истина. Хората обичат да говорят — особено когато отговарят на въпроси, — защото така се чувстват полезни. Освен изцапания с петна от олио екземпляр от книгата „Отговори на всички въпроси“, която госпожа Малит държеше на една полица в килера, отдавна бях открила, че най-добрият начин да намериш отговор на всеки въпрос е да отидеш при първия човек, когото видиш, и да го попиташ. Отговорите на всички въпроси най-лесно се научаваха от други хора.

Не можех да разпитам татко защо си е замълчал за случката в училище. Дори да се осмелях, което нямаше да направя, той бе затворен в ареста и вероятно щеше да си остане там. Не можех да попитам и госпожица Маунтджой, която затръшна вратата в лицето ми, защото за нея бях отрочето на хладнокръвен убиец. Накратко, трябваше да се оправям сама.

Цял ден в едно ъгълче на съзнанието ми като грамофонна плоча в далечна стая се въртеше нещо. Само да можех да разпозная мелодията.

Това странно усещане се появи, докато разглеждах купчините с вестници в бараката зад библиотеката. Беше нещо, което някой бе казал… Но какво точно?

Понякога улавянето на изплъзваща се мисъл е като да се опитваш да хванеш птица, влетяла в къщата. Дебнеш я, приближаваш се на пръсти, спускаш се към нея… и птицата отлита. Винаги се изплъзва между пръстите ти, крилете й…

Точно така! Криле!

„Приличаше на паднал ангел“, беше казал един от учениците в „Грейминстър“. Тоби Лонсдейл, сега си спомних името му. Странно е едно момче да направи подобно сравнение за падащия от кулата учител! А татко бе сравнил готвещия се за скока господин Туининг със светец с ореол на главата от старинен ръкопис.

Проблемът беше, че не претърсих архива достатъчно назад. В „Хрониките на Хинли“ пишеше съвсем ясно, че разследването на смъртта на господин Туининг и кражбата на марката на доктор Кисинг продължава. Некрологът му обаче е бил публикуван по-късно. Какво ли пишеше на него?

След миг вече бях яхнала Гладис и въртях бясно педалите към „Кау Лейн“ в Бишъпс Лейси.

Видях табелата „Затворено“ чак когато стигнах на около три метра от входа на библиотеката. Естествено! Флавия, понякога сякаш вместо мозък главата ти е пълна с мухи — по този въпрос Фели се оказа права. Днес беше понеделник. Библиотеката щеше да отвори чак в десет часа във вторник сутринта.

Докато бутах бавно Гладис към реката и стария гараж, си мислех за онези глуповати детски приказки, които разказват в предаването „За децата“ по радиото — кратки поучителни истории като онази за локомотивчето Пони (знам, че мога, ще успея), което успяло да изтегли цял товарен влак през планината само защото било убедено, че ще се справи. И защото не се предавало. Ключът в случая беше да не се предаваш.

Ключът? Върнах ключа от гаража на госпожица Маунтджой — това си го спомнях ясно. Но дали случайно някъде нямаше негов дубликат? Резервен ключ, скрит под перваза за случаите, в които някой забраван замине на почивка в Блакпул с оригиналния в джоба си? Тъй като Бишъпс Лейси не беше център на престъпна дейност (поне допреди няколко дни), напълно възможно бе да са оставили резервен ключ при бараката.

Прокарах пръсти по гредата над вратата, надникнах под саксиите с мушкато от двете страни на пътеката и дори повдигнах няколко подозрителни на вид камъка.

Нищо.

Пъхнах пръсти в цепнатините на каменната стена, която вървеше от улицата и стигаше до вратата.

Пак нищо. Нищичко.

Засенчих поглед с длани и прилепих лице към прозореца. Взирах се в купчините стари вестници, заспали в люлките си. Бяха толкова близо, но и толкова недосегаеми.

Така се вбесих, че ми идеше да се изплюя. И го направих.

Какво щеше да стори в тази ситуация Мари Ан Лавоазие? Дали щеше да остане пред вратата и да бълва огън и жулел като миниатюрните вулкани, които се получават, когато запалиш купчинка амониев бихромат? Съмнявах се. Мари Ан нямаше да се замисля за химията, а щеше да отвори вратата.

Извих с цяла сила топката на вратата и влетях в гаража. Някой глупак бе оставил проклетата врата отключена! Надявах се никой да не ме е видял. Добре че ми мина това през ум, защото ме подсети, че ще е най-добре да вкарам Гладис вътре, за да не я забележи любопитен минувач.

Внимателно заобиколих широкия канал в средата на помещението и тръгнах предпазливо покрай етажерките с пожълтели вестници.

Бързо открих нужните ми броеве на „Хрониките на Хинли“. Точно както си и мислех, некрологът на господин Туининг беше публикуван в петъка след смъртта му:

Но къде са го погребали? Дали са върнали тялото му в Уинчестър, за да почива до родителите си? Или пък са го погребали в „Грейминстър“? Съмнявах се. Струваше ми се много по-вероятно да открия гроба му в двора на „Свети Танкред“, който се намираше на две минути пеша оттук.

Щях да оставя Гладис в гаража. Нямаше смисъл да привличам ненужно внимание. Ако вървях приведена покрай храсталаците, които обрамчваха пътеката, щях да стигна незабелязана до църквата.

Отворих врата и излая куче. Госпожа Феъруедър, председателката на Женското църковно дружество, стоеше в края на алеята със своето корги. Тихичко затворих врата, преди тя или кучето й да са ме забелязали. Надникнах през прозореца и наблюдавах как животното души около ствола на стар дъб, а стопанката му се взира в далечината и се преструва, че не знае какво става в другия край на каишката.

Да му се не види! Ще трябва да изчакам кучето да си свърши работата. Огледах помещението.

От двете страни на вратата имаше набързо скалъпени етажерки, чиито груби, хлътнали дъски изглеждаха като сковани от добронамерен, но неумел любител дърводелец.

На дясната етажерка поколения остарели справочници — безчет броеве на „Църковен справочник на Крокфорд“, „Годишен справочник на Хейзъл“, „Алманах на Уитакър“, „Указател на Кели“, „Военноморски справочник на Браси“ — бяха наблъскани нагъсто по небоядисаните рафтове, а подвързиите им, някога аристократично червени, сини и черни, сега бяха избледнели до кафяво от времето и слънчевата светлина и миришеха на мишки.

На етажерката вляво бяха подредени еднакви сиви томове с еднакви златни релефни букви върху гръбчетата, на които пишеше със сложно украсен готически шрифт: „Годишник на «Грейминстър»“. Спомних си, че това са годишниците от старото училище на татко. Дори имахме няколко броя в Бъкшоу. Свалих един от полицата, преди да видя, че е от 1942 година.

Върнах го на мястото му и прокарах показалец наляво по гръбчетата на останалите томове: 1930-1925…

Ето го! 1920 година. Ръцете ми се разтрепериха, когато извадих книгата и я прелистих набързо отзад напред. Страниците преливаха от статии за крикет, гребане, лека атлетика, стипендии, ръгби, фотография и природознание. Доколкото виждах, не пишеше и думичка за Клуба на илюзиониста или за Клуба по филателия. По страниците имаше снимки, на които купища момчета се усмихваха, а понякога правеха и физиономии в обектива на камерата.

На втората страница забелязах портрет в черна рамка. На него достолепен господин с шапка и роба стоеше подпрян небрежно на едно бюро с латинска граматика в ръка и се взираше във фотографа леко развеселено. Надписът под снимката гласеше: „Гренвил Туининг: 1848-1920“.

Това бе всичко. Не се споменаваха събитията около смъртта му, нямаше възпоменателно слово, нито спомени на колеги и ученици за него. Дали не се бяха наговорили да мълчат?

Започнах да прелиствам страниците бавно и да преглеждам статиите, както и да чета надписите под снимките.

Някъде след средата на годишника зърнах името Де Лус. На снимката три момчета по ризи и с ученически шапки седяха на поляна до плетена кошница за пикник върху одеяло, обсипано с храна: самун хляб, буркан мармалад, плодови сладкиши, ябълки и буркани с джинджифилова бира.

Надписът гласеше: „Спомен за Омар Хаям — гордеем се с кухнята на «Грейминстър». Отляво надясно: Хавиланд де Лус, Хорас Боунпени и Боб Станли позират за фотография в духа на изображенията към книгите на персийския поет.“

Без никакво съмнение момчето отляво, седнало върху одеялото с кръстосани по турски крака, беше татко и изглеждаше по-весел, щастлив и безгрижен, отколкото го бях виждала някога. Дългурестият младеж в средата, който се правеше, че се кани да отхапе от един сандвич, беше Хорас Боунпени. Щях да го разпозная, дори да не бях прочела надписа. На снимката огненочервената му коса бе излязла като призрачнобяла аура около главата му.

Потръпнах, когато си спомних как изглеждаше като труп.

Малко по-встрани от съучениците си седеше третото момче, а съдейки по неестествения ъгъл, под който държеше главата си, изглежда се опитваше да покаже най-хубавия си профил. То притежаваше мрачна красота, беше малко по-голямо от другите две момчета и напомняше на кинозвездите от немите филми.

Обзе ме странното чувство, че съм виждала това лице.

Изведнъж изпитах усещането, че някой е пуснал гущер във врата ми. Естествено, че го видях… при това съвсем наскоро! Третото момче на снимката беше човекът, който вчера се представи като Франк Пембъртън. Франк Пембъртън, който стоя с мен под дъжда сред декоративните руини. Франк Пембъртън, който тази сутрин ми каза, че заминава да разглежда някаква гробница в Недър Итън. Един по един фактите се наместиха и видях всичко ясно, сякаш някой свали от очите ми люспи като на Саул.

Франк Пембъртън беше Боб Станли, а Боб Станли беше „Третият мъж“ така да се каже. Той бе убил Хорас Боунпени в лехата с краставиците в Бъкшоу. Готова бях да заложа живота си за това.

След като всичко си дойде на мястото, сърцето ми се разтуптя толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне.

От самото начало ми се стори, че у Пембъртън има нещо съмнително, но и за това не бях размишлявала от вчера при руините. Беше нещо, което каза, но какво точно?

Говорихме за времето, запознахме се. Той призна, че вече знае коя съм, защото е видял семейството ни в класацията на важните личности. Защо му е трябвало да прави това, след като познава татко отдавна? Това ли ме бе усъмнило?

Спомних си, че говореше с акцент. Лек, но все пак…

Разказа ми за книгата си „Именията в Англия: разходка в миналото“. Това май звучеше правдоподобно.

Какво още каза? Нищо важно, някакви врели-некипели, че с него сме откъснати на безлюден остров. Че бързо ще се сприятелим.

Въгленът, който мъждукаше в ъгълчето на съзнанието ми, изведнъж избухна в пламъци!

„Вярвам, че с течение на времето бързо ще се сприятелим.“

Това бяха точните му думи. Но къде ги бях чувала преди това?

Като развиващо се кълбо прежда мислите ми се запиляха към един отминал зимен ден. Макар да бе все още началото на зимата, листата на дърветата под прозореца на салона вече бяха преминали от жълто в оранжево и сега бяха опадали, а небето от кобалтовосиньо бе станало черно.

Госпожа Малит бе донесла чиния с кифлички и бе пуснала пердетата. Фели седеше на дивана и се оглеждаше в чаена лъжичка, а Дафи се бе излегнала на стария фотьойл на татко до камината. Четеше ни на глас от „Пенрод“, книга, която бе задигнала от рафта с любими детски произведения в дрешника на Хариет.

Пенрод Скофийлд бе на дванайсет години — година и нещо по-голям от мен, но разлика, достатъчна да не ме заинтригува особено. Лично на мен Пенрод ми се струваше като Хъкълбери Фин, преместен напред в бъдещето по времето на Първата световна война, а действието се развиваше в някакъв невзрачен град в Западна Америка. Макар в книгата да се разказваше за конюшни, малки улички, високи дървени огради на къщи и камиончета за разнасяне на стоки, които в онези дни все още са били теглени от коне, цялата история ми беше толкова чужда, сякаш се случваше на Плутон. С Фели слушахме в захлас, когато Дафи ни четеше „Скармуш“, „Островът на съкровищата“ и „Приказка за два града“, но у Пенрод имаше нещо, заради което неговият свят ми се струваше толкова далечен като последния Ледников период. Фели, която определяше книгите според нотната стълбица, каза, че тази била написана в до мажор.

Въпреки това, докато Дафи обръщаше страниците, се бяхме разсмивали на няколко пъти на непочтителното отношение на Пенрод към родителите му и властите, но още тогава се чудех как би могъл един хулиган да завладее въображението на младата Хариет де Лус. Сега като че ли ми се изясняваше.

Най-интересната случка, която си спомнях, представяше Пенрод на лицемерния свещеник господин Кинослинг, който го бе погалил по главата и му бе казал: „Вярвам, че с течение на времето бързо ще се сприятелим“. Цял живот трябваше да търпя подобно снизходително отношение и сигурно съм се изсмяла прекалено силно.

Важното в случая обаче беше, че „Пенрод“ бе американска книга, написана от американец. Най-вероятно тук в Англия не бе така известна както в чужбина.

Имаше ли възможност Пембъртън — или Боб Станли, както вече знаех, че е истинското му име — да се е натъкнал на книгата или на въпросната фраза в Англия? Възможно беше, разбира се, но много малко вероятно. А и нали татко ми каза, че Боб Станли — някогашният асистент на Хорас Боунпени — е заминал за Америка и е започнал съмнителна търговия с марки.

Лекият акцент на Пембъртън беше американски! Стар възпитаник на „Грейминстър“ с малко влияние от Новия свят.

Каква идиотка бях само!

Отново погледнах през прозореца и видях, че госпожа Феъруедър си е тръгнала и „Кау Лейн“ е пуста. Оставих годишника отворен на масата, измъкнах се през вратата и заобиколих гаража отзад откъм реката.

Преди сто години река Ефън е била част от мрежа канали, но сега от нея бе останала само пътеката, където са изтегляли лодките. В подножието на „Кау Лейн“ гниеха останките от колове, които някога са били набити по брега, но там, където наближаваше църквата, реката бе излязла от старите си окови и на места се бе разляла в широки вирове, един от които бе в средата на мочурището зад „Свети Танкред“.

Прескочих прогнилата покрита порта на църковния двор, където старите надгробни плочи стояха килнати като шамандури сред море от трева, толкова висока, че трябваше да газя из нея, все едно бях влязла във вода до кръста на плажа.

Най-старите гробове, както и гробовете на най-богатите покойни енориаши, се намираха най-близо до църквата, а тук отзад покрай каменната стена се издигаха надгробните плочи на починалите по-наскоро.

Тук се бе образувал и стръмен вертикален склон. Петстотин години постоянна употреба бяха придали на църковния двор вид на самун хляб: огромен зелен хляб, бухнал значително над нивото на заобикалящата го земя. Потреперих доволно при мисълта за разложените останки, заровени под краката ми.

Известно време бродих безцелно сред надгробните плочи и четях фамилни имена, които често се срещаха в Бишъпс Лейси: Кумс, Незбит, Бейкър, Хоур и Кармайкъл. Ето тук с издълбано агне върху плочата, почиваше малкият Уилям, невръстният син на Тъли Стоукър, който, ако бе оживял, сега щеше да е мъж на трийсет години и по-голям брат на Мери. Малкият Уилям бе починал на пет месеца и четири дни от дифтерит, както пишеше, през пролетта на 1919 година — година преди господин Туининг да скочи от часовниковата кула на „Грейминстър“. Значи бе много вероятно и учителят да е погребан някъде наблизо.

За миг си помислих, че съм го открила: черна каменна плоча с пирамида на върха, върху която грубо бе издълбано името Туининг. Но след като прочетох внимателно, видях, че този Туининг е бил някой си Адолфъс, изчезнал в морето през 1809 година. Надгробната му плоча бе така удивително запазена, че не се сдържах и прокарах пръсти по хладната й гладка повърхност.

— Почивай в мир, Адолфъс — казах на глас. — Където и да си.

Бях убедена, че надгробната плоча на господин Туининг — ако приемем, че изобщо имаше такава, но ми се струваше невъзможно да липсва — нямаше да е някоя от ерозиралите плочи от пясъчник, които стояха наклонени като нащърбени кафяви зъби, нито пък щеше да е от онези огромни паметници с колони, заградени с вериги и погребални огради от ковано желязо, които се издигаха на парцелите на най-богатите и аристократични фамилии на Бишъпс Лейси (сред които и всички покойници от рода Де Лус).

Сложих ръце на хълбоците си и се спрях сред високата до кръста трева. От другата страна на каменната стена се намираше пътеката, а отвъд нея — реката. Някъде тук изчезна госпожица Маунтджой, след като излезе от църквата, щом викарият ни призова да се помолим за спасението на душата на Хорас Боунпени. Но къде точно отиде?

Отново прескочих портата и излязох на пътеката.

Сега виждах ясно каменните стъпала, които лежаха, покрити тук-там с водорасли точно под повърхността на бавно течащата река. Те се виеха през разширяващия се вир и стигаха до нисък песъчлив бряг от другата страна, покрай който се издигаше плет от къпинови храсти, ограждащ една от нивите във фермата на Малплаке.

Събух обувките и чорапите си и стъпих на първото каменно стъпало. Водата бе по-студена, отколкото очаквах. Носът ми още течеше и през ума ми мина, че сигурно след ден-два ще умра от пневмония и ще се заселя за постоянно в двора на „Свети Танкред“.

С разперени като семафори ръце прекосих внимателно реката и изгазих от калта на брега. Хванах се за няколко стръка дълги плевели и успях да се издърпам върху дигата — плътен насип земя, който се издигаше между реката и съседната нива.

Седнах, за да си поема дъх и да изтрия калта от краката си с шепа трева, която растеше на туфи край живия плет. Някъде наблизо чуруликаше жълта овесянка. Застинах. Ослушах се, но чувах само глухото жужене, характерно за полето: протяжното свистене на селскостопански машини в далечината.

Обух чорапите и обувките си, изтупах се от прахта и тръгнах покрай живия плет, който в началото ми се стори непреодолима плетеница от тръни и къпини. И тогава, тъкмо когато се канех да се връщам обратно, открих пролука в гъсталака. Промуших се през нея и излязох от другата страна на плета.

Тръгнах назад към църквата и след няколко метра видях нещо да стърчи сред тревата. Приближих се внимателно, настръхнала от лошо предчувствие.

Беше надгробен камък, а върху него грубо бе издълбано името Гренвил Туининг.

В основата на наклонената плоча беше изписана една-единствена дума: „Прощавайте“!

Прощавайте! — думата, която господин Туининг изкрещял от покрива на кулата! Думата, която Хорас Боунпени прошепна в лицето ми, докато издъхваше.

Мисълта ме заля като вълна: умиращият Боунпени е искал само да си признае, че е убил господин Туининг и съдбата му бе дала една дума, с която да го направи. След като чух изповедта му, аз бях единственият жив човек, който можеше да свърже смъртта на двамата. Освен може би Боб Станли. Моят господин Пембъртън.

При тази мисъл ме полазиха тръпки.

Върху надгробната плоча на господин Туининг не бяха изписани дати, сякаш който и да го бе погребал, е искал той да потъне в забвение. Дафи ни бе чела истории, в които самоубийците ги погребват извън църковните дворове или на кръстопът, но аз почти не вярвах на подобни бабини деветини. И въпреки това се зачудих дали като Дракула господин Туининг не лежи под краката ми, загърнат с учителското си наметало.

Но робата, която открих на покрива на кулата — а сега беше в полицията — не е била негова. Татко съвсем ясно заяви, че господин Туининг е бил облечен с робата си, когато е скочил. Същото бе казал и Тоби Лонсдейл пред репортера от вестника.

Възможно ли е и двамата да са сгрешили? Татко все пак призна, че слънцето може да го е заслепило. Какво още ми каза?

Спомних си точните думи, с които описа застаналия на парапета господин Туининг: „Сякаш целият сияеше. Косата му приличаше на диск от кована мед на фона на изгряващото слънце — приличаше на светец от старинен ръкопис.“

Останалата част от истината ме връхлетя и ми прилоша. Всъщност Хорас Боунпени е бил на покрива. Хорас Боунпени с огненочервената си коса. Хорас Боунпени хамелеонът. Хорас Боунпени фокусникът.

Цялата история е била внимателно подготвена илюзия!

Госпожица Маунтджой имаше право. Той наистина е убил чичо й.

Боунпени и съучастникът му Боб Станли явно са го примамили на покрива на кулата, най-вероятно под предлог, че ще върнат откраднатата пощенска марка, която са скрили там.

Татко ми бе разказал за чудатите математически изчисления на Боунпени и за интереса му към архитектурата, поради което той е познавал много добре керемидите на покрива.

Когато господин Туининг е заплашил да ги издаде, те са го убили, вероятно като са го ударили с тухла по главата. Било е невъзможно полицията да открие, че смъртта е причинена от удар след подобно падане. И после са инсценирали самоубийството, планирали са хладнокръвно всяка стъпка. Сигурно дори са репетирали.

Господин Туининг наистина е паднал на павираната пътека, но Боунпени се е качил на кулата по изгрев-слънце с чужда роба и шапка и е извикал „Прощавайте“ на момчетата на двора. „Прощавайте!“ — дума, която говори за самоубийство.

След това Боунпени се е скрил зад парапета, а Станли е хвърлил тялото през отводнителния отвор в покрива. За заслепените от слънцето свидетели на земята е изглеждало, че старият човек е паднал отгоре. Това бе просто „Възкръсването на Чанг Фу“ само че в много по-голям мащаб — със заслепяването на зрителите и всичко останало.

Колко убедително са го изиграли само!

И през всичките тези години татко е вярвал, че неговото мълчание е накарало господин Туининг да се самоубие, че той е виновен за смъртта на стария учител! Какво ужасяващо бреме!

Цели трийсет години, докато аз не открих доказателството сред керемидите на Ансън Хаус, никой не бе подозирал, че всъщност става въпрос за убийство. И извършителите почти се бяха измъкнали.

Подпрях се на надгробната плоча на господин Туининг, за да запазя равновесие.

— Виждам, че си го открила — каза някой зад гърба ми и кръвта ми се смрази.

Обърнах се и се озовах лице в лице с Франк Пембъртън.