Смяна на сцената

ЧАСТ ПЕТА

В хотелската стая лежах в тъмнината отчаян.

Евтинийка!

Подигравката на Спуки отекваше в ушите ми.

Да… Евтинийка!

Главата ме болеше и аз треперех от яд и срам. Бях безгръбначен! Нещо ми ставаше! Явно бях способен да действам само тогава, когато някой ме изкарваше извън кожата ми, в противен случай не бях по-застрашителен от една мишка!

Знаех със сигурност, че моя безгръбначен опит да се състезавам с досието на Pea беше мъртво роден. Знаех, че нямам смелостта да направя втори опит, тъй като бях сигурен, че той щеше да доведе до моето арестуване. Аз бях един безнадежден, безполезен и тромав аматьор! Бях извадил късмет с дебелия служител. Той беше разбрал веднага, че револвера е играчка и ме беше пренебрегнал с презрението, което заслужавах.

Мислите ми се насочиха към Pea. Тялото ми я желаеше до болка. Бях преминал фазата, когато си казвах, че съм луд, че злото в нея можеше да ме унищожи. Тя беше като сирена, чиято песен се блъскаше в главата ми и аз не можех да устоя.

Спомних си за това, което тя беше казала:

„Когато ме имаш, ще ти струва повече от един обяд.“

Спомних си как изглеждаше тя тогава, със зелени очи пълни със сексуални обещания, тялото й леко приведено към мен и чувствената й усмивка.

Сега вече не ме интересуваше колко щеше да ми струва! Арогантното ми самочувствие, че щях да я имам безплатно се беше изпарило. Трябваше да я имам! Трябваше да я имам дори и при нейните условия! Какво щеше да иска? Джени беше написала в досието, че тази жена е била проститутка. Да предположим, че й предложих двеста долара? Това беше доста тлъста сума за една курва. Тя нямаше да откаже двеста долара! Може би, ако сиях с нея веднъж щях да мога да се отърва от тази натрапчива мисъл.

Започнах да се успокоявам, въпреки че главата ми все още ме болеше. Нетърпеливо станах от леглото, хвърлих осем аспирина в устата си и ги глътнах. Върнах се обратно в леглото и зачаках да подействат. С пари можеше да се купи всичко, си казах, при положение, че имаш достатъчно пари. Щях да я купя! Обсебила я е мисълта за забогатяване, беше казала Джени. Pea, казвах си аз, щеше да подскочи като видеше двеста долара. Не ме беше грижа, че я купувах. Моята непреодолима страст, която ме тормозеше, ме караше да желая да я видя гола, на някое легло. След като спя с нея веднъж, след като тази страст бъде удовлетворена, щях да се върна в Парадайс Сити и да я забравя.

Все още с тези мисли, най-накрая заспах.

На следващата сутрин, с малко по-голяма самоувереност, отидох до местната банка и осребрих пет чека за по сто долара. За по-голяма сигурност, си казах аз. Щях да й предложа двеста и да кача до петстотин, ако се окажеше необходимо, но бях сигурен, че тя ще се хване и на двеста.

Върнах се на мястото, където бях паркирал Буика, запалих двигателя и тъкмо, когато включвах на скорост се сетих за брат й Щеше ли да бъде там? Щеше ли да се мотае в онова мръсно, малко бунгало? Пръстите ми стиснаха волана. Нямаше да мога да направя своето предложение, ако той беше в бунгалото.

Това беше вече проблем и мен ме обля вълна от ярост. Изключих стартера, излязох от колата и тръгнах но улицата. Беше твърде рано. Градският часовник удари десет пъти. Трябваше да преодолея своето нетърпение. Трябваше да чакам поне до обяд и дори тогава не бях сигурен, че брата щеше да отиде на работа. Вървях безцелно, без да виждам никого, a Pea изгаряше съзнанието ми. Мотах се докато часовника удари единадесет пъти. Дотогава бях достатъчно изнервен, за да се кача на някое дърво. Влязох в един бар и си поръчах двойно уиски с лед.

Питието ме успокои малко. Запалих цигара и тъкмо когато щях да поръчам второ питие видях Фел Морган да излиза от прашен Буик модел 1960.

Набързо платих бирата и отидох до изхода. Фел вече тръгваше с ръце в джобовете на дънките: тясна, мръсна бяла тениска очертаваше силните му мускули.

Тръгнах след него и го последвах до един двор за метални отпадъци. Спрях и го наблюдавах как намаха на един дебел мъж, облечен в гащеризон, който се мъчеше да вдигне огромно парче метал.

С туптящо сърце и дишане на пресекулки се обърнах и хукнах обратно по улицата към колата. Подкарах с бясна скорост по магистрала №3.

Двадесет минути по-късно се движех по грапавия път, който водеше към бунгалото на Морган.

Мърморех си само едно: „Господи, дано да си е у дома“!

Като паркирах пред бунгалото, видях, че входната врата беше отворена. Изгасих двигателя и останах в колата, с ръце сграбчили волана, слушах ударите на сърцето си и гледах отворената врата.

Останах така минута-две, след това излязох от колата и със сексуална треска тръгнах бавно по грубата трева като си проправях път сред боклуците.

Като стигнах до отворената врата, Pea се появи на входа, който водеше към всекидневната.

Спогледахме се.

Тя се беше пооправила, откакто я видях за последен път. Беше облечена в оскъдна памучна рокля, която едва стигаше до колената й. Краката й бяха голи. Около врата й висеше евтино синьо колие.

Лицето й беше студено и безизразно както винаги. Зелените й очи гледаха също толкова цинично, колкото и преди.

— Здравей — каза тя с дрезгав глас, от който ме побиха тръпки. — Какво искаш?

Като се опитах да запазя гласа, си равен, казах — Знаеш какво искам.

Тя ме огледа и след това отстъпи назад.

— По-добре влез и ми кажи за какво става дума. Последвах я в мръсната стая. На масата имаше една нащърбена кана кафе и две мръсни чаши. Тенекиен пепелник, преливащ от фасове стоеше в центъра.

Наблюдавах я как отива до счупения фотьойл и потъва в него. Роклята й се вдигна до бедрата когато кръстоса крака и аз зърнах сините и пликчета.

— Мислех си, че ще чакаш аз да дойда при теб — тя посегна към кутията цигари, която беше на масата.

— Колко? — попитах аз дрезгаво. — Недей да палиш! Колко и да започваме!

Тя запали цигара и се усмихна подигравателно.

— Човече! Ама на теб много ти се иска — каза тя.

С трепереща ръка извадих две стодоларови банкноти от джоба си и ги хвърлих в скута й.

— Хайде, да започваме!

Тя вдигна банкнотите и ги погледна с безизразно лице, след което погледна мен. Надявах се да видя искра на алчност или дори задоволство, но студената маска на лицето й ме накара да изтръпна.

— Това пък за какво е? Двеста долара? Ти май имаш нужда от психиатър.

Това беше най-искреното нещо, което някога щях да чуя от нея, но на мен изобщо не ми пукаше. Желаех я почти до полуда и щях да я имам.

Извадих останалите три стодоларови банкноти и ги подхвърлих към нея. Въпреки, че силно я желаех, никога не съм мразил някого така, както я мразех сега.

— Това е повече, отколкото струваш, но ги вземи! — казах аз яростно. — А сега, хайде, да започваме!

Бавно и преднамерено тя сгъна внимателно петте банкноти и ги сложи на масата. Облегна се на стола, издиша дим през тънките си ноздри и ме загледа.

— Имаше времена, когато лягах и за един долар — каза тя. — Имаше времена, когато лягах за двадесет долара. Веднъж дори легнах за сто долара. Когато прекарваш години в затвора имаш време да си помислиш. Знам какво искат мъжете. Знам какво искаш ти и знам, че аз имам това, което искаш, а аз искам пари: не сто долара, нито пък петстотин, нито пет хиляди: аз искам истински пари! Има стари, дебели, тъпи кретени в тази страна, които струват милиони. Аз мисля за милиони. Аз ще намеря един от тези стари, дебели и тъпи кретени и ще му продам тялото си за истински нари. Ще ми отнеме време, но ще го пипна.

Тя посочи с досада парите на масата.

— Вземи си ги, Евтинийке. Краката ми ще си останат кръстосани, докато не намеря кретен с пари, каквито искам.

Стоях и я гледах втренчено.

— Няма ли да ти свършат работа петстотин долара?

— Не и твоите петстотин долара.

Толкова силно я желаех, че загубих малкото достойнство, което ми беше останало.

— Защо не? Петстотин долара за половин час. Хайде вземи парите и да започваме.

— Чу какво ти казах, господин Лари Диамантения Кар.

Настръхнах и се втренчих в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам кой си. Фел разбра. Той взе номера на колата ти и провери в Парадайс Сити. Ти си известен, нали, господин Лари Диамантения Кар?

През яростта ми проблесна червена светлина, която ме предупреди да се махна от тази жена, но бях отишъл твърде далеч и само след секунда червената светлина избледня.

— Какво значение има кой съм аз? — казах аз. Аз съм като всеки друг мъж! Вземи парите и се съблечи!

— Ако ти не ги вземеш, скъпа, аз ще го направя — каза Фел зад мен.

Обърнах се бързо. Той се беше облегнал на вратата и ме гледаше със злобно изражение на лицето.

Само при вида му в мен се запали искра от онзи лудешки гняв, който бях почувствал преди и той го видя в очите ми.

— Успокой се, копеле — каза той. — Аз съм на твоя страна. — Тази кучка само се прави на трудна. Искаш ли да я оправя?

Pea се изправи бързо, грабна парите от масата и ги смачка в юмрука си.

— Само да си ме доближил, кретен такъв — изръмжа тя на брат си — и ще ти извадя проклетите очи!

Той се засмя.

— И ще го направи — обърна се той към мен. — Какво ще кажете да се успокоим и да обсъдим положението? Ние си говорихме за теб. Можем да се спазарим. Какво ще кажеш за една смяна на диамантите, които продаваш, с някой фалшификат?

Аз погледнах към нея.

— Какво ще кажеш, копеле? — продължи той. — Тя ще си плати. Това беше нейно хрумване, когато й казах кой си. Няма да си го получиш без диаманти. Хайде да го обсъдим.

— Върни ми парите — казах й аз.

Тя се усмихна подигравателно и поклати глава.

— Промених си решението. Петстотин долара ще са ми от полза, дори и да са твои. И не се опитвай да ми ги вземеш. Фел и аз можем да се справим с теб. Помисли за това, което каза Фел. Ако толкова ти се иска, можеш да си го купиш с диаманти. Не един диамант, а много диаманти. Помисли си. А сега… се разкарвай!

Погледнах Фел и видях, че държи къса желязна пръчка в ръка.

— Не се опитвай, копеле — каза той. — Ще си спечелиш само строшена глава. Не бях готов за теб миналия път, но сега съм. Помисли си. А сега, вън!

Той се изтегли назад, за да мога да мина покрай него.

Мразех го.

Нея също я мразех, но все още я желаех.

Излязох навън в горещия смог, през грубата трева и мръсотия и се върнах при Буика.

Не си спомням, как съм карал обратно до хотела. Дойдох на себе си едва, когато вече бях легнал на леглото и гледах циментовия прах на прозореца срещу мек, осветен от утринното слънце.

Обхвана ме силна депресия. Даже и Pea ме беше нарекла Евтинийка! Господи! Колко я мразех! Изпитах внезапно желание да се самоубия. Лежах в леглото и се питах „Защо не?“. Изведнъж това ми се стори като най-доброто разрешение. Защо да продължавам? Защо да оставям тази жена да ме тормози?

Но как да се самоубия? Замислих се.

Бръснарско ножче? Използвах електрическа самобръсначка.

Аспирини? Бяха ми останали само шест.

Да скоча през прозореца? Имаше опасност да убия някого на препълнената улица.

Огледах трескаво стаята. Нямаше нищо, което можеше да издържи теглото ми, за да се обеся.

Колата?

Да! Щях да взема колата и да се блъсна в някое дърво с висока скорост. Да! Точно това щях да направя!

Измъкнах се от леглото, опипах джобовете си за ключовете от колата. Не можах да ги намеря. Къде ли ги бях сложил? Заоглеждах стаята безумно и ги видях на прашния бюфет. Тъкмо тръгнах към тях и телефонът звънна.

Дълго време се колебах, след което грабнах слушалката.

— Лари… скъпото ми момче!

Черният облак депресия и лудост изчезна, когато чух гласа на Сидни Фремлин. Усетих, че треперя и се потя. Хвърлих се на леглото.

— Здравей, Сидни — гласът ми беше прегракнал.

— Лари, трябва да се върнеш! — по гласа му си личеше, че преживява голяма криза. Напрежението в гласа му ми подсказа, че той беше като пчела, затворена в бутилка, която жужи бясно.

— Какво има? — казах аз, като изтрих потта от лицето си с опакото на ръката.

— Лари, скъпи, просто не мога да разговарям но телефона. Може да ни подслушва някой ужасен човек. Ти просто трябва да се върнеш! Госпожа П. иска да продаде онова нещо! Просто не мога се справя с това — само ти, умничкият ми, можеш!!! Разбираш за какво говоря, нали, Лари? Това е строго, абсолютно строго секретно! Кажи ми че разбираш?

Г-жа П.

Поех бавно дъх, докато мисълта ми се върна пет години назад, когато бях направил най-голямата си продажба на диаманти на Лус и Фремлин. Г-жа Хенри Джейсън Плесингтън, съпруга на един от най-богатите мъже във Флорида — а по-богати от него нямаше — беше поръчала диамантена огърлица. Тя е клиент на Лус и Фремлин от години. Преди да започна работа като техен диамантен експерт, Сидни й беше продал това-онова, но нищо наистина голямо. Когато пристигнах и се запознах с нея, и разбрах колко е богат съпругът й, видях възможността да й продам нещо наистина голямо. Сидни се суетеше и прелиташе наоколо и повтаряше, че съм прекалено амбициозен с идеята си, но аз включих в действие своя чар и разговарях с тази жена на средна възраст, като наблягах на факта, че тя заслужава само най-доброто. Тя реагира на моите думи така, както растенията реагират на доза тор. След като я бях довел дотук, започнах да й говоря за диаманти. Казах й, че имам амбицията да създам диамантена огърлица, която щеше да бъде върховото постижение на всички диамантени огърлици. Обясних й как щях да търся камъни, които да си подхождат. Казах й, че за мен щеше да бъде удоволствие да знам, че крайният продукт щеше да бъде за нея. Тя лапна всичко това така, както котка лапва сметана.

— Но как ще разбера дали ми харесва? — попита тя. — Вашият вкус може да не се окаже като моя.

Очаквах тя да каже точно това и бях готов с отговора. Казах, че ще й покажа модела на скица, а освен това ще накарам един китайски бижутер, когато познавах от Хонг Конг да направи имитация на огърлицата от стъкло. Тогава тя да прецени сама. Цената на имитацията щеше да бъде около 5000 долара. Естествено, ако тя реши, че иска истинската огърлица, тези 5000 долара ще бъдат приспаднати от сметката.

Тя ми каза да се заема.

Накарах Сидни да моделира огърлицата. Той имаше талант в това отношение и направи нещо наистина красиво.

— Но, Лари, в диаманти това ще струва истинско състояние! — възкликна той, когато проучвахме скицата. — Тя никога няма да се съгласи! Ще струва поне един милион.

— Ще струва повече — казах аз, — но остави това на мен. Ще я накарам да уговори съпруга си. Той е въшлив с пари.

Г-жа П. одобри модела, което беше крачка напред. Надявах се тя да ми поръча огърлицата направо с диаманти, обаче тя още не беше обработила съпруга си и й се искаше да види първо имитацията.

Моя човек в Хонг Конг за отне два месец а направи стъклената огърлица и как само се беше постарал! Само първокласен експерт можеше да познае, че камъните не бяха диаманти. Огърлицата беше толкова добре изработена, че имах неприятното усещане, че госпожа П. щеше да се задоволи с имитацията и да се перчи пред приятелките си, че е истинска.

Отидох в огромната вила на Плесингтън, която беше с изглед към морето и Ролс Ройс и Бентли, паркирани пред входа й. Поставих стъклената огърлица върху възглавничка от черен велур и наблюдавах лицето й. Тя едва не припадна. Сложих огърлицата на дебелата й шия и я заведох до едно голямо огледало.

След това превключих на търговски език.

— Тези, разбира се, както виждате, госпожа Плесингтън, са стъклени. И забележете, в тях няма живот (което не беше истина), но искам да си представите всяко едно от тези стъклени камъчета пламнало като огън… огъня на диамантите.

Тя стоеше омагьосана, гледаше своето отражение: набита жена на средна възраст с отпуснат бюст и сбръчкана шия.

— Дори и Елизабет Тейлър би пожелала да притежава такава огърлица.

След това разкопчах огърлицата, преди тя да се беше примирила със стъклото вместо с диамантите.

— Но колко ще струва?

Това, разбира се, беше основният въпрос. Обясних й, че за да създам подобно бижу с диаманти, трябваше да обърна целия свят, за да намеря камъни, които щяха да си подхождат. След като ги откриех, те трябваше да бъдат шлифовани от специалисти, след това поставени върху платина, което също трябваше да бъде направено от специалисти. Всичко това щеше да струва пари. Знаех, както и тя знаеше, че парите, които щяха да купят диамантите, не бяха нейни. Тя трябваше добре да обработи съпруга си. Отбелязах, че диамантите са вечни. Че никога не губят стойността си. Парите на нейния съпруг щяха да бъдат вложени безопасно. Оставих я да попие всичко това, след което й казах съвсем небрежно, че огърлицата ще струва около милион и половина.

Тя дори не трепна. Защо пък да трепне? Нали нейният съпруг щеше да трепне. Тя просто си стоеше, една дебела купчина в дрехи от колекцията на Нормал Хартнел със замислен поглед. Представях си как си мислеше за своите приятелки, които щяха да й завидят, какво символично значение щеше да има тази огърлица, че може би дори и Елизабет Тейлър щеше да й завиди. Така че, накрая г-жа П. получи своята диамантена огърлица, най-голямата продажба, която Лус и Фремлин бяха правили и то благодарение на мен. Окончателната цена на огърлицата беше милион и осемстотин хиляди долара.

Госпожа П. и огърлицата получиха добро покритие от пресата. Бяха я заснели с огърлицата, а съпругът й в далечината имаше вид на човек, сдъвкал зелена дюля. Тя парадираше с огърлицата в Казиното, Кънтри клуба и дори даде прием. След това, един месец по-късно една от най-добрите й приятелки, която притежаваше диамантена огърлица, но такава, каквато аз не бих предложил на нито един мой клиент, беше ударена но главата и огърлицата беше открадната. Жената не можела да се оправи от удара и трябвало да я гледа медицинска сестра.

Това нападение изплаши до смърт госпожа П., която едва тогава осъзна, че нейният един милион и осемстотин хиляди доларов наниз от диаманти можеше да бъде източник на смъртна опасност. Тя светкавично постави огърлицата в сейф в банката и отказа да я носи.

Всичко това се случи преди пет години и сега, според Сидни, тя искаше да продаде огърлицата.

Знаех, както и Сидни, че през последните три години госпожа П. бе станала заклета комарджийка. Всяка вечер тя играеше комар в Казиното. Съпругът й й позволяваше да играе, защото освен че продаваше големи парцели от Флорида и строеше небостъргачи навсякъде, където можеше да се намери място за тях, той беше и сваляч. Докато съпругата му прекарваше по-голямата част от нощта в Казиното, той се въргаляше в сламата с всяко момиче, което му влезеше в очите. Но Плесингтън се грижеше за парите си и от време на време проверяваше комарджийските дългове на съпругата си и я попришпорваше. Госпожа П. никога не печелеше. Като се имаше предвид всичко това, не беше трудно да се досетя, че тя вече трябва да е изпаднала в тайни дългове до уши и беше решила да продаде огърлицата, преди нейният съпруг да разбере колко в същност дължеше.

— Лари? — гласът на Сидни гракна по телефона. — Слушаш ли ме?

Не ми пукаше за госпожа П., нито за огърлицата, нито дори и за Сидни. Pea все още изгаряше съзнанието ми.

— Слушам те — казах аз.

— За Бога, Лари, съсредоточи се — каза Сидни настойчиво. — Моля те… заради мен! Трябва да се върнеш! Не мога да си представя какво правиш в онзи отвратителен град. Моля те, кажи че ще се върнеш и ще ми помогнеш!

Отново побутване на съдбата. Преди няколко минути си мислех за самоубийство. Ако Сидни беше поискал да направя каквото и да било друго, освен да препродам огърлицата на Плесингтън, щях да затворя телефона, но тази огърлица до момента беше най-голямото ми постижение. Бях постигнал реномето си на един от най-видните търговци на диаманти със създаването й.

Депресията ми изведнъж се разсея. Умът ми заработи живо. Може би още една смяна на обстановката щеше да изтрие Pea от кръвта ми, но исках да си оставя вратичка, ирез която да избягам, ако се наложеше.

— Все още не съм добре, Сидни — казах аз, — имам главоболие и не ми е лесно да се съсредоточавам. Ако се върна и продам онова нещо, ще ми дадеш ли още малко свободно време?

— Разбира се, скъпо момче! Ще направя повече от това. Ще ти дам един процент от продажбата и можеш да си вземеш шест месеца отпуск, ако пожелаеш. Не мога да бъда по-справедлив, нали?

Той отново забуча като пчела в бутилка, преди да каже:

— Не съм го обсъдил с нея. Тя се задъхва за нари. Аз й казах, че ще се консултирам с тебе и ти ще й се обадиш.

Отново се поколебах, като си помислих за Pea, след което взех решение. — Добре. Ще тръгна веднага. Ще бъда при теб след два дни.

— Не идвай с кола. Ела със самолет. Аз ще се погрижа за билета — каза Сидни. — Не знаеш, колко ме облекчаваш! Хайде да вечеряме заедно. Ще се срещнем в девет часа в „Ла Палма“… Какво ще кажеш?

„Ла Палма“ беше един от най-скъпите и най-изискани ресторанти в Парадайс Сити, но Сидни наистина много му се искаше да ми угоди.

— Добре, ще се срещнем. — казах аз и затворих.

По време на двучасовия полет обратно към Парадайс Сити, докато стоях в малката кабинка, една мисъл, като черна змия, провираща се в стая, плъзна в ума ми.

„Има стари, дебели, тъпи кретени в тази страна, които струват милиони“.

Pea беше казала това.

Защо трябваше да чакам, докато стана стар, дебел и тъп?

Защо да не станех изведнъж страшно богат?

Помислих си за огърлицата на госпожа П. Един милион и осемстотин хиляди долара! С моето положение на виден търговец на диаманти в цял свят бях сигурен, че ще мога да продам камъните, като разбира се, бъда много предпазлив. Някои търговци щяха да се хвърлят на всичко, което им предложех. Често им продавах диамантите на Сидни, който винаги държеше да му се плаща в брой. Търговците никога не се интересуваха от това, защото Сидни също купуваше от тях и плащаше в брой, но, което беше по-важно, те приемаха моите разписки.

Ако разглобях огърлицата, нямаше да имам никакви трудности с продажбата на камъните на различни търговци. С моето положение в Лус и Фремлин не бе нужно да се притеснявам, тъй като Сидни вече не поддържаше връзка с тези търговци. Той оставяше аз да се справям с тях. Те щяха да платят в брой и щяха да си мислят, че парите отиват при Сидни, а аз щях да ги внасям в швейцарска банка. Да се отърва от огърлицата беше последната ми грижа, но да я открадна така, че никой да не ме заподозре, беше нещо съвсем различно.

Това ми приличаше на предизвикателство. Ако й да бях негоден за грабежи и страхливи кражби на коли, то тази операция с продажбата на огърлицата, въпреки че беше трудна, беше поне в моята компетентност.

Прекарах следващия час, докато малкия самолет се спускаше над Парадайс Сити, в размисъл за начини и средства.

Намерих Сидни в един дискретен кът с двойно мартини. Главният сервитьор на ресторант „Ла Палма“ ме заведе при него така, като че ли бях член на Кралското семейство.

Както обикновено, ресторантът беше претъпкан и трябваше да спра на няколко маси, където мои клиенти ме поздравяваха и се интересуваха от моето здраве, но най-накрая стигнах до кътчето и Сидни ми сграбчи ръката.

— Лари, скъпо момче, не можеш да си представиш колко съм ти благодарен! — избухна той и сълзи се появиха в очите му. — Не изглеждаш добре… изглеждаш отпаднал. Как си? Полетът много ли те изтормози? Мразя се за това, че те докарах тук, но нали разбираш?

— Добре съм, — казах аз. — Недей да се суетиш, Сидни. Полетът беше чудесен.

Но той не престана. Първо ми поръча двойно сухо мартини и когато главният сервитьор си замина, той се заинтересува от здравето ми и от това, с което се бях занимавал и най-накрая ме понита дали ми е липсвал.

Бях свикнал с неговото жужене и го срязах.

— Виж какво, Сидни, давай да се захващаме с работата. Малко съм изморен и след вечеря искам да си легна, така че хайде да не си губим времето с моето здраве.

Сухото мартини пристигна, след което Сидни поръча черен хайвер, суфле от раци и шампанско.

— Така добре ли е, Лари? — опита той. — Леко и хранително и ще можеш да спиш добре.

Казах, че е чудесно.

— Значи, тя иска да продаде огърлицата? — казах аз, когато главният сервитьор се отдалечи и щракна на двама келнери с пръсти, за да се увери, че ще получим първокласно обслужване.

— Тя дойде вчера… трепереше като желе — каза Сидни. — Познавам горкото същество от години и тя гледа на мен като на един от най-близките си приятели. Повери ми, че й била необходима голяма сума пари без Хенри да узнае. Помислих си, че ще ме притисне до стената и започнах да си блъскам ума да измисля някакво извинение, но тя веднага изплю камъчето. Трябвало да продаде огърлицата и Хенри не трябвало — повтарям — не трябвало да знае. Какво можех да й дам за нея?

— Пак ли комарджийство?

— Не ми каза, но, разбира се… трябва да е била вътре с хиляди долари. Разбира се, веднага щом разбрах за какво става дума, се обвих в мъгла. Казах, че ти ще трябва да се заемеш с продажбата. Ти си моят диамантен специалист и на теб може да се разчита. Казах й, че си извън града, но че веднага щом се върнеш, щях да те помоля да й се обадиш. Бедничката едва не се напика от ужас. Каза, че просто не може да чака. Кога си щял да се върнеш? Било ужасно, ужасно спешно. Казах, че ще се опитам да те върна още тази вечер и приключихме дотам. Е, ти се върна. Ще се срещнеш ли с нея утре сутринта, Лари? Нямаш представа в какво състояние се намира. Тя е добра и глупава и не мога да понасям страданията й. Ще се срещнеш с нея, нали?

— Затова съм тук.

Хайверът пристигна и, докато мажехме препечения хляб с масло, аз продължих:

— Имаш ли представа колко иска?

— Държах си малката устичка затворена по този въпрос. Не исках да се меся в твоята работа. Не задавах въпроси. Всичко е в твои ръце, Лари.

Размазах хайвера върху филийката.

— Това може да се окаже трудничко, Сидни, — казах аз. — Даваш си сметка, разбира се, че огърлицата ще трябва да бъде разглобена? Не можем да се надяваме да я продадем в този й вид. Това отново ще бъде разгласено в пресата и ако Плесингтън види снимка на някоя друга жена с огърлицата, г-жа П. ще бъде застреляна. Мислех си за това в самолета. Можем да направим добра сделка. Можем да продадем диамантите дори и за ща милиона долара, но това ще трябва да се извърши много внимателно.

Сидни опули очи.

— Два милиона?

— Ето, как аз виждам нещата: аз отивам да разговарям с г-жа П. Обяснявам й, че ако желае да продадем огърлицата в този й вид, ще й дадем един милион и осемстотин хиляди — толкова, колкото е платила за нея. От това, което ти ми каза — и аз ще подчертая, че препродажбата на огърлицата ще бъде оповестена в пресата по същия начин, както когато я купи — щом веднъж разбере това, тя ще се изплаши твърде много, за да ни я продаде в този й вид. Веднъж прескочим ли това препятствие, ще й обясня, че огърлицата ще загуби голяма част от стойността си, ако бъде разглобена. Ще й кажа, че камъните трябва да бъдат продадени поотделно и че не можем да й предложим повече от деветстотин хиляди… половината от началната цена. Ако се съгласи на това — а тя би могла да се съгласи — тогава ще й платиш деветстотин и ние ще вземем огърлицата — вдигнах ръка, тъй като той понечи да ме прекъсне. — Позволи ми да довърша. Ти трябва да моделираш един диамантен нашийник, който ще поеме всички диаманти на г-жа П. Ще дам на Чан да направи нашийника и ще потърсим някой в Южна Америка или Индия, или пък Средния изток и ще му го продадем за два милиона. Ти ще спечелиш един милион и сто хиляди долара, което ми се струва добра сделка.

Той се облегна и забрави за черния хайвер. Известно време ме гледа.

— Но ние не можем да постъпим така! — той изглеждаше шокиран. — Не можем да печелим по този начин от онова бедно същество.

— Това е бизнес, Сидни — казах аз и размазах още хайвер. — Питай Том дали не можем да го направим.

Той вдигна ръце.

— Том има душа като компютър и сърце като каса.

— Точно затова сега ядеш черен хайвер.

Той дъвка няколко минути, докато размишляваше.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш да продадеш огърлицата за два милиона?

— Защо не? — бях сигурен, че няма да мога, но това беше въдица, която бях решил да разклатя под носа на Сидни. — Дори „Бъртънс“ могат да я купят на тази цена, но от теб ще завием да моделираш нашийника, който ще направи всеки друг диамантен нашийник, направен досега, да изглежда второкласен.

Очите му светнаха. Това беше предизвикателство, което се хареса на Сидни.

— Сигурен съм, че мога да се справя! Каква чудесна идея, Лари! Какво умно момче си ти!

Видях, че съм го уловил и започнах да се успокоявам. Спряхме да говорим, за да пием шампанско, след което аз направих крачка към тънкия лед.

— Това ще отнеме време, Сидни. Ще трябва да летя до Хонг Конг. Чан ще му трябва поне един месец, за да направи копието. Ще отнеме най-малко три, а може би и пет месеца, докато продам нашийника. През това време какво ще стане с г-жа П.?

Той ме зяпна. Това не му беше дошло на ум.

— Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде истина! Тя не може да чака. Не вярвам да може да чака дори и седмица!

Сервитьорът дойде и отнесе чиниите. И двамата мълчахме, докато се сервираше суфлето от раци и сервитьорът се оттегли.

Тогава аз пуснах моята малка бомба, без да знам дали ще избухне.

— Ако ще правим тази сделка, Сидни, така както аз си я представям, ти ще трябва да й заемеш парите, докато продадем колието.

Очите му се ококориха.

— Деветстотин хиляди долара? — гласът му стана почти нисък.

— Ти ще й заемеш с шест процента лихва, а накрая ще продадеш колието за два милиона — казах аз, — Попитай Том, дали това не е изключителна сделка.

— Но аз не мога да си позволя да й заема толкова много пари!

— Аз не казвам, че трябва ти да й ги заемеш. Фирмата ще й заеме.

— Том не би заел никога, никога нищо, дори и на Никсън!

— Добре, тогава ти й заеми парите. Твоята банка ще ти позволи да превишиш кредита. Какво ще загубиш? Ти ще получиш огърлицата. Дори и да не-мога да получа два милиона за нея — а аз мисля, че ще мога — ще получа толкова, колкото тя плати за нея. Дори и в такъв случай ти ще си удвоиш парите. Хайде, Сидни… такова нещо се случва само веднъж.

Той постави малко суфле в устата си, докато мислеше и изведнъж забелязах алчна искрица в очите му.

— Не е нужно Том да знае, нали? — каза той. — Искам да кажа, представи си, че аз заложа парите — своите собствени пари — тогава, когато ти продадеш колието, това, което ще получиш ще бъдат мои собствени пари… нали?

— Точно така… без един процент комисионна за мен.

Той ме погледна с присвити очи. Видях, че не беше мислил да ми плаща комисионна.

— Да… един процент за теб — и по изражението му разбрах, че той се опитваше да смята наум.

— Ще ми дадеш осемнадесет хиляди долара, ще удържиш деветстотинте хиляди на г-жа П., ще прибавиш шест процентовата лихва върху заема на г-жа П. и ще уловиш грубо осемстотин хиляди, което, струва ми се, е добра печалба.

Той помисли още малко и, най-накрая, каза:

— Имам още по-добра идея, Лари, скъпо момче. Да предположим, че се опиташ да убедиш госпожа П. да продаде огърлицата направо за седемстотин и петдесет хиляди? В края на краищата парите не са нейни. Бих могъл да продам акции, за да покрия тази сума, след това огърлицата ще бъде моя и няма да е необходимо да се тревожа за Том, нали? Ако направя това и ти продадеш диамантите за два милиона, бих могъл да направя милион и четвърт… това е доста привлекателно, нали?

— Аз си мислех, че ти не искаш да печелиш от онова бедно, бедно същество — отвърнах с шокирано изражение на лицето.

Той се размърда неспокойно.

— В края на краищата ти беше този, който каза, че това е бизнес.

Той спря, за да ме погледне.

— Мислиш ли, че ще можеш да я убедиш да продаде на тази цена?

— Бих могъл да опитам — довърших суфлето.

— Виж какво можеш да направиш утре, Лари. Сигурен съм, че ще успееш.

Сидни щракна с пръсти на един келнер и му поръча кафе.

— Ще ти кажа какво ще направя… ако ти вземеш огърлицата за седемстотин и петдесет хиляди, аз ще ти дам два процента от сделката. Не мога да бъда по-справедлив, нали?

— Включително билетът ми до Хонг Конг и всички разходи — казах аз, като знаех, че няма да има никакъв Хонг Конг.

— Разбира се, милото ми момче.

— Тери знае ли за г-жа П.?

— Не ми споменавай за онова ужасно момче! Наистина трябва да се отърва от него! — Сидни пламна от раздразнение. — Той наистина започна да става невъзможен!

— Това няма значение… той знае ли?

— Разбира се, че не!

— Сигурен ли си? Г-жа П. дойде при теб. Той не пожела ли да разбере какво иска тя?

— Ние дори не си говорим!

— Не може ли да е подслушвал? — притеснявах се от Тери. Той знаеше твърде много за диамантите, за да е безопасен.

— Не… не! Когато г-жа П. влезе, той се занимаваше с един клиент.

— Добре. Той не трябва да знае, Сидни. В същност никой не трябва да знае, защото иначе Том ще разбере. Сделката ще трябва да мине през фирмата. Том ще протестира, ако разбере какво възнамеряваме да правим.

Сидни отново се размърда нервно. На него това му беше добре известно.

— Ако купя огърлицата със собствените си пари — каза той малко предизвикателно, — това няма да има нищо общо с Том.

— Г-жа П. е клиент на фирмата — отбелязах аз. Исках да му внуша чувство за вина. — Виж какво, Сидни, за да държим фирмата настрана, най-добре ще бъде ти да моделираш нашийника у дома, не в канцеларията. Ако аз взема огърлицата, по-добре ще е да я държиш у дома, не в канцеларията.

Той не разбра, че това бе решаващо за моя план.

Не се поколеба.

— Да… ще запазим всичко това между нас, — той ме погледна доверчиво. — Ще ми помогнеш ли с нашийника, Лари?

Не му липсваше нахалство, помислих си аз. Знаеше, че без мен няма да може да направи нашийника, нито пък да принуди г-жа П. да се раздели с огърлицата на тази безобразна цена и все пак възнамеряваше да направи огромна печалба, да държи Том Лус настрана, а на мен да предложи някакви си мизерни два процента.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен — казах аз.

По време на полета, докато мислех как да открадна огърлицата безопасно, имах угризения заради Сидни, защото ако планът ми успееше той щеше да загуби, но тъй като сега си показваше алчността, моите угризения изчезнаха.

Ако ми беше казал „Виж какво, Лари, хайде да делим петдесет на петдесет. Ти свърши цялата работа, а аз ще осигуря капитала“, нямаше да го извърша, но тъй като той беше тъй дяволски алчен, аз реших да го направя. На него не му пукаше, че ще извие ръката на г-жа П., тогава защо на мен трябваше да ми пука, че ще извия неговата?

Сцената, която преживях с г-жа П., трябва да бъде забравена. Тя не нарече Сидни крадец, но го намекна. Тя плачеше и кършеше дебелите си ръце. Носеше се из голямата приемна и изглеждаше нелепо. Обвини ме в лъжа, като ми припомни, че й бях казал, че диамантите живеят вечно и никога не губят стойността си. Тогава й отговорих, че огърлицата трябва да бъде разглобена и ако можеше да почака година-две, бих могъл да получа поне милион и половина за диамантите и платината, но тъй като тя искаше парите веднага, това беше най-доброто, което Сидни можеше да предложи.

Най-накрая тя се успокои. Три четвърти милион долара, при положение, че загубата не беше твоя, не си струваше сълзите. Но не беше помислила, че ако се опитаме да продадем огърлицата в този й вид, пресата отново ще реагира и това най-накрая я убеди.

Каза, че ще приеме чека, който аз бях приготвил и който Сидни ми беше дал, но прибави, че никога повече няма да купува от Лус и Фремлин.

Аз й отговорих тактично, както обикновено се прави, но в същност не ме интересуваше…

След това тя ми сервира нещо толкова неочаквано, че аз не можах да реагирам известно време.

— Най-малкото, което можете да направите, е да ми дадете стъклената огърлица — каза тя. — Това е най-малкото, което можете да направите! Ако някога съпругът ми пожелае да види огърлицата, мога да му покажа имитацията. Той няма да разбере.

Тя не можеше да знае, разбира се, че стъклената огърлица беше в ядрото на моя план. Без нея моят план да спечеля два милиона просто не съществуваше.

След като Сидни предаде истинската огърлица на г-жа П. преди пет години, той ме понита за стъкленото копие.

Сидни беше стиснат и не обичаше да пропилява нито долар. Казах му, че е в сейфа и го попитах защо се интересува. Той каза дали не мога да я изпратя обратно на Чан и да си върна парите. Възможно ли е Чан да ни плати за нея… може би три хиляди долара. За какво ни беше тази стъклена имитация?

Огърлицата беше нещо, с което се гордеех. По онова време имах късмет със стоковата борса и се чувствах богат. Казах му, че ще върна копието на Чан и ще го попитам какво може да ни предложи, но не постъпих така. Задържах огърлицата като сувенир. Когато Сидни попита, какво е станало, аз му казах, че Чан ми е платил две хиляди и петстотин долара и му дадох свой собствен чек.

Сега тук г-жа П. също търсеше копието.

Казах й, че е било разглобено и камъните са били използвани за други имитации.

Тя едва не се взриви, когато чу това и настоя веднага да направим нова имитация. Отговорих, че ще уредя това за нея, но тя трябваше да осъзнае, че работата щеше да отнеме най-малко три месеца. Трябваше да се задоволи с това.

Ние отидохме заедно, с нейния Ролс до банката и тя извади огърлицата от сейфа, която беше в пищна кожена кутия, подплатена с черен велур. Не бях виждал огърлицата от четири години. Красотата й ме накара да поема дълбоко дъх. Предадох й чека, а тя ми предаде огърлицата.

Едва не падна по стълбите, докато тичаше да внесе парите от чека. Оставих я да говори с управителя и взех такси обратно до апартамента си.

Отключих стенния си сейф и извадих стъклената огърлица. Положих копието и истинската огърлица едно до друго на масата и ги разгледах.

Сидни определено беше моделиер. Не беше специалист по диаманти и бях сигурен, че няма да познае кое е истинското. Чан се беше справил прекрасно, дори и Тери можеше да бъде заблуден, докато не прегледаше камъните, но щом ги прегледаше, той щеше да разбере. Тери, обаче, нямаше да има възможност да ги прегледа, бях се справил с това препятствие.

Поставих стъклената огърлица в кожена кутия, а истинската огърлица в пластмасова, която сложих в сейфа си.

След това се обадих на Сидни в магазина. Казах му, че всичко е наред. Той забръмча, както обикновено, като пчела в бутилка и ме помоли да бъда в неговия апартамент след половин час.

Апартаментът на Сидни беше превъзходен. Имаше изглед към морето, просторна всекидневна, обзаведена с вкус, четири спални, басейн на терасата, фонтан в коридора и всички джунджурийки, които само един богат педераст знаеше как да използва.

Той ме чакаше с нетърпение.

— Как го понесе тя? — поиска да узнае, докато ме въвеждаше в голямата стая и гледаше кафявия плик, който носех.

— Както можеше да очакваш. Тя не те нарече крадец, но го намекна. Каза, че никога повече няма да се появи на вратата ни.

Сидни въздъхна.

— Помислих си, че бедното същество може да реагира така. Е, трябва да бъдем смели. В края на краищата тя не е купила нищо от нас през последните няколко години — той продължи да гледа пакета. — Това ли е то?

Това беше моментът. Придвижих се към едно петно слънчева светлина, скъсах кафявата хартия и отворих кутията. Слънчевата светлина придаде блясък на стъклото и Сидни се втренчи в огърлицата.

— Прекрасна е, Лари! Наистина е прекрасна! Умничкият ми. Сега аз трябва да се захващам за работа.

Той взе кутията от мен, погледна отново огърлицата, след това я затвори. Първото, най-важно изпитание изглежда беше преодоляно.

— Ще направя няколко модела и след това ще ги обсъдим. Почивните дни са пред мен.

— Това ми напомня, Сидни, че си оставих колата в Лусвил. Ще отлетя утре и ще я докарам обратно. Може ли да отсъствам в понеделник?

— Разбира се. Дотогава ще имам нещо, върху което ще можем да работим.

Гледах го как отива към една картина на Пикасо, как я сваля и отваря стенния сейф, който беше скрит зад картината. Знаех за този сейф. Беше изключително сложен, не от онзи род сейфове, в които можещ да се вмъкнеш без да си навлечеш куп ченгета в ръцете. Той постави кутията в сейфа, затвори го и окачи отново картината. Усмихна ми се:

— Можеш да почиваш чак до вторник вечерта. Ела тук. Ще вечеряме заедно и след това ще обсъдим моите проекти… да кажем в осем часа?

— Чудесно. Добре, Сидни, ще се върна в магазина.

По пътя обратно, докато стоях в таксито, си мислех, че след по-малко от двадесет и четири часа щях да видя Pea.