Следите остават

НОЩЕН ПОСТ

Пешо не беше единственият, който не можа да заспи през тая нощ. Същото, макар и поради малко по-други причини, се случи и с Юлия. Прибирането у дома започна с премеждия. Тя по-звъня на външната врата, отвори майка и и като я пипна за ухото, без нито миг да я изпуска, я заведе в това положение в кабинета на баща й. Професорът, още доста млад човек, с тънко, хубаво, бледо лице, я посрещна така сърдито, както никога досега.

— Къде беше до това време? попита той намръщен.

— Играх си! — избъбри уплашено Юлия. — Кой играе по улиците до десет часа! Само гамените тъй закъсняват!

Юлия благоразумно замълча, като не сваляше от баща си своите ясни, хубави очи.

— За наказание забранявам ти да излизаш цяла седмица от къщи! — каза все така сърдито баща ние нервен жест надяна големите си рогови очила. Това както винаги означаваше, че разговорът е свършен и няма какво повече да се приказва. Добре! — измънка тихо Юлия и очите и изведнъж плувнаха в сълзи. При вида на сълзите суровината в професора се стопи бързо като късче восък.

Той подсмръкна неуверено свали с разсеян жест очилата си и каза с омекнал глас.

— Хайде, хайде, какви са тия сълзи! Голяма работа станала!

— Та аз не плача! — почти изскимтя Юлия направи тъй, че сълзите още по-силно да бликнат. Професорът съвсем се обърка. — Ама какво! Чакай де, ние не се разбрахме! Казах цяла седмица да не излизаш, а то значи да не излизаш без разрешение! Само туй, нищо повече!

— Добре, татко! — тихо отвърна Юлия, като в мъничката думичка «татко» вложи такава покорна нежност, че професорът съвсем се разкая заради суровото си държане.

— Хайде върви! — каза той, като едва сдържаше желанието си да я погали по русата къдрава главица. Юлия излезе от кабинета доволна от магическата сила на сълзите си. Не, нищо не можеше да и развали за тая вечер настроението. Тя се навечеря като насън и през цялото време в ума и се въртяха думите, които Пешо каза за нея. Ето тя е умна и при това симпатична, а че е хубавичка — това и слепият може да види. Какво повече и е нужно на тоя свят! Ех, разбира се, да я приемат да играе в компанията на момчетата, но и това е почти обещано, няма засега какво повече да се тревожи!

Щом си легна, Юлия реши да си припомни целия разговор тая вечер — просто дума по дума, за да види дали не е забравила нещо хубаво. Като стигна до ласкавия отзив на Пешо за Живка, тя се понамръщи и бързо го изгони от ума си. Вярно, Живка е умна, пък и хубавичка е, макар да и са такива тънки краката, но никъде не е казано, че е симпатична, а освен това живее някъде си. Изобщо тук няма нищо страшно!

Тя продължи да си припомня разговора по-нататък в ония пасажи, които бяха за нея най-приятни, и няколко пъти ги повтори наум. Но като стигна към края на разговора, Юлия изведнъж се разтревожи. Какви бяха тия загадъчни думи на Пешо, че трябвало да проверят с ключа на Тороманов квартирата на инженера! Тя си припомни, че още тогава през сърцето и бе преминала студена уплаха, която я бе накарала да ги погледне стреснато. Дали Пешо нямаше да измисли нещо опасно? Тя единствена между всички други ясно чувствуваше горещия му характер и смелия му, непоколебим дух, който не можеше да се помири с нищо половинчато. Дали всичко това нямаше да го подтикне към някакво неразумно решение?

Постепенно тревожните мисли придобиха по-опреде—лен характер. Ами ако Пешо реши да провери посред нощ с ключа на Тороманов квартирата на диверсанти—те? Нещо в неговия тон, в особения блясък на очите сякаш подсказваше, че не е далече от тая мисъл. И защо той тая вечер така много настояваше едва на утрешния ден да съобщи на милицията за откритията си? Защо не се съгласи да отидат още тая вечер? Дали не за това, та да има време сам през нощта да провери квартирата?

Тая мисъл и се видя толкова убедителна, че тя тревожно се завъртя в леглото си. А като си припомни как Пешо бе поискал от Живка ключа от долната врата на кооперацията, тя едва ли не скочи на крака от тревога. Защо поиска ключа, щом е бил вече решил едва на другия ден да уведомят—милицията? Не, не — сигурно е, че тая нощ той ще отиде в чуждата кооперация, ще провери с ключа на Тороманов дали се отваря вратата!

Изведнъж я обзе смразяващ страх. Ами ако го заловят там бандитите? Ако по някакъв начин го усетят и заловят? Какво ще стане с него? Сигурно ще го убият и ще захвърлят трупа му на улицата! Тя дори го видя в ума си проснат и окървавен и едва ли не изохка. Не, това не бива да става — в никакъв, в никакъв случай не бива да става! След пристъпа на страх изведнъж я обхвана пристъп на решителност! Трябва непременно да направи нещо, за да му попречи?

Но какво да направи? Да отиде просто у тях и да говори с него? Ох, това е невъзможно, как ще звъни посред нощ из чуждите домове? Поиска и се да стане, но и това и се видя невъзможно. Баща и още не си беше легнал, тя чуваше всред тревожните си мисли лекото чаткане на пишещата му машина. Случваше се понякога да работи до късно в своя кабинет, да щрака тихо на машината и да се прибере в спалнята, когато Юлия е вече отдавна заспала. Но тя не знаеше, че в такива случаи младият професор спираше за половин минута пред леглото и, гледаше я разнежено и мълчаливо, после почти на пръсти отиваше в спалнята. Юлия спеше в хола и винаги, преди да се прибере, баща и минаваше край нея.

И тоя път професорът работи до полунощ. Юлия не мигна, през цялото време, топеше се от притеснение, молеше му се мислено да престане най-после с работата, да се прибере да спи. Сред рояка от объркани мисли у нея бе узрял вече планът за действие. От прозореца и, който гледаше към улицата, добре се виждаше входът на Пешовата кооперация. Добре, тогава тя ще бди на тоя прозорец, който и без това цяла нощ е отворен, ще бди и ще чака, докато той излезе на улицата. Щом излезе, тя ще го извика, ще му каже, че няма право да ходи там, ще го заплаши — да, да, всичко ще направи, но няма да остави да го убият! Само баща и по-скоро да си легне, та да не би той да излезе, докато тя лежи тук на леглото! Не, няма да излезе! Нещо и подсказваше, че той няма да тръгне, преди всички хора да заспят!

Най-после машинката на баща и престана да работи, в кабинета се чуха стъпки. Юлия се обърна към стената, присви се на кравайче и замря. Нека, като мине край нея, той да си помисли, че тя дълбоко спи. За да бъде това по-убедително, Юлия започна да диша равномерно и вече не стискаше така силно клепачите си.

Скоро вратата се отвори, баща и влезе в хола. Като мина край леглото и, той спря и поседя там половин минута, която се стори на Юлия безкрайна. Изведнъж тя почувствува, че баща и се навежда над нея, усети дори дишането му и в следния миг меката му ръка ласкаво погали косата и.

Изведнъж Юлия като че ли забрави всичко друго — така дълбоко я трогна тая неочаквана милувка. Баща и се изправи, постоя мълчалив няколко секунди над леглото, после влезе в спалнята си. Щом стъпките му утихнаха и ивицата светлина под вратата угасна, Юлия бързо стана и с боси крака приближи до прозореца. От мястото си тя добре виждаше голяма част от протежението на улицата и входа на Пешовата кооперация. Нямаше никакво съмнение, че ако той излезе, тя веднага ще го забележи. Но сега улицата беше съвсем пуста, само една котка притича бързо по тротоара и изчезна в тъмните дворове. Тъмна и пуста бе и цялата фасада на зданието, в което живееше Пешо.

Юлия постоя така около четвърт час с очи неподвижно вперени в далечния вход. Понеже беше само по нощница, скоро и стана студено от среднощния хлад, очите и почнаха да сълзят от напрегнатото взиране. Прииска и се да потърси някаква дреха и да се наметне, но не смееше да се отдели нито за секунда от прозореца. Кой знае, можеше да се случи тъй, че точно в тоя момент той да излезе от дома си и току—виж, че го пропуснала! Не, няма да помръдне от мястото си, ще чака докрай.

Освен всичко друго, колкото повече минаваше времето, толкова по-настойчиво в душата и се промъкваше страхът: — ами дали той вече не е излязъл? Може би точно така е станало, може би той е помислил, че няма време за губене! Не стои ли тя тука напразно, докато някъде там далече над неговия живот е в смъртна опасност? Времето течеше мъчително бавно, сякаш минутите бяха часове, тя героически се бореше и със студа, който вече я караше да потреперва, и със съня, който започна да тежи на клепачите и, но не помръдваше от мястото си. От главата и изчезнаха всички мисли, не знаеше и не помнеше вече нищо освен едно: да не го изпусне!

В края на краищата Юлия съвсем загуби чувство за времето. Час ли бе стояла, два или повече, тя вече не знаеше. Дали нямаше скоро да се съмне? Но небето над нея бе все така тъмно и все така спокойно и безстрастно горяха по улицата електрическите лампи. Тя вече цялата трепереше от студ, но не помръдваше!

И изведнъж, точно когато най-малко очакваше, вратата на кооперацията се отвори и на улицата излезе Пешо. Тя го позна в същия миг, макар той да бе застанал в сянката на свода и да оглеждаше внимателно улицата. Първата и мисъл бе да извика: «Пешо!» — но викът замря на гърлото и. Внезапно я обзе страх и срам! Ами как ще вика тъй, с цяло гърло! Нали ще я чуят баща и и майка и? Какво ще си помислят те за нея и дали изобщо ще я оставят да поговори с Пешо, за да го разубеди! Пък какво ще помисли и сам Пешо, дали няма да я намрази за цял живот, задето така необмислено го е издала пред външни хора и задето е вдигнала такава среднощна врява за техни лични работи. Юлия видя как той обърна гръб и тръгна бързо по улицата в посока, обратна на тяхната къща, но не извика, замълча разтреперана и ужасена.

Изведнъж и дойде нова, спасителна мисъл: ами защо да не изтича след него, защо да не го догони? Тя се нахвърли върху дрехите си и започна да се облича. За нещастие лявата и обувка не се оказа на мястото си. Тя започна да я търси трескаво — под кревата, под масата, под столовете, но обувката никъде я нямаше. След студа гъста горещина обля цялото и тяло. Ами сега? Да запали ли лампата? В тоя миг тя настъпи нещо кораво и разбра мигновено, че именно това е загубената обувка. Тя я обу бързо, после почти изтича до прозореца. Оттам пътят бе много по-кратък и лесен. Те живееха на партерния етаж, височината не беше голяма и на нея вече няколко пъти и се беше случвало да скача през прозореца, като стъпи най-напред на циментовия цокъл и оттам — на тротоара. Сега това бе изпълнено със светкавична бързина, и тя се оказа след миг на тротоара, макар и с ожулено коляно, макар и несъзнателно накуцваща, но твърдо решена да настигне Пешо по улиците.

Улиците бяха съвсем пусти, по тях не се мяркаха никакви хора. И ако би минал по това време някакъв човек, той би се удивил дълбоко на неочакваната гледка: върви, почти тича по глухата улица момиченце със къса рокличка, къдравата му косица се развява от слабия нощен ветрец, лицето му е бледо и тревожно, погледът напрегнат. Накъде се е запътило такова самичко и уплашено в късната нощ? Няма ли то родители, кой го е оставил да излезе само, не се ли страхува от глухата пустош на нощните улици? Ако има добро сърце, той би го спрял, би го запитал, би му помогнал. Но Юлия не срещна никого, пък и да беше срещнала някой, дори не би го забелязала — така цялата бе обзета от желание непременно да стигне Пешо. Той наистина излезе преди нея, той е момче и крачи бързо, но затова пък тя ще тича, да, да — ще тича през целия път, но пак ще го намери, пак ще говори с него!

Юлия започна да тича. Гърлото и засъхна, устата и се изпълни със стоманеногорчив вкус, краката и почнаха да се подкосяват, но тя продължаваше да тича. И внезапно се случи нещо по-лошо — остра болка в стомаха, вляво към далака, почти я накара да спре и да се превие. Не, не може повече! Тя започна да ходи — отначало бавно, докато болката я отпусна, после по-бързо, докато отново затича. Тъй — с тичане и ходене — тя най-после пристигна на улицата, на която живееха бандитите.

Още от първия поглед Юлия разбра, че по нея не се мярка никакъв жив човек. Уплашена, с разтреперани крака, едва преглъщаше от умора, тя намали хода. Вече няма смисъл да бърза, вече е късно. Така тя стигна до входа на зданието и като спря нерешително пред входа, натисна дръжката.

Затворено!

Изведнъж и се доплака, сълзи бликнаха от очите и. Изпуснала го е, свършено! Ами ако го е изпреварила но пътя? Ами ако още не е пристигнал? Тогава той може всеки миг да пристигне и да я завари тука!

Тя се уплаши! Ами какво ще каже, като я види? Каквото иска да каже, но тя ще го чака! Само че не е ли неудобно тук пред входа? Юлия се огледа. Още при миналите идвания тя беше видяла, че точно срещу зданието има малка старинна къща с изглед на миниатюрен замък — с високи тесни колони пред масивния дъбов вход, с масивни фронтони над прозорците, със скулптурни фигурки под покрива. От входа към двора водеха много широки, бели каменни стъпала, които почти се сливаха с тревата в двора. Самият двор бе отделен от улицата с ниска зидана ограда, с решетка по цялото протежение от ковано желязо. Къщата изглеждаше занемарена, фасадата и бе изранена от недалечна експлозия на самолетна бомба през войната, красивата желязна врата към улицата бе килната на една страна и оставена непоправена. Без повече да мисли, Юлия се промъкна в двора, тихо си проправи път между гъстите храсти, след това се изправи със затаен дъх до оградата. От това място не беше никак трудно да се наблюдава и улицата, и насрещната къща.

Юлия внимателно се огледа. По улицата все още не се мяркашеникакъв човек, прозорците на апартамента, в който се криеха бандитите, бяха тъмни, плътно затворени и все така облепени със стари вестници, Юлия въздъхна горчиво и зачака.