Следите остават

ЮЛИЯ ДЕЙСТВУВА

Мъчително и страшно беше за Юлия да чака в запустелия двор. Скрита между храсталаците, тя потреперваше от среднощната хладина и от лошите мисли, които преминаваха през ума и. Понякога някоя птица изпърхваше между тъмните клони на дърветата, понякога котка скачаше внезапно върху перваза на оградата и Юлия замираше уплашена на мястото си. Но в тия минути повече от всичко друго тя се страхуваше за своя малък приятел, който така странно бе изчезнал в голямата бяла къща. Какво се бе случило с него? Защо не излизаше? Макар да и бе съвсем трудно в тия страшни минути да мисли спокойно, тя разбираше, че няма никакви разумни причини да се бави дълго вътре. Колко време е нужно, за да провери дали ключът отваря вратата? Сигурно не повече от пет минути. Досега бяха минали много пъти по пет минути, а от него нямаше никаква следа.

Къде изчезна той? Жив ли беше или му се бе случило вече някакво непоправимо нещастие?

Разкъсвана от противоречиви мисли, тя чакаше зад оградката и не сваляше поглед от входната врата. Ами сигурно ли е, че е влязъл наистина в къщата! Не може да бъде сигурно, тя не го е видяла! Но къде може да отиде той в късния нощен час? Дали не му е дошло на ума да извести незабавно милицията — още тая нощ да я извести предвид някаква опасност? И това беше възможно, но тя не вярваше. Тя чувствуваше, че той е вътре — в голямата бяла къща, и тръпнеше от страх! Какво му се е случило, защо не излиза?

Най-после Юлия разбра, че е опасно и безсмислено да чака повече тука. Ако с него се е случило нещастие, тя е длъжна да му помогне, да го спаси! Макар да разбра ясно това, все пак и беше необяснимо трудно да се откъсне от мястото си. Струваше и се, че щом тръгне нанякъде, там горе ще се случи някакво невъзвратимо страшно нещастие, което вече никой няма да може да поправи. Да, по-хубаво е веднага да изтича в милицията, да предупреди, да извика помощ, но въпреки това нямаше воля да помръдне от мястото си и да свали поглед от неподвижната врата!

Така измина още четвърт час. Най-после, като напрегна цялата си воля, тя бавно излезе от дворчето. Вратата беше все така неподвижна, прозорците на инженера все така тъмни. Но къде да търси помощ? Къде има милиционерски участък? Внезапно тя си припомни, че момчетата се готвеха да отидат в Министерството на вътрешните работи. Там сигурно има дежурен началник — бе казал някой. Добре, ще отиде там. Юлия знаеше къде се намира грамадното масивно здание на Министерството, но сега и беше трудно да се ориентира. Излезе на трамвайната линия, огледа се на всички страни и разбра: ще върви все по линията и ще стигне до една малка градина — там насреща е самото Министерство.

Докато бързаше с все сила по безлюдната улица, задухаха къси вихрушки, из въздуха се понесоха парчета хартия. След малко закапаха и самотни едри капки дъжд, но скоро престана. След четвърт час Юлия пристигна до градинката и като зави на ъгъла, срещу нея изникна грамадната каменна фасада на Министерството. На две места светеха прозорци и Юлия окуражена забърза нататък.

Като пристигна пред зданието, тя смутено спря. На коя врата да отиде, кому да позвъни? Имаше нещо трогателно в среднощната картина — мрак, ветрове и тя съвсем самичка, дребничка и безпомощна срещу грамадния тежък масив на Министерството, вдигнала високо срещу прозорците малкото си носле, с развяна от вихрушките руса косица. Кому да позвъни, кого да извика?

Внезапно тя трепна. В сянката на зданието се размърда човешка фигура и като излезе на светлото, Юлия видя, че това е войник — сериозен, дори намръщен, с автомат на гърдите.

— Какво чакаш тук, момиченце? — попита той строго.

— Другарю войник — започна бързо и задъхано Юлия, — трябва веднага да говоря с най-важния началник!

— Какъв началник?

— Дежурният! — досети се тя.

— Тук няма началници! — малко сърдито отвърна войникът. — Хайде върви си! Как може деца да скитат посред нощ!

— Ама, другарю войник — бързо и отчаяно зашепна Юлия, — диверсанти, другарю войник, заловиха Пешо!

— Какъв е тоя Пешо?

— Пешо е момче! Диверсантите го заловиха и го затвориха в една… стая!

Без да иска, войникът се усмихна. Сънувало ли е нещо това дете, или пък е чело до късна нощ някаква книга. Нямат си диверсантите работа, ловят деца и ги затварят в стаи! Ама пък какви са тия родители, които не си пазят децата! Може ли такова нещо!

— Слушай, момиченце, веднага да си отидеш в къщи! — каза строго войникът. — Чуваш ли, хайде тръгвай!

— Ама моля ти се, другарю войник! — отчаяно изхлипа Юлия. — Моля ти се, те ще убият Пешо.

— Нямам право да приказвам с тебе! — каза войникът. — Аз съм на пост! Хайде, върви!

— Ама как!… Те нали…

— Върви, върви… Ако има нещо, нека дойде баща ти! Войникът се обърна и тръгна към мястото си. Подкованите му обуща звънтяха по тротоара, върхът на автомата светна, преди да изчезне в сянката. След дългочасовото напрежение Юлия усети как всичко в нея се сломи, тя наведе глава и като заплака с едри горещи сълзи, тръгна надолу по улицата. Полковник Филипов седеше сам в кабинета си, вдълбочен над папка със сведения, преписки и документи. Не му се случваше за пръв път да закъснява толкова много — за него през последните години това бе станало почти всекидневна практика. През тия години враговете на републиката бяха рязко засилили своята дейност, по всички начини се мъчеха да смутят свободния и щастлив живот. Те изпращаха диверсанти през съседните капиталистически страни, хвърляха пи със самолети в слабо населени райони, вербуваха между останките на разгромената господарска класа вредители и шпиони, провокатори и убийци. Голяма част от тая пъплеща към сърцето на родината паплач попадаше в ръцете на пограничната стража, но все пак мнозина се промъкваха безнаказано до големите градове и до жизнените центрове на страната. Те бяха не само най-щастливите, те бяха най-опитните и, разбира се — най-опасните. Те имаха възможност да пакостят и пакостяха. Срещу тях трябваше да се бори денонощно — без никакъв отдих, без нито за секунда да изпуска нишките, които държеше в ръцете си. Най-после полковникът вдигна глава от книжата.

Лицето му бе широко, тъмно и кораво — много бури го бяха плискали, много ветрове вели, много студове го бяха смразявали през тежките години на германската окупация. В тия години той бе познал и глада, и суровата болка на раните, и безпощадната жестокост на враговете. Широкото му светло, добродушно лице бе станало кораво и тъмно, очите му бяха добили суров стоманен отблясък, но въпреки това по сърце той си бе останал почти такъв, какъвто бе и през младежките години. Това особено личеше, когато се усмихваше — широка добродушна усмивка, която почти скриваше очите му и в такива моменти човек мъчно би познал в него ръководителя на службата, от която трепереха цяла армия врагове.

Но сега полковникът не се усмихваше. Погледът му бе добил отново своя стоманен отблясък, макар умората да бе покрила със ситни гънчици слепите му очи. Няколко диверсантски групи пълзяха из страната, в тъмните нощи писукаше вражеска радиопредавателна станция, но въпреки всички усилия неговите хора не можеха да я разкрият. Тя работеше доста ловко, сменяше умело дължината на вълните и часовете на предаванията, които се извършваха на такива интервали, че не беше възможно да я засекат. Какво да се направи? Натоварената с нейното издирване група работеше под крайно напрежение, но все още нямаше никакъв резултат.

Някъде в далечината извънтя гръм. Дали нямаше да завали? Полковникът стана и отвори прозореца. По небето бягаха ниски разпокъсани облаци, но дъжд все още не валеше и може би нямаше да завали, тъй като духаше силен вятър. Той погледна надолу към тротоара и учудено повдигна вежди. Малко момиченце говореше нещо с часовия, очевидно го молеше и настояваше за някаква работа, но войникът упорствуваше. Той дочу само високо изговореното „върви, върви!“, после момиченцето тръгна и горчиво заплака. Полковникът смаяно се почела. Това пък какво е? Гледката на разплаканото момиченце сякаш го бодна в сърцето. Той го проследи за известно време, неочаквано развълнуван — такова мъничко и безпомощно бе то, погледнато от височината — после бързо посегна към телефона и взе номера на караулното помещение.

— Караулният началник ли е? — попита той строго — Веднага доведете при мен момиченцето, което говореше с часовия на втори пост! Бързо, за да не го изпуснете!

Полковникът остави телефона и отново погледна през прозореца. Улицата беше пуста, момиченцето бе навярно завило на близкия ъгъл. „Ще го намерят!“ — реши той успокоен и отново седна на мястото си. Макар да му се искаше да продължи работата си, умът му се разсейваше, образът на самотното плачещо момиченце натрапчиво го преследваше.

Най-после на вратата се почука и влезе дежурният офицер. Със себе си той водеше същото момиченце, но тоя път то не плачеше, цялото му лице сякаш бе озарено от радостна надежда. Полковникът бързо стана, поднесе му стол щом останаха сами, с решителен жест отвори чекмеджето на бюрото си. Там вътре той държеше винаги пакетче с ментови бонбони, които употребяваше, за да намали пушенето. Бонбоните бяха на мястото си, но полковникът, още щом ги погледна, се разколеба: нещо в самия вид на момиченцето, в трескавия му поглед, в чудното озарение на хубавото му личице като че ли само подсказваше, че тук бонбоните няма да бъдат на място.

— Е? — попита той дружелюбно. — Кажи сега, момиченце, какво се е случило?

— Другарю началник. — започна Юлия и горещо, и умолително, — побързайте, другарю началник, диверсантите заловиха Пешо.

Тия думи смутиха дори полковника — той не очакваше такова остро начало.

— Спокойно, момиченце, какви диверсанти и какъв Пешо?

— Ние, другарю началник, открихме случайно едни диверсанти…

— Кои вие?

— Ние — децата!

— Добре, добре, започни отначало.

Юлия започна отначало. Разказът и беше несвързан, доста забъркан, но полковникът, който слушаше с напрегнато внимание, разбираше всичко и чувствуваше, че му говорят истини, а не детски измислици. Макар да беше дълбоко удивен и дори поразен от цялата тая история, от рядката интелигентност и находчивост на незнайните си помощници, лицето му си оставаше сдържано, погледът спокоен, сякаш нищо особено не беше случило, сякаш му разказваха обикновена улична историйка. Но когато Юлия стигна до случката с електромера и тайнствените въртения на кръгчето той трепна, зададе няколко допълнителни въпроса и взе телефона. Първата му работа бе да приведе в бойна готовност дежурното отделение, след тава се свърза с гаража и даде няколко допълнителни заповеди. Когато остави слушалката, лицето му изглеждаше леко зачервено, в очите му се бе появил огнец.

— После какво стана? — попита той заинтересуван. — Само че по-накратко!

Сама Юлия чувствуваше, че трябва да се бърза с разказа. Щом завърши, полковникът взе отново слушалката и потърси телефониста.

— Свържете ме веднага с Кирил Андреев, звънете, докато отговори!

Той познаваше добре бащата на Пешо, бяха лежали известно време заедно в Сливенския затвор. Докато задаваше някои допълнителни въпроси на Юлия, очите на момиченцето станаха отново тревожни, след това почти уплашени.

— Трябва да ходим, другарю началник! — каза тя умолително. — Може да го убият!

В тоя миг телефонът иззвъня, полковникът вдигна слушалката.

— Ти ли си, Андреев? — попита той спокойно. — Тук полковник Филипов! Слушай, един бърз въпрос и искам от теб бърз отговор: твоят син Пешо у вас ли е, спи ли в леглото си?

— Разбира се че е у дома! — отвърна учудено сънливият глас.

— От теб се иска да провериш!

— Но що за глупости?

— Провери, провери! Нямам време за губене!

Юлия чакаше напрегнато. Полковникът, без да сваля слушалката от ухото си, я погледна леко усмихнат и окуражително, сякаш искаше да каже: „Сега, сега! Веднага, щом ни отговори, и тръгваме!“

Не беше нужно да чакат дълго — полковникът трепна и се заслуша.

— Да, кажи! Така ли? — попита той с напрегнато лице. — Не бой се, няма нищо опасно! Няма, казвам ти, за какви нещастия дрънкаш! Не, не мога сега! Не мога, бързам! Чакай при телефона, след малко ще ти се обадя!

Юлия не знаеше как се казва улицата, на която живееха диверсантите, и стана нужда да я вземат със себе си. Две мощни коли полетяха по пустите улици, които бяха станали малко хлъзгави, защото докато Юлия беше в Министерството, навън бе превалял краткотраен дъждец. Скоро те пристигнаха на улицата и спряха край къщата. От голямата кола излязоха цяла група хора, които веднага се пръснаха на всички посоки, сякаш потънаха в земята. Полковник Филипов се обърна към Юлия.

— Ти ще почакаш тука! — каза той ласкаво. — След малко ще ти доведа твоя приятел!

— Нека дойда и аз! — каза умолително Юлия. Полковникът се усмихна.

— Ами ако почнат да стрелят?

Когато Юлия остана самичка, отново я обзе вледеняващ страх. Наистина ли ще стрелят? Какво ще стане в тая стрелба с Пешо? Тя искаше да извика, но полковникът беше вече отминал. През стъклото на колата Юлия видя, че прозорците на партерния етаж светнаха, подаде се млад мъж по пижама, с когото хората на полковник Филипов нещо заговориха. Юлия знаеше, че това е художникът, от когото трябваше да вземат ключа за уличната врата на кооперацията.

Полковник Филипов сам се изкачи по стълбището заедно със своите хора. Както винаги при подобни случаи той беше спокоен и сигурен в успеха си. Ако бандитите бяха още вътре, те нямаше да му убягнат. Те надали щяха да окажат и някаква съпротива. Винаги, когато почувствуваха над главите си желязната ръка на народната власт, бандитите ставаха меки като восък, губеха самообладание, бързо капитулираха. Макар полковникът никога да не подценяваше враговете си—, макар да воюваше с тях с пълно напрежение, все пак в себе си той ги презираше и често нехаеше срещу опасностите, свързани с живота му.

Групата спря пред вратата на инженера, Филипов позвъня дълго и настойчиво. Всички зачакаха с пръсти на спусъците на пистолетите.

Отвътре никой не отговори! В апартамента владееше мъртва тишина, сякаш там нямаше никой и никой не бе живял там в отсъствието на инженера!

Трябваше да звънят отново и отново.

Никакъв отговор!

Внезапно се отвори съседната врата, на прага се показа възрастен човек по пижама и със сърдито, все още сънливо лице Като видя военните лица, той изведнъж се разсъни, замига смутено срещу тях и забъбри някакви извинения.

— Приберете се в квартирата, гражданино! — каза учтиво полковникът. — Спете спокойно, нищо особено няма да се случи!

Смутеният човечец побърза да се прибере.

— Разбийте вратата! — заповяда спокойно полковникът. — Не можем повече да чакаме!

Полковникът пръв влезе през разбитата врата и веднага завъртя електрическия ключ. Антренцето беше празно, но се намираше в безпорядък, по мозаичния под се търкаляха остатъци от разбита бутилка, миришеше остро и неприятно на непроветрено и на алкохол.

— Коняк! — определи безпогрешно полковник Филипов, макар сам да не пиеше.

В антрето имаше три врати. Дясната беше голяма, почти цялата в матирано стъкло, навярно вратата за апартамента. Вляво вратата беше обикновена, кухненска, също с малко матирано прозорче. Третата врата беше точно срещу входа, доста тясна, цялата бяла и навярно — помисли полковникът — вход за банята. Той реши, че банята ще бъде първото предмостие в чуждия апартамент и решително натисна вратата. Тя се отвори веднага, но той усети, че удари в нещо меко и податливо, сякаш бе блъснала човек.

Полковникът изтръпна. Така би се блъснала вратата, ако зад нея имаше чувал с дрехи или пък човешки труп!

Човешки труп!

Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му гледаха към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.

Само с един жест полковникът свали салфетката и коленичи развълнуван пред момчето.

— Бандитите избягаха — каза съкрушено Пешо. Полковникът веднага разбра какво става в душата на момчето и като се понасили да сподави своето собствено огорчение и разочарование, каза усмихнат:

— Нищо, тоя път няма да избягат далече!

Двама от помощниците му се спуснаха и веднага развързаха момчето.

— Тук в банята имаше радиопредавател! — каза Пешо. — Съвсем малък, можеш да го носиш под мишница.

Полковникът кимна:

— — Това вече разбрах… А отдавна ли избягаха диверсантите?

— Най-малко един час! — отвърна Пешо глухо. Полковникът се замисли за миг, после попита:

— В къщата има ли телефон?

— Не зная, другарю полковник… бил съм само в банята…

— Ела с мен.

Двамата преминаха в хола. Широката, елегантно мебелирана стая бе така разхвърляна, сякаш през нея бе минала бурна лятна вихрушка. Както в антрето тук вонеше нетърпимо на непроветрен въздух, алкохол, непрано бельо. По пода се търкаляха празни бутилки, станиолови обвивки за шоколад, угарки, изпокъсани вестници и повече от всичко друго парчета хляб и салам. Като се огледа, полковник Филипов забеляза телефона и с радост констатира, че не е повреден.

Той отиде до него и започна бързо да набира някакъв номер.

— Другарю полковник, а откъде знаете че съм тука! — запита внезапно Пешо.

— От Юлия… Чакай един момент!

Щом набра номера, от—другата страна незабавно се обадиха, сякаш бяха чакали там с ръка на слушалката.

— Другарят Андреев ли е? — попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. — Моля говорете!

После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.

— Дръж!

Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.

— Татко… — каза той тихо, с прегракнал глас — аз съм.