Кастелжанти, 5 октомври
Тази сутрин предадох на госпожа Арманд Глориет трите глави, които току-що бях преписала на чисто и с които свършва втората част на романа й „Нежна любов“.
Госпожа Арманд Глориет Амор хвърли само един разсеян поглед върху изрядно изписаните от нейната секретарка листове и не каза нищо.
Когато се осведомих за следващите страници тя отвърна:
— За сега ще останем тук Фридолин. Тежки грижи ме занимават. Имам да пиша писма. Съвършенно лични писма.
Стори ми се, че долових върху лицето и онзи загадъчен израз, който добиват хората, когато крият някаква тайна, но същевремено горят от желание някой да им я изтръгне. Но понеже не бях много сигурна в моята психологическа прозорливост, не се реших да задам наслуки въпрос, който можеше да бъде сметнат за нескромен, в случай, че не беше желан. Все пак тежките грижи, които бяха забулили леко сините очи на Амори дьо Рощорк не бяха попречили на госпожа Армант Глориет да положи обичайните големи грижи за тоалета си. Дългата и, сребристо розова домашна рокля подхождаше чудесно на блестящата и кожа и на богатите и златноруси коси. Дрехата, която бе добре опъната в кръста и падаше надолу в свободни гънки, подчертаваше всички хубости на високата и фигура.
— Как намирате новата ми рокля, Дол? — запита госпожа Глориет.
— Прекрасна! Не съм виждала по-хубав от този оттенък на Зоргте. Вие приличате, госпожо, на някакво голямо цвете. При това, като ви гледам, не зная защо си мисля и за сладолед от ягоди.
Тя започна да се смее.
— Мила Дол, откъде ви идват наум тези сравнения!
Но явно комплиментът й беше приятен, пък и тя знаеше, че е напълно искрен.
Госпожа Глориет е много хубава. Тя е висока, руса — две качества, пред които не мога да не изпадна във възхищение!
Аз съм малка и червенокоса. Толкова малка, че госпожа Арманд се забавлява да ме нарича Дол, което на френски е умалително на името ми Фридолин, но на английски значи кукла. Толкова червенокоса съм, че и най-благосклонно снизходителният човек не би могъл да нарече косите ми „огненоруси“.
— Колко жалко! — въздиша понякога госпожа Глориет, която се отнася към мен като към приятелка. — Ако не бяхте толкова червенокоса и бяхте малко по-висока, вие щяхте да бъдете просто мила, Дол.
А от време на време устните й прошепват утешително:
— Моята златна огърлица би могла да ви послужи за колан, Дол… А краката ви биха се чувствували удобно в приказните стъклени пантофки… При това не е ли чудно, че с тези огнени коси очите ви имат кадифен цвят и по кожата ви няма нито една луничка!
Но днес, погълната от своите „тежки грижи“ и от новия си тоалет, госпожа Глориет дори не обърна внимание на моята незначителна личност. Тя ми върна ръкописа и заключи:
— Разполагайте с времето си, Фридолин…
Значи денят ми принадлежеше. Нямаше да го прекарам в работа с или за госпожа Арманд. Как да го използвам най-добре?
Бях разпорила подгъвката на роклята си на бели и сини райета, за да я скъся, трябваше да изгладя бялата си дантелена блуза.
Стиховете на Верлен бяха сложени настрана и отдавна чакаха да ги прочета.
Бих могла също, въпреки ситния дъжд, от който не се боя, щом сложа наметката си и дървените обуща, да се разходя из градината, да се полюбувам на обичаните ми хризантеми и да подновя цветята в салона… Бих могла още да прекарам моя следобед в „Кулата на Рицаря“ с похвалното намерение да довърша подреждането на старите книги, да се наслаждавам с очи и с пръсти на хубавите подвързии, да се забавлявам с пъстрите и наивни картинки до падането на нощта…
Между толкова различни занимания аз избрах нещо друго.
И ето ме сега, с перо в ръка, да изпълвам една след друга тези страници. Защо се залових да пиша? Признавам, защото имам желание да побъбря, а съм съвсем сама.
Прибрах се в любимото си убежище, тази чудновата стаичка на горния край на „Кулата на Рицаря“, където госпожа Арманд ми позволи да настаня моята маса, моите книги и любимите ми предмети. За да стигна дотук, трябва да се изкача по безкрайна извита стълба.
Моето убежище е скромно като килия. Стените на стаичката са варосани. Украсих ги с няколко наивни стари гравюри, с които госпожа Арманд ми позволи да разполагам. В един пъстър сватбен сандък съм прибрала мои книги, писма, дреболии и ръкоделия. Тъмна дъбова маса ми служи за писалище. Изнамерих някаква пукната стара ваза, в която слагам цветя. А прозорецът няма друго перде освен тъмнозелената завеса на стария бръшлян.
„Кулата на Рицаря“ — единствена и жалка останка от замъка, където някога живели благородниците Дьо Бержер — сега влиза в земите на модерното имение Кастелжанти. По времето на Революцията последният потомък на това семейство, стар маниак, който се разорил, купувайки редки книги, забягнал и заровил книжното си съкровище, скътано в железен ковчег, неизвестно къде. Той смятал да се върне скоро, но умрял в изгнание.
Миналата пролет работниците, които били наети от госпожа Глориет и копаели в градината за постройката на хладилник, открили грамаден ръждясал ковчег. Това било съкровището на забягналия благородник.
Госпожа Арманд накарала да го пренесат в приземния етаж на кулата, в помещението, което се нарича библиотека, но където впрочем има твърде малко книги…
Лятно време идваме често тук, защото между дебелите стени цари приятен хлад. До огнището, за да е пълна битовата картина, госпожа Глориет е поставила един чекрък, получен от старата й бавачка, въпреки че тя самата не знае да преде. Аз помолих старицата да ме научи и сега владея това изкуство. Приятно забавление! Старият чекрък като че нашепва отдавнашни приказки и песни.
Пиша, пиша… а дъждът продължава да струи. Истински октомврийски ден. Мъгла се стеле над хълмовете, горите изглеждат лилави… Дъждът сякаш покрива цялата долина с нежен и лек сив воал, под който есенните краски добиват странна прелест. Буковете са станали червени като косите ми, но най-приятни за очите ми са есенните цветя. Какво богатство и разнообразие на цветове — жълто, кремаво, лилаво, ръждиво, червено, тъмно, винено, бяло… Сякаш хризантеми и гергини са се надпреварвали да постигнат най-редки и приятни багри.
Обичам есента! На мен тя не ми навява тъга. Струва ми се, че този временен залез на природата е тъжен само за възрастните хора. Без съмнение той им напомня неумолимо техния собствен залез. Но аз, аз съм млада… Когато пролетта и лятото се върнат, ще ме намерят същата. И още дълго, дълго ще бъда така.
Обичам есента дори когато вали. Обичам и живота! И все пак не мога да кажа, че той е бил особено благосклонен към мен.
Останала съм сираче още преди да се появя на бял свят. Баща ми, капитан Доели, разорен поради прекаленото си доверие към мними приятели, умрял от емболия два месеца преди моето раждане. Майка ми угаснала от изтощение в момента, в който ми дала живот. Отгледа ме добрата ми кръстница, избрана от родителите ми. Тя ми даде странното име Фридолин. Слушала го като малка в някаква приказка за феи, то страшно й харесвало, но по-късно тя не си спомняше от приказката нищо друго освен това име.
Моята кръстница живееше в Париж, в една висока къща сред тиха градина в Люксембургския квартал. Тя не беше богата, но малка пожизнена рента й осигуряваше необходимото, а дори и малко повече.
Кръстницата ме научи да обичам песните, да умея да придавам прелест на нещата, да обичам цветята… Госпожица Кенуйе, една учителка, която живееше на нашата улица, се нагърби с тежката задача да ме обучава, но аз не се показах достойна за грижите й.
Бях жива, весела и книгите ми досаждаха. За да ме подкани към повече усърдие, госпожица Кенуйе се опитваше да бъде строга, но аз я разсмивах с някоя закачлива дума и я омилостивявах с една целувка. Сега това минало ми се струва тъй далечно! Както родителите ми, и добрата ми кръстница ме напусна. Преди да се прости с този свят, тя ме сгоди за своя племенник Луи Нике, мой приятел от детинство, като раздели между нас малката сума, която, поради невероятната си спестовност, бе успяла да скъта за устройване на нашето домакинство.
Тогава бях на шестнадесет години, сега съм на осемнадесет… Луи Нике — Лулу, както го наричахме някога — завърши военната си служба и намери работа в Тур, в една голяма търговска къща. Аз приех наскоро предложения ми начин да си изкарвам хляба и станах секретарка на госпожа Арманд Глориет, която, усамотяла след смъртта на мъжа си — адвоката Глориет, живееше в имението си и пишеше романи, за да се развлича.
Когато положението на Лулу стане по-добро — надявам се, идущата година, защото Лулу напредва бързо и по общо мнение е роден търговец, — ние ще се венчаем…
И без съмнение ще бъдем щастливи… Чакам бъдещето с доверие, понеже като кръстницата си съм весела по природа, лесно намирам радост в живота и мога, при липса на голямо щастие, да се задоволя без огорчение и с по-малко. Мога да се похваля, че имам способност да илюстрирам с хубави пъстри картини и най-мрачния текст.
Аз пиша, а дъждът продължава да вали. Той звънти по стъклата, сякаш чука с дългите си сиви пръсти. А когато човек се ослуша, чува и реката Лоарет, чиито води са се увеличили и разлудели.
Наистина не може да се отрече, че госпожа Глориет е избрала приятно място за своята дейност. О, не кой знае каква дейност, защото стремежите на тази хубава жена са по-скоро скромни. Тя мечтае да минава за елегантна интелектуалка и да бъде слава и гордост само на селището Бержер сюр Лоарет. Госпожа Арманд не иска нищо повече… Никога не съм я виждала загрижена или сериозна… Какви можеха да бъдат нейните „тежки грижи“? Забавно е да пишеш така, като че разговаряш със стара приятелка, но ето че съвсем неволно аз всъщност разказах собствената си история.
„Историята на Фридолин“! Изведнъж, без сама да зная защо, написах това заглавие на първата страница на тетрадката.
Но аз съм едва осемнадесетгодишна, историята на Фридолин не е свършена, тя тепърва започва. Тя прилича на тези романи, които се издават в подлистници и чийто край се узнава малко по малко… В случая животът е, който казва: „Следва продължението.“
Но дали да пиша това продължение? Впрочем защо не Може би моята история ще бъде скучна, лишена от всякакви романтични и изненадващи случки, но какво от това, щом няма да я чете никой друг освен мен!
Кастелжанти, 8 октомври
Госпожа Глориет направи посещения в Бержер и колностите. Аз я придружавах.
Едно голямо събитие е предмет на всички разговори.
Комеди Франсез ще даде представление в театъра на Тур.
Ще се представи „Играта на любовта и на Случая“ от Мариво.
По повод това тържество госпожа Глориет разисква умело върху Мариво и неговата любовна психология, тъй както говори много авторитетно за Шопенхауер и Ницше, които положително никога не е чела.
Нейните слова ме изпълват с почуда. С няколко спомени от книга, прегледана бегло предишните дни, или въз основа на няколко реда от статия, зърната в сутрешния вестник, тя може да състави бързо една малка сказка. Госпожа Глориет полага старание да поддържа интелектуалната си слава, но забравя „Нежна любов“, която от няколко дни не се е обогатила с нито една страница. А при това в какво лошо положение е изоставила героинята си! Преди малко, докато двете с госпожа Арманд бяхме наведени всяка над своята работа, аз се осведомих за съдбата на героинята й.
— Госпожо, не забравяйте, че тя лежи безпомощна в снега! Няма ли да отиде някой да я вдигне?
— Да, ще я вдигнат.
Очаквах повече подробности, но госпожа Глориет, обикновено тъй словоохотлива относно романа си, отвърна:
— Да оставим настрана тези празни измислици… Понякога те са ми крайно отегчителни, Фридолин… Те не са в състояние да запълнят нито дълбоката празнота на моето съществуване, нито да залъжат самотата на моето сърце. И понякога се чувствувам тъжна, тъжна до смърт… А при това аз съм едва на двадесет и пет години!
Разбрах какви думи очакваше от мен госпожа Глориет. Жестоко би било от моя страна да я карам да ги чака по-дълго.
— Хубава и млада, каквато сте, вие ще трябва да се омъжите, госпожо. Тогава не ще бъдете вече нито тъжна, нито самотна.
Госпожа Глориет въздъхна.
— Кой знае? Дол, мила, Бог ми е свидетел, че аз оплаквах господин Глориет, най-опитния от адвокатите и най-добрия от мъжете! И все пак колко пъти с него изпитвах това неопределено чувство на мъка, което ме потиска и днес! Колко пъти съм се чувствувала тъжна и самотна… Господин Глориет ме обичаше, Фридолин, но той беше твърде голям реалист, чието сърце мъчно се вълнуваше… Господин Глориет ме обичаше, но никога не ме разбра!
— Може би, госпожо, вие несъзнателно сте упреквали покойния господин Глориет, че не прилича на героите на романите, които по-късно сътворихте.
Госпожа Глориет се усмихна.
— Не — отвърна тя, — човекът, когото бих могла да обичам, ако той изобщо съществува, не прилича на моите герои… Единият от тях е безделник, другият е човек на делото. А аз бих се омъжила само за човек на мисълта, за приятел на бляновете!
Усмивката на госпожа Глориет бе станала съвсем унесена. Лицето й бе придобило тайнствено изражение.
Все пак усещах, че не е дошъл моментът, когато можех да задам някой въпрос, с който да улесня госпожа Глориет да ми повери своите „тежки грижи“.
Но чия история ще разказвам? Дали историята на госпожа Арманд Глориет или тази на Фридолин Десли?
Кастелжанти, 10 октомври
Изглежда, че ще бъде историята на госпожа Глориет… Слънцето се появи отново. Накъсахме рози — последните за сезона. Имаше бенгалски, чайни, ръждиви… Прекрасна жътва!
Времето стана толкова меко и топло, че често се настаняваме на високата тераса, от която виждаме и немирните води на Лоарет.
Днес Розинет, млечната сестра на госпожа Глориет и нейна прислужница, ни донесе кафето, сервирано по ориенталски в малки порцеланови чашки. Бяхме пак на терасата.
Разговаряхме за съвсем случайни неща. После, по желание на госпожа Арманд, взех хармониката си и като си акомпанирах, изпях няколко от любимите й песни. Беше чуден, спокоен ден.
Не мисля, че госпожа Глориет е особено добра по природа, но във всеки случай тя положително не е лоша. Любезна е и с нея се живее леко. Егоизмът й не дразни, суетата й е проста и лишена от гордост.
Мога да кажа, че госпожа Глориет свикна лесно с моите недостатъци. При това тя цени хубавия ми почерк и вечно доброто ми настроение. Чувствувам, че съм полезна за спокойствието на живота й и за доброто й самочувствие. Аз й желая доброто, а тя не ми желае злото. Нашите отношения на секретарка и „господарка“ са най-добрите и най-приятните, които могат да съществуват.
Днес, докато стояхме на заляната от слънце тераса, госпожа Арманд мечта дълго, като държеше една роза между пръстите си и едва се вслушваше в моите ту весели, ту тъжни песни.
По едно време тя каза съвсем непринудено:
— Доли, аз често съм ви говорила за госпожа Маржинюс, добрата Семплиси, моя вярна приятелка от пансиона.
Учтивият ми отговор беше по-скоро уклончив, защото чувах за първи път това име.
— Семплиси сега е съпруга на известен професор и с нея редовно си пишем писма. Тя живее в Аржентан. Тъкмо днес сутринта получих дълго писмо от нея…
Госпожа Арманд млъкна и започна да се смее. Смехът й беше особен.
— Знаеш ли, Фридолин, това писмо е сякаш начало на роман.
— Не се ли касае за някой млад мъж? — осмелих се да попитам.
— Да, тъкмо за един млад мъж, Фридолин — отвърна госпожа Арманд и вдъхна уханието на розата, която държеше между пръстите си. — Да, за един млад мъж, за един хубав отшелник, който живее самотен някъде си в Нормандия и прекарва от сутрин до вечер в четене и работа. Той бил пламенен поклонник на редките книги и издания, мечтаел само за наука и книги…
Не умея да скривам разочарованията, които изпитвам:
— О, горкият библиотекарски плъх! — възкликнах аз. — Какво са могли да ви кажат за него?
Госпожа Арманд доби много важен вид:
— Извънредно интересни неща, Фридолин… Този работлив човек бил по природа срамежлив и малко саможив. Една болна и тиранична майка била изпълнила целия му живот. Той я обожавал. Преданост и самота изпълвали цялата му младост… Но сега, когато клетата жена умряла, той започнал да страда от своята самота и решил да последва съветите на приятелите си Маржинюс. И се замислил за женитба…
— Струва ми се, че той ще мисли дълго върху този проблем. Трябва да е невероятно скучен човек!
Госпожа Арманд ме погледна със съжаление:
— Мамите се — отвърна тя. — Господин Маржинюс страшно обича смислените разговори и смятам, че една високоинтелигентна личност може да бъде скучна само за глупците…
— Може и да е така, госпожо, но мнението на господин Маржинюс не е в състояние да промени моето… Коя жена би могла да понася такъв книжен плъх.
— Коя жена ли, Фридолин?… Една издигната жена, която не би се страхувала да живее сред самотата на човека, чийто ум, култура и вкусове й позволяват да разбере един интересен мъж и да споделя живота му. Естествено жена с подобни качества, при това тя трябва да бъде хубава и елегантна, не се среща всеки ден и навсякъде… Но все пак госпожа Маржинюс смята, че не е невъзможно да се намери този идеал…
Тук госпожа Арманд сведе скромно очи и додаде:
— Госпожа Маржинюс е помислила за мен, Фридолин.
Тъй като очаквах това признание, не останах много изненадана. Понеже госпожа Глориет посрещаше винаги със снизхождение моята откровеност, и този път не се постарах да скрия мислите си.
— О, госпожо — възкликнах аз, — изборът на госпожа Маржинюс не ме учудва, защото вие сте наистина прекрасна във всяко отношение… Но вие ще умрете от скука, ако живеете затворена в старо имение заедно с онзи вманиачен отшелник и цялата му прашна наука!
— Защо не вярвате, Фридолин, че бих могла да се чувствувам добре в обществото на един съвършен мъж? Впрочем защо да стоя затворена? Този, за когото говорим, е богат, много богат… С него аз ще мога да пътувам, а това е удоволствие, което настоящите ми скромни доходи не ми позволяват. Освен това без съмнение моето влияние ще опитоми този самотник. Аз дори разчитам да имам един от най-интересните салони в околността, да събирам в него всички видни местни хора, а малко по малко да привлека и литературни знаменитости от Париж… Не сте ли чели колко големи писатели и философи са живели далеч от градовете в своите имения, където са се стичали техните поклонници… Вземете Волтер например, Метерлинк, Ростан…
— Казаха ли ви, госпожо, дали този учен е поне хубав момък?
— Мразя „хубавите момчета“, Фридолин… Но въпросният господин е, изглежда, много изискан, макар и малко неловък и не особено свикнал с обществото…
Не можах да не свия устни и да не поклатя неодобрително глава. Наистина не можех да си представя госпожа Глориет омъжена за този младеж без младост, вечно наведен над стари книги и вехтории!
— Бъдете сигурна, моя мила — каза тя, — че препоръчаният от Маржинюс господин струва повече от господин Луи Нике…
Отговорът й ме засегна малко, но естествено не го показах.
— Луи Нике — отвърнах спокойно — ми харесва такъв, какъвто е… Но струва ми се, че ако имах вашата красота, вашето богатство и вашите вкусове, аз бих пожелала по-блестящ избраник.
Но госпожа Глориет, която бе решила този ден да ми повери всичките си планове и блянове, след като поигра известно време с розата, подзе наново:
— Фридолин, вие се подигравате на този млад мъж, без да го познавате…
— О, госпожо — отвърнах аз закачливо, — а вие му се възхищавате, без да го познавате повече от мен!…
— Все пак аз съм по-добре осведомена от вас, мила. И знаете ли какво, Доли, сега ще ви разкрия още една тайна. Северен Жувенел — така е името на въпросния господин — се е решил на този уреден от приятелите му брак, но иска преди това да ме види и да ме опознае. Поводът за срещите ни е чудесен. Госпожа Маржинюс е комбинирала всичко. Вие знаете, че аз не разбирам нищо от стари книги и нямам представа каква стойност имат тези, които намерихме в градината. Дори исках да ги прегледа някой осведомен човек. И ето сега този човек ще бъде господин Жувенел! Така неговото идване в Бержер сюр Лоарет и неговите чести посещения в Кастелжанти ще бъдат напълно оправдани… Впрочем неговото желание е било аз да не знам нищо за хубавите проекти и в моите очи той да бъде наистина само един познавач на стари ръкописи, но естествено Семплиси ми каза всичко… Кажете, Фридолин, не е ли това една чудесна игра?
— Намирам я най-вече неблагоразумна… Не се ли страхувате, госпожо, че този млад мъж може да бъде погълнат от вашите книги до такава степен, че да забрави за вас и да не забележи, че вие сте по-прекрасна и по-сладкодумна и от най-интересната книга?
— Много обичате да се шегувате, Дол — забеляза госпожа Глориет, без да се разсърди. — Напротив, аз по-скоро вярвам, че в края на краищата господин Северен Жувенел ще бъде доста затруднен да даде точно мнение за книгите ми, защото ще се занимава повече с моята личност, отколкото с библиотеката ми!
— Ако не бъде тъй, госпожо, господинът наистина ще заслужава да го наричам бухал, защото явно ще бъде сляп пред светлината!
Опиянена от мисълта за завоеванието, което й предстоеше да направи, госпожа Глориет изглеждаше по-хубава от всякога. Слънцето блестеше върху богатата й коса и в радостните й очи. Светлина се излъчваше от нейната свежа хубост…
— Фридолин — промълви тя замислена, — колко странен е животът! Колко малко трябва, за да се преобрази неговата сивота и еднообразие! Тези дни един млад мъж Ще дойде тук… И ако той ми хареса…
Госпожа Глориет залюля леко хубавата си глава. После заключи:
— Мисля, че той ще ми хареса, Фридолин…
Личи си, че ще описвам историята на госпожа Арманд Глориет… Бих искала да е хубава история, сантиментална и забавна, малко невероятна, изпълнена с недоразумения, с измами и заблуждения, с ревност, въздишки, цветя, целувки, серенади, отвличания… И с много любов!
Да, бих искала да бъде една от онези истории, които се харесваха в някогашните романтични времена!
Кастелжанти, 12 октомври
Моят годеник ме посети. Беше намусен и това не ми хареса. След моите упреци се постара да бъде в добро настроение, което скоро ме накара да съжалявам за предишната му мълчаливост… През целия ден нашият разговор приличаше на дует, в който гласовете се разминават. Едва към края постигнахме известна хармония. На раздяла си стиснахме ръка като добри приятели, каквито сме от години.
— Държах се глупаво, Лулу…
— Не, Линет, аз се държах идиотски… Или по-скоро — животът е глупав…
— Довиждане, добри ми Луи.
— Довиждане, моя малка Фридолин.
Казват, че любовта е сляпа… Струва ми се, че се лъжат. Любовта вижда чудесно и недостатъци, и пороци, и най-малките несъвършенства на любимото същество, само че им намира известен чар. Откривам ли аз някакъв чар в несъвършенствата на Лулу Нике?
Горкият Лулу, когато го видя след кратка раздяла, изпитвам особена изненада. Той като че не е вече приятелят ми от детинство, а някакъв непознат човек, когото зорко преценявам… Тогава неговото доволно лице ми се вижда тежко и прекалено силно оцветено. Кадифената мекота на очите му ме дразни. Неговата обмислена елегантност дразни вкуса ми, както и непрекъснатото му старание да употребява модните думи и изрази.
Горкият Лулу! Зная, че го обичам! Но впрочем обичам ли го?… Обичам ли го с тази любов, която се описва по романите? Дали когато се оженим, и аз няма понякога да се чувствувам самотна и тъжна край него, както госпожа Арманд до господин Глориет, който бил превъзходен човек?
Но, не… тези дни слушах толкова много да се говори за любов, че главата ми се е завъртяла малко!
Както казва самата госпожа Глориет, тя е интелектуалка, а аз съм само едно невежо момиче, просто и невзискателно, готово да обича разумно, без да изисква невъзможното, да живее в спокойствието на един буржоазен живот, при който всички дни си приличат.
А Лулу Нике е добър момък, сериозен, почтен и съвестен. И весел! Весел като мен, като мен той се забавлява от най-дребни неща…
Лулу Нике е годеникът, който ми избра моята кръстница… Той можеше да предпочете пред мен някое богато момиче, но ето че ме обича такава, каквато съм. Дали презрението на госпожа Глориет ме прави малко снизходителна към него? Странно…
Кастелжанти, един часът в полунощ
Знаменитото представление на „Играта на любовта и на Случая“ се състоя в театъра на Тур. Госпожа Глориет и аз присъствахме, настанени в голяма ложа. Толкова съм развълнувана от изживяното удоволствие, че не мога да спя и затова се залових да пиша.
Не познавах тази пиеса, но много ми хареса. Героинята Силвия заема бонето и престилката на своята прислужница, за да приеме момъка, който са й избрали за жених, и така да го опознае по-добре. Но бъдещият годеник, от своя страна, се представя като прислужник. Така, мамейки се взаимно, двамата млади се обикват само заради личните си качества.
Изложена с две думи, пиесата не представлява нищо, но Мариво, като истински вълшебник, е направил от нея неоспорим шедьовър. Госпожа Глориет е на моето мнение.
— Знаеш ли, Доли — въздъхва тя, — Северен Жувенел с желанието си да ме опознае и обикне, без преди това аз да знам какви са намеренията му, ми прилича на героя… Как бих искала да бъда обикната като героинята под някакъв скромен образ, а не като госпожа Арманд Глориет!
Усмихвам се. Госпожа Глориет е непоправимо романтична. При това сега всичките й мисли се въртят около господин Северен Жувенел… Дано той да не я разочарова!
Кастелжанти, 14 октомври
Това е най-романтичното, най-невероятното, най-смешното, най-ексцентричното хрумване!
Госпожа Глориет иска, както в „Играта на любовта и на Случая“, ние двете с нея да разменим ролите си при посещението на Северен Жувенел. Госпожа Глориет иска въпросният господин да се влюби в нея само заради хубавите й очи и красивата й душа. Иска да го накара да загуби до такава степен ума си, че да забрави приятелските съвети и да поиска ръката на една бедна девойка, на една малка секретарка.
А каква изненада, когато впоследствие научи коя е тя!
Тази сантиментална хитрост пленява госпожа Глориет. Тя желае на всяка цена да я приведе в изпълнение.
— О, Доли, каква забавна и прекрасна комедия би било! Мислих цялата нощ за това… За нашия учен гост вие ще бъдете Арманд Глориет, господарката на Кастелжанти, а аз ще бъда Фридолин Десли, ваша приятелка и секретарка… Вие сте мила и духовита, спокойно може да заемете моето място. Северен Жувенел няма да намери нищо странно в това, но малко по малко ще започне да се учудва, че аз съм на вашето място… Доли, ще му се сторите миличка, но бързо ще схване, че не сте създадена за него… Вие нямате нито характера, нито интелигентността, които могат да го привлекат. Вие сте весела, Доли, той е мълчалив и замислен, вие обичате шума и движението, той харесва само тишината и спокойствието, а вие сте повърхностна. Той е дълбок, извънредно културен, а вие винаги сте учили и чели безразборно, ръководена в повечето случаи само от прищевките си… Тъкмо когато той ще очаква от вас някоя разумна дума, вие ще му се изсмеете под носа. Тогава, разочарован в тайните си надежди, той ще открие до вас, в сянката, тази, която сякаш е създадена, за да бъде жена на един интелектуалец!… Естествено вие ще настоявате аз да съм винаги край вас. Не се съмнявам, че той скоро ще открие моето духовно превъзходство, което всички ми признават. Но Арманд или Фридолин, аз ще си остана Амори дьо Рошторт! Честта на литературните ми творби искам да бъде моя във всякакъв случай. При това вие ще натоварите младата секретарка да придружи господин Северен Жувенел в библиотеката и да му покаже откритите книги. Общите грижи и общото занимание ще сближат тези две същества. В сърцето на мъжа ще започне мъчителна борба… но страстно влюбен, той ще пренебрегне всякакви долни интереси и ще предложи любовта и името си на бедната Фридолин, която ще му каже: „Аз се наричам Арманд Глориет…“ Ах! Фридолин, това ще е най-прекрасното приключение! Няма ли да сте доволна да съдействате за подобна развръзка?
Госпожа Глориет продължи да ме убеждава да се съглася да й съдействвам и накрая заключи:
— Фридолин, вие сте ми най-добрата приятелка. Не ми отказвайте първата услуга, която искам от вас. Не забравяйте, че се касае за моето щастие. Не бихте ли искали, когато ме напуснете, да ме оставите щастлива и обичана?
Аз упорствувах. Намирах смешна тази комедия за днешните времена и не го скрих. При това тя може би нямаше да се хареса на Северен Жувенел, защото мъжете не обичат да бъдат мамени. Изтъквах още, че сигурно и двете няма да играем добре ролите си, че цялата ни игра би била безполезна, в случай че на госта му е предварително описана външността на домакинята, че в края на краищата възможно е Северен Жувенел да предпочита ниските пред високите и червенокосите пред русите и че поласкана от вниманието му, мнимата госпожа Глориет би могла да се влюби в него…
Госпожа Арманд намери отговор на всичко. Тя беше сигурна в добрия край на приключението. Увери ме, че не познавам мъжете; че и двете ще изиграем чудесно ролите си; че прислужниците били вече предупредени за предстоящата комедия; че Северен Жувенел бил твърде разумен, за да се влюби в една малка лудетина, а аз — твърде луда, за да мога някога да се влюбя в когото и да било.
Накрая очите на госпожа Глориет се напълниха със сълзи.
— Доли — каза тя, — причините, поради които отказвате да изпълните молбата ми, не са основателни. Доли, моя малка Доли, съгласете се, моля ви! Аз поемам отговорността за всичко… Ако кажете „не“…
Тя не се доизказа, защото заплака.
Останах поразена, понеже не придавах на цялата работа особено значение и упорствувах повече за да подразня госпожата, отколкото поради някакви сериозни причини.
Но щом тя държеше толкова на играта, бях готова да й се подчиня. В края на краищата цялата работа беше доста забавна…
— Добре, госпожо — отвърнах. — Ще изпълня желанието ви. Ще се постарая да не му харесам.
Госпожа Арманд ме целуна.
— Фридолин, вие сте ангел! Да, мила, единствената ви задача ще бъде тази да не му се харесате, а за да постигнете това, достатъчно ще бъде да се покажете такава, каквато сте… Това ще бъде съвсем лесно, Доли, ще видите!
Тя ме обсипа с трогателни милувки. После се занизаха весели кроежи.
— Доли, очаквам всеки ден писмо от Семплиси Маржинюс, която трябва да ми извести пристигането на Северен Жувенел два-три дни по-рано, за да мога да се приготвя… Ние ще се приготвим, нали, Доли! Аз не мога да ви дам моите рокли, нито да използувам вашите, но ще нося най-простите спортни дрехи, които имам, а вас ще ви посъветвам да сложите на роклите си някои от моите гарнитури и украшения, които ще направят тоалетите ви по-тежки… Доли, ние трябва да уговорим всичко за първата среща… Знаете ли, господин Жувенел притежава от другата страна на Тур много хубаво имение, наследство от някаква леля, струва ми се. Може би гой ще пожелае да ни приеме в тази вила… Къщата била чудесна и градината — пълна с цветя.
Бъбрихме така целия ден. „Нежна любов“ не напредва и героинята продължава да лежи в снега… Но аз започвам да мисля, че госпожа Арманд Глориет има много по-богата фантазия от Амори дьо Рошторт. Не мога да отрека, че нейната история започва живо да ме интересува.
Кастелжанти, 16 октомври
Както след представлението на Комеди Франсез, и сега трябва да пиша, за да задоволя нуждата си да разговарям с някого. Продължавам да разказвам историята на госпожа Арманд Глориет, но преди това не мога да не отбележа, че животът е изпълнен със странни и непредвидени събития.
Започвам с една интимна подробност. Имам навик да си мия косата с лайкучка! Тъкмо днес извърших тази церемония, а после се възползувах от хубавото време, за да се изсуша на слънце.
Бях сложила една стара рокля от ръждива коприна, за да не похабявам по-новите си дрехи. Настаних се в горния край на градината, близо до зида, в който една малка вратичка извежда към близката гора. Изтегнах се на тревата и отметнах косите си настрани. Толкова приятно беше да лежиш така под чистото небе!
От време на време лек ветрец се промъкваше между пъстрата шума на дърветата. Червени, жълти, оранжеви листа падаха по роклята, по косите, по лицето ми… Имах чувството, че се сливам с тях и се превръщам в откъснато от вятъра есенно листо, което се припича на слънце.
Косите ми съхнеха, ставаха леки и сякаш поглъщаха още повече светлина.
Трябва да съм се унесла в лека дрямка, защото изведнъж се стреснах от нечий глас:
— Изглежда, че съм се заблудил… Бихте ли могли да ме упътите, малката?
Аз не бях сама! Някакъв глас говореше зад мен… Един от тези ниски мъжки гласове, които като че са по-мъжествени от другите.
Скочих веднага на крака с доста ядовито изражение на лицето.
— О! Извинете, госпожице…
Неканеният гостенин изглеждаше смутен. Той беше доста висок, слаб, с широки рамене. Лицето му беше тясно и правилно и — нещо съвсем необичайно за днешните времена — този млад мъж имаше брада, макар и ниско подстригана. Косите му бяха тъмни, очите също. Беше късоглед, защото се напрегна, за да ме види, сякаш заслепен от светлината.
Ядовитото ми изражение не се смекчи ни най-малко. Бях страшно ядосана, задето ме бяха изненадали в това одеяние и с разпуснати коси.
Въпреки че държането ми не беше особено насърчително, младият мъж продължи:
— Заблудил съм се. Не познавам тази местност и тази гора… Влязох тук, понеже вратата беше открехната… Моля ви да ме извините, госпожице… Далеч ли съм от Кастелжанти?
Тогава една мисъл ми мина през ума… И изведнъж човекът с късогледите очи ми се стори странно подобен на бухал!
— Ще отида да предупредя госпожа Глориет! — отвърнах аз веднага, без да се осведомявам повече, и се спуснах през градината.
Посетителят ме настигна:
— Бъдете така добра да вземете картичката ми и да кажете на госпожа Глориет, че й нося новини от нейната приятелка госпожа Маржинюс…
Скоро влетях като вихрушка при госпожа Глориет.
— Госпожо — извиках аз задъхана, — той е тук!
Подадох й визитната картичка, на която беше написано толкова пъти произнасяното име: Северен Жувенел.
После, на един дъх, разказах цялото приключение и заключих:
— Всичките ни планове рухнаха!
Госпожа Глориет запази пълно спокойствие — като голям военачалник в часа на битката.
— Защо? — възрази тя. — Напротив, всичко се нарежда чудесно. Аз ще сляза в салона и ще приема господин Жувенел, ще му кажа, че госпожа Глориет го моли да почака един момент, понеже не е готова… Така аз ще мога да го занимавам…
— Ами… аз?
— Вие, малка моя, ще отидете да се облечете и после ще пристигнете усмихната, като се извините, без много да се престаравате. Господин Северен ще помисли, че на госпожа Глориет й е станало неприятно, задето е била изненадана в такъв неблагоприятен вид и затова е предпочела да не каже веднага името си, а да прекрати колкото е възможно по-бързо тази първа среща…
Малко по-късно, следвайки точните напътствия на госпожа Глориет, аз слязох тържествено, облечена в къса тъмносиня рокля от копринено кадифе с една тежка брошка на младата ми господарка. Косите ми бяха сухи, пламтящи и по-непокорни от всякога.
Бухала — така ще го наричам вече — и госпожа Глориет бяха седнали един срещу друг в уютния салон. При моето появяване те станаха почтително. Полагах големи усилия да вляза с необходимото достойнство и важност, макар че усещах ужасно и мъчително желание да се изсмея.
Бухала се приближи към мен и промълви нещо неразбрано. Подадох му тържествено ръка и отворих уста, за да отговоря. Но тогава избухнах в смях… Страшен, неудържим смях, който трая повече от една минута и не ми даде възможност да произнеса нито дума.
Бухала също се усмихваше и това го правеше да изглежда много, много млад. Той положително не беше на повече от тридесет години… Изведнъж открих, че и очите му не бяха черни, а сини, съвсем сини и че тъмните ресници изменяха така цвета им…
Когато най-после можах да си поема дъх, се почувствувах страшно засрамена. Станах не по-малко стеснителна от моя гост.
— О, господине! — промълвих аз. — Вие ще си съставите много лошо мнение за мен!
Доколкото си спомням, той не го отрече, а само се усмихна, сякаш сам не знаеше вече какво да добави. Аз продължих:
— Бях си мила косата, господине, разбирате ли… и я сушех на слънце… Затова бях така… разбирате ли…
Той отвърна:
— Разбира се, госпожо.
Подканих го да седне и вече с напълно възвърнато спокойствие започнах да разисквам върху времето, което беше хубаво… но малко хладно… Това трая доста дълго. Госпожа Арманд, която гореше от желание да блесне, подхвърли няколко подбрани думи за меланхолията на есента и цитира стихове от Ламартин.
После говориха за намерените стари книги, след което никой вече не знаеше какво да каже. И Бухала стана.
На сбогуване си спомних за нарежданията на госпожа Глориет и го помолих да сподели нашата скромна вечеря. Той прие поканата. И вечерта, понеже мнимата госпожа Глориет имаше да пише някакво писмо, пак мнимата секретарка прие госта. Аз се появих по-късно.
Разговорът този път бе по-оживен. При това винаги когато усещах да губя почва под краката си, госпожа Глориет ми се притичваше умело на помощ.
Отначало говорихме за Маржинюс. Понеже не ги познавах, задоволих се само да разпитвам ловко за тях. Скоро обаче господин Северен Жувенел заговори наново за съкровището от стари книги, което бяхме намерили. Тогава аз се възползувах от случая да изтъкна качествата на моята секретарка.
— Вижте — казах аз, — госпожица Десли ви слуша очарована. Тя обича страстно книгите, но аз нищо не разбирам!
„Госпожица Десли“ даде израз на своята страст към книгите, макар че не смятам тя да е по-начетена от мен в тази област. Схванах го и по смътните отговори, с които тя се изплъзваше, когато господин Жувенел й задаваше по-точни въпроси.
Настъпи мъчителна тишина. Но когато господин Жувенел ме запита: „Вие пишете романи, госпожо?“, почувствувах, че сме спасени и едва не нададох вик на радост.
— Нямам тази дарба — отвърнах аз. — Авторката на очарователните творби, които сте чели, е госпожица Фридолин Десли, която пише под псевдонима Амори дьо Рошторт.
— Не съм чел тези романи — призна Бухала. — Изобщо чета малко романи, но за въпросните книги ми е говорено.
Госпожа Глориет, очарователна в простата си сива рокля, взе думата със скромен вид:
— Единствената заслуга на тези романи е тяхната искреност — каза тя. — Те бяха изпратени на госпожа Маржинюс от госпожа Глориет, която, за да се пошегува, не посочи автора им… Много ми е неловко, че са й ги приписали…
Северен Жувенел отвърна учтиво:
— Но защо, госпожице?… Тя може дори да е поласкана…
Госпожа Арманд остана очарована от тази забележка.
— Аз пиша и други неща… — въздъхна тя. И продължи в този дух.
Понеже напоследък вечерите бяха хладни, бяхме запалили в камината буен огън. Седнах край огнището, за да гледам пламъците, които непрекъснато строяха и разрушаваха приказни кули, тъчаха воали, протягаха червените си дяволски езици, пееха тихо, полека, като само от време на време се разнасяше по-силно пращене, което ме караше да потръпвам.
Не слушах вече нищо от това, което говореше госпожа Арманд. Не зная и аз самата за какво мислех… Стреснах се, сякаш се събудих от сън, когато Бухала се приближи към мен и се спря до ниската лампа, под която бе поставена изящна дантелена покривка. Той се взря внимателно в старата дантела.
Как госпожа Глориет се бе заинтересувала от тази скъпа старинна вещ, купена наскоро и чийто произход и възраст тя искаше да узнае, едва ли ще науча някога. Но тъкмо когато мислено й се надсмивах, че искаше мнението на такава сериозна личност за толкова несериозна вещ и използваше дълбоките и тежки познания на един учен, за да узнае произхода на някаква си дантела, чух този учен да заявява невъзмутимо:
— Това е дантела от Аржентан, от времето на Луи XVI, ако не се лъжа… Вижте чудесния ефект, който се получава от разнообразието на основните мрежи… Впрочем това е присъщо за тези дантели…
Любезно, като човек, който знае всичко и е готов да осведоми и другите, гостът продължаваше да говори и да сравнява дантелите от Аржентан с дантелите от Алансон. При това той изложи набързо и цялата история на дантелите…
Госпожа Арманд не преставаше да чурулика:
— Ах, колко интересно!… Колко интересно! Изведнъж, без сама да зная защо, вдигнах нетърпеливо рамене и станах от мястото си:
— А на мен не ми се вижда никак интересно… И после, аз не вярвам, че хубавите дантели са работени от обикновени работнички… Дантелите ги тъчат феи, водни кончета или някакви сребърни паяци. Те работят във въздуха, над водата и при лунно осветление… Така мисля аз.
Чувствувах, че това, което казах, беше много глупаво. Госпожа Глориет доби смутено изражение и възкликна:
— О, госпожо!
Северен Жувенел се усмихваше:
— Положително вие имате право, госпожо, само че водните кончета и феите не откриват тайните си на простосмъртните. И тогава клетите хора говорят каквото им мине през ума, само за да не изглеждат съвсем невежи.
Отговорът му ми се видя много остроумен. Явно Бухала не беше глупав, но бе стеснителен и нямаше навик да общува. А освен това беше и късоглед и облечен без никакво чувство за елегантност…
Въпреки някои моменти на мъчително мълчание и въпреки моите недомислия, госпожа Глориет се показва очарована. Преди всичко Северен Жувенел е прекрасен: той отговаря напълно на нейните мечти!
— Забелязахте ли профила му, Фридолин? И колко беше хубаво това, което той каза за дантелите… Има чудесни очи, нали?… И какво изискано държане! Ах, той беше много, много добре… Но аз също, нали, Фридолин?… Чувствувам, че му харесвам… А що се отнася до вас, моя мила, трябва да ви поздравя. Играехте ролята си с истинско съвършенство. Никога не се надявах, че ще се покажете тъй естествена…
Тя млъкна, после се засмя тихо и добави:
— Колко забавно! Преди вечеря, когато бяхме сами, Северен Жувенел ми каза: „Мислех, че госпожа Глориет е висока и руса…“ Аз отвърнах: „Предполагам, че госпожа Маржинюс ви е казала това, за да се пошегува, а може би и от приятелство… защото, като му кажат «ниска и червенокоса», човек не може да си представи хубава жена.“
Прекъснах госпожа Глориет, като се провикнах ядосано:
— Защо сте казали така?
— Но това е самата истина, Фридолин!… Впрочем аз добавих: „Човек трябва да види госпожа Глориет, за да разбере колко е очарователна.“ Не беше ли уместна тази забележка?
— Тогава… какво каза господин Жувенел?
— Не каза нищо, моя мила… Какво искате да каже? Млъкнах. Беше късно и нашият разговор спря дотук. Какво бих искала да каже? Знам ли и аз!
Но все пак той би могъл да каже нещо…
Кастелжанти, 17 октомври
Госпожа Глориет се събуди със страшно главоболие. Неописуемо отчаяние! Объркано положение! Още от осем часа тя изпрати да ме повикат. Намерих потънала във възглавниците, сред полумрак и миризма на етер и одеколон.
— Фридолин, какво ще правим? Нали знаете, той ще дойде тази сутрин.
— Много просто, госпожо… Ще изпратим една от прислужниците, за да го предупреди да не идва, понеже госпожа Глориет е неразположена.
— Но това е невъзможно, мила. Той ще помисли, че е претърпял неуспех, че го отпращаме и може да си замине веднага за Нормандия. Казват, че бил много чувствителен!
— Тогава оставете го да дойде и да се рови на воля из книгите в библиотеката. Щом е дошъл тук за това… А като знае, че вие сте болна, той няма да се учуди, че не го каним на обяд и ще отиде да се храни в хотела, където е отседнал.
— Да, но кой знае дали в хотела някой злополучен разговор няма да му открие нашата хитрост.
— О, не допускам Бухала да бъде тъй бъбрив, че да разговаря с когото и да било!
— Да, но той е достатъчно учтив, за да отговаря, ако го заприказват, а само една-единствена дума би била достатъчна, за да рухне всичко… О, Фридолин, колко жалко тогава за моите хубави блянове!
— За щастие вие имате само силно главоболие, госпожо, а то не е смъртна болест! Имайте малко търпение! Утре ще бъдете отново свежа и бодра…
— Утре — може би… но днес!
Госпожа Глориет ми поиска одеколон и докато поставях на челото й добре напоен компрес, тя продължи:
— Фридолин, дете мое, бъдете добра… Беше уговорено, че днес сутринта господин Жувенел ще дойде в библиотеката, за да му предам намерените книги. Бъдете там на мое място. И после, мила, поканете го на обяд… Съгласете се, че за да бъде всичко съвсем реално, на главоболието на вашата секретарка трябва да се погледне като на нещо второстепенно… Най-после тя е само една секретарка!
И с обичайния си оптимизъм добави:
— Кой знае? Може би няма да е зле да го накарам да съжалява малко за мен, Фридолин?…
После, след като се замисли за миг, тя ми се усмихна умилително:
— Доли, миличка, разбрахме се, нали? Отвърнах смутено:
— Неприятно ми е, госпожо… Много ми е неприятно, не мога да го скрия от вас. Не зная какво да разговарям, с учени хора и струва ми се, че няма да мога дума да продумам, когато остана насаме с този господин. Сигурно ще стоим един срещу друг и ще се гледаме безмълвни като риби. Убийствено ще бъде!… Уверявам ви, убийствено!
— Доли, мила кукличке, не утежнявайте мъката ми! Ще приемете Северен Жувенел и ще го поканите на обяд! И на вечеря…
Все още стоях навъсена, но в края на краищата трябваше да отстъпя. След малко Бухала щеше да дойде.
Отидох да го чакам в библиотеката. Понеже приземният етаж на кулата е доста влажен, бяха запалили огън в камината. Настаних се да пиша на писалището от тъмен дъб.
Намерените в градината книги са наредени на дълга маса. Много от тях имат прекрасни подвързии от тъмна кожа, украсени със златни фигури. Една от най-старите книги е с дървени корици, обвити с кожа и обковани с мед. Има също и подвързии от кадифе, слонова кост и от метал, украсени с емблеми и гербове. Някои са изработени по много особен начин: представляват мозайка от разноцветни кожени късчета.
Обичам тези стари, изящно подвързани книги. Странно благородство лъха от тях.
Северен Жувенел дойде. Сметнах за необходимо да му кажа поради какви причини ме намираше в библиотеката:
— Горката ми секретарка има страшно главоболие!
— О! Съжалявам…
— Тя е очарователна, нали?
— Да, очарователна.
— Тя е една изключителна жена… Щастлива съм, че вие сте схванали истинската й стойност.
Господин Жувенел изпадна във възторг пред старите книги. Като ги гледаше, докосваше и отгръщаше със страхопочитание, с нежност и с предпазливост, които не бих могла да опиша, той проявяваше детинска радост, която ме забавляваше и изненадваше.
Изреждаше едно след друго имената на книгите, на авторите, на илюстраторите. Беше изпаднал в крайна възбуда. Очите му блестяха възторжено. Според него намерените в градината книги наистина бяха едно неоценимо съкровище.
Слушах го и се усмихвах. Щом забеляза усмивката ми, той каза:
— Извинете, госпожо, но пред тези чудеса всеки искрен любител на книгите би проявил възторг, който няма да отстъпва на моя…
— Вашите думи биха звучали като музика в ушите на човека, който е събрал и скрил това съкровище. Какво ли би било, ако неговата сянка ги чуе, когато идва да броди тук! — отвърнах аз.
Той ме помоли да му разкажа историята на този негов далечен събрат. Разказът ми го трогна.
На свой ред Северен Жувенел ми говори надълго и нашироко за намерените книги и заяви, че след като привърши изследванията си, ще ми представи писмен доклад, в който ще изложи подробно качествата на всяка една от тях и стойността им.
— Не мога да ви предложа нищо повече освен преценката на един разпален любител — каза той. — Но господин Маржинюс ме увери, че сега засега вие не желаете нищо повече.
После господин Жувенел се извини, задето ме занимаваше толкова дълго с неща, от които той се интересуваше, и ме запита дали аз самата обичам книгите.
Отвърнах съвсем честно:
— Зависи… Ето на, тези стари книги ме плениха с богатите си и хубави подвързии, с чудните си илюстрации. Обичам също книгите и заради съдържанието им, но не съм като приятелката си, понякога сериозните книги ме отегчават.
Северен Жувенел се усмихна на моята откровеност. Когато се усмихва така, очите му стават съвсем сини и лицето му изглежда още по-младо.
— Тогава — каза той, — ако се озовете в една грамадна библиотека, където могат да бъдат задоволени всички вкусове, какво бихте избрали? Някой роман?
— Може би… романите ме забавляват. Но по-скоро бих избрала някоя книга с хубава и скъпа подвързия, със старинни образи и със стихове, които говорят за любов.
Преди да се отдалеча, хвърлих поглед наоколо, за да се уверя, че всичко е наред.
Огънят гореше буйно, цялата камина бе радостно осветена. Един слънчев лъч минаваше през прозореца и играеше по килима и мебелите. На писалището, във вазата, бяха поставени едри бели маргарити.
— Приятно ще ми бъде да работя тук — забеляза Северен Жувенел… — Каква задушевност цари в тази стая!
— О! Колко съм доволна, че сте на моето мнение — възкликнах аз. — Тази кула е най-любимото ми място в Кастелжанти. Обичам старите постройки, а малкият замък е прекалено нов. Уверявам ви, не живея там, защото ми харесва.
— Да, за вас той е свързан със спомени…
Надявам се, че той не видя изражението на недоумение и учудване, което се изписа по лицето ми.
— …Спомени за господин Глориет — довърши той със съчувствие.
Съвзех се веднага и отвърнах:
— Точно така.
Настъпи мълчание. Огънят в камината шумолеше.
— Моля за извинение — продължи господин Северен Жувенел, — задето ви напомних някои тъжни мигове от живота ви! Вие сте толкова млада, госпожо, за да познавате смъртта и скръбта… толкова млада!
Той се усмихна и добави:
— Винаги съм склонен да ви кажа „госпожице“, но успявам навреме да се поправя…
— Вчера, в градината, когато изсушавах косата си, вие ми казахте „малката“. Помислили сте ме вероятно за момиченце… А може би и за циганче поради старата ми рокля… Права ли съм?
— О! Отначало помислих, че сте горска фея, която, за да се пошегува, се е превърнала в пъстро есенно листо…
Засмях се неволно.
— Колко забавно! Малко преди да дойдете вие, аз си представях, че съм отвеяно от вятъра листо, което се грее на слънце и което всеки миг вятърът може да отнесе.
— И не ви ли беше страх?
— Да бъда отнесена? О, не… напротив…
Господин Жувенел пак се усмихна. Често отговаря така — само с усмивка. Струва ми се, че в такива случаи той не знае точно какво да каже и отвръща по този мълчалив, но любезен начин.
Сега го оставих изцяло на любимото му занимание сред спокойната атмосфера на старата кула… Следвайки нарежданията на госпожа Глориет, го поканих на обяд и той прие.
Естествено той вижда, че аз съм прекалено малка и прекалено червенокоса и че госпожа Глориет — истинската — е много хубава… Но все пак не мисля, че той ме намира грозна.
Същия ден, следобед
Северен Жувенел съвсем не е тъй скучен, както си го представях. Аз не му изглеждам така внушителна и важна като госпожа Глориет, не го смущавам… Сега, когато се познаваме по-добре, ние разговаряме чудесно и без никакво затруднение. Темите за разговор се нижат една след друга, без самите ние да знаем как. Обядвахме с охота в светлата столова с весели гирлянди по стените и пъстри съдове и чинии по полиците.
Като ни гледаше човек, седнали така пред масата, на която блестяха порцеланови, кристални и сребърни прибори, наистина можеше да помисли, че аз съм госпожа Арманд и че мъжът срещу мен е моят съпруг. При това и двамата имахме вид на младоженци, и то на доволни от съдбата си…
Пак говорихме за книги и за подвързии, но и за още куп други неща.
Госпожа Глориет ми бе повтаряла хиляди пъти, че аз не трябва да играя никаква роля и трябва да бъда по-скоро безлична или най-много да направя неблагоприятно впечатление.
Затова без никакво угризение на съвестта, а и защото ми беше приятно да го правя, дадох воля на всичките лудешки мисли, които можеха да минат през главата ми. Господин Жувенел започваше да се смее все по-често и по-често на думите ми… Той има здрав и звучен смях, който сякаш го смущава, както понякога изглежда смутен от ръцете и краката си и не знае къде да ги дене…
Горкият човек! Каква мъка е да се чувствуваш винаги тъй стеснителен и неловък, когато при това не си нито глупав, нито грозен!
Но струва ми се, че стеснителността се преодолява с малко упражнения и малко воля.
Казах го на господин Жувенел и той доби неописуемо отчаян вид:
— Вие ме намирате недодялан и неловък, нали, госпожо?
— Да, малко — отвърнах аз, — намирам ви най-вече неловък.
Изражението му стана още по-отчаяно, но все пак накрая той намери сили да се засмее.
— А вие, господине, не намирате ли, че съм крайно невъзпитана? — заинтересувах се, смутена на свой ред.
— О, не, госпожо, не!… Напротив, намирам ви добра и снизходителна…
Тогава той ми описа усамотеното си съществование, посветено изцяло на болната му майка. Накрая заключи:
— Природата може би ме е създала див и необщителен, но и аз самият не съм се опитал да й се противопоставя. Пък трябва да призная, че и обстоятелствата съвпаднаха с вродените ми заложби… Обичта, която моята майка хранеше към мен, беше голяма, но ревнива… Така влечението ми към заседнал живот ме отдалечи още повече от света… След като приключих военната си служба, пътувах из Германия и Италия, но винаги сам, без да завързвам никакви запознанства. Пътувах, както живях… и както живея…
— Къде живеете?
— В имението си в Прийоре, което се намира в близко съседство със селото Сент Обен де Боа. Но не е далеч и Аржентан. Там имам добри приятели — господин и госпожа Маржинюс и един лекар, един адвокат, архиварят на града…
— Значи все сериозни хора?
— Страхувам се, госпожо — забеляза Северен Жувенел, — да не би вие да имате същото мнение за скучните хора, каквото имате за… скучните книги.
Не отвърнах нищо, само се засмях.
— Но едно нещо постоянно ме изпълва с учудване — продължи гостът ми. — Госпожа Маржинюс ви беше описала толкова… — Поколеба се, доби още по-стеснителен вид и дори се изчерви. — …Толкова различно от това, което вие сте всъщност — завърши той.
Сега аз също се почувствувах обхваната от непреодолимо стеснение. Понякога тази блудкава комедия, този облог, а направо казано — лъжа, започва да ме обърква и дразни.
Шега, игра… добре! Но все пак на мен тази игра ми струва твърде много.
От време на време се случва съвсем да я забравя, но скоро някоя дума ми я припомня и тогава с мъка продължавам комедията. Ето и в този случай трябваше да направя усилие, за да добавя:
— Госпожа Маржинюс не престава да живее със спомените за малката Арманд от пансиона, но тя ме е виждала много рядко като госпожа Глориет… А нали знаете, хората се променят толкова бързо!
Ако имах желание да узная дали Бухала съжаляваше, или се радваше за тази промяна, щях да остана много разочарована, защото той се задоволи да ми се усмихне и сините му очи светнаха любезно.
И понеже никак не обичам, когато госпожа Глориет отсъствува, да говоря надълго и нашироко за семейство Маржинюс, заприказвах за имението Прийоре и за околността му.
Лицето на господин Жувенел просия.
— О, моето Прийоре положително би ви харесало, госпожо, щом обичате старите жилища!
— Има ли просторни и величествени зали и малки, спокойни килии?
— Не… не си представяйте нищо манастирско. Къщата, в която живея, е построена сред гората. От нея не лъха никаква тържественост, но тя е приятна с хубавите си пропорции. Ще ви изненада изящната изработка на вратите, на прозорците и на някои скулптурни украшения. Вътре всичко е старо, но прекрасно — поне на мен ми се вижда така… Облицовката на стените, мебелите, килимите… Баща ми, който е бил художник-любител, е събрал какви ли не чудеса вътре. Аз съм решил да му бъда верен последовател и да не внасям в дома си нищо, което не е хубаво.
— О — възкликнах аз очарована, — имате право. Прийоре би ми харесало.
Но изведнъж ми се стори, че пренебрегнах твърде много интересите на хубавата си секретарка и че бе дошъл моментът да направя някой ловък намек. Ето защо подхвърлих:
— С какво удоволствие би ви слушала горката ми болна приятелка! Тя се интересува извънредно много от старинни неща, както от всичко, което е красиво и художествено. Тя разбира това, което аз мога само да чувствувам.
— Но някои неща се разбират напълно само при условие че предварително са били почувствувани — забеляза учтиво господин Жувенел.
Чудно! Като се вземе под внимание точният смисъл на думите, господин Жувенел отговаря напълно на краткото описание, което даваха за него семейство Маржинюс. И все пак аз съвсем не си представях Северен Жувенел такъв, какъвто го виждам сега… Но трябва да призная, не бих могла да кажа по какво се различава от мъжа, когото си представях.
Той ме напусна скоро след като станахме от масата, за да отиде в библиотеката, а аз побързах веднага да се кача при госпожа Глориет, но тя спеше.
Същия ден вечерта, шест часът
Целия следобед прекарах в безделие и не можах да си избера никакво занимание. Взех една книга, която отдавна исках да прочета, но не успях да се съсредоточа…
Към четири часа прислужницата дойде да ме предупреди, че госпожа Глориет се е събудила и ме запита наивно:
— Вярва ли госпожицата, че госпожата ще се омъжи за този господин? Аз пък казвам, че той не е човек за нея…
— Но, Розинет — отвърнах аз, — госпожата трябва да знае много по-добре от нас кой й подхожда и кой не. Впрочем господин Северен Жувенел е напълно достоен за нея… Той е много умен и много учен човек!
Розинет отвърна с почти пророчески тон:
— Много учен мъж не би могъл да изпитва удоволствие от хубавите неща, които казва госпожа Арманд, защото без съмнение той ще има още по-хубави в собствената си глава… Госпожата ще досажда на този момък. Те ще си досаждат взаимно, госпожице, слушайте какво ви казвам аз!
Госпожа Глориет ме посрещна с отчаян стон.
— О, Доли, да знаете как страдам! Главата ми гори… Кажете ми бързо как мина всичко?
— Но… много добре, госпожо! Господин Северен изпадна във възторг пред книгите и…
— О, Фридолин, какво ме интересуват мен книгите? Другото е по-важно… Говори ли той за мен?
— Но… да, госпожо, разбира се… Вашето име бе произнесено много пъти… Господин Жувенел съжаляваше искрено, че сте така неразположена. Той каза, че главоболието наистина е нещо много мъчително…
— Ах, нима каза това, Фридолин?… Но продължавайте… Съжаляваше ли за моето отсъствие? Даде ли да се разбере това по някакъв начин?
— Как да не е съжалявал за вашето отсъствие, госпожо? Но съгласете се, как би могъл, без да постъпи много дръзко, да изрази съжалението си за вашето отсъствие на мен, вашата господарка?
— Да, наистина, така е, мила.
Трябва да призная, че в действителност господин Жувенел говори твърде малко за госпожа Глориет, моята секретарка. Струва ми се, че в подобен случай да мълчиш е вече известен признак… но все пак кой знае… И аз самата не знам какво да заключа от това полумълчание на Бухала.
— Фридолин — подзе госпожа Глориет, — казахте ли на Розинет да поднесе на господин Северен чай и сладкиши?
— Да, госпожо.
— Мила, няма да ви моля да присъствувате на тази малка закуска, но все пак бих ви била признателна, ако бдите тя да бъде добре приготвена и поднесена… Бихте ли имали нещо против да отидете до библиотеката?
— Но, госпожо, щом Розинет…
— Розинет не я бива за нищо. О, Фридолин, колко шум за нищо! Вие би трябвало да се смилите над мен сега, когато страдам тъй ужасно, и да ми спестите всички безполезни ядове и разправии. Нали, мила, за вас ще бъде толкова лесно да отидете до кулата и да надникнете в библиотеката?…
Тя започваше да се нервира.
— Добре, госпожо, ще отида.
— Колко сте мила, Фридолин… Винаги ми отстъпвате. Кажете ми още нещо… Не ви ли досажда прекалено много Бухала?
— Господин Жувенел не беше досаден, госпожо. Когато разговарям с него, се чувствувам много невежа, но струва ми се, че той се старае да слезе до нивото ми и е толкова любезен, че не ме смущава въпреки познанията си…
Госпожа Арманд се засмя някак особено.
— О, мила, вие не казвате вече Бухала!… Изобщо отношението ви към госта е много по-меко. Да не би да сте на път да се влюбите в него? Весело ще бъде!
— Но, госпожо — възкликнах аз, — вие забравяте, че съм годеница!
Наистина тази шега беше глупава и зле подбрана. Тя ме накара да се изчервя и дори да блеснат сълзи в очите ми.
Госпожа Арманд се заля в смях.
— Успокойте се, малка глупачке!… Аз нямам никакво намерение да напакостя на вашия скъп Лулу!
Когато влязох в библиотеката, все още мислех за тази глупава шега и се чувствувах така смутена, сякаш господин Жувенел би могъл да я чуе…
Но той и не можеше да подозира глупавите приказки, казани по повод присъствието му тук. Когато обърна към мен усмихнатото си лице, аз се успокоих веднага.
С лупа в ръка Северен Жувенел изучаваше гравюрите на най-старата и най-ценната от намерените книги: „Корабът на глупците“.
— Бъдете така любезна да погледнете, госпожо — каза Северен Жувенел — Погледнете тези прекрасни рисунки.
Разгледах ги с удоволствие.
През това време чаят бе сервиран на една масичка близо до камината. Самоварът пееше тихо. Нищо не липсваше.
Розинет бе донесла две чаши. Попарих чая, разнесе се приятно ухание. После сложих настрана излишната чаша.
Господин Жувенел като че очакваше нещо.
— Няма ли да пиете чай с мен, госпожо? — запита най-после той.
— Пия всеки ден, господине, но понеже приятелката ми е болна, ще отида да й правя компания. Извинете ме.
Той като че остана огорчен и отвърна:
— О, госпожо, напротив, аз ви моля да ме извините заради този въпрос…
Докато режех кейка, Северен Жувенел взе книгата, която, като влизах, държах разсеяно в ръка и оставих на писалището, за да се занимая с кейка.
— Ах! „Градината на Инфантата“ от Албер Самен!… Тази книга ли четете? — запита той.
— Да — отговорих с усмивка. — Много ми харесва… Няма хубава подвързия, но е пълна с чудни стихове…
— И се говори за любов! — довърши той. После господин Жувенел взе книгата и като ми я подаде, заяви: — Имате право да я харесвате…
Късно същия ден
Тази вечер много ми се искаше госпожа Глориет да стане, за да присъства на вечерята, но тя все още се чувствуваше неразположена. А аз съм уморена, уморена от тази роля, която ме карат да играя, или по-скоро — от това име, което нося като чужда и зле прилягаща дреха. Не мога да кажа, че господин Жувенел прави задачата ми тежка. Започва да ми се струва, че го познавам отдавна, много отдавна… Но как госпожа Глориет иска да му говоря умело за нея? Наистина човек би трябвало да бъде крайно взискателен, за да желае да го обикнат чрез посредничество.
Понякога имам желание да изкрещя:
— Не съм госпожа Арманд Глориет! Аз съм само и Фридолин Десли, бедната малка секретарка, „кукличката“…
Струва ми се, че след това ще бъда тъй доволна и тъй спокойна!
Когато госпожа Глориет стоеше до мен, готова всеки миг да вземе думата, положението беше съвсем друго, но сега!…
Горката госпожа Глориет! Все пак понякога добивам такава увереност, че дори и тя би останала изненадана.
Ето на, тази вечер не държах ли една тържествена проповед на Северен Жувенел, за да му докажа, че безцелните и неизползувани изследвания и знания са егоистична работа, едно празно любителско занимание и пръскане на време и сили!
— Какво бихте казали за човек, който събира злато, много злато, хубаво и чисто… и никога не го изразходва… Ако бях на ваше място, господине, не зная точно какво бих правила, но положително щях да се заема с друго… Щях да дам възможност и на останалите да се възползуват от това, което съм научила… Щях да пиша книги… И знам ли още какво!…
Сините му очи се усмихнаха.
— Да пиша книги! Но човек трябва да каже нещо в тези книги!… Трябва да има какво да каже!
— Това не е необходимо — отвърнах авторитетно. — И после, човек винаги има какво да каже, когато е учил много и мислил много, когато има установени схващания върху нещата, когато умее да гледа около себе си, когато чувства нещо в себе си… Сигурна съм, че ако искате, вие бихте могли да напишете книга, и то много добра. При това обещавам ви, че ще я прочета, дори да е много сериозна.
Този път той се смя много и от сърце. Смееше се като голям брат, който се забавлява от думите на малката си сестра, но без какъвто и да е лош умисъл.
Впрочем аз наистина бях казала доста глупости.
Можеше ли да бъде насърчение за Северен Жувенел обстоятелството, че аз щях да прочета книгата му — една книга, която сигурно нямаше да мога да разбера!
Все пак неговият смях звучеше приятно и сякаш разнежено. Изглежда, че това, което бях казала, му бе доставило удоволствие.
— Виждате ли — продължих аз, — струва ми се, че е опасно човек да бъде прекалено скромен. И после, ако за да напишете една книга, искате да вложите в нея нещо, — което никога никой преди вас не е казал, то значи, че сте прекалено горделив и прекалено суетен… Ако всички хора бяха такива, нямаше да има вече книги… Впрочем не е толкова лошо, защото нямаше да се появят и много глупости. Но и колко жалко за хубавите неща, които нямаше да видят бял свят. Така че, повтарям ви, всяка книга, написана искрено от един човек, който умее действително да вижда с очите си, да слуша с ушите си и да мисли с главата си, може да бъде една оригинална творба, едно полезно четиво.
Северен Жувенел ме слушаше.
— Мислил съм понякога върху тези неща, които излагате така добре, госпожо — въздъхна той.
— Виждате ли! — възкликнах очарована.
— Дори съм правил опити, но чувствувам, че имам нужда да бъда насърчен и подкрепен в усилията си от някой, който би ми вярвал. А аз съм много самотен…
Стори ми се, че сега е най-подходящият момент да подхвърля някой съвет, който ще е от полза за госпожа Глориет.
— Трябва да се ожените — заявих веднага.
— Мисля за това от известно време — каза той.
— Трябва да се ожените за някоя жена, която да ви вдъхне смелостта и самоувереността, които ви липсват.
Той ме погледна с особена тъга.
— Уви, госпожо, лесно е да се каже „трябва“! Отначало мечтите ми бяха съвсем скромни, желаех само едно: да обичам жена си!… Но сега мечтите ми са много по-амбициозни: бих искал жена ми, моята любима, да ме обича!… А, изглежда, това е най-мъчното!
Започнах да съжалявам, че се бях впуснала в този деликатен разговор. Но понеже се касаеше за госпожа Глориет, реших да бъда смела:
— Защо да е най-мъчното? — възкликнах аз.
— Защото аз съм стеснителен, неловък… и дори скучен, струва ми се.
Стеснителен и неловък! Уви, беше точно така! Но все пак направих усилие и продължих:
— Струва ми се, че има жени, на които бихте могли да се харесате… Една жена като… моята приятелка Фридолин например. Една сериозна жена — млада, културна, би могла лесно да ви разбере…
Той не отговори. Значеше ли това мълчание „да“? Не зная… Всичко това е глупаво и напразно си блъскам главата.
Надявам се, че не съм го наскърбила много. Не исках! Вярно е, че той е стеснителен и неловък и че отначало го намирах скучен, но не исках да му намекна нещо подобно.
Когато той си тръгна, ми целуна ръка.
Госпожа Арманд се чувства по-бодра. Тя ще слезе утре за обяд. Преди малко, когато отидох да й пожелая лека нощ, тя ме обсипа с най-различни въпроси. Понеже отговарях уклончиво, отбеляза, че изглеждам „особено“ и ме попита дали и мен не ме боли главата.
Хайде, сега трябва да си лягам и да спя…
Чувствувам се уморена и тъжна… Обзело ме е някакво особено чувство.
За щастие утре госпожа Глориет ще се появи отново на сцената и…
Ах, госпожо Глориет, как бих желала да имам вашето злополучно главоболие и да ви оставя сама да се справяте с капана, който лично заложихте… Ах, как бих искала!…
На другата сутрин, единадесет часът
Не исках да отида в кулата тази сутрин, но се страхувах, че госпожа Глориет ще се учуди от нежеланието ми и господин Жувенел ще се почувства обиден, че се отнасят към него като към чиновник, който идва да свърши работата си и от когото повече не се интересуват. Заварих го да работи. Сините очи ми се усмихнаха веднага, но след няколко минути, когато се наканих да си вървя, те се смрачиха.
— О! Защо бързате толкова, вие едва дойдохте, госпожо! Вчера…
Ах, не искам да чувам вече да ме наричат госпожо!
— Дойдох само за да се осведомя как сте, господине, и да се погрижа нищо да не ви липсва… Но имам много работа в къщи, много!
Настъпи мълчание. Той не смееше да настоява да остана, а аз не знаех вече как да изляза или поне какво да кажа, като изляза.
Изведнъж забелязах, че прозорецът беше отворен.
— О! — възкликнах щастлива, че намерих повод. — Не ви ли е студено, господине?… Или вие отворихте прозореца?
Той въздъхна срамежливо:
— Аз го отворих, за да влезе малко слънце, но то се скри, а ето че сега и вие искате да си отидете. Явно днес нямам късмет.
Той се приближи към прозореца. В сводестата рамка се виждаше светлосиньото небе и красивата градина.
— Вижте — каза той, — ето зида и дърветата, пъстрата им шума, меката трева, където веднъж спеше едно крехко есенно листо.
— Веднъж? — повторих аз. — Но това беше онзи ден!
— Онзи ден! Вярно… А струва ми се, че е било отдавна, много отдавна…
Затворих прозореца. Нямаше какво повече да си кажем и затова излязох.
Госпожа Глориет е вече свежа и отпочинала. Докато пиеше шоколада си, тя продължи да ми задава онези точни и смешни въпроси, присъщи за нея, които недоумявах. Понеже моите отговори й се видяха незадоволителни, тя ме погледна:
— Какво ви е, Фридолин? От снощи ми се виждате някак особена…
Особена! Що за хрумване! Няма нищо особено в мен… Чувствувам се само отегчена и уморена, нервна… Пък и кой ли на мое място няма да е в това състояние!
След известно време оставих госпожа Глориет да пие шоколада и излязох от стаята й. Качих се в моята стаичка на върха на кулата. И там, в тихото си убежище, се залових да пиша… Това ме разсейва и успокоява.
Долу, в библиотеката, Северен Жувенел продължава да работи.
Преди малко прислужницата дойде да ми каже, че госпожа Арманд отново се е почувствувала зле и ще стане едва следобед. Значи на обяд ще бъда пак сама.
О, това положение е наистина непоносимо!… Тази нощ ми се мярна една мисъл… обзе ме страх… Но не смея да пиша това, което мисля, това, от което се страхувам.
Късно през нощта
Мъчно ми е, много ми е мъчно… Не зная вече дори точно как стана всичко… Все пак ще се опитам да го опиша. Чувствувам нужда да излея някому мъката си и хартията няма да ми откаже тази услуга.
Може би и аз ще спечеля от това, защото ще добия по-ясна представа за разигралите се събития и ще ги подредя по-добре в клетата си объркана глава.
След обяда минахме в салона… Говорихме малко и някак стеснително.
Северен Жувенел ми каза:
— Да не би да съм ви разсърдил или обидил неволно, госпожо?
— Не — отвърнах смутено.
Той продължи:
— Това би било много тежко за мен. Аз ще си замина скоро и ще отнеса прекрасен спомен за вашия дом и за приема, който ми оказахте. Госпожа Маржинюс се надява, че тази есен вие ще й гостувате за няколко дни. Тогава може би ще ви видя отново.
— О, не зная… Не вярвам. Гласът ми беше малко рязък.
— Искате да кажете, че няма да ви видя? — запита Северен Жувенел.
Стори ми се, че в неговия приятен глас звучеше укор. Тогава — не зная откъде ми дойде смелост — изведнъж взех бързо решение. Не исках повече да остана впримчена в интригата, измислена от госпожа Глориет.
— Господине — казах аз, понеже Северен Жувенел очакваше някакъв отговор от мен, — трябва да ви направя едно признание, но ще бъде много мъчително. Аз не съм госпожа Глориет, аз съм Фридолин Десли — секретарката… А тази, която ви бе представена онзи ден за Фридолин, мнимата Фридолин, която страда от главоболие, не е друга, а самата госпожа Глориет…
Северен Жувенел остана смаян.
Учудването му беше толкова голямо, че не намери какво да каже след моето сензационно разкритие.
— Цялата тази история изглежда много глупава — продължих аз. — Но госпожа Глориет пожела да се забавлява. Нали знаете, понякога жените имат слабост да си сменят ролите. Тя зае моето място, аз заех нейното. Госпожа Глориет пише романи и има силно развито въображение. Играта й харесваше. Тя смяташе, че когато хитростта ни бъде разкрита, вие също ще се забавлявате. Но аз лично не се забавлявах никак — дори и в началото. А сега, сега, когато станахме такива добри приятели, не можех повече да понасям това неестествено положение. Без съмнение, господине, още от самото начало не трябваше да се съгласявам на тази игра, но понеже моето положение тук е малко по-особено и не можах да се посъветвам с годеника си…
Докато говорех, избягвах да поглеждам господин Жувенел. Изведнъж той започна да се смее. Рязък, жесток, отсечен смях, непривичен за него, който ме порази така, че едва не извиках.
— О, поздравявам ви! Не се извинявайте, не, не! — възкликна той. — Комедията е очарователна! Нима е възможно тя да не ви доставя удоволствие?… Да се представяш умело за наивна кокетка, да се преструваш на простичка и невинна, да си играеш й надсмиваш над един добродушен и глупавичък мъж! Да, това е забавно и комично, дори по-комично, отколкото допускате, защото този човек не е дошъл тук само заради ценните стари книги, а защото, уморен от самотата си, е мечтал за другарка в живота. Не ви ли каза той, че желае да се хареса, да бъде обикнат! Как ли сте се смели над неговата самонадеяност, над неговата наивност и непохватност! И на доверчивостта му също!… Как ще се забавлявате и смеете утре с вашия годеник! Наистина госпожа Глориет може да бъде доволна от вас. Никоя артистка не би изпълнила по-добре ролята си, не би изглеждала така естествена, не би си придавала по-умело такъв искрен вид!
Ироничният гняв, необузданата горчивина просто ме задушаваха. Чувствувах, че хапливите му думи са несправедливи, но не знаех как да им отвърна. Имам ли право впрочем да се браня за сметка на госпожа Глориет, да се извинявам, като обвинявам нея? Не, разбира се. Северен Жувенел не трябваше да узнае в никакъв случай, че в дъното на цялата работа стоеше тъкмо този проект за женитба, който го бе довел в Кастелжанти и който според него е пазен в пълна тайна.
— Това, което казвате, е ужасно! — едва можах да отроня.
Но тъжният ми глас не развълнува ни най-малко обидения мъж.
Грубо, рязко, той повтори:
— Вие сте една безсърдечна кокетка!
Тонът, с който бяха казани тези думи, ги превръщаше в истинска обида.
Колко беше сърдит!
Боже мой! А какво ли щях да кажа на госпожа Глориет?
Първо, тя щеше да ме упрекне, че съм се осмелила да направя това признание, защото госпожа Глориет смяташе, че е нейно право лично да избере начина и часа, в който да го направи. Щеше да се сърди на моята нетактичност и за това, че бях постигнала много лош резултат. Достатъчно беше да погледна сърдитото лице на госта, за да се уверя.
В този миг завесата, която отделя салона, където се намирахме, от будоара на госпожа Глориет, се полюшна леко. Макар и да приписах това едва доловимо движение на слаб полъх на вятъра или на внезапно образувало се течение, усетих, че ме обзема тревога…
— Каквото и да е недоволството ви, господине, ще ви бъда много благодарна, ако го премълчите пред госпожа Глориет — помолих се, като сниших гласа си.
— Смятам, че няма да ми се удаде възможност да изразя недоволството си пред нея — отвърна сухо господин Жувенел, — защото си заминавам още днес!
— Без да видите госпожа Глориет, чийто гост бяхте?
— Аз бях гост на Кастелжанти — отбеляза господин Жувенел, — но вие забравяте, че госпожа Глориет или поне личността, която наричате сега с това име, за мен е само госпожица Десли… Настоящата бърза смяна на положението не ме задължава да се сбогувам със секретарката на госпожа Глориет…
— Добре — отвърнах обидена. — За вас госпожа Глориет се нарича Фридолин Десли, но за мен тя си остава госпожа Глориет. Ако си отидете, без да ви е грижа за нея, тя няма да ми прости в никакъв случай малката измяна, която извърших, за да постъпя честно спрямо вас и която впрочем може би ще ми струва службата.
Уви! Съвсем не мислех за службата си в този час, но знаех, че един кавалер няма да остане безчувствен към подобен довод. При това не преувеличавах ни най-малко страха си от гнева, в който щеше да изпадне госпожа Арманд — обидена, унижена, засегната в най-деликатните гънки на честолюбието си…
— Добре, ще се вслушам в молбата ви и ще променя намерението си — съгласи се господин Жувенел с ледена учтивост, която събуждаше у мен желание да го набия. — Няма да замина днес. Ще прекарам следобеда в Кларанс ле Тур, където имам едно малко имение. А утре ще дойда в Кастелжанти, за да се сбогувам. Съвсем естествено и без никакъв упрек, бъдете уверена… Бележките, които си взех, ще ми позволят да съставя у дома и на спокойствие доклада, който се бях нагърбил да направя и който само ще спечели, като бъде по-добре обмислен и по-добре проверен.
Той стоеше прав пред мен, но не се ръкувахме. Задоволи се само да кимне с глава и да каже:
— Сбогом, госпожице.
Госпожице!… Бях страшно объркана и отчаяна, но ми стана приятно, като чух да ме наричат отново така. Някак почти несъзнателно казах:
— Не мислех да ви сторя зло… Не бихте ли ми простили, господине?
Той се поколеба едва забележимо, толкова незабележимо, че не съм сигурна дали изобщо се поколеба. После отвърна с твърд глас:
— Не!
Дали е сърдит само заради това, че са го надхитрили и е проявил такова внимание към едно незначително момиче, или и на него му е малко мъчно?
Уви! Не бе настъпил краят на моите вълнения!
Следобеда госпожа Глориет стана. Облечена и оздравяла напълно, тя ме прие хладно и намусено.
През целия ден търсеше повод да се скара с мен и трябваше да положа големи усилия и да впрегна цялото си търпение, за да понеса с привидна невъзмутимост нейните безбройни обиди.
Бях решила да не скривам от госпожа Глориет внезапния порив на откровеност, който ме бе подтикнал да открия истинското си име, а също и нейното. Все пак по едно време започнах да се питам дали не беше по-добре да мълча.
Да призная, че господин Жувенел знаеше за измамата благодарение на мен, значеше да събудя страшния гняв на госпожа Глориет, но и още — в случай че проектът за женитба бъдеше наистина изоставен — да я подложа на всички мъчения от едно жалко поражение.
Каквато и да бъдеше сега за нея развръзката на приключението — в която не беше нужно вече да играя никаква роля, — не трябваше ли да оставя госпожа Глориет в неведение и по този начин да не й отнемам спокойствието? Ако господин Жувенел заминеше, за да не се върне никога, госпожа Глориет щеше да изпита известно разочарование и яд, които щеше да прикрива, докато се изпарят окончателно.
Но внезапно бе сложен край на всичките ми колебания. Вечерта, съвсем ненадейно, бурята избухна.
Госпожа Глориет се усъмнила в моето „лицемерие“ и заявила, че е все още неразположена и ще стане едва следобед, за да може да ме изненада и изобличи. Скрита в будоара си, тя чула всичко, което Северен Жувенел и аз си бяхме казали. Тя отгатнала още много неща. Да, разбира се, аз съм кокетка, аз съм злоупотребила с доверието на моята благодетелка, играла съм най-подлата игра, за да „се сдобия със съпруг…“
Бих искала да предам точно всички думи на госпожа Глориет, но съм запазила само смътен спомен за тях. Колко раздразнена беше тя!… Опитах се да я успокоя, да й припомня, че за всичко това не бях отговорна единствено аз и че нейното отсъствие ме бе поставило в извънредно тежко положение, което бе изопнало до крайност нервите ми. Уверих я в моята почтеност, в добрите ми намерения… Казах всичко, което ми беше възможно да кажа, но докато говорех, чувствувах колко напразни са всичките ми усилия да бъда красноречива и убедителна.
Най-после, уморена от борбата, реших, че най-добре ще бъде да напусна стаята, като преди това казах на госпожа Глориет, че достойнството ми не ми позволява да слушам подобни думи, макар и да съм само една незначителна секретарка.
— Зная, че сте добра, госпожо — добавих аз. — Зная, че по-късно ще съжалявате за вашата несправедливост.
— А вие, Фридолин, скоро ще имате случай да съжалявате за вашето лицемерие — отвърна тя. — Защото годеникът ви е предупреден. Да, аз му писах веднага след като разбрах всичко, с бързата поща!… Не скривам нищо в писмото си. Вярвам, че утре той ще пристигне тук, малката ми, и ще изяви правата си!
Успях да запазя спокойствие и заявих:
— Моят годеник ме обича и уважава, госпожо. Ако вие сте му казали истината, той не би могъл да ми отправи никакви строги упреци; ако сте ме наклеветили, той няма да ви повярва.
— Тогава, мила моя — подзе госпожа Арманд съвсем бледа и със съскащ глас, — разберете се с него и се венчайте колкото е възможно по-бързо, защото не мисля, че занапред нашите връзки могат да ни бъдат особено приятни.
Но в какво ме упреква тя в края на краищата? В това, че не можах да накарам Северен Жувенел да я обикне или че… Какво предполага за нас двамата?
Какво допускам аз самата?
Всичко е толкова тъжно и мрачно. Чувствувам сърцето си така тежко, така тежко!
Утре ще разкажа всичко на Лулу… Той е мой годеник и мой покровител. О, той не е учен, той не е любител на разни старинни художествени неща, но е добър момък и верен приятел. Той ще ме разбере и ще ме подкрепи.
Мъчно ми е, много, много ми е мъчно…
19 октомври, 11 часът
Трета буря! Трета сцена! Започва вече да ми идва до гуша! Или по-скоро — започвам да придобивам невъзмутимостта на малко, нищожно камъче, върху което вятърът и водата се плъзгат, без да му сторят нищо.
След господин Северен Жувенел, след госпожа Глориет, Луи Нике ме обвини в кокетство, в лицемерие, в измяна и в още какво ли не!
— Не ме ли считаш за достатъчно богат? Сигурно си искала по-издигнат мъж от мен?… Интелектуалец, нали! Ах, колко мило!… Но ти трябваше да си направиш сметка, че твоят хубав господин едва ли би се оженил за теб, миличка! Приятно е да въртиш любов с момичета без пукната пара, но само толкова, нищо повече, както ти си се надявала… А аз, който заради теб и за да не пристъпя волята на добрата ми леля, се отказах от богатство!… Аз, който преди седмица се престорих, че не разбирам намеците на шефа си, който почти ми предложи ръката на дъщеря си!… Ах, сега наистина съжалявам, че не се разделихме навреме!
Аз бях възвърнала цялото си хладнокръвие.
— Не съжалявай толкова, Лулу — отвърнах аз, — и не си запушвай ушите, когато шефът ти прави такива блестящи предложения… В дъното на душата си ти не приемаш нито дума от това, което току-що ми каза, но аз никога няма да го забравя… Впрочем не си прави труда да ме молиш да се разделим. Аз в никакъв случай не бих желала да попреча на блестящото ти бъдеще, затова на драго сърце ти казвам, че занапред можеш да се считаш свободен…
Странно е мъжкото честолюбие! Явно беше, че Луи Нике бе търсил този разрив между нас. Нямаше съмнение, че замаян от блестящите перспективи, които би му разкрила женитбата с дъщерята на богатия търговец, той се бе възползувал от първия предлог, за да развали годежа ни. При все това моето примирение не му беше приятно. Той не можеше да ми прости, че се съгласявах така лесно да се разделя с него. Връзката се скъсваше, без да му причинява никакво страдание, но той би желал аз да страдам…
Той ме напусна крайно раздразнен, извън себе си.
Тъкмо когато си отиваше, в антрето се озова лице срещу лице с господин Жувенел, който според обещанието си идваше да се сбогува с нас.
— Ако моята годеница ви харесва, господин Жувенел, можете да се ожените за нея. Аз не я искам вече!
Тези думи бяха произнесени на висок глас — без съмнение, за да не изпусна нито една от тях… О, подлец, жалък тип!… Какъв срам!
Не зная какво отговори Северен Жувенел, защото говореше много тихо, но чух неговия глас, който едва приличаше на този, който знаех и който неминуемо човек трябваше да свърже с побелялото от гняв лице. След това чух и шум от бързи стъпки — нещо, което ме накара да предполагам, че горкият Лулу прекосяваше антрето по-бързо, отколкото обикновено.
И този човек ми е бил годеник!… О, да, какъв срам, какъв срам!
Избягах от салона, преди да се появи господин Жувенел. Вероятно в този момент той разговаря с госпожа Глориет.
Тази сутрин тя сподели намерението си да обясни просто цялата случка в този разговор и да се извини за станалото с такова безгрижие, с такава непринуденост и ловкост, че Северен Жувенел да се види принуден да посрещне всичко със смях.
— Аз ще се проявя като по-добра дипломатка от вас, мила.
Странно, госпожа Глориет е омекнала съвсем и явно се опитва да заглади цялата разправия, но аз не съм склонна да забравям толкова лесно.
Нейният гняв е стихнал. Струва ми се дори, че тя не е, далеч от мисълта, че последната дума още не е казана. По всичко личи, че се надява на една среща насаме и на собствения си чар и все още смята, че има шансове да спечели играта, която аз загубих от нейно име… Има ли право да се надява? В края на краищата тя е госпожа Глориет, тя е такава, каквато госпожа Маржинюс я е описала, а описанията на госпожа Маржинюс се бяха харесали на Северен Жувенел, щом той бе решил да направи това пътешествие.
Без съмнение всичко щеше да се нареди добре. Между госпожа Глориет и Бухала щеше да се породи една съвършена любов. И аз…
Съжалявам ли за това, което се случи? Не, о, не!… Уважавах Луи Нике, хранех приятелски чувства към него. Мисълта, че моята кръстница ми го бе избрала за годеник, ме караше да му приписвам всички добродетели, които му липсваха. Едва сега долавям истинския образ на Луи Нике. Не особено лош, честен според предписанията, но прост и дребен по душа и сърце… Как да съжалявам за него? Сто пъти по-добре да остана стара мома, отколкото Да се омъжа несполучливо… Вярно е, самотна съм в живота, без подкрепа и средства, но съм млада и ще работя. Не, не съжалявам за Луи Нике. Все пак — тъжна съм много.
Господин Жувенел току-що си отиде. От прозореца проследих през градината тънкия му силует. Той вървеше, без да се обърне, докато един храст го скри от погледа ми. Тогава си помислих, че никога вече няма да го видя…
Никога вече! Тъжни думи.
Вечерта, същия ден
Измамила съм се! Наистина разказвам историята на Фридолин, моята история! Дали ще е щастлива, дали ще завърши като в приказките?… Уви, не смея още да предричам. Но щастлива или нещастна, каква неочаквана развръзка!
След като господин Жувенел си отиде, госпожа Глориет ме повика:
— Вашият годеник е глупак!
И понеже не разбирах нищо и мълчах объркана, тя продължи:
— Как може да взема насериозно подобни дреболии. Това е нечувана глупост! А вие, вие не съумяхте дори да се защитите. О, поздравявам ви!…
— Той е повярвал на онова, което сте му казали, госпожо, или поне даде вид, че вярва…
— Каква лудост!… Как може такова нещо?
С няколко думи съобщих на госпожа Глориет за малката подлост на Лулу.
Тя като че беше по-ядосана от мен:
— Значи това скъсване е непоправимо?
— Съвършено непоправимо…
— Е, толкова по-зле за вас, малка моя — прошепна госпожа Глориет.
После изведнъж тя се усмихна — малко особена усмивка, каквато добива човек, когато смуче кисел лимон — и каза с променен глас:
— Фридолин, мила, господин Жувенел току-що си отиде… Е, знаете ли, струва ми се, че вие не сте се лъгала, когато казвахте, че той е малко смахнат… Той помислил, че, тази глупава история ни е скарала, вас и мен… и най-вече узнал, че вие сте се скарали с Луи Нике, вашия годеник… Тогава, макар че не виждам къде е неговата вина в цялата тази катастрофа, той почувствувал отговорност, твърде тежка за нежната му душа… Упрекнал се, че неволно е причинил вашето нещастие и като видял, че сте останали без защита, без подслон и без хляб, решил да поправи стореното!… Накратко казано, той току-що ми поиска ръката ви.
Изненадата ми беше такава, че останах безмълвна.
— Разбирам вашето учудване — усмихна ми се любезно госпожа Арманд. — Предложението не може да не ви смае… но човек може да очаква всичко от тези занесени учени мъже! Не зная само дали тази женитба — направена при такива обстоятелства — би била желана от вас. Кой знае дали по-късно Бухала, както вие го наричахте, няма да започне да съжалява за своя красив рицарски порив, за своите угризения… и няма да ви хвърли в лицето горчиви упреци? Няма никакво съмнение, че вие не сте жената на мечтите му, че не сте тази, която той идваше да търси тук… Все пак не бихте постъпили добре, ако забравите действителните преимущества, които ви предлага тази странна брачна комбинация… И мой дълг е, мило дете, да ви ги изтъкна… Северен Жувенел не е никак привлекателен, не е духовит, нито има кой знае какво държане. Но той произхожда от едно извънредно почтено семейство и материалното му положение е великолепно… Ако се омъжите за него, ще бъдете освободена завинаги от парични грижи, от всякакво задължение да работите. Ще бъдете богата, много богата! Ех, право да ви кажа, малцина биха изпуснали подобна партия… Пък и вие, във вашето положение…
Госпожа Глориет продължава да се усмихва кисело. С рядка изтънченост и умение тя разсъждава върху женитбата, която ми се предлага, като има грижата първо да ми изтъкне лошите й страни, а после ми посочва и добрите.
О, какво силно желание имате да откажа, госпожо Глориет!…
Изведнъж почувствувах, че вече съм взела решението си… Дали не ме обхвана горещо, неудържимо желание за разплата? Да, може би… Защото наистина ми омръзна да бъда обиждана, унижавана, клеветена… И после, защо да се съмнявам в искреността и добрите чувства на господин Жувенел?
След кратко колебание вдигнах глава. Бях не по-малко любезна и усмихната от госпожа Глориет.
— Госпожо — казах аз, — вие сте наистина една ценна съветничка. Да, имате право! Подобна женитба при моето положение е неочаквано щастие… След като бях едно бедно момиче без семейство и богатство, след като бях винаги пренебрегвана, сега мога да стана богата, почитана и търсена жена… Не, малцина биха се отказали от подобно нещо. Затова съм готова да последвам вашите разумни съвети и да се омъжа за Северен Жувенел.
Усмивката на госпожа Глориет стана почти болезнена.
— Слушайте, Фридолин — подхвана тя, — бих искала да вземете решението си, без да се влияете от когото и да било. Наистина вчера аз малко се увлякох, бях… да, бях малко несправедлива към вас и съжалявам искрено за това. Но нали ви е известна обичта ми към вас… Забравете впрочем неуместните ми думи и не позволявайте на спомена за тях да ви смущава… Ако тази женитба не ви харесва, малка моя, вие можете спокойно да останете при мен… И ние ще бъдем все същите добри приятелки, както преди.
Аз продължавах да се усмихвам.
— Благодаря ви много, госпожо, но тази женитба не ми се вижда лоша. Напротив, тя ми харесва… И аз ще се омъжа за господин Жувенел.
— За Бухала?
— Да, за Бухала, госпожо.
— Е, добре, тогава ви поздравявам, мила.
Мълчание.
— …Северен Жувенел трябва да дойде още днес, за да получи отговора ви — каза най-после госпожа Глориет. — Но предполагам, че неговите съмнения относно естеството на този отговор не са мъчителни и че нетърпението му е съвсем умерено…
Действително той дойде.
След като сама предаде моя отговор на Северен Жувенел, госпожа Глориет ме извика.
Пресилената й усмивка бе изчезнала. Госпожата като че ли не е толкова лоша, колкото изглежда понякога. Пък и в действителност коя жена на нейно място не би постъпила така!
— Ето вашата малка годеница, господин Жувенел!… Наистина вие я дължите отчасти и на мен!
Северен Жувенел беше блед. Изглеждаше по-непохватен от всякога. Но този път в неговата стеснителност имаше нещо студено и напрегнато.
Протегнах му ръка. Той се наведе и я целуна тържествено.
— Госпожице — каза той, — благодаря ви за честта, която ми правите, като приемате моето име.
Отвърнах учтиво:
— И аз ви благодаря за честта, че ми го предлагате.
Възможно ли беше да измислим и двамата две по-глупави фрази? Струва ми се, че не!
Под благосклонния поглед на госпожа Глориет, която нямаше никакво намерение да се оттегли, ние седнахме и поведохме разговор, който не беше по-оживен от този, дето водихме при първото и паметно посещение на Бухала.
Неволно си мислех: „Защо ли госпожа Арманд не я заболи отново глава? Какво ли ще ми каже той, ако останем сами? Ще ми се усмихнат ли сините очи, както ми се усмихваха неотдавна над старите книги?… Ще остане ли гласът му все така невъзмутим, когато ми заговори, или ще потръпне от вълнение?“
Но госпожа Глориет сияеше от здраве и от любезност и нямаше никакво намерение да напусне стаята. След около четвърт час Северен Жувенел се сбогува и съобщи, че заминава за Нормандия, където му предстои неотложна работа. После ме помоли — или по-скоро помоли госпожа Глориет да ме подкани да определя деня на венчавката и добави с леден глас, че за него най-близката дата ще бъде най-добрата.
Така се разделихме.
Доволна ли съм?
Наистина не зная… И все пак? Струва ми се, че съм доволна… Всички недоразумения се изглаждат с малко добро желание, пък и госпожа Глориет няма да бъде вечно край нас!
20 октомври
Госпожа Глориет е очарователна. Тя ме целуна сърдечно.
— Всичко е наред — каза ми. — Знаете ли, господин Жувенел не беше съпруг за мен… Аз търся един по-светски човек, интелектуалец… Надявам се, Доли, че вие ще останете при мен до женитбата ви. Ще ми липсвате много, когато си отидете, затова държа да останете при мене колкото е възможно по-дълго…
След известно мълчание тя добави:
— Прислужницата мисли, че аз съм уредила всичко, че женитбата ви се дължи на мен. Същото вярват и всички в градчето… Впрочем това е почти вярно, нали?
Днес е „почти“, а утре вече няма да има никакво съмнение. Щастлив характер има госпожа Глориет!
— Но разбира се — съгласих се любезно аз. Научих, че между госпожа Глориет и Северен Жувенел всичко бе минало най-приятелски. Той изслушал снизходително и с усмивка духовитите обяснения на организаторката на играта, след като бе излял мълниеносния си гняв върху нещастната изпълнителка.
— Само че знаете ли, Фридолин — завърши госпожа Арманд, — бих ви била благодарна, ако скриете от господин Жувенел, че неговите стари проекти са ми били напълно известни. Искам това заради, госпожа Маржинюс, която сигурно не би желала той да узнае, че е издала намеренията му…
Отговорът ми беше бърз и искрен:
— О, госпожо, обещавам ви… Никога годеникът ми няма да узнае за това, поне не от мен…
Горката госпожа Арманд! В края на краищата гневът й беше оправдан!
Когато, без да я предупредя, поддавайки се на внезапно обзелите ме чувства, признах нашата хитрост на Северен Жувенел, аз постъпих доста необмислено… Бях много виновна…
Горката госпожа Глориет!
Кастелжанти, 15 ноември
Изминаха повече от три седмици, откакто съм годеница. Ще се венчая след седмица.
Госпожа Глориет е много добра. Тя се залови отново с романа си и сега пиша пак под нейна диктовка.
Писах в Париж да ми приготвят хубав чеиз, а най-добрата шивачка от градчето ми уши няколко рокли. Всички тези неща ги имам благодарение на сумата, оставена от кръстницата ми. Искам да бъда елегантна жена, за да се харесвам на съпруга си.
Още първите дни получих от годеника си пръстен с един-единствен брилянт и чудно палто от визон. Палтото има същия цвят като косите ми. Питам се дали не е мислел за тях, когато го е избирал?
Приятелско писмо придружаваше тези великолепни подаръци, но то беше кратко и съвсем не такова, каквото желаех. Ето защо пръстенът и палтото не ми доставиха такова голямо удоволствие, каквото се предполага, и дори госпожа Глориет ме упрекна в безразличие… Но ми се стори, че подаръците събудиха нейните съжаления. Затова когато писах на годеника си, го помолих да изчака да се венчаем, за да може лично да ми поднася тези прекрасни подаръци.
Три седмици има, откакто съм сгодена. Оттогава Северен Жувенел не е идвал тук. Когато ми пише, то е винаги по работа, във връзка с документи, актове и прочее…
Обикновено аз му отговарям: „Най-добре ще бъде така, както решите вие… аз не знам.“ И ми е безразлично.
Тъжна съм малко… Нали годеникът трябва да бъде мил, любезен, нежен?… Да прави всичко, за да бъде обикнат.
Преди няколко дни пожелах да му пиша, да го смъмря малко, да го помоля да дойде, да му разкрия сърцето си, да му говоря за толкова неща.
Започнах писмото си, едно писмо, което трябваше да бъде много дълго:
„Драги приятелю,
Много ми е мъчно… Бих искала да ви видя. Защо не идвате? Не чувствувате ли, че това би ми доставило радост, не разбирате ли, че това, което привидно ни разделя, е само едно недоразумение? Ако дойдете тук и се обясним, то бързо ще изчезне. Има ли значение това, което се случи! Забравяте ли колко приятни часове прекарахме заедно?“
Но после си помислих: „Не аз, а той трябва да изрече пръв тези думи…“ И прибрах недовършеното писмо.
Няколко дни по-късно пожелах да го продължа и да го завърша, но не го намерих. Вероятно се бе изгубило между другите листове. „Съдбата пожела така“ — заключих аз и не предприех нищо повече.
Кастелжанти, 19 ноември
След четири дни ще се венчавам. Бялата булчинска рокля вече е почти готова.
Годеникът ми ще дойде едва в деня на сватбата.
Странно, защо няма никакво желание да ме види?… Започвам да мисля, че не ме обича.
Госпожа Глориет ме успокоява, както може.
— Той смята, че е негов дълг да се ожени за вас… Не зная защо, но си личи, че се счита принуден от обстоятелствата на тази постъпка… А мъжете не обичат да се чувствуват „принудени“, дори и когато се подчиняват на пресилени и болезнени предразсъдъци… Но бъдещето ви принадлежи.
Тя се старае да ми дава и полезни съвети:
— Мила моя, известно ми е, че той ви смята за голяма кокетка. Докато минавахте за госпожа Глориет, това нямаше значение. Госпожа Глориет, омъжена жена, вдовица, можеше спокойно да се покаже любезна, весела, закачлива, но едно младо момиче!… При това не забравяйте, че Бухала никога не е общувал с млади момичета. Вашето предизвикателно и свободно държане навярно го е поразило… Тъй като е живял дълго с майка си, той трябва да има нейните възгледи и сигурно е имал съвсем друга представа за младите момичета. Недейте забравя, че неприятно сте го изненадали с поведението си. Затова сега се налага да бъдете смирена съпруга, а дори сдържана и хладна, за да го накарате изведнъж да промени мнението си за вас.
Не отговорих нищо, защото този съвет ми се стори малко странен и обиден. Наистина понякога госпожа Глориет проявява липса на такт!
Не зная доколко нейната благосклонност към мен е искрена, но ми се струва, че може би несъзнателно тя се радва, задето годеникът ми не гори от желание да бъде при мен… О, тя може да бъде спокойна! Наистина по природа съм обичлива, нежна, доверчива и искрена… Аз съм винаги склонна да вярвам, че ме обичат… Но работата е там, че имам много повече гордост, отколкото може да се предполага. Само че си припомням някои неща и не мога да допусна, не мога да повярвам…
Тогава, след като съм била много сърдита, след като съм си казвала: „Не искам да се омъжа за него, ненавиждам го!“, изведнъж се усмирявам.
„Отсъствието е най-голямото зло…“ Може би когато дойде краят на това зло, ще се оправи и всичко друго.
Кастелжанти, 22 ноември, полунощ
Утре се венчавам.
Имението Прийоре не е още съвсем готово, за да ме приеме… Веднага след венчавката ще отидем в Кларанс ле Тур… Изглежда, че Вилата с върбите е моя… Северен ми я подарява. Там бе занесен чеизът ми, новите ми рокли, изобщо всички неща, които ще са ми нужни в новия живот… Другите са все още тук. Госпожа Глориет ще има грижата да ги изпрати в Нормандия. В един куфар съм наредила грижливо всичко, което носех в моминството си и което не ще нося вече. Не можах да не се развълнувам при мисълта, че тези вещи ще бъдат извадени от госпожа Северен Жувенел; а не от Фридолин Десли.
Годеникът ми пристигна вечерта. Госпожа Глориет присъствува още на първата ни среща и оттогава не ни остави нито за миг сами. Тя твърди, че така било прието в здравите провинциални семейства и ме уверява с усмивка:
— Не бива да скандализираме Бухала!
Трябва да призная, че Северен е любезен и добър, много по-любезен, отколкото в писмата си, но все пак… О, колко жалко, че госпожа Глориет държи да изпълнява и най-смешните изисквания на приличие!
Същата вечер облякох булчинската си рокля, за да я изпробвам за последен път. В косите си, блестящи и огнени, поставих портокаловите цветове… И така нагласена, се погледнах внимателно в огледалото… Гледах се безпристрастно, като че гледах някаква чужда за мен жена.
Дългата гъвкава рокля стоеше добре на дребната ми фигура, дори я удължаваше. Както се случва у червенокосите, аз имам извънредно бяла кожа. Косите ми изглеждат недействителни, сякаш изваяни от червеникаво злато, което грее още по-силно до белите цветя и бялата ми рокля. Единствената тъмна нотка сред пламъка на косите и белотата на кожата и дрехата ми са черните ми очи. Струва ми се, че за първи път се харесвам.
Пожелах годеникът ми да ме види така. Той се усмихна и каза:
— Каква белота! Малкото листо е покрито сега със сняг и скреж!
— Като че ли предпочитате листото така, както изглеждаше преди! — прошепнах аз.
Той отвърна:
— Не, мамите се.
Но все пак схванах, че той не беше искрен…
Качих се горе, за да сваля снежнобялата си рокля и оставих годеника си насаме с госпожа Арманд.
Утре се венчавам… Малкото листо очаква вятърът да го отнесе и потръпва, без да знае дали от страх или от надежда. Но няма ли да го сгрее слънцето на любовта?
О, Северен, не съжалявайте за есента! Нима ние двамата не бихме били щастливи и през пролетта! Тогава ще бъда съвсем друга… Не сте ме виждали още такава, но се надявам, че ще ме харесате.