Смяна на сцената

ЧАСТ ПЪРВА

Всичко започна месец след катастрофата. Можеше да се нарече така. Д-р Мелиш се придържаше към професионалния жаргон, който за мен и за вас се състои само от претенциозни безсмислици. Все пак, той също имаше предвид определението закъснял шок.

Месец преди катастрофата аз се носех в облаците на успеха. Вземете, например, моята работа. Бях робувал за нея и най-накрая я бях получил — главен специалист по продажбите на бижута в първокласните бижутерийни магазини в Парадайс Сити, „Лус и Фремлин“. Те бяха от една класа с „Картие“ и „Ван Клеф и Арпел“. В този град всеки магазин, всяка галерия и бижутерия се стремяха да бъдат от най-добрите, защото този град беше игрален дом на милионери, филмови звезди и фук-льовци, които го превръщаха в сцена за показ на своето богатство.

„Лус и Фремлин“ бяха най-добрите в своя бранш и това, че бях техния експерт по диамантите ми осигуряваше заплата от шестдесет хиляди долара годишно, което не беше малко, дори и за този град, с най-висок стандарт по крайбрежието на Флорида.

Притежавах мерцедес с гюрук, жилище с две спални с изглед към морето, добро банково салдо и осемдесет хиляди долара в акции и облигации.

Имах добър гардероб. Бях висок, смятаха ме за привлекателен, бях също така най-добрия играч на голф и скуош в Кънтри клуба1. Сега може би разбирате какво имам предвид, когато казвам бях човек в облаците на успеха… но почакайте — на всичко това отгоре имах и Джуди.

Споменавам Джуди на последно място, защото тя беше (забележете, говоря в минало време) моето най-ценно притежание.

Джуди беше хубава, интелигентна и мила брюнетка. Срещнахме се в Кънтри клуба и аз открих, че тя играеше голф доста добре. С шест допълнителни удара тя успяваше да ме бие, а тъй като аз играех с един удар, това означаваше, че тя играе доста добре. Беше дошла от Ню Йорк в Парадайс Сити, за да издирва материали за автобиографията на стария съдия Сойер. Тя бързо се нагоди към Парадайс Сити, стана известна и за няколко седмици стана неразделна част от младата публика на клуба. Минаха четири седмици и тридесет игри голф докато открия, че Джуди беше моето момиче. По-късно тя ми каза, че й е трябвало значително по-кратко време, за да разбере, че аз бях нейният мъж. Сгодихме се.

Когато моят шеф, Сидни Фремлин, чу за годежа, реши да даде прием. Сидни беше един от онези щедри и изумителни хомосексуалисти, които, ако те харесат, дават всичко за теб. Той обожаваше приемите. Каза, че щял да се погрижи за финансовата страна на въпроса и че приемът трябвало да се състои в клуба и абсолютно всички трябвало да бъдат поканени. Аз не бях много въодушевен, но идеята сякаш се понрави на Джуди и аз се съгласих.

Сидни знаеше, че бях кажи-речи най-добрия в диамантения бизнес, че без мен високия стандарт на неговия магазин би се снижил, така както би се снижил стандарта на френските ресторанти „Мишелин“-три звезди, ако напуснеше главния готвач. Знаеше, че всички негови клиенти ме харесваха, консултираха се с мен и се вслушваха в съветите ми Всичко това ме издигна в очите на Сидни, а когато някой се издигнеше в очите на Сидни, той правеше всичко за него.

Това беше преди месец. Мога да сравня спомена за онази вечер с болката на човек, полудял от зъбобол.

Джуди дойде в апартамента ми в 19:00 часа. Приемът щеше да започне около 21:00 часа, но ние се бяхме разбрали да се срещнем по-рано, за да обсъдим в каква къща щяхме да живеем след сватбата. Имахме три възможности — къща тип ранчо2 с голяма градина, пентхаус3 или дървена вила извън града. Щеше ми се да живеем в пентхаус, но Джуди клонеше повече към ранчото, заради градината. Прекарахме около час в обсъждане на „за“ и „против“ и най-накрая Джуди ме убеди, че градината беше необходима.

— Когато имаме деца, Лари… ще ни трябва градина.

Веднага се обадих на Ърни Траули, търговеца на недвижими имоти, чиито клиенти бяхме, и му казах, че на следващия ден ще платя депозита за ранчото.

Напуснахме моя апартамент с приповдигнати чувства и се отправихме към клуба. На миля4 извън града, както си карах по магистралата, моят свят се разпука по шевовете. Една кола се стрелна от страничния път и се заби в нас така, както разрушител се забива в подводница. За секунда видях колата — стар, разбит кадилак с ужасено хлапе зад волана — но вече не можех да направя нищо. Кадилакът се заби в дясната страна на мерцедеса и го запрати през магистралата. Единствената ми мисъл в този миг беше Джуди.

Все още мислех за нея, когато дойдох в съзнание в една частна стая в претенциозната клиника „Джеферсън“, платена от Сидни Фремлин, който седеше до леглото ми и плачеше в своята копринена кърпичка.

И така, говорейки за Сидни Фремлин, позволете ми да го опиша. Той беше висок, слаб, с дълга руса коса, а на възраст можеше да бъде от тридесет до петдесет години. Всички харесваха Сидни, той притежаваше поразителна топлина и излъчване.

Той познаваше изобразителното изкуство и имаше дарба за моделиране на необикновени бижута. Неговият партнъор, Том Лус, се грижеше за финансовата страна на бизнеса. Лус не можеше да различи диамант от скален кристал, обаче знаеше как да умножава парите. Двамата се считаха за богати хора, а да те смятат за богат в Парадайс Сити означаваше да те поставят в числото на „големите пари“. Докато Люс, петдесет годишен, набит, с лице на булдог, оставаше зад кулисите, Сидни се суетеше из приемната, когато не моделираше нещо в кабинета си. Оставях повечето стари дами на него. Те го обожаваха, но богатите млади хора, заможните бизнесмени, които търсеха специални подаръци и тези, които искаха бижута, оставени от бабите им, да бъдат поправени или оценени, идваха при мен.

Хомосексуалистите са странни животни, но аз се разбирам с тях. Открих, че често те имат много повече таланти, че са по-добри и по-лоялни от средните хетеросексуалисти, с които се движех в една среда в този пищен град. Разбира се, медалът имаше и обратна страна, която мразех — тяхната ревност, експлозивния им темперамент, тяхната язвителност и тяхната злоба, която беше по-силна и от женската. Сидни притежаваше всички плюсове и минуси на средния хомосексуалист. Харесвах го — разбирахме се чудесно.

С грим, размазан от сълзи, с очи, пълни с отчаяние, с треперещ глас, Сидни ми съобщи внимателно лошата новина. Джуди беше починала на операционната маса.

Аз съм имал късмет, каза той — сътресение и лоша рана на челото, но след няколко дни съм щял да бъда „здрав и прав“.

Така се изрази той: „Здрав и прав“. Така си говореше. Бил е в английско училище, докато не го изритали за опит да прелъсти учителя си по физическо възпитание.

Оставих го да ме оплаква, без обаче аз да се оплаквам. Тъй като се бях влюбил в Джуди и правех планове да живея с нея за вечни времена, аз бях създал в себе си една мечта за щастие. Знаех, че тази мечта е крехка — всички мечти за продължително щастие на този свят, в който живеем водят до несигурност, но аз мислех и се надявах, че моята ще издържи известно време. Когато ми каза, че Джуди е мъртва, почувствах как моя желан разноцветен свят стана черно-бял.

За три дни бях отново на крака, но не „здрав и прав“. Погребението беше доста мъчително. Всички членове на Кънтри клуба дойдоха. Майката и бащата на Джуди пристигнаха от Ню Йорк. Не си спомням много за тях, освен че ми се сториха добри хора. Майката на Джуди много приличаше на дъщеря си и това ме разстрои. Отдъхнах си, когато се прибрах в апартамента. Сидни беше плътно до мен и аз се молех на бога да се махне, но той остана и мога да кажа, че може би с това ми е помогнал. Най-накрая към 22:00 часа той се изправи на елегантните би крака и каза, че си отива у дома.

— Почини си един месец, Лари — каза той — поиграй голф. Предприеми пътешествие. Съвземи се. Никога не ще я замениш, но трябва да живееш своя живот… така че предприеми пътешествие и се върни при нас и работи — като луд.

— Ще се върна утре и ще работя като луд — казах аз — и благодаря за всичко.

— Не те искам на работа утре! — той дори тропна с крак. — Искам те след един месец… това е заповед!

— Глупости! Искам да работя и ще работя! До утре.

За мен това имаше смисъл. Как можех да играя голф, след като Джуди беше в мислите ми? Нямаше да ме е грижа дори и да направех 110 удара. По време на краткия ми престой в клиниката бях намислил всичко.

Мечтата ми беше разрушена и тя не можеше да се сглоби отново. Колкото по-бързо се върнех към продажбата на диаманти, толкова по-добре щеше да бъде за мен. Бях прекалено чувствителен. Такива неща не се случват постоянно, си казвах аз. Хората, които обичаме, умират. Хората, които правят планове, строят въздушни кули й дори казват на търговците на недвижими имоти, че ще закупят ранчо, откриват че нещата се провалят и плановете им се разпадат. Случва се всеки ден, си казвах аз. Така че, кой бях аз, че да се самосъжалявам? Бях намерил своето момиче, бяхме правили планове и сега тя беше мъртва. Аз бях на тридесет и осем години. С малко късмет имах още тридесет и осем години живот пред себе си. Казах си, че трябва да се заема с работата си и може би по-късно да намеря друга като Джуди и да се оженя.

В подсъзнанието си усещах, че това бяха глупости. Никой не можеше да замени Джуди. Тя беше моята избраница и оттук нататък щях да сравнявам всяко друго момиче с нея, а това, както ми беше известно, щеше да ги осакатява.

Както и да е, върнах се в приемната с парче анкерпласт, което закриваше раната на челото ми. Опитах се да се държа така, сякаш нищо не се бе случило. Всички се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Моите приятели — а аз имах много приятели — стискаха ръката ми малко по-дълго от обикновеното, когато се поздравявахме. Те бяха ужасно тактични, отчаяно се опитваха да се държат така, сякаш Джуди никога не е съществувала. Най-трудно се справях с клиентите си. Те разговаряха с мен с приглушени гласове, без да ме гледат и се надпреварваха да купуват това, което им предлагах, вместо да се пазарят жизнерадостно, както обикновено правеха.

Сидни се суетеше около мен. Той изглежда беше твърдо решен непрекъснато да ангажира ума ми. Постоянно долиташе от кабинета си с модели, искаше моето мнение — нещо, което никога не е правил — привидно, се вслушваше в думите ми, след което отново отлиташе обратно в кабинета си, за да долети отново след час-два.

Втори по авторитет в приемната беше Тери Мелвил, който бе чиракувал при Картие в Лондон и притежаваше внушителни енциклопедични знания за търговията с бижута. Беше пет години по-млад от мен, дребен, слаб хомосексуалист с дълга, боядисана в сребристо коса, тъмносини очи, остри ноздри и устни като цепнатини. Преди време Сидни се влюбил в него и го довел в Парадайс Сити, но вече му беше омръзнал. Тери ме мразеше, аз него също. Той ме мразеше, заради моите познания, а аз го мразех заради неговата ревност, неговите долни опити да ми отнеме ценна клиентела и заради неговата яростна злоба. Той ме мразеше, защото не бях педераст, а Сидни въпреки това правеше много за мен. Със Сидни постоянно се караха. Ако не беше умението на Тери, а също и факта, че той може би знаеше нещичко за Сидни, то сигурен съм, че Сидни щеше да го изхвърли отдавна.

Когато пристигнах няколко минути след като Сам Гоубъл, нощният пазач, беше отворил магазина, Теди, който беше вече на бюрото си, дойде при мен.

— Съжалявам за случилото се, Лари, — каза той. — Можело е да бъде и по-лошо — можело е и ти да загинеш.

В очите му имаше злобно, злорадо изражение, което събуди у мен желанието да го ударя. Усещах, че той се радваше на това, което ми се беше случило.

Кимнах и отминавайки го, отидох до бюрото си. Джейн Барлоу, моята секретарка, пълна, изискана, наближаваща четиридесет и петте, дойде при мен и ми предаде пощата. Погледнахме се. Тъгата в очите й и опитите й да се усмихне ме трогнаха. Докоснах ръката й.

— Случва се, Джейн, — казах аз — не казвай нищо… няма какво да се каже… благодаря за цветята.

Сидни, който се суетеше около мен, приглушените гласове на клиентите и Тери, който ме гледаше злорадо от бюрото си, направиха деня тежък, но аз го понесох.

Сидни искаше да вечеряме заедно, но аз отказах. Трябваше рано или късно да застана лице в лице със самотата и колкото по-рано, толкова по-добре. Предпоследните два месеца Джуди и аз вечеряхме заедно в моето или в нейното жилище. Сега това беше вече свършило. Чудех се дали да не отида в Кънтри клуба, но реших, че не можех да понеса тихото съжаление, така че купих един сандвич и останах сам в апартамента си с мисълта за Джуди. Не много разумно решение, но този първи ден беше тежък. Казвах си, че след три-четири дена живота ми ще се оправи… но не се получи така.

При катастрофата се беше разрушило нещо повече от моята мечта-щастие. Не се опитвам да търся оправдание. Казвам ви това, което ми каза психиатъра. Вярвах, че мога да преодолея това, но освен отнесената ми мечта беше увреден и ума ми. Открихме това по-късно и психиатърът каза, че увреждането обяснява начина, по който бях започнал да се държа.

Няма смисъл да се задълбочавам в подробности. Истината беше, че през следващите три седмици аз западах умствено и физически. Започнах да губя интерес към нещата, които до момента бяха част от моя живот — работата ми, голфа, скуоша, дрехите ми, срещите ми с хора и дори парите.

Най-сериозният проблем, разбира се, беше моята работа. Започнах да правя грешки — отначало малки пропуски, после, с течение на дните, големи пропуски. Открих, че не ме е грижа дали Джон иска платинена табакера с рубинени инициали за новата си любовница. Доставих му табакерата, но забравих за инициалите. Забравих също, че госпожа Ван Слай беше поръчала златен часовник с календар за своя малък племенник-чудо и му изпратих часовника без календара. Тя нахлу в магазина като галеон с издути платна и наруга Сидни, който едва не избухна в сълзи. Това са само малки примери за пропуските, които допусках. За три седмици направих доста подобни грешки — наречете го липса на концентрация, наречете го както щете, но Сидни понесе ударите, а Тери злорадстваше.

Нещо друго — Джуди винаги се занимаваше с прането ми. Сега забравях да си сменям ризата всеки ден — кой го беше грижа? Преди се подстригвах веднъж седмично. Сега, за пръв път откакто се помня, имах мъх по врата… И така нататък.

Спрях да играя голф. Кой, по дяволите, освен някой лунатик, питах се аз, ще тръгне да удря малка бяла топка в пространството и след това ще върви след нея? Скуош ли? Това беше само далечен спомен.

Три седмици след смъртта на Джуди, Сидни излезе от кабинета си, дойде до бюрото ми, на което стоях, гледайки унило и ме помоли да му отделя една минута.

— Само една минутка, Лари… не повече.

Почувствах угризение на съвестта. Кутията ми за входяща кореспонденция беше пълна с писма и поръчки, крито не бях поглеждал. Часът беше 15:00, а тези писма и поръчки стояха там от 9:00.

— Трябва да прегледам пощата, Сидни — казах аз — важно ли е?

— Да!

Изправяйки се на крака, погледнах към Тери, който стоеше зад бюрото си. Той ме гледаше с подигравателно изражение на красивото си лице. Кутията му за входяща кореспонденция беше празна. Независимо от всичко останало Тери работеше здраво.

Последвах Сидни в кабинета му и той затвори внимателно вратата, така сякаш бе направена от черупки.

— Седни, Лари.

Седнах.

Той започна да обикаля големия си кабинет като молец, който търси светлината на свещ.

За да му помогна, казах:

— Нещо тревожи ли те, Сидни?

— Ти ме тревожиш.

Той се спря рязко и ме погледна със съжаление.

— Искам да ми направиш една много специална услуга.

— Каква е тя?

Той отново заситни из стаята.

— За бога, седни! — троснах му се аз. — Какво има?

Той се стрелна към бюрото и седна. Извади копринената си кърпичка и започна да попива потта от лицето си.

— Какво има? — повторих.

— Нещо не върви, нали, Лари? — отвърна той без да ме гледа.

— Какво не върви?

Той прибра кърпичката си, овладя се, постави лактите си на полираното бюро и направи усилие да ме погледне в очите.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Това вече го каза… каква услуга?

— Искам да се срещнеш с д-р Мелиш.

Ако ми беше ударил шамар, едва ли щях да остана по-изненадан. Дръпнах се назад и се втренчих в него.

Д-р Мелиш беше най-скъпоплатеният, най-търсеният психиатър в града. Като се има предвид, че в този град се падаше по един психиатър на петдесет души, това означаваше много.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да отидеш при него, Лари. Аз ще се погрижа за сметката. Мисля, че трябва да отидеш при него.

Той вдигна ръце, когато аз започнах да протестирам.

— Почакай, Лари. Позволи ми да ти кажа нещо. — Той спря за момент и продължи — Лари, ти не си „здрав и прав“. Знам през какви изпитания си минал. Знам, че твоята ужасна загуба ти е навредила. Разбирам това. Ако бях на твое място, нямаше да издържа… знам го! Мисля, че постъпи прекрасно като се върна тук и се опита да започнеш отново, но не се получава. Знаеш го, нали, Лари? — той ме погледна умолително — Знаеш, нали?

Потърках лицето си с обратната страна на ръката. Шумоленето на набола брада ме накара да изтръпна. По дяволите! Бях забравил да се обръсна тази сутрин. Станах, прекосих стаята и отидох до голямото стенно огледало, в което Сидни така често се оглеждаше. Втренчих се в моето отражение и почувствах, че ме облива студена пот. Аз ли бях този немърливец? Погледнах манистите си, после обувките, които не бяха почиствани от няколко седмици.

Бавно се върнах до стола и седнах. Погледнах Сидни, който ме наблюдаваше. Видях изписани на лицето му тревога, добрина и кризата, в която се намираше. Не бях чак толкова изключил, че да не мога да се поставя на негово място. Помислих си за грешките, които бях допуснал, за препълнената кутия с входяща кореспонденция и за външния си вид. Въпреки моята самоувереност, въпреки привидната смелост (ако можеше изобщо да се нарече смелост), аз просто не бях, както той се изрази, здрав и прав.

Поех си дълбоко дъх.

— Сидни, хайде да забравим за д-р Мелиш. Аз ще си подам Оставката. Ти си прав Нещо не е наред Ще се разкарам и ще дам на Тери неговия шанс. Той ще се справи. Не се тревожи за мен, защото аз съм престанал да се тревожа за себе си.

— Ти си най-добрия специалист в диамантения бизнес — каза Сидни с тих глас. Сега той напълно се владееше и неговото суетене и непрекъснато движение бяха спрели.

— Няма да ти приема оставката. Не мога да си позволя да те изгубя. Ти имаш нужда от лечение и д-р Мелиш може да ти помогне. Сега ме чуй, Лари. В миналото съм правил доста неща за теб и вярвам, че гледаш на мен като на приятел. Сега е дошло време ти да направиш нещо за мен. Искам да се видиш с Мелиш. Знам, че той ще те оправи Може би ще отнеме два-три месеца. Не ме интересува, дори и да отнеме цяла година. Твоята работа при нас винаги ще те чака. Повтарям — ти си най-добрия в диамантения бизнес. Ти си получил голямо Сътресение, но то може да бъде преодоляно. Това е най-малкото, което можеш да направиш в замяна … иди при Мелиш.

И така, аз отидох при д-р-Мелиш.

Както се изрази Сидни, това беше най-малкото, което можех да направя, но аз нямах доверие на Мелиш, докато не се срещнах с него. Той беше дребен, слаб, плешив с проницателен поглед. Сидни беше разговарял с него, така че той беше запознат с моя живот, с Джуди и с моето състояние.

Няма да изпадам в подробности. Направихме три сеанса с него и той стигна до своето заключение.

А то беше, че имах нужда от коренна промяна на обстановката. Трябваше да се махна от Парадайс Сити най-малко за три месеца.

— Доколкото знам, не сте карали кола след катастрофата — каза той, докато си лъскаше очилата. — Трябва да си купите кола и да я карате. Вашият проблем е, че си въобразявате, че сте единствен в страданието си. — Той вдигна ръка, когато аз понечих да се възпротивя.

— Знам, че няма да признаете това, но то си остава ваш проблем. Препоръчвам-ви да общувате с хора, които имат по-големи проблеми. По този начин вие ще можете да осъзнаете истинската величина на вашия. Имам племенница, която живее в Лусвил. Тя се занимава със социални грижи и има нужди от неплатени помощници. Моят съвет към вас е да отидете в Лусвил и да работите при племенницата ми. Аз вече говорих с нея. Ще бъда откровен. Когато й казах за вас, тя ми отвърна, че няма нужда от неуравновесени хора. Тя има огромна нужда от помощ и ако ще трябва да се занимава и с вашите трудности, тогава не ви иска. Казах й, че ще й помагате и няма да създавате проблеми. Трябваше ми доста време, за да я убедя и сега всичко е във ваши ръце.

Аз поклатих глава.

— Ще бъда толкова полезен на вашата племенница, колкото дупка в главата — казах аз. — Не… това е глупава идея. Аз ще си намеря нещо друго. Добре, ще се махна за три месеца. Ще…

Той повъртя очилата си с пръсти.

— Моята племенница има нужда от помощ — каза той, взирайки се в мен. — Не искаш ли да помагаш на хората или може би си решил, че хората трябва да продължават да ти помагат?

На това не можех с нищо да отвърна.

Какво щях да загубя? Сидни щеше да ми плаща, докато се опитвах да се възстановя. Щях да се отърва от приемната с приглушените състрадателни гласове и злорадата усмивка на Тери. Изглежда това наистина беше добра идея. Поне беше нещо ново, а аз копнеех за нещо ново.

— Но аз не разбирам нищо от благотворителна работа. Ще нося повече вреди, отколкото полза — казах плахо.

Мелиш погледна часовника си. Разбрах, че вече мислеше за следващия си пациент.

— Щом племенницата ми казва, че ще й бъдете от полза, значи, че ще й бъдете от полза — каза той търпеливо. — Защо не опитате?

Защо не? Вдигнах рамене и казах, че ще замина за Лусвил.

Първата ми стъпка беше да купя Буик с гюрук. Трябваше ми много воля, за да шофирам до апартамента си. Когато паркирах, бях вече плувнал в пот. Останах зад волана цели пет минути, след което си наложих да запаля колата и да потегля по натоварената главна улица, по крайбрежния булевард, пак по главната улица и обратно в къщи. Когато отново паркирах, вече не бях изпотен.

Сидни дойде да ме изпрати.

— След три месеца, Лари — каза той като ми стисна ръката, — ще се върнеш и все още ще бъдеш най-добрия в диамантения бизнес. Желая ти успех и Бог да те благослови.

И така, с куфар, пълен с дрехи и без увереност в бъдещето, отпътувах за Лусвил.

Д-р Мелиш наистина можеше да се похвали със смяната на обстановката, която ми препоръча.

Лусвил, който беше на петстотин мили северно от Парадайс Сити, се оказа голям, разпръснат индустриален град, който беше непрекъснато обвит в смог. Основната му индустрия беше варовика. Варовикът, в случай че не знаете, се използва за добив на вар, цимент, и строителни материали. Това е водещата индустрия на Флорида.

Шофирах бавно и стигнах до Лусвил за два дни. Открих, че съм станал нервен шофьор и потрепервах при всяко разминаване с кола. Въпреки това не спрях и след като прекарах една нощ в кошмарен мотел, най-после пристигнах в Лусвил към 11:00 часа изтощен и изнервен.

Като стигнах покрайнините на града, циментов прах започна да покрива колата ми и аз се почувствах мръсен и лепкав. Циментовият прах покри колата. Нямаше слънце. Дори и най-силното слънце не би могло да проникне през завесата от смог и цимент, която беше покрила града. От двете страни на магистралата, която водеше до центъра на града, се редяха огромни варовикови заводи, а шумът, който издаваха каменоломните, наподобяваше далечен тътен.

Открих хотел „Бендикс“, който ми беше препоръчан от д-р Мелиш като най-добрия в града, в едно от разклоненията на главната улица. Беше тъжна гледка — стъклените му врати бяха покрити с циментов прах, фоайето му беше обзаведено с изкривени бамбукови столове, а рецепцията му представляваше един тезгях, зад който се намираше дъска с ред ключове.

Висок, възпълен мъж с дълги бакенбарди стоеше зад тезгяха. Той приличаше на човек, който е бил въвлечен в битка и сега си ближе раните.

Регистрира ме без много шум и любопитство. Едно тъжно цветнокожо момче ми взе чантата и ме заведе в стаята ми, която беше на третия етаж с изглед към беден жилище блок. Качихме се в асансьор, който трепереше, скрибуцаше и се друсаше и бях доволен, когато излязох невредим.

Огледах стаята. Поне имаше четири стени, таван, тоалетна и душ. Но това беше всичко, с което можеше да се похвали.

Това се казваше смяна на обстановката.

Парадайс Сити и Лусвил бяха толкова различни, колкото Ролс Ройс и скапан шевролет от трета ръка… това може би е обида за шевролета.

Разопаковах куфара си, окачих дрехите си в гардероба, съблякох се и взех душ. Тъй като бях решил да се взема в ръце, облякох чиста бяла риза и един от по-добрите си костюми. Огледах се в изцапаното от мухи огледало и почувствах лек прилив на самоувереност. Поне, мислех си аз, отново изглеждам като човек от деловите среди, малко изпит, но все пак, без съмнение, човек с власт. Изумително е, казах си, как един скъп, добре скроен костюм, бяла риза и хубава вратовръзка могат да променят дори и човек като мен.

Д-р Мелиш ми беше дал телефонния номер на племенницата си. Името й беше Джени Бакстър. Набрах номера, но никой не отговори. Леко раздразнен, кръстосвах стаята пет минути, след което отново опитах. Все още никой не отговаряше. Отидох до прозореца и погледнах надолу към улицата. Там се лутаха доста хора — всички изглеждаха парцаливи, мръсни и повечето жени тръгнали да пазаруват. Имаше и много деца — всички се нуждаеха от къпане.

Колите, които задръстваха улицата, бяха покрити с циментов прах. По-късно разбрах, че циментовият прах беше най-големия враг в този град — по-голям дори и от скуката, която се смяташе за враг номер две.

Отново позвъних на Джени Бакстър и този път ми отговори задъхан женски глас:

— Ало?

— Госпожица Бакстър?

— Да.

— Аз съм Лорънс Кар. Вашият чичо, д-р Мелиш… — спрях. Тя или знаеше за мен или не.

— Разбира се. Къде сте?

— В хотел „Бендикс“.

— Дайте ми време около час. След това ще дойда при вас.

В задъхания й глас — като че ли се беше качила бегом до шестия етаж, което, както по-късно разбрах беше самата истина — се усещаха нейната твърдост и действеност.

Не исках повече да се мотая в тази мрачна стая.

— Не може ли аз да дойда? — казах аз.

— Да… да, моля ви. Знаете ли адреса?

Казах, че го знам.

— Тогава елате веднага, — каза тя и затвори слушалката.

Слязох по стълбите. Нервите ми бяха все още разклатени и не можех да се кача в същия асансьор. Помолих цветнокожото момче да ме упъти. То каза, че улица „Мадокс“ е на пет минути пеша от хотела. Тъй като доста трудно бях намерил паркинг за колата, реших да вървя.

Докато вървях по главната улица, усещах, че хората ме наблюдават. Постепенно осъзнах, че те гледаха моите дрехи. Когато се движиш по главната улица на Парадайс Сити срещаш конкуренция. Там просто се налагаше да съм добре облечен, но тук, в този обвит в смог градец, ми се струваше, че хората са облечени неугледно.

Намерих Джени Бакстър в една малка стаичка, която служеше за кантора на шестия етаж на занемарен блок без асансьори. Заизкачвах се с мъка по стълбите. Усещах грапавия циментов Прах по яката си. Смяна на обстановката. Мелиш наистина се беше постарал.

Джени Бакстър беше на тридесет и три години. Висока около пет фута и девет инча (около 1,75 м), матова, с рошава черна коса, прикрепена на кок, така сякаш щеше да се разпилее всеки момент. Беше слаба. Според моите разбирания фигурата й не беше женствена — гърдите й, за разлика от тези на жените, които познавах в Парадайс Сити, бяха малки и сексуално непривлекателни. Изглеждаше леко недохранена. Носеше раздърпана сива рокля, която трябва сама да си е ушила — не можех да намеря друго обяснение за кройката. Чертите на лицето й бяха хубави — носа и устните чудесни, но това, което ме привлече най-много, бяха очите й. Те бяха искрени, интересни и проницателни като тези на нейния чичо.

Тя драскаше върху някаква жълта бланка, когато влязох в малката стая. Вдигна глава и ме погледна.

Стоях до вратата, несигурен в себе си и се чудех какво по дяволите търсех тук.

— Лари Кар? — гласът й беше дълбок и плътен. — Влезте.

Когато влязох, телефонът звънна. Тя ми посочи свободния стол и вдигна слушалката. Нейните отговори, състоящи се от „да“ и „не“ бяха стегнати и безлични. Тя изглежда, владееше умението да скъсява дългите разговори, в случай, че се наложеше.

Най-накрая затвори слушалката, прокара молива през косата си и се усмихна. Тази усмивка я преобрази. Беше прекрасна, открита усмивка, пълна с топлина и приятелство.

— Извинете. Това чудо никога не спира да звъни. Значи искате да ми помогнете?

Седнах.

— Стига да мога — чудех се дали наистина мислех това, което казах.

— Но не и в тези красиви дрехи.

Насилих се да се усмихна.

— Не, но не ме обвинявайте. Чичо ви не ме предупреди.

Тя кимна.

— Чичо е чудесен човек, но не се занимава с подробности — тя се облегна и ме загледа. — Той ми каза за вас. Ще бъда откровена. Зная за вашия проблем и съжалявам за това, което се е случило, но то не ме интересува, защото имам стотици свои проблеми. Чичо Хенри ми каза, че вие искате да се оправите, но това е ваш проблем и според мен зависи само от вас. — Тя поста-ви ръцете си на мръсното писалище и ми се усмихна. — Моля ви да разберете. В този ужасен град има много работа за вършене и голяма нужда от помощ. Аз имам нужда от помощ и нямам време за съчувствие.

— Тук съм, за да помогна, — не можех да скрия своята неприязън. С кого си въобразяваше, че разговаря? — С какво мога да ви бъда полезен?

— Само да можех да повярвам, че наистина сте тук, за да помогнете — каза тя.

— Казвам ви. Тук съм, за да помогна. Така че какво да правя?

Тя извади от един шкаф смачкан пакет цигари и ми ти предложи.

Аз извадих златната табакера, която Сидни ми беше подарил за миналия рожден ден. Беше много специална. Сидни беше похарчил хиляда и петстотин долара за нея. Гордеех се с тази табакера. Тя беше като символ на общественото ми положение. Дори и някои от моите клиенти се, заглеждаха в нея.

— Вземете от моите — казах аз.

Тя погледна към лъскавата табакера и после към мен.

— Това злато ли е?

— Това ли? — преобърнах го в ръцете си така, че тя да може да я види отвсякъде. — Ами да.

— Но това не е ли много скъпо?

Почувствах още по-силно грапавината на циментовия прах около врата си.

— Беше ми подарена… хиляда и петстотин долара — предложих й. Искаш ли да изпушиш една от моите? — Не, благодаря.

Тя взе една цигара от смачкания си пакет и отмести погледа си от моята табакера.

— Внимавайте с това, — продължи тя. — Може да ви го откраднат.

— Тук крадат ли?

Тя кимна и прие огънчето от златната ми запалка, която беше подарък от един клиент.

— Хиляда и петстотин долара? С толкова пари бих могла да снабдя с храна за един месец десет от моите семейства.

— Ти помагаш на десет семейства? — Поставих табакерата в задния си джоб. — Наистина ли?

— Помагам на две хиляди петстотин двадесет и две семейства — каза тя тихо. Отвори един шкаф в разбитото си бюро и извади оттам скица на Лусвил. Постави я върху бюрото, за да мога и аз да я виждам. Скицата беше разделена на пет части с фулмастер — всяка част беше номерирана от едно до пет.

— Трябва да знаеш с какво се захващаш — продължи тя — нека да ти обясня.

Каза ми, че има четирима доброволци като нея в града — всичките професионалисти. Всеки от тях трябвало да се грижи за една част от града, а на нея се паднала най-мръсната. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Никой друг не я пожела, така че аз я взех. Тук съм от две години. Работата ми е да помагам на тези, които наистина се нуждаят от помощ. Имам фонд, от който мога да тегля средства, но той е напълно неадекватен. Посещавам хората. Правя доклади. Докладите трябва да бъдат съкратени и картотекирани.

Тя посочи пета част на скицата.

— Това е моя терен. Най-лошата част на града — близо четири хиляди души, включително и деца, които веднъж навършили седем години, вече престават да бъдат деца. Тук… — нейният молив се плъзна но скицата и от пета част на града стигна до извънградската зона — се намира Флоридският женски затвор. Много тежък затвор. Трудни затворници и трудни условия. Повечето от затворниците са с дълги присъди, а много от тях са безнадеждни престъпници. До преди три месеца посещенията са били забранени, но най-после успях да ги убедя, че мога да бъда от помощ.

Телефонът звънна и тя отново проведе обичания „не“ и „да“ разговор и свали слушалката.

— Позволено ми е да си взема един неплатен помощник — продължи тя, така, сякаш телефонният разговор не беше се състоял. — Твоята работа ще бъде да поддържаш картотеката, да отговаряш на телефона, да се справяш със спешните случаи, докато мога да ги поема аз, да печаташ на машина докладите, стига да можеш да четеш ужасния ми почерк. В същност ще трябва да удържаш положението докато аз не съм на това бюро.

Размърдах се в неудобния стол. Какво по дяволите си е въобразявал Мелиш, нима не е знаел? Тя нямаше нужда от мъж с моя произход, тя имаше нужда от изпълнително момиче, което можеше да се справя с канцеларска работа. Това в никакъв случай не беше работа за мен.

Обясних й всичко това учтиво, но не успях да скрия негодуванието в гласа си.

— Това не е работа за момиче — каза Джени. — Моят последен доброволец беше пенсиониран счетоводител. Той беше на шестдесет и пет години без каквито и да било задължения, освен да играе голф и бридж. Веднага се възползва от възможността да ми помогне, но издържа само две седмици. Не му се разсърдих, когато напусна.

— Искате да кажете, че работата му се струваше скучна?

— Не… не му се струваше скучна. Той се изплаши.

Аз се втренчих в нея.

— Изплаши? Искате да кажете, че работата му се е струвала много.

Тя се усмихна със своята топла усмивка.

— Не. Той беше ненаситен на работа. Справяше се чудесно, докато беше тук. За пръв път книжата ми бяха наистина спретнати. Не… той не можа да понесе това, което от време на време влизаше през онази врата — тя кимна към вратата на малката канцелария — по-добре е Да знаеш, Лари… има една банда хлапета, които тероризират тази част на града. В полицията са познати под името „Бандата на Джинкс“. Възрастта на хлапетата е от десет до двадесет години. Те са около тридесет на брой. Водачът им е Спуки Джинкс (страшният Джинкс). Той сам се нарича така и счита себе си за мафиот. Той е жесток и изключително опасен и другите хлапета го следват като роби. Полицията не може да направи нищо — той е твърде умен за тях. Те са хващали доста хлапета от бандата, но никога Спуки, — тя спря за момент и отново продължи, — Спуки си е втълпил, че го дебна. Той мисли, че аз информирам полицията. Мисли, че всички хора, на които помагам, трябва да се справят без моята помощ. Той и неговата банда считат родителите си за мекотели, защото приемат помощите, които им осигурявам — мляко за бебетата, дрехи, въглища и така нататък и защото им помагам в техните проблеми, като например как да си платят наема, как да закупят нещо на вноски… и всички други неприятности, които споделят с мен. Спуки мисли, че се меся и прави живота им труден. От време на време идват тук и се опитват да ме сплашат — отново топлата усмивка. — Мен не могат да изплашат, но досега все са успявали да изплашат доброволните ми помощници.

Аз я слушах, но не й вярвах. Някакво хлапе… не можех да го разбера.

— Мисля, че не те разбрах — казах аз — искаш да кажеш, че това хлапе изплаши твоя приятел — счетоводителя и той напусна? Как е успяло едно хлапе да направи такова нещо?

— Той е много убедителен. Не забравяй, че тази работа е неплатена. Моят счетоводител ми обясни всичко. Той не беше млад. Не мислеше, че тази работа си струва риска.

— Риск?

— Обичайното… ако не напусне, ще го пипнат в някоя тъмна нощ. Те са жестоки. — Тя ме погледна и лицето й изведнъж се помрачи. — Той има съпруга и хубав дом. Реши да напусне.

Почувствах внезапна болка в стомаха. Знаех много за деца-престъпници. Кой ли не е чел за тях? Да бъдеш нападнат в тъмна нощ от група малки зверчета — без никакви задръжки. Един ритник в лицето можеше да означава загуба на зъби. Ритник в слабините можеше да причини импотентност.

Но възможно ли беше на мен да се случи такова нещо?

— Не е необходимо да оставате — каза Джени. Тя сякаш знаеше какво минаваше през ума ми. — Не се чувствайте задължен. Чичо Хенри не мисли за подробностите. Казах го и преди малко, нали?

— Дайте да се разберем — казах аз. — Вие ми казвате, че тези хлапета — този Спуки — могат да ме заплашват, ако аз работя с вас?

— Да, рано или късно, той ще ви заплаши.

— А заплахите му водят ли до нещо?

Тя загаси цигарата си и каза:

— Страхувам се, че водят.

Смяна на обстановката?

Замислих се. Изведнъж осъзнах, че по време на разговора си с тази жена не бях помислил нито веднъж за Джуди. Това не се беше случвало след катастрофата. Може би един ритник в лицето или в слабините щяха да доведат до промяна.

— Кога започвам работа? — казах аз.

Топлата й усмивка ме обгърна.

— Благодаря ви… започвате веднага щом си купите пуловер и дънки и, моля ви, не използвайте тази красива табакера — тя се изправи. — Трябва да тръгвам. Няма да се върна до четири часа. Ще ви обясня за документите и за картотеката и тогава — тогава започвате работа.

Слязохме по стълбите на улицата и аз я изпратих до покрития с циментов прах Фиат-500. Тя се обърна към мене преди да запали мотора.

— Благодаря ви, че се наехте. Мисля, че ще се справим — погледна ме за момент през малкото странично прозорче — съжалявам за това, което ви се е случило. Всичко ще се оправи… трябва само да имате търпение — и потегли.

Останах на ръба на завоя, усещайки как циментовият прах ме покрива и влагата и горещината го превръщат в грапава пот. Тя ми харесваше. Докато стоях така, се замислих с какво всъщност се захващам. Лесно ли се плашех? Не знаех. Това щях да разбера в момента, в който се случеше нещо.

Тръгнах по тясната, шумна пресечка до главната улица, за да си купя пуловер и дънки.

Не усетих кога се случи, но все пак се случи.

Мръсно, парцаливо хлапе на около девет години, изведнъж се блъсна в мен и аз се олюлях. То прехапа устно и издаде силен, мръсен звук и побягна.

Едва когато се върнах в хотела „Бендикс“ открих, че скъпото ми сако беше срязано с остър нож и златната ми табакера липсваше.