След раздялата

I

Мутие льо Нобл, 8 юни

Къщата на госпожа Клержиевр ми изглежда необикновено голяма и празна, откакто живея в нея сама със старата Прюданс.

Сега аз съм домакинята!

Във всеки случай не мога да кажа, че скучая. Заниманията ми са многобройни и разнообразни. Госпожа Клерживр ме натовари да се занимавам с къщата и да бдя върху приготовлението на сладката и мармаладите, макар че Прюданс никога не е позволявала да й се месят в работите и да я напътстват! Сметнах за по-благоразумно да слушам Прюданс и да взема скромно участие според силите си в летните приготовления. Ще работя и от време на време ще хапвам от изпратените ни прясно набрани плодове. И ще вдъхвам приятното ухание на врящите сладка от ягоди, от френско грозде и от кайсии.

Искам също да подредя сметките на домакинството. Трябва да дошия и покривката, която госпожа Клерживр бе определила за един благотворителен базар.

Тази разпродажба ще се състои след два дни в една от градските градини. Всички съжаляват, задето госпожа Клерживр няма да присъствува.

Главната уредничка, приятелка на госпожа Клерживр, ме помоли да бъда между „продавачките на цветя“… Беше ми неудобно, но трябваше да приема, а и възможно е да се позабавлявам… Това ще внесе известно разнообразие в самотата ми.

След няколко дни ще трябва да се срещна с госпожа Клерживр в Белакьой, където Монтантрен желаят да им гостуваме още една седмица.

Милата ми стара приятелка е запленила тези скитници парижани. Те обичат да красят салоните си с нея, защото тя прилича на хубава стара скъпоценност, която, макар и вече демоде, привлича с чистотата на златото си и с изящната изработка. Що се отнася до госпожа Клерживр, тя се забавлява в тази съвсем нова за нея среда. Обича да наблюдава, да сравнява, да преценява и е благодарна на актьорите, които несъзнателно я развличат с това занимателно представление.

Страхувам се само от едно: дали между гостите в Белакьой няма да се случи и Фелисиен Шантрев?

Човек би помислил, че някакъв закачлив дух — или може би лошата фея Фридолин — се забавлява да го изпречва постоянно на пътя ми, докато аз горещо желая да не го срещам никога вече…

Мутие, 9 юни

На благотворителната разпродажба ще си сложа дългата рокля от светлосиня дантела. Светлосиният цвят стои добре на косите ми. Ще бъде много хубаво!…

Но защо е необходимо да бъда хубава? Заради кого?… И каква полза?

10 юни

Този следобед особено се проявих като продавачка на цветя, постигнах чудесни резултати и бях поздравена от комитета. Всички стари приятели на госпожа Клерживр се закичиха с по една роза от моята маса и не се поскъпиха щедро да ми я заплатят.

Под цъфналите липи, по меките поляни, при шума на разговорите и леките смехове всички се разхождаха насам-натам, правеха покупки, закусваха, флиртуваха и се забавляваха от все сърце… Но в същото време се посъбра солидна сума за бедните деца от Мутие льо Нобл. Възползувайки се от празненството, Лео Гослен, моят срамежлив обожател, си позволи да ме ухажва. Струва ми се, че няма повече от осемнадесет години. Той е рус, синеок и прилича на голямо сладко бебе с розови, обгорели от слънцето страни.

— О, госпожице, какви хубави рози! — възкликна Гослен. — Колко са свежи… И колко е хубава роклята ви! Приличате на една изящна миниатюра, която съм виждал у баба си.

Моят обожател е твърде наивен в комплиментите си.

— Бих искал тези бели рози… и онези там, пурпурните… Ах, и тези нежните, розови като плът. Те ви приличат… О, колко ми харесват!

Ръцете му бяха пълни с рози и той едва успяваше да ги държи, дори някои изпадаха около него на земята.

— Кому ще поднесете всичките тези цветя? — запитах аз.

— На вас, ако ми разрешите — прошепна той. — Кому бих могъл да предложа цветя, ако не на вас?

— Добре тогава, дайте ми ги, дайте и за бедните… Аз ще ги продам още веднъж и ще бъда много доволна!

Той изглеждаше възхитен.

— Вземете ги, госпожице… Невероятно щастлив съм! Той ми върна всичките рози, освен една-единствена — от тези, които ми приличаха — и я закичи на ревера си. Горкото момче! Много е мило.

Мутие, 11 юни

На прозореца ми тази сутрин имаше рози… Нов подарък от моя обожател! Цяла кошница светли нежни рози, от тези, които ми приличат — ако вярвам на думите на Лео Гослен. Този път цветята издаваха името на изпращача.

Бях решила да се покажа хладна и надменна, но не можех да се отнеса зле към тези клети цветя. Затова взех розите, загърнах ги в папрат, поставих ги в добре затворена кошница и ги изпратих за олтара на една от черквите в Мутие.

12 юни

Малкият Лео, този невръстен хлапак, започва да става много смел. Изповяда ми любовта си!

Тихо и кротко, както обикновено. Казал на Прюданс, че баща му го изпраща по работа, свързана с благотворителната разпродажба. Прюданс без никакво колебание го въведе веднага в салона, където се намирах.

Носеше паричен дар, малко закъснял наистина. Във всеки случай причините, които изтъкваше, бяха лишени от всякаква яснота и поводът за посещението му ми се видя подозрителен.

— Не мога, след като веднъж разпродажбата е привършена, да приема този дар, господине… Обърнете се, моля ви, направо към касиерката или председателката на дружеството.

И понеже станах, за да се сбогувам, малкият изведнъж почервеня страшно под русата си грива и сключи ръце като послушно дете, което се готви да каже молитвата си:

— О, госпожице — замоли той, — не бъдете лоша към мен! Толкова отдавна аз… Тази зима не благоволихте да отговорите на моето писмо… Помислих, че сте се засегнали…

— Разбира се — отвърнах. — Засегната съм и днес…

Той ме прекъсна:

— Бъдете справедлива към моята любов! Признайте, че съм бил винаги послушен и сдържан и никога не съм ви досаждал с молбите си… Но колкото и да я премълчавах, моята любов ставаше по-силна.

После продължи по-решително:

— Много съм млад, госпожице, едва на осемнадесет години… Но ако искате да ме изчакате, ще бъда ваш съпруг.

Не можах да сдържа смеха си при мисълта за съпруг, по-млад от мен! В очите ми Лео е дете и не можех да намеря сили дори да се престоря на сърдита.

Моят смях го обиди.

— Вие не възприемате сериозно думите ми! — упрекна ме той.

— Не, не мога… Не мога да кажа, че не съм трогната, твърде трогната съм дори от вашите грижи, но вие сте толкова млад… пък и аз също съм толкова млада! И двамата сме деца… Помислете, мога да се омъжа само за съпруг, който е по-възрастен от мен! И освен туй вие съвсем не изглеждате така, както си представям моя мъж!

— А как си представяте вашия съпруг? — запита Лео Гослен ядосан. — Като старец ли?

— Не, разбира се, но като… като един млад мъж, по-висок от вас, не тъй рус, по-улегнал, със сериозни очи… почти черни, които ще стават сини, когато ми се усмихват. Представям си го като учен човек, който ще обича страшно много книгите… И ще бъде малко стеснителен… Ще се облича в тъмни дрехи и ще живее в една стара, много стара къща…

— Бухал!

Тази дума почти ме разнежи.

— Но… може би.

— Такава личност ще ви умори от скука, уверявам ви…

— Не вярвам.

Той ме погледна за миг и възкликна гневно:

— Ах, този мъж, когото описвате като ваш идеал — какъв идеал, Боже мой, — той съществува! Той съществува и вие го обичате… Познавам по очите ви, че го обичате!

— Мамите се — отвърнах с достойнство. — И после, понастоящем не мисля ни най-малко за любов… Любовта е нещо, което опечалява и разочарова… Аз не обичам и не ще обичам никога! Ето защо…

— Какво?

— Ето защо, господин Лео, трябва да бъдете разумен, да престанете да ми пишете писма и да ми изпращате цветя.

— О, само един-единствен път!

— Само един път! — повторих и вдигнах заканително пръст като голяма сестра, която мъмри малкия си брат. — Но доколкото зная, най-малко два пъти!

— Госпожице, давам ви честната си дума, че съм си позволил да изпратя само един букет, и то онзи ден, веднага след разпродажбата. Уверявам ви, че е така!

Уверението му звучеше съвсем искрено. Не допусках, че можеше да ме лъже тъкмо сега.

— Вярвам ви, господин Лео, но тогава някой е извършил преди вас същата дързост… И знаете ли, това е крайно неприятно и обидно за мен!

Обожателят ми трябваше да изслуша цялата ми проповед. Той го стори, без да се разсърди. Смятам, че се разделихме като добри приятели.

Но каква загадка!

Вчерашният букет е бил от Лео Гослен. Хубавите бели цветя за рождения ми ден бяха от Фелисиен Шантрев… Добре!

Но тогава другия, първия букет от рози, кой можеше да го е изпратил? Щом той не беше от Лео, нито от Фелисиен Шантрев, защото по това време поетът дори и не подозираше за съществуването ми, нима се бе родил от снега?

Откъде идваше букетът от бели рози?

Мутие, 13 юни

Започнах да скучая. Разполагам с твърде много време, за да мисля, да пиша. Какво бих могла да поверя на дневника си?

Тази сутрин, чудейки се с какво да се развлека, се залових да приготвя багажа за Белакьой. В отделна пътна чанта наредих вещите, които госпожа Клерживр ме помоли да взема със себе си, когато щях да тръгна, за да се срещнем у Монтантрен. Тя ще отиде там направо от Париж. Предпочита да избегне ненужното отклонение до Мутие.

Изпитвам особено приятно чувство, когато докосвам тези вещи, пропити с лекия ирисов парфюм, който употребява госпожа Клерживр. Сгънах внимателно черната дантелена наметка, която й стои чудесно. Наредих в една кутия хубавите бели къдри, които госпожа Клерживр забожда върху косите си, когато иска да бъде вчесана по-добре… Прибрах също черния тюлен ешарф за главата и златните пенснета, от които госпожа Клерживр има няколко чифта с различни диоптри — необходими й са, когато играе карти.

Милата ми стара приятелка! Радвам се, че ще я видя скоро в Белакьой! Но дано лошата фея Фридолин да бъде милостива към мен и да не заведе там Фелисиен Шантрев… Всичко ще се провали!

Северен, къде сте? Защо Лео Гослен казва, че обичам един прекалено сериозен мъж, един намусен бухал и мухлясал любител на стари книги й камъни?

Северен, ненавиждам ви и ви го казвам още веднъж… Ненавиждам също и Фелисиен Шантрев, защото когато се намирам до него, бленувам за вас. Защото неговата любов — ако той изобщо ме обича — ми напомня, че вие не ме обичате… Защото понякога, въпреки всичко, Северен, ми е тъжно да живея без вашата любов и ми е приятно да бъда обичана от поета… И знаете ли, Северен, не мога да ви простя, че не ме обичате като Фелисиен Шантрев.

Вашите две имена непрестанно се смесват и преплитат в ума ми… Свързва ги моят гняв, огорчението, мъката, но най-вече искам да ги свързва гневът ми, защото ако не е той, няма да издържа.

II

Случвало ми се е да казвам, че спокойните и обикновени истории не ме привличат. Но сега приключенията, които прекосяват живота ми, са тъй невероятни, че и най-необузданото въображение мъчно може да си ги представи. При това те по-скоро ме изпълват със смущение и безпокойство, дори със страх, отколкото с удоволствие.

Все пак справям се със събитията и устоявам на най-неочакваните предизвикателства на странната си съдба. Дори мога да кажа, че в борбата изпитвам приятен трепет.

Но за да бъда добра разказвачка, ще се постарая да изредя фактите така, както следваха един след друг, макар че в главата ми е страшна бъркотия.

Прочее днес, тъкмо се бях наобядвала и четях край прозореца на моята стая, когато чух шум от автомобил и вдигнах глава. Колата спря пред нашата къща. Няколко мига по-късно Прюданс ми донесе писмо от госпожа Клерживр.

Това мило и приветливо писмо като самата госпожа Клерживр представляваше всъщност една любезно изразена заповед.

С две думи осведомих Прюданс за положението.

— Шофьорът ли ви даде това писмо? — запитах я аз. Тя ми обясни, че той чака в колата.

— Добре… Кажете му тогава, Прюданс, че след няколко минути ще сляза долу.

Действително успях набързо да се приготвя. Докато Прюданс сваляше багажа ми и чантата на госпожа Клерживр, облякох мекото си и широко спортно палто. Завързах под брадата си пъстра копринена кърпа — научих това от пътуването до Лугано с колата на Монтантрен. Така косата ми нямаше да се разроши и да се напраши.

Когато Прюданс се върна, бях вече напълно готова. Сбогувахме се сърдечно. Добрата жена ме отрупа със заръки и съвети.

Слязох долу. Колата, която ме очакваше, беше голяма и светла. Щом се настаних на меките възглавници, се усетих готова и за най-дългото пътешествие. Моторът бръмчеше нетърпеливо. Вратата се затвори шумно след мен и колата се понесе бързо напред.

В миг забравих настоящите грижи и мисълта ми отлетя към Белакьой…

Фелисиен Шантрев… Фелисиен Шантрев… Това име кънтеше в ушите ми като досаден звън… О, дано Фелисиен Шантрев да не бъде в Белакьой! Тази мисъл не ми даваше покой. Всъщност дали колата не ме отнасяше към Фелисиен Шантрев?

Наистина въображението ми започваше да се увлича. За да се отърся от обзелата ме нервност, наложих си да гледам навън.

Градчето с кулите и камбанариите беше останало далеч зад нас… Дълго се носехме по обградения с брястове път, който криволичеше край поляни и овощни градини.

Изведнъж зърнах хубавата романска камбанария на Манилкур — едно селце, което познавах добре. Неволно възкликнах от учудване. Имам доста неясна представа за околностите на Мутие, но пътят за Каен ми е добре познат, защото по него се отива до замъка Рош Вив, където госпожа Клерживр ме е водила неколкократно. А пътят, който следвахме в този миг, не беше пътят за Каен, не беше пътят за Белакьой…

Спущахме се на юг; шофьорът се бе объркал. Обзе ме смътно безпокойство, от което веднага се засрамих. Писмото на госпожа Клерживр не беше ли достатъчно, за да имам доверие и да бъда спокойна? Добрата жена като че бе предвидила моята детска плашливост и се бе постарала предварително да я обуздае. Впрочем от какво можех да се страхувам?

Колата се носеше между две редици от дървета и приветливи къщи. В цялата околност нямаше нищо заплашително… И все пак мисълта, че не зная къде съм и къде отивам, ме потискаше.

Най-после се осмелих да запитам шофьора — същия, който бе предал писмото на Прюданс и ми бе отворил вратата. Той не беше сам. Имаше помощник, чието безмълвно присъствие забелязах едва след като бяхме на път.

— Не сте ли сбъркали? — запитах го. — Не сме по пътя за Каен.

Шофьорът никак не се учуди на въпроса ми.

— Правим едно малко отклонение, госпожице — отвърна учтиво той. — Ще се убедите колко е приятна разходката…

— Но ние обръщаме гръб на Каен — настоях аз.

— Да, засега това е необходимо, госпожице. Но в края на краищата ние ще пристигнем в Белакьой, и то тъкмо навреме. Но сега това отклонение се налага заради колата.

Макар че се стараех да повярвам на обясненията му, отклонението ми се видя съмнително. Отклонение заради колата… Защо? Нищо не разбирах. При все това не посмях да разпитвам повече. Какво щяха да ми отговорят? Сигурно пак същото.

А и все още се стараех да се надсмивам над смътното си безпокойство и да го пропъждам…

За нищо на света не бих желала то да проличи. Боях се да не стана смешна в очите на спътниците си, макар че не бях се успокоила ни най-малко.

Продължавахме да се носим напред към неизвестността. Беше като в истински кошмар. Окончателно изгубих ориентация, вече не можех да кажа дали бяхме завивали, или бяхме сменяли посоката.

Имаше повече от два часа, откакто се носехме така по пътя.

Бяхме прекосили селца, после едно градче, но всички останаха тайнствени и безименни за мене. Само Веднъж голяма табела ме осведоми къде се намираме — минавахме Сен Пиер Сюр Див. Къде отивахме?

В този миг, докато за стотен път погледът ми се отправяше въпросително към гърба на шофьора, човекът до него привлече изведнъж вниманието ми.

Беше загърнат в широк балтон, чиято вдигната яка закриваше лицето му. Носеше тъмни очила. Но в миг едно негово движение ми се видя тъй привично, тъй присъщо на един човек, че едва сподавих вика си…

Този сгушен в ъгъла човек, този безмълвен спътник ми беше познат. Изведнъж, без да го виждам и чувам, отгатнах кой е той… Вероятно беше… той беше Фелисиен Шантрев!

Вече всичко ми стана ясно… Истината ме заля като студена светлина. Колата, която трябваше да ме закара в Белакьой, отвеждаше там и Фелисиен Шантрев.

Как бе станало това? Не се опитвах да си го обясня.

Без съмнение това обстоятелство е било известно на госпожа Клерживр, а самите Монтантрен не са му отдали значение… Веруломният Фелисиен Шантрев се бе възползувал от този неочакван шанс и бе подкупил шофьора.

Да, чисто и просто Фелисиен Шантрев ме отвличаше!!!

Пребледнях от възмущение. Бях готова да се обърна към похитителя си, да му изкажа презрението сии да го принудя да се откаже от намеренията си. Но се въздържах.

Не се ли мамех? Но и какво можех да направя? Не бях склонна да моля… Ако упреците ми не окажеха въздействие, какво можеха да постигнат заплахите ми?

Естествено нямах намерение да скоча от автомобила… Всъщност, докато той беше в движение, най-добре беше да мълча, да скривам чувствата си дори с риск Фелисиен Шантрев, ако това беше той, да помисли, че приемам без съпротива създалото се положение.

Но само да спре веднъж колата! Тогава… о, тогава ще премерим силите си, господин поете!

Чувствувах се обзета от непреодолим гняв, който не можеше да бъде смекчен или разколебан от никакво друго чувство…

Цялата ми симпатия към автора на „Огледала“ се изпари. Отвратителната му постъпка разкриваше не само възмутителна грубост, но и смешна суетност. Един мъж не би отвлякъл жена, чиято непримиримост смята за непоколебима. Значи той се е надявал, че ще ме плени с чара си. Гневът ми се усили. Струваше ми се, че вече не изпитвам никакъв страх. Нима можех да се страхувам от човек, когото презирах така дълбоко?

Само да спре колата й всичко ще се нареди… Но тя продължаваше да се носи неумолимо.

Къде ме отвеждаше Фелисиен Шантрев? Движехме се край бистри потоци сред хубави зелени долини, прекосявахме гори, от които лъхаше влажна и отморяваща свежест. Пътят ту се изкачваше, ту се спущаше надолу.

От време на време в подножието на някой хълм изникваше каменният силует на параклис или стара къща, по чиито развалини бе пропълзял бръшлян… Понякога погледът се спираше на хубав замък или на нормандска вила, потънала в цветя и зеленина. В заградените ливади крави и овце пасяха толкова спокойно, че неволно си спомних за играчките от детството ми. Минахме и край скали със странни, фантастични форми…

Докога щяхме да се носим така? Започвах да се чувствувам много уморена.

Сега се намирахме в дъбова гора. Пътят леко се изкачваше. Местността беше прекрасна. Чуваше се тихата песен на невидими потоци… Вляво, отвъд дърветата, се виждаха полята, залети в златиста светлина.

Посред гората минава широка, заслонена от зеленина алея, която е перпендикулярна на пътя. Тя извежда до входа на сива постройка, чиито остри кулички надвишават дърветата и чиято затворена врата тайнствено се открояваше между дъбовете.

Носим се напред. Спокойната гледка изчезна от очите ми. Но внезапно усетих рязко сътресение и колата спря.

Двамата мъже от предната седалка изскочиха навън. Всичките ми съмнения относно самоличността на мълчаливия пътник се разсеяха. Все още не можех да видя добре лицето на непознатия, защото нахлупената шапка, вдигнатата яка и тъмните очила ми пречеха, но неговата елегантна, добре сложена фигура ми беше позната, неговите движения — също… А и сега, когато чух гласа му, нима беше възможно да не го позная? Фелисиен Шантрев размени само няколко думи с шофьора. Говореше съвсем тихо и не можах да доловя какво казваше, но гласът му звучеше загрижено… Чувствувах, че вече търпението ми е към своя край.

Отново бях склонна да дам воля на гнева си, но с върховно усилие успях да запазя спокойствие.

— Какво има? — запитах.

— Повреда — отговори кратко шофьорът, преглеждайки внимателно мотора.

След това той и Фелисиен Шантрев поведоха отново тих разговор, от който не долових нищо. После шофьорът се обърна отново към мен.

— Моят приятел — каза той — ще отиде да потърси помощ, защото не можем да тръгнем на път така… Нямам необходимото, за да отстраня повредата.

Действително Фелисиен Шантрев вече се отдалечаваше по пътя в същата посока, която бяхме следвали досега, и скоро изчезна зад дърветата.

— Къде отива другарят ви? — запитах аз. — Нямаше ли да бъде по-просто да се обърнем към хората от онази къща, която току-що отминахме и която е едва на няколкостотин метра оттук?

— Там нямаше да намерим необходимото. Приятелят ми ще отиде до селото Сентре, което е наблизо. Край него минават автомобили. Там има и гараж.

За миг пожелах да разпитам този човек, да го изоблича и да го упрекна за коварството му. Но още веднъж благоразумието ме спря.

Докато шофьорът запали цигара и започна да се разхожда нагоре-надолу по пътя, аз се свих в единия ъгъл на колата и си дадох вид, че чакам примирено.

„Може би — мислех си, — когато те бъдат напълно погълнати от поправката на автомобила, ще намеря някой сгоден момент да се измъкна. Тогава ще изтичам до онази хубава стара къща и ще помоля да ми дадат подслон и защита.“

Времето минаваше. Шофьорът се приближи до колата.

— Моят приятел се забави — каза той. — Ще отида до завоя на пътя, на две крачки оттук, за да видя дали не идва…

Сдържах радостта си… Ето че щях да бъда възнаградена за самообладанието си. Този човек щеше да ме остави сама… бях спасена!

— Добре — отговорих с привидно безразличие.

Но щом дърветата скриха шофьора от погледа ми, не губих повече нито минутка.

Трепереща и задъхана, защото човекът можеше внезапно да прозре намеренията ми и да се върне всеки миг, отворих вратата на колата и като взех в една ръка само малката пътна чанта на госпожа Клерживр, защото за загубата на моя куфар не бях длъжна да отговарям пред никого, и в другата — ръчната ми чанта с парите, дневника и писалката, се спуснах да тичам леко и безшумно.

Скоро изминах алеята от дъбове и стигнах старата къща. Зидът, който я заобикаляше, почти изчезваше под цветя и бръшлян… Дървената врата бе украсена с пъстри рисунки. До нея висеше чукче. Когато го повдигнах, отекна звън… Зачаках тревожно… О, какъв миг!

Тежките криле на вратата потрепераха и тя се отвори… На прага се появи стар белокос прислужник с почтително изражение и старомоден вид. Какво трябваше да му кажа? Нищо не бях обмислила. Положението ми беше така странно, така необикновено! Съгласете се, нима можех изведнъж да заявя, че съм безпомощна жена, която е била отвлечена и сега бяга от похитителите си?

— Намирам се в голямо затруднение — започнах аз. — Не съм в състояние да продължа пътя си… Бъдете така добър да кажете на господарите си, че една пътничка ги моли… да й окажат гостоприемство.

Без да ми задава никакви въпроси, без да се показва дори изненадан, старият прислужник се отдръпна, за да ми стори път.

— Благоволете да влезете, госпожо — каза той почтително.

Прекосихме двор, който приличаше на манастирска градина. Зърнах каменен кладенец, оплетен с бръшлян, както външният зид. После влязохме в къщата. Минахме през малко мрачно преддверие и се озовахме в стая, която трябва да беше библиотека или работен кабинет…

— Госпожата може да седне, ако обича — подзе старият човек. — Аз ще отида да предупредя господаря…

Той излезе. Вълнението ми беше голямо, но и любопитството ми се изостри. Не можах да не се огледам и да не остана възхитена от всичко, което забелязах в тази висока стая, украсена с резби и гоблени със старинни сцени… Колкото и да нямах опит, колкото и да не разбирах, не можех да не зяпна от възхищение пред изящните линии на мебелите, украшенията от слонова кост и емайл, богатите коприни, килимите, каквито виждах за първи път… Стоях захласната, почти забравила за незавидното си положение.

После чух шум от отваряща се врата. Някой влизаше в стаята. Обърнах се…

Наистина щом не извиках, щом не припаднах или не побягнах, заключавам, че самообладанието ми вече е в състояние да издържи и най-тежкото изпитание.

Мъжът, който бе влязъл, господарят на този непознат дом беше… беше Северен Жувенел, моят съпруг!

Да, това чудовищно съвпадение беше дело на случайността! Бях пожелала да избягам от Фелисиен Шантрев и без да подозирам, бях потърсила убежище в Прийоре. О, странна съдба на малкото листо, откъснато от клона!…

Моят съпруг стоеше пред мен! И то при какви обстоятелства, Боже мой! Аз, която се бях заклела никога да не се озова под неговия покрив, сега чуках на вратата му и молех да ме приемат… Исках помощ и защита от този, който ме бе изоставил и забравил, който не се бе заинтересувал от мен, който никога не бе ме обичал… Каква жалка случайност! Но и какво унижение!

Несъзнателно дръпнах напред вързаната под брадата ми кърпа и вдигнах яката на палтото си.

По неописуемото смущение, което ме обзе, разбрах колко ненавиждах Северен Жувенел.

Той ми заговори… Не зная какво ми каза, но останах с впечатлението, че не ме позна. О, благословен да бъде полумракът, който цареше в стаята! Благословено да бъде късогледството на Бухала. Поне за миг почувствувах смелостта ми да се възвръща.

Нямах избор между много възможности. Да напусна Прийоре значеше да попадна отново в ноктите на Фелисиен Шантрев. Предпочетох да остана в Прийоре и нито за миг не си зададох въпроса какво може да произлезе от подобно решение, защото предварително знаех, че няма да намеря отговор.

— Едно глупаво и неприятно приключение ме доведе до вашата врата и ме принуди да почукам на нея, господине — казах, променяйки леко гласа си.

Казах още нещо, но обясненията ми бяха объркани. Северен ме прекъсна благо:

— Госпожо, вие можете да считате тази къща за своя. Мога ли да ви бъда полезен по някакъв начин?

— Господине, както виждате, все още съм много развълнувана и уморена. Имам нужда малко да си почина и да се съвзема…

— Няма нищо по-лесно от това… Моята стара прислужница с удоволствие ще бъде на ваше разположение. Ще ви заведе в стая, където ще имате пълно спокойствие…

Благодарих, но гледах да се отдалеча колкото е възможно по-скоро.

Северен позвъни и старата Марион се появи.

Как след това се озовах в определената за мене стая — не мога да опиша…

Марион влезе заедно с мен. Тя също не ме позна, във всеки случай поне така изглеждаше. Действително бях успяла да прикрия доста лицето си, пък и присъствието ми в тази къща и при тези обстоятелства беше тъй невероятно, че дори и да бях заприличала на младоженката от Вилата с върбите, едва ли щеше да допусне, че съм Фридолин.

Както онази вечер, Марион ми предложи услугите си, както тогава — отказах да се възползувам от тях.

— Необходима ми е само малка почивка… това е всичко.

Тя огледа грижливо стаята.

— Надявам се, че нищо няма да липсва на госпожата и тя ще се почувствува добре. Това е стаята на младата госпожа…

Без да зная защо, сърцето ми се сви… Младата госпожа? Коя?

— Но аз… аз ще й преча — промълвих.

— О, не… в този момент тя отсъствува.

— О, жалко…

— Но тя няма да отсъствува дълго… — прошепна старата прислужница.

След като отново отказах да се възползувам от услугите й, тя излезе.

Останах сама, сама… в моята стая! Защото в края на краищата младата госпожа Жувенел съм аз, не може да бъде друга! С горещо любопитство разгледах стаята в най-малките й подробности. Тя не е мила и кокетна. Тя е изящна и благородна. Струва ми се, че съм мечтала за тъкмо такава стая.

Мебелите са от орехово дърво с топъл цвят. Явно е, че са били предавани от поколение на поколение. Странни животни са изписани по коприната, с която са тапицирани стените. Скринът е истински шедьовър на резбарското изкуство. По завесите на леглото е разказана в картини цяла любовна поема между дама, свиреща на лютня, и хубав рицар…

Сгуших се между възглавниците на едно голямо кресло, опрях глава на високото облегало и се унесох в мисли. Но скоро станах и започнах отново да се разхождам из стаята и да я разглеждам.

Определено моята стая много ми хареса. Моята стая…

Всички тези очарователни неща са събрани тук заради мен. Сигурна съм, че е така. Ако лошата фея Фридолин не се бе намесила, щях да прекрача този праг, ръка за ръка с моя съпруг…

О, Северен, подозирате ли, че непознатата гостенка е жена ви, същата, която изгонихте от Вилата с върбите?… Без съмнение вие никога не ще узнаете, че тя е видяла хубавата стая, приготвена за нея, и се е задушавала… от сълзи, когато сред всички тези грижливо подредени вещи не е открила само вашата обич.

Северен, ако заедно бяхме влезли тук след венчавката, вие щяхте да разтворите ръцете си и аз щях да се хвърля в прегръдките ви…

Но сега съм сама… Съвсем сама. Преди малко, забравила всякакво стеснение, разтворих долапите и чекмеджетата. Видях наредено в тях бельо, дантели и украшения, видях нещата, които не бях пожелала да взема със себе си… Шишенцата за парфюм бяха пълни, във вазите имаше цветя, а на масата лежеше прекрасно подвързана книга… „Огледала“ от Фелисиен Шантрев! Каква ирония!

Стаята сякаш не е на жена, с която господарят на къщата се е разделил. Тази стая принадлежи на обичана и очаквана жена…

Значи касае се за кратко отсъствие, на което скоро ще настъпи край… Тогава? Тогава аз ли съм жената на Северен Жувенел? Все още ли съм аз? О, аз съм много невежа, нямам понятие от законите! Може би когато една жена е напуснала дома на съпруга си и когато дълго време не е дала признаци на живот, съпругът да получава развод и да има право да се ожени повторно?

Може би е така… Да, досега подобно нещо не ми бе минавало през ума!

Но то е твърде ужасно, за да го приема, макар че подобна възможност не бе изключена. Не мога да опиша неприятното чувство, което ме връхлетя, но въпреки това предпочитам да узная истината възможно по-скоро.

През вратата, защото не й позволих да влезе вътре, Марион ми предаде, че Северен Жувенел канел непознатата гостенка да сподели скромната му вечеря и я пита по кое време тя желае да бъде сервирана. Казах — осем часа. Така ще мине още време!

Бях се зарекла да вечерям в стаята си, но сега не е време да се крия. Искам да узная истината!… Затова ще вечерям със Северен…

Мъчно е да опиша възбудата, в която се намирах…

Лесно беше да се каже: „Ще вечерям със Северен!“ Но аз държах да остана за него непознатата, минала и заминала гостенка за една нощ!

Не можех да сляза с кърпата на главата и с вдигната яка… Нито пък с открито лице и коса… При това лампите сигурно щяха да бъдат запалени.

Тъкмо в този миг очите ми се спряха на пътната чанта на госпожа Клерживр!… Вярно е, че това беше похват от изтъркана комедия, но нима животът не е комедия, и то жалка!

Веднага приведох в изпълнение внезапното си хрумване. Сега Северен нямаше да ме познае. Когато се погледнах в голямото огледало в модерната тоалетна, намираща се непосредствено до спалнята, не можах да се позная.

Бях облякла рокля на госпожа Клерживр. Едва в последния миг се бях сетила, че тя ми бе поръчала да я взема. Дрехата ми беше малко широка и дълга, но ми придаваше тържествен, тежък вид. Около врата си вързах черна панделка. Върху косите си наредих белите къдри на госпожа Клерживр, а после ги покрих и с черната дантела. На носа си защипах едно от златните й пенснета.

Взех и кърпичка, защото смятах често да си бърша устата и по такъв начин да не я излагам продължително на погледа на Северен.

Не, Северен няма да ме познае!… Та той е толкова късоглед. Но ако все пак ме познае, да става каквото ще!

Ще се увери поне, че не съм дошла при него като разкайваща се грешница. Не е ли достатъчно доказателство, че полагам такова старание да се скрия от него?

Не зная вече точно какво пиша… Като че съм обхваната от треска! За да залъжа страховете и нетърпението си, докато дойде определеният от мене час, и за да не умра от напрежение, грабнах дневника си и му поверих тези нови и удивителни събития.

Стъпки! Някой идва…

Вечерята е готова… Тръпки пролазват по гърба ми… Обзема ме стеснение, тревога, страх… но гордостта ми бързо надделява. Смелостта ми се възвръща. Интересно ми е, сякаш чета забавна история, но с неизвестен край, изпитвам любопитство на пътешественик, който не знае къде ще стигне. И още нещо… Нещо ужасно и все пак — неизразимо приятно.

III

Сент Обен де Боа

В хубавата старинна столова на Прийоре една солидна възрастна дама вечеря със Северен Жувенел… Той като че не забелязва познатите черни очи, които го гледаха през пенснето.

След като разменихме няколко любезности, седнахме на масата. Тогава реших, че е необходимо да му дообясня моето приключение:

— Знаете ли, господине, тази вечер разчитах да бъда в замъка Белакьой у мои приятели, които бяха изпратили колата си да ме откара. Съвсем доверчиво се настаних в нея и тръгнах на път за Белакьой. Но ще повярвате ли — като си помисля, и настръхвам — един непознат злосторник бе подкупил шофьора и се бе настанил до него… Отвличане посред бял ден!… Двамата мошеници смятаха да ме ограбят, да вземат парите и скъпоценностите ми! Защото не съм вече на възраст, когато могат да се допуснат и други намерения, нали? Отведоха ме далеч от мястото, където отивах… Минахме по странни и безлюдни пътища и може би тази гора е трябвало да бъде свидетелка на моята смърт… Ах, да знаете, струваше ми се, че ще умра от страх, преди да бъда убита!

Старата дама разказваше тъй убедително, че и самата тя се изплаши от разказа си. Потрепери, огледа се и запита:

— Дали и тук не е опасно? Те може да дойдат…

Северен я успокои.

Тогава тя неволно си помисли: „Каква лудост! Сега не може да ми се случи нищо лошо. Не се страхувам от несъществуващия крадец на скъпоценности. Не ме е грижа и за крадеца на любов — Фелисиен Шантрев. Моят съпруг е тук… Аз съм при моя съпруг! Кой може да го отрече?“

През един отворен прозорец в стаята проникваше вечерният хлад и уханието на гората… На масата бяха поставени прекрасни рози. Изящните прибори радваха окото. Старият прислужник (сега зная, че той е съпруг на Марион и Северен е израснал пред очите му) ни обслужваше бавно, с безшумни и тържествени движения. Светлината играеше по кристалните чаши, в които трептяха вината, бистри като сълза.

Вкусвах с наслада прекрасната кремсупа.

Северен се стараеше да се чувствувам добре. От време на време прекъсваше разказа ми с някоя съчувствена дума или възмутено възклицание…

Доставяше му особено удоволствие да разказвам тази разбойническа история сред спокойствието и сигурността на този дом, сред тази богата и уютна обстановка.

— За щастие една благословена повреда на автомобила ми позволи да избягам от похитителите си — завърших аз. — При това трябва да бъда двойно по-благодарна на Провидението, което ме закриляше, задето ме доведе тъкмо тук…

— Аз също съм му благодарен, задето ви доведе в моя дом, госпожо! — възкликна моят домакин. — Вашето присъствие тук е чест за Прийоре!

Усмихнах се тържествено и кимнах за благодарност.

— Вярвайте ми, господине — отвърнах благосклонно, — че ще ви споменавам в молитвите си… Аз се наричам маркиза Дьо Линефридо.

— Хубаво име. Вие навярно произхождате от някое благородно семейство от Бретан, нали?

— Да, от Бретан… Казват, че люлката на моето семейство е гората Броселианд.

— Тогава вие трябва да сте потомка на някоя фея, госпожо? — подметна Северен.

Предположението ми хареса. Още не бях забравила поетическите сравнения на Фелисиен Шантрев, който намираше прелест дори и в недостатъците ми.

— Фея?… Може би! Легендата го твърди, господине, пък и вие не сте първият, от когото го чувам — призна скромно маркиза Дьо Линефридо. — Само че не зная дали тази далечна прабаба е била добра фея…

В този миг не можех да не си припомня за лошата Фридолин.

Чудесно ми се удаваше да променям гласа си. Сега, когато бях сигурна, че няма да бъда позната, играех ролята си непринудено и уверено… Вечерята от леки и апетитни ястия продължаваше. И докато Северен внимателно отговаряше на въпросите ми относно местността, аз го наблюдавах над пенснето си и се питах дали това не е сън. Да, той беше, нямаше никакво съмнение и все пак струваше ми се някак, променен.

— Тази фаянсова ваза е много особена, господине — подзех аз, посочвайки вазата на масата. — Какво представлява тя? Какво е това човече, което държи в ръката си лист, изписан със странни букви.

— Вазата е дело на персийски занаятчии и това писмо е персийско. Надписът означава: „О, Боже мой, аз чезна… Кога ще се изпълни това, което сърцето ми желае?“

— Горкият човек! — въздъхна старата дама. — Питам се какво ли е било желанието на сърцето му и дали това желание се е изпълнило!

— Може би той е обичал, без да бъде обичан… Подобно нещастие е възможно във всички времена.

— Или пък тази, която е обичал, не е била при него? — прошепна гостенката.

— Може би…

— И никога не ще узнаем дали любовта му е била споделена…

— Оставете тези тъжни неща, госпожо, вижте, не ви ли харесват розите във вазата?

— Напомнят ми, че веднъж, на младини, получих рози, бели и чисти като тези… Някой ги бе оставил на прозореца ми… Никога не узнах кой е, макар че го търсих!

— Сигурно е бил човекът, който най-много е мислел за вас и за когото вие най-малко сте мислили.

— Нищо подобно! — отвърнах със съвсем не аристократическа сдържаност. — Този, за когото мислех най-малко, беше лош човек, ненавиждах го. Но той също не мислеше за мен и в никакъв случай не би се сетил да ми прати цветя… Той ми е по-скоро враг!

— О, госпожо, голяма вина трябва да има към вас, за да го мразите толкова!

— Страшна, господине, но по-добре да говорим за нещо не тъй мъчително.

Разговорът продължи леко и приятно. Да, Северен се бе променил. Не беше неловък, не беше непохватен. Колко елегантни и младежки бяха дрехите му! Но най-голямата промяна бе друга. Северен бе избръснал брадата и мустаците си… За кого толкова грижи?

Промяната беше толкова голяма, че понякога ми се привиждаше пред мен да стои Фелисиен Шантрев. После Фелисиен се усмихваше и виждах отново познатите сини очи…

Щом благодарих за хубавата стая, където ме бяха настанили и която беше на „младата госпожа“, Северен ме запита:

— Харесва ли ви стаята?

— Прекрасна е!

— Радвам се, че сте на това мнение!

— За младата госпожа ли са предназначени всички онези хубави неща?

— Да, за нея, госпожо.

Спокойствието и безукорната учтивост на Северен започнаха да ме дразнят. Жадувах да узная толкова неща! Бях ли все още жена на Северен Жувенел, наистина ли той не можеше да ме познае? И какво мислеше и чувствуваше Северен сега и преди — през месеците на раздяла и забрава!

Затова заговорих отново със снизходителния тон на много живяла и видяла старица:

— Господине, струва ми се, че вашето най-съкровено желание е завръщането на една жена, нали? Госпожа Жувенел трябва да е много млада, защото и вие самият…

— Тя е на деветнадесет години.

Моята възраст! Но сърцето ми не посмя да се зарадва.

— Горката!… Дете е още! Скоро сте се оженили, нали?

— Да, съвсем скоро, госпожо!

Отчаях се… Не беше ли отдавна, много отдавна, когато двамата стояхме пред олтара? Северен може би говореше за друга женитба…

Минахме в салона, където ни очакваше кафето. Продължих майчински:

— Руса или тъмнокоса е жена ви, господине?

— Руса, госпожо.

— Дребна?

— Не.

— Значи висока?

— Не… средна на ръст.

Руса и средна на ръст! Не бях аз!… И все пак касаеше се за лична преценка, може би Северен ме виждаше такава.

— За бедното дете, далеч от Прийоре, времето трябва да е безкрайно тъжно и дълго! — въздъхнах аз.

— О, не зная! — отвърна Северен горчиво. Северен се съмняваше, че жена му скучаеше далеч от него! Тогава положително се касаеше за мен!

— Каква беда, че сега, в най-хубавото време на брака ви, малката ви съпруга е далеч от вас! — въздъхнах. — Жалко, аз съм възрастна и мога да ви кажа, че чувствата не бива да се пилеят!

— О, госпожо, тази тъжна раздяла трае повече от шест месеца… Лошото създание избяга от мен, преди да спи в стаята, която толкова ви хареса, и в деня на сватбата ми написа най-жестокото прощално писмо…

Последното ми съмнение изчезна. Почувствувах се доволна и спокойна. Аз бях!

Но как? Северен ме обвиняваше, че съм избягала и съм го изоставила! А не беше ли той, който ме напусна и изостави? Старческият ми глас стана изведнъж строг:

— Господине, вашата вина трябва да е много голяма, за да може жена ви да се реши да напусне семейното огнище. При това обикновено вината е у мъжа…

Северен се усмихна.

— О, госпожо, само едно топло и сърдечно обяснение и ние двамата лесно бихме се разбрали…

— Отдавна трябваше да поискате това обяснение, господине!

— Не бях способен да го сторя, госпожо… Тази девойка, наивна и жестока, ме плашеше и смущаваше…

— Трябваше на всяка цена да я спечелите отново…

— Насила?

— Дори и със сила… Ако бяхте отвлекли жена си — както други можеха да го сторят, — щяхте да получите желаното обяснение, господине.

Сините очи на Северен блеснаха.

— И това е едно разрешение — каза той. — Ще размисля върху него.

— Късно е вече! Вие трябва да измолите прошка за твърде много неща, пък и се съмнявам, че тя ще ви прости.

— О, госпожо, да знаете каква е моята история! Изглежда невероятна като най-невероятния от романите!

И Северен започна да разказва историята си на старата маркиза…

— Струва ми се — заяви накрая домакинът, — че отначало мъжкото ми честолюбие се почувствува страшно засегнато. Ядосах се, задето бях лъган по такъв начин. Но все пак в дъното на душата си бях простил на малкото есенно листо… Макар че по едно време това невинно дете ми се виждаше опасна кокетка, която се бе подиграла и надсмяла над мен!

— Нищо подобно! — прекъсна го маркиза Дьо Линефридо. — Нима не разбирате, че…

И като се успокои, добави:

— Впрочем, господине, тези неща са от съвсем интимен характер и не засягат една чужда жена като мен. По-добре да не ги разнищваме…

— Защо!… Светът е малък, госпожо. Може някой ден да срещнете Фридолин Десли… Фридолин Жувенел, моята жена, и бих искал да ме защитите, в случай че тя ви говори лошо за мене… Впрочем искам да ви обясня още нещо, госпожо… Вие сигурно се питате как се реших да се оженя за нея. Това бе доста сложно. Действително бях искрен, когато се смятах за отговорен за деликатното положение, в което моето идване бе хвърлило Фридолин Десли. Бях искрен и когато казвах, че искам да отърва това прекрасно същество от вулгарната и дребна личност, която му бе избрана за годеник. Но истината е, че я обичах… обичах я много по-дълбоко много по-горещо, отколкото признавах и на самия себе си.

— Обичали сте я зле! — забеляза маркизата смутено.

— Уви! Човек обича както може… и после, Фридолин се омъжи за мен не от любов, а защото така я съветваше госпожа Глориет… Бил съм „добра партия“… Госпожа Глориет не го скри от мен.

— Каква подлост! Защо го е казала!

— Госпожа Арманд ме съветваше да бъда търпелив… Заминете! Оставете Фридолин да се успокои, казваше тя… Фридолин не може още да ви обича, нима искате да ви намрази?…

— Откъде е знаела тя?

— Аз самият си мислех: „Фридолин ме намира непохватен и скучен.“

— Откъде сте знаели?

— Уви, самата тя ми го каза… Времето, през което бяхме сгодени, беше по-скоро тъжно, госпожо. Женитбата не внесе никакво подобрение в отношенията ни… Заминах. Бях решил да бъда търпелив, както госпожа Арманд ме съветваше, вероятно от името на Фридолин. Тя често ми повтаряше: Бедната малка е дала веднъж сърцето си на друг и няма да може лесно да си го вземе обратно…

Този път старата маркиза не можа да въздържи възмущението си.

— Дала сърцето си на друг! Това не е вярно, зная, зная… — възкликна недоволно тя.

— И аз протестирах като вас, госпожо — продължи Северен Жувенел. — Но след като госпожа Глориет ми прочете и едно недовършено писмо, което беше истинска любовна молба към годеника на Фридолин…

— Но годеникът й сте вие!…

— Боже мой, може и да сте права! Може да съм се заблудил… Но тогава защо тя беше тъй хладна към мен? Как не разбра, че я обожавах?

— Може би и на нея са й давали съвети, подобни на вашите… Но все пак, щом сте заминали, вие не сте обичали жена си!

— Заминах, защото я обичах прекалено много… И още на другия ден се върнах, но къщата беше празна… Каква мъка изпитах!

— Слушайте, аз познавам Фридолин Десли! Зная от нея, че не само сте я забравили, но и не сте потърсили следите й.

— Не ги търсих в първите дни, защото не можех да дойда на себе си. Но по-късно намерих Фридолин в Мутие при една очарователна възрастна дама. Научих от прислужничката на госпожа Глориет адреса, на който бе изпратен багажът на Фридолин. Така попаднах на госпожица Кенуйе. Тя се разнежи бързо, като видя мъката и любовта ми, но не ми даде никакви надежди. Дори каза: „Фридолин сто пъти ми е повтаряла, че ви ненавижда… Какво нещастие!“

— Тя каза „какво нещастие“?

— Да, да… тя искаше дори да й пише, но я разубедих. Смятах за опасна една тъй близка среща с Фридолин… Заредиха се дни на безпокойство. Обзе ме желание да водя друг живот, да бъда друг човек. Жак Монжоа, мой братовчед и верен приятел, одобри с радост решението ми. Останах в Париж!… Взех решението си под влияние на любовта, на гордостта и на желанието ми да я забравя… Най-после предприех нещо, за което се бях колебал дълго. Издадох сбирка от мои стихове… По една случайност малката книжка — ни по-добра, ни по-лоша от другите — има успех… Станах почти знаменитост…

Този път маркиза Дьо Линефридо не издаде никакъв звук, нито възкликна, но смени няколко пъти цвета на лицето си.

— Но има нещо, което е още по-чудно от този успех — продължи Северен. — Съумях да преодолея стеснителността си, станах уверен в себе си… Жените започнаха да се показват благосклонни към мен… Дори от едно малко градче девойка ми писа, за да ми изкаже възхищението си. О, колко мили бяха писмата й, госпожо! Каква надежда изпълни сърцето ми! Дори започнах да мечтая да бъда обикнат от тази, която не ме обичаше… Но промяната, която ставаше с мене, не беше само вътрешна, ай външна. Обръснах старомодната си брада и започнах да се обличам като всички млади мъже. Бях станал почти неузнаваем. Самата Фридолин — може би поради тъмните очила — не ме позна, когато един ден се озовахме един срещу друг. Не бях се старал да постигна тази заблуда, но тя ми хареса… Скоро обаче забелязах, че Фридолин, увлечена да флиртува с поета Шантрев, бе забравила съпруга си.

— Не е вярно… Знаете, че не е вярно и пак го казвате!… Това е грозно, грозно, грозно!

В никакъв случай маркиза Дьо Линефридо не би надала този вик… Сега във високото кресло се бе свила една девойка, която плачеше… От гняв, от смущение или от радост?… И тя не знаеше.

— О, госпожо — каза гласът на Фелисиен Шантрев, гласът на Северен Жувенел, — каква хубава златна къдра е останала от времето на младостта в белите ви коси… И какви хубави очи зад очилата!

И Северен зави на пръста си златната букла… Белите коси, черната дантела, очилата — всичко падна на пода… Озовах се в прегръдките на домакина и неговите устни изсушиха сълзите ми.

Това беше отплатата на Бухала! Боже! Как ли се бе надсмивал той над глупостта и наивността ми…

Бях едновременно ядосана и очарована…

— Много съм сърдита — казах аз. — Защо беше необходимо това измислено име, Фелисиен Шантрев?

— Кой ме упреква? Мнимата госпожа Глориет или маркиза Дьо Линефридо?

— А защо бе нужно това глупаво отвличане?

— Не отговаря ли; то и на съветите на маркиза Линефридо? Уверявам ви, Фридолин, нервите ми не можеха да издържат повече! А при това вие бяхте заявили, че доброволно никога, никога, никога не ще пристъпите прага на моя дом…

— Но как узнахте, че съм в Лугано? — запитах аз.

— От госпожица Кенуйе!

— Боже мой! — възкликнах внезапно аз. — Но госпожа Клерживр ме очаква в Белакьой!

— Госпожа Клерживр ви писа, че можете да отидете в Белакьой, когато пожелаете… Но тя мислеше, че вероятно няма да пожелаете, а аз… аз също се надявах, че ще се откажете от това гостуване, любов моя…

Струва ми се, че сънувам.

— Но тя откъде знаеше?

— Отидох в манастира „Сент Сесил“, след като вие си тръгнахте, и й разказах всичко…

— Както на госпожица Кенуйе?

— Да… Но госпожа Клерживр ме насърчи и ми предложи подкрепата си… Увери ме дори, че мога да се надявам… че ме обичате. Това ми вдъхна смелост! Но признайте, Фридолин, че братовчед ми Жак е чудесен шофьор!

Прошепнах усмихнато:

— Значи и госпожа Клерживр е заплетена в тези лудории… Всички жени са на ваша страна!

— Всички… освен моята…

— Сега и тя е ваша.

— Моя — или на поета?

— И на двамата.

Обгърнах врата му, сгуших се в прегръдките му и поднесох устните си за целувка.

Тази целувка не приличаше на откраднатата от Фелисиен Шантрев… Беше силна, гореща, сладка!

Северен прошепна:

— Любов моя, от седем месеца чакам този момент!

— И аз също! — отвърнах между две целувки.