Случаят Джем

Трети показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за случилото се на 29 юли 1482 година

Всъщност аз още на 28 вечерта научих от двама братя, които дон Алваро бе отпратил напред с бързоходна бригантина, че нашият висок гост ще пристигне около денонощие след тях. С това на Родос настъпи суматоха, каквато не бях запомнил от голямата обсада насам. През цялата нощ срещу 29 младшите братя се занимаваха с украсата на крепостта и с подготовката на Джемовите покои. Бяхме решили да настаним госта си в странноприемницата на Франция — за това настоявах аз, понеже съм французин.

Преди всичко наредих да изнесат всички наши хоругви и килими; имахме немалко, защото христолюбивото паство от целия Запад, защото заплашените от корсари левантински търговци обсипваха Ордена ни с дарове. Окачени по крепостните стени, по прозорците и терасите на Родос, те му придаваха вид на провансалско село, в което става годишен панаир. Мислех си, че ние почти обиждаме строгото величие на Родос с тази просташка пъстрота, но тя подхождаше за госта ни — дивашкия принц.

Цялата тази дейност зае часовете до зазоряване, та едва призори носачи внесоха в странноприемницата някои мои лични вещи, предназначени да увеличат великолепието й: легло с копринен балдахин, малко писалище, инкрустирано със седеф и корали, няколко тигрови кожи и безброй атлазени възглавници. Разположихме ги в покоите, отредени за краля на франция — странноприемницата ни имаше такива покои, при все че никой френски крал не бе посетил Родос, нито смяташе да го посещава. Тук мимоходом мога да отбележа — това вече не е съществено, защото и Родос, и Френската странноприемница от векове не са в наши ръце, — че на две места зад брокатената тапицерия по стените в тия кралски покои имаше тайници.

Стаите за свитата бяха уредени без всякакъв разкош. Въпреки съзнанието, че съюзът с Джем би бил от висш интерес за Ордена, не се отърсвах от отвратата си към тия диваци — турци, сарацини и прочие левантинска паплач. Не можех да забравя, че едва преди две години съдбата на Родос висеше на косъм заради същите тях.

Беше съвсем съмнало, когато — щом се уверих, че денят ще бъде безоблачен, без дъжд — заповядах да разстелят килими и по улиците, по които щеше да премине Джем султан. Подобна пищност Родос не познаваше. Застанал на терасата пред Джемовите покои, аз съзерцавах площада „Свети Себастиян“, също застлан до ръбовете, сякаш не беше стъгда, а голяма, ярко осветена зала, всред която се издигаше паметникът на светията мъченик — не мислете, че ние, слугите божи, сме безразлични към земна красота.

Всички братя, облечени церемониално, вече бяха отишли на пристана. Нашите музиканти (Родос имаше и свои многочислени музиканти, защото освен монаси тук отсядаха търговци, наемници, авантюристи) бяха се подредили в очакване на госта, окичени с всички цветя, които ни поднасяше южното лято и съвсем малките родоски градини. С една дума, усилията ми бяха оправдани — нашият остров искреше и пъстрееше всред необхватната синева на морето.

Лично аз не излязох на пристана — санът ми не допускаше прекалено внимание към светски господар. Останах под копринен навес, опнат пред паметника, а около мен — братя молители от седем езика. Осмият беше упълномощен да посрещне Джем султан и да го преведе до площада.

Така аз не бях свидетел на Джемовото пристигане. До мен стигаха само възгласите на родосци, високи, но не плътни — населението на острова броеше едва три хиляди души заедно с децата. След виковете гръмна музика — свирците ни задръстваха юлската жега с доста безразборни изпълнения. Очевидно те разбираха задачата си просто: да произведат най-големия възможен шум.

От под навеса забелязах как човешките редици се раздвижиха. Идеше Джем султан, младежът, вече успял да се превърне в легенда. Признавам, че чувствувах някаква малка, естествена завист на петдесетгодишния към двайсетгодишния, естественото озлобление на духовния водач към светския. Не ми възразявайте, че по наше време реалната власт на Църквата била несравнено по-могъща от всяко земно господство — зная го. Реално — да, но тя търпеше ограничения в своята външна изява, във всички ония цветове, коне, панделки и прочие приятна суета.

Не отричам, че първото ми впечатление от Джем султан беше поне непредвидено. Срещу мен яздеше бавно, за да отговаря на приветствията, един съвсем не дивак. Светъл, както биват нашите младежи от Нормандия или Елзас, може би само по-цветнорус, с по-подчертан израз. Да, именно туй ме порази най-силно: изразът на мислещ и чувствуващ човек, който не покриваше моята представа за душевния мир на ориенталеца.

— Добре дошъл върху земята на Светия ни Орден, Ваше височество! — бяха първите ми думи към Джем. — Родос е щастлив да приюти сина на великия Завоевател. Нека в този миг утихне завинаги враждата между нашите славни оръжия; нека утрото на властта ви се превърне в начало на вечен мир между Портата и Ордена!

Гостът отвърна нещо на своя неразбран език, което в превода на брат Бруно прозвуча твърде бледо, в смисъл, че щастието ни било взаимно и Джем имал пълно доверие в мъдростта и благочестието на Ордена ни.

Досмеша ме, когато поведоха госта към покоите му. Аз, който можех да му бъда баща, изкачих стълбите без помощ, а него — цветущия младеж — блъскаха и подпираха двамина езичници така, че едва не го препънаха. По-късно научих: такъв бил обичаят им. Горе, в самите покои, Джем бегло се огледа — без взискателност, но и без възхита. Сякаш открай време е живял в наша наредба.

— Ще ми позволите да ви оставя за няколко часа, Ваше височество — казах. — Починете си от пътя и се пригответе за тържествената вечеря във ваша чест. Надвечер ще изпратя своите приближени, те ще ви придружат до двореца ми.

Вечеря, приближени, дворец… Волно натрапвах на госта ни своето величие, изтъквах му, че Родос не е някоя си Карамания и при нас животът е изковал други мерки, други условности. Джем не изглеждаше да забелязва напъните ми — той ме слушаше разсеяно, като човек, който бърза да остане насаме със себе си. Впрочем същото желаех и аз.

Защото следобеда на 29 юли прекарах в труд и напрежение, каквито едва ли бе струвала на Джем султан едногодишната му борба. През този следобед аз се борех с всички световни сили — от султан Баязид II до Светия ни отец.

Борбата поведох от своята работна стая и по-точно — от писалището си. Само написах десетина писма. Всяко от тях беше така различно, поставяше събитията в друга светлина и предлагаше за разрешението им толкова противоположни мерки, та ми се стори, че десет пъти сменям не само кожата, но и цялата си вътрешност и се превъплъщавам в десет отделни владетели.

Удивлявате ме: защо считате, че тъкмо вашият днешен свят е раздиран от непримирими противоречия? Защо — въпреки хилядолетния си опит — човечеството през всеки отделен ден е склонно да се лъже, че този ден именно представя връхна точка в човешката история? Ето, ние (тогава смятах — справедливо) бяхме приели своето време за „завой на историята“. Чинквеченто, знаете, бе епоха, бременна със сблъсък не само на мнения. Тя подготви трийсети стогодишни религиозни войни, подготви Инквизицията, фландърската революция и Вартоломеевата нощ. Е, какво? — ще ме убеждавате, че вашето време било по-съдбоносно? Простете, ще се отклоня още от разказа си, но държа да имате предвид нещо затъмнено, прескочено в историята на чинквеченто: краят на Изтока като европейска сила.

За хилядолетие — това е половината живот на християнския свят — Западът бе загубил своето първенство, беше се оварварил. Тук владетелски домове никнеха като гъби, образувайки нетрайни държавици, вплетени в сложна зависимост, хранени от по няколко хиляди крепостни и отбранявани от по неколкостотин войници. Издребня мярката на Запада. Едничкото, което още го спояваше, беше Рим, Папството. Слаба утеха. А през това време Изтокът излезе далеко напред, него варварите не оварвариха, той ги превърна в свои поданици или спътници, издигайки ги на равнището си.

Византия!… Имате ли представа вие, наследниците й, какво бе Византия за Средновековието? Това, което петнайсетият век на Запад си приписа като свое постижение — откриването на човека, възраждането на античното наследие, на положителната наука, ако щете — всичко това бе живяло без прекъсване във Византия, тя го пренесе от древността към по-ново време. Византия беше мостът между две цивилизации, блестящ мост, подчертавам, макар да съм западняк и католик.

Докато на Запад един крал рядко знаеше писмо, не само във Византия, но и в издънките й като България или Сърбия владетелите биваха поети, книжовници. Какво ми навирате в очи Лутер и лутеранството — решаващият духовен поврат! Векове преди Лутер на Изток се ширеха ереси, от чиито трохи хранеше недоволството си селенията на Запад; Изтокът имаше цяла своя противоцърковна книжнина, пренасяна тайно, лист по лист на Запад.

Странно ви се струва, нали, че един служител на Рим така принизява своите, това не ни е присъщо, да. Но ние бяхме длъжни да знаем какво са Византия и Балканите, защото ни пречеха.

Пречеха, думата е точна; изминали са пет столетия и някои истини могат да бъдат изговорени високо. Пречеше ни свободомислието в Европейския изток, където един цар си позволяваше съпруга — еврейка или актриса, където самите владетели бяха често еретици, където се ширеха всякакви възродени езически течения и обществото живееше свободно от верски, съсловен, народностен предразсъдък; пречеше ни това, че в Изтока църквата бе подчинена на светската власт и по тоя начин даваше лош пример на западните господари; пречеше ни най-сетне, а може би преди всичко това, че Византия и спътниците й умееха като никого да произвеждат, да търгуват. Те държаха в ръце пътищата между Изток и Запад, налагаха ни цени и мита, играеха си с нас — ние, които не владеехме тайните на стъклото, стоманата, сахтияна и сърмата. Една хилядолетна империя понасяше всевъзможни удари от диваци и варвари, стопяваше ги или превиваше, растеше, намаляваше, падаше и израстваше наново из пепелищата… Приемници на наследството й, свалете шапки пред Византия!

И изведнъж — Завоевателят. Нарекоха го „големия страх при завоя на историята“! Смешни сте ми, простете. Завоевателят заплаши Европа, като усложни левантинската търговия и разсипа няколко наши крепости. Но много повече направи той за нас: Завоевателят ни отърва от Византия.

Не сте ли разсъждавали защо именно петнайсетият век отбелязва нов етап в развитието на Запада; защо именно тогава градовете ни забогатяха и гражданството се замисли за повече от хляба, та докара на главите ни Реформацията и всякакъв вид революция? Отговорите ви са верни само донякъде. Аз ще ви кажа моя: през петнайсети век Западът получи освобождение. Освободи го Мехмед. Завоевателят, говоря ви самата истина. (И като си помислиш, че до днес в Рим не е издигнат паметник на оня късокрак, дебеловрат Османовец и мой личен враг!)

За какво впрочем се отклоних тъй много? Да, обяснявах ви сложността на противоречията, през които си пробиваше път нашето време.

Най-кратко, те се изчерпват така: от една страна, все още оцелелите владетели на Изтока (брояха се по пръстите на една ръка — маджарският, преди всичко, полският, руският) бяха готови на известни жертви, за да пресекат османското напредване и отхвърлят турците, но не чак толкова назад, та да възкръсне и държавата на някой твърде могъщ съсед. От друга страна, Западът, току-що отпразнувал смъртта на Византия, беше се втурнал да отвземе своето в дележа на световните блага. И тези десетки процъфтяващи западни градове, които се надигаха с всеки изминал ден, и тия десетки дребни, но вече закрепващи господари виждаха в Турция не само заплаха. Турците бяха за тях богатият простак, комуто можеш да набуташ лъскава и евтина стока срещу добри пари; за тях турците бяха охолният лентяй, който не обича работни или търговски напъни и ще остави тази черна, но твърде доходна дейност на франка. (Както знаете, мюсюлманите никога не се опитаха да ни разграничат — назоваха ни с общо име — защото за тях пък ние си останахме хора, недорасли духом, отдаващи на труд и алчност излишни усилия, когато същите тия мюсюлмани използваха времето си твърде разумно: дояждаха наследството на Византия и Балканите.)

В целия възел противоречия навярно немалко допринасяше Папството и трябва да разберете неговите трудности. Досега то бе просъществувало по очевидни причини всекиму от многобройните западни господари беше необходима Църквата, понеже тя благославяше господството им над селяните, осветяваше крепостното право. Един неоглашен от Светия отец владетел спокойно ставаше жертва не на заговор (заговорите гъмжаха и никой нямаше нищо против тях), а на селски бунт — селянинът не би сгрешил пред бога, ако пребиеше някак такъв господар.

Но промяната в живота на Запада болезнено засегна Папството. Градовете богатееха. Това означаваше, че новият вид първенци (търговци, притежатели на работилници) не търсеха благословия за своята власт, тя бе осветена от парите. Собственикът не принуждаваше да му работят — него го молеха да му работят. Той плащаше.

Ето такава подробност преломи живота на Запада и отбеляза Новото време.Тук сте напълно прави в своите разсъждения: простото заплащане на човека,който работи, измени всичко. Тогава Рим почувствува несигурност пред бъдещето; Рим никога не се е самоизмамвал. Затуй светите отци от мое време не оставиха велики имена; те преминаха в историята като дребни интриганти, многоженци или лихвари — нямаше го предишното поле за властта им. Те опитваха да се нагодят към новия ред на нещата, като участвуваха в борбите между владетели и градове, като редуваха жестокостта с всеопрощението. Надяваха се да изплуват над присъдата на времето с неговите собствени средства; отлагаха края на нашата власт. Рим отново беше пред победа на варварите. Но сега варварите идеха отвътре. И по-точно: отдолу.

Вярвам, че не ще стане нужда да се откланям повече от разказа си; вярвам, поне донякъде ви въведох в съдържанието на чинквеченто. Следователно, лесно ще си представите каква мъка беше за мен да напиша ония десет писма до владетелите на Стария свят.

Започнах ги, разбира се, с послание до своя пряк заповедник — до Светия отец. Туй писмо помня, сякаш днес: „Във възможностите на християнството е сега да изтреби ненавистния мохамедански род. Ако доставим войски на Джем, неговите привърженици ще се навдигнат бързо. Брат му е без смелост и ще изпита силен страх; той има малко способни генерали на своя служба. Най-добрият от тях — Ахмед паша — чака само благоприятно събитие, за да се обърне срещу него. Той е писал в този смисъл на принц Джем, молейки го да не се отчайва от съдбата си и да отстъпи временно. Никога не сме имали по-сгоден случай да си възвърнем Морея и част от Архипелага — а каква слава ще спечели с това Ваша светост! За да го постигнем, европейските владетели дори не ще направят големи жертви, защото в Европа ще бъдем подпомогнати от привържениците на Джем, а в Азия — от Караманоглу, желаещ да възстанови своята власт. Заобиколен с врагове, султан Баязид не ще окаже съпротива.

Ние не знаем — завършвах аз писмото си — какъв ще бъде успехът на предложението ни. Засега ще бдим над принц Джем и ще му вдъхваме надежди. Ако бог даде походът да се състои, ще влеем в него от своя страна труда и грижите си. В противен случай, пазейки своята дума, ще постъпим според интересите на Родос.“

Намирате ли един осъдителен намек в това мое писмо? Кълна се в Светата троица, с цялото си същество аз желаех предлаганият от мен поход да стане, за да свържа името си с решаващо успешния удар на християнството над езичниците. Но (признавам веднага) твърде слабо вярвах в успеха на предложението си, защото познавах всички вече изтъкнати съображения на Европа и Папството да се въздържат от такъв удар. Затова накрая бях подчертал, че стоварвам отговорността за провала на похода върху други и си запазвах правото над Джем. В края на краищата, именно мой пленник, тоест мой гост, беше Джем.

Няколко други писма — до кралете на Англия, франция, Испания — бяха доста еднообразни. Аз се обръщах към съвестта на тия владетели, обещавах им слава и задгробно всеопрощение срещу участието в похода, споменавах преимуществата за левантинската търговия от едно поражение на турците.

Успехът на тези писма беше още по-съмнителен — твърде далеко гореше огънят от испанска или английска земя. Повече вярвах в италианските търговски градове — Венеция, Генуа, Флоренция; за тях бяха от значение работите в Средиземноморието. Но нашите скъпи италиански републики бяха вплетени в такава яростна борба помежду си, търговската алчност бе дотолкова затъмнила у тях всеки политически

——

1.Това писмо Джем не получи. То бе заловено от наш кораб у носителя си, на път към Родос (бел. на НОбюсон).

усет, че трудно можеше да се предвиди отговорът им. Най-сетне през оня следобед отправих писмо до краля на Унгария, Матиаш Корвин, сина на Янош Хунияди. То ме оправдава пред историята, то доказва, че не тясно съм бранил интересите на Запада в случая Джем. Защото Матиаш Корвин бе непосредствено заплашен от османците и охотно би се съгласил с моя план. Защото един поход на Корвин срещу Турция би възродил Сърбия, Босна и вероятно — България, ако не възкръснеше самата Византия. Аз знаех това и все пак му предложих съдействие.

Не бих ви убеждавал, че човек като мене — висш духовник, отговорен за съдбата на един откъснат остров в опасност — често отделя внимание на природата, но и досега си спомням много живо вечерта на 29 юли 1482 година.

Отвътре, откъмто залите и тремовете на двореца ми, се носеше висок говор, смехове и музика. Там Орденът и първенците от Родос устройваха почести на Джем, след като официалният ни разговор бе завършил. Немалко измежду тях вече бяха пийнали доста — в гласовете на гостите ми се прокрадваха разни оттенъци на крайна откровеност, на излишна близост или на разюзданост дори. А тук, в откритата галерия пред покоите ми, където бях излязъл, за да събера своите мисли и ги строя в намерение, владееше юлската нощ.

Може би сте забелязали какво очарование се крие в тия нощи на късния юли — тежки, морно горещи, неразбираемо печални. И преди всичко — много, много напрегнати. Сякаш природата се стъписва от своето лятно разточителство и я плаши неминуемият му край — умората, близката есен. Навярно не е точно казано — аз никога не съм умеел да почувствувам нещо извън човека, камо ли да го предам. Но през оная нощ някакво неназоваемо напрежение пълнеше наистина въздуха над Родос. Струва ми се, тъй бива през нощи, когато се замисля или уговаря убийство.

Седми показания на поета Саади за случилото се на 30 и 31 юли 1482 година

На сутринта се събудихме с глави, тежки от снощния гуляй — братята наистина не бяха пестили кипърското. Докато се оправяхме, при нас бяха въведени трима от по-важните братя (тогава не различавах степените им) и доложиха на моя господар, че били удостоени да го разведат из острова и му покажат неговите забележителности. Не ми се видя Джем да е особено възхитен от тази възможност, но той не обичаше да отказва, все се боеше да не обиди нечие внимание.

До късно следобед конете ни изкачваха разни родоски хълмове — за планини не можеха да минат, — а ние слушахме обясненията на брат едикой си. Той ни описваше събитията, разиграли се по тия места, съобщаваше ни имена на параклиси, порутени езически храмове, заливи и скали. Това вършеше необикновено усърдно и видимо, без да бърза. Не разбирахме твърде защо. Джем, за когото бяха предназначени разточителните му приказки, вече не сдържаше досадата си и се стараеше да ги съкрати със своите еднообразни, едносрични потвърждения.

Но брат едикой си устоя на своя дълг и ние се прибрахме капнали късно следобед, за да хапнем надве-натри и се строполим върху постелите си.

Бях в стаята на Джем. Трябва да ви кажа, че обикновено спях при него, като си постилах в подножието на леглото му. Откак напуснахме Карамания, преследваше ме страхът, че Джем ще бъде убит насън. Само съзнанието, че убиецът би трябвало да мине през мен, ми даваше спокойствие. И най-вече — спокойствие на Джем. От Карамания насам Джем избягваше нощната самота, непрекъснато търсеше нечия близост, да говори или да слуша, понякога и да мълчи, но безусловно да мълчи с някого.

И така, през оня следобед, щом господарят ми се отпусна за почивка, аз пак се свих в нозете му върху тигровите кожи.

След малко го усетих, че поне дреме, а може би и спеше — тогава, още млад, Джем спеше безшумно. Понадигнах се, защото се боях да не е заспал открит, когато някой потропа. Припряно, сякаш ще нахълта и без позволение.

Открехнах тихичко. Пред прага стоеше френка, уловил за ръка — но не така, както се държи за ръка, длан в длан, а стиснал яко през китката — един млечно млад монах.

Веднага ме изплаши лицето на френка. Мислел съм, той разнася най-горчиво-затвореното, най-отчаяно-дръзкото лице по земята. Чак сега отбелязах, че онуй е било нищо, ако го сравниш; днес Сюлейман беше разтърсен издъно и (неправдоподобно, защото стотици пъти сам бе заявил, че няма какво да го стресне, от какво повече да се бои или да загуби) просто ужасен.

Без да продума, Сюлейман грубо ме отмести с рамо от прага и натика вътре младия монах. (Момчето нямаше бял кръст върху лявата гръд, отпосле узнах, така се носели послушниците на Ордена.) То изглеждаше сякаш ще припадне — бе сковано от страх ли, от мъка ли — още не знаех какво. Френка все стискаше китката му, като да се боеше, че ще избяга, ще го изтърве.

— Събуди веднага господаря си! — изсъска той.

— Султанъм — подчиних се на тоя тревожен шепот, — моля те, султанъм, чуй!

Джем се пробуди бавно, сънуваше първия си сън; запривлича унесен поглед през мене, френка, непознатото момче. И схванал у нас тревога, скочи като ухапан.

— Какво има?

— Господарю, защо не ме послуша, султанъм! — отчаяно издигна глас Сюлейман. Забравяше всяка предпазливост. — Прав излязох. Как не исках да бъда прав, султанът!

— За кое? — ужасът ни вече се предаде и на Джем, смеси се с усилието му да преодолее съня и господарят ми пребеля, измъчен, почти жалък.

— Днес тебе те развеждаха из цял Родос, нали, господарю? Нали цяла заран и следобед те разтакаха далеко от крепостта?

— Да. И какво от туй?

— Знаеш ли защо, султанъм? — задаваше безсмислени въпроси френка.

— Откъде ще зная! Говори!

— За да не ги видиш как се стичат в разбойнишката си пещера, за да не разбереш, че се съвещават, решават, действуват, затова!

— Пиян ли си, или полудяваш? — каза Джем и сам разтърси глава. — Каква пещера и какви разбойници?

— От заранта до след пладне Големият съвет е заседавал. Решавал е твоята участ, султанъм!

— По моята участ няма какво да се говори, аз вече я реших. Снощи уговорихме с великия магистър да пише до Маджарско и Немско. След месец най-много — щом се получи отговорът на техните крале — ще замина за Румелия. Навярно магистърът го е съобщил днес на братята.

— Не, султанъм! — натърти Сюлейман. — Ти не ще заминеш за Румелия. От заранта допреди малко Големият съвет е разисквал къде да бъдеш изпратен: в Рим или във Франция. Където решат — защото още не са решили, — там и ще вървиш, султанъм.

Страшно мълчание натежа над стаята — нарушаваха го само родоските продавачи, които предлагаха стоката си на площада „Свети Себастиан“. А ние четиримата сякаш стояхме около пресен труп.

— Сюлейман — прошепна Джем след време, което ми се стори безкрайно, — сигурен ли си?

— Затова ти водя и свидетели, султанъм — Френка раздруса момчето и му каза нещо на своя език.

То усърдно закима, като да беше нямо. Но целият му израз, преданите очи, вперени в Сюлейман, доказваха, че онзи говори чиста истина.

— Брат Йоаким се смушил в един тайник до залата на Съвета и оттам чул — по-хладнокръвно заговори френка. — Слушал цели шест часа, братята се съдрали да спорят. И не казали последната си дума, султанъм, нея ще узнаем утре.

— Сюлейман, аз притежавам писмото на Ордена, подпечатаните му уверения — бореше се срещу вестта Джем. — Кой владетел ще има доверие в Д’Обюсон, ако ДЮбюсон излъже един владетел? Не, той не е луд, дори да би бил коварен!

— Много мъдри са заключенията ти, султанъм — отговори Сюлейман, — ако не ги опровергаваше самата истина: Орденът ще те изпрати, където реши за уместно.

— Та това е плен! — изкрещя върху него Джем, като че тъкмо френка бе посегнал на свободата му. — Корсари не превърнаха своя гост в пленник, корсари! А ти ми доказваш, че великият магистър…

— Какво ще ти доказвам, господарю! — уморено го прекъсна френка. — Добре, не вярвай.

И пусна китката на момчето. То не се поклони; изсули се заднишком и го чухме как слезе по стълбите — диво, сякаш бягаше от пожар.

— Кой беше пък този? — Джем много искаше източникът на Сюлеймановата новина да е бил съмнителен.

— Има ли значение? — вдигна рамене Френка. — Сам, без да съм го търсил, дойде при мене.

— Преголяма смелост, не мислиш ли? — усмивката на Джем беше корава; ужасът още сковаваше чертите му. — Не играе ли твърде опасна игра твоят млад брат? Или някой враг на Д’Обюсон (и ДЮбюсон има врагове) ни го е изпратил, за да настръхна срещу Ордена?

— Човешкият живот е прекалено висок залог като за игра, господарю. — Сюлейман очевидно имаше предвид не своя млад брат, а себе си. — Просто името Бруно означава нещо на Родос; навярно някои други, които мислят, както някога аз, ме имат за твърде близък. Дори без да са ме видели. Поради единомислието… Понякога поради единомислие хората са способни на много…

Не бях запомнил такъв глас у Сюлейман, френка говореше тихо, с някаква и тъжна, и нежна гордост. А (въпреки че не ми беше до наблюдения) аз долових: Френка — чуждият, никому неблизък, от никого необичан, ничият френк — най-сетне бе намерил лек за своята болна душа. Бруно беше възмезден; неговото име бе станало пример за две или три момчета, почувствували онова, което бе прогонило техния непримирим, непознат и родствен брат при нас.

Не бива да се сърдим на Джем, че той отмина промяната у Сюлейман — Джем все още беше зашеметен. Изведнъж:

— Саади — каза ми, — отивам при великия магистър! Сюлейман се изсмя. И това направи по новому — горчиво, а все пак с оттенък на нежност; тя беше го пропила цял, примирявайки го със света, който допреди малко бе ненавиждал яростно.

— Ще питаш магистъра дали те лъжа, така ли, султанъм?

— каза без злоба той.

— Ще го питам за какво е заседавал цял ден Съветът — обърка се Джем, веднага почувствувал колко несъстоятелни са думите му. — Най-сетне… аз съм в правото си да зная какво ми се готви… Нали?

— Твоя воля! — сви рамене Френка. — Но за доказателство ти ще трябва да назовеш свидетели.

— И ще ги назова! — Страхът правеше Джем безогледен.

— Твоя воля! — повтори Сюлейман. — Наш дълг е да се жертвуваме за доброто на господаря си. — И добави непривично меко. — За момчето жалко!

— Как можа да го кажеш! Та първата ми работа ще бъде да взема обещание от магистъра, че ще пощади оня малък монах… Пък какво толкова ни съобщи той? Предположения… голи думи… — Джем все повече се оплиташе под погледа на Френка.

— Обещание! — процеди Сюлейман. — И тебе ти беше обещано да напуснеш Родос по своя воля…

— Ще видим дали не ще го напусна!

Докато слизах из стълбите след Джем, аз мислех колко много той ми напомня дете. Тъй бързо, без преход и разумна причина, се сменят настроенията у децата; само децата успяват да повярват, в което много им се ще; само те не търпят черни мисли, бягат от отчаяние.

Сюлейман ни следваше отблизо — нали ни беше тълмач. Струваше ми се, че от една страна ме залива горещина, а от друга — хлад. Горещото идеше откъм Джем; Сюлейман лъхаше хлад. Само човек, узнал за света, каквото може да се узнае през един човешки живот, изстива така. Това е хладът на смъртта, защото знаещият умира преди смъртта си.

Затова пък ДОбюсон ни посрещна топъл и леден наведнъж. Той се разтопи в преданост при вида на Джем султан и замръзна в обида, щом господарят ми изсипа в лицето му куп несвързани въпроси.

— Ваше височество, за мен е недостойно дори да се оправдавам — преведе отговора му Френка. — Нима Ваше височество допуска, че Орденът за миг ще пренебрегне доброто ви? Свят дълг за нас е да браним всеки странник и болник — колко повече сме нащрек, когато е заплашен един великодушен, благороден владетел?

Тук вече усетих, че възвирам и аз — за разлика от Джем, не бях се усъмнил в думите на Сюлейман. А Джем се поколеба само за малко; съобразяваше доколко има право да се възползва от нечие приятелство. После пое дъх и изстреля срещу магистъра:

— Някой, присъствувал на Съвета днес, Ваша светост, е готов да потвърди казаното от мен!

Д’Обюсон се облегна в трона си и пръстите му се вкопчиха в гладкото дърво тъй силно, та взеха да побеляват от ноктите нагоре. Гледах ги: струваше ми се, че се впиват не в дърво, а в шията на малкия послушник.

Д’Обюсон мълчеше. Знаех какво пресмята: дали да си признае веднага, или да се изложи на среща с неизвестния подслушвач. И вероятно решил, че е излишно да го изобличат като дребен лъжец, че е твърде рано да губи доверието на Джем, магистърът произнесе тържествено:

— Не ми споменавайте името му, Ваше височество. Този някой се е надявал, че ще разбие нашия съюз, като ме очерни в очите ви — нека не успее! Да, обмисляхме кое убежище ще бъде за принц Джем по-сигурно от Родос: Рим или Франция. Защо да се срамуваме от своята добра грижа? Аз не само не смятах да скрия от вас решението ни; още утре вие — след като ви предложим едно или друго и направите своя избор — ще подпишете съгласието си да ви отведем под надеждна охрана в Европа. Ако не желаете, не ще и подпишете, нали?

Просто виждах как Джем изтрезнява от самообладанието на магистъра. Аз също се поколебах в укора си: Съветът още не бе стигнал до окончателно решение, наистина нямахме доказателства, че Джем не би бил уведомен за това още невзето решение. В какво тогава обвинявахме Ордена? Че бил разисквал въпроси, които засягат госта му, в отсъствието на този гост.

— Не би ли могло — отговори не веднага Джем — аз да бъда поканен на вашето почитаемо събрание? В края на краищата, не съм нито малолетен, нито невменяем, за да се решава съдбата ми без мое участие.

— Виждате ли, Ваше височество — невъзмутимо отговори магистърът, — бихме усложнили твърде много работите. Ще ни трябва преводач, а то е трудно, когато се водят прения и говорят по пет-шест души наведнъж. Давам ви думата си, че ще научите всичко, което ви засяга, щом ние стигнем до твърдо предложение.

Този път не беше самообладание — чисто нахалство. И желание у магистъра да прекрати миг по-скоро неприятния разговор. Но в Джем отново изби бащиното му упорство.

— И все пак обяснете ми, Ваша светост: какво налага да бъда отпратен тук или там? Струва ми се, уговорихме, че щом сключа договора с вас, аз ще отплувам към своите румелийски владения или най-малкото — при краля на Унгария. Защо се поставя въпросът, къде да ме денете. Не разбирам!

Познавах Джем; забелязвах, че той с мъка сдържа вика и сълзите си. Нямаше нищо по-лесно от това да изкараш из кожата Джем — твърде нежна, твърде чувствителна беше неговата кожа.

— Господарю — с много тъжно достойнство му отговори Д’Обюсон, — не искахме да ви тревожим излишно. Но щом настоявате… (Тук магистърът видимо потисна въздишка.) — Вие не сте в безопасност на Родос, Ваше височество.

— Защо? … Как?… — заекна Джем.

— Родос е всъщност обсаден. Наоколо шарят непрекъснато турски корсари; в Ликия и Киликия султанът държи значителна войска. Кое ни уверява, че утре Баязид не ще хвърли всички средства, за да заеме острова ни, или поне не ще опита едно добре устроено отвличане? Необходимо ли е да бъдете тъкмо тук, в най-застрашеното владение на Ордена, когато можете да изчакате сгодния миг в някое от другите?

— За какви други говорите?

— За многобройните замъци, завещани на иоанитите от благородни дарители. Замъци из Лотарингия, Савоя или Дофине. Лично аз поддържах такова предложение. Мнозина братя настояваха да ви прехвърлим направо в Рим, под крилото на Светия отец, чиято намеса ще принуди владетелите на Запада да ви се притекат на помощ и ви предоставят войски. Но с това аз не съм съгласен и не ще се съглася. То би се изтълкувало във ваша вреда. Джем султан в Рим… Не звучи добре, нали?

Боже мой, не си ли играеше с нас този човек! Как ловко премина от отбрана в нападение; как ни накара да се червим заради низките си подозрения и да обсъждаме заедно с него въпроси, които бяха лична работа на господаря ми.

Въпреки смешната си доверчивост, май и Джем отбеляза колко неуместен е разговорът ни.

— Благодаря ви за вниманието, Ваша светост — каза. — Ще взема предвид съветите ви, когато решавам накъде ще се отправя, напускайки Родос.

Поклони се на магистъра, поклонихме му се и ние. Преди да се обърна, зърнах в погледа на Д’Обюсон рядка смес от чувства: жестокост, презрение, досада, твърдост. Но всичкото едва загатнато.

„Проклет да е мигът, в който се изтикахме под властта ти!“ — помислих си, а същото бе мислил и Джем, докато се връщахме към нашата странноприемница. Защото, щом се прибрахме, той ме помоли за дивита си и за хартия.

Не предполагах, че се готви да нахвърли няколко стиха — Джем съвсем нямаше оня вид, с който сядаше над своята любима работа. Дълго седя той над белия лист, подпрял глава, съсредоточен.

— Саади — каза ми, когато навън вече беше се смрачило, — знаеш ли кому се готвя да пиша?

— Нямам хабер, султанъм.

— На брат си — безизразно отвърна Джем. — Ще пиша на Баязид. Той не би позволил на неверниците да се гаврят с Мехмедовия син, не би допуснал да ме подхвърлят от ръка в ръка. Та ние въпреки всичко сме братя, Саади, и аз никога не съм пожелал неговата смърт, дори не цялата му земя. Да — продължи сякаш на себе си, — Баязид не ще ми откаже помощ, щом се касае до чистото име на Османовци…

— О, бъди уверен, султанъм! — извиках, смаян от чутото. — Баязид ще ти хвърли с твоя помощ въжето. За какво беше всичко, ако си смятал да умираш?

— За нищо, прав си. — Цялото същество на Джем изразяваше смъртна умора. — Бил съм предопределен за ранна смърт още от рождение — защо й се противих? Баязид наистина ще ме убие, зная го. А онова, което ми готвят тия черноризци, не е ли също смърт, но бавна, позорна?

— А да не мислиш, че Баязид ще те убие почетно, с цветя и музика? — Виках, не по силите ми беше всичко, което преживяхме последните дни. — Никога не ще бъде късно да умреш, господарю! — казах аз като стар припев.

— А може би и за мрене ще стане късно! — вече ми кресна и Джем, макар дотогава такова нещо да не беше се случвало. — Нали помниш думите на френка в Ликия: ще бъде късно!

Джем нетърпеливо тръсна глава. То означаваше да го оставя на мира. И аз се свих до постелята му, млъкнах. Навън беше вече тъмно, настъпваше черната, душно-непрозирна родоска нощ.

А Джем пишеше. Той не обичаше да го наблюдават, когато пише, и аз го правех крадешката. Виждах, че туй писмо му струва много — Джем смени на няколко пъти цвят и бършеше потно чело.

Бях, види се, позадрямал, когато усетих ръката му.

— Саади — стръска ме той, — виж, прочети! Боя се, че не излезе добре.

Взех листа, изписан цял. Първите му редове бяха без значение — поздрави и пожелания. А под тях зачетох:

„Като се простирам в нозете на Ваше величество, моля го да изпълни молбата ми и да прости моите грешки. Величайшето ви великодушие не би отказало на един клетник малка частица от благата, с които обсипвате цял свят, още повече че този клетник съзнава вината си и смирено проси прошка. Ваше величество не би търпял аз да съм пленник у неверниците, аз, правоверният, който произнася свещени думи: «Има само един бог и Мохамед е негов пророк.» Съдбата ми изцяло зависи от вас, защото съм роб с оковани ръце и нозе. Саванът на безчестието покрива лицето ми, главата ми е подложена под меча и готова да получи съдбоносния удар. Ако такава е вашата воля, хваля бога — ще й се подчиня. Но ако милосърдието и великодушието ви ме извлекат от тая ужасна пропаст на бедите, кълна се в бога, който всичко вижда, че никога не ще предприема нищо без вашата владетелска воля.

О, господарю, дайте подкрепа на един нещастник, който няма друго убежище извън спасителната сянка на благоволението ви! Позволявам си надежда, че верската ревност и владетелското ви великодушие ще ви внушат такова решение и ще ми изпросят милостта ви.“

Казвате ми, че вашите науки не приемали това Джемово писмо за достоверно; невъзможно било, казвате, човек с ума си да се мята така от крайност към крайност, сам да се предава ту на един, ту на друг свой враг. При все това, възможно е. Нима вашите дълбоки науки не са ви довели след толкова търсения до единствената абсолютна истина: всичко е възможно в света, в който живеем, невъзможно няма. Не възразявайте! Дотогава, докато тъпчат тази земя милиарди хора, ще има и милиарди постъпки, милиарди решения, милиарди думи, истински и лъжливи. Можете ли да ми назовете даденост извън такова число?

Приемам: онова, което извърши Джем през вечерта на 30 юли 1482 — неговото писмо, — беше безразсъдство или просто глупост. Но как да обвиниш в липса на здрав разум животината, чула как щраква капанът? Тъй се мяташе Джем в кафеза си — както бива с лишените от свобода зверове, — хапеше се сам, сам си причиняваше вреда.

Разсъждавах над това, докато уж четях писмото до БаЯзид. То никога не стигна своя получател или пък получателят му се направи, че не го е получил — неизвестно е и до ваши дни.

— Султанъм — казах, — какво целиш с туй писмо? Чувал съм да твърдиш често: няма милост за падналия! А ти показваш не че си паднал — че си смазан. Наистина ли разчиташ на братска милост, приятелю Джем?

Той ме слушаше със затворени очи.

— На нищо не разчитам, Саади — отговори ми. — Аз вече не мисля за живота си, той принадлежи на брат ДОбюсон. Искам едно — да се оправдая пред нашите, пред паметта на баща ми, пред потомството и историята: аз съм се предложил на Баязид. Нека ме вземе и убие — ще ме е убил той; нека ме остави християнски пленник — ще го е направил той…

А има и още нещо — Джем отвори очи и като през ручейна вода на дъното им провидях надежда: — Защо винаги предполагаме зло у хората, та нали някъде съществува и добро? Дали е съвсем изключено у един брат да заговори кръвта? Та Баязид е петнайсет години по-стар от мене, аз съм му едва ли не син. Как ще ме осъди Баязид, без да го тревожи духът на Завоевателя?

„Полудявам! — помислих си внезапно, защото наистина усещах как под черепа ми плъзват стотици мравки. — Всичко е без изход — мислех си, няма изход за човека от капана на света! Животът тъй е нареден, че всяко твое действие и дума са или престъпление, или смирена молба. На престъплението отговарят с наказание, а на молбата — с удар. Отвсякъде се сипят удари върху човека, боже, а той — слабият, страшно краткият човек — трябва да върви, принуден е понякога да тича през черния житейски лес и винаги да има наум, че всяка негова крачка е съдбоносна, че всичко, всичко, всичко е безвъзвратно, щом веднъж стане или бъде казано!…

Кой, чие сърце и глава могат понесе това десетилетно изтезание? Кому се сърдиш, боже, за греховете ни? Виновни ли сме, че светът ти е така голям, многолик и объркан, та не само ние — ти не успяваш да се оправиш в него и трупаш несправедливост върху несправедливост!…

Боже милостиви, дано не полудея; какво ще се случи с Джем без мене, боже!…“

Помня, мълчахме дълго. Изписаният лист лежеше под свещта като присъда или завещание — с една дума, като някоя от ония уж никакви хартии, които понякога тежат повече от стохилядно сражение, земетръс и чума.

Не зная как и колко сме спали. По-страшна от пъкъла беше тази потискаща, пълна с комари и видения южна нощ. Още не бяхме се вдигнали, когато някой почука.

Беше Сюлейман. Пак както вчера ме сепна видът му. От Ликия насам Сюлейман беше загубил дързостта си на отписан човек. През последните седмици той винаги изглеждаше някак разстроен и напрегнат, но затова пък — зареден с действие. А онази утрин Френка сякаш беше се завърнал към себе си, намерил отново своето горчиво спокойствие.

— Какво има? — повдигна се на лакът Джем.

— Нека помълчим в памет на брат Йоаким, султанъм — каза френка.

Ние го гледахме, ударени.

— Отзарана, много рано — тук рибарите излизат преди изгрев — намерили трупа на моя млад брат. („Моя брат“ Сюлейман изрече така, като че се касаеше наистина до брат му, а не до член на същото духовно братство.) Бил гол. Дрехите открили по-късно на брега. Навярно е отишъл да се къпе и поплува, казват… Момчетата обичат това.

Сюлейман говореше сякаш в унес, нечовешки равно.

— Кой знае защо — продължи, — на главата му имало голяма рана, бил направо с пробит череп. Навярно вълните са го блъснали о някоя скала, казват.

— Кой казва? Какви вълни, тук заран морето спи като… — започна Джем, но не довърши; френка му направи знак. Той сложи едната си ръка пред устата, а с другата описа кръг околовръст.

Разбрах: Сюлейман напомняше, че ни слушат стените.

Защо не сте ни видели отнякъде през оная звънтяща утрин, която напираше в стаята ни, оживяваше цветовете на възглавници и килими, играеше в чашите и в сребърните съдове. А ние седяхме един срещу друг мълчаливо, стараехме се да си предадем своите мисли с погледи и пръсти, искахме да бъдем наблизо, за да изпитваме по-малко страх пред невидимата, наказващата ръка на Ордена.

Трима чужденци във великолепната френска странноприемница, всред прелестния остров Родос, който плуваше между най-ведрото на света небе и най-ласкавото на света море през едно чудно, цветно, южно утро.

Четвърти показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за лятото на 1482 година

Извинете, чух как Саади ви занимаваше със смъртта на малкия брат и тънките душевни преживявания на героя си. Изобщо — без да ми е работа — имам чувство, че тоя Саади никога не отговаря пряко на въпроса, занимава ви с детински разсъждения за дни, когато зрееха световни събития. Тогава все още ги водех аз, Пиер Д’Обюсон.

През юли бях изпратил много тайно от Джем и хората му двама наши братя в Адрианопол, в резиденцията на Баязид. Новият султан очевидно избягваше Константинопол; там всеки камък помнеше Мехмедовите победи и тълпата би могла да се отдаде на неприятни сравнения между Завоевателя и възцарения му син. Проводих братята с твърде рязко предложение за мир; то можеше да мине за изискване. Бе време да ударим с юмрук по масата — разполагахме с бъдещето на самия султан.

Докато очаквах завръщането им, следваше да се отърва от Джем. Ако бях сполучил да започна преговорите тайно, то в никой случай не би останал в тайна техният свършек.

През ония дни, докато почти всеки обяд или вечеря бях с Джем, докато се мъчех да го развлека и същевременно да го убедя без натиск, че животът му на Родос е несигурен, аз изнемогвах под тежестта на своята задача.

Преди всичко не съвсем лъжех госта си, когато твърдях, че той е в опасност. Впрочем Джем трябваше да замине за Европа. Но за къде точно? Нищо по-лесно от това да го препратя в Маджарско, тогава войната между Корвин и Портата би била въпрос на месеци. А биха ли ми простили Светият отец, Венецианската република, франция и Испания подобна война? Тъкмо сега, когато Завоевателя го нямаше, а синът му зараздава милости (и тепърва щеше да раздава!) на търговците от Запада; когато — по липса на Византия — ние се готвехме да заемем първо място в търговията с Изтока. Не, нямах право на такава стъпка; тук се касаеше за много повече от благото на Ордена и Христовата вяра — касаеше се за първенството на Запада, а този въпрос не бях властен да реша сам. Ролята ми беше да изчаквам, като опазя Джем султан. Тъкмо тук беше трудността.

Под наша пълна власт се намираше само Родос. Останалото — няколко замъка из франция и Италия, няколко манастира на Ордена ни — всичко това беше всред нечия земя. На крале, князе или графове. Самите ние там им бяхме подчинени, дължахме им покорство. С една дума, щом отправехме Джем в Европа, той излизаше из нашата непосредствена закрила.

Нямате представа колко безпокойни часове прехвърлях изброените възможности, възможните опасности. И стигах до заключение, което малко ме успокояваше, ако Джем се превърне в каквото предвиждах — в най-силния коз на международните отношения по наше време, — той не би могъл да остане собственост на такава дребна сила като Ордена. Много по-могъщи — Папството, франция, Венеция или Маджарско — ще извършат необходимото, за да го получат. Тогава аз, който бях приел всички неудобства, свързани с Джем, ще се озова на сухо…

Понякога, през ония седмици на размисъл, проклинах часа, в който на Родос бе слязъл този прекалено доверчив, обезоръжаващо чаровен млад човек. Защо, по дяволите (боже прости!), намериха тъкмо Родос стъпките на беглеца? Защо — след като съдбата му явно ще облагодетелствува Папството, Франция или Венеция — не беше се замел именно във франция или Венеция?

Това бяха пораженски мисли. Все още нищо не бе загубено, защото пред света аз бях пленил Джем. Всеки, който би ми го отнел със сила, всъщност позволяваше и другиму това.

Да ви призная с огорчение, от многото божи повели властелинът спазва строго само една: „Не прави на своя ближен нищо, което не искаш да направят на тебе!“ Вгледайте се във вашия свят и ще забележите, че тя е все още в сила, що се касае до властелините; ще забележите, че светът би вървял другояче, ако силните на деня не съблюдаваха негласно това едничко задължително правило помежду си.

Знаех, че моите пратеници до султана ще се бавят около месец при благоприятни ветрове. А преди завръщането им започнах да получавам важни писма: отговаряха ми ония, на които бях съобщил за нечаканата божия милост.

Първи се обади кралят на Неапол, феран. Как да ви убедя, че бях предвидил почти всяка негова дума? феран естествено пишеше, че случаят, подарен ни от провидението, е неповторим; че сега или никога християнството ще отхвърли в Азия антихристите. Но феран не можел да вземе лично участие в този забележителен поход, защото бил зает във война с Папството и Венеция. В случай че аз, Д’Обюсон, бих ходатайствувал пред Светия отец за умиротворение на цяла Италия, не би се колебал да поведе до своя последен войник срещу езичниците.

Казах, бях предвидял напълно подобен отговор и отговори изобщо, а онова първо писмо все пак ме докара до изстъпление. Ще рече, аз, магистърът на две хиляди черноризци, трябваше да смиря глутница всемогъщи, самозабравили се владетели, за да бъдел осъществен кръстоносен поход! Само това ли ми искаха, нямаше ли още? Да не би Константинопол да ми е бащин феод, а спасението на християнството — лична печалба, та ми вменяваха в дълг тази непосилна, абсурдна задача!

И така феран Неаполски беше ми се изсмял в лицето. Очаквах останалите; те не закъсняха. Май че тайно бяха успели да препишат една и съща чернова, до тая степен се оказваха еднакво възхитени, еднакво благодарни на случая, еднакво решени на помощ. И еднакво завършваха посланията си с непреодолимото „но“.

Различен беше отговорът на Матиаш Корвин. Маджарският крал съкращаваше възхитата и благодарностите си. Той кратко бе заявил, че поставя в разположение на съюза (ама къде го съюза, за бога!) цялата си войска и приема да ръководи действията по суша, като предоставя морската война срещу Турция на италианските държави.

Отначало помислих, че и Корвин ми се смее, макар да не му беше до смях. После разсъдих — какво друго решение да предложи? Маджарско никъде не опираше на море, а една война с османците трябваше наполовина да бъде изнесена точно по море.

„Злочести Матиаш!“ — казах гласно, защото знаех, че освен с мен нашият свят ще се подиграе и с Корвин.

Оставаше ми една последна надежда — Папството.

Колкото и странно, Светият отец не побърза да се израдва на милостта божия, изляла се над пасомите му. Донякъде предвиждах и туй. Преди години, когато още изучавах светите науки, аз познавах отблизо оня, който по-късно стана папа Сикст IV и който би изгнил извън историята, ако не бяха недостойните му разпри с Медичите и феран. (А, да. Той заплати — с моите пари, както и с парите на хиляди смирени християни — строежа на един малък параклис в Светия град. Поръчката по стенописа му след туй успял да вземе някой си Микеланджело Буонароти, личност тъмна и във всяко отношение ненадеждна. Отпосле — когато и Сикст, и аз, и самият оня Микеланджело сме се преселили във вечността — художественият вкус изпаднал дотолкова, че зографиите на рисувача станали дори известни, а параклисът запазил все пак названието Сикстински. С тази придобивка отмина в историята моят някогашен съученик.) Не говоря така от завист, вярвайте. Но повярвайте ми и че той беше човек всестранно недостоен. Та аз добре знаех на какво е способен Сикст.

В онова свое писмо той бе надминал дори себе си по безличие. Представете си — папата, под чието върховенство се намираше Орденът ни, нито с една дума не чертаеше път за развитие на отношенията между Ордена и Джем, между Ордена и Портата, между Портата и християнството. С няколко думи Сикст IV отговаряше, че е доволен от стечението на обстоятелствата, което било ново доказателство за божие благоволение, за което пък от своя страна били причина особено богоугодните действия на Римската курия. (Беше изказано тъкмо толкова увъртяно и нескромно.) Точка.

Помня, смях се с глас на това велемъдро послание, смях се, цял изкривен от гняв. Какво можехме да искаме от крепостния, от тъкача, моряка, монаха, когато божият наместник тук долу представляваше един Сикст IV! „Поврага! — рекох си, — може би е изпял своята песен целият християнски свят; може би му е време да свърши под копитата на антихристи, след като дотам оглупя и затлъстя.“

Но оставаха интересите на Ордена и моите.

Без съмнение Папството желаеше тъкмо аз да водя случая Джем, докато този случай се избистри и докато печалбата по него стигне сто на сто. Едва тогава Сикст IV би си спомнил, че именно той направлява съдбините на християнството, и би напомнил, че Джем султан не може да се намира под властта на Ордена, понеже тоя Орден е подчинен на Папството.

Да ви призная, след това предвиждане искрено пожелах Джем да заболее от чума или се удави при къпане, за да объркам сметките на Папството — желаех собствената си вреда, щом тя би навредила и на Сикст!

Осъждате ме, виждам, та аз и без туй съм най-ненавистната фигура в случая Джем. Но вярвам — защото за първи път някой изслушва мене, Пиер Д’Обюсон, — вие вече сте си дали сметка: аз самият бях жертва в този случай. Други ме оставиха да изцапам ръцете си, за да ожънат плодовете на моя грях. Те знаеха отнапред, че аз ще постъпя само както постъпих, и търпеливо чакаха; чакаха да бъде извършено престъплението, за да се възползват. С правото на по-силния.

Чувствувах през морета и планини техните помисли; знаех, че ще си послужат с мен така, както аз си служех с Джем. Какво искате, най-простата картина на човешкото общество е тая: всеки живее чрез злото, което причинява другиму, и сам на свой ред търпи зло, причинено от друг. А единственият ни стремеж е да понесем по-малко зло от онова, което вършим. Постарах се в тоя смисъл и аз.

Джем сам ми помогна. Една заран той ме помоли да го махна от Родос. Тук не бил сигурен, каза, за живота и свободата си.

Аз му предложих да избере своето ново убежище. Говорех му за замъците и манастирите ни на континента, изтъквах преимуществата или недостатъците им. Нарочно го насочвах към владенията на савойския княз. В Савоя гореше борба за престола, едва преди година тя отнесе в гроба седемнайсетгодишния дук (предположенията бяха различни — че е бил убит от майка си, от любовника й или от милия си вуйчо, онова чудовище, френския крал) и постави на мястото му

1 За да сме справедливи, нека отбележа, че в онова свое писмо Сикст IV за първи път нарече горещата каша около Джем султан „случай“ и с това доказа, че не е толкова загубен, колкото го считах (бел. на ДОбюсон).

четиринайсетгодишния Шарл. Всъщност управляваше майка му, държана изкъсо от Людовик XI. Така, без да изтикаме скъпоценния си гост направо в ръцете на краля, ние му позволявахме да се намеси, ако счете този гост за застрашен. Вярвам, че вече сме се разбрали: опасни за Джем ние считахме само две възможности — неговата смърт или неговото освобождение.

Впрочем Джем избра Савоя и приготовленията за пътя му започнаха. Бързах, защото вече очаквах своите пратеници до Баязид. А когато всичко бе готово, оставаше ми все пак най-трудното: моят последен разговор с Джем.

Уверен бях, че съм прав във всичко, което бях извършил до този ден. Борех се за надмощието на християнството над измаилтяните. Завоевателят не бе показал никакви задръжки, когато сложи край на християнските държави на Изток, когато опита първите си нападения над Запада. Излишни бяха и най-малките ми угризения за съдбата на сина му. Това не бе убеждение — беше вече част от самия мен. И въпреки всичко изпитвах усилие пред онази среща; сякаш бях изправен пред жертвата си.

Доколкото си спомням, срещнахме се пак сутрин, защото наранява паметта ми някаква безжалостна светлина. Плувайки през тази светлина към мене — пряко цялата дълга зала на Съвета, — вървеше Джем. В бяло, това е тяхната празнична носия. Златото на дрехата и на косите му грееше с такава сила, та Джем ми се стори с нимба.

— Дойдох да поднеса последни благодарности на Ваша светост за гостоприемството му — заговори той.

Брат Бруно, алиас Сюлейман, преведе.

— Ние само изпълнихме християнския си дълг, Ваше височество — отговорих.

Джем не смяташе да продължи. Той стоеше, загледан през прозореца. Продължих аз.

— В качеството ми на ваш съветник — нали сам ме облякохте с височайшето си доверие — имам някои въпроси, Ваше височество. Предполагам, че именно с мен ще преговаря по по-нататъшната ви съдба вашият брат. Какво да му предам?

Погледът на Джем се върна от улицата към мен и Джем произнесе рязко:

— Не е ли все едно, Ваша светост? Как да проверя дали моите думи ще стигнат до Баязид, или някъде по пътя — дори в тая зала, ако не на кораба, в Дивана — ще бъдат подменени с други? Щом двамина стигнат до посредник, вече е властен само един: посредникът.

Познах този глас, думите, пълни с дръзко отчаяние; през Джем говореше брат Бруно. Трябваше да замижа, за да не убия с поглед Джемовия преводач — бях в състояние, вярвайте! Не, на Родос не ни трябваше гробът на Бруно! „Още не!“

— помислих.

— Ваше височество, сам ще съставите посланието до брат си. Аз ще го предам, аз нямам възможност да го променя.

— Излишно е да ме убеждавате, че нещо е невъзможно, Ваша светост. Вече съм убеден в противното.

Готвех се да прекратя срещата ни. Както много други през последно време, тя нямаше да донесе плод. Джем ме заливаше със своето обидено доверие, без да отчита, че между хора държавници е изобщо неуместен намекът за доверие. Та, смятах да го отпратя, дано излее в първобитни стихове мъките си, когато той каза:

— Ваша светост, нека донесат два листа хартия! О, значи Джем все пак се канеше да изпълни молбата ми! Наистина трудни за предвиждане бяха Джемовите действия. Донесоха хартия. Докато Джем пишеше, насилвах се да гледам другаде — исках да подчертая, че е напълно свободен в избора на изрази за посланието си. То беше късо, защото само след миг Джем ми поднесе двата листа: все така бели, само с един много сложен, неповторим подпис накрая.

— Какво ще рече това, Ваше височество?

— Предоставям на тълмачите ви да съчинят писмото до брат ми. Уговорете всичко, което намерите за добре, от мое име. Сигурен съм, че поне не ще подпишете убийството ми. Не защото би било смешно под него да стои моят подпис, не. Защото то още не е в сметките на Ордена.

— Никога не ще извоювам условия… неизгодни за вас, Ваше височество — постъпката му беше така налудничава, че загубих власт над себе си. — Цялото ви пребиваване на Родос е залог за това.

— Да — повтори Джем с израз, който не се опитвам да предам. — Именно пребиваването ми на Родос.

Докато разменяхме тия няколко думи, улових френка да вметва между тях свои — преводите му бяха излишно обстойни; брат Бруно явно убеждаваше Джем, че той върши нещо безвъзвратно. Но Джем не промени лице, а последното му изречение (защото веднага след това излезе) остана непреведено.

Зная какво беше казал Джем, нещо много кратко: „Не е ли все едно!“ И да биха ми го превели, нямах възражения.

Осми показания на поета Саади за есента и зимата на 1482 година

Те ще ви се сторят невероятни, моите осми показания. Поради седмите — така са различни. Толкова различно беше и нашето настроение през есента от летните ни седмици на Родос.

Наесен ние вече бяхме в Савоя.

Съобщавам ви го безцветно, а точно тук бих извикал на помощ цялото си красноречие и поетически дар, за да обрисувам срещата между моя приятел и крайбрежието на Савоя. Тя сякаш бе предвидена в самото мироздание; струваше ми се, че този несравним къс земя е бил създаден заради един-единствен миг — заради срещата му с Джем.

От Родос ние отплувахме през първите дни на септември. Отплувахме по Джемова воля. Началото на пътешествието ни приличаше по-скоро на бягство, заминахме нощем и в строга тайна. Твърде често след оня наш наметен разговор с брат ДОбюсон той бе съобщавал на господаря ми. че Орденът заловил заговори или имал сведения за преговори. И едните, и другите гонели същата цел: да бъде отвлечен Джем султан в Истанбул.

„Ако се държах о голите думи — това заключение магистърът ни повтаряше най-натрапчиво, — бих само потвърдил обещанието на Ордена: в Родос Ваше височество е у дома си. Но ние сме твърде трезви, за да ни задоволяват думите; ние знаем, че където звъни не желязо, а злато, силата е безсилна. Навсякъде и винаги ще се намери човек, който не ще устои. Аз не го разпознавам. Очите ми не могат да спрат върху никой наш събрат и да заявя: този е податлив на съблазън!

А такъв брат трябва да има, в това ме уверява разумът, вековният човешки опит.“

Откак — след съобщението на покойния Йоаким — Джем беше се нахвърлил срещу Д’Обюсон и бе го обвинил, дето разполагали със съдбата му, магистърът с нищо не намекваше, че желае да отпрати госта си от Родос. Той добросъвестно държеше Джем в течение на всеки разкрит заговор, привеждаше имена, понякога и някое писмо, което поднасяше за превод на Сюлейман, без да гледа самия Сюлейман.

Отпърво Джем приемаше безстрастните предупреждения на магистъра недоверчиво. Но нищо не завладява човека по-лесно, по-безразсъдно от страха. Не дори след месец Джем твърдо вярваше, че е заплашен. Вярвах го и аз. Та и днес, ако трябва да бъда искрен, ще кажа отново: на Родос господарят ми не беше извън опасност. Така доживяхме деня, в който сам Джем пожела да отпътува за франция. Тогава прочетох у магистъра нескрито тържество: беше постигнал своето! Джем султан му просеше вече не подслон — просеше защита.

Съветът веднага нареди да ни приготвят голямата трирема на Съкровището; почти всеки ден господарят ми биваше посещаван или посещаваше магистъра — изглежда, имаха много да уговарят. След тия посещения (те ставаха най-вече на четири очи, като изключим двете Сюлейманови) Джем мълчеше; той упорито взе да крие от мене преговорите си с Д’Обюсон.

Една вечер не издържах.

— Боя се, господарю — казах, — че към всички злини ме сполита и тая: загубата на твоята любов. Защо сърцето ти се затвори за мен, нима аз не съм прахът под нозете ти?

— Престани, Саади! — отговори ми той. — Премного недомислия извърших пред очите ти, премного тревоги стоварих върху твоите плещи, изплаках много разкаяние през нашите нощи. Време е, струва ми се, да отговарям за действията си сам.

— Добре, не искай съвет, нито помощ, но нека остана стената на плача ти — сподели ми мислите си, Джем!

Джем се засмя горчиво; изразът му ми напомни Д’Обюсон в неговата мъдра самота.

— В това само да споделиш има нещо подло, Саади. Никой жив човек не е стена. Аз наистина искам сам да реша живота си.

А аз пак се боях. Страх ме беше, че Джем, оставен насаме с магистъра, ще натвори бог знае що.

Когато ни известиха, че всичко е готово и ще потеглим нощес, почувствувах облекчение. То е разбираемо — във всяко заминаване има частица надежда.

При пълен мрак напуснахме френската странноприемница. Навън ни чакаха десетина послушници да се погрижат за товара ни. Чакаше ни и сам брат Д’Обюсон. Тая вечер той не носеше високите си знаци: беше наметнат с прост чер плащ и ми заприлича на заговорник или убиец, който не може се откъсна от мястото на престъплението си. Магистърът очевидно нямаше работа тук. Всичко, което бе имал да уговори с Джем, беше уговорено. С присъствието си той дори пречеше на послушниците да товарят. ДОбюсон навярно усещаше колко неуместно бе това присъствие и го оправдаваше с много благопожелания и уверения.

Из мъртвите улици на Родос преминахме тихо. Беше започнало да вали — един от ония почти летни, но гъсти от печал дъждове. Джем яздеше начело. До коня му крачеше пеши великият магистър. На пристана ни чакаше триремата със загасени огньове и опънати платна; очертанията й се размекваха в морската мъглица, а моряците, опрени на корабните перила, изглеждаха като тъжни мокри кондори. Една по една лодките с товара и хората ни се оттласкваха от пристана. Джем продължаваше да чака на брега, напълно отсъствуващ. Там бе застанал и ДОбюсон. Така, както бях в ладията, виждах ги отдолу нагоре, с грамадни тежки поли и малки глави. Джем светлееше из сумрака, а до него — като негова сянка или съдба — чернееше великият магистър.

Струва ми се, че те се и разделиха, без да разменят дума. Джем изведнъж скъса със сянката си и скочи в ладията. ДОбюсон остана на брега, докато го изгубихме из очи — изгубих го аз, защото господарят ми веднага се спусна в трюма и не излезе навън дълги дни.

Пътувахме лошо. Бе настъпило затишието на всяка ранна есен и ветровете отпочиваха. Триремата ни стоеше не върху води, а сякаш върху твърд — без да се полюшне — цели седмици. Братята бойци прекарваха времето си в полугласни разговори, а щом затворехме вратата, чувахме как трака зарът о чаша: играеха, та се късаха.

И всичко течеше така — вяло, досадно, — докато ни застигна вятър и подкара към Европа.

Тогава оживя и Джем, от когото за последните седмици бях чул десетина думи. Още при изгрев той се качваше горе, взираше се на север. Разбирах го: Джем нетърпеливо очакваше света.

Защото родината ти все още не е свят — тя е твоя част, един много голям дом; ти познаваш дори ония нейни краища, които не си видял — познанието за тях иде с кръвта и млякото. „Свое“ — тежка и значителна дума — свое е всичко в една родина. А как, за разлика от нея, бих определил света ли? Трудно… Не намирам достатъчно възторжени изрази. Та нали всяка част свят, отпечатана в съзнанието ни, е нашето богатство — безценна книга, която разлистваме в часове на размисъл, на болка, на затворничество и пренасяме читава до мига на последния мрак… Не, отказвам се да го определя, то е над думите.

Все пак у света има нещо, което го прави така скъп — ти долавяш тъкмо нея: неповторимостта. Неповторима поотделно е всяка твоя среща с някой град, остров, бряг и прекрасното е, дето знаеш, че тя не ще повтори. „Ето, стъпвам за първи път на този бряг — мислиш си, — за първи и последен път; никога не съм минавал по тая улица — мислиш си — и никога не ще мина.“ Страшно пълно, както не си предполагал, че може, работят сетивата ти при такива срещи. Не две малки дупки за очи и две още по-малки — за уши, имаш вече; ти цял си широко отворен прозорец, през който нахлува светът. Той донякъде те пълни, след това — изпълва до пръсване; светът те разкъсва и стопява. И за един кратък миг — опитай да не го пропуснеш! — ти се превръщаш в каквото си бил при зората на времето: в елемент от божия свят…

Не бих се оставил на така далечни от задачата ви размишления, ако не исках да изясня Джем през онова наше пътуване. От Сицилия нататък не бяхме изпуснали сушата. Вървяхме все покрай брега, а той се менеше с часове. Менеше се и Джем — винаги съм бил убеден, че между Джем и света съществува необяснима, но много дълбока връзка. Трескаво сух в Ликия, морен в Родос, Джем сякаш взе да се налива покрай бреговете на Италия.

Какви брегове! Те се издигаха над отпуснатото, плътно море — огънати в топла дъга или изострени внезапно като крясък. Белият им камък бе пъстър от храсти и ивици трева, а из пролуките му като да се стичаха повлекла бръшлян, дива лоза. Не ще ви говоря за дърветата и цветята на онзи бряг — струваше ми се, че целият той не е сътворен от несъзнателна сила; струваше ми се, че някой, изпреварил представите и вкуса на творец, размесва тук палми с морски бор и кипарис и ги огражда със зид от столетници, че нарочно из мочурливите, масленозелени, мъхести впадини се обажда яркожълтото на мимозите и съвсем умишлено всред сивия скален лишей вика някакво до болка силно мораво — глициниите. А, пряко всичко минава златният портокалов пояс и над всички завършва ръба убитият цвят на маслиновите гори: бледо-сиво-синьо-зелено, което сякаш свързва хоризонта с небето и те кара да се чувствуваш в засводен храм.

Малко объркано излезе, простете, но бяха пияни сетивата ми.

„Вижте! — ликуваше всяка частица от мен. — На този, на такъв свят съм гражданин аз, поетът Саади! Нищо, че Иран е на месеци път; нищо, че не ще видя повече Карамания. Поетът не служи войник и не му броят плата — поетът е световен гражданин!…“

Сега нали разбирате защо по този бряг Джем написа своите най-хубави стихове? Не за красота говорят те, нейното име се споменава само в един много слаб стих. А поетът Джем и остана верен; Джем запази в тайна любовта си към света. Затова стиховете му — дори днес те се ценят като бисер на източната поезия — не бяха посветени на красотата; бяха в състава й.

Ние не говорехме и помежду си за нея. Мълчахме по цял ден, всеки загледан в своята гора, долина, връх. Понякога — когато вятърът падаше или спирахме за сладка вода — Джем се събличаше до голо и плуваше. Плуваше бавно, сладострастно, както се чинеше на ревността ми. Стараех се да се върна към съзерцанието си, а не можех — ревнувах чупливата синя светлина, о която се галеше с цялата си кожа моят Джем.

Не мислете, че тогава започна между нас разривът, дето години по-късно ни раздели — бяха още първите му вестители. Аз просто усещах как обичта на Джем се разпилява като рибарска мрежа, лежала дълго в купчина. Сега я носеха, теглеха, разпъваха все повече вълните.

Навярно намирате странно, че през онзи тесен промеждутък всред събитията Джем бе отдаден на съзерцание, което с нищо не засягаше световната история; че аз бях отдаден на чувства, които вълнуват всеки смъртен. Уверявам ви, върху няколкото талпи, обковани в дъски — върху голямата трирема на Съкровището, — течеше някакъв откъснат от времето живот. И съвсем съзвучно с него приближи една заран към кораба ни Вилфранш — недействителен.

Малка поема — това бе Вилфранш, пристанище на корсари, неподчинено на никой крал или княз. По отвесния склон (върховете му плуваха като острови над крайбрежната мъгла) лепнеха стотина къщи, обрамчени от стена. Заливът беше врязан навътренавътре в сушата; рекох си, че плуваме цял час, докато от двете ни страни все повече се издигаха дългите носове, които ограждат пристана.

Тук действителността ни напомни за себе си: в красивия като поема Вилфранш върлуваше чума. Корабът ни се отблъсна — сякаш погнусен — от крайбрежната улица, пуста, изоставена и мръсна.

Тогава брат Бланшфор (не ви го описвам, защото приличаше на всеки среден черноризец) побърза да ме увери, че всичко протичало благополучно; Ница била за предпочитане. Ница, каза ми той, се славела с хубави жени и прелестни градини, в Ница виното било изключително. Дали и в Ница не ни очакваше чума, брат Бланшфор премълча.

Доколкото си спомням, между Вилфранш и Ница е час път. А са толкова различни! Докато морето при Вилфранш прилича на кладенчово дъно, брегът на Ница е широко открит, плосък, пясъчен. Планините не притискат Ница — те са неин объл и топъл гръб. Ангелски залив наричат този край и с право, такива цветове навярно има едемът: сънливо сребърно море и нежно златисти пясъци, зеленина от всякакъв оттенък, от млечен до маслен.

Пред срещата си с брега Джем накара да го облекат великолепно. Оставих го на нашите слуги, а сам излязох горе, затова видях как корабът ни бавно доближава пристана. Там ни очакваха; навярно брат Бланшфор бе изпратил вестители напред.

Вече различавах отделни лица из тълпата. Повечето бяха на градския народ — мъже (и жени!) в чудна носия, гологлави, шумни. Виковете им стигаха до нас — бяха викове на приветствие, тук ни се радваха. Очите ни привлече отведнъж дружина другояче облечени хора. Тя изпъкваше всред тълпата като малък остров разкош. Сетих се: свитата на дука. Разпознах и него-бе стъпил върху постлана площадка, а все пак не се издигаше над велможите си, та той беше момче. В това време се раздвижиха и нашите на кораба. Джем излезе припряно из покоите си, бързаше за най-трепетната от всички свои срещи; Джем застана на корабния нос. Никога не бях го виждал така хубав. Не поради благоуханията и пищната си премяна — сияеше всяка черта у Джем. Макар неподвижен като изваяние, той цял изразяваше устрем. Заливът на ангелите не би могъл да си пожелае по-страстен влюбен.

Н в отговор на тази страст заливът издигна своето лице. То белееше седефено под китка пера. между дълги, меки коси, които се пилееха по раменете на дук Шарл Савойски. Имаше нещо трогателно, и жадно, и плахо в детските очи. Едно момче виждаше как прибира платна, как пуска котва някаква източна приказка, а неин герой — загадъчен, белязан от злочестие — бе Джем.

Към брега ние слязохме по застлана с цветя стълба. Далеко напреде ни вървеше Джем. Когато застана пред дука, помислих, че ще го грабне и издигне към себе си. тъй двамата сякаш се стремяха един към друг.

Долу разменихме приветствия. Народът викаше, жените ни хвърляха цветя, свирците се мъчеха да надвият шума и цялата тази празнична суета много подхождаше на празничния бряг.

Двамата господари яхнаха конете си и заразговаряха с помощта на Френка. Гледах как се смеят със същия смях, как говорът им става все по-оживен, придружаван от движения, както бива между хора с различен език, а които все пак искат да се разберат без тълмач, направо. Имаше наистина нещо твърде сродно между тия двама князе, расли под различни небеса — между поета и детето. Понеже единият бе роден, за да създава, а другият — за да слуша приказки. Така те тръгнаха редом из широкото, прекрасно поле на въображението.

Месеците в Ница останаха за мене… — не, такова няма! Този бряг изглеждаше още по-пленителен откъм сушата. Живеехме в двореца на дука — малкият беше кралски племенник. особено почитан и богат. Но не дворецът му се е запечатал в паметта ми, а градината. Китките нарови, маслинени, портокалови дървета, високите палми, цветята, разпилени всред мекия килим трева. Водоскоците. Тихите ручеи с пеещо дъно. Дълбокото небе и гъстото вино на Савоя.

А ние пиехме и пеехме. Джем бягаше от спомена за белия като череп остров, за черните братя и своя собствен брат; Джем потъваше пълно в тоя сладък къс настояще; той полека си изграждаше философия, че няма по-излишно от спомена или предвиждането, че няма по-скъпо от днешния ден. Не бе трудно да изработи такъв светоглед един мюсюлмански поет — четете поетите ни. те говорят едно и също: „Ние сме безсилни пред съдбата, наш е само мигът.“

В Ница Джем съчиняваше много. Между две чаши вино. излегнат под палми и мимози, Джем изговаряше новите си стихове, а аз ги записвах, оглаждайки къс хартия върху тамбурата.

Те така изразяваха тогавашното ни настроение, че още помня някои от тях:

Вдигни тази чаша, о Джем от Джемшид! Сега сме в прекрасната франция и всичко ще реши за нас съдбата. Оставете короната на Баязид, защото мой е светът. Целият…

Наистина, нелоши стихове. За съжаление сътрапезниците ни не ги разбираха, тук никой нямаше ухо за източната поезия и ако нещо измъчваше Джем през ония чудни часове, то беше поетическото му усамотение: Джем нямаше слушател извън мене.

Впрочем дните ни протичаха, поделени между песни и вино. Малкият дук седеше всред тази не за възрастта му дружина и се опиваше от присъствието на своя приказен герой. Бяха, според историята, най-добрите ни дни.

Джем с лекотата си, която не мога да нарека лекомислие, все повече се убеждаваше, че нашите родоски премеждия са били проста случайност. Нищо наоколо ни не издаваше напрежение, никой не произнасяше имената Баязид, Д’Обюсон, Каитбай. Сътрапезниците ни изглеждаха ужасно далеко от всякакви междудържавни усложнения, не им влизаше в работа съперничеството между някои си султанови синове, освобождението на източното християнство или прославата на Рим. Те си пиеха виното и си гледаха небето, а там. в Савоя, и двете са от високо качество. Една весела, млада дружина световни граждани се наслаждаваше на своята империя — на света — и единствената им грижа беше да имат още месеци за сладкия живот, който бяха повели.

Девети показания на поета Саади за пролетта на 1483 година

Началото й ни завари в Ница, доколкото из ония краища може да се говори за смяна на годишните времена — тъй неизменни са там и зеленината, и синевата. Все. пак към началото на февруари те удвоиха сила: над морето премина тревожна тръпка; някакво диво нетърпение напря откъм горите. То така изпълваше цялото пространство, че нахлу и в сънищата ни — нашите сънища изтъняваха, олекваха от неназована тревога. Идеше пролет.

Усещаше я и Джем; вече споменах, че между него и света имаше дълбока връзка. Дори съм си мислил, че кръвта на Джем трябва да бъде зелена — той сякаш се хранеше със земни сокове като дърветата и тревите.

Джем прие тая пролет необичайно; всичко в Ница го убеждаваше, че той не е обичаен смъртен. Всичко: обожанието на малкия дук, разточителните възхвали на придворните певци — поне през заран те ни поднасяха новите си поеми, посветени на красотата, злочестието и доблестта на Джем. След това изчезваха от нашата весела трапеза. Знаехме: поели са на север, изток и запад, за да разнесат своите песни по други благородни дворове, да разнесат името Джем и повестта за трагичната му съдба.

За една зима Джем беше се превърнал в любим герой на трубадурската песен; тя сякаш отдавна бе чакала така чужд, богат на подвизи и страдания, златистобял герой.

Простете, за малко ще се отклоня, но тук му е мястото, защото за първи път споменах в разказа си трубадурите.

Вие, струва ми се, не сте наясно кой, кога и защо превърна Джем в голямо име. Та — мислите си основателно — историята е видяла много по-злочести, по-героични, по-достойни принцове, по-прекрасни и даровити поети. Защото именно Джем остана в легендата на няколко народа, а на личността му са приписани черти, които никой от нас — неговите близки — не бе отбелязал!

Едва ли ви откривам неизвестна истина, когато съобщавам: извърши го песента. Тя може много и в това е възмездието, което бог отдаде на поета за всички мъки, търпени между хората. Поетът има повече власт от краля, защото управлява не битието човешко, а човешкото съзнание. С един ред — стига той да е остър и строен, да бие в целта — поетът срива, което земните властелини трудно са градили десетилетия; с една дума той издига паметник — и този паметник устоява срещу векове, потопи, нашествия и пожари, — издига паметник на най-невзрачния и незабелязан от съвремието си дребосък.

Не случайно по мое време властелините презираха поета, но го глезеха. Те му заплащаха с презрение чак посмъртно — не позволяваха на поета да почива в светена земя; отвъд гробищните зидове — там търсете костите на стотици трубадури. Но приживе кралете хранеха поета от златно блюдо и му наливаха вино в златна чаша. Не мислете, че нашите крале бяха глупаци — тях ги пробираше суровият закон на Средновековието. И, умни, каквито бяха, те приласкаваха поета, защото познаваха силата му. Бих си позволил един съвет към вас, все пак аз наблюдавам повече от пет века: не обиждайте поетите, изберете другаде своя враг!

Та през зимата на 1483 година трубадурите откриха Джем. Тяхното въображение отдавна линееше гладно. Отшумели бяха кръстоносните походи; корсарството бе свързано с плебейски имена; не бе открит още Новият свят, нито започнали верските войни. Трубадурите скучаеха. Те предъвкваха върху всички гласове разни любовни разкази, а любовта — съгласете се — е тема с тъжно ограничени възможности: влюбеният или умира, или се разделя, или се жени — измислете ми четвърта.

Джем беше не нова храна — просто вакханско пиршество за трубадурите. Джем идеше от страна, за която Западът знаеше нищо или дори хич. Беше син на самия ужас и на принцеса — негова жертва. Бе преминал през ред премеждия, твърде смътно дочути и затова — примамливо загадъчни.

Сам по себе си — това трубадурите предвидиха преди всички свои съвременници — Джем бе жертвено агне.

Столетия по-късно вие се питате в името на коя цел беше жертвуван моят млад, обещаващ приятел, Гледате през столетията, затова ви е лесно и навярно ще я назовете, след като изслушате всички ни. Ние тогава не я проумявахме, нашата надежда не ни позволяваше и да приемем Джем за обречен. Първи доловиха това трубадурите.

Около Джем едва за месеци — така се раждат легендите — пръкнаха стотици песни. Само малка част от тях бе създадена в Ница, при двора на Шарл. Другите — обратно, идеха към Ница от Екс, Гренобъл, от Бретан или Нидерландия. Западът се развличаше с един нов герой. Повече: с една нова тема. Признайте — извънредно рядко се явява нова тема, изчерпили са ги още онези хитреци елините.

И тук иде разгадката на Джемовото наглед лекомислено опиянение в Ница: Джем сам повярва в легендата за себе си. Бил съм край него, докато френка му превеждаше някоя нова песен — нали всеки пристигнал в Ница трубадур искаше да бъде изслушан от своя герой (не съвсем без корист, при всичката си унесеност поетите са силно користни). Дори и да не бе пил, Джем в такива мигове ми приличаше на пиян; едно по едно Джем — покорен от песента — обличаше качествата, които тя бе му вменила. Чак и на мен ми се чинеше — аз също бях поет, и аз никога не съм слагал граница между въображение и действителност, — че приятелят ми става и по-строен, и по-златист, изящен в своето злочестие. Така го доработваше, оглаждаше и завършваше песента. Така Джем се рееше някъде между небето и морето на Ница, снабден от чуждото вдъхновение с криле и всичко необходимо за такъв полет, сам влюбен в образа си.

За мен въпросната пролет беше по-малко пиянска. Заради френка.

Френка отново се появи, след като дълго време беше отбягвал нашите твърде весели дни и нощи. Виждах го често около господаря ни и се боях, че Джем му поверява мисли, премълчавани пред мен — от Родос насам Джем сякаш се стараеше да постави някаква преграда помежду ни, горд със своето възмъжаване, което (от това ме беше най-много страх) навярно се изразяваше в купища решения. Утешавах се, че — що се касае до житейските решения — френка би бил по-добър съветник и изпълнител от мен: утешавах се с нежната близост на Джем, близост вече почти без думи. И все пак тя предчувствуваше края си — ние повече или по-малко се храним с думи; в мълчанието — било то тежко от нежност — доживява всяка обич.

Бях, представете си, примирен. Знаех, че нищо не е трайно, също — и любовта на Джем към един човек, дето му беше слуга. Някога в Карамания ние двама бяхме наравно: съработници из владенията на словото, от които аз — по-вещият. Можех ли тогава да подозра, че моят Джем, по-малкият ми брат по перо, ще израсте до герой на легенда?

От нерадостните ми мисли ме отвлече именно френка. Един ден той ме настигна из градините и без предисловие се разпореди да съм се заловИл за френски език. Дали междувременно не беше мръднал? През последните дни, откакто Джем го приближи до себе си, Сюлейман сякаш не ядеше и не спеше; по-дълбоко бяха впаднали гънките между веждите и покрай ноздрите му, бе станал по-непроницаем от всякога.

— Намираш, че владея малко езици ли, Сюлейман? — попитах го.

— Заплюй ги всичките! — отговори той. — Не ще ти потрябва наскоро нито персийска поезия, нито арабска философия. Трябва бързо и съвсем тайно да научиш френски!

— А учител, а книги? И те ли — тайно?

— Ще ти помогна. Тъкмо тайно.

— Най-сетне ще узная ли: защо?

— На Джем султан ще бъде нужен верен тълмач, когато мене няма да ме има, Саади.

За първи път чух името си от устата му. Френка обичаше да говори без обръщения.

Обля ме студена пот. Спомних си как малкият послушник бе загинал заради една дума, произнесена против волята на Ордена. Защо наистина беше още жив Сюлейман?

— Имаш ли нещо предвид? — дори го улових за плещите, макар да беше глупаво, може би ни следяха. Усетих колко е измършавял Сюлейман, стопен.

— Не — отговори той строго. — Нищо. Но зная по-добре от всички вас, че братята не прощават. Дано успея да им навредя достатъчно, преди края.

— Не ще посмеят, Сюлейман! Та Джем веднага ще прозре мъстта им, да не са луди!

— Не са. Само са силни. — И току ми кресна в лицето: — Защо мислиш, че още има значение какво щял да прозре Джем!

След малко, преодолявайки изблика си, френка повтори почти умолително:

— Обещай ми, Саади, че ще научиш френския език! Нямаме време. Ако ме свършат утре, всяка дума на Джем трябва да преминава през техни уши.

Така аз залегнах на учение, което ми беше съвсем не по душа. Работех нощем, защото денем гледах да не липсвам от веселите тържества. Работех с тежка глава, цял изпънат от страх; изнемогвах от бдение и усилия. И ако за късо време постигнах много — толкова, та да превеждам лек разговор, — дължах го не на прословутата си дарба в езиците; дължах го на чувството, че ме гонят, а трябва да стигна.

Понякога през нощните ми бдения вратата се отваряше и знаех: иде Френка. Още по-сух, прозрачен чак, с коса, която бе започнала напоследък да сивее по слепоочията, с втренчени очи, Сюлейман ми напомняше ония привидения, дето ноще вървели из тукашните кули — бях чувал. Сюлейман взимаше книгата из ръцете ми и ме изпитваше като да бях момче.

Казвам ви: никога през живота си не съм бил така прилежен, никога не съм се считал способен на упорит труд. Правех го не толкова заради Джем и нашето общо бъдеще, а за Сюлейман. Знаете, може да не удържиш обещание към живите, но всеки спазва клетвата си пред мъртвец. Сюлейман вече беше мъртъв, така го усещах аз. И единственото, с което бих успокоил духа му, бе това: да науча един чужд език. Учех го през последните ни седмици в Ница, учех го из пътя, когато ни поведоха. Във всеки един от замъците, чиито имена не се опитвам да назова — бяха твърде много.

Малко преди да потеглим, Джем бе искрено наскърбен. Напусна обществото ни малкият дук. Предадоха ни, че бил извикан набързо при вуйчо си — краля, защото неочаквано Людовик се почувствувал зле и искал да го благослови. Малкият бе отпътувал, без да се сбогува.

В цялата работа Джем видя само божи пръст, макар да тъгуваше по момчето, но аз мислех иначе във връзка с пръста божи. Тия мисли ми внуши Сюлейман с една своя забележка: „Виждаш ли, Саади — каза ми. — Започват!“

Нашето заминаване беше шумно. Многобройното благородничество на Приморските Алпи се стече, за да приветствува Джем и му предложи своето гостоприемство из замъците си. Пролетта му пригласяше с порой светлина и цветове, та пътуването ни заприлича на триумф.

Изкачвахме се стръмно, за да уловим пътя, строен още от Рим. Той вървеше по билото на последния ръб планини над морето, вървеше високо и ни позволяваше да се сбогуваме до насита с този неповторим край.

Начело, всред свита от всякакви езици, където виждах малинови, теменужени, лимонови наметки на провинциални благородници и строги раса на братя, яздеше Джем. В бяло и златно, разбира се. Джем хвърляше развеселени погледи ту наляво — където стръмно се издигаха планините, все още снежни под яркото слънце, ту надясно — където полека се губеше в омара Средиземно море с изрязаните си брегове и острови, с корабите и рибарските си ладии. „Съзнава ли Джем — питах се, — че напуска царството на радостта?“

Едва ли. Джем разговаряше — тук му помагаше френка, съсредоточен и натегнат като тетива — с благородници и духовници; Джем отдели много внимание на някакъв римски паметник — високи, високи колони върху висок връх, те ознаменуваха победата на Рим над планинските племена и крепяха савойското небе, за да не се слее с морето; Джем заслиза обратния склон, отвъд билото, без да се обърне. Не се обръща назад един герой на песента — всичко е пред него. Следващите седмици са останали в спомена ми като наръч много пъстри дамаски кърпи, които търговецът разгръща бързо, за да ти вземе очите и парите. Ние посещавахме този барон или онзи конт в техните имения. Там слушахме певци, свирци, поети. Пиехме стари вина. Ядяхме — дори заран на закуска — дивеч. Ходехме на лов. Джем вече изглеждаше съвсем отчужден не само от мене — от всички нас, нашите. Наблюдавах го донякъде с радост — нека отдъхне, кой знае какво ни чака занапред; донякъде с болка — не така би завоювал господарят ми престола.

А един ден взех да мисля, че Джем играе на безгрижие и не е запуснал своите честолюбиви стремежи — за Джем не бе трудно да играе, то лежеше в кръвта му. Тоя ден аз не видях между нашите Ахмед ага и Хайдар, селския ни поет. Знаете, не бяхме мнозина, за да не проличи нечие отсъствие, но двамата така бяха се впиянчили през последните наши подвизи, та помислих, че се излежават на сянка. Те не се явиха и на следния ден, не и тогава, когато потеглихме към поредния друг замък.

— Сюлейман — отнесох се до френка, защото вече рядко говорех с Джем пред хора, — къде ги Ахмед и Хайдар?

— Заминаха, изпратихме ги до крал Матиаш.

— С кой ум! Братята ще забележат, ако още не са.

— Не сме крили от братята. Джем сам говори с Бланшфор. Каза му, че желае да се свърже с маджарите направо, без ДЮбюсон.

— И Бланшфор се е съгласил?

— Да. Дори твърдеше, че било напълно в реда на нещата. А мен ме плаши такова леко съгласие… Саади, моли се на бога, моли се на дявола, ако щеш, но нашите трябва да стигнат Маджарско!

Да, нали ви учудва този нов Сюлейман? В последно време Френка предпазливо се сближаваше с мен, търсеше ме сам. Сякаш се боеше да не изчезне, преди да ми е предал работата си — мен бе избрал той за свой заместник. И нищо на света не ме е така ласкало, както доверието на този твърд, отречен и прежален мъж.

— Саади — продължи, докато уж подтягаше ремъците на седлото ми, — брой дните, Саади! Нашите имат трийсетина нататък, а гончия от крал Матиаш може да дойде за по-кратко. Ако след два месеца няма вест от Ахмед ага и Хайдар, брой ги отписани. Ще започваме отново. Ти, навярно вече не аз.

— Пепел ти на устата! — отговорих му, както би говорил селският ни поет. Къде ли се мореше Хайдар? Никога не бях го почитал особено, струваше ми се, че скверни високото изкуство с простите си съждения, а сега цял омекнах от тъга по Хайдар.

Докато разсъждавах над новината, докато се питах дали, да се обидя, че я научавам едва днес, Сюлейман продължаваше. Чух края на думите му:

— … Ужасно ме е страх, Саади!

Бедният, бедният френк! С очите си виждах как страхът пред смъртта може да стопи дори желязо, щом бе претопил френка; мъчително се мре от страх. Аз също вече смятах неизбежна тая смърт, просто й се надявах, за да видя Френка най-сетне успокоен — всеки ден беше за него изтезание.

А нашите наистина не се върнаха. Не дойде и гончия от крал Матиаш. Това би трябвало да спомена по-късно, но споменавам тук, за да не пропусна. Всъщност ние се уверихме в края на Ахмед и Хайдар през месеците ни в Румили, една от командериите на Ордена. Брат Д’Обюсон, предполагам,бе счел, че Джем се движи в твърде смесена и несигурна среда и побърза — към началото на юни — да ни приюти пак под монашеско крило.

Странно съвпадение: нашето ново прибежище се наричаше Румили. Джем се засмя, когато ни го съобщиха: „Виждаш ли, Саади — каза ми, — ние се стремим към Румелия и ето че

попадаме там.“

Замъкът беше стар и беден — Орденът не успяваше през последните десетилетия да поддържа имотите си в приличен вид. Дългите му, тъмни ходници бяха обрасли в плесен; гредите в Джемовите покои бяха проядени; набързо окачените завеси не пречеха нито на вятъра, нито на влагата — тя пълзеше нагоре по тях и рисуваше някаква причудлива картина на запустението. Савойското лято не влизаше в този каменен зандан с тесни цепки наместо прозорци, та човек се чувствуваше като в ковчег.

Джем зиморничаво потръпна, когато го въведоха в така наречените му покои. След разните благороднически замъци на Савоя — по-скоро домове, отколкото крепости, богато наредени, топли, обитаеми — Румили му се стори затвор. Същата мисъл бе дошла и на мен, но никой от нас не я изказа. За да ни отвърне от заключения, твърде близки до ума (не ставаше дума за нашето спокойствие, а за неговото собствено; Джем ненавиждаше загрижена, оклюмала свита), той ни увери, че му трябвало тъкмо това: малко отдих след прекалено честите ни забави, условия да се отдаде на Своята държавническа работа.

Навън сновяха братята рицари. Напоследък забелязвах, че всеки ден се увеличават. Мълчаливи и пристойни, те искаха да приличат на почетно обкръжение, а не на стражи. Дразнеха ме необяснимо — мъчно бе да излезеш из ходника или в затворения двор — целият в мъх и снопове бурен, — без да се сблъскаш с някого от тях. Явно, братята имаха много работа и я вършеха усърдно.

Дните ни в Румили течаха еднообразното делово. Джем и Сюлейман често седяха заедно (съставяха някакви послания, чиито отговори все не идеха), а аз в това време си намирах нещо навън, за да слухтя около Джемовата стая. Рицарите уж изчезваха пред мен, а ме преследваше чувството, че са плътно наоколо ми — просто в стените.

Замъкът беше самотен. Селото му, пръснато в подножието на укрепения хълм, броеше някакви двеста човека. Виждахме ги отгоре как заран се разсипват из полето, докато ги покриеше вечерта. Без глас и песен беше трудът им, сякаш черната сянка на Ордена тежеше и над тях.

Селото не беше на път, но веднъж някакви заблудени търговци от Италия се отбиха в него, че изкачиха и хълма до замъка ни. Предлагаха коприни и сребро. Прие ги Сюлейман, покани ги при господаря ни, където се забавиха доста, после ги изведе шумно сърдит — били искали майка и баща, каза, и изобщо изрази по отношение на търговското съсловие голяма злоба.

Понеже в Румили нямах много развлечения, останах на крепостната стена, докато търговците слизаха през вечерния здрач. Стори ми се, че водят излишно силна охрана като за двайсетина топа коприна и един сандък сребро, но не споделих с никого своето наблюдение. Бях започнал да прозирам нещо преднамерено във всички действия на Сюлейман. Може би и италианските търговци не са били случайни.

Това стана в сряда, а в петък заран ни разбуди необичайна врява. Както знаете, спях пред леглото на Джем, защото Джем не обичаше самотата ноще.Ние двама скочихме наведнъж и се заслушахме в гласовете навън. Говореха рицарите монаси — не се чуваше наша реч. А всред всички непознати, противно груби гласове, откъснах един познат: псуваше Френка и псуваше на всички езици.

— Виж какво има! — нареди Джем пребледнял.

Полуоблечен, аз отпънах вратата; някой ме блъсна и вътре нахлуха поне двайсетина братя. Заприличаха ми на хайка хрътки, добре отспали, яки и настървени животни. Трима държаха едва ли не със зъби френка. Сюлейман се теглеше отчаяно, а на лицето му бе изрисувана такава ярост, че го правеше неузнаваемо.

— Извикайте тълмача ни! — ревна един от братята другиму. Явно. френка не беше повече тълмач за тях.

— Стойте! — спрях ги с дързост, която никога не бях подозирал у себе си. За първи път проговорих езика им и това ги изблещи донемайкъде; за малко не изтърваха Сюлейман. — Ще превеждам аз!

Езикът ми се въртеше неудобно, носът ми беше сякаш запушен, а чуждите звуци смешно гъделичкаха небцето ми. „Сюлейман — мислех си, — приятелю Сюлейман! Надявал ли си се,че тъкмо в такъв миг ще обереш плода от усърдната си помощ? Бъди спокоен, приятелю: аз ще съм ти добър ученик!“

Един от братята бе излязъл напред. Носеше сребърното ковчеже, в което Джем заключваше книжата си — още от Карамания и Кайро.

— Предай на своя господар — захапа ме с очи монахът, — че отзаран заловихме Сюлейман, когато изнасяше из тази стая книжата му. Милостта на Джем султан е хранила най-долен изменник! Сюлейман е продаден неизвестно кому, но е продаден, няма съмнение. А ще разберем и кому! — свирепо заключи той и измери френка с поглед, който би убил носорог.

Виеше ми се свят, докато превеждах, а Джем изгуби боя дотолкова, та се уплаших, че ще припадне. Той упорито отбягваше да погледне Сюлейман. „Какво му е, защо? Боже, само дано Джем не оскърби с подозрение приятеля ни в последния му час!“ — виках си, защото поривите на Джем често бяха несъобразни.

Тогава се реших, макар и без увереност, че между глутницата няма, който да разбира турски. Но бе дума не дори за важно, а за свято: да изпратиш с благодарност човека, дето умира за тебе.

— Султанъм — прибавих от себе си, — лъжат като цигани. Нагласено е всичко! Искат да ти отнемат Сюлейман! Не вярвай, Джем, спаси френка!

— Мълчи, Саади — сряза ме Сюлейман. Вече не беше крив от ненавист. — Те ще направят, каквото са решили, ние сме в ръцете им, не забравяйте! Прежали ме, султанъм! — обърна се към Джем и с нещо ми напомни мига на раздялата си с малкия брат. — Прежали ме бързо и убедително, за да запазиш останалото! Аз и така отдавна съм мъртъв.

Монасите стояха като изваяния, работа на нескопосан майстор. „Мръсни, потомствени убийци! — мислех си, сякаш с края на Сюлейман неговата ненавист заживяваше у мен. — Тежко на бога, комуто служите; навярно се задавя от мръсотата, дето плискате пред олтара му!“

Отвърнах очи от Джем — беше страшен за гледане. Той, героят на легендите, сега стоеше безпомощен пред една дребна клевета.разделяха го с най-необходимия му човек, а той не можеше даже да го отпрати човешки. Нали ще се правим, че вярваме. „Не само ще ни избият един по един — препъваше се мисълта ми. — Ще ни избият и обидно, ще ни ограбят преди смъртта. Боже всевишни, защо не ни запазиш поне измамата, че сме хора!“

Докато траеше тази мълчалива картина — а тя трая немалко, защото всичките й участници бяха не на себе си от ужас или гузност, — Джем беше се борил, сякаш се дави. Видях го и как изплува — с някакво свръхусилие, такива усилия съкращават години живот; Джем пристъпи и пое ковчежето си от монаха. Отключи го — ключа носеше винаги. — прекара пръсти през книжата.

— Непокътнати са — каза задавено. Това бе всичко, което можа за френка.

— Не му дадохме време да ги отнесе — намеси се братът. — До час биха заминали неизвестно закъде. Ще си кажеш! — стрелна Френка; сам всякак се мъчеше да поддържа своята злоба.

— Неуместни са заплахите ви! — мрачно го прекъсна Джем. — Аз се досещам кому влизат в работа писмата ми.

Дали се уплашиха Джем да не произнесе името ДЮбюсон и с това да наруши долната им игра, или пък всичко беше предварително обмислено, но монахът вметна веднага:

— Ние не смятаме да съдим и изтезаваме слугата ви, Ваше височество; това право принадлежи вам. Сюлейман ще попадне под ударите на правосъдието ни само ако вие откажете намеса.

— И каква присъда ми е разрешено да издам? — трепереше гласът на Джем. (Боях се, че някакъв яз у него ще се срине и всичко ще бъде погубено.)

— За какво разрешение говори Ваше височество? — опита обидена невинност монахът. — Имате право на всякаква, било и най-снизходителната. Изгнание например. Смятам, Ваше височество не би задържал слуга, който подло му е изменил. Противното би значило помилване, а Орденът не ще допусне милост, щом веднъж е бил оскърбен негов гост.

— Къде да изгоня своя слуга? Може би на Родос, а?

— О, не. Ваше височество! Родос е света земя. ще й тежат стъпките на изменник. Двоен изменник — ехидно подчерта онзи. — Изгонете го просто извън Румили и нека сам търси укритие за своя позор!

Трябваше да си сляп. за да не забележиш как у Джем извря надежда; тъкмо с налудничава надежда той се обърна към Сюлейман:

— Върви по света и търси укритие!… — не доизказа. Сякаш внушаваше с последната си дума на френка да бяга и се крие, да се спаси накрай света от Ордена.

После стана нещо съвсем неочаквано. Сюлейман, който сам ни нареди да участвуваме в играта, който ни заклинаше да го приемем за враг — самият Сюлейман не издържа докрай. Глухо, но със сила, която уплаши чак палачите му, Сюлейман заповяда:

— Оставете ме да си взема сбогом! Ония го пуснаха.

Френка коленичи пред Джем, но не сведе глава; той не целуна халата на господаря си, но го допря с пръсти. И този вече немлад и съвсем не хубав мъж със сиви слепоочия и разкъсана риза (така оголват врата на осъден, за да улеснят топора) беше сякаш самата човешка вярност.

Съзнал, че онези вече са сити и му разрешават едно-единствено движение — защото дума би било твърде много, — Джем се наведе, прегърна Френка така, като че никога не ще го пусне, и притисна страна към косите му.

Преди две години бях до Джем, когато се прощаваше с майка и син в Кайро. Това тук беше сто пъти, безброй пъти по-дълбока раздяла.

Монасите запазиха приличие, не я нарушиха с нищо. Сюлейман полека, много внимателно, сякаш да не отблъсне дете, сне Джемовите ръце от раменете си и се изправи. Прекрачи към мен, само ми подаде ръка.

— Ти, Саади! — каза. Знаех какво иска.

И се упъти към вратата.

Не ще ви говоря какво сме изпитали с Джем, когато останахме сами. Не приказвахме много — страхът, че ни слушат, ни сковаваше цели. Джем ми нареди да изляза на стената и оттам да следя дали, кога и накъде ще отведат Сюлейман.

Не мръднах от стената целия ден, нито втория, нито третия, а нощем се редувахме с Мехмед бег, един от нашите. Покрай нас често минаваха братята и всеки път почтително ни кимаха — почитаха съкрушението ни. Понасях ги някак — бях цял погълнат да не пропусна Сюлейман.

Напразно, френк Сюлейман не излезе из Румили. А ние живеехме като болни от ужас. Знаехме, че трупът му е заровен под нас, в подземията на замъка, редом с неизвестно колко други такива верни, непобедени. Живеехме върху костите на Френка.

Показания на Хюсеин бег, пратеник на Баязид хан до Родос, за събитията от април 1483 година

Аз съм Хюсеин бег, син на Мустафа, кадия от Димотика.

Когато славният ни султан Баязид хан II надделя над своя непокорен брат и твърдо зае престола, той отстрани всички ония, които бяха вдъхновили това непокорство или бяха разчитали на него. Така напуснаха Стамбул или света редица везири и валии, а други се простиха със своите високи звания. Тях Баязид хан не остави дори като редници във войската ни, защото никога изцяло не й се довери. Знайно е, че нашето спахийство бе премного задължено на Мехмед хан и се надяваше да види във властта на малкия му син продължение на своя разцвет. Затова Баязид хан оряза спахийските земи. раздаде ги на светата ни църква и събра около престола си нови съветници — духовенството или потомците му.

Аз бях между тях. Още отдавна, докато султан Баязид беше само шехзаде Баязид и управляваше Амасия, бях негов учител. Син на кадия, аз помагах на шехзаде да навлезе в божествените ни науки и по-точно в звездобройството. Като израз на дълбокото си разположение към мен Баязид хан не ме постави нито везир, нито кадиаскер. Той разбираше моята същност: очите на душата ми бяха обърнати към небето, аз се стремях да отгатна волята му и да отдам себе си за тържеството на исляма над света. Затова Баязид хан ме остави в сянка, що се отнася до дворцовите санове; запази ме като свой най-близък съветник.

Предполагам, че ще ме разпитвате по мирните преговори в Едирне, протекли през есента на 1482 година. Няма какво да ги описвам — приличаха на всички преговори. Баязид хан не прие родоските пратеници лично, за да не би някой от неверниците, които имат слаба представа за изтънчените ни нрави, да обиди султановия слух с груба дума. Те бяха изслушани от Месих паша.

Месих паша не даде окончателен отговор на родосци; такъв отговор те получиха едва през декември, когато наше пратеничество посети Родос и подписа мира. Баязид хан се задължаваше да поддържа добри отношения с рицарите неверници до собствената си смърт. Същото естествено бяха длъжни и те. макар да не можем го счете за задължение — то бе всъщност най-съкровената тяхна мечта.

Дворът говореше, че нашите пратеници са поставили в мира точка, чието съдържание трябвало да бъде съставено по-късно. От нарочен пратеник. Знаеше се също, че тая точка била посветена на Джем. Знаехме го по слухове — никога пред своите поданици, двор или войска Баязид хан не произнесе името Джем. Един султан не може да си позволи брат.

Беше през пролетта на 1483. Току-що бяхме получили тревожни новини. Ние имахме вестители навсякъде (едва ли ви учудвам с такова признание, защото човекът по наше време струваше малко: една кесия дукати, да речем, или обеща ние за добра служба при нас, ако бъде разкрит оттатък. Ако бъде разкрит, а все пак спаси кожата).

Новините бяха такива:

На първо място, рицарите неверници извели Джем из Ница и дори из Савоя, като го отправили навътре във френските земи. Чувахме, че менели Джемовото убежище всеки месец, а понякога и всяка седмица. Това доказваше, че са неспокойни.

На второ място, бил заловен в Модон от ректорите на Венецианската република някой Никола Никозийски, снабден с писмо от Джем до майка му в Кайро. Венецианците, за да не нарушат своите отношения с Каитбай, пуснали въпросния посредник, но препис от Джемовото писмо ни бе препратен. То пък доказваше, че Джем вече има тайни от рицарите; че си дава сметка за заплахата, нависнала над него, и търси да се изскубне — много нещо доказваше това писмо.

На трето място, тук и там из Европа отделни учени и писатели се обръщали към съвестта на християнството, като я призовавали за бързи действия в полза на злощастния принц. Във Флоренция, Авиньон или Буда те говорели открито, че е ударил часът за победа над исляма — случаят Джем бил поличба божа в такова едно предприятие. В това нямаше нищо чудно: уж умни, тружениците на духа никога не са проумявали най-простото — своето нищожно място в държавните дела.

Познавах добре своя владетел, затова ми беше ясно защо той не уреди положението на Джем още през есента на 1482 година: Баязид хан изчакваше по-благоприятни условия. Баязид хан вярваше, че събитията ще подбият цената на неговия твърде надценяван брат. Разсъдлив и опитен, Баязид хан знаеше, че победите си османците дължаха не толкова на оръжието, колкото н а съотношението между световните сили. Част от тях наистина се противопоставиха на разширението ни в Европа, но друга част тайно приветствуваха това разширение, защото то ги отърваваше от могъщи съперници. Бяхме видели достатъчно, за да се надяваме с основание, че Джем — дори да би бил пророк или велик пълководец (какъвто не беше) — не ще обедини около своето име християнския Изток с християнския Запад. Впрочем Баязид хан изчакваше тази истина да блесне открито, за да не ни изнудва магистърът; изчакваше, макар всеки миг да бе струвал много на спокойствието му. Но господарят ми — към всички други свои добродетели — беше и пестелив. С всеки изминал ден той пестеше дукати.

Ето че събитията го караха да бърза, защото в тях се намесваше нещо ново, което вече не бе проста сметка и не можеше да бъде изчислено. Намесваха се настроенията на някои твърде ревностни християни или твърде смел и мислители (от тях боледуваше Западът по наше време). Те бяха способни да устроят бягството на Джем и го предадат на Каитбай или на Корвин. Не биваше да допуснем това.

Баязид хан все пак не се засуети; той протакаше работите, избирайки мига. в който не ще бъде нито прекалено рано, нито твърде късно. Така моето пратеничество до Родос бе назначено за късната пролет на 1483 година.

Преди да замина, трябваше да изслушам поръките на своя господар. Баязид хан ме прие в личните си покои.

Някои преди мен вече говориха как изглеждаше султанът ни. Трябва само да добавя, че властта не го промени. Баязид хан не затлъстя, както повечето, които се хранят с власт, нито пък възприе величествен вид. Умерен в ядене, враг на виното, Баязид хан си остана сух и дребен като дервиш и пред него човек не изпитваше стеснение — чувствуваше се все едно равен. Ако нещо ме е гнетяло, когато разговарях със султана си, това бе само неговото зорко внимание; Баязид хан живееше някак нащрек през цялото си дълго царуване. Той за миг не повярва, че властта му е безспорна, не вярваше в любовта на народа и войската си, не вярваше дори в собствения си ум — макар да беше умен за трима.

Аз си обяснявах тази негова потиснатост с причини, явни за съвременниците му и за историята — Баязид беше живял в сянката на твърде изявен, твърде прославен баща; бе живял като негов необичан син, защото Мехмед хан не криеше предпочитанията и презрението си. Мехмед хан твърдеше, че кръвта му се е избистрила във вода. преминавайки у Баязид, и аз съм съвсем уверен, че — ако смъртта не прибърза — Завоевателят би очистил първородния си син, за да бъде наследен от Джем. А щом бях уверен аз, наблюдателят на владетелския ни дом, толкова по-сигурен ще е бил Баязид в своята незавидна участ. Това, че той, въпреки волята на Завоевателя, стана негов наследник, гнетеше Баязид. Неговото отношение към Джем затуй бе двойствено — вярвайте ми! От една страна, султанът дълбоко ненавиждаше брат си, който незаконно бе избягнал смъртта и се превърна в знаме на враговете ни. Но, от друга страна, Баязид изпитваше някаква непризната вина пред Джем — бе гузен пред паметта на Завоевателя. Той остана винаги без самоувереност, като човек, седнал на чуждо място.

При оня наш разговор султанът ме прие сам.

— Изпращам те на Родос, Хюсеин бей — започна той със своя много равен глас, — за да уредиш въпроса за бъдещето на брат ми. Знаем, че врагът ще заложи много на случая Джем. Вероятно е през следните години и десетилетия той да бъде наша непрекъснато открита рана. Не зависи от нас да я изцерим; Орденът ще пази Джем като рядка скъпоценност. Всеки наш опит да бъде отстранен престъпникът, внесъл разцепление в дома Османов, може да ни донесе повече вреда, отколкото полза: не желая да минавам за отровител в един свят на отровители! Ако някога те решат да се избавят от Джем, аз ще ги изоблича — все пак Джем е моя кръв.

Султанът ни изговори споменатото без прекъсване, като да го е обмислил отдавна. И отново потвърди онова, което вече казах: Баязид не желаеше смъртта на брат си, и се боеше от нея. Уверявам ви, че той многократно имаше сгода да премахне Джем и многократно се стъписа пред нея — изпълнената воля на Завоевателя смущаваше първородният син.

Може би отивам твърде далеко в думите си, но говоря за правдата. Баязид хан беше толкова вярващ, колкото сигурен. Той се чувствуваше длъжник на съдбата заради своята непредвидена власт и навярно бе направил обет (това беше присъщо, той често се пазареше с провидението, уважавайки църквата, разменяйки мощи. освобождавайки престъпници), бе обещал тайно да запази Джем жив като някаква муска за своето надмощие. Само така си обяснявам, едно време на лесна отрова и бърз нож нашият най-страшен; враг остана читав.

Ти не ще споменеш дори с далечен намек, Хюсеин как — продължи султанът, — че ние желаем смъртта му. и всичко така бихме безполезно повдигнали неговата известност.Извън това, аз желая да покажа на ония отвъд превъзходството на нашата нравственост. Нека светът наблюдава милозливите, отзивчиви към страданието на човек християни, как превръщат един гост в пленник! Нека не забравяме, че времето ни има две средища: Рим и Стамбул. Нас гледат хиляди очи, Хюсеин бей, гледат ни с уплаха как победите на баща ми. Сега трябва да докажем, че освен силата си ние носим и нова нравственост.

Това бе начинът, по който Баязид хан обикновено искаше моя съвет: той впиваше поглед в лицето ми и дори забравяше да диша, докато не отговоря. Този път аз за малко се замислих — бяха ме сепнали последните думи на моя владетел.

Без да изменя на дълга си. струва ми се, налагаше се да отбележа единствения недостатък, който намирах у моя господар: Баязид хан беше дълбоко, последователно умерен. Той винаги наблюдаваше себе си отстрани, съобразяваше вида и поведението си с този страничен поглед, въобще пред всичко живо някакъв желан образ. Затова, когато ми спомена липсата на лицемерие като първа черта нашата нравственост, аз се запънах. Вярно е, тя отличава исляма от християнството. В едно насилническо общество ние не отричахме, че се налагаме, че ще се наложим че в света ни всичко става след сила.

И занапред всичко ще става с насилие. Средствата ни бяха средства на времето, но християнството отричаше тия средства, макар да бе ги разработило до съвършенство. То ни вменяваше във вина, че проповядваме унищожение, а ние му отвръщахме с друг укор: то унищожаваше, проповядвайки мир и любов.

Всичко това е правда, знаете го не по-зле от мен, но не допускате, какво Баязид хан тъкмо в този смисъл беше твърде малко наш владетел. Баязид хан внесе в живота на империята именно лицемерие. Ще ви кажа защо.

До Баязид хан султаните ни представляваха просто войници, чиято последна грижа беше оценката на врага им за тях. Нямаше език между исляма и християнството. При Баязид хан това се измени, защото Баязид поиска да участвува на равна нога в междудържавния живот на своето време. Трябваше да намерим език — вече не можеше да говори само оръжието. Но затуй, че бяхме още много неопитни, този език се удаде на малцина. На Баязид хан например. Баязид доста умело изобразяваше от себе си император — не войник и не пламенен емир като Осман, Орхан или Мурад.

— Една нова нравственост… — повторих, защото не знаех какво — А как да разбирам задачата си на Родос, султанъм?

— Трудна е, Хюсеин бей. — Баязид хан се изправи и вече не успявах да отбягна погледа му. — Ти ще мълчиш, те ще предлагат.

— А какво разрешаваш да приема?

— Нито грош повече от четирийсет и пет хиляди дуката, толкова струва Джем.

Неволно се изправих. Четирийсет и пет хиляди златни дуката! Та това беше половината приход на хазната ни за кръгла година! Как бихме заплатили войска, строежи и оръжие, надница на хилядите държавни служители с останалата половина!

— Султанъм — рекох, — умът ми не го побира.

Баязид хан се усмихна — не обичах усмивката му, защото заостряше нетърпимо и без това острите Баязидови черти.

— Не го побира умът ти, Хюсеин ага, защото си мислиш, че заплащаме за един човек толкова, колкото на всички наши войници и слуги. Тук е грешката ти: ние не плащаме на Джем, нито за Джем. Това злато, този нечуван куп богатство ще извърши, което не успяха дори победите на Завоевателя:

ние ще разцепим Запада! Всеки, усладил се с нашето злато, ще стане смъртен враг за останалите; това злато ще настърви кралете против църквата; то ще заплати много смърт и много отстъпничества. Аз чух съвета на звездите; ние правим износна сделка. Хюсеин бей. отърваваме се твърде евтино.

Ти ще видиш — продължи султанът вече не безстрастно — царуването ми да преминава в изгодни договори. Ти ще присъствуваш, Хюсеин бей. когато християнството само ще ми помага срещу себе си. Досега бяхме заплаха, затуй обединявахме донякъде Запада; отсега се превръщаме в по-опасен враг. защото плащаме.

Не зная дали историята ще го оцени. Хюсеин бей, или аз ще отмина като владетел, непокорил никоя държава. Да, летописът отбелязва завоевателите, а не си дава сметка, че много по-трудно е да опазиш завоюваното, да получиш за него признание от света…

Служех отдавна при Баязид хан, но, уверявам ви, никога не бях чувал от него такава откровеност; Баязид хан по обичая пестеше думите си. Оня наш разговор, види се, значеше много за султана и той държеше да е сигурен, че ще действувам по убеждение.

— Разчитай на мен, султанъм! — отговорих. — Пратеничеството ти има и друга страна, Хюсеин бей. Ти не само ще уговориш с Ордена годишната издръжка на Джем; ще сключиш таен, писан договор с магистъра. Мене ми трябва подписът на Д’Обюсон под една хартия, която би го сринала в очите на света. С нея ще го държа така, както не би го държал и синджирът.

— А ако той откаже, султанъм? В края на краищата молим ние, не те.

— Не ще откаже, това са четирийсет и пет хиляди. Човек би прежалил заради такава планина злато и повече от чистото си име. Впрочем не се връщай без договор, Хюсеин бей.

Така звучаха заповедите на Баязид хан. Той ги изричаше уж в хода на разговора, но ние знаехме, че това не ги прави по-малко задължителни. Дори напротив.

— Не бих казал, че тук завършва задачата ти, Хюсеин бей — продължи султанът. — Още на Родос ще пожелаеш да заминеш за Франция, за да се увериш с очите си, че Джем е жив и има защо да плащаме. Нека калугерите не свикват да получават пари на доверие! На Джем ще предадеш мое писмо — можеш да го прочетеш, то напълно повтаря старите. Но щом желаем да срещнем Джем, трябва да има и нещо за предаване, нали?

Кимнах мълчаливо. Моята задача вече ми заизглежда съвсем трудна. Боже мили. каква работа ни отваряше това вироглаво момче! II какви масрафи! Въздъхнах шумно от обида и огорчение.

— Не го преживявай толкова. Хюсеин бей! — подметна ми Баязид хан с кисела усмивка. — След завоеванията на баща ми бездруго трябваше да се дойде до някакви връзки с ония, които не желаеха довчера да произнесат името ни. И ето, сам бог ни подари такъв случай: днес ние и християнството преговаряме, търсим общ език. Да благодарим богу!

Баязид хан наистина се отпусна на колене, свря глава между длани. Потъна в молитва, с една дума. Той често го правеше и често съм се питал дали е израз на дълбока вяра, или господарят ми по този начин прекъсва някой разговор, бяга от въпроси и досада.

Нямаше как, коленичих и аз. Този път не възнесох молитви към бога, защото бях дълбоко загрижен. На мене, кадийския син, съдбата възложи първия допир между Османовия дом и Запада.

Меки пролетни ветрове ме закараха бързо — за някакви десет дни — от Стамбул до Родос. Пътувах, придружаван от петдесетина моряци и духовници, а в утробата на кораба ни тежаха няколко чувала дукати. Както и да се утешавах, че хората ми са от верни по-верни, че пътуването ни е тайно, побиваха ме тръпки при мисълта, че не верни — само малоумни биха изтървали такъв безценен кораб. А имаше и корсари — от тях пъкат тамошните води.

Както и да е (било загдето наистина ме съпровождаха малоумни или пък корсарите бяха хранили некадърни съгледвачи в Стамбул), стигнахме Родос без премеждия. Дочакахме нощта в открити води и по тъмно се присламчихме към пристана, с угасени светлини. Може би на Родос ни очакваха, та стражата само за половин час ни съпроводи и настани в някакъв дом. Капаците му бяха пуснати отнапред, тъй че никой не узна за пристигането ни. Също така още на пристана бяха ме накарали да издам заповед до моряците си: корабът да бъде откаран в друг залив на острова.

Следната заран ме посетиха двамина — целите в черно, с лица на джебчии. Струваше ми се, че ако им обърна гръб, за миг ще претършуват цялата ми стая, но аз се и държах с тях като с долни хора, едносложно. Те ми съобщиха, че скоро щял да дойде великият магистър.

Как го намирате? Нямаше, значи, да бъда приет от негова милост в тържествените му покои, нямаше да ми бъдат отдадени почести. Магистърът подчертаваше, че преговаря по тъмните си дела на тъмно, и сам щеше да пристигне в този незабележителен дом на средна ръка търговец.

Аз го чаках зад спуснати капаци и пердета, на свещ посред бял ден. Усещах, че ме гледат стените още щом стъпиш на Родос, понасяш това чувство.

Великият магистър влезе, предшествуван само от един брат, явно тълмач, който предварително изпита с поглед стаята. Вече бих повярвал, че ще надникне и под леглото, но той ми спести това.

Магистърът, човек необикновено мършав и доста висок, силно прошарен, беше наметнат с прост плащ, чиято гугла бе закривала цялото му лице из улиците. Очевидно Д’Обюсон криеше днешната ни среща.Това ме обиди: бях пратеник на велик владетел и (ако идех на Родос с недотам чиста задача, то беше именно по вина на Д’Обюсон) ми дължеха почит. Имах желание да вдигна завесите, да отпъна плътните капаци и да изкрещя навън: „Вижте, родосци, своя наставник! Вижте го как не се гнуси да приеме чували злато срещу човешка мъка, стига да остане скрито!“

Е, разбира се, не го направих — къде би му излязъл краят, ако всеки се остави на поривите си. Поклонихме се взаимно с негова милост, но без да си подадем ръка или се целунем. — Пратеничеството на вашия султан се забави — започна Д’Обюсон. — Още немного и може би нямаше за какво да преговаряме; около Джем никнат заговори, знаете ли? Някои владетели смятат, че свободата му ще е от велика полза за цялото християнство. Ще им попречим ли със слабите си сили — силите на един беден орден?

Докато Д’Обюсон говореше, аз кимах — изтъквах, че ми съобщава неща добре известни (едно и второ), които не носеха особена заплаха за нас.

Не случайно — това забелязах — Д’Обюсон завърши речта си тъкмо с „беден орден“; очевидно беше, че веднага намеква за пари. Вървеше бързо към целта, машалла!

— За тия заговори бяхме уведомени навреме — предадох чрез тълмача му. — Баязид хан не вижда в тях опасност и ще ви кажа защо: вдовицата на Мехмед хан не разполага с много пари, а султан Каитбай не ще й ги заеме — Джем е твърде несигурно предприятие, докато съвсем сигурно е, че неговото притежание ще навлече върху притежателя му гнева на всесилния Баязид хан.

— За това, дали Джем не би си струвал парите — погледна ме пряко с израз на едър търговец ДЮбюсон, — ние тепърва ще узнаем. Та Джем е още млад и му предстоят десетилетия борба! Но дали заслужава да довеждаме нещата дотам?

Вярвайте ми, така говореше с мен Д’Обюсон. Той бе отхвърлил всяко приличие, считайки ме пратеник на див владетел; намираше всяка условност излишна в разговор с мохамеданин. Кой — питам — даваше право на един звяр да брои нас за зверове?

— Това ще отсъдите вие — преглътнах гнева си. — Колко дни ви трябват?

Знаех, Д’Обюсон бързаше с парите — донасяха ни,че Родос изнемогвал след всички фишеци по гостуването на Джем, а френският крал (когото подозирахме като ортак на Ордена в цялата история) беше известен пинтия.

И Д’Обюсон най-непредпазливо показа, че бърза:

— Ние вече сме разсъдили — уж с достолепие изговори той, защото това достолепие никак не се връзваше със зора на търговеца, дето тича да го не преварят. — Разсъдихме, съветвахме се с братята и Рим и решихме ето що: докато не се изясни обстановката около Джем, докато християнството не е заплашено от нов натиск на османците, ние ще се грижим за тоя нещастен принц. Ще му осигурим приличен, не — охолен живот; ще бдим да не посегнат върху живота или свободата му злонамерени люде. Това естествено ще ни струва — но целта е велика и иска жертви.

— Преди всичко, ваша милост — вставих, — да разберем кое наричате Джемова свобода!

— Преди всичко невъзможността да бъде отвлечен — бе отговорът. — Ще я осигурим само ако Джем бъде следен отблизо, ако го охранява многобройна стража, ако живее в непристъпна за врага ни крепост.

Нападна ме напълно човешки ужас при представата за такава една свобода! Немного привлекателна, съгласете се, но съвсем желателна за нас. Завалия, сам беше се насадил!

— А какъв залог предлага Орденът, че ще запази свободата на Джем при описаните условия? Ами около Джем има поне трийсетина негови човека. Защо някой от тях да не бъде връзката му с Корвин. Савойския дук или Венеция?

— Залогът ли? — на Д’Обюсон не му мигна окото. — Залогът ще представите вие. Ако сумата, с която заплатите разходите ни по Джем. бъде достатъчна, ще бъде достатъчно силна и охраната му. А също и нашето желание да не загубим тази сума.

— Знаете, аз бях участвувал — макар моят духовен сан да не го налагаше — в някои походи на Завоевателя. Бях виждал как неверниците (когато свършекът на града или на селото им станеше неотменен) прибягваха с жени и деца в църквите си. Там търсеха те последна надежда: притискаха се около някой поп или калугер, заклинаха го да изпроси от бога им чудо. Бях чувал как същите те — веднъж й от властта ни — криели книгите и утварите си, късали от залъка, за да хранят пастирите си: само вярата им ги утешаваше срещу сила, каквато бяхме ние.

Както всеки правоверен, а камо ли — духовник, аз съм чувствувал презрение към тяхната вяра, велико надмощие над жалките им попове. А с една малка част бях завиждал на същите тия попове, тях ги хранеха истински вярващи. Дали нас, духовниците господари, някой би хранил така? Дали не ни вярваха, защото беше твърде удобно, дори износно да си правоверен?

Само в оня час, признавам, ме осени друга мисъл: аз жалех своите дребни врагове, хилядите неверници, които разчитаха в страданието си на такива като Д’Обюсон, безнадеждно покварени, безнадеждно невярващи пастири.

„Ех, гад! Ех, влечуго ненаситно!“ — рекох си. Все пак бях; държавник едва от вчера, а допреди — беден кадийски син.

— Четирийсет и пет хиляди дуката! — треснах го ожесточено. — Нито грош повече.

Първото, което Д’Обюсон не успя да затаи, беше алчна радост. Тя светна като мълния и веднага утаена, заменена от безпристрастие.

— Само? — каза Д’Обюсон. при това отметна глава и козята му брадица щръкна срещу мен. — Такава ли цена определя Баязид хан срещу султанството си!

„Взимай и бягай!“ — бих подвикнал на тоя пладнешки обирник, комуто Джем струваше най-много пета част от целия бакшиш. — „Взимай, че ще ти изпреварят!“

Сега наистина не се сдържах:

— Забравяте, че Баязид хан няма защо да заплаща една вече овладяна власт. Султанът ми просто урежда охолния живот на своя брат. Всяка къща си има сметка, Ваша милост. Щом Ваша милост намира сметката ни неизгодна, ще търсим друг хазаин за Джем. Тия дни (ако не и днес, не зная) Скендербей предлага във Венеция същите пари. Не могат ги взе двамина или Орденът, или Републиката. Виж, там вече, както се разберете! Това са си ваши християнски дела.

Тия няколко думи сякаш ме разплатиха с Д’Обюсон — платих му. дето не разигра пред мен поне малко достойнство.

Както и да се насиляше, Д’Обюсон трепна видимо.

— Баязид хан е избързал… — проточи той с много смешен вид. — Ьзбързал е в недоверието си към Ордена ни, забравяйки, че тъкмо ние отървахме Османовия дом от жестоки борби. Нека го съди бог, ние и този път ще се подчиним на волята божия: приемаме условията ви.

„Нямало да приемете!“ — казах си. Разбрах, че в живота на държавния мъж има една много трудна работа: да не се разсмееш.

— И нашите, и вашите условия трябва да бъдат скрепени с договор продължих. — Връзките ни ще траят; сам казахте, че Джем е млад, а ние му желаем дълъг живот. И така, нека подпишем!

„Ама толкова никакъв ли е този човек, та не мигва?“ — рекох си. защото Д’Обюсон съвсем не се разстрои от предложението ни. Дори — стори ми се — изрази доволство, сякаш сега пък той се готвеше да нанесе удар в двубоя ни.

— Договорът отдавна е готов, Ваша милост — каза. — Оставаше да посочим сумата.

Магистърът измъкна изпод плаща си лист, дойде до свещта, разви го. Беше на наш език — постарали са се. Първото, което ми се хвърли на очи, бе подписът: „Джем султан, син на Мехмед Завоевателя.“

Не, Д’Обюсон наистина ми върна с удар, от който не се съвзех дълго. Мълчах, втренчен в туграта на Джем, и само една вяра ме крепеше: подправена е!

— Зачудва ви подписът на злощастния ви принц ли, Ваша милост? — тържествуваше Д’Обюсоновият глас. Ще рече, Баязид хан е считал, че аз го мамя, когато говоря: „Джем сам се поставя под волята ми, Джем сам проси закрила от Ордена, Джем е тялото, чиято душа съм аз!“ Ето, той ми повери бели листове с подписа си. — И ДОбюсон наистина завря под носа ми един неизписан, но подписан лист, — за да преговарям от негово име. Така непоколебима е вярата на принца ви в мен. Ваша милост, съобщете го на своя владетел. Добре е, струва ми се, Баязид хан да помни това!

Бе повече, отколкото поемаше разумът ми. Задави ме такава ярост, че не смеех да издам глас. Съжалявах, дето Джем не е умрял десет пъти в Карамания, Ликия или Кайро, за да не участвувам сега (не дори като свидетел, а като деец) в най-черната сделка на своето време; желаех стръвно — аз, духовникът, звездоброецът да вдигна тежкия свещник и го стоваря с цялата сила на мюсюлманството върху туй лице на платен тъмничар. „Майната ви! — утешавах се, дано отнема на ДОбюсон насладата от вида ми. — Дай боже, скоро да умре Джем и ни развърже ръцете за нови золуми над християнска земя! Семето на такива като тебе ще затрием, името ви ще изчезне!“

Това си виках, а все пак пробягах писмото. Бих се заклел — цялата тази уж витиевата, а изпълнена с грешки сметка, бе излязла изпод перото на тълмача. И от гърлото на ДОбюсон, разбира се.

„Дано бог ти прости, шехзаде, дето подложи дома Османов на такова унижение! — виках си, докато попълвах върху празното място: четирийсет и пет хиляди дуката годишно. — Аз не мога ти прости!“

ДОбюсон взе листа и го подаде на тълмача — все още се боеше да не съм вписал пет гроша например. Онзи кимна.

— Нека съставим и препис — предложи Д’Обюсон. Стана изведнъж великодушен.

— Ще съставим — отговорих, а гледах встрани. — Всяка продажба — по реда си.

Както казах, ДОбюсон ме презираше дотолкова, та дори за лице не продължи разговора ни още малко. Той нави листа и го вмъкна под плаща си с движение, с което разбойниците прибират поделена плячка.

„И тоя ще си излезе и никога не ще го видя, а не го убивам!“ — смахнато мина през ума ми. Знаете, в живота има мигове, когато чувствуваш, че пропускаш твърде много, а стоиш като вдървен. Така чувствувах тогава: цял живот ще ми тежи, дето не усмъртих Д’Обюсон с един удар на сребърния свещник. Каквото и да бих заплатил по-късно за това, би било ниска цена, на сметка.

Навярно сте забелязали: историята само веднъж споменава моето име. Аз повече не участвувах в държавните дела; мои останаха звездите и неразгадаемият им език. Невероятно е, но аз сам се оттеглих от двора на Баязид хан. С това светът не се промени, нито се подобриха средствата му. Нито — нека бъда искрен — си възвърнах чистата съвест.

Десети показания на поета Саади за лятото на 1483 година

Простете, че прекъснах, но дори споменът за френка ми струва много. Никога, докато Сюлейман бе живял с нас, аз не изпитвах към него чувството, което ме владееше след смъртта му. Беше преклонение и обвързаност едновременно; последните дни на Френка сложиха печат върху много мои години. От тия дни нататък аз — поетът, епикуреецът, който виждаше в земната наслада едничка цел на битието, чийто единствен страх бе смъртта — задълго се сродих с нея. За мен тя се превърна в лек, почти желан преход към злачните ливади на безсмъртието, където щях да срещна Сюлейман.

Заедно с тая промяна се променяше и моето място при Джем. Аз вече не бях сътрапезникът му в пира на изтънченост и сласт. В отношенията ни настъпваше и отчуждение, и по-голяма близост. Струва ми се, така заживяват съпрузи, събрани някога по любов, когато имат зад гърба си общи деца, обща грижа или работа. И у тях страстта се преражда — или се изражда, както щете — в нещо и повече, и по-малко от любов.

Това стана не точно в Румили — то дойде бавно, отначало с трусове, отчайващи ме до лудост, които бяха заменени от враждебно примирение, и едва по-късно улегнаха в дълбока и тежка, макар съвсем не гореща привързаност. Тогава аз трябвах на Джем не през отделни часове на възторзи и пиянство, а неотстъпно. Така ти е нужна твоята дреха или хлябът, или майка ти. Но колкото и значимо, то вече не е любов.

Всъщност защо ви говоря за това? Кого засяга личната драма на поета Саади?

Да. за Джем.

Именно през дните след изчезването на френка аз забелязах у Джем първите признаци на — не още болест, не твърдЯно вече на нездраве. Прекалено рязък беше за Джем преходът от света на песни, великолепие и самоувереност в другия — бе още рано да го нарека затворнически. Тази промяна предизвика и първите пукнатини в Джемовото съзнание.

Тогава, в Румили. само забелязах, че Джем за дълги часове сякаш се губеше. Никой не бе ограничил неговата телесна свобода — непрекъснато канеха господаря ми да се разходи из околностите или устрои лов, да изслуша нов трубадур или приеме нов пратеник на Д’Обюсон. А Д’Обюсон ни засипваше с вести. Според тях казвам го предпазливо, защото нищо. дошло от Ордена, вече не приемахме като чиста монета християнството било единодушно по намесата си в работите на дома Османов. Месеци ни делели от мига на голям съюз между владетелите, които ще помогнат на Джем да заеме бащиния си престол.

— Защо тогава, вместо да ме изпратят в Маджарско или Венеция, братята ме отдалечават от тях? Защо Орденът изнамира все по-укрити, по-откъснати от света убежища за мене? — бе хвърлил Джем в лицето на първия вестител.

— Защото, колкото по-непосредствено опасен става Ваше височество за брат си, толкова повече расте заплахата: Баязид не ще пожали средства, за да ви премахне. Вярвайте в съчувствието и помощта на братята — те ви пазят в името на вашето крайно тържество!

Не, не вярвахме. Откакто открито ни изиграха с Френка, Джем отново бе изпаднал в униние. Още на Родос той подозираше Д’Обюсон в тайни сметки; в Ница беше се надявал, че светът не ще подкрепи магистъра в тия сметки и ще му отнеме неговата жертва. Но в Румили, командира на иоанитите, под тяхна охрана, Джем отново се прибираше при страха си: нас ни мамеха.

Колкото по навлизаше в такива мисли, Джем се затваряше в себе си. Забелязал съм, така бива с особено поривистите, доверчиви хора. Понеже бог не им е дал сетиво, с което да различат истина от лъжа, първата измама на тяхното доверие напълно ги лишава от доверие. То понякога се връща у тях на пристъпи, но винаги пълно, без да подбира и се противи, за да изчезне пак, и пак изцяло.

Това правеше Джем. След смъртта на френка той изгуби вяра във всичко и всички. То го смаза. Почти цял ден господарят ми прекарваше в покоите си, изписани от влага и плесен. Джем най-вече седеше на своето широко легло, по халат, а когато влагата го просмучеше съвсем, привличаше върху плещите си и завивката. Джем все още нямаше навици на затворник, защото всеки миг можеше да излезе навън; все още неговият затвор беше доброволен — детето правеше напук на настойника си. Джем вярваше, че Орденът ще се стресне от неговото цупене.

Да призная, той донякъде успя. Милите ни братя — очи и уши на Д’Обюсон — навярно бяха му съобщили, че гостът им се държи странно, че отказва срещи и приеми, че дори връща неизслушани важните вестители от Родос. Как би завършил . комедията си ДОбюсон, щом нейният главен актьор отказваше да играе?

Впрочем Джем наистина сплаши братята със своето болезнено безразличие и ги принуди да допуснат в Румили редица посещения, които можеха да им отворят работа.

На първо място (сега не приемам да е било без знанието на магистъра, макар че тогава го вярвах) към Румили отново приближи търговски керван. Беше друг, не предишният, но между търговците имаше един с твърде рижа за черните си вежди брада и твърде стегната за търговец крачка. Когато влезе при господаря ми, Джем промени лице, а аз изведох брата (той бе представил гостите) и оставих Джем да се пазари сам.

Късно вечерта керванът си пое, без никой да го претърси или спъне — Джем поиска да се разстъпи навън. Чувствувал се зле от непрекъснато задушния въздух, каза. Братята почтително ни пропуснаха. Знаехме, че ни следят, но не можеха да го направят отблизко, за да чуват думите ни; Джем нарочно избра път през ливадите.

— Саади — каза ми той, когато бяхме вече на открито, — бог чу моята молитва. Днес получих отговор от майка си. Изгорих го веднага, не мога ти го показа. Тя пише, че ще изплати на Ордена грамаден откуп за мен. Вярваш ли го, Саади?

— А кога си й писал? — не се стърпях; Джем криеше от мен своите връзки.

— Още при Сюлейман. Той се свърза с някого от Никозия, грък. Помниш ли търговците през април? Кажи, Саади, вярваш ли?

— Разбира се! Нима майка ти не ще направи всичко по силите си, за да те отърве?

— Не, не това. Но дали Орденът ще ме изтърве? И после — разсъдих, след като отпратих търговеца със съгласието си: уместно ли би било? Та ние още не сме изчерпали средствата за един истински поход срещу Баязид през Румелия; тъкмо сега — ако вярваме на вестите — светът е готов за действие. И изведнъж — аз се изтеглям в Кайро. Вече знам на какво разчитам там: ще се превърна в частно лице, което доживява старините си при майка, жена и деца. Къде остава моята борба, Саади? Защо ще бягам, преди да ми е отговорил Корвин, преди да е призовал християнството папата? Имам ли право, а?

— Имаш. Ти си не само владетел, който се стреми към властта. Ти си и човек. Може би вече е дума за твоята човешка свобода, ако не за живота ти. Ще търсиш да ги спасиш, как не!

— Не, Саади, тъкмо не! Все още не съм стигнал дотам и дано скоро не стигна. Не бих живял, ако изгасне надеждата ми за престола. — Сега тя мъждее — спъвана, предадена, застрашена, — а ще угасне съвсем, щом стъпя на египетска земя: Защото сам ще съм се оттеглил.

— Разбираш ли? — наведе се към мене Джем. — Тук аз тежа на съвестта им, карам ги непрестанно да си мислят, че пропускат своя голям случай — та такъв пада един път в историята! Това ги настървява един срещу друг и срещу самите себе си; те се борят между сметка и славолюбие, между жажда за лесни облаги и жажда за безсмъртие. Не е лека борба, Саади, и не можем да предвидим края й. Длъжен съм да го изчакам, дори той да ми струва години!

„Пак пристъп! — рекох си. — Защо всичко у Джем е така нервно?“ Започваше да ме уморява това друсане в настроенията му, а все пак признавах: прав е. Кой — дори най-уравновесеният — не би заложил един живот срещу един престол?

— Да бяхме разсъдили, преди да отпратеше съгласието си, султанъм — казах. — Вече е късно.

— Не! — Джем се изсмя, а смехът му самотно се стопи в нощта. — Не, аз проводих едва час след кервана Мехмед бег. С поръка: нека майка ми изчака още половин година. Ако дотогава не получи знак, че походът предстои, да започне пазарлък с Д’Обюсон. Умно, нали? — не ще имаме нужда от повторен вестител.

— Бог да пази Мехмед бег! — отговорих със свито сърце. Страшнееше ме не на шега: защо нашите пратеници не се завръщаха?

— Ще го пази. Саади — заключи Джем. — Мехмед бег вече ще е настигнал кервана, това е час разлика.

Мехмед бег наистина не се завърна, но можехме да предположим, че е продължил с кервана. Така би събудил по-малко подозрения (избягал е от нас. твърдяхме ние), отколкото, ако цъфнеше след два-три дни. А цялата случка — това. че Джем бе разсъждавал и действувал след седмиците угнетение — сякаш заличи у него спомена за Сюлеймановата смърт. Пак тръгнахме полов, пак ни запосещаваха трубадури.

„Приливи и отливи мислех си аз със страх. — Кога ли след някой такъв прилив не ще настъпи вече отлив?“

По същото време приехме скъп гост. Малкият Шарл се откъснал от болничното ложе на вуйчо си и отиваше в Шамбери, своята столица.

Той пристигна в Румили към едно много жарко пладне. Когато чухме отдалеко тръби и рогове — гласът им се носеше необикновено чисто в морната тишина на жътвата, — ние застанахме върху стените и Джем нареди да се облечем тържествено. После — всички на коне — излязохме из крепостта и присрешнахме гостите по хълма. Беше невъобразимо цветно и весело. На бял кон сред свитата си се изстъпи момчето Шарл в червен атлаз и черна перушина, чистичко и стегнато, сякаш го бе гласила майка му за гости. А срещу него препусна сивата кобила на Джем със своя бял и златен ездач. Ловджийските рогове тръбяха, стотината коне пръхтяха разюздано, а цялата ни дружина се открояваше като пъстро петно безгрижие върху сиво-жълтия хълбок на хълма. Зад гърба ни стърчаха старите стени на Румили, под нас златееха нивите, осеяни с жътвари, над главите ни бе заметнато също атлазеното небе на Савоя, подпряно върху снежни планини.

Двамата млади господари скочиха наземи, прегърнаха се под поздравите на своите приближени и се изкачиха пешком към крепостта. После започна пир, който напомняше Ница, с тази разлика, че бе осеян — и то гъсто — с черните раса на братята. Рицарите монаси не ни досаждаха, но ни стигаше присъствието им винаги е досадно да пиеш всред трезвени. Джем се стараеше да не ги гледа, докато пееха певците.

Четири дни сменяхме пиршества с лов. На петия Шарл щеше да ни напусне. А през онзи четвърти лов Джем ме извика. Трима бяхме се отделили за малко от хайката и яздехме през рядка горичка. Малкият дук — зачервен по момичешки, разрошен и разгърден — повече от всякога приличаше на дете. Той поглеждаше нагоре към Джем с открито обожание, тъкмо като дете. което съзерцава своя мечтан бъдещ образ.

— Саади, всъщност те вика малкият, не аз — пропусна ме да вкарам коня си между техните Джем. — Шарл иска нещо. Бързай, скоро ще ни настигнат!

— На услугите ви. Ваше височество! — обърнах се към Шарл.

Беше смешно как възбуждението изчезва от лицето му и преминава в почти строгост. Но очите още сияеха: трогателно бе изпъната бялата, тънка шия към Джем.

— Предайте на приятеля ми, заговори Шарл бързо, че аз не ще забравя за миг неговата борба. За мен е ясно: бъдещето на света ни зависи от победата на Джем султан. Аз ще направя всичко, за да намеря съюзници ида получа Джем от Ордена. Имам приятели, властни роднини. Имам и богатство. Предайте на приятеля ми, че ще бъда горд да посветя сърцето си на тая висока цел: властта на Джем султан. А?

Последния полувъпрос момчето произнесе като въздишка — беше се уморило от вълнение. То гледаше изпитателно своя голям приятел, докато аз превеждах, и от притеснение прехвърляше юздите от една в друга ръка, оправяше наметалото на коня и приглаждаше бухналите си коси.

„Сладък, малък рицарю! — бих го погалил. — Защо в нашия свят срещаме съчувствие тъкмо от онзи, който не може да помогне, а можещите ни го отказват? Колко ли тежат думите на тънкото ти гласче, юмрукът на тънката ти ръка, момченце!“

Не дай, боже! Като прозрачно видение пред очите ми сега седеше — върху синьото княжеско седло — друг един малък: малкият брат. Двете лица за миг се сляха и ми се стори, че различавам кръв по меките Шарлови сколуфи, тъмни петна от насилие по трогателно бял ата шия. „Не позволявай, боже! — пъдех спомена си. — Нима любовта към Джем трябва да носи само нещастие!“

Разстроен, бях пропуснал отговора на Джем, но Джем го повтори нетърпеливо — хайката ни настигаше, черна от монашески наметки.

— Нека бог — бе отвърнал Джем, — не моят, и не твоят, а едничкият бог ти въздаде за благородството, приятел ю Шарл! Всичко, с което мога да ти върна, е вяра. Вярвам ти. Шарл. Ако е позволено да отправяме молитви към историята, аз я моля: нека вляза в нея редом с тебе. Нека светът присъствува на нещо още непознато: приятелството между двама владетели!

Сега, когато ви го предавам, май че излиза смешно. Много тясна е наистина границата между покъртително и смешно, а Джем често я прехвърляше, защото бе лишен от усет за действителност. Джем беше поет, забъркан неуместно в историята, и почти всичките му стъпки, които не се оказаха погрешни, бяха поне смешни.

И така аз бях свидетел — смразен от страх, защото вече близо трополяха съгледвачи (те много точно щяха да изтълкуват смисъла на гледката), когато двамината се прегърнаха, сякаш сключваха договор. Слънцето се разбиваше на пръски, течеше в струи върху косите и коприната; сивата кобила триеше галено врат о белия жребец, миришеше на нагрята хвойна, лавър, розмарин — в Савоя миришат дори камъните, уверявам ви. Беше прекрасно и затрогващо като на представление.

Свитата вече ни застигна и аз видях как поне двайсет чифта очи изучават Джем и отбелязват влага в погледа му; сякаш чувах как двайсет мозъци отчитат странното вълнение на техни височества и си го обясняват. Сякаш още тогава знаех какво ще последва: ранната, оплакана от цяла Франция смърт на Шарл Савойски. Деветнайсетгодишният дук бе умрял в навечерието на едно добре обмислено нападение над пътя, откъдето Джем трябваше да мине. Умрял от преяждане, бил лаком, казват.

Чакайте, защо така обърках своя разказ? Шарл още живееше и през оня, четвърти лов, показа голяма ловкост в стрелбата. Вечерта ние пак гуляхме с него, те пиеха с Джем от същата чаша и накараха трубадура да съчини нова песен — за приятелството им. Бяха пийнали здраво, затова на следната заран свитата отпътува късно. Ние я изпратихме до пътя, а на връщане Джем беше пак посърнал. През последните месеци целият му живот бе очакване или раздяла.

В Румили отброихме още едно посещение, по-малко приятно, но богато на последици.

Беше краят на юли. Дните в Румили течаха отново вяло след заминаването на Шарл. Джем ми се оставяше да го събличам и обличам, ходеше на лов, а вечер почти не четеше. Уж бързал да заспи, а после го чувах как дълго се върти от страна на страна и затиска въздишките си, за да не ме тревожат. Така минаваха дни и нощи, чакахме вести дори от Д’Обюсон, а магистърът напоследък бе сдържан.

Една вечер — от ония, много стъклените летни вечери, когато небето зеленее призрачно и дълго остава тъй, преди да из греят звездите в Румили настъпи суматоха: посрещаха някого. Съобщих това на Джем. Заслухтяхме, но не ни известиха нищо.

Не спахме почти. Щом навън просветна, потропа един брат. Той въведе командора на Румили (невзрачна личност, чието име не помня), а командорът ни съобщи, че е пристигнал пратеник от султан Баязид.

При името на брат си Джем скочи — не успя да запази самообладание. Той трескаво се заоблича сам — нещо съвсем непристойно — после се събуди и застина.

— След малко ще приема… кого всъщност?

— Хюсеин бей, приближен на Баязид хан.

— Да, след малко…

Още незатворил братът вратата, Джем се обърна към мен; не беше на себе си, забелязах.

— Чакай!… Чакай… Кой Хюсеин бей, какъв Баязид хан? Как ще приема пратеника на самозванец? Какво смята Баязид, да преговаря с мен ли? Та аз му позволих това два и три пъти и получавах все същия отговор: империята е годеница, която може да избере един жених, между владетелите няма братство! Аз не ще се пазаря с човека, който ми отне моето — то би значило да го призная и да призная своята зависимост от него. С кои очи утре ще оглавя поход към Румелия, ако съм преговарял и уреждал по мирному сметките си с Баязид? Не, Саади! Туй не ще бъде! Съобщи го на ония. калугерите!

— Султанъм, обмисли добре! Може би Баязид е променил волята си.

— Не познаваш Баязида. Той е толкова ограничен, че е чудо, дето стигна до едно решение, а ти се надяваш да измисли второ! Не, на прав път съм: докато отричам Баязидовата власт, аз ще бъда стожер на борбата против Баязид. Нека стана дори жертва в тази борба. Саади. но страна в сделка не ще бъда.

— Ваша милост, предайте на пратеника, че Джем султан му отказва прием! — обадих навън.

Толкоз. Братята не ни убеждаваха: в Румили ние бяхме наблюдавани, подслушвани, претърсвани, но с нас пазеха приличие и никой не ни натрапи Хюсеин бей.

След пладне излязохме двама с Джем. Братята съвестно ни следваха на стотина аршина разстояние. Стори ми се, когато се обърнах назад, че върху стената на Румили стои непознат човек в наши дрехи и се взира надолу. „Навярно е Хюсеин бей“ — помислих. Но не споменах на Джем, защо да го разстройвам?

Привечер чухме отново шум; братята отпращаха Баязидовия човек. Джем сякаш почувствува отсъствието му — изведнъж се отпусна, разприказва се — така беше винаги, след като е решил или извършил нещо, оживяваше.

Вече се готвехме за сън, потропаха пак. Този път командорът идеше съвсем сам.

— Ваше височество — заговори той, имаше неприятен, скърцаш глас, — понеже отказахте прием на Хюсеин бей, натоварен съм да ви предам писмото му от султан Баязид. Прочетохме го на свещта, едновременно. Отначало си мислех, че Джем е прозрял: Баязид за трети път заявяваше, че не допуска никаква подялба на властта. Баязид напомняше, че Джем сам е избрал своята участ, вдал се е в гяурски ръце и с това нанесъл неизличим позор върху дома Османов. Но (оттук започваше новото) Баязид хан в своето благочестие не желаел брат му — макар и лекомислен — да търпи лишения. Затова Баязид хан щял да изплаща на хазаите, които брат му сам си бил избрал, четирийсет и пет хиляди дуката ежегодно — нека живеел охолно с тия пари и споменавал в молитвите си техния общ баща.

Струва ми се, Джем пробягваше тия редове с безразличие — той винаги бе считал Баязид за посредственост и се отвращаваше от изтритите му изрази. Едва когато дойдохме до числото четирийсет и пет хиляди, той подсвирна през зъби, както не бях го чувал от години:

— Хе, как да не се трогнеш! — подхвърли. — При всеизвестното скъперничество на Баязид… Просто съм потресен!

И продължи да чете, сякаш нищо.

А аз бях престанал. Ама наистина ли Джем не разбираше какво се е случило! Наистина ли не виждаше как в този миг на ключалката ни увисна голям-голям златен катинар? Как хубаво беше скроено всичко!

— Джем! — през живота си не помнех така да съм се изпускал из ръце. Крещях неистово: — Джем!

— Какво ти е, Саади? — погледна ме той над листа с очи, които действително недоумяваха.

— Джем, за нас са се спазарили!

— Е, какво от туй! ДОбюсон ще получава парите, докато започне походът. После съюзниците сами ще ме изискат от Ордена, то е ясно, защото борбата против Баязид е немислима без мен. Какво те плаши, Саади?

— Плаши ме, че този куп злато е нечуван. Хората вършат убийство за две жълтици, какво остава за четирийсет и пет хиляди на година!

— Вярно, много… — съгласи се Джем. — Вярваш ли, че ще натежат решаващо срещу доброто на цял един свят, християнския?

Това е едничкото, което ме потиска — следеше мисълта си той. — Аз съм принуден да заложа върху доброто на техния свят. Недостойно за един правоверен! Но, веднъж на бащиния си престол, аз ще възкреся Завоевателя и ще измия с победи това кратко отстъпление.

Слушах го, гледах го. Дразнеше ме донемайкъде. Все пак и Джем беше жител на тази земя, длъжен бе да познава законите й. „И по-добре, че не съзнаваш, приятелю — заключих. — Дано още дълго живееш в своя измислен свят, където такива като тебе и малкия Шарл яхат през зелени ливади и весели дъбрави, а над косите им вали слънчево злато…“

Онази вечер Джем заспа леко, без да се обръща от хълбок на хълбок. Не само детско, имаше и нещо женско у Джем.

Той изпадаше в ярост, изправен пред нечие спокойство, и обратно: утихваше блажено, щом друг наоколо му бе извън себе си. Така му подействува и моят припадък на ужас.

А може би и друго — о, човешка суета! Джем май се ласкаеше, че дори неговият брат враг го е оценил тъй високо, та му отделя половината приход на империята си. Знаете, основна грижа на човека е да не би да се окаже твърде дребен, незабележим, безвестен. Сега Джем спеше спокойно като оздравяващо дете и насъне го люлееше гордостта, че е най-скъпо струващият човек по земята.

Той не трая много, този отлив на доволство — все по-кратки ставаха за нас такива часове. Само след седмица (през която пак ловувахме, разхождахме се и запълвахме времето си с всевъзможни безсмислици) отново ни навести командорът. Последните дни в Румили не бе се случило нищо особено, ако не броим появата на трийсетина нови братя. Това не ни удиви — предстоеше ни навярно да се прехвърлим в нова крепост, та удвояваха охраната. Бяхме взели дотолкова да свикваме с тия чести пътешествия, а и Румили съвсем не ни разполагаше да жалим за нея, че се зарадвахме: ще се махнем най-сетне от тази зловеща твърдина. Тя бе свързана за нас със смъртта на Френка и посещението на Хюсеин бей, с плесен, плъхове и стоножки.

Командорът навярно идеше да извести заминаването ни, затова бе приет без всяко вълнение. Монасите, които го придружаваха, бяха в рицарските си доспехи, въоръжени — така ни съпровождаха те на път.

— Ваше височество! — започна командорът особено отчетливо, сякаш четеше. — Днес получих от брат Д’Обюсон послание; то засяга вас и сигурността ви, вашата застрашена сигурност. В желанието си да се отърве от един дълг към Ордена — дълг, който пое по своя воля — Баязид хан замисля вашето отвличане. За него имаме достоверни известия. Пуснати са в ход всички средства — пари, сила, обещания. Баязид хан е изказал увереност, че това отвличане ще успее. Кога и кой ще го изпълни, не знаем. Поне успяхме да научим, че не е наш брат.

— А защо разследването е станало без мое знание? — прекъсна го Джем. — Омръзна ми да бъда пазен като невменяем; аз не участвувам в първата грижа на един човек — в своето самосъхранение. Нямам ли право да се съмнявам дали опасността не е измислена? Вече ви жертвувах Френка — кого още!

Той извика, да, извика това „кого още!“. Виждах как към всички негови страхове този миг се прибавя нов, най-тежкият: страх от самотата.

— Ние ще ви предоставим документи, че говоря истината, Ваше височество — без смущение отговори командорът. — Разследването продължава. Не бива обаче да отлагаме нито за миг мерките по сигурността ви: вярвам, представяте си своята съдба, ако Баязид хан успее?

— А какви ще бъдат тия мерки, да чуя?

Усещах, този път Джем не ще отстъпи, не ще го придумат. Вече твърде безсрамно ни залъгваха братята, та дори лековерният Джем не намираше къде да отстъпва. Той прекрачи към командора, онзи едва видимо се дръпна, като да очакваше удар, но запази цялата си дързост не мога да го нарека другояче.

— Брат Д’Обюсон заповяда да бъде отстранена от Румили цялата ви свита, Ваше височество — много твърдо каза командорът, — докато не открием точно кой измежду хората ви е предател.

Всичката кръв беше се отдръпнала от страните на Джем; той стоеше ням и потресен, просто страшен в своя безпомощен гняв. Онова с Френка бе още нищо; Френка беше един към двайсет и пет — днес трябваше да изчезнат двайсет и петима наведнъж.

Мълчание.

При Френка то бе пълно с много неизразена нежност, а туй тегнеше другояче от отчаяние и омраза. Свърши играта — беше открито сражение. Оставаше да се бием, нищожно малко, нищожно слаби срещу могъщ враг.

— А ако аз се противопоставя на заповедта? — попита Джем с глас, който ми изправи косите. („Нима днес ще дойде краят!“ — подсече ме ужас, нали всеки счита смъртта си много далеко напред.) — А ако не се съглася да бъда лишен от своите хора? Какво ще стане тогава?

Забравил кой е, Джем сграбчи командора за черната му яка и го разтресе като коте. Странно, ония не се намесваха. Види се, бяха предупредени: само ако командорът ги призове.

— Моля Ваше височество да ме пусне — със зверско хладнокръвие произнесе командирът, а очите му святкаха на педя от Джемовите. — Аз изпълнявам заповед и ще я изпълня докрай. Брат Д’Одюсон е дал дума, че ще опази читав Ваше височество на всяка цена. Ако Ваше височество не се съгласи, ще отстраним свитата му и без негово съгласие.

Така!

Затворих очи, за да не гледам какво става. Чаках смъртта си, нашата обща смърт, чудно — почти без страх. Та какъв би бил животът ни след думите,които чухме! Нас вече не ни брояха за хора: нас ни насилваха и принуждаваха, без да спазят поне прилична видимост. Не ми говорете: видимостта е дребно нещо, важна била същината, не Приличието ти позволява да лъжеш себе си, а закъде сме без самоизмама?

Чувах в тъмницата зад клепките си само тежко дишане дъхът излизаше с шум от отеснялото Джемово гърло; беше почти хрип на ранено животно. За кой вече път нова ключалка изщракваше зад гърба му, а той междувременно успяваше да я забрави, за да изпадне в нов, съвсем свеж ужас при следващата?

— Добре — стигна до слуха ми като из пропаст, — много добре!… И тъй, аз не съм съгласен!

— Искрено жаля, Ваше височество. Но за мен животът ви е по-ценен от вашето благоразположение.

Отворих очи. Джем не държеше повече командора. Беше отстъпил към цепката в дебелия зид и през нея — сякаш тя бе едничък излаз към света — не извика, а изрева:

— Насилие! Всички правоверни на крак!

Има такива мигове. В такива мигове е толкова страшно, че започваш да се гърчиш от смях, несвестно. Вече през черните братя премина нещо, подобно на усмивка, а аз очаквах да чуя пращене, твърди бяха лицата им от напрежение.

Джем беше ги забравил. Той цял слухтеше при процепа, чакаше стъпки на бойци, звън от оръжие и конски тътен — това настъпва след заповедта на един султан.

Тишина.

И докато тя растеше, под нея Джем се снизваше, огъваше, губеше. Отстъпи, но не падна. Остана прав, опрян о колоната.

— Благодарете на нашата предвидливост, Ваше височество — сякаш нищо не бе станало между последните му и тия думи, продължи командорът. — Предвидихме, че в гнева си — плод на красиви подбуди, безспорно — ще предизвикате ненужно кръвопролитие. А ние държим не само на вашия живот; пазим и близките ви. Те бяха обезоръжени преди малко. Не се противиха, имат по-точна представа за нещата.

— С вас е недостойно да се говори — започна след доста време Джем; някакво тъпо безчувствие бе го овладяло цял и ме караше да се боя за неговия разум. — Но ви говоря, защото се отнася не до мен. Ако вие ми отнемете този — (не ме посочи ни с ръка, ни с поглед, а знаех, че съм аз). — ще намеря начин да умра…

Има твърдения дотам налудничави, че можеш да им повярваш само в много, много рядък миг. Сега беше тъй — и твърдението, и мигът.

Командорът съобрази, че цялото бъдеще на Ордена е наистина възложено върху един зашеметен, готов на крайност човек.

— Излишно се разстройвате, Ваше височество — побърза. — Ние никога не сме изпитвали подозрение към Саади. Той остава.

Изразът на Джем не се промени; сякаш до ума му не проникна вестта за неговата победа над самотата.

— Кажи им да се махат, Саади! — помоли ме беззвучно.

Не ни позволиха да си вземем сбогом с нашите. Цели два дни — докато са ги готвили за път — нас ни пускаха само из ходника и върху част от стената. Трийсетина стъпки стена, колкото да не полудееш без движение. И пак, както когато се надявах да зърна Френка, срещах утрото и отпращах вечерта между зъберите й. Привечер на втория ден ги изведоха.

Бяха живи, изброих ги, разпознах и лицата им. Нашите яздеха, но не носеха оръжие. Държаха се много тихо, много пристойно. От четирите си страни това синьо-жълто-бяло петно бе поръбено с черно; рицарите отвеждаха последните Джемови хора към морето.

Бях известил Джем, стояхме двама горе. И пак ме порази това, че Джем не изразяваше сякаш нищо. „Жива кукла!“ — мина ми през ум.

— Извикай, може да те чуят, няма вятър — казах. Струваше ми се страшно да ги отпратим без сбогом. Джем поклати глава.

Поведох го като болник. Джем залитна, натежа и се събори.

Показания на Джон Кендал, туркопелиер на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“ за времето от май 1483 до май 1485 година

Ето че стигнахте и до мен. Очаквах го. Вероятно показанията на брат Д’Обюсон вече не ви внушават достатъчно доверие, та проверявате действията му чрез друг. Нескромно казано, одобрявам избора ви — кой, ако не туркопелиерът на Ордена би бил основно въведен във всички подробности по турската част?

За себе си едва ли е необходимо да се разпростирам. Четвърти син на благородно семейство, бях длъжен да се посветя на църквата въпреки склонността ми към военното поприще. Примирих двете, като встъпих в ордена на рицари монаси. Йоанитския предпочетох затова, че беше предният западен пост срещу голямата опасност на наше време — османците. Разчитах на бойна слава, за да се разпиша поне между редовете на историята. То ми се удаде донякъде; отличих се при голямата обсада от 1480 година, но в една обсада — дори героично издържана — няма нищо славно. Затова пък, съвсем неочаквано за мене самия, аз оставих своето име, свързано с най-значителния междудържавен случай на петнайсети век: случая Джем.

Навярно ви е направило впечатление, че до отплаването на Джем от Родос аз не участвувах в неговата съдба; с представителността на Ордена се занимаваха други. Едва когато около случая настъпиха първите усложнения и той навлезе в тъмните, задни улици на междудържавните отношения, аз, Джон Кендал, застъпих ролята си.

Великият магистър ме въведе в този случай, когато той му докара такива купища труд, че не им излизаше на глава сам човек. Защото брат Д’Обюсон посвещаваше Съвета в своите работи около Джем най-общо; поначало той води случая от свое име и дори за своя сметка, бих казал, тъй като семейство ДОбюсон извлече значителни облаги от този странен подарък на съдбата.

Така през един пролетен ден на 1483 година магистърът ме извика в своята работна стая и ми заяви, че занапред ще бъда негов помощник в случая Джем. Зная, възрастта ми — бях цели петнайсет години по-млад от магистъра ме правеше неподходящ за съветник. Но ДОбюсон бе прозорлив (и още как!); той знаеше, че човек с напълно неговото виждане и темперамент би само повторил собствените му мисли. Д’Обюсон явно предпочиташе аз да им се противопоставя и в тия спорове той да открива по-лесно слабите страни на начинанията си.

Моето въвеждане в случая Джем съвпадаше с отпътуването на турския пратеник. Брат ДОбюсон току-що бе съобщил на Съвета, че Баязид ще изплаща значителна годишна издръжка за брат си и пожъна големи похвали. С право; нашите плачевни приходи, празната ни хазна бяха тежка грижа за Ордена.

Похвалите настрана, магистърът беше загрижен: Джем султан представляваше вече така едра плячка, че не можеше да остане собственост на толкова дребен господар. Нашата цел бе да отстъпим Джем на по-силните, колкото е възможно по-късно, при колкото може по-изгодни условия, наш дълг беше да печелим време, приятели и между тях да изберем оня, който ще плати най-добре.

— Основната опасност сега иде от френския двор — заразгръща предвижданията си Д’Обюсон. — При все че държим Джем из разни командерии на Ордена, че му определяхме за хазаи наши командори и живее под стражата на наши братя, тия замъци се намират върху френска земя, господарите им са кралски васали. При една заповед те са задължени да предоставят госта си на краля — обвързва ги васалната клетва.

— Ако сте уверен в това, Ваша светост, не виждам на какво разчитаме. Людовик XI е стара лисица.

— Разчитам именно на това, че е стара лисица. Обзалагам се: Людовик ще твърди пред света, какво Джем е гост на Светата църква, представлявана от Ордена. По този начин кралят ще пререже всички домогвания на други владетели по отношение на Джем.

Но така, както успокояваше мене и себе си, брат Д’Обюсон нареди Джем да не бъде държан продължително в една и съща крепост, нареди и най-строго наблюдение над него. Той настоя пред Людовиг XI да бъде отстранен поне временно малкият Шарл — знаеше се, момчето е впечатлително и особено съчувствува на Джем. Широка мрежа от съгледвачи (използвахме по неволя и папски агенти, защото нашите не стигаха) държаха под очи и двора на султан Каитбай — където живееше Джемовото семейство, и Ница или Вилфранш — откъдето би потеглил тайно Джемов пратеник, и Венеция — бояхме се най-вече от нея като основен фактор в Средиземно море. Това ни струваше много труд: ние пресявахме десетки донесения, разследвахме заловени съмнителни, сами отправяхме десетки инструкции.

Любопитно е да знаете, че книжата по случая Джем, които притежаваше дори само нашият Орден (не говорим за Франция, Венеция, Маджарско или Рим), към края на този случай вече представляваха внушителна гледка. Моя задача беше да ги поддържам в ред, защото чрез тях брат Д’Обюсон многократно доказваше своето право на предимство над Джем султан, изобличаваше по някой владетел в тъмните му сделки или изнудваше друг срещу значителни облаги. Този грамаден куп хартия беше пожизненото богатство на ДОбюсон, а също и негов потомствен имот.

И така, нашите съгледвачи, изпратени във Венеция, за да узнаят дали Сенатът ще приеме Баязидовите предложения, се забавиха месеци — благодарете богу, че не сте били съгледвачи във Венеция! Там съществуваше такава строгост на държавната тайна (всеки сенатор отговаряше с главата си и с целия си имот за една изнесена навън дума), че шпионите се потяха дълго в крайбрежната влага и току се връщаха (когато се върнеха) с празни ръце. Все пак този път сполучихме: донесоха ни, че Венеция отхвърля Баязидовата щедрост, решавайки да не се меси в случая Джем. (Поне засега).

Чудно, нали? През всички времена тая златна република е минавала за каквато си беше — едно многоръко, многооко чудовище, което убива и граби. Защо, питате се, Венеция запази спокойствие в един тъй примамлив случай? Единствен отговор: защото от това тя извлече полза. Ако Венеция би се сдобила — колкото и невъзможно — с Джем султан, веднага трябваше да си отвори работата, която ни съсипа: да отстоява Джем срещу други държави. А тъй като тя не разчиташе на ничия любов (Венеция дори беше анатемосана от папата, въпреки неговата предупредителност към богати масони), с основание се страхуваше от сериозен съюз против себе си, щом би поела Джем. С една дума, като обеща на Баязид да се въздържи, тя продаде въздържанието си на добра цена: получи мирен и търговски договор с новия султан, който й даваше изключителни права в Леванта. Ако забелязвате, случаят Джем носеше злато вече не само на онези, които действуваха пряко, а и на други — просто на умните зрители.

Изобщо, все тая 1483 година бе отбелязана с важни събития. Въобразете си как двама ние трябваше да ги посрещнем и им отстоим.

През август до нас стигна вест, че Людовик XI е починал. Съвременниците винаги бяха одумвали този недостоен човек и голям държавник. На смъртта му се надяваха чак неговите най-близки, но тя беше ненавременна за Ордена: страхувахме се, че наследниците (вместо малолетния Шарл VIII управляваше сестра му, една твърде вятърничава дори като за регентка жена) не ще имат усета на покойния и ще пожелаят да притежават Джем непосредствено. Така той трябваше да бъде отново местен, вече в области, които по-слабо държаха за френската корона; на Джем трябваше да бъдат търсени застъпници в самата Франция — хора, които в надеждата, че ще докопат Джем, биха го пазили от краля. Страшно тънка работа и особено трудна за водене от разстояние.

Първото, което някак наредихме, беше да отправим Джем на североизток. А преди това — по заповед на магистъра — той бе лишен от свитата си; имахме вече премного вести за предаността на трийсетината сарацини към господаря им. (Впрочем за тази мярка настоя и султан Баязид в едно свое послание до Ордена.) Заповедта засягаше също познатия ви Саади. За да не доведем Джем до крайно отчаяние, бяхме решил и да се отървем от вече единствения му приближен по-късно, като инсценираме нещастна случайност. Въпроса за Саади преразглеждахме още и още във връзка с болестта на Джем; Джем се оказа неустойчив на душевни сътресения и се наложи да го щадим. Преведено, то означава, че Саади оживя.

Не считайте, че постъпвахме неоправдано жестоко към Джемовите сарацини — не по-добре биха се държали с нас отвъд, в Турция. Освен туй те наистина не стояха мирни. Знаехме например, че Джем — вече без наше разрешение, а тайно-бе изпращал някои измежду тях до маджарския крал. Бяха лесни за залавяне, не говореха езика и малко приличаха на християни в своите християнски дрехи. Прехвърлихме ги на Родос, където брат ДОбюсон направи възможното, за да проговорят, но те предпочетоха безсмислена смърт — запазиха една тайна, която отдавна знаехме: това, че са изпратени до Матиаш Корвин. Съобщи ни го в своя височайши гняв сам Матиаш Корвин.

Брат Д’Обюсон ви каза, че още в първия си отговор до Ордена Корвин бе изразил готовност да въоръжи и поведе срещу османците голям поход, щом му отстъпим Джем. Кралят обясняваше, че при острото настроение против султан Баязид в Румелия съществувала почва за бунт между самите турци. Подсилен естествено от въстания на народите, загубили твърде наскоро свободата си, той щял със сигурност да отцепи Румелия от Константинопол. При такова положение успехът на похода бил детска работа едва ли не ни убеждаваше крал Матиаш. Колкото и — невероятно, той беше прав; знаехме го и без подробните му обяснения. Тъкмо затова забавихме отговора си.

Без да го дочака, Корвин ни писа повторно, а след това направо ни засипа с хартия. Явно губеше самообладание.

Отначало Корвин смирено настояваше да получи Джем султан (в писмата му Джем винаги се явяваше султан). Изтъкваше преимущества. По-късно започна да обещава, обещаваше искрено и поради туй — не разточително; Маджарско бе разорено от дълги войни на две страни — срещу османците и срещу немския крал. Накрая, загубил търпение от уклончивите отговори на брат ДОбюсон, Матиаш Корвин изля върху Ордена порои възмущение. Той ни винеше, че заради нас народите на Югоизточна Европа били проспали цяла година — най-благоприятното време за война срещу една още неспоена след междуособици империя; той ни уличаваше като алчни търговци, когато в играта било заложено цяло едно бъдеще; стоварваше върху ни отговорността за всичко, което би последвало (а какво последва, ще узнаете скоро), и заключаваше: изпуснат е небивал, невероятен случай християнството да се отърси от напаст.

В това последно писмо крал Матиаш бе споменал, че знае за изчезването на вестителите, изпратени от Джем — бе го включил между многобройните си обвинения. А ние пък веднага изведохме, че някой от отстранената свита на Джем е предал това известие на Матиаш. След което остатъците от свитата (тя бе оредяла, преминавайки през нездравите области около устието на Рона, там има комари и много треска) бяха свалени още по-дълбоко в подземията на Родоската цитадела, за да не издават такива случайни гласове до крал Матиаш и кой знае още кого.

Брат ДОбюсон беше твърде разстроен от преписката си с Матиаш. Пред мен той се оплакваше, че маджарите винаги са били не дотам усърдни християни, водели сами своите работи, без да ги съгласуват със Светия престол и ордените му, не проумявали духа на Запада — да не се бърза, това бил западният дух. Но пред себе си брат ДОбюсон навярно признаваше друга причина за своето разстройство: крал Матиаш бе изговорил угризенията, които магистърът изпитваше сам.

Тук за малко ще се отклоня, защото забелязвам, че самият ход на следствието ви насочва криво; касае се за прехваления от свидетелите Корвин. Той едничък, казват, прозрял неповторимостта на часа, той едничък заложил всичко, за да получи Джем и да го постави начело на поход против Баязид. Щом сме попречили на крал Матиаш — казват, — каузата на източното християнство била загубена.

Хубаво. А как да обясним договора, сключен от същия крал Матиаш със същия Баязид през есента на 1484 година? Не трябваше ли — дори без Джем, ако Румелия е била наистина така готова за бунт, както я смяташе Матиаш — кралят да опита един голям поход? Не приписа ли Корвин чудодейната сила на Джем, за да оправдае собствените си колебания?

Е, да. Корвин подписа с Баязид не мир, а петгодишно примирие; Матиаш Корвин се надяваше до това време да получи Джем. Но нали след тия пет години, повече, отколкото след една, Румелия щеше да утихне под властта на Баязид? Дори ако дотогава Баязид не би предприел нищо — не изнесеше войната против Запада отвъд Румелия например.

Защото това и стана, държа да се запомни. Успокоен откъм Маджарско, султанът се нахвърли на Херцеговина; година по-късно-на Полша. По същото време крал Матиаш оправяше старите си сметки с Фридрих Немски, докато-на седмица път от най-опасния враг, османците обсадиха Виена и я взеха. Накратко, крал Матиаш участвуваше дейно в безконечните войни между християнските владетели. При подвижна граница с османците, знаете. Това беше пък крал Матиаш.

Да ми прости господ, аз вложих в последните си думи твърде много жар. Позволих си я. защото ви виждам как навлизате в заблуда — не крал Матиаш е героят в случая Джем. Моля ви, разберете го до дъно: никой мой съвременник не беше дорасъл за задачата, която му възложи неговото време, никой не се отърси от сметките си, за да използва исторически случая Джем. Не и Матиаш Корвин, това ми е мисълта.

Докато траеха разни разпри между владетелите на света, ние двама с брат ДОбюсон преживявахме тежки дни. Натри пъти през трите години, от 1483 до 1486, узнавахме, че султан Баязид стяга корабите си за бой. Той не целеше Родос, бяхме убедени, султан Баязид нямаше интерес да разваля отношенията си с ключарите на Джем. А дали Баязид не прозираше, че Джем не е вече съвсем наш? И изобщо докъде бе се развил този процес: постепенното иззимане на Джем из ръцете на Ордена и преминаването му във властта на други сили? Кой можеше да назове въпросните сили, каква бе целта им, знаеше ли я Баязид?

Сега, предполагам, си представяте нашето положение. Беше страшно напрегнато и просто страшно.

Всеки път, когато от Константинопол получехме новини за бойната подготовка на Баязид по море, от обратната страна към Родос пристигаха други пратеници — на Папството, на неаполския крал. Там знаеха, че ние държим разковничето за мир с Баязид и ни молеха настойчиво (не без дарове или без заплахи): „Намекнете на султан Баязид, че Джем ще потегли към Румелия начело на двестахиляден поход.“

И брат ДЮбюсон намекваше, стига това да се нарича намек: той отправяше до султана писмо по някой брат, а в писмото се казваше, че договорът ни изисквал турската флота да не напуска Проливите. Ако ли не, Орденът би го счел за нарушен и нямало да задържа повече Джем султан като свой гост.

Неправдоподобно, но чиста истина! Султан Баязид отстъпваше пред тази изнуда — отстъпи веднъж, два, три пъти: през 1483, 1484 и 1485 година. Чувах, почваше време някои намирали случая Джем прекалено надут, считали го по-маловажен. Но отсъдете сами: турският султан трикратно отмени свой поход, своя безспорна победа (нямаше кой да му се противопостави, вече ви казах, че християнството воюваше помежду си), защото се боеше от появата на Джем!

Вярно е, колкото и невероятно: Джем бе легенда не само у нас, нали уж го разкрасили трубадурите. Джем беше легенда и отвъд. Матиаш искрено бе вярвал, че до рамото на Джем ще завоюва бърз успех; Баязид съвсем искрено вярваше, че срещу Джем войските му ще се разпаднат и крепостите му ще отворят вратите си. За народите оттатък не говоря — никой не може да отговаря за народите, — но ние имахме доказателства, че те биха се хвърлили на шията на всеки бунтар против Портата, пък бил той дори по-малкият, по-добрият, по-русият султанов син.

Всеки от ония три пъти, когато отпращахме посланик при Баязид с дръзкото искане султанът да отмени похода, всеки от ония пъти го дочаквахме изтръпнали. Дали Баязид ще отстъпи, или ще ни отговори кратко (по свой човек, защото ще е заклал нашия): „Многоуважаеми, бих искал да видя войските, които ще дадете на Джем. Откъде ще ги вземете тези войски, когато ви трябват за побоища из ферара, Флоренция, Неапол, Виена и майната си? Откъде ще вземете този Джем, за да го поставите начело — от франция, Родос или Рим? Как ще изтървете, многоуважаеми, своите хиляди дукати всяка година — дали смятате да ги жертвувате в една война, в която ще ви бия аз?“

Тъкмо такъв отговор очаквахме от Баязид и много, много чудно е, че никога не го получихме. Оставаше да приемем едно, тоест две: или че Баязид е малоумен, или че Джем реално си струва парите, които струваше на брат си.

Не, имаше и трето (добре че Баязид не го подозря), в това — именно и единствено в него виждам аз промисъла божи, който опази Запада през ония години на велика опасност:

малоумните, тях не бие дори един Баязид, дивак, както ни го описваха и както историята не потвърди, не падна в представите си до истината: Западът действително ще изпусне срещу четириисет и пет хиляди златни дуката, срещу два-три търговски договора, срещу тържеството на своята себичност един небивал исторически случай.

Когато брат Д’Обюсон бе гласил първите ходове по случая Джем, когато беше попълвал белия лист с Джемовата тугра, когато изнудваше и Папството, и френския крал, и султана на Египет — при всичко това, зная го, защото съм очевидец, — брат ДОбюсон трепереше пред порицанието на своя свят. Боеше се, че ще бъде уличен — както неумело и съвсем неубедително направи това Корвин — в коварство. Време бе да не се плашим. Възможните наши обвинители много скоро намериха коварството ни дребно и ни задминаха с голяма лекота.

Това, струва ми се, започна в часа, в който Сикст IV издъхна.

Течаха дни на междуцарствие за светата ни църква — времето на папския избор. Съжалявам, че през такива дни не съм се случвал в Рим; говорят,, не можело да се измисли нищо по-сложно, по-задъхано, пълно с неочакваности и зрелища, струващо по-скъпо от избора на нов папа. Ние от Родос нямахме глас в него, нямаше между братята ни кардинал. Великият магистър леко скърцаше зъби, когато разисквахме въпроса. „Как е допустимо — казваше — Орден с така славна история, с така голяма и свежа победа над самия Завоевател да не брои в редовете си поне един кардинал? И защо? Защото същата тази борба дотам е изтощила хазната ни, че не успяваме да купим някому кардиналски сан, само затова.“

Впрочем дочакахме края на изборите като зрители. Брат ДОбюсон повтаряше, че би гласувал за Инокентий, защото бил човек деен и далновиден. Лично аз знаех по коя причина магистърът съчувствуваше на Инокентий. Кардиналът беше родосец, макар и не иоанит, та с Д’Обюсон го свързваше стара дружба!

Така се случи, че аз узнах преди Д’Обюсон и му съобщих името на новия папа: Инокентий VIII. И също аз видях нещо крайно рядко — магистърът се разсмя от удоволствие. Той несъмнено се виждаше твърде близо до върховната църковна власт и вече пресмяташе какво би произлязло от това. Немалко; винаги е по-изгодно да бъдеш любимец на владетеля, отколкото — сам владетел.

Според правилата всеки нов папа приема клетва от своите духовно подчинени. Така през пролетта на 1485 година в Рим трябваше да се стекат делегации на отделните ордени и епископства.

От Родос бях изпратен аз заедно с брат Каурсен, вицеканцлер на Ордена. Задачата ми беше да обрисувам в своето слово заслугите ни срещу турската опасност и да изразя надежда, че един родосец не ще остане глух за нуждите на родоските рицари.

— А ако стане дума за Джем — беше последното, което ни заръча Д’Обюсон, — ще твърдите, че не сте упълномощен по въпроса. Нека негово светейшество изложи своите искания. Ще му отговорим нарочно.

За Италия отпътувахме към средата на април и плавахме без срещи с корсари. В Рим пристигнахме към края на месеца. Рим още празнуваше избора на новия папа, всички улици бяха украсени, вечер прекосяваха града шествия с факли и почти през ден имаше поклонение на нечий гроб, пред нечии мощи. Инокентий VIII използваше тия шествия, за да се яви пред народа, раздаваше дребни пари и благословия. Беше шумно, уморително и досадно.

Всяка заран ние, делегатите на ордени и епископства, присъствувахме при няколко клетви. Пратениците четяха своите речи — бяха почти едни и същи и само много опитно ухо би различило в тях ония дребни, но важни места, където се изявяваха именно особеностите на дадено отношение към Рим. Другото беше все също: всеки еднакво бе възмутен от непрекъснатите войни между владетелите, настояваше за бързо умиротворение на Италия и Средна Европа, изказваше опасения от още нестройните, но явно нарастващи немирни настроения всред гражданството. И най-вече настояваше за единни, решителни действия против турската опасност.

„Какво знаете за нея?“ — бих попитал с удоволствие, макар да не му беше мястото. Защото от всички католишки владетели единствено полският и маджарският бяха изпитали пряко силата на Османовци. Те и посветиха най-много думи на необходимостта от бърз кръстоносен поход против Истанбул. Тук, разбира се, беше произнесено името Джем, като делегатът на Матиаш Корвин поднесе огорчението на своя господар от Ордена ни.

Вероятно съм допуснал неволно движение при тия думи — маджарите бяха зле избрали мига и щях да им посоча това. Тогава срещнах погледа на Инокентий VIII, придружен от съвсем лек жест: „Въздръжте се!“ — казваше той. Подчиних се.

Странно нещо последва през същата вечер: бях посетен от един маркиз на папата, който ме покани при негово светейшество. Инокентий VIII искал да ми говори преди нашата клетва. Напълно не по правилата, уверявам ви, е да приемаш като нов папа още незаклетите си подвластни. Ще рече, Инокентий щеше да разговаря с мен в качеството си на частно лице.

Вървях след маркиза — много живописен с дрехите си в мораво и зелено, с дългите си бели чорапи и златни дрънкулки; вървях между двама швейцарски стражи, също твърде живописни, но в жълто и червено; вървях под светлината на факлите, през безкрайния лабиринт на двореца.

Маркизът ме въведе в неголяма стая и се оттегли. Навярно доста постоях, преди една завеса да се отметне и съвсем плавно в стаята да влезе Инокентий. Беше снел своите одежди; носеше просто бяло расо.

Трябва да кажа, че и при тая, както и при по-късните ни срещи Инокентий VIII ми правеше дълбоко впечатление. Той беше личност, това поне е безспорно. Невисок, несух, но много жилав на вид. не изпит, не и блед. Инокентий към петдесетата си година изглеждаше мъж, живял съвсем не по монашески — приличаше на всеки среден търговец или моряк от Родос. Онова, което би го разграничило от тях, бе много острият поглед, едновременно изпитващ и разбиращ. Когато влезе, папата ме изгледа добре — нито по-дълго, нито по-късо, отколкото е необходимо, за да си съставиш представа за някого. Не ми подаде ръка за целувка — още не бях закълнат.

— Мисля, че Папството има да уреди някои положения с Ордена ви, които не можем да разискваме утре при клетвата. — Инокентий започна, без да снема очи от мен. — Забелязахте вече, че всички наши духовни чада изказаха, чрез пратениците си, своята воля за бърз кръстоносен поход на Изток. Вие ще разберете, че за един папа няма по-свят дълг от този: да свърже своето име с кръстоносен поход — на пръсти се броят светите ни отци. които успяха да примирят враждите всред християнството и го поведат в бой за една божествена кауза. Говоря ви го, защото лично аз коря своя предшественик — не бих отлагал или препятствувал такова велико дело. Нещо повече: ще му посветя живота си.

Слушах го съвсем спокойно; знаех какво ще чуя. Брат Д’Обюсон отгатна: преговорите по Джем не търпяха дори до утре заран! Вероятно Инокентий се боеше, че ще сключим сделка с пратениците на Матиаш или с французите и бързаше да сложи своята светейша възбрана върху скъпата ни стока.

— Вам, като бойци и победители на турците, е ясно с какви трудности ще бъде свързан подобен поход. Все още нямаме мир в Италия, воюват смъртно кралете на Германия и Маджарско. Ще направя всичко за мира на своето паство — дано бог ме подкрепи! Но в едно не можем да чакаме, защото ни дебне опасност: не бива да държим Джем султан далеко от Рим. Присъствието му тук би било знак, че походът наистина предстои. И ще отнеме всяка възможност на враговете ни да го похитят или предадат.

Инокентий стана от възбуда и закрачи из стаята.

— Аз просто се чудя как покойният Сикст е допуснал такова нехайство — продължи той. — Нека благодарим на всемогъщия, че опази до днес Джем, но сам всевишният не покровителствува нехайните. Впрочем — Инокентий се спря пред мен, за да следи по-добре израза ми, — аз се разпоредих: Анкона и областта й (едно от нашите владения) ще бъдат предоставени на Джем султан. Там ще го пази папска и иоанитска стража. Назначил съм началниците й, определил съм издръжката й, раздадох съответствуващи чинове на свитата, която ще окръжава нашия гост. Как бихме поставили начело на похода човек, когото държим като сетен просяк из провинциалните кули на Франция, когото сме лишили от подобаващ блясък и окръжение! Не така ще накараме крале и князе да участвуват в похода, не така, брат Кендал! Нима това не е очевидно за вашия магистър?

От известно време не идех на себе си — негово светейшество беше ме зашеметил. Той говореше, сякаш не ние сме господари, тоест хазаи на Джем, а самото Папство; сякаш между нас вече съществуваше, а не предстоеше уговорка.

— Нямам пълномощия по случая Джем — беше всичко, което измислих.

— Защо са необходими? — попита папата много учуден. — Нима брат Д’Обюсон счита Ордена за нещо отделно от Светата ни църква? Нима нашето и ваше достояние не е едно?

— Не съвсем. Ваше светейшество, ако смея — посмях, защото работите отиваха тъй далеко, че ме плашеха. — Когато Родос беше под обстрел, отстояха го само бойците на Ордена. Когато трябва да възстановяваме нашите сринати укрепления, да ги подобрим — та над нас все още тежи угроза! — ние се справяме сами.

— Не съвсем, брате! — меко ме поправи папата. — Аз прегледах книгите ни: Родос е получил от нас две хиляди дуката след обсадата.

„Е, това е вече ловко!“ — помислих си. Още навремето — нашите загуби възлизаха поне на двайсет хиляди — почувствувахме тия две хиляди дуката като подигравка. А на всичко отгоре ни ги и натякваха! И искаха срещу тях нашия златен Джем!

— Не съм упълномощен — повторих.

— И не е необходимо — повтори Инокентий. — Моля ви само, предайте на брат Д’Обюсон, че Анкона е готова да приеме нашия гост. Джемовото великолепие ще ни струва огромни пари, но Папството иска от Ордена ви — нали нему изплаща издръжка Баязид? — само трийсет хиляди годишно. Остатъка ще запазите за себе си. Отчитаме забележителните заслуги на иоанитите, които приеха и опазиха Джем султан; тези заслуги ще бъдат наградени. Съобщете на своя магистър следното: Гискар Д’Обюсон, наш смирен брат, е произведен кардинал.

Внимателно, но не остро, Инокентий бе следил въздействието от думите си върху мен. Искрено казано, той ме смая! За три века съществувание и заслуги пред Рим иоанитите не бяха добили кардинал в конклава. Трябваше да им падне някакъв обезумял от несполуки варварски принц, за да заслужат милостта на Папството!

„Чудни са пътищата ти, господи!“ — мислех си, възхитен от бързия ум на Инокентий. Папата удостояваше не Пиер ДОбюсон — размяната би била прекалено очебийна. Той произвеждаше кардинал брат му-оня посредствен, нечестолюбив и лек за водене старец (досега беше го водил неотклонно нашият Пиер), с когото никой на Родос не се съобразяваше. Така сделката все пак бе с огромни преимущества за Пиер, докато на Пиер се оставяше още нещо за постигане: сам той да стане кардинал.

„Не ще линее Папството, оглавявано от тебе!“ — заключих. Още първите стъпки на Инокентий VIII наистина бележеха завой.

— На моя брат Пиер Д’Обюсон предайте — изчакал да се справя с впечатленията си, продължи папата, — че оценявам още по-високо неговите лични заслуги в случая Джем. Щом нашият гост стъпи в Анкона, Пиер Д’Обюсон ще бъде провъзгласен за кардиналдякон на Светата ни църква.

Господи, помилуй! Улових се за стола, струваше ми се, че пропадам. Излиза, докато сме си седели, цената на Джем бе нараснала неимоверно. Кардиналдякон! Знаете ли какво е то? И целият този поток земни блага ще се излее върху Пиер Д’Обюсон — началник на две хиляди обосели монаси и един остров, осъден на гибел.

„Чудни са пътищата ти!“ — повтарях си аз и мислех, че ще се помина от нетърпение, докато видя как новините ми ще бъдат приети от самия този Д’Обюсон.

— Грамотата е готова — Инокентий разгърна пред мен наистина грамотата. — Ще влезе в сила през деня, за който споменах. Сега, брате Кендал — любезно се обърна той към мене, — ще ви помоля да преминем в параклиса. Утре ще поднесете клетвата на Ордена си пред Светия ми престол. А тази вечер ще се закълнете в живота си — не бива да намесваме бога и мъчениците му в земните дела, — че никой освен брат ДОбюсон не ще узнае за нашия разговор.

Параклисът беше тъмен. Осветяваше го едва свещта, която Инокентий внесе. Коленичих пред простото разпятие — място за молитва на много наши папи, следователно мястото, където се среща бог със своя земен наместник — и се заклех. В живота си. Не бих го нарекъл точно клетва; просто трябваше да схвана, че животът ми действително зависи от моя език. А Инокентий, изглежда, счете, че за това ми трябва повече време, та милостиво предложи:

— Прочетете и вечерната си молитва, брате. Малцина редници на църквата ни са коленичили тук.

Пред брат Каурсен казах, че негово светейшество е уточнявал с мен утрешния церемониал. Вицеканцлерът премълча. Не знаех и не узнах дали и него обвързва подобна клетва.

На следната заран изчетох нашата приветствена реч; двама с Каурсен коленичихме пред престола, заклехме се и получихме благословия, а на другия ден вече отпътувахме.

Натоварихме се в Остия. Преди това много случайно някой ни настигна — съобщи ни, че бил от неаполските делегати. Той ни замоли да се отбием в Неапол преди Родос. Щяло да е от голяма полза за Ордена ни.

Трябваше да реша на своя отговорност. Каурсен отбягваше погледа ми. отказваше ми съвет. А аз не бях решил чак до часа. когато заплувахме в сянка тежеше ни черният облак дим над Везувий. Подозирах, че на кораба има поне един позлатен от папата моряк. А може би и трима. Как ще изтълкуват те посещението ми в Неапол? Та какво, аз бях се клел. че ще запазя в тайна папското предложение, никой не бе ми забранил да се отбивам тук и там.

Свихме край брега, а просто не го видях този бряг, бях сляп от грижа и мисли. Не ме смая нито посрещането, за което после брат Каурсен разправяше, че било кралско, нито даровете подозрително разкошни, с които крал феран ни удостои. През цялото време очаквах разговора с краля.

Ще ви спестя описанията. Този разговор почти напълно повтаряше другия в Рим. С малко по-различни думи: крал феран изтъкваше, че имал право над Джем, защото тъкмо неаполските владения и най-вече Сицилия били изложени на турска опасност. Кралят обещаваше без мярка — обещаваше земи и пари, войска за защита на Родос. Не можеше да обещае кардиналски санове на братя Д’Обюсон и щеше да загуби. Дори ми стана съвестно, докато товареха на кораба ни подаръците от Неапол — чиста загуба бяха те за крал феран. „Всеки плаща за ум“ — утешавах се. Наистина не твърде умен владетел ще да беше феран, щом не се сети, че не е първият, който се е сетил; щом не долови, че Джем струваше вече много повече, отколкото бе в състояние да плати един крал.

Това, последното, бе изказано от брат ДОбюсон след моето завръщане. Когато ми съобщи, че султан Каитбай е предложил на Ордена срещу Джем сто и двайсет хиляди дуката. Част от тях — двайсет хиляди — бяха внесени в хазната ни. Това злато бе изпратила по свои хора вдовицата на покойния Завоевател, Джемовата майка; беше побързала да ни изсипе цялото си богатство (предполага се. една изгнана султанка едва ли притежава повече), дано изпревари нашите много възможни колебания, дано ни обвърже.

Всичко, което бяхме получили дотук за Джем — то вече бе много, навярно сте го изчислили, — не ме тревожеше, както тия някакви двайсет хиляди жълтици. Все пак, нали? Има неща, които човек отминава с усилие. Майката на един затворник например.

— Бог ми е свидетел! — каза Д’Обюсон, сякаш надникнал в съвестта ми. — Тъкмо тия пари аз един ден ще върна.

И то стана, можете да проверите: това бяха едничките пари срещу Джем, които ние върнахме. Не по добра воля — нека бъдем справедливи. Д’Обюсон беше заставен.

Противно на очакванията ми, великият магистър изслуша предложенията на Инокентий VIII! не само без възторзи; направо — мрачно.

— Ваша светост — помогнах му да ги възприеме, — това е повече, отколкото сме мечтали. Цената на Джем расте с часове!

— Именно — произнесе през стиснати зъби Д’Обюсон. И много натъртено: — Именно! Вбесяват ме със своето лудо наддаване; непрекъснато ми показват какво още бих спечелил, ако притежавах Джем.

— Ваша светост, Джем е наш, какво говорите! Не взехме ли всички мерки…

— Какви мерки! — сега видях, че и брат ДОбюсон е способен на чисто човешка злоба. — Джем е на френска земя. Да не смятате, че кралят ще остави без намеса да измъкнат из владенията му такава скъпоценност? Господи, та ако ние сме били идиоти, защо да се надяваме, че има и други като нас?

— Ваша светост, къде беше изборът ни! Щом Джем наистина тежи златото, което плащат за него, тук, на Родос, той би бил бездруго отвлечен. И после ние участвуваме поне с дял в печалбите от Джем.

— С дял! — повтори Д’Обюсон сърдито. Приличаше на фалирал лихвар. — Нима не разбирате, брат Кендал, колко жестоко е да притежаваш дял, когато твое е било цялото? Освен туй вие още не знаете всичко, Кендал. Докато отсъствувахте, Баязид нахълта в Сирия; Баязид е наказал със смърт Касим бег, водача на караманлиите, заради съучастието му в случая Джем; иде ред на Каитбай. Преди месец Баязид изискал от него майката и съпругата на Джем: Каитбай отказал. До Нова година ще имаме война. В Средиземно море. Сега, щом са започнали боеве по суша, не бих така просто наредил на Баязид да държи корабите си зад Проливите. Сега вече Баязид ще ми отговори, че воюва с Египет и тия кораби са му нужни там. А какво ще им попречи, веднъж в наши води, да обърнат топовете си против Родос? Вас питам, Кендал!

— Как какво, Ваша светост? Християнството. Като имам предвид решителността на папа Инокентий, пожеланията на редица владетели да притежават Джем и да се впуснат в поход — та едно нападение над Родос ще бъде тъкмо начало на борбата между кръста и полумесеца.

— Радват ме ведрите ви предвиждания, брат Кендал! — процеди магистърът. — Колкото до мен, аз забелязвам единствен искрен съюзник: султан Каитбай. Всички останали — гласът му режеше от ненавист — ще предпочетат края на Родос. За да си присвоят онзи дял, който все още получава ДЮбюсон. Това е.

Побиха ме тръпки. Най-лошото бе, че магистърът изглеждаше прав. Поне въз основа на досегашния ни опит. Тъкмо щях да попитам какви мерки замисля, за да не се оставим на събитията, Д’Обюсон поде:

— Каквото и да бъде, можем се облегна само на Инокентий; той би проявил известни задръжки. Ще отпътувате отново за Рим, брат Кендал, с моето съгласие. Ние предоставяме Джем на Папството срещу всичко, което бе изброено. Нека Инокентий сам се погрижи как да получи Джем — то е вече извън силите ни. И да не се отчайваме напълно. Договорът за Джемовата издръжка е между мене и Баязид; може би Баязид не би подписал нов — с папата например. Все пак златният поток ще преминава през Родос, нали?

И Д’Обюсон се разсмя мъчително, като човек, който току-що е изживял отчаяние. После смехът му угасна поради съвсем внезапното заключение:

— Кой знае дали не е за добро. Щом Баязид научи, че Джем се прехвърля в Италия, ще сметне похода за предстоящ. И едва ли ще бъде много настойчив в Средиземно море.

Единадесети показания на поета Саади за времето от октомври 1483 до юни 1484 година

Доколкото помня, предишният ми разказ завърши с Румили — савойската командерия на Ордена. Бях ви говорил за Румили с неприязън, а ако погледна назад, към нашето цяло изгнание, Румили не беше чак дотам противен; в Румили ние все още живеехме с надежда.

Пребиваването ни там завърши внезапно през есента на 1483 година. Веднага след болестта на Джем и по-скоро — още преди господарят ми напълно да беше се съвзел.

Вече споменах, че Джем получи първия си припадък, когато отпращахме нашите. Нея вечер аз бях го довлякъл някак до леглото, бях го завил. Джем лежеше смъртноблед; дори без свяст, той не бе загубил израза на страдание и болка. „Джем, скъпи приятелю — мислех си, — къде останаха дните, когато ни чакаше сутрин, още горещ от езда, зачервен и мургав, пъргав, безпричинно щастлив? Ти сякаш сам бе тогава изгряващият ден, тъй чудно хубаво посрещахме деня си с тебе!…“

Бях мокрил слепоочията му, бях разкопчал дрехата му. Боях се да извикам някого от рицарите, макар че навярно бяха отбелязали и това — нездравето на Джем. Страхувах се от чашата, която биха поднесли на своя гост. Нямахме вече нищо свое между стените на Румили; трябваше да изгазим, държейки се един о друг като слепия и глухия от една стара басня.

Помня, цяла седмица не заспах. Водех нощите си през някаква полудрямка. В сумрака ми се струваше, че завесите се огъват от човешко движение и воят на вятъра е топъл от човешки дъх. Всичко около нас дишаше всепроникваща вражда, а ние бяхме съвсем сами, съвсем беззащитни пред нея.

Както и да ви го описвам, не ще си представите: някъде далеко от родината двама житейски неизкушени млади хора, двама източни поети седяха затворени между непознати стени и неразбираеми воини на един напълно чужд свят.

Не, вие отново измествате нашата драма! Склонни сте да ни съжалите заради затворничеството, където ни вкара нашето собствено доверие. Не то бе основното. Което най ни гнетеше, което навярно събори Джем в болестта, бе сблъсъкът между два дълбоко различни не начина на живот, а на мислене.

Знаете, вашето днешно виждане ви представя ориенталеца в невярна светлина — вие го съдите по неговия много по-късен образ. Този образ обижда мен, източния мислител от петнайсето столетие. Защото през Средновековието, което си отиваше. Изтокът бе нещо велико. Той не познаваше държавите от една народност; в неговите безбрежни империи се говореха по десетина езика и се изповядваха по две-три вери, наравно с много повече ереси; в тях никога не бе затрито античното наследие; там войниците ставаха императори, а много императори умираха като изгнаници; на Изток — това е най-важното — никой и никога не успя докрай да се справи с човека, голия, родения с право на щастие, търсещия и действуващ човек.

От Изток бе изгрявала светлина през цялото Средновековие и не без право ние, ориенталците, считахме западняка за варварин. Той бе се настанил отскоро-от някакви десетина века — в своята земя; той веднага беше отстъпил на купища дребни господари свободата си, а на еднаединствена църква — мисълта и съвестта си. За десет века западнякът не научи дори да се къпе, предоставяйки стотиците разкошни бани, строени от Рим, на бавна разруха — пришълците не знаеха за какво служи една баня.

През същите тия десет века ние бяхме продавали на Запада благовония, коприна, подправки, книги и ереси, докато накрая — някъде към моето време — го научихме и да разсъждава. Тъкмо тогава западнякът пое нашето наследство, пое го със смъртта на Византия. Като всеки новоуспял, той се забрави: натвори такова, което никой не би измислил. Не говоря за случая Джем, той беше само брънка в самосъзнанието и растящото самочувствие на Запада.

Ние бяхме възпитани другояче. Не своята вяра или народност браня аз — вярвайте, един ориенталец по мое време беше преди всичко гражданин на света, той бе научен да мисли за земята като цяло и за човека като неин венец. Четете стиховете ни — тях отричаше нашата църква, но нито един наш поет не биде изгорен или затворен заради стих. Дори вярата ни се примиряваше, гдето човек има право на земно щастие и туй щастие е самоцел, и пред него отстъпват всички висши съображения.

Не ви занимавам напразно — искам да обясня противоречието между два начина на мислене, което особено ярко се изяви в случая Джем. И до днес — заемете ли се с книгите на поколения монаси, описали и оправдали този случай, заемете ли се с безбройните сладки романи за Зизим. наводнили Запада през шестнайсето и седемнайсето столетие — вам е неясно как и защо Джем трябваше да преживее, което преживя. Необяснимо остава неговото лекомислие, детинско изглежда доверието му и просто насила търсени неговите страдания. А всичко това беше неизбежна последица от нашия ред на мисли, от цялата ни представа за света. В нея не се вместваше нито брат Д’Обюсон, нито черните рицари, нямаше в нея двусмислени затвори и двуостри послания. Тя изключваше да напишеш смъртната присъда на човека така, че под нея да стои собственият му подпис; не допускаше да отнемеш на осъдения последното му притежание — трийсетина обезвредени приятели.

Ето този сблъсък между Джем и Запада лежеше в основата на неговата болест.

Има нещо целесъобразно в устройството на човешкото съзнание. Стигне ли дотам, дето следващият миг би го довел вече до чиста лудост, то се самоизключва, между него и действителността пада тежка завеса; продължава да мъждее някак само за себе си, без да търси храна в света.

Това се случи с Джем. От него ден Джем скъса с основната логика, отнесе се в своя собствен мир, пълен с налудничави помисли за бягство, с безпочвени надежди за неизвестно чия помощ, със спомени, с много спомени. Джем забълнува кръстоносни походи, водени от един мохамедански принц или жестока мъст над черните братя от завоевателите на Баязид. Макар и съставени от действителни лица, възможности, събития, Джемовите измислици ме зашеметяваха — те нехаеха за действителността в цяло.

Не считайте Джем за полудял, нищо подобно. Той вървеше, говореше и разсъждаваше като всекиго, но между съзнанието му и света тежеше завесата, за която споменах. Самият аз нея привдигах, не доказвах на Джем, че бълнува. Защо? Знаех, само така той ще оцелее. Поне тялом.

А тогава Джем наистина пролежа без свяст безкрайни денонощия и страшно се боях за живота му. Той не яде десетина дни. потопен в унеса си. Всяка заран го виждах по-прозрачен, по-стопен под завивките, а чертите му се губеха всред пластовете златиста козина — струваше ми се, че толкова бързо, остра и гъста, расте брада само на мъртъвците.

Малко по-късно тоя унес бе заменен от трескаво мятане и приказки. Джем говореше на пресекулки, неистово високо или в заговорнически шепот; Джем зовеше френка — най-вече него, — Мехмед, Хайдар или Хюсеин бег; Джем издаваше заповеди за бой или бягство, спореше дръзко с ДОбюсон, преговаряше с Матиаш Корвин. Джем имаше и други гласове през ония дни — той хлипаше над трупа на Завоевателя и галено се оплакваше на майка си; Джем заклеваше малкия дук във вечно приятелство, пееше свои стихове за нощите в Карамания и много смешно, търсейки прости думи, разговаряше със сина си. Нито един път Джем не спомена мен, не ме призова. Сякаш и в сънищата си чувствуваше, че само аз съм тук, че винаги ще бъда тук — за Джем вече бях част от него самия.

Страшни дни и нощи се нижеха за мен. Особено нощи. Високата стая, чийто свод се губеше над свещта, зад чиито завеси пробягваше враг, а подът й скърцаше от миши зъби и дървесни червеи, се изпълваше. През нея минаваха всички, които Джем викаше насън. Прииждаха с лека стъпка поетите ни — тълпа млечно млади, разточително весели, сияещи момчета — тях ние оставихме в Коня; преминаваха караманлиите, водени от Касим бег, сурови и верни, кръвта пробиваше конопа на ризите им — тях оставихме из Сирия, Ликия и Киликия; влизаше малкият дук, дори на кон, а нощните сенки го състаряваха — къде ли беше сега малкият дук? И почти винаги ноще идеше ДОбюсон — той не минаваше, нито влизаше, просто бе тук, присъствуваше с тъмнината на ъглите и дишаше с вятъра…

Чудно е, че не полудях именно аз, затворен сам с един лудо бълнуващ, оставен насаме с всичко, от което Джем спасително избяга в болестта си. Навярно ме опази грижата аз се грижех за Джем безполезно и нелепо, но се държах като удавник о задачата, която бях си задал сам.

Не съм броил дните, но през един от тях — късно следобед — Джем дълго спа без припадък. Сега пък се унесох аз, редки бяха тихите ми часове. И изведнъж чух:

— Саади, ден ли е или нощ?

Джем рече това с глас, който не оставяше съмнение — Джем се завръщаше. Наведох се над него, над лицето, което почти не познах. Изучаваше го и Джем: той прокара една много суха, много бяла ръка от челото към слепоочията си и оттам — към брадата.

— Обрасъл съм като дервишин, Саади — каза. — Дълго ли боледувах?

Притеглих го върху рамото си, не исках да види, че плача. Беше мършав, а странно тежък. Чинеше ми се, че морето е изхвърлило в прегръдките ми удавник, когото дълго съм търсил.

— Джем — казах, — преминахме и през това, Джем…

То не означаваше обаче, че не ни предстои друго. Седмица по-късно братята ни съобщиха, че заминаваме. Вече и не питахме защо, отговорът щеше да бъде: необходимо е за безопасността ни. Едва след време узнахме, че онуй пътешествие е било свързано с Людовиковата смърт и страха на Ордена от Шарл Савойски.

Когато ни изведоха из Румили и докараха конете ни, настръхнах. Не, нашето пътуване не приличаше на досегашните. Нямаше я пъстрата ни, златовезана свита; Джем не щеше да язди между своя охрана, под нейните викове и свирнята на майсторите ни. Преди месеци тия шествия бяха събирали благородничеството на Савоя — от всяка стъпка на Джем тогава се раждаха песни и стихове.

А през нея есенна утрин из Румили се измъкна тъжно шествие. Двама иностранци, облечени ярко, възседнаха в мълчание конете си. И двамата изглеждаха току-що оздравели. Те примигваха болезнено срещу светлината и се крепяха несигурно на седлото. А наоколо им — отпред, отзад, встрани — яздеха черните братя.

Джем не проговори през целия тридневен път. Яздехме все още през Савоя, а сърцето ми се свиваше, помислех ли че я напускаме. Бях взел са свиквам с белите й скали и ниски, остри храсталаци, с редките й, измъчвани от мистрала горички, с чистото й небе. Тук все още донякъде бяхме свои — усещахме дъха на Средиземноморието, а отвъдният му бряг беше вече дома… Приличаха малко на Брусенско тукашните хълмове. Едно и също слънце грееше тази част от света. Мен ме терзаеше нашият път все на северозапад, непрекъснатото отдалечаване от нас.

Пътувахме три дни. Никой не ни посрещаше, нито изпращаше. Очевидно братята ни криеха. На третия ден стигнахме някакъв замък, след две или повече седмици го заменихме с друг, с трети. Изучих Дофине, сякаш ще й съставям карта. Не мога я състави — шегувам се; не пътища, замъци, гори и долове съм запазил като спомен от онова време. С него ми остана свързано само едно лице, върху което се редуваха нетърпелива ярост, примирена досада, кратки просветления и отчаяна, отчаяна мъка — Джемовото. Вероятно аз не съм изглеждал различно, но нямаше кой да ме опише: Джем винаги се е занимавал със себе си, а благородничеството от Дофине не отделяше много внимание на някакъв султанов слуга.

Навсякъде Орденът ни предлагаше все същите развлечения: лов, трубадури, преяждане и пиянство. По свой начин двама ние ги разнообразявахме с разговори, нощни, тихи, защото страхът пред братята бе станал част от бита ни. Нощем ние се губехме в предположения (новините, стигнали до нас, бяха повече от оскъдни, а може би подправени). Предполагахме какво върши Баязид или възнамерява Корвин, какви постъпки пред християнството предприема светият отец, къде са били отведени трийсетината ни другари — и още безброй догадки пълнеха нашето нетърпение.

Не ме питате защо сме били преди всичко нетърпеливи, ясно е и без думи. Вече си давахме сметка, че с нас си играят, като ни заглавикват в празненства. Отначало, в Ница, те изглеждаха естествени: посещаваше Франция един турски владетел, посрещаха го, чествуваха го — добре. Но ничие посрещане не би траяло тъй дълго; всеки чужди владетел за толкова време би имал поне една височайша среща, би подписал поне някаква хартия — договор, съглашение, обязателство. А за общо седемте години из Франция Джем не биде приет от господар с що-годе висока титла; местните госгюдарчета не му заговориха за повече от виното или лова; не получаваха писма, никакви, нито едно!

Веднъж в годината където и да се намирахме през април — ни посещаваше Баязидов пратеник. Същият, който току-що бе отнесъл на Родос издръжката за Джем. Със съдействието на Ордена той проверяваше дали шехзаде Джем е между живите. Тия дни бяха черни за нас, предусещахме ги седмици отнапред. А Баязид бе станал и взискателен; пратеникът му не се задоволяваше — както преди бе сторил Хюсеин бей — да зърне отдалеко Джем. От нас се искаше да се явим, за да ни види през две педи разстояние.

Ония години Джем още дълбоко преживяваше такива часове. Все пак Баязидовият човек бе едничкият турчин, комуто се показвахме — следователно едничкият Джемов поданик в бъдеще. Джем сякаш се стараеше да го смае и подчини само с вида си (никога той не произнесе дума пред него). Джем ме караше дълго, много внимателно да го обличам преди приема; обикновено небрежен към външността си, той взискателно подбираше своите накити, сменяше ги по няколко пъти, докато се спре на най-подходящия; взираше се в огледалото с присвити очи, за да схване дали всичко в изгледа му е добре съчетано, при необходимото съотношение между цветове, оттенъци и материя, дали не е загубена художествената мярка — в такива часове Джем се готвеше като за пред живописец, а не за пред някакъв султанов бей.

След това господарят ми преценяваше и мен — облечен, сякаш бях везир. Накрая — много странни бяха ония мигове, не мога да ги премълча — Джем започваше най-трудното: събираше и подреждаше чертите на лицето си, заличаваше от него всяко човешко чувство, докато го доведеше до пречистено, величествено безразличие. Наистина той изглеждаше идол, а не жив човек през тези часове, които се повтаряха всяка година.

Монасите винаги го дразнеха, но в такива дни Джем изискваше тяхното присъствие. Те се изправяха от двете страни на целия му път, в пълни доспехи, със замръзнал израз и те.

Ние тръгвахме помежду им. Често стълбите на замъка биваха тесни, никой не бе предвидил, че ще служат за владетелски прием — и ние отривахме сърмените си халати о множество ризници; често настилката беше прекалено износена тук и там, та Джем пристъпваше неравно, сякаш язди; често вратите на така наречената приемна биваха твърде тесни, за да премине през тях в редица челната охрана на Джем султан — и тя се блъскаше неловко, издавайки метален звук. Но винаги и навсякъде из тия провинциални замъци самият Джем изглеждаше неизменно великолепен.

Аз вървях подире му с най-смирен вид, както подобава на един султанов везир, вървях като подир слънцето. Джем изкачваше няколко стъпала, за да застане пред току-що скалъпения си престол. Не сядаше. Стоеше за малко, невероятно красив, невероятно пищен и безизразен. Една жива картина на владетелска мощ предлагаше себе си пред поданика, сбъркал своя господар.

Забавно бе да наблюдаваш този поданик — те впрочем бяха различни за всяка, година. Виждах как Джем мигновено го заслепява, би го и съборил, уверен съм, ако пратеникът не се държеше нащрек. И не само защото Джем бе легенда; все още не помръкваше, продължаваше да пленява и властвува Джемовият прословут чар. Въпреки жалката храна, която му предлагаха тия чужди замъци, населени с кучкари, оръженосци и най-много барончета, въпреки усамотението и неизвестността. Струва ми се, най-трайната част от Джем беше именно чарът му.

За няколко мига господарят ми се къпеше във възхитата на своя едничък за тази година поданик. Той я отнасяше назад, през тремове, ходници и покои; той я скриваше под възглавницата на своето легло, за да й се радва нощем; мъкнеше я по лов и по гуляи. Бях съвсем сигурен, когато при такъв гуляй Джем изведнъж заотсъствуваше с унесена усмивка, че е извадил из спомените си това преклонение, че се опива от мисълта за своя още действен чар.

Нищожна утеха — казвате. Право. А знаете ли какво е тщеславният глад у един двайсет и пет годишен, зареден, здрав и гален самозванец? Той е по-силен от всяко чувство на недостиг — не ще го сравниш с жажда в пустинята, с несподелена страст, с гладна смърт дори. Парещ и всеобхватен, той превръщаше Джем в една главня нетърпение. „Кога! — крещеше, виеше понякога всяка Джемова клетка, — кога най-сетне ще поведа поход, ще победя, ще вляза в Топкапу като султан! Кога!“

О, как го разбирах! Аз, комуто свободата не би поднесла нито победа, нито престол; който се стремях към нея като прост смъртен и не виждах в свободата повече от свобода. Моят стремеж вече стигаше, за да изпълни всяка помисъл, мечтите и сънищата ми — той май бе променил дори моите движения, та ми се струваше, че всеки около мен ще попита: „Тук ли си още, Саади? Как може свободата без тебе?“

Можеше!… Някъде (навсякъде, извън Румили, Монтрьой ле Виконт, Рошешинар и разните замъци из Дофине) мъжете на моя възраст живееха — правеха война, търговия, къщи, дългове и деца, — аз яздех всред любезни тъмничари и докарани по заповед благородници, стрелях зайци, вечер слушах блудкави песни за измамени в любов девици или наказани от бога злодеи и пиех — пиех разредено френско винце! Каква беше тая огромна бъчва, та я не изплакнаха толкова години, та не се довърши подчервената водица, с която пояха мен, любителя на кипърско и ширазко вино, гъсто като кръвта на загинал от безводие бедуин!

Е, да — пак се отклоних. А с какви събития да отбележа дните, протекли за нас без събития? Как да ви опиша всички дяволи, дето ни наскочиха, затласкаха ни насам и нататък, принудиха ни към постъпки, които ще наречете безсмислени, а може би и смешни?

Така, бяхме в Рошешинар. Ще ви спестя описанието му, защо да описвам всички наши прибежища — те бяха спирки и в житейския ни път, понеже на всяка от тях изоставяхме по нещо свое, докато се видяхме такива, каквито ни е майка родила, голи нетялом, а духом. И Рошешинар не отстъпваше на другите — средна ръка замък. Негов господар беше авиньонският командор — продължавахме да се влечем от иоанит на иоанит.

В Рошешинар естествено веднага ни запосещаваха, заловиха се да ни устройват зрелища — вече не си представях ден без такъв пълнеж; вече мислех, че ще ми направят благодеяние, ако някоя утрин вземат да ме бият и ме бият до самата вечер — какво чудесно разнообразие! Напразно задавах все същите въпроси на благородничеството от Дофине — питах за Шарл, както винаги. Отговаряха ми неопределено: бил или в Шамбери, или в Лион при роднините си.

Усещах как тия отговори падаха върху нетърпение Джем като врял зехтин в рана. Две надежди хранехме Шарл и Корвин. Шарл нищо не успя за цяла година, а Матиаш? Защо всичките ни пратеници до Маджария тайни и явни — сякаш потъваха; защо Орденът никога не споменаваше Корвин в известията си? още:

„Непредпазливо е, но трябва да разпитаме за него. А — реши Джем. — Братята ще ни излъжат, зная колко е трудно да разговориш някого от господарчетата или оръженосеца му?“

Това беше новото настроение на Джем. Джем считаше, че е време да действуваме ако Предълго бяхме се оставяли на световните сили. Тия разсъждения на Джем подплатени от нетърпеливостта му, протресяха. Бяха все пак по-поносими от неговото самооплакване в пристъпи на болезнено отчаяние. Ние нощем — най-вече нощем — кроеше небъдници, че беше разказваше много подробно. Не съм уверен дали това беше от болестта му (вече никога не гледах на него като на съвсем здрав човек), или бяха естествен отговор на всичко, което ние бяхме преживели и което се очертаваше за наше бъдеще и Тъй или иначе, Джем заживя с мисълта за бягство, и тази мисъл го поведе.

— Веднъж да се приберем в Шамбери, при Шарл! — шепнеше ми Джем нощем, когато всички уж спяха, а което знаехме, че ни подслушват. — Шарл ще ни снабди с пратеник до Маджарско. Не е изключено, Саади!

— Тъкмо изключено е. В Шамбери магистърът и кралят имат поне десетина съгледвачи. За два дни и двамата пак ще научат, че си там. Те могат да заставят Шарл, да постави вярна стража. Нищо не разрешава едно бягство в Савоя.

— Тогава ни остава да гоним Маджарско. Не ме радва кралят давай, Саади! Ами ако утре ни отнемат и тая възможност! Какво бихме загубили при един опит, Саади? Доверие ли?

— Привидността на нашата свобода, Джем. Ти не я губиш достатъчно. Можем да си изпросим затвор. Най-обикновен строг затвор. Без надежда. Сега имаме поне нея…

— Не и не! — Джем избухваше така, че се боях заговори гласно. — Времето върви, не знаем дали след месеци Корвин не ще се откаже от война с Баязид. Съкровени са миговете, Саади! Още утре трябва да…

Разговорът ни имаше различни краища. Джем или ми нареждаше да разуча пътищата между Дофине и Маджарско, или да узная какво занимава сега Корвин. как се отнася кралят на Франция към Шарл и прочие.

Още ноще аз съчинявах разговорите си за през деня. Хубаво, че съм съчинител и певец наедно-бях свикнал да се държа пред слушател и и да кърмя мигновено всеки провал в своята игра. Дали яздех или гуляех всред синьорите от Дофине, не изпусках конците на играта. Най-често сполучвах с най-проста въдица — правех се пиян, нали е възприето поетите рядко да изтрезняват. Тогава заливах събеседника си с порой думи — невинаги правилно изговорени, види се, защото ми се подсмиваха — разкривах душата и мечтите си и така предизвиквах някаква бедна, изтървана откровеност.

Всъщност аз никога не разпитвах за пътищата към Маджарско, твърде прозрачно би било такова мое поведение. Надявах се, че ако избягаме — никога не повярвах и в това, — ще се оправим по звездите. Затова пък събирах отломки от вести за събитията в Европа.

Всяка от тях Джем посрещаше еднакво: „Виждаш ли, не бива да се чака! Няма какво да губим: ДОбюсон не ще ме убие, защото му нося злато. Измисли нещо, направи нещо, Саади!“

Започнах да работя последователно през пролетта на 1484 година. Дотогава в Рошешинар станахме свои: редовно ни гостуваха благородници от околността, познавах свитите и певците им.

Спрях се на един от тях, певец. Доверието ми навярно падна върху него, понеже служехме на същия бог. Беше млад, а вече прочут (неговата песен за Ричард Лъвското сърце в затвора бе положително най-доброто, което съм чувал за Ричард). Доведе ни го господарят на Монтрьой ле Виконт — Д’Обюсонов брат.

Още щом той запя, много ми напомни нашия поет от село — Хайдар. Личеше си, че не се е родил между благородници, дори не и между слугите им младежът бе лишен от обноски, — но в песента му имаше нещо истинско. Вдъхновение. Несръчен, докато го представяха, Рение (казваше се Рение) не се отпусна, а като че се откъсна, когато запя. Гледах го как отсъствува от нас, цял вдаден в творбата си, чувствувах как я доработва и тия дребни, неочаквани за самия него сполуки в някоя дума, в някой нов образ, го понасят още по-високо над един свят, който не бе неговият.

Гледах Рение — вече не го слушах, — потънал в горчиви спомени: някога, преди да ме открие Джем, аз пеех така, простете. Някога — за първи път пред Джем — аз бях пял така и го накарах да ме предпочете пред всички чувани от него певци. И това предпочитание — наречете го любов, ако щете — беше ме убило като певец. Осъзнах го през часа, когато слушах Рение. Моята мисъл и сърцето ми не можеха вече именно да се откъснат; от години аз не познавах великия по мъка и блаженство миг, онова усилие и лекота наведнъж, които са самото вдъхновение. Бях прикован о земята, защото на земята живееше и страдаше някой, когото обичах. Аз бях негово притежание.

Да, гледах Рение и виждах как се налага на нашите дръвници от Дофине. „Не е необходимо да разбираш изкуството — мислех си, — малцина дорастват до него. Но искреността се лови с ненаречено сетиво; ако веднъж я дръзнеш, ти вече си се наложил…“

И представете си докъде бях изпаднал аз, поетът Саади, та — щом Рение завърши и се оттегли, а аз го последвах — не му заговорих на нашия общ език, не му изказах своята горчивина на мъртъв поет, ами съвсем плоско, но много присъщо за човека, в който бях се превърнал — в нескопосан държавник, — веднага опитах да събудя съчувствието му към Джем.

— Вие ме разплакахте с песента си, Рение — казах пошло, а поетът в мене наистина плачеше от срам.

Певецът ме погледна, теглеше ме.

— Радвам се — каза. — Много се радвам, дето съм ви разплакал.

Това никак не смути държавния мъж, който бях.

— Може би (разбирам, вдъхновението ви търси героични неволници) имате и песен за Джем. Защо не ни я поднесете!

— Защото нямам. Навярно съм първият трубадур, пял пред Джем не за Джем. Знаете — вие сте Саади, нали? — аз считам, че човек трябва да бяга от близост с оногова, когото е възпял. Така е по-добре.

Докато говорехме, прекосихме двора. Рение отиваше да получи вечерята си при кучкарите и соколарите. А аз го придружавах съвсем недостойно като за първи велможа на един почти султан.

Рение забеляза грешката ми. Той спря пред кухненската врата и някое време ме гледа втренчено.

— Зная! — каза той внезапно и достатъчно тихо, за да не чуе никой. — Зная и колко сте плакал, и какви песни ви трябват. И изобщо мисля, че зная много повече от вас, Саади. Защото съм навън. Целият Стар свят обсъжда свободата или затворничеството на Джем. Ще поговорят и ще забравят, както е било с Ричард Лъвското сърце, а?

Съобразих: Рение не чакаше да го настигам, той сам бързаше срещу мен. Събрах цялата си смелост не можех да пропусна такъв случаи:

— Защо ще чакаме да забравят, Рение?

— Охоо! — проточи той и се засмя. — Ами ако са ме купили братята?

— Не са! — изрекох отчаяно (смърт бяха за мене такива разговори!). — Ти не би се изстъпил пред Джем с песен за Лъвското сърце, не би я пял така…

Разбира се, говорех глупости. Но тъкмо сега Рение престана да се усмихва.

— Съгласен съм, господарю. — Утре заран ще поздравя събуждането на Джем султан с песни от Елзас. Бих му пял и при лова, имам много хубави ловни песни.

С една дума, на другата заран по време на лов поговорих мъжки с Рение. Не мислете, че певецът беше заговорник, че някой бе го изпратил. Той просто обичаше онова полудете — обичаха Шарл всички трубадури на ФранциЯ и искаше да го зарадва. Вън от това подозирах у Рение някаква вражда към братята, тя се промъкваше през думите му. Никога не узнах дали е имало друга причина, или беше част от прастарата ненавист между поети и монаси.

Впрочем Рение ни обеща два коня при мостчето в гората, по кат дрехи върху всяко седло и ми указа най-общо посоката на бягството ни.

— Ще бъде глупаво, ако гоните Шамбери; още по-глупаво — ако се движите на изток. Слезте право към морето, но не в Савоя. Гонете устието на Рона. Или Мавритания, ако ви стигат сили. И търсете кораб за отвъд.

— За Кайро ли? — отговорих изумен. Не бяхме мислили за бягство в Египет.

— Каитбай е във война с Баязид. А Корвин вече от месеци има мир.

— Мир между Баязид и Корвин! — тази вест вече ме уби на място.

— Да, любезни приятелю. Не се надявайте на маджарския крал! Други са му сметките.

Рение беше ме отминал, като преди това ме предупреди да не поемаме, преди той да се измъкне от Рошешинар — и в туй ми заприлича на Хайдар. обичаше изпипаната работа. А аз стоях и не идвах на себе си — изменяха се всичките ни предвиждания, пътищата ни, изгледите за успех. Защо наистина дочакахме мир и няма ли да го последва друг — между Турция и Египет?

„Боже мили, дано утре вечер ни пребият, ако не сполучим! — помислих аз. Все по-непоносимо бе да се намирам сам с Джем посред играта между два цели свята. — Дано утре се свърши! Така или иначе…“

Шепнешком предадох на Джем своите преговори и обещанието на певеца. В тъмнината — правехме се, че спим — усетих Джемовите пръсти върху челото си: „Благодаря, Саади! — шепнеше и той. — Знаех, ще направиш нещо.“

Решихме да се измъкнем в оня час, когато пирът е към края си, когато трезвите дремят, а пияните буйствуват и не може да се разбере кой вече се е оттеглил да спи и кой обикаля навън по свои нужди. Естествено това е най-допустимият час за бягство, но още не бяхме изпечени и избрахме него.

Преживявахме го с цялото вълнение, присъщо на новаци. По време на вечерята Джем изглеждаше и по-пиян, и по-буен, отколкото някога е бил, а аз упорствувах в необяснима сънливост. Струваше ни се, че сме убедителни, поне никой не намекна противното. Вече достатъчно късно се изхлузихме през отделни врати, срещнахме се на двора, прекосихме го в най-синята сянка. Надявахме се, че не е непонятно, дето минаваме през кухните (така отбягвахме крепостната врата) — там Джем съвсем пиянски заля косите ми с черпак вода (за да ме бил разсънел, обясни на прислугата), а след това малко сбъркахме изхода.

Навън бе черна нощ — и в тази своя част бягството ни беше по реда си. Рошешинар хвърляше гъста сянка, тя преминаваше в почти отвесния речен дол, а той — в гората.

Препъвахме се, лъхтяхме сподавено, хлъзгахме се в жабуняка и затъвахме в речицата. До моста. Там наистина чакаха два коня. Наистина с по вързоп дрехи на седлото.

— Ще се преоблечем призори! — изшепна Джем. — Саади, заклевам те, бързай!

И без да ме заклеват, бързах трескаво. Познавах пътеките през гората, по тях препускахме при всеки лов. Водех тихо конете, изтръпвах от всеки шум, мерех най-късия път към полето.

Благодаря, боже — ти, който не пожела нашето бягство да успее, — че ни подари оня къс час езда през открито поле! То просветна изведнъж пред нас светеше, въпреки нощта след двойната тъмница на гората, — то въплъщаваше за нас отдавна забравения простор.

Пуснахме конете си през него. Джем ги гонеше с тържествуващ вик, ако наричаме вик един по-висок шепот. Притисках лице о шията на моя кон — доста дребен, евтин кон, — бях разнежен досълзи. Виждах малко пред себе си Джем, отново гъвкав, отново ликуващ. Джем се държеше малко странно — той не се привеждаше, а сякаш искаше да загребе повече вятър и нощен хлад с раменете си.

Бяхме се забравили, не зная колко време сме яздили напосоки. После Джем спря. „Саади, оправи ни по звездите! Накъде е Шамбери, Саади?“ (В суматохата не бях му обадил дори, че докато сме гуляли в Дофине, светът е променил съотношенията си и ще трябва да гоним Кайро, не Савоя.)

Спрях и аз. Преди да отговоря, за малко стана тихо — не пълнеше нощта тропотът на конете ни. И в тая тишина долових съвсем близо друг конски тропот. Повече от осем копита, повече от двама ездачи. Не, не беше ехо. Не само ни гонеха — настигаха ни.

Много страшно ми се видя тогава лицето на Джем; така ще да изглеждат ония, които ходят насън и някой изведнъж ги стресне. Изопнато, мъртво — празно. Докато хайката ни докопа, а ние останахме в кръга й. Счу ми се, че пръхтят зло не конете, пръхтяха братята в брадите си. Насмешка издаваше презрението им, и доволство, и превъзходство. С него се обърна брат Антоан Д’Обюсон към Джем:

— Ваше височество се е заблудил в нощната си разходка. Замъкът Рошешинар се пада много вляво.

Онова бе първият ни опит. Последваха го други — не помня броя им, — вече по-зрели, по-хитри. В никой от тях не надхитрихме Ордена.

Показания на Батиста Сниньола, без определено занятие, за есента на 1484 година

Това. за неопределеното занятие, не е вярно. Всички се досещаха, че и аз си имам занаят, как не. Но виждам, и вие ще пазите приличие, тъй си и мислех. С нищо не се е променил светът от мое време насам, не е мръднал ни йота. Та, така.

Аз, Батиста Сниньола, съм родом от Генуа. Повечето от Генуа по наше време бяха моряци. Като ви казвам моряци, то не значи едно и също — имаше и големи богаташи, и съвсем дребен народ, дето работеше за единия хляб. Някъде по средата бяха най-отчаяните. Като моя човек Христофор Колумб, да речем, който по-късно се прочу, макар с нищо да не беше повече от мен.

Татко ми, вечна му памет, ми остави дрехите на гърба — толкоз. А на мен не ми се блъскаше като моряк от Генуа до Кайро, Марсилия или Малта срещу половин дукат годишно. Тъй взех да си търся цяра по много начини, които не ще изброявам. Седна дума, към 1480 година аз май че се бях вече замогнал, та от услугите ми се ползваха някои първа ръка хора — наши едри търговци, дребни благородници и други. .

Ще питате какви бяха тия услуги, а аз не ще ви отговоря, защото повечето бяха не за пред свят, пък не желая да ровя работи, за които съм взел двойна пара: веднъж — за да ги свърша, и втори път — за да мълча. Знаете, по всяко време големците имат нужда от такива като покорния ви слуга Батиста Спиньола — ние сме по черната част, а те й обират каймака.

Впрочем през 1484 година — тогава бях в Марсилия, продавах крепостни на баварския княз за египетски жълтици (султан Каитбай предпочиташе стража от руси момчета) — при мен, в Марсилия, се яви един непознат. Каза ми, че идел от името на дук Еркуле ферарски; показа ми в уверение печата му.

За Еркуле, ако питате, трябва да кажа, че и в подземния свят такъв разбойник не е имало. Вярно, по наше време не се усещаше голяма разлика между разбойници и владетели — аз поне не я виждах. Но из Италия бяха се навъдили едни съвсем открити разбойници всред владетелите, защото тия непрекъснати войни така ги разоряваха, че трябваше отнякъде да покрият разходите си и го удряха на пладнешки грабеж.

Ето. да речем, Буколини — никой не знаеше откъде се е взел Буколини, а той обсади Озимо, при Анкона (докато самата Анкона принадлежеше на Светия престол), завладя го и през същата 1484 година му търсеше под дърво и камък купувач. Продаваше пристанище срещу пари, честен кръст! Или пък Медичи, лоРенцо, господарят на Флоренция беше почтен и много уважаван мъж, въпреки войните си срещу Светия отец. Друг един Медичи, корсар по занаят, превзе Хиос, уж вече султанов, и му събираше данъци, и го управляваше с бой. Искам да кажа, че нямаше по наше време точна граница между корсари, разбойници и князе — все тя. Сега, викате, имало. Хубаво.

Та дук Еркуле беше жив разбойник. Кому откъдето потрябваше да направи някаква беля в Италия (да започне война, да получи наемници, да отпъне някое село или проход), се обръщаше към аук ферарски. И той не отказваше. А тия работи вършеше най-вече с помощта на нашего брата. Затова, щом в Марсилия ме намери оня човек, бях сигурен, че става дума за големи пари — нали бе споменато името Еркуле Ферарски!

Оня човек ме предупреди, че работата била от най-тайните. Разбира се, заплаши ме, че няма да гъкна, ако рекат да ме очистят. Излишно, нашего брата знае да мълчи. И ме накара да замина с него за ферара. Дукът искал да ми говори лично.

Оставих на своя съдружник (също генуезец) да продава баварците и потеглих. Във ферара ме приеха веднага. Дукът, де. За разлика от другите големци, Еркуле уреждаше тия дела винаги лице в лице, затуй и успяваше, щом се залови.

За дука, какво да ви кажа, човек като човек. Само говореше много дръпнато, сякаш ей сега ще се сбие; искаше да го разбереш от половин дума. М така, съвсем накъсо Еркуле ми съобщи, че трябвало да устроя отвличането на оня султан, дето много се приказваше.

Не бях очаквал толкова дебела работа. Всички говореха, че светите братя от едикой си орден пазели султана като очите си. Та как виждаше тая дук Еркуле?

Попитах го тъкмо така: как я вижда?

— Аз, ако я виждам, защо ще викам тебе, простако! — Не преувеличавам, такива бяха обръщенията му. — Не ти искам отговор днес, нито утре. Помисли, поговори с хората си! Само поемеш ли работата, трябва да я свършиш, ясно? Иначе ще се оправяш не с разни търговци от Генуа или князчета баварски.

— Дожът на Венеция ли ще плати? — поисках да изскубна нещо. По наше време и в Италия най-големите сделки от тоя вид ги плащаха венецианците. И с тях най-малко биваше шега, вярно е.

— Ха, дожът! — озъби се Еркуле. Толкова му изкопчих. — Връщай се в Марсилия, уреди всичко и ми съобщи цената!

Изведнъж ми дойде смелост. Щом Еркуле търси мен, навярно другаде вече не е минало. И ми възлагаше не що да е, ами султана, дето монасите… Знаехме вече, че султанът е най-голямата сделка по наше време, по-голяма не може да се измисли. Е, какво! Аз да заложа главата си, без дук Еркуле дами каже кой плаща, така ли? Ще рече, ние сме хора тъмни и няма какво да питаме. Неее!

— Искам да зная кой плаща — рекох и сам си се учудих. Еркуле спря — защото беше се разхождал през целия ни разговор — и ме изгледа, сякаш ще ме смачка. После се разсмя.

— Искаш да знаеш, а? Хайде, знай! Така и така ще те очистят, преди да проговориш. Плащат двама: крал Матиаш и малкият дук. А? Глупав си, иначе би предпочел да не знаеш, та дано отървеш главата.

— Ние умеем да мълчим, Ваше височество — казах достойно. — А кога ще платят двамата въпросни господари?

— Когато се плаща. За свършена работа.

— И такова сме виждали. Ударят ти ножа, вместо да платят. Не започваме работа, преди на името на Батиста Спиньола в някоя римска или флорентинска банка — изберете си — да бъдат внесени сто хиляди дуката. Само така.

— А как ще завършите? — пак се смееше дукът, забавляваше се.

— Ще го пресметнем. Нашите разходи и печалбата ни. Разликата ще получим при предаването на султана. Не ще си сложа повече от десет хиляди печалба, честен кръст!

— Те, твоите кръстове!… процеди Еркуле. — Известно ли ти е, че султан Баязид събира сто хиляди дуката годишно от цялата си империя? — А.ти ще ги вземеш за една нощ.

— Не, тях не ще взема, ще ги дам — поправих го. — Мисли ли Ваше височество за разходите ми? Та аз ще работя поне с трийсет души прежалени хора.

— Прежалените са евтини — пресмяташе наум дук Еркуле. (Ще ви кажа какво пресмяташе: че трябва да поиска от ония двама господари към двеста хиляди — двегодишния доход на най-голямата империя, — та да остане и за мен, и за него, дука.) — Няма ли да чуя нещо по-разумно?

— Няма, Ваше височество. Питайте и други, такава е цената на султана. Не бойте се, ще платят и ще си ги върнат тройно.

— Хайде, тръгвай! — приключи Еркуле ферарски,. — Ще предам колко искаш.

Така, аз пак си заминах за Марсилия. Из пътя разсъждавах кого да натоваря с тая работа. Спрях се на съдружника си — не случайно бях го взел за съдружник. Много изпечено момче, прибрах го от улицата и го държах с едни работи, дето откарват на колелото за мъчения, ако река да проговоря.

Намерих го в Марсилия, вече беше натоварил баварците за Кайро, брои ми парите — сметките му бяха винаги наред. Разправих му за работата и той се стегна за една нощ. Защото решихме да замине на север и подразбере в коя крепост пазят сега султана — не беше мъчно, дочуваше се. После някак да се докопа до някого от хората му и им съобщи, че маджарският крал е уредил бягство. Нека се уговорят там и да се върне. Тогава вече ще известим на дук Еркуле, че всичко е уредено, ще проверим дали кралят е внесъл парите и ще я свършим, ако рекъл бог.

В цялата история моят дял не беше решаващ: чрез мене всъщност — защото имах име в подземния свят — Еркуле възлагаше работата на Джовани, съдружника. Затова — макар за очи да се пазарях с Джовани признавах си, че ми иска не много: трийсет и пет хиляди, така се съгласихме. Знаех си, че докато работи, ще станат поне петдесет, такъв си беше той, умееше да проси и настоява, да ти обажда всяка заран какви нови разходи са се явили. Но и петдесет не бяха много.

С една дума, към края на септември Джовани замина на север, като водеше три коня товар — книги, говореха, че султанът купувал книги, а Джовани трябваше да си придаде безобиден вид.

Аз чаках Джовани и много се боях за него, защото е известно, че братята от кой да е орден нито са елени, нито прощават. По туй време ме навестиха двама поотделно. Единият се викаше Цезар Валентин и говореше слабо езика ни. Бил изпратен от краля на Маджарско, каза, и питаше докъде е стигнало делото. От него изкарах съвсем малко — парите накрая, казваше. Но аз разбрах, че кралят е много нетърпелив, и това ме зарадва веднъж да измъкнеш султанчето. тогава ще почне истинският пазарлък! Ако успеем да го скрием, разбира се.

Вторият, дето дойде, беше Пиетро Мъченика от Мантуа, него познавах отдавна. Викаха го така, защото заради един тлъст обир бе висял две денонощия на колелото, бяха го рязали, горили и драли (не целия, да не си речете), а той оживя и взеха, че го помилваха. Та Мъченика идеше от името на Шарл Савойски. „Личи си, че Шарл е вчерашен — помислих. — Иначе ще повери ли работа на Мъченика, дето майка си продава и спи със сестра си!“ Знаете, и между нас има свестни и никакви, макар всички да минаваме общо за мръсници.

Мъченика много ме разпитваше докъде сме я докарали, защото малкият едва ли не ядял и не спял от мъки по своя обичан приятел, и все така щяло да е, докато не го видел на свобода. Но аз забелязах това, дето Пиетро изпитваше твърде изтънко как, кога и къде, та заключих, че може и да е намислил нещо си: сам да устрои бягството на султана например и да си го скрие той за пазарлък. Затова побързах да го отпратя как да е, а той все пак ми измъкна два дуката, уж нямал пари да се върне в Савоя.

Бях вече взел да се боя, че Джовани е влязъл в клопката и ще ми трябва нов съдружник, когато — към края на декември — той се върна. По туй време в Марсилия е истинско свинство, не духа, ами направо убива мистралът и по цели дни пристанището е пусто — хората се крият из подземията, за да не ги влудява воят на вятъра. Така и аз си седях на завет, когато чух гласа на Джовани. Израдвах му се много — дотогава нашата работа все ми се струваше ялова.

Джовани беше неузнаваем. Облякъл той вълча шуба, а дрехите му — позволете да разбирам — бяха от фландърска вълна. Пуснал голяма брада, ръкавици носеше, че чак и пръстен.

— Охо! — рекох, след като разменихме някоя дума. — Много си се разпуснал. Да не ядеш на зелено маджарските пари?

— Не — отговори Джовани. — Ям в брой. На Джем султан парите.

— Нима успя да му говориш?

— Би било глупаво. — (Забелязах, че Джовани важничи ужасно, уличният му просяк!) — Но говорих със Саади. Моля! — подаде ми ръка. — Тази ръка я е целувал Саади, първи велможа на Джем султан.

— И какво уговорихте?

— Първо нека хапна, любезни съдружнико! — прекъсна ме Джовани и сне шубата си. — Първо ме напой, че тогава!

Това не беше лошо. Джовани можеше да се прави не на търговец, ами дори на княз, но напиеше ли се, отпускаше език и изказваше майчиното си мляко. Та, седнахме да пием и Джовани си каза:

— Ех — каза, — Батисте, нашата сиромашия свърши! Ще купиш не кораб, ами пет, Батисте, а аз може да купя двайсет. Й ще се приберем в Генуа, издокарани като картинки, ще се отровят генуезци!

— Е, е! — казах. — Полека!

— Никакво полека! — отговори Джовани. — Всичко е готово. Как съм се промъкнал в Буазлами (скоро преместили там султана), няма думи. В Буазлами минах за търговец на книги, а трима братя гледаха с по четири очи що за книги изкарвам из сандъка. Както и да е, тогава не свърших нищо, ами се направих, че ме присвива, и останах в селото. После платих на едно момче да ме срещне със Саади — той е едничкият турчин при султана. Срещнахме се, докато Саади уж идеше в селото за някакви билки, и му предадох всичко, дето говорихме ние. Споменах там за краля на Маджарско и за Шарл, казах, че трийсет души верни хора са се заклели над кръста да изведат султана от плен. Оня Саади се хвърли да ми целува ръцете — такъв им е обичаят, изглежда. — а аз му наредих да пита господаря си кога и къде. Саади отговори, че втори път едва ли ще се измъкне незабелязан из крепостта и затова нека уговорим веднага. Уговорихме. На другия ден взех, че оздравях и потеглих. Това е, Батисте.

Не ми убягна, дето Джовани премълча най-важното: какво са уговорили. Искаше може би да ме измести пред дук Еркуле.

— Какво уговорихте? — попитах.

И разбрах, че Джовани не е чак дотам пиян. Той ми смигна и по господарски сложи ръка на рамото ми:

— Който много знае. рано остарява, Батисте. Като му дойде време, ще научиш.

Блъснах ръката му от рамото си. Уличникът — той ще се държи отвисоко с мене, дето му дадох хляб!

— Не забравяй, братче — срязах го, — че парите са внесени на мое име. Никой не е чувал за някой си Джовани.

Джовани явно оцени думите ми.

— Ти от шега не разбираш — каза. — Като не разбираш, слушай: в Буазлами имало подземен изход към реката, тя е ниско. Изходът е скрит, някога го използвали при обсада. Саади ми обади, че един слуга, дето много обикнал султана (Саади говори така, а навярно е за пари), им открил изхода. Но те двама — турците — не смеели да се измъкнат, защото на няколко пъти опитвали били бягство и все не успявали. Нямали са никого, който да ги чака и преведе. И решили, че без помощ отвън не ще минат. Затова ми целуваше ръцете — отдавна чакали някой да потърси султана. Саади ми обясни изхода; там на десети февруари посред нощ трябва да съм с нашите хора.

— Къде се пада изходът? — не го оставях да шикалкави.

— Е, това вече не ти е нужно, Батисте. Там ще бъда аз, не ти, нали? Ако ти беше до пътуване, защо не отиде в Буазлами, а?

Въздъхнах си, Джовани беше по-млад от мене дванайсет години, по-висок — с цяла глава. Не бях нито за бой, нито за отвличане на султани зиме. „Нищо — утеших се, — той ще държи султана, аз — парите. Ще се спазарим някак.“

На другата заран преведох коня си под мистрала — водех го за юзда, защото не ми се падаше отвисоко — и потеглих към ферара. Мислех си колко много хора и колко много ще загубят, ако из пътя ме нападнат разбойници — истински, не като дук Еркуле или Джовани. Но не ме нападна никой. Преминах през Касис, Ч йота и Ница — преди три години, спомних си, тъкмо тук бяха големите зрелища по посрещането на турчина. После забих в сушата и само за три дни стигнах ферара.

Този път чаках много дълго в трема на дук Еркуле ферарски. Въведоха ме при него привечер, та говорихме на свещи. Дук Еркуле беше в дебел халат, който го правеше толкова широк, колкото и висок, и пак се разхождаше из стаята като звяр.

— Ха! Синьор Батиста, а? — избухна в смях дукът, щом застанах на вратата му. — Как сме, синьор?

— Добре, смея да доложа. Ваше височество, работата е готова. Искаме от крал Матиаш — извън парите, за които говорихме — четири смени коне, по три коня всяка.

— Защо по три?

— За двамата турци и моя човек.

— А защо четири смени?

— Така пресметнахме пътя от Буазлами до ферара.

— И за кога това?

— За десети февруари, смея да доложа. Ако се уверя, че стоте хиляди са внесени преди това.

— Знаете ли, синьор Батиста — започна дукът, след като се убеди, че не лъжа. — Възникна малка мъчнотия. Крал Матиаш отказва да заплати толкова скъпо бягство. Той счита, че една такава работа не може да бъде докрай сигурна, и с право.

— Ние ще предадем султана срещу парите — настръхнах. — Никой не му ги иска предварително.

— Да, и аз казах това на Цезар Валентин. Но остава въпросът за цената.

— Пазари се крал Матиаш ли, Ваше височество, или друг някой? — кипнах аз. (Нашего брата може и без церемонии; ние трябваме на големците, не те нам.) — Нещо през много ръце преминава цялата работа, много посредници се набъркаха.

— Пазари се тъкмо крал Матиаш, синьор — ехидно подчерта дукът; обичаше да се гаври с хората, вечна му памет. — Бихте му палили свещи, ако само се пазареше. Крал Матиаш просто се отказа.

— Какво! — не вярвах на ушите си, ами че ние бяхме се трудили като добитък, бяхме си заложили живота! Джовани, де.

— Такова. Отказа се. Бил разчитал, съобщи, че цялото ще му излезе около десет хиляди жълтици!

— Нека той краде султан за десет хиляди! — Не се помнех. И изведнъж нещо ме жегна: — Кога научихте това. Ваше височество?

— През октомври. Към средата на октомври. Защо питате, синьор?

— Защото можехте някак да ни известите. Ваше височество.

— Не се сетих. Пък и знаех, че ще дойдете вие.

Не съм видял как излязох от двореца му. Забелязах в ръката си неголяма кесия и си спомних, че на сбогуване Еркуле бе ми казал: „За мълчанието.“ Не беше за мълчанието ни, не вярвайте! Дукът просто предвиждаше, че може пак да му потрябваме, и не искаше да се разделим със зло — нашего брата са злопаметни, известно е.

Вървях из тъмните улички на ферара и ми беше до плач. Дожаля ми дори за Джовани. който се виждаше богат и знатен, чиито ръце бе целувал някой Саади; дожаля ми най-вече за мен си. дето бях се надявал на свои кораби, дано изплувам из подземния свят на Генуа и Марсилия.

Дали не ми е било жал за Джем султан ли? Не.

Втори показания на Джон Кендал, туркопелиер на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“, за годините 1485 — 1487

Откъм 1485 година случаят Джем така се заплете, че вече беше трудно не да го водиш, а дори да го следиш. Право предположи брат Д’Обюсон още през 1482 — Джем стана основен коз в междудържавните отношения. С една дума. през посочените години цената на този злочест претендент отскочи тъй високо, че не вярвам някога и някъде да е съществувало нещо подобно.

Ние, видимите притежатели на въпросното живо съкровище, седяхме на Родос, получавахме донесения от свои наблюдатели в Неапол, Венеция, Ил де Франс и Константинопол, подреждахме ги, изчислявахме своите печалби или загуби в случая Джем, опитвахме се — все по-безуспешно — да му влияем. Самият случай вече се движеше из сфери, които бяха далеко над нас. Много високи.

Най-трудното в междудържавния живот през 1485 — 1487 година беше (за нас, подчертавам) намесата на Турция в тоя живот. До Завоевателя османците бяха пришълец, с когото никой нямаше и не искаше да има нещо общо. Със случая Джем това се измени. Част от Запада вече бе в преговори със султана, султанът бе поел задължения към една или друга западна сила, за да осигури затворничеството на брат си — беше се набелязала известна взаимна изгода. И веднага настъпи надпревара в това направление.

През времето, което соча, едрите европейски господари преговаряха, от една страна, с Папството за кръстоносен поход против Баязид, а, от друга — поддържаха връзки със същия Баязид, осведомяваха го за папските намерения, уверяваха го, че не ще допуснат такъв поход. Един бог знае в кое владетелите на света са били по-искрени: дали в желанието си да пресекат заплахата от турците или да заживеят с тях във взаимна полза.

Може би Паметното и Матиаш Корвин през същите години не играеха двойно-само те не биха спечелили нищо при едно мирно съсъществуване с Турция. Затова пък нито папата, нито Корвин имаха интерес от съгласувани действия — всеки от тях настояваше изцяло да оглави похода, да не отстъпи на другия половината слава и придобивки.

М тъй, ако трябва най-общо да определя посочените две ., години, те бяха изпълнени с борбата на Инокентий VIII и на Матиаш Корвин да получат Джем за себе си. Широк фон за действията им представляваха непрекъснатите преговори на останалите държави с турските врагове и със самата Турция.

Както и бяхме очаквали, случаят Джем нажежи въздуха над Стария свят; в ход бяха пуснати нечувани средства, бяха заложени огромни интереси. Личността Джем (всъщност малцина знаеха как изглежда тази личност и никой не я чувствуваше като жив човек с определена съдба, своя воля и намерения) вече негласно се превърна в някакво общо притежание.

Бях ви казал, че Инокентий VIII получи от нас съгласие да изземе Джем, тъй като неговите условия ни удовлетворяваха. Папата отправи искане към Шарл VIII и по-точно към Кралския съвет, който управляваше франция до пълнолетието му. На това искане съветът отговори мъгливо: едно пътешествие на Джем, когото тъй много страни и най-вече Баязид са заинтересовани да го отвлекат, би било нежелателно. Съветът намекваше, че за обезопасяването на подобно предприятие са необходими грамадни пари. При което Папството временно млъкна, защото това бе най-неподходящия миг да му се напомня за пари.

Впрочем Инокентий VIII излезе от играта и тя може би задълго щеше да замре, ако Матиаш Корвин не се хвърли в нея с отчаяни средства. Аз лично присъствувах като наблюдател на Ордена — в тази изтощителна история и мога да ви я предам подробно.

Тя започна през пролетта на 1486 година. Научихме, че Матиаш Корвин, използвайки затишието откъм Баязид, решил да получи Джем. Новината беше невероятна, но я предадохме в Рим и Венеция. Искахме да предупредим именно съперниците на Корвин в случая Джем. Въпреки равнодушието, с което ни отговориха, долавяхме, че в Рим и Венеция бе избухнала паника. Папата се боеше Корвин да не изземе Джем и с това да накърни авторитета на Светия престол, а Венеция проявяваше още по-обясним страх: една война би се отразила тежко на левантинската търговия. Така, без пряко предателство, знаехме, че султан Баязид вече е предупреден.

Затова пък на подмолните ни действия Матиаш отговори с открито настъпление, което дълго ще се помни: той отправи към франция пратеничество от близо хиляда души. (Кажете, чували ли сте подобно нещо?) Пътьом то трябваше да се отбие в Милано, за да уреди годежа на Матиашовия син с Бианка Сфорца. Добре измислено: крал Матиаш по този начин (привличайки за съюзник Миланския дук) се вклинЯваше между италианските държави. Накратко-затрудня ваше още повече и без това тежкото положение на Папството в случая Джем.

След като узнахме сполучливия ход на краля, наложи се и аз да замина за Италия, да застигна маджарите и заедно с тях да се явя във френския двор. Макари с прозрачна мисия, не съществуваше възможност да ме отхвърлят. Най-сетне, бях духовно лице.

Когато пристигнах в Милано, тържествата по годежа бяха в разгара си. Грамадният дворец на Сфорците — той заема място колкото едно село, представлява едновременно и най-непристъпната крепост, и най-уютното жилище, които познавам — беше окичен до зъберите. Вечер в обширните му вътрешни дворове имаше танци и пирове, на които срещнах някои видни италиански благородници. За пълното им събрание липсваше много, защото Италия продължаваше да се раздира от войни. Непристойно стояха тия разточителни годежни тържества върху съсипаното, оголяло тяло на Полуострова. Но Сфорците бяха — подобно на Медичите от Флоренция — арбитри в италианските дела. Бракът на Бианка с Янош Корвин печелеше още тежест за дома им.

През една от многобройните вечери в двореца бях представен на дук Гаетано. Той покриваше образа, който бях си създал за него — малко тромав, но положителен, съвсем далеко от ония неспокойни, осиромашели и готови на всичко италиански владетели, с които можеше тъй богато моето време. Но не дук Гаетано бе задачата ми — бързах да се запозная с пратеника на Матиаш: за Варадинския епископ Янош Прюис се носеха невероятни слухове. Говореше се, че бил много богат, начетен и ловък, един от най-добрите дипломати в Европа, ако не и най-добрият.

Първото, което ме порази, когато ни представиха, беше почти неестествената му красота. Прюис бе навярно мой връстник, още млад мъж, атлетичен, с глава, каквато съм видял само у античните изваяния. Щом тръгна срещу мен (без да изпуска моя поглед, изглежда, и той бе очаквал твърде много от тази среща), Прюис ми заприлича на военачалник, дори на единоборец, и неволно — макар да го считах за враг се изпълних с гордост: ето, такива мъже служеха на нашата църква! Нищо не знаете вие за тъй нареченото духовенство от мое време.

Заприказвахме. Още от първите няколко думи вече бях наясно, че съм се сблъскал с много опасен противник. Опасно бе изтънченото очарование на този телесно и духовно надарен мъж; опасно беше неговото безспорно съвършенство и това, че той напълно го съзнаваше, и това, че си служеше с него като с оръжие, примамка или награда.

Можете да ми вярвате, аз познавах до един участниците в случая Джем; никого от тях не бих сравнил с Приюс. Това донякъде ще ви обясни тежестта на задачата ми — без да страдам от понижено самочувствие, признавах пълното превъзходство на врага си.

Бяхме се отделили от гостите и това беше редно: двама духовници имат свои, не светски дела. Отстрани навярно сме изглеждали като бойци пред турнир; ние се изучавахме, опознавахме се, ние просто се харесвахме един друг в своята ненавист и борба. Знаете, когато един мъж уважава себе си, ако има нещо, което особено го ласкае, то е достойният враг.

Говорехме най-обикновени неща. Прюис ме разпитваше за обсадата на Родос и за участието ми в нея; проявяваше живо възхищение и съжаляваше, че я е пропуснал — по същото време маджарите също имали битки, каза, срещу същия враг. Но обсадата на остров — това било различно, много забавно; това бил друг декор и друг драматизъм, много сгъстен — точно така се изрази. А аз не можех да не отбележа, че насреща ми стои истински артист в своето дело; долавях под расото мъж, който живее не само с радост, не дори с охота, а просто със сладострастие. Неусетно се домогвах до едно взаимно признание, стараех се да очаровам Прюис, за да бъдем наравно. Едва ли успявах — не зная какво би впечатлило този съвършен мъж.

Той се наслаждаваше на гласа и движенията си, докато говорехме; с еднаква наслада разстилаше пред мен своето красноречие и сила, самообладанието и гъвкавостта си. Като някакъв Крез ми позволяваше милостиво да се порадвам на съкровищата му. А аз изпитвах тежка ревност, изправен не толкова пред туй съвършенство, колкото пред съзнанието за него, пред неговата овладяна мярка и средства.

Бяхме говорили около час, когато Янош Прюис сам ми предложи:

— Така и Така ще вървим по еднакъв път и с една цел, брате, защо не пътуваме заедно?

Да, Прюис можеше да си позволи това: да поведе за ръка своя съперник, дотам отиваше самоувереността му. Приех. Тръгнахме цял месец по-късно, след края на годежните тържества. Този месец Прюис употреби, за да ослепява и печели италианското благородничество. Докато не се превърна в жив идол на своите сътрапезници и домакини, докато не прецени, че слуховете за него вече навярно са стигнали Ил де Франс и може да поеме пътя, който са му проправили.

Дори тройно по-големи грижи да би ми създал случаят Джем, аз пак щях да се считам възмезден — поради пътешествието си с Прюис във Франция, поради половината година, през която двама с този забележителен мъж се дебнехме и харесвахме, сражавахме и усмихвахме. Зная, изброени са отдавна насладите в земния живот, а не знам защо между тях не е подчертана една: голямата игра.

Из Милано ние излязохме в странно шествие — неповторимо, мисля. То наистина изцяло представяше Матиаш Корвин — този полуизточен и същевременно много ренесансов владетел, пожелал да смае Запада. Основа на свитата ни съставяха триста младежи от най-благородните домове на Маджарско. Те бяха равни по възраст и по вид, беше чак смешно. Триста извънредно руси, облечени в пурпур младежи с бисерни венци и златни огърлици яздеха своите триста снежнобели коне, докато оръженосците им (те пък — в портокалово) водеха друга конска смяна — гарвановочерна.

Янош Прюис ме наблюдаваше, когато за първи път се сблъсках с това зрелище. В очите му — чудно изрязани, кадифени, топли — припламваше смях. Не разбрах дали се смее на удивлението ми или на неговата причина, но си мисля, че мъж като Прюис е намирал замаха на добрия Матиаш наистина смехотворен.

Съвзел се някак от учудването си, започнах да разсъждавам: дори Маджарско да би имало триста благороднически семейства (а нямаше), дори всяко от тях да имаше по един син на двайсет години (и това е трудно), то как ще се случат все светлоруси, а? Тоест крал Матиаш беше разтърсил своята доста орязана земя, за да извлече от нея тези триста еднакви хубавци, поне половината от които ще да са селски деца. измити и предрешени!

Не ви описвам маджарския обоз — над петстотин натоварени коне. „Като пътуващ театър! — помислих си. — Крал Матиаш не би му намерил по-неотразим главен герой от Янош Прюис.“; Аз щях да гледам това единствено представление, докато Джем все повече ще излиза от ума ми — какво може да означава един варварски поет и пропаднал претендент посред действителност като нашата!

Пътувахме двайсет и няколко дни. През тия дни не видях върху пурпура на русите момчета петно пот, а по чизмите им — прах. Шествието се точеше из проходите на Северна Италия и хълмовете на Южна Франция все така ярко, безукорно великолепно. Малко след Лион бяхме пресрещнати от адмирал де Гравил.

Ще питате какво е търсил един адмирал по сухо, защото сте несведущи: адмирал де Гравил представляваше регентката Божьо. За нея се говореше много. Известно бе, че е алчна безмерно, че в домогванията си залага всичко, включително честта на короната. Знаехме, че лъже дори в изповедите си, според нейния изповедник, който можеше да сравни изповед с факти, да ни осведомява и за двете. А за адмирала знаехме, че управлява Франция в най-честото възможно качество — като любовник на регентката. По-лековерните намекваха, че се бил добрал до властта, минавайки през леглото й, но ние не се мамехме: дамата бе го въвела в леглото си, защото го е преценила като най-надежден измежду разполагаемите френски първенци. А при нейните врагове (напълно й стигаше дук де Бурбон, нейният мил девер) един як гръб и две умели ръце й бяха повече от необходими.

Това, че ни посрещна сам де Гравил, значеше много: Франция отдаваше високи почести на крал Матиаш. С мене адмиралът се държа донякъде сухо; навярно му изглеждах твърде блед, сравнен с Прюис.

Понеже младият крал със сестра си (въпросната дама) прекарваше лятото в замъка Ансени, отведоха ни там. Зрелище на боговете! — това бе влизането ни в Ансени. Жалко, дето Матиаш Корвин не беше с нас — каква храна за неговото тщеславие! Под дълбокия ход на замъка половин час тече шествие, каквото никой не бе запомнил. То крещеше с всички цветове в меката сивота на туй северно лято, докато тъмносивият Ансени заприлича на дълбока, старинна чаша, в която се плиска, искри и прелива пурпурно-оранжево вино.

За да ни посрещнат, на стъпалата бяха излезли и Шарл VIII — нездраво, рано състарено дете, — и Съветът му, и дамата Божьо, доста суха, пепеляво-безцветна жена в опасна възраст. Всички те се силеха да запазят достойнство пред гледката, но и последните му капки.се изпариха, когато Янош Прюис скочи от коня, изкачи с присъщия си овладян устрем стъпалата и съвсем леко се поклони на техни величества, височества, превъзходителства.

Расов — това беше Прюис! Той стоеше като арабски жребец между дръгливи под скъпите си покривала кончета и веднага събра всички погледи. Едва не ме разсмя дамата. Тя премери госта си открито алчно — такива очи имат жените, когато им е останало малко време за грехове, — със смес от желание, възхита и ненавист.

Вечерта — след като гостите бяха починали — присъствувах на едно източно зрелище: Янош Прюис поднесе подаръците от крал Матиаш. Част от него с,е разигра навън — там маджарите изведоха дарените коне. Три вида бяха те, а от всеки вид — по двайсет и пет. Останалите дарове явно предугаждаха вкуса на мадам де Божьо към краен разкош. Едно след друго маджарите внесоха в залата няколко сандъка съдове от дантелен порцелан; дрехи, тъкани от чисто златни нишки, накити — така обсипани със скъпоценни камъни, че пареха очите. И накрая, като връх на всичко: спалня, отлята от злато (или поне дебело позлатена).

В цялото това великолепие намирах нещо почти смешно; то сякаш беше предназначено за Атила илиТамерлан. Не на същото мнение бе френският двор и преди всичко-дамата. Забелязах, че щедростта на крал Матиаш я смая, особено — в комбинация с изключителния чар на пратеника му. Мадам де Божьо така се разтопи, на свой ред прояви такова разточителство в пирове, танци и увеселения, че аз разбрах: трябва да се действува без отлагане, всяка минута на Прюис в Анселми е чиста загуба за нас.

На третата заран след пристигането ни отправих тайно човек до брат ДОбюсон. В писмото си настоявах да бъдат проводени веднага при Джем двама негови хора — най-надеждните, несъмнено, — за да го подготвят за плана, който отдавна обмисляхме. От друга страна, за Венеция трябваше да замине наш човек, който да предупреди Републиката, че Джем много вероятно ще премине у крал Матиаш. Знаехме нейните сметки и тесните и връзки с Баязид — Венеция би направила всичко против успеха на Матиаш Корвин. В този случай тя щеше да работи в полза на Папството, макар и против волята си.

След като изпълних своя дълг, аз присъствувах в добро настроение на по-нататъшните прюисови старания. А те бяха неизчерпаеми. Янош Прюис бе заложил цялото си обаяние и дарби, за да замае франция. Красноречието му подкупваше всеки събеседник, неговите широки познания, богатство и щедрост караха двора да вижда в Маджарско някаква незнайно издигната, цветуща страна. Прюис не пестеше средства, не пестеше и себе си, за да постигне своята цел.

Странно е, че не успя още в първите десет дни; Кралският съвет изслушваше благосклонно увещанията му и приемаше неговите дарове, но протакаше. Ето защо, вплетени във война с Англия, французите се бояха от Свещената римска империя — другояче казано, от Германия. Както винаги там беше мътно, бореха се най-разнообразни течения, а претендентът за престола — ерцхерцог Максимилиан — бе върл враг на франция и още отсега, в качеството си на фландърски владетел, й правеше всекидневни пакости.

С една дума, дворът търсеше сила отвъд Германия, която да заплашва гърба й, докато самата франция оправи работите си с британците. Такава сила беше тъкмо Маджарско.

Какъв интерес би имал кралят на Франция да й отстъпи Джем? Наистина тогава един съюз между франция и Маджарско ще бъде не възможен, а сигурен. И в същия миг Корвин (вече получил Джем) ще се впусне във война с Турция, оставяйки на мира германците, а франция ще се озове между два огъня. Ако ли пък Съветът би отказал Джем, разривът с Маджарско щеше да е пълен. И така, френският двор извърши единственото, което налагаха интересите му — отлагаше. А през това време — цели шест месеца, половин година — Янош Прюис пилееше злато и очарование в Анселми, Париж и пак Анселми, изгаряше от нетърпение, а по-късно и от ярост, усмихвайки се на дамата и любовника й, на малокръвното кралче и министрите му. С мене той се носеше неизменно добре, сякаш общите ни несполуки в случая Джем ни побратимяваха.

Впрочем от месец август 1487 ние вече не бяхме двама, яви се и трети — посланикът на Венеция. В Анселми го гледахме като натрапник, той заучаствува по-късно в нашата надпревара и не можеше да играе на равна нога. Но усещахме, че сполуката е негова: само той от трима ни не желаеше Джем за своя господар, а непрекъснато увещаваше Съвета да го запазел за Франция.

Откъм септември бяхме — Прюис и аз — уверени, че така именно и ще стане. В държането на Кралския съвет към нас запрозира хлад, дамата вече не хвърляше към Прюис гладни погледи, а адмиралът сдържано се сбогува и потегли към бойното поле в Бретан — изведнъж там почувствували остро отсъствието му. Забелязвах, че сега чак Прюис изгуби търпение: дворът беше прекалил. Епископът на Варадин започна да се отлъчва по лов и пътешествия, вечер седеше вече съвсем не ведро обаятелен всред обществото, а от намеците му се разбираше, че Маджарско ще се стреми към съюз с Германия.

Никой нямаше право да се сърди — нито нему, а още по-малко на крал Матиаш, който през септември нареди пратеничеството да поема обратно. Най-големият, най-скъпо струвалият на Маджарско опит да получи Джем завършваше неуспешно. Въпреки заповедта, Прюис направи още един — съвсем отчаян. Той се яви пред Кралския съвет и с реч, на чието майсторство би завидял сам Цицерон, изложи последиците от френското късогледство: то щяло да развърже ръцете на Баязид за победоносни войни в Италия и Средна Европа, да нанесе тежък удар на левантинската търговия, да постави Стария свят пред ужаса наедно Атилово нашествие. Не само майсторство — от речта на Прюис вееше искрено убеждение, пророчески огън, който принуди дори мен, врага му, да потръпна. Затова ме смути една къса реплика — беше се обадил архиепископът на Бордо, другият де Гранил, брат на адмирала:

— Не забравяйте. Ваша светост, че Атила бе спрян тъкмо във Франция.

— Защото разхити силите си из твърде дълъг път, брате — не се обърка Прюис.

— Ще ги разхити също султан Баязид.

Нахалството трябва да има някакъв предел, нали? След като французите отказваха спасение за Източна Европа, можеха да го сторят поне по-изискано. Защо ще ни изтъкват, че именно франция винаги е била на завет откъмто варварски нашествия? Защо да се подчертава: че нея съвсем не засягат нещастията на Европейския изток?

В същия миг видях, че Янош Прюис би могъл да изобрази не само сияещо благоразположение; той прие Гравиловите думи така, както би ги приел всеки от онези там селяни с опожарен дом и земя, както всеки войник, осакатен в битка с турците. Корава ненавист преобрази прекрасното лице, от което винаги бях се възхищавал, и сякаш удар от камшик изсвистя отговорът на Прюис:

— Ако вие, Ваша светост, бяхте поставен на колене от трикратно по-силен враг, вероятно бихте си спомнил нашата първа християнска повеля: „Обичай ближния си!“ За да измолите помощ.

— Не си спомняме. Ваша светост — бързо върна удара де Гравил, — някой да е помогнал на земята ни, когато я отстоявахме срещу сарацините. Те бяха не по-малко силен враг, струва ми се.

Повече от ясно: можехме вече да не се боим от съюз между Франция и Маджарско, дори не и от прилични взаимоотношения. Крал Матиаш не би простил една гавра.

Янош Прюис напусна Анселми през първите дни на октомври. Дворът го натовари с подаръци (знаеше се, че възлизат едва на триста сребърни марки, докато Корвин бе пръснал по пратеничеството си стотина хиляди в злато). Пак през Лион и Милано, за да отведе Бианка в новата й родина, Прюис напусна Запада.

Лично аз — който бях съдействувал за неговия провал, който бях му се радвал — изпитвах смътна гузност. Както, когато брат Д’Обюсон ми съобщи, че е приел пари от Джемовата майка. Все пак неизброими пари, неизчислима надежда бяхме приели изгодно от страдащите срещу затворническото на един още по-страдащ. Навярно за божието възмездие най-рядко се сещат служителите божи, но аз чувствувах по онова време тъкмо страх.

Смятах да отпътувам веднага след Прюис, защото с неуспеха му моята мисия бе завършена. Но едно писмо на брат Д’Обюсон ме задържа още половин година в Париж. Магистърът настояваше да остана по много причини; вярвал, че ще се справя все така похвално и със следващите трудности.

Преди всичко трябваше да продължа наблюденията си над посланика на Венеция — тя щяла да смени поведение, щом е пропаднал съюзът с Маджарско. Освен това Д’Обюсон съобщаваше, че Джем вече търсел съюз с противниците на Гравилови (дук де Бурбон и окръжението му); аз трябваше да се съобразя с тези опити. Най-сетне брат Д’Обюсон ме натовари да подпомогна преговорите между Франция и Папството. Те щели да започнат скоро; Инокентий VIII бил изпратил легатите си.

Докато папските легати пристигнат, получих още вести от Родос. Веднъж ми обаждаха, че Венеция вече е известила Баязид да не се бои от маджарите; второ — че феран Неаполски обещал на същия Баязид да отвлече Джем по пътя за Рим и да го препрати в Константинопол (това беше напълно в сметката на Неапол, защото би било тежък удар върху Папството); трето-че Лоренцо Медичи, едничкият френски приятел в Италия, проявил жив интерес към случая Джем. Последната новина ме уплаши — Лоренцо беше фигура, и то каква, а връзките му с френския двор правеха неговия успех твърде възможен.

С една дума, аз не си починах дори между двете големи пратеничества в Париж. Затова, когато през декември тръгнах заедно с представители на Кралския съвет да посрещна легатите, искрено се радвах — получавах подкрепления.

Светият отец беше се отнесъл към това пратеничество със същата грижа като Корвин. Той наистина нямаше подръка човек със съвършенствата на Прюис, но двамата братя — Антонело Киерегато и Антонио флорес — бяха от най-просветените глави на Ватикана, опитни дипломати и оратори. Очевидно по липса на средства Папата наблягаше върху словесната част. Приеха легатите с всички почести, дължими на папски хора, много големи почести, искам да кажа. Те веднага съобщиха пред Съвета, че султан Каитбай е готов да изплати невероятна сума срещу Джем. Разбирайки, че междудържавните отношения не позволяват прехвърлянето на Джем в Египет, султанът настояваше той да останел в Рим, Флоренция. Венеция или Маджарско. Тоест, колкото е възможно по-близо до Турция. Каитбай уместно изтъкваше (чрез папските легати), че досегашните действия на Запада уверявали Баязид, какво брат му не ще оглави никакъв поход, защото бива използван за други цели. Тази Баязидова увереност би струвала скъпо на източните страни, между тях и Египет.

Присъствувах на съвета, в който кардинал флорес изложи тази постановка. Не бих казал, че тя въздействува на французите. Съветът запази пълно присъствие на духа дори когато_флорес назова сумата, предложена от Каитбай — сто хиляди златни дуката. Френското кралство напоследък бе навикнало на такива огромни подаръци изневиделица, та вече просто не ги свързваше със случая Джем — струваше му се, че те му се полагат.

— Нашето убеждение отговори адмирал де Гравил — е, че християнският свят ще прецени като нередни едни преговори между Папството и мохамеданската сила, Каитбай. Дори за два пъти по сто хиляди дуката не следва да излагаме авторитета на Светия престол, така мисли Кралският съвет.

(„Но за десет пъти по сто хиляди би мислил иначе“ — помислих пък аз, макар да бе известно, че не съществува държава в наше време, по чиито сили да е такава сума.)

Легатите се объркаха от отговора на де Гравил. Потвърждаваше се предположението, че Франция би отпуснала Джем само срещу нечувани пари, а Папството ги нямаше, вече споменахме. Инокентий VIII с последни средства напираше да завоюва Озимо, малкото пристанище до Анкона, чийто господар Буколино го беше спазарил с Баязид. От тия гнусни преговори — те бяха чисто предателство към Италия и Запада изобщо — се възмущаваше цялото християнство, затова Инокентий реши да започне борбата против Турция със завземането на Озимо. Но бедността на Папството не позволяваше дори такава дребна акция и римските наемници се бъхтеха вече пети месец под Озимо, без да постигнат нищо. Впрочем франция явно използваше това.

Тогава наместо флорес изстъпи кардинал Киерегато. Голям учен, той минаваше за един от вещите оратори по наше време. Неговата реч пред Кралския съвет напълно потвърди туй мнение:

„Ние сме честити — каза той, — че стоим пред краля на Франция. Открай време френските крале са се славили с похвално благочестие, с отзивчивост към бедите на обединеното християнство. Папите вдъхновиха прадедите ви да отнемат Светите места от неверниците и им изтръгнат източните християнски провинции; френските кръстоносци бяха цветът на рицарството. Божият страх живееше тогава в сърцето на хората. По онова време заплахата бе далеко, та кралете ви не се стремяха да увеличават земята си. Тяхната единствена цел бе да утвърдят Христовото име и спечелят хиляди заблудени души за вярата. В своята верска ревност те създадоха армии и флоти, отдаваха всичко — своите синове и братя, дори себе си, — за да придобият слава не тук, а на небето. Тия бойци, тия герои на нашата вяра, живеят вечно и името им се предава през поколенията. Слава, вечна слава!“

Въпреки че ви предавам дума по дума, не можете да си представите как ги изговори брат Киерегато. Тяхното внушение беше тъй силно, че прикова Съвета; пред очите му наистина преминаваха славните ни кръстоносци — отдавна забравени крале и рицари на едно забравено време — и вдъхновено вървяха към своя вечен живот.

Но изведнъж кардинал Киерегато отпусна вдигнатата за благословия ръка. Цялото му същество изрази бездънна горест:

„Днес вярата загива — продължи той. — Умряха възторзите: вече не за Ерусалим, за Азия или Гърция ни е изпратила при вас Светата римска църква. Касае се до самата Италия. Нещата вървят от зле към по-зле. Без смъртта на Завоевателя и разприте между синовете му пожарът отдавна би обхванал собствените ни земи.

Виждате ливие, п ред които стоим на колене и ви молим, — виждате ли в колко кратко време турската опасност стигна от Азия до Италия? А се намират италианци достатъчно късогледи, за да викат сами турчина и да го насъскват против Светия престол! Ако не беше Светият отец, още преди месец Буколино би въвел Баязид в Озимо и би му открил победата над Италия. Но Италия не е достатъчно силна, за да се справи с опасността, затова Светият отец се обърна към обединеното християнство. А как ще воюва то, когато е разкъсано от войни между крале и гражданство, между съседи от една вяра?

Светият отец ни е изпратил, за да ви помогнем и ние — за да омиротворим държавата на Ваше величество. Веднъж враждите стихнали, франция би изпълнила християнския си дълг; да отдаде всички сили във война против турците.

Победа в тази борба ни осигурява един грамаден коз — братът на султана. Ние ви подканяме да ни го предадете. Защото, щом папата притежава Джем, Баязид не ще предприеме срещу Италия своите зловещи опити. Светият отец е уверен, че вие не отказвате помощ на духовната си майка, тя ви моли и заклина! Още повече че Пиер Д’Обюсон, който превърна Джем в свой пленник, прибавя молитвите си към нашите, а и самият пленник ги поддържа. Вашият баща — да бъде вечна великата му памет! — бе обещал Джем на Светия престол. Папството впрочем ви моли, Ваше величество, и чака отговора ви!“

Забелязах как — когато брат Киерегато млъкна — не един кралски съветник се изсекна скрито; блестяха, плувнали в сълзи, очите на младия крал. Едничка дамата де Божьо беше недотам покъртена, но и тя прояви вълнение — щом трябва да сме справедливи. Колкото и дълбоко да бе проникнала светската поквара в нашето съвремие, споменът за тържеството на вярата, укорът, че днес тя е лишена от бойци, извършиха своето — френските велможи се засрамиха от собствената си низост.

Но известно е, че чувствата преминават бързо; твърде кратко трая тоя изблик на добра воля. Макар след онази паметна реч адмиралът да обеща Джем, още на следния ден пак заговори за опасността от такова пътешествие, позовавайки се на венециански сведения.

И така, ставаше дума за цената — пак за цената на Джем.

Французите не се изказваха ясно в тази насока. Те само напомняха, че историята не познава личност с такова значение за бъдещето на Стария свят. От тия общи съждения заключавах, че Франция е решена още дълго да запази Джем за себе си — било като коз на цялата си външна политика, било за да изчака още по-голямо повишаване на цената му. В края на краищата французите нямаха причина да бързат.

Много бегло адмирал де Гравил ми подхвърли при един разговор, че собственият му брат, архиепископът на Бордо, мъж с толкова качества, заслужава кардиналско звание, но… Побързах да съобщя това на Йнокентий VIII, молейки го да се съобрази с желанието на де Гравил. Не очаквах, че негово светейшество ще ми отговори тъй рязко. Как съм допуснал — пишеше той, — че Папството ще огласи още един французин; малко ли било, дето французите не зачитат Светия престол, а в Париж все пак пребивават легати, които някак осветяват действията на Съвета. Много им било и това — пишеше — и нека не се надяват на повече; де Гравил, цялото семейство, били узурпатори и тирани.

„Ах, каква новина ми поднася негово светейшество!“ — бих казал. Като да не знаех, че де Гравил са пладнешки разбойници! Та тъкмо затова ние бяхме длъжни да ги привлечем, нали?

Много бих искал да видя лицето на негово светейшество, когато му препратих следващото пожелание на Съвета — то надминаваше всяка граница: французите искаха папата да не потвърди избора на Максимилиан за император на Германия. (Защото, споменах го, още по наше време французите се бояха от немски буйства, а Максимилиан обещаваше много нещо в този смисъл.)

Дори да би желал това, Йнокентий VIII нямаше начин да го направи. Наистина прадедите на Максимилиан бяха лежали в праха пред Каноса, докато получат благословия от Папството, ама онова са били други времена, за бога! Сега една възбрана само би озверила Максимилиан, комуто трябваше малко, за да озверее, и би доказала, че Германия ще се управлява — с пълен успех — без папска благословия.

Може би молбата ми да не отправя така резки послания до Париж, защото зад тях не стои реална санкция, накара Йнокентий да отговори, че ще обезвреди Максимилиан, без да го анатемосва. Папата просто издаде декрет, с който обяви, че във Фландрия и Лотарингия (граничните с Франция германски владения) всички сделки — покупки, продажби, договори, наследства — са несъстоятелни, а всички престъпници — осъдени неправомерно. Тамошните съдилища или нотариати губеха правото да заклеват и издават присъди.

Защо се смеете? Този път Инокентий беше се показал мъдър; без да спомене името Максимилиан, той му правеше живота невъзможен. Представяте ли си земя, в която не действуват никакви закони? На фламандците не оставаше нищо, освен да се вдигнат на бунт и да отхвърлят Максимилиановата власт.

Чувствувам, че вече изнасям подробности, които не ви влизат в работа. Дано поне ви покажат колко сложно и трудно бе моето време; дано поне разберете колко много и противоречиви интереси се вплетоха вече в случая Джем, превръщайки го действително във въпрос на въпросите през петнайсети век.

До пролетта на 1487 година папските легати останаха в Париж, а изгледите да получат Джем всеки ден намаляваха. Дамата де Божьо се кълнеше пред изповедника си, че желаела безсмъртно блаженство, като предостави Джем на папата, но й пречел Съветът; Съветът представяше де Гравил като безверен тиранин, а де Гравил ни уверяваше, че едно отвличане на Джем е почти сигурно, ако речем да го поемем.

Така през април 1487 стана явно, че Кралският съвет си играе с нас — със Светата църква, — що се отнася до Джем султан. Брат Д’Обюсон ми писа, че моят престой в Париж ставал излишен; Киерегато и флорес щяха да продължат връзките си и без мен. Без изгледи за успех, подчертаваше магистърът. А аз бях необходим на брат Д’Обюсон, за да дообмислим заедно една негова нова идея: прилагането на груба сила в случая Джем. Защото нямахме време, всеки изтекъл ден повишаваше Джемовата цена.

Навярно ще ви зачудя, като кажа, че за оръдие на грубата сила използвахме жена.