Следите остават

РАЗПИТ

Запасният майор от царската армия Крум Пешев бе дежурен в апартамента на инженер Дончев между единадесет и три часа. Според всекидневното разписание той бе длъжен точно в един и тридесет през нощта да влезе в радиовръзка със задграничната централа, да предаде сведенията и да приеме текущите заповеди и разпореждания. Майорът бе около 45—годишен, висок, мършав, но с месест, в двойни размери нос, вече доста зачервен от злоупотреба със силни спиртни напитки. Коравото му, набраздено с дълбоки бръчки лице, доста неудобно за бръснене, бе обрасло в десетдневна брада, късите му подстригани мустаци се бяха вече слели с околната косматост. В първите десетина дни на своето доброволно затворничество бившият царски офицер се бръснеше по навик всеки ден, но след това безделието, скуката, примесена с всекидневния страх да не бъдат разкрити, както и горчивата безнадежност и непрекъснатото пиянство, бяха убили у него тая привичка на цивилизацията. Точно в един и двадесет майорът стана от широкото тапицирано кресло, в което полулежеше и за да не заспи, сръбваше от време на време отмерена глътка силен коняк. Стаята беше съвсем тъмна, а през вратата на отворената спалня долиташе неспокойното басово хъркане на двамата му другари. Радиопредавателят беше в банята. Доста широчкото, облицовано в бели порцеланови плочки помещение имаше само едно съвсем тясно прозорче, което бе така грижливо облепено с вестници и черна хартия, че нито лъч светлинка не можеше да се види отвън. През нощта те палеха електричество само в банята, там работеха нощем и с радиопредавателя. До самото предаване имаше още десет минути, но майорът искаше да послуша малко музика, която нямаше опасност да бъде чута от други хора, тъй като я приемаше с радиослушалките. Той въздъхна, почеса небрежно разголените си гърди и като взе шишето с коняк, бавно се упъти нататък.

За да отиде в банята, майорът трябваше да мине през малкото входно антренце. Като се изравни с вратата, той спря по навик и се заслуша. Стълбището беше съвсем тихо, не се чуваше никакъв звук. Макар на вратата да нямаше шпионка, той знаеше, че то е тъмно, тъй като в долната част на вратата не се виждаше обикновената светли ивица, когато навън горяха лампите. Майорът се ослушваше, без особено да внимава, без нищо да мисли или чака, без чувство за опасност, той се ослушваше просто по навик.

В тоя миг внезапно се появи светлата ивица на вратата — навън лампите бяха запалени. Поради това че не беше се чуло обикновеното протяжно скърцане на долната външна врата, майорът ни най-малко не се обезпокои. По всяка вероятност някой се готвеше да излезе от кооперацията, а не да влезе. Все пак той остана да чака. За него вече не беше никаква трудност Да отличава тежките стъпки на мъжете от бързото чатка не на женските токчета или леките, почти безшумни стъпки на децата. Денем звуците по-мъчно се различаваха, но нощем те се чуваха с необикновена яснота и отчетливост, така че той безпогрешно ги чуваше, независимо от това, дали бяха в партера, или на най-горния етаж.

Но тоя път не се чуха никакви стъпки. Малко учуден, макар и никак необезпокоен, той се заслуша. Нищо! И освен това никакъв глас, никакво хлопване на врата! Какво можеше да значи такова безсмислено среднощно запалване на лампите? Повече заинтригуван, отколкото разтревожен, майорът се долепи до стената, съвсем близо до заключената врата.

И точно в тоя миг той по-скоро почувствува, отколкото разбра, че навън пред вратата стои човек. Стори му се, че чува едва доловимо шумолене на гумени обувки, ускорено дишане, лек металичен шум. Майорът инстинктивно бръкна в джоба на панталона за пистолета си и целият изпълнен с безпомощна злоба, разбра, че го е забравил на нощната масичка. Сега какво да прави? Да се върне безшумно обратно и да го вземе? Не, няма време за това! В тия решителни мигове умът му трескаво работеше и не работеше зле. Кой може да бъде пред вратата? Представители на властта ли, които са дошли да го арестуват? Съвсем невероятно! Те биха дошли цяла група наведнъж и след това, без да се плашат, че ще вдигнат шум, и без да висят пред вратата, незабавно биха блокирали целия етаж. Тогава кой? Може би някой случаен гост на кооперацията, който търси някого и сега е спрял, за да прочете табелката!

Внезапно в ключалката зашумоля ключ. Това бе така неочаквано и необяснимо, че за миг бандитът се забърка. Дали не е Тороманов? Не, той днес няма да идва. Но и човек на Държавна сигурност не може да бъде — не би се пъхал той сам като сляп в опасната квартира! Изведнъж през ума ми мина — крадец! Не може да бъде друго — крадец! Добрал се е изглежда по някакъв начин до ключа и сега е решил да се възползува от отсъствието на домакините! Бившият майор бързо съобрази — най-добре ще бъде да го дочака да влезе вътре и след туй да го пипне!

Ключалката сухо и рязко щракна в дълбоката тишина. Ето, след малко вратата ще се отвори! Ако не беше забравил пистолета си, щеше да бъде за него детска играчка да хлопне неканения пришелец по главата и да го лиши от съзнание. Не може ли да свърши тая работа дебелото конячено шише? Той се опита да го залови по-здраво и съвсем неочаквано то се изплъзна от ръката му и с оглушителен трясък се разби в земята.

Майорът се вцепени за миг от смайване. Без да мисли, той знаеше, че уплашен от звъна, крадецът навън щеше да хукне по стълбите. Майорът светкавично отвори вратата, готов да сграбчи за гърлото неочаквания пришелец и отново едва ли не замръзна на мястото си от смайване. На слабата нощна светлина на стълбището се открояваше едва—едва слабичка фигура на момче. Без да мисли повече, майорът го грабна със страшна сила и вмъкна в антрето.

Щом лампата светна, той се взря алчно в лицето му. Беше обикновено момче, добре облечено, е хубаво лице и което беше най-чудното, тъмните му очи не гледаха с ужас, а някак рязко и с омраза.

— Само да шукнеш — изшептя майорът, — и ще ти откъсна главата като на врабче.

— Бандит! — каза глухо и с гняв момчето. Майорът едва ли не подскочи от изненада. Видиш ли го ти — малък нощен крадец, а се нахвърля с обиди върху другите! В тоя момент, разбудени от неочаквания шум, в антрето нахлуха двамата му другари, — и двамата с тежки американски пистолети в ръце. Единият от тях, по гимнастическа фланелки, рус, бял и пълничък, с боси като на жена малки стъпала, смаяно попита:

— Какво става тук?

— Сега ще видим! — каза майорът и внезапно запуши с тежката си ръка устата на момчето. — Дайте нещо да го вържем!

— Какво да ти дам?

— Донеси въжето за пране! Вземи и няколко салфетки!

Русият забърза към кухнята. Другият, с доста грубо лице, силно изгоряло от слънцето, с малки зачервени очи и добре развита атлетическа фигура, без да помръдне от мястото си, гледаше мълчаливо и свирепо момчето.

Здраво свързан, със запушена със салфетка уста, Пешо полулежеше в ъгъла на банята, подпрял само с едното си рамо студената порцеланова стена. Точно под душа бе сложена тясна кухненска масичка, а върху масата някакъв апарат, приличен доста на пишеща машина, за който Пешо се бе досетил, че е радиопредавател. Предположението му веднага се оправда. Брадатият мъж, който го бе заловил, седна пред предавателя и, като наложи слушалките на ушите си, без да се обърне, запита:

— Какво да предам?

Русият диверсант, все още разсъблечен, седеше на ниско плетено столче, поглеждаше от време на време към момчето и замислено пушеше.

— Предай да ни потърсят контролно след тридесет минути! — каза той, без да сваля цигарата от устата си.

Третият диверсант, който стоеше прав до вратата мрачно измърмори:

— Много е…

— След тридесет минути! — равнодушно, но категорично повтори русият. — Казах вече!

Пешо бързо съобрази: този, русият, им е навярно началник! От него трябва най-много да се пази! Пороят от мисли, който бе нахлул в главата му, бе временно подтиснал всякакъв страх. След малко те ще почнат да го разпитват! Какво да им каже? Как да обясни своето идване тук? Какво да измисли за ключа? Понеже не бе очаквал да го заловят тук като някаква мишка, той не бе измислил предварително и никаква приблизително вероятна история, с която сега да ги залъже. Не е ли най-добре изобщо да мълчи и нищо да не отговаря на въпросите им? Пешо чувствуваше, че не е добре! Най-важното в случая бе да приспи у тях всички подозрения за някаква извънредна опасност, да ги залъже и успокои, така че те да останат в апартамента колкото се може по-дълго време! По тоя начин, като забележат утре сутринта неговото отсъствие, другарите му може да се досетят какво се е случило и да му помогнат. Това беше наистина хубаво, но как да ги залъже, как да приспи у тях подозренията, когато всичко в поведението му бе така подозрително? Безброй противоречиви и объркани мисли се въртяха трескаво в главата му, той се залавяше за някоя от тях и веднага разбираше, че лъжата е плитка и неубедителна, че с нея още повече ще усили подозренията. Въпреки тежкото положение той не се отчайваше, продължаваше настойчиво да търси и усещаше, че просто му се завиваше свят от всичките тия противоречиви и объркани мисли.

Заедно с това Пешо чувствуваше, че в гърдите му се надига тежко, горчиво чувство на разочарование, премазващо угризение на съвестта! Ето — той е виновен за всичко! Ако бандитите се уплашат и избягат — той ще бъде виновен! Ако извършат нови пакости и престъпления — той ще бъде виновен, сякаш сам ги е извършил! Ако утре всички заплюят и него, и другарите му — пак той ще бъде виновен!

И изведнъж една нова мисъл мина през главата му: ами ако го убият! Навярно те ще разберат, че е опасно да стоят повече в тая квартира и ще побягнат! Нима ще го вземат със себе си? Невъзможно — как ще го влачат такъв опакован из улиците! Да го оставят тук жив и здрав? Също невъзможно! Та той ги е видял, вече ги познава, знае какво вършат! Биха ли оставили жив такъв опасен свидетел? Пешо усети как ледени тръпки минаха през тялото му и здраво стисна устни! Нищо, нека го убият, той си заслужава това! Само така той ще може да изкупи тежката си вина, не — тежкото си престъпление! Само така или като се държи геройски — като истински мъж, така както се е държал неговият баща при изтезанията в полицията! Пешо неведнъж бе слушал неговите разкази за тия изтезания, бе се възхищавал тайно от героизма му да мълчи и да не издава конспирацията, бе съжалявал горчиво, че никога няма да му се случи да преживее такива неща. Ето — сега щеше да му се случи!

Но да не мисли за тия неща! Да мисли за другото — за това, което след малко ще искат да узнаят от него! Облицованата в бели порцеланови плочки баня блестеше от силната електрическа светлина, която просто режеше очите му, на масичката монотонно потракваше предавателят с наведената над него едра, рошава глава на диверсанта. Русият мъж седеше все така неподвижно на своето ниско столче, мълчеше, пушеше бавно и само от време на време помръдваше белите безкосмени пръсти на краката си. Беше и тихо и страшно, сините лентички дим плавно се носеха из тясното помещение и на Пешо, кой знае защо, в тоя миг му се струваше, че това не е просто дим, а жива и осезаема смъртна опасност, която висеше над главата му.

Изведнъж го обзе страх, но той бързо го подтисна и още по-здраво слепи устните си.

Готово! каза майорът и свали бавно слушалките си. Погледът му се спря мрачно върху момчето. — Е, кукличке, какво ще правим сега с тебе?

— Ти мълчи! — малко сухо го прекъсна русият. — Развържи му устата!

— Канарчето може да пропее! — недоволно измърмори брадатият, но стана от мястото си.

Русият се наведе напред от като впи студените си сини очи в очите на момчето, тихо и някак сдържано меко каза:

— Слушай, малкият, само ако шукнеш — и с тебе е свършено! Разбра ли?

Но Пешо нямаше възможност да му отвърне нищо. Русият помълча малко и добави:

— Такова ни е положението — милост няма да има? Кой знае защо, престорената копринена мекота в гласа на диверсанта в тоя миг напомни на Пешо за Тороманов. Брадатият небрежно свали от устата му салфетката и като почеса небръснатата си брада, отново се върна на мястото си. Русият не отмахваше погледа си от Пешо и синината в очите му сякаш още повече се сгъсти и изстина.

— Предупреждавам те да говориш само истината! — продължи русият. — Ако ни излъжеш и за най-дребната работа, жестоко ще си платиш! Това ясно ли е?

— Ясно е! — отвърна с привидно покорен глас Пешо.

— Добре, радвам се, много се радвам, че се разбираме — продължи все така меко, почти ласкаво русият и пълничките му устни се разтегнаха в широка изкуствена усмивка. — Кажи най-напред как се казваш!

Пешо знаеше, че тук не бива да лъже. На кухненската масичка заедно с ключовете, няколко лимонадени топчета, един стар пирон и парче гума лежеше и неговата ученическа карта. Без да мигне, той каза името си.

— Така! — кимна приятелски русият, после внезапно запита: — Ами тия ключове откъде ги имаш?

— Имам ги! — упорито и малко намръщено отвърна Пешо.

— Запитах те — откъде ги имаш? Кой ти ги е дал?

— Никой не ми ги е дал!

На гладкото бяло чело на диверсанта се появи дълбока напречна бръчка.

— Как тъй никой?

— Ами че… никой! Аз си ги имам отдавна!

— Откъде? Просто ги намери на улицата, така ли?

— Не… Ние живеехме по-рано в тоя апартамент… та оттам… Ключовете просто си останаха у нас…

Русият се замисли, но само за кратък миг.

— Да кажем, че това е вярно! — поклати той бавно глава. — Е, добре — какво търсиш ти посред нощ в чужда къща?

— Имах си една… една работа…

— Интересно да чуем каква?

— Амии… как да ви кажа… аз бях си скрил едни въдички… Още като живеехме тука!

— Въдички ли?

— Да, въдички… Освен това една макара и влакна за въдичките… Понеже ще ходим утре на Искъра, та… трябваше да си ги взема!

— Добре де, как ще ги вземеш? Нали в къщата живеят хора? Нали те ще те усетят?

— Аз мислех, че инженерът е заминал за курорт — отвърна Пешо веднага. — Мислех, че в апартамента няма никой!.

— Тъй! А кой ти каза, че няма никой?

— Едно момиченце… Тука живее, в тая кооперация…

— Как се казва това момиченце?

— То се казва… не, няма да ви кажа как се казва!

— — Защо така?

— Така! Може да му направите нещо!

— Ууу, кавалер! — тоя път непринудено се усмихна русият. — Ако поискам, ще ми кажеш всичко като поп… ще кажеш и майчиното си мляко!

— Няма да кажа! — мрачно и решително заяви Пешо. — Тъй си мислите — че ще кажа!

Отново на гладкото чело на диверсанта се появи дълбока бръчка, но след миг устните му се разтегнаха от широката механична усмивка, с която бе водил разпита досега.

— Добре де, засега няма да спорим по тоя въпрос! И тъй ти идваш тука да вземеш своите въдички… Къде са те?

Аз си ги бях скрил на едно… едно тайно място.

— А къде именно? В килера…

— Добре кажи ми къде се намира тоя килер? Откъде се влиза в него?

— В килера се влиза от кухнята…

— Ами има ли в килера прозорец? — Има… т.е.… няма, не, няма!

— Такааа… Кажи тогава колко стаи има в апартамента, как са разположени?

Тоя въпрос не беше изненада за Пешо. Той бе видял апартамента на Живка и предполагаше, че апартаментът на инженера ще има горе—долу същото разположение.

— Апартаментът ли? — попита уж нехайно той. — Ами че има най-напред един голям хол с прозорци към улицата… От хола през една голяма двукрила врата се влиза в кабинета.

— Каква точно?

— Такава една — стъклена, влиза в стените… Срещу тая врата има друга, обикновена, от която се влиза в спалнята!

Русият замълча, после притегли столчето си съвсем близо до Пешо. Момчето, което го следеше непрегнато, не можа да забележи в израза му нищо особено.

— Погледни ме в очите! — каза русият с променен, малко остър и писклив глас. — Право в очите ме погледни!

Пешо отправи към него като хипнотизиран погледа си.

— Така!… Ето, малкият, аз ще ти кажа, че ти си един безсрамен лъжец! Както ме гледаш в очите, тъй лъжеш!

— Не лъжа! — каза Пешо глухо.

— Лъжеш!

— Не лъжа!

Във въздуха ненадейно префуча малката бяла ръка на диверсанта, плесникът остро и шумно падна върху бузата на Пешо. Момчето удари силно главата си в плочките и почувствува като че ли нещо потече по ударената буза — може би кръв или пот.

— Не смей да биеш! — с дълбока яростна омраза промълви Пешо. — Ще платиш скъпо за това!

— Ще те смачкам от бой, лъжец такъв! — изшиптя злобно русият.

— Не лъжа!

— Лъжеш! Ще ти докажа веднага, че лъжеш! Първо — в апартамента няма никакъв килер! И второ — освен хола има не две стаи, а една и никаква стъклена врата!

— Може да съм забравил! — отвърна глухо Пешо.

— Как може да забравиш къде си живял?

— Може — Живяхме тук много отдавна, забравил съм…

— Колко отдавна?

— Ами… — трябва да има вече Десетина години!

— Десетина години! — злобно повтори русият:

А сега колко си?

— Сега съм дванадесет.

— Ясно!… — диверсантът го погледна подигравателно. — Та ти тогава си бил истински вундеркинд! Просто… чудо на природата!

Пешо не разбра подигравката.

— Да, да! — поклати глава русият. — На двегодишна възраст ти си играл с въдички, дори си ги крил в несъществуващи килери! Браво на тебе!

Пешо почувствува как сърцето застина в гърдите му. Ето — оплете се сам в лъжите, си, не можа да издържи, Като не знаеше какво да отвърне, той намръщено замълча.

— Слушай сега внимателно какво ще ти кажа! — поде отново русият диверсант. — Досега ти непрекъснато ни лъжеше! Давам ти една минута срок, за да си помислиш и ни кажеш истината доброволно! Не я ли кажеш, имаме много—начини да те накараме да говориш насила! Само че никак няма да ти бъде лесно, предупреждавам те!

Той замлъкна и взря поглед в хубавия си златен часовник. Пешо отново трескаво замисли. Да измисли за тая къса минута нова лъжа му се стори в тоя миг и невъзможно, и противно. Така или иначе — щяха да го забъркат с много въпроси и щяха да разберат, че ги лъже! Тогава да им каже истината? Никога! Пешо изведнъж почувствува такава смелост и решителност, че веднага разбра — никога! Каквото и да правят, както и да го Мъчат, той няма да им каже истината! Така е правил някога неговият баща, така ще—направи и той! Каквото и да стане, каквото и да направят с него, той ще мълчи и макар да не е голям човек, а момче — няма да падне, в никакъв случай няма да падне по-ниско от баща си!

— Готово! — каза русият диверсант. — Времето мина! Ще говориш ли?

— Няма да говоря! — каза рязко Пешо и очите му сякаш засияха от решителност хубавото му мургаво лице стана и по-хубаво, и по-светло.

Тоя вдъхновен израз не се изплъзна от внимателно наблюдаващото око на русия диверсант и той учудено попита:

— А защо, моля ти се? Какво толкова нещо… чудно и страшно има в такава проста работа! Защо не искаш да говориш?

— Ей така! — упорито и мрачно отвърна Пешо.

— Но защо така?

— Защото изобщо не искам да говоря с… предатели!

За пръв път русият диверсант трепна и погледна сериозно и втренчено момчето. Пешо веднага разбра, че е сбъркал, че им е подсказал това, което знаеше и не биваше да казва.

— Интересно! — измърмори русият злобно. — А защо трябва да бъдем предатели?

— Какво правите тук с тоя апарат! — Пешо посочи с глава предавателя. — С кого имате връзка?

— Тъй! Значи, ти не искаш да говориш?

— Не искам!

— Тогава ще проговориш насила! — каза русият и се обърна към вратата. — Донеси ми шнура на котлона!

Диверсантът с грубото лице излезе мълчаливо и скоро се върна с електрическия шнур. По светналите му очи можеше да се познае, че той се е досетил какво са намислили да правят с момчето…

Русият диверсант скъса долния контакт на шнура, отдели жичките, после втъкна другия край на шнура в един контакт точно над главата на момчето.

— — Ясно ли ти е? — попита той тихо, като погледна Със студен змийски поглед момчето.

— Не ми е ясно! — отвърна глухо Пешо, макар да се беше досетил!

— Сега ще разбереш! Електрическият ток спокойно може да убие възрастен човек, та камо ли момче като тебе! Е, ще те поопърлим!

Ти какво ще кажеш за тая работа? Не е ли по-хубаво да си кажеш всичко доброволно?

— Няма какво да казвам! — отвърна Пешо и очите му отново засияха.

— Добре, ще вадим! Ето само за опит!

Русият бързо докосна ръката на Пешо с оголените жици. Електрическата искра разтърси слабичкото тяло на момчето, то слабо извика. — Ще говориш ли?

— Не!

Лицето на момчето отново стана гордо и светло, каквото, е било навярно лицето на неговия баща, когато са го изтезавали в полицията.

— Вържете му устата! — каза решително русият. — На него и без това не му трябва!

Диверсантът с грубото лице се наведе над Пешо и бързо му завърза устата.

След пет минути и тримата диверсанти седяха около ниската кръгла маса в хола. Стаята бе съвсем тъмна, защото се бояха да запалят електричеството и макар да бяха съвсем близо един до друг, те не можеха да видят дори лицата си, които сега бяха вече наистина мрачни и разтревожени. Майорът беше съвсем изтрезнял, диверсантът с грубото лице неспокойно сумтеше. Само русият изглежда бе запазил напълно присъствието на духа.

— Ясно е, момчето няма да проговори! — каза той тихо и като че ли замислено. — Това екзалтирано типче е навярно от комунистическо семейство, здравата се е нагълтало с разни „Млади гвардия“…

— Ти го остави на мен — каза майорът, — пък ще видим…

— Няма време, пък и няма смисъл! Не вярвам да научим нещо особено!

Според мене това е някаква момчешка история, иначе досега органите на Държавна сигурност да са ни пипнали…

Тая възможност беше толкова страшна, че за момент и тримата замълчаха.

— За нас има само един важен въпрос! — продължи русият с понижен глас. — Момчето само ли е действало, или с помощници! Явно е обаче, че не са казвали нищо на милицията, иначе момчето нямаше да бъде сега само! Тогава най-късно утре ще разберат, че тяхното приятелче е изчезнало и тоя път ще довтасат не сами!

— Ами да не довтасат нощес? — обади се мрачно майорът.

— Нали казваш, че вратата на входа е заключена?

— Заключена е…

— Не би я заключил, ако навън го чакаше някакъв помощник.

— То не се знае!

— Вярно е, че не се знае. Така или иначе — ние трябва веднага да офейкаме! Аз ще се обадя веднага на Б8, ще предупредим и Тороманов! След половин час нас не трябва да ни има вече тука!

— А какво ще правим с момчето?

— Ще го оставим тук вързано.

— Глупости! — обади се диверсантът с грубото лице. — Най-добре е, преди да тръгнем да го пречукаме.

— Защо да го пречукваме?

— Как защо? Ами, че мръсничето знае вече всичко! Знае за предавателя, разучило е добре мутрите ни!

Русият диверсант сам знаеше това по-добре от него, и все пак беше решително против убийство. Цялата работа беше в това, че двамата му помощници имаха тежки присъди от местната власт. За тях нямаше вече път назад. Неговото лично положение обаче не беше така безнадеждно. Дори да го заловяха, той щеше да се отърве с някоя така или иначе поносима присъда, докато убийството на момчето щеше да го изпрати направо на бесилото. Но можеше ли да им каже това? Не можеше! От друга страна, вярата му в добрия изход на цялото предприятие след дългото доброволно затворничество в апартамента на инженера бе вече силно намаляла.

— Не съм съгласен да го убиваме! — каза той решително.

— Не бива да забравяме, че тук ние имаме не само подривни задачи, но и политически! Ако убием момчето, тяхната пропаганда ще — използува това, за да настрои против нас целия народ!

Как си мислите вие това — зверски убито момче! Ами нали и най-простият зарзаватчия ще настръхне! Не, не съм съгласен!

— А съгласен ли си сами да си сложим врата на дръвника? — сърдито избоботи диверсантът с грубото лице. — На това пък аз не съм съгласен.

— Нито пък аз! — добави сухо майорът.

Русият диверсант погледна часовника си със светещия циферблат и се обърна към майора:

— Ти върви веднага на предавателя! След малко ще те търсят!

Майорът бързо стана от мястото си.

— Какво да предам?

— Предай, че групата поради непредвидени обстоятелства ще замине за обект 14 тая нощ, вместо утре през нощта. И като помълча един миг, обърна се към диверсанта с грубото лице:

— Върви и ти да му помогнеш с шифъра! Аз ще се свържа веднага с Б8 и ще уредя нашето заминаване!

Двамата диверсанти станаха от местата си и обзети от тревожно нетърпение, бързо се упътиха към банята. Русият мъж постоя още половин минута на мястото си, после едва чуто въздъхна и тръгна към телефона. Непредвидените събития въпреки привидното му спокойствие се бяха отразили зле на неговото самочувствие.