След раздялата

I

Кастаньола, 19 май

Обичам езерото на Лугано, тихото и засмяно Черезио, обичам сините му води, меките извивки на бреговете му, планините, зеленината на кестеновите дървета, пъстроцветно боядисаните къщи на селищата, нивите, лозята, чистотата на небето.

Всичко тук е толкова ново за мен, Северен, че не мога да се нагледам, не мога да се нарадвам на всяка дреболия, която се мерне пред очите ми!

Кастаньола, 20 май

Вилата на Монтантрен, вила „Джоконда“, е малък разкошен дворец с балкони, външни стълби, порти! Паркът, разположен на тераси, се простира на хълма, издигащ се над езерото. Цялата растителност на местността може да се открие там… За мен той е като приказен кът!

Не се уморявам да бродя из него и понякога просто се откъсвам от действителността.

Толкова съм свободна, а не мога да намеря време да пиша в дневника си… По-скоро не ми се ще да пиша, защото не намирам думи да изразя това, което чувствувам, Северен…

Кастаньола, 21 май

Семейство Монтантрен — господинът, госпожата и двете дъщери на двадесет и две и двадесет години — са много любезни и живи хора.

Животът в техния дом е разнообразен, променлив, интересен… Впрочем, „в техния дом“ не е точен израз, защото ние сме винаги навън… Те ни показват местността с най-голямо усърдие, но не ни оставят много време да огледаме всяка новост, така че понякога започва да ми се вие свят.

Госпожа Клерживр понася чудесно лудешките разходки с автомобил и с моторница.

Цял ден сме на път, а вечерта се събираме на масата не по-малко от двадесет и пет души. След вечерята се играе бридж, танцува се, правят се чудесни разходки из градината и се флиртува.

Аз не флиртувам, Северен… И все пак, ако исках, Северен, у Монтантрен има млади господа, които с удоволствие биха ме ухажвали… Но и сега, въпреки нежеланието ми, те ме ухажват по мъничко.

Северен, струва ми се, че им харесвам, въпреки че съм червенокоса и дребна… Изглежда, въпреки всичко, аз не съм грозна.

Но на вас това ви е съвсем безразлично!

Времето е топло… До обонянието ми достига смесен парфюм, в който долавям сладникавото ухание на жасмин, пиперливия мирис на карамфилите, силния аромат на туберозите. Обзема ме необичайна леност…

Кастаньола, 26 май

Виждам наведнъж твърде много неща, за да мога да ги опиша и да запазя ясни впечатления от тях.

Пътьом споменавам за излета до връх Сан Салватор, задължителен за всеки посетител на местността. Удаде ни се възможност отново да се насладим на прекрасни гледки. На връщане пихме пенливо вино в живописна кръчмичка, чиито хладни изби са издълбани в самата планина.

Бяхме и в селото Гандрия, намира се на същия бряг, където амфитеатрално е разположено и селцето Кастаньола. До него извежда стръмна и лъкатушна пътека. Странно хрумване да основеш селище на такова място.

Бих могла да пиша и за Мендризио, и за Вал Солда…

II

Фелисиен Шантрев е в Лугано… Видях го! Почти съм убедена, че го видях…

Това се случи вчера, в черквата „Сент Мари дезанж“, където бях влязла сама, докато госпожа Клерживр и по-голямата госпожица Монтантрен продължаваха да правят покупки и да се разхождат из града.

Бях решила да разгледам на спокойствие черквата и чудните й фрески. Както стоях унесена и загледана в един образ на Мадоната, почувствувах внезапно нечие близко присъствие… Някой стоеше до мен и също съзерцаваше фреската.

Беше млад строен мъж в елегантни спортни дрехи. Ако се съдеше по поместената във вестника снимка, мъжът твърде много приличаше на автора на „Огледала“. Дори можеше да се каже, че е самият той…

Действителността потвърждаваше това, което се отгатваше по портрета. Фелисиен Шантрев беше висок човек, слаб, но здрав на вид. Косите му бяха тъмнокестеняви, чертите на лицето правилни, без да има по тях нищо особено. Кожата му беше обгоряла от слънцето, вероятно от скорошни излети в планината.

Но очите му бяха невидими. Тъмни широки очила с кокалени рамки ги скриваха напълно.

А лице без очи е лице без израз… В такъв случай то получава цялото си изражение от устата. Но сега тази уста стоеше съвършено спокойна, пък и аз не посмях да се загледам повече в нейните очертания…

Изобщо не успях да огледам напълно Фелисиен Шантрев… Но дали той ме гледаше?… Да, сигурна съм.

Гледаше ме, докато гледах фреската… Продължи да ме гледа и след това. Тъмните стъкла се обръщаха едва забележимо към мен и ме следваха… За миг почувствувах живия поглед, който минаваше през тях и ме докосваше…

Но щом забеляза, че съм доловила погледа му, Фелисиен Шантрев се престори, че е погълнат от съзерцанието на фреската.

Смешно! Писах на този чужд човек и той обикна писмата ми… Обикна, струва ми се, малко и образа, който си бе съставил за мен според писмата… И ето сега, когато съм съвсем близо до него, моята личност привлече вниманието му. Не зная защо, може би защото съм толкова червенокоса или защото сме само двамата в черквата. А той не знае, че аз съм „непознатата“! За него аз съм една обикновена гостенка на Лугано… Нищо не му подсказва, че аз съм онази девойка, онази възторжена Фридолин, която вероятно бе желал да види…

Без снимката от вестника, която приятелката на госпожа Клерживр ми бе дала, никога нямаше да допусна, че няколко мига съм се наслаждавала едновременно на образа на Божията майка и на поета, чиято творба ме бе пленила тъй силно… На мъжа, чиито стихове и писма сякаш са нашепвани от вашия глас, Северен!

Един ден, в Мутие, си мислех: Писмата на Фелисиен Шантрев не ще ме намерят там, където отивам… А ето че сега самият Фелисиен Шантрев се бе озовал в Лугано!

Известно време останах в черквата, като се разхождах безцелно насам-натам. После излязох.

Когато миг по-късно се обърнах назад, видях, че Фелисиен Шантрев ме следваше по залятата в слънце улица.

III

Кастаньола, 30 май

Утре ще видя езерото Комо, утре по пладне ще бъда в Белладжо в Италия.

Пак Фелисиен Шантрев! Този път в Белладжо!

Сега той знае, че аз съм Фридолин Десли… Ние бяхме представени официално един на друг и дори разговаряхме.

Колко странно и объркващо е всичко това! Има моменти, в които ми се струва, че сънувам или съм будна, но съм жертва на халюцинации…

Прекосявахме голямото преддверие на вила „Сербеллони“ — понастоящем превърната в хотел, — за да отидем да обядваме. Имаше много посетители. Ние самите, четиримата Монтантрен, една съпружеска двойка на средна възраст, госпожа Клерживр и аз, представлявахме доста внушителна група… Изведнъж господин Монтантрен се отдели от нас, спусна се към другия край на залата и възкликна радостно към млад мъж, който говореше с двама господа… И в миг аз познах човека от черквата в Лугано…

— Я гледай! — провикна се Гледис Монтантрен. — Татко ни води Фелисиен Шантрев!

— Автора на „Огледала“? — изненадах се аз, като си придадох безразличен вид. — Познавате ли го, госпожице?

— Да, малко… Срещаме го тази зима два-три пъти у наши приятели… Той е чудесен събеседник, когато пожелае, защото, изглежда, невинаги си прави този труд.

Господин Монтантрен се върна при нас заедно със своя пленник и сред шума на подхвърлените думи, на смеховете и на възклицанията той представи новодошлия на госпожа Клерживр и на мен, защото ние единствени не го познавахме.

— Нашият известен поет, Клерживр, автор на „Огледала“… госпожа Клерживр, госпожица Фридолин Десли…

Фелисиен Шантрев се поклони пред госпожа Клерживр, която му протегна ръка. После дойде моят ред…

Стори ми се, че на устните на Фелисиен Шантрев играеше лека, едва забележима усмивка… Може би това беше само игра на въображението, защото никой не забеляза нищо… Никой не изпита това вълнение и смайване, което изпитах аз, когато сред настъпилата за миг тишина чух гласа на Фелисиен Шантрев…

Зная добре, че въображението ми ме бе подготвило за подобно нещо… Трябва да си призная, че дори го очаквах! И все пак…

О, Северен, представете си — чух изведнъж вашия глас, дълбок и приятен, гласа, който ми нашепваше поемите от „Огледала“.

Не бяхте ли вие пред мен? Фелисиен Шантрев може би не говори съвсем като вас… Схванах го веднага щом той престана да се обръща към мен. В начина му на изразяване има лекота и непринуденост, които не познавах у вас. Освен това от думите на Фелисиен Шантрев лъха увереността, която имат преуспелите и ценени мъже… Той е сдържан, но не е стеснителен като вас…

Този елегантен мъж, който се усмихваше, докато говореше с Гледис Монтантрен, и по облеклото, и по държането си, а вероятно и по живота и характера си е съвсем различен от вас, Северен… Но има вашия глас или поне аз му го приписвам в мечтите си.

Когато той се отдалечи, за да се върне при господата, които бе напуснал преди малко, още не бе чул моя глас… Но ние трябваше да се срещнем пак!

Палещите лъчи на слънцето изплашиха Монтантрен и гостите им. След като се наобядвахме, аз се запътих към най-високата тераса на градината и замаяна от силната горещина, седнах на една пейка, тъкмо при завоя на постланата с пясък алея… Можех да се изкача и по-нагоре, откъдето гледката щеше да бъде по-просторна, но тук мястото беше по-сенчесто.

Пред очите ми се простираше синьото езеро, планините, над които трептеше ведрото небе. Светлината беше толкова ярка, че за миг заслепи очите ми и ги прикрих с ръка.

Тогава, Северен, вашият глас ми каза:

— Днес като че всичко е прекалено хубаво и прекалено слънчево, нали, госпожице?… Човешките очи не могат да издържат на тази гледка!…

Като се изправих бързо, видях пред себе си Фелисиен Шантрев… Струва ми се, че му отговорих. Той също каза още няколко думи за великолепието на деня.

След това настъпи мълчание, в което авторът на „Огледала“ изглеждаше погълнат от движенията на една малка бяла лодка, която се плъзгаше по езерото, идвайки от Каденабия…

После, без никакви заобикалки, той ме запита полугласно:

— Защо не пожелахте да ми пишете?

Бях възвърнала напълно хладнокръвието си, поне привидно.

— Но — отвърнах аз, като му отправих усмивка, която смятах за малко надменна, — аз ви писах, господине, за да ви говоря за вашата стихосбирка, и понеже поемите ви ми бяха харесали твърде много, не се въздържах да излея възторга си. Но вече казах всичко, което имах да ви казвам… Затова не виждам защо трябваше да ви пиша трети път?

Сметнах, че с това обяснение поставих отношенията ни на съвсем ясна основа и можех спокойно да продължа разговора, който, да си призная, ме забавляваше.

На свой ред Фелисиен Шантрев се усмихна:

— Тогава… ако издам нова книга?

— И ако тази нова книга ми хареса толкова, колкото първата — което би било малко трудно, — тогава може би ще ви пиша отново…

Той прошепна:

— Вие вникнахте в книгата ми така, както никой друг. Макар че с нея, не зная защо, се занимаваха толкова много хора…

— Както никой друг! — възкликнах аз недоверчиво. — Все пак струва ми се, има една личност…

Изчервих се и млъкнах.

— Една личност?… Коя? — настоя той.

— Е, добре — признах смутена, — мислех за тази — личност, за която… намеквате в книгата си. Мислех за жената, която вие обичате.

— Жената, която обичам, не ме обича…

— О, съжалявам! — възкликнах аз. — Това е тъжно!… И вие трябва да страдате много, въпреки че…

— Въпреки че?

— Да… въпреки че сте поет.

— Ах, да не би да мислите, че поетите са безчувствени към душевните терзания?

— Не, но си представям, не зная защо, че в техните страдания трябва винаги да има по малко литература.

Гласът му се бе леко променил, когато ми отговори:

— Мамите се, госпожице… И поетите страдат като другите хора, а може би и повече!

Запътих се към края на алеята и погледнах към езерото.

Наведох се леко напред… Смокинови дървета бяха насадени по стръмнината и преплитаха клоните си. Между тяхната зеленина погледът ми падаше право надолу към синята пропаст.

Като ме видя, Фелисиен Шантрев трепна:

— Не се навеждайте така…

— О — отвърнах аз, — лесно не се замайвам.

— Щастлива сте — забеляза той.

Беше се приближил до мен и също гледаше надолу към ярката синева на езерото, която се открояваше тук-там между клоните на смокиновите дървета.

Отгатвах, че е малко нервен, напрегнат, готов да ме задържи при първото непредпазливо движение… Изпитвах особено чувство, в което се примесваше смътно удоволствие да предизвиквам някого…

— Още едно огледало! — забеляза Фелисиен Шантрев.

— В него се отразяват само светлината и небето — казах аз. — То е твърде ослепително за човешките очи…-Ето на, не мога да го гледам.

— Затова пък съзерцавахте дълго образа на Божията майка в черквата в Лугано — прошепна той, като показа, че не умее много ловко да променя темите. В този миг възкликнах неволно:

— О, колко странно е, че… Той довърши мисълта ми:

— Че се срещнахме така, нали? Не ми се вижда странно!… Има видения, които не изненадват, защото човек винаги ги е очаквал…

— Не е възможно да сте ме очаквали, та вие никога не сте ме виждали и не знаехте нищо за мен.

— И все пак ви очаквах… Дори смятам, че веднага ви познах…

— О! — възкликнах аз, ядосана от преструвките му, характерни за един поет. — Моля ви, само не ми казвайте, че сте имали за мен представа, която е съвсем близка до действителността…

— Но да, уверявам ви, че е така… Представата ми за вас отговаря напълно на действителността…

— Не вярвам, господине… и ще ви бъда благодарна, ако престанете да ми говорите наивни приказки…

Фелисиен Шантрев ме гледаше, но аз не виждах очите му, защото и сега те бяха скрити зад тъмните очила.

— Болни ли са очите ви, та никога, дори и на сянка, не си сваляте очилата? — запитах, съзнавайки, че въпросът ми е доста предизвикателен.

— Болни — не, но уморени… чувствителни… Острата светлина ги дразни, затова никога не махам очилата.

— На слънце носят почти всички, но като ви види човек с тях и на сянка, не може да не се впечатли.

После направих няколко крачки и добавих сухо:

— Моля ви да ме извините… Госпожа Клерживр ще започне да се безпокои за мен, ако продължавам да се бавя…

Той кимна и отвърна:

— От това, което господин Монтантрен ми каза, заключих, че вероятно ще имам щастието да ви видя и в Комо, където се връщам тази вечер…

Поклатих неопределено глава и започнах да слизам по алеята с толкова явно намерение да вървя сама, че Фелисиен Шантрев не посмя да се изравни с мен и остана да крачи отзад.

Но действително той беше заедно с нас на кораба, който ни отнасяше към Комо — последното място, където щяхме да спираме.

Любезно, като стар познавач на местността, той обърна вниманието ни на красотите на езерото, а после и на Комо с неговата хубава мраморна катедрала и старата черква „Сан Феделе“, която преди е била езически храм.

Не даваше вид, че го интересува моята скромна личност. Обясняваше, без да се обръща към мен. Все пак, мога да го призная, без да бъда обвинена в суетно кокетство, чувствувах се непрекъснато следена и наблюдавана от неговия поглед и мисъл. Чувствувах, че за него моето присъствие е по-важно, отколкото присъствието на всички други, дори и това на Гледис — толкова хубава и толкова уверена в своята хубост.

Какво имаше в мен, което го интересуваше или му харесваше до такава степен?… Аз съм извън неговия живот и кариера. Та той обича друга жена… О, тези поети!

Двата автомобила ни очакваха в Комо, за да ни върнат в Лугано. Когато тръгвахме, господин Монтантрен благодари прекалено горещо на Фелисиен Шантрев:

— Не забравяйте вила „Джоконда“, когато наминете към нашия край… Ще се радваме да ви видим отново между нас!

Бях уморена, объркана, дори ядосана.

Когато се върнахме в Лугано, бях склонна да разкажа всичко на госпожа Клерживр, но не зная какво ме спря да го сторя… Пък и какво ли бих казала?

Не след дълго ние ще бъдем далеч оттук. Сред спокойствието на Мутие въображението ми ще се усмири… За нещастие там ще трябва да прекарам няколко дни сама, защото госпожа Клерживр ще посети сестра си в Париж.

Тя ми говори за този, когото нарича „моя“ поет. Намира го очарователен. Вчера ми каза:

— Знаете ли, вашият поет се връща в Париж със същия влак, с който ще пътуваме ние… Той дори ми предложи да бъде на мое разположение и естествено, ако имам нужда, ще се възползувам от услугите му… Много е неприятно да пътуваш без мъж!

И таз добра! Млъкнах, защото нямаше какво да кажа, но не можех да не се питам: „Защо се намесваше този човек в живота ми?“

Северен, аз съм сама и съвсем беззащитна в този голям свят…

IV

Кастаньола, 4 юни

Утре заминаваме… О, бих искала вече да съм се завърнала в нашия тих край!

Тук започва да става много горещо, диша се трудно.

Онзи ден Фелисиен Шантрев вечеря във вила „Джоконда“. Мястото му на масата беше доста далеч от моето. Чувах гласа му само когато се намесваше в общия разговор, но той не ми напомняше гласа на Северен.

Мислех си: „Излъгала съм се…“

Говореше се за политика, за театър, за литература и за хора, които не познавах. При някоя дума всички започваха да се смеят и да възкликват едновременно, без да можех да разбера какво особено и смешно имаше в тази дума.

От време на време хвърлях поглед към Фелисиен Шантрев. Той ми се мярваше елегантен и изискан във вечерното си облекло, обърнат ту към едната, ту към другата от сътрапезничките си.

Очевидно за Монтантрен авторът на „Огледала“ е човекът, когото търсят, разпитват и слушат с удоволствие. В този дом той е приеман с гордост. По-късно неговите думи и мнение ще бъдат повтаряни тук и там, а той самият ще бъде сочен като близък приятел… При това, изглежда, тази зараждаща се популярност е приятна на Фелисиен Шантрев. Той говори самоуверено, леко, блестящо, сякаш слуша сам себе си, за да се увери каква е реакцията на слушателите му.

След вечерята гостите на Монтантрен, тази вечер доста многобройни, се пръснаха на всички страни — едни към билярдната зала, други по терасите, трети из градината.

Пожелах да остана сама. Понякога самотата беше облекчение за мен в тази среда, където бях приета любезно и мило, но където нямах никакви лични приятели и често се чувствувах неудобно.

Скоро се озовах в най-долния край на градината, на една висока тераса, която се намираше над самото езеро. Нощта бе настъпила. Една синя безлунна нощ, тъмна и все пак прозрачна, защото дори и оттатък езерото се долавяха очертанията на планините.

Поради липсата на лунна светлина звездите блестяха особено силно на тъмносиньото небе и трепкаха като очи.

Около мен дърветата и цветята се губеха в тъмнината, но от мрака се разнасяше силно упоително ухание.

Бях се навела над каменната ограда. Жасмините и портокалите в подножието на терасата бяха обсипани с цвят.

Долових в тишината ясния шум на водата. Отдалеч, някъде откъм езерото, долетя песен на италиански…

Някой дойде и се облегна близо до мен. Не реагирах, помислих си, че не съм забелязана и че този, който бе дошъл, сигурно търсеше като мен уханната свежест и самотата на градината и щеше да се отдалечи веднага щом ме види…

Но той остана и ми заговори…

И отново чух вашия глас, Северен!

— Каква хубава спокойна нощ! Чудесна страна… Не ви ли е мъчно, че трябва да я напуснете, госпожице?

— Обичам много и Мутие льо Нобл и съм доволна, че ще се върна там — отвърнах, без да се мъча да намеря някакъв по-особен отговор.

— Да, съгласен съм, че Мутие е много хубаво и приятно градче, което е интересно за археолозите и хората на изкуството, но ми се струва, че за едно младо момиче животът там не…

— Животът, който аз водя там, е тъкмо такъв, какъвто съм си избрала. Радвам се на пълно спокойствие и сигурност. При това, без да съм човек на изкуството и без да разбирам нещо от археология, обичам старинните къщи на това малко градче. Те ми вдъхват доверие. В старостта им има нещо приятно и усмихнато, както в старостта на госпожа Клерживр. И освен това Мутие е толкова малък, че в него няма нито една улица, където да не прониква свежият въздух от близките планини. Там никога не скучая… Чета, разхождам се, ходя на гости, плета, шия, мисля и дори — добавих закачливо — и дори… имам един обожател.

— О! — прошепна поетът, леко изненадан.

— Да, наистина… един верен и сдържан обожател, който ме вижда само в черква и на разходка, както в старите разкази и балади, и който всичко на всичко ми е писал само едно писмо, на което не съм и отговорила… Но той ми изпрати цветя за моя празник, чиято дата е могла да му бъде подсказана само от сърцето му.

— Това наистина е прекрасно!… Но цветята не бяха ли придружени с картичката му?

Стори ми се, че долових в гласа на Фелисиен Шантрев съвсем лека ирония.

— О, не, разбира се, ако беше така, нямаше да ги приема. Впрочем приех ли ги? Не, аз само ги прибрах, защото те щяха да умрат, ако останеха да стоят, закачени на решетката на моя прозорец. Да изпратиш цветя на тази, която обичаш, и да не издадеш името си, за да направиш благодарностите невъзможни — не е ли това връх на изтънчеността? Да създадеш радост и да се откажеш предварително от всяка благодарност — не е ли това истинско великодушие?

— О, не — забеляза Фелисиен Шантрев. — Връх на великодушието в подобен случай би било не да изпратиш цветя без картичката си, а например да слушаш как приписват на друг твоя безименен дар и да мълчиш, да не казваш нито дума, за да изтъкнеш заслугата си. Хубав ли беше букетът? Имаше ли в него туберози?

— Защо ме питате тъкмо за тях?

— Защото тъкмо тази вечер носехте туберози на корсажа си. От това заключих, че ги обичате… Може би вашият мълчалив обожател е отгатнал предпочитанието ви.

— Във всеки случай и вие не сте лишен от способността да отгатвате… Действително в букета имаше и туберози…

В същото време започнах да се питам с известно безпокойство дали Фелисиен Шантрев нямаше да ми признае, че букетът за рождения ми ден беше от него… Впрочем аз вече бях почти сигурна в това.

Очаквах със страх признанието. Със страх и с особено чувство на предизвикателство…

Но Фелисиен Шантрев млъкна. Дълбоката тишина ни обгърна. Гласът, който се носеше над езерото, се чу някъде съвсем близо до брега, може би долу, в подножието на градината, и се издигна до нас звучен и топъл…

А в това време мислех за вас, Северен. Защо не бяхте до мен в тази тиха синя нощ? Защо не бяхте на мястото на този чужд за мене човек? Тогава щях да се приближа до вас, да облегна глава на вашето рамо и ръка в ръка, ние щяхме да стоим унесени, опиянени от нощта и от нас самите… И така, без да разменим нито дума, може би щяхме да се разберем по-добре и по-искрено щяхме да се обичаме…

Мислех си за вас, Северен… И усетих, че в прозрачната тъмнина погледът на Фелисиен Шантрев се обърна към мен.

— Бих искал — прошепна авторът на „Огледала“ — внезапно от някоя звезда да падне лъч и да ви обгърне със светлина… вас, само вас, всичко друго да остане в мрак. Тогава бих искал да видя очите ви, устата, огнените коси — и никога да не ги забравя…

Фелисиен Шантрев говореше тихо и чудото се повтаряше.

Този глас, ах, този глас!…

Не беше ли това някакъв странен сън, Северен! Тъкмо си пожелах да бъдете до мен и ето в мрака се разнесе вашият глас…

Бих искала да кажа на някой, който ви познава: „Чуйте гласа на този човек… Сравнете го… Не ви ли се струва, че чувате гласа на Северен Жувенел, моя съпруг?“ Но всъщност дали си спомням добре гласа ви? Толкова малко съм го чувала, Северен!… Толкова малко познавам и вас!… Понякога ми се струва, че имам от вас съвсем смътен и изтрит спомен, който избледнява все повече и повече… Може би само аз долавям тази несъществуваща прилика…

Изведнъж необясним гняв ме обхвана срещу Фелисиен Шантрев… Ненавиждах го, задето имаше вашия глас, задето ми напомняше за вас… Ненавиждах го и за това, което беше самият той.

— Продължавате ли да обичате тази неблагодарна жена, която не ви обича? — запитах внезапно.

Той прошепна:

— Да, все още я обичам.

— Струва ми се, че когато човек обича искрено една жена, с любов, която заслужава да бъде споделена, не би изпитвал никакво удоволствие да гледа другите жени…

— О, да, човек не намира никакво удоволствие, това е вярно. Много по-вярно, отколкото вие мислите… и отколкото мислех аз самият.

— Тогава се учудвам — отвърнах иронично, — че желаете някой чародеен лъч да ме освети, за да ме видите по-добре в нощта… При това струва ми се, че през деня, когато лъчите са в изобилие, вие ме гледахте достатъчно. И наистина, освен ако между мен и тази черноока жена не съществува удивителна прилика, намирам, че вие я обичате по доста особен начин!

Отгатнах, че той се усмихва.

— Знаете ли, и този път едва ли подозирате, че казвате самата истина… Приликата между вас и тази, която обичам, е изумителна!

— И тя ли е червенокоса?

— И тя е червенокоса…

— И намирате ли, че това е хубаво?

— Не зная… Обожавам косите й, техния цвят, тяхното ухание, едрите копринени вълни…

— И тя ли е ниска като мен?

— Да, не е по-висока от вас.

— И не намирате ли, че това е грозно? Той се засмя.

— Не, разбира се, тъкмо това ми харесва… От нейното малко и крехко тяло се излъчва особена сладост… Тя сякаш принадлежи към някаква друга, изтънчена раса, сякаш е шедьовър на природата. Струва ми се, че обичам някоя фея…

— Тази лоша жена е много щастлива! — възкликнах аз.

— Щастлива, защо?

— Щастлива… задето я описвате с толкова нежни изрази.

Не зная защо, но като че ревнувах… Мислех си, Северен, че вие никога не сте ми казвали такива думи и че бих била щастлива да ги чуя от вашата уста.

— Но защо — подзе Фелисиен Шантрев — наричате личността, за която говорим, „тази лоша жена“?

— Не зная… — отвърнах стеснително. — Наричам я така, защото, доколкото предполагам, тя не ви обича…

— Дори и да е така, в това няма нищо лошо. Любовта не е въпрос на воля.

— Може би тя обича друг? — подметнах аз.

— О, не казвайте това! — извика той.

— Нима никога не сте допускали тази възможност?

— Мислил съм… Това е нещо, за което мисля непрекъснато. Това е най-големият ми страх, а понякога и най-голямото ми отчаяние. Не, тя не е лоша… тя е добра, мила… тя е очарователно наивна като децата. Но не ме обича, това е всичко… А трябваше да се постарая да я накарам да ме обикне!

— Но струва ми се, че… — започнах живо аз.

— Какво ви се струва… кажете? — настоя Фелисиен Шантрев.

Бях се изчервила, но той не можеше да ме види.

— Струва ми се — продължих храбро, — че все пак някой би могъл да ви обикне…

— Вие сте много мила… Благодаря ви! И друг път са ми казвали нещо подобно, но тези думи не са ми доставяли удоволствие.

— Искам да кажа — обясних аз, — че е вероятно вашата избраница да ви обикне… Естествено, ако не обича някого другиго.

— Благодаря ви още веднъж… — повтори той подигравателно.

— Но може би и вие самият вече сте престанали да я обичате?

— Защо? От какво съдите за това?

— Може би — продължих — някоя висока тъмнокоса жена например ще ви накара да я забравите…

Той се засмя.

— Колко просто ви изглежда всичко! После продължи с променен глас:

— Не, не е лесно човек да престане да обича, Фридолин, особено когато е влюбен пламенно, дълбоко, с цялата си душа… И тази „лоша жена“, както вие я наричате, я обичам такава, каквато е. Все пак опитах се да я забравя, но не съм сигурен дали бях напълно искрен в тези си опити… Сега виждам, че никога не ще успея да изтръгна нейния образ от сърцето си, от живота, където тя, макар и съвсем малка, зае толкова голямо място… Обичам я безумно! За да бъда обичан от нея, за да я притежавам, — нищо не би ме спряло… Способен съм на всичко, дори и на безкрайно търпение… О, ако знаете, Фридолин, как я обичам и колко ще сме щастливи, ако и тя ме обикнеше! Ще я водя из най-хубавите и приказни страни на света, ще й свия най-топлото гнездо в моята родна къща! Тя ще бъде само моя и аз ще й дам цялото щастие, което човек може да постигне на този свят… О, аз ще я чакам! Ще бъда неин господар и ще правя всичко, каквото тя пожелае… Ще забравя миналото и бъдещето, всички стремежи, всички усилия и съжаления, щом моята глава се опре до сърцето й…

Той говореше, говореше съвсем тихо и почти каквото му хрумнеше.

Мълчах и желаех да продължи да говори. Без съмнение думите, които той изричаше, хиляди и хиляди мъже ги бяха произнесли преди него, хиляди жени ги бяха слушали…

Но аз ги чувах за първи път… И това, което Фелисиен Шантрев говореше за една друга жена, ми се струваше, че вие ми го казвате, Северен… Гласът ви ме очароваше, защото това беше вашият глас… Той ме люлееше и милваше… Струваше ми се, че изживявам някакъв странен сън. Но изведнъж ръцете ви ме обгърнаха, Северен, топлите ви устни се докоснаха до затворените ми очи и после се спряха на моите устни… Бях изцяло замаяна…

Но изведнъж ми се стори, че падам от много високо и се опомних… С истински ужас се отскубнах от прегръдките на Фелисиен Шантрев и грубо извиках:

— Оставете ме, оставете ме… Вие сте отвратителен!

Той веднага се извини:

— О, не казвайте, че съм ви отвратителен, Фридолин, вие не знаете… Ако знаехте, ако можехте да отгатнете… О, моя малка любима, оставете ме да ви кажа…

Но аз не желаех да слушам повече.

— Моля ви, нито дума! — възкликнах аз. — Ако вие наистина ме вземате за другата, трябва да ви предупредя, че отидохте твърде далеч… А ако пък се обръщате към мен, знайте, че аз не съм свободна.

Тутакси той запита с безпокойство:

— Не сте свободна… Не разполагате с живота или със сърцето си?

— Със сърцето си! — отвърнах. И избягах.

Питам се дали наистина приличам на онази лоша жена или…

Но не, сигурна съм, че това не е вярно! Сигурна съм, че не й приличам ни най-малко… и че този прекалено разглезен поет се подиграва с невежото момиче, което бе харесало стиховете му и бе извършило глупостта да му пише…

Няколко минути след тази глупава сцена в градината всички гости на Монтантрен се събраха на терасите, които сега бяха осветени от силна и прозрачна, почти дневна светлина.

Поднесоха прекрасни плодове, сладоледи и други лакомства с особени имена.

Млади италиански момичета пяха местни песни, а една от гостенките, известна артистка, рецитира „Неспокойна любов“ от Фелисиен Шантрев… Поемата бе изпратена с бурни ръкопляскания, които се отнасяха еднакво и до артистката, и до автора. Той самият стоеше настрана и по лицето му се четеше досада.

Скрита в един ъгъл, където не можеха да ме забележат, аз се стараех всячески да прикрия бликналите в очите ми сълзи. Тези непознати стихове ме бяха развълнували. Те не отстъпваха на най-добрите поеми от стихосбирката, която познавах…

Не обичам Фелисиен Шантрев, сигурна съм, че не го обичам! Защо тогава сърцето ми е тъй смутено?

V

Във влака между Флюелен и Люцерн

Влакът се носи напред… Сами сме.

Настанила главата си в ъгъла на купето, уморената госпожа Клерживр дреме. Аз също се чувствувам малко уморена, но взех писалката и се залових да изпълвам страниците на моя дневник. Пиша на коленете си. Една пътна чанта ми служи за масичка. Естествено повечето време от пътуването прекарвам с очи, обърнати към прозореца. Времето е хубаво и ясно. Всичко блести под слънцето… Но понякога се унасям в мислите си, затварям очи и си спомням за устните, които ме целуваха. И потръпвам неволно.

Ужасно е! Сега, когато мисля за целувки, ще трябва винаги да мисля за целувките на този човек, Северен, понеже никога не съм получавала други…

А как бих искала да си спомням за ваша целувка, Северен…

Фелисиен Шантрев прекарва почти цялото време в коридора на влака, но досега нито веднъж не се е осмелил да ме заговори. Впрочем как би могъл да ме заговори, когато не показваше с нищо, че ме е забелязал.

Понякога поглеждам крадешком към него и се питам: „Дали ме е видял?“ Скоро обаче разбрах, че ме е видял.

Когато стоях в коридора и гледах през прозореца, до мен се настани дебел пътник. За нещастие той съвсем не прояви същата сдържаност, която проявяваше авторът на „Огледала“. Непрекъснато ми задаваше въпроси, искаше да узнае мнението ми за това или онова. И докато неохотно отговарях, той се възползува да се намести до прозореца и почти да ме изтика оттам.

Понеже близостта на този дебел господин не ми беше особено приятна, готвех се да се прибера в купето, когато чух хладния глас на Фелисиен Шантрев:

— Господине, струва ми се, че пречите на госпожицата…

Непознатият ядосано се обърна, но щом зърна тъмните очила, сметна за по-благоразумно да се оттегли.

— Извинете, госпожице — каза той, обръщайки се към мен.

И се отдалечи на почтително разстояние, а в това време Фелисиен Шантрев насочи отново вниманието си към менящите се гледки.

Сякаш пряко волята си, изпитах благодарност към него. Но, Северен, не е ли ваш дълг да бдите над собствената си жена?

Северен, мислите ли понякога за мен?… Има ли такива моменти в живота ви? Аз… аз не искам никога вече да мисля за вас.

Влакът се носи напред… Виждат се първите къщи на Люцерн.

Във влака, полунощ, между Везул и Париж

Отново се залавям за дневника си под светлината, която пада от лампата и едва осветява купето.

Лампата е забулена, за да може госпожа Клерживр да спи спокойно.

Аз не мога да спя… Както и да седна, както и да застана, все не ми е удобно. Ту ми е много горещо, ту ми е студено… Чувствувам тялото си вцепенено и душата си объркана… Опитах се да чета, но се уморих, без да успея да се разсея. Изглежда, че нервите ми са разстроени.

Преди малко, само за да се раздвижа, излязох в коридора. Облегнат на вратата на своето купе, Фелисиен Шантрев стоеше неподвижен и пушеше. Дали и той като мен не можеше да спи?

Ядосах се, че се натъкнах пак на него. Изпитвах неприятно чувство, като стоях сама с него в полумрака. Но и не исках в никакъв случай да покажа, че съм смутена или уплашена от присъствието му.

Опряла чело на стъклото, известно време гледах навън в мрака и се вслушвах в еднообразното потракване на препускащия влак.

След това, безшумно, както бях излязла, тръгнах към купето си, без неподвижният и безмълвен пътник да ме забележи. Но внезапно той хвърли цигарата си през прозореца и се обърна към мен:

— Госпожице, моля ви… — прошепна той. Толкова се изненадах, че веднага спрях. За миг Фелисиен Шантрев се озова до мен.

— Много, много съжалявам, задето ви оскърбих така… Бихте ли могли да ми простите? — помоли той. — Само това исках да ви кажа… Ще ме изслушате, нали?

— Да — отвърнах съвсем тихо.

Стояхме отново до прозореца. И двамата гледахме навън в нощта…

— Бях луд… Вие можехте да се усъмните в уважението, което храня към вас, а то е дълбоко… Но онзи ден главата ми съвсем се беше замаяла… Сега вече съм се опомнил напълно и ви моля да ме извините…

Смиреното му изражение едновременно ме вълнуваше и забавляваше.

— О, как изглеждате! На човек да му стане жално… — възкликнах спонтанно.

Той се усмихна.

— Тогава, след като виждате колко дълбоко и искрено се разкайвам и понеже случаят направи от нас спътници, ще ми позволите ли да ви бъда един голям и разумен приятел, който да се грижи за вас и дори малко да ви покровителства до края на пътуването?

Говореше с такава сърдечност и откровеност, че не можах да не изпитам разположение към него.

— Да, това позволявам… — съгласих се.

Бавно, този път без да иска разрешение, той взе ръката ми и я целуна.

— Горката ми малка приятелка! — каза. — Как треперите! Много сте нервна…

Не намерих смелост да се разсърдя. Наистина в държането му към мен прозираше обичта и добротата на по-голям брат… Изпитвах особена наслада, чувствувайки се обградена с грижи и внимание… Може би слабостта ми несъзнателно търсеше покровителството на тази спокойна сила?

Без да казвам нищо повече, се прибрах в купето, където добрата госпожа Клерживр продължаваше блажено да спи.

Питам се дали моят „голям и разумен приятел“ все още стои до вратата на нашето купе с цигара в уста?… Питам се за какво може да мисли той, зареял поглед в мрака. Дали за нови стихове… или за хубавото момиче, което прилича на фея?…

Питам се…

Нощите на път са дълги и тъжни, когато човек не спи.

Зазорява се… Всичко е залято от мека сивота. Само на хоризонта се появява по-ярка светлина. Въздухът, който нахлува през прозореца, е свеж, дори хладен. Почувствувах го да ме обгръща и потреперах. Бях отмаляла и потисната.

Бих искала вече да сме пристигнали… Скоро ще бъдем в Париж. Там ще остана само няколко часа, госпожа Клерживр ще посети сестра си в манастира „Сент Сесил“, а Фелисиен Шантрев ще се изгуби в безименната тълпа…

Париж, манастирът „Сент Сесил“, 6 юни

Госпожа Клерживр ме задържа в манастира „Сент Сесил“ до утре сутринта. Не иска да тръгна отново на път, без да съм си починала.

Ще спя в малка бяла стая, която прилича на килия.

Манастирът „Сент Сесил“ е просторен и със строг вид, но е заобиколен от хубава градина с много цветя и сенчести кътчета… Когато се разхожда из нея, човек има чувството, че се намира далеч от Париж.

Малкият параклис е чудесно убежище за всеки, който желае да отправи молитвите си към Бога.

Като видя колко съм заинтересована от новата среда, в която бях попаднала, госпожа Клерживр ме запита с усмивка дали монашеският живот не е започнал да ме привлича. Поклатих глава и отвърнах:

— Кой знае?

Но аз знам, знам много добре, че не съм създадена за отшелничество, а за радост, за здраве, за слънце. Все пак има мигове, когато започвам да се тревожа за бъдещето. „Какво ще стане с мен?… Как ще прекарам годините, които ми предстоят? Младостта ми е едно безполезно богатство… Приличам на скъперник, който крие съкровището си и не познава буйното опиянение от удоволствието да го пръска…“

С Фелисиен Шантрев се разделихме на гарата или по-скоро пред вратата на таксито, което бе извикал за нас. Той целуна ръката на госпожа Клерживр. И моята…

Обеща да ни посети в манастира „Сент Сесил“, но дотогава ще съм си заминала… за щастие!

Трябва да призная, че той се придържаше много строго към условията от нашата договореност. След обяснението в коридора на вагона, дори и да имах желание да му отправя укор, не можех да намеря повод.

Но през цялото време, докато трая пътуването, макар че той не даваше вид, че се занимава изключително с мен, чувствувах неговите непрестанни грижи. Отначало това ми беше приятно, но после започна да ме потиска, дори да ме тревожи…

Сега всичко това ми се струва просто невероятно.

Нима е възможно авторът на „Огледала“, цененият и търсен поет, да се е влюбил в малката Фридолин? Понякога съм склонна да го повярвам, но после започвам да се смея сама на себе си.

Дори и да ме обичаше, на какво можеше да се надява? Казах му, че не съм свободна и той като че разбра.

Да бъдеш обичана от Фелисиен Шантрев! Наистина подобна чест би завъртяла главите на много жени!…

При все това ни най-малко не съм поласкана. Чувствувам се само отегчена, смутена и разтревожена…

Струва ми се понякога, че изпитвам странна мъка. Или може би страх…