Слънчевото куче

ГЛАВА 13

— Кевин, ще закъснея за работа, ако не…

— Ще се обадиш ли? Можеш ли? Да се обадиш и да кажеш, че ще закъснееш или че може въобще да не отидеш? Ако е нещо наистина, наистина, наистина важно?

Господин Деливън отегчено попита:

— Какво е това нещо?

— Би ли могъл!

Сега на вратата на спалнята на Кевин стоеше госпожа Деливън. Зад нея беше Мег. И двете гледаха с любопитство мъжа в делови костюм и високото момче все още по шорти.

— Да речем, че — да, да речем, че мога. Но няма да го направя, докато не разбера какво е то.

Кевин понижи глас и като сочеше с очи към вратата, каза:

— Отнася се за Пап Мерил. И за апарата.

Господин Деливън отначало се учуди какво правят очите на Кевин, но после отиде до вратата. Промърмори нещо на жена си и тя кимна. После затвори вратата, без да обръща внимание на протестния вой на Мег повече, отколкото би обърнал на чуруликането на птичка, кацнала върху телефонната жица зад прозореца на спалнята.

— Какво каза на мама? — попита Кевин.

— Че това е разговор между мъже — леко се усмихна господин Деливън. — Мисля, че тя мисли, че искаш да говориш за мастурбация.

Кевин се изчерви.

Господин Деливън изглеждаше загрижен.

— Не е това, нали? Искам да кажа, ти знаеш за…

— Знам, знам — прибързано отговори Кевин; нямаше намерение да казва на баща си (и не беше сигурен, че би бил способен да произнесе правилната поредица от думи, дори и да искаше), че това, което за миг го беше извадило извън релсите, беше, че баща му не само знае за тези неща — което, разбира се, не би трябвало изобщо да го изненада, но все пак го беше изненадало и го беше изпълнило с чувство на изненада от собствената му изненада — но че и майка му по някакъв начин също знае.

Няма значение. Всичко това нямаше нищо общо с кошмарите или с новата увереност, която се беше загнездила в главата му.

— Става въпрос за Пап, казах ти. И за някои лоши сънища, които имам. Но най-вече за апарата. Защото Пап по някакъв начин го е откраднал, татко.

— Кевин…

— Аз го разбих на парчета върху дръвника му, знам. Но това не е бил моят апарат. Бил е друг апарат. И това не е най-лошото нещо. Най-лошото от всичко е, че той все още използва моя, за да прави снимки! И онова куче ще излезе! Когато това стане, мисля, че то ще ме убие. В онзи друг свят то вече е започнало да с-с-с…

Не можа да довърши. И отново се изненада от себе си — този път от това, че избухна в сълзи.

Докато Джон Деливън успее да успокои сина си, вече беше станало осем без десет и той беше решен, че най-малкото ще закъснее за работа. Държеше момчето в ръцете си — каквото и да се беше случило, то наистина беше предизвикало шок у момчето и ако наистина не беше нищо друго освен сънища, господин Деливън предполагаше, че някъде в основата на нещата ще открие секс.

Кевин трепереше и само при някое рядко изхлипване глътваше въздух дълбоко в дробовете си, а господин Деливън отиде до вратата и я отвори внимателно — надяваше се, че Кейт е завела Мег долу. Така беше — коридорът беше празен. „Това все пак е нещо“ — помисли си той и се върна при сина си.

— Вече можеш ли да говориш? — попита той.

— Апаратът ми е у Пап — рязко каза Кевин. Зачервените му очи, все още насълзени, почти късогледо се бяха вторачили в баща му. — У него е по някакъв начин и той го използва.

— И това е нещо, което си сънувал!

— Да… и запомних нещо.

— Кевин… това беше твоят апарат. Съжалявам, синко, но беше. Аз дори видях парчетата от него.

— Той сигурно е направил някакъв трик…

— Кевин, това изглежда абсолютна измие…

— Слушай — каза настойчиво Кевин, — ще ме изслушаш ли?

— Добре. Да. Слушам те.

— Това, което запомних, беше, че когато той ми даде апарата — когато отидохме отзад да го строшим, помниш ли?

— Да… и аз съм запомнил нещо.

— Погледнах през прозорчето, в което апаратът показва броя на снимките, които остават. И там пишеше три, татко! Пишеше три.

— Е? Какво от това?

— В него имаше и филм! Филм! Знам, защото помня едно от онези блестящи парчета, които отскочиха, когато сплесках апарата. То отскочи и после падна долу.

— Повтарям: какво от това?

— Когато аз дадох апарата си на Пап, в него нямаше филм! Ето какво от това. Имах двайсет и осем снимки. Той поиска да направя още трийсет, за да станат общо петдесет и осем. Можех да купя и още филми, ако знаех какво се готви да направи, но едва ли. Тогава вече бях уплашен от онова нещо…

— Да. И аз също бях малко уплашен.

Кевин го погледна с респект.

— Беше ли?

— Да. Продължавай. Мисля, че разбирам накъде биеш.

— Тъкмо това исках да ти кажа — той се бръкна за филма, но недостатъчно — не дори и за половината. Той е мръсен скъперник, татко.

Джон Деливън леко се усмихна.

— Такъв е, момчето ми. Един от най-големите в света, искам да кажа. Продължавай и свършвай. Времето бяга като лудо.

Кевин погледна часовника. Беше почти осем. Въпреки че никой от тях не знаеше, Пап щеше да се събуди след по-малко от две минути и да започне сутрешната си работа, съвсем малко от която щеше да запомни правилно.

— Добре — каза Кевин. — Всичко, което се опитвам да кажа, е, че не бих могъл да купя повече филми, дори и да бях искал. Използвах всичките пари, които имах, за да купя три пакета с филм. Дори взех един долар на заем от Меган и затова й дадох и тя да направи две-три снимки.

— И само вие двамата използвахте всички кадри? Всеки един от тях?

— Да! Да! Той дори каза, че са петдесет и осем! И между момента, в който завърших всички снимки, които той искаше, и момента, когато отидохме да гледаме лентата, която той беше направил, не съм купувал повече филми. Когато аз го внесох вътре, той беше абсолютно празен, татко! Числото в малкото прозорче беше нула! Аз го видях, помня! Така че, ако това е бил моят апарат, как се е получило, че когато се върнахме долу, числото в прозорчето показваше три!

— Той не би могъл да… — после баща му спря и когато разбра, че Пап би могъл, на лицето му се появи странно изражение на неизразима тъга. Истината беше тази: той, Джон Деливън, не искаше да повярва, че Пап го е направил; че дори и горчивият опит не е достатъчна ваксинация против глупостта и Пап може да го е изиграл, а също да е изиграл и сина му.

— Не би могъл какво! За какво говориш, татко? Нещо те стресна!

Така беше, нещо го беше стреснало. Колко усърден е бил Пап, за да слезе долу по стълбите и да вземе оригиналните снимки, така че да могат да разгледат отблизо онова нещо на врата на кучето — нещото, което се оказа последната връзка шнурче от леля Хилда — тази с нарисувана птичката, която вероятно беше кълвач.

„Можем да дойдем с вас“ — беше казал Кевин, когато Пап беше предложил да вземе снимките, но Пап не беше ли скочил веднага, бодър като синигерче? „Няма да отнеме и минута“ — беше казал старецът, или нещо подобно. „Истината е — каза си господин Деливън, — че аз почти не забелязвах какво казва или прави, защото исках да видя онази проклета лента още веднъж. И също е истина, че на Пап дори не му се беше наложило да изиграе подмяната пред тях — макар че дори и без да го заблуждават, господин Деливън не би искал да повярва, че старият кучи син вероятно се е подготвил да направи точно това, ако му е трябвало, и вероятно е могъл да го направи, въпреки че наближава седемдесетте. Докато те бяха горе, а той — долу, уж само за да вземе фотографиите на Кевин, той би могъл съвсем спокойно да подмени двайсет апарата.“

— Татко?

— Мисля, че би могъл — каза господин Деливън. — Но защо?

Кевин само поклати глава. Не знаеше защо. Но всичко беше наред — господин Деливън мислеше, че той го е направил и това донякъде беше облекчение. Може би честните хора не трябва да научават отново и отново най-простите истини за света; може би с някои от тези истини в края на краищата се свиква. Той само трябваше да изрече въпроса на глас, за да намери отговора. Защо хората като Пап Мерил правят каквото и да било на този свят? За да извлекат изгода. Това беше причината, цялата причина и нищо друго освен причината. Кевин беше поискал да го унищожи. След като видя лентата на Пап, господин Деливън се беше съгласил. От тях тримата кой беше единственият, който можеше да види по-надалеч?

Ами Пап, разбира се. Реджиналд Марион „Пап“ Мерил.

Джон Деливън беше седнал на ръба на леглото на Кевин и беше сложил ръка на раменете на сина си. Сега стана.

— Облечи се. Аз ще сляза долу и ще се обадя. Ще кажа на Брандън, че вероятно просто ще закъснея, но да има предвид, че може и въобще да не отида.

Той беше зает с тази мисъл, вече говореше с Брандън Рийд в ума си, но не беше толкова зает, че да не види благодарността, която светна върху разтревоженото лице на сина му. Господин Деливън леко се усмихна и почувства как неизразимата му тъга първо намалява, а после изчезва съвсем. Беше му останало поне едно — синът му още не беше толкова пораснал, че да не получи утешение от него или да го приеме като по-голяма сила, към която понякога може да се отправят молби със знанието, че те може да доведат до действия — а и самият той също не беше толкова стар, че да не се утеши от утешението на сина си.

— Мисля — каза господин Деливън, докато отиваше до вратата, — че би трябвало да посетим господин Мерил. — Той погледна часовника върху нощното шкафче на Кевин. Беше осем часът и десет минути и в задната част на „Рогът на изобилието“ един боен чук се стоварваше върху имитация на германски часовник с кукувичка. — Той обикновено отваря към осем и половина. Мисля, че ще стигнем навреме. Но само ако се размърдаш.

Той поспря на излизане и по устата му премина кратка, хладна усмивка. Не се усмихваше на сина си.

— Мисля, че той трябва да даде някакво обяснение, искам да кажа.

Господин Деливън излезе и затвори вратата след себе си. Кевин бързо започна да се облича.