Случаят Джем

Показания на великия везир Нишанджи Мехмед паша за случилото се между 3 и 5 май 1481 година

Рано призори ме събуди глас. Надигнах се уплашен — не ще будят великия везир за дреболия.

Вече седнал, опитах се да разгледам оня, дето нахълта. В сумрака едва го разпознах: беше един от султановите пейкове.

— Какво има? — попитах. Мехмед хан беше ни навикнал тъкмо на такива ненадейни работи, сякаш сам никога не спеше.

— Паша — отговори ми пейкът, — нощес е починал в бога Мехмед хан.

Мене ми прималя. Всички знаем, че съдбата следва свои пътища и поднася на човека такова, дето най-малко му се ще, но туй беше прекалено: Мехмед хан не би могъл да избере за смъртта си по-несгоден час.

Всичко, което ме тласкаше да извърша това или онова — стореното от мен между 3 и 5 май, — тогава още не беше точна мисъл, камо ли решение. Тогава съобразявах само, че Мехмед хан не е трябвало да умира, че смъртта му ще промени твърде много в моя живот, в живота на всинца ни, на държавата и на света. Този ред още сънени съображения доведе заповедта ми до пейка:

— Млък! Ще мълчиш като гроб! Кой знае за Мехмед хан?

— Аз… и пешкирдарят на султана… — ни жив, ни мъртъв изговори пейкът. Знаеше, че признанието му осъжда двамата тях на смърт.

— Не излизай! — подхвърлих му през рамо. Защото трябваше да наредя за пешкирдаря.

Наредих на Юнус, моя ням, суданеца.

Докато се облека, арапинът се върна с оня. Държеше го за яката.

— Свърши ги веднага тук, в шатрата! Завърни само килима да го не опръскаш! Натикай ги после под миндера ми, ще ги заровиш довечера!

Докато намотая гъжвата си и пристегна колана с оръжието, Юнус свърши двамата и ги подреди, както заповядах.

„Ела!“ — дадох му знак да ме следва.

Помня, изненадах се, че още не е ден. Късото време между вестта на пейка и смъртта му беше ми се сторило часове. Огледах стана. Станът спеше. „Добре, че спи!“ — помислих. Шатрите бяха наклякали една зад друга надалеко, докъдето стигат очи. Двеста хиляди човека — събирани от Сърбия до Персия, кои правоверни, кои не, потеглили по своя воля или насила — бързаха да си отвземат последен час сън преди похода. Да, чуваше се, че ще потеглим тъкмо днес.

Ще ме питате: накъде? Не знам, а явно не знаете и вие — през изтеклите петстотин години не сте успели да научите къде именно е смятал да поведе Завоевателят войските си през онова утро, което не го завари жив. На вас, виждам, ви досажда това бяло петно във вашите познания. А ние бяхме свикнали, неизвестността не ни тревожеше, защото в нея се оправяше великият Мехмед хан II. Човекът, комуто бойното щастие не измени.

„Ела!“ — кимнах повторно на Юнус и се запромъквахме между шатрите. Чувах през платното им как дълбоко и спокойно, на стотици гласове хърка войската. Всичките тия мъже, израсли или побелели в боеве, охотно оставяха съдбата си в ръцете на Завоевателя. А него вече го нямаше.

Не се опитвам да ви обясня какво означаваше за нас смъртта му. Времето на Завоевателя не приличаше на никое друго и вие, уж познавачи на султановата държава, не предполагате, че някога — макар за кратко — тя е била различна.

Най-общо: по наше време и в нашия отрязък свят хората се кланяха на двама пророци — Мохамед или Исус. А Мехмед хан имаше свой — победата. В нейно име той не се спираше пред нищо. Не го спря и светата ни църква, пред която бяха се свивали величия като Осман и Орхан. Завоевателят с една дума отне всичките й земи и ги превърна в спахийски надели, за да има войска, каквато не се помни. Той я постигна и — заедно с нея — непримиримата ненавист на духовниците ни.

Но Мехмед хан бе така могъщ, че можеше да застане гърбом към такава ненавист; дори гърбът му — с равни измерения на височина и ширина — вдъхваше почит.

За Завоевателя нямаше правоверни и гяури. Всеки, пожелал да му служи, кадърен да служи, беше приет в Стамбул и Топкапу. Мехмед хан — когато Родос му приседна — обяви из целия Стар свят, че търси голям майстор, дето да начертае една успешна обсада на рицарския остров. Между десетките немци, ингилизи и франки (беше смешно да ги видиш в Топкапу, как се натискаха със своите тръби хартия, натискаха се с панаирджийски различните си дрехи и перушина, надвиквайки се на всички световни наречия) спечели наградата някой майстор Георг от Прусия. Мехмед хан изпълни чертежите му, без да жали злато, и още толкова злато изтърси на оня Георг, чието презиме никой не узна — излишно беше.

Завоевателят бе смогнал да ни убеди (или поне ни принуди да преглъщаме своите възражения), че победата стои над всичко, а до нея не ще стигнеш, ако се препъваш о забрани, боязън или съвест. Безпредразсъдъчен — това е вашата дума за Мехмед хан. По негово време безпредразсъдъчните (противно на мнението ви) бяха много, но никой не доведе туй качество до тъй съвършена висота, както Завоевателят. Ето, и през онази предутрин в стана ни спяха в две съседни шатри, че дори в една и съща, наши, неверници и еретици — събрало ги беше само името на Мехмед хан.

„Би ли имало победа и без Мехмед хан?“ — мислех объркано. Все още не знаех какво ще предприема, а вече трябваше.

Двамата балтаджии пред султановата шатра се отместиха — имах право да търся султана дори невикан.

В шатрата донякъде виделееше. Светлината тук беше червена заради кърмъзеното платно. Десетината крачки до пердето, зад което бе постелята на господаря, извървях на пръсти — сякаш идех за кражба или по-лошо. И пердето дръпнах така, крадешката.

Мехмед хан лежеше неподвижно върху тигровите кожи, но от първи поглед личеше, че спокойствието му не е сън. Имаше нещо напрегнато, измъчено и тревожно по това лице, като че сам Мехмед хан е усещал през последния си миг колко ненавреме ни оставя.

Наведох се над него.

На картините, които ми показахте сега, Мехмед хан не си прилича твърде. Види се, рисувачите са пожелали, щом не могат да ви удивят с красотата на султана, поне да ви го покажат внушителен. А той беше друг, уверявам ви.

Преди всичко — смешно дребен. Казват, у тъкмо такива, смешно дребни мъже, се настанявало голямото честолюбие. Мехмед хан страдаше от ниския си ръст. При всяка своя среща с него аз забелязвах как той — владетелят на половина свят, заплашващ другата му половина — седи винаги изпружен на миндера, държи съветниците си на пода, за да стърчи с цяла глава над тях.

Има хора дребни, а добре скроени, у тях дребнотата минава за изящество. Не и господарят ми. Той беше уродлив — мир на духа му! Като че от месото, потребно за голям човек, аллах бе направил малък, сплесквайки го отгоре надолу. Мехмед хан не можеше да събере пръсти върху корема си; краката му никога не опираха пода, люлееха се при всеки от тъй честите султанови изблици на гняв или веселие. Защото у този човек едното най-внезапно сменяше другото — понякога ми се е чинило, че в набитото му тяло има прекалено много кръв, тя сякаш се блъскаше в своя недостатъчен съд и предизвикваше гърчове, съвсем невъзможни за предвиждане.

Уродливо — прости ми, боже! — би било и лицето на нашия господар, ако не го осветяваше страшно подвижният, остър, дълбок ум на Завоевателя. Наистина акъллията човек няма как да бъде докрай грозен, невъзможно е. Впрочем, макар бог да бе сподобил султана ни с повече широко, отколкото дълго лице, макар под него да висеше надиплена гуша, която го свързваше направо с трупа, макар на това лице прекалено тънкият и изгърбен нос и съвсем малката, без горна, но затова пък с дебела долна бърна уста да изглеждаха несъразмерни, а очите му да приличаха на дупчици върху мишена — при всичкото това Мехмед хан не беше грозен в лице.

През оная заран, прострян върху тигровите кожи, отметнал назад глава с щръкнала, рядка, остра като тел рижа брада, Мехмед хан ми се стори страшен. Навярно поради израза, за който вече казах.

Взех ръката му — още не исках да повярвам в най-лошото. Тя тежеше и помръдна нацяло, без да се прегъне. Тогава изведнъж се уплаших, че съм престоял тук твърде дълго. С труд подредих мислите си, с още по-голям труд ги изкарах нанякъде.

— Юнус — казах отново вън и забелязвайки с ужас как станът полека се разбужда. — Доведи ми носачите на Мехмед хан!

Те скоро дойдоха с варакосаната носилка на султана. Накарах ги да влязат сами в шатрата, докато мърморех нещо несвързано за болестта на Мехмед хан и как го присвивало по-силно, ако опитал да спусне крака. Загубиха лице едва когато вътре, като се стараех да си придам жестоко спокойствие и решителност, им наредих да натоварят Мехмед хан, седнал в носилката.

Беше мъчно. Трупът тежеше двойно, при все че Мехмед хан и без двойното не би бил лек. Изблъскахме го някак през вратичката, но той упорствуваше, беше вече изстинал. И така, залоствайки го напреки, наметнат как да е със сърмения му халат, спуснахме пердетата. Но не съвсем. През процепа им исках да се виждат от султановото лице и едната ръка.

Тя се залюля отмерено при първите крачки на носачите и — погледнато отдалеко — изглеждаше, че Мехмед хан поздравява войските си.

Не бих пожелал никому своето място през оная утрин на май. Яздех вляво от носилката; от време на време се навеждах към вратцата й, сякаш нещо съобщавам или получавам заповед; пред носилката яхаха султановите балтаджии (подкарах нарочно всички ония, които може би подозираха истината), а зад нея — две еничарски орди.

Все пак най-опасното беше през стана. Тук бяха събрани ония, които биха се вдигнали на бунт, щом узнаят за смъртта на господаря. Преминах като по жар между шатрите. Хиляди шатри, плашех се, че не ще свършат, докато този платнен град не остана зад нас. Напред, на час път, белееха минаретата на Скутари, а отвъд тях — по хълмовете на отсрещния бряг — изплува из утринта и Стамбул.

„Аллах, подкрепи ме през днешния ден!“ — призовах аз.

След страха бях се отпуснал на седлото като смачкан; усещах изнемога. И току се сепнах: за каква отминала опасност бях споменал, та истинската опасност започваше едва сега!

Ще възразите, че за един първи съветник и втория управник в държавата такъв ден е винаги тежък — денят, в който се разминават две власти. Прави сте само донякъде, защото при нас то е по-особено и много по-трудно. При нас войската въстава по правило след всяка султанова смърт; при нас всеки, който е мечтал да надене везирския халат, хвърля всред еничарство и духовенство цялото си състояние, за да ги привлече, настрои, използва тъкмо през този ден междуцарствие.

Малцина наши велики везири са оживели след такъв ден, броят се на пръсти. Както и да си давах сърце, не вярвах да бъда между тях. Друго сега ме тласкаше към Стамбул — не надежда. Знаех, че през няколкото часове, които имах за себе си, аз, Нишанджи Мехмед паша, съм властен да реша бъдещето на империята. По-точно: да опазя и продължа делото на своя велик господар.

Не единствено аз подозирах опасността, която го грозеше; тя бе широко известна. Но не можех да разчитам, че още някой (освен мене, простете) ще се прежали жив, за да попречи на почти неизбежното: на едно връщане към времето отпреди Мехмед хан.

Вече казах — духовниците ни бяха засегнати от законите на Мехмед хан. Те щяха да използват смъртта му. И имаха на какво да заложат. Съвсем законно, дори без насилие. Те се облягаха на шехзаде Баязид.

Радвам се, че историята е потвърдила моето мнение за Баязид II, някога аз не смеех да го изкажа гласно. Впрочем за Баязид вие знаете повече от мене, аз не го видях владетел. Но той ми се струваше сбъркан дори като шехзаде. Не можех да определя защо изпитвам неприязън към него, той се държеше твърде добре и с мен, и с останалите стълбове на държавата. Говореше се много за неговите дарби — бил отличен стрелец с лък, ненадминат; владеел дълбоко богословието и звездословието.

Мълвеше се още, че дарбите на шехзаде били открити, чак показни, а друго нещо — пороците му — скрити. Но никой не би ги допуснал у него. Този млад тогава мъж имаше едно голямо качество: самообладанието. Той никога не изля пред чужди очи своя гняв или просташко веселие, както обичаше да прави баща му; Баязид никога не загатна какво предпочита и кое го дразни. Тъкмо това плъзгаво съвършенство ме отвращаваше от него. Не само мен, разбира се, макар историята да ме сочи едва ли не като едничък негов противник.

Късогледи намирах онези — еничарските аги, моллите, някои от старите или снетите везири, — които се прехласваха пред Баязид. Такъв един — преценявах аз — би измамил и собствената си майка (впрочем трябва да напомня, че тя и до днес не е известна. Баязид никога не й оказа почит, не я назова, а самият Мехмед хан беше забравил своите момчешки увлечения). Духовниците видимо се надяваха, че човек, въведен в божествените науки и смирен правоверен, ще ги изведе из унижението и бедността, в които ги натика Завоевателят. Тъкмо тези техни надежди ме навеждаха на мисълта, че и благочестието — както всичко у Баязид — не бе случайно.

Своята оценка за нашия бъдещ повелител аз съставям не днес, подир историята. Имах я още по времето, когато Мехмед хан отпрати синовете си, единия — в Амасия, а другия — в Коня, като бейлербейове.

Това се изтълкува по разному: било страх пред синовен заговор и междуособици, било желание младите султанови синове да се изучат в управлението. Аз, чини ми се, го разбирах по-вярно. Мехмед хан бе така здраво сраснат с живота и с всичко, което взимаше, което тепърва смяташе да получи от него, че не му се щеше да има пред очи своята присъда — синове, които чакат бащината си смърт, за да се превърнат във владетели. Затуй пък една подробност — че Мехмед хан задържа като заложници в Стамбул своите внуци — ме караше донякъде да вярвам на слуховете. Мехмед хан не се оставяше на случая; той винаги сам водеше съдбата и — дори от върха на мощта си — не изпускаше сгода да се осигури.

Въпреки своята неприязън към Баязид, чието възшествие — в това не се съмнявах — би ни върнало далеко назад, днес аз бях длъжен да му съобщя тъжната вест и да удържа столицата, докато той пристигне и поеме властта.

Наглед съвсем просто. Дори в Стамбул да избухнеше метеж, аз щях да бъда оправдан, той бе неизбежен. Какво ме е тревожило тогава? — питате. Не мога да го скрия, то стана известно само ден по-късно: аз не исках за султан Баязид.

Намеквате ми, че не било моя работа да пробирам султан за османците. Зная го. Но ние всички бяхме прекалено свързани с делото на Мехмед хан, бяхме дали за него най-добрите си години, кръвта си. Кой ще ме убеди, че нещо, което ми е струвало така скъпо, не било моя работа?

И после, признавам, че през утринта на 3 май аз още се мъчех да надхитря съдбата. Това, че укривах смъртта на Мехмед хан, не биваше да се тълкува като неподчинение на шехзаде Баязид. Напротив, той трябваше да ми благодари, загдето отлагам еничарския метеж до възшествието му.

Бяхме стигнали Скутари на Босфора. Накарах нарочно носачите и балтаджиите да се натоварят на сала заедно с носилката. Двете орди еничари ни следваха в няколко големи каика.

Улиците бяха почти пусти. Войската седеше на стан в Ункяр чаири, а в Стамбул живееха все още малко мирни хора, градът не беше се оправил след дългите обсади и завоеванието. Редки минувачи се покланяха доземи пред носилката; тежката ръка на Завоевателя климаше като за поздрав; аз, прималял, водех коня си и се молех час по-скоро да стигнем Топкапу.

Пазачите пред двореца се разтичаха, отвориха вратите. Преминахме през трите празни двора — и придворните части бяха на Ункяр чаири — и най-сетне се видях пред Мехмедовите покои.

В третия двор бях отново сам с Юнус и балтаджиите. Наредих да изнесат трупа и го положат върху султановото легло. Струваше ми се, че смъквам планина от плещите си, когато два пъти превъртях ключа в бравата на височайшите покои.

Навън ме чакаха носачите, балтаджиите, Юнус. Без приказки им посочих новата хазна. Знаех, че вътре няма нищо — Мехмед хан не успя да пренесе съкровището си от Еди куле. Сега всички, които бяха придружавали султана ни в последния му път, един след друг се изнизаха в тъмния трем на хазната. Аз завъртях и нейния ключ и го окачих при другия на пояса си.

Край!

Тогава, спомням си, усетих как треперят краката и ръцете ми, просто ме тресеше. Какво бях спечелил с тоя напън ли? Много. Време. Трябваше да използвам разумно своята печалба.

Писмата написах в диванхането сам. Никога не бях писал нещо тъй дълго, за тая работа си имаме писци.

Помня, след като свърших първото писмо, дълго преседях в полумрака на диванхането. Събирах сили за второ, за своята смъртна присъда. Който и от двамата султанови синове да заемеше престола, не би ми простил, че съм написал две наведнъж, че съм играл двойна игра.

За малко не реших да си остана с първото — до Баязид. „Защо не спра тук?“ — мислех си, а хубаво знаех, че не ще спра. Успехът на Баязид така и така означаваше гибелта ми, нали бях част от спахийството, нали бях участвувал в мерките на Мехмед хан срещу светата ни църква. Ще рече, не чак толкова съдбоносен би бил изборът ми; моята беше изпята.

Когато осъзнах тази последна мисъл, вече ми олекна. Съвсем бързо скалъпих второто писмо. Късо, от няколко думи. Смуших го под фереджето си, навън излязох само с един свитък в ръка. Веднага намерих гончията, който ми трябваше: мой човек, безбуквен. Той щеше да язди, сменяйки конете на всеки мензил, до Амасия. „На всеки мензил!“ — подчертах му. По моя сметка това правеше единайсет дни път.

Втория гончия търсих по-дълго, всички ми се струваха ненадеждни, за да им поверя живота си. Докато се сетих, че тази работа ще свърши най-добре Юнус, немият. Изкарах само него из хазната, разкопчах го до голо и прилепих върху черната му кожа своето писмо.

— Жив или мъртъв! — шепнех в ухото на Юнус, а ми се чинеше, че викам и ме чува цял Стамбул. — Но по-добре жив стигни Коня! Не сменяй коне само на мензилите — на всеки три часа! Избягвай срещи, крий се вдън земя! За седмица да бъдеш в Коня. Ето ти много пари, ще подхвърлиш, комуто трябва. Да не си дал знак, че те изпращам аз, чуваш ли! Не ме познаваш, ти си ничий! В Коня ще търсиш Джем.

Май от отзарана не бях посмял да пропусна дори в мислите си това име (Джем!), макар че заклинах аллаха за помощ, заради Джем, заради делото на Мехмед хан. „Боже, бди над черния ням! Бди над бойците си! Какво означава недоволството на неколкостотин молли и кадии, загдето са им измъкнали кокала? Не молитва ти трябва, боже, а победа на вярата. Ние ще ти я поднесем!“

Навярно никога не съм се молил така горещо, с цяло сърце, както през онзи ден. И веднага трябва да добавя: бог не чу молитвите ми. Може би наистина много са го разгневили дързостите на Мехмед хан и нищетата на църквата ни.

През часовете, които последваха, аз вече не живеех — бях се превърнал в изтръпнало дърво. Вървях между хората, отговарях на въпросите им, а ме нямаше. Бях с цялата си мисъл при Юнус.

Бог ме наказа, вярно, за моето вмешателство в световните събития, но нещо ми и спести: очакването. То свърши още на следния ден привечер.

Затворен в конака си (гледах да не се мяркам навън), чух как отдалеко се навдига глъч — почти недоловим, можеше да го вземеш за разредена тишина. Но аз вече бях целият слух, та не ме измами: из улиците на Стамбул се задаваше войска. Коя? Само от Ункяр чаири, друга нямаше. Тоест, в стана бяха научили за смъртта на Мехмед хан и са побързали да се явят в столицата, дано не изпуснат обира и палежа. Напразни останаха усилията ми да откъсна Азия от Европа — още вчера бях заповядал нито един кораб да не премине Пролива насам и нататък.

Очаквах, че до вечерта ще се преселя в един по-добър свят като първа жертва на метежа. Но аллах пожела да изкупя с още една нощ мъки грешката си. Цяла нощ чувах писъците откъм Еврейската и Гръцката махала; цяла нощ гледах отблясъка на пожари в Босфора. За бягство не мислех — конакът ми беше ограден от еничари. Но и да ги нямаше, уверявам ви, не бих побягнал. Защо? За да умра седмица по-късно по заповед на новия султан, за това ли?

Колкото да го наричате невероятно, не опитах бягство и по друга причина: щом нещата бяха взели тъкмо този обрат, аз наистина трябваше да си отида. Защото бях част от Мехмедовото време, защото не бих имал място в една другояче уредена Баязидова държава. Не биха ме търпели и аз не бих ги изтърпял.

Смъртта посрещнах — смея да твърдя — спокойно. Мъчеше ме само мисълта, че може би повличам след себе си оногова, за чието тържество бих загинал охотно; боях се, че съм подвел Джем, надеждата на Мехмедовите войници. Ако ме убедите, че не моята постъпка го е тласнала из пътя му, не ще съжалявам, загдето бях извикан из небитието.

Но вие мълчите. Изглежда, не сте наясно кой е бил първопричина за бунта на Джем. Или пък не ви засягат угризенията на един отдавна мъртъв стар войник.

Свършвам. Не мога да бъда свидетел по онова, което се случи след 5 май 1481. Убиха ме на 5 вечерта.

Показания на Етем, син на Исмет, за случилото се между 8 и 22 май 1481

Черния ням ми доведоха по обед на 8. Доведе го Ахмед, балтаджия на нашия господар Синан паша, анадолски бей-лербей.

— Отде ти скимна да уловиш тоя, че и да ми го водиш? — попитах. Аз бях балтаджибашия, началник стража, и не обичах да ме търсят за какво да е.

— Не е чист — отговори Ахмед. — Препипай го, и ще видиш, бога ми!

— Ами защо мълчи като риба бе!

Ахмед сръга оногова и той зина, та показа отрязания си език.

— Щом е ням, щом препуска бясно, а таман преди града свърна към гората, ти какво ще си помислиш, а? — настоя Ахмед.

— Право — взех да угаждам нещо мътно и аз. — Неми държат само везирите… Затвори я тая уста бе! — онзи почна да ме ядосва, зееше толкова време.

Улових черния ням за раменете и го стърсих здравата. Той се сви, чакаше бой, види се. Ама мълчеше, какво да не мълчи, нали нямаше език.

— Развържи му ръцете, нека с ръка покаже! Накъде, а? По това, как немият наведе глава и сякаш се заби в земята, разбрах: решил е, че не му стига акъл за усукване и приема боя. Аман от разправии!

— Слушай! — вдигнах с юмрук брадата му, та да не си крие очите. — Аз ще питам, ти ще отговаряш. Султанът ли те праща? Садразамът ли?

Питай си ти! Немият се блещеше като улав.

— Смъкни му ризата и го простри! Сега ще си спомни чий е!

Тръгнах да доведа биячи, а Ахмед ме извика назад:

— Балтаджибаши, книга някаква изпадна! Под ризата му беше.

Я, книга! Ами защо по ням, за тая работа са татарите. Ясно, някой е искал да не се познава, че изпраща писмо. А Ахмед е пипал бързо, та черният не е успял да глътне книгата.

Оставих ги двама в кауша, пък аз отърчах при кехаята на моя господар.

— Дома ли е пашата? Има нещо да му обадя.

— Дома — рече кехаята, — върви!

За Синан паша, ако питате, той беше голям човек. Викат, някога бил грък. Взели го, когато събирали момчета за еничари. Сетне се отличил вече, станал ага, а като ага спечелил милостта на Мехмед хан при боевете за Стамбул. Нали грък, бил у дома си, езика знаел, пътищата, та много помогнал. Тогава Мехмед хан му дал, как да ви кажа, не своята дъщеря, ами дъщерята на оная жена, която преди това родила Баязид от Мехмед хан. Султанът отпосле я отстъпил на някакъв големец и от него добила дъщеря. Та, без да е султанска кръв, тя беше сестра на шехзаде Баязид.

От сватбата нататък на Синан ага така потръгна, че стана Синан паша и смени няколко санджака, докато получи Анадолското бейлербейство. По онова време, дето питате, Синан паша сигурно беше на петдесет. Друго за него какво да кажа — не беше лесно да му служиш, придирчив такъв, пък и стиснат, лека му пръст. Аз затова много се надявах, че ако му занеса някоя важна вест, ще се поотпусне, нали така?

Заварих го в селямлъка му, дремеше. Няколко дни беше се трепал да набира юруци (спахиите бяхме вече отпратили на Ункяр чаири), а го чакаше и път — след ден-два сам потегляше в поход.

— Паша, рекох, — уловихме гончия, ням. Книга намерихме на него, та ти я нося.

Синан паша рипна от миндера и измъкна писмото из ръцете ми.

— Викни кехаята! — заповяда. Викнах го.

— Чети! — заповяда.

Мене никой не ми беше наредил да изляза, та чух.

— „До моя високославен господар. Днес, на 4 ребиул евел 886 година, почина в бога всесветлият султан Мехмед хан Гази. Смъртта му е скрита от войската, а войската се намира на Ункяр чаири. Оставам на заповедите на моя високославен господар.“

— Кой е тоя господар бе? — издърпа пак книгата Синан паша и я зазанича, уж ще я прочете. — Име няма ли си, а? Кой писал, кому писал?

— Няма — отговори кехаята.

— Ама как! — чак сега Синан паша се сети какво е чул. — Умрял Мехмед хан, така ли? Да не е шашарма някаква, а?

— Истина е, види се — каза кехаята. — Щом някой толкова се е забързал да я съобщи, че и тайно.

— Туй, дето е тайно, комай се сещам защо. Ако обаждаха на Баязид, шурята, защо ще се крият? Другиму обаждат те, ама кому, знаеш ли?

Аз се договедих преди кехаята. Ако че сме прости, тия работи повече ги знаят войниците. Между нас отдавна се шушукаше, че Мехмед хан не е решил кому ще остави държавата и затова отпратил двамата си синове надалеко. Защото велможите и моллите много се надържали на Баязид, а Джем бил съвсем наш, на войската. Така се двоял умът на Мехмед хан.

Щом Синан се развика, аз веднага си помислих: за Джем е писмото! А си траех. Сега вече Синан паша го няма, мога да ви кажа. Надявах се той да не угади до кого е писмото, иначе лошо за Джем. Ама пашата си имаше — ако не много акъл — мекерета.

— Ония стамбулски мръсници викат Джем — рече му кехаята.

— Бре! — зина Синан паша. — Как смеят! С огъня си играят те, знаят ли? Тая държава си има закони и има кой да пази законите!

„Е — рекох си на ума, — такъв бил късметът на Джем. От всички паши в Анадола писмото му да падне у едничкия, който държи за шехзаде Баязид. И защо, да не му е много умиляла държавата? Защото ще стане султанов зет, затова. Здраве да е! — рекох си на ума. — Тая работа не е наша работа.“

Синан паша и кехаята му сега зашепнаха по-настрани и не чух твърде какво кроят, но господарят ми по едно време се обърна към мен.

— Етем — каза, — веднага затрий немия! Не го мъчи да показва, всичко е ясно. Още подир пладне потегляте с кехаята за Амасия с двайсетина човека. Ще намерите шехзаде Баязид и ще му предадете тая книга. А аз ще се явя след четири дни на Ункяр чаири. Кажи на Баязид хан, че винаги може да се опре на моята сабя.

Така стана тя. До вечерта потеглихме. Кехаята носеше писмото, а аз трябваше да го пазя из пътя, дано някак не се затрие!

Отпосле, когато наш султан стана Баязид хан, често си спомнях дните и нощите ни на път към Амасия. Мислех си, че и аз донякъде съм помогнал на Баязид хан да се възцари. Мислех го гузно, ядеше ме. Наистина ли не знаех аз какво ни чака от Баязид? Защо тогава не направих, защо всички войници не направиха нещо да му попречат? Та пред мен дни наред яздеше човекът, който носеше на шехзаде онази важна книга — можех да го пречукам като нищо и да си взема очите.

Лесно е то да мислиш отпосле, когато вече поличи накъде е избило. Пък и разберете правоверния: как един правоверен ще вдигне ръка срещу свещения закон? Баязид хан идеше по закона, негово беше правото. Аз ли, балтаджибашията на Синан паша, да се меся в големи работи?

Яздех след кехаята на нашия паша, пазех го. Без премеждия стигнахме Амасия.

Това стана на 12 май по пладне. Тъкмо преди няколко часа беше пристигнал гончия пък от Стамбул, който обадил на шехзаде същата вест. Когато вървяхме из улиците на Амасия, те гъмжаха от народ. Всеки беше излязъл, за да види как Баязид ще премине през града,, облечен в черно. Такъв ни е обичаят.

Тълпата беше толкова гъста, че преди да се докопаме до конака на шехзаде, той вече излезе. Тогава за първо видях Баязид, иначе само бях чувал.

Султановият син тръгна от конака си пеши, бос. Туй, последното, казват, не било в реда, но той го направил, за да покаже колко дълбока и смирена е мъката му. Шехзаде носеше черно фередже без всякаква украса, дълго доземи и препасано с връв. Черна беше и гъжвата му.

Ние смогнахме да се проврем напред, та видях Баязид в лице. Аз, да си кажа, някога съм виждал и Мехмед хан — той винаги минаваше пред войската си, когато я строеше за поход, та всеки наш войник го познаваше. Трябва да знаете, Баязид хан хич не приличаше на баща си. Беше също нисък, ама не дебел — сух, сух като постник. Навярно затова от всички мъжки работи умеел само стрелбата с лък, тя не иска много сила, че дори не и смелост, нали си надалеко от врага. Докато гледахме шествието, ме беше смях на босите крака на шехзаде. Личеше си, че не е ходил бос, пристъпваше като през тръни. Краката му мязаха на свирки — тънки-тънки, с остри петички и тясно ходило. Женска работа. Също — ръцете му. Кръстеше ги върху пояса си, та съвсем докарваше на дервиш. И в лице Баязид хан беше жив дервишин или молла. Блед, умислен някакъв. Викат, било от много акъл, той му изпивал силата. Е що, Мехмед хан да не беше ахмак, пък имаше врат на бик!

Както и да е, нагледахме се на шествието, а то, като заобиколи по-първите махали на Амасия, прибра се отново в конака. Упътихме се подире му.

Ние останахме да чакаме кехаята си на двора, между слугите. Малко бяха слугите на Баязид, още по-малко — конете. Между войската открай време се говореше, че шехзаде бил пинтия, и май имаше такова нещо. Защо иначе султанов син ще държи двайсетина коне, а?

Нито ни прехраниха, нито преназобиха конете ни — всичко в двора на Амасия беше сиромашко. Разстъпвахме се по калдъръма и чакахме нашия кехая, а той се забави доста.

Когато слезе из стълбите, беше се надул донемайкъде. Радваше се, види се, че е показал овреме как хубаво служи на новия султан.

— Дай ми само един човек, с него ще гоним Синан паша на Ункяр чаири — подвикна ми припряно.

— Ами ние какво ще правим?

— Оставете. Вие ще вървите с Баязид хан за Стамбул.

— Че защо?

Кехаята се поозърна и ми рече на ухото:

— Не се ли сещаш бе? Баязид хан ви държи заложени за Синан паша.

— Бълха ще го ухапе пашата, ако Баязид ни изколи. А ти защо не оставаш с нас?

— Имам важна работа. Писмо нося. И знаеш ли какво пише вътре? Три думи. Баязид хан ме мисли за безкнижен, та го написа пред мене: „Побързай да удушиш Джем!“

Кехаята ме гледаше, присвил очи. Може и да си мислеше, че аз — нали съм войник и войнишки син — много ще се стресна, ще ме доболи за Джем.

— Глей си работата бе! — рекох му. Вярно, мен пък какво? — Баязид хан си знае.

— Така де. И аз така викам — рече кехаята и се махна. След час той потегли заедно с Рахман.

А шехзаде Баязид дочака вечерта, за да тръгне към Стамбул. Войската си стегна като за бой; сега видях, че имал много. Не вярвам Мехмед хан да е знаел колко войници държи синът му, дето уж бил пинтия и набожен. И съвсем не изглеждаха изпосталели Баязидовите.

Нас, балтаджиите на Синан паша, ни размесиха между другите. Ако ви кажа, че сме яздили към Стамбул ден и нощ, всичко — девет дни и десет нощи, ще ви се стори лъжа. А то беше тъй, спяхме на седлата. Ние дето — нищо. Ами така караше нощите и шехзаде. Тогава видях с очите си, че Баязид не е това, за което минаваше всред войската — не беше баба Баязид. Не смятам дори Мехмед хан — лека му пръст! — да би издържал такъв поход. И нито един път през тия девет дни Баязид не промени лице, не позволи някой да надникне в душицата му. Не е малко това, приказвайте си!

На заранта след десетата нощ бяхме сред Скутари. Баязид не се отби през Ункяр чаири, макар да му струваше няколко часа път. Сетих се: гледаше да няма работа с войската, докато не се възцари.

От брега на Скутари Стамбул изглеждаше мирен, бяха поизгорели само две-три махали. Войската на шехзаде Баязид се пръсна по брега — всеки искаше да отгатне какво ни готви Стамбул. Баязид нареди на двама свои аги да преминат отвъд и да обадят в сарая, че новият султан е пред столицата си.

Ония двама аги не приличаха на честити, страх ги беше. Ама отидоха. Как ги е дочакал шехзаде, не зная — вече и аз започвах да се потя.

По-право преди агите, отсреща видяхме суетня. Към скелята се стичаше народ, еничари. Какво беше туй, а? Идеха да ни очистят или ни посрещаха? Но работата скоро се изясни, защото откъм Топкапу се зададе шествие. „Не ще е на зле“ — рекох си.

Големците, еничарите, че и много народ от Стамбул се натовариха на всичко, което завариха по скелята — каици, кораби, салове. За миг затлачиха Пролива така, че водата не се и виждаше.как ще се вижда.Най-отпред гребяха лодките на разни везири. Тогава шехзаде Баязид нареди на своите хора да се товарят.

Натоварих се между първите, така се случи. Загребахме тъкмо зад сала на Баязид, който беше с все коня си. Когато нашите каици се срещнаха насред Пролива с отсрещните, вдигна се гюрултия до бога. Стамбуллии поздравяваха из все гърло шехзаде, загдето днес ставал султан. Ще рече, напусто бяха и страховете, и препускането — Стамбул бе провъзгласил Баязид за наш падишах.

Ох, олекна ми! Макар, както ви казах, да не мислех, че за нас Баязид ще бъде цвете, все пак по реда си беше тя, по закон. Какво сме ние, хората? Песъчинки в нозете на аллаха. Щом той веднъж ни е посочил своята воля, най-хубаво е да я пазим. Така са си викали и много други, разбрах аз, та са поставили за наш султан Баязид, нека бъдат дълги и честити дните му!

След това Баязид хан, придържан от Исхак паша (той беше поел великото везирство след убития преди десетина дни Мехмед паша), премина в една варакосана ладия, докато народът викаше все по-високо.

На отвъдния бряг загубихме из очи султана. Той отмина далече напред, а ние останахме надире, дори не ни пропуснаха в Топкапу. Казаха ни, че ще спим в запуснатите след победата гръцки къшли, защото Баязид хан заповядал никой войник да не излезе от Стамбул, докато той не се възцарял. Така трябваше да дочакам в столицата този ден, не можех да се върна при господаря си. Така видях и големите тържества.

Най-напред Баязид хан нареди да започне погребението на баща му. Казваха, за тия три седмици от смъртта си Мехмед хан вече на нищо не приличал — месец май е топъл в Стамбул. Как да е, запечатали го в оловен сандък, позлатили го отвън и това е.

Тоя ковчег беше цял покрит със скъпи килими. Носеха го везирите, а между тях — шехзаде Баязид, пак облечен в черни дрехи и бос. Докато велможите блестяха в коприна и сърма, повелителят им приличаше на анадолски просяк. А народът виждаше нещо свято в тази работа; хвърляше се ничком пред стъпките му и целуваше неговите пети. Дори някои извеждаха болниците си из къщи, та да ги облеела благодат.

Е, не ги обля. Баязид хан само докарваше на светец, всеки знае, че не беше истински. Ама моллите се натискаха наоколо му,не го изтърваха за миг. Помня.покрай Мехмед хан винаги беше блъсканица от спахийски и еничарски аги, Мехмед хан винаги изглеждаше в поход. А свитата на Баязид хан от първия ден заприлича на медресе — духовници и писачи, всякаква дервишка измет, аллах, прости ми!

Да си кажем, погребението на Мехмед хан не излезе много богато. Личеше си, че Баязид бърза. Щом вкараха ковчега в гробницата,няколко капуджии разхвърлиха на народа десетина коша дребни пари, а Баязид хан се оттегли в Топкапу да продължел своята жалост за покойния.

Още до вечерта научихме, че тя не ще трае дълго, макар свещеният закон да й определя три дни. Баязид заповяда още на другата заран да го прогласят тържествено. Бързаше, както ви казах, защото до Стамбул стигнаха първите слухове за Джем.

Бяха смътни — кой знае дали в тях имаше зрънце правда. Говореха, че Джем отказал да сложи главата си пред престола на своя брат, напук на закона.Тия слухове бяха разтревожили Баязид хан,та той претупа и възшествието си.

На другия ден муфтията поведе друга тълпа и прогласи Баязид за наш законен господар. Този път султанът вече не беше в черно, бяха го стъкмили, та изглеждаше почти хубав с онова ми ти бяло и умъдрено лице, с тънките вежди и черната си брада.

Нагледахме се ние на новия ни падишах,той пак заповяда да ни разхвърлят няколко коша пулове и работата стана.

Оттук натам няма много за разправяне. Аз останах в Стамбул, защото султанът не освободи веднага заложниците на своя зет. Баязид хан явно се боеше от Джем и нямаше вяра на анадолските паши. Видях още само как към Анадола потегли с еничарите Аяс паша.

В столицата още не вярваха, че Джем ще стигне до бой с войските на брата си, но Баязид не спеше. Така е: някой се обляга на късмета си и всичкото му се нарежда от само себе си, а друг живее все нащрек, не смее да завлече очи за сън — всяко нещо трябва да нагласи сам, да изкара сам. Баязид хан беше от тия,последните — нищо не му е било подарено на Баязид хан.

Толкова ми е приказката, за нищо не стига. Но ние бяхме хора дребни, нямахме пръст в султанските дела. Сега казвате, че върху такива като нас се крепяло великото Мехмедово време, че Мехмед хан стреснал света, защото заложил на нас и нашето добро. Навярно е тъй, вие четете книги, вие знаете. А ние не го знаехме. Иначе може и да бяхме я свършили другояче.

Първи показания на поета Саади, дефтердар при Джем

Първото, което ще ме питате, е как аз,поет по душа и занаят, съм изпълнявал при Джем тъй неподходящата длъжност дефтердар. Искам веднага да ви изведа от недоумение: при Джем нямаше неподходящи длъжности, при Джем нямаше длъжност, която да не бе заета от поет или певец. Невероятно, но съвсем вярно. Ще трябва, изглежда, да ви опиша накратко този странен двор в Карамания — двора на шехзаде Джем.

Тогава, когато Мехмед хан отпрати по-малкия си син в Карамания, за да я управлява, Джем беше едва двайсетгодишен. За вас това е почти момчешка възраст, но в богопазената империя на двайсет години човек беше баща, войник или държавник, с една дума — мъж.

За моя господар, за Джем, то не важеше с пълна сила; Джем изглеждаше по-млад от всички нас, връстниците му. Понякога, при нашите вечерни веселби, когато Джем ни надпиваше без усилие, той обичаше да казва със смях, че младеел и щял бил да младее, че щял да надживее всички ни, защото кръвта му не е чисто турска. Наистина Джем беше половина сърбин, и то — по майка.

Струва ми се, у Джем чуждата кръв бе много повече от нашата.Той съвсем далечно напомняше баща си, великия Завоевател. Може би — в орловата дъга на носа и в твърде плътната, издадена напред долна устна. Останалото беше различно.

Джем беше висок белег, който отличава малцина наши. Висок, плещест, тесен в кръста и бедрата, жилав, пъргав — през ония наши дни в Карамания Джем винаги ми е напомнял необязден жребец.

Чуждо за нас беше и лицето му — прекалено светло, с пшеничен цвят, както казваме ние. Рижите, ситно насукани косми около лика на покойния ни султан у Джем бяха преминали в гладко златисто. Както всеки правоверен,господарят ми ходеше с покрита глава, но аз — неговият най-близък човек в течение на почти две десетилетия — съм го виждал често гологлав и трябва да призная, че очите ми не са се радвали на друга такава красота, каквато им предоставяше Джем с дългите си, копринести коси, с невисокото, но широко, малко ъглесто бяло чело, с тънката извивка на почти сключените, по-тъмни от косата вежди. Очите му не ще ви описвам — сякаш утринно слънце се пръскаше в бързи води, такива бяха Джемовите очи.

Разбирам — за вас е необяснимо. В стиховете и песните ви уморително се възпява женската прелест, като че цялата земна красота е събрана у жената. Колко сте слепи! Има ли нещо по-радващо от мъжа, от младия, още неогрубял и ненатежал мъж, който звънти с всяко свое влакно като тетива, който се радва на всяко свое движение, за чиито гъвкави крачки сякаш е създаден светът?

При вас този възторг минава за болезнен и срамен затуй, че влагате в него изключително плътско съдържание. Сега не ви разбирам пък аз, нали принадлежим към разни светове. В нашия свят жената бе нещо (дори не някой), с което можеш да се свържеш по един-единствен и много прост начин,без избор,без търсене или предпочитание. Ние купувахме своите жени, преди да сме видели лицето им. Понякога имахме късмет — то излизаше поносимо. По-често не ни вървеше. Но и в единия,и в другия случай бяхме за оплакване, вярвайте ми, макар да надценявате предимствата на мюсюлманското семейство. И в двата случая ние живеехме до някаква натрапена, непозната и нежелана вещ. Тя произвеждаше деца и това донякъде оправдаваше загубените при нея нощи; тя мълчеше и това правеше отчуждението сносно. Но то все пак си оставаше едно огромно, пусто, непреодолимо,тежко от обида и ненавист отчуждение.

Повечето от нас го търпяха — ония, които нямаха нищо за даване и не желаеха нищо да получат. Та по онова време ние бяхме държава от бойци. За тях не съществуваше представата дом; за споделяне те разполагаха не с мисли и вълнения, а с победи — победата споделяш чудесно със съседния по шатра боец; не им оставаха излишъци от порив след бой, препускане, лов. Една войска от бойци-дервиши заливаше Стария свят. През своите къси почивки тя изнасилваше, а се женеше едва когато султанът я разпуснеше — тогава войската си купуваше съпруги.

Навярно забелязвате, че говоря за тях, не за нас. Ние — дворът на Джем — не бяхме войници, при все че Джем бе идол на победоносната ни войска. Бяхме певци. Не познавахме блажената изнемога след боя, затова пък изживявахме вълнения — радости и мъка. Ние търсехме да ги отразим в някой друг, за да се върнат те — по-дълбоки, по-богати — и се излеят в стихове.

Този някой друг не можеше да е жена. Жените ни бяха винаги съгласни, отблъскващо лесни. Тая отврата от достъпното ни откланяше, връщаше ни към самите нас. Противоестествено го намирате вие, но имахме да избираме между две противоестествени крайности: усамотението на нашето мъжество или усамотението на духа ни. А бяхме поети и духът ни би измръзнал в самота — предпочетохме първото.

Простете, че ви въвеждам в съждения, тъй непристойни за вас и времето ви. Но вие разчитате на мен: първия, най-близкия, най-трайния спътник на Джем. Иначе моето място би заела жената на героя или любимата му — само любовта те кара да усещаш със сетивата на друг човек, да те боли с неговата болка и да мислиш с подмислите му. Нека не се обижда слухът ви: такава любов към Джем изпитвах единствено аз. Затова познавах Джем по-добре, отколкото той сам се познаваше.

По времето ни в Карамания Джем беше вече съпруг и баща. Бе ощастливил някоя от бащините си робини, не я знам и не мога да кажа нищо за нея. Рядко я виждаше и Джем. Тя живееше заедно с майка му, сръбската княгиня, в един кьошк извън Коня и отглеждаше второто дете на Джем. Първият му син бе задържан от Мехмед хан в Стамбул.

Дворът на Джем се разполагаше пък посред стария град, в сарая на караманския княз, наскоро победен от Завоевателя. Велможите му продължаваха да служат на славната ни държава, доколкото не бяха изклани.

Караманлиите не влизаха в нашия тесен дворцов кръг.

Войници и управници, те помагаха на Джем да сложи в ред областта и я принуди към покорство. През това време ние — тъкмо дворът — живеехме така, както рядко ще се намери по нас. Живеехме чрез мисълта и словото, чрез красотата, черпена из най-изисканите творби на Изтока.

От целия този Изток към Коня се стичаха певци и поети, за да бъдат чути от Джем, да заслужат високото му благоволение или награда. Неколцина от тях (тук щастието се усмихна и на мене) Джем задържа при себе си. И затова, че Мехмед хан не глезеше своите синове с богата издръжка, Джем ни раздаде санове на писари, надзорници, съветници. Тези чинове не ни обиждаха — позволяваха ни да бъдем при Джем и да водим живота, за който се каза.

Не мога да се оплача, че съдбата ми е била мащеха. Аз наистина много изстрадах покрай страданието на Джем, аз умрях удавен на трийсет и осем години, но живях невероятно пъстро като за правоверен, сами ще се убедите в края на моя разказ. И при все това, когато се обърна към миналото си, струва ми се, че неговата най-добра част протече там, в странния, малък двор на шехзаде Джем.

Бяхме двайсетмина, все млади. Повечето — поети, певците между нас бяха най-вече странници, които престояваха някоя седмица в Коня и продължаваха нататък.

Дните ни започваха късно, по това се отличаваха от войнишките. Слънцето биваше високо, когато ние, един по един, се измъквахме из стаите си и бавно се събирахме в сенчестия двор на сарая. Обикновено там вече заварвахме Джем, той спеше бързо, според думите му; винаги съм завиждал на тази негова способност. Всички ние бивахме донякъде отпаднали след безсънната нощ, главите ни тежаха, морно бе всяко наше движение. А Джем светваше още със слънцето, препускаше някой час извън Коня и се връщаше да ни събуди.

Не ви съобщавам нищо ново с това, че Джем бе един от първите пехливани в държавата — то е известна истина. Виждал съм на големите събори в Карамания, където слизаха планински пастири или се стичаха воискари от през три-четири санджака, как Джем ги побеждава в няколко борби една след друга, без да си даде отдих. Понеже някой от нас му подхвърли, че всеки бабаитин би се оставил под коляното на султановия син, Джем започна да идва на съборите предрешен, без свита, без почести — той искаше победата му да бъде заслужена.

Само два пъти на ония събори съм го виждал свален. И двата пъти Джем го понесе тежко, сякаш негово призвание беше пехливанлъкът, а не поезията или държавното изкуство. Той обичаше всякога и във всичко да бъде първи. Честолюбие, казват. Но то стоеше на Джем по-хубаво от среброткана дреха, защото младият ни господар сякаш бе роден за слава и успех.

И така, когато заран намерехме Джем във вътрешния двор на сарая, започваше нашият делник. Не делник — празници бяха всичките ни дни в Коня, големи празници на духа.

Най-вече четяхме — имахме такива четци! Османската поезия по онова време беше крехка, правеше първите си стъпки и все още малцина намираха в нея храна. Живеехме с персийската — този вечно бликащ извор на мъдрост и свободомислие, този непостигнат образец на изящество.

Джем я обичаше съвсем особено; не съм срещал човек, който така да пиянствува с поезия. За Джем тя беше много повече от песента и несравнено повече от танца. Затуй в двора ни рядко идеха танцувачки — Джем твърдеше, че танцът не бил чисто изкуство, красотата му леко преминавала в похот. Все тъй Джем отричаше музиката — твърде е широка, казваше; тя те вълнува, без да премине през ума ти, засяга най-вече човешката повърхност. Забелязвах: щом запееше певец, Джем даваше ухо не на гласа, а на думите. Думите! „Няма изкуство по-трудно и точно, по-неуловимо и опосредено, едновременно най-далечно и най-близко за човека както думите“ — казваше Джем. Думите бяха негова любов, мъка и награда.

Помня нашата първа работа, след като Джем ме прибра при себе си. Тогава бях на двайсет и четири години, а вече известен. Та, първата ни обща работа беше преводът на един персийски диван. Шехзаде се чувствуваше несигурен в персийския си, затова работехме заедно. Никога не ще забравя онази тържествена съсредоточеност, с която Джем търсеше думи из своя скъден, нов османски език, за да прелее в тях изобилието на персийската реч.

Нашия превод посветихме на Мехмед хан, той минаваше за покровител на изящното слово, сам бе писал стихове. Какви стихове! — прости ми, боже, не съм чувал по-жалки.

Но Завоевателят не търпеше поле, където да не е показал какво може — така се подписа той и в поезията под измисленото име Авни, Подаятеля. Ще рече, Мехмед хан ни подари милостиво творбите си, но у него то не идеше от някаква вътрешна потребност, не. Просто почитта към словото по нас е задължение за един владетел.

В спомена ми се е запечатил денят, в който ни посети Зейнеб хатун, едничката наша женапоет. Старицата живееше чак в Адана, доживяваше по-право. Без семейство, без деца и внуци — ние имахме Зейнеб за въплъщение на надземната реч. Надземно изглеждаше и лицето й със своята вглъбеност; тя не го криеше както всички наши жени, сякаш с това искаше да каже, че стои извън съблазън и желание, че е не жена, а оръдие в божите ръце.

Зейнеб беше напуснала Адана само за да прекара няколко дни в двора на поетите, за да благослови Джем. „Дано бог ме поживи до деня, в който върху престола на Осман, зет на първия ни поет, Джеляледдин Руми, седне друг един поет: Джем султан!“ — така поздрави тя моя господар, когато й помагаше да слезе от носилката.

Тогава бях до Джем. Видях как кръвта нахлува под млечната му кожа при това дръзко заклинание. Чествувана от трима султани, уважавана и възпята, старата жена си беше позволила нечувана волност: при жив владетел тя пожелаваше престола на неговия син. На по-младия му син, забележете. А по това, как Джем смени няколко пъти цвета си, как сякаш загуби дума, без да сваля унесени, възторжени очи от Зейнеб хатун, как след малко едва не я понесе на ръце — тъй стремително прихвана той лекичката старица и я положи върху плочника — по всичко това разбрах, че Зейнеб е произнесла нещо, дълбоко съкровено за Джем.

До онзи ден аз, пък и другарите ми от двора в Коня не бяхме размисляли върху бъдещето на Джем, не мислехме върху бъдещето изобщо. Мехмед хан беше още в силата си; той изглеждаше безсмъртен, понесен на гребена на нашите победи. Някак несъзнато — извън поданическата си вярност — аз желаех дълголетие на Завоевателя, за да траят щастливите ни дни в Коня. И все пак — разсъдих едва през онзи ден — тия дни щяха да имат край. Тогава?

Тогава Джем, нашият кумир, живият първообраз на младост, обаяние и дарба — Джем щеше да умре удушен. Не ми говорете за закон и престъпление, не споменавайте повелята на историята! Никоя сила не би ме заставила да приема покорно края — насилния край — на нещо дотолкова създадено, за да живее и блести, каквото беше Джем. За какво благо на великата империя можеше да става дума, когато в негова жертва би паднал един двайсетгодишен поет, един сякаш излян от светъл бронз пехливанин — би паднал самият цветущ живот?

Дните, които Зейнеб хатун прекара между нас, минаха за мене като сън. Аз не се разделях със своята съвсем нова тревога. Като че ли боготворената от всички старица бе изговорила някаква прокоба и смутила прозрачната ведрина над нашия двор.

Тая тревога най-малко тежеше над Джем — навярно за него не е била и нова. Джем седеше с часове при Зейнеб хатун, за да слуша стиховете й; Джем изказваше пред нея възторга си от Хафиз — един още оспорван поет, когото мнозина не приемаха, дори възвишената Зейнеб.

Чудна гледка представляваха през ония дни те двама. Старицата — мъдро изящна дори в старостта си — и прекрасният, златист младеж. Не би ги взел за учител и ученик, и в никой случай — за майка и син. Туй бяха двама съработници върху полето на словото, осветени от еднакъв огън, неимоверно близки — както никога не биват майка и син. Помня, чувствувах ревност: за Джем Зейнеб беше повече от мене.

Тя скоро си замина. Не приличаше на величие като нея твърде дълго да яде хляб от султанската трапеза. Зейнеб се оттегли в своето усамотение и ме остави на тревогата ми.

Не смеех да я споделя с Джем, та тя сигурно отдавна го гнетеше и той с усилие я е отпъждал от нашите безоблачни дни. А аз се терзаех. Търсех примери из битието на великите хора; бях готов да преобърна цялата история, дано намеря някакъв изход за Джем.

По едно време ми се стори, че улавям слаба нишка.

Не се смейте на онова, което ще кажа; опитайте да ни разберете. Ние не бяхме разбойници и дори не — войници. Живеехме със съзнанието, че внасяме в живота чиста красота. Нас не задоволяваше решение, което би означавало неправда, насилие или позор — стремяхме се да примирим суровия закон с нашата жажда да живеем. Ние трябваше да се чувствуваме прави — това отличава поета от мъжа.

Беше вечер, една от многото ни вечери. Бяхме пак в затворения двор. Бе лято и шадраванът разливаше влажен хлад. Огънят от главните се стичаше във водните струи, водата хленчеше и молеше за отдих. Оланите наливаха ширазко вино в чашите ни, гъста миризма на мускус и ливанто тежеше над плочника — нямаше полъх да я разреди.

Бяхме налягали покрай шадравана върху възглавници и кожи. Слушахме, четеше Хайдар. Той четеше, не пееше, но си пригласяше на саз — никой от вас не познава магията на стих и саз, то е повече от всяка песен.

Бях до Джем. Виждах как словото го обсебва и завладява, как зениците на Джем застиват, а кожата му сякаш изтънЯва, за да попие той по-лесно думите. Виждах как всяка глътка вино преминава под гладката белота на шията му и се разлива заедно със стиховете по целия Джем.

И изведнъж по-остро отвсякога аз осъзнавам, че Джем е кратък гостенин между нас; че стига един повей — смъртта на Мехмед хан — и този светъл огън ще угасне, и върху земята ще остане голямо тъмно петно: мястото, което някога е заемал Джем.

„Не!“ — за малко не извиках, защото истината ме преряза като гърч. Трябваше да мине време — гласът на Хайдар стигаше до слуха ми отдалеко, — за да се овладея.

Обърнах чашата така, че видях дъното й. Хайдар свършваше. Сега заговориха другите, някои хвалеха четеца, някои бяха недоволни — можел бил повече Хайдар, казваха. Джем мълчеше, той винаги се завръщаше по-късно, след останалите, от страната на стиха.

— Не станаха ли много стиховете тази вечер? — попитах, изненадващо и за себе си.

— Защо? — погледна ме като пробуден Джем.

— Слуша ми се друго — казах. — Нещо силно и неизмислено. История например.

— Пак ли за Александър? — пъстрите зеници на Джем се смееха, смях го беше на слабостта ми към Александрията.

— Не — казах. — Нещо византийско. За победите на Константин Порфирогенет.

(Знаех хубаво, че тоя Константин не е блеснал с победи, но ми трябваше името му, само името.)

— Как успя да го изречеш! — засмя се Джем. — Пор… какво беше?

— Порфирогенет — изстрелях грижливо заучената дума — Багрянороден означава.

— А какво означава пък багрянороден? — вече се смееха всички.

— Много просто. У гърците, че и у други гяури има закон: престола наследява не най-големият син, а първият, роден след възшествието на баща си, роден в багреница — това е. Не може да бъде владетел — усещах как гласът ми се издига до вик — човек, роден от прости смъртни. Разликата между него и багрянородния е разлика от небето до земята. Когато от две страни към тебе прелива царска кръв, когато от първия си ден…

Повече не можах. Джем ме гледаше, сякаш ще ме прегърне или удари. Другите бяха объркани, навярно от чувството, че съм хвърлил камък в спокойните води на нашето битие.

— Е, какво от това? — проговори Джем след доста време. — То е християнски закон, нали?

„Да“ — кимнах, гърлото ми беше сухо. И си мислех, че Джем никога не казва „неверници“, а „християни“. Дали не носеше непризнатото съзнание за своята християнска половина?

Оланите пак взеха да притичват помежду ни, разливаха още вино; Хайдар, другите спореха, после някой зачете пак. А аз наблюдавах Джем — Джем отсъствуваше.

Почти призори на тая нощ — една от безбройните ни щастливи нощи в Коня — се разотидохме по стаите си. Слугите заприбираха главните и над двора падна синкава дрезгавина. Зашеметен от виното, от вълнение и мъка, бях си поел и аз. Под пруста чух да ме следват стъпки. Беше Джем.

— Саади — каза ми, — ела!

Върнахме се отново в двора, седнахме върху каменния перваз на шадравана. По струите вече не се стичаше огън, а синьо сребро.

— Саади — каза Джем, — ти знаеш какво си бил за мене.

— Защо бил? Приятелю Джем, не ми отнемай близостта си! Не ще…

— Недей! Кажи ми само, Саади — Джем сложи ръка на Моето рамо, усетих както винаги топлотата му да ме покорява. — Кажи ми: защо изрече онова? Не искам да мисля, че между близките ми има чуждо ухо, че някой ме изпитва или наблюдава чрез тебе. Ако допусна такова подозрение, бих бил ограбен. Защо тогава?

„Заради тебе! — щях да отговоря. — Не виждаш ли, че търся път да те изведа от твоята обреченост? Защото с теб би угаснало слънцето…“ — Това щях да отговоря, а казах:

— Навярно много съм пил, господарю. От треската насам ме лови лесно. Не трябваше… И все пак то е чиста истина. Прощавай, ако беше нередно, и не допускай в сърцето си съмнение. Не чуждо ухо — искам да съм камък под стъпките ти, приятелю Джем, та по мен да прекрачиш към спасението…

Почти плачех. За тази работа, изглежда, донякъде бе виновно виното. Но Джем сякаш не чу края на думите ми.

— Истина било, викаш… — унесено поде той. — Винаги съм смятал, че има какво да учим от християните. Защо, Саади, те носят повече усет за справедливост; защо не приемат силата за едничък световен съдия? Нима смъртта може да бъде разрешение на каквото и да било — тя е просто край. Край на добро или зло, но не присъда, не изход…

Той говореше за смъртта изобщо, а мислеше за собствената си смърт.

Не се чудете, че Джем изрече тогава — че изричаше твърде често — мисли, които не подобават на правоверен. Боя се, той слабо познаваше нашия свещен закон. Това дължеше и на майка си, християнката, но много повече на персийските стихове. Знайно е, че персите са еретици, че пият вино и отдават твърде много на земните радости и скърби. Не напусто нашите духовници отричат персийските стихове — нищо не руши вярата ни по-силно от тях.

— Да — потвърдих тихо, сякаш вече се боях от подслушване. — Смъртта не е разрешение. Докато живее, човек трябва да търси друго. Няма как да бъде грях такова търсене, нали, господарю?

Джем не отвърна.

Разбрах от думите на Нишанджи Мехмед паша, че историята считала него — убития велик везир — за първи подтик в бунта на Джем. Много бих желал да бъде така, но не е. Не Нишанджи Мехмед, който не бе виждал Джем от четиринайсетата му година — аз посях семето на непримирение в Джемовата душа, от мен дойде тласъкът, който тя жадно чакаше.

Бях долавял неопределено, че Джем се противи на мисълта за своята необходима смърт; видях как Джем цял се разтърси от дръзката благословия на Зейнеб хатун. Но тя още не даваше оправдание за един бунт срещу закона. Аз нашепнах на Джем такова оправдание; Джем не би предприел нищо, без да се чувствува прав.

Простете, ще помоля за почивка. Всичко, което казах дотук — споменът за нашите дни и нощи в Коня, споменът за Зейнеб и Хайдар, отдавна мъртви, и най-вече споменът за онова зазоряване, когато двама с Джем разменихме няколко думи край водата, — всичко то тежи много за мене. Повече от другото, което последва: от голото страдание.

Втори показания на поета Саади за времето от 21 май до 15 юни 1481 година

Не от черния ням — както вече научихте — вестта дойде до Карамания. Един спахия, от събраните наУнкярчаири, щом чул слуха, метнал се на коня и яздил безспир до нашата столица. Затуй, че не смеел да се отбие никъде за смяна на конете, затуй, че трябвало нощем да отдъхва, той беше загубил много време. Така Джем узна смъртта на баща си след Баязид. Това съвсем не е едничкият пример, в който чистата случайност е предрешила изхода на световни събития.

Бог пожела, щото аз, който бях присъствувал при всички важни стъпки в живота на Джем — да бъда край него и в оня миг.

Нашият ден бе започнал обичайно. Когато слязохме на двора, бяхме заварили там Джем, разгорещен от тазсутрешната езда. Приближих го, за да целуна рамото му, и усетих как топло ме лъхна неговата близост. От онази нощ, в която двама бяхме проговорили за така неизбежната смърт на Джем, аз се радвах на всеки наш час.

„Джем е още тук, боже! — мислех си. — Джем е още топъл.“

Той ме гледаше ласкаво, сякаш дами напомни, че излишно го посрещам като господар.

— Саади — каза, — не чувам нищо от твоя нов диван.

— Шехзаде — отговорих аз, — прости на слугата си, че се плаши да обиди слуха ти с незавършена творба.

Погледът на Джем вече бягаше весело-разсеяно от Хайдар към Насух и нататък.

— Приятели — каза той, — довечера ще чуем новите стихове на Саади. Това е заповед!

Току-що бяхме насядали покрай шадравана и подехме приказки, когато притича един стража.

— Шехзаде — обърна се към Джем, — пристигнал е вестител. Тебе търси.

Настръхнах цял. Ето… ето! Сбъдваха се дългомесечните ми кошмари. Стигаше ми да погледна вестителя (беше прост спахия, облъскан до смърт от пътя, прашен и потен), за да се уверя.

Забелязах, че Джем угажда същото. Той пребеля под светлия си загар; Джем не успя да произнесе дума.

— Какво има? — наруши мълчанието Хайдар.

— Кой от вас е Джем султан? — изхриптя спахията и само по това, че нарече господаря ни султан, всичко стана страшно ясно.

„Аз!“ — кимна Джем.

Изплаших се, че губя свяст.

Спахията с труд прегъна коляно. Той се отпусна върху калдъръма — мръсен и объхтан, какъвто беше — и погледна изниско шехзаде, сякаш вдигаше лице към слънцето.

— Султанът — шепнеше от вълнение, — господарю наш, приготви сърцето си за лоша вест! Всеславният Мехмед хан не е между живите. Поеми юздите на войската ни, води ни натам, където баща ти не смогна! Спахиите, първият стълб на държавата, са твои, султанъм!

Явно, беше се готвил за тая къса реч, тя не му стоеше. „Може би е изпратен от някого — залових се за сламка. — Спахийството предусеща какво му готви Баязид и е застанало зад Джем. Боже мили, дано бъде тъй!“

— Остави! Остави и стани! — прекъсна молитвите ми Джем с неестествено равнодушие. — Престолът на Османовци си има наследник. Защо не се покорите на Баязид?

— Накъде ще поведе брат ти държавата? — вече не шепнеше спахията. — Из пътя на моллите, натам! Помните, нали — обърна се вече към нас, — как живееше войската до великия Мехмед: без хляб, без земя. За да има повече за моллите. Ще ни оставиш ли отново за гавра, Джем султан? Кой спечели славата на Османовци, кой превзе света? Ние, редниците на вярата! Ние искаме за султан тебе, Джем!

„Изпратен е! — ликувах без глас. — Чу молитвите ми, боже!“

Сега Джем се промени. Смъртната бледост отстъпи от страните му, очите му мереха прашния спахия, сякаш искаха да отгатнат какво се крие зад неговия изблик: предателство, заговор, вярност?

Ние стояхме вкаменени. И внезапно чух гласа си — той беше несвестен, както всичко през онзи ден:

— Господарю, длъжен си да чуеш своята войска! Багряно-роден господарю, не отстъпвай бойната ни слава на скопени дервиши! Твоята смърт е подписана, нямаш какво да губиш. Спаси империята, Джем султан, правото е твое!

Да, изрекох го. Признавам.

— Правото… — повтори тихо Джем. И вече неистово високо: — Имам ли това право?

— Имаш! Ти не ще се бориш само за живота си — от тебе чакат, султанъм! И кой е Баязид? — продължавах не на себе си. — Син на робиня, копеле…

— Остави ме! — прекъсна ме Джем с отврата.

Един по един, смутени до дън душа, ние, поетите, се изнизахме из двора. На Джем вече трябваха бойци.

— Саади — настигна ме под пруста Хайдар, — какво каза ти, Саади?

— Правдата — отговорих отчаяно. — Само правдата.

— Тя е извън закона, твоята правда.

— Законът е измислен от хора и пак хора могат да го отменят. Ти би ли се примирил със смъртта на Джем?

— Не! — не се замисли Хайдар. — Но Джем ще избяга, ще се скрие. Ти не бранеше само живота му.

— Не би се съгласил на бягство; Джем не е направен да се крие. Хайдар, нима ние, най-близките му, ще се отречем от него?

— Не! — повторно тръсна глава Хайдар. — Вярвай ми! Аз ще бъда първият войник на Джем. Въпреки закона.

Прегърнахме се, без да кажем дума. Приличаше на клетва.

Чак към обед Джем нареди да се съберем. На двора заварихме множество: караманлийски бегове, аги от войската на Джем. Облечени като за празник, с всичките си такъми и отличия. А лицата им не отговаряха на това великолепие — бяха строги, почти унили. Между тях Джем се открояваше; той светеше с нова, непозната светлина, по-хубав отвсякога. Сякаш само полъхът на властта бе го претворил.

Щом ни забеляза, Джем ни направи знак — насам! Усещахме, че вече нямаме същата стъпка; доближавахме не приятеля, а повелителя си.

— Облечете бойни дрехи! — нареди ни той. — Вземете ги от стражата!

Случваше ни се за първи път. Хайдар се нацеди с мъка в едни тесни за него гащи; закопча, пухтейки, тежкия колан с каниите за ножове и сабя. Във всеки друг миг би си докарал закачки, а сега ние дори бързахме да го дотъкмим. „Ето ме вече Хайдар ага!“ — пошегува се той и пак никой не се засмя.

Вън на двора Джем говореше пред караманлиите. Дочух само края на речта му — тя ме смая. Това ли наистина бе измислил Джем?

— … Ние не можем да лишим височайшия ни брат от онова, което е заел — от Румелия. Защото не желаем братска война, не ще проливаме кръвта на правоверни. Макар и не роден в багреница, Баязид успя да присвои част от империята и аз не ще му я оспоря. Но тук, в Анадола, люлка на славната ни държава и родина на Османовци, аз ще продължа делото на Мехмед хан, не ще допусна в Анадола Баязидова власт! Аз ще възкреся нашата първа столица — Бруса — и ще поведа спахийството към нови завоевания, за да има всеки спахия по село! Нека Баязид върне земите на джамии и имарети в Румелия. Тук, в Анадола, ще продължи империята на войниците!

„Джем, приятелю! Като не знаеш, защо не питаш? Та човек винаги трябва да иска всичко, дано му остане поне половината. И как така обявяваш пред първенците си, че сам се стремиш към раздяла на държавата? Под това знаме ли би повел бойци към победа? Защо те спира кръвта на Баязид, нима него ще спре твоята?“

— Не ми харесва! — пошушна в ухото ми Хайдар. — Погледни беговете!

Погледнах ги. Е, да, недоумяваха. Те бяха се надявали, че ще победят, водени от Джем, за да остане в сила войнишкото право. Сега подозрях зад челата им недотам чисти мисли: „Щом можело Анадола за анадолците, не ще ли постигнем и Карамания за караманлиите?“

И още нещо: на старите воини Джемовата борба още от първия й миг се видя някак момчешка, недобре изпипана. Това те бързо отдадоха на славата на Джем — отличния пехливанин и даровит поет. Но вече не беше дума за бабаитство и стихове, ама не!

— Към Бруса! — завърши по това време Джем. Очите му сияеха, гореше вдъхновено Джемовото лице. Той съвсем и не отбеляза отзвука от словото си всред първенците.

— Не ми харесва! — повтори Хайдар. — Тази работа трябваше да се подхване съвсем другояче.

Простете, че отварям скоба, но искам да ви кажа нещо за Хайдар. Някога аз се чудех как човек като него може да бъде поет, че и добър поет — беше някакъв без полет, приземен, прост и точен в съжденията си. Говореха, че бил от село, и май е вярно — върху това почиваха всичките му слаби и силни страни. Мене ме дразнеха трезвите оценки на Хайдар, а — без да ща — винаги ги следвах. Кой знае, мислех отпосле, ако Джем бе избрал за довереник не мене, а Хайдар, дали нещата биха протекли, както протекоха. Но от целия Хайдар Джем обичаше само стиховете му — той никога не би се разкрил пред Хайдар.

Съвсем мълчаливо караманлийските първенци си излязоха — отидоха да се разпоредят и оседлаят. Знаех, че ще се разприказват, щом излязат извън двора. Хайдар, който бе ги следил с едно око, току застана пред господаря ни в тесните си, смешни гащи.

— Султанъм — каза, — позволи да тръгна с тях!

— Защо? — обърна към него още горещо лице Джем.

— Трябва да знаем какво кроят. Зависим от тях.

— Хайдар — нетърпеливо му отвърна Джем, — чудно ми е, че един поет предлага това. Аз се доверявам на войската си и началниците й.

Хайдар само вдигна рамене. Боях се, че както винаги правият е той.

Тръгнахме преди вечерта. Най-отпред яздеха спахиите на Якуб ага. След тях идеха караманлиите, полуплемена, полу-войска; водеха ги техните първенци. Все такива съсредоточени, явно пишман, кисели. После яздеше свитата на Джем — набързо предрешените певци и поети. Крепяхме се с мъка на седлата, мен ме болеше целият чатал, сякаш са ме пуснали от двайсет аршина височина върху задника ми. А Хайдар се люлееше лениво, макар вече да беше хлъзнал щита си на някакъв оръженосец, та не му тежеше.

Под Бруса стигнахме за три денонощия и намерихме вратите й залостени. За обсада не можеше и да се мисли — бяхме около четири хиляди души.

Тази първа неудача смути Джем. Той бе вярвал, види се, че всички градове ще отворят вратите си пред стъпките му и ще го признаят с ликуване за господар.

— Саади — извика ме при себе си, — ще опитаме преговори. Вървете с Хайдар и Якуб ага и кажете на брусенския управител, че градът отново ще стане наша столица. Прахът на Осман, който лежи в Бруса, ще намери покой, щом види възкресена старата й слава.

— Виж какво — каза ми Хайдар из пътя, — Джем трябваше да ни заръча по-ясно.

— Мене и така ми е ясно — отговорих раздразнен.

— Не е — запъна се Хайдар. — Управителят ще ни попита какво искаме от Бруса: войници ли, хляб или месо. И дали ще го платим. А ние ще му отговорим, че Бруса щяла да стане столица. Слаба работа.

Колкото и да ме дразнеха дребнавите приказки на Хайдар, само заради него не се върнахме със съвсем празни ръце. Наистина управителят — някакъв стар и скудоумен паша, забутан тук от Мехмед хан, който така се отърваваше от некадърните си първенци — ни посрещна враждебно. „Това по-късно — повтаряше той, — никога не е късно да обявим Бруса за столица. Нека първо видим Джем владетел и видим държавата на Джем!“ По-нататък пашата изтъкна, че Бруса много пострадала от борбите между синовете на Светкавицата и не искала втори път да пати. Нека Мехмедовите синове решели спора си на голо поле, под града, а още по-добре — далеко от него. Тогава вече и Бруса щяла да се определи.

Така се канеше да ни отпрати управителят, ако не се намеси Хайдар.

— Съгласни сме с тебе, пашамъз — рече, — но и ти се съгласи, че сме в поход от три дни. Ще оставим Бруса на мира и срещу това Бруса ще ни нахрани съвсем тайно.

Пашата се позамисли, но явно схвана изгодата от предложението на Хайдар. Та, когато се върнахме в стана по тъмно, водехме дълъг, натоварен керван.

Новината за нашия неуспех бе ни изпреварила, донесена от странен пратеник: Селджук хатун, любимата леля на Завоевателя.

Заварихме я при Джем. Селджук хатун беше много стара — струваше ти се връстница на Османовия дом. Но от лицето й — тъмножълто, сбръчкано, смалено — гледаха млади по будност очи.

Селджук хатун бе дошла в стана ни, щом дочула, че Джем е наблизо. Известна беше нейната слабост към втория шехзаде; Джем винаги е бил галеникът на целия жив Османов род. Сега той седеше до нея като дете, засрамено, но знаещо, че много ще му бъде простено заради неговия чар.

— Леля ми донесе — обърна се към нас Джем, — че отвъд града е разположил войските си Аяс паша. Утре ще бъде решаващият бой.

— Решаващият бой! — повтори Селджук хатун насмешливо. — Нищо решаващо не ще има в сблъсъка между две войски от по пет хиляди човека. А?

Забелязах, че тя никак не се държи както подобава на жена от владетелски дом. Думите й бяха далеко не подбрани — тъй би говорил стар войник.

— Това е само началото, така да знаеш — зае се да поучава племенника си тя. — Ако утре загуби, брат ти ще изпрати десет пъти по пет хиляди войници. Ако загуби и тях — чакай сто пъти по пет хиляди. Щом веднъж си се решил, не пропускай нито миг; разпрати глашатаи из Анадола, събери под знамената си цялата войска, която още не е на Ункяр чаири. А?

Имаше обичай да завършва думите си все с това „а?“, което не беше въпрос. Джем я слушаше, цял внимание; личеше си, че обмисля поръките й. Затова намерих отговора му напълно неочакван:

— Не! Войска аз не ще призова. Най-добрата и без туй е вече на Ункяр чаири, Баязид я получи наготово. Срещу нея аз ще изляза като законен наследник на престола. Войските знаят, че само аз ще им запазя преднините, които получиха от баща ми; те ще преминат към мен при първата битка. Разбери ме, Селджук хатун: аз искам да управлявам не самозван, а призван!

По време на цялата тази реч старицата бе клатила глава, като да подчертаваше, че Джем приказва съвсем, ама съвсем момчешки приказки. Помълча си после тя, а накрая отсече:

— Ако друг някой би ми говорил това, щях веднага да му кажа: твоята е спукана! Но ми говори не друг, а Джем, Джем се е родил със звезда на чело. Небето — не твоят ум или сила — не ще позволи да бъдеш победен.

— Има ги такива — обърна се към нас старицата, едва сега ни удостои. — Има хора, дето успяват напук на правилата. Късметлии. Джем носи нещо от големия късмет на Османовци. Дано той не го остави, макар Джем да си приказва щуротии.

Джем пламна — този път от обида. И пак ме поразиха думите му, тихи, а твърди:

— Не мога да бъда друг, лельо, иначе бих се превърнал в Баязид. Защо? Та Баязид вече съществува, излишно е да го повтарям. Нека войската избере! Победеният ще понесе нейната присъда. Не ще моля никого. Аз, синът на великия Завоевател, съм в правото си.

Изпратихме Селджук хатун същата нощ, а на заранта започна битката с Аяс паша.

Ще ми простите, че за битките говоря бегло, това не ми е работа. При нас, на Изток, за бойни разкази и стихове си имаме нарочни хора, аз не съм от тях. В битките на Джем участвувах като самоук войник, та ми се струваха по-страшни от салхана и не искам да си ги припомням. При това за вас са важни не самите боеве, а изходът им. Затуй ще ви кажа направо, че този първи бой срещу войската на Аяс паша завърши с пълен наш успех.

Ето, Хайдар сбърка — нали ни предричаше провал. Сбъднаха се думите на Джем, които старицата намираше щури: водените от Аяс паша спахии наистина преминаха към нас.

Час по-късно, когато пашата отпраши към гористите хълмове (следваха го едва триста еничари), видях отблизо Джем. Господарят ми не криеше своето щастие; Джем се смееше високо, закачаше се съвсем не по господарски с бегълците; хвърли сукнения си кюрк върху плещите на техния алайбей; прегръщаше всекиго от нас поотделно.

Тъкмо войската — вече около десет хиляди човека — се разположи за обяд, откъм града се зададе тълпа. Начело яздеха двайсетина големци. Щом приближиха, разпознахме и валията на Бруса. Беше явно без думи: Бруса отваряше вратите си пред победителя.

Победител! Тази дума опиваше Джем по-лудо от ширазко вино. Джем стоеше още в доспехи, в ризницата си от тънки халки, с опрашени чизми, всред своите велможи — всред нас.

С някакво току-що родено достолепие той подстави крака си за целувка; с глас, в който вече нямаше смях, той нареди на брусенските първенци да станат.

Аз го познавах отблизо и мога да твърдя: ако Джем беше отнесъл тази победа със сила, той не би тържествувал така. Джем искаше да се налага с името си, с мълвата за своята изключителност.

В Бруса влязохме на следната заран. Джем бе наредил войската ни да отпочине хубаво и да се потегне. Той желаеше да разбуди у нашата стара столица цялата й обидена гордост — да й представи султан и войскари, достойни за Бруса.

Като си спомня сега, имало е нещо невероятно в нашите брусенски дни. От самото ни посрещане.

Бруса беше цяла из улиците, заедно с пеленачетата и болниците си. От всеки прозорец, чардак и зид висяха килими, везани покривки, дори копринени юргани, халати или кърпи — градът бе окичен до върха на десетките си минарета. Пък и време ли беше! — май. Над дуварите надничаха бухнали орехи и смокини, лозниците протягаха млади, лъскаво-зелени филизи. Кипарисите пробождаха почти черно тази пиянски тържествуваща зеленина, между която се белееха тежките цветове на магнолията и жълтееха гроздове салкъм. Ами люляците? Защо не сте видели Бруса в майски люляци!

Посред целия този пролетен празник, който покриваше вековете — каменната сивота на Бруса, — течеше друга пролет. Нашият господар, всред чиято свита нямаше човек над двайсет и петте, огряваше Бруса с радостта си. Млад, красив, даровит, боготворен, Джем бе стигнал най-високия връх на човешкото щастие.

Вярно, съдбата се е усмихвала не само нему — победи бяха жънали, водили са в Бруса синджири роби, кервани плячка и други Османовци: Орхан, Мурад, Баязид Светкавицата. Но никому от тях бог не даде такова щастие на двайсет и две години, не съедини за другиго в едно победата и младостта.

Прие ни Старият дворец. Чувствувах трепет, когато прекрачих прага му. Стамбул е изключителен — такъв град няма. Но за нас, османлиите, Бруса е повече от него: светиня. Тук лежи прахът на първите ни султани. Старият сарай е свидетел на ранната ни история: как от едно полудиво пастирско племе израсна империя — заплахата над света.

Всичко в двореца на Бруса беше камък — така съм го и запомнил: плътен, внушителен хлад. Той издаваше, че са го строили владетели, за които люлякът не е имал стойност, а са теглили всичко в сила, власт, победа. Толкова по-ярко изпъкваше всред него Джем, като златист ахат в тромава, гранитна скала.

Джем през ония дни неуморно действуваше, заповядваше; той бе съсредоточен, вечно загрижен. Учеше се на властта. След като — избягвайки пищни тържества — Джем се прогласи за султан (втори през последната седмица!), той нареди да насекат сребърни пари с неговата тугра и да четат всеки ден молитва за благоденствието му в джамиите.

Нищо повече. С толкова се ставаше владетел по нас и затуй той премина в историята като Джем султан. Султан, чиято власт бе ограничена в един град и в осемнайсет дни.

През тия дни към Бруса се стичаха войници. При всяка тяхна поява Джем ни говореше с поглед: „Казвах ли аз!“ Не зная дали наистина не забелязваше, че тия войници съвсем не са тъй много, както е предричал, както ни се щеше. Бяха някакви тумби от по двайсет до петдесет човека, някакви туркменски катуни или юрушки задруги, повели към столицата ни — към средището на бунта, както предполагаха те — своите жени, стада и дечурлига. С такава една сбирщина не можеш удържа власт, камо ли — да я завоюваш.

Достигнахме не повече от петнайсетина хиляди саби, когато — вече в средата на юни — до Бруса дойде вест: Баязид хан II начело на войските от Ункяр чаири напредвал към столицата ни.

— Знаеш ли какво означава това? — попита ме Хайдар. — Това са отбраните войски на империята, всичките. Разбира се, тях ги събра името на Завоевателя за нови завоевания, а Баязид ги получи наготово.

— Кой знае! — възразих. — Може би половината ще видят своето бъдеще в Джем султан.

На Хайдар не му се вярваше.

— Защо си въобразяваш — каза, — че войниците много разсъждават? Веднъж са събрани и поведени — толкоз.

Не ми бяха необходими думите на Хайдар, за да изпитвам тревога. Само Джем бе недосегаем за нея. Той прекара деня всред войските си, говореше с началниците им, изграждаше предстоящата битка. Имаше нещо налудничаво в неговия стремеж да забрави истината — броя на братовата си войска, опитността на пашите й, законното право на Баязид да води и спечели този бой. Джем — бляскавият галеник на съдбата — упорито вярваше, че действителността е длъжна да отстъпи и му подари една невероятна победа.

Надвечер изпратените към планината съгледвачи донесоха, че Баязид бил разположил стана си на три часа път от Бруса; Баязид искаше открит бой.

Бяхме извън градските стени, когато Джем узна това. Видях, че се обърка — той се е надявал на дълга обсада, през която времето ще позволи всякакви промени в Баязидовата войска, ще й донесе изгодни за нас настроения; Джем не бе подготвен за открито сражение.

На път към Стария сарай — прибирахме се — Джем мълчеше, умислен. Докато, вече пред вратата, се обърна към мен:

— Моля те, Саади, върви извикай Селджук хатун!

Показания на Селджук хатун за случилото се през нощта на 15 срещу 16 юни 1481 година

Аз не обичах да лягам рано. За една комай деветдесетгодишна-старица леглото е като гроб. А и онази нощ не ми обещаваше покой. На заранта трябваше да се сбият войските на братовите ми внуци, как можех да заспя преди такава заран?

Когато ми обадиха, че ме търсел някой си Саади, аз тъкмо разсъждавах върху глупостта, която извърши племенникът ми, превръщайки братоубийството в закон на нашия дом. Вярвам, че Мехмед хан е имал пред очи доброто на империята, но за мен то беше не по-малко важно от доброто на рода ни. И най-простият овчар знае, че породата се подобрява, когато оставиш да се плоди най-свястното животно от всяко ягнило. Отде тая увереност, че първородният е и най-добрият? Защо му трябваше на Мехмед сам да скопява Османовия дом, като изрязва всички негови странични клонове?

Такива са мъжките работи, мислех си тогава, че и сега. Никога жена не би изпаднала до ограничеността на мъжете. Искам да кажа, че в себе си аз осъждах Мехмедовата приумица, обявена за закон.

Та, обаждаха ми, че ме търсел въпросният Саади. Не си го спомнях точно — навярно беше някое от развалените момчета, които заобикаляха Джем. Види се, Мехмед, както всички ние — родът ни, — е имал прекалена слабост към малкия си син, та го остави да живее сред такава съмнителна пасмина само защото му било харесвало. Лично аз считах, че тя не прави чест на един султанов син и му влияе зле, а?

Наредих да пуснат въпросния Саади, което и направиха.

Той изглеждаше точно както бях очаквала — момиче за омъжване, а не мъж, най-мразя такива.

— Селджук хатун — поклони ми се той и заговори по-просто, отколкото приляга на този вид, — Джем султан те моли да го удостоиш с посещението си още веднага.

„Много се е разбързал малкият!“ — мислех си, докато ме обличаха. Иначе не влязох в разговор с въпросния Саади, не ми подобаваше.

Джем ме чакаше в покоите на Орхан хан. Беше блед и трескав. „За хлапак като него ли е тази работа!“ — рекох си, защото ми дожаля. Спомнях си го дете: прозрачно светло, медено русо, сякаш чуждоземска скъпоценност, работена с тънък резец, с тънка четка.

Щом влязох, той се препусна и ме поведе към миндера. Загради ме с възглавници, зави ми краката — нощта беше хладна. Трябва да ви кажа, че Джем умееше винаги да те окръжи с внимание и те разположи — съвсем малко наши мъже умеят това.

— Селджук хатун — започна той, без да потиска вълнението си, — помолих те да дойдеш по работа страшно отговорна, съдбоносна. — (Ето, на такива думи го учеха ония момчетии!) — Ти, живата съвест на рода ни, ще бъдеш съдник в борбата между Баязид и мене.

— Какъв съдник? — прекъснах го аз. — Съдник в една борба е само силата.

— И правото! — натърти Джем. — Селджук хатун, ти си най-старата от Османовци, моля те, убеди Баязид колко гибелна за империята е една братоубийствена война, та ние още не сме се съвзели от разприте между синовете на Светкавицата! Кажи на Баязид, че аз не желая смъртта му, нито неговите румелийски владения — нека ги задържи! И той е жив човек, и той е син на баща ми. Нека живеем като братя, равни и съгласни владетели на двете големи половини от Османската държава.

Виждате ли докъде водят човека съмнителните приятелства, близостта с полумъже — с поети! Що за глупости ме караше Джем да изрека от негово име!

— Джем — казах, — туй, дето го говориш, е смешно, разбери! Чий разум ще допусне подялбата на една велика империя и ще бъде ли тя велика, ако се раздели? Бори се! Това е едничкият ти изход, колкото и да ми е противно братоубийството.

— Все пак на тебе то е по-малко противно, отколкото на мен! — разпалено ме прекъсна Джем. — С какво ще бъда по-добър от Баязид, ако му предложа да умре той наместо мене? Селджук хатун, ти си наша леля, тъкмо ти трябва да изведеш решението, което ще позволи и на двамата ти племенници да живеят.

— Ще опитам — отговорих. Ясно ми стана, че Джем не би мирясал, докато не му го обещая. Познавам много мъже аз, не си мислете: всички те са се считали призвани да уредят света, а не са се справяли с най-простото — с дома, с жените или слугите си.

Още не изрекла, Джем улови двете ми ръце и ги притисна до гърдите си. Това бе странното у това момче — дори да вършеше явни смехории, Джем те покоряваше, трудно би отказал нещо на Джем.

Аз сама усещах — докато той разпореждаше да ми приготвят кола с меки яйове, докато ми определяше свита и стража — как с всеки следваш миг се вживявам в задачата си. Преди малко бих се изсмяла на бълнуването му, а сега вече обмислях, стараех се да го преведа на трезв език.

— Селджук хатун — прегърна ме Джем, преди да се кача в колата, — всичките ми мисли ще те съпровождат. Нека бог те доведе с добра вест!

Пътувахме няколко часа, а този път аз не помня, бях съвсем потънала в грижите си. Спря ни стражата около Баязидовия стан. Агата й ме позна — бях живяла твърде дълго, за да ме запомнят всички първенци, поколения първенци на държавата ни. Отведоха ме веднага при Баязид.

Баязида аз не бях виждала десетина години. По-право — не държах да го виждам. Намерих го същия: все такава костилка, въпреки че му беше време да понатежи.

— Да бъде благословен часът, в който почитаната Селджук хатун прекрачи моя праг! — посрещна ме той.

— Ти се досещаш за какво те търся посред нощ, Баязид — започнах. Нарочно не го нарекох хан, както и в целия ни разговор не дадох това звание на Джем. Исках да разберат, че за мен двамата едновременни султани са само братовите ми внуци.

— Не, не се досещам, Селджук хатун — спокойно ме гледаше в очите Баязид.

Трети показания на поета Саади за случилото се на 20 юни 1481

Беше 20 юни — не ще забравя тоя ден до Страшния съд. Преди три вечери бях наблюдавал господаря си, докато чакаше старицата: Джем беше като обсебен. Той вървеше на кръст из покоите на Орхан хан, вървеше и си говореше гласно. „Всичко останало би било чиста лудост!“ — чух няколко пъти между неговия тих разговор с мислите му.

Много след полунощ старицата се върна. Въведоха я, крепена от двама слуги — беше капнала. Въпреки това намери сили да ме изгледа неприязнено и аз би трябвало да се махна, но останах, за да чуя. И тъй, тя предаде на Джем какво е говорила и какво са й отвърнали. Не ще повтарям, знаете го.

Джем отначало я слушаше прав. Сетне опипом притегли възглавницата, отпусна се; не го държаха краката. „Боже милостиви! — рекох си. — Така ли изглежда един военачалник преди боя?“

Беше съкрушен. Ще питате: какво друго е очаквал от такова пратеничество? Същото се питах и аз. Но Джем наистина нямаше представа за житейските съотношения, та може би съвсем искрено е вярвал Селджук хатун да сполучи.

— Свършено е! — произнесе той, когато леля му млъкна. — Отново ще бъде обляна в кръв богопазената империя. Защо баща ми не разсече приживе този възел? Бих умрял примирено, ако знаех, че това е неговата воля.

— Я стига приказки! — сряза го старицата, люта от умора. — Досега слушах как Баязид би умрял, ако му повелял законът, сега пък ти. Щом и двамата сте така готови на смърт, какво ме разтакате нощем, а?

— Не, не ще умра! — прекъсна я Джем не по-малко рязко и това беше съвсем обичайно за него — да се мята от едно твърдение към неговата противоположност. — Хич да не се надява Баязид!

Старата вдигна рамене, беше взела да се отегчава от момчешките пориви на Джем. И си тръгна.

Той целуна с повече от почит колана й. Разбирах, прощаваше се с рода Османов.

— Сбогом, лельо! — каза. Гласът му беше мокър от сълзи. — Зная, докато си жива, ще има и кой да изрече молитва за Джем.

— Хайде, хайде! Ти не я докарвай до молитва! — и сухите й, с корави стави ръце допъплиха до Джемовите плещи.

— Саади — каза ми Джем, щом останахме сами, — преди разсъмване ще напуснем стана под града. Ще тръгнем за полето на Йени шехир.

— Разумно ли е да мориш войската си преди боя, султанъм?

— Не искам Бруса да заплати верността си към мене. Ще се бия на голо поле. Извикай ми Якуб ага!

Аз извиках Якуб, който спеше в другото крило на сарая. А на разговора му с Джем не присъствувах, защото трябваше да изпълнявам други поръчки. Този разговор следва да приемем за начало на края в боевете между Баязид и Джем.

Когато се върнах при господаря си, заварих го, взел странно решение. Джем ми каза, че според него (по-късно узнах, че е било според съветите на Якуб ага) нашата войска щяла да се раздели на две крила. Едното ще поемело към Изник, за да удари в гръб войските на Баязид, а другото — към Йени шехир, за да започне боя. Това последно крило — най-добрата част от войниците си — Джем поверяваше на Якуб ага.

— Господарю — осмелих се да възразя, — недоумявам. Хората ни са малобройни. Тъкмо затова ли искаш да ги поделиш?

— Именно загдето не разчитам на броя им, трябва да прибягна до хитрост. Не ме разубеждавай, Саади! Ти знаеш колко те ценя, но ние сме хора неизкушени в боевете. По тях ще слушам Якуб ага — това е занаятът му.

Впрочем всичко стана, както го нагласи Якуб. През същата нощ войските ни поеха в две различни посоки, на 20 стана битката при Йени шахир, но никой по време на тази битка не налетя в гръб Баязида — нашите не бяха смогнали… В самото начало на боя, докато враговете се търсеха с дребни налети, докато Баязид разгръщаше своите части, а Джем се опитваше да му противопостави рехава верига наши конници, към нас — малката свита на господаря — приближи на запенен кон Якуб. „Как личи, че негов занаят е войната!“ — рекох, защото алайбегът изглеждаше в стихията си.

— Султанъм! — извика той от седлото, удържайки с мъка коня. — Ако се забавим, свършено е: Баязид ще разположи силите си в дълбочина и ще отдели едно десет хиляди акънджии да ни нападнат от две страни. Не губи време, султанъм! Позволи още сега да поведа цялото спахийство; ще смета Баязид, преди да се е окопитил!

И Якуб ага прояви най-страшно нетърпение — разизграваше жребеца около нас и с кратки викове ни дообясняваше, че вейки миг е загуба незаличима.

— Тръгвай! — заповяда тихо Джем, а аз се усъмних, че той още вярва в победа. Трябваше да си не поет, ами направо луд, за да помислиш, че петнайсетина хиляди спахии не ще се удавят всред морето войска насреща.

Якуб само това и чакаше. Конят му го отнесе като фъртуна. През това време ние изкачихме хълма отсам реката, за да следим развоя на битката.

Гледахме как спахийската конница търси брод и го намира. Пред нея нагази конят на Якуб — алайбегът водеше уверено хората си. Дори и в реката спахиите бързаха — нали пестяха мигове. А излязоха ли отвъд, сурнаха се срещу Баязидовия стан.

Стори ми се чудно, че отсреща не настъпва голяма тревога: продължаваше разставянето на алаите. Толкова самонадеян ли е Баязид, та счита най-добрите ни части за плява?

Якуб ага беше вече на изстрел от вражия стан. А ние чакахме настръхнали, чакахме викове, стонове и звек — тържествения грохот на битката. Докато нашата спахийска конница — упованието и гордостта ни — безшумно не се вряза, ами се размеси с Баязидовата войска.

Тишина…

Няма да забравя онази тишина, в която се чуваше чак диханието ни. Има мисли тъй чудовищни, че трябва време, за да бъдат осъзнати; тогава ние се борехме с такава една: „Предателство!“

Джем бавно изви очи и ме погледна — страшен беше погледът му! В него гореше не отчаяние — слабо е да се каже. Ужасен ужас, без дъно отврата и мъка — какво още не изрази Джем.

— Караманлиите! — наруши мълчанието Хайдар. Завидях му. Никое от споменатите чувства не вълнуваше сега поета от село. Хайдар само следеше караманлиите, нашата последна опора — останалите бе отписал.

А караманлиите наистина се огъваха. Техните малки дружини, които бяха убождали тук и там врага, вече безредно се отляха назад, за да стигнат в бяг реката.

— Свършихме преди боя! — не усещаше, че говори на себе си Джем.

— Спри ги! Опитай да ги спреш! — извика му не като на султан, ами на осополено хлапе Хайдар, а сам подгони коня си надолу.

— Стой! — кресна му Джем и с това ни даде да разберем, че изключва всяка съпротива. — Върни се! Ние сме предадени…

И без нищо повече се упъти към шатрата си.

Може би съм неправ, но беше ми се сторило, че Джем — след първия ужас — прие предателството на Якуб почти облекчено. Сякаш то го оневиняваше в загубата на боя. Може би Джем видя в Якубовата измяна самата съдба и й се покори.

Забелязах, че прави усилия да не затича. Джем пазеше сетните отломки от своето султанско достойнство. То му стигна до шатрата. Не го чух дали се разпореди да товарят; Джем метна крак на седлото, улови изкъсо повода на черната си кобила и я поведе към заник.

В луд бяг изминахме до полунощ пътя, за който трябват два цели дни — от Йени шехир до планините Ермени. Следваше ни само караманлийската войска, като непрекъснато изхвърляше вързопи и оръжие, за да не й тежат. Яздехме, сякаш ни гонеше сам дяволът.

Вие не сте чували за Ермени — това е зловеща планина, пущинак, без един извор. Прекосихме я нощем под облещените, втренчени звезди, в гробовна тишина, която браздяха само стъпките на конете ни и псувните на караманлиите.

Тук, в Ермени, Джем понесе нов удар върху султанската си гордост. Тъкмо бяхме хубаво навлезли между отвесните скали на някакъв проход, нападнаха ни туркмени — по-диви и от караманлиите пустинни племена, навикнали да живеят от грабеж и убийство. Нападнаха ни, като да бяхме безоръжен търговски керван.

Боят трая кратко. Спомням си хищните, разкривени от алчност лица на туркмените, които ни замеряха с камъни и трепеха с прости тояги, увисваха на седлата ни, за да спънат конете и откопчат някой денк. Виждах как караманлиите образуват стена около Джем, за да го изведат от тая кланица, как изхвърлят последните си торби, за да отвлекат вниманието на диваците, и между туй раздаваха удари наляво и дясно.

Да наречеш ад нашето нощно приключение в Ермени е прекалено възвишено. Това беше долен, просташки побой между полуголи и съвсем голи, още една горчива обида върху багрянородния ми господар.

От другата страна на прохода дружината ни излезе неузнаваема; приличахме на конни просяци, макар никога да не е имало просяк на кон. Съвестните старания на караманлиите не бяха спасили дори Джемовата наметка — Джем яздеше сега по риза, изтръпнал от пустинния хлад. Една светла жертвена главня се рееше в тъмницата. Джем…

Приближих го и метнах отгоре му чула от коня си — по чудо беше оцелял. Джем ме погледна примирено и се окъта в чула, зъзнеше.

— Приятелю Саади — рече, — щом спрем, ще ме превържеш. Раниха ме в бедрото.

Само това ни липсваше! Знаех колко тежка е рана в пустинята, подлютява се, забира, червясва. А не смеехме и да спрем.

След прохода Ермени се разпадна на невисоки хълмове. Нахвърляни безразборно из пътя ни, те ни измъчваха много повече от самата планина с всичките й опасности. Ние се качвахме и слизахме безкрайно, съсипани, изнурени. Вече ни се чинеше, че не ще дочакаме утрото, при все че то ни плашеше пък с неизвестността си.

Най-напред, пред цялата разнебитена дружина яздеше Касим бег. Той бе останал старши по чин след измяната на Якуб. Касим беше последната жива издънка на караманските князе и двайсетина задруги, водени от него, продължаваха да следват Джем, да го бранят в отстъплението му. Касим познаваше и Ермени, и пустините отсам и оттатък. Бяхме изцяло в ръцете на Касим бег, но той не ни предаде.

Тъкмо изкачвахме бог знае кой пореден хълм, когато го чух да казва:

— Наблизо е границата, султанъм.

— Границата!… — тази дума изтръгна Джем из унеса му. Джем сви коня. — Сигурен ли си, Касим бег?

— Да. Под нас е река Теке. Отвъд нея вече започва Сирия.

— Спрете!

— Защо, султанъм? — зачуди се Касим бег. — Едва оттатък ще бъдем спокойни.

— Спрете! Трябва да ме превържат. Помогни ми, Саади! Поех Джем. Той тежеше необичайно, когато, опрян на рамото ми, запристъпва. Не разбрах защо ме насочва встрани, по склона. После се досетих: Джем искаше да останем насаме.

Рече ли да седне, Джем просто падна. Напрежението, умората, загубената кръв — всичко туй беше го пресушило.

Много внимателно изхлузих ботуша му и го излях — беше пълен с кръв. Трябваше да срежа чешира, за да го запретна — бе здраво залепнал о крака. Изсипах стиска барут върху раната — недълбока, но лоша, с разкъсани краища, рана от конско копито (и в това не бе пощадена гордостта на Джем)

— и я стегнах с платно от гъжвата си, нямах друго.

През цялото време Джем седеше, опрял гръб върху скалата, зажумял, не знаех дали дреме или е загубил свяст.

— Готово! — завърших. — По-добре ще е да не се обуваш.

— Саади — изведнъж улови ръката ми Джем, — страх ме е, Саади!

— Страшното е зад нас, султанъм. Стигнахме границата.

— От нея ме е страх.

Дали не бълнуваше? Очите му светеха трескаво, разширени, несвои.

— Саади — продължи, — съзнаваш ли какво е то, границата? Ние ще прекрачим не само междата на две държави. Много повече… До тая нощ аз съм бил у дома си, върху земята на своя баща и дядо, до днес съм имал права, макар оспорвани. А с това, че преминавам границата, аз сам ще се откажа от тях, ще изляза извън закона. От утре ще бъда изгнаник, Саади… Плаши ме думата „изгнаник“.

— Султанъм, не се измъчвай с тежки мисли! Ти напускаш империята може би само за дни, за седмица.

— Дори и така. Аз ще потърся помощ от враговете ни, ще бъда в тяхна власт. Кого ще убедя след туй, че не съм заплатил помощта им с предателство? Кой ще ми повярва, че не съм се възцарил за сметка на своята земя? Саади, може би е по-добре да не преминаваме отвъд, нали?

— Султанъм, късно е да мислим за това. Знаеш, брат ти е по петите ни. От утре заран целият край ще гъмжи от засади, ще те гонят като ранена кошута, Джем! Щом си започнал, друго не остава: свържи съюз със силите, противни на Баязид — има ги и ще ги има. Тук не ще успееш, врагът е навсякъде, дебне те измяна, а ние сме зашеметени. От Сирия спокойно ще преговаряш и търсиш съюзници.

— Мислиш ли? — изгледа ме тъжно той. — А мен ме е страх. Струва ми се по-леко да умра още тая нощ на своя земя, предаден и забравен… Отколкото от утре да се впусна в преговори, съюзи, надлъгване. Не съм създаден за това, Саади…

Чудно — само още веднъж през годините по-късно Джем се върна на ония мисли. След нощта в Ермени Джем сякаш се стараеше с всички сили да убеди себе си и света, че е прав, че зад него стоят стотици хиляди хора и той е чело на една голяма борба. Но тогава, откъснат от дружината, седнал в мрака, шепнейки задавено, Джем се издаде, че разбира ужаса, който му предстоеше, и си дава сметка колко безвъзвратно е да прекрачиш границата. Може би Джем и тогава не би се разкрил, ако не беше треската, крайната изнемога, която разпрягаше волята му и го освобождаваше от задръжки.

— Султанъм — подсетих го по едно време, защото дочувах как мъжете на пътя шумят неспокойно, — чакат ни. Трябва да вървим!

Наведох се, подхванах го под мишници и го поведох. Джем куцаше, облегнат на моето рамо, по-доверчив, по-безпомощен и скъп на сърцето ми отвсякога.

— Саади — рече ми само като в жален припев, преди да стигнем до хората ни, — страхувам се, че тая нощ разделя живота ми на две. Страх ме е от границата, Саади…

А границата не си личеше. В това имаше нещо коварно — чини ми се, всички съдбоносни предели в човешкия живот са все така коварно неразличими. Човек донякъде стои на тази страна и след малко се опомня — вече отвъд. Извършено е непоправимото, без да доловиш неговия миг.

Аз дълбоко обичах Джем, но не мислете, че онова, което ще ви кажа, е пристрастно: душевното величие на Джем се заключаваше дори в туй, че той забеляза и отбеляза границата в своя живот. Историята обвини Джем в лекомислие, в неразбиране на световната игра, представи го като незрял младеж, сляп от честолюбие — кукла в ръцете на по-мъдри и по-далновидни. Само аз — едничкият, с когото Джем размени няколко думи в тъмнината на Ермени — мога да удостоверя: Джем съзнаваше решителните стъпки в своя живот и борба.

А за това, че не всеки, който съзнава нещата, е способен да ги измени, се сърдете не на Джем. Не отделният човек прави историята.

Показания на Каитбай, египетски султан, за случилото се от месец юни 1481 до месец юни 1482 година

Аз съм Каитбай от Мамелюците, султан на Египет и Сирия. Предполагам, че имате важни основания да ме тревожите. А моите основания да ви отговоря са следните: искам да очистя паметта на Джем от мръсните намеци на сганта — от укора на поколенията, както се изразявате. Не е ваша работа да обсъждате владетелските ни деяния. Ние стоим не извън, а над законите на света.

Аз, Каитбай, не съм съгласен с оценката на историята върху нашия владетелски дом например. Наистина ние не сме араби, а черкези; наистина един от далечните ми предци е бил прост мамелюк — нещо като еничари са мамелюците, но са служили не при турските, а при арабските султани; наистина онзи мой прадед, издигайки се все по-нагоре по стълбата на придворните санове, е заел султанския престол чрез убийство — убил е своя повелител. Но това не ви дава право да наричате целия ни дом Мамелюшки и да напомняте неспирно на света, че водим началото си от султанските конюшни. Впрочем наричайте ме както желаете. Аз добре зная, че именно защото носехме кръв, по-млада от излинялата кръв на Абасидите, успяхме да се удържим столетия над империя, от която бе живо само името — Арабският халифат. А халифатът е нещо велико и свято — равно на Римския престол за вас, неверните.

По времето, за което говоря, над халифата бе надвиснала поредна заплаха: османските турци. Трябва да заявя, че отначало тя не ни стъписа — виждали сме и по-големи. Селджуките, да речем. Кръстоносците, които оставиха в Сирия и Палестина, по Егейските острови редица смешни графства, баронства, княжества, осъдени да загинат от само себе си. С една дума, малко ни тревожеше появата на нов вид диваци в Анадола. Така беше до Завоевателя.

Възпявайте, колкото щете, величието му — то е ваше мнение. Ние, владетелите на света по Мехмедово време, оценявахме доста по-ниско този свой събрат. Мехмед беше според нас твърде дребнав като за величие: беше болезнено честолюбив пред всеки враг. Мехмед посвети десетилетие от живота си на войни със Скендербег — арнаутин, отметнал се султанов еничар, планински разбойник. Но Мехмед не миряса, докато не видя края му.

Мехмед вложи нечувани усилия, за да спечели победа над рицарите иоанити, някогашни владетели на Палестина, които сега държаха едва Родос. За нищо на света не бих заложил името си в такава глупава вражда — кому бъркаха тия полумонаси, полупросяци, полукорсари, укрепени върху един беден остров? Но Мехмед веднъж се сблъска с тях, веднъж загуби и не намери покой до самата си смърт. Виждам, за вас е все още тайна накъде е смятал да поведе той войските си през утрото на 3 май. Ще ви кажа: срещу рицарите. И срещу мен. Защото Мехмед подозираше, че тъкмо аз им помагам с припаси, за да устояват на османските обсади. Доколко туй подозрение е било вярно, аз, Каитбай, не съм длъжен да давам отчет.

Бих си спестил казаното дотук, ако то не осветляваше онова, което се случи между юни и юни на споменатите години: моята намеса в борбата между Мехмедовите синове.

Не искам да крия, че тя бе изгодна не само за мен — за всички владетели на света и по-точно, на Средиземноморието. Тя идеше навреме, в навечерието на нов пристъп срещу Запада и приятелите му; тя щеше да отвлече новия султан (който и да би бил той) от предсмъртното намерение на баща му.

Питате ме: защо в тая междуособица съм заложил на Джем — та нали тъкмо той минаваше за живо продължение на баща си — а не на Баязид, когото знаехме за кекав? Защото така се случи, можех да ви отговоря. Но всичко е така отдавна минало, че не си заслужава лъжата. Аз заложих на Джем, отгатвайки, че по-слабият е той. Невинаги надмощието зависи от силата.

Да започна отначало ли? Да.

Когато ми съобщиха, че Джем е прехвърлил границата и се намира на моя земя, веднага наредих да бъде посрещнат с почести и доведен в столицата ми, а Касим бег и караманлиите да се върнат назад и отвлекат семейството на Джем, останало в Коня.

Така той пристигна в Кайро, придружен от малка свита, и беше настанен в двореца на моя дивидар — това е великият ни везир. След два дни, като отпочина и се погрижи за раната си, Джем ме посети. То беше посещение на чиста учтивост — ние още не се познавахме, а и нямаше какво да уговаряме. Все още не знаехме какво става отвъд границата. Тогава аз само предложих на Джем гостоприемство, уверих го, че не ще го предам на брат му, дори Баязид да постави такова условие, и изказах най-общо своята надежда да го видя върху Османовия престол.

При тия мои думи младият султан не ме гледаше в очи. Стори ми се прекалено смирението му, тогава още го познавах бегло, та взимах за смирение това, че Джем бе просто съкрушен и искаше време да се оправи. Разбрах го при втората ни среща — тя беше наистина среща между двама господари. Сдържано и достойно Джем ми изложи своите възгледи върху борбата му с брат си, върху бъдещето на османската държава и на Средиземноморието. Той ми предложи мир — мир до края на живота си (защото не можел да обещае нищо за след своята смърт), ако взема страна срещу Баязид.

— Нима височайшият ми гост смята да прекрати завоеванията на покойния Мехмед хан? — попитах го.

— Не — отговори Джем. — Слава богу, има все още достатъчно земя у неверниците. Ние, борците за една и съща вяра, не бива да допускаме война помежду си.

— И все пак баща ти спечели големите си победи срещу мюсюлмани: Караманбеговете, Узун Хасан. Мехмед хан воюва и против мене.

— Аз не бих вдигнал ръка срещу халифа. Това е моята султанска дума.

Джем не беше първият владетел, с когото ме е срещала съдбата. Но трябва да заявя: единствено в разговорите си с него аз имах увереност, че чувам истина, а не е просто в ход някое владетелско надлъгване. Джем не предлагаше залог срещу обещанията си, защото в онзи миг не притежаваше нищо: не се кълнеше по всички правила. Но зад думите му, кой знае защо, човек не подозираше измама.

При оня наш разговор ние не решихме много нещо. Аз не желаех да се обвържа, преди да е поличало дали Джем ще постигне успех. Според слухове граничните ни земи с Баязид били размирни и той не смеел да изтегли оттам най-добрата си войска. Коня била държана едва ли не под обсада, макар да не се опряла на Баязид. Но навярно дори това, че Касим бег беше проникнал в крепостта без жертви и бе извел из нея семейството на Джем, вече се виждаше достатъчно съмнително на брат му.

За да скъся неговото нетърпение, аз поканих Джем да посети светите места — Мека и Медина. Тъй и тъй не можеше да се говори за борба в Карамания, докато Баязид не изтегли своята войска — Джем имаше едва три-четири хиляди човека, а приятелството ми не се простираше дотам, та да му предоставя свои бойци.

Джем прие с радост поканата — личеше си, че се топи в Кайро. А за Мека потегли чак през късната есен на 1481 година, защото раната му се подвреди и трябваше да я лекува дълго. По нашите свети места той остана цели четири месеца.

През това време събитията не чакаха, много нещо в Анадола се промени. До Кайро често идеха пратеници. От тях научих преди всичко, че Касим бег няколко пъти преминавал границата. Когато той се завърна, беше изпълнен с нови надежди; говореше, работите се редели напълно в полза на Джем. Редица анадолски санджакбегове — това са спахийските началници — открито се обявили срещу Баязид и очаквали брат му като спасител. Най-важният между тях несъмнено беше Махмуд бег, управителят на Анкара.

Джем се прибра в столицата ми през зимата и веднага се впусна в приготовления. Сега — около него гъмжеше от приближените на анадолските бегове, те го убеждаваха, че не е сам и изгнан — Джем видимо се измени. Започнах да се питам дали не постъпих леко, позволявайки на решително по-кадърния, по-обичания от двамата Мехмедови синове да изчака на мира своя щастлив жребий. Каквото и да е, той беше син на Завоевателя.

Ако нещо се е запечатало в паметта ми от ония времена, това,е денят на моята раздяла с Джем султан. Тогава аз не знаех, че тя ще е завинаги.

Войските на Джем трябваше да потеглят рано заранта. Бяха само няколко хиляди, но Джем бе пожелал да ни ги покаже в най-добрия им вид. Те яздеха зад своя повелител, разноцветни, разнолики, настървени за бой.

Аз не умея да описвам като вашите там поети, и жалко — жалко е, че не ще ви опиша Джем султан през онова утро, когато приближи коня си към моя, за да се сбогуваме. Усетих го вече отчужден, отнесен далеко, където битките щяха да решат съдбата му.

Не ще забравя и неговите последни думи. Той ги произнесе високо, с много величие:

— Доброто, което намерих под покрива на моя височайши брат, е отпечатано със златни букви в паметта ми. Дано аллах укрепи нашите десници и ни дари победа! Тогава Каитбай, халиф и султан, ще узнае какво е султанска благодарност.

След това Джем, все от седлото, целуна рамото ми. А аз го прегърнах съвсем не по правилата — нали можех да му бъда баща.

В това време чух зад гърба си шум, викове, между тях — женски глас. Двама се обърнахме нататък.

Всред стражата си пробиваше с мъка път някаква жена. Не личеше нито лицето, нито годините й. По дрехите познах, че не ще е проста. Носеше малко дете, навярно на година-две.

Погледнах въпросително Джем, жената явно изпращаше него.

Чертите на височайшия ми приятел бяха се изопнали. Той следеше с поглед непознатата и внезапно ми се стори, че ще скочи от коня. Не го направи; сети се, че е пред войските си.

Жената ни достигна. Без да продума, тя вдигна високо детето и го закрепи върху седлото на Джем. При това яшмакът й се изхлузи и тя застана с открито лице пред нас.

Тогава за първи път видях втората жена на Завоевателя, майката на Джем, сръбкинята. Порази ме приликата им — същите светли лица със светли очи. Много по-късно, когато ние с нея трябваше да се борим за едно и също — за свободата на Джем султан, — аз се уверих, че си приличат и по сърце. Тя беше забележителна жена, това е истината.

В оня час нейната поява дълбоко смути сина й. Той не откъсваше очи от очите й, докато ръцете му придържаха детето, без да изпускат поводите.

Нашите жени са други, затова вие не ще разберете колко чудно ни се стори това, което последва. Жената с отпуснатия яшмак прегърна с две ръце бедрото на Джем (по-високо не достигна) и се притисна о него с цялото си тяло. Направи туй така поривисто, като че никога не ще го пусне. Затворила очи, стиснала устни, цялото й същество попиваше сетната близост със сина й. Една истинска правоверна не би допуснала такова зрелище, не би изложила пред хиляди очи своята майчинска болка. Но ние, бог знае защо, не намерихме неприличие в нея. Всичко, което вършеха тия двама — това аз определих след много години, — носеше някаква голяма човешка чистота.

Много меко Джем откопчи майка си и задържа за малко ръка върху косите й, докато се измерваха мълчаливо. После жената му каза нещо на непознатия си език и Джем вдигна високо малкото — да го види войската.

Мъжете се развикаха, изразяваха своята вярност към вожда си, кълняха се да победят. А аз съзерцавах тия трима — майка, син и внук — три издънки от чужда, неразбираема за нас кръв. Гледах ги как не крият своята мъка и надежда, как не се боят да покажат слабост.

Чуйте ме — аз бях султан и халиф — за хората научаваш твърде много, когато ги виждаш отвисоко: нещастието на Джем султан се коренеше в това, че той бе твърде много човек.

По-нататък ще ви бъда полезен само с вестите, които идеха до Кайро — аз не бях свидетел на Джемовото лутане из Анадола. Научихме, че Махмуд бег, управителят на Анкара, наистина преминал към Джем и примера му последвали ред други спахийски началници. При тази новина Баязид се упътил към Айдос, докато Касим бег, увличайки караманлиите, се съединил с Джем и Махмуд и обсадили Коня. А преди това моят височайши приятел подписал такъв договор с Касим: да възкреси заличената държава на Караманските бегове и да постави върху престола й Касим.

Рекох си, че Джем вече обещава нещо, което не притежава: не ми хареса и това, че оповестяваше договорите от този вид — османците не биха му простили разпада на младата си империя. Ще рече, в Анадола събитията се развиваха във вреда на Джем, бях убеден, преди да го зная.

Вестите за провала дойдоха много по-късно, след два месеца, през лятото. Преди всичко обсадата на Коня не бе успяла (можеше да се предвиди), защото Баязид имал в крепостта отбрана своя войска. А най-тежкия удар върху Джем нанесе Гедик Ахмед — първият военачалник на Мехмед хан. Като по чудо Баязид бе го пощадил, след като го държа затворен половин година — дявол знае какво са се спазарили за това време, но Гедик Ахмед излезе из затвора върл Баязидов привърженик. Лично аз се досетих за причината, която бе тласнала стария войник към Баязида. Честолюбив и майстор в занаята си, Гедик Ахмед е предвиждал, че при един султанвоин, какъвто се славеше Джем, винаги ще бъде втори. Докато при Баязид, който никога не бе изявил склонност към военните дела, Ахмед паша запазваше мястото си на първи османски военачалник.

Съвсем просто, нали? Напразно си мислите, че нависоко, между султани и везири, сметките са по-сложни, отколкото между съседи или съеснафи.

Щом Ахмед паша навлязъл в Анадола, наредил да бъде пленено цялото семейство на Махмуд бегжени и дечурлига — и да бъде отведено в Стамбул. А Махмуд бег, обезумял, се впуснал да преследва еничарите, които карали тия жени и прочие. Сам се наврял в ръцете на Сюлейман паша, управителя на Амасия, бил разбит и убит, а главата му — изпратена на Баязида. Заради такава глупост Джем загуби своя най-надежден военачалник и най-добрата си войска.

Вече посред лято узнахме, че са започнали преговори между братята. Ако Джем би ги водил по-рано, преди обсадата на Коня и поражението на Махмуд, не знаем как биха свършили. Но сега, когато Баязид отнесе победи, отговорът му беше твърд: „Империята е годеница, която не ще има двамина избраници! (Навярно вече сте забелязали слабостта му към народните поговорки; чрез нея Баязид доказваше близост с народа.) Нека брат ми престане да петни с кръвта на правоверни своята наметка и завърши дните си в Ерусалим, извън нашите предели!“

Поговорката на Баязид беше последвана от бързи дела: Гедик Ахмед паша потегли към Киликия — вече по самата граница с мои земи, — където се криеха остатъците от Джемовата войска, за да довърши бунта на Джем.

Чакахме нетърпеливо нови слухове. Боях се не за халифата — сега на Баязид не беше до завоевания. Всяка заран се боях, че ще науча за смъртта на Джем, тя ставаше вече неизбежна. Говореше се, че всичките му съюзници — като изключим Касим бег — са го изоставили, че Джем скитал отново само с няколко хиляди мъже из Киликия или Ликия — покрай морето. На два пъти — по настояване на майка му — проводих пратеници да му предложат гостоприемството ми. Това настояваше майката.

Защо го подчертавам ли?

Защото между владетелите няма приятелство. Аз съчувствувах на Джем, но не можех да държа при двора си един охотник за Османовия престол, когато на този престол седеше законно брат му. Трябваше да запазя някакво привидно приличие в отношенията си с османците. И ако предложих закрила на Джем, направих го с пълната вяра, че Джем не ще приеме. Вече го познавах. Джем не обичаше благодеяния.

Моите пратеници изчезнаха. Гедик Ахмед пазеше добре границата.

Още няколко думи. За деня, в който ми съобщиха, че Джем е потърсил убежище другаде. Помня, преди всичко почувствувах облекчение — нямаше повече да бъда страна в една мътна работа. И веднага след това — гузност. Нея отнесох в гроба; тя бе причина за всички мои по-късни опити да помогна на Джем, много гласни, показни опити. Те бяха предварително осъдени и аз знаех, че са. С тях само се мъчех да убедя някого (може би една майка, а може би и себе си), че не съм изменил на своя съюз с Джем.

Непризнато се страхувах Джем да не застане край смъртното ми легло и да ми търси сметка. Джем не го стори, беше ми простил. Всред всичко, което той преживя, аз съм бил, изглежда, най-дребното му огорчение.

Не ми прости друг — майка му, макар никога да не изговори укор. (Та нали и тя, и жената, и синът на Джем султан преживяха на моя трапеза дълги години, разчитаха на мен за Джемовото спасение.) Майката го съзнаваше и ми благодареше с дълбоки поклони — те навярно са били тежки за една владетелска дъщеря и съпруга. Укорите си тя преглъщаше, но аз ги усещах, защото бяха и мои собствени угризения, ако някога бях предложил на Джем не само покрив, а и войска, ако бях застанал твърдо зад гърба му, много нещо би протекло другояче. Може би Джем би бил наистина султан. И — повече: може би аз нямаше да бъда последният халиф от кръвта на мамелюците. Защото Баязидовият наследник — Селим Страшни, навярно сте чували — довърши халифата на арабите.

Впрочем това бе думата на последния арабски халиф.

Четвърти показания на поета Саади за случилото се през юни 1482 година

Вие не познавате Ликия.

Струва ми се, по света не би се намерила среда, която поточно да отговаря на нашите мисли и мъка от Ликия през онова лято на 1482 година.

Планините на Ликия са съвсем голи. Някога, говорят, по времето на финикийци и елини, били покрити с кедрови гори. Но нали кедърът е особено пригоден за кораби, в течение на векове кедровото дърво от Ликия е плувнало — разнасяйки нетърпеливата жажда на пътешественици, търговци и корсари — по всички световни морета.

Тогава, през 1482, в Ликия не бе останала следа от дърво или храст. Порои, бури, пустинни ветрове бяха не само оголили планините й-бяха ги превърнали в някаква невиждана, злокобна пустиня. Ликия надвисваше над нас в кървавочервени, изветрени пясъчници; Ликия слизаше към брега в едри плочи, сякаш огромен покрив, върху който не може да закрепи крак никой кон; Ликия стенеше и се оплакваше със свистенето на безбройните си тесни клисури — самата Ликия бе една жежка, безизходна мъка.

Из тази Ликия се лутахме ние — няколко хиляди победени мъже, загубили вяра в късмета си. Един бог знае защо именно се лутахме, а не стояхме на място; никоя част от Ликия не ни предлагаше повече от друга, навсякъде очите ни срещаха същия отказ на природата да ни помогне, приюти и утеши.

При все това ние крачехме. Заобикаляхме по кози пътеки чукарите, слизахме в проходите и изкачвахме с триста мъки плочниците. Топяхме коравия като камък пексимет в някой извор под сипея, почивахме час-два. Пасяхме конете в някоя долчинка, покрита с пустинен лишей, нощувахме върху голата скала. Един дълъг керван от човешки сенки блуждаеше из Ликия, без да знае какво търси.

Не, все пак знаехме нещо: Баязид рано или късно ще научи, че сме тук, върху безмилостната земя на Ликия. Тогава Баязид дори няма да ни нападне. Той ще огради планините с верига предана войска и ще чака. Ще чака месец или година, докато изкапем съвсем, докато пустинният вятър пресуши или зарази изворите, докато конете ни паднат и свърши пексиметът. Така Баязид ще победи, без да е пролял братска кръв.

Не ще има кръв. Труповете покрай скалите ще бъдат съвсем сухи; кожата ще звънти, изпъната върху ребрата им, а очите ще бъдат дълбоко вкопани, сухи и те.

Всеки от нас през ония непоносими юнски дни на 1482 бе преследван от видението на собствената си смърт. Затова бяхме тихи. Керванът ни се изнизваше като болна змия през теснините — без звук.

Вие сте твърде далеко от нашето време, всичко у вас е различно. Не познавате чисто мъжкото тържество след една победа, в която са участвували ръцете ти. След битка, от която си спомняш лицето на своя враг, из която си изнесъл пленено оръжие или си извел вражи кон. Нашите победи бяха сетивни, затова за вас радостта след такава победа е чужда.

Но ние бяхме различни и в друго — в примирението, последвало един наш разгром. То не бе плахост или невяра; просто съзнание, че не си успял и трябва да понесеш онова,което произтича от поражението ти — мъки, глад, смърт. Точно така мислехме ние през дните ни в Ликия: бяхме загубили, оставаше да изчакаме своя край. Няма милост за победения и не разчитахме на милост.

Не зная какво би станало с Джем, ако и тук не ни следваше Касим бег. Не Джем, а Касим не искаше да приеме нашето поражение. През няколкото кратки седмици — докато жънехме нетрайни победи из Карамания и Анадола — Касим беше се видял възкресител на своята затрита държава. Касим бе сключил договор с Джем, че земята на Караманогулл ще бъде отново свободна, щом Джем победи. Сега Джем можеше да се отпусне в смъртта — тя не би попречила да преживее държавата на Османовци. Но Касим знаеше, че неговата смърт ще бъде краят на Карамания, пълният.

Гледах го как денонощно бди над Джем. Той го убеждаваше, че не всичко е загубено, че поражението на Махмуд бег е чиста случайност, а тържеството на Баязид — без основа.

Джем го слушаше с безразличие, от което настръхвах. Сякаш Касим говореше не нему, а просто виеше мъката и надеждите си срещу пясъчника на Ликия.

Все тъй ще ги запомня двама през онези дни; Касим изпънат от воля и Джем — чужд на всичко, отрешен.

Така беше до часа, в който ни застигна румелиотът.

Ще ви се стори невероятно. И все пак някой измина пътя от Адана (където държеше основните си сили Баязид), търси ни и намери в безразборно струпаната Ликия.

Беше привечер. Привечерите в Ликия не носят спокойствие, както другаде. Още по-потискащо се изрязват там червените скали върху червеното вечерно небе, а сенките им покриват плътно впадините, мастиленочерни, студени като гроба.

Бяхме разпрегнали и разседлали, защото се готвехме за нощта. Мъжете стояха във върволица към извора — навярно едничкият извор на ден път оттука. Всеки загребваше своя съд или мех вода, трийсетина глътки, не повече. Тя трябваше да стигне за ездача и коня.

Непознатият се смъкна при извора някъде изотгоре, откъм скалите. Сетне научихме, че е държал все билото — доколкото може да се говори за било в Ликия, — дано ни открие. Забелязах го още когато се смъкваше из сипея, полу на крака, полу по задник. Отначало слънцето го оцветяваше червено и той изглеждаше измислен. Рекох си, че вече започват видения — нищо в пустинята не е така действително, както виденията.

По-ниско, в сянката, непознатият ме убеди, че е жив човек. От раменете му висяха дрипи, остатък от спахийски дрехи; чизмите му бяха тъй продънени, че оттам стърчаха пръсти, огризани сякаш. Втурнах се насреща му с ръка върху ножа; ножът бе успял да стане продължение на собствената ми длан, какво не прави войната от човека.

Щом ме мярна, непознатият вдигна ръце — не идеше със зла мисъл, подчерта. Наоколо ни се струпаха още наши. Не бяхме виждали жива душа от седмици, ако не броим пустинните пастири, които навремени се появяваха върху ръба на някой хребет, за да изчезнат след миг.

— Ида при Джем султан! — изхриптя непознатият. — Жив ли е Джем султан?

Помислих си, че този май е смахнат. Диво святкаха очите му; от целия него идеше напрежение и заплашваше да се отприщи във вик.

— Ела! — улових го нарочно за ръка. Зная, че лудостта се пресича най-сигурно от човешки допир.

Джем беше станал. Странно — дори нещо така дребно като появата на чужд човек всред кервана смъртници стигна да оживи лицето му.

— Пратеник от Баязид ли? — попита той и аз се смаях, дето мисълта за Баязид вече буди надежди у брат му.

— По всички дяволи Баязид! — изруга непознатият. — Ида от румелийското спахийство. А ти, султанъм, ако приемаш да говориш с Баязидов човек, върви по дявола и ти!

На такива думи всеки мъж следва да отвърне с удар, съвсем справедлив. Джем не посегна.

— Говори! — каза той.

— Султанъм! — ненужно високо кресна спахията. — Анадола те предаде. Анадолските спахии не виждат каква примка изхлузват сами на шията си. И нека! А защо не се обърнеш към Румелия, султанъм? Ето, тук те последваха едничко караманлиите, защото османската държава им е враг. Много са враговете на Османовци в Румелия — гърци, българи, арнаути, сърби, — само в Румелия ще успее бунтът против Баязид!

Спахията млъкна, беше в края на силите си. Аз гледах Джем. Той се обиди едва сега.

— Дотам ли я докарахме? — рязък бе гласът му. — Нима аз ще воювам не срещу брат си, а срещу властта на Османовци? Това ли ми предлага румелийското спахийство?

— Не това — отговаря оня почти свястно. — Но в една борба човек използва съюзи. Помисли си за Муса Челеби, сина на Светкавицата, той намери съюзници точно в Румелия.

— А как завърши Муса? — прекъсна го Джем.

— Зле, знам. Но ти не си Муса.

— А защо не? — Джем го каза уж мимоходом, но не ме измами: през дните след разгрома ни на Джем беше страшно нужно да чуе кой е всъщност той.

— Дори само това, че си наполовина техен, че майка ти е тяхна, ще вдигне неверниците за тебе.

— Аз искам думата на румелийското спахийство, не на християните от Румелия — студено вметна Джем.

— Слушай! Ние бяхме силата на Мехмед хан, защото най-вече из Румелия се ширеха земите на джамии, защото всеки от нас живее от село, което довчера е било вакъфско и от утре наново ще стане. Ние сме съучастници в греха на баща ти към мюсюлманството, за нас не ще има прошка. Утре остават без земя и плата половината румелийски спахии — кой мъж не ще се вдигне да брани дома, хляба и господарството си? Спахиите от Анадола ще си останат спахии, все едно дали управлява Баязид или Джем — затуй те и предадоха. Нашата е изпята, ако Баязид се удържи… Защо заложи на Анадола и сам отстъпи Румелия? На какво искаш да бъдеш султан — дали на този гол пясъчник и сипеи, на юруците и туркмените? Виждал ли си Румелия, султанъм?

— Не — каза Джем. — Баща ни никога не ни пропусна в Румелия.

— Знаел е защо! — дързостта на полусмахнатия спахия нямаше граници. — Не може човек да види Румелия и да не я пожелае. Премини отвъд, Джем султан!

— Ще говорим после. Нахранете го с каквото има. Ела при мен, Саади. И Касим бег.

Нашите поведоха пратеника, а ние седнахме там, където допреди малко бе седял Джем. Мълчахме. Джем беше се опрял върху пясъчника, втренчен празно.

— Какво ще кажете, приятели? — запита ни по-късно. — Имам ли право да търся отново изход?

— Че как не! — бързо отвърна Касим бег. — Нима се колебаеш, султанъм? Румелия ти предлага вярност…

— И Анадола ми предлагаше вярност, нали?

— Онзи е прав: Анадола малко ще загуби, ако я владее Баязид. Ще пострадаме аз и Карамания, да речем. А спахийството от Румелия наистина би понесло много. Там ще намериш и съюзници.

— Не ти ли грози съюзът с неверници, Касим бег? — стрелна го изниско Джем.

— Какво пречи да извадиш кестените из огъня с техни ръце, султанъм?

— А защо да мислим, че те не ще прозрат сметките ни, Касим бег?

— Нямат голям избор — натъртено отговори Касим бег. — Както нямам избор и аз. Защо трябваше да повярвам, че ще удържиш договора си с мен, ако успееш? Повярвах — какво ми остава? Длъжни са да ти вярват и те, това е простата истина.

Знаех, нищо не дразнеше слуха на Джем повече от ония истини, които се наричат прости. За него те бяха не прости, а животински, все му се струваше, че човешката истина трябва да бъде именно сложна.

— Е, добре — каза след някое време Джем, заговори горчиво. — Щом стигнахме до простите истини: каква ще бъде твоята печалба, ако аз пренеса бунта си в Румелия?

— Съвсем проста — отвърна с достойнство последният Караманоглу. — Докато ти отвличаш силите на Баязид в Румелия, аз леко ще отърва своята земя. И ще се сбъдне онова, което ти подписа, султанъм: държавата на Караманогулларъ ще оживее.

— Да… — призна Джем. — Смешно е наистина, че най-близкото до ума така бавно стига до ума ми…Свободен си, Касим бег. Само те моля да извикаш румелиота.

Онзи направо изглеждаше прероден. Възбудата, вниманието на нашите, а навярно и водицата му бяха върнали сила. Сега видях и че е жилав, изпечен мъж с умно лице. Никак не приличаше на луд.

— Трябва да ти донеса, султанъм — започна непитан, — имената на тримата санджакбегове, които ме изпратиха: Чирменския, филибешкия, Димотишкия.

— Подозирах — отговори Джем. — Точно техните санджаци имаха най-много вакъфска земя до законите на баща ми. И какво точно ми предлагат те?

— Предлагат ти да се махнеш от Ликия — това е смъртен капан. По пътища, които сам избереш, се прехвърли в Румелия. Щом Баязид научи, че не си вече тук, ще обере и войските си. Тогава и ние ще се приберем по своите санджаци. А ти ще ни дадеш знак, че идеш. Толкова се иска от тебе.

— Това обещание чувам не за първи път. С него ме извика из Кайро анадолското спахийство. За да побегне при третия бой. Какво ще бъде, ако и румелиотите отведнъж решат, че властта на Баязид не е така черна?

Спахията смутено замълча. Не знаеше как да отговори или пък считаше, че ще изрече дързост. Вече освестен, той явно благоговееше пред своя повелител.

— По-лошо от Ликия не ще бъде, султанъм — каза най-после. — А виждаш ли… как да река?… Ако трябва да търсиш подслон, де… по-леко ще ти бъде при тях.

— При кои? — не повярва на ушите си Джем.

— При неверниците — измънка предпазливо спахията. — Те са халтави, нали ги знаем. При тях убийството е смъртен грях, такива са. Ще те пощадят, наполовина си техен.

Боях се, че Джем ще избухне. Дори аз, най-близкият му, не успявах да предвидя до какво довежда Джем напомнянето за неговия произход. Понякога той го приемаше едва ли не като ласкателство, а други път пламваше, сякаш ударен през лице с опакото. Сега май стана това.

— Цял съм правоверен! — изговори Джем със съвсем неприсъща му надменност. — Чудно ми е, че войниците на моя баща сами ме тласкат към едно забравено родство. Аз се боря и ще победя като Османовец, запомнете това!… Можеш ли да потеглиш утре заран? — промени глас Джем.

— Ще мога.

— Вземи кон, пексимет ще ти дадат. Занеси на санджакбеговете, че съм съгласен с думата им. Нека ме чакат! Ще извърша всичко по човешките сили, за да застана на румелийските граници. Тогава ще ви чакам пък аз.

— Вярвай в нас, султанъм! — почти изрида онзи, трогнат от тъй доверчиво величие. — Кой спахия на Румелия не ще поеме след Джем? Слънце наше! Жива ръка на покойния Завоевател!

Джем стоеше пред румелиота, тържествен, без да забележи как нещо налудничаво се прокрадва в тия твърде леки обещания, в тия плачливи възхвали.

А аз през онези дни в Ликия бях така сраснат с мисълта за своя край, така непрестанно бе пред очите ми моят труп, прострян под скалите, сух като отдавна отсечено дърво, тих и успокоен — най-вече успокоен, свободен от нужда да се движи и страда, — че сега ми се стори нетърпимо, дето този час на сладко небитие се отдалечава и отново съм длъжен да живея. Ако искате, вярвайте: трябва да си бил лете в Ликия, да си бил победен и част от една осъдена войска, да си поет и влюбен, и присъствуващ на мъките на своя любим, за да разбереш колко нежелан може да изглежда животът.

Спомням си, преди да си отиде, спахията ни обяви своето име и чин — бил алайбег на Виза, казвал се Исмаил. Изпратих го с очи. Чувствувах се отпаднал. Легнах върху пясъка. Вгледах се в небето — нощем над Ликия то е съвсем черно.

Джем седеше до мен. Ако протегнех ръка, бих го допрял. Не исках. Усещах, че цялата ми преданост е недостатъчна да извлече Джем от неговото усамотение. „Колко много неща, боже — помислих си: — честолюбие и гордост, отговорност пред историята и неотговорност към деца и майка, воля и безпомощност — колко много неща си натрупал, за да направиш от мъжа най-самотното същество на света…“

Не бях заспал, когато Джем привлече чула и също легна до мен. Беше премръзнал от нощния хлад, а не трепереше. Подврях под раменете му наметката, притиснах се о гърба му да го сгрея. Джем не продума. Вече се унасях, тогава чух:

— Саади, претеглих всички възможности. Наистина трябва да гоним Румелия, а пътят за там минава само през християнски страни. Страшно, нали? Но алайбегът каза право-те са друг свят. Затова ги и бием, защото за тях е закон милостта, а първо задължение — помощта към страдащия. Говорила ми е мама… Може и да е вярно, Саади, че съм половина техен — чужда ми е нашата безогледна жестокост, низките ни средства в името на велика цел. Може и да съм по малко христянин, без да го зная, Саади?

„Не си! — исках да му кажа. — Ти не си нито наш, нито техен. Поетът е винаги ничий и принадлежи само към вечното, велико и слабо семейство на поетите. Не на земята е нашата родина, Джем — исках да му кажа, — тук ние все ще бъдем изгнаници… Не се заблуждавай, приятелю, че има човек, способен да пожали някого, освен себе си — туй е стара заблуда на поетите. Нека умрем още тази нощ, Джем — исках да го помоля, — дано се приберем най-после у дома…“

А замълчах. Боже мой, защо замълчах! Защо не спестих на Джем живота и всичко, което животът не ни пести; защо през онази нощ в Ликия аз със своята ръка не сложих край на Джем, за да остане жив споменът за един двайсетгодишен поет, излян от светъл бронз, рус, очарователен и слаб!

Защо се боим от ранната смърт, приятели — та ние убиваме себе си много по-пълно с това, че живеем?…

Пети показания на поета Саади за случилото се на 25 юни 1482 година

На заранта ме разбуди тласък. Джем беше изскочил из постелята така рязко. Джем лъхаше безпокойство — бе решил, предстоеше му да действува.

— Саади — каза ми, — извикай Сюлейман!

— Кого от Сюлеймановците ни, султанъм? Имаме ги навярно двеста.

— Френк Сюлейман.

Поех към стана ни — няколко хиляди мъже, натръшкани направо върху пясъка. Той ги топлеше през първата половина на нощта, а през втората мъчително цедеше собствената им жалка топлинка. Затова заран приличаха на мъртъвци, без охота излезли от гроба. Вървях между тях и се питах защо на Джем е потрябвал тъкмо френка.

Да ви кажа няколко думи за него.

Вярвам, между всички нас нямаше човек тъй сит на горчилка и разочарование, на живота изобщо, както този Френк Сюлейман, с когото никой не обичаше да разговаря, нито да дели залък или завивка.

При нас Сюлейман дойде преди години. Мехмед хан току-що бе поверил Карамания на по-младия си син, а сам настървено воюваше с родоските рицари. За преговори с рицарите Завоевателят използваше Джем, понеже не желаеше да се обвързва лично. Тогава за първи път Джем бе в Ликия, по брега й срещу Родос. Там приемаше рицарските пратеници.

Една утрин, когато току-що бе отплувала каравелата с такива пратеници (преговорите се затягаха, Мехмед хан упорито се пазареше да наложи на Родос годишен данък), пред Джемовата шатра доведоха някакъв чужденец. Беше средна възраст, към трийсетте, синеок, с дълга до раменете коса, облечен в черните дрехи на Ордена.

„Случило се, че е пропуснал кораба, и сега ще моли да му дадем каик“ — помислих си.

— Търся убежище! — отчетливо и много студено изговори чужденецът. Гледаше ни, без да мига, докато драгоманът преведе думите му.

— Как? Защо? — Джем се обърка и не успя да скрие това.

— По всички закони аз имам право на убежище! — все тъй студено сякаш заповяда чужденецът. И добави: — Кълна се, че не съм извършил престъпление и при вас ме води не страх от казън. Аз търся убежище!

— Ефендимис — отговори още момчето Джем, явно не намерило по-уместно обръщение към един чужд боец, — не зная как да погледна на твоята постъпка. Убежище, казваш… Някой гони ли те? Защо бягаш тъкмо при нас, враговете на Родос? Кое ти пречи да отидеш някъде по вашите краища, при християни! Та в свитата или при двора на шехзаде Джем няма място за жив гяурин, нашите закони са строги.

И като намери своите думи все така корави, Джем прибави по-меко:

— Ако щеш, ще ти помогнем да се добереш до ваши брегове. Щом не си добре с рицарите, а те са враг на Османовци, следва да ти помогнем, нали?

Джем питащо се огледа към свитата си, беше досущ оплел конците. Къде по нас такива едни усукани работи!

Чужденецът бе го слушал с тънък присмех в очите, донякъде с презрение.

— Аз потърсих убежище при вас не случайно — отговори той. — Не искам да се върна в християнска земя. Аз вече не вярвам.

Последните му думи тежаха от ненавист, сякаш се сърдеше някому, дето сам е загубил вяра.

Джем се сепна — беше на осемнайсет години, султанов син, галеник на дома Османов и прочие. Нищо не знаеше тогава още Джем.

— Добре, добре — отстъпи лесно той. — Ще питам по-горе. Там ще оправят работите. А ти, ефендимис, не се бой! Ще видиш, че и мюсюлманите са хора.

— Не се боя — мрачно отговори онзи, съвсем непокъртен от благоволението на шехзаде. — А щом при двора ви не можел да живее жив неверник, готов съм да приема исляма. Веднага.

Тогава Джем трябваше да се посъветва с първенците си. Както знаете, повечето от тях бяха карамански бегове или пък ние, също такива зелени и отнесени като Джем, та не измислихме много нещо: нека чужденецът приеме нашата света вяра и остане при двора ни. Кому ще пречи? А може и да потрябва.

Когато му обявихме Джемовата воля, чужденецът застана на едно коляно и свали ножа си. След това бяха определени свидетелите на тайнството. (Както навярно очаквахте, Джем посочи Хайдар и мене.) Цялата работа свърши за половин час. Спомням си думите на онзи, докато се мъчеше да завие гъжва около главата си, пък му пречеше дългата коса:

— Наречете ме Сюлейман! Това е по вашему Соломон, нали? Аз съм тъкмо Соломон, мъдрецът. Защото съм по-мъдър от всички вас, взети накуп.

Ей такъв човек беше Сюлейман, към когото вървях през онази утрин в Ликия. Дързък до наглост, студен, непроницаем, озлобен на цял свят. При двора ни в Карамания той изпълняваше службата оръжейник, понеже знаеше твърде много за оръжието. Гледаше си работата, оръжейната ни блестеше от чистота и ред, а иначе траеше. Само една вечер, когато някак попадна в дружината развеселени поети около шадравана, когато ширазкото вино развърза езика му — все още недоучен в османския, — Сюлейман проговори.

— Блажени са малките духом — каза Сюлейман.

— Тоест как? — попитах аз, пиян повече от него.

— Ей така. Много блажени.

— Тъй дребни ли ти се струваме, Сюлейман? — щях да се обидя, но нали бях пиян.

— Съвсем. Деца сте вие и като всички деца не умеете да се радвате на детинството си.

— А по какво отличавате мъжете при вас?

— По това, че са нагазили до гуша в лайна. — (Извинете, това са негови, не мои думи.) — И че могат да се теглят и мятат колкото си щат, спасение няма.

— Не ми изглеждаш дотам мръсен, Сюлейман. Миришеш — подуших го пиянски — на чисто ливанто.

През мъглите на ширазкото вино Сюлейман ме измери много строго. Вече докарваше на трезвен.

— Ако ти си вярвал някога, както вярвах аз, и ако си видял след туй, което съм видял аз, за тебе, Саади, макар че си поет, лайна би било твърде слаба дума.

Не помня какво му отговорих, навярно някоя глупост. Та това беше разговорът ми със Сюлейман, а не вярвам, че друг го е разговорил повече. Да се обръща към миналото си, той явно не обичаше, нашият весел двор явно го дразнеше, а за бъдещето си Сюлейман никога не загатна — и на себе си, и на нас той изглеждаше човек без бъдеще.

Докато вървях между войниците и го търсех, питах се за какво ли точно той е потрябвал на господаря ни. Джем не бе проявявал особена милост към него — Джем, както всички нас, избягваше близостта на Сюлейман.

Открих го съвсем настрани от някаква тайфа караманлии, които правеха утринната си молитва. Сюлейман, излегнат, подпрян на лакът, ги наблюдаваше с присъщото му студено презрение. Виждайки, че го наближавам, Френка не изрази нищо — и аз струвах за него колкото полудиваците от Карамания.

Предадох му Джемовата заповед и двама — след като Сюлейман прибра клашника си, чула и торбата пексимет — тръгнахме назад.

Джем ни чакаше нетърпеливо, познавах добре проявите на нетърпение у него.

— Сюлейман — обърна се той към Френка, — днес ще ти възложа много повече от живота си.

Онзи само леко се поклони.

— Днес ти ще заминеш при рицарите и ще ги помолиш от мое име за това, което някога потърси при мен: убежище.

Сюлейман не отговаряше. Забелязах как лицето му става по-зло отвсякога, как очите му се присвиват като пред бой и снишава врат, и разставя широко пети — какво го прихвана?

— Султанъм — обади се след цяла вечност, — не е работа на слугата ти да пита, но аз ще те попитам, за да не ме укориш някога: откъде ти дойде наум да търсиш убежище на Родос?

— Аз не съм длъжен да давам отчет на своя слуга, Сюлейман — каза Джем, — но ще ти обясня: ние ще гоним Румелия. Не сме птици да прехвръкнем, нали? Първият остров на север от нас е Родос.

— Върви при персийския шах или при султана на Египет, господарю! — заклинателно произнесе оня чудак. — Върви при тартора, ако щеш, но не стъпвай на Родос! Аз съм бил там. Не се ли запитваш защо предпочетох пред своите ония, които в родината ми биват наричани езичници и зверове?

— Сюлейман — много внимателно каза Джем, — твоето минало е твоя работа. Разбирам, човек може да бъде огорчен, разочарован, може да го прокуди обида или тежка загуба. Но то не бива да ни заслепява, Сюлейман; не всичко на света се изчерпва с отделния човек. Аз не се вдавам в ръцете на корсари; прося убежище от магистъра на един монашески орден. Познавам законите на тяхната вяра — никога не бих се подслонил при хора, чийто закон ми е неизвестен, Сюлейман.

Докато Джем произнасяше тази дълга реч, Френка се преобразяваше пред очите ми; неговата добре втвърдена студенина се стопи. Сюлейман заговори, сякаш бранеше смисъла на целия си живот:

— Султанъм, трудно е да те разубедя, но това, което ми говориш (прости, султанъм!), е най-чиста глупост. Не ми приказвай за рицарите монаси, докато не си живял с тях. А след като поживееш там, ще бъде късно за предупреждения.

— Сюлейман, ти виждаш света през личната си обида, не те коря! Но защо не разбираш, че — дори да би бил прав — с мен Орденът не може да постъпи както с всеки друг? Та аз съм султански син, зад мене — чухте вчера — стои цялото спахийство на Румелия. Нека приемем, че у монасите рицари нямало сърце, затова пък има разум. Те не ще злепоставят пред целия християнски свят един орден, чиято цел е да разнесе закона на милосърдието из Изтока. Ето, виждаш, Сюлейман, аз разчитам на хладния им разум.

Френка сякаш се смаляваше под хубавите думи на моя приятел. Убиваше го вероятно великодушието, държавническият разсъдък у Джем и се чувствуваше виновен, гдето се е опитал да вмъкне подозрение в душата му. Той постоя за малко така под Джемовия поглед, сетне отметна глава и изговори с непонятно отчаяние:

— Султанъм, ти не ще ме чуеш, дори да те заклинам до довечера. Не умея да говоря аз, пък и не подобава на един мъж да хули своята кръв, семейството, в което е израсъл. Моля те за едно: искай от великия магистър писмо. Нека той ти обещае на книга не само да те пропусне в Родос, но и да те отпусне по твоя воля!

— Е, това вече е смешно — наистина се засмя Джем. — За да вляза в Родоския пристан, аз ще моля, вярно. Но да ме отпуснат? Що за странна молба, Сюлейман! Нима намекваш, че биха ме предали на Баязид? Тогава Баязид ще продължи завоеванията на баща ми и Родос ще бъде първата му победа. Орденът е враг на Османовци, Сюлейман, и аз не случайно търся убежище там.

Джем продължаваше да се усмихва като всеки не особено хитър човек, зарадван от някоя своя внезапно хитра мисъл. А Сюлейман го разглеждаше със съжаление — сякаш имаше пред себе си опасно болен.

За мен, ако питате, аз също не разбирах тревогата на Френка — Джем беше убедителен в своите разсъждения.

— Господарю, нареждай ми каквото щеш — заяви Сюлейман, — но аз не ще се върна без книгата, за която ти казах.

— Тръгвай, Сюлейман! — разпореди Джем, оставяйки без ответ тая наглост. — Писмо от мен ще получиш, пише го Хайдар. До брега ще те придружат триста наши, там ще намерите каик. Дано бог ви даде попътен вятър!

— И дано, въпреки попътния вятър натам и насам, се завърна, султанъм! — насмешливо светна с очи Френка. — Не вярвам Орденът много да се зарадва на един избягал потурчен рицар.

— Сюлейман, стой! — викна така припряно Джем, сякаш онзи беше се затичал. — Мислиш ли, че нещо те заплашва? Наистина бил си техен, но днес те пази нашият закон. Може би и при тях има наши, избягали, а Орденът ги закриля, а?

— Всичкото туй е вярно, султанъм — не изглеждаше подплашен Френка. — Един прибягва насам, а друг — нататък. С това той престава да принадлежи към своите и не започва да принадлежи към чуждите.

— Не разбирам — сбърчи нос Джем.

— Дано и не разбереш! — просто, без злоба отговори Сюлейман. — Исках да ти обясня само: който веднъж е прибягал, по-добре да не опитва обратния път, такъв път няма!

— Приятелю — (колко лесно Джем наричаше някого така!), — ако изборът ми падна върху тебе, то е, защото познаваш езика им. Нито за миг не помислих, че в Родос те грози опасност. Кажи си: желаеш ли това пратеничество?

— Аз вече съм го приел, султанъм каза Сюлейман. — Дори и да ме грози беда; именно затуй. Но те моля, запомни: ако не се върна, то в никой случай не е станало по моя воля, бил съм задържан или убит. Дано поне смъртта ми ти докаже, че си лековерен.

— Не! — Джем беше наистина уплашен. — Не мислиш ли, че ще ме убедиш на твърде висока цена?

— Висока цена! — повтори Френка и този път, за първи път, думите му ме трогнаха. — Какво говориш, султанъм? Колко струва животът на един човек без родина?

И без да чака повече, френк Сюлейман се упъти към Хайдар, който завършваше писмото до Ордена.

— Не мога да го позная — Заразсъждава Джем гласно Никога не съм предполагал че нашият говори така надълго и ще прави — какво Виждаш ли Саади, какво правят изпитанията от човека? дори от тъй млади като Сюлейман. Стигнаха му няколко месеца скйТане из Ермени, Египет, Ликия…

— Боя се, че не това го е потресло, господарю — отвърнах. — Боя се, че Сюлейман е преживял много по-страшно от Ликия. Споменът за него, мисля си, не му дава покой.

С това завърши онзи разговор.

След това Сюлейман потегли, следван от триста наши. Дори отдалеко не ни махна за сбогом. Яздеше, притиснал брада о гърдите си, мрачен като самото лошо предчувствие.

— Нашият оръжейник изглежда, сякаш отзарана са потънали всичките му гемии — пошегува се Джем.

— Кога ли е изглеждал другояче? — поех шегата. Но лошото предчувствие продължи да тегне над стана ни.

Първи показания на Д’Обюсон, велик магистър на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“, за историята и състоянието на същия Орден

Според вашите и всички закони аз съм свободен от показания — никой не е длъжен да свидетелствува в своя вреда, така гласи законът. А аз се страхувам, че диренето по случая Джем ще завърши с ново обвинение срещу мен, преди всичко срещу мен. Защо мисля така ли, питате? Защото имам дълъг и тъжен опит в тази насока.

Започнаха да ме обвиняват отдавна, вече триста години. В разни писания (от романи до политически трактати) аз бях обрисуван по-чер от дявола, приписвани ми бяха черти на живо чудовище.

Простете, гдето отправям укор към потомството — прието е да се счита, че то не греши. Но не забелязвате ли: от една страна, аз съм уличен в седемте смъртни гряха, а от друга — историята ме сочи като най-изтъкнатия велик магистър на Ордена? Кое от двете е истина?

Не ми отговаряйте, зная го сам: истина са и двете. Истина е, че по мое време един държавник не стигаше до величие, ако не би приел не само образа, а и похватите на звяра.

Възразявате, че определението било твърде пресилено. А искате ли да ви изброя няколко мои съвременници, оставили завидна следа в историята?

И така:

Аз бях съвременник на Людовик XI. Той опита да сглоби феодалните държавици между Рейн, Пиринеите и Океана в нещо, което послужи за основа на днешната френска държава. С неимоверни комбинации и напредничав държавнически усет. Е добре, кой беше Людовик XI? — Изверг, извинете за термина. Още млад, той въстана срещу баща си и води с него съща война; възцарен, той не подбираше средствата си — кама, отрова, доноси и изтезания. Затворените противници на Людовик XI прекарваха години в клетки, дълги, широки и високи по осем стъпки. Те ядяха, спяха и ходеха под себе си в такъв кафез! Отвратително, нали? А Людовик обичаше да се разхожда между тия кафези и да води саркастични разговори с неволните си гости.

На всичко отгоре той беше шут — човек, който получава удоволствие от гавра с хората и със собственото си достойнство. Той посещаваше своите владения, облечен като прост занаятчия, и кокетираше с гражданството, докато утрояваше данъците му. Това бе накратко Людовик XI, сочен от историята като обединител на франция.

Аз бях съвременник на трима папи — Сикст IV, Инокентий VIII, Александър VI. Изключвам от характеристиката си Инокентий само защото беше мой личен приятел. Другите двама се степенуваха по низост. Всеки от тях поддържаше открито жена или жени, хранеше от две до шест незаконни деца, веселеше Рим с карнавали или бикоборство. Така изглеждаха по наше време духовните ни глави, за да стигнат връхния си образ, въплътен именно от Александър VI, Родриго Борджиа, бащата на Цезар и Лукреция. Необходимо ли е да ви го описвам подробно? Имаше ли престъпна интрига в Италия от края на XV век, където да не се открие почеркът на Борджиите? Впрочем пред прага на Реформацията нашият клир показа — и показа с пълна сила — на какво е способен.

Аз бях съвременник на Лоренцо Медичи, тирана на Флоренция, който прекара живота си в невероятни съперничества и войни; бях съвременник на Владислав V, който уби по-големия син на Ян Хунияди и натика в затвора по-малкия; бях съвременник на Цезар Борджиа, който възкреси светската мощ на Папството чрез ред войни — най-типичния наследник на Ренесанса, любовник на собствената си сестра; бях съвременник на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска, които изпратиха Колумбовата ескадра да граби и зароби Новия свят, призовавайки за върховен арбитър в първите си колониални спорове с Португалия кого мислите?

— неподкупния, мъдрия, справедливия Александър VI!

Трябва ли да изброявам нататък? Бих искал да ви напомня само още един мой съвременник, макар много по-млад: Николо Макиавели. И тук историята бърка — не Макиавели измисли макиавелизма, за да възпита в него поколения държавници. Той просто отблизо бе наблюдавал държавния живот на нашето време, обобщи го и нарече нещата с имената им, оправдавайки всяко престъпление, въздигайки низостта, двуличието, измяната в теория.

Защо ви говоря това, питате, знаели сте го били и без разобличителната ми реч. Много се радвам. А защо пък вие, които тъй много знаете, отправяте укор към един мъртвец просто така, извън мерките на времето му, като изхождате от някаква извънисторическа справедливост?

Отначало, когато бях призован, смятах да мълча — аз съм отчетен пред съвестта си и бога. Ако заговорих, ако смятам да говоря занапред, то е, защото все пак никой не е безразличен към оценката на историята. Аз ще докажа, че действувах в името на нещо, в нечий интерес. Няма защо аз — когото родът Д’Обюсон е считал за своя гордост — да премина в историята като петно върху Д’Огюсоновци.

Преди всичко трябва ли аз да отговоря на молбата ви: Аз съм да кажа няколко думи за нашия Орден, защото — твърдите вие — днес малцина познавали неговите цели и устройство. Това ми е странно, като взема предвид, че той е едничкият църковен орден, запазил до ваши дни своя държава, макар че промени името си — Орден на малтийските рицари. Днес той владее Малта, нищожно островче в Средиземно море, една сякаш забравена всред водите крепост.

Вярно е, Орденът ни имаше малко опака история. За разлика от други рицарски братства, които започнаха като военни сили и завършиха мирно, изхранвайки монасите си от производство на питиета, от училища за деца на добри семейства и прочие, с Ордена на болницата Свети Йоан Ерусалимски (Ордена на иоанитите) стана обратното: той крееше дълго след рождението си, за да се превърне в боен съперник на редица средиземноморски държави.

Началото му отнасяме към единайсетото столетие, когато някои италиански търговци построили манастир в Ерусалим при гроба Христов. Нарекли го „Свети Йоан“ в памет на Кръстителя и го предали на монасите бенедиктинци, един много известен навремето си орден.

Манастирчето с болницата си беряло душа под селджукска власт и се посъвзело едва когато рицарите от Втория кръстоносен поход заели Светите места и основали тук свои държавици. Ерусалим станал тогава средище на Ерусалимското кралство.

Съжалявам, че имате така слаба представа за живота на Светите места от него време — то е наистина една от най-увеселителните страници световна история. Някъде, накрай свят, върху земя, населена с диваци и разбойници, нашите лотарингски, фландърски или ломбардски сеньори изградиха най-чистото възможно феодално общество. Всичко, което на Запад бе срещало противодействието на крал, църква или народ, тук бе установено за часове — нямаше кой да му се противи, защото местните хора през всичките онези стотина години просто не искаха да знаят, че съществуваме и владеем Леванта. Те живееха своя чергарски, пустинен живот и малко им влизаше в работа, че се числели за поданици на едикой си граф, херцог, пък дори и крал.

Впрочем тия дребни държавици — защото тук всеки побърза да си основе своя собствена — бяха осъдени на печална бедност. Храброто западно благородничество не бе съобразило, че основа на разкоша му са били презрените крепостни. Тук, в Предна Азия, те липсваха, а рицарите, превзели с голяма шумотевица Светите места (да признаем, превзеха ги леко, защото едва преди четвърт век Византия съсипа селджуките и из тия места владееше безгрижно междуцарствие), се оказаха негодни да превият към крепостно право войнствените бедуини. Така в крайна сметка имаше налице голям брой крале и херцози, но отсъствуваха селяните.

Моля ви, представете си картина! Нашите сеньори на Изток градяха замъци, устройваха турнири, прибавяха все нови титли към своите стари. Но тъй като нямаше кой да изработи и заплати тяхното велелепие, те скоро започнаха да ядат булгур с овче месо и да носят кръпки върху празничните си мантии. Което е по-лошо — започнаха да недоплащат своите наемни дружини; дружините се пръснаха и се завърнаха на Запад, където за тяхна сметка се потяха добрите крепостни. Така Светите места си останаха без защита. Ситуация, нали?

По едно време — дори не пълно столетие след превземането на Гроба господен — местните племена решиха, че са се нагледали на тази забавна история и пометоха на бърза ръка западняците от Ерусалим. Но преди това се случи подробност, която бе от голямо значение за Ордена ни, а именно — неговото основаване.

Към началото на XII век управителят на манастира „Свети Йоан“ го иззе от бенедиктинците и създаде нарочен орден: „Братя от болницата на Свети Йоан в Ерусалим“.

Първите налети на бедуините наложиха на Ордена военни задачи, все още — отбранителни. Римският отец освети тази промяна и превърна болногледачите в рицари монаси. Те се отбраняваха безуспешно, накрай трябваше да напуснат своето свещено гнездо и през 1187 година поставиха начало на една одисея, пред която бледнее Одисеевата. Така, отстъпвайки все по брега към Акра, която завариха, кажи-речи, ничия, те я завладяха през 1191 година и обявиха за своя държава.

Някой се смее, стори ми се. Вие пак не излизате от мерките на своето време. Чудно ви е как неколкостотин одрипавели войници по занаят превземат някакъв неизвестен им дотогава град и го обявяват за свой — при нас това беше напълно в реда на нещата, прелистете историята.

Така „братята от болницата на Свети Йоан“ заживяха далеко от всякаква болница, манастир и задължения към страдащите, поминавайки от обири из съседни села. Но Орденът им понесе нов удар през 1191 година, когато доведеното до крайности население изхвърли рицарите и от Акра. Те се натовариха тогава на няколко кораба, прехвърлиха се на Кипър, заеха го и тъй нататък. С точни повторения се развиваше историята на Ордена — отново няколко десетилетия господство над един съвсем чужд, рядко плодороден остров и отново провал — през 1310 година иоанитите напуснаха Кипър, превзеха Родос и установиха тук своята държава.

За Родос мога да ви говоря много, сам аз прекарах на Родос най-добрата част от годините си, цели трийсет. Познавах като свой дом тази крепост, завита в полукръг около скалистия залив, тесните й улици с еднакво високи къщи, дълбоките, хладни колонади покрай плочената настилка — познавах всеки прозорец и човек в града.

Той беше изцяло каменен — нямаше място за зеленина върху това парче земя, където е трябвало да се сместят рицари, граждани и чужденци. Варовиковите планини ни доставяха обилно мек бял камък, та Родос белееше ослепително под южното слънце и приличаше на мъртвешкия череп, пролежал дълго време в песъклива почва.

Над всичко в града се издигаше катедралата „Свети Йоан“, потискащо огромна. Тя не се изпълваше докрай при служба, защото населението на Родос си оставаше гръцко, подчинено на погрешното източно изповедание, и не посещаваше нашите служби. То излизаше извън града, за да се моли из безбройните си параклиси, накацали върху всяка височина на острова — бедни и срамежливи.

Ние оставяхме гърците да се молят неправилно. Не искахме — поради нашия тъжен опит — да ги дразним. Все пак те произвеждаха и търгуваха, помагаха ни при многобройните нападения над острова; все пак бяха християни, макар и нечисти.

Друга голяма сграда, която владееше над града, бе дворецът на великия магистър. Аз живях десетилетия в него, въобразявах си, че са ми известни всичките му скрити ъгли, и много късно разбрах, че съм се лъгал. Всеки мой предшественик бе прибавял нови тайници към старите, всеки беше увеличавал по този начин своята безопасност и леснината си да подслушва, да изненадва и наказва. А после бе потеглил към гроба с тайната за тия тайници, та не е чудно, че следващият велик магистър, създавайки свои незабележими врати и невидими отвори, стълби, които излизаха от някоя камина, за да свършат в някой долап, не подозираше за вече съществуващите.

Вън от двореца Родос имаше още две величествени постройки — Болницата на иоанитите и Странноприемницата на всички езици. Първата бе недотам необходима — малцина поклонници, упътени към Светите места, заболяваха на Родос; родоските условия за живот са прекрасни. Затова пък странноприемницата биваше винаги претъпкана до покрива. Не с поклонници, за които беше предназначена, те бяха редки; пълнеха я търговци от Запада и Леванта. Защото Родос беше признатият, неминуемият кръстопът в левантинската търговия.

Постепенно задачата на рицарите монаси се променяше. Тяхната борба срещу неверниците — господари на Гроба господен — бе изместена от борбата им срещу средиземноморските корсари. Средиземно море, струва ми се, е родината на това велико движение. Всякакви непрокопсали рицари, изхвърлени из Светите места направо в морето; всякакви отломки от древното население на Леванта, чийто живот ред нашественици бяха направили невъзможен; всякакви бегълци от султановите армии на селджуки, араби, османци — цялата тази отчаяна и крайно ловка измет на Изтока просто се натоварваше върху някой кораб, надуваше платна и се понасяше с нечисти намерения из най-гостоприемното море на света.

А търговията на Италия и франция с Леванта, с Балканите минаваше през Средиземно море. Тя би изхранила три пъти повече корсари, колкото тежаха на морето, но съвсем не беше съгласна да храни наличните с една трета от своите печалби. Поради туй към Родос — средище на борба с корсарите — се стичаха помощи от Венеция, Неапол, Генуа и Марсилия. Търговците хранеха Ордена, за да пътуват безопасно техните стоки; хранеха морската си стража, накратко.

Не мислете, че не отработвахме с кръв и пот това злато — войната срещу корсари не е от лесните занаяти. Но братята я бяха овладели майсторски — въпрос на практика.

Можете да си въобразите всичко, освен живота на един рицар монах, чието ежедневие е корсарската опасност — казвате ми вие. Ето какво: за разлика от днес, по наше време бе прието един мъж да живее трудно и опасно, независимо дали е боец, търговец или монах. В това (представете си!) ние намирахме почти удоволствие.

И досега изпитвам гордост, спомняйки си Родос, нашия Родос, в празнични дни. Ослепително бял, строг и изискан, той сякаш бе създаден за фон на родоското рицарство. Към две хиляди мъже — изпечени бойци или учени духовници — в дрехите на Ордена: черни, с черен плащ до коленете и бял кръст върху лявата гръд. Струваше ми се — погледнех ли ги от двореца си из улиците, — че техните редове са сянката на къщи, катедрала и дворец, че те уплътняват основите на този прастар град.

Защото Родос е наистина прастар, познал властта на елини, перси, римляни, византийци, сарацини и разни безименни отцепници. А ние сме го заели в тежко време, току пред османското разширение. Но трябваше да мине още век и половина, за да застане пред Родос османска ескадра. Това вече аз помня лично. Нещо повече — историята постави тъкмо мен за защитник на Родос и крайното източно предмостие на католицизма. Нека не ви се стори нескромно, ако напомня: аз, Пиер Д’Обюсон, бях единственият човек, накарал Мехмед II да отстъпи. Да, дори ако новото търсене по случая Джем завърши с обвинение срещу мен, пак не ще успеете да ми отнемете моята слава: аз с две хиляди монаси устоях на великия Завоевател.

За голямата обсада на Родос от 1480, за боевете и победата ни не ще ви разказвам — те предхождаха по време случая Джем. Трябва само да изтъкна, че тази победа ни издигна високо в очите на вярващия Запад. Из всички страни, подчинени на Папството, битуваха десетки съчинения или песни, описващи (обикновено пресилено) нашите подвизи. Ние бихме предпочели тоя възторг да бъдеше по-предметен, защото обсадата бе дошла не по силите на Ордена ни. Нашата съкровищница беше празна, половината ни кораби — потопени. За последните пет-шест години левантинската търговия замря; търговците се плашеха да спрат на Родос, понеже Родос водеше война, а пътят им от Генуа или Венеция до Леванта би бил немислим без тази междинна почивка.

С една дума, голата слава малко ни грееше. Затова, научавайки смъртта на Завоевателя, видяхме в нея пръст божи — сам всевишният премахваше от пътя ни човека, който рано или късно би свършил Родос.

Скоро след вестта за тази смърт дойде друга — още по-добра: за междуособицата между Баязид и Джем. Не смеехме да вярваме на ушите си. Дори от малкото, което ви разказах, навярно сте се убедили, че рицарите монаси не бяха свикнали на подаръци от съдбата.

Макар обнадеждаващи, новините не означаваха за нас нищо определено. Все още с Империята имахме не мир, а примирие; все още османските войски бяха под знамената, при все че засега се занимаваха с Джем; Баязидовите санджакбегове задържаха нашите кораби, пленяваха моряците им или направо ги колеха. Можехме ли впрочем да се надяваме, че Баязид не ще поднови военните действия срещу Родос, щом се справи с брат си?

Според мен основания за такива надежди нямаше. Разрешено ни беше да се чувствуваме спокойни само докато траеше бунтът на Джем. Щом Баязид премахнеше брат си, подчинението на войските му би било пълно. А една бърза победа щеше да е особено желана за новия султан, когото бунтовниците упрекваха именно в липса на бойни качества, в малодушие и миролюбив.

Не мислете, че разсъждавам тъй, защото са протекли столетия; такава беше моята тогавашна преценка. Аз бях възпитан от Римската църква и Ордена ни — запитвали ли сте се кому дължи Рим своето ненадминато по трайност господство? Тъкмо на това: на възможността винаги трезво да оцени обстановката и да намери най-подходящото си действие или противодействие.

Една от приятните заблуди на съвременното човечество е, че едва хуманизмът бил разкрепостил човешката мисъл, освободил я от предразсъдъка и заменил догмата с гъвкавост. Казвам ви — заблуда! Прегледайте аналите на Римската църква и ще се уверите, че ние столетия преди Макиавели, разни ренесансови писачи и протестантски крескачи действувахме без предразсъдъци, познавахме действителността и се съобразявахме с нея, и оперирахме в нея. Може би не сме го изповядвали, не сме го проповядвали — в това бе и нашата сила. Има неща, за които е непристойно да се говори, те се подразбират.

Да, отклоних се. Налагаше се да ви обясня, че навремето ние схващахме събитията немного различно от вас. Не си въобразявайте, че едно човечество, което има зад гърба си история от милион години, рязко се е променило тъкмо през последните петстотин. Впрочем в навечерието на 9 юли 1482 аз бях съвсем наясно какво би ни донесъл краят на Джемовия бунт.

Втори показания на Пиер Д’Обюсон за случилото се между 9 и 12 юли 1482 година

Въпросните събития започнаха с една съвсем изненадваща поява.

На 9 юли, още в почти тъмно, когато се готвех за света служба, съобщиха ми, че е пристигнал пратеник от Ахмед паша. За Ахмед паша аз имах неприятни спомени: наскоро този твърде способен военачалник бе заел Отранто. С това бе отбелязана пряката турска заплаха над Запада.

Облякох се набързо и слязох в приемната, съобразявайки пътем какво ни предстои, ако примирието бъде нарушено. Укрепленията ни бяха недовъзстановени след тежкия обстрел на Мехмедовата флота; един призив за набор на вярващи бойци от Италия, Испания, франция предвиждаше най-малко два месеца време; за попълване на хазната ни трябваше друг призив — до вярващите от целия Запад, — който изискваше много повече от два месеца…

В приемната запалиха свещите — все още не беше съвсем съмнало, а аз не обичах да преговарям в полумрак, няма защо противникът ти да крие очите си.

Въведоха пратеника. Не турчин, познах веднага. Бяха ми втръснали тия християнски отстъпници, които служеха на султана по-добре от всеки роден мюсюлманин, които ни познаваха твърде вещо. Не един честолюбец из поробените страни или Запада намираше радостен прием при Завоевателя. Дворът му угощаваше стотици такива предатели, а между тях поне десетина бяха само привидни изменници — те вършеха за нас неоценима работа. Напълно съм убеден, че също поне десетина от многото избягали на Родос гърци, левантинци, далматинци вършеха подобна неоценима работа за султанова сметка. Затова ние държахме под наздор всеки бежанец или разкаян изменник, потърсил отново християнска закрила. Уж следяхме и стъпките им, но можех да се закълна, че твърде малко от онова, което се решаваше дори във Висшия съвет на Ордена, оставаше тайна за султана. Утешавах се обаче, че и ние сме също дотолкова въведени в тайните на Топкапу.

Пратеникът на Ахмед паша ми се видя по-скоро левантинец, отколкото грък. Както и очаквах, той заяви, че не говорел езика ни и поиска преводач. Една много евтина уловка, която ние използвахме с успех в Топкапу, но при нас не минаваше: пратеникът да се преструва, че не познава съответния език, за да следи разговора, без никой да подозре. Но ние винаги подозирахме.

И така преводачът ни съобщи предложението на Ахмед паша. Ни повече, ни по-малко чрез Ахмед паша Баязид настояваше колебливото примирие помежду ни да се превърне в траен мир.

„О-хо! С нищо не заплашваме Империята, за да ни предлага мир, без да го търсим ние — помислих си. — Следователно? Следователно има обстоятелства, които принуждават Баязид да се постави неизгодно.“

— Ние сме особено поласкани от благосклонността на вашия велик владетел — започнах бавно, за да дообмислям в течение на думите си. — Но не разбираме за какъв мир с Високата порта се говори, когато господарят ви продължава неприятелства срещу нас. Едва преди седмица е бил пленен корабът ни „Света Марина“ и не знаем нищо за съдбата на моряците му. Едни преговори трябва да започнат с добра воля от две страни. Ние молим господаря ви да освободи всички наши братя, задържани в Империята. За да преговаряме с открито сърце.

— Това означава навярно — пратеникът бе подготвен за такъв обрат, — че и вие ще освободите пленниците, задържани при обсадата на Родос.

— Не. Те са пленени на наша земя. Ние искаме от вас хора, заловени в ничии води.

Левантинецът забави отговора си. Очевидно съобразяваше дали да приеме на място така унизително едностранно условие, или да иска разрешение от горе. Тъкмо последното беше целта ми: нека плува нататък и насам цели две седмици! Но съвсем внезапно пратеникът заяви:

— „Света Марина“ е била задържана от санджакбега на Ликия. Той е действувал самоволно и ще заплати за това. Вие ще получите и кораба, и хората си веднага щом се завърна.

„Е, не! Това вече е прекалено. Ще рече, Баязид е упълномощил един прост пратеник да приема условията ни! Нещо много сериозно заплашва Баязид… Нима Джем? Дали не го подценихме?… Може да е истина, че зад Джем стои войската…“

Въпреки поканите ми пратеникът на Ахмед паша не си отпочина преди обратния път. Той ни напусна още следобеда на 9 юли и с това още повече усили моите подозрения, че Баязид не цъфти. Избягнах да ги споделя с когото и да било. За щастие пратеникът бе ме посетил твърде рано и никой не присъствува на разговора ни. Така аз съобщих на Съвета, че Баязид ни предлага мир, и толкова. Защо ли?

В нашето братство, което броеше непълни две хиляди човека, бяха налице всички белези на държавата — на двор, слоеве и борбите между тях. Всред трийсетината участници от Големия съвет и всред деветте — от Висшия, аз знаех, че има привърженици на всички световни сили. Дължахме го донякъде на самия строеж на Ордена — той се делеше на осем езика, всеки от тях имаше представител във Висшия съвет и съвсем естествено този представител застъпваше интересите на своя владетел. Бих бил предоволен, ако нещата свършваха тук. Но те бяха много по-сложни.

Между нашия висш слой можех да набележа .привърженици на всички течения във Ватикана, в Европа. Заплащаше свой човек в Ордена ни всеки кардинал, всеки магистър на друг орден, всеки западен херцог. Тъй или иначе, аз винаги се чувствувах наблюдаван от стотици страни — като започнеш със Светия отец и завършиш с Бургундския дук например.

Затова бях възприел определено поведение — то, струва ми се, е съдба на всеки управник от сътворението на света до ваши дни: доверявах се само на себе си.

Така дочаках вечерта на 9 юли — един от многото дни, през които грижите ми бяха само мои грижи, без право да ги разтоваря, да потърся съвет или помощ. Един от дните, през които се молих в тълпата рицари, разисквах възстановяването на крепостните стени в Съвета, ядох печено и пих кипърско вино, четох, разговарях. И се стараех да скрия — без усилие, защото притворството бе вече част от самия мен — тревогата си: предстояха събития!

Все пак онова, което ми поднесе едва следният ден — 10 юли, — надмина всички мои очаквания. След обеда ми оповестиха пратеник на Джем.

Този път не беше нито прекалено рано, нито твърде късно, за да имам извинение, но аз престъпих всички правила и приех пратеника насаме. Не се съмнявах, че най-малко десетина братя ще използват тайниците в стени, комини и камини, за да присъствуват невидимо на разговора. Но реших, че десет е по-малко от трийсет (числото на Големия съвет), а бях сигурен: никой подслушвач не дели своите знания с другиго — би намалил цената им.

Пратеника въведоха двама служещи братя.

Не зная дали успях да скрия изненадата си — аз, който се надявах, че владея всеки мускул от своето лице, — виждайки кого срещам. Брат Бурно!… И този човек има наглостта да застане пред очите ми!

Преди четири години, още когато борбата ни с Мехмед хан едва започваше (казвам го, за да определя времето), взеха да ми донасят, че Бруно се държал странно. Два или три пъти отказвал да присъствува на света служба, без да даде обяснения; загатвал пред своя брат по стая, че проглежда чак сега и още не може да повярва онова, което прогледнал; веднъж бил крещял — не пиян, а просто извън себе си, — че всичко на Родос е гнило, смърдяло, отвращавало. Впрочем не си спомням точно бълнуванията на брат Бруно, но те ми бяха повече от ясни, защото той не беше нито първият, нито последният.

Случвало се е и други път такива като него, помонашени в някой забутан манастир на Бохемия или Бавария, прекарали своето дълго послушничество между пет-шестима оглупели от пост или твърде простодушие вярващи братя, да изпитат силен трус, преминавайки в Ордена ни. Разтърсва ги не друго, а сблъсъкът между тяхната представа за едно общество от войнствуващи монаси и самото това общество.

Всеизвестно е, че истината бива много по-богата на разнообразие, случайности, противоречия, отколкото отвлечената представа. Спестете ми подробности — не съм длъжен да изброявам всичко, което може да разтърси един дълбоко вярващ провинциален монах, присаден в богатата действителност на Родос.

Аз бях се надявал, че брат Бруно ще преболедува набързо своите разкрития и ще се постарае да си отвземе полагаемото му се — Орденът предлагаше немалко възможности. Ако пък не намереше сили да преболедува, щяхме да му помогнем — разбирайте го както искате.

И тъкмо тогава узнах, че е избягал. Преди това Бруно написал писмо до братята — какво нахалство, до всички братя! — с което ги призовавал сами да сринат туй гнездо на насилието и разврата и се пръснат по четирите краища на света. Как ви се струва?

На нас, Големия съвет, където разисквахме писмото му, то се стори чудовищно. Бруно веднага бе отлъчен не само от Ордена, но и от светата ни църква и в родоските параклиси дори бе прочетена анатема за блудния брат. Така ние скъсахме всички връзки с него и скоро съвсем го забравихме. Никой не научи накъде е насочил грешните си стъпки Бруно — за нас той беше мъртвец.

Ето този мъртвец дръзваше да възкръсне пред лицето ми, и то не като разкаян грешник, а пратеник на един принц.

С възможната бързина, която позволяваше дълбокото ми смайване, аз съобразих, че засега е добре да не го позная — това би загубило излишно време. Пък и трънливият, но нерешаващ въпрос за отстъпничеството на един наш редник не биваше да ме отвлича от несравнимо по-важното.

Обърнах се към прозореца, за да не гледам това нагло, преобразено от чуждата носия и все пак — неприятно известно лице; да не срещам насмешливо-предизвикателните му очи.

— От името на Ордена приветствувам принц Джем в особата на неговия пратеник — изговорих нанякъде. — Какви вести ни носите?

За разлика от Баязидовия човек Бруно не поиска тълмач. Заговори ми на чист латински.

— Моят господар ви поднася своите почитания. Превратностите на съдбата, която още не е казала последната си дума в спора между Джем и самозвания му брат, принудиха господаря ми да се изтегли в Ликия. Тъй като той желае да разисква по-нататъшния ход на своята борба с мъдрейшите братя от Ордена, Джем султан моли да бъде приет на Родос с всички почести, които изисква неговото рождение. Той вярва, че в отговор на молбата му светите братя ще му изпратят кораби, които да приберат него и хората му от азиатския бряг. А също и че ще му бъде издаден свободен пропуск за влизане и излизане от Родос по негова воля.

Бруно произнесе тази реч с отегчен, чак приспиващ глас. Вероятно така подчертаваше колко малко е очарован от височайшето си пратеничество и от светейшия прием.

Трябваше — макар че нашето духовно възпитание не допуска крайности — да употребя усилие над себе си, за да не изругая.

— Орденът се ласкае — казах наместо това, — че синът на великия Завоевател, очиствайки сърцето си от старата вражда към братята иоанити, ни удостоява с внимание. Щом Големият съвет разгледа въпроса, ще бъдете известен.

— Бих искал само да ви напомня, че всеки миг е скъп. Докато вашият Съвет реши, Джем султан може би не ще е между живите.

— Ако познавахте по-добре Ордена ни — не се сдържах, — не бихте го обвинили в мудност.

Бруно се оттегли с подчертано небрежна стъпка — желаеше да ме дразни.

„Никакъв Бруно! — изличих го от мислите си. — Велики боже! Нима на мен, третия син на граф Д’Обюсон, обеднелия рицар от Крьоза, даряваш такава възможност! Неизмерима… Довчера Орденът ни стоеше под заплахата на Завоевателя: довчера напусто търсехме средства да поправим съсипаните си стени, за да устоим на нов пристъп. Днес вече ние — две хиляди монаси, начело с мен! — ще участвуваме в съдбата на света.“

Братята се събраха по моя покана в залата на Големия съвет. Тя беше величествена в своя пъстър от стъклописите полумрак, със стените си, облечени в кедър и дамаски брокат. Като ято стари, мъдри птици монасите влитаха безшумно. „Орли мои! — искаше ми се да им кажа, макар че знаех, какво половината от тях биха дали душа и свят, за да ме очистят от пътя си, — дойде часът ни!“

Нашите старейшини вече насядаха около дългата маса на Съвета.Тъмният мрамор на плота й отразяваше криво трийсет лица: къдели сива брада, дупки наместо очи и никакво чело.

Аз съобщих молбата на Джем.

Много време в залата остана така тихо, че се чуваше почукването на ноктите ми о абаноса. Всеки един от моите хубави братя сега съобразяваше колко ще получи, ако до довечера препрати някак на своя негласен господар новината. Това ми беше безразлично — не биха ми иззели големия коз. Джем ще бъде на Родос, преди някой от ония господари да поеме дъх. Както виждате, и нашето време с бавните си съобщения, със зависимостта им от попътен вятър, буря или корсари, имаше своите преимущества.

Пръв след мълчанието взе думата молителят на Кастилия Дон Алваро де Цунига. Ако за нещо ви завиждам, то е, че не сте били принудени да търпите обществото на казаната личност; дон Алваро беше рядко неприятен мъж.

И този път той надуто заобяснява неща, които и без туй бяха ясни от първата ми дума. Когато благоволи да ни отърве от красноречието си, аз подчертах, че не е време за приказки. Всички ме подкрепиха: Съветът не бе запомнил такова единомислие, не бях запомнил братята така неприлично оживени. Сякаш се намирахме не в свят орден, а на тържище, където скъпа стока е добила изведнъж смешно ниска цена, та кара купците да се натискат и грабят.

Всичко тръгна невероятно гладко. Без възражение се съгласих към Ликия да отплува дон Алваро (естествено той се предложи сам), като оглави флотилия от седем кораба, между които голямата трирема на Съкровището — нашият представителен кораб. За Джем и свитата му би била достатъчна триремата, но предвиждахме възможен бой.

Когато във връзка с това бе споменато името Баязид, сетих се, че — погълнат от новата вест — бях забравил вчерашния му пратеник. Напълно явно беше: Баязид бе научил преди нас Джемовите намерения — научил ги е навярно от съгледвача, когото държи във войската на Джем. И е побързал да уреди мир с Ордена, за да ни изиска след седмица своя брат. При примирие такова искане би било неуместно.

Усмихнах се на мислите си; представих си как Баязид ще узнае, че е пропуснал мига. Нека! Сега силните ще бъдем ние, защото ще посредничим между двамата височайши братя.

Оставаше да уредим сметките по тържествата. Тази работа отне повече време — най-много се говори за пари, когато пари няма. После извикахме Джемовия пратеник, за да му съобщим решението си. А аз очаквах — вътрешно настръхнал — как братята ще посрещнат бившия Бруно.

Потресението им беше трудно за описване; седяха като гръмнати; тук-там долових шушнене, възклицания. Но това бяха монаси, възпитани в борба с поривите си, та тихият им ропот скоро заглъхна.

Онзи безсрамник — наистина най-хладнокръвното чудовище, което съм срещал — премина покрай цялата дълга маса с такова самочувствие, че би вбесил и ангелите. „Господи — помислих си, — дали Бруно така зле познава Ордена, та се чувствува извън опасност?“

— Нашият Голям съвет — подех, когато застана пред мен, — обсъди молбата на принц Джем. Съветът намира, че за нас е чест да дадем приют и съвети на този именит, благороден принц. Нашата флотилия ще отпътува незабавно, за да го вземе от азиатския бряг.

— Каква част от преданите му войски Джем султан ще натовари за Родос? — делово попита пратеникът.

— За целите, които водят при нас принц Джем, не виждаме необходимост от войска. Крепостта ни е неголяма, а изхранването на жителите й — затруднено. От обща полза е да не претоварваме Родос. Впрочем, дали с петстотин войници или без тях, принц Джем ще продължи по-нататъшната си борба при еднакъв успех; те не са бройка.

Пратеникът (той стоеше с лице само към мен и с гръб към Съвета) сега не се усмихна, а улично се ухили — подчертаваше, че прозира истинската причина за отказа ни.

— Напомням на вашето внимание — каза натъртено, — че господарят ми бе молил не само за свободно влизане, но и за свободен излаз из Родос.когато счете, че работата му тук е свършена. Не чух мнението ви по това.

— Ще го чуете.

И зачетох свитъка, който ми поднесоха:

„През последните дни при нас дойде великолепният пратеник Сюлейман от страна на Негово височество принца господар Джем султан. Чрез писмото на казания господар, а също и устно, споменатият пратеник ни обяви, че принц Джем султан желал да дойде на Родос, за да разисква с нас определени предмети, по които той ще получи и следва нашия съвет, като съвет, който иде от желаещи доброто му приятели. По този случай той изисква да бъде осигурена личността му според приетите закони.

Ние впрочем, движени от старото приятелство, което изпитваме към него, и от надеждата, че посещението му ще бъде от обща изгода, му изпращаме по приносителя своето съгласие, с което той получава пълна, всеобемаща и всеобща гаранция за личността си и съблюдение на приетите закони. Те се отнасят както за Негово височество принц Джем султан, така и за ония, които ще го последват на Родос в качеството им на негова благородна свита — турци или маври, или всяка друга народност. В пълна свобода и сигурност, заедно със своите вещи, скъпоценности и пари, те ще могат да живеят в Родос, да останат тук, колкото пожелаят, и да го напуснат по своя воля или по волята на принц Джем султан, без да им се прави никаква пречка или затруднения. В уверение на което поставяме под настоящото нашия оловен печат.

Издадено на Родос. 12 юли 1482 година.“

Пратеникът ме изслуша, без от лицето му да слезе подигравката. Вероятно си мислеше, че десет такива уверения струват колкото торба зоб. Лично аз никога не бях чувал по-разточителна гаранция от тази. .

Чувствувам, всички мои клетви не ще ви убедят, но говоря чиста истина: ние не знаехме как ще се развият събитията, на 12 юли следователно все още нямахме неизречени намерения. За нас бе достатъчно, че със съучастието си ще продължим смута, който отслабваше най-страшния ни враг.

Докато Джемовият пратеник премина отново покрай тях, първенците иоанити изглеждаха много тържествени. Повече дори от деня,когато се бяхме събрали в същата тази зала, за да чествуваме своята победа над Мехмед Завоевателя.

Шести показания на поета Саади за случилото се между 10 и 27 юли 1482 година

Каравелите забелязахме рано заранта.

Ние не бяхме ги чакали на брега, бояхме се. През последните дни малката ни войска започна да се топи като пряспа на слънце. Не само смърт косеше редовете ни; много повече — страхът. Войниците ни пресмятаха, че нашата работа е без утре и не виждаха защо да дочакват това утре, подлагайки врат под Баязидовия нож. Така всяка заран осъмнахме с по петдесетина човека по-малко — хората бягаха. А това означаваше между другото: някой от тия бегълци ще замръкне пък в стана на Ахмед паша и — за да заслужи милост — ще издаде, че наш пратеник е потеглил за Родос. С една дума, ние се страхувахме да не ни отрежат и откъм морето.

И сега нещата уреди Хайдар. Първо той убеди Джем, че е излишно да се мотаем повече из зловещите долини на Ликия, и накара Касим бег да ни осигури кораб. Бегът поиска за отговора си цяла една нощ — навярно е премислял немалко през тая нощ — а на заранта заяви, че кораб ще имаме. Освен това заяви, че ще ни изпрати до брега с караманлиите си, ще ни снабди с писмо, от което да личи, че последният Караманоглу е готов всеки миг да изстъпи на страната на Джем султан, но сам не ще се натовари с нас.

Джем изслуша думите му разсеяно. Напускаше ни нашият последен опитен, стар военачалник, а Джем прие това, сякаш отдавна беше се простил в душата си с него и войниците му.

— Добре, Касим бег — рече той просто. — Благодаря ти, загдето ме изоставяш последен.

— Не те изоставям, султанъм! — разпали се Касим. — Ти и занапред ще бъдеш господар на сабята и сърцето ми. Една твоя дума…

— Нека не крием истината зад красивите думи, Касим бег! Прекалено дълго се залъгвахме с надежди.

— Но, султанъм, ако застанеш на западните ни граници, ако потеглиш към Румелия със съюзна войска…

— Да, тогава ще бъде друго. Не само ти — тогава мнозина първенци ще преминат към мен. Това ми и трябва: съюзник. Него отивам да търся.

Така завърши сетният разговор между Джем и Касим бег, при все че още два дни караманлиите ни провеждаха. През цялото това време Джем мълчеше, отдаден на мислите си; през тия два дни не го заговори и Касим — всичко беше казано.

Рекох си, че сънуваме, когато пред очите ни — между две назъбени, оронени скали, червени както цяла Ликия — се опна морето. Бяхме така отвикнали от други цветове, извън всички оттенъци на червеното, че гледката на тази спокойна, гладка, влажна синева ни смути, стори ни се невъзможна. После изсушените от пустинен пек мъже се втурнаха като обезумели към брега, нагазиха заедно с конете, плискаха се един други и се смееха с неестествен, забравен далеко смях.

Вода… Исках да я схвана със затворени очи, да усещам близостта й по меката влага, по чудно галещия плисък на вълните. Когато прогледнах, забелязах, че и Джем жуми, отметнал глава, сякаш се подлагаше на ласка. И в това, както в много друго, ние двама отзвучавахме еднакво.

Втората ни изненада беше корабът. Малко встрани, в заливчето наистина се люлееше кораб без знаци. „Корсарски!“ — изтръпнах, защото Джем султан би бил прескъпа плячка за всеки разбойник; Джем в онзи миг тежеше макар мършав от глад, окъсан и без сили — колкото половината Баязидова хазна.

— Корсари, а? — изрече мисълта ми Джем. Рече го без трепет. Май му беше все едно дали ще се навре в ръцете на обирници или на самия дявол.

— И разбойниците имат сметка, султанъм — смутено заобяснява Касим бег. — А главите им не могат изчисли, че моите пет кесии злато не са най-многото, дето биха получили за спасението на някакъв непознат, кълна ти се!

„Е, в това вече не бих се клел“ — рекох си. Не ми се вярваше тъкмо будалите да стават корсари.

Джем посрещна и тия уверения на Касим бег безразлично. Натоварихме се на кораба без знаци — трийсетина човека. Посочи ги не Джем; избрахме се от само себе си. Едва трийсетина човека пожелаха да съпроводят Джем към неизвестността.

Може би за вас не е от значение, но тук не мога да премълча: години по-късно аз си спомних онова свое движение, с което се оттласнах от брега, онези стотина аршина вода, които ме превърнаха от гражданин в бежанец. Най-обичайно движение — извършвал съм го навярно десетки пъти преди това; най-обикновена ива вода — сто аршина кротко, ласкаво море.

Да, истина е: там и така реших аз съдбата си. Без да съзнавам, че върша именно туй — че определям целия свой живот. Напълно естествено ми се струваше да последвам Джем. Към него ме привързваше не само обичта — много дълбока, предана до самоунищожение; в моите мисли Джем бе всичко онова, за което заслужава един мъж да живее, да се бори и умре.

Звучи неубедително, но тогава бях убеден. Убеден бях, че Джем е белязан, за да въплъти мечтите на поколения мислители и поети; че победата на Джем би била победа на мъдростта над грубата сила; че властта на Джем би освободила от пречките на предразсъдък, догма и улична простотия предвечната, никога не унищожена, но и никога още не властвувала законно красота.

Аз си представях Джемовото управление като непрекъснато тържество на напредък. Случайно ли тъкмо по нас с векове бяха се раждали ереси и нови учения; случайно ли тъкмо по нас църквите (християнска или мюсюлманска) не бяха успели да притъпят стремежа към светска поезия и положително знание; случайно ли тъкмо тук човекът винаги бе живял търсещо? „Не! — мислех аз. — Този вековен кипеж на духовете трябва един ден да доведе до нас, именно на Изток — някакъв невиждан и неповторим владетел, който да даде път на тая многовековна жажда. Може ли провидението — мислех аз — да намери по-блестящо свое оръдие от поета Джем?“

Това бях мислил с години и най-вече през годината на нашата борба. Изглежда, то бе предрешило незабелязано в избора ми да последвам Джем, където и да би го отвел пътят му. Сега Джем поемаше в изгнание — аз бях длъжен (аз дори не разсъждавах) да придружа своя господар.

Много по-късно — казах ви — си спомних как се оттласнахме от азиатския бряг. „Защо, боже — виках си, — защо в такъв миг не се случва нещо необикновено? Буря с червен сняг, яркозелена светкавица или вой на вятъра, звучен като йерихонските тръби? Защо не ни изпращаш страшна поличба, за да спрем тъй посред движението, което решава целия ни живот? Защо трябва да има грешка и след нея — изкупление? Не си ли ти един коравосърдечен, насмешлив сеирджия, боже?“

Да, вероятно бог ми е гледал сеира, докато веслата ни пляскаха меко между брега и кораба. Гледал е и си е рекъл: „Научете се, излюблени мои чеда, че всяко движение и дума в живота ви е избор — вие избирате през всеки отделен миг на живота си, а отхвърляте отговорността за своите беди върху мен. Пък аз просто ви наблюдавам, чеда мои, и чакам сами да заплатите човешкия опит…“

Не чух разговора между Касим бег и моряците. Навярно се разбраха кога и как ще получат платата си. После Касим дойде при господаря ни, поклони му се ниско-ниско, досами дъските, прихвана благоговейно избелелия пеш на фереджето му и притисна устни към него.

Помислих си, че Джем ще заплаче — ако тъгата има лице, то трябваше да е лицето на Джем в оня миг. А наместо него се разрида старият войник. (Знаете, по нас не беше непристойно един мъж да плаче, дори понякога го изискваше приличието, стига наоколо да няма жени. А жени наоколо у нас се намират рядко.)

Думите, които двамата размениха, бяха съвсем обикновени думи на раздяла. В такива случаи е възприето да се говори за по-късна среща, при все че често и единият, и другият знаят: такава среща не ще има.

Изгледах в гръб Касим бег, докато се смъкваше по въжената стълба в каика — широк, но вече малко отпуснат гръб на стар воин. „И да настъпи някога тържеството на Джем султан, старче — помислих, — дали ще го доживееш ти?“

Цели четири дни корабът ни стоя на котва край сушата. Никой не ни гонеше, за да се отдалечаваме от мястото, където биха ни подирили рицарите. А на брега разположиха стана си караманлиите и вечер виждахме как пред огньовете им преминават мудни сенки; Касим бег също не напускаше крайбрежието, преди да се убеди, че Джем е приет.

На четвъртия ден привечер откъм брега се дочу глъч, забеляза се суетня. От изток към Касимовия стан се носеше жълто-червен облак. Той пълзеше плътно над земята с онази скорост, която има конницата. Беше ясно и без думи: Ахмед паша отрязваше бунтовниците от морето, искаше да ги наблъска отново в ада на Ликия.

Много ловко, като търсеха прикритие, нашите хора поведоха кораба зад скалите. А ние следяхме със стиснато гърло битката между Ахмед паша и Касим. То не беше и битка — Касимовите се отбраняваха, докато се изнижат назад в планините. Ахмед пък не ги преследва. Видяхме как войската му се разтегли все по брега и ноще огньовете й припламваха ту тук, ту там. Пазеше подстъпите към Ликия.

Дали Ахмед паша не забеляза нашата жалка бирема; дали я забеляза, но нямаше подръка свои кораби; дали не прецени, че (дори на биремата да би бил Джем) за него, Ахмед паша, е особено изгодна и по-нататъшната борба между братята — не зная и не мога да твърдя. Във всеки случай останахме близо до сушата още десетина дни и никой не наруши нашето спокойствие. Не навлязохме навътре в морето, защото чакахме среща, а ни беше страх и от други като нас — корсари. Тая среща чакахме със свито сърце: ще ни приеме ли Родос? Цял ден разминавахме стъпките си по тясната кърма или носа на биремата. Впрочем разстъпвахме се ние: Джем стоеше от разсъмване до сумрак, облакътен върху перилата, вперил очи в азиатския бряг. Спомнях си нощта, преди година вече, когато Джем беше ми изшепнал трескаво: „Страх ме е от границата, Саади!“ Оттогава считах този страх за избледнял, но днес границата бе така видима, жълто-червено очертана над синия безкрай, че Джем отново се връщаше към своя страх: границата!

Не се опитвах да го разведря. През ония дни Джем като да бе стигнал дъното на всяка човешка тъга. Знаех, че за това допринася бездействието, неизвестността: накъде вървяха анадолските работи, измъкнал ли се беше Касим, дали вече нямаше мир между Портата и Родос? Не знаехме нищо. Корабът ни се люлееше тихо между небето и водите; веслата му стърчаха неподвижно, по въжетата почиваха ята птици.

Чувал съм, някога в стиховете става дума за такива едни корабипризраци, които крушенецът вземал за действителни. Ние приличахме на тях.

Докато заранта на 20 юли забелязахме каравелите. Те се носеха стремително върху утринно-сребристите, още сънени води и изгревът ги превръщаше в розови чапли — такива чапли Джем държеше в двореца си в Карамания, защото обичаше всяка красота.

Начело пореше морето голяма трирема със знамето на Ордена — бял кръст върху черно поле.

„Дойдоха! Приемат ни на Родос!“ — искаше ми се да ликувам, а сърцето ми бе свито; знамето веднага ми напомни Френк Сюлейман и прокобите му.

Джем дълго бе съзерцавал малката флотилия. Навярно и тя му се струваше недействителна, както всичко през ония дни. Едва когато свитата се разтича, той ми каза:

— Саади, пригответе се, пригответе и мен! Нека не забравяме, че отивам на Родос не като беглец, а като законен владетел на една империя.

Разтършувахме се из сандъците си, небутнати още от Кайро — нали половин година бяхме все в походи и боеве. Извадихме тържествените одежди на Джем, облякохме го, навихме около главата му дванайсет лакти най-тънка коприна. Сега си дадох сметка колко изпосталял е приятелят ми — сякаш беше облякъл чужди дрехи.

Все пак изглеждаше чудесно. За последните петнайсет месеца от смъртта на Мехмед хан Джем бе възмъжал. Запитах се в какво се изразяваше то и си отговорих сам: в някакво горчиво острие, което пречупваше нехайния чар на Джем. Да, това е — може би човек възмъжава именно когато нещо у него се пречупи.

Изкачих след господаря си кърмата. Всички ние, неголямата му свита, се наредихме в полукръг зад Джем. Вероятно сме били весела гледка в полегатите лъчи, тълпа младежи, облечени във всички цветове на атлаза, сърмата и сахтияна.

Каравелите бяха охлабили платна; греблата им се прицелиха в небето. Ясно: Орденът не ще навлезе в крайбрежната морска ива, съблюдаваше законите.

Видяхме как от голямата трирема се откъсна ладия и бързо загреба към нас. Джем не изпускаше от поглед тази лодка,която носеше съдбата му. Дори помоли един моряк за тръба и се завзира към пратениците.

Бяха двама, различавахме ги вече. Единият — рицар, целият в черно. След малко познахме и другия. Сюлейман. Сюлейман беше жив!

Джем едва кимна на рицаря — немлад, подпухнал мъж с безцветни очи. Безцветен беше и гласът му, когато отправи към Джем късо приветствие и при това го нарече принц. Сюлейман преведе неговите думи, гледайки го толкова отгоре, като да беше въшка — Сюлейман имаше такива едни погледи.

Без да губи време, пратеникът предаде на Джем свитък. Сюлейман го зачете — обилен куп думи, от които само разбрахме, че ще бъдем приети на Родос и ще го напуснем, щом пожелаем.

Вече бях се разсеял, когато нещо ме накара да наостря уши. Все със същия глас, сякаш продължаваше четенето, Сюлейман се обърна към Джем:

— Господарю, само още половин час не ще бъде късно. Заклинам те, Джем султан, заради доброто, което си ми сторил: вярвай ми, не отивай на Родос!

Под дълбокия загар лицето на Джем пребледня — стресна го смелостта на френк Сюлейман. После съобрази, че той не би предупреждавал и заклинал, ако рицарят знаеше турски. И Джем се опита да отговори равнодушно, сякаш искаше допълнителни новини от Родос:

— Ти се връщаш жив, Сюлейман. Това не е малко.

— Боя се, че съм сиренето, което ще вкара мишката в капана, султанъм. Кълна ти се: ти си в опасност!

— Жребият е хвърлен, Сюлейман — заключи Джем отпаднало. — Да вървим!

Френк искаше да каже още него, но Джем вече отмина. Само за миг се задържа той, преди да прехвърли крак през корабните перила. Обърна се към моряците и главатаря им — най-шарената сбирщина, която съм срещал — и изрече високо:

— Благодаря ви, приятели, дето — дали за добро или за зло — опазихте Джем султан!

Корсарите се струпаха около перилата, викаха нещо — всеки на своя език, а езиците им бяха много. И тия възгласи на трийсетина разбойници като че напомниха на Джем приветствията, с които бе го посрещала неговата войска; напомниха му гласа на тълпата. Сега Джем се откъсваше от човешката тълпа, защото ние бяхме само свита — неколцина хранени, платени слуги.

Джем замръзна така, вече с един крак върху въжената стълба, обгърнал с поглед корсарите — за първи път в тоя поглед четях обреченост. Джем сякаш искаше да задържи последния миг, в който бе господар на стъпките си. Види се, това го върна и към Сюлейман — живото, съпътствуващо господаря ни предупреждение.

— Ти остани, Сюлейман! — каза тихо. — Не ще имам мира, ако те зная на Родос.

— Ще те последвам, султанъм. Нищо повече не може да ми се случи.

После се заспускахме по стълбата. Отначало десетмина — ладията побираше толкова. Тя се върна още и пак, за да прибере цялата свита и товара ни.

На голямата трирема бяхме приети от дон Алваро. Посрещането ни беше великолепно. Скъпи килими покриваха цялата трирема. Те се прехвърляха и през ръба на кораба, та той пъстрееше отдалеко като приказно водно цвете. Върху пъстротата му рицарите се откройваха в черно петно. Злокобни — не ми се искаше да призная и пред себе си думата, но тя ми се натрапи.

Дон Алваро приветствува Джем с много дълго слово. Сюлейман го превеждаше — стори ми се — през пръсти, защото на едно негово изречение отговаряха потоци думи у Алваро. А Джем благодари късо и след това се оттегли в покоите, които му бяха определени.

Никога не ще забравя нашата първа вечеря между християни. Отпосле свикнах с техните обичаи и нрави, но тогава още всичко бе ново за мен.

Рицарите се стекоха за вечеря на палубата, на открито. Над главите ни беше опнато пъстроцветно платно. Десетки свещи в дълбоки стъклени чаши осветяваха трапезата. А тя самата бе отрупана така богато, че ни се замая свят. Та вече месеци ние бяхме живели от пексимет и тинеста вода!

Впрочем трапезите бяха две, една срещу друга. Онази, на която щяха да вечерят рицарите — смешно висока, — беше много по-бедна от нашата. Нас поканиха около една ниска маса, обкръжена с възглавници.

Щом насядахме (от наша страна бяхме само приближените на Джем), дон Алваро по техен обичай вдигна чаша за здравето на господаря ни. Той навярно бе считал, че ние не ще пием — нали така повелява вярата ни, — защото се изненада, когато Джем също поиска пълна чаша и я опразни на един дъх.

Ония насреща скриха учудването си и запредлагаха още вино — добро беше виното им, кипърско. Иначе вечерята мина почти в мълчание. Между всички само Сюлейман говореше и двата езика, а той така усърдно се отдаде на ядене, че не му оставаше празна уста. Не се посрамихме и ние — Джем гълташе с охота, каквато не помнех у него, вълча.

По едно време го видях вторачено да наблюдава едного — някакъв рицар, който му услужваше. Рицарят — забележеше ли, че Джем посяга към ново блюдо — отрязваше хапка риба, птица или дивеч и го лапваше мигновено.

— Сюлейман, какво прави този? — попита Джем.

— Иска ли нещо Негово височество? — навдигна се дон Алваро, от което разбрах, че той непрекъснато е слухтял.

— Пита — отговори, като се хилеше неприлично, с пълна уста Сюлейман, — защо този брат похапва от всичко преди него.

— Обяснете на Негово височество! — нареди важно Алваро, а надменната му заповед вбеси френка.

— Обяснявам ви, Ваше височество — поде той, — че у християните съществува следният обичай: щом на трапезата присъствува владетел, неговите гозби предварително биват проверявани от нарочен опитвач.

— О, излишен труд! — усмихна се с цяло лице срещу Алваро Джем. — Трапезата е наистина разкошна, имате отлични готвачи и вашият брат може да не се съмнява в работата им.

— Тук не става въпрос за изискан вкус, султанъм, а за отрова — едва не се задави от смях Сюлейман и изтърва в скута си задушената патица. — Знаете, след такива пиршества по някой често не се събужда.

Джем го гледаше като треснат.

— Е, какво? — промълви най-сетне. — Та коя отрова ще свали опитвача, преди да съм ял от същото?

— Никоя, разбира се — равнодушно работеше над патицата Сюлейман. — Просто спазват приличие, нищо повече.

Джем бе престанал да яде. Дори помислих, че той ще се откаже съвсем, че никога не ще приеме залък от хора, за които отровата е нещо така обичайно — чест примес на ястието. Но господарят ми се овладя. Изправи се, вдигна отново чаша; отблъсна леко брата, дето се натискаше да отпие първата глътка от нея, и произнесе, впил поглед в Алваро:

— Би било обида за рицарите иоанити, ако приема те да опитват храната и виното ми. Щом търся убежище при вас, аз съм отхвърлил всяко подозрение. Моля, Ваша светост, разрешете на този човек да седне между нас и да сподели трапезата ни!

На Сюлейман май му приседна, докато опразни устата си и преведе Джемовите думи. Мъчно мога да опиша впечатлението, което те произведоха отвъд. Смешни ми бяха тия немигащи очи, застинали в безкрайна почуда над издутите от едри залци бузи, над омазаните в масло бради. Докато дон Алваро надви вцепенението си и отговори, като отбягваше погледа на Джем:

— Нищо не е по-скъпо за нас от доверието на един приятел. Благодаря ви, Ваше височество! Благодаря ви от името на Ордена и светата ни Църква!

Сюлейман преведе тия думи между хапките. После добави от себе си:

— Запомни добре, господарю: те говорят за доверие!