След раздялата

I

Париж, 27 ноември

Париж!… Наистина ли пиша тези страници от Париж?

Намирам се в една малка бяла стая с чисти пердета и старомодни мебели. Не особено широкият прозорец гледа към една спокойна улица. Щом се наведе малко човек, вижда желязната ограда на градината и крехките и оголени клони на дърветата. В съседната стая плете госпожица Кенуйе.

Моята венчавка в черквата на Бержер, моята бяла рокля и портокаловите цветове в косите ми… Нима сватбата в ясния зимен ден не беше действителност, а детски сън?

Само преди три дни бях усмихната годеница, заобиколена с внимание… А след това не бях ли доверчива, почти щастлива съпруга? Но днес съм самотна и изоставена жена, жена без съпруг.

Струва ми се, че моята непозната кръстница, Фридолин от забравената приказка, е била лоша фея, която, като ме докоснала с пръчицата си, казала: „За тази кукла с коси, имащи цвета на есента, най-хубавите и приятни неща ще бъдат непостижими…“ „Когато откъсне цвете, цветето ще повяхва; когато щастието я посети, то ще се превръща в мъка.“

Имам желание да плача или да крещя от гняв…

От гняв срещу лошата фея, която ме е обрекла така!

И срещу Северен Жувенел, моя съпруг… И срещу мен самата, и срещу госпожа Глориет!

Лошите ми чувства към госпожа Глориет се събудиха в момента, в който съпругът ми, непоносимо сериозен и учтив, ме настани в колата, която трябваше да ни отведе в Кларанс ле Тур. Тъкмо тогава едно обстоятелство ме порази. Всеки път, когато Северен оставаше да разговаря насаме с госпожа Арманд, след това го намирах по-затворен, по-сдържан, по-хладен… Особено този ден!

Когато се върнахме от черквата, той ме гледаше продължително и мило, с такава нежна усмивка на уста — макар че госпожа Глориет присъствуваше — и беше целунал ръката ми с такава топлота… Дълго време усещах целувката му върху пръстите си. Никога не бях усещала по-приятна милувка.

На Лулу никога не позволих да ме целува. Не му позволих, защото знаех, че ще ми бъде крайно неприятно, а така той не го узна!

Бях щастлива… Когато един час по-късно слязох от стаята си, след като се бях преоблякла, Северен бе добил отново сериозното си изражение и тържествения вид, който ме кара да съжалявам за онзи момент, в който той избухна и ме обсипа с упреци и несправедливи думи…

Дали русата, тържествуваща красота на госпожа Глориет не го караше да прави сравнения, които не бяха в моя полза? Дали госпожа Глориет не умееше добре да ме защитава? Не се ли случва понякога тъкмо защитникът ти да ти напакости най-много, макар и неволно? Не му ли разправяше тя, за да се пошегува, как съм се подигравала преди с Бухала?

Но той не би могъл да ми се сърди много заради моите шеги. И после, дори и да съм се държала като кокетка, направила съм го съвсем неволно. Но по-късно не изпитах ли особен страх, че може да съм се харесала на Северен? Не се ли смутих, не се ли обърках само при тази мисъл?… Уви, сега започвам да се питам дали изобщо някога съм му се харесвала… Дали отначало не му беше приятно да бъде с мен само защото носех друго име, защото бях „госпожа Глориет“, а не незначителната секретарка?…

Горката госпожа Глориет! Не бих искала да се съмнявам в добрите й намерения! Тя се държа с мен много любезно, много сърдечно, майчински… Беше съвършена! Бих била голяма неблагодарница, ако го забравя… Но все пак понякога — може би защото й липсва вярно чувство за истинския живот — тя постъпва много неуместно… Човек би казал, че разбира и тълкува съвсем погрешно някои неща.

И все пак, без сама да съзнавам, нейните празни думи, нейните смътни съвети ме преследват, внушават ми съмнение, безпокойство и страх… Те сковават държането ми, гасят усмивката ми, те смразяват думите ми — сега, когато седя до Северен в колата, която ни отнася по широкия път към нашия нов живот…

Някаква тежест сякаш ме притиска… Северен също изглеждаше мрачен и сякаш обладан от мъчителна мисъл. Бяхме си обещали да се обичаме винаги — в щастие и в нещастие, а се чувствувахме по-далеч един от друг, отколкото през дните, когато разговаряхме приятелски в библиотеката като съвсем чужди хора. Тогава с един поглед, с една усмивка, с една дума си казвахме толкова много неща, без дори сами да ги съзнаваме!

Каква непреодолима и невидима преграда ни разделяше сега?

Заговорихме… Понякога е по-лесно да говориш с някого, отколкото да мълчиш заедно с него… Говорехме като хора, които не знаят какво да си кажат…

Приказвахме за най-общи неща и все пак от време на време, сякаш неволно, думите ни се сблъскваха. Като че между нас съществуваше някакво необяснимо и тайнствено недоразумение, което започваше да ми се струва непоправимо тъкмо защото не можех да открия точната причина, на която се дължеше. Внезапно потръпнах леко в топлото си кожено палто.

Северен забеляза и ме запита мило:

— Студено ли ви е?

— Не, благодаря, не ми е студено — отвърнах аз и се завих по-добре в дрехата си.

Той ме погледна и се усмихна сякаш неволно. Тогава сините му очи станаха отново такива, каквито ги обичах.

— Какво малко и крехко същество сте — каза той. — Оставете да ви загърна в моята шуба… Така ще ви бъде по-добре.

Той ме привлече нежно към себе си.

— Не ми е студено… — повторих тихо аз.

В същия миг шофьорът направи остър завой, вероятно защото пътят беше много лош, а по него минаваха каруци, които затрудняваха движението. Нашият автомобил навлезе в канавката и в миг се наклони. Изхвръкнах наляво с такава сила, че просто паднах в прегръдките на мъжа си.

Не зная дали той се изплаши като мен, но ме обгърна с ръцете си, задържа ме и ме притисна нервно, почти грубо до себе си…

Отдръпнах се бързо назад, освободих се и извиках:

— Оставете ме!… Измъчвате ме така!

Тогава сините очи станаха изведнъж съвсем тъмни и Северен ми каза:

— Извинявам се…

Веднага съжалих, задето бях казала тези думи. О, всъщност той не ме бе нагрубил ни най-малко… Но колко сериозно, колко неприятно звучеше извинението му след моето детинско възклицание!

Някога, като малко момиче, когато изричах същите думи малко нацупена, както днес, кръстницата ми винаги отговаряше: „Няма нищо, няма нищо…“ Тя знаеше много добре, че всъщност не влагах нищо сериозно в думите си! Какво ли би казала госпожа Глориет, ако прочетеше това, което току-що написах? Ами Северен?

Не, той би трябвало да прочете това в моите очи! Но Северен, който така умее да разчита старите книги, не разбра нищо от тази съвсем нова книга, каквато беше моето сърце…

О, Северен, ненавиждам ви! Да, сега ви ненавиждам… Но тогава…

Каква мисъл се бе загнездила в главата ви? Какво имаше между нас, Северен, че след като ме притиснахте тъй силно до сърцето си, добихте отново това важно, непоносимо изражение, което оттогава не ви напусна нито за миг?

О, Северен, колко беше мрачно пристигането в нашата къща!

А при това навсякъде бяха сложили цветя — бели сватбени цветя, и усмивката на старата прислужница Марион, която ви е отгледала, беше весела и пълна с доброта… Как топло ни посрещна тя на прага!

Вратите бяха украсени с клончета от зимни рози. Спомняте ли си… или нищо не сте забелязали?

Казахте ми, че се намирам в моя дом… А защо не казахте „нашия дом“?

После разгледахме къщата. Трябва да съм била разсеяна, защото почти нищо не си спомням. Къщата, в която човек още не е живял, дължи чара си на надеждите, които всеки донася в нея. Къщата, в която човек се връща отново, привлича със спомените, които крие в себе си… Но домът, в който човек не намира нито спомени, нито надежди, се забравя, както се забравят банални лица.

И после, струва ми се, че тъкмо тогава главата ми беше малко замаяна… Спомням си само стаята, предназначена за мен, и то смътно. Тя беше тапицирана с чудесна светлосиня коприна на нежни гирлянди от цветя. Беше светла и елегантна и все пак на мен ми се стори тъжна.

Вечеряхме сами, седнали един срещу друг, както в Кастелжанти… Но в Кастелжанти наистина имахме вид на двама щастливи съпрузи! Тук, във Вилата с върбите, изглеждахме съвсем чужди един на друг.

Струваше ми се, че нещо тежко, мрачно, враждебно, подобно на гъста, потискаща мъгла се спущаше бавно върху нас… И започвах да се страхувам от вас, Северен… Съзнах, че за мен вие бяхте един непознат и при това бяхте пожелали да останете такъв… Страхувах се, че след като се показахте тъй безразличен, тъй студен, можеше изведнъж да се промените и да станете пълна противоположност на това, което бяхте досега…

Страхувах се… Аз бях ваше притежание, ваша вещ. А вие бяхте мой господар, страшен и тайнствен.

В този миг поне аз виждах всичко в такава светлина.

Малко по малко вашето присъствие започна да ме изпълва с непоносима тревога.

Щом влязохме в салона, аз ви казах:

— Чувствувам се много уморена. Извинете ме, но скоро ще ви напусна…

Няколко минути по-късно аз ви пожелах лека нощ.

Вие докоснахте едва-едва студената ръка, която ви подадох… После, когато бях близо до открехнатата врата, вие извикахте с особен, малко сподавен глас:

— Фридолин!…

Тогава не зная какво ми стана, но изпитах неизразимо желание да изтичам към вас, Северен, и да се сгуша в прегръдките ви, да усетя под главата си ударите на сърцето ви и да ви кажа: „Аз съм ваша, вземете ме и ме обичайте… Аз съм само едно малко листо и чувствувам, че ако продължавам да живея сред този студ, ще умра.“

Но си спомних за всичко, което ми бе казала госпожа Глориен… И от прага на вратата запитах:

— Какво обичате? Глупаво беше, нали?

Но не беше по-малко глупаво това, което отговорихте вие:

— Нищо!

Защо казахте „нищо“, Северен?… Не можех аз първа да изтичам към вас… Ако бяхте разтворили ръце, кой знае — може би тогава щях да се приютя в тях, без да помисля за съветите на госпожа Глориет, но така…

Северен, вие не ме обичате, а аз ви ненавиждам…

Ненавиждам и хубавата стая, тапицирана със светлосиня коприна на гирлянди от цветя…

Когато се прибрах в нея, аз и не помислих за сън. Уморена, с изопнати нерви, се отпуснах в едно кресло и загледана в огъня, останах да се вслушвам и в най-леките шумове на стихналата къща… Понякога ми се струваше, че стъпки се отправят към моята врата. Тогава сърцето ми затуптяваше лудо, аз ставах от креслото, в което се бях настанила, и чаках. Бях вече готова да се съпротивлявам… И все пак когато се убедях, че стъпките не са пред вратата ми, като че изпитвах известно съжаление…

Чувствувах се самотна, непоносимо самотна…

После влезе Марион. Предаде ми едно писмо и веднага познах вашия почерк.

Почаках Марион да излезе, за да го прочета.

О, това обидно писмо, това презрително и жестоко писмо!… Никога, никога не ще ви го простя, Северен!

Следваха обяснения за местата, където можех да намеря различните книжа, пари и не зная още какво. Имаше и адреса на някакъв нотариус в Тур. Мъчно би било да си припомня всички тези неща, защото в гнева си скъсах и хвърлих в огъня цялата тази част на писмото…

О, Северен, след като ме изоставихте така в самия ден на сватбата ни, след като се показахте тъй лош, тъй хладен, сега вие вярвахте, че можете да се покажете великодушен към мен, като ми предложите пари и сигурен покрив!

Що за представа сте имали за мен, за моя характер, за сърцето ми?… А ако госпожа Глориет ме е описала тъй повърхностна, как можахте да повярвате на думите й!

Отказвам се от тази сделка. Вашето благодеяние ме ужасява, а писмото ви е глупаво!

Казвате, че сте ми предложили името си, за да ме спасите от един изпълнен с трудности живот. Възможно е да е така… Но аз обяснила ли съм ви защо приех вашето име? Заявявате, че не искате да ми налагате любовта си, Северен. Но нямаше нужда да ми я налагате, Северен, а само да се опитате да спечелите моята! Казвате, че не ви обичам… Но какво сте направили вие самият, за да ви обикна? Твърдите, че обичам друг! Намирам ви много дързък. Откъде знаете, че е така? Нима винаги обичаш този или тази, с която си свързан? Сега виждате много добре, че не е така, Северен, понеже вие не ме обичате!

Взех бързо своето решение. На свой ред седнах да пиша. Северен щеше да получи отговора, който писмото му заслужаваше!

Той не трябваше да узнае болката и унижението, които изпитвах, и затова сдържах мъката си, но не направих никакво усилие да сдържа гнева и озлоблението си.

Тонът на писмото ми беше груб и горчив. Накратко самото писмо съдържаше следното:

Тъкмо когато запечатвах плика, влезе Марион и ми предложи услугите си. Отвърнах й, че съм свикнала да се обслужвам сама.

Бях говорила с малко остър глас. Очите ми бяха сухи, но блестящи…

— О, малка госпожо — прошепна тя, — не сторихте ли някакво зло на моя клет Северен, та той си отиде така?

Отвърнах веднага:

— Ако някой от нас е причинил зло на другия, то това не съм аз.

Думите ми не търпяха възражение. Марион въздъхна и се отдалечи.

Когато се озова близо да вратата, тя се обърна и добави, че Северен й бил заръчал да бди над мен и да ме гледа като свое собствено дете.

Но завладелият ме гняв ме накара да заподозра в тази заръка нещо като шпионаж и затова не се разчувствувах ни най-малко от това внимание.

Нощта бе дълга, дълга… Струваше ми се, че никога няма да свърши.

Станах още при първите проблясъци на зората. Като заглушавах колкото ми бе възможно шума от стъпките си, като пресмятах всяко свое движение в тази враждебна къща, успях, без да привлека ничие внимание, да сляза до вратата и да я отворя… И така съвсем свободно се озовах на пътя! Напуснах завинаги тъжния дом, в който трябваше да живея сама.

Отнесох със себе си само моята малка пътническа чанта Чеизът ми, скъпоценностите, кожите, всички твърде луксозни вещи, подарени ми от Северен, оставих там. Те принадлежаха на госпожа Северен Жувенел, а аз ставах отново Фридолин Десли.

Намерението ми беше да вървя пеша до Тур, оттам да взема влака за Париж и да потърся убежище и подкрепа при госпожица Кенуйе, старата учителка, на която някога кръстницата ми ме бе поверила. За да стигна до Тур, трябваше да вървя по главния път.

Беше студено и мрачно. Треперех. Бях оставила хубавото си кожено палто и бях облякла старата си зимна дреха, с която сега ми се струваше, че имам съвсем бедняшки вид.

По пътя, сред дрезгавината, насреща ми се зададе едно старо и доста раздрънкано такси, което идваше от Тур. Когато се отдръпнах бързо настрани, уплашена да не бъда забелязана дори от непознатите, които се намираха в тази кола, едва можах да сподавя вика си. През стъклата, в полумрака, който цареше в таксито, ми се стори, че зърнах бледия профил на Северен, моя съпруг…

Но старото такси вече беше далеч. За миг останах неподвижна, със замаяна глава, с подкосени крака.

Все пак сигурно ми се беше привидяло! Бе ми се сторило, че виждам Северен… Тази илюзия се дължеше на крайното ми нервно напрежение. След писмото, което ми бе писал, Северен едва ли мислеше да се завръща във Вилата с върбите. А и вътре колата беше почти тъмна. Как можеше да се разпознаят чертите на което и да е лице?

Продължих да вървя напред. Боже мой! Дори и пътникът от таксито да беше наистина Северен Жувенел, какво можех да направя?… Всичко беше свършено, свършено завинаги между нас…

Но аз не искам той да намери следите ми, не искам да го видя вече, никога вече!

II

Париж, 28 ноември

Моята стара Кенуйе е най-доброто същество на света. Тя ме милва, ободрява, глези и заобикаля с нежност, както във времето, когато нейните мъмрения се превръщаха в усмивки под моите гальовни целувки.

Разказах й историята си, която тя изслуша жадно, малко като приказка, малко както аз слушах романите на госпожа Глориет.

Когато стигнах до това място в разказа си, където — здрава и читава — се озовавах на гарата в Тур и се настанявах във влака за Париж, тя въздъхна с облекчение, като че аз, героинята на разказа, не бях пред очите й и не й доказвах със своето присъствие по неоспорим начин, че бях успяла да се отърва от чудовището!

Изглежда, че някога госпожица Кенуйе е имала любим, който разколебал вярата й в мъжете… Оттогава за нея всички мъже са измамници и подлеци. Тя ги ненавижда и презира. Според нейното мнение не е могло да ме сполети по-голямо щастие от тази раздяла, която ми връщаше моята независимост и чрез която избягвах униженията и терзанията на брачното робство.

Тя не можеше да изкаже възхищението си от моето държане и от енергията, която бях проявила. Добрата жена ми обеща с вълнение, че ще направи всичко, което е по силите й, за да ме подпомогне да си намеря работа.

Отначало тя пожела да ме задържи при себе си — като любима дъщеря, но аз желаех да се справя сама с всички трудности на създалото се положение. А по едно време, без да ме слуша, госпожица Кенуйе се провикна:

— Имате право, мила! Имате право! Тук вие няма да бъдете в безопасност… Представете си какво би станало, ако той ви открие… Боже мой!… И това не е изключено!…

— О, добра ми Кенуйе, бъдете спокойна! Зная много добре, че той не ще ме потърси!

— Не, мила, не е така!… С мъжете човек никога не може да бъде спокоен! А при това този ми се струва, че е от най-лошите… Наистина Бог се е смилил над вас!

Аз обаче не мисля, че Бог има пръст в тази работа. Струва ми се, че по-скоро тук е замесена лошата фея Фридолин… Помислих си също, че що се касае до Северен, мнението на госпожица Кенуйе е може би малко пресилено…

Ето защо добавих:

— Струва ми се, госпожице, че има мъже, много по-лоши от Северен Жувенел…

Защото човек трябва да бъде справедлив дори и спрямо хората, които ненавижда!

Преди няколко седмици една много мила възрастна дама, която живее в провинцията и е сестра на една позната на госпожица Кенуйе, се бе обърнала към старата ми учителка с молба да й намери компаньонка, понеже се чувствувала извънредно самотна. Госпожица Кенуйе бе обещала да потърси.

Щом пристигнах аз и изявих желание да намеря някаква работа, тя писа писмо, за да предложи моята кандидатура. Ако мястото се окажеше още свободно и ако ме приемат, с радост бих заела новата си служба.

Париж, 30 ноември

Всичко е уредено. Ставам компаньонка на госпожа Клерживр, която ме очаква от утре в Мутие льо Нобл. Вдовица на не особено състоятелен и амбициозен мъж, госпожа Клерживр живее сама в едно съвсем забутано градче, където е прекарала най-щастливите си години и където е умрял съпругът й. Тя няма деца. Книгите са една от последните й радости, но нейните остарели очи се уморяват бързо и тя има нужда от помощта на други, по-млади.

При това тя търсеше приятен глас, който да радва слуха й, и усмихнато симпатично лице, което да гледа с удоволствие…

Госпожица Кенуйе смята, че отговарям на изискванията. Аз естествено се радвам, че ще отида в онзи далечен край! Къде другаде бих могла да се скрия по-добре от евентуални преследвания!

Понеже съм откровена по природа и не обичам лицемерието, пожелах госпожа Клерживр да бъде осведомена за моята тъжна съдба. Госпожица Кенуйе й писа, че аз съм омъжена, но съм се разделила със съпруга си поради несходство на характерите и че желая да постъпя при нея под моминското си име.

Госпожа Клерживр не се уплаши от тази нередовност в моето положение. Госпожица Кенуйе ме препоръчваше и за нея това беше най-важното.

„Нека тази малка женичка дойде без страх — бе писала госпожа Клерживр. — Ако тя е била нещастна, имам още повече основание да я приема с най-топла симпатия… Нека дойде, а аз няма да й припомням мъчителното й минало! Щом вие я обичате, тя трябва да е очарователна, добра и честна! Вярно е, по света има много лоши мъже!“

— Вие ли сте писали, че Северен е „много лош мъж“, госпожице? — възкликнах аз.

— Писах, миличка, че не проклинам обстоятелствата, които са ви отдалечили от вашия съпруг, защото човек като него щеше да ви направи нещастна… това е всичко!

— Но, госпожице, как можете да знаете дали Северен щеше да ме направи нещастна?

— Как мога да знам? Но слушайте, Фридолин, той обичаше ли ви? И ако ви обичаше, как ви го засвидетелствува?

— Той не ме обичаше, добра ми Кенуйе, напълно сигурна съм в това, но…

— Тогава вие сте го обичали!

— Аз!!! О! Не, в никакъв случай!… Що за хрумване!… Нима не ви е ясно, че го ненавиждам!

— Виждам, виждам, мое дете, и ви разбирам — поклати сериозно глава госпожица Кенуйе. — Тъкмо това казах и на госпожа Клерживр.

Прочее ние се разбрахме, излишно беше да се увличаме в ненужни спорове.

Но от това, че Северен не ме обича и от това, че аз не обичам Северен, не следва, че той е лош мъж… Доволна съм, че госпожа Клерживр не мисли да ми говори и напомня за моята злополучна женитба, защото в края на краищата не бих могла да я оставя да казва неща, които не са верни.

Ще замина утре сутринта. Госпожица Кенуйе писа от мое име на госпожа Глориет да изпрати тук стария скромен куфар на Фридолин Десли. Той трябваше да бъде изпратен в имението Прийоре, но лошата фея Фридолин не пожела да стане така.

Какво ли щеше да си помисли госпожа Глориет, след като получеше писмото на госпожица Кенуйе, като отгатнеше малко от това, което писмото се стараеше да скрие? Дали ще ме съжалява? Не вярвам… Госпожа Глориет не би ми желала злото, но: „В нещастието на другите има нещо, което не ни е неприятно.“

Всъщност какво ме беше грижа за госпожа Глориет и за миналото! Утре ще бъда далеч… И там, където ще бъда, госпожа Глориет не ще дойде да ме потърси, нито който и да било друг!

Моето писмо до Северен, писмото, което писах през сватбената си нощ, завършваше така:

III

Мутие льо Нобл, 1 януари

Първи януари!

Първият ден на една нова година!

Тайнствен и тъжен ден, в който започва нещо непознато, който привлича като нова книга със затворени страници. Но аз не искам да науча тайните, които ми носи този ден.

Макар че в Мутие всички дни си приличат толкова, че човек с мъка може да ги различи един от друг и да каже „вчера“ или „утре“.

Мутие льо Нобл е едно много старо градче, пълно с черкви, манастири и престари къщи. На площадите се разнася еднообразната песен на хубавите чешми, която звучи приятно сред околната тишина или заедно със звъна на камбаните.

Ниските постройки не засенчват слънцето, което прониква навсякъде. Къщата, в която живее госпожа Клерживр, ми харесва със своя старинен вид, със сивата си фасада с широки прозорци, разделени на малки стъкла, а вътре — с чудната дървена облицовка.

Къщата на госпожа Клерживр няма градина, но непосредствено до нея се простира обширната градина на един манастир. Така от моя прозорец мога да се радвам на обилна зеленина и цветя.

Наистина Мутие е едно прекрасно градче, в което дори и зимата не е мрачна… А госпожа Клерживр е чудесна възрастна жена с бели коси, които са така чисти и блестящи, сякаш винаги са огрени от слънце.

Като пристигнах, тя ме целуна, после ми се усмихна топло и възкликна, че аз съм хубава и ухая на пролет. Тутакси се почувствувах като у дома си — и в къщата на госпожа Клерживр, и в сърцето й.

Снощи, тъкмо когато часовникът удари полунощ, госпожа Клерживр постави в ръцете ми един мил подарък, изящна кутия с бонбони с чудесна миниатюрна украса на капака… След като ме целуна майчински, тя ми каза:

— Пожелавам ви щастлива година, малка моя!

— Годината ще бъде щастлива за мен, ако я прекарам при вас… И така ще бъде и с всички други години, госпожо — отвърнах аз.

Всички други години!… Колко дълго!

Северен, къде сте в този час, в този ден?… За какво мислите? Усещате ли още приятната измама на пожеланията и радостта от подаръците, надеждата за хубавите изненади, които ни носи животът? За мен, Северен, времето на изненадите отмина!

Колко съм неблагодарна!… И не само към госпожа Клерживр!

Тази сутрин, когато отворих прозорците, видях, че на решетката бе закачен букет от рози — бели, прекрасни, неописуемо свежи. Кой ги бе поставил там? Мекият сняг, кой го бе паднал, бе скрил следите от стъпките, които бяха дошли до моя прозорец, докато аз съм спяла… Под сивото зимно небе хубавите цветя бяха цъфнали сякаш по някакво чудо.

Исках да остана в пълно неведение относно личността на този, който ги бе донесъл. Не исках да имам дори никакво подозрение.

Като казвах: „Не знам“, бих искала да мога да кажа и: „Не подозирам…“

Но уви! Аз предполагах! Изглежда, че имам обожател в Мутие. Той е Лео Гослен, син на един от видните хора в градчето и е съвсем, съвсем млад.

Той не ме е заговарял никога. Виждал ме е само когато придружавам госпожа Клерживр на разходка, на гости или на черква. Един ден ми изказа своето възхищение в писмо, на което естествено не благоволих да отговоря…

След като пренебрегнах писмото, трябваше ли да пренебрегна и розите? Може би… Но на розите им беше студено!… Привързани към решетката на прозореца, те сякаш чакаха да ги прибера и да ги сгрея… Никакво име не ги придружаваше. Първият минувач можеше да ги вземе. Ако ги вземех, беше ли това насърчение? Ни най-малко!

Развързах бялата сатенена панделка, затворих прозореца и отнесох цветята в топлата стая.

Трябва да призная, че те ми доставиха удоволствие. Те бяха изненадата, на която не се надявах, те украсиха с особена поезия еднообразието на този ден.

10 януари

Още на другия ден след пристигането си в Мутие льо Нобл ми се струваше, че отдавна съм свикнала на тази тиха и ведра атмосфера, на това спокойно съществование. А сега вече се чувствувах далеч, много далеч от целия останал свят.

Разходка по главната улица, когато времето е хубаво, покупки, посещения, четене, бродиране, разговори, благотворителни занимания изпълват моиге дни, от които всеки един, от сутрин до вечер, се запълва полека, сякаш капка по капка, с дребни грижи и дребни работи, извършвани без бързане…

Неделя следобед и четвъртък вечер госпожа Клерживр приема приятелите си. Те играят карти, пият чай или сироп и ядат домашни сладки, прочути специалитети на Прюданс, готвачката на госпожа Клерживр.

Понякога ме карат да изсвиря нещо от Моцарт на старото пиано или да пея нещо, като си акомпанирам с хармониката. Пея и свиря без особено умение, така както чувствувам, госпожа Клерживр, също както госпожа Глориет, обича да ме слуша.

Друг път намираме в някоя приятелска къща същите познати и същите спокойни удоволствия.

Приятелите на госпожа Клерживр, стари хора с изтънчено държане, сякаш принадлежат на друго време и се чувствуват някак неудобно в настоящето.

Жива и подвижна тялом и духом, любопитна да научи всичко ново, забавляваща се от всичко, което й предлага модерният свят, госпожа Клерживр е най-неспокойната в това обкръжение.

Заради мен госпожа Клерживр започва да се безпокои от еднообразието на дните и от възрастта на своите приятели.

— Ах — въздъхва тя, — ако Монтантрен могат да дойдат в Белакьой това лято!

Семейство Монтантрен са очарователни парижани, с които госпожа Клерживр се запознала и сближила в Баньол. Белакьой е имението на Монтантрен, което не е много отдалечено от Мутие льо Нобл.

Госпожа Клерживр е обещала на Монтантрен да прекара няколко дни в Белакьой…

Но Монтантрен, които имат къща в Париж, чудесна планинска хижа в Монтрьо, малка виличка в Брайтон и голяма вила в Лугано и които освен това са големи любители на пътешествията, се появяват много рядко в Белакьой и поради тази причина госпожа Клерживр още не е могла да изпълни обещанието си.

Естествено аз се старая да премахна безпокойствата й спрямо мен. В моите очи животът в Мутие е най-приятният, който може да съществува, и затова през ум не ми минава да желая друг.

Думите ми са напълно искрени. Това съществование подхожда чудесно на моето странно положение. Сгушила съм се тук като в скривалище. И тъгата и притесненията ми стихват… Северен Жувенел не ще ме намери тук!

Северен Жувенел? Кой?… Личност, зърната за миг в измислена история или в лош сън, Северен Жувенел? Нима някога съм познавала мъж с такова име?

IV

Мутие льо Нобл, 15 февруари

Има повече от месец, откак не съм писала нищо в тази тетрадка.

Новини от мен получава единствено госпожица Кенуйе. Разказвам й какво правя — все незначителни неща! Казвам й също, че съм много доволна от съдбата си.

Нищо от Северен Жувенел!… Като си помисля, че положих толкова старание да скрия от него следите си!… Колко смешно!… Той не се е опитал дори да ги открие!

Без съмнение и той като мен се радва на тази безшумна и тъмна развръзка, ако изобщо това може да се нарече развръзка.

2 март

Госпожа Клерживр твърди, че книгите са най-голямата й радост и най-голямата и нужда.

На нея са й втръснали вече старите и отживели книги, които може да й предложи читалището на Мутие. Тя иска да има по-модерни творби и книжарят от Търговския площад е свикнал да й изпраща това, което му се вижда по-интересно от парижките издатели.

Така тя може да направи своя избор. Обича да прелиства изпратените й книги и да прочита тук-там по няколко реда или по няколко страници, докато камери нещо, което да й се понрави. Така книгите се трупат една след друга.

Трогателни са грижите, които добрата жена непрекъснато ми засвидетелства. Започвам да се чувствувам вече като нейна дъщеря, при това съзнавам, че извличам немалка полза от общуването с нея. Северен Жувенел би се учудил, ако види какво удоволствие ми доставят вече „сериозните книги“.

Намразих романите. Особено тези, които свършват добре. О, как ме дразнят еднаквите развръзки! Колко глупави ми се виждат тези щастливи влюбени, които вечно се женят!

Блудкави и недействителни истории!…

Мутие, 1 април

Като погледнах календара тази сутрин, се сетих, че след един месец ще бъде рожденият ми ден.

На първи май ще навърша деветнадесет години!

Тук никой не знае, че тогава е моят празник и аз няма да го кажа дори и на госпожа Клерживр, защото би било неделикатно от моя страна.

Никой не ще помисли да ме поздрави и да ми пожелае щастие… А и моята стара Кенуйе, която не помни никакви дати, едва ли ще се сети да ми пише.

Девойките, които имат родители или годеник, младите жени, които имат съпрузи, са радостни на празника си… Щастливи са, защото знаят, че са обичани…

Но аз искам да забравя рождения си ден, защото никой в света няма да се сети за него.

Мутие, 5 април

Тази седмица, по съвета на книжаря, четохме „Огледала“ от Фелисиен Шантрев.

Изглежда, че Фелисиен Шантрев е съвсем млад човек, довчера непознат, който днес е почти знаменитост — ако не другаде, то поне в парижките литературни кръгове.

Според книжаря, който винаги е добре осведомен, неговата стихосбирка сега е „книгата, за която се говори“ и която всеки светски човек се вижда принуден да прочете.

Говоря за тази стихосбирка, защото тя очарова и мен.

— Знаете ли, малката ми, истинска наслада е да ви слуша човек, когато четете тези стихове — възкликна госпожа Клерживр, докато довършвах една от най-хубавите поеми — „Твоите очи…“

Тъкмо в този миг си спомних как хубаво ми бе чел Северен някои стихове.

Северен, спомняте ли си за тези часове? Аз си спомням вашия глас… Ако четейки успявах да предам цялата сила и чар на стиховете на Фелисиен Шантрев, то е, защото ми се струваше, че чувам вашата уста да ги произнася дума по дума и аз повтарях след вас…

Обичам вашия глас, както обичам любовните стихове! И понеже ги обичам…

Четохте ли „Огледала“, Северен? Проникнала ли е малката модерна книжка до-вашето затворено имение? Сложихте ли очилата си, за да разчетете с късогледите си очи хубавите стихове?

Но вие сигурно не четете такива леки произведения… Стихове, изпълнени с любов и блянове, с тръпки и шепот!

И все пак, Северен, вие бихте харесали тази книга, чувствувам го. Тя е дълбока като гласа ви, нежна и усмихната като очите ви.

Сигурна съм, че вие бихте преценили по-добре от мен съвършенството на стиховете. За мен те са една чудесна музика, която слушам с удоволствие, една съкровищница от мисли, чувства и видения, които ме карат да мечтая, които завладяват сърцето ми, заслепяват очите ми и замайват главата ми!

Неописуемо вълшебство се лее от тази книга!

Северен, аз съм млада и животът пее в моето сърце! Тъкмо младостта и пламенният живот, който блика от тази книга, ме привлякоха така. Северен, аз съм млада… Може би — макар че се опитвам да го накарам да мълчи — сърцето ми все още копнее да чуе любовни думи…

Но сега аз се задоволявам да слушам тези, които Фелисиен Шантрев казва на своята любима. Те залъгват моето неспокойно желание… Слушам ги, както слепците търсят топлината на слънцето и уханието на градините, но никога не ще видят светлината и цветята.

Фелисиен Шантрев обича… Коя е любимата му? Не зная. Той не я описва. Разбира се само, че тя е много млада и че има черни очи — като мен.

Малко от поемите са посветени на нея, но присъствието й се чувствува в цялата книга.

Северен, аз не съм толкова тщеславна, за да съжалявам, че не съм възпявана така, но бих искала да бъда обичана така…

Тази книга е прекрасна… Във възторга, в голямата си радост аз писах на Фелисиен Шантрев. Казах му колко много ми е харесала стихосбирката му „Огледала“, казах му, че тя става любимата ми книга. Подписах се „Фридолин Десли“. И изпратих писмото на издателя на поета с молба да му го препрати.

На плика отзад написах адреса си. Забавно ще бъде, ако получа отговор, Северен!

Мутие, 9 април

Приятелите на госпожа Клерживр се забавляват с моя възторг към „Огледала“.

Госпожа Клерживр ми подари малката книжка, а днес една от нейните приятелки ми даде с усмивка един вестник, който поместваше снимката на поета.

Не зная дали си го представях тъкмо така.

Той има съвсем гладко избръснато лице, косите му са пригладени назад и съвсем леко начупени. Чертите му са по-скоро правилни. Но ужасното е, че погледът му е забулен от грозни очила.

Фигурата, стойката, облеклото му са присъщи за един елегантен мъж, дори прекалено елегантен според мнението на приятелката на госпожа Клерживр.

Впрочем, ако се съди по бележката, която придружаваше тази снимка, авторът на „Огледала“ беше много търсен и ценен в обществото, където книгата му бе предизвикала голям възторг. Той беше културен човек, пропътувал много страни. Занимаваше се с изкуство и история и подготвяше някаква научна книга. Сочеха го като чудесен събеседник, но и като голям враг на интервютата.

Вестникът не казваше нищо повече. Но това беше достатъчно да задоволи любопитството ми. Личността на Фелисиен Шантрев не ме интересуваше… Това, което ми харесваше, Северен, бяха неговите стихове, които вашият глас ми нашепва, без вие и да подозирате!

Ето на, не ви ли говоря сега пак, без да подозирате нищо?

Колко много страници съм изписала тези дни в дневника си!

Северен, вие не сте нищо за мен, вие не сте нищо в живота ми… И все пак вие сте единственото същество, на което дължа сметка за себе си и за живота си.

Обещах да ви се подчинявам, да ви следвам, да ви обичам… Въпреки всичко аз се наричам Фридолин Жувенел. Вашето име е мое. Моята чест е ваша…

Въпреки всичко аз съм все пак… малко ваша, Северен, и вие сте поне малко мой.

V

Мутие, 11 април

Фелисиен Шантрев ми отговори. Неговият почерк, едър и отвесен, е неизразителен като очилата му. Нищо, нищо не можах да отгатна по този почерк…

Но затова пък писмото съдържа чудни неща!

Как ми благодари той! Как умее да благодари!… Наистина не можех да допусна, че възхищението на някакво си момиче от провинцията би могло да достави толкова радост на един известен и ценен поет!

Той ме моли да продължа да му пиша и да му говоря за неговата книга. Казва — без съмнение, за да ми направи удоволствие, — че никога не се е чувствувал така добре разбран.

Все пак струва ми се, че неговата черноока любима трябва да го разбира по-добре.

13 април

Градината на съседния манастир започва да зеленее. Дърветата и храстите се покриват с дребни листенца. Ранни цветове красят шипките. Свежият въздух е пълен с ухания и песни. Струва ми се, че всичко се събужда и оживява.

Вчера беше Връбница. Денят бе много слънчев. Всички по улиците се движеха със зелени клончета в ръка… Празничното настроение завладя и мен. Северен, пролет е, април! Листата са хубави и свежи под топлите слънчеви лъчи. Мислите ли понякога за вашето малко есенно листо?

Мутие, 17 април

Скучно ми е, скучно!… Ах, колко ми е скучно!

Протягам ръце от досада, а сърцето ми е тъй натежало…

Сега виждам, че в пролетта има нещо тъжно. Човек мисли предварително твърде много за нея, чака я прекалено нетърпеливо, прекалено жадно, докато трае зимата. Той често си казва: „Ако беше пролет!…“ Но когато пролетта дойде, тогава се пита разочарован: „Нима това е пролетта?“

Скучно ми е…

Онзи ден, когато пеех една стара любовна песен, без да зная защо, заплаках. Госпожа Клерживр ме прегърна, започна да ме милва и заяви, че съм малко нервна… Просто ме беше срам от себе си! Вечерта, когато останахме сами и когато поднових извиненията си, добрата жена се постара да разсее смущението ми, а после заяви, че тя може би ще успее да ми направи една хубава изненада…

Каква може да бъде тази изненада?

19 април, Великден!…

Сив и дъждовен Великден след ясната и слънчева Връбница!

Продължава да ми бъде скучно, страшно скучно… Госпожа Клерживр играе пикет с господин Панфиер. Аз се прибрах в стаята си и като нямаше какво друго да правя, писах на Фелисиен Шантрев и му говорих отново за неговите стихове. Това ме развлича…

20 април

Сега вече знам каква е изненадата на госпожа Клерживр.

Монтантрен, които притежават прекрасна вила в Кастаньола, близо до Лугано, са помолили госпожа Клерживр да ги посети и да прекара заедно с тях няколко от хубавите пролетни дни. Тяхната покана е така любезна и така настойчива, че добрата жена реши да се отзове. Изглежда, че компаньонката също ще бъде очаквана!… След три седмици ще тръгнем на път към чудната слънчева страна.

Благодарих горещо на госпожа Клерживр. Казах й, че съм във възторг от намерението й да осъществи това тъй ново за мен пътешествие, че за мен това пребиваване в Италианска Швейцария ще бъде истински празник…

Писах почти в същия дух и на госпожица Кенуйе, но не съм много сигурна, че разкрих точно истината.

Госпожа Клерживр е много радостна. Тя ми описва още отсега Лугано и Тесен и казва, че ще видим Белладжо и езерото Комо, а може би и езерото Маджоре!

Понякога ми се струва, че тя е младо момиче, а аз — стара жена! Тогава ме хваща яд на самата мен и си казвам: „Хайде, Фридолин, малко повече смелост, малко повече нерв! И после, защо си тъжна, защо?…“

Мутие, 26 април

Ново писмо от поета на „Огледала“. Едно много признателно, много мило писмо… Толкова мило, че звучи почти нежно… Той ме нарича „моята малка приятелка, която не познавам“.

Вие не сте ми писали така мило, Северен! Нима никога не ще получа такова писмо от вас?

Няма да пиша вече на Фелисиен Шантрев…

Мутие, 1 май

Тази сутрин навърших точно деветнадесет години. Но — нещо странно и неочаквано — аз бях поздравена за моя празник!

Както на Нова година, един прекрасен букет бе завързан за решетката на моя прозорец…

Все пак Лео Гослен, моят обожател от Мутие, положително не може да знае кога е рожденият ми ден…

Какъв празник е искал да чества той днес? Може би първи май… Няма ли обичай този ден младите хора да поднасят букетчета от момини сълзи? На първи май момините сълзи носят щастие на влюбените…

Действително има няколко стръкчета момини сълзи в тайнствения букет, прикрепен към прозореца ми, но те едва се виждат между чудните бели цветове на туберозите, между снежните гроздове на люляка и недействителните, подобни на бели пеперуди орхидеи… Тези няколко скромни стръкчета момини сълзи сякаш казват, че първи май е твърде малък празник в сравнение с рождения ден на Фридолин.

Изтичах веднага при госпожа Клерживр, която много се забавлява от тези романтични подаръци.

— Питам се — каза тя — откъде малкият Гослен може да си достави подобни цветя… Мила, този момък е най-внимателният и изтънчен обожател, който човек може да си представи… На ваше място аз бих била дълбоко развълнувана и очарована. Розите бяха хубави, но тези орхидеи са приказни! Обзалагам се, че скоро ще последва предложение за женитба…

Не зная защо, но в миг се изчервих и сълзи бликнаха от очите ми…

Засмяното лице на госпожа Клерживр се разнежи.

— Бедната ми — прошепна тя и започна да ме целува. Малко по-късно, след като избърсах очите си, тя продължи:

— Никога не съм ви припомняла печалните събития във вашия живот, за които ми спомена госпожица Кенуйе… Страхувах се да не ме сметнете за любопитна, да не постъпя нетактично — и имах право… Човек е длъжен да бъде особено внимателен, когато трябва да докосне едно сърце! Но затова пък аз мислех много често за всичко това. Вие сте голямо дете, Фридолин, истинско дете! Ето че един младеж на вашата възраст ви обича… И той няма да бъде единственият, ще има и други, които ще ви обичат, защото вие сте очарователна, малка моя. Но слушайте, не може целият ви живот да изтече така! Твърде тежко и неестествено положение е да бъдеш на деветнадесет години жена без съпруг! Аз лично бих предпочела развод, защото не виждам друго разрешение…

Тутакси възкликнах:

— О, не, госпожо… Не още!

После изведнъж ме обзе желание да споделя с някого мъката си и без да се колебая, разказах на госпожа Клерживр ла един дъх цялата си история. Не я предадох, както в дневника си, придружавайки я с лични впечатления и забележки, а съвсем кратко, точно и най-вече — безпристрастно. Придържах се строго към фактите.

Госпожа Клерживр ме слушаше внимателно, като ме прекъсваше само от време на време с някоя милувка, с която ми вдъхваше смелост, или с въпрос, който ме подканяше към повече точност…

Очаквах разтревожена възмутеното избухване, с което госпожица Кенуйе бе посрещнала края на разказа ми; очаквах Северен Жувенел да бъде наречен чудовище, а аз — похвалена, че съм успяла да се измъкна невредима от тъмницата, в която ме бе затворил.

Но госпожа Клерживр като че не бе разбрала нещата така, както добрата Кенуйе… Тя не каза, че историята ми е трагична, а, напротив, намери приключението ми доста глупаво. Тя не каза, че Бог ме е покровителствувал, а, напротив, намери, че дяволът има пръст в тази работа и съжаляваше, че всичко е взело този печален обрат.

— Вашият съпруг, мила моя, е глупак — заключи тя, — но може би и тази госпожа Глориет да е подло същество. Нещо, което съм склонна да вярвам… Но дори и така да е, вашият съпруг все пак трябва да е глупак, а вие… вие сте една малка гъска! О, ако познавах този господин, щях да му кажа много, много неща… И трябва да се радвам, че не го познавам, защото тъкмо на това глупаво недоразумение във вашия брак дължа радостта да ви имам около себе си… Но как не ви е открил още този непохватен господин?… Предпазните мерки, които сте взели, за да скриете следите си, са всъщност доста детински! Освен това винаги се намира този, когото търсиш!

— Когото търсиш — може би… но когото не търсиш?

Госпожа Клерживр поклати глава, като си личеше, че съвсем не е убедена в моите думи, и повтори:

— Въпреки всичко, бих искала да ми се удаде случай да поговоря с вашия глупав млад съпруг… Вие без съмнение няма да бъдете много недоволна, ако той ви намери, нали, малката ми?

Подскочих веднага:

— Госпожо! Ако Северен Жувенел ме намери тук, аз незабавно ще избягам другаде… Да, въпреки вашата доброта, въпреки вашата обич, въпреки уважението, което ми вдъхвате…

— Тогава, мила, всичко е наред — заяви госпожа Клерживр. — Намирам приключението забавно и за вас, и за мен, при това аз съм облагодетелстваната… А сега се пригответе, защото ще отидем на гости. Но не забравяйте да се готвите и за път, Фридолин! Помислете, след няколко дни заминаваме!

Заминаваме… Наистина започвам да изпитвам известна радост при мисълта, че ще заминем, че ще се отдалечим оттук. Тази промяна ми харесва. Обичам изненадите, винаги съм мечтала да пътувам… А там ще забравя и неприятните си грижи, ще се наслаждавам и радвам само на слънцето и на цветята…

Щом зърнах в стаята си чудния букет, си помислих, както първия път: „Бих искала да не знам откъде идват тези цветя…“

После внезапно ми хрумна една смешна, глупава мисъл: Без съмнение розите бяха от Лео Гослен, но тези скъпи, приказни цветя… не са ли те от Фелисиен Шантрев?

Мутие, 10 май

От „приятеля, когото не познавам“, получих още едно писмо, малко тъжно писмо, с което се оплаква от моето мълчание. „Нима не искате да ми пишете вече?… Никога вече?“

Тези поети!… Като че не живеят на земята! Много естествено, че не искам вече да му пиша…

Какво бихте мислили вие, Северен, за една подобна кореспонденция, за такава размяна на писма, в които се говори за поезия и любов?… Няма ли да останете неприятно изненадан, няма ли този път с право да ме обвините в кокетство, ако продължа тази игра?

Не, не, драги непознати приятелю, скоро аз ще бъда далеч оттук! И ако вие ми пишете, писмата ви едва ли ще ме намерят… защото не допущам, че ще можете да ме откриете.