Слънчевото куче

ГЛАВА 14

Супердрогерията „Лавердиер“ в Касъл Рок беше нещо повече от обикновена дрогерия. Иначе казано, беше дрогерия само отчасти. Сякаш някой беше забелязал в последния момент — вероятно точно преди официалното откриване, — че все пак според табелата тук трябва да се продават и лекарства. Този някой сигурно си е взел бележка, че трябва да каже на някой друг — някой от управлението на компанията, че ето — отваря се още един магазин „Лавердиер“, а просто са забравили да поправят табелата на „Супермаркет Лавердиер“… и след като си е взел бележка, този някой, който е отговарял за тези неща, е отложил официалното откриване с един-два дни, така че да могат да набутат и щанд за лекарства по рецепти с големината на телефонна будка в най-далечния, най-тъмния и най-незабележимия ъгъл на дългото здание.

Супердрогерията „Лавердиер“ наистина беше по-скоро новоизлюпен магазин „Пет и десет цента“, отколкото всичко друго. Последният истински „Пет и десет цента“ — дълга и мрачна стая с мъждукащи, оплюти от мухите глобуси, висящи на вериги, и хвърляше неясни отражения върху скърцащия, но често лъскан дървен под, беше магазинът на Бен Франклин. Този магазин беше предал Богу дух през 1978, за да отстъпи на зала за видеоигри, наречена „Галаксия“ и на „Видеокасети под наем E-Z“, където вторник беше ден за специални филми и никой под двайсет години не можеше да влезе в задната стаичка.

„Лавердиер“ продаваше всичко, каквото беше продавал и старият „Бен Франклин“, но стоките бяха окъпани в безмилостната светлина на луминесцентните лампи „Макси-Гло“, които придаваха на всеки артикул собствен неистов, трескав блясък. „Купи ме!“ — сякаш пищеше всяка стока. „Купи ме, иначе може да умреш! Или жена ти може да умре! Или децата ти! Или най-добрият ти приятел! Може би всички наведнъж! Защо? Откъде да знам? Аз съм само безмозъчна стока, която стои на рафта на «Лавердиер»! Но не чувстваш ли, че е вярно? Знаете, че е така! Така че, купи ме ВЕДНАГА!“

Имаше цял ред галантерия, два реда материали за първа помощ и готови лекарства, един ред видео- и аудиоленти (и празни, и със запис). Имаше един дълъг рафт със списания, след тях идваха книгите с меки корици, витрина със запалки пред една от касите и витрина с часовници пред друга (третата каса беше скрита в тъмния ъгъл, където едва се виждаше фармацевтът). Бонбоните за празника „Вси светии“ бяха заели по-голямата част от реда на играчките (след празника играчките щяха да се върнат, а след това, когато дните безмилостно започнеха да се плъзгат към Коледа, щяха да заемат още два цели реда). И като нещо, което е твърде чисто, за да съществува в действителност освен като някакво мълчаливо признание, че има нещо такова като Съдба е главно „С“ и че Съдбата може по свой начин да покаже съществуването на целия този „друг свят“, за който Пап никога досега не се беше грижил (освен по повод на това — как може да напълни по-добре портфейла си) и за който Кевин Деливън никога дори не се беше замислял, отпред в магазина, на главната витрина, имаше грижливо аранжирана експозиция, която беше наречена „ЕСЕНЕН ФОТОФЕСТИВАЛ“.

Витрината се състоеше от кошница многоцветни есенни листа, които се разпиляваха на пода като ярък поток (поток, който беше твърде широк, за да е излязъл само от кошницата, както можеше да забележи внимателният наблюдател). Между листата имаше много фотоапарати „Кодак“ и „Полароид“, между последните — няколко „Слънце 660“ и всички видове друго оборудване: кутии, албуми, филми, светкавици. В средата на това странно изобилие стърчеше един стар триножник — като някоя от смъртоносните марсиански машини на Х. Дж. Уелс, надвиснала над мъртвите очертания на Лондон. На него имаше знак, който казваше на всички заинтересовани клиенти, че тази седмица могат да се получат на „СУПЕРНАМАЛЕНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ АПАРАТИ И ПРИНАДЛЕЖНОСТИ НА ПОЛАРОИД!“

В осем и половина тази сутрин — половин час след отварянето на „Лавердиер“, тези „всички клиенти“ се състояха от Пап Мерил и само от него. Той не забеляза витрината, а се насочи направо към единствения отворен щанд, където Моли Дърхам тъкмо привършваше разполагането на часовниците върху подложките им от имитация на кадифе.

„О, не, този стар зяпач пак идва“ — помисли си тя и се намръщи. Представата на Пап за наистина приятно убиване на отрязък от време, горе-долу колкото почивката за кафе на Моли, беше да се залепи на щанда, където работеше тя (той винаги избираше нейния щанд, дори и да трябваше да застане на опашка; всъщност тя мислеше, че когато има опашка му харесва повече) и да си купи пакетче тютюн за лула „Принц Албърт“. Това беше покупка, за която обикновен човек щеше да отдели може би трийсет секунди, но ако тя успееше да се справи със Зяпача в рамките на три минути, мислеше, че се е справила наистина добре. Той държеше всичките си пари в напукано кожено портмоне на верижка и го извличаше цялото от джоба си — и докато го извади, на Моли й се струваше, че звъни със звънците си — и после го отваряше. То винаги издаваше скърцащ звук и човек наистина очакваше да види как от него излита молец — също както в анимационните филми става със скъперниците. Най-отгоре в портмонето имаше цял куп хартиени пари — банкноти, които изглеждаха така, сякаш не трябва да ги пипаш, защото може би са покрити с някакви микроби, а под тях имаше дрънчащи монети. Пап изваждаше еднодоларова банкнота и някак си отделяше останалите банкноти на една страна с един от дебелите си пръсти, за да стигне до дребните монети под тях — той никога не даваше два долара, не, така всичко би станало твърде бързо, а това не би му харесало — и се заемаше с тях. През цялото време очите му бяха заети — той поглеждаше към портмонето за секунда или две, но по-скоро оставяше пръстите да отделят необходимите монети с опипване, докато очите му пълзяха по гърдите й, корема й, хълбоците й и отново по гърдите й. Никога по лицето й, никога по устата й, която беше част от момиче, което беше интересно за повечето мъже — не, Пап Мерил се интересуваше строго от по-долните части на женската анатомия. Когато най-накрая свършеше — независимо колко бързо ставаше това, за Моли винаги изглеждаше три пъти по-дълго — и се махаше от магазина, на нея винаги й се искаше да отиде някъде и да вземе един продължителен душ.

И така, тя се стегна, приготви си усмивката, която казваше „още е осем и половина и ми остават още седем и половина часа“, и застана зад щанда в очакване на Пап и си помисли: „Той само те гледа, мъжете го правят, откакто си пораснала“ и това беше вярно, но не беше същото. Защото Пап Мерил не беше като повечето от мъжете, които плъзгаха поглед по стегнатата и привлекателна за очите фигура от десет години насам. Отчасти причината бе, че Пап е стар, но това не беше всичко. Истината беше, че някои хора гледат към тебе, а някои — при това доста малко — наистина те опипват с очите си и Мерил беше един от вторите. Погледът му сякаш наистина имаше тежест — когато ровеше в скърцащото си старомоминско портмоне на дълга, неестествено мъжка верижка, тя сякаш наистина усещаше как очите му се извиват нагоре-надолу по гърдите й, стрелват се по хълбоците й с оптичните си нерви като попови лъжички и после меко се хлъзват към слабините й, от което й се приискваше този ден да беше дошла на работа, облечена като монахиня. Или може би облечена в броня.

Но майка й обичаше да казва: „Това, което може да се изцери, трябва да се изтрае, мила Моли“ и докато някой не откриеше метод за претегляне на погледи, така че тези на мръсниците — били те млади или стари да могат да се поставят извън закона или докато, по-вероятно, Пап Мерил не направеше услуга на всички в Касъл Рок със смъртта си, така че безсрамният капан за туристи, който държеше, да може да бъде съборен, на нея просто й се налагаше да го търпи, доколкото може.

Но днес я очакваше приятна изненада — или поне така изглеждаше на пръв поглед. Пап не я погледна не само с обикновеното си жадно одобрение, но дори с поглед на обикновен клиент — погледът му изглеждаше абсолютно празен. Не че гледаше през нея, нито пък погледът му се удряше в нея и отскачаше. Стори й се, че той толкова се е задълбочил в мислите си, че обикновено проникващият му поглед дори не я достига, а стига само до средата на пътя и после изчезва — все едно човек да се опита да намери и наблюдава някоя звезда в далечната част на Галактиката с невъоръжено око.

— Какво ще обичате, господин Мерил? — попита тя и краката й вече бяха напрегнати, така че да може бързо да се обърне и да посегне към мястото, където стояха торбичките с тютюн. В случая с Пап тя правеше това, колкото е възможно по-бързо, защото, когато се обръщаше и посягаше, усещаше как очите му трескаво пълзят по задника й, спускат се за бърза проверка на краката й, после отново се издигат до бутовете й за последно визуално изстискване и може би ощипване, преди тя да се обърне с лице към него.

— Какво ли — каза той спокойно и бодро, като че ли говореше на някоя автоматична банкова машина — интересът му към нея не беше по-голям. Това беше добре дошло за Моли. — Бих искал малко — и после изрече или дума, която тя не чу правилно, или такава, която беше пълна безсмислица. Ако това беше непонятен жаргон, помисли си тя с известна надежда, може би първите няколко части от сложната мрежа от диги, стари гуми и преливници, която старият негодник беше конструирал срещу надигащото се море на склерозата, най-сетне се пропукваше.

Звучеше като че ли беше казал „двапакефилм“, а те нямаха такова изделие… освен ако не беше някакво лекарство по рецепта.

— Моля, господин Мерил?

— Филм — каза той толкова ясно и твърдо, че Моли направо се разочарова — беше убедена, че той сигурно го беше казал точно така и първия път, но тя го е чула неправилно. Може би тя беше тази, която започваше да губи гумите и преливниците си.

— От какъв вид искате?

— Полароид — каза той. — Два пакета. — Тя не знаеше точно какво става днес, но беше несъмнено, че първият стар мръсник на Касъл Рок не беше на себе си. Очите му все още не бяха на фокус, а думите… те й напомняха за нещо — нещо, което тя свързваше с петгодишната си племенница Елън, но не можеше да го улови.

— За кой модел, господин Мерил?

Гласът й прозвуча несигурно и изкуствено на самата нея, но Пап Мерил изобщо не забеляза. Пап Мерил витаеше някъде в небесата.

След моментно размишление, през което той изобщо не я погледна, а вместо това изучаваше рафтовете с цигари зад лявото й рамо, Пап изтърси:

— За апарат полароид „Слънце“. Модел 660.

И тогава тя се сети — след като му каза, че трябва да вземе от витрината. Племенницата й имаше голяма играчка — мечка панда, която беше кръстила Полет по причини, които вероятно имаха смисъл само за друго такова момиченце. Някъде вътре в Полет имаше електронна схема с памет, в която бяха записани около четиристотин кратки, прости изречения от вида: „Обичам да ме гушкат, а ти?“ и „Не искам никога да си отидеш.“ Когато натиснеш Полет малко над рунтавото й пъпче, след кратка пауза тя изричаше, почти изтърсваше едно от тези мили малки изречения с някакъв далечен, безчувствен глас, който, ако се съдеше по тона й, като че ли отричаше съдържанието на думите. Елън мислеше, че Полет е побъркана. Моли мислеше, че в нея има нещо зловещо — тя постоянно очакваше, че някой ден Елън ще смушка куклата панда в червата и тя ще изненада всички (освен леля Моли от Касъл Рок), като каже това, което наистина мисли. Може би:

— Мисля, че тази нощ, след като заспиш, ще те удуша.

Или просто:

— Имам нож.

Тази сутрин гласът на Пап Мерил беше прозвучал като гласа на куклата панда. А празният му поглед приличаше на този на Полет. Моли си беше мислила, че всяка промяна в обикновената цинична усмивка на стареца би била добре дошла. Беше грешила.

Тя се наведе над витрината, за пръв път без да се интересува от начина, по който се виждат бутовете й, и се опита да намери това, което искаше старецът, колкото може по-бързо. Беше сигурна, че когато се обърне, Пап ще гледа към всичко друго, но не и към нея. И този път беше права. Когато взе филма и се обърна (събаряйки няколко отвени есенни листа от една от кутиите), Пап все още гледаше втренчено рафтовете с цигари — на пръв поглед ги гледаше толкова внимателно сякаш правеше ревизия на щанда. Трябваха секунда или две, за да се разбере, че това изражение всъщност съвсем не е изражение, а поглед, пълен с почти божествена пустота.

„Моля ви, отидете си оттук — молеше се Моли. — Моля ви, просто вземете филма и си отидете. И правете каквото искате, но не ме докосвайте. Моля ви.“

Моли си помисли, че ще изпищи, ако той я докосне, докато гледа по този начин. Защо трябваше да бъде сама? Защо не можеше тук да има поне още един клиент, по възможност шерифът Пангборн, но ако той е зает някъде другаде, който и да е друг? Тя предполагаше, че господин Константайн — фармацевтът — е някъде в магазина, но щандът за лекарства изглеждаше поне на четвърт миля оттук и той не можеше да стигне до нея бързо, ако старият Мерил решеше да я докосне. Ами ако господин Константайн беше излязъл за кафе заедно с господин Кийтън от съвета? Колкото повече мислеше за тази възможност, толкова по-вероятна й се виждаше. Когато се случва нещо наистина зловещо, не е ли почти задължително човек да е сам?

„Той има някакво умствено разстройство.“

И се чу да казва с престорено весел глас:

— Заповядайте, господин. Мерил. — Постави филма на тезгяха и се шмугна вляво зад касата, така че тя да бъде между нея и него.

Древното кожено портмоне излезе от панталоните на Пап Мерил, а треперещите й пръсти отбелязаха погрешно стойността на покупката, така че тя трябваше да я изчисти и да започне отново.

Той й подаваше две десетдоларови банкноти.

Тя си каза, че са смачкани само защото са били смачкани заедно с други банкноти в това малко портмоне и че вероятно дори не са стари, макар да изглеждат стари. Това обаче не спря галопа на мислите й. Мислите й настояваха, че банкнотите не са просто смачкани — а че са смачкани и слузести. Настояваха също, че стари не е точната дума, че стари дори не е вярно. За тези парични знаци дори и думата древни няма да е правилна. Това бяха праисторически десетдоларови банкноти, отпечатани по някакъв начин преди раждането на Христа и построяването на Стоунхендж, преди първият нискочел неандерталец да изпълзи от пещерата си. Те принадлежаха на времето, когато дори Бог е бил бебе.

Не искаше да ги докосне.

Налагаше се да ги докосне.

Човекът щеше да поиска рестото си.

Тя се напрегна, взе банкнотите и колкото можеше по-бързо, ги пъхна в касата, при което така си удари пръста, че отчупи по-голямата част от нокътя си, но в състоянието си на крайно смущение усети силната болка много по-късно… чак когато беше овладяла достатъчно разсъдъка си, за да се засрами от действията си на глупаво момиче, на което предстои първият мензис.

В момента обаче тя само се съсредоточи, за да прибере банкнотите в касата, колкото може по-бързо и да махне ръцете си от тях, но дори и по-късно щеше да си спомня какви бяха тези банкноти на пипане. Сякаш наистина пълзяха и се движеха под пръстите й — като че ли милиарди микроби, огромни микроби — почти толкова големи, та човек да ги види с просто око — се плъзгаха по тях към нея и бързаха да я заразят с неговата болест.

Но човекът щеше да поиска рестото си.

Тя се съсредоточи върху това, стисна устни толкова силно, че те побеляха като устни на мъртвец — четири по един долар които не искаха, изобщо не искаха да излязат изпод ролката, която ги придържаше в касата. После десет цента, но, о, Боже, нямаше монети по десет цента и, по дяволите, какво й ставаше, какво беше направила, че толкова дълго време да се чувства безпомощна с този зловещ старец в единствената сутрин, известна в историята, в която той май наистина искаше бързо да излезе оттук?

Тя извади пет цента и усети мълчаливото му, вонещо присъствие невероятно близо (и усети, че когато най-сетне се насили да погледне нагоре, ще види, че той е дори по-близо, че се обляга на тезгяха и се пресята към нея), после три цента, четири, пет… но последният падна обратно в чекмеджето между монетите от четвърт долар и трябваше да го търси с един от студените си, непохватни пръсти. Той почти й се изплъзна отново — тя усети как по врата й и по тясната ивица между носа и горната й устна избива пот. После стисна здраво монетите в юмрук и се помоли той да не протегне ръка, за да ги вземе, така че тя да трябва да докосва сухата му кожа на земноводно, но знаеше, по някакъв начин знаеше, че той ще го направи, вдигна поглед и почувства как приветливата й усмивка „Лавердиер“ опъва мускулите на лицето й в някакъв замръзнал писък, опитва се да си спести поне това и си каза, че то ще бъде върхът и въпреки че глупавият й настойчив мозък се опитваше да я накара да види образа на сухата ръка, която изведнъж се затваря върху нейната като крак на някаква стара и отблъскваща птица — не граблива, дори не граблива, а лешояд, тя си каза, че не вижда този образ — абсолютно НЕ, но все пак го виждаше и вдигна поглед с тази усмивка, която крещеше от лицето й с такава сила, сякаш беше вик за убийство в гореща, тиха нощ, а магазинът беше празен.

Пап го нямаше.

Беше излязъл, докато тя подготвяше рестото.

Моли цялата се затресе. Ако й трябваше конкретно доказателство, че древният старик не беше наред — имаше го. Това доказателство беше сигурно, несъмнено, доказателство от най-чиста проба — за пръв път в спомените й (и би се обзаложила в спомените на целия град, и би спечелила облога) Пап Мерил, който не искаше да дава бакшиш дори и в редките случаи, когато беше принуден да яде в ресторант, в който не даваха храна за вкъщи, беше излязъл, без да дочака рестото си.

Моли се опита да отвори ръката си и да пусне четирите банкноти по един долар, монетата от пет цента и петте по един цент. С ужас установи, че не може да го направи. Трябваше да си помогне с другата ръка и да разгъне пръстите си. Рестото на Пап падна върху стъклото на тезгяха и тя го изтика настрани, не искаше да го докосва.

И не искаше никога вече да види Пап Мерил.